Един невинен клиент

12 април 07:00

Днес беше четиридесетият ми рожден ден и първото, което трябваше да правя, бе да се оправям с Джони Уейн Нийл. Джони Уейн беше самовлюбен патологичен лъжец и социопат и това бяха положителните му качества. Той сам се наричаше „неспасяемо чудовище“. Помолих психиатъра да не го записва, защото не исках окръжният прокурор да го види. Чудовище или не, Джони Уейн все още ми беше клиент.

Нийл беше наел двамина от приятелите си главорези да убият красивата му млада и скъпо застрахована съпруга. Преди година се събудила една сряда в три през нощта и видяла двама непознати, надвесени над кревата й. Двамцата брутално я заклали, а тригодишният син на Джони Уейн, който тази нощ спял при нея, се мушнал под леглото и слушал как умира майка му.

За по-малко от седмица следователите от филиала на ФБР в Тенеси (БРТ) и полицейското управление на град Джонсън разбраха кой е отговорен за убийството. Джони Уейн беше арестуван и обвинен в предумишлено убийство и заговор за извършване на предумишлено убийство. Поради гнусния характер на престъплението щатът Тенеси искаше смъртно наказание. Един безсърдечен съдия ме назначи за негов защитник. Тарифата за час беше сто долара — колкото на застаряваща проститутка.

Прокурорът предложи да оттегли исканата смъртна присъда, ако Джони Уейн се признае за виновен в предумишлено убийство и се съгласи да влезе в затвора и да остане там до края на живота си. Преди седмица бях съобщил предложението на Джони и той го прие неохотно. В девет сутринта трябваше да сме в съда, та Джони Уейн да може да признае вината си. Така че отидох в затвора, за да се погрижа да не промени намерението си.

След като поседях петнадесетина минути в кабинета на прокурора, въведоха облечения в оранжев комбинезон и с оковани ръце и крака Джони Уейн.

— Преди да застанем пред съда, исках да се уверя, че все още си готов да сключиш тази сделка — започнах аз, докато Джони спънато крачеше към стола. — Щом направиш признание, вече няма да има връщане.

Джони Уейн се вторачи в плота на масата. Късата му съвършено сресана коса имаше цвята на балирана слама. Беше доста по-дребен от мен — значително под метър и осемдесет, слаб и блед. Лицето и ръцете му бяха покрити с дребни червеникави лунички. Той започуква с пръсти по масата и забелязах, че скоро са му правили маникюр. От него се носеше миризма на шампоан.

— А бе, как успяваш да изглеждаш толкова добре поддържан тука? — попитах. — Всеки път, когато те видя, имаш вид на току-що излязъл от фризьорски салон.

Той извъртя очи. Бяха бледозелени и в зависимост от ъгъла и светлината понякога бяха изпъстрени с червени точици. Бяха разположени близо до носа и лявото беше леко разногледо. Затова на човек му беше неудобно да го гледа в очите. Аз поне никога не знаех къде точно гледа.

— Фактът, че съм затворен, не означава, че трябва да живея като скот — отговори той. — Мога да си купувам известни услуги.

— Имаш предвид бръснар?

— Имам бръснар. Веднъж седмично в килията ми идва един от затворниците. Подрязва ми брадата и мие и подстригва косата ми.

— И маникюр ли ти прави? — удивих се и пак погледнах ноктите му.

— Сам си го правя.

— А кой те пере? Всичките ми клиенти имат вид, сякаш спят в затворническите си дрехи.

— Дрехите ми се перат заедно с тези на останалите — каза той. — Аз само купувам препаратите и един тип се отнася към моите със специално внимание.

Говореше с тънък носов тенор, а произношението му беше съвършено. Представих си как натиквам лайно в устата му само за да обърка произношението на някоя дума.

— Защо се вълнуваш толкова от личната ми хигиена?

— Не ме вълнува. Просто ми стана любопитно.

Презрението му към мен беше направо осезаемо. При всяко посещение усещах как нараства като развиващ метастази рак, но изобщо не ми пукаше. На мен той ми беше не по-малко отвратителен. Излъга ме поне десет пъти и ни разкарва с моя детектив из цял Източен Тенеси по фалшиви следи, за да търсим измислени свидетели. Освен това непрекъснато хленчеше.

— Щом вече уточнихме тези невероятно важни неща — обади се Джони Уейн, — хайде да ми обясниш тази „сделка“, както толкова красноречиво я нарече.

— Работата е много проста — започнах. — И глупак би я разбрал.

— Да не би да намекваш, че съм глупак?

Нямаше полза да му отговарям искрено, затова се направих, че не го чувам.

— Сделката е, че се признаваш за виновен в предумишлено убийство. Съгласяваш се да получиш доживотна присъда без право на помилване. Отказваш се от правото си да обжалваш присъдата. В замяна ще продължиш да живееш. Джони Уейн ще отърве инжекцията. Това е, казано простичко.

Той изпръхтя презрително.

— На мен не ми звучи като много добра сделка.

— Зависи от гледната точка.

— Какво искаш да кажеш?

— Дали искаш да прекараш остатъка от живота си сред населението на затворите, където от време на време някой може да ти направи свирка, или да изкараш идващите петнадесет години изолиран в килия на смъртник и след това да умреш от инжекцията с отрова.

— Ама аз съм невинен.

— Разбира се. Обаче за съжаление доказателствата сочат нещо друго.

— Всички са косвени. Откровени лъжи.

— А какво ще кажеш за разпечатките на телефонните разговори, които съвпадат напълно с показанията, дадени от Клайв и Дерек пред полицаите? Те казаха, че това са обажданията ти да провериш дали са на път, за да убият Лора, и по времето, когато са се връщали след деянието.

Мускулите на челюстта му се стегнаха. Джони Уейн не обичаше да обсъжда факти.

— Ами четирите застраховки живот, които си сключил на нейно име през последните петнадесет месеца? Триста и петдесет хиляди долара, Джони!

— Много хора правят скъпи застраховки на съпрузите и съпругите си.

— Обясни ми тогава, защо им е на Дерек и Клайв да разправят, че си ги наел да убият Лора и че ще им дадеш десет процента от застраховката?

— Защото се опитват да си отърват задниците.

— Ако не си ги наел, защо ще я убиват? Та те дори не са я познавали.

— Защо, защо. За какво ми задаваш тези тъпи въпроси? Нали уж си ми адвокат?

Трябваше да донеса аудио записа, но реших да не го притискам много. Дерек и Клайв, главорезите, които беше наел, се огънаха веднага на разпита. Направиха пълни признания и казаха на полицията, че ги е наел Джони Уейн. Полицията ги оборудва с касетофони и ги изпрати да се срещнат с Джони Уейн, който заговорил свободно за убийството и парите. Когато за пръв път му пуснах записа, лицето му придоби доста странен цвят.

— Изслушай ме — казах аз. — Част от работата на адвоката е да дава добри съвети на своя клиент. Моят съвет е, че прокуратурата може да прати магаре за прокурор и пак да те осъди за това убийство. Доказателствата са съкрушителни, убийството е извършено по особено жесток начин и малкият ти син е бил очевидец. Моят съвет гласи, че вероятността да отнесеш смъртна присъда е почти стопроцентова.

— Никого не съм убил — отговори той.

— Може и да не си, но тя щеше още да е жива, ако не беше ти. Съдебните заседатели ще ти подирят сметка.

— Значи трябва да прекарам остатъка от живота си в затвора заради престъпление, което не съм извършил?

— Можеш да приемеш предложението им и да се признаеш за виновен, или ще бъдеш съден.

— С адвокат, който смята, че съм виновен.

— Не обвинявай мен. Аз просто ти казвам честно мнението си за това какъв ще е според мен резултатът. Би трябвало да си ми благодарен. Тъща ти и тъст ти не вярват в смъртното наказание, както впрочем и аз. Те си мислят, че ако те намерят за виновен и те осъдят на смърт, присъдата ще тегне на тяхната съвест. Тъкмо те убедиха окръжния прокурор да ти направи това предложение.

— Лицемерни тъпаци — подхвърли Джони Уейн.

Дощя ми се да го плесна циганската. Джеймс и Рита Милър, родителите на неговата красива и невинна млада съпруга, бяха едни от най-милите хора, на които съм попадал. Джеймс Милър ми разказа, че Лора се запознала с Джони, докато учела в колежа „Карсън-Нюман“ — малко училище в Джеферсън Сити само на десет километра оттук. Джони Уейн, който следвал там задочно, бил постоянно присъствие в Баптисткия студентски съюз, място, където се събирали студентите баптисти. Там измамил Лора за дълбоките си християнски убеждения. Джеймс и Рита й казали, че са загрижени, но се доверили на преценката й. Джони Уейн изглеждал интелигентен и се държал така, сякаш я обичал. Те изобщо не предполагали, че под грижливо поддържаната външност и зад непринудената усмивка се крие чудовище. Скоро след сватбата в брака им се появили пукнатини и той започнал бавно, но сигурно да се руши. Скоро след третата им годишнина Джони изоставил Лора заради друга жена и се преместил в Северна Каролина. Бил в някакъв бар в Шарлот с бременната си в третия месец приятелка през нощта, когато Лора била убита.

Погледнах Джони Уейн и си представих как кокалчетата на пестницата ми се забиват в зъбите му. Картина, която ми подейства успокояващо.

— Е, какво избираш? — попитах. — Трябва да знам отговора ти, защото след два часа трябва да сме в съда.

— Трябва ми още време, за да обмисля всичко.

— Не ти трябва никакво време. Или приемаш, или се отказваш.

Ръката му се вдигна към носа и той се зае с противния си навик да притиска ноздрите си с палец и показалец. Стиска и задържа. Пуска. Стиска и задържа. Пуска.

След трикратно изпълнение на упражнението изсумтя:

— Мамка му, ще го направя. Давай, хвърли ме на вълците.

— Умно решение — отвърнах. — Първото от много време.

— Приключихме ли?

— Защо? Да не би да бързаш?

— Трябва да се изсера. Сигурно е от наденицата, с която ни тъпчат тук.

Гласът му и лицето му бяха безизразни. Не си беше дал труда да попита как ще се отрази това на сина му. От месеци не беше споменавал момчето.

Станах и натиснах звънеца на стената, за да повикам пазачите. Джони Уейн продължи да седи, а аз се облегнах на стената и се вторачих в тавана. Не ми се сядаше отново. Исках да съм колкото може по-далеч от него. След три-четири минути чух тежките тромави стъпки на надзирателите — крачеха по коридора към стаята за срещи.

— Ей, Дилард — внезапно каза Джони Уейн.

— Какво?

— Всички я мислят за светица, а си беше гадна тъпа кучка. Единственото, което трябваше да направи, беше да ми даде развод, както исках. Условията не бяха чак толкова сложни. Тя сама си го навлече.

— Не казвай нищо повече — спрях го. С подробности си представих как зъбите му се разхвърчават.

Вратата издрънча, пазачите влязоха и го вдигнаха от стола. Единият, дебеловрат младеж с бръсната глава, ме огледа и попита:

— Ти се занимаваш само с углавни дела, нали?

— Да.

— Предполагам, че тогава ще ти е интересно да научиш, че преди малко една възрастна дама се обади на 112 и съобщи, че котаракът й намерил човешки чеп близо до езерото. Вероятно скоро ще изскочи и труп.

— Чеп? Искаш да кажеш пенис?

— За теб пенис, за мен чеп.

— Е, и?

— Помислих, че ще те заинтересува. Труп за теб означава работа. Прав ли съм? Нали си един вид гробар.

Намигна на колегата си и двамата се засмяха. Дори Джони Уейн се усмихна. След като излязоха, останах облегнат на стената; смехът им и вулгарното признание на Джони Уейн продължаваха да отекват в главата ми. Постепенно, докато го водеха нататък, потракването на оковите стихна.

Тръгнах през лабиринта от стомана и бетон; главата ми туптеше, стомахът ми се бе стегнал на топка. Беше ми дошло до гуша да защитавам всички Джони Уейн Нийловци на света и ми беше писнало да ми се подиграват и да ми се смеят задници като двамата пазачи. От друга страна, нали щях да зарязвам правото. След по-малко от година щях да се отърва от него. И нямаше да има повече никакви Джони Уейновци и тъпи задници.

Докато вървях към входа, си казах да не се стягам. „Не се съсипвай. Ти си свърши работата“. Насилих се да мисля за нещо по-приятно. Например за моя рожден ден. Как ще го отпразнувам с жената и децата — най-важните и прекрасни хора в моя живот. С шоколадова торта. Какво ли щях да си пожелая за тази година?

Хрумна ми точно когато излязох от вратата под дъжда. Вероятността желанието ми да се сбъдне беше едно на един милион, но какво от това? А и защо не?

Тази година щях да си пожелая нещо просто и егоистично. Преди да се откажа от практикуването на правото, щях да си пожелая един, само един-едничък невинен клиент.

12 април 08:45

След час седях в колата си на паркинга на съдебната палата на окръг Вашингтон в центъра на Джонсбъро — малко градче, излязло сякаш от пощенска картичка. Най-старият град в Тенеси лежеше сгушен сред вълнистите хълмове на сто и петдесет километра от Ноксвил. Гледах издигащия се от другата страна на улицата Национален център по разказване на приказки, построен преди няколко години и донякъде направил Джонсбъро известен в национален мащаб. Всеки октомври хиляди хора се събират, за да участват в огромния фестивал по разказване на приказки. Усмихнах се, когато се замислих за иронията да построиш Център по разказване на приказки толкова близо до съдебната палата. И от двете страни на улицата се поднасяха опашати лъжи.

Дъждовните капки почукваха по предното стъкло. Отворих жабката, извадих шишето с вода за уста и се изжабурках. Бях придобил навика да нося вода за уста, защото имах чувството, че пресъхва, и през целия ден ми горчеше. Особено когато трябваше да се изправя пред съдия и съдебни заседатели.

Пресъхналата уста беше съпроводена от усещането за празнота в стомаха и неизбежна обреченост. От време на време тези усещания изчезваха, особено когато бях със семейството си, но винаги бяха наблизо. Нощем непрекъснато сънувах, че съм на някакъв сал без гребло и се нося по средата на широка бушуваща река, която с шеметна скорост ме влачи към смъртоносен водопад. Нито можех да стигна до бреговете, нито да се върна нагоре по течението. Будех се точно когато се прекатурвах през ръба.

Завинтих капачката на шишето и си поех дъх. Купонът вече можеше да започне. Слязох и се качих по стъпалата пред съдебната палата, минах през фоайето и тръгнах нагоре към арестантското отделение.

Дежурен беше Джон Алън Хърли — Серж, груб, но добродушен дърт глупчо, с когото винаги си разменяхме приятелски обиди. Серж беше прочут в шерифската служба със смелостта и мъжкарството си. Любимата ми история за него беше как собственоръчно хванал прочутия въоръжен обирджия Дюи Дейвис, след като последният обрал една бакалия в покрайнините на Джонсбъро. Младият по това време Серж се отзовал на повикването за извършван в момента грабеж и пристигнал на местопрестъплението точно когато Дюи излизал от вратата на „Уин-Дикси“ с пушка помпа в ръка. Легендата разказва, че Серж изскочил от патрулката, без да знае за помпата, и приспал Дюи с един удар, после го натоварил на задната седалка и го откарал в затвора.

Сега Серж беше над седемдесетте, все още висок и слаб, но Майката природа беше започнала да го извива като стара топола на силен вятър. Огромните му ръце бяха осеяни с големи старчески петна, изтънялата му горна устна се беше превърнала в тънка черта над протезите и човек имаше усещането, че постоянно се зъби. Катарамата на оръжейния му колан беше пет сантиметра над пъпа, но на него нямаше кобур с пистолет. Беше въоръжен единствено с палка и флакон лютив спрей.

— Как е? — попитах, докато минавах през детектора за метал.

— Скапано — изръмжа той. — Чувам, че Джони Уейн днес ще вдигне бяло знаме.

Шерифската служба е по-голяма клюкарница от кръжок по плетене. Серж винаги знаеше какво става, понякога дори много преди да се случи.

— Добрите новини имат криле — подхвърлих.

— Не мога да повярвам, че не го осъдиха на смърт.

— Мамка му, Серж, та той е невинен. Просто системата го смаза.

— Невинен? Виж ми окото. Никой от тези, които представляваш, не е невинен.

Понечих да мина покрай Серж и да тръгна към асансьора, но той ме хвана за ръката. Възлестите му пръсти се забиха дълбоко в бицепса ми.

— Знаеш ли какво искам да видя? — възкликна. — Искам да видя този проклет кучи син на бесилката на камион с платформа ей тук пред съдебната палата. Ето това искам да видя. Дори съм готов да си купя билет.

Това беше преобладаващото усещане в обществото. Единствената вина на Лора Нийл, съпруга и жертва на Джони Уейн, беше, че си е избрала лош мъж. Тя беше начална учителка и се ползваше с много добро име. Родителите й бяха прилични и работливи хора, а брат й преподаваше в университета. Хората искаха да видят Джони Уейн изгорен на клада, а аз имах усещането, че повечето нямаше да имат нищо против да видят и неговият адвокат да се превръща в огнена факла.

Издърпах ръката си от хватката на Серж и поех по страничното стълбище към втория етаж. Там имаше десетина души, — въртяха се пред съдебната зала и разговаряха полугласно. Всичко беше черно-бяло и изпитах усещането, че съм попаднал на снимачната площадка на „Дванадесет разгневени мъже“.

Прекрачих в съдебната зала на съдия Айвън Глас и се огледах. Нямаше нито съдия, нито съдебен пристав, нито писар.

— Къде е негова чест? — попитах Лиза Мейерс, помощник окръжния прокурор, на която беше възложено да повдигне обвинение на Джони Уейн. Тя седеше на прокурорската маса и съзерцаваше ноктите си.

— В покоите си. Не е в добро настроение.

Вече над тридесет години Глас беше прословут пияница и женкар. Имаше зад гърба си два развода, главно заради влечението си към по-млади жени, но добрите хорица от Първи съдебен окръг май нямаха нищо против и си го избираха на всеки осем години. Глас-старши също бил техен съдия, както и баща му преди него. Затова Глас често казваше, че съдийският стол му се полага по наследство.

Сред адвокатите беше известен като Иван Грозни заради пълната липса на съчувствие към подзащитните и защото се отнасяше към адвокатите също толкова зле, колкото към техните клиенти. Беше станал с гъза нагоре още от завършването на правния факултет. Първия път, когато се озовах в неговия съд, той вкара в затвора един възрастен мъж, защото не можеше да плати съдебните си разноски. Знаех, че онова, което прави, е нередно — затворите за длъжници отдавна са обявени за незаконни, но той, изглежда, си правеше, каквото иска, без да му пука за закона. Направих някои проучвания и открих, че го прави от години. Написах му писмо и поисках да спре. Той ми отговори, че младите адвокати трябва да си гледат професията, а не да си навират гагата, дето не й е работа. Затова заведох дело срещу окръга, защото позволява на свой служител да нарушава конституцията, докато изпълнява служебните си задължения. Когато приключих, окръгът трябваше да изплати близо милион долара на хора, които Глас беше вкарал незаконно в затвора. По време на делото той се чувстваше доста неловко, а после ме намрази и един от начините да си отмъщава беше да ме назначава за защитник на хора като Джони Уейн Нийл.

Съдебната зала беше напрегната и мрачна. Медийните лешояди вече бяха накацали в отделението на съдебните заседатели. Джеймс и Рита Милър, тъстът и тъщата на Джони Уейн, седяха на първия ред. Рита плачеше, а Джеймс отвърна очи, когато се опитах да уловя погледа му.

Отидох до масата на защитата, за да изчакам съдията — той цъфна с черната си тога чак след половин час. Не много дългата му коса беше снежнобяла и чорлава. Носеше тъмни очила, които не позволяваха да видиш очите му. Секретарят му помогна да се качи по стъпалата и да седне, след това обяви случая и съдебните пристави въведоха Джони Уейн през вратата и го придружиха до подиума срещу съдийската маса.

Застанах до своя клиент. Съдията проведе продължителен разпит, за да установи дали Джони Уейн е правоспособен да се признае за виновен, че разбира какво се случва и че не е под въздействието на алкохол или наркотици. След това прокурорката Лиза Мейерс се изправи и зачете безбройните доказателства, които щяха да бъдат представени, ако бъдеше даден ход на процеса срещу Джони Уейн. Чух хълцането на Рита Милър зад гърба ми — налагаше й се за последен път да изслуша подробното описание на жестокото убийство на дъщеря им, докато внукът им се криел под леглото. Изпитах срам, че защитавам човека, който й беше причинил подобно страдание.

Когато Лиза свърши, съдия Глас се наежи и започна с прегракнал от пиячката и тютюна глас:

— Джони Уейн Нийл, как ще пледираш по обвинението в предумишлено убийство?

Бе ударил часът на истината. Вече нямаше връщане.

— Виновен — отговори Джони Уейн с едва доловим глас и аз въздъхнах облекчено.

— След като се призна за виновен, съдът те признава за виновен и те осъжда на доживотен затвор без право на помилване.

Глас смъкна очилата до връхчето на носа си и се наведе. Очите му се впиха в Джони Уейн.

— Само за протокола — обяви той, — искам да ти кажа нещо, преди да те подкарат към затвора, където ще останеш до края на жалкото си съществуване. Без съмнение през всичките ми години като съдия ти си най-отвратителната, най-страхлива и най-жалка имитация на човешко същество, която някога е влизала в моя съд. Ти не изпитваш и грам съжаление и искам да знаеш, че за мен щеше да е особено удоволствие да те пратя на бесилото, ако беше проявил смелостта да се изправиш пред съда. Надявам се, че ще изгниеш в ада.

Джони Уейн бавно вдигна глава, погледна съдията в очите и каза тихичко:

— Да ти го начукам.

Глас се ококори.

— Какво каза?!

— Казах да ти го начукам, на теб и на изтъкнатия прокурор, и на Бюрото за разследване на Тенеси и жалкото подобие на адвокат, което ми натресе, и на всички останали, които помогнаха, за да ми инсценирате този процес. — Думите му се изливаха в кресчендо и когато свърши, продължиха да отекват в залата.

Възцари се смаяно мълчание. Съдията ме изненада, защото се обърна към мен с усмивка.

— Вашият клиент, господин Дилард, е не само страхливец, но и тъпак.

— Да ти го начукам! — провикна се Джони Уейн.

— Приставите! — изрева съдията, дори се надигна от мястото си, и посочи Джони Уейн със съдийското чукче. — Изведете го и му запушете устата.

Нахвърлиха му се на секундата. Двамина го повалиха на земята, а останалите се присъединиха към веселбата. Чух как защракаха фотоапарати и ахканията на хората, докато се изтеглях встрани. През цялото време, докато го блъскаха и ритаха, Джони Уейн сипеше мръсотии. Накрая съдебните пристави го надвиха и го задърпаха за краката, тялото му се влачеше по пода. Седнах на адвокатската маса и за кратко се запитах дали да се почувствам обиден, че Джони Уейн ме нарече жалко подобие на адвокат. Може би наистина съм жалко подобие на човешко същество, но съм много добър адвокат.

След няколко минути съдебните пристави, вече подредени в стегната фаланга, пак вкараха Джони Уейн в съдебната зала. Бяха натикали нещо в устата му и я бяха залепили с широка лепенка. Запитах се как ли ще се почувства, когато я дръпнат от подкастрената му брадица. Изправиха го на подиума срещу съдийската маса.

— Господин Нийл — започна съдията, — твоето малко избухване ме накара за момент да обмисля възможността да отменя самопризнанието ти и да те накарам да се изправиш пред съда. Но реших, че това наказание е по-подходящо за човек като теб. Ти ще умреш в затвора, но преди да пукнеш, мисля, ще има много неща, които да очакваш с нетърпение. Красив млад мъж като теб, с голяма уста като твоята, без съмнение ще се ползва с огромна популярност сред затворниците. Убеден съм, че ще се превърнеш в любимец на содомитите. Присъдата не се отменя. Доживот без право на помилване. А сега го разкарайте оттук.

Последната картина от Джони Уейн, която остана в главата ми, беше как го влачат по пода, защото отказа да ходи, а от очите му върху сребристата широка лепенка капеха сълзи. За него сигурно най-страшното беше, че по време на боричкането с охраната комбинезонът му се беше измачкал.

За да избегна срещата с медиите, се измъкнах през страничната врата, слязох по стълбите и поех обратно през отделението за затворниците. Серж тъкмо претърсваше една дамска чанта. Щом ме видя, върна чантата на жената и се забърза към мен.

— Ей, Дилард, чу ли за убийството?

— Кое убийство?

— Намерили са някакъв тип заклан в „Бъджет Ин“. Някой му отрязал патката. Тази сутрин една котка я намерила край езерото.

— Серж, не съм го извършил аз — отвърнах и си продължих по пътя.

— Може би ще ти се наложи да защитаваш убиеца — подвикна и се изсмя. — Може пък да се окаже също толкова невинен, колкото милия Джони Уейн. Просто смазан от системата.

12 април 10:00

Мобилният телефон на специален агент Филип Ландърс започна да звъни малко преди десет сутринта, точно в мига, когато той пъхаше в устата си тортила с пълнеж „Соник“. Обаждаше се Бил Райт, специалният агент, който отговаряше за клона на Бюрото за разследване в Джонсън Сити, Тенеси. Бил беше началникът на Ландърс. Не че тоя тъп подмазвач го биваше за началник. Ландърс трябваше да е на неговото място. По негово лично мнение той беше най-умният, трудолюбив и красив агент от клона на ФБР в Тенеси. Обаче той вярваше, че съвсем скоро ще получи своя шанс, защото Райт се готвеше да се пенсионира.

— В мотел „Бъджет“ има труп — започна Райт, докато Ландърс бавно дъвчеше и зяпаше непълнолетната келнерка с ролкови кънки. — Мъж. Намушкан. Това е всичко, което зная. Обадих се на криминалистите. Сигурно вече са тръгнали.

Полицията в Джонсън нямаше щатове за криминалисти, затова убийствата се прехвърляха на БРТ. Ландърс спокойно довърши тортилата. Нямаше защо да бърза. Трупът вече беше изстинал.

Пристигна на паркинга на „Бъджет“ половин час след получаването на обаждането. Там вече имаше шест патрулки. И на шестте бурканите святкаха, сякаш полицаите, които ги управляваха, вършеха някаква работа. Патрулиращите полицаи винаги удивяваха Ландърс. Можеха да стоят с часове на някое местопрестъпление, да се помайват и да клюкарстват, с надеждата да се докопат до късче информация, която да споделят с колегите си. Ако извадеха късмет, успяваха да зърнат тялото и когато се прибираха, разказваха на жените или гаджетата си отвратителните подробности.

Ландърс отвори багажника на колата си, извади латексови ръкавици и тръгна по стъпалата към стая №201. Вън беше облачно и ръмеше, но въпреки това му трябваха няколко секунди, докато очите му се приспособят към сумрака в помещението. Щом прекрачи прага, веднага подуши миризмата на кръв. Погледът му се плъзна наляво. Над леглото се беше надвесил Джими Браун, смахнат бял боклук с остригана глава, който след двадесет години бачкане се беше издигнал от патрулен полицай до детектив в полицията на Джонсън. На леглото бе проснато нещо, което приличаше на бял мъжки кит. Много блед мъжки кит. Човекът беше чисто гол и лежеше по гръб. С патраво разкрачени крака и разперени ръце. Проснат и покрит с черна засъхнала кръв.

— Е, толкова по въпроса за достойната смърт — отбеляза Ландърс.

Браун го погледна неразбиращо. Дори не се усмихна. Как бе възможно да не се усмихне? Та това си беше доста смешно. Ландърс го отдаде на дребнава завист.

— Къде са тия от съдебната медицина? — попита Браун.

— На път. Ще дойдат след около час. — Съдебномедицинският екип на БРТ идваше от Ноксвил, който бе на сто и петдесет километра в западна посока, и покриваше цялата източна половина на щата. Щяха да цъфнат с модерната си подвижна лаборатория, облечени в красивите си бели униформи. Благодарение на телевизионните филми за съдебните медици до един се смятаха за звезди.

— Та кой е този красавец? — попита Ландърс.

Браун извади бележника си.

— Регистрирал се е като Джон Пол Тестър и е посочил адрес в Нюпорт, който се потвърждава от талона в жабката на колата му. Портфейлът му липсва — ако изобщо е имал портфейл. Управителят твърди, че се е регистрирал вчера късно следобед. Казал, че щял да проповядва на евангелистка среща, и попитал къде може да хапне хубав хамбургер. Управителят го посъветвал да иде в „Пърпъл Пиг“. От полицията ще получим снимката от шофьорската, така че ще можем да я показваме и да поразпитаме.

Ландърс се запита за какво му е на Браун бележникът при това кратко обобщение. Този тип наистина беше тъп. Заобиколи леглото, за да огледа дебелия кит. По тялото имаше поне десетина рани от нож, съсредоточени около врата и гърдите.

— Значи проповедник, а? Май някой не е харесал поучението.

— Това е най-малкото — вметна Браун. — Пишката му я няма.

— Леле! Сериозно? — Заради кръвта Ландърс не беше забелязал тази подробност. Погледна между краката на кита. Там не се виждаше нищо, освен тъмночервена лепкава каша. Който и да му бе отрязал патока, сигурно се бе потрудил здравата. Ландърс си помисли, че с тоя тумбак китът всъщност вероятно отдавна не е виждал собствената си пишка.

— Има и още нещо — продължи Браун. — Тази заран някаква жена звъннала в шерифската служба. Живее до моста „Пикън“ и котката й се върнала с малък подарък. Човешки пенис. Вероятно е на този юнак тука.

Логиката му беше смайваща.

— Имаш ли някаква представа откога е мъртъв? — попита Ландърс.

— Студен и вкочанен. Бих казал, че става дума за повече от осем часа.

— Охранителни камери?

— Само при рецепцията. Няма нито на паркинга, нито някъде другаде.

На вратата се почука и влезе един патрулен полицай, носеше снимка 9×13 на мъртвия. Подаде я на Браун и той я връчи на Ландърс и изръмжа:

— Действай де. Да помагаш ли си дошъл, или да зяпаш?

— Твоето желание е заповед за мен едва когато случаят официално бъде прехвърлен в моята градинка.

Браун го погледна мръснишки.

— Защо не се разходиш със снимката до „Пърпъл Пиг“ и не поразпиташ?

— Готово — съгласи се Ландърс. — Нещо друго?

— Не мисля. Хората ми издирват жената, която е била дежурна снощи, претърсват стаите и са тръгнали по нюпортската следа. Ти самият каза, че криминалистите са на път. Мисля, че засега всичко е под контрол.

— Прекрасно. Значи поемам към заведението.

Ландърс слезе по стълбите, мина покрай патрулните полицаи и се качи в колата си. И в същия момент видя една от репортерките на местния вестник — мотаеше се около входа, Силвия не знам коя си. Не беше красавица, но не беше и отблъскваща, така че Ландърс слезе и отиде при нея, за да поклюкарстват. Пусна й малко информация за липсващата патка; помисли си, че може да изкара някоя свирка в знак на благодарност.

После, докато караше по Рон Стрийт, не спираше да поглежда снимката на мъртвия проповедник. Мъжът имаше червеникава коса, донякъде благоприлични черти, широки бакенбарди, които се спускаха до края на мекото на ушите му като на Елвис Пресли. Не беше грозен тип, но определено не беше от класата на Ландърс.

— Отче, какво си направил, за да те убият? — попита Ландърс снимката, докато завиваше в паркинга на „Пърпъл Пиг“. — Мушнал си дъртата си патка не там, където трябва, а?

12 април 10:20

Каролайн Дилард, облечена в зашеметяващ модерен тъмносин костюм от „Келвин Клайн“, си пое дълбоко дъх, изправи рамене и закрачи към приемната. Зад бронираното стъкло седеше намусен дундест мъж на средна възраст с къса коса, сресана по средата, и уста, пълна с тютюн за дъвчене. Беше с черна риза с корава яка и с избродирана на гърдите значка. Под нея бяха извезани думите „Център за задържане, окръг Вашингтон“. Докато Каролайн се приближаваше към гишето, той изстреля кафеникава тютюнена струйка в една пластмасова чашка от кафе.

Каролайн взе бланката за свиждане, усмихна се и каза:

— Трябва да се срещна със затворник номер 7740. — В Центъра за задържане на окръг Вашингтон хората, изглежда, нямаха имена. Всичко и всички бяха номерирани.

Пазачът я погледна похотливо и попита:

— Имаш ли лична карта, хубавице?

— Казвам се Каролайн Дилард — отговори тя. Това беше едва третото й посещение в Центъра за задържане и по време на другите две не беше попадала на този служител. Бръкна в чантата си, извади шофьорската си книжка и я пусна в металния поднос под стъклото.

— Адвокатка ли си? — попита пазачът.

— Аз съм помощник на Джо Дилард.

— Съпруга?

— Да.

— Прекалено хубава си, за да си женена за тоя мърляч.

Каролайн въздъхна.

— Ако провериш списъка на лицата с разрешен достъп, ще ме намериш.

Полицаят отвори една тетрадка със спирала и без да бърза, започна да преглежда страниците.

— Надушвам те през прозореца — каза. — Миришеш хубаво.

— С удоволствие ще кажа на началника ти, че харесваш как мириша — Каролайн се вгледа в името, избродирано под баджа. — Полицай Кейгъл, нали? Шерифът ни идва на гости всяка Коледа. Много добри приятели сме. — Това си беше чиста лъжа, шерифът никога не беше стъпвал у тях, но май подейства.

— Знаете как се отива до помещението за адвокатите, нали? — изсумтя полицаят и й върна книжката.

Каролайн кимна и се усмихна.

— Е, заповядайте тогава.

Каролайн бързо мина през хаоса от решетки и стоманени врати. Малко се притесняваше от това посещение, защото никога не знаеше в какво настроение ще е затворничката, с която идваше да се види. Беше в затвора от девет месеца, най-дългия срок, който беше излежавала. Беше задигнала чековата книжка на майка си, бе подправила чек и бе дала парите за кокаин. Джо я беше защитавал. Беше успял да убеди прокурора да намали обвинението, но заради множеството сблъсъци на Сара Дилард със закона прокурорът беше настоял в замяна на по-лекото обвинение тя да излежи присъдата си в окръжния затвор и после да мине на изпитателен срок.

Пет минути след като Каролайн седна в адвокатската стая, една надзирателка отвори вратата и се отдръпна, та затворничката да влезе.

Сара не носеше белезници — не беше опасна. Нямаше риск да избяга — излизаше само след няколко часа. Усмихна се и кимна на Каролайн.

Каролайн стана да прегърне зълва си.

— Как си?

— Нормално — отговори Сара Дилард.

— Изглеждаш добре.

— Ти също. Даже дяволски добре.

Седнаха.

Каролайн винаги се изненадваше от приликата между съпруга си и по-голямата му сестра. Косите и на двамата бяха гъсти и черни, очите зелени, зъбите бели, а телата — стройни и жилави.

Единственият видим недостатък на лицето на Сара беше малък розов белег, който разсичаше като светкавица лявата й вежда — спомен от удара на някакъв наркодилър на улицата. Сара имаше високи скули, силни челюсти и брадичка с трапчинка. Джо казваше, че когато били малки, често ги смятали за близнаци. Приликата понамаляла, когато Джо започнал да расте и дръпнал с цяла глава и съответните килограми. Каролайн се възхищаваше на свежата красота на Сара — направо не беше за вярване, че от години злоупотребява с наркотици и алкохол.

— Взе ли решение по въпроса, за който разговаряхме? — попита Каролайн.

— Ако искаш да знаеш, това не ме радва особено.

— Защо?

— Каролайн, прекалено голяма съм, за да живея при брат си. Прекалено голяма съм, за да се нанеса у вас. Оценявам онова, което се опитвате да направите, но смятам, че е по-добре да вървя по своя си път.

Каролайн се втренчи настойчиво в зелените й очи.

— По своя си път? Както го правиш през последните двадесет години?

— О, стига вече. Моля те, кажи, че не си била целия път дотук, за да се заяждаш с мен.

— Бих целия път дотук, за да се опитам да влея малко разум в дебелата ти глава. Ако не дойдеш да живееш с нас, къде ще идеш? Какво ще правиш?

— Имам приятели.

— Какви приятели? Дилъри и наркомани? Трябва да стоиш настрана от такива хора.

— Така ли? — Зелените очи проблеснаха гневно, но Каролайн устоя на вторачения поглед. — Виж какво, това, че си жена на брат ми, не ти дава право да ми четеш лекции. Защо го правиш? И защо не дойде Джо, а ти?

Каролайн подпря лакти на масата и се наведе към Сара.

— Правя го, защото те обичам. Искаме да ти помогнем. А Джо не е тук, защото не може да понесе да те види отново в затвора. Това го убива.

— Да ме види в затвора го убива? Ами да се опита да поживее тук известно време. Това ще му влее малко съчувствие към клиентите му.

— Той има достатъчно съчувствие към клиентите си и особено към теб. Направи всичко възможно за теб, включително парите, които ти изпращаше всеки месец.

— Ще гледам да не забравя да му пратя благодарствено писмо, когато изляза.

— Сара, по дяволите. Защо си толкова цинична? Защо не можеш да повярваш, че някой може да те обича и да иска да ти помогне? Това е всичко. Няма някакви уловки.

— Няма уловки? И какво, ако утре вечер ми се прииска да се надрусам?

— Казах, че няма да има уловки, но няма да минем без правила. Ако някой от нас забележи следи от наркотици или алкохол, излиташ през вратата.

Сара се усмихна.

— Знаех си. „Сара, ще те обичаме, докато си послушничка. Ако пак направиш беля, няма да те обичаме повече“.

— Пак ще те обичаме, но просто няма да ти помагаме да се самоунищожаваш.

— Благодаря, не. — Сара стана, отиде до вратата и натисна звънеца за надзирателката.

— Значи край и никаква благодарност?

— Да.

— Добре. — Каролайн също стана и тръгна към срещуположната врата. Двете стояха в неловко мълчание, извърнали глави една от друга.

— Предложението остава в сила — каза Каролайн, когато надзирателката отвори и Сара тръгна да излиза. — Просто ела.

12 април 11:15

Агент Ландърс много добре знаеше, че ще има допълнителен натиск да направи бърз арест, защото мъртвият тип е бил проповедник. Не че нямаше да има натиск, ако беше водопроводчик или барман. Но проповедниците все още заемаха специално място в сърцата на хората от горната част на Източен Тенеси. Убийството на божи човек си беше лична обида срещу Създателя.

„Пърпъл Пиг“ беше малко заведение за бургери и бира, разположено на километър и половина от Щатския университет на Източен Тенеси. Приличаше малко на старите английски кръчми, в които едни и същи хора седят на едни и същи места, разказват си стари смешки и пият една и съща бира.

Ландърс обядваше тук два или три пъти месечно. От време на време се отбиваше на по бира или две след работа. Собствениците му бяха съученици от гимназията и той познаваше неколцина от редовните посетители и келнерките. Особено келнерките. Имаше телефоните на всичките, дори на онези, които бяха омъжени.

Умел с жените, така се самоопределяше.

Спря форда на паркинга, взе снимката на Тестър и забърза към вратата. Подуши мазнината веднага щом слезе от автомобила. „Пърпъл Пиг“ не отваряше за закуска, но на паркинга имаше коли. Ландърс знаеше, че служителите се подготвят за обедния наплив.

Отвори му Пати Гилеспи, сладка малка брюнетка не по-висока от кинта и петдесет. Тя и брат й Съни бяха собственици на заведението. Ландърс я беше изчукал веднъж в женската баня на един баскетболен мач в гимназията. Искаше да разбере какво е усещането да го правиш с миньонче.

— Трябва да говоря с теб — каза той, щом влезе и се стовари на един стол пред бара. Помещението беше сумрачно и миришеше на застоял цигарен дим и пържено. Цялата стена срещу бара беше опасана с огледало и Ландърс изгледа Пати одобрително, докато тя го заобикаляше.

— Каква е разликата между сперматозоида и агента на БРТ? — попита тя. Обичаше да го закача.

— Не знам — отвърна Ландърс. — Ти кажи.

— Сперматозоидът има шанс едно на един милион да се превърне в човешко същество. Какво ще пиеш?

— Пепси. Нося една снимка, която искам да погледнеш.

— Вършиш истинска полицейска работа?

— Естествено.

— Ей, Лоти — провикна се Пати към кухнята. — Специален агент Филип Ландърс върши истинска полицейска работа в моя малък стар бар. Иска да му помогна. Какво да правя?

— Отричай всичко — провикна се женски глас. — И поискай адвокат.

— Тя не те харесва — отбеляза Пати — И казва, че ти е малък.

— Ти знаеш по-добре — отговори той и й намигна.

— Бях пияна, курова главо, и изобщо не ти помня патката.

Ландърс плъзна снимката на Тестър към нея.

— Възможно ли е този човек да е бил тук снощи?

Пати кимна.

— Дойде към шест и седна в сепарето точно отсреща. — Посочи зад Ландърс. — Аз му сервирах. Поръча си чийзбургер с пържени картофки и изпи две бири „Блу Рибън“. Вече никой не пие „Блу Рибън“. Спомням си, че ми хрумна, че няма да изглежда никак зле, ако отслабне малко и обръсне тия чорлави бакенбарди.

— Вече никога няма да ги обръсне. Мъртъв е.

Пати ахна.

— Будалкаш ли ме?

— По-умрял не може да бъде. Снощи са го убили. Срещна ли се тук с някого? Видя ли го да си тръгва?

— Съни беше на касата, когато си тръгна. Тръгна си сам, но попита Съни за „Маусес Тейл“.

— Така ли? Още нещо?

— Доста неприятен тип. По-самонадеян, отколкото трябва с това голямо шкембе и евтин костюм. Когато си платил сметката, попитал Съни къде може да намери забавления за възрастни. Място, където показват всичко. Съни ми каза. Сторило му се смешно. Каза, че единственият начин този тип да получи нещо подобно е да си плати.

— „Маусес Тейл“, а? — каза Ландърс и стана. — Благодаря, Пати. След всичките тези години най-накрая ще те включа в списъка ми за коледни картички.

— Изчакай малко де! — възкликна Пати. — Дай някоя подробност. Нещо по-интересно няма ли?

— Съжалявам, но точно сега не мога. Ще чуеш подробностите по новините.

— Типично по мъжки. Винаги искате нещо срещу нищо.

Ландърс се обърна, без да предложи да си плати.

— Благодаря за пепсито. И за информацията също. Като дойда пак, ще ти разкажа.

Погледна в огледалото, докато излизаше през вратата, и видя Пати да му праща въздушна целувка. После подвикна:

— Лоти, този мъж има хубав задник!

— Заеби го — отговори Лоти. — Той е педал.

Лоти беше доста сладка и Ландърс я беше чукал няколко пъти, но после я заряза. Просто трябваше. На света имаше прекалено много други жени, които искаха да легнат с него. Бе решил, че им дължи поне това — да не се обвързва.

12 април 11:45

Надървен проповедник. Ето това беше човек по вкуса на Ландърс. Той звънна на Джими Браун, за да му каже за следата и че отива в „Маусес Тейл“. Браун му каза, че са намерили свидетел, нощната рецепционистка на мотела, която казала, че около полунощ й се сторило, че е видяла жена да се качва към стаята на Тестър.

Браун му каза още, че Тестър бил евангелист, пътуващ проповедник от Нюпорт в Кок Каунти, на стотина километра на югозапад от Джонсън Сити. Нюпорт беше прословут в средите на правоохранителните органи с три неща: автоджамбазки работилници, производството на марихуана и особено с боя с петли. Освен това Ландърс беше чул, че някои от тамошните проповедници са змиеукротители и доказват вярата си, като размахват гърмящи змии и пепелянки, докато рецитират проповедите си, както е казано в Евангелието. Запита се дали мъртвият проповедник не е бил от тях.

Влезе в паркинга на „Маусес Тейл“ малко преди дванадесет и заобиколи сградата. Отзад имаше само една кола — черно беемве купе — и една червенокоса жена тъкмо слизаше от нея. Носеше черни кожени панталони и тясна блузка с шарките на леопард. Очевидно й беше трудно да крачи по чакъла на осемсантиметровите си токове. Облеклото й определено беше прекалено екстравагантно, но пък имаше достатъчно хубаво тяло, което да тушира дразненето.

Ландърс спря до беемвето, слезе, представи се и показа на жената служебната си карта. Тя се здрависа с него и обясни, че се казва Ърлин Барлоу. Тя била собственичката. Съпругът й починал преди известно време и след смъртта му тя поела заведението. Лицето й беше хубавко и носеше от новите сутиени, които повдигаха бая нещо. Но сигурно беше поне на петдесет, така че Ландърс реши, че яркочервената й коса е боядисана.

— Какво мога да направя за теб, скъпи? — попита тя, след като размениха по още някоя любезност.

— Кога отваряте? — Ландърс беше разочарован, че заведението е затворено: искаше да разговаря със служителите. Всъщност, честно казано, беше се надявал да види някои от тях в действие. Беше чувал, че „Маусес Тейл“ е доста жежко място, но никога не беше идвал тук. Когато му се приискваше да отиде в стриптийзьорски клуб, отиваше на плажа или в Атланта. Въпреки че много обичаше да зяпа задници и цици, знаеше, че БРТ ще го изхвърли, ако се разчуе, че виси в местния мераклийски бар. Тези места бяха прословути и заради наркотиците.

— В пет — отговори жената. — Работим от пет до два шест дни в седмицата. В неделя почиваме. — Говореше леко дрезгаво и провлачено, почти сладострастно. Е, може би си беше професионално.

— Значи снощи сте работили?

— Обикновено сряда е добра нощ за нас. Нали разбираш, в средата на седмицата хората искат малко да отпуснат.

На лицето й играеше лека усмивка. Ландърс се запита колко ли отпускания има всяка сряда.

— Снощи имаше ли много хора?

— Не беше нещо особено, миличък. Имаш ли нещо против да ми кажеш защо разпитваш?

Ландърс гледаше устата й. Хубави зъби и яркочервени като захарни ябълки устни. Цветът им приличаше на боята на „Шевролет“ модел 1956. За миг си представи как обгръщат чепа му.

— Госпожо Барлоу, просто си върша работата — отговори той. — Очевидно нямаше да съм тук, ако не провеждах разследване.

— Разбирам напълно — отговори тя, — но съм сигурна, че ти също ще разбереш, че започвам да се тревожа, когато полицай, макар и красив като теб, се появи на работното ми място и започне да задава въпроси. Може би ще успея да ти помогна повече, ако зная какво разследваш.

Ландърс отиде при колата си, наведе се и взе снимката на Тестър от дясната предна седалка. После попита:

— Тук ли беше снощи?

— Скъпи, тук съм всяка вечер.

— Познаваш ли този човек? — Ландърс й подаде снимката. Тя я гледа няколко секунди, после поклати глава и му я върна.

— Не мисля.

— Смятам, че снощи е бил тук.

— Така ли? И кое те кара да мислиш така?

— Информацията, която получих. Снощи е умрял.

Тя ахна и вдигна ръка пред устата си.

— Божичко, колко ужасно!

Ландърс отново вдигна снимката към лицето й.

— Напълно сигурна ли си, че не си го видяла снощи в клуба?

— Е, не мога да кажа с пълна сигурност. Много мъже идват и си отиват. Не забелязвам всички.

— Трябва да говоря със служителите, които са били вчера на смяна, и с колкото може повече от твоите клиенти.

— Ох — отговори тя, — ще изплашиш момичетата ми до смърт. А клиентите? Скъпи, те ще побегнат като подплашени зайци. Повечето не искат жените им да знаят къде са били, камо ли полицията. Ако влезеш и започнеш да ги разпитваш за някакво убийство, направо не знам какво ще стане с моя бизнес.

— Нищо не съм споменавал за убийство.

Изкуствената усмивка, която беше пуснала, замръзна, но очите й едва забележимо се присвиха. Беше разбрала, че е нагазила в лайната.

— Нали каза, че бил убит?

— Не. Казах „умрял“, а не „убит“. Нищо не съм казвал за това как е умрял. Може да го е сгазил влакът или да го е блъснала кола. Може да е скочил от покрива на някоя сграда или да си е пръснал главата с пистолет. Кое те кара да мислиш, че е бил убит?

— Скъпи, аз не разбирам много, но не смятам, че БРТ се занимава с автомобилни катастрофи. Мисля си, че ви изпращат само когато става дума за лоши работи.

Хитро. Тя знаеше нещо и след като се беше осрала, се опитваше да се измъкне. Ландърс реши да я откъсне от познатата й обстановка и да я заведе на свой терен, където тя щеше да се почувства още по-неудобно.

— Дай да идем в моята служба. Ще поседнем, ще изпием по едно кафе и ще поговорим. Ти ще ми дадеш списъка на твоите хора — и на момичетата, — и имената на колкото може повече от снощните клиенти, които си спомниш, и ще те върна тук след час-два.

Усмивката й беше изчезнала.

— Скъпи, споменах ли, че покойният ми съпруг, мир на праха му, беше шериф на Макнийри Каунти? Бях му лична секретарка повече от година, преди да се уволни, а година след това се оженихме. Това беше наистина отдавна, но си спомням някои неща за закона. Виж, сладък, не искам да съм груба с теб, но едно от нещата, които помня, е, че ако нямаш някакво съдебно разпореждане или не ме арестуваш, дори не съм длъжна да разговарям с теб. Досега се опитвах да се държа мило, но ти ясно показа, че смяташ, че съм извършила нещо лошо. И знаеш ли какво? Мисля да вляза и да си почвам работата. А на теб приятен ден.

Обърна се и се понесе величествено — единственият израз, който можеше да опише полюшването на задника й, докато крачеше към „Маусес Тейл“ на високите си токчета. Ландърс я наблюдава известно време, след това и той се обърна и се качи в колата си.

Повечето хора започват да се подмазват, когато разговарят с агенти на БРТ, и почти всички сътрудничат — освен ако не крият нещо. Тази жена криеше нещо. Ландърс реши, че ако трябва, ще й навре фенерче под полата, ама ще разбере какво е.

12 април 12:10

След като откараха Джони Уейн, отидох да видя майка си. Беше време за обяд и минаването по коридора към крилото за продължителни грижи беше като да минеш между две редици войници и те да те бият с пръчки. Почуках тихо и влязох. Беше будна. Май никога не спеше. Лекарите бяха казали, че развитието на алцхаймера води до нарушаване на навиците за спане. Седеше в леглото и гледаше спортните новини. Бейзболният сезон беше започнал, което означаваше, че любимите й „Атланта Брейвс“ са отново на стадиона.

— Здрасти, мамо. Как си?

— Все едно ме е блъснал влак.

Болестта се развиваше неумолимо. Понякога влизах и тя ме поздравяваше, после си говорехме, а в следващия миг дори не си спомняше името ми. Беше на шейсет и винаги е била силна и жизнена. Но кожата й беше изгубила гъвкавостта си и сега имаше цвят на избеляла кост. Вече тежеше само четиридесет килограма и ми се струваше, че се е смалила с поне пет сантиметра. Бузите й бяха хлътнали, лешниковите й очи — мътни, а косата — посивяла и слепната. Зъбите й стояха в чашка на нощното шкафче. Докато сядах на стола до леглото, разбрах, че скоро вече няма да може да говори.

Мама се родила през 1947 в Ъруин, Тенеси, градче, сгушено в подножието на Апалачите близо до границата със Северна Каролина и заобиколено от Националния горски резерват Чероки. Влюбила се в баща ми, футболна звезда от близкия Джонсън Сити, и се омъжила за него през 1964, месец след като завършили гимназия. Родила Сара през 1966, а мен през 1967, след като баща ми бил призован и заминал за Виетнам. Никога не съм виждал баща си. Върнали го в чувал за трупове точно когато съм се родил.

Мама правеше всичко възможно да се грижи за нас със сестра ми. Работеше като счетоводителка в една фирма за покриви и переше чуждо пране. Не говореше много, а когато го правеше, обикновено се оказваше горчива тирада срещу Линдън Джонсън или Ричард Никсън. Никога не излезе с друг мъж и рядко излизаше от къщи. Единственото изискване, което имаше към мен, гласеше: „Джо, трябва да получиш образование“.

— Сара излиза днес от затвора — казах. — Надявам се, че ще дойде да поживее у дома за известно време. Каролайн отиде да говори с нея тази сутрин.

Тя сведе очи, когато споменах Сара, и запоклаща глава.

— Моята плът и кръв в затвора — промълви. — Кажи ми къде сбърках.

— Няма смисъл да се самоизяждаш за това. Тя е такава, каквато е. Вината не е твоя.

— Джо, по-добре да внимаваш с ценностите ви. Ще ви обере.

— Мамо, Сара не би откраднала от мен. — Всъщност беше го правила, но не бях казвал на мама.

— Е, от мен е крала много пъти.

— Може да се е променила. Ти изглеждаше тъжна, когато влязох. Какво има?

— Мислех си за Реймънд — Тя взе една хартиена кърпичка от нощната масичка и попи очите си. Реймънд беше по-малкият брат на мама. Беше се удавил на седемнадесет. — Толкова ми е мъчно.

— Не, не ти е — казах, преди да осъзная какви ги говоря. — Мамо, не си хаби сълзите по него. Това е жалко.

— Джо, никога не си казал мила дума за вуйчо си. Какво толкова ти е направил?

Поклатих глава. Не исках да задълбавам в това. Не го беше споменавала от години.

— Той не беше добър човек.

— Той просто имаше нужда от…

— Мамо, моля те, не може ли да не говорим за Реймънд? Ти имаш право на свое мнение, аз на мое.

Исках да й кажа на какво се основава то, но не виждах смисъл. Беше се случило толкова отдавна, а сега мама умираше. Не виждах смисъл да помрачавам останалите й приятни спомени от единствения й брат.

Успях да откъсна мислите й от Реймънд и за малко да ги насоча към перспективите пред моя син Джек като бейзболист, но тогава, като внезапна промяна на времето, тя ме погледна така, сякаш ме вижда за пръв път.

— Какво правите тук? — попита изненадано. — Кой сте вие? — Преобразяването беше твърде бързо дори за нея. Сякаш някой беше щракнал някакво вътрешно ключе. Дори тонът й се промени.

— Аз съм, мамо. Джо. Синът ти.

— Защо носиш тази вратовръзка? Да не си някакъв големец?

— Не, мамо, не съм големец.

— Къде е Реймънд?

— Реймънд умря.

Тя въздъхна дълбоко и се втренчи в тавана.

— Мамо? Чуваш ли ме?

Не реагира. Лежеше неподвижно почти като в кататоничен ступор. Погледнах към шкафчето до леглото. На него имаше няколко снимки на потрошеното ни семейство. Една на дядо ми с работен комбинезон: ореше с муле някаква нива. Имаше и снимка в рамка, на която бях на сцената на церемонията при завършването на правния факултет. До нея в по-тясна рамка стоеше черно-бяла снимка: двамата със Сара, когато съм бил на седем. Стояхме на сал от дъски в половинакровото езеро зад дома на баба и дядо. И двамата се бяхме ухилили до уши. Двата ми предни зъба ги нямаше.

Вдясно от тази снимка имаше една малко по-голяма, на вуйчо Реймънд, направена половин година преди да умре. Той беше на седемнадесет, стоеше до закачена на клон убита кошута, одрана и изкормена. В лявата си ръка държеше пушка, а в дясната цигара. Взех снимката и я загледах. След това се обърнах към леглото. Мама все така се взираше в тавана.

— Чуваш ли ме? — попитах.

Нищо.

Седнах на стола до леглото й и започнах да разглобявам рамката на снимката. Измъкнах малките телбодчета, издърпах снимката и я накъсах на парченца.

— Мамо, надявам се, че няма да се сърдиш много, но ще сложа Реймънд там, където му е мястото. — Станах и тръгнах към банята, пуснах парченцата в тоалетната, пуснах водата и я гледах как ги подема и ги отнася в канализацията.

Върнах се и отново седнах до леглото й. Облегнах се, затворих очи и се опитах да се успокоя. Накрая казах:

— След като не ме чуваш, мога да ти разкажа какво направи. Поне ще съм си излял душата.

Наведох се напред, опрях лакти върху коленете си и сплетох пръсти.

— Аз бях на осем. Сара на девет. Ти беше излязла с баба и дядо. Беше петък вечер. Реймънд беше на шестнадесет. Гледах бейзбол по телевизията. Сигурно съм задрямал, защото когато се събудих, беше тъмно. Единствената светлина идваше от телевизора. Докато си търках очите, чух шума. Уплаших се — някой май викаше за помощ. И все пак станах и тръгнах, все по-уплашен с всяка крачка. Стъпвах на пръсти.

И чух Сара. Хлипаше: „Не! Спри!“ Бяха в спалнята на вуйчо Реймънд. Бутнах лекичко вратата и на светлината на лампата видях вуйчо Реймънд. Беше гол, коленичил с гръб към мен. Гласът на Сара идваше изпод него.

Спрях, за да си поема дълбоко дъх; образът на голия ми вуйчо, извисяващ се над сестра ми, пареше мозъка ми.

— Чуваш ли ме, мамо? — попитах. — Разбра ли какво казах? — Гласът ми трепереше. Мама продължаваше да гледа втренчено в тавана.

— Сара плачеше, че я боли. „Боли, спри!“ Не знаех какво става. Не знаех нищо за секса, но в гласа на Сара имаше толкова болка и страх, че ми стана ясно, че става нещо лошо. Най-накрая успях да попитам: „Какво става?“. Изненадах се, като чух собствения си глас. Реймънд извъртя глава, погледна ме убийствено и каза: „Разкарай се, боклук“. Попитах го какво прави на Сара. И тогава, мамо, точно в този момент, Сара каза нещо, което ме преследва до ден-днешен. Никога няма да забравя хлипащия й глас. Тя каза: „Джоуи, махни го от мен. Боли!“

Трябваше да спра. Изнасилването на сестра ми беше преследвало и мен, и нея цели три десетилетия. Когато започнах да разказвам на мама, си мислех, че може би ще ми помогне да го опиша на друго човешко същество, дори на такова, което не може да го възприеме. Но докато разказвах, се почувствах пренесен отново в онази малка спалня. Усещах как сърцето ми блъска в гърдите, как ръцете ми са станали студени и лепкави.

— Стоях като идиот няколко секунди, чудех се какво да направя, но Реймънд не ми даде възможност — скочи от леглото и ме стисна за гърлото. След това ми блъсна главата в стената толкова силно, че се замаях. После ме хвана за яката и ме изхвърли през вратата. Плъзнах се по корем по дъските. После тресна вратата. Надигнах се. Помислих си да отида в гаража и да взема бейзболна бухалка или лопата или брадва. Чувах как Сара плаче зад затворената врата, но беше като в онези кошмари, когато ръцете и краката ти не могат да помръднат. И бях страшно уплашен… Най-накрая, след цяла вечност, те излязоха. Сара подсмърчаше и си бършеше носа с ръка. Реймънд ни сграбчи за вратовете, завлече ни в дневната и ни блъсна на дивана. Наведе се и размаха пръст на сантиметър от носа ми. И после брат ти, онзи, който ти толкова много обичаше, изсъска: „Ако кажеш и думичка за това, ще убия сестра ти“. След това се обърна към Сара и каза: „А ако ти кажеш нещо, ще убия брат ти. Разбра ли?“ Никой от нас не каза и дума. Дори помежду си не споменавахме станалото. Когато след година това жалко лайно се удави, това беше най-хубавият ден в живота ми. После се опитах да го изтрия от мислите си, но не успях. Очевидно и Сара не е успяла.

Въздъхнах дълбоко.

— Е, вече знаеш.

Тя не беше помръднала. Лежеше си, дишаше едва-едва, все така вторачена в нищото, само от време на време премигваше.

— Не мога да повярвам, че не си забелязала промените след този ден. Не мога да повярвам, че така и не си направи труда да попиташ какво не е наред. Може би щях да ти разкажа и ти щеше да успееш да помогнеш по някакъв начин на Сара. Но ти беше прекалено заета със самосъжалението си, нали? Е, прекара целия си живот, чувствайки се нещастна, и сега той свърши.

Погледнах за някакъв признак, че е разбрала. Нищо.

— Чу ли и думичка от това, което казах току-що? Чу ли, мамо?

На вратата се почука и в помещението предпазливо влезе една от сестрите.

— Всичко наред ли е? Стори ми се, че чух някой да крещи.

Трябваха ми няколко секунди, преди да разбера какво казва. И изведнъж осъзнах къде съм, сякаш току-що се бях събудил от дълбок сън.

— Всичко е наред — успокоих я. — Излезте, ако обичате.

Тя се обърна и излезе. Станах от стола и погледнах надолу към мама.

— Е, сега се чувствам малко по-добре. Радвам се, че успяхме да си поговорим.

12 април 16:00

Мамка му, мамка му, мамка му! Ърлин Барлоу усети още по-силно липсата на Гюс. Той щеше да се оправи много по-добре с агента на БРТ. Веднага щом му се измъкна на паркинга, тя седна на бара и се запита какво щеше да направи Гюс на нейно място. Беше обезпокоена. Агентът на Бюрото за разследване в Тенеси не й направи впечатлението на човек, когото може да отбива много дълго. Знаеше, че ще дойде пак, и то вероятно много скоро.

Както му беше казала, едва на двадесет и шест Гюс бе избран за главен шериф на окръг Макнийри. Това беше преди почти тридесет години. На двадесет и две Ърлин беше почти дете и не знаеше най-важното за света. Чичо й в Окръжната комисия й помогна да си намери работа като диспечерка в шерифската служба. С Гюс си допаднаха още от самото начало.

Обаче пропусна да каже на агента, че по онова време Гюс беше женен за друга жена. Та една петък вечер съпругата му, Бети, ги хвана в Гетлинбърг в една мотелска стая. След няколко месеца се разведе с Гюс и той си подаде оставката като главен шериф. Носеха се слухове, че бил чадър на комарджии и пласьори на марихуана, но Ърлин не повярва и думичка.

Докато още беше шериф, Гюс се бе запознал с едни хора, които му помогнаха да влезе в бизнеса със забавленията за пълнолетни в Хамилтън Каунти, след като се уволни. Той помоли Ърлин да се съберат и тя се съгласи. По това време беше здраво лапнала и любовта й само се засили. Гюс беше едър и силен, красавец и истински мъж. Отнасяше се с нея като с принцеса. Не можеха да имат деца, защото един оплескан аборт я бе оставил безплодна, но имаха прекрасен живот заедно, и то почти цели тридесет години. Държаха четири клуба в различни окръзи: или купуваха някой, който беше на загуба, или пък евтино вдигаха нов и започваха. Гюс ръководеше бизнеса и се оправяше с клиентите. Ърлин се занимаваше с момичетата. Изкарваха клуба на печалба, държаха го известно време и след това го продаваха. Печелеха купища пари. А и помагаха на множество момичета, изпаднали в тежко положение. Бяха планирали да държат „Маусес Тейл“ още пет години, а след това да спрат работа и да се преместят в Южна Каролина. Но миналия септември, една неделя следобед, докато косеше ливадата пред къщата, той се катурна от седалката и докато Ърлин стигне до него, вече беше мъртъв. Коронарна тромбоза. Сърцето й се пръсна на милион парченца. Нейният сладък Гюс. Тъкмо й бе помахал, както караше моторната косачка, а след миг — край! Просто ей така. Мъртъв. Единственото, което я крепеше да продължава, беше увереността, че някой ден двамата отново ще са заедно. Нейният Гюс щеше да я чака в отвъдното.

След като агентът си отиде, тя поседя и помисли, а после се обади на бармана и на всички момичета, работили снощи, и им нареди да дойдат в бара в четири, час преди заведението да отвори. Барманът се казваше Рони. Мици, Елизабет, Джули, Триша, Хедър и Деби бяха танцьорки. Останалите две, Ейприл и Аликзандра, бяха келнерки. Всичките бяха красавици с прекрасни тела. Тя се опитваше да ги научи да се самоуважават и да стоят настрана от лошите мъже и наркотиците. Това си беше сложничко, но Ърлин правеше всичко възможно.

Снощи всъщност беше сервирала Ейнджъл, но Ърлин не искаше тя да идва на срещата. Убитият се бе държал срамно с нея и Ърлин се страхуваше, че ако агентът на БРТ разбере за това, ще вземе да заподозре Ейнджъл. Освен това Ърлин се чувстваше виновна, че изобщо бе накарала Ейнджъл да работи в клуба. Нямаше как да го знае, когато се срещнаха за пръв път, но Ейнджъл не беше от типа момичета, които могат да се оправят на място като „Маусес Тейл“. Просто беше прекалено ранима.

Ърлин знаеше, че много от момичетата смятат за доста странно, че още от самото начало бе взела Ейнджъл под крилото си, но те просто не разбираха. До голяма степен причината беше Гюс. От първия си брак той имаше дъщеря, красива брюнетка, казваше се Алис. След като се събра с Ърлин, бившата му съпруга толкова го намрази, че никога повече не му позволи да види Алис. Но той непрекъснато повтаряше колко искал да я види и всеки месец й пращаше пари. И често казваше: „Един ден тя ще дойде. Ще видиш“.

Седмица след седемнадесетия рожден ден на Алис Гюс наистина получи по пощата снимка на дъщеря си — в рамка. В плика имаше и бележка: „Тате, липсваш ми. Ще се видим догодина, когато стана на осемнадесет“. Гюс закачи снимката до кухненската врата и всеки път, когато излизаше, й пращаше въздушна целувка.

И тогава стана най-страшното. Навръх Нова година, само няколко месеца, след като Гюс получи снимката, Алис и две нейни връстничета загинаха при автомобилна катастрофа. Гюс отиде на погребението, а Ърлин си остана у дома — не беше удобно да присъства и тя. През следващите няколко месеца Гюс беше направо съсипан. Накрая все пак успя да се измъкне от депресията. Но не свали снимката от стената и не престана да й праща въздушни целувки, когато излизаше. А после умря. Ърлин не свали снимката. Дори сама започна да й праща въздушни целувки.

Когато Ейнджъл пристигна с автобуса заедно с Джули Хейс, на Ърлин направо й увисна ченето. Ейнджъл толкова приличаше на Алис, че Ърлин беше готова да се закълне, че са сестри, може би дори близначки. И съвсем ясно чу гласа на Гюс: „Един ден тя ще дойде. Ще видиш“. И разбра, че трябва да я вземе при себе си. Беше все едно да има отново част от Гюс вкъщи, сякаш той лично беше изпратил Ейнджъл, за да я утеши. И грижите за Ейнджъл, това да й помага, наистина я утешаваха; помогнаха й да излекува част от болката заради загубата на Гюс и голяма част от бремето, което влачеше от мига, когато лекарят й каза, че никога няма да стане майка.

И докато седяха сгушени на дивана срещу камината и гледаха някой филм, Ейнджъл полека-лека започна да се отваря и разказа някои от ужасиите, които й се бяха случили. И Ърлин разбра, че е права. Вече знаеше, че Гюс или самият Бог са й изпратили Ейнджъл. Нямаше голямо значение кой от двамата. Ейнджъл беше дъщерята, която така и не бе имала. А нейната задача беше да се погрижи за нея.

Момичетата започнаха да идват между четири и четири и петнадесет. Ърлин им каза да седнат на бара. Щом се домъкна и Джули — както винаги закъсняла, — Ърлин застана от другата страна на плота и им дръпна една кратка реч.

— Около обед дойде агент от Бюрото за разследване. Във връзка с едно убийство. Носеше снимката на убития и смята, че той е бил тук снощи. Може би дори си мисли, че някоя от нас има нещо общо с това.

Направи кратка пауза и заоглежда лицата им. Наистина имаше високи изисквания към момичетата си. Трябваше да са облечени предизвикателно и гримът и прическите им да са перфектни.

— За убийството, за което съобщиха по радиото ли става дума? — попита Хедър — Казаха, че човекът бил проповедник. Подсети ме за онзи тип снощи, дето…

Ърлин вдигна ръка.

— Нищо не съм чула по радиото. Обаче искам всички да забравите за мъжа от снощи. Не е идвал тук. Искам сега всяка от вас да ме погледне и много внимателно да изслуша това, което ще кажа. Когато човекът от БРТ дойде тук или при вас и започне да ви задава въпроси, ще ви покаже снимката. И вие ще му кажете, че такъв човек не е идвал тук. Разбрахте ли?

Всички, освен Джули закимаха.

— Караш ни да лъжем ченге за убийство? — попита Джули. — Това не е ли противозаконно?

Ох, тая Джули! Вечно проблеми с нея. Красива, зеленоока и червенокоса — страхотна за бизнеса, но пак се беше захванала с кокаина и от ден на ден ставаше все по-зле. Винаги закъсняваше, винаги беше разсеяна и понякога, когато танцуваше, правеше възмутително вулгарни работи.

Освен това страшно си беше паднала по Гюс, макар че той можеше да й е дядо. И миналата година на Ърлин й се наложи да я уволни, когато я хвана да шмърка кокаин. Джули направи страховита и грозна сцена, но все пак изхвърча от клуба. Ърлин не чу нищо за нея цели осем месеца. Преди два месеца тя й се обади по телефона, най-възпитано и с куп извинения. Каза й колко много съжалява за Гюс и й съобщи, че е чиста като първия сняг и че иска да се върне на работа. Обади се от Тексас и здравият разум подсказваше на Ърлин да я остави там, но сърцето й нашепваше, че Джули е просто объркано младо момиче, което има нужда от работа. Освен това присъствието й се отразяваше добре на оборота.

— Нищо няма да стане, ако се държим една за друга — отговори Ърлин. — Момичета, имате ли представа как ще се отрази на бизнеса, ако се забъркаме в убийство? Хората ще престанат да идват тук. И всички ще се озовем на улицата, включително и ти, госпожице Джули. Всички пари, които печелите, ще се изпарят. Освен това съм сигурна, че никой от тук присъстващите не е убил въпросния господин, и дълбоко се съмнявам, че някой от нас разполага с информация, която би могла да помогне на полицията. Тоя тип беше пиян и освен това глупак. Всички го видяхте как се държеше. Вероятно след като си тръгна оттук е отишъл някъде другаде и си е намерил майстора. За какво тогава да се набъркваме? Ако детективът ви попита, просто му кажете, че човекът не е идвал тук, и го оставете да се заеме с хората, които наистина биха могли да му помогнат.

— Къде е Ейнджъл? — попита Джули. — Тя му сервираше.

— Ейнджъл е вкъщи. Тя не е за тази работа. Не се тревожи за нея. Тя няма да каже нищо. — Ърлин отново направи пауза и огледа момичетата едно по едно. — Е, какво ще кажете? Разбрахме ли се?

Те мълчаливо закимаха. Ърлин знаеше, че като спомене парите, които печелеха, ще привлече вниманието им, а и освен това нали се отнасяше добре с тях. В замяна очакваше поне малко вярност.

— Джули?

Джули направи балон с дъвката си, спука го и вдигна рамене.

— Добре, тогава да се приготвим за работа — каза Ърлин.

12 април 18:00

След като излязох от старческия дом, подкарах към Маунтън Сити, за да защитавам клиент, който щеше да се признае за виновен в замяна на по-леко обвинение в убийство по непредпазливост, което първоначално беше за непредумишлено убийство. Клиентът, тридесетгодишен, казваше се Лестър Ханкок, се прибрал една вечер неочаквано и намерил най-добрия си приятел в леглото със съпругата си. Отначало се справил с положението блестящо: казал на приятеля си да се маха от къщата му и никога повече да не стъпва в нея. Приятелят му си тръгнал, но след петнадесет минути се върнал, застанал срещу къщата, през улицата, и започнал да крещи обиди. Лестър излязъл на верандата и го надупчил с ловната си пушка. Вероятно така и е нямало да му повдигнат обвинение, ако не бил завлякъл жертвата в дома си и не излъгал полицията за това как наистина е станало всичко.

Беше април и пътуването беше много приятно. Планинските върхове се отразяваха в блестящите води на езерото Уатуга, склоновете бяха осеяни с розовите и бели цветове на кучешкия дрян, дивите рожкови, брадфордските круши и азалиите. Докато бавно следвах извивките на пътя през красивата местност, си мислех за въпроса, който ми беше задала мама.

„Какво ти е направил Реймънд?“

Веднага след изнасилването започнах да налитам на всички, за които смятах, че се опитват да ме тормозят. През следващата година ме изключиха три пъти за сбивания, а бях само в трети клас. Страхувах се да остана сам и непрекъснато сънувах кошмари.

След известно време кошмарите престанаха, но когато бях в осми клас и точно навлизах в пубертета, фраснах с каската си футболния треньор, който ми посегна и се развика, понеже бях сбъркал нещо на тренировката. Изхвърлиха ме от отбора и от училището за един месец.

През първата година в гимназията — още бях заек — хормоните ми кипяха и изпитвах усещането, че всичко се изплъзва от контрол, включително тялото ми; не спях дни наред и изпадах в дълбоки депресии. Тогава всъщност за пръв път сънувах, че се нося със сал по буйните води на реката и наближавам водопада.

През втората година в гимназията срещнах Каролайн. Тя беше красива, умна и забавна оптимистка и отначало просто не можех да повярвам, че иска да има нещо общо с мен. Но беше така. Тя виждаше в мен нещо, което аз не успявах да видя, и макар да не я разбирах, бях благодарен. Когато стрелваше поглед към мен или ме поглеждаше с крайчеца на очите и ми намигаше, сърцето ми се разтапяше. Постепенно кошмарите престанаха и през следващите няколко години започнах наистина да се наслаждавам на живота.

С Каролайн бяхме неразделни. Аз бях атлет, а тя танцьорка и, и двамата бяхме добри ученици. Работехме и допълнително. През почивните дни аз зареждах бакалските стоки в един супермаркет, а тя даваше уроци по танци на деца в школата, където се учеше. Баща й беше шофьор на тир и рядко се задържаше у дома, а майка й беше почти толкова безчувствена, колкото моята, но тя никога не се оплака от някой от тях. Обичахме се и това изглеждаше напълно достатъчно.

Единственият сериозен проблем, който преживяхме, се прояви по времето, когато трябваше да завършим. Каролайн искаше да се оженим, аз също, но имаше нещо друго, което исках да свърша преди това. Беше ми трудно да й го обясня, но исках да вляза в армията. Каролайн каза, че съм луд, че се опитвам по някакъв начин да скалъпя връзка с мъртвия си баща. Вероятно е била права, но това нямаше значение. Вече бях взел решение. Записах се месец след като завърших гимназия и заминах за тренировъчния лагер същата седмица, когато Каролайн влезе в Университета на Тенеси в Ноксвил. Каза, че ще ме чака, и го направи. Пишех й почти всеки ден и се връщах у дома да я видя всеки път, когато ми даваха отпуска, но това се оказаха най-дългите три години в живота ми.

Когато се уволних, Каролайн вече беше бакалавър по изкуствата. Оженихме се в методистката черква в Джонсън Сити още същата седмица, когато се прибрах, а през есента записах да уча право. Каролайн започна работа в танцовата школа на една бивша водачка на мажоретките на „Далас Каубойс“, един от най-добрите отбори в американския футбол. Преподаваше латино и класически танци, акробатика и хореография за танцови концерти. Аз вече знаех какъв искам да стана. Прокурор. Щях да вкарвам хора като вуйчо ми Реймънд в затвора.

Женитбата ми за Каролайн беше най-доброто решение в живота ми. Тя беше красива и жизнена и най-важното, даде ми най-важния урок на света: как да обичам. През следващите две години ни се родиха две здрави деца и Каролайн ми помогна да се науча как да ги възпитаваме. Смушкваше ме, когато се налагаше, правеше всичко възможно, за да гледам оптимистично на бъдещето.

За съжаление, от армията донесох със себе си още нещо освен мешката. Рейнджърите са запалени специалисти по малките бойни единици, които се гордеят с това, че са способни да се бият при всякакви условия веднага щом бъдат разположени. Три години се обучавах по всички краища на света, но не бях участвал в битки. Два месеца преди да изтече договора ми обаче моята част беше изпратена в Гренада. Ужасяващите образи на кратките, но кървави сражения, в които участвах, ме преследваха по време на следването. Будех се с писъци посред нощ, целият облян в пот, а жена ми ми говореше тихичко и се опитваше да ме успокои.

С времето успях да потисна и тези спомени, както онези за изнасилването на Сара, или поне външно. Дори успявах да изкарвам отлични бележки, въпреки че през цялото време работех на непълен работен ден и едновременно се опитвах да съм добър съпруг и баща. Бях толкова зает, че не ми оставаше време да мисля за миналото. Мисля, че през тези седем години не съм спал много.

Когато се дипломирах, синът ми Джек вече беше в детска градина. Реших да постъпя на работа в службата на окръжния прокурор в окръг Вашингтон, но с разочарование открих, че началната заплата на прокурор новобранец е по-малко от 25 000 долара годишно и че ще ми отнеме най-малко десет години, за да стигна до обсега на 50-те хиляди. Изпитах чувството, че съм похабил ужасно много време и усилия за една толкова мизерна заплата. Каролайн започваше със свое собствено танцово студио и знаехме, че няма да изкарва много пари. Направих си сметката, че мога да изкарвам поне двойно повече, отколкото предлагаше окръжната прокуратура, въпреки че бях новобранец, затова открих кантора в Джонсън Сити. Казах си, че след като изкарам достатъчно пари и натрупам опит, ще закрия кантората и ще започна работа за окръжния прокурор.

Веднага започнах да поемам криминални случаи: надявах се, че опитът ще ми помогне по-късно, когато премина на страната на окръжната прокуратура. Вложих същото количество пот и усилия в правната кантора, колкото бях вложил в желанието си да бъда атлет, войник и студент, и скоро станах доста добър в занаята. Открих, че правото предлага голяма степен на свобода на действие на проницателния и предприемчив мозък, и се научих да се залавям и с най-изобличаващите доказателства и да ги извъртам така, че да са удобни за моите аргументи. След няколко години започнах да печеля съдебни дела. Победите се превърнаха в популярност и скоро станах най-заетия защитник по криминални дела в района. Потекоха и пари.

Защитавах убийци, крадци, наркопласьори, проститутки, престъпници с бели якички, присвоили фирмени пари, насилници на жени и пияни шофьори. Сексуалните престъпления бяха единствените случаи, които отказвах да защитавам. Внуших си, че съм нещо като бляскав рицар, съдебен защитник, който опазва правата на обвинените от едно потисническо правителство. С времето направих едно тъжно откритие. Научих, че много от полицейските служители и прокурорите, които бяха от другата страна на барикадата, не са много по-различни от престъпниците, които защитавах. Изобщо не им пукаше за истината. Единственото, което ги интересуваше, беше да спечелят.

Въпреки това мисълта да се преместя в прокуратурата не ме напускаше. Но парите не ми позволяваха. Успявах да се грижа добре за жена си и децата. Гордеех се с това, че съм глава на семейството. Гордеех се, че мога да подарявам на децата си разни неща и да им осигурявам възможности, каквито аз никога не съм имал. И преди да се усетя, се изтърколиха десет години.

И тогава се появи Били Докъри.

Били беше тридесетгодишно мамино синче, обвинено в убийството на възрастна жена, след като посред нощ влязъл с взлом в къщата й. Беше дългокос, кльощав, глупав и надменен и не го харесах от мига, в който се запознахме. Но той се закле, че е невинен, обвинението срещу него беше слабо, а майка му беше готова да плати голям хонорар, ако се заема с делото. Година по-късно след тридневен процес съдебните заседатели го признаха за невинен.

На следващия ден след обяд Били се появи пиян в кантората ми и хвърли на писалището ми един плик. Когато го попитах какво е това, ми отговори, че е премия от пет хиляди долара в брой. Обясних, че майка му вече е платила хонорара ми. Той пиянски настоя. Знаех, че е безработен, и го попитах откъде е взел парите.

— От оная жена — отговори той.

— Коя жена?

— Дето я убих. Цял куп са. Прецених, че си заслужил дял.

Изхвърлих го заедно с парите на улицата. Нямаше никакъв смисъл да казвам на полицията за случилото се. Петата поправка на конституцията на САЩ забранява повторното съдене за едно и също престъпление с едни и същи доказателства, а и правилото за поверителността на разговорите между адвокати и клиенти означаваше, че не мога да разглася мръсната му тайна.

Преди историята с Били вършех същото като всички останали защитници по криминални дела: избягвах да обсъждам с клиентите си какво всъщност се е случило. Занимавах се единствено с доказателствата и процедурата. Обаче, когато Били ме зашлеви по лицето с истината, осъзнах, че от години съм се самозаблуждавал. Разбрах, че моята професия, моята репутация, начинът, по който се възприемам аз самият, са само фасада. Аз бях курва, която продава услугите си на предложилия най-висока цена. Не ме интересуваше истината, а това да спечеля, защото победите означаваха пари. Бях изгубил напълно усета си за чест.

Когато осъзнах това, исках да се откажа изцяло от практикуването на правото. Обаче децата ми бяха в гимназията и скоро щяха да започнат да следват. Каролайн управляваше добре парите ни, но нямахме достатъчно спестени средства, за да мога да се откажа начаса. Обсъдихме всичко и решихме, че ще продължа да работя, докато децата не завършат гимназия и не влязат в университета. След това щяхме да решим какво ще правя до края на живота си.

Веднага започнах да намалявам броя на случаите, които поемах. Делата, в които подсъдимите ги грозеше смъртно наказание, вече бяха насрочени, с което съдиите ми връщаха за дните, прекарани в извъртане на фактите и помагане на хора като Били Докъри да излязат на свобода. Синът ми вече беше в университета, а дъщеря ми беше последна година в гимназията. След по-малко от година се надявах да приключа с тези случаи и да се откажа от професията, с която се бях заел заради вуйчо Реймънд, макар той да не беше основната причина.

Когато се върнах от Маунтън Сити, вече беше почти тъмно. Дотук рожденият ми ден се бе оказала пълен провал. Бяха запушили устата на Джони Уейн, аз на практика бях рухнал в стаята на мама, а картините със Сара продължаваха да се въртят из главата ми. Освен това не можех да се свържа с Каролайн или някое от децата по мобилния си телефон.

Най-накрая влязох в автомобилната алея и натиснах дистанционното за гаражната врата. Вътре нямаше друга кола. Рио, младата ми германска овчарка, изскочи от гаража и започна всекидневния ритуал обиколки на колата. Бях го спасил от доста тежко положение, когато беше само на два месеца. Аз бях неговият герой и когато ме видеше да завивам по автомобилната алея, вълнението се оказваше твърде голямо за младежкия му мехур, така че щом стъпех на земята, се изпикаваше на обувката ми.

Къде ли бяха? Не виждах колата на сина ми. Миналата седмица бяхме говорили по телефона и той беше обещал, че ще дойде на вечеря за рождения ми ден. Сериозно се замислих дали да не дам на задна и да отида някъде, за да удавя тъгите си, но реших да вляза, за да видя дали не са ми оставили бележка. Не можеше да са забравили рождения ми ден, нали така. Та това бяха хората, които обичах повече от всичко на света. Досега никога не бяха забравяли рождения ми ден. Винаги го празнувахме много тържествено.

Тази сутрин бях излязъл в пет и половина — жена ми и Лили още спяха. Може би наистина бяха забравили.

Или пък нещо не беше наред? Нещо май наистина не беше както трябва. Почесах Рио зад ушите, после отворих вратата към кухнята. Беше тъмно. Пуснах кучето пред мен. Цареше тишина.

— Ей! Къде сте? — провикнах се и запалих лампата.

От тавана висеше голям плакат. Стигаше чак до пода и беше широк поне два метра. Приличаше на плакатите, които феновете на училищните футболни отбори правят за началото на сезона. На него с яркосини букви пишеше:

Засмях се, когато тримата се появиха и запяха: „Честит рожден ден!“ И тримата носеха раирани пижами и се хилеха. Бяха вързали китките си една за друга. Семейната банда на Дилардови. Самосъжалението ми се изпари и разперих ръце за групова прегръдка.

Каролайн заяви, че ще ме водят на вечеря, и отидоха да свалят раираните пижами. Аз избрах да отидем в „Пасифик“, малко тихо заведение в покрайнините на Джонсън Сити, където сервираха най-добрите морски дарове в града.

Докато седях и похапвах скариди и миди в най-прекрасния тайландски сос, огледах лицата им и се спрях лицето на Каролайн. Преди много години се бях влюбил в най-красивото момиче в училище, но днес тя беше дори по-красива. Кестенявата й коса проблясваше на светлината на свещите. Гладката й светла кожа и тъмнокафявите й очи грееха и когато ме хвана, че я зяпам, ми отправи малко свенлива усмивка, която изкара трапчинката на дясната й буза.

Каролайн има малкото стегнато тяло на танцьорка, но и закръглено и меко там, където трябва. Танците през целия й живот го поддържат гъвкаво. Лили е пълно нейно копие, с изключение на това, че косата й е по-светла, и очите й също. Тя е на седемнадесет и в момента е последна година в гимназията. Иска да стане танцьорка — или фотограф, или художник, или артистка на Бродуей, тоест още не знае какво иска.

Джек доста прилича на мен. На деветнадесет е, висок и мускулест, с черна коса и замислени почти черни очи. Отличен студент и много добър атлет. Целта му е да стане професионален играч на бейзбол и работи по въпроса с разпалеността на фанатик. С него прекарвахме безброй часове на бейзболното игрище. Той удряше, докато на ръцете му не излязат пришки, хвърляше, докато не го заболи рамото, вдигаше тежести, докато мускулите му не започнат да парят, и тичаше, докато краката му не откажат. Упоритата му работа се изплати под формата на стипендия за „Вандербилт“, но тя покриваше само половината от таксите и аз трябваше да добавям по 20 000 долара годишно.

Когато келнерът донесе шоколадовата торта, Каролайн извади от чантата си свещ, забучи я в тортата и я запали.

— Пожелай си нещо!

— И не ни казвай какво е желанието ти — каза Лили. Всяка година го повтаряше.

Отправих мълчалива молитва за поне един невинен клиент. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Джек бръкна под масата и измъкна малка плоска увита като подарък кутийка.

— Това е от всички.

Отворих картичката. Каролайн беше написала: „Следвай сърцето си. Следвай мечтите си. Ние всички ще сме там, накъдето те води то. Обичаме те“. Тя не по-малко от мен искаше да зарежа адвокатската професия. Знаеше, че работата ми ме кара да воювам със себе си. Неведнъж ми беше казвала, че никога не е виждала човек в по-голямо противоречие със себе си. Съветваше ме да се запиша във вечерно училище и да взема удостоверение за гимназиален учител и треньор.

В кутийката имаше билети за ложа за мача на „Атланта Брейвс“ през юли.

— Не смей да планираш нещо за този ден — каза Каролайн. — Всички ще отидем.

— Разбира се, че няма — обещах. Това беше прекрасно.

Приключихме с десерта и към девет потеглихме за вкъщи. Когато завих, светлината на фаровете се плъзна по предната веранда на десетина метра вляво от вратата на гаража и забелязах някакво движение. Живеехме на десет самотни акра върху склон, който гледаше към езерото Бун. Когато тръгнахме за ресторанта, бяхме оставили Рио в къщата. Спрях пред гаража и слязох от колата. Чух Рио да лае яростно вътре.

— Ще сляза да светна лампата на верандата — казах на Каролайн. — Вие стойте в колата.

— Без тия — възрази Джек и също слезе.

Тръгнах към верандата. Джек беше до мен. До вратата стоеше някой.

— Кой е там? — попитах високо.

Нито звук. А после лампата светна. До вратата стоеше сестра ми Сара — по шорти и със зелена тениска, на която пишеше: „Чукай ме, аз съм ирландка“.

12 април 23:00

Задниците от Джонсън Сити вече бяха успели да съберат информация за жертвата. Оказа се, че Джон Пол Тестър е вдовец с пораснало дете — син, заместник-шериф и капелан в Кок Каунти. Та Тестър дошъл да проповядва на евангелистко събрание в една малка черква до Бун Крийк, изнесъл си проповедта, прибрал почти триста долара от дискоса, тръгнал си към девет — и оттогава никой не го беше виждал. Банковите записи показваха, че е изтеглил двеста долара в брой от банкомат в 23:45. Банкоматът се намираше в „Маусес Тейл“. Ако Тестър беше похарчил триста долара там и около полунощ му бяха дотрябвали още пари, Барлоу нямаше как да не го е забелязала.

Значи тая кучка го беше излъгала.

Ландърс прекара следобеда в съчиняването на клетвена декларация за издаването на съдебно разрешение за обиск и после отиде при съдията и му обясни, че собственичката на клуба, където жертвата е била видяна за последен път, го е излъгала и отказва да сътрудничи. Съдията подписа разрешение БРТ да претърси „Маусес Тейл“ за възможни доказателства, имащи връзка с убийството на Джон Пол Тестър. И тъй като ставаше дума за стриптийз клуб, съдията нямаше никакви угризения да разреши на Ландърс да го извърши в работно време.

Ландърс лично планира нахлуването. Час преди хората от специалната част да проникнат през парадния вход, той щеше да иде да провери как стоят нещата и след това в уговорения момент щеше да даде знак за започване на акцията. Очакваше я с нетърпение — особено проверката на персонала.

Малко след девет се прибра вкъщи, за да си вземе душ и да се преоблече. Обу си джинси, черно поло и си сложи сако, пъхна чипоносия си револвер калибър.38 в кобур на глезена и в десет и четвърт подкара към „Маусес Тейл“. Заведението беше простовато, издигнато от бетонни блокчета и боядисано в светлосиньо. Над предния вход имаше яркосиня тента с черни ръбове. Върху обърнатата към улицата страна на сградата имаше изрисувана голяма сива мишка с извита опашка, щръкнала в нещо наподобяващо надървен… такова де.

На паркинга пред входа имаше поне трийсет коли. Ландърс трябваше да плати куверт от десет долара, за да мине край русокосата мадама във фоайето — приличаше на скъпа проститутка с умело положения грим и черния латексов костюм. Плюс големи цици. Банкоматът, от който жертвата беше изтеглила пари, беше точно до плота на рецепцията.

Русокосата въведе Ландърс в основната част на клуба — голямо помещение дълго около тридесет метра и широко почти петнадесет. В стените на главното помещение имаше нещо като малки чакални, с входове, закрити с черни пердета.

Имаше три сцени с големината на боксови рингове, разположени в триъгълник и оборудвани с месингови пилони. Всяка сцена беше оградена с огледала и заета от гола извиваща се дама. Цигареният дим се виеше на облаци на три метра от земята, една огледална топка запращаше из помещението бляскащи лъчи. Музиката беше оглушителна. Ландърс беше чул блъскането на басите още от паркинга. Не знаеше парчето, което въртяха, но сигурно беше на някой тъп черногъз рапър.

Набързо огледа посетителите. На бара вляво седяха шестима души, изцяло мъжка компания. Други тридесетина седяха на масите и барплотовете около сцените. Като се изключат танцьорките и двете келнерки, които носеха крайно привлекателни тесни сестрински престилчици, в помещението нямаше други жени. Никъде не видя Ърлин Браун.

Седна на една маса в дъното. Червенокосата на сцената беше великолепна. Имаше красиво лице и не преставаше да мята глава, та косата й да се вее. Краката й бяха дълги, задникът стегнат, циците малки и твърди — а бе наистина си я биваше.

Докато Ландърс седеше и си фантазираше как топките му се блъскат в стегнатото й дупе, една от сестричките спря до масата му. Циците й направо извираха от деколтето. На баджа й пишеше, че се казва Бети.

— Какво да ти донеса, скъпи?

— Сода с лимон — Сестрата го изгледа презрително. Е, и той би предпочел едно уиски, но човек никога не знае какво може да се случи по време на акция. Трябваше да е с акъла си.

Сестра Бети му донесе содата след минутка. Струваше му пет и петдесет. Погледна го още по-презрително, когато не й остави бакшиш.

Ландърс се обади на Джими Браун в 22:45. Проверката трябваше да започне точно в единадесет. Заради гърмящата музика Ландърс едва го чуваше. Браун каза, че тъкмо слизали от магистралата и щели да са на позиция след пет минути.

В този миг Ландърс видя Ърлин Браун — все още с кожените панталони и горнището с шарки на пантера. Стоеше до бара. Сестра Бети говореше с нея и сочеше към Ландърс. Музиката беше спряла и диско водещият обясняваше на клиентите, че пипането на момичетата е забранено. Ърлин тръгна право към Ландърс.

— Красавецо, да ме арестуваш ли си дошъл? Или си просто лошо момче, което търси забавления?

— Помниш ли човека, за който те попитах? Мъртвецът, който не бил идвал тук? Снощи е изтеглил двеста долара от банкомата във фоайето.

— Е, скъпи, сигурно някак си не съм го забелязала.

— Не съм ти скъпи. Казвам се Ландърс. Специален агент Ландърс. И много скоро ще разбереш колко мразя кучки, които ме лъжат. — Ландърс извади мобилния си телефон и набра номера на Джими Браун. — Готови ли сте?

— Всички са по местата си. Вече сме пред главния вход.

— Давайте.

От фоайето се чу писък и вратата рухна. Момчетата от специалната част с черни бойни униформи и каски нахлуха. Приличаха на флотски „тюлени“ с насочените оръжия. Спецполицаите започнаха да крещят:

— Полиция! Всички да легнат на пода! Всички на пода!

Ландърс стана, извади револвера си и го насочи в лицето на Ърлин Браун.

— Това е проверка, кучко. Вдигни си ръцете и ги опри в стената. Няма да мърдаш, докато не ти кажа.

Изражението й беше направо безценно.

26 април 11:00

Две седмици след рождения ми ден току-що бях приключил със съдебното заседание по едно дело за наркотици във федералното съдилище в Грийнвил и вече бях седнал зад волана, за да се върна в Джонсън Сити, когато погледнах мобилния си телефон и видях есемес от Каролайн: „Обади ми се спешно!“

Преди две години, когато взехме решението, че ще престана да практикувам право, Каролайн започна да работи като моя секретарка и помощничка — след като поемах по-малко случаи, трябваше някак си да намаля режийните разноски. Часовете по танц, които преподаваше, бяха вечер, така че тя сама предложи да поеме тази работа. Когато изтече договорът за наем на кантората ми в центъра, намерих на секретарката си работа при друг адвокат и преместих архива си у дома. Това решение ми спестяваше почти шейсет хиляди годишно, а Каролайн изкара един онлайн курс и си извади удостоверение за помощник-адвокат. Винаги бе учила бързо. Аз продължавах да държа в центъра малка съвещателна зала, където се срещах с клиенти, но тя ми струваше само двеста долара на месец.

— Какво има? — попитах, когато тя отговори на обаждането ми.

— Може да е за хубаво, а може и не — каза тя. — Рано сутринта се обади някаква жена, Ърлин Барлоу. Беше направо обезумяла. Каза, че полицията нахлула у тях и арестувала нейна млада близка заради убийство и тя трябва да наеме адвокат. Не престана да повтаря, че момичето не може да е извършило подобно нещо.

— Да бе.

— Иска да се срещне с теб. Мина много време, откакто частно лице те е наемало да защитаваш обвинен в убийство.

— Майката на Били Докъри ме нае. — На никого не бях разказвал за признанието на Били. Дори на Каролайн.

— Изкара добри пари от този случай. Забрави ли?

— Петдесет хиляди.

— Ще ни дойдат добре.

— Смятах, че сме добре финансово.

— Така е, но дело за убийство? От това могат да паднат добри пари, скъпи. Това е случаят за убийството на проповедника. Онзи, когото намериха в мотелската стая.

— Каролайн, не искам да поемам случай за убийство, независимо от добрата реклама. Може да продължи с години.

— Затова не ти уредих среща с нея. — Усетих разочарованието в гласа й.

Помислих около минутка по въпроса, претеглях всички за и против. Накрая любопитството ми надделя.

— Е, какво толкова. Няма да ми навреди, ако разговарям с нея. Звънни й и я покани в един в приемната.

Отне ми цял час да се върна в Джонсън Сити. Обядвах набързо в едно кафене на две преки от приемната и влязох през вратата в един без десет. Една жена беше седнала на масата и вече ме чакаше. Когато влязох, се изправи. Единственото, което можах да направя, беше да се опитам да не покажа изумлението си. Носеше тесни латексови панталони и горнище с тигрова шарка, под което ясно си личаха зърната на доста едър бюст. Косата й беше червена, с отсянка, каквато никога не бях виждал върху главата на жена или където и да е другаде.

— Джо Дилард — представих се и се здрависахме. Маникюрът й беше поне два сантиметра и нещо и със същата шарка както тясното горнище.

— Ърлин Барлоу. Изглеждате още по-добре на живо, отколкото по телевизията. — Усмихна се и когато я погледнах в очите, установих, че въпреки стряскащото облекло е привлекателна. Тръгнах към стола си.

— Госпожо Барлоу, с какво мога да ви помогна?

— О, скъпи, нека си говорим на ти. Имам голям проблем. Направо ужасен. Една много близка моя млада приятелка беше арестувана заради престъпление, което не е извършила.

— Близка приятелка?

— По-скоро почти дъщеря. Прибрах я преди време.

— Госпожо Барлоу, започнете от самото начало. Разкажете ми всичко, което искате да зная.

— Моля те, захарче, наричай ме Ърлин. Може би трябва да започна с това, че притежавам мъжкия клуб „Маусес Тейл“. Със съпруга ми бяхме съсобственици, но той почина миналата година и сега го ръководя аз. Май не съм те виждала там.

Засмях се.

— Не съм имал това удоволствие, но съм слушал доста за него.

— Не ме изненадва. Всъщност идват доста адвокати, понякога и съдии.

Запитах се кои ли съдии и си помислих дали да не я попитам, но след това реших, че не искам да знам. Майната им. И без това скоро щях да се махна.

— Кажи сега за твойта приятелка.

— Чу ли, че са извършили арест във връзка с убийството на онзи пастор от Нюпорт? Дето го намушкаха?

— Всички чуха.

— Не го е направила тя. Готова съм да се закълна върху цял куп библии. Искам да те наема, за да я защитаваш.

— Откъде знаеш, че не го е направила?

— Защото бях с нея през цялата нощ. Закарах я вкъщи, след като смяната й в клуба свърши. Тя живее у дома и не е излизала. Не може да го е направила. А освен това е най-сладкото и мило младо момиче, което съм срещала. Тя не може да убие муха, какво остава да посегне на човешко същество.

Говорът на Ърлин Барлоу беше хипнотичен и провлечен по южняшки, а цялото й същество излъчваше сладък сексапил.

Фактът, че на човек му беше приятно да я гледа, особено в тези дрехи, правеше разговора още по-увлекателен. На няколко пъти изпитах усещането, че у Ърлин има нещо повече от онова, което тя иска да видя — може би опасност, която приковаваше вниманието ми.

След половин час прегледах бележките си. Тя каза, че била прибрала Ейнджъл Крисчън, арестуваното момиче, преди малко повече от месец, след като пристигнало с автобуса заедно с друго момиче, Джули Хейс. Посочи, че Ейнджъл й напомнила красивата млада дъщеря на покойния й съпруг, която загинала в автомобилна катастрофа. Останах с впечатлението, че иска да си внуши, че Ейнджъл е превъплъщение на загиналата дъщеря. Разказа, че Ейнджъл била пострадала от сериозно насилие у дома и избягала. Спомена нещо и за ръцете й.

Бях меко казано разтревожен от няколко неща. Ърлин каза, че първоначално била излъгала Фил Ландърс, един от агентите на БРТ, когото познавах. Каза, че Ейнджъл Крисчън не било истинското име на момичето. Каза още, че полицията е взела съдебна заповед да вземе проба от косата на Ейнджъл или както там се казва, и от нея също. Това означаваше, че вероятно ще има набъркани ДНК доказателства, а те почти винаги се оказваха съкрушителни за обвинените. Очевидно полицията разполагаше със свидетели или някакви други доказателства, защото иначе нямаше да успее да вземе заповедите. Освен това каза, че полицията издирвала някакъв липсващ „Корвет“.

Обаче беше твърдо убедена в невинността на момичето и ако казваше истината, не беше много вероятно Ейнджъл да има мотив или възможност да извърши убийството. Бях изкушен, но не толкова, че да се съглася да поема дело за убийство, което сигурно щеше да стигне до съда. Не исках да й губя повече времето, но не исках и да откажа направо, затова реших да вдигна летвата толкова високо, че тя да няма възможност или желание да я прескочи.

— Ърлин, имаш ли представа колко ще ти струва, за да ме наемеш за защитник в случай като този? Предумишлено убийство. По радиото чух нещо за смъртно наказание и делото най-вероятно ще стигне до съда.

— Съпругът ми се погрижи добре за мен. Парите не ме притесняват.

Не биваше да го казва, защото цената, която се въртеше в главата ми, незабавно се удвои.

— Ще бъда откровен с теб — започнах. — Планирам да прекратя работа по някое време догодина. Ако поема този случай, това ще означава, че сигурно ще се наложи да остана адвокат много по-дълго, отколкото искам.

— Виж, Дилард, ще платя колкото поискаш. Ти си най-добрият адвокат тук. От години чета и слушам за теб. Преди години дори защитава някои от моите момичета за разни дреболии и те всички се изказваха много ласкаво за теб. Не искам никой друг да защитава моята сладка малка Ейнджъл. Защо не погледнеш на това като на своята лебедова песен? Можеш да напуснеш с голяма шумотевица.

Поех си дълбоко дъх.

— Познаваш това момиче малко повече от месец. Да не би да искаш да кажеш, че си готова да вложиш в защитата й четвърт милион долара?

Тя дори не трепна.

— Ейнджъл не е убивала никого. Кълна се. Ще направя всичко, което е нужно.

— Добре, ето условията, при които ще приема. Двеста и петдесет хиляди в брой. Предварително и никакво връщане на някаква част от парите. Това е моят хонорар. Ще трябва да платиш и разноските. Ще имаме нужда от детектив, може да се наложи да наемем експерти. А те не са евтини.

— Знаеш ли какво, скъпи — прекъсна ме тя, — защо не идеш в затвора да се срещнеш с Ейнджъл? Когато свършите, ще ми се обадиш, а аз ще съм ти приготвила парите.

26 април 15:00

По пътя към затвора сериозно се замислих дали да поема случая. Бях взел решение да изляза от играта и времето вече беше настъпило. Лили щеше да завърши след месец, а на мен ми бяха останали само няколко дела. Но парите… Боже мили! Четвърт милион? Наистина ли щеше да плати? Тези пари щяха да осигурят на Каролайн и мен малко спокойствие, особено като се имаха предвид разходите за мама в старческия дом. Грижите за нея ми струваха повече от хилядарка на месец. Реших да изчакам и да взема решение, след като говоря с момичето.

Щом вратата на адвокатската стая се отвори, осъзнах, че Ърлин Барлоу казва истината поне за едно. Момичето беше красиво. Станах, докато двамата надзиратели я придържаха за лактите, защото тя ситнеше заради оковите на глезените. Помогнаха й да седне на стола, сякаш я настаняваха за официален обяд, и след това излязоха. За секунда имах чувството, че ще се поклонят. Вратата се затвори и аз седнах.

— Е, никога не бях виждал подобно нещо — започнах.

Тя се усмихна разсеяно.

— Надзирателите не са учтиви с никого, независимо от пола. Никога не бях виждал надзирател да помага на затворник да седне.

Косата й имаше цвета на полиран махагон и се спускаше като планински водопад от главата й до малко под раменете. Нослето й беше малко, фино и леко вирнато. Очите й бяха с формата на бадем и наситено кафяви. Лявата й вежда беше малко по-високо от дясната и придаваше на лицето й изражение на постоянен интерес или леко объркване. Устните й бяха пълни и леко издути и дори под стандартния затворнически комбинезон се виждаше, че има великолепно тяло.

— Казвам се Джо Дилард — продължих. — Адвокат съм. Ърлин Барлоу ме помоли да дойда да поговоря с теб.

— Аз съм Ейнджъл — отговори тя. — Ейнджъл Крисчън. — Гласът й беше нежен сопран.

— Ейнджъл, разбираш ли защо си тук?

— Да. — Кратка пауза. — Обвиняват ме в убийство.

Опря лакти на масата и започна тихо да плаче. Виждал бях стотици клиенти да плачат. Мъже и жени. Отдавна бях обръгнал на сълзи и съпровождащите ги звуци, но плачът на това красиво младо момиче ме трогна. Станах и почуках на вратата. Един от надзирателите отвори на мига.

— Момчета, да ви се намира носна кърпичка? — попитах.

Мъжът погледна Ейнджъл, след това ми се намръщи.

— Какво й направи?

— Нищо. Имаш ли носна кърпичка, или не?

— Почакай, все ще намеря нещо.

Изчезна за миг и скоро се върна с ролка тоалетна хартия и ми я подаде, все така навъсен. Затворих вратата и подадох ролката на Ейнджъл.

— Това е единственото, което намериха.

— Благодаря — отговори тя. — Съжалявам, че се разплаках.

— Не се притеснявай. Често виждам подобни неща.

— Не мога да повярвам — каза тя през хълцане. — Тук ли трябва да стоя? Не мога ли да се върна в къщата на госпожа Ърлин?

— Съжалявам, но ще трябва да останеш тук за известно време. Искаш ли да говориш за онова, което се е случило?

— Нищо не се е случвало. — Тя подсмръкна и си издуха носа.

— Да не искаш да ми кажеш, че нямаш нищо общо с убийството на преподобния Тестър?

— Не съм го убивала. Нищо не съм му направила.

— Познаваше ли го?

— Преди да дойде онази вечер в клуба, никога не го бях виждала. Сервирах и сервирах и на него.

— Разкажи ми.

Тя прехапа долната си устна и се стегна.

— Поръча двоен скоч с лед. От самото начало започна да флиртува с мен. Няколко пъти ми крещеше от мястото си, докато бях на бара, правеше сцени. После, когато се напи още повече, започна да цитира Библията и да се държи наистина странно. Всеки път, когато се озовавах близо до него, се опитваше да се отърка в мен. Накрая се опита да ме целуне и аз му казах да ме остави на мира. Тогава госпожа Ърлин и Рони дойдоха и го помолиха да си върви.

— И това е всичко? Не си го виждала повече, след като си тръгна, и той беше жив и здрав, когато излезе през вратата?

— Това е всичко. Кълна се. Те му казаха да си тръгва и повече не съм го виждала. След няколко дни цяла тълпа полицаи дойде в къщата на госпожа Ърлин. Тя ми каза да не разговарям с никого и аз я послушах, но единият имаше заповед, че трябва да му дам няколко косъма от косата ми. Обърнаха наопаки къщата на госпожа Ърлин. Тази сутрин се върнаха, качиха ме в колата и ме докараха тук.

Нещо ме глождеше. Отне ми няколко минути, докато разбера на какво се дължи. И когато разбрах, можех само да се удивявам. Срещу мен седеше една от най-красивите млади жени, които бях виждал, с толкова сексапилно тяло, че при нормални обстоятелства щях или да се възбудя, или най-малкото да се разсея. Но въпреки невероятния си външен вид Ейнджъл не излъчваше дори лъх сексуалност. Да разговаряш с нея беше все едно да си говориш с детенце.

— Когато те арестува, полицаят попита ли те нещо?

— Опита се, когато пристигнахме тук. Заведе ме в помещение като това. Но госпожа Ърлин ми каза да не говоря пред него, така че аз си мълчах. Мисля си, че ми е много ядосан.

Или Ейнджъл и Ърлин бяха двете най-добри лъжкини на света, или полицията беше направила грешка. Не си падах по агент Ландърс, нечестен женкар и мръсник с най-голямото самолюбие, което съм срещал, но БРТ се ползваше с името на отлична следствена служба. Трудно ми беше да повярвам, че биха арестували човек по обвинение в предумишлено убийство, ако нямат солидни доказателства.

— Имала ли си проблеми със закона? Някога да си била арестувана?

— Не.

— Акт за превишена скорост или нещо подобно?

— Не мога да карам кола.

Отново почна да хлипа. Изглеждаше съвсем безпомощна и абсолютно неспособна на насилие. Сърцето ми се отвори за нея и се запитах защо. Защо ще убива някакъв непознат? Какво може да се случи, за да превърне това младо момиче в убийца?

И седях и се питах, а тя погледна над парчето тоалетна хартия с блесналите си от сълзите очи и каза:

— Помогнете ми, господин Дилард. Моля.

Внезапно гласът, който чувах, вече не беше нейният. Беше се превърнал в глас от миналото, в гласа на едно малко беззащитно момиче… „Джоуи, махни го от мен. Боли!“

Погледнах я и кимнах.

— Добре. Ще ти помогна. Вече си имаш адвокат.