Дъщерите на Рим

Глава четвърта

— Ще ми донесеш ли ечемичена отвара, скъпа?

— Да, цезаре.

Пизон се засмя, втренчил поглед в тавана.

— Не ме наричай така!

— Защо не? — Корнелия го целуна. — Някой ден ще бъдеш император.

Той се засмя отново, придърпа я към себе си и Корнелия усети радостни тръпки да пробягват по гръбнака й. Лъчите на зимното слънце нахлуваха през прозорците на спалнята — бяха си легнали едва преди няколко часа, когато и последният от антуража им — вече имаха антураж! — си тръгна, олюлявайки се, от дома им.

— Обявиха ме за наследник, но това не означава, че ще стана император — напомни й Пизон. — Както дълбокомислено отбеляза сестра ти: „Помисли за всички наследници, които не са облекли пурпурната мантия.“ Всички внуци и племенници на Август… Не бива да се възгордяваме. Да не изкушаваме боговете.

— О, знам, знам… — Корнелия го погали по гърдите. — Ще бъда предпазлива и сдържана пред другите. Ала тук сме само двамата… Не може ли да се порадваме тайничко?

— Може би мъничко — засмя се Пизон, приведе се и я целуна дълго и замечтано.

— Ще закъснееш — промърмори Корнелия между целувките. — Тази сутрин Галба ще те представи пред войската. — Тя, разбира се, нямаше да се яви в преторианските казарми, където не допускаха жени.

Пизон прокара пръсти през косите й.

— Ще почакат.

— Ммм… — целуна го унесено тя. — Наистина ли?

Надяваше се да остане, но той простена и се изправи.

— Не, права си. Трябва да вървя.

Корнелия донесе най-хубавата му тога, отпрати робите и му помогна да се облече.

— Вдигни ръка, не, другата… Не мърдай…

— Ще закъснея — промърмори Пизон.

— Ще се оправдаеш с похотливата си съпруга — отвърна тя, нагласяйки диплите по раменете му.

— Непременно — съгласи се той с престорена строгост. — И после ще те направя августа.

Корнелия се усмихна скромно, прикривайки вълнението си. С добродетелност и проницателност Ливия, съпругата на император Август, бе заслужила титлата августа и правото да придружава мъжа си, когато обсъжда политически въпроси.

— Сенатът няма да се съгласи. Твърде млада съм за августа.

— Ще се съгласи. Това ще е първият ми декрет. — Пизон преметна през глава единия край на тогата си. — Но най-напред, скъпа, ще се опитам да убедя Галба да плати надницата на преторианците. Полага им се, а не бива да им позволяваме да роптаят.

— Кой би възроптал срещу теб?

Устните му намериха нейните и те се целунаха отново. Отвън долетяха стъпки и Пизон се отдръпна бързо, а в сърцето на Корнелия се надигна копнеж да продължи да я целува, макар, разбира се, наследникът на престола да е длъжен да спазва благоприличие. Обърна се с усмивка и видя на прага центурион Друсус Денсус, стиснал шлема си под мишница. Зад него стояха двама преторианци в червено и златно.

— Готови сме да ви придружим до двореца, сенаторе. Изпратиха още един отряд на ваше разположение.

За миг Корнелия се почувства неловко, че са я сварили в нощна роба и с коси, разпуснати свободно по гърба, но не успя да потисне лъчезарната усмивка, напираща върху устните й.

— С радост ти поверявам сигурността на следващия римски император, центурионе.

Денсус се усмихна.

— С радост изпълнявам дълга си, домина.

— Останете с домина Корнелия днес, центурионе — нареди Пизон. — Другият отряд ще ме придружи до казармите.

— Да, сенаторе — отдаде стегнато чест Денсус.

Пизон не я целуна за сбогом, ала стисна ръката й под прикритието на тогата.

— Августа — отрони едва доловимо и тръгна, император от главата до петите. Макар да не беше редно да мисли така засега.

Корнелия почака и когато Пизон се скри от погледа й, не се сдържа и се завъртя в кръг, надавайки тих победоносен вик. Приглушен смях й припомни, че центурионът още стои пред прага. Тя се изкикоти, неспособна да се овладее.

— Съжалявам, центурионе. Скоро ще съм по-благопристойна, обещавам.

— Няма да кажа никому, домина — поклони се той. — Докъде ще ви придружа тази сутрин?

— До храма на Фортуна. — Богинята на късмета определено заслужаваше жертвоприношение. — И на Юнона. — За по-лично жертвоприношение. — После ще се присъединя към съпруга си да чуя предсказанията на гадателите. Тази вечер сигурно ще има и гощавка.

Корнелия положи повече грижи за външния си вид от обикновено. Прибра косите си в по-изящна плитка, избра стола от тъмнозелена коприна, закопчана със златна брошка на рамото, и решително извади огърлицата, която Пизон й подари за миналогодишните Луперкалии — масивен квадратен смарагд на фина златна верижка и квадратни обеци. За обикновените съпруги няма значение дали носят бижута през деня, ала жената на императорския наследник трябва да изпълнява ролята си. Сега Галба очакваше от тях да изглеждат безупречно (макар, както Пизон отбеляза суховато, императорът да не им бе увеличил издръжката, за да подпомогне царствения им начин на живот). И въпреки че Пизон щеше да стане император едва след смъртта на Галба, задълженията на Корнелия като първа дама на Рим щяха да започнат далеч по-рано. Галба нямаше съпруга, нито майка, нито сестри — несъмнено щеше да възлага на Корнелия ролята на домакиня на императорските приеми.

Центурион Денсус се поклони много ниско, когато тя най-сетне се появи, покрила косите си със златен воал.

— Императрице! — възкликна той.

— Не още, центурионе — сгълча го Корнелия.

— Императрица духом, домина. — Огледа я възторжено. — До мозъка на костите.

Чу как хората си зашепнаха, когато слезе от носилката пред храма на Фортуна.

— Ще бъде императрица! — замълви множеството. — Избраха съпруга й за императорски наследник!

Сториха й път дори без преторианците да се намесват и Корнелия коленичи сама — средоточие на всички погледи — пред статуята на Фортуна. Богинята на щастливата съдба, изваяна от розов мрамор, стъпила върху колелото, с което направлява човешката орис. Колелото, издигнало Пизон и Корнелия толкова нависоко. Корнелия затвори очи с искрена благодарност и жреците без никакво колебание доведоха най-здравия бик пред жертвения олтар.

Корнелия се изправи, за да избегне пръските кръв.

— Тя е бъдещата императрица — надигна се отново шепотът, когато заслиза по стълбите.

— Вижте смарагдите…

Определено не беше сбъркала, че ги избра. Плебеите обичат показността.

Центурионът помаха да докарат носилката и Корнелия прие протегнатата му за помощ загрубяла длан.

— Центурионе! — възкликна импулсивно тя, когато седна и той понечи да се отдалечи. — Искам да поговорим!

— Както желаете, домина — и той тръгна редом с носилката, която се вдигна плавно, а очите му се изравниха с рамото на Корнелия.

— Какво се говори в преторианските казарми? — Знаеше какъв безценен извор на сведения са телохранителите, а всяка императрица трябва да разполага със собствени източници. — Доволни ли са от избора на Галба?

— Достатъчно — предпазливо отговори той.

— Говори открито, Денсус.

Той сви рамене. Крачеше енергично до носилката, ръката му не се отлепяше от гладиуса — късия меч, а алените пера се поклащаха над главата му. Ранобудни амбулантни търговци хвалеха стоката си от двете страни на улицата, а при вида на преторианците другите носилки отстъпваха път на Корнелия.

— Все им е едно дали Галба ще посочи муле за наследник, стига да им плати надниците.

— А той отказва засега.

— Да. Сенатор Отон раздава щедри подаяния в казармите. Мнозина го харесват. Моите войници обаче не са от този сой — побърза да добави Денсус. — Подбирам само най-добрите. Повечето обаче са алчни кучи синове, домина — той се изчерви. — Съжалявам…

— Не се извинявай. Казваш истината. — Дори първата дама на Рим може да си позволява дребни волности от време на време, за да поощрява преданост. — А легионите в Германия? И те ли са… хмм… алчни кучи синове?

— Носят се слухове, че са провъзгласили губернатор Вителий за император. Ала не е само слух, домина.

— Не мога да повярвам, че са способни на такава глупост — небрежно подхвърли Корнелия. Сенатор Вителий… е, той беше дебел пияница, в чийто ум се въртяха само гуляи и състезания с колесници. — Сенатор Вителий никога няма да стане истински император.

— За разлика от сенатор Пизон. — Думите му я изненадаха. — Той ще бъде добър император, домина. Справедлив и стабилен.

Корнелия се усмихна зад ветрилото.

— Одобрението ти ще го зарадва, сигурна съм.

— Не го приемайте като незачитане, домина — Денсус пропъди рояк кресливи хлапета и продължи: — Доскоро ни управляваше Нерон, днес е ред на Галба, утре ще е сенатор Пизон. Познавам императорите. Той ще ни донесе добро.

„Не бива да подценявам редовите войници“, реши Корнелия.

— Радвам се, че мислиш така, Денсус.

Той й се усмихна и я погледна дружелюбно изпод перата върху шлема, а Корнелия му позволи да поеме ръката й, когато слезе от носилката и се смеси с множеството пред статуята на Юнона — внушително светилище в Капитолийския храм в чест на покровителката на съпругите и майките, възправена строго до олтара на Юпитер. Както винаги стъпалата гъмжаха от жени — млади жени се надяваха на щастлив брак, жени в напреднала бременност молеха за леко раждане, достолепни матрони търсеха помощ за порасналите си синове и буйните си дъщери. Юнона чуваше всичко.

Този път Корнелия остана глуха за шепота и за възторзите, които посрещнаха смарагдите и преторианците й. Коленичи безмълвно — една от многото — и сведе глава.

„Велика богиньо! Императорът трябва да има син и наследник. Дай ми син.“

След като колелото на Фортуна ги беше издигнало толкова нависоко, не се ли полагаше щастливата звезда да ги осени и за това?

Осем години брак и нито помен от дете. Никаква злополучна бременност. Нито една седмица закъснение на месечния й цикъл.

Корнелия се взря в строгото мраморно лице.

„О, Юнона! Моля те! Чуй ме!“

Стълпотворението тук прояви по-голяма неотстъпчивост, когато преторианците й запроправяха път обратно към носилката — любопитните жени се домогваха по-близо да огледат до най-дребната подробност бъдещата императрица: как е облечена, как се държи, как изглежда. Корнелия не успя да запази обичайното си спокойствие. Въздъхна тихо, когато Денсус я върна при носилката.

Центурионът неочаквано проговори:

— Юнона ще чуе молитвите ви, домина.

— Молитви? — примигна Корнелия.

— За… за каквото се молите. Ще го изпълни.

Той отстъпи назад, преди Корнелия да се запита дали знае за какво се моли толкова горещо.

— … толкова голям и златен, Марсела, не можеш да си представиш! И силен! Вдига ме във въздуха, когато правим любов! Абсолютно божествено е. Отначало беше срамежлив, но аз току настоявах за масажи и накрая схвана идеята.

— … приспособиха се добре в конюшнята на Червените, въпреки че се опитаха да ги нахранят с развалено зърно. Не изключвам да са сложили отрова. Сините са готови на всичко…

— Побързайте! — пришпори ги Марсела, без да прикрива раздразнението си от братовчедките. От едната й страна Лолия напиваше за любимия си русокос жребец, от другата Диана бърбореше за проклетите си Червени. Чудно как още не беше умряла от скука. Милостива Фортуна! Братовчедките й нямаха ли скрити мисли?

— Хайде! Искам да стигнем до Домус Ауреа.

— … не разбирам защо ни отмъкна от Марсово поле — оплака се Диана. — Гледах как трибуните се надбягват с впряговете си. Не стават за истинска надпревара, разбира се…

— … ако използвам речника на Диана, той е чистокръвен жребец! — въздъхна замечтано Лолия. — Сигурно не бива да говоря така пред Диана. Не си омъжена, скъпа, но едва ли си в пълно неведение за житейските факти. Конете са прословути любовници.

— Може би — сряза я Марсела, — но поне не го обсъждат.

В този студен и ветровит зимен ден слънцето се криеше зад буреносни облаци. Отнякъде проехтя гръмотевица. „Лоша поличба.“ Ала всички поличби бяха лоши през тази първа седмица от новата година — още откакто представиха Пизон в казармите на преторианците. Жертвеният бик се оказа болен, с увреден черен дроб и войниците започнаха да мълвят, че вещае сериозно злощастие. Галба обаче ги смълча с викове.

Дали наистина бяха замълчали?

Преддверието на Домус Ауреа гъмжеше от хора и жужеше възбудено — въоръжени стражи, придворни във фини ленени тоги и с бижута, трескави роби. Въпреки неспокойния трепет, свил сърцето й, Марсела се озърна да огледа прословутия Златен дом на Нерон. Пищен дворец с триста празнични зали и сто акра съвършено поддържани градини. Място за интриги, красота, любовни афери и тайни, докато император Нерон подрънкваше на сребърната си лютня и наблюдаваше всичко — жизнерадостен и не съвсем здравомислещ бог.

— За пръв път ли идваш тук? — прошепна Лолия, когато ги въведоха в залата за пиршества. — Откакто…?

— Да. — Марсела вдигна очи към приказния таван: гравирана слонова кост със скрити жалузи, които се въртяха бавно и разпръскваха благовония и розови листенца върху гостите долу. Сега таванът беше неподвижен и неосветен. — Този път поне не съм единственият гост.

Онази нощ през миналата пролет наистина беше сама. Поради объркване робите бяха заредили тавана не с един, а с три различни парфюма. Накрая Марсела не само се чувстваше като блудница, но и миришеше на лека жена.

— Не отивай — посъветва я сестра й, чула поканата, която й отправи Нерон. — Не бива да му позволяваш да те петни, макар да е император!

— Кажи му, че ти е лошо — намеси се Лолия.

Но всъщност нямаше избор. Баща й вече беше мъртъв, а Луций за кой ли път беше поел в странство. Гай оставаше сляп за всичко; вълнуваха го единствено новите му задължения като глава на семейството. Тулия, при всичките й приказки за женско целомъдрие, беше готова лично да достави зълва си в леглото на императора, само и само да спечели благоволението му. Не й оставаше друго, освен да стисне зъби, да облече най-красивата си роба и отиде в двореца.

Сега дворецът изглеждаше съвсем различен. Прашен и студен, с мрачни мозайки и неосветени фрески. Половината мебели бяха отнесени и разпродадени в името на скъперническите икономии на Галба, а във въздуха тегнеше миризма на пот, вместо на розови листенца. „Златния дворец на Нерон вече не е златен.“

Дори мечтателното щастие на Лолия се изпари, когато забеляза пресилените усмивки и напрегнатите лица на хората наоколо.

— Какво им става на всички? — прошепна тя.

— Предполагам, вече са разбрали това, което току-що забелязах на Марсово поле — отвърна Марсела. — Че навсякъде се тълпят преториански отряди.

Не й хареса видът им — наежени в червено-златните си ризници, те жестикулираха енергично един на друг под ниското сиво небе.

— Преторианците вечно недоволстват. Какво толкова?

— Навярно недоволстват малко повече от друг път.

Марсела си спомни плъзналия наскоро слух как Пизон за пореден път се опитал да накара Галба да плати надниците на войниците, но императорът отказал.

Марсела не пропусна да забележи и робите, струпани на Марсово поле. Носеха отличителния знак на сенатор Отон.

Въздухът в претъпканата зала бе задушлив. Марсела си проправи път обратно към една ниша, където лампа от нефрит и злато някак си бе убягнала от погледите на императорските ковчежници. Тълпата се люшна и за миг тя видя самия Галба, сбръчкан като костенурка в тогата си. От едната му страна крачеше Старият Флацид, а от другата — Пизон. Пизон изглеждаше притеснен, ала непоколебим; Корнелия го държеше под ръка, а между веждите й личеше ясна бразда. После множеството се люшна отново и ги закри.

Марсела усети как сърцето й се свива леко — този път по-скоро развълнувано, отколкото разтревожено.

— Не е ли удивително? — изплъзна се от устните й. — Да си в самия център на събитията?

„А невинаги зад кулисите в очакване на новини.“

— Най-удивителни са конните състезания — заяви Диана и огледа разбунената тълпа. — Мисля, че е сенатор Отон.

— Отон не е тук.

— Не е тук, но е някъде другаде. И създава неприятности.

Марсела, разбира се, отдавна бе стигнала до същото заключение. „Диана не вижда по-далеч от носа си.“ Попаднаха на роб и му наредиха да им донесе вино, размениха си още няколко откъслечни забележки и чакаха още цял мъчителен, протяжен час, докато истеричният пратеник съобщи вестта.

Преторианските стражи, провъзгласили Отон за император, го носеха на раменете си през улиците.

След това настана хаос. Марсела се стараеше да види всичко, да го запомни, ала както никога досега невидимото й перо застина безпомощно, изпреварено от хода на събитията.

Чу как дрезгавият глас на Галба раздава заповеди, но не долавяше думите. Забеляза побелялото като тебешир лице на Пизон, който събираше смелост да се обърне към кохортата войници, останали в двореца; олюля се пред прага и широкоплещестият му кестеняв центурион протегна ръка да го подкрепи. Видя двама придворни да играят на зарове в ъгъла, да подвикват за вино и да се обзалагат на висок глас кога ще донесат главата на Отон, набодена на копие. Най-ярко изпъкваше образът на стара робиня, невъзмутимо допълваща чашите с вино. „Защо не? — помисли си слисано Марсела — тя няма нищо общо с истеричната подмяна на императори. Не и когато чашите с вино са полупразни.“ Марсела не отлепи поглед от жената, докато онази не се оттегли спокойно от залата.

Тогава се появи Корнелия. Пробиваше си път през тълпата. Изглеждаше непоклатима като колона в надиплената пастелносива стола. Лапис лазули обрамчваше врата и китките й, ала дланта й беше студена и влажна, когато най-сетне се добра до Марсела и я улови здраво за ръката. „Кога ме е хващала за ръката за последен път?“, запита се Марсела. „Може би когато беше на десет и татко се върна от Галия след две години отсъствие и дори не си направи труда да ни различи.“

— Защо си тук? — попита Корнелия. — Опасно е. Отон не ни заплашва, разбира се. Ще го оковат във вериги, щом преторианците се вразумят. Но в двореца цари суматоха. Не е редно да си тук — изгледа я неодобрително и Марсела се удиви как дори сега сестра й се грижи за благоприличието. — Доведе ли поне един роб да те придружи? Хората още шушукат за теб и за Нерон и…

— Не ми трябва придружител — припряно я прекъсна Марсела. — И ти не бива да си тук.

Лампите замъждукаха, защото навън се спусна пурпурен здрач. Тя погледна навън и забеляза светлинки пред портите на Домус Ауреа — факли на любопитни граждани, насъбрали се да гледат. „Двама императори наведнъж“, помисли си Марсела. „По-интересно от театрален спектакъл! Хайде, идвайте всички, побързайте, заемете местата си за представлението!“

— Проводили са пратеници в другите казарми из града — бързо обясни Корнелия, въртейки неспирно брачната си халка около пръста. — А Пизон разговаря със стражите. Центурион Денсус ми каза, че са го приели добре — добави гордо тя. — Припомнил им воинската чест, как никога не са предавали законния си император, за да подкрепят узурпатор.

— Е, някои сигурно смятат Галба за узурпатор… — промърмори Марсела.

Корнелия обаче продължи, сякаш не я чува:

— … призовал ги да не се посрамват, да не забравят дълга си. Бих предпочела да не го казва, но Галба му заръча да засрами стражите, за да ги вразуми… А и няма значение. Денсус ме увери, че мъжете са приели добре думите му…

— Корнелия…

— Сега някои настояват Галба да подсили двореца и да въоръжи робите в случай на стълкновение, а други го насърчават да излезе и да пресрещне Отон очи в очи…

— Корнелия, да се прибираме у дома — прекъсна словесния й поток Лолия. — Ще почакаме заедно да въдворят ред.

— Трябва да остана при съпруга си — студената ръка на Корнелия трепна в дланта на Марсела, но после тя видимо се съвзе. — Вие обаче наистина трябва…

— Лолия! — Старият Флацид забеляза жена си и заразмахва ръце. — Веднага се връщай вкъщи! Как ти хрумна да дойдеш точно сега…

— О, не ми съскай! — подбели очи Лолия. — Все едно съм омъжена за гъсок…

— Извиках носилка — вметна помирително Корнелия.

Робите, също заразени от вълнението, шушукаха по ъглите, прикрили уста с длани, и никой не искаше да я чуе. Но тя беше първата дама на Рим и щом плесна с ръце, всички се разпръснаха покорно. Марсела никога не се бе чувствала по-горда със сестра си.

Пролука в гъмжилото привлече погледа й, докато Корнелия ги побутваше припряно навън. Галба захвърляше тогата си и жестикулираше озъбено на придворните, суетящи се с ризницата му.

— Явно смята да излезе и да ги пресрещне — заключи Марсела.

— Да.

Корнелия беше пребледняла, но гласът й все още звучеше спокойно.

— Трябва ли да тръгвам? — примоли се Марсела. — Точно когато започва най-интересното? Пиша за историята, но за пръв я виждам да се случва…

— Хайде! — подкани я Корнелия с авторитетния глас на по-голяма сестра, който не беше използвала, откакто пораснаха, и натика Марсела в наетата носилка след братовчедките им.

Носачите се люшнаха под тях и изтрополиха извън двореца, ала никоя не ги помоли да се движат по-плавно. Лолия си гризеше тревожно ноктите, но Марсела не устояваше на изкушението и току надзърташе иззад завесите, а Диана надничаше над рамото й. Заникът багреше света в мораво и след малко Марсела започна да различава хора — пекари, пивовари, просяци, бездомни хлапаци, жени с деца, вкопчени в полите им, — стълпени по улицата. Не продумваха. Само наблюдаваха мълчаливо. Някъде отдалеч обаче долитаха викове.

— Вървете направо! — нареди Марсела на носачите, когато шумотевицата се засили. — Заобиколете Форума!

Тълпата обаче ги обграждаше все по-плътно и нямаше накъде да тръгнат. Носилката се заклати, олюля се пак, накрая единият край се стовари и Марсела се свлече болезнено върху камъните. Лолия падна с присвити крака и изкрещя остро, а Диана скочи тежко до нея. Марсела вдигна поглед само за да види как носачите изчезват стремглаво в мрака. Няколко улични хлапета нададоха въодушевени възгласи и насядаха палаво в носилката, но множеството наоколо мълчеше. Марсела забеляза десетки блеснали черни очи да се впиват изпитателно в нея и страхът ненадейно стегна гърлото й. Носеше обикновена бледа роба, а Диана — сивкава широка рокля, подходяща по-скоро за конюшните, но коприните и перлите на Лолия…

— Няма да се доберем вкъщи — избута ги Диана със загрубелите си малки длани. — Трябва ни убежище.

— Да — съгласи се с пресеклив глас Марсела. — Стига толкова вълнения!

Виковете обаче не стихваха, във въздуха блуждаеха факли, из множеството се понесе ропот — неразбираеми думи като глухо боботене. Марсела усети как я блъскат напред, пръстите на Лолия се впиха в лакътя й, а Диана успя да ги издърпа по груби стъпала, отвеждащи към вестибюл.

— Виждаш ли? — надигна глава Лолия с побеляло лице и разширени очи.

— Да.

Марсела, много по-висока от братовчедките си, виждаше ясно всичко чак до края на Форума, където светлината на факлите осветяваше плешива глава, подскачаща над носилка. Сбръчканият костенурков врат на Галба се въртеше наляво и надясно и Марсела различаваше дори как разтяга уста, раздавайки заповеди, но оглушалата тълпа го блъскаше истерично насам-натам. Видя Стария Флацид до него и потърси с очи Пизон и Корнелия, ала пред погледа й се мержелееше само Галба в безполезната си ризница.

Чу се тропот на конски копита. Не разбра откъде долита, ненадейно обаче на площада влетяха преториански ездачи и заобиколиха носилката на Галба. Размахваха къси саби, а червените пера върху шлемовете им напомняха кървави петна в здрача. Галба разпери ръце, носилката се обърна и сабите започнаха да се спускат и вдигат.

— Марсела! — крещеше Лолия и я дърпаше за ръката.

Мълчанието на тълпата се взриви; половината се разбягаха с писъци, другите се втурнаха с крясъци напред да видят как съсичат императора. Марсела проследи с поглед как повличат съпруга на Лолия зад носилката на Галба и го пронизват в корема. Чу го и как моли за милост.

Лолия проплака задавено.

— Бягайте! — просъска им Диана и ги блъсна толкова силно, че Лолия едва не се строполи на колене. Марсела я подхвана и трите се спуснаха в бяг.

— Храмът… — задъхано подхвърли Марсела.

Ненадейно множеството остана зад тях, а напред — невъзможно невъзмутим — се издигна овалният купол на храма на Веста, когато се запрепъваха нагоре по стълбите към светилището.

Вътре цареше тишина, невероятна тишина. Пламъците пропукваха тихо във вечното си огнище в хладната и безлюдна мраморна зала. Марсела спря рязко, усетила как дъхът изпепелява дробовете й, а Лолия се строполи под най-близката колона.

— Не е мъртъв — заповтаря машинално тя. — Не е мъртъв.

Марсела не си направи труда да й отговори. Думата пулсираше и в собственото й съзнание — мъртъв, мъртъв, императорът е мъртъв.

О, Фортуна, къде ли е Корнелия?

Диана заблъска по вратата на вътрешното светилище и се върна, бълваща ругатни. Отметна гневно косата си от очите и обяви:

— Заключили са. Явно весталките са побягнали.

— Мъдро — констатира безизразно Лолия. — Успеят ли преторианците да влязат, няма да останат дълго девици.

— Както и ние — додаде Марсела и се озърна, но видя само няколко колони за укритие и никакви врати, които да затворят и залостят.

— Ти едва ли си девица, освен ако съпругът ти не е пълен невежа — изкоментира Лолия и се изправи криво-ляво. Червените й къдрици лепнеха по скулите, макар все още да трепереше неудържимо.

— Е, не изгарям от желание да ме изнасилят половин кохорта преторианци — отвърна Марсела. — Някоя има ли нож, в случай че се стигне дотам?

— Аз имам — Диана извади елегантно късо острие.

— Иска ли питане! — възкликна Марсела, обзета от необяснимо раздразнение.

Виковете се усилиха и те застинаха. Улицата долу бе опустяла — зяпачите се бяха разбягали по страничните алеи или се бяха влели в истерията, обзела Форума, ала някой крещеше и внезапно отнякъде заблещукаха факли. Оказа се отряд преторианци и два силуета пред тях. Бягаха и се препъваха. Успяха да ги различат в полумрака — още не се беше стъмнило напълно.

Марсела изскочи иззад колоната, но Диана я спря тъкмо навреме.

— Недей!

Корнелия дишаше тежко и куцаше, изгубила единия си сандал, а тъмната й коса падаше разчорлена по гърба. Пизон й помагаше с обезумели очи. Разкъсаната му тога се развяваше около тялото му. Зад тях дюдюкаха, хилеха се и подтичваха нехайно като глутница половин дузина преториански стражи.

„Не“, помисли си объркано Марсела, „само петима.“ Войникът отпред не беше с останалите. Той избута Пизон към стълбите пред храма на Веста и се обърна с изваден гладиус. Центурионът на Корнелия — Денсус. Перестият му шлем го нямаше, раната под окото му обливаше цялото му лице в кървава маска, но той налетя върху стражите със зловеща гримаса.

Късата му сабя прониза врата на единия и той се строполи, ала Корнелия също падна, препъвайки се на първото стъпало към светилището. Друг войник понечи да я сграбчи, Пизон извика и се хвърли към него. Върху ръкава му цъфна кърваво петно.

Денсус издърпа сабята си от тялото на първия мъж и нападна втория, разсичайки коляното му изотзад. Мъжът се стовари на земята с писък, а Пизон се олюля, вперил невярващ поглед в окървавената си ръка. Корнелия го улови за лакътя, извика му нещо и го задърпа по стълбите. Полуизвърнат, Денсус ги изблъска нагоре с крясъци и войниците го нападнаха в гръб.

Висок трибун с грозен нож улучи пролуката между гърдите и гърба в ризницата на Денсус и заби дълбоко острието. Денсус се преви одве, останал без дъх, но се хвърли към трибуна и двамата се търколиха зашеметено по стълбите. Още двама преторианци тичаха по петите на Пизон. Единият посегна, без обаче да успее да го улови, ала другият сграбчи окървавения край на тогата му.

С възторжени възгласи те го задърпаха надолу, теглейки го като риба на сухо, и с последни сили той избута Корнелия напред. Марсела зърна за миг побелялото от ужас лице на Пизон, чиито устни се разтегнаха като черен квадрат да кажат нещо — да помолят или просто да извикат. Патрициите трябва да умират гордо, но нима не е безславно да те заколят като бездомно куче след само пет дни в ролята на императорски наследник?

Остриетата потънаха в гърдите му. Отново и отново, бавно и отмерено, докато тялото му заприлича на купчина алени парцали.

Корнелия изпищя и пронизителният й крясък оглуши Марсела. Тя се изтръгна от ръцете на Диана, изскочи иззад колоната и хукна по стълбите към сестра си. Задърпа я отчаяно нагоре и видя как другите двама преторианци се извръщат ухилени към тях. Приглушено хлипане долетя зад гърба й и ненадейно Лолия застана там, с разширени, обезумели от страх очи. Втурна се напред, стиснала бронзова купа, свещена утвар навярно. Замахна диво и облак разжарени въглени от вечния огън на Веста полетя към преторианците. Искрящите въглени осеяха стълбите и войните се отдръпнаха за миг, закрили очи. Единият се строполи с гъргорене — обляният в кръв Денсус се беше изправил и беше забил ножа си чак до дръжката във врата му.

Марсела по-скоро усети, отколкото чу как сестра й пищи, бори се със сключените й ръце и се дърпа към алената купчина, в която се беше превърнал Пизон. Денсус падна, повлечен от тялото на преторианеца. Опита се да стане отново на крака, но не успя. Тръсна упорито глава и от косата му се стекоха ручейчета кръв, помъчи се да се изправи на колене, ала падна. Допълзя пред Корнелия и вдигна немощно късата си сабя. Коленичи разтреперан върху стъпалото с полувдигнато острие, треперещо в дланта му, и Марсела забеляза, че дръжката на ножа още стърчи, вклинена в хълбока му.

Диана се втурна надолу, стиснала малката си кама, и застана до него, оголила зъби в хищническа гримаса. Марсела се помоли да не замисля някаква отчаяна атака — ножът щеше да й послужи по-добре, ако пререже гърлото на Денсус, преди да падне в ръцете на събратята си по оръжие. Единственият предан воин в Рим не заслужаваше бившите му приятели да го разсекат бавно на парчета.

Впрегнала всички сили да удържи пищящата си сестра, Марсела започна да крои несвързани сметки. Несъмнено не можеше да се разчита на Лолия да се прониже както трябва, но навярно Диана щеше да се погрижи за нея, преди да се самоубие. А Марсела щеше да убие сестра си. „Значи ще получа последна ножа. Е, поне смъртта ще е бърза, с един удар в сърцето.“ Жените от семейство Корнелий щяха да загинат прави и от собствената си ръка, а не по гръб, изнасилени от шайка главорези.

— Тихо, Корнелия, тихо…

Марсела долавяше смътно накъсаното дишане на Денсус, писъците на сестра си, тихите стонове на Лолия и над тях — крясъци на мъже и звънтене на трошащо се стъкло откъм Форума. Тук обаче, пред храма на Веста, всички звуци долитаха някак приглушено.

Преторианецът пред тях сви рамене и Марсела стъписано осъзна, че е останал сам. Три тела пред стълбите, едно до Пизон и последният, мръсен и ухилен, свали гладиуса си.

— Радвайте се, че имам по-интересни занимания — гласът му смълча Корнелия, сякаш й преряза гърлото.

Впила очи в него, Марсела го видя как коленичи до притихналото тяло на Пизон. Няколко замаха с късата сабя и главата на Пизон се търкулна, но Корнелия не издаде нито звук.

— Император Отон непременно ще поиска да я види — обясни войникът. — Ще забогатея.

Късата коса беше хлъзгава от кръвта и той заби палец в зейналата уста на Пизон и понесе главата. Денсус примигна, все още борейки се да задържи сабята си във въздуха. Преторианецът се изкикоти и прескочи труповете пред стълбите.

— Здраво копеле си, Денсус! — подметна през рамо. — Но знаех, че няма да надвиеш петима.

Заподсвирква си и затича по улицата.

Марсела усети как въздухът навлиза отново в замръзналите й дробове. Осъзна, че все още шепне успокоително на сестра си, ала жената, която едва не стана императрица, се взираше в обезобразеното тяло на съпруга си, неподвижна като колона.

— Кажи ми, че сънувам — обади се Лолия иззад тях. — Моля те, кажи ми, че сънувам…

Обърна се и повърна върху каменните стъпала. Диана я обгърна през рамо и прибра малкия си нож.

Денсус се закашля тихо. Гладиусът неусетно изтрополи по стълбите и той издърпа острието, забито в хълбока му. Вгледа се за миг в него, посивял под кървавата маска, и падна тежко по гръб. Дрезгавото му дихание се заиздига към моравото небе. Кървавата му ръка намери глезена на Корнелия и го стисна.

— Предадоха ме — промълви. — Предадоха ме.

Изплю фонтан кръв, без да пуска Корнелия.

Марсела впери поглед в храма на Веста. От покрива вече не се издигаше обичайният стълб дим — вечният огън очевидно беше угаснал. Помоли се да не накажат весталките, че са оставили свещения пламък да замре.