Един невинен клиент

26 април 17:05

Обадих се на Ърлин Барлоу, за да й кажа, че приемам, и тя ме помоли да се срещнем на паркинга зад нейния клуб. Никога не бях влизал в заведението, но бях минавал оттам стотици пъти. Стигнах малко преди пет и паркирах на задна до едно черно беемве. Следобедът беше прекрасен, небето ясно и не бе повече от двадесет градуса. Слънцето клонеше към залез, на северозапад се надигаше огромен черен буреносен облак. Свалих прозореца и успях да помириша дъжда.

След пет-шест минути Ърлин излезе през задната врата на клуба. Носеше сак. Беше се преоблякла в комбинезон с шарките на зебра, толкова тесен, че можех да видя всички хлътнатини и дори цепнатини по тялото й. Крачеше внимателно с високите си токчета по чакъла, погледна наляво и надясно и накрая спря пред сваления прозорец. Наведе се и пусна сака в скута ми.

— Всичко наред ли е? — попитах. — Изглеждаш малко нервна.

— Тия типове от БРТ ме следят от цяла седмица. Това ме изнервя. Парите ти са в сака, захарче. Как е Ейнджъл?

— Изплашена.

— Горката. Направо не мога да понеса мисълта, че е арестувана. Трябва да ми обещаеш, че ще я измъкнеш.

— Ще направя всичко по силите си.

— Може би ще е по-добре, ако си тръгнеш. Трябва да прибереш парите на сигурно място. Утре ще си поговорим повече.

Прати ми въздушна целувка и аз потеглих. Докато карах по улицата, започнах да си мисля какво нося. И преди бях взимал големи хонорари от хора, търгуващи с наркотици, но сред тях нямаше и един, който дори малко да се доближава до четвърт милион. Не преставах да поглеждам в огледалото, за да видя дали някой не ме следва. Ако Ландърс имаше и най-малката представа какво става, нямаше да пропусне възможността да си измисли причина да ме спре, да претърси колата и да задържи парите.

На километър и половина от къщи спрях на паркинга на малък търговски център и влязох в магазина за напитки, за да купя шампанско. Не отместих очи от заключената кола през цялото време, докато бях в магазина. После пак подкарах към къщи и завих по един черен път в гората. Исках да преброя парите, а знаех, че щом се прибера, Рио ще вдигне такава врява, че Каролайн със сигурност ще излезе. Докато сумракът бавно се сгъстяваше, започнах да броя. Петдесет пачки стодоларови банкноти, във всяка по петдесет. Отне ми почти час, но парите бяха налице. Направо не можех да повярвам. Напъхах парите в моя сак и подкарах към къщи.

Каролайн беше в кухнята, тъкмо вадеше съдовете от миялната. Приближих я откъм гърба и я целунах по ухото.

— Здрасти, скъпи — засмя се тя. — Рио изпика ли ти се на обувката?

— Днес бях по-бърз от него.

— Не се обади цял следобед. Как мина срещата с госпожа Барлоу?

Беше ме търсила, но аз не отговорих. Първо, не бях сигурен, че ще поема случая на Ейнджъл, а по-късно не бях сигурен, че ще устоя да не й кажа всичко. Сега сложих бутилката шампанско на кухненския плот и попитах:

— Къде е Лили?

Каролайн ме погледна хитровато.

— На репетиция. Мама ще отиде да я вземе и ще я заведе да хапне нещо. Няма да се прибере скоро.

— Сара?

— Един неин приятел я взе, за да отидат на среща на анонимните наркомани.

Погледна шампанското и попита:

— По какъв случай?

— Да отидем на верандата. Трябва да поговорим.

— Идвам след секунда.

Взех две чаши за шампанско от шкафа, отворих бутилката и излязох на верандата. Сложих бутилката и чашите на масата и пъхнах сака под нея. Бурята се приближаваше и вече захладняваше, но все още имахме малко време. Тъкмо започваше да се стъмва. На североизток Голямата мечка вече изпълзяваше над хоризонта. Луната още не се бе скрила зад хълма на северозапад и отраженията на лъчите й проблясваха върху езерото подобно на светулки.

Запалих двете газови лампи в двата края на верандата и седнах точно в мига, когато Каролайн дойде. Тя седна срещу мен. Налях шампанското и я погледнах настойчиво.

— Какво? — попита тя.

— Изпитвам похот — отговорих — и не мога да я потисна.

— Личи ти. — Трапчинката високо на дясната й буза се появяваше само когато се усмихваше по определен начин. Сега го правеше точно така.

— Мина добре — започнах. — С госпожа Барлоу.

— По телевизията видях снимката на момичето. Наистина е красива.

— И е много мила. Освен това има голяма вероятност да е невинна. Днес говорих с нея.

Каролайн зяпна.

— Говорил си с нея? О, Боже, там ли беше през цялото време? Ще я защитаваш ли?

— Не мисля, че имам избор.

Очите на Каролайн светнаха. Знаех много добре какво си мисли.

— Колко? — попита тя.

— Колко мислиш, че може да струва предумишлено убийство, може би с поискано смъртно наказание и твърде вероятно моят последен случай?

— Не знам. — Тя отпи глътка шампанско и се наведе към мен. — Колко струва?

— Отгатни.

— Петдесет?

— Повече.

— Ъъъ… шейсет?

— Много си далеч. Вдигни още.

— О, Джо, седемдесет и пет? Не, изглеждаш толкова самодоволен. Не зная дали ще мога да го кажа. Сто?

— Почти стигна половината.

Тя зяпна.

— Не говориш сериозно! — Не зная дали го съзнаваше, но подскачаше на стола като ученичка.

— Напротив. Стигна до половината.

— До двеста и двадесет?

— Почти улучи. Плюс още тридесет.

— Двеста и петдесет? — Каза го сякаш в унес.

— Право в целта! И какво имаме за госпожата, която отгатна двеста и петдесетте хиляди долара, дами и господа? — Протегнах се под масата, сграбчих сака и го стоварих пред нея. Каролайн изплю шампанското, което току-що бе отпила.

— Това… Не, не е възможно… — Дръпна ципа на сака. — Джо! Това истина ли е?

— Честна скаутска — отговорих с ръка върху сърцето.

Тя заподскача по верандата като мажоретка на баскетболен мач. След това на бегом обиколи масата и ме прегърна през врата толкова силно, че едва не ме задуши.

— По дяволите, Каролайн, по-кротко. Искам да поживея още малко, за да мога да ги похарча.

Тя ме пусна, върна се на мястото си и си пое дълбоко дъх.

— Направо ще се задуша. Или ще се напикая. Разкажи ми какво стана.

— Няма много за разказване. Жената дойде, поговорихме си малко, отидох до затвора и поговорих и с момичето. И наистина произнесох думите, Каролайн, наистина казах: „Двеста и петдесет хиляди долара в брой предварително и никакво връщане“, а тя дори не трепна. Обадих й се, след като ходих до затвора, и тя ми плати.

— Искам да те нацелувам точно сега — възкликна Каролайн. — Искам да те изям. Искам да ти родя деца.

— Имаме достатъчно.

— О, Джо, направо не е за вярване! Това ще намали до голяма степен тревогите ни.

— Случилото се има две страни и ти го знаеш.

Тя се хвърли върху мен, преди да успея да свърша речта си, и ме зацелува по челото, устните, веждите и ушите.

— Трябва да кажа на някого — заяви, когато най-после спря да ме целува. — Къде е телефонът? Трябва да кажа на майка.

— Не го прави, защото ще висиш цял час на телефона. Пий си шампанското и нека се насладим малко на мига. Някак си изпитвам усещането, че ще изкарам всеки цент от тия пари.

Гледах я: ухилена на трепкащата светлина на газовите лампи. Тя отново надникна в сака.

— Мога ли да ги пипна?

— Ако искаш, ги разхвърляй. Твои са.

— Боже, Джо, какво облекчение! Сега… какво ще си купим?

— Какви ги говориш? От теб се очаква да си скъперничка. Нищо няма да купуваме. Имаме всичко, от което се нуждаем.

— Хайде да прахосаме само малко. Трябва да купим нещо.

— Не, не трябва.

— Напротив, трябва. — Очите й грееха ярко от пакостливост. — Дай тогава да идем някъде.

— Не.

— Когато процесът свърши, трябва да идем на Кайманите или някъде другаде. Винаги си искал да идеш там. Стига си бил такъв мърморко.

— Защо не се потревожим какво ще правим с тях тази вечер?

— Зная много добре какво ще направим с тях. Ще спим с тях. Няма да отделям поглед от тях, докато утре сутринта не ги прибера в банковата ни касетка. Тогава ще измисля какво да правим с тях. Разкажи ми за момичето. Какво е?

— Тя е… сладка — отговорих. — Наистина. Сладко дете.

— Колкото мен ли е красива?

— Не е дори наполовина.

— Добър отговор.

Тя протегна празната си чаша и аз я напълних отново. После я вдигна:

— Наздраве за красивите момичета и техните богати приятели.

— Наздраве — отговорих и отпих голяма пенлива глътка.

— Кога ще прочетат обвинението?

— В понеделник. В девет часа в Джонсбъро. Нека да поговорим за нещо друго. Вечерта е красива. Седя на веранда и до мен седи красива и малко пияна жена. Току-що съм изкарал за един ден повече пари, отколкото други правят за пет години. Правонарушенията и убийствата не ми се струват подходяща тема за разговор.

— Прав си. — Каролайн стана от стола и протегна ръка. — Ела с мен.

И ме поведе към спалнята.

— Тежък е — отбеляза и кимна към сака в другата си ръка. — Прекрасна тежест.

Щом влязохме в спалнята, пусна сака с парите до вратата, бутна ме на леглото и започна бавно да разкопчава блузата си. Каролайн е единствената жена, с която съм спал. От толкова време бяхме заедно, че тя знаеше много добре какво трябва да прави, когато се любим.

И през следващия час го правеше точно както трябва.

27 април 06:00

Агент Ландърс тичаше по пет километра дневно поне пет дни седмично. Бягането поддържаше тялото му стегнато, а освен това помагаше срещу махмурлуците. В деня, след като арестува момичето тичаше по Уатуга Авеню в Джонсън Сити и си мислеше, че би предпочел да изчука това маце, вместо да го арестува. Мамка му, много беше готина!

Освен това имаше достатъчно акъл да не се разприказва. След като я прибра, Ландърс прекара цял час с нея в стаята за разпити. Единственото, което му каза, беше, че иска да говори с адвокат. Преди ареста Дийкън Бейкър, районният прокурор, беше повикал Ландърс в кабинета си. Бейкър беше тлъст и тъп набожен лицемер, но някак си бе успял да накара хората да го изберат, така че той командваше парада. Каза, че много го натискали да арестуват някого. Синът на жертвата бил заместник-шериф и капелан и му звънял по три пъти на ден. Освен това покойният имал братовчедка, активистка в Републиканската група на жените в Картър Каунти, и тя също звъняла всеки ден.

— Голяма работа — отговори Ландърс. — Да си се обаждат.

Не разполагаше с кой знае какви доказателства. В нощта, когато нахлуха в „Маусес Тейл“, разпитаха четиридесет души. Деветима служители, останалите — клиенти. Само едно лице каза, че разпознава Тестър. Стриптийзьорката Джули Хейс. Каза, че Тестър дошъл към девет и останал до полунощ, като междувременно се накъркал. Че в един миг цитирал Светото писание, а в следващия държал да му сядат в скута. И че се заинтересувал особено от една келнерка, Ейнджъл Крисчън. Към единадесет и половина проповедникът и Ърлин Барлоу разговаряли около пет минути, след което проповедникът излязъл през предната врата, а Барлоу и Ейнджъл отзад. Никой от тримата не се върнал в клуба. Освен това Хейс каза, че до деня на убийството на проповедника Барлоу карала червен шевролет „Корвет“, а на следващия ден вече била с черното беемве.

Никой от останалите в заведението не каза нещо, което можеха да използват, така че Ландърс се запита дали Хейс казва истината. Може би по някаква причина таеше злоба срещу Барлоу или срещу момичето — или и срещу двете. Въпреки това записа показанията й и тя се подписа. Каза му, че е готова да свидетелства.

Съдебномедицинският екип бе открил по ризата на Тестър няколко косъма, така че след като взе показанията на Хейс, Ландърс след дълги преговори издейства заповед за обиск на жилището на Ърлин Барлоу. Освен това убеди съдията да подпише заповед Ърлин Барлоу и Ейнджъл Крисчън да дадат косми за изследване. В къщата на Барлоу не откриха нищо. Нямаше дори една порнокасета. Обаче Ландърс накара да снимат момичето, защото имаше лоша синявица на лицето.

Нямаше никаква следа от червения корвет. Ландърс пусна името на Ърлин Барлоу във всички бази данни, с които разполагаше БРТ. Никъде не излезе регистрация на корвет на нейно име.

А после му се обадиха от лабораторията. Два от космите, намерени върху ризата на Тестър, отговаряха на взетите за проба от момичето. Това беше най-силното доказателство, с което разполагаха, но според Ландърс не беше достатъчно. От лабораторията казаха и че в кръвта на проповедника имало упойващо средство, СД, известно и като Селянчето от Джорджия. Който и да го беше убил, преди това го бе замаял. Във всеки стриптийз бар обикновено се пласираха наркотици, но Ландърс не можеше да докаже, че този в тялото на проповедника е от „Маусес Тейл“.

Изложи случая пред Бейкър. Двама свидетели. Стриптийзьорката, която може и да изпитваше завист, и рецепционистката в мотела, която около полунощ видяла един корвет да пристига след Тестър и „май“ забелязала някаква жена да се качва по стълбите към стаята му. Всички други служители на клуба отрекоха Тестър да е идвал — поне те не го били забелязали. Но той определено беше теглил пари от банкомата в бара малко след единадесет и тридесет. Ърлин Барлоу бе излъгала — Ландърс беше сигурен в това, — а останалите вероятно също лъжеха. Имаше ДНК съвпадение от момичето Крисчън, синина на бузата й и един сгърчен пенис (съдебният лекар каза, че бил отрязан след смъртта). Липсваха оръжието, използвано за убийството, и колата. Толкова. О, не, освен това имаха и едно истинско съкровище — проповедника. Шибаният проповедник, дето се бе наврял в стриптийз клуб. Съдебните заседатели много щяха да харесат тази подробност.

— Дай да продължим да следим Ърлин Барлоу още малко — предложи Ландърс. — Да видим дали няма да направи грешка.

— Фил, чуй ме хубаво — каза Дийкън. — Само между нас двамата, нали така? Не давам пукната пара, че синът му се обажда, и изобщо не ми дреме за дъртата вещица в Картър Каунти. Така или иначе секретарката ми говори с тях. Проблемът не е мой. Обаче преди осем години, когато за първи път се кандидатирах за районен прокурор и трябваше да се съревновавам с един силен титуляр и имах страшна нужда от пари, онова жалко копеле, дето притежаваше „Маусес Тейл“, даде на противника ми пет хиляди в брой за кампанията му. А на мен нито цент.

— И какво?

— Оттогава му имам зъб. Винаги са се носили слухове, че Гюс Барлоу шитка наркотици в клуба, но така и не успяхме да го пипнем.

— Дийкън, той е мъртъв.

— Знам. Но жена му е жива. Нали?

— Нямаме доказателства срещу нея.

Бейкър махна пренебрежително с ръка.

— Фил, знаеш как стават тези неща. Имаш доста силни косвени доказателства. Ще я изправим пред съдебните заседатели, ще предявим обвинението и ще арестуваме момичето. То вероятно ще си признае или ще стовари всичко върху Барлоу. Ако не го направи, ще поискам смъртно наказание, за да я притиснем здраво. Не се тревожи за това. Давай да действаме и да разклатим това дърво, за да видим какво ще падне от него. По дяволите, тази година ще има избори. Ако преди август успея да затворя бизнеса на тази кучка, ще спечеля голяма червена точка в очите на избирателите.

Преди август. Изборна година. Да затвори бизнеса на кучката. Никое от тези неща нямаше нищо общо с издаването на смъртна присъда. Онова, което Дийкън всъщност казваше, беше, че трябва да арестуват някого. Нямаше никакво значение дали момичето е виновно, стига някой да бъде прибран за убийството. Нямаше начин да застане пред съда преди изборите и ако излезеше, че не го е направила, какво от това? Дийкън обаче щеше да си подсигури заплатата от парите на данъкоплатците за още осем години. Шибан глупак. „Да му го начукам на него и на целия му род“.

Ландърс свърши с бягането и побърза да си вземе душ. В осем имаше среща.

30 април 08:45

Усмихнах се на Тами Луис, красива зеленоока блондинка с много остро чувство за хумор и дваж по-остър език. Работеше за секретаря на окръжния съд от дванадесет години. Основното й задължение беше да седи до съдия Ленард Грийн по време на съдебните заседания и да се грижи работата да върви гладко. Двама съдии председателстваха криминалния съд, чиято юрисдикция обхващаше четири района. В него вършех по-голямата част от работата си. Това бяха Иван Грозни, както наричаха Глас, и Ленард Грийн, Танцуващото човече. Наричах го така, защото на една Нова година се напи и започна да танцува върху масата. Случаите се разпределяха по номера. Нечетните отиваха при Глас, а четните при Грийн. Случаят на Ейнджъл беше получил четен номер.

— Добро утро, Тами — започнах. — Готова ли си за представлението?

— Какво искаш да кажеш?

— Че представлявам Ейнджъл Крисчън.

Тами извъртя очи към тавана.

— Сериозно? Е, направо си късметлия. Всъщност въпросът би трябвало да гласи ти готов ли си? Негово величество иска преди всичко друго да се занимае с твоята клиентка. Преди час я докараха от затвора и в момента е в килията за подсъдими. В съда вече има три телевизионни камери и поне петима фотографи от вестниците. Направо бъка от репортери. Ако не друго, ще си направиш безплатна реклама покрай тоя случай.

При мисълта за медиите в съдебната зала ми се сви сърцето. Пред телевизионните камери съдия Грийн винаги беше възможно най-войнствен. Винаги заявяваше, че гласуващите искат съдиите да са твърди с престъпниците, и ако медиите бяха в съдебната зала, внимаваше да не разочарова избирателите.

Минах през кабинета на секретаря на съда и излязох в коридора, който минаваше успоредно на съдебната зала. Когато стигнах до вратата, спрях и надникнах вътре. Съдия Грийн още не беше седнал на мястото си. С Грийн отдавна се заяждахме и понякога нападките ставаха наистина злобни. Аз смятах, че е надут и мекушав. А той ме мислеше за войнствен неандерталец. Вероятно и двамата бяхме прави донякъде.

Отделението за съдебните заседатели беше пълно с телевизионни камери, фотографи от пресата и репортери. Започнаха да си шушукат веднага щом минах през вратата и седнах на масата на защитата. Шестима униформени заместник-шерифи от окръг Вашингтон бяха разположени в ъглите на залата. Числото шест беше запазено за най-опасните подсъдими, а аз съвсем не мислех, че Ейнджъл попада под това определение. Галерията за зрители беше почти пълна — имаше поне сто души, повечето подсъдими и семействата им. Щяха да изчакат реда си, без да се оплакват, с надеждата да застанат пред съда анонимни, след като медиите си съберат багажа и си тръгнат.

Близо до отделението за съдебните заседатели районният прокурор Дийкън Бейкър разговаряше с телевизионен репортер от Бристол, Тенеси. Бейкър много рядко се появяваше в съда и още по-рядко участваше в процеси, но никога не пропускаше възможността да проповядва добродетелите на съдебната система и полицията пред медиите. Най-новият пръв помощник на Бейкър, Франки Мартин, умен, но неопитен младеж, седеше на масата на обвинението и ровеше в някаква папка.

Точно в 9:00 Уилки Бейнс, един от съдебните пристави на криминалния съд, закрачи към мястото на съдия Грийн и застана с лице към тълпата. Вратата към кабинета на Грийн се отвори и съдията сякаш се плъзна през прага. Сребристата му коса беше сресана съвършено и скоро подстригана, черната му тога се полюшваше.

— Всички да станат — провикна се Бейнс с глас на градски глашатай. — Криминалният съд на окръг Вашингтон заседава. Председателства почитаемият съдия Ленард П. Грийн. Моля, пазете тишина.

Съдия Грийн се качи по стъпалата към мястото си, настани се на черния кожен стол с висока облегалка точно под големия си портрет и каза:

— Благодаря, заместник-шериф Бейнс. Моля, седнете.

И аз заедно с всички останали в съдебната зала послушно седнах на мястото си.

— Добро утро — поздрави съдия Грийн.

— Добро утро — отговориха почти всички в залата, сякаш се страхуваха от последствията, ако не продумат.

— Първият случай, с който ще се занимаем тази сутрин, е обвинението на щата Тенеси срещу Ейнджъл Крисчън — Той се обърна към обвинението. — Виждам, че лично районният прокурор е решил да ни ощастливи с присъствието си днес. На какво дължим тази чест?

Лицето на Бейкър се изчерви съвсем леко и той стана.

— Ваша чест, това е сериозен случай. Тук съм, за да се уверя, че всичко ще мине добре.

— Предполагам и за да си осигуриш малко безплатна реклама през тази изборна година.

Бейкър смяташе, че съдия Грийн е прекалено мек към сексуалните престъпници, и не го беше страх да го казва пред медиите. Освен това беше подкрепял открито и активно съперника на съдията в последните избори. Изпитваше удоволствие да разправя на хората, че не би се изпикал върху съдия Грийн дори ако е обгърнат от пламъци. От своя страна, Грийн не пропускаше възможност при всеки удобен случай да тормози и унижава Бейкър. Вече няколко пъти ги бях виждал да стигат почти до бой. Наистина се мразеха и в червата.

— Не аз съм поканил пресата — отговори Бейкър. — Мисля, че тяхното присъствие има нещо общо с първата поправка1.

— Може и да не си ги канил, но със сигурност имаш много за казване по случая. Показваха те по телевизията по-често, отколкото „Закон и ред“.

Бейкър се тръшна на стола си, неспособен или нежелаещ да спори със съдията, и Грийн се обърна към мен.

— Господин Дилард, какво правиш на масата на защитата?

— Представлявам обвиняемата, съдия. — Знаех, че предпочита „ваша чест“.

— Тя ли те нае?

Въпросът беше тъп, но устоях на изкушението да му отговоря подобаващо.

— Да.

Съдия Грийн повдигна вежди, сякаш искаше да ме попита колко ми е платила. После се обърна към заместник-шерифа, който стоеше най-близо до вратата, която водеше към килията за подсъдимите, и излая:

— Доведете подсъдимата.

Заместник-шерифът изчезна в коридора и след по-малко от минута се върна с Ейнджъл. Оковите на глезените я караха да влачи крака. Изведнъж всички камери се насочиха към нея. В съдебната зала цареше пълна тишина. Зад заместник-шерифа и Ейнджъл изведнъж се озоваха още двама заместници плюс К.Д. Даунс, шерифът на окръг Вашингтон. Всички искаха да бъдат включени в представлението.

Съдебният пристав живо съпроводи Ейнджъл до подиума пред отделението за съдебните заседатели, точно от дясната страна на съдията. Забелязах, че я потупа по рамото, преди да отстъпи назад. Ейнджъл изглеждаше уморена, объркана, изплашена и много красива. Отидох и застанах до нея на подиума.

Грийн се обърна към Тами Луис.

— Дай да видя обвинението.

Тя подаде документа на съдията. Той го изучава няколко секунди, след това го подаде на Уилки Бейнс.

— Дай това на господин Дилард и нека бъде записано в протокола, че адвокатът на обвиняемата е получил копие от обвинението. Господин Дилард, вашата клиентка е обвинена в предумишлено убийство и обезобразяване на труп. Отказвате ли се от формалното изчитане на обвинението?

— Да, съдия.

— Какво ще пледира клиентката ви?

— Невинна.

— Отлично. — Съдията погледна Дийкън Бейкър. — Предполагам, че сте поискали смъртно наказание, нали, господин Бейкър?

— Да, ваша чест. Тази сутрин го депозирахме.

Според броя на раните от намушкване случаят вероятно беше неумишлено убийство. Със сигурност приличаше на убийство в състояние на афект. Обаче Бейкър раздаваше смъртни присъди, както супермаркетите купончета на редовните си клиенти. Всъщност искаше смъртни присъди за всички обвинени в убийство. Правеше го, защото така получаваше въздействащ инструмент за размяна и пазарлъци. Беше се прочул с предложенията си да оттегли искането за смъртно наказание в замяна на признание на вина преди процеса, независимо колко е сериозно убийството. Сега се обърна към мен.

— Някакви предположения?

— Бихме искали бърз процес — казах аз. — Госпожица Крисчън е затворена без право на гаранция. След като е обвинена в углавно престъпление и тъй като не е оттук и няма връзки сред обществеността, не искам да си хабя времето да настоявам за освобождаване под гаранция. Но тя потвърждава своята невинност и иска процес колкото може по-скоро. Мисля, че ще съм готов за съда след три месеца.

Бейкър скочи.

— Ваша чест, няма начин щатът да се подготви за по-малко от девет месеца. Това е смъртно…

Прекъснах го:

— Съдия, не исках да навлизам в това, но след като господин Бейкър се готви да се възпротиви на бърз процес, мисля, че има неща, които трябва да научите. Както сам знаете, върша тази работа от дълго време и никога не съм имал случай като този. Полицията и районният прокурор изясниха на всички, че жертвата в този случай е проповедник. Онова, което не са казали на никого, е, че последната си нощ на земята е прекарал пиян в стриптийз клуб. Никой не знае къде е отишъл в отрязъка от време, когато е излязъл от клуба, и времето, когато е бил убит. Този случай не е от онези, когато полицията веднага е намерила убиеца. Моята клиентка се кълне, че не е виждала убития, след като си е тръгнал от клуба. Кълне се, че не го е убивала, и няма защо да чака почти цяла година, преди съдебните заседатели да могат да чуят нейния случай.

— Възразявам! — развика се Бейкър. — Господин Дилард използва тази възможност да направи случая сензационен и да предубеди възможните съдебни заседатели.

Точно това правех, но нямаше да го призная.

— Единственото, което правя — вметнах, — е да искам от вас да определите колкото може по-скорошна дата на процеса, така че невинното младо момиче да не трябва да стои в затвора по-дълго, отколкото е нужно.

Съдия Грийн размишлява няколко минути, след което погледна надолу към Бейкър.

— Господин Бейкър, Бог е създал земята и небето за шест дни. Със сигурност ще можете да се подготвите за процес след деветдесет. Ако не сте готови да възбудите дело срещу нея, не е трябвало да я обвинявате. Колко време ще продължи процесът?

— Може би седмица — отговорих аз.

— Насрочвам делото на двадесет и четвърти юли. Това е малко по-малко от три месеца, считано от днес. Господин Дилард, след като защитата настоя за бърз процес, надявам се да не ви виждам тук с искане за удължаване на срока. Ще ви изпратя разписанието за предсъдебните съвещания, крайните срокове за излагане на експертните заключения, за исканията към съда и за признаване на вината. Нещо друго?

— Не, съдия, не и от защитата — отговорих. Това беше същата седмица, когато планирахме да отидем на мача на „Брейвс“, но не казах нищо. Нямаше да има значение. Датата беше и десет дни преди изборите на трети август. Това беше не толкова изтънченият начин съдия Грийн да попритисне малко прокурора.

— Госпожице Крисчън — каза съдията, — на двадесет и четвърти юли ще ви доведат от затвора и ще получите справедлив процес. Трябва да се погрижите да си осигурите цивилни дрехи. Няма да позволя на заседателите да си помислят, че ви ограничаваме по някакъв начин. Ще ви видя тогава — освен ако няма някакви искания или не решите да промените пледоарията си.

Съдебният пристав хвана Ейнджъл за ръка и я поведе към вратата. Последвах ги. Точно преди да стигна вратата, забелязах един мъж: крачеше бързо към преградата, която отделя прокурорите от галерията. Беше висок около метър и осемдесет и носеше син полиестерен костюм. Бях видял снимките на Джон Пол Тестър във вестниците. Този човек приличаше на подмладено негово копие. Косата беше по-къса и по-тъмна, но той вече работеше по въпроса за шкембето и носеше същите преголеми и дълги бакенбарди. Сочеше Ейнджъл с пръст.

— Пламтя от гневни пламъци и ти трябва да гориш в дълбините на ада! — изрева той. Всички замръзнаха от силата на дълбокия му глас. Застанах между него и Ейнджъл по-скоро обаян, отколкото уплашен.

— И ще погълне огън земята под нозете на поколението й, и ще подпали и планините! И ще бъдат горени с глад и терзани от палеща жега и горчиви разрушения! Ще насоча зъбите на зверовете срещу тях и отровата на змиите от пустинята. Йезавел, ти отне живота на баща ми и кълна се, ще ти отмъстя!

Отстъпих назад. Съдебните пристави вече бавно се приближаваха. Бяха предпазливи и очевидно уплашени. Очите на Тестър бяха сини като яйцата на червеношийка и потъмнели от ярост.

— А ти, фарисею! — продължи той и ме посочи с пръст. Гласът му ехтеше между стените. На врата му туптеше дебела вена. Той пристъпи през оградата и ме блъсна с шкембето си. Беше толкова близо, че можех да помириша дъха му. — Как смееш да богохулстваш срещу баща ми? Кълна се, ще си платиш за това!

Блъснах го силно в гърдите. Той залитна назад и в този момент гласът на съдия Грийн прониза суматохата:

— Арестувайте този човек!

— Тя е убила баща ми! — изрева той и започна да се бори със съдебните пристави. — Йезавел е убила баща ми!

Ейнджъл плачеше истерично. Бързо я отведоха в стаята на съдебните заседатели, която беше непосредствено до съдебната зала. Аз я настигнах и нежно я прегърнах през раменете.

— Не съм го убила! — Раменете й потрепваха. — Моля те, кажи на този човек, че не съм убила баща му.

— Ще му кажа — отговорих, макар да знаех много добре, че ще гледам да не се доближавам до него. — Не се тревожи за това. Случва се. Хората се разстройват. Гледай да се успокоиш. Скоро ще намина да те видя.

Съдебните пристави я отведоха, а аз се върнах в съдебната зала. Мъжът вече беше с белезници и стоеше срещу подиума на съдия Грийн с наведена глава и втренчен в обувките си поглед. Съдията, изглежда, току-що бе свършил с прочитането на Закона срещу безредиците.

— Разбирам бурята от чувства, която преживявате — каза съдия Грийн, — но след като сте капелан и заместник-шериф, със сигурност знаете, че не можем да търпим подобно държане в съда. Сега си вървете и повече недейте да вършите грехове в моята съдебна зала. Заседанието на съда се закрива.

Синът на Тестър капелан и заместник-шериф? Всички надежди, които таях, че службата на районния прокурор ще действа разумно, се изпариха.

Щом Грийн изчезна в покоите си, огледах съдебната зала. Ърлин Барлоу седеше на последния ред. Махнах й да се срещнем в коридора. Днес носеше черно сако и панталон и гримът й подхождаше на съдебната зала. Ако не знаех с какво се занимава, като нищо щях да я помисля за адвокат.

— Сега, след като свършихме с обвинението, малко информация ще ми дойде добре — казах й. — Защо не дойдеш в съвещателната зала към четири и да огледаме нещата, с които разполагат.

— Ще съм там, захарче.

Погледнах по коридора и видях сина на Тестър. Беше се облегнал на стената и се бе вторачил в мен. Погледът му не можеше да бъде сбъркан. От него извираше омраза.

30 април 16:00

Бабата на Ърлин Барлоу я беше научила да е точна много време преди семейството й да се отрече от нея, след като избяга с Гюс. Баба й казваше, че закъснението говори за лошо възпитание, а на хората с лошо възпитание им липсва характер. Ърлин не искаше господин Дилард да си помисли, че й липсва характер, затова пристигна в офиса му десет минути преди уговорения час.

Джо Дилард беше едър, силен и красив, точно като нейния Гюс. Ако беше по-млада и не обичаше толкова Гюс, щеше сериозно да се замисли как да прелъсти господин Дилард. Той носеше черни костюми, цветни ризи и вратовръзки с приглушени шарки. Обувките му също бяха хубави. Косата му още беше черна и вълниста, само тук-там се виждаха побелели коси. Очите му бяха зелени и имаше най-сладките трапчинки, които Ърлин беше виждала. Освен това говореше добре. Очевидно интелигентен човек. Ърлин си помисли, че май й бе взел малко висок хонорар, за да защитава Ейнджъл, но ако успееше да я измъкне, щеше да си заслужи всеки цент. Освен това този хонорар нямаше да я превърне в беднячка. Ако господин Дилард знаеше колко пари има, щеше да поиска двойно повече. Гюс беше направил много пари, като купуваше и продаваше разни неща, извън онези, които изкарваха от стриптийзьорските клубове. Освен това имаше и цяло състояние в застраховка живот. Когато почина, адвокатът каза на Ърлин, че е богата колкото Джед Клампет2.

Господин Дилард я отведе до един стол. По цялата маса имаше пръснати документи.

— Говори ли с Ейнджъл? — попита той.

— Обади ми се преди малко. Горкото дете е уплашено до смърт. Това избухване в съдебната палата направо я е втрещило.

— Тестър-младши е страховит тип. Видя ли го как ме гледаше в коридора? Изглеждаше така, сякаш иска да ми пререже гърлото.

Може и да беше страшен за господин Дилард, но не беше уплашил Ърлин. От никого не я беше страх. Ако през тези тридесет години беше научила нещо в бизнеса със забавления за възрастни, то бе как да се оправя с мъжете. Знаеше как да ги накара да се почувстват добре и как да страдат.

Знаеше и как да се оправя с проповедници. Когато с Гюс дойдоха в Северен Тенеси, проповедниците се събраха на стадо и не искаха да им позволят да започнат бизнеса си. Оказваха влияние на местните предприемачи, организираха събрания, говореха по новините. Правеха всичко възможно, за да очернят Гюс и Ърлин, но те вече бяха преживели подобно нещо. Наеха си добри адвокати. Струва им почти тридесет хиляди долара за хонорари плюс други двадесет за подкупи. Отне им повече от година, но накрая получиха лиценза за клуба и всички нужни разрешителни. След това някой изгори сградата им — почти веднага щом я построиха. Те построиха друга и видяха как и тя изчезва в пламъците. Обаче втория път Гюс беше монтирал навсякъде около сградата видеокамери. Излезе, че мъжът, който е подпалил сградите, е проповедник, казваше се Хейстингс. Той влезе в затвора. След тази случка оставиха Гюс и Ърлин на мира, но това не промени мнението й за проповедниците. Тълпа проклети лицемери.

— Ърлин — започна господин Дилард, — прекарах целия следобед да прегледам материалите за намереното от тях. Сега знам всичко, с което разполагат. Има няколко неща, за които искам да поговорим. Притежаваш ли червен корвет?

Мамка му. Защо трябваше да е толкова прям?

— Моля?

— Притежаваш ли червен корвет?

— Защо, скъпи? Със сигурност не.

— Нека задам въпроса по друг начин. В деня, когато беше убит Тестър, ти притежаваше ли червен корвет?

Ърлин имаше усещането, че преди това да свърши, с господин Дилард ще се разбират като брат и сестра, но реши, че точно сега е по-добре да запази някои неща за себе си. И попита:

— Защо?

— Защото полицията има свидетел, който е казал, че имаш червен корвет и че той е изчезнал в деня след убийството на Тестър. Същият свидетел е казал, че през онази нощ с Ейнджъл сте напуснали клуба веднага след като Тестър си е тръгнал и никоя от вас не се е върнала. Разполагат и с друг свидетел, който около полунощ видял жена да слиза от корвет пред стаята на Тестър в мотела.

— Е, скъпи, кълна се. Кой би могъл да каже такова нещо? — Много добре знаеше кой го е направил. Малката госпожица Джули.

— Има ли истина в това?

— Захарче, това е разговор само между нас двамата, нали?

— Ърлин, ти не си мой клиент. Привилегията не действа, така че внимавай какво ще кажеш.

Ърлин се облегна и си пое дълбоко дъх, сякаш е нервна.

— Можеш ли да ми кажеш кои са свидетелите?

— Едната е рецепционистката, която е била на смяна в хотела. Казва се Шийла Хънт. Твърди, че около полунощ видяла един корвет да влиза в паркинга след Тестър. Някаква жена слязла от мястото на пътника и се качила по стълбите с него. Валяло доста силно, затова жената е носела нещо като наметало с качулка или дъждобран, така че не е могла да я разгледа. Не я видяла да си тръгва. Не видяла регистрационния номер и не е могла да каже на ченгетата нищо за шофьора.

— Това не ми звучи като солидно доказателство.

— Не е освен, ако отнякъде не изскочи този „Корвет“. Ще изскочи ли?

— Кой им е казал, че притежавам корвет?

— Една от твоите служителки. В нощта, когато са нахлули в клуба. Казала е, че си карала червен корвет до убийството на Тестър и че колата е изчезнала в деня, след като бил убит.

— Джули Хейс, нали?

Господин Дилард кимна.

— Някой друг от клуба разказал ли е нещо подобно на полицията?

— Не. Тя е единствената.

— Какво ти подсказва това, захарче?

— Че или тя лъже, или всички останали.

— Ти как смяташ?

— Мисля си, че искам да ми кажеш, че лъже тя.

Ърлин се усмихна. Господин Дилард беше такъв хубавец и тя направо го усещаше как излъчва доброта.

— Тя лъже, сладурче!

После му разказа за Джули и проблемите й с наркотиците и за слабостта й към Гюс. Разказа му как Джули се върнала с автобус от Тексас заедно с Ейнджъл, след като се запознали на тамошната автогара. Джули забелязала, че Ейнджъл няма никакъв багаж и дори портмоне, така че разбрала, че момичето е бегълка. И понеже била много красива, Джули я попитала дали иска да дойде с нея и може би да работи в клуба. Когато Ърлин посрещнала Джули на автогарата, Ейнджъл била с нея.

— Значи смяташ, че Джули топи теб и Ейнджъл за убийството, защото ревнува? — попита господин Дилард.

— Няма да се учудя. Тя е объркано момиче. Чувала я съм да говори за арестите си. Тя се гордее с това. Казваше на Гюс, че досието й е дебело колкото неговия бастун.

— Дебело колкото какво?

— Бастун. Така наричам онази работа на мъжа. Нали разбираш… — Ърлин посочи между краката си и лицето на господин Дилард почервеня като нейното червило.

— Какво друго знаеш за Джули?

— Само онова, което ми е разказвала. Приятелят на майка й се опитал да я изнасили, когато била на шестнадесет. Оплакала се на майка си, но тя я обвинила, че лъже, и я набила. Джули си събрала нещата и оттогава е по пътищата. Мисля си, че животът й е минал в наркотици и проституция. Затова й харесва да работи тук. Парите са достатъчни, така че момичетата не трябва да се продават. Но Джули, изглежда, не може да стои настрана от наркотиците. Ще се наложи пак да я уволня.

— Добре — каза господин Дилард. — Това ще свърши работа. Изглежда, ще успеем да изложим Джули, ако реши да свидетелства. Но ти все още не си отговорила на въпроса ми.

— Кой въпрос?

— Няма ли един червен корвет да изскочи отнякъде и да ни захапе изотзад точно преди началото на процеса?

— Сладък, просто не виждам как може да стане това.

— Добре. Ще пусна един детектив след Джули Хейс, за да събере информация за миналото й. От онова, което ми разказа, мисля, че няма да ни е много трудно да я накараме да се очерни пред съдебните заседатели.

Господин Дилард не знаеше, а Ърлин нямаше намерение да му казва, но Джули Хейс нямаше да застава пред никакви съдебни заседатели.

— Имаме още един проблем — продължи той. — Два косъма, които са намерили върху ризата на Тестър, отговарят на ДНК-то на Ейнджъл.

— Лошо ли е това, скъпи?

— Това си е проблем, но не мисля, че е непреодолим. Ще твърдя, че няколко косъма от Ейнджъл са паднали върху Тестър, докато му е сервирала в клуба.

— Ами да, той й се натискаше непрекъснато! — възкликна Ърлин.

— Не това си казала на БРТ.

Мамка му.

— Този тип от БРТ ме изплаши до смърт, скъпи. Не знаех какво да му кажа.

— Ърлин, предлагам ти отсега нататък просто да се придържаш към истината. В този случай имам чувството, че истината може да освободи Ейнджъл.

Беше толкова сладък и благороден. Ърлин ужасно искаше да го щипне по бузките.

6 юни 05:45

В неделя сутрин обичах да гледам изгрева на слънцето. В неделята, след като обвиниха официално Ейнджъл Крисчън, станах към пет и половина, направих си голяма чаша кафе и поех бос и по шорти по алеята за коли, за да прибера вестника. Когато стигнах до края на алеята, забелязах един от онези мачистки полуджипове „Додж“ с тъмни стъкла, паркиран на черния път. Това беше мястото, където бях преброил парите на Ърлин. Фаровете не светеха, нито пък можех да чуя шума на двигателя. Земята, където беше спрял джипът, беше моя собственост. Още не беше настъпил ловният сезон, нито пък някой ме беше молил за разрешение да лагерува, така че реших да проверя за какво става въпрос.

Извадих вестника от пощенската кутия и тръгнах към джипа. Когато наближих на три-четири метра, двигателят изрева и фаровете светнаха. Реших, че вероятно е някой от приятелите на Джек, затова вдигнах ръка да махна за поздрав, но джипът полетя право срещу мен. Отскочих встрани, спънах се в някакъв нисък храст и се стоварих по гръб на земята. Джипът излетя от черния път и с пищящи гуми полетя надолу в утринния сумрак. Заради фаровете не бях успял да видя шофьора, а падането ми ми попречи да зърна регистрационния номер.

Изругах, станах и тръгнах обратно по автомобилната алея към къщата. Какво ставаше, по дяволите? Сетих се за погледа, който ми беше отправил синът на Тестър, и си отбелязах, че трябва да звънна на Даян Фрай, пенсиониран щатски полицай, сега работеше като частен детектив. Вече бях говорил с нея да поеме разследването на случая Ейнджъл Крисчън, но сега трябваше да разбера дали синът на Тестър притежава сребрист „Додж“, регистриран на негово име. Ако беше така, трябваше да узная всичко за него, тоест всичко, което тя би могла да изрови.

А после забелязах, че колата на Лили я няма. В гаража имахме място само за две коли, така че Лили паркираше встрани от алеята. Знаех, че снощи си беше на мястото, защото Лили се прибра от Ноксвил някъде към полунощ, а аз я чаках.

Влязох и се качих до стаята на Лили. Тя не беше от хората, които биха се измъкнали, без да се обадят, но въпреки това се надявах да го е направила. Открих я дълбоко заспала със съня на спокоен и здрав подрастващ.

Тръгнах към стаята на Сара. Надявах се, че колата е открадната от някой непознат, макар да знаех, че не е така. Леглото на Сара беше неоправено и празно.

Предвид обстоятелствата тя се беше справяла доста добре. Каролайн и Лили я заведоха в града, за да й купят дрехи, а аз й донесох каталога на общинския колеж на Северозападен Тенеси — беше споменала, че иска есента да запише компютърна графика. Прекарваше много време в разходки из горите около езерото и в гледане на телевизия. Четири пъти седмично ходеше на срещите на анонимните наркомани.

А после допуснах грешка. В събота сутринта я заведох да види мама. Мама не ни позна и беше необичайно войнствена. Каза ни да се махаме от стаята й и никога вече да не стъпваме там. Вдигна такъв скандал, че една от сестрите ни предложи да си вървим и да минем някой друг път. Посещението видимо разстрои Сара, която се бе надявала да сключи мир с мама, преди тя да умре. Вечерта Сара не показа никакви признаци, че се готви да направи нещо тъпо, но беше по-мълчалива от обичайното и си легна рано.

Влязох в нашата спалня и докоснах Каролайн по рамото.

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Сара е изчезнала — отговорих аз. — С колата на Лили.

В първия момент тя сякаш не разбра. След това изведнъж седна в леглото.

— О, не! Тъкмо сънувах, че е избягала!

— По-добре да огледаме къщата, за да видим дали нещо не липсва.

— Какво смяташ, че е взела освен колата?

— Не знам, но ти си провери портмонето и бижутата. Лилините също. Аз ще проверя електрониката и оръжията.

Беше ми трудно да смятам сестра си за крадец, но в миналото тя беше точно това. Крадеше пари от мен, а мама се превърна в предпочитана мишена. През следващите петнадесет минути обикалях из къщата, за да се уверя, че не отмъкнала някой компютър, телевизор или стереоуредба. Когато свърших, се върнах в кухнята. Каролайн седеше на масата и пиеше минерална вода. Погледна ме и разбрах, че новината ще е от лошите.

— Диамантената ми огърлица я няма. — Преди пет години й я бях подарил за Коледа. Тя никога не беше притежавала нещо скъпо и когато видях изражението й, щом отвори кутийката, изпитах огромно удоволствие. Държеше я в кутия за бижута в един от шкафовете в спалнята. Сара сигурно се беше вмъкнала през нощта.

— По дяволите! Как е могла да го направи?

— Предполагам, че очаквахме твърде много от нея — отговори Каролайн.

— Мислех, че е готова за промяна. Смятах, че може би мога да й помогна.

— Когато е готова за промяна, ако някога това се случи, тя ще го направи по свой собствен начин. Не можем да я насилим. Какво да правим сега?

— Взела е кола за десет хиляди долара и огърлица за пет хиляди. Какво смяташ, че трябва да направя?

Каролайн въздъхна.

— Не зная, скъпи. Може би трябва да излезеш и да се опиташ да я намериш.

— Правил съм го, забрави ли? Знаеш, че вече сто на сто се е надрусала. Сигурен съм, че вече е продала огърлицата за стотинки или я е разменила за кокаин. Ако я намеря в жилището на някой дилър, ще се озова пред съда, защото ще го убия този кучи син. Мисля да звънна на полицията в Джонсън Сити и да видя дали не могат да я приберат, преди да е продала колата на някой автоджамбазин.

В този момент иззвъня телефонът. Може би беше Сара? Може би беше решила да се върне, преди да е оплескала нещата съвсем? Вдигнах.

— Господин Дилард? — попита мъжки глас.

— Да?

— Здрасти, обажда се Матю Милър от полицейското управление на Джонсън Сити. Отдавна не съм те виждал. Добре ли си?

Познавах Матю Милър. Всъщност познавах повечето полицаи в града.

— Добре съм, Милър. Кажи ми, че си намерил колата на дъщеря ми.

— Кафяв „Крайслер Себринг“, модел 2001, регистрация от вашингтонски окръг КРС–433?

— Открадната е тази нощ.

— За жалост имам още лоши новини. Тази сутрин го намерихме потрошен на Ноб Крийк Роуд. Хлъзнал се е от банкета и се е претърколил през рекичката. После е спрял в едно дърво. Готов е за автоморгата и…

— А шофьорът?

— Нямаше шофьор — отговори Милър. — Никакви следи. Някакво предположение кой би могъл да открадне колата?

— Вероятно сестра ми. Изчезнала е по някое време през нощта.

— Мислех, че е в затвора. — Сара беше скандално известна. Всички знаеха за нея.

— Излезе преди няколко седмици. Беше отседнала вкъщи.

— Е, затова казват, че няма ненаказано добро — подхвърли Милър. — Почти привършихме тук. Ще наредя да превозят колата до сервиза на Браун. Можеш да си я прибереш оттам. Въздушните възглавници са надути и по тях няма кръв. Така че, ако е била сестра ти, отървала се е без наранявания.

— Благодаря. Можеш ли да пратиш някого, за да подам оплакване? Тя е взела и едно бижу.

— По-добре звънни на 112 — посъветва ме той. — Те ще изпратят подходящите хора.

Благодарих му и затворих.

— Потрошила е колата — обясних на Каролайн. — Представяш ли си, потрошила е колата на Лили! Ще звънна на ченгетата. Приключих с нея.

— И преди съм го чувала.

— Сериозно ти говоря. Тя извърши две углавни престъпления под моя покрив! Открадна и разби колата на дъщеря ми и задигна огърлицата ти. С нейното досие ще я вкарат в затвора, където й е мястото. Ще я заключат поне за четири години, ако не и за по-дълго.

— Сигурен ли си, че искаш точно това? — попита Каролайн. — Не искам по-късно да започнеш да се самоизяждаш.

Вдигнах телефона и набрах 112.

9 юни 10:00

След два дни ми се обади човек от Агенцията за борба с наркотиците — познавах го от десетина години. Каза, че около полунощ в понеделник са прибрали Сара от квартира на Уилсън Авеню, където се пушел крек3. Сметнал, че може би искам да науча.

Потеглих право към затвора. Докато карах натам, започна да звъни мобилният ми телефон. Беше Даян Фрай.

— Отговорът е да — започна тя. — Джон Пол Тестър-младши е собственик на сребрист „Додж Рам“, модел 2005. — Беше същият модел и цвят джип, който едва не ме прегази.

— Какво друго откри за него?

— Роден на 1 декември 1972 в Нюпорт от Джон Пол и Дебра Джейн Тестър. Когато момчето е само на две, майката умира от рак на яйчниците. Отгледан е от баща си, който работел като странстващ заварчик, когато не проповядвал евангелието. Когато бил на път, което се случвало често, момчето оставало при една своя леля. Разговарях с нея. Приятна жена. Казва се Уанда Смитърс. Сега се е преместила в Окала, Флорида. Разказа ми, че Младши боготворял баща си. Любимото му занимание като момченце било да иде в черквата и да слуша проповедите на татко си.

Сядал на първия ред и не пропускал и дума. На десет години вече бил започнал да изучава Библията и да засвидетелства вярата си пред баща си. Започнал да проповядва още докато бил подрастващ. Когато не проповядвал, прекарвал почти цялото си време в стаята си. Никога не бил имал гадже, нито проявявал интерес към училищните извънкласни дейности или спорта. Евангелието било неговият живот. Щом завършил гимназията, баща и син започнали да пътуват заедно. Проповядвали из целия югозапад. Били легендарни сред фундаменталистите.

— По дяволите, Даян, и си събрала всичко това само за два дни?

— Причината се крие в обаянието ми и в силното ми личностно излъчване. И на факта, че лелята ми проглуши ушите с приказките си.

— Нещо друго?

— Миналата година им гостувала. Младши си стоял в стаята и четял, точно както правел, когато бил момче. Също така каза, че Тестър-старши не бил чак толкова отдаден на вярата. Всъщност пиел много и си падал по мадами.

— Хм, дали синът е знаел за това? — измърморих.

— Вероятно. Такова нещо не може да се крие цял живот. Освен това разговарях с неколцина души от шерифската служба в Кок Каунти. Татко Тестър имал някакви политически протекции и така намерил работата на Младши. Бил там повече от десет години като капелан. Дава съвети на шерифите, работи със затворниците. Такива неща. Хората, с които разговарях, казаха, че всички го смятат за откачалка. Не искал да говори за нищо друго, освен за Евангелието, а след убийството на баща му престанал да говори изобщо.

— Някакви прояви на насилие?

— Няма криминално досие. Лелята каза, че бил кротък. Не си спомня да се е бил с някого. Обаче каза, че след смъртта на баща си се променил. На погребението се държал много странно.

— Благодаря. Прати ми сметката.

— Вече пътува по пощата.

Половин час след като бях приключил телефонния разговор с Даян, един надзирател въведе Сара в помещението. Изглеждаше остаряла с петнадесет години. Изобщо не си направи труда да сяда на стола, а покри лицето си с ръце и се плъзна по стената на пода. Тази гледка вече не ме натъжаваше. Единственото, което изпитвах, беше гняв.

— Добре ли си прекара? — попитах.

— Да ти го начукам.

— Да ми го начукаш? Страхотно. Добре си го начукала на колата на Лили. Високо го оценявам.

— Кажи й, че съжалявам. Не бях карала доста време.

— Къде е огърлицата на Каролайн?

— Замина.

— Къде замина? На кого я продаде?

— Да не мислиш, че ще ти кажа?

— Продаде ли я, или я размени?

— Какво значение има?

— Искам да си я върна.

— Няма начин.

— Сара, нима наистина си паднала толкова ниско? Нима вече за нищо не ти пука? За теб тази огърлица може да не значи нищо, освен една бърза доза, но означаваше много за Каролайн и аз си я искам.

Тя свали ръце от лицето си и се вторачи яростно в мен.

— Единственият човек, за когото огърлицата означаваше нещо, си ти. Ти я показваше на всички, за да видят каква голяма клечка си и как купуваш скъпи дрънкулки. Наистина ли смяташ, че тя е означавала нещо за нея? Опита същата простотия и с мен. О, Сара, ела да живееш с нас! Ела и остани в моето съвършено семейство! Ако не се друсаш, ще ти купуваме парцалки. Ще се грижим за теб. Каква тъпня! Джоуи, не можеш да купуваш хората. Ти си абсолютен идиот, не разбираш ли?

Бях станал и разглеждах ноктите си. Сара отдавна беше усъвършенствала отровните наркомански тиради. Но и аз отдавна й бях свикнал и думите й прелитаха покрай ушите ми.

— Дойдох тук по няколко причини — започнах. — Първо, за да ти кажа какво си направила, в случай че не разбираш напълно положението си. Кражбата на колата е углавно престъпление, наказуемо с минимум три и максимум шест години. Кражбата на огърлицата също е углавно престъпление и носи същото наказание. С твоето досие и моите връзки в районната прокуратура, мисля, че мога да ги убедя да наложат максималното наказание заради последователните ти престъпления. Вече няма да има половин година в областния затвор и хайде навън, за да можеш отново да направиш същото. Сара, ще влезеш в затвора за дванадесет години. Ще си най-малко на петдесет, когато излезеш. Ако живееш толкова дълго. Лично ще се погрижа за това.

Вече я бях защитавал пет пъти и всеки път си казвах, че никога не бива да го правя отново. Винаги успявах да намаля присъдите й, за да може да ги преживее колкото може по-лесно. Но този път беше различно. Чувствах се наистина предаден и макар да не се гордеех с това, исках поне малко възмездие. Изглежда, казаното от мен започна бавно да прониква в размътения й мозък. Тя вдигна колене до гърдите си и започна да се клатушка. После се разциври.

— Джоуи, не! Няма да оцелея.

— Ще оцелееш. Винаги оцеляваш.

— Джоуи, аз съм болна. Знаеш, че съм болна. Кажи на Лили и Каролайн, че съжалявам. Ще си намеря работа и ще ви върна парите.

— Прекалено късно е. Сара, това беше последната сламка. Приключих с теб.

— И преди си казвал така. Не го мислиш. Ти си единственият човек, който никога не ме е предавал. Джоуи, не можеш да ме предадеш!

— Казвам се Джо — прекъснах я. — Престанах да съм Джоуи, откакто пораснах. Няма да е зле и ти да се опиташ да попораснеш.

Плачът премина в тъжни ридания. По лицето й се стичаха сълзи. Тя започна да блъска главата си в стената. Надзирателят се приближи към вратата.

— Всичко наред ли е?

— Да, тъкмо се готвех да си тръгна. Ще ми отвориш ли?

Той отключи стоманената врата и забързах към стълбището. Отворих вратата. Точно преди да я затворя, чух Сара да крещи:

— Джоуи! Ти трябва да ме защитаваш!

12 юни 14:15

Сред правозащитните органи добрите и лошите новини се разнасят бързо. Всички разбраха, че сестрата на Джо Дилард отново е прибрана, само че този път жертвите й бяха той и неговото семейство.

Агент Ландърс смяташе Дилард за самодоволен капут, който прекарва живота си в защитаване на говнярите, които той се опитва да вкара на топло. Според него Дилард беше също толкова лош, колкото хората, които защитаваше. Когато научи, че Дилард е бил нает, за да защитава Ейнджъл Крисчън, едва не се издрайфа. Беше му противна самата мисъл, че ще трябва да си има работа с него както при установяването на доказателствата, така и по време на самия процес. Но когато научи, че сестрата на Дилард е арестувана, почти го досмеша. Веднага се обади в затвора и разбра, че не е поискала освобождаване под гаранция. След това звънна на директорката и я помоли да премести сестрата на Дилард в същия блок, където е затворена Ейнджъл Крисчън. Директорката каза, че това няма да е трудно, така че Ландърс изчака няколко дни и след това отиде в затвора, за да посети госпожица Дилард. Накара надзирателите да я доведат в стаята за разпити. Беше прегърбена, раменете й бяха увиснали, очите — безизразни. Определено обаче беше достатъчно привлекателна, за да я шиба. Нямаше ли да е прекрасно, ако успееше да го вкара на Дилардовата сестра?

Тя седеше неподвижно, без да го поглежда. Той си помисли, че ще може да я надцака и тя скоро ще проговори сама, но след няколко минути му стана ясно, че няма да каже нищо.

— Ти си сестрата на Джо Дилард — каза накрая.

— Е, и какво? — попита тя, без да вдига поглед.

— Чух, че той те е затворил.

Тя не отговори. Ландърс я наблюдаваше внимателно, опитваше се да разбере дали няма безмълвно да се съгласи с него.

— Госпожице Дилард, не ме попита кой съм.

— Не ми пука кой си.

— А би трябвало. Аз съм човекът, който може да те измъкне оттук.

Тя вдигна очи.

— И защо?

— Защото имам нужда от помощ. Ти също. Ако ми помогнеш, аз ще помогна на теб. Съвсем просто е. Мога да ти предложа две неща: билет за напускане на затвора и възможност да си отмъстиш на брат ти. Да продължавам ли?

Тя присви очи.

— Нямам доверие на адвокатите.

— Не съм адвокат. Аз съм агент от Бюрото за разследване в Тенеси.

— На ченгетата вярвам още по-малко, отколкото на адвокатите.

— Е, като не щеш — не щеш. Все ще намеря някоя друга от тукашния блок, която иска да излезе. Просто си помислих, че ще искаш да си го върнеш на брат си. — Ландърс се изправи, тръгна към вратата и се престори, че се готви да натисне звънеца, за да повика надзирателя.

— Почакай — обади се Сара. — Какво искаш от мен?

— Вече казах: имам нужда от малко помощ.

— Каква помощ?

Ландърс се върна на мястото си.

— Информация. Имам нужда от информация. Брат ти защитава една убийца — Ейнджъл Крисчън. Тя е тук, в този блок с килии. Срещна ли я?

— Не говоря с почти никого.

— Виж сега какъв е проблемът. Не зная нищо за нея. Трябва да успея да я проверя. Разбираш какво имам предвид. За начало, Ейнджъл Крисчън не е истинското й име. Трябва да науча как се казва в действителност. Трябва да знам откъде е. Трябва да разбера къде е учила, дали е притежавала шофьорска книжка на друго име, дали и преди е имала неприятности, кои са родителите й. Такива неща. И ако случайно спомене убийството, няма да е лошо да науча нещо повече. Смяташ ли, че можеш да ми помогнеш в това?

Сякаш това момиче Крисчън изобщо не съществуваше. Единственият човек, който знаеше нещо за нея, беше онази Джули Хейс и то бе само, че миналия февруари я била забърсала на автогарата на „Грейхаунд“ в Далас. Хейс каза, че момичето не искало да каже как се казва, така че в автобуса я кръстила Ейнджъл Крисчън. Сторило й се смешно. Ландърс имаше отчаяна нужда да открие нещо. Мамка му, от всичко, което знаеше, тази Ейнджъл спокойно можеше да се окаже серийна убийца. Но тя не искаше да говори с него. Нито пък Барлоу. А хората, които бяха разпитали в заведението, също не им бяха помогнали много.

— Тоест искаш да шпионирам за теб? — попита сестрата на Дилард.

— Можеш да го наричаш, както си искаш. Аз го наричам предоставяне на значителна помощ на полицай по време на разследване на убийство.

— А аз какво ще получа в замяна?

— Хора, които оказват значителна помощ при разследвания за убийство, често получават значително намаление на присъдите си. Например с времето, което вече са прекарали в затвора.

— Как се казваш? — попита тя. На Ландърс не му хареса нито тонът й, нито изражението й.

— Ландърс. Специален агент Филип Ландърс.

Тя се разсмя.

— Какво ти е толкова смешно?

— Чух брат ми да говори с жена си, след като го наеха за този сензационен случай. Каза, че си най-големият лъжец на света. Каза, че лъжеш, докато даваш показания, подправяш доказателства, мамиш хората и Бог знае още какви гадости. Каза, че си от онези ченгета, които са готови на всичко само за да спечелят процеса.

— Брат ти е задник.

— Брат ми може наистина да е задник, но е почтен задник — отговори тя. — Не искам да се забърквам с тип като теб. А и между другото, не съм доносничка.

Тъпа кучка! Ландърс й предлагаше начин да се измъкне, а тя му се правеше на светица. Дощя му се да я попита дали това да си наркоманка и дребна крадлива курва е по-добре, отколкото да си доносничка. Но реши да не унищожава възможността — по-късно можеше да й дойде друг акъл. Преглътна гордостта си и се усмихна.

— Добре. Беше ми приятно да се запознаем. Ако промениш намерението си, обади ми се.

Подаде й визитката си и излезе. Щеше да почака и да дойде отново след две-три седмици, може би дори месец. Ако имаше късмет, дотогава щяха да са я осъдили и тя щеше да очаква преместването си в женския затвор в Нашвил. Ландърс беше ходил там няколко пъти. Жалко и отвратително място. Може би когато вероятността да иде в затвора се превърнеше в действителност, сестрата на Дилард щеше да промени мнението си за него.

13 юни 13:00

Ърлин не искаше да причинява това на Върджил. Той беше толкова сладък, но в нощта, когато беше убит проповедникът, тя направи нехарактерна за нея грешка, като позволи на чувствата си да заглушат разума й и постави любимата си Ейнджъл в невъзможно положение. Грешката й бе довела до ареста на Ейнджъл и сега Ърлин беше решена да направи нещо, което да оправи нещата.

Обади се на Върджил и го помоли да дойде да се видят пред клуба в един на обяд. По гласа му усети, че е малко неспокоен, но го увери, че има нужда от една съвсем дребна услуга.

Върджил Уотърсън дойде навреме. Беше грозноват мъж, доста нисък, и косата и сивата му перука винаги стърчаха в различни посоки. Ърлин никога не го бе питала защо, но винаги, когато идваше в клуба, носеше папийонка и тиранти — поне докато някое от момичетата не му ги свалеше. Ърлин имаше цяла колекция папийонки, които Върджил беше зарязал в заведението.

Върджил беше истински богаташ. Гюс й беше казал, че имал шест ресторанта за бързо хранене „Макдоналдс“ и множество недвижими имоти. Посещаваше клуба от години, но тъй като беше женен и дякон в черквата, плюс това богат бизнесмен и така нататък, Ърлин и Гюс му предоставяха помещението за ВИП личности и го пускаха да влиза и излиза през задната врата. Понякога водеше приятел или бизнес партньор, но обикновено идваше сам. Искаше най-малко две момичета за компания и винаги плащаше в брой. Беше добър клиент и мил дребен дядко. И на мравката би направил път, макар да имаше някои сексуални наклонности, които бяха малко странни.

Ложата за ВИП личности беше доста голяма, със свой собствен бар и подиум за танцуване. От едната страна имаше разположени три малки помещения, които Ърлин наричаше „тренировъчни зали“. Ако някой от господата пожелаеше още по-голяма интимност, можеше да заведе дамата си — или двете или трите си дами — в някоя от тренировъчните зали и да прави каквото си поиска.

Гюс наричаше видеокамерите, които бе инсталирал в тренировъчните зали за ВИП личности, „моята малка застрахователна полица“. Не записваше всичко, което ставаше там, но достатъчно, че да може да преговаря, ако някога подобна нужда се появи. Имаше записи със съдии, адвокати, лекари и началници на полицията, проповедници, бизнесмени и политици. Всички ленти бяха подредени по азбучен ред и се съхраняваха в огнеупорен сейф в малък склад в покрайнините на града. По случайност Върджил беше един от хората, които Гюс беше заснел няколко пъти, а пък Върджил беше толкова кротичък малък дядко, че Ърлин сметна, че е много подходящ за онова, което трябваше да се направи.

Сега бяха сами в клуба и Ърлин го поведе по коридора към стаята зад съблекалнята на момичетата. Там имаше малка ложа за момичетата и телевизор с вграден видеоплеър. Касетата, която Ърлин искаше да покаже на Върджил, вече беше заредена. Тя му посочи стола пред телевизора.

— Седни тук, миличък. Искам да ти покажа нещо специално.

Върджил седна и Ърлин се настани до него. Отпусна едната си ръка върху коляното му, а с другата насочи дистанционното и щракна видеото.

Екранът светна и ето ти го Върджил гол, смуче палеца си и говори мръсотии на няколко момичета. Ърлин го потупваше по коляното, докато го гледаха как върши разни неща, които вероятно смяташе за малко смущаващи. След няколко минути той я помоли да спре записа, обърна се към нея с най-жалостивото изражение, което бе виждала, и почти изплака:

— Ърлин, не мога да повярвам, че ми причиняваш това! След всичките тези години и всичките пари, които изсипах в джобовете ви. Просто не мога да повярвам!

— Какво ти причинявам, скъпи? — попита Ърлин. — Та аз не ти правя нищо.

— Тогава за какво ми показваш това?

— Просто имам нужда от дребна услуга, скъпи. Съвсем дребна. И ако ми я направиш тази дребна услуга, кълна се в гроба на Гюс, че ще ти дам всички записи, които ти е направил.

Наблюдаваше внимателно Върджил, докато излагаше предложението си. Отначало той не беше склонен, но колкото повече му говореше и колкото повече го галеше по бедрото — отвътре, — толкова повече се успокояваше. Накрая се съгласи да направи онова, което искаше от него.

Върджил беше голям сладур.

15 юни 06:00

На сутринта в деня, когато щеше да танцува дъщеря ми, седях на масата в кухнята, закусвах и четях вестника. Влезе Каролайн и докато търкаше очите си, каза:

— Трябва да ти кажа нещо.

Свалих вестника.

— Май няма да е хубаво.

— Вчера следобед видях една сребриста кола, като онази, която едва не те е прегазила. Мина два пъти покрай къщи. После, когато отидох до магазина, беше паркирала точно до мен, но не можах да видя шофьора заради тонираните стъкла.

— Защо не ми каза още вчера?

— Целия ден бях заета с Лили и когато се прибрах, ти вече беше заспал. Помислих си дали да не те събудя, но реших, че може да почака до сутринта. Съжалявам.

— Синът на Тестър, онзи, който направи сцена в съда, нали ти казах, има сребрист додж. Сигурно е бил той.

— Джо, защо ще го прави? Защо ще иска да ни тормози? Ти си просто адвокат, който си върши работата.

— Мисля, че е превъртял онзи ден в съда.

— Какво ще правим?

— Няма кой знае колко възможности. Ако го видиш пак, обади се на ченгетата. Може би ще го проверят. Кажи и на Лили да внимава за сребрист додж.

След като закусих, отидох в спортната зала в Джонсън Сити и тренирах около час. След още половин час бях в Уникои Каунти, за да защитавам Рандъл Финч, един от двамата ми осъдени на смърт клиенти, за чийто защитник бях определен. Рандъл беше двадесет и пет годишен неграмотен бял бедняк, в наркотичен делириум убил тринадесетмесечния син на приятелката си. С гаджето му се тъпкали два дни с метамфетамини и хидрокодон, това е дериват на кодеин и тебаин, запасите им свършили. Момичето излязло, за да намери още, и оставило детето с Рандъл. Момченцето започнало да плаче може би защото Рандъл го използвал като пепелник — гасял си цигарите в петичките му. След това по причина, която знае само той, го сложил върху защитната решетка на газовата печка, от което на гръбчето му се появило изгаряне с формата на кръг. Детето обаче продължило да плаче и Рандъл го блъснал в стената и му счупил главата.

Приятелката му се върнала, видяла какво е станало и повикала полицията. Арестували и нея.

Рандъл не отрекъл, че е убил детето, но казал, че просто не може да си спомни. Единствената защита, която можех да предложа, беше намалени умствени възможности заради толкова силна интоксикация, че Рандъл не е осъзнавал какви ги върши. Обаче знаех, че няма да се получи. Щом съдебните заседатели видеха снимките на изгореното с цигари и на печката детенце, Рандъл щеше да извади късмет, ако успее да напусне съдебната зала, без да го линчуват. Когато ги видях, на мен също ми се прииска да го линчувам. Единственото, от което имах нужда, беше въже и малко време насаме с него.

Предварителното изслушване се бе провело преди два месеца в Ървин и доказателствата се оказаха ужасяващи. След този ден Дийкън Бейкър използваше голяма част от времето и енергията си да обявява из местните медии каква съдба готви на Рандъл Финч. Той заслужавал единствено смъртно наказание. И трябвало да го получи колкото се може по-скоро.

Обаче Дийкън не си бе направил труда да заведе искането си за смъртно наказание — неотменно изискване в случаи за смъртна присъда, така че реших да опитам нещо подло.

По време на изчитане на обвинението Рандъл трябваше да пледира виновен. Доколкото знаех, никой досега не се бе опитвал да изиграе подобен номер и нямах представа какво ще каже съдията. Обаче знаех, че това най-малкото ще породи един крайно интересен апелативен проблем. Рандъл се съгласи.

Съдия беше Айвън Глас. Не очаквах да ме посрещне топло. Наскоро беше хванал някаква инфекция на крака и прекарваше голяма част от времето си на съдийския подиум надрусан със същите болкоуспокояващи, каквито Рандъл беше взел, преди да убие детето. Ако по време на четенето на обвинението срещу Финч също беше друсан, знаех, че може да имам неприятности.

Съдията бе обявил началото на гледането на случая в десет сутринта. Съдебните пристави заведоха Рандъл до подсъдимата скамейка и Глас се вторачи гневно в него от пиедестала си.

— Значи това е мъжът, обвинен в убийството на детето? — Не заваляше думите и очите му изглеждаха ясни.

— Да, ваша чест — отговори Дийкън Бейкър. Беше се явил отново в съда заради камерите.

— В протокола да бъде отбелязано, че назначих господин Дилард за негов защитник и че днес той е тук заедно със своя клиент.

Бях му казал, че възнамерявам да се оттегля и че бих оценил високо, ако спре да ме назначава за нови случаи. Той само изпухтя и отговори, че с нетърпение чака мига, когато няма да му се мяркам пред очите. Чувствата ни бяха взаимни.

— Предавам на господин Дилард копие от обвинението — продължи Глас. — Отказвате ли се от официалното му изчитане?

— Да, съдия — отговорих аз.

— Как ще пледира подзащитният ви?

— Виновен.

— Добре. Що се отнася до датата… я чакай, чакай. Господин Дилард, какво казахте току-що?

— Казах, че господин Финч иска да пледира виновен. Не иска да оспорва обвиненията.

— Никога не бях чувал подобно нещо — отбеляза съдия Глас. — Признание за вина по време на официалното повдигане на обвинение и искане на смъртна присъда?

— Съдия, това не е случай за смъртна присъда — възразих аз. — Не е подадено искане за такава.

На съдията започна да му просветва какво се опитвам да направя. За мое облекчение, изглежда, му беше по-скоро забавно, отколкото неприятно.

— Господин Бейкър, какво мислите за това?

Бейкър скочи, целият червен.

— Ваша чест, това е без прецедент — запелтечи той. — Не може да го направи!

— В правилника няма нищо, което да го забранява — възразих. — Правилникът казва, че един подсъдим по криминално дело може да пледира виновен или невинен по време на произнасяне на обвинението. Ние искаме да пледираме виновни. Господин Бейкър не е подал искане за смъртно наказание, макар очевидно да е имал достатъчно време — все пак непрестанно тръбеше по медиите за намерението си.

— Щях да го внеса днеска — отговори Дийкън с по-тънък от обичайното глас.

Глас се изкикоти и погледна Рандъл.

— Господин Финч, разбирате ли какво се опитва да направи днес адвокатът ви?

— Да.

— Двамата обсъдихте ли това подробно?

— Да.

— Разбирате ли, че ако реша да приема признанието ви за виновен, вие се отказвате от конституционното си право да бъдете съден от съд и съдебни заседатели?

— Да.

Съдия Глас се облегна и прекара пръсти през снежнобялата си коса. Представих си как ръждясалите колелца в главата му започват да се въртят. След минутка той ме погледна и каза:

— Господин Дилард, ако откажа да приема това признание, предполагам, че веднага ще обжалвате?

— Точно така, съдия.

— А ако приема признанието, предполагам, че господин Бейкър ще направи същото. Прав ли съм?

— Напълно.

— Добре. Ако ще допускам грешка, предпочитам да го направя от прекалена предпазливост. Отказвам да приема пледоарията на господин Финч, че е виновен. Господин Дилард, може да внесете апелационната си жалба. Ще се занимаваме с определянето на дата, когато научим какво мислят по този въпрос мъдреците от върховния съд.

— Благодаря, господин съдия — отговорих. Нямаше никакъв смисъл да споря с него. Не че очаквах, че съдия Глас ще разреши на убиец на дете да се измъкне от смъртното наказание, но си заслужаваше да го направя дори само за да видя изражението на Дийкън Бейкър. Казах на Рандъл, че ще пусна жалбата веднага, и гледах след него, докато го извеждаха към единичната му килия. Останалите затворници бяха предупредили, че ако го пуснат сред тях, няма да изкара и час.

Лили скоро щеше да завърши и да се изнесе, така че тазвечерният й танц беше може би последната ми възможност да я видя на сцената в града. Каролайн бе хореографирала за нея соло на фона на песен за сексуалното насилие. Каква ирония, като се имаше предвид случаят с мен и Сара и някои от нещата, които Ърлин ми беше разказала за Ейнджъл.

Песента беше „Добре съм“ на Кристина Агилера. Лили танцуваше, откакто проходи. Много я биваше в акробатиката, степа, балета и джаза, но лирическият танц ми беше любим. Обичах гъвкавите движения, скоковете и грациозните завъртания.

Лили беше с бяла рокля с дълъг ръкав и деколте по врата. Ръкавите бяха буфан. Камъчетата по роклята проблясваха в синьо и златисто на светлината на прожекторите. Лили се носеше по сцената, сякаш летеше върху облак. Бях удивен от промените, които бяха настъпили в нея само за половин година, откакто за последен път бях имал удоволствието да я гледам. Тя вече не беше момиче, беше станала млада жена. Красива и талантлива млада жена.

Сърцето ме заболя, докато я гледах. Дългите й слаби ръце съвършено улавяха фините музикални акценти, краката й бяха силни и гъвкави. Осъзнах, че се усмихвам. Лили беше толкова чиста и прекрасна. Моят ежедневен свят беше изпълнен с жестокост, зло и грозота. Толкова рядко изпитвах възвишени чувства, че в един момент усетих главата си замаяна, а дъхът ми секна. Докато слушах текста на песента, разбрах какво иска да каже Каролайн. Песента беше за млада жена, поела вината и срама за сексуалното насилие от страна на баща си.

Когато танцът свърши, бързо отидох зад кулисите и помолих една танцьорка да повика Лили от съблекалнята. Когато тя излезе, я целунах по бузата.

— Благодаря, скъпа! Беше наистина прекрасно!

— Татко, какво ти става?

— Нищо — отговорих. — Чувствам се прекрасно.

Тя се надигна на пръсти, целуна ме по бузата и ми прошепна в ухото:

— За пръв път те виждам да плачеш.

16 юни 18:00

Бих предпочел да се съсредоточа върху случая на Ейнджъл, но трябваше да се разправям с Мейнард Буш. Освен Ейнджъл и може би Рандъл Финч, той беше моят последен клиент, който можеше да получи смъртно наказание.

Бях назначен да защитавам Мейнард от съдията в криминалния съд в Съливан Каунти и началото на процеса бързо наближаваше. Съдията бе назначил младия адвокат Тимъти Уокър от Картър Каунти за мой помощник, но скоро се оказа, че той не може да се оправя с Мейнард. Не можех да го обвинявам, но така посещенията в затвора оставаха на мой гръб.

Мейнард беше един от най-страховитите и опасни хора, които съм имал неудоволствието да защитавам. Имаше дълго криминално досие, изпълнено с насилие, и беше прекарал по-голямата част от съзнателния си живот в затвора. Беше хищник, който непрестанно търсеше слабости и начин да спечели предимство. Да си имаш работа с него си беше постоянна игра на котка и мишка. Проблемът беше, че и аз, и Мейнард искахме да сме котката. В резултат не се спогаждахме добре.

На съдебното заседание за смяна на мястото на гледане на делото Мейнард най-неочаквано каза на съдията, че не си върша работата, и заяви, че иска нов адвокат. Съдията много добре знаеше, че Мейнард просто се опитва да забави процеса, и му отговори, че ще трябва да ме приеме. Удовлетвори искането за смяна на мястото на процеса обаче. Той щеше да се проведе през юни в Маунтън Сити. Разполагах само с четири седмици да завърша подготовката си, а Мейнард не искаше да сътрудничи. Уредих да го прегледа съдебен психиатър, но той не пожела да разговаря с него. Наех детектив да разпита свидетелите и да провери фактите. Когато го изпратих в затвора, Мейнард му казал да се разкара. Постъпи по същия начин и с експерта по смекчаващи вината обстоятелства.

Цели три седмици не отидох при Мейнард. Отчасти защото бях зает, но исках и да си помисли, че сценката, която бе разиграл в съда, ме е обидила. Основната причина обаче беше, че винаги, когато бях близо до него, настръхвах.

Малко след осем вечерта трима надзиратели го въведоха в стаята за разпити в окръжния затвор на Съливан Каунти. Днес бях имал дълъг ден, но не исках повече да отлагам разговора с Мейнард.

Той беше висок и слаб. Годините злоупотреба с метамфетамин и кокаин го бяха направили кльощав като болен от анорексия. Черната му коса, която сресваше на път по средата, се спускаше чак до раменете. Кожата му беше мургава, а очите черни като косата. Никога не го бях питал, но предполагах, че във вените му тече индианска кръв. Най-вероятно на чероки или чикасоу. Ръцете и торсът му бяха покрити с татуировки — сложните изображения подсказваха на хората, които разбираха от подобни неща, че е член на някакво арийско братство. Повечето бели затворници членуваха в него: то им помагаше да останат живи. Татуировките по гърдите и гърба на Мейнард представляваха религиозни символи. На гърдите му се мъдреше голям гълъб, а на гърба още по-голям кръст. Видях ги, когато един ден надзирателите го доведоха без риза.

Днес Мейнард беше облечен — със стандартен затворнически комбинезон, твърде широк за него. Седна и сплете дългите си тънки пръсти на корема си. Изглеждаше така, сякаш с лекота може да извади тесните си китки от белезниците, които бяха закачени за верига, опасваща кръста му. Надзирателите заключиха оковите на глезените към краката на занитения към пода стол. Мейнард изобщо не ме погледна.

— Здрасти, Мейнард — започнах. — Как я караш, откакто се опита да ми скроиш номер в съдебната зала?

Мълчание.

— Днес трябва да поговорим за няколко неща — разбира се, ако имаш желание. Готов ли си?

Никакъв отговор.

— Приемам това за „да“. Първо, искам да разбера защо не искаш да се подложиш на психиатрична оценка. Мейнард, не намеквам, че имаш психически проблеми. Просто искам да те прегледат, за да видя дали лекарят не може да намери нещо, което да ни помогне.

Мейнард седеше неподвижен като камък. Дори не бях сигурен дали диша.

— Също така искам да разбера защо не искаш да говориш с детектива и специалиста по смекчаващи вината обстоятелства. Те се опитват да ти помогнат. Не разбираш ли?

Мълчание.

— Прегледах всички доказателства, включително сведенията за миналото ти. Какво ще кажеш да си поговорим откровено? Прекарал си по-голямата част от живота си в затвора. Убил си първата си жена, но си успял да олекотиш обвинението, убил си някакъв тип, който се е въртял около гаджето ти, и са те осъдили. Излежал си седемнадесет години. Убил си най-малко двама души в затвора, но си се измъкнал и не са те обвинили в тези престъпления. Веднага щом са те освободили, си започнал да пренасяш кокаин и амфетамини. Докато си се занимавал с това, си продавал, смъркал и пушел всичко, което ти попадало. Сега си убил и нарязал двама подрастващи. Могат да докажат, че си вързал момичето и се го чукал, преди да го застреляш. Извадили са семенна течност от вагината й. ДНК тестът показва, че е твоя. Разполагат с кръвта на двете жертви, която е из цялата къща, наета от теб. Разполагат и с твоя подпис на договора за наем на склада, където си скрил телата. Много умно! Не се ли сети, че след няколко дни ще започнат да миришат? Открили са кръвта на децата и твоите отпечатъци по моторния трион, който си използвал, за да ги нарежеш. И още много други неща.

— Не ми пука.

— Така ли? Защо?

— Защото знам, че съм вършил злини и че заслужавам да умра.

Едва не паднах от стола. Бях защитавал хора, решили да приемат съдбата и наказанието си, но при случай с вероятна смъртна присъда това не беше толкова лесно. Нямаше начин обвинението да предложи някаква сделка на Мейнард. Той беше изнасилил, убил и нарязал младо момиче — и приятеля му също. Освен това беше професионален престъпник. Единственото, което биха приели, беше Мейнард да се признае виновен за двете убийства и да приеме смъртната присъда. Но аз в никакъв случай нямаше да му позволя да направи това. Ако щатът държеше да го убие, аз трябваше да направя всичко възможно, за да могат властите да докажат, че са прави. Не можеше просто ей така да го заведа в съда и да кажа: „Окей, отказваме се. Можете да убиете подзащитния ми“. Щяхме да се явим пред съда независимо дали Мейнард го иска, или не.

— Високо оценявам това — казах, — но трябва да разбереш, че така или иначе ще се явим пред съда. За Бога, Мейнард, току-що спечелихме смяна на мястото на процеса. В Маунтън Сити поне ще имаш безпристрастен процес.

— Не искам да ми намираш свидетели — изсумтя Мейнард. — Когато ме изправят пред съда, ще кажа, че съм го направил.

— А какво да направя аз, по дяволите? Да стърча там като идиот?

— Просто направи най-доброто, което можеш. Бог ще се погрижи за останалото.

— Мейнард, без тия! Само не ми разправяй, че в панделата си открил Господ. Зная, че Той е тук, защото всички, които са вътре, го откриват, но ако ще те защитавам, се налага да ми помогнеш поне малко. Не оставяй нещата само в Божиите ръце. Бог помага на онези, които си помагат сами.

— Има едно-единствено нещо, което искам да направиш — каза той, — и то няма нищо общо с процеса.

— И какво е то?

— Само малко уединение.

— В смисъл?

— Пиша си с една жена отвън. Бони Тейт. Много се сближихме, нали разбираш? Тя ме накара да осъзная, че повече няма защо да лъжа. Бог ще ми прости и ще ме приеме на небето. Дилард, май съм влюбен. Можеш ли да повярваш? Дъртият злодей Мейнард влюбен като пубер в жена, която дори не е виждал! Дори й написах няколко стихотворения. И точно това е проблемът. Шибаните надзиратели. Четат ми пощата. И показали стихотворенията ми на другите. Всички ме спукват от подигравки.

Знаех, че надзирателите често унижават затворниците със съдържанието на писмата им. Мейнард вероятно казваше истината.

— Какво искаш да направя?

— Не много. Те не могат да ги отварят, когато напиша отгоре „правни въпроси“. Нали така?

— Не бива да го правят. Общуването между клиента и адвоката му е защитено дори ако клиентът е затворник.

— Искам да слагам писмата за Бони в плик с адреса на твоята кантора. На плика ще изписвам „правни въпроси“, а отдолу нейните инициали. Когато пристигне в кантората ти, ще трябва или да й се обадиш да дойде да си го вземе, или да й го изпратиш по пощата. Ще ти дам телефонния й номер и адреса й.

Обмислих думите му. Всичко, което искаше, беше да може да пише любовни писма, без да го унижават. Но след това си спомних с кого си имам работа.

— Съжалявам, Мейнард, но не мога да го направя.

— Защо?

— Защото вероятно е незаконно, а на мен ми харесва животът на свобода. Ако някой разбере какво правя, със сигурност ще ме окошарят.

— Добре де, не можеш ли поне да уредиш да ми идва на свиждане?

Бях уреждал посещения за много клиенти. Това не беше неразумна молба.

— Виж, това вече мога да направя. Включи я в списъка си с посетители.

— Дилард, знаеш ли какво искам да ти кажа? Когато се запознахме, не те харесах. Помислих си, че си като всички други мазни и лепкави адвокати. Но ти поне се опитваш да направиш правилното. Идваше редовно да ме виждаш и беше откровен с мен. Не казвам, че искам да се оженя за теб, но си доста почтен пич.

Не знаех какво да кажа. Един зъл, жесток, безмилостен социопат и убиец се опитваше да ме убеди, че ме харесва — и се запитах защо.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — каза той накрая.

— Давай.

— Дилард, как така се занимаваш с подобна работа? Няма начин да я харесваш, нали? Как стигна дотам да защитаваш хора като мен?

Въпросът ме изненада. Не исках да отварям дума за мотивите си и не исках да му казвам, че напускам, така че попитах:

— Защо ти е да знаеш?

— Хайде, Дилард, достави малко удоволствие на гадния Мейнард. Как така поемаш тези случаи със смъртно наказание?

— За повечето ме назначават като служебен защитник. Но ако чак толкова държиш да знаеш, мисля, че се придържам към една проста философия. Не може правителството да прави закони, в които забранява на своите граждани да се убиват, а после да обръща дебелия край и да убива гражданите си. Според мен това си е лицемерие.

Мейнард се ухили.

— Дилард, ти си добротворец. Да, точно така.

— Може би. А може би не.

— Нали ще се погрижиш за посещенията?

— Да, Мейнард. Ще го уредя.

Помислих си, че това е най-малкото, което мога да направя за човек, който скоро ще бъде осъден на смърт.

16 юни 21:15

Когато свърших с Мейнард, вече минаваше девет вечерта. Мракът се сгъстяваше, но времето беше ясно и топло. Звездите проблясваха над паркинга на затвора. Исках да се прибера бързо, защото бях уморен, така че поех по краткия път, покрай езерото Бун. Докато карах с отворени прозорци, започнах да си мисля как ли се оправя Ейнджъл. Беше затворена заедно с убийци, насилници на деца, наркомани, крадци, проститутки и измамници. Същото важеше и за Сара, но тя беше корава като камък. Сигурно беше невероятно трудно за младо момиче. Представих си какво ли е да си по цял ден зад решетките и през останалото време да те подкарват като овца, да ти се подиграват, да те заплашват и другите затворници, и надзирателите, да си подложен на всякакви физически неудобства и да нямаш никаква възможност да се усамотиш. А ако наистина беше невинна? Тази мисъл ме накара да потреперя.

На половината път до вкъщи забелязах фарове в огледалото за обратно виждане. Приближаваха се бързо. Помислих да отбия встрани, за да пропусна колата, щом толкова бърза, но се намирах на тясна отсечка, пълна със завои и стръмнини. От дясната ми страна имаше назъбени скали, а от лявата на около десет метра под пътя се простираше езерото.

Когато се приближи на пет-шест метра, колата зад мен пусна дългите и свалих огледалото за обратно виждане надолу, за да не ме заслепи. Намалих и погледнах в страничното огледало. Автомобилът буквално се беше залепил за мен.

Започнах лекичко да натискам спирачките, за да накарам онзи отзад да увеличи дистанцията. Той обаче не го направи. Дадох газ в един остър завой, но едва не изгубих контрол, защото стъпих на участък, осеян с чакъл. И точно това автомобилът отзад ме бутна.

— Мръсен кучи син… — Набих спирачките и спрях със скърцане на една къса права отсечка. Под седалката държах стара алуминиева бейзболна бухалка и наистина имах намерение да я използвам срещу оня гадняр в задната кола. Посегнах да я извадя.

С внезапен силен трясък колата подскочи напред. Извърнах се и погледнах през задния прозорец, но заради заслепяващата светлина на фаровете не можех да видя каква е колата. Онзи започна да ме бута по пътя. Сграбчих волана и натиснах спирачките. Гумите заскърцаха, но онзи бавно ме избутваше към езерото. Опитах се да завъртя волана надясно, но онзи зад мене беше забил бронята си в левия ми заден калник и ме обръщаше.

Миг по-късно усетих как дясната предна гума стъпи на банкета. Беше ме завъртял почти на сто и осемдесет градуса. Погледнах и най-сетне успях да видя колата, която ме буташе. Сребрист додж. А после дясното колело пропадна и се преобърнах. Главата ми се удари във волана, в очите ми избухна ярка светлина. Чух нещо като плясък, може би взрив, и си помислих, че умирам…

После — мълчание и покой. Нечии пръсти нежно ме милваха по челото.

— Джо — каза някакъв глас. — Джо, скъпи, време е да ставаш. Хайде, скъпи, трябва да ставаш. — Гласът беше на Каролайн.

Събудих се от грохота на водопад. Беше тъмно и жена ми я нямаше. Бях наклонен силно надясно и нещо ме стягаше през гърдите. Вдигнах ръка да опипам какво е. Беше предпазният колан. Нещо опираше в лицето ми. Въздушната възглавница. Очите ми вече свикваха с тъмнината — и чак сега си спомних, че доджът ме бе избутал от пътя. Бях в езерото и онова, което чувах, не беше грохот на водопад, а плисъкът на нахлуващата през отворения десен прозорец вода. Докато се мъчех да откопчая колана, колата се люшна и водата нахлу и през моя прозорец.

— Няма да се удавя! — казах високо. — Няма да се удавя в това шибано езеро!

Разкопчах колана, измъкнах се изпод въздушната възглавница и се преместих между двете седалки. Водата нахлуваше на мощни струи през двата прозореца и нямаше начин да изляза. Знаех, че трябва да изчакам, докато камионетката потъне. Огледах се трескаво. Фаровете още светеха. Виждах как се издигат мехурчета. Свалих си обувките. Водата продължаваше да нахлува с клокочене в купето.

И тогава настъпи мрак. Водата започна да ме залива. Беше толкова студена, че направо ми спря дъха. Вдигнах лице към тавана и когато купето най-накрая се напълни, поех дълбоко дъх и се измъкнах през десния прозорец. За миг нямах никаква представа накъде да плувам.

Сетих се за мехурчетата на светлината на фаровете. Мехурчетата се издигат, Джо! Последвай ги! Изпуснах малко въздух и усетих как мехурчетата се издигат покрай лицето ми. Заритах с крака и след секунди изскочих на повърхността.

Цареше призрачна тишина, но луната хвърляше достатъчно светлина, така че можех да различа очертанията на брега. Намирах се на около пет-шест метра от стръмния скалист бряг, от който бях избутан.

Погледнах нагоре, за да видя дали онзи, който се бе опитал да ме убие, още е там. Знаех, че е Тестър-младши, но нито видях, нито чух нещо.

Бун е планинско езеро и водата е леденостудена. Зъбите ми започнаха да тракат, ръцете и краката ми се разтрепериха. Заплувах към брега, хванах се за един надвиснал храсталак и се измъкнах на скалистия бряг.

Нямах сериозни рани. Ребрата и гърдите ме боляха, но явно нямах счупени кости. По лицето ми се стичаше нещо топло. Кръв. Бях се порязал над лявото око, но май не беше сериозно. Погледнах нагоре към брега и чак сега осъзнах от каква височина е паднала колата. Трябваше да се радвам, че съм жив.

Отне ми поне десет минути, докато изпълзя по каменистия склон до пътя. Починах си няколко минути свит в един храсталак. Минаха няколко коли, но ме беше страх да се изправя и да помахам, защото се опасявах да не би Младши да се върне. Най-накрая събрах смелост да стана и да тръгна по асфалтирания път. Знаех, че на около миля има къщи. Много скоро съжалих, че си бях изул обувките.

Докато крачех по асфалта с мокри чорапи и стичаща се по лицето ми топла кръв, се запитах дали Младши си мисли, че е успял да ме убие? А Каролайн и Лили? Дали нямаше да нападне и тях? Сърцето ми подскочи. Затичах.

След малко стигнах до една ферма доста навътре от пътя. Почти всички прозорци светеха. Докато се качвах по стълбите, се погледнах и видях, че ризата ми е подгизнала от кръв. Запитах се как ли ще ме посрещнат — непознат с риза цялата в кръв, бос, но с вратовръзка.

Почуках. Отвътре залая куче и след малко една жена съм седемдесетте дръпна пердето на прозорчето на вратата и се взря в мен през кръглите си очила. Побелялата й коса беше прибрала в стегнат кок. На лицето й се изписа ужас. Явно видът ми беше много по-страшен, отколкото бях предполагал.

— Какво искаш?

— Катастрофирах — отговорих. — Може ли да се обадя по телефона?

— Пиян ли си?

— Не, госпожо.

Тя ме огледа.

— Вир-вода и бос. Къде ти са обувките?

— Във водата. Колата ми падна в езерото. Трябваше да изляза с плуване.

— Вкарал си колата си в езерото? И защо бе, глупако?

— Без да искам, госпожо. Злополука. Моля ви, просто ми донесете телефона тук на вратата. Много ще съм ви благодарен.

— Тече ти кръв като на заклана свиня.

— Знам. Ударих си главата.

— Как се казваш?

— Дилард. Джо Дилард.

— Дилард? Имаш ли нещо общо с Хоби и Рина Дилард от Сулфур Спрингс?

— Не мисля. Моля ви, госпожо, имате ли телефон? Мога ли да го използвам?

— Е — каза тя, след като помисли малко, — всъщност не приличаш на бандит.

Отвори вратата и аз залитнах вътре. Сигурно причината да ми отвори беше вратовръзката.

16 юни 23:00

Каролайн и Лили дойдоха да ме вземат. Като ме видя, Лили се разплака. Щом тръгнахме и положението малко се успокои, им разказах какво се е случило и кой според мен ме е избутал в езерото.

— Какво ще направиш? — попита жена ми.

— Не съм сигурен. Мисля, че ще започна с полицията.

По мобилния й телефон се обадих на 112 — моят беше в колата на дъното на езерото. Разказах на диспечерката какво се е случило и че пътувам към болницата. Тя ми отговори, че ще пратят хора.

Нападението беше под юрисдикцията на шерифската служба на Вашингтон Каунти. Докато лекарят шиеше сцепената ми вежда, дойде един детектив и застана до медицинската кушетка.

Нараняванията ми се състояха в натъртена гръдна кост, няколко натъртени ребра и петсантиметров срез над лявата вежда. Лекарят покри лявото ми око, докато шиеше, така че можех да виждам изпратения да ме разпита детектив само с дясното. Казваше се Сам Уайзман. Беше над два метра и сигурно тежеше поне сто и петдесет килограма. Освен това беше невъзпитан и не си направи труда да скрие, че не ме харесва. Причината за тази неприязън се криеше в една подсъдима, която бях защитавал преди няколко години. Група тийнейджъри бяха потрошили една баптистка черква. Всички стъкла бяха избити, а олтарът залят с боя, горчица и всичко, което бяха успели да намерят. Повредите възлизаха на петдесет хиляди долара. Сам залови един от извършителите и за лош късмет на моята клиентка, петнайсетгодишната Долорес Маккини, потрошената черква се оказа същата, която Сам посещавал всяка неделя с майка си.

Сам настояваше, че всички участвали малолетни трябва да бъдат задържани поне за една година. Сметнах това искане за неразумно, защото клиентката ми беше добра ученичка, нямаше други простъпки, призна си всичко и се разкая, а родителите й бяха готови да платят своя дял от щетите на черквата. Момичето се призна за виновно във вандализъм и аз наех психолог, който да присъства на заседанието, когато щяха да се четат присъдите. След като чу колко са изпили децата и че са откраднали пиячката и хапчетата от собствените си родители и показанията на доктора за междугрупов натиск, който превръща младежите в банда, съдийката осъди всички на изпитателен срок. Сам обвиняваше за това мен.

Докато лежах на кушетката, преразказах тазвечерните събития на Сам: и за сина на Тестър, и какво се бе случило в съдебната зала след предявяването на обвинението на Ейнджъл. Проблемът беше, че и в двата случая не бях видял човека, който караше доджа. Дори не знаех номера му.

— Не мога да взема заповед за арест на основата на разказаното от теб.

— Знам.

— Мога да разбера къде живее и ще питам шерифа дали ще ми позволи утре сутринта да отида да поговоря с него.

— Съмнявам се, че ще признае нещо.

— По доджа сигурно има повреди, но знаеш, че ще е много трудно да се докаже. Ако искаш да обвиниш заместник-шериф в извършването на такава глупост, ще ти трябва нещо повече от голи подозрения.

— Знам.

Сам свърши с бележките си и намусено каза, че ще се погрижи застрахователна ми компания да получи доклада му. Лекарят заши раната и си тръгнах с Каролайн и Лили. Потеглихме в мълчание.

— Какво ще правиш? — попита отново след десетина минути Каролайн.

— Не съм сигурен. Но нали с Лили разбирате, че трябва да сте двойно по-внимателни? Може би няма да е лошо да заминете за няколко седмици.

— Няма да позволя на някакъв откачалник да ме прогони от дома ми — заяви Каролайн.

— Каролайн, този човек е опасен. Не се ли страхуваш? Поне мъничко?

— Да, мъничко. Но ако реши да влезе в къщата, Рио ще го изяде жив… ако успее да се справи с Рио, имам си един голям силен рейнджър, който ще се погрижи за мен.

— Тази вечер този тип за малко не видя сметката на твоя голям силен рейнджър.

— Но не успя, нали? Моят рейнджър оцеля и отново е готов да се бие.

Когато се прибрахме, вече минаваше полунощ. Натъртеното ме болеше и ужасно ми се спеше. Лили беше много разстроена и затова й предложих да си легне на нашето легло. Когато заспа дълбоко, проверих още веднъж дали вратите и прозорците са заключени. Каролайн беше седнала на дивана в кабинета и аз се излегнах и отпуснах глава в скута й.

— Тази вечер ти ми спаси живота — казах, когато ме погали по челото.

— Така ли? Как?

— Когато колата падна, си ударих главата във волана. Загубих съзнание, но един глас не спираше да ми повтаря, че трябва да се събудя. Ти ме събуди — точно преди да се удавя.

Тя се наведе и нежно ме целуна.

— Винаги, когато имаш нужда, ще съм при теб, скъпи. Винаги.

Затворих очи и с вкуса на устните й върху моите някак си успях да потъна в сън.

17 юни Полунощ

На сутринта бях толкова схванат, че едва успях да стана от дивана. Прекарах деня у дома — гледах през прозореца, чудех се и се тревожех. Звъннах на Джек малко преди обяд, но не му казах нищо за Тестър-младши. Поканили го през лятото да играе в бейзболния отбор на Мартинсвил в Крайбрежната лига и беше на седмото небе. Вече имал няколко оферти от добри треньори. Обещах му, че скоро ще намеря време да отида да го гледам как играе.

Сам Уайзмън се беше обадил в шерифската служба на Кок Каунти и бе научил, че Тестър си е взел една седмица отпуск.

— Звънях у тях, но никой не вдигна — каза ми накрая.

— Планираш ли да се разходиш до там?

— Говорих за това с шефа. Каза, че след като не си видял шофьора и регистрацията, това ще е чиста загуба на време.

— А ако предницата на доджа е ударена? Ти сам го спомена в болницата. Ами ако боята по удареното е от моята кола?

— Знаеш какво е положението при нас. Разполагаме само с петима детективи, за да покриваме трите смени. Имаме поредица квартирни кражби, по които работим, и шефът иска да се занимавам с тях. Каза, че не може да ме прати да се мотая из Кок Каунти по случай, който няма вероятност да приключа.

— Сам, това са глупости. Ами семейството ми?

— Какво семейството ти?

— Не може ли да отделите човек да ги пази? Поне няколко дни.

— Нямаме дори достатъчно заместник-шерифи за контрола на движението. Освен това ти…

— Какво освен това аз, Сам?

— Ами… нямаш много приятели, нали разбираш.

— Тоест ми казваш, че шерифската служба няма да ми помогне, защото съм адвокат?

— Казвам ти, че имаме само петима детективи, които покриват три смени, и че нямаме достатъчно пътни шерифи, за да пазят семейството ти. Освен това имаме много други случаи, а ти обвиняваш един полицай в сериозно престъпление без действителни доказателства, които да го подкрепят. Съжалявам, но не мога да направя повече.

— По дяволите, а аз какво да правя? Да го чакам да дойде пак?

— Може би да си купиш пистолет.

— Имам оръжия. Надявах се, че вие ще направите нещо, така че да не се наложи да ги използвам.

— Съжалявам. Както вече казах, точно сега не можем да направим нищо повече.

— Благодаря, Сам. Благодаря за нищото.

Затворих телефона, отидох в кабинета и седнах пред компютъра толкова ядосан, колкото рядко съм бил в живота си. Не ми отне много време да открия в интернет адреса и телефона на Младши. Интерактивната карта ме упъти как да намеря къщата му. Разпечатах указанията и запомних телефона. Последното винаги ми се е удавало лесно. Щом запомня телефон, той остава в паметта ми с години. Прекарах остатъка от деня в обмисляне на различните положения, в които бих могъл да изпадна, ако наистина направя онова, което възнамерявах.

В 23:30, когато всички вечерни рутинни неща приключиха и Лили си легна — пак в нашата стая, — помолих Каролайн да седнем за малко в кухнята. Разказах й за разговора си със Сам Уайзмън и че полицията няма да ни помогне. Накрая поех дълбоко дъх и казах:

— Ще отида.

— Къде?

— В Нюпорт. При Младши.

— Кога?

— Сега.

— Не! Никъде няма да ходиш.

— Напротив.

— Няма. В никакъв случай.

— Каролайн, ще отида. Не можеш да ме спреш.

— И какво ще направиш, като го намериш? — Гласът й се повиши и тя стана. И двата признака предвещаваха буря.

— Не знам. Но не мога да седя просто така. Полицията няма да си мръдне пръста, така че трябва да се погрижа за всичко. Седни и дай да поговорим. Помисли разумно.

— Разумно? „Разумно“ ли каза?! Искаш да излезеш посред нощ и да идеш в къщата на някакъв откачалник, за да направиш един Господ знае какво, и ми казваш да мисля разумно? Ти си по-луд и от него!

Станах и тръгнах към спалнята. Каролайн тръгна след мен.

— Джо, той е полицай! И има пистолет, нали схващаш.

Този й тон бях чувал само няколко пъти през всичките години, откакто бяхме заедно.

— По-тихо! Лили спи.

— Няма „по-тихо“! Лили, събуди се! Баща ти е полудял! Ела го целуни, защото може вече да не го видиш!

Лили се размърда и измърмори нещо, но пък тя можеше да спи и докато реве ураган.

— Не я замесвай — настоях аз.

Отидох до дрешника и извадих черни джинси, тъмносиньо горнище на анцуг с качулка, стари войнишки обувки и черна плетена шапка. След това отидох в кухнята и започнах да се преобличам. Каролайн се рееше около мен като боен хеликоптер.

— Трябва да направя нещо — казах, докато си свалях ризата. — Иначе до края на живота си ще се оглеждаме за тоя тип. Искам да кажа… Каролайн, за Бога! Той ни нарочи, следил те е. Проследи и мен и ми бутна колата в езерото. Опита се да ме убие. Какво да направя? Да клекна и да му дам друга възможност? Сигурен съм, че ще опита пък, когато разбере, че съм оцелял. А може следващия път да се опита да убие теб. Или Лили. По дяволите, може дори да изчака, докато му се удаде възможност да ни убие и тримата. Трима заради един.

— Джо, не ме интересува. Аз…

— Не, интересува те. Защото обичаш и мен, и децата и искаш да живееш. И колкото и да искаш да си мислиш, че трябва да сме цивилизовани, колкото и да искаш да се справиш с това рационално, винаги настъпва момент, когато най-добрият начин е да се отговори на насилието с насилие. Когато това е единственият начин.

— Значи ще го…

— Не мисля да го убивам, но няма и да го погаля с перце. Искам да разбере, че ако направи нещо лошо на някой от нас, ще има последствия. Трябва да му покажа, че съм готов да пресека същата граница, която пресече той.

— Ще дойда с теб.

— Не. Трябва да останеш тук с Лили. Не можем да я оставим сама. Обещавам, че ще те държа в течение. Ще…

— Не, Джо. Това е прекалено смахнато.

Погледнах я в очите.

— Знаеш, че те обичам и уважавам, но…

— Не се дръж покровителствено.

— Не се държа покровителствено. Просто ти казвам, че отивам. Можеш да крещиш колкото си искаш. Можеш да се обадиш и на проклетите ченгета. Не ми пука. Взех решение, Каролайн, и тръгвам.

Тя бавно си пое дъх.

— Обмислил ли си всичко?

— Разбира се, че съм го обмислил. — Седнах на един стол и започнах да си връзвам обувките. — Честно казано, мислих за това цял ден и нямам представа какво ще се случи, когато стигна там. Може и нищо да не се случи.

— Прекалено млада съм за вдовица.

— И аз съм прекалено млад, за да те направя вдовица.

Станах и взех запалка от чекмеджето и бутилка вода от хладилника. Отворих шишето и излях водата в мивката, след това завих капачката и тръгнах към гаража. Там на стената беше подпряна стара туристическа тояга от желязно дърво — бях си я донесъл преди няколко години от една екскурзия до планината Гранфатер в Северна Каролина. Беше дълга около метър и двадесет и твърда като стомана. Взех я и я огледах. Каролайн стоеше на вратата и ме наблюдаваше.

— Трябва ми мобилният ти телефон.

— Защо?

— Защото моят е на дъното на езерото Бун. Донеси го. Моля те.

Тя се обърна, влезе в къщата и след малко се върна и ми подхвърли телефона си.

— Взимаш тояга, когато те очаква престрелка?

— Ако нещата се развият както трябва, няма да има възможност да стреля по мен.

— Понякога нещата не се развиват така, както ги планираш. Като стана дума за планове, ти имаш ли?

— Почти.

— И по-точно?

— Не ти трябва да знаеш.

— Напротив.

— Довери ми се, не ти трябва.

Отидох до десетлитровия варел, в който имаше бензин за косачката, и напълних бутилката.

— Ще го замеряш с коктейл „Молотов“, а? — попита Каролайн.

— Не точно.

— Тогава за какво ти е този бензин?

— Диверсия, ако се наложи. Или пък стръв.

Последното, което взех, беше малкото фенерче, което стоеше на една лавица в гаража. Рио ме следваше навсякъде и тихичко скимтеше. Усещаше, че ще ходя някъде, и не искаше да пропусне забавата. Хвърлих тоягата, пластмасовата бутилка с бензин и фенерчето на пътническата седалка в хондата на Каролайн и затворих вратата.

— Дръж Рио — казах. Каролайн все още стоеше на вратата със скръстени ръце. — Пушката е заредена и на предпазител. Оставил съм я зад вратата на спалнята.

Тя започна да си гризе юмручето. Видях сълзи в очите й.

— Искам да дойда — каза Каролайн. — Не мога да понеса да стоя тук и да чакам. Докато се върнеш, вече ще съм полудяла.

— Няма страшно — казах. — Не се тревожи.

— Да бе.

— Трябва да го направя.

— Не, не трябва.

— Каролайн, успокой се. — Прегърнах я. — Ще ти звънна по телефона, щом свърша. Моля те, не ми звъни ти. Не искам да се тревожа, че мобилният може да звънне.

— Да се върнеш до четири — нареди тя. — И гледай да си цял.

— Говориш като майка ми. — Целунах я и се качих в колата.

Къщата на Младши беше на стотина километра от нашата. Докато карах по междущатската магистрала №81 към Нюпорт, прехвърлях наум различните възможности. Колкото повече мислех за това, толкова повече осъзнавах, че Каролайн е права. Готвех се да направя нещо щуро и опасно. В главата ми се въртеше някакъв смътен зачатък на план, но не бях сигурен как ще успея да се приближа до този тип. Минаваше полунощ, така че не можех просто да застана на входа и да почукам.

След като ме беше блъснал в езерото, Младши сигурно беше обхванат от параноя. И сигурно щеше да отвори с пистолет в ръка. Още по-голям проблем беше, че не знаех нищо за неговата къща, за съседите и квартала и дали няма куче… мамка му, та аз нищо не знаех. Когато бях рейнджър, бях ходил на няколко разузнавателни мисии: задачата ми беше да правя точни преценки на силата и позициите на противника, за да знаят командващите срещу какво са изправени. Щеше да е добре, ако разполагах със същата информация, преди да стигна до къщата на Младши, но трябваше да действам на сляпо.

Километрите бързо намаляваха, а в главата ми кънтеше бурен спор, сякаш на едното ми рамо бе кацнала мъничка Каролайн, а на другото — също толкова малък Джо.

„Обърни колата и се прибери. Може да те убият“.

„Той се опита да те убие. Кучият син се опита да те пречука. Следил е жена ти. Следващите може да са децата ти. Полицията няма да си мръдне пръста“.

Продължих да карам.

След час вече бях в Нюпорт. Градът е малък, така че ми отне само няколко минути, за да намеря къщата на Младши — беше на половин километър извън града, сравнително усамотена, най-близката друга къща беше поне на стотина метра.

Първия път минах съвсем бавно. В началото на алеята за автомобили имаше черна пощенска кутия, името Тестър беше изписано с леко криви бели букви, вероятно с помощта на шаблон. Къщата бе малко тухлено бунгало в правоъгълен парцел, граничещ с рошави борове. Нямаше запалени външни лампи, вътре също беше тъмно. Една от двете малки постройки встрани от бунгалото приличаше на гараж. Продължих около километър по пътя, обърнах и минах повторно. Помислих си, че Младши по същия начин е минавал покрай къщата ми, за да проследи Каролайн. Сега беше мой ред.

На осемстотин метра от къщата имаше блокче с апартаменти и паркирах колата на паркинга отпред. Взех тоягата, бутилката с бензина и фенерчето и тръгнах. Улиците бяха пусти. Температурата беше около десет градуса, луната вече почти залязваше. Ако имаше облаци, щеше да е чудесно, но рейнджърите ме бяха обучили да използвам и сенките. Бяха ме научили да ставам невидим при всякакви терени и условия. Също така ми бяха обяснили цената на изненадата при засада и много неща за ръкопашния бой.

Ако успеех да изненадам Тестър-младши, можех да се оправя с него.

Стигнах до къщата и се вмъкнах в сенките на боровете. Обиколих целия парцел, гледах за светлина в къщата или за признаци на човешко присъствие. Не видях нищо подобно. От онова, което ми бе казала Даян Фрай, знаех, че Младши няма жена и деца, но не бях сигурен дали няма куче. Май нямаше — поне не се чу лай. Излязох от сенките на дърветата и отидох при гаража. Беше само за една кола и в момента беше празен. Другата сграда до къщата беше барака, пълна с инструменти и непотребни вехтории, които щяха да ми осигурят достатъчно горивен материал. Промъкнах се до задната част на къщата и постоях няколко минути наострил уши. Вътре цареше тишина.

Обиколих цялата къща, опитвах се безуспешно да видя нещо през прозорците. Нямаше светлина от телевизор, нито от забравена в банята лампа, нито нощно осветление. Нищичко. Когато отново се озовах пред задната врата, се качих бавно по бетонните стъпала и завъртях дръжката. Беше отключено. Няколко секунди останах неподвижен, обмислях дали да вляза и да добавя нахлуване в чуждо жилище към онова, което скоро можеше да се окаже дълъг списък с извършени от мен престъпления. Реших да не го правя. Ако Младши беше вътре, трябваше да го накарам да излезе. Вече беше време да приведа „плана“ си в действие.

Върнах се при бараката и влязох. Светнах фенерчето, грабнах някакви парцали и една-две дъски, загасих фенерчето и излязох. Струпах парцалите и дъските на три метра от бараката, където Младши можеше да ги види от задната врата. След това извадих мобилния телефон на Каролайн, включих го и набрах номера му. След по-малко от десет секунди чух как в къщата започна да звъни телефон. Един път. Два пъти. Три пъти. Четири.

Един от прозорците светна. Бързо залях парцалите и дъските с бензина от пластмасовата бутилка, направих с останалия бензин малка взривателна „рекичка“ по земята и щракнах запалката. Пламъкът пробяга до купчината вехтории и лумна. Осем позвънявания. Девет.

Хукнах към къщата и се свих до задната веранда. Вдигни! Вдигни телефона, тъпако! Десет позвънявания.

Мобилният телефон изпука в ухото ми.

— Ало?

— Младши — казах. — Май бараката ти се е запалила.

— Какво? Кой се обажда?

— Изглежда, бараката ти гори. Ще звънна в пожарната.

Затворих, прибрах телефона в джоба си и зачаках. След секунди чух бързи тежки крачки да наближават задната врата. Изправих се и долепих гръб до стената на бунгалото.

„Излез навън. Моля те, излез навън!“

Вратата се отвори. На прага, само на метър и половина от мен, се появи силует. Той беше.

— По дяволите… — измърмори Младши.

Заслиза по стълбите. Щом стъпи на земята, стиснах тоягата с двете си ръце и се оттласнах от стената. Отпуснах се на едно коляно и замахнах с всички сили към пищяла му. Чу се силен пукот. Младши изкрещя и падна на колене.

Запратих тоягата настрана и се хвърлих върху него. Успях да промуша ръката си под брадичката му и стиснах с все сила. Той зарита. Обгърнах торса му с крака и го дръпнах към мен.

Той посегна назад да ми издере очите, но колкото повече се бореше, толкова по-силно стисках. След петнадесетина секунди силите започнаха да го напускат.

— Извадих късмет, че мога да плувам — казах тихичко в ухото му.

Той се скова.

— Виждаш ли колко е лесно? — продължих и съвсем леко отпуснах хватката си. — Ако се доближиш отново до мен или до някой от семейството ми, кълна се, ще те убия. И никога няма да намерят трупа ти.

Стегнах отново хватката и след по-малко от тридесет секунди той изгуби съзнание. Щом усетих, че тялото му омеква, го пуснах и започнах да го претърсвам. Предницата на пижамата му беше мокра и ме лъхна миризмата на пикня. За моя изненада и голямо облекчение малката ми диверсия се беше получила по-добре, отколкото очаквах. Не намерих пистолет. Взех тоягата и седнах на гърдите му.

След около минута той отвори очи и откри, че съм го възседнал. Бях притиснал раменете му към земята с колене и здраво бях опрял тоягата в гърлото му. Той ме загледа със същата силна омраза, както в съдебната палата.

— Мисли за мен като за твоя жива и дишаща запретителна заповед — казах. — Никога повече не се доближавай до семейството ми. Разбра ли?

Той дишаше тежко, сините му очи сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите. Приличаше на вулкан, който се готви за яростно изригване. И изведнъж изкрещя:

— Ти ми отне моя татко!

— Какво? Отнел съм ти таткото? — Странните му думи ме изненадаха. — Глупости. Нищо не съм направил на баща ти. Та аз изобщо не го познавах.

— Каза на всички, че е отишъл на онова ужасно място! Каза, че бил затънал в грехове! Чух го в съдебната зала.

— Казах истината. Баща ти е взел пари за проповедта си и е отишъл да ги похарчи в стриптийз клуба.

— Лъжец! Богохулник! — Той се опита да се надигне, но аз натиснах силно тоягата и му спрях дишането. Той отново застина и изведнъж една мисъл ме порази като гръм. Изражението му, нелепата забележка, болката в гласа му ми подсказаха, че съм разбил един всесилен образ — образът на бащата в очите на неговия син. Какво беше казала Даян? Че боготворял баща си. Нещата, които бях казал в съда, очевидно бяха отворили в душата му рана и тя гноеше.

Засилих натиска с тоягата и се наведох към него.

— Баща ти не е бил човекът, за какъвто си го смятал. Аз не съм виновен за това. Не съм ти го отнел. Той сам го е направил с постъпката си. Не забравяй обаче какво ти казах. Ако отново ме доближиш, ще се присъединиш към татко си. Ще те застрелям като куче.

Той присви очи и ги впи в мен.

— Крача из долината на мъртвите — заломоти, — но не се страхувам от злото…

— Затваряй си устата! — Изсъсках го с такава сила, че го поръсих с плюнки. Стиснах брадичката му с лявата си ръка, обърнах главата му надясно и натиснах тоягата върху сънната му артерия. След секунди той отново изгуби съзнание. За миг си представих как размазвам главата му на пихтия с тоягата. „Ако го убиеш, няма повече да се тревожиш какво може да направи“. Но не можах да го убия. Станах, обърнах се и побягнах.

След половин час, докато шофирах в мрака и тишината, гневът и възбудата от случилото се започнаха да се уталожват. В главата ми черепът на Младши се пръскаше под ударите на тоягата и преживявах наново удовлетворението, което ми даряваше тази представа. Все едно надушвах урината и вонящия му дъх. Разтреперих се, и то толкова силно, че трябваше да отбия на банкета и да спра.

Какво бях направил току-що? Посред нощ бях отишъл в къщата на един човек, бях го нападнал, заплашил го бях и сега си фантазирах как го убивам.

„Но той се опита да те убие“.

„Това няма значение и ти го знаеш. Ти не си убиец. Защитавал си десетки хора, извършили насилие от глупост, защото са смятали, че това е редно. Бъди разумен“.

Замислих се за погледа му, докато го бях възседнал. Намерението ми беше да го уплаша толкова, че да остави на мира и мен, и семейството ми, но този поглед, този гневен, изпълнен с болка ненормален поглед, ми подсказа, че съм се провалил. Той не се страхуваше от мен. Или ме мразеше прекалено силно, за да се страхува от мен, или просто беше съвсем луд.

— Каролайн беше права — казах на глас. — Ти си по-луд и от него.

23 юни 09:20

Главата на агент Ландърс туптеше, гърбът и раменете го боляха. Малката мажоретка от колежа, която беше свалил снощи, изглежда, бе излязла по-атлетична, отколкото бе предполагал. Не че си я спомняше съвсем ясно. Причината беше, че се наля с почти цяло шише „Джим Бийм“.

Седеше на писалището си и преглеждаше кутия с веществени доказателства по случая Ейнджъл Крисчън. По-късно трябваше да се срещне с Джо Дилард. Дилард имаше право да види доказателствата. Обаче Ландърс не би отишъл в неговата приемна, нито пък Дилард би дошъл в кабинета му, затова следобед щяха да се срещнат в една от заседателните зали на съдебната палата.

Ландърс се притесняваше за този случай. Дийкън Бейкър беше намекнал, че срещу момичето няма много доказателства и че се надява или да си признае, или да стовари всичко на Ърлин Барлоу. Ейнджъл не бе направила нито едното, нито другото и сега Дилард щеше да я защитава. Дилард беше задник, но знаеше как да води дело. Ландърс подозираше, че има голяма вероятност да изгубят, а и сякаш за да влоши нещата, съдия Грийн беше насрочил началото на процеса малко преди изборите в август. Ако Бейкър изгубеше този случай, вероятно щеше да изгуби и изборите.

На Ландърс изобщо не му пукаше за Дийкън, но беше в играта отдавна и знаеше, че лайната винаги се стичат надолу. Ако загубеха процеса, прокурорчето веднага щеше да започне да се оглежда за виновници. И след като Ландърс водеше разследването, Дийкън щеше да обвини първо него. Щеше да почне да разказва наляво и надясно, че вината е негова, че е бил небрежен и че го е убедил да повдигне обвинение срещу Ейнджъл без достатъчно доказателства. Ландърс знаеше, че ако това стане, може да се сбогува с вероятността да бъде повишен, когато шефът му най-сетне се пенсионира.

Тъкмо беше взел снимката на Ейнджъл с насиненото лице, когато звънна секретарката.

— Един човек се обажда по телефона. Твърди, че разполага с информация за убийството на Тестър.

Ландърс натисна премигващия бутон на заетата линия.

— Кой се обажда?

— Казвам се Върджил Уотърсън. Разполагам с информация, която бихте могли да използвате.

— Каква информация?

— Доколкото разбрах, част от човешко тяло е била открита близо до моста „Пикън“? Нали така?

Маниак. Някакъв извратеняк искаше да говори за патката на убития проповедник.

— Точно така. И какво от това?

— В нощта на убийството някъде към един минах по моста. Точно в средата имаше спряла кола. Когато наближих, видях жена — стоеше до колата близо до перилата. Може да е хвърлила нещо във водата.

Мамка му! Свидетел? Къде се беше губил досега?

— Видяхте ли я добре?

— Да. Колата й беше с предницата към мен в отсрещното платно и тя се връщаше към нея. Осветих я цялата с фаровете. На средна възраст, носеше яке с някаква животинска шарка. Беше обута в най-тесните панталони, които съм виждал. Яркочервена коса.

Ърлин Барлоу. Не можеше да е друга. Ландърс започна да си води бележки.

— Ще я разпознаете ли, ако я видите?

— Вероятно.

— А колата? Успяхте ли да я разгледате?

— Да, господине. Мостът е тесен, така че трябваше да намаля. Беше корвет. Много запазен.

— Видяхте ли регистрационния номер?

— Съжалявам, не.

— А цветът?

— Беше тъмно, но съм почти сигурен, че е червена.

— Имаше ли някой друг на моста?

— Нямаше жива душа.

— А в колата?

— Не забелязах.

— Защо чакахте толкова дълго, за да се обадите и да ни разкажете това, господин… ъъъ, Уотърсън ли казахте, че се казвате?

— Да. Върджил Уотърсън. Опасявам се, че е малко неловко.

— Неловко?

— Не бих искал да се разчуе.

— Не бихте искали да се разчуе? Кое?

Мъжът заговори по-тихо:

— Заради жена ми. Нали разбирате. Аз съм женен.

— И какво от това?

— Бях в командировка и се върнах малко по-рано. Тъкмо отивах при едно лице.

— Кое лице?

— Бих предпочел да не казвам.

На Ландърс му просветна.

— Значи се връщахте от командировката и отивахте да посетите някоя друга жена?

— Ами…

— И се прибрахте чак на другия ден?

— Точно така.

— А след това чухте за убийството и сте събрали две и две?

— Правилно.

— Разбирам — промърмори Ландърс. — И защо внезапно променихте решението си? Защо се обаждате сега?

— Непрекъснато мисля за това. Всяка нощ сънувам онази жена на моста. Страхувам се, че може да сте арестували не когото трябва. Съвестта ми не може да го понесе.

Ландърс се облегна на стола и потърка чело с длан. Под слепоочията си усещаше нарастващо налягане.

— Господин Уотърсън, има ли още нещо, което искате да ми кажете?

— Не.

— Готов ли сте да ми предоставите писмени показания, ако се наложи?

— Да, ако се наложи.

— Бихте ли се съгласили да дадете показания в съда?

— Предпочитам да не го правя.

Ландърс си записа адреса и телефонния номер на Уотърсън и му каза, че ще му се обади. Ако Уотърсън казваше истината, може би Ърлин Барлоу бе хвърлила пишката на преподобния Тестър в езерото. Вероятно заедно с оръжието. Ландърс си записа да се обади в шерифската служба да претърсят отново езерото под моста. Вече го бяха направили, но не откриха нищо.

След като Уотърсън твърдеше, че жената на моста е била сама, Ейнджъл Крисчън или още се бе намирала в клуба, или Ърлин вече я е била завела в дома си. Независимо кое от двете, това вероятно я изваждаше от играта, поне що се отнасяше до убийството. Този тъп задник Бейкър! Ландърс му беше казал, че прибързва. Каза му, че доказателствата се недостатъчни. А сега излизаше, че Уотърсън може би е прав — бяха арестували не когото трябва.

Ландърс се замисли какво да прави. Можеше да вземе писмени показания от Уотърсън и да ги добави към документацията на районния прокурор. Но ако го направеше, Дилард щеше да има право на копие от показанията и Дийкън щеше да обвини Ландърс, че саботира случая. Щеше да му излезе солено. Реши, че е по-добре да каже на Бейкър за Уотърсън и да го накара той да вземе решение какво да правят. Беше почти сигурен какво ще каже прокурорчето. Той не беше от хората, които са готови открито да признаят грешката си.

Обади се в кабинета на Дийкън — той като по чудо се оказа там — и му разказа за Уотърсън и жената на моста.

— Не ми изглежда като твърде благонадежден свидетел — отбеляза Дийкън.

Ландърс си знаеше. Беше сигурен, че ще каже нещо подобно.

— Нали знаеш какво означава това? Ако Ърлин Барлоу е стояла по средата на моста същата нощ и е била сама, вероятно сме прибрали не когото трябва.

— Нямам спомен по тялото да са открити следи от ДНК-то на Барлоу — възрази Дийкън, — а освен това е било тъмно. Няма начин този тип да я разпознае със сигурност.

— Не си чул описанието му. Тя е била.

— Е, и? Какво да направя? Публично да заявя, че сме обвинили невинен човек в предумишлено убийство? И какво да кажа? „Опаа! Много съжаляваме!“ Шест седмици преди изборите? Ти направо си откачил!

— Значи искаш да пренебрегна важен свидетел в разследване на убийство?

— Искам да пренебрегнеш ненадежден и маловажен свидетел, който няма да направи нищо друго, освен да размъти водата и да даде допълнително муниции на Дилард, когато започне процесът. Що се отнася до мен, ние сме прибрали, когото трябва. Нейното ДНК беше открито по трупа, по-рано вечерта тя е имала контакт с жертвата, имаме свидетел, който казва, че е излязла от клуба по същото време като проповедника, и освен това тя отказва да дава показания. Какво ще стане, ако я пуснем и арестуваме Барлоу? Какви доказателства имаме, че тя е извършила убийството?

— От самото начало тя ме лъжеше и освен това не мога да престана да мисля за колата. Уотърсън каза, че на моста е видял червен корвет.

— Тогава я намери тая шибана бричка! Но докато това не стане, ще се радвам, ако престанеш да помагаш на другата страна!

И затвори. Ландърс смачка на топка бележките, които си беше водил, и ги запрати в кошчето за боклук.

23 юни 15:30

В понеделник се обадих в службата на Филип Ландърс. Исках да си уговоря час, когато ще мога да разгледам веществените доказателства, които възнамеряваха да представят на процеса срещу Ейнджъл Крисчън. Това беше мое право и винаги старателно го спазвах, но тази среща надвисваше като час при зъболекаря за вадене на нерв.

Неприязънта между нас съществуваше вече повече от десет години, още от времето, когато започнах да практикувам като защитник по углавни престъпления. Ландърс чукаше жена, която току-що бе приключила тежък развод. Жената му казала, че мъжът й е дребен търговец на трева, и го помолила да го арестува, за да й направи услуга. Съобщила на Ландърс марката и модела на колата на бившия си съпруг и също така в кой бар най-вероятно ще се мотае. Обяснила му, че ако почака на паркинга пред бара излизането на бившия й съпруг, може да е сигурен, че ще извърши не само арест за каране под въздействието на алкохол или други упойващи вещества, но ще намери доста повечко от една доза марихуана.

Ландърс го направил. Изчакал на паркинга бившият да излезе и понеже онзи не му дал законен повод да спре колата, си го измислил сам. След това го арестувал за шофиране под въздействието на алкохол и други упойващи вещества, претърсил колата и намерил тридесет и пет грама марихуана.

Шейн Бойд, така се казваше бившият съпруг, ме нае да го защитавам. Не подозираше, че са му скроили номер, докато бившата му жена не наказа подрастващата им дъщеря да не излиза, защото в събота вечерта, две седмици след като го арестували, се прибрала твърде късно. Момичето се ядосало, обадило се на Шейн и му казало, че с гаджето й чули майката и Ландърс да обсъждат как да го насадят. Подрастващите дойдоха в кантората ми и аз ги накарах да подпишат показанията си. Подадох молба за отхвърляне на всички доказателства, представени от Ландърс, защото не е имал законна причина да спре автомобила.

Когато започна разпитът на свидетелите, Ландърс започна да дава показания и излъга. Дори отрече, че познава бившата съпруга на Шейн Бойд. Заяви, че бил спрял колата на моя клиент, защото не подал мигач, преди да завие наляво. Знаех, че агентите на БРТ обикновено не се занимават с контрол на движението, знаеше го и съдията. Повиках дъщерята и гаджето й да дадат показания и призовах бившата Шейн. Тя се уплаши, да не би да отнесе обвинение в лъжесвидетелстване и призна връзката си с Ландърс, призна, че го е помолила да арестува бившия й съпруг, но се закле, че изобщо не й минало през ума, че той наистина ще го направи.

Съдията беше толкова възмутен, че Ландърс е извършил престъплението лъжесвидетелство в неговата съдебна зала, че прекрати делото и написа писмо на началника му в БРТ, но естествено нищо не се случи. Това беше първият ми сблъсък с факта, че и ченгетата лъжесвидетелстват. Оттогава се съмнявах във всичко, направено от Ландърс, когато участвах в дело по негов случай. Нямах му доверие и изобщо не го криех.

Уговорихме се да видя доказателствата в 15:15, но тъй като знаех, че той ще си направи кефа да ме накара да чакам, отидох чак в 15:30. Него го нямаше, затова седнах и започнах да се ядосвам. Тъкмо се готвех да си тръгна, когато той най-сетне влезе, облечен в скъпия си сив костюм; стискаше под мишница картонена кутия. Ландърс е горе-долу на моята възраст, с няколко сантиметра по-нисък, в доста добра физическа форма. Косата му е кестенява, а очите сини. Предполагам, че е красив, а той със сигурност си го мисли, но под очите му имаше тъмни кръгове и можах да подуша миризмата на престоял алкохол в дъха му — миризма, която не можеш да премахнеш с душа, защото излиза и от порите ти.

— Закъсня с половин час — отбелязах.

— Да. — Той се усмихна самодоволно и започна да вади доказателствата от картонената кутия. Последното, което измъкна, беше снимка на Ейнджъл. Тя седеше на някаква маса и гледаше във фотоапарата, а на лявата й буза имаше нещо, което приличаше на лоша контузия. На снимката се виждаше дата два дни след убийството на Тестър. Ейнджъл не бе споменала нищо пред мен за снимка, направена й от полицията, и снимката я нямаше в първоначалния пакет с доказателствени материали, който бях взел от кабинета на районния прокурор. Щом я видях, разбрах, че ще трябва да подам искане до съда да им забрани да я използват по време на процеса. Освен ако нямаха някакви конкретни доказателства как Ейнджъл е получила контузията. Защото иначе фотографията можеше да предубеди съдебните заседатели.

— Значи Бил Райт ще се пенсионира? — подхвърлих в опит да поддържам цивилизовани отношения. — Кой ще го наследи?

— Няма наследници — отговори Ландърс. — Поста ще получи онзи, когото баровците сметнат за най-добър.

— И кого смяташ, че ще назначат?

— Теб какво ти пука? — Изгледа ме така, сякаш съм муха на ревера му, някаква дребна гадинка.

— Просто се опитвам да водя приятелски разговор. Няма смисъл винаги да се хващаме за гушите.

Той вирна нос, сякаш да ме подуши, и след това го сбърчи, като че миризмата не му е харесала.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам — заяви, — но не смятам, че някога можем да станем приятели. Не обичам адвокатите и особено тези, които защитават криминални и правят всичко възможно да ги измъкнат заради някакви дребни формални грешки.

— Не разбираш правилно моята роля — възразих. — Аз просто се опитвам да гарантирам, че вие спазвате собствените си правила. Ако бяхте на мястото на моите клиенти, щяхте да настоявате всички да играят по правилата. Нали така?

— Ако бях в лодката на твоите клиенти, щях да я потопя и да избягам с плуване. Ще огледаш ли нещата, или си ме извикал да си бъбрим? Защото, честно казано, днес не съм в настроение за светски разговори.

Подредих нещата върху масата и започнах да ги разглеждам.

— Защо си направил тази снимка? — попитах и вдигнах фотографията на Ейнджъл. — И какво прави сред доказателствата по делото?

— Ти защо смяташ, че съм я направил? Погледни я. Някой й е ударил една тупаница. Ще я покажем на съдебните заседатели.

— Разполагате ли с доказателства как е получила контузията? Ами ако се е подхлъзнала на динена кора?

— Може да го обясни, когато започне да дава показания.

— Ако съдията го допусне. — Хвърлих снимката на масата. — Ще внеса искане да не се допуска като доказателство.

— Виждаш ли — изръмжа Ландърс, — точно за това говоря. Тази снимка е направена два дни след убийството. Нейни косми са намерени върху мъртвеца, а тя съвсем случайно се оказва с яка синина на лицето. Логичното заключение е, че я е получила по време на борбата с жертвата. И изведнъж се появява някой задник като теб и иска да попречи на съдебните заседатели да я видят.

— Това ли е всичко, с което разполагате? — попитах. — Виждам няколко снимки на Тестър, снимка на нещо, което прилича на сбръчкан пенис, снимка на Ейнджъл, няколко косъма, няколко лабораторни доклада и данни от банкови сметки, които показват, че Тестър е изтеглил пари от банкомата в стриптийз клуба. Това ли е?

— Ще стигнат, та тая малка кучка да бъде осъдена за убийство.

— Това не е достатъчно да я осъдиш за просто нападение, камо ли за убийство.

— Точно това исках да чуя — ухили се Ландърс. — Продължавай да лежиш на тази кълка.

— Доказателствата в този случай са най-слабите, които съм виждал.

— Откога ДНК тестовете се смятат за слаби?

— Космите й вероятно са се полепили по него, докато я е опипвал в клуба — посочих.

— Може би. Можеш да се опиташ да пробуташ това на съдебните заседатели, но фактът е, че космите й бяха открити върху неговия труп в мотелската му стая.

— Не е достатъчно.

— Нашият свидетел казва, че момичето и Барлоу са последвали жертвата, когато същата вечер си е тръгнал от клуба. Те са последните хора, които са го видели жив.

— Твоята свидетелка е лъжлива проститутка с наркопроблеми.

— А твоята клиентка е тайнствена женичка, която работи в стриптийз клуб. Непозната. От кой знае къде. Съдебните заседатели няма да я заобичат особено, когато видят тази синина.

— Не разполагаш нито с оръжието, нито с мотив.

— Не ми трябва нито едното, нито другото. Имаме достатъчно косвени доказателства, за да осигурим присъдата й. И знаеш ли какво? Смятам, че преди това да приключи, ще изплува още нещо.

— Вече изплува. Чу ли за Върджил Уотърсън? Смятам, че тази сутрин сте си поговорили. Така ли е?

Настъпи продължително и напрегнато мълчание.

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Той звънна първо на мен. Описа ми какво е видял през въпросната нощ. Каза, че според него не сте арестували, когото трябва. Просто се опитвал да направи каквото трябва. Казах му да ти се обади и да ти разкаже какво е видял и че може би ще се опиташ да направиш каквото трябва. След като сте разговаряли, ми се обади пак. Каза, че не си проявил кой знае какъв интерес към тази информация. Трябваше да го предположа.

— Той е ненадежден. Чакал е два месеца, преди изобщо да си направи труда да се обади.

— Притеснявал се е за брака си.

— Там е царял мрак. Било е след полунощ. Няма начин да я е разпознал.

— Видял е Ърлин. Тя е била сама. Видял е корвета. Това съвпада с казаното от Джули Хейс. Какъв ти е проблемът, мамка му? Май трябва да огледате по-внимателно тази Ърлин Барлоу.

— А ти си гледай твоята скапана работа. Нямам нужда от съветите ти.

— Значи ще пренебрегнете тези показания?

— Какво да пренебрегна? Що се отнася до мен, той никога не се е обаждал.

Някой почука на вратата и тя зейна. Влезе Бика — тоест полицай Харолд Дийкинс. С Ландърс бяха приятели по чашка и легендарни скандалджии, така че прякорът много му подхождаше. Раменете му едва се провряха през касата на вратата.

— Казаха ми, че ще те намеря тук — обърна се той към Ландърс. Ландърс остана неподвижен, аз също. Дийкинс ни изгледа. — Всичко наред ли е, момчета? По правилата ли играем? — Думите му не намалиха натрупаното напрежение.

— С твоето другарче си говорехме за арестуването на невинни хора — отговорих, все още втренчен в Ландърс. Той също бе вторачил поглед в мен, но не отговори.

— През онази нощ Уотърсън е видял Ърлин Барлоу на моста — продължих аз. — Била е сама. Моята клиентка не е била там. Нали знаеш какво означава това, а?

— Нищо не означава. Аз смятам, че ти си се наговорил с този тип. Платил си му, за да каже, че е видял корвета.

— Съжалявам — ухилих се, — но това подхожда повече на теб.

— Дилард, знаеш ли какво? Губиш си времето да говориш с мен. Моята работа беше да разследвам този случай и да извърша арест. Точно това направих. Сега работата ми е да се подготвя за процеса, да дам показания и да гледам клиентката ти да получи онова, което заслужава — игла в ръката.

Започна да прибира нещата в картонената кутия. Дийкинс се извисяваше над рамото ми. Станах да си вървя. Когато прекрачвах прага, спрях и се обърнах към Ландърс. Тъкмо беше свършил с прибирането на доказателствата и вдигаше кутията.

— Тя е невинна — казах. — Никого не е убивала.

Раменете му трепнаха едва забележимо. Какво беше това? Нима бе вдигнал рамене?

— Чуваш ли ме? Никого не е убивала!

Знаеше го. Кучият син го знаеше. Обърнах се и си тръгнах.

25 юни 13:00

Веднъж седмично ходех при Ейнджъл, но разговорите, които водехме, бяха по-скоро лични, отколкото професионални. Вече бях чул нейната версия на случилото се през нощта, когато беше убит Тестър, затова прекарвах времето с нея в опити да получа малко информация за миналото й. Тя не беше особено склонна, но по време на второто ми посещение, изглежда, реши, че ми има достатъчно доверие, за да ми каже истинското си име и откъде е.

Предадох тази информация на Даян Фрай — тя работеше вече от седмици. Освен това изпратих Том Шорт, съдебен психиатър, който три пъти разговаря с Ейнджъл. Бях си уговорил срещи и с двамата в един и същ следобед.

Даян беше ходила до Оклахома и Охайо, за да търси свидетели и документи. Чаках с безпокойство какво ще каже. Масата в съвещателната зала беше покрита с документи.

— Твоята девойка е призрак — каза Даян с акцента си от Тенеси. Тя е почти на шейсет, но продължава да подстригва късо кестенявата си коса и я носи сресана нагоре. На лицето й грееше вечната й усмивка. Беше облечена както винаги спортно с оранжева тениска на Червения кръст — тя е запален негов фен, къси камуфлажни шорти, които разкриваха възлести колена и изпъкнали вени, и високи маратонки „Конверс“.

— Не притежава нито социалноосигурителен номер, нито шофьорска книжка, няма я в архива на училищата, нито пък в банковите документи. Нищо няма. Тя не съществува — или поне не на хартия. Но разговарях с всички, които успях да намеря, и смятам, че организирах нещата доста добре. Поне ще знаеш малко повече за онова, с което си имаш работа.

И Даян разказа, че Ейнджъл е родена на 15 март 1989 в Кълъмбъс, Охайо, от младата Грейс Родригес. Биологическата й майка още същия ден я дала за осиновяване в баптисткия детски дом „Фрийуил“. Пет месеца по-късно Ейнджъл била осиновена от войника от военновъздушните сили Томас Роудс и неговата съпруга Бети. Те я кръстили Мери Ан Роудс.

Даяна се беше качила на самолета за Оклахома Сити, за да говори с осиновителите на Ейнджъл. Разказали й, че когато осиновили Мери, смятали, че са неспособни да имат собствени деца, но една година по-късно госпожа Роудс забременяла. След това родила още три деца.

— Каза, че се били отнасяли с нея като с принцеса — каза Даян. — Майката я нарече крадлива неблагодарна малка кучка. Разказа, че мъжът й държал пари в брой в кутия на тавана, а Ейнджъл я опразнила, преди да си замине. Аз винаги оставям визитка и казвам на хората, ако се сетят за нещо друго, да ми се обадят. Няколко часа по-късно звънна мобилният ми телефон. Беше една от дъщерите им, седемнадесетгодишната Ребека. Беше уплашена до смърт. Каза, че родителите й не са ми разказали цялата истина.

Млъкна и се вторачи в тавана. Обичаше да драматизира нещата.

— Какво? — попитах аз. — Хайде де, продължавай.

— Каза, че баща й правел разни лоши неща с Ейнджъл.

— Какви лоши неща?

— Сексуално насилие. Каза, че продължавало от години и накрая на Ейнджъл й писнало. Освен това каза, че майка й биела Ейнджъл много жестоко.

— А Ейнджъл защо не е казала на никого?

— Майката е религиозна откачалка. Всекидневната прилича на параклис. Каза, че образовала децата си вкъщи, и подчерта, че строго наблюдава какво гледат по телевизията и какво четат. Останах с впечатлението, че не им позволява дори да имат приятели. Вероятно Ейнджъл не е разполагала с кой знае какви възможности да се оплаче някому. Или просто е била прекалено уплашена. Та сестра й ми каза, че Ейнджъл бягала няколко пъти и полицията я връщала у дома, затова отидох в управлението на градската полиция на Оклахома Сити и взех копия от докладите. През 2001 е успяла да избяга само на десет преки. Заключила се в тоалетната на един супермаркет. Полицията дошла и я отвела право вкъщи. Избягала отново през 2003-та. Открили я да върви покрай магистралата на десетина километра от тях и пак я върнали вкъщи. И да им е казала за сексуалното насилие, вероятно не са й повярвали.

След това Даян насочи вниманието си към Ърлин Барлоу. Бях я помолил без много шум да провери някои неща и й платих от джоба си.

— Няма криминално досие. Съпругът й е бил шериф на Макнийри Каунти от 1970 до 1973 година. Подал си оставката при много подозрителни обстоятелства и влязъл в бизнеса със стриптийз клубове. Тя е постоянно до него, докато миналата година той не умира от сърдечен удар. Сякаш няма никакви врагове или поне аз не успях да открия такива. Разговарях с неколцина от служителите й. Всички са й верни.

— Корвет?

— Няма корвет. Или по-точно няма документална следа от такава кола.

— А Джули Хейс?

— Много лошо момиче. Три пъти обвинявана за притежание на наркотици, две кражби, три обвинения за проституция. Повечето арести са в района на Далас и Форт Уърт. Никой не каза добра дума за нея. Тя е голям проблем.

— Говори ли с нея?

— Опитах. Първия път, когато отидох в жилището й, беше толкова надрусана, че не можеше да говори. Втория път ми каза да се разкарам и ми затръшна вратата.

След час бях на път за кабинета на съдебния психиатър, когото бях помолил да прегледа Ейнджъл. Том Шорт оглавяваше факултета по психиатрия в щатския университет на Източен Тенеси. Нисък и чорлав, той, изглежда, прекарваше дълго време в свят, който никой друг не разбираше. Бях се запознал с него пет години по-рано на един семинар за смъртното наказание в Нашвил, където той прочете лекция за психиатричната преценка при търсене на смекчаващи вината обстоятелства. Оттогава го бях използвал в седем случая и с времето станахме приятели. Преди да се запозная с Том, не вярвах много в психиатрията, но неговата необикновена способност да диагностицира лични разстройства и психически заболявания ме накара да си променя мнението. Имах му пълно доверие.

— ПТСР — изстреля той още щом влязох в личния му кабинет. Седеше зад писалището си и дъвчеше мундщука на лула — дъвчеше я, за да не пуши. Никога не го бях виждал без нея и никога не я бях виждал запалена.

— Посттравматично стресово разстройство?

— Хронично и много силно. Но отговаряше уклончиво за причинителя на стреса. Подозирам, че е била изнасилена от осиновителя си.

— Защо?

— Защото ако причинителят на стреса беше катастрофа или нещо, на което е станала свидетел, щеше да ми каже. Развълнува се и започна да отговаря уклончиво, когато я попитах за баща й.

— Способна ли е да извърши убийство?

— При подходящи обстоятелства всеки е способен. За съжаление нямам кристална топка.

— Не виждам как би могла да убие Тестър — подхвърлих. — Първо, той е най-малко сто и двадесет кила. А тя колко тежи? Петдесет и два — петдесет три? Просто не виждам как би могла да надвие такъв мъжага.

— Нивото на алкохол в кръвта му е било два промила и седем, а освен това е бил под влиянието на упойващи вещества. И десетгодишно дете би могло да го убие.

— Знам, но когато разговарям с нея, тя няма излъчването на убийца.

— Аз гледам на нея клинически — каза Шорт, — а ти емоционално. Красотата и ранимостта й замъгляват погледа ти.

— Значи смяташ, че тя го е убила?

— Не съм казал подобно нещо, а че е възможно. Някои жертви на ПТСР преминават в дисоциативно разстройство, когато причинителят на стреса е бил много силен или се повтаря. Да речем, че нейният осиновител я е насилвал сексуално в течение на години, което подозирам. Тя избягва. След това изведнъж се оказва сексуално насилена от този Тестър. Може да е преживяла нещо като срив и да го е убила. Това може да обясни и необикновено големия брой рани по тялото и обезобразяването.

— Би ли го помнила?

— Може би като сън, но със сигурност да.

— Ще носи ли правна отговорност за постъпката си, ако това се е случило?

— Вероятно не. Мисля, че бих могъл да свидетелствам, че при тези обстоятелства тя не може да носи отговорност за действията си. В този момент е била неспособна да различава правилното от неправилното.

— Проблемът за нас е, че за да си осигурим тази защита, тя трябва да признае, че го е убила.

— Така е.

— Тя казва, че не го е убила.

— Знам.

— И докъде я докарахме?

— Тя не ми е казвала, че го е направила. Що се отнася до мен, не го е извършила. Всичко, което ти казах, е чиста теория.

— Водил ли си си бележки?

— Разбира се.

— Пусни ги в машината за рязане на хартия.

След като бях привлякъл вниманието на Том — нещо, което ставаше трудно, — реших да го питам за Тестър-младши. Описах му с най-малките подробности случилото се между нас, включително измъченото и пълно с омраза изражение на Младши в нощта, когато ходих до къщата му.

— Грешка ли съм направил? — попитах.

— Всъщност — започна той — да отидеш там не е било толкова лоша идея, както може да ти се струва. Показал си му, че действията му може да доведат до сериозни последици. Може би този уплах го е върнал отново в действителността или поне за малко. Виждал ли си го оттогава?

— Не.

— Сигурно си го подплашил.

— Нямаше вид на изплашен. Смяташ ли, че ще се появи отново?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Вероятно ли е?

— Зависи.

— От какво?

— От това как ще представиш баща му, когато започне делото. Трябва сериозно да си помислиш.

25 юни 16:00

След срещата си с Даяна и Том бях едновременно загрижен и уплашен. Реших, че е време да проведа един сериозен разговор с клиентката си. Исках да обсъдя с нея някои от по-инкриминиращите доказателства, но по-важното беше, че исках да проверя как ще се държи Ейнджъл при кръстосан разпит. Ако аз успеех да я хвана в лъжа, можеше да го направи и районният прокурор.

Тя вече не носеше белезници и окови на краката — очевидно вече не я смятаха за опасна. След като бях научил истинското й име, я попитах как иска да се обръщам към нея. Отговори, че иска да бъде наричана Ейнджъл. Мери Ан вече я нямало.

— Как се справяш? — попитах.

— Добре. Надзирателите се отнасят добре с мен.

Всеки път, когато я посещавах, се смайвах от нещо различно: гладкостта на кожата й, очертанията на лицето, пълните устни. Тя беше изключително красиво момиче, факт, който щеше да направи онова, което възнамерявах, още по-трудно.

— Има няколко неща, за които трябва да те питам. Някои неща, които ме притесняват. Искам да ми кажеш истината.

На лицето й се появи учудено изражение, но въпреки това тя кимна.

— Първо, искам да знам за връзката ти с Джули Хейс.

— Какво по-точно?

— Имаш ли някаква представа защо ще казва на полицията, че през нощта, когато е убит преподобният Тестър, ти и Ърлин сте си тръгнали от клуба веднага след него?

Бръкнах в куфарчето си, извадих копие от показанията на Джули и го оставих пред Ейнджъл.

— Това е копие от показанията, които е дала пред БРТ. Прочети ги.

Ейнджъл се вторачи за кратко в листовете, после отново вдигна очи към мен.

— Защо е казала това?

— Добър въпрос. Защо според теб?

— Не знам.

— Веднага след Тестър ли си тръгнахте с Ърлин?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Е, Джули казва, че сте го направили, и след като е подписала показанията си, сигурен съм, че ще свидетелства на процеса. Сърди ли ти се за нещо?

— Не мисля.

— Да я е яд на Ърлин по някаква причина?

— Не знам.

— Ревнуваше ли отношенията ви с Ърлин?

— И дума не ми е казвала по този повод.

— Виждала ли си някога Джули и Ърлин да спорят или да се карат за нещо?

— Не.

— Онази нощ Ърлин ли те закара вкъщи?

— Да.

— Каква кола караше?

Тя се поколеба.

— Какво?

— Каква кола караше Ърлин тази вечер?

— Нищо не разбирам от коли.

— Имаш ли представа как изглежда шевролет „Корвет“?

— Не.

— Стига, Ейнджъл, това е спортен автомобил. Лъскав и бърз. Трябва да е бил червен.

— Наистина не разбирам нищичко от коли.

— На следващия ден Ърлин същата кола ли караше?

Тя отново се поколеба и ме помоли да повторя въпроса.

— Нали Ърлин те откара вкъщи през нощта, когато беше убит преподобният Тестър?

— Да.

— Закара те до вкъщи с нейната кола. Нали така?

— Да.

— На следващия ден същата кола ли караше, или друга?

— Не знам. Предполагам, че същата. — Погледна нагоре, докато отговаряше, затова си помислих, че може би лъже, и продължих да разпитвам за колата.

— Джули е казала пред полицията, че в нощта, когато е убит Тестър, Ърлин карала червен корвет. Казала е, че Ърлин се е отървала от нея и на следващия ден вече е била с друга кола. Това истина ли е?

— Не мисля.

Въздъхнах. Исках да й повярвам, но неопределеността на отговорите й не ми помагаше. Реших да я притисна по-здраво, затова леко повиших тон и треснах с длан по масата.

— Това ли ще кажеш на прокурора, когато ти зададе същите въпроси на свидетелската скамейка? Така ли ще му отговориш? „Не мисля“? Ако смяташ да отговаряш така, направо ще те разкъса. А сега ми отговори честно! На следващия ден Ърлин друга кола ли караше, или не?

Звукът от стоварената върху масата длан я беше смаял, а от повишения тон започна да губи контрол.

— Не. Мисля, че караше същата кола.

— Мислиш? Мислиш, че е карала същата кола? Ейнджъл, това не е достатъчно убедително. Това е уклончив отговор. Съдебните заседатели не си падат по уклончивите отговори.

— Какво трябва да кажа?

— Защо не опиташ с истината? Тук сме само двамата. Ако ми кажеш, че на следващия ден Ърлин е карала различна кола, няма да изскоча навън и да разкажа на полицията, нито пък на Ърлин, че си ми казала.

Тя скръсти ръце на гърдите си и кръстоса крака — класическа защитна поза — и започна да се полюшва напред-назад със стола. Очевидно се бореше със самата себе си, опитваше се да вземе някакво решение.

— Госпожа Ърлин не е убивала никого.

— Не съм казал, че го е направила.

— Но си го мислиш. Знам. — Права беше. Бях започнал да вярвам, че Ейнджъл защитава Ърлин. Ако беше истина, това бе грешка, която можеше да й струва живота.

— Джули казва, че Ърлин е сменила колата на следващия ден след убийството на Тестър. Твърди, че с Ърлин сте си тръгнали веднага след като Тестър си е заминал от клуба. Значи или Джули лъже, или ти и Ърлин. Ако лъже Джули, трябва да знам защо. Ако лъжете вие двете, пак трябва да знам защо. И така. Кой лъже?

— Джули.

— Защо?

— Не знам.

— Тогава ми разкажи за колата на Ърлин. На другия ден след убийството на Тестър с друга кола ли беше?

— Не.

Отново се озовахме в началото. Джули лъжеше и единствената причина, която можех да посоча на журито, беше, че е наркоманка, която може би я е яд или ревнува отношенията, възникнали между Ърлин и Ейнджъл. Не знаех дали съдебните заседатели ще повярват на подобно обяснение.

— Сега можеш да си свалиш ръцете.

— Какво?

— Ейнджъл, хората си скръстват ръцете, когато имат чувството, че са заплашвани или нападнати. Това е признак за защитна реакция и не искам да го правиш, когато седнеш на скамейката на свидетелите. А сега ми разкажи за синината на лицето ти. Онази, която е заснела полицията.

Тя отново се поколеба и несъзнателно докосна с пръсти бузата си. После започна бързо да премигва.

— Ударих се в една врата — отговори накрая.

— Кога?

— Мисля, че на следващия ден.

— Къде?

— В клуба. Точно се готвех да мина през нея и някой я отвори от другата страна. Удари ме право в лицето.

— Ърлин ми каза, че след убийството на Тестър не си стъпвала отново в клуба.

— Вярно. Значи трябва да е било предишния ден.

— В деня, когато Тестър е бил убит?

Тя кимна.

— Сигурна ли си?

— Аха.

— Кой беше от другата страна на вратата?

— Не помня.

— Не си спомняш човека, който те е ударил толкова силно, че ти е направил синина на бузата?

— Спомних си. Беше Хедър.

На челото й се бяха появили малки капчици пот и реших малко да намаля натиска. Запитах се дали Хедър ще потвърди, че е блъснала Ейнджъл с вратата, и си отбелязах да накарам Даян Фрай да говори с нея. Ейнджъл съзнателно беше свалила ръцете от гърдите си и ги беше положила върху масата. Забелязах, че се някак обезцветени. Не силно, но и двете бяха леко бледи до около два сантиметра и нещо над китката. Спомних си, че Ърлин ми бе казала да я питам за ръцете й. Докоснах лекичко едната.

— Какво ти е на ръцете? — попитах възможно най-внимателно.

— Изгорих ги, когато бях малка. — Думите бяха безизразни, монотонни, а изражението й изведнъж стана празно.

— Как?

— Правех овесена каша на братята и сестрите ми. — Замълча доста продължително. — И изпуснах лъжицата в тенджерата… без да искам. — Отново направи пауза.

— И?

— Мама Бети ми натика ръцете в кашата и ме накара да я извадя.

— Боже мили! Ейнджъл, значи ръцете ти изглеждат така заради изгарянията?

Тя кимна.

— На колко години си била?

— Не съм сигурна. На пет, може би на шест.

Потреперих. Тя описваше случилото се, сякаш описваше разходка в парка. Изведнъж беше станала далечна и безразлична, сякаш някой е изключил шалтера й.

— А осиновителят ти? И той ли ти причиняваше злини?

Повторно кимване.

— Искаш ли да ми разкажеш за това?

Сълзи започнаха да пълнят очите й. Тя не отговори, но нямаше и нужда.

— Често ли си случваше?

Тя кимна отново и сълзите започнаха да се стичат по бузите й.

Започна да казва нещо, но спря. Внезапно осъзнах, че участвам в състезание по теглене на въже, в което Ейнджъл играеше ролята на въжето. Някой друг дърпаше от другата страна и заподозрях, че това е Ърлин. Тя избухна в сълзи, стана и се подпря на масата. Раменете й почнаха да се тресат, устните й потреперваха беззвучно. Риданията се усилваха с всяка секунда и преди да се усетя, тя изпадна в истерия.

— Моля те — казах, когато спря да си поеме дъх след едно особено пронизително ридание. — Ейнджъл, трябва да се успокоиш. Единственото, което искам, е да науча истината.

Тя ми хвърли поглед, който ми казваше, че съм прекалил, и си пое дълбоко дъх.

— Защо не искаш да ми повярваш? — изпищя. — Казах ти, че не съм го убила! Защо ми задаваш всички тези въпроси? Смятах, че си на моя страна. Мислех те за приятел!

Обърна се и започна да блъска с юмруци по вратата.

— Моля те, почакай. Успокой се, Ейнджъл. На твоя страна съм. — Станах от стола и протегнах ръка, за да докосна рамото й.

— Не ме докосвай! Стой настрана от мен!

Вратата се отвори и тя почти се строполи в ръцете на единия от двамата надзиратели. Тръгнах към нея, но вторият надзирател заби пръст в гърдите ми и каза:

— Назад. — Каза го съвсем сериозно, а и като се имаше предвид, че беше въоръжен и готов да защити точно тази затворничка, побързах да се подчиня.

Вдигнах ръце и отстъпих назад в стаята, а той тресна вратата пред лицето ми.

28 юни 13:30

В събота следобед Рони дойде в задната стаичка на клуба. Ърлин, която бързаше да навакса с канцеларската работа, веднага разбра, че нещо го тревожи. Рони имаше толкова сладка малка трапчинка на брадичката. Когато беше разстроен, изражението му ставаше такова, че двете страни на трапчинката се издуваха и заприличваха на възлите по ствола на бреза. Тази трапчинка напомняше на Ърлин за Гюс, което си беше съвсем естествено, след като Рони му беше племенник. Не беше толкова красив като Гюс, но въпреки това хващаше око: висок и добре сложен, с тъмноруса коса и сини очи. Единственото, което Ърлин не харесваше, бяха грозните татуировки по цялото му тяло: излизаха изпод ризата и се катереха по шията и врата и изпълзяваха от ръкавите, откъдето се спускаха надолу чак до върховете на пръстите. Заради тях приличаше на бандит.

— Какъв е проблемът, скъпи? — попита Ърлин. — Имаш вид на човек, чието куче току-що е било застреляно.

— Пак ни прекараха.

Мамка му. На Ърлин не й харесваше, че носи толкова неприятна новина, особено след посещението при сладката малка Ейнджъл в затвора. Ейнджъл беше толкова смазана, колкото не я беше виждала никога. Бедничката. Разказа й, че господин Дилард се нахвърлил върху нея с всякакви неудобни въпроси. Дори попита Ърлин дали не смята, че имат нужда от друг адвокат. Но Ърлин веднага изясни нещата. Господин Дилард е точно онова, от което имат нужда. Говори на Ейнджъл толкова дълго, колкото й разрешиха да остане. Когато си тръгна, Ейнджъл вече се чувстваше много по-добре. Ърлин дори успя да я накара да се усмихне няколко пъти. Но рее още й беше много мъчно за нея. Горката, вече беше преживяла толкова ужасни неща. Сърцето я болеше, че трябва да я гледа как отново страда.

— С колко?

— Малко повече от шейсет грама.

На Ърлин не й се занимаваше с тази търговия, но Гюс беше направил толкова пари през годините, че трябваше да е голяма глупачка, за да не продължи от мястото, където бе спрял. Това беше бизнес, който се въртеше изцяло с пари в брой, и след като Рони се занимаваше с получаването на стоката и доставките и продажбата в клуба, не причиняваше особени главоболия на Ърлин. Проблемът беше, че хората, от които купуваше стоката, бяха подли и алчни. Винаги се опитваха да я прецакат, сякаш смятаха, че няма да забележи или няма да направи нищо дори ако разбере, че са я измамили. Тя си мислеше, че тъй като Гюс вече го няма, те вярват, че могат да си правят, каквото искат. Мамка му, защо не можеха да играят почтено?

— Разполагаме ли с други хора, които можем да използваме? — попита Ърлин.

— Четирима, освен тези типове. Един в Атланта…

— Не ми казвай, сладък. Не искам да знам къде са. Не искам да знам нищо за тях.

— Съжалявам — извини се Рони. Беше толкова внимателен.

— Ще ти кажа какво трябва да се направи — продължи Ърлин. — Първо, отиваш и се оправяш с твоите хора в Атланта. Могат ли да ни дадат същата цена?

— Цената ще е същата, а качеството по-добро — отговори Рони. — Единствената причина да работя с тези глупаци беше, че са много по-близо и се съгласиха да се срещаме на половината път. Това ми спестяваше много време.

— Смятам, че неудобството си заслужава. Не мислиш ли? — Ърлин погледна към тавана и направи муцка. — А сега — продължи, — какво да правим с тях?

Знаеше, че Рони таи в себе си злобна жилка, широка като река Тенеси, но пък иначе наистина беше добро момче. Като млад беше направил няколко бели — Ърлин трябваше да признае, че бяха по-големи от тези на другите момчета, — и прекара няколко години в щатския затвор в Морган Каунти. Когато излезе, нямаше къде да отиде, нито можеше да си намери работа, затова се обади на чичо си. Гюс беше много привързан към момчето и го покани да дойде да работи в клуба. Седна с него и му обясни, че ако внимава и е честен, той ще се погрижи най-голямото момче на брат му да изкарва добри пари.

Ърлин трябваше да му признае, че се зае сериозно с работата. Първото нещо, което го научи Гюс, беше, че хората, които продават дрога, не трябва да я ползват. Най-големият проблем на Рони като млад беше, че смъркаше и пушеше толкова неща, че не можеше да мисли трезво. Затова Гюс му каза, че само да чуе, че Рони се друса, веднага излита. Вторият урок, който му преподаде Гюс, беше, че който краде, плаща цената. Рони беше влязъл в затвора за много неща, между тях и за кражба. Гюс му каза, че няма да търпи да открадне и цент.

Рони започна да работи в клуба, сервираше на бара и продаваше наркотици. През първата година Гюс зорко го държеше под око, но той се справяше много добре и не след дълго започна да движи целия бизнес на Гюс с дрогата. Гюс започна толкова да му се доверява, че когато нещо се объркаше, просто оставяше на Рони да се оправя. А от това, което й беше разказвал Гюс, тя знаеше, че Рони много го бива да оправя проблеми, особено ако може да причини болка някому.

Обаче най-хубавото от всичко беше, че Рони не задигна и цент. Ърлин се гордееше като майка с това момче, макар да подозираше, че честността на Рони се дължеше поне отчасти на страха, че чичо Гюс ще го убие, ако задигне нещо. Гюс не беше човек, с когото да си мешаш шапките, особено когато става дума за пари.

След смъртта на Гюс Рони я попита дали може да продължи да работи както досега. Ърлин се сети за многото пари, които Гюс беше направил с дрогата, затова отговори:

— Разбира се, скъпи. Трябва да съм глупачка, за да те накарам да спреш.

Рони плащаше на Ърлин всяка вечер. В брой и точен като часовник. Оказа се наистина добро момче и Ърлин изпитваше усещането, че в това има пръст и тя.

— Знаеш ли какво — каза Ърлин, — защо не направиш онова, което би ти наредил Гюс? Не искам да знам подробностите.

— На мен ми звучи добре.

— Прекрасно — усмихна се Ърлин. — И като стана въпрос за оправяне с лоши хора, имам един малък проблем, за който също се нуждая от помощта ти.

Имаше едно момиче, за което трябваше да се погрижи, а Рони беше точният човек за тази задача.

1 юли 10:10

Тази Тейт му писа най-неочаквано и той си помисли, че сигурно се възбужда от убийци. Тъй като нямаше какво друго да прави, Мейнард Буш й отговори. Не го биваше много в писането, но на кого му пукаше? Знаеше достатъчно, за да оцелява. Тя му писа отново и той пак й отговори и преди да се усети, вече си пишеха през няколко дни.

Мейнард започна дебело да маже с баданарката. Играеше си с нея като с китара. В началото само се ебаваше, но после му хрумна блестяща идея. Нямаше представа дали щеше да се получи, но със сигурност си заслужаваше да опита.

Първото, което направи, беше да разговаря със своя тъп адвокат Джо Дилард, за да го накара да уреди работата така, че Тейт да може да му дойде на свиждане. След това започна да работи върху нея. Изтърси й толкова глупости, че тя едва не се побърка. Каза й, че е самотен и се нуждае от приятел. Това беше пълна лъжа. Мейнард нямаше приятели и не искаше да има. Накрая те винаги го ядосваха и след това се налагаше да ги убива. За Мейнард да убие човек не беше по-различно от това да убие куче или заек.

Когато каза на Бони Тейт, че има нужда от приятел, видя, че почти й разби сърцето, затова продължи да дълбае с тънкото длето. Разказа й, че когато бил малък, майка му била наркоманка, а баща му бил в затвора. От нещата, които каза на Бони, единствено това беше истина. Разказа й, че всяка вечер си лягал гладен, което беше измислица. Добави, че нямал обувки. Още една лъжа, която обаче я накара да се разплаче. Което само подсети Мейнард как разреваваше малката си братовчедка. Когато майката на момичето се обърнеше, Мейнард забиваше с все сили пръст в подмишницата на малката кучка и тя започваше да вие като линейка в нощта. Не го хванаха, естествено. Той беше твърде умен и бърз.

Четири дни преди деня, когато трябваше да започне процесът, той се подсигури, че Бони ще дойде на свиждане. Вече беше време да изиграе картите си.

— Знаеш ли, ти си единственият ми посетител — започна Мейнард, вторачен в закръглената грозновата брюнетка. — Ти си единственият човек, на когото имам доверие. — Наблюдаваше я внимателно. Тя поглъщаше думите му.

— Бони, искам да ти благодаря за всичко, което направи за мен — продължи Мейнард. — Ти ми даде надежда, когато тя беше напълно изгубена за мен. — Трябваше да напрегне всички сили, за да не се изкикоти. Беше разказал на неколцина от другарчетата си в затвора, че Бони Тейт е толкова грозна, че би накарала товарен влак да поеме по междуселски път.

— Бони, мисля за теб през цялото време. Всяка нощ те сънувам. Мисля си, че може би те обичам.

Тя го гледаше и той видя, че очите й се напълниха със сълзи. Действаше!

— Бони, смяташ ли, че и ти ме обичаш?

Тя кимна.

— Да, Мейнард, мисля, че може би и аз те обичам.

— Бони, ако някога изляза оттук, ще останеш ли с мен? Моля те, кажи да. Това ще значи толкова много за мен.

— Да, ще остана с теб.

— Бони, трябва да те питам нещо. Това е много важно и не бива да казваш на никого. Мога ли да ти се доверя?

— Мейнард, знаеш, че можеш да ми вярваш.

— Ако ти кажа, че знам как да изляза оттук, ще ми помогнеш ли? Кажи, Бони, ще го направиш ли? Това е единствената възможност, която ми остана. Ако не ми помогнеш, ще ме убият.

Не й трябваше много време, за да каже „да“.

— Добре — усмихна се Мейнард. — А сега слушай много внимателно. Трябва да направиш точно това, което ти казвам.

2 юли 09:05

Малко след девет влязох в съдебната зала на съдия Глас и седнах доста назад зад една от колоните, където той нямаше да може да ме види. Сара и служебният й защитник бяха постигнали споразумение с помощник районния прокурор и тя се готвеше да внесе обясненията си. За мое облекчение в отделението за съдебните заседатели нямаше репортери.

Доста будувах и се тревожих заради Сара. След като мина известно време, гневът ми избледня. Все още смятах, че Сара трябва да си плати за стореното, но знаех, че времето в затвора няма да й е от полза. Никога не бях виждал затворът да е помогнал някому.

Тя се беше съгласила да се признае за виновна за две рецидивистки кражби и да приеме минималните присъди от по три години за всяка, като предварително мине през съдебно разглеждане на неизпълнението на изискванията на условното освобождаване. Двете присъди щяха да текат едновременно. Според закона в Тенеси тя имаше право да бъде помилвана, след като излежи десет месеца, и имах намерение да говоря в нейна полза при първото разглеждане на молбата й за помилване. Заради пренаселеността на държавната система от места за задържане осъдените на по-малко от три години излежаваха присъдите си в окръжни затвори. Това означаваше, че няма да откарат Сара в женския затвор в Нашвил, а щеше да си остане във Вашингтонския окръжен център за задържане. Щях да мога да я посещавам и да се опитам да оправя нещата. Вече би трябвало да съм отишъл да я видя, но се страхувах, че пак няма да стигнем доникъде.

Както обикновено съдия Глас беше кисел, зъбеше се на защитниците и съскаше срещу подсъдимите. Една жена от зрителите беше забравила да изключи мобилния си телефон и когато той започна да звъни, съдия Глас я повика да излезе отпред и така яростно я наруга, че тя ревна със сълзи.

Той обяви случая на Сара и един съдебен пристав я въведе в залата. В торбестия затворнически комбинезон сестра ми изглеждаше дребна и крехка и си помислих, че белезниците и оковите на глезените са напълно излишни. Тя затътри крака до подиума и впи очи в пода.

— Щатът Тенеси срещу Сара Дилард — обяви съдия Глас. После погледна към Лиза Мейс и попита: — Това ли е сестрата на господин Дилард?

— Да, ваша чест.

Надявах се, че Глас няма да използва неприязънта си към мен като повод да отхвърли съдебното споразумение и да даде на Сара по-тежка присъда. За всеки случай се смъкнах надолу в стола.

— Какво е направила този път? — попита съдия Глас.

— Откраднала е колата на дъщерята на господин Дилард и огърлица на неговата съпруга — обясни Мейс. — Разменила е огърлицата за кокаин и блъснала колата.

— Значи и крадец, който не подбира — обяви Глас. — Краде от всички в семейството. Как се е добрала до ключовете на колата? Стъклото ли е строшила?

— Не, ваша чест. Доколкото разбрах, наскоро я пуснали от затвора и господин Дилард я приютил. Опитал се да й помогне. А тя му се отплатила по такъв начин.

Надявах се, че Глас просто ще разгледа исканията до съда и няма да задава повече въпроси. Ставаше дума за най-обикновено споразумение. Всяка година разглеждаше стотици подобни.

— Тази съдебна форма твърди, че е обвинена в две рецидивистки кражби — каза Глас. — Снощи прочетох предварителния доклад. Тя краде и се друса в течение на вече почти двадесет години. Защо се съгласяваш на едновременни присъди?

— Съгласихме се по молба на жертвата, ваша чест. Правим го непрекъснато.

— Искаш да кажеш, че господин Дилард е помолил тя да излежи само три години за стореното? И то след всичко останало, което е направила?

— Да, господине.

— Къде е той?

— Вероятно някъде из съдебната палата.

— Е, намерете го и го доведете тук. Искам да говоря с него.

Аз се изправих със зачервено лице и тръгнах напред.

— Тук съм, съдия.

— Е, господин Дилард, радвам се, че успяхте да дойдете, след като толкова умело сте изманипулирали системата.

— Нищо не съм манипулирал — отговорих. Лиза Мейс изглеждаше изненадана да ме види. Сара ме загледа с надежда. Спрях от дясната страна на масата на защитата. — Просто не искам кръвта й, съдия. Това е първата й рецидивистка кражба.

— Първото осъждане за рецидивистка кражба — възрази съдия Глас. — В миналото е обвинявана три пъти в углавни престъпления, но всички те са били намалявани до простъпки. Предполагам, господин Дилард, че и с това не сте имали нищо общо, нали?

— Обвинявате ли ме в нещо?

— Напълно сте прав. Точно това правя. Обвинявам ви в манипулиране на правната система, за да добиете благосклонно отношение към член на семейството ви.

— А вие не бихте ли направили същото?

— Внимавай какви ги приказваш. Не съм склонен да приема каквото и да е неуважение от теб.

— Районният прокурор, служебният защитник и сестра ми, изглежда, са стигнали до споразумение, което намират за справедливо — продължих аз. — Нямам нищо общо с това. Единственото, което казах на госпожица Мейс, беше, че няма да настоявам за налагане на максималното наказание. Както стоят нещата сега, тя ще излежи почти една година.

— Господин Дилард, нека ви задам един въпрос — каза съдия Глас. — Ако тази млада жена ви беше напълно непозната и беше откраднала колата на дъщеря ви и едно скъпо бижу, принадлежащо на жена ви, щяхте ли да стоите тук и да ме молите да отсъдя минимално наказание? Особено като се има предвид досието й с минали престъпления? Хайде сега за разнообразие да кажете истината.

— Тя не е напълно непозната, така че въпросът е безсмислен — отговорих аз. — Освен това аз винаги казвам истината в съдебната зала. Проблемът е, че понякога не искате да я чуете.

— Внимавайте с езика, господин Дилард. На прага сте да бъдете обвинен в неуважение. — Гласът му започна да трепери, което означаваше, че е на прага да получи гневен пристъп, който щеше да затъмни здравия му разум.

— Съдия, моят тон не се различава по нищо от вашия — отговорих. — Това съдебно разглеждане на пледоарията на сестра ми, че е виновна, ли е, или за нещо друго? Защото, ако става дума за личната ви неприязън срещу мен, може би няма да е лошо да помислите дали да не се оттеглите като съдия и да й позволите да се признае за виновна пред непредубеден съдия.

Глас беше грубиян и като всички грубияни, се ядосваше и объркваше, когато някой му се опънеше. Наистина притежаваше властта да ме вкара в затвора, но бях сигурен, че не съм направил нищо, за да го заслужа. Ако наредеше да ме арестуват, щях да го унижа пред апелативния съд.

— Не се ласкай, момче — отговори той троснато, пак на „ти“. — Аз пазя личната си неприязън за важни хора, а ти със сигурност не влизаш в тази категория.

— Добре, тогава да свършваме с това. — Усмихнах се.

— Не приемам тази съдебна сделка в този вид — обяви Глас. — Тя може да пледира за две последователни тригодишни присъди или две едновременни шестгодишни или, ако не иска, да застане пред съда. Тя няма да излезе от моята съдебна зала с по-малко от шестгодишна присъда.

— Защо? — попитах аз. Знаех, че съдиите мразят най-много тази проста четирибуквена дума. Повечето от тях имат усещането, че няма нужда да дават обяснения. Нали са съдии. Носят тога и тя им дава властта да правят почти всичко, каквото си поискат.

— Защо ли, Дилард? Защо? Защото аз казвам така. Защото сестра ти е боклук. Не иска да работи, не плаща данъци, поглъща наркотици като прахосмукачка и на всичко отгоре е крадла. Тя е в тежест на обществото и мястото й е в затвора. Ако не искаше да влиза в затвора, не трябваше да съобщаваш на полицията за извършеното от нея. Нали ти си се обадил в полицията?

Колкото и да ми беше неприятно да го призная, той беше прав. Когато вдигнах телефонната слушалка, знаех, че излагам Сара на риска да отнесе дълга присъда. Обаче гневът ми се беше изпарил и си бях внушил, че онова, на което се е съгласила, е предостатъчно.

— Какъв е проблемът? — попита Глас. — Да не би да онемя?

— Това е между вас, районния прокурор и нейния адвокат — отговорих. — Аз си отивам.

— Приятен ден — подвикна Глас.

Обърнах се и си тръгнах ядосан и унижен. След час се обадих на Лиза Мейс и тя ми разказа, че служебният защитник отвел Сара в дъното на залата и й обяснил, че ако застане пред съда и бъде осъдена, съдия Глас може — и вероятно ще го направи — да я осъди на дванадесет години затвор.

— Тя се съгласи на шестте години — каза Мейс, — но съдията отново занарежда, че ти си се обадил на полицията. Тя му е ядосана, но най-много я е яд на теб.

5 юли 08:20

Седях заедно с Томас Уокър, с помощник районния прокурор Фред Джулиън и двама пристави в кабинета на съдията в Маунтън Сити и се приготвяхме за съдебния процес срещу Мейнард Буш. Съдебните пристави бяха Дарън и Дейвид Бауърс, весели и неразделни близнаци на петдесет и няколко. Всеки път, когато ги виждах, се смееха. След като в края на 60-те завършили гимназия в Маунтън Сити, се записали в армията доброволно, за да могат да останат заедно. Дарън в своята кафява униформа на заместник-шериф разправяше някаква история от войната. Дейвид, също униформен, седеше със зачервено лице в другия край на стаята.

— И значи влизаме ние в тоя мърляв публичен дом в Сайгон — тъкмо казваше Дарън, примижал като нахитрял чичка. — След почти цял месец в джунглата бяхме по-надървени от трикури козли. Дейви, пиян като казак, залита към дъртата виетнамска мадам, слага ръце на кръста й като Джон Уейн и започва да ломоти: „Колко за минет и чукане, госпожо Цепнати очи?“ Дъртата обаче явно знаеше повече английски, отколкото си мислеше, защото го изгледа с такъв поглед, който може да свали хрома от бронята на кола. После изведнъж му се усмихва мило и казва: „Твоето парче голямо момче?“ В началото Дейви не разбра за какво говори, но тя посочи кура му и повтори: „Покажи. Покажи ми голямото си парче!“

Дарън се закиска, опита се да каже нещо, но спря и отново се закиска. Накрая успя да продължи:

— И тогава на Дейви му светва и той се хили и й вика: „О, значи искаш да видиш кура на стария боец, а? Страх те е, че може да е твърде голям за момичетата ти?“ И значи Дейви… — Дарън отново се заля в смях. Смееше се толкова силно, че сълзи се стичаха по страните му. — Дейви си разкопча дюкяна и си извади кура пред всички. А тази мадам значи поглежда надолу към него, след това отново Дейви в лицето и кълна се в гроба на майка ми, му каза следното: „Обикновената цена за свирка и чукане е десет долара. Но за малка пишка като твоята ще взема само пет“.

Дарън се плесна с две ръце по коленете и зарева от удоволствие. Влезе съдия Ролинс, човек, който мразеше глупостите, и без дори да си направи труда да попита за какво е тази врява, нареди на близнаците Бауърс:

— Вървете да го доведете. Време е да започваме.

Дарън и Дейвид станаха и тръгнаха да доведат Мейнард Буш от стария окръжен затвор на Джонсън Каунти, който се намираше на тридесетина метра зад съдебната палата, отделен от нея с прекрасна ливада.

Съдията седна зад писалището си и заговори за някои от проблемите, които щяха да възникнат по време на процеса. След десетина минути чух нещо, което със сигурност бяха изстрели.

Пук! Пук!

Къса пауза.

Пук!

Прозорецът в задния край на кабинета на съдията, който се намираше на втория етаж, гледаше право към ливадата зад сградата и към затвора. Стигнах до него точно навреме, за да видя как Мейнард Буш се качва на дясната предна седалка на една тойота. Една жена му помагаше да влезе в колата. Жената блъсна вратата, хукна към шофьорското място, скочи в колата и подкара.

Дарън и Дейвид Бауърс лежаха с разперени крайници на тревата. Дарън беше паднал по корем, а Дейвид лежеше по гръб. Първата мисъл, която ми хрумна, когато осъзнах, какво се е случило, бе, че и двамата имат внуци.

Отне ми по-малко от минута да сляза тичешком по стълбите и да изскоча през задната врата на ливадата. Дейвид се бореше да си поеме дъх, кръвта му бълбукаше в зейнала на гърлото му дупка. Дарън не помръдваше. Притиснах с пръст сънната му артерия. Нямаше пулс. Двама надзиратели от затвора дотърчаха при нас. Единият погледна двамината проснати на земята мъже и влетя обратно в сградата.

Сгънах сакото си на топка и го поставих под краката на Дейвид. Свалих си връзката, сгънах я, пъхнах лявата си ръка под врата му, а с дясната притиснах вратовръзката върху раната, за да намаля кървенето.

— Дръж се, Дейвид! — извиках. — Ще се оправиш. Ей сега ще дойде линейката. — Той не отговори. — Дейвид, моля те, дръж се! Нали искаш да видиш внуците си отново? — При споменаването на внуците очите му потрепнаха, но кръвта продължаваше да шурти и дишането му беше накъсано. Нямах надежда, че ще оцелее.

До мен един млад заместник-шериф от Джонсън Каунти обърна Дарън по гръб и започна масаж на сърцето и изкуствено дишане. Онзи, който се беше върнал вътре, се появи с аптечка и още трима полицаи. Помогнаха ми да сменя вратовръзката с истинска превръзка.

— Какво стана? — попита единият.

— Нямам представа — отговорих. — Чух изстрели, погледнах през прозореца и ги видях да лежат на земята.

Държах превръзката толкова дълго, че ми се стори цяла вечност. И ето изведнъж се чуха далечни сирени, а малко по-късно наоколо закипя напрегната дейност. Пристигнаха две линейки и кола на пожарната, изпратени от диспечерите на бърза помощ, която се намираше само на три преки. Всички се качиха на бордюра и спряха на метър и нещо от мен. Униформени жени и мъже започнаха да ни заобикалят и аз се дръпнах. Нищо повече не можех да направя.

Закърпиха Дейвид колкото можаха, качиха го на носилка и го натовариха в линейката. Направиха същото и с Дарън, но всички знаехме, че вече е мъртъв.

Докато се отдалечаваха, стоях като замаян. В главата ми започна да се оформя една мисъл и моментално ми прилоша. Нима Мейнард ме беше използвал, за да планира и организира бягството си? Беше нещо обикновено адвокатите да помагат на клиентите си да си уреждат свиждания, но аз бях сигурен, че жената, която видях да помага на Мейнард да се качи в автомобила, е Бони Тейт. Всъщност досега не я бях виждал, но трябваше да е тя.

Сетих се какво ми беше казал Мейнард тогава: „Не казвам, че искам да се оженя за теб, но ти си доста свестен тип“.

Свестен тип. Наведох глава и се затътрих обратно в съдебната палата. Усещах краката си тежки като олово. Ръцете и ризата ми бяха покрити с кръв. Кръвта на Дейвид. Свестен тип. Крачех бавно по ливадата между двете сгради в тази прекрасна юнска сутрин сред планините на Тенеси и се чувствах всичко друго, но не и свестен. Усещах се мръсен и отвътре и ужасно исках всичко това да свърши.

7 юли 23:45

Тъй като беше неженен и разполагаше с големи доходи, а в миналото беше имал възможността да предостави определени правни услуги на господин и госпожа Гюс Барлоу, господин Чарлз Б. Дънуди не виждаше нищо лошо от време на време да си доставя удоволствията, които предлагаше мъжкият клуб „Маусес Тейл“. Пред най-близките си сътрудници описваше приключенията си в клуба като „гмуркане в тинята с леките момичета“. Не че чак се гордееше с нещата, които правеше там, но както беше казал на другарите си в клуба: „Простете ми вулгарността, но един джентълмен трябва от време на време напълно да олаби жилата“. Гюс Барлоу беше искал съвети от Дънуди по широк кръг проблеми, за които адвокатът не можеше да говори. Дънуди бързо научи, че господин Барлоу е предприемчив джентълмен, който събира големи потоци приходи и се нуждае от адвокат с пъргав ум и малко нещо авантюрист, за да отблъсне твърде любопитните институции да надничат прекалено внимателно в делата му. Тъй като Дънуди беше завършил корпоративно право и международно банкиране, а и професионалният му живот бе все по банките, той можа задоволително да удовлетвори нуждите на Барлоу. Фактът, че Барлоу плащаше добре и само в брой, направи деловата им връзка още по-приятна за Дънуди.

Госпожа Барлоу, която много добре пое делата на своя съпруг след неговата ненавременна смърт, му предостави ВИП ложата една четвъртък вечер през юли и той прекара два прекрасни часа с три от най-хубавите мръсници, които беше виждал. Трябваше да го признае на госпожа Барлоу — тя имаше отличен вкус, когато ставаше дума за наемане на курви. Вече беше започнало да става късно и Дънуди започна да отпада. Беше погълнал малко повече коняк от обикновено и беше ударил три тека. Бог да благослови виаграта!

Та докато той си седеше на бара във ВИП помещението и разговаряше с гологърдата барманка Тина, се появи госпожа Барлоу. Размениха си обичайните любезности и тя го помоли да поговорят няколко минути на четири очи. За нея бил готов на всичко, усмихна се Дънуди и те се оттеглиха в една малка ниша в ъгъла. Госпожа Барлоу отпрати момичетата и адвокатът и собственичката на стриптийз клуба останаха сами.

Тъй като беше вършил много работа за Гюс, Дънуди знаеше, че седи срещу една много богата жена — особено ако човек мери с аршина на местните представи. Не беше толкова глупав, че да я попита направо как така мъжът й трупаше толкова големи суми в брой, но човек нямаше нужда да е ядрен физик, за да се сети, че бившето ченге върши нещо поне отчасти незаконно. Дънуди подозираше, че бившият полицай най-вероятно продава наркотици, но докато му плащаше тлъсти хонорари и поддържаше пред него известно благоприличие, той нямаше скрупули да пере парите му.

— Какво мога да направя за теб, скъпа госпожо? — попита Дънуди и си помисли, че госпожа Барлоу е много привлекателна жена. Обличаше се като мръсница и приказваше като селянка, но излъчваше грубоват сексапил, подсилван от прекрасното й тяло, особено за жена на нейните години.

— Имам нужда от малко правни съвети, захарче.

— Чарлз Б. Дънуди на твоите услуги.

— Аз ще платя сметката ти тази вечер, скъпи, така че да мога да те задържа малко. Не искам да си мислиш, че се опитвам да се възползвам от добротата ти.

— Винаги можеш да се възползваш от мен — отговори Дънуди. Това щедро предложение го изненада приятно, защото беше сигурен, че сметката му е около две хиляди долара. Усамотението понякога струва доста.

Изглежда, Дънуди беше взел твърде много виагра, защото, макар да се беше представил блестящо по време на сеансите с трите момичета, изведнъж се почувства силно привлечен от госпожа Барлоу. Тя носеше бюстие на райета с дълбоко деколте, което разкриваше голяма част от великолепните й гърди. Дънуди трябваше да се насили да не зяпа и изведнъж усети, че му става. Надяваше се, че няма да се наложи сега да стане от масата.

— Зная, че не се занимаваш с криминално право — започна тя, — но съм изправена пред голямо затруднение и имам нужда от сладурче като теб, което да ми каже какво да правя.

Захарче и сладурче. Никой не се беше обръщал така към Чарлз Дънуди, а той вече не беше млад. Госпожа Барлоу беше права в твърдението си, че Дънуди не практикува вулгарното криминално право. Той смяташе, че защитата по криминални дела е сцена, на която се подвизават мошеници и мегаломани. Въпреки това всеки адвокат, който си струва парите и е внимавал в правния факултет, е добре запознат с конституционното право, а всеки глупак знае, че то е крайъгълният камък на защитата при углавни дела.

— Разкажи ми за това затруднение — подкани я Дънуди, — за да видим какво може да се направи.

Тя се наведе към него и сниши глас. Прекрасните й гърди полегнаха върху плота на масата, което до известна степен попречи на Дънуди да се съсредоточи напълно.

— Трябва да науча как най-добре да поведа кон на водопой, но да не му дам да пие.

Дънуди започна да й задава въпроси и скоро разбра, че госпожа Барлоу е замесена в нещо опасно и се опитва да манипулира положението, което обаче може да излезе извън контрол. Въпреки това странната двойка прекара един много приятен час заедно и когато си тръгна, Дънуди беше убеден, че е предоставил на госпожа Барлоу доста ценни съвети, които поне са й дали представа какво трябва да направи, за да постигне целта си.

По-късно Дънуди научи, че госпожа Барлоу е изпълнила съветите му буквално, и каза на най-близките си приятели в местния клуб, че се гордее с участието си в станалото.

9 юли 10:50

Четири безсънни нощи след бягството на Мейнард отидох на погребението на близнаците Бауърс в Маунтън Сити. Спрях пред черквата и останах в колата, която купих втора ръка, след като Младши ме беше избутал в езерото. Направих си гаргара с вода за уста и зачаках всички да влязат. Когато отвън не останаха хора, се примъкнах в задната половина на черквата. Вътре имаше поне стотина полицаи и имах усещането, че всички ме гледат. Веднага щом службата свърши, си тръгнах, без да говоря с никого.

Час по-късно минах през сложната процедура за посещение на затворник, държан в отделението за максимална сигурност в затвора „Нортист“ съвсем близо до Маунтън Сити. Затворът е кокал, хвърлен преди петнадесет години от законодателното тяло на щата Тенеси на един селски окръг, изправен пред икономическа катастрофа. Хората, създали Джонсън Каунти, бяха пропуснали едно важно условие за икономическото оцеляване в днешно време. Бяха забравили, че за да има нормална търговия, купувачите не бива да пътуват повече от половин ден.

Пътищата, които водят до Маунтън Сити, са тесни и бавни. Не можеш да стигнеш там по никакъв друг начин. В резултат никой не ходи в града. Това е причина окръг Джонсън да не събира достатъчно данъци и поради това не може да наеме достатъчно полицаи или да финансира училищата.

Обаче през 1991 г. великият щат Тенеси се готвеше да разшири системата си от затвори и започна да се оглежда за жертви. Започна да лобира пред икономически засегнати окръзи, а те, от своя страна, започнаха да лобират пред него. След като звездите по политическото небе се подредиха както трябва, Джонсън Каунти, разположен в сърцето на Апалачите и едно от най-красивите места в цялата държава, беше награден със собствен средно голям бетонен затвор, побиращ 2000 легла. Хората, уредили това, разправяха, че целта им била затворниците да работят в публично/частни проекти — една хитра смесица от капитализъм и комунизъм.

Когато влязох през главния вход, цели осемдесет души от двете хиляди затворници участваха в програмите за работа на затвора. Влязох в района за посетители и зачаках идването на надзирател. Той поиска да види служебната ми карта, претърси ме и ме снима. Подписах се в книгата за посетители и служителят ме поведе през двора, ограден с висока пет метра телена мрежа, завършваща отгоре с бодлива тел. Небето беше блестящо синьо и красотата на околните планини представляваше ироничен контраст на бодливата тел и бетонните стени.

Щом се озовах в комуникационния център, един приличащ на робот надзирател в черна униформа се обърна към мен през бронираното стъкло и поиска служебната ми карта. Сложих я на въртящата се табла от неръждаема стомана. Тя изчезна и пазачът ми нареди да продължавам. Последвах водача си обратно под слънчевите лъчи, но този път поехме по оградена с телена мрежа и бодлива тел странична алея, която водеше до отделението за максимална сигурност, където бяха затворени хора, нападнали надзиратели или други затворници.

Мнозина от населяващите отделението за максимална сигурност бяха извършили убийства след влизането си в затвора. Отнасяха се към тях, както хората се държат към опасните животни — с крайна предпазливост. Те стояха затворени в килиите си по двадесет и четири часа дневно седем дни в седмицата, освен когато ги водеха на баня два пъти седмично. Ако по някаква причина се наложеше да излязат, им слагаха белезници, окови на краката и верига на кръста. Единственият начин за общуване, с който разполагаха, бяха отворите за храна във вратите, откъдето си крещяха.

И го правеха наистина с желание.

Какофонията започна веднага щом минах през четвъртия контролен пост и влязох в блока с килии. Мъж с костюм означава само няколко неща за затворниците в отделението за максимална сигурност: ченге, адвокат или някой от затворническата администрация. А те мразеха и трите групи. Докато измина десетте метра по коридора до помещението, където щях да проведа разговора, чух всички възможни обиди на майка, сестра, съпруга и дъщеря, които е измислило човечеството.

Блокът с килии беше на два етажа, отворен в средата и с кръгла форма. Пазачът, който седеше на контролния пост, виждаше всички двадесет килии и всички затворници го виждаха през малките прозорчета на вратите. Надзирателят, як млад мъж на около двадесет и пет, ме пусна в помещението и каза:

— Отивам да го доведа. Няма да отнеме много време.

Тръгна, но се поколеба, обърна се и добави:

— Съчувствам ти.

— Благодаря — отговорих. — Аз също се съжалявам.

Мейнард Буш беше заловен отново четири часа след смелото си бягство посред бял ден от градския затвор в Джонсън Сити. Трупът на Бони Тейт беше открит в колата й на паркинга на голф клуба „Роун Вали“. Очевидно Мейнард беше получил от нея каквото бе искал и веднага след като бе отключила белезниците му, я беше гръмнал.

След като убил Бони, Мейнард поел право към майка си, която го изгонила, когато бил на четиринадесет. Мама Буш видяла Мейнард да крачи към къщата, звъннала на ченгетата и те пристигнали в галоп с извадени пушкала. Чули няколко изстрела в къщата. Мейнард не искал да отвори. След час антитерористичната част на пътната полиция на Тенеси пуснала сълзотворен газ в къщата и нахлула. Намерили Мейнард да седи на кухненската маса и да стиска изгорените си от газа очи. В чинията пред него имало полуизяден сандвич. Надупченото от куршуми тяло на майка му било простряно в краката му. Когато го попитали защо не е стрелял, той отговорил, че изразходвал всичките си муниции за майка си.

Бях разговарял с Бърнис Буш, майката на Мейнард, когато се подготвях за процеса му през май. Тя останала сама да гледа Мейнард, след като баща му влязъл в затвора, защото застрелял съседа по време на спор за границите на имотите. Странното в цялата история беше, че бащата на Мейнард бил наемател, а не собственик на парцела.

Бърнис, слаба болнава жена на петдесет и пет, живееше в барака с четири стаи на тридесетина километра от магистрала №67 в Картър Каунти, недалеч от границата на окръг Джонсън. Жилището й беше очукано като нея самата. Миришеше на кучешки говна и застоял цигарен дим. В жилището и малкия преден двор се валяха найлонови торбички, пълни с празни кутийки от бира „Кийстоун“.

Бърнис живееше за сметка на социални помощи, купони за храна и рецепти за лекарства, предоставяни й от „Тенкеър“, благородното, но зле насочено усилие на щата да осигурява здравни грижи на сиромасите. Разказа ми, че на четиринадесет Мейнард станал наркоман. Непрекъснато крадял таблетките й за успокояване на нервите и започнал да експериментира с продаван на улицата наркотик, наричан „лед“. Престанал да ходи на училище и започнал да се движи с група „малки бандитчета“, както ги нарече тя. Докато седях, вторачил поглед в нея, не можех да си представя, че има по-лоша група от тази, към която принадлежи тя.

Каза ми, че имала едно старо куче, Кикот, кръстила го така заради странния му лай. Когато спомена за него, изведнъж се подмлади с десет години и грубият й глас стана нежен. Една вечер четиринадесетгодишният Мейнард се прибрал късно и надрусан и седнал на дивана. Тя влязла в стаята, за да се опита да поговори с него, но той бил възбуден и говорел несвързано. Затова тя тръгнала да се връща в стаята си. В този момент Кикот скочил на дивана и близнал Мейнард по лицето. Той го хванал за кожата на врата, изнесъл го в градината, извадил пистолет изпод колана си и го прострелял в главата.

На следващата сутрин, когато Мейнард се събудил, тя му казала да избира между две възможности: или да се махне, или да влезе в затвора. Той бил имал неприятности и преди и в момента бил с условна присъда. И двамата знаели, че ако тя звънне в полицията, веднага ще го откарат в някой затвор за малолетни. Мейнард избрал да се махне. Тя била доволна, че си тръгнал, защото се притеснявала, че ако го затворят, може да изгуби някои от социалните си помощи. Събрал някои неща в една стара мешка и към три следобед същия ден се качил в кола с неколцина свои приятели. Оттогава не го била виждала. Каза, че го мрази, защото й убил кучето.

Шест часа след ареста на Мейнард и връщането му в затвора съдия Глас се обади в кабинета ми.

— Искам да вървим напред и да насроча нова дата за първия процес — започна той, — а ти можеш да го защитаваш и по новите обвинения. Обвинен е в бягство, четири предумишлени убийства, заговор за извършване на предумишлени убийства. Нали няма да имаш нищо против?

Дали съм нямал нещо против? Това беше най-тъпият въпрос, който бях чувал. Процесът на Ейнджъл ме притискаше, непрекъснато се озъртах за Тестър-младши, майка ми умираше, сестра ми беше в затвора и се чувствах донякъде виновен за смъртта на Дейвид и Дарън. И като капак знаех, че ако защитавам Мейнард, след като е убил двама обичани заместник-шерифи, ще си създам нови неприятели в Джонсън Каунти и вероятно ще се наложи да продължа да практикувам право поне още две години. Имам ли нещо против?

— Съдия, казах ви, че не искам повече дела. Напускам тази работа.

— Виж, всички си имаме проблеми — отговори той. — В момента моят най-голям проблем е да се оправим с това лайно. Вече си назначен за първите две убийства, още няколко няма да ти навредят. Сключи сделка за всички наведнъж и приключи с тази работа.

— Господин съдия, вие не ме слушате.

— Процесуалното право казва, че мога да те назнача да защитаваш, когото си поискам. Ако откажеш, мога да те осъдя за неуважение. Сега или се дръж като професионалист, или ще те обвиня в неуважение и ще те пратя в затвора.

— Къде са го затворили? — попитах. Държеше ме за топките и го знаеше.

— Доколкото знам, са го откарали в отделението за максимална сигурност в Нортист. Трябва да бъде обвинен колкото може по-бързо, освен ако не успееш да го накараш да подпише, че се отказва от това си право. Мислиш ли, че ще успееш?

— Нямам представа. Трябва да го попитам.

— До петък да говориш с него.

— Ще ида след погребенията — обещах аз.

Младият як надзирател се върна придружен от още двама също толкова здрави и млади колеги плюс Мейнард, който крачеше между тях и се усмихваше самодоволно. По лицето и ръцете му имаше синини — предположих, че са дело на полицията. Надзирателите го сложиха да седне на стола срещу мен. Нямаше куки в пода, където да могат да закачат веригата, затова я прекараха няколко пъти през краката му и я заключиха за краката на стола. По такъв начин, ако решеше да се нахвърли върху мен, щеше да се наложи да повлече и стола.

— Искате ли да останем в стаята? — попита един от надзирателите.

— Не, благодаря. Много пъти досега съм разговарял с господин Буш.

— Ако имате някакви проблеми, просто викнете. Ние ще сме пред вратата — каза той.

Погледнах Мейнард. На раирания му гащеризон, и на предницата, и на гърба, пишеше „Максимална сигурност“. Той зяпаше в нищото с отвратително самодоволна усмивка на лицето.

— Много беше зает тия дни — подхвърлих.

— Благодаря за помощта — отговори той.

— Кучи син. Ти ме използва.

— Прав си и за двете. Майка ми беше кучка и да, поиграх си с теб. Обаче да не ти пука. Аз си поиграх с всички. Защо смяташ, че толкова много настоявах за смяна на мястото на процеса? Знаех, че ония тъпаци в Маунтън Сити няма да са толкова добри в охраната.

— Защо, Мейнард? — попитах. — Защо ти трябваше да отидеш и да направиш нещо толкова глупаво?

— От двадесет години исках да видя сметката на тая безполезна стара чанта. Трябваше да го направя, когато бях дете. Единственото, за което съжалявам, е, че нямах повече време за нея. Исках да я видя как страда.

— Това ли е единствената причина да избягаш? За да убиеш майка си?

Той се усмихна.

— И тази Тейт? Защо?

Той вдигна рамене.

— Тя забаламоса онези заместник-шерифи, даде ми пистолета и след това ме откара, точно както й бях казал. Тоест беше също толкова виновна за смъртта им, колкото и аз. Не мисля, че щеше да й хареса в затвора, затова й направих услуга. Между другото вече не ми трябваше.

— Сега си обвинен в още четири убийства — казах. — Двамата заместник-шерифи, Бони Тейт и майка ти.

— Знам колко са убитите. Мога да броя.

— Съдията иска първо да те съди за подрастващите, след това за полицаите, след тях Бони и после заради майка ти. Обаче имат малък проблем. Законът казва, че трябва да ти отправят тези обвинения колкото може по-бързо. Обикновено го правят седемдесет и два часа след ареста, но заради твоята охрана ще изгубят малко повече време. Тук нося писмен отказ, който трябва да подпишеш. Той им разрешава тридесет дни, за да ти отправят новите обвинения, но те вероятно ще го направят след седмица или две. Може и да не го подпишеш. Накрая така или иначе ще попаднеш сред осъдените на смърт.

Извадих документа от куфарчето си и станах, за да се приближа до него. Той беше увит във вериги като салам, но ще излъжа, ако кажа, че не внимавах. Сложих куфарчето си на коленете му и пъхнах химикалката в дясната му ръка. Той надраска подписа си на празното място и каза:

— Не може да ме убият повече от веднъж.

— Е, свърши ли вече? Уби майка си, и край. Така ли? Или ще се опиташ да убиеш още някой през времето, докато ти забият иглата във вената?

— Няма още дълго да се тревожиш за мен.

— Защо? Да не би да замисляш самоубийство?

— О, не. Твърде много се обичам, за да направя подобно нещо. Но те ще ми видят сметката тук вътре, Дилард. Запомни ми думите.

— Кой?

— Убих две ченгета в този окръг. Да не мислиш, че ще ме оставят жив?

— Ти си в блока с максимална сигурност, ако си забравил. Тук никой не може да те доближи.

— Надзирателите могат. Няма да изкарам седмицата. Но няма значение. Аз си живях живота и накрая си отмъстих.

Отидох до вратата и я отворих. Тримата яки млади надзиратели влязоха и отведоха Мейнард, а аз отново започнах слалома между различните контролни постове, за да изляза. Когато най-сетне оставих отделението за максимална сигурност зад гърба си, се замислих за казаното от Мейнард. Вероятността Дейвид и Дарън да имат роднини и приятели, които работят в затвора, беше голяма. За миг си помислих, че трябва да направя нещо, например да пусна искане да го прехвърлят извън Джонсън Каунти, за да не бъде убит. След това се замислих за причините, които би трябвало да посоча: че вероятно надзирателите в Нортист ще се наговорят да го убият. Представих си как го обявявам пред съдия Глас. Той щеше да ме прати направо в затвора.

Реших, че Мейнард ще трябва да се оправя сам.

10 юли 09:45

Агент Ландърс погледна звънящия мобилен телефон, а след това лежащата до него гола блондинка. Главата му отново пулсираше. Жената не беше и наполовина толкоз млада, колкото му се бе сторило снощи. Сигурно се дължеше на лошото осветление в бара. Или на уискито.

Трябваше да почива от края на седмицата. С Дийкинс Бика планираха да отидат за няколко дена до Атланта. Възнамеряваха да гледат някой мач на „Атланта Брейвс“, да се отбият в „Голдън Пони“, да подберат няколко мадами и да ги чукат един-два дни.

На дисплея на телефончето беше изписано името на районния прокурор. Мамка му. Той дръпна чаршафа и зави жената презглава, така че да не я гледа, докато говори по телефона.

— Ландърс.

— Фил, обажда се Франки Мартин. Имам сериозен проблем. Единствената ни свидетелка срещу Ейнджъл Крисчън е мъртва.

Дийкън Бейкър беше възложил случая Ейнджъл Крисчън на Мартин, който беше завършил само преди четири години и никога досега не беше обвинявал в дело за убийство. Мартин не го знаеше, но Дийкън го готвеше за изкупителна жертва. Ако случаят се издънеше, щеше да се наложи Мартин да си стегне багажа, защото и той щеше да си замине с него.

— Джули Хейс? — попита Ландърс. — Как?

— Вчера следобед са я намерили у тях. Не се появила на работа, затова Ърлин Барлоу пратила една от горилите си да види какво става. Лежала мъртва на пода в кухнята. Съдебният лекар от Вашингтон Каунти, който обработи мястото, каза, че прилича на отравяне, затова помолих патолога да побърза с резултатите от аутопсията. Каза, че била натъпкана с кокаин и стрихнин.

Ландърс беше чул за смесването на кокаин със стрихнин по време на един семинар, организиран от Агенцията за борба с наркотиците. Ставаше дума за относително прост процес, който предизвикваше мъчителна смърт.

— Някакви идеи кой би могъл да го направи? — попита Ландърс.

— Със сигурност имам една кандидатка предвид.

— Смяташ, че е Ърлин Барлоу?

— Точно така. Кой друг би я убил?

— Смяташ, че го е направила, за да й попречи да даде показания срещу Ейнджъл? Франки, мисля, че прибързваш. Защо ще рискува да убие някого, за да помогне на Ейнджъл да се измъкне? Малката се е навъртала тук само от няколко месеца, когато я арестувахме. Барлоу едва я познава.

— Като стана дума, смятам, че Барлоу вероятно е убила и проповедника.

— Тогава защо ще убива свидетел, който щеше да ни помогне да осъдим някого другиго? Няма логика. И в случай че си забравил, имаме много по-малко срещу Барлоу, отколкото срещу Ейнджъл. — Ландърс мразеше да работи с млади прокурори: те бяха прекалено тъпи, за да оцелеят.

— Тази сутрин Дийкън ми разказа за свидетеля, който е видял Барлоу на моста — подхвърли Мартин.

— Знаеш ли какво ми каза Бейкър на мен за този свидетел? Каза, че бил ненадежден. Каза, че в никакъв случай не би могъл да я разпознае в такава тъмница. Каза ми да го зарежа.

— Фил, какво ще правим? И с Хейс случаят беше достатъчно слаб. Без нея мога направо да прекратя делото.

— Първо, изобщо не съм се натискал да я изправяме пред съдебните заседатели. За това можеш да благодариш на началника си. Каза, че искал да разклати дървото.

— Да му го набутам на него и на тъпото му дърво. Дилард направо ще ме срита в топките. Ще стана за посмешище. Всички вестници и телевизионни станции от околността отразяват делото и всички ще гледат на живо как се провалям. Наближават изборите. Вие от БРТ може да не обръщате много внимание на подобни работи, но загубата на сензационно дело за убийство седмица преди изборите съвсем не е умно нещо. Бейкър ще ме уволни.

— Франки, и на моята кариера няма да се отрази добре.

— Защо като важен свидетел не я прибрахме?

— Защото никога не е намеквала, че ще ходи някъде.

— Знаеше ли, че се друса с кокаин?

— Имах известни подозрения. — Ландърс почувства една ръка да се плъзга нагоре по крака му и я бутна настрана. Ръката се върна и той пак я отблъсна. Как само мразеше адвокатите, включително прокурорите! Всеки път, когато нещо в делото се объркаше, те обвиняваха полицията. Освен това мразеше застаряващи блондинки като тази сега. Искаше му се кучката просто да стане и да си върви.

— Трябва да се опитаме да извлечем най-голяма полза от случилото се — каза Франки. — Преди малко говорих с Дийкън и заедно съставихме един план. По случая Крисчън ще направим на Дилард предложение, което той няма да може да откаже, но ако не се получи, ще имаме нужда от твоята помощ.

— Франки, до края на седмицата съм в почивка. Обади ми се в понеделник.

Изключи телефона и се обърна към жената, която надничаше изпод чаршафа. Миглите на лявото й око бяха два пъти по-дълги от тези на дясното. Тази аномалия вероятно се дължеше на бурните сексуални игри през нощта. Без съмнение щеше да ги намери по-късно в леглото. Пфу! Корените на русите й коси бяха черни, както и бенката малко над лявата и ноздра. Ландърс изобщо нямаше представа как се казва.

— Ставай — нареди той. — Време е да си вървиш.

— Не искаш ли да си поиграем още малко?

— Ставай и си тръгвай.

Жената започна да събира дрехите си, които бяха разхвърляни из стаята и очертаваха пътя от вратата до леглото. Беше гола и на Ландърс му се дощя да се беше загърнала с чаршафа. Отзад бедрата й бяха покрити с целулит, а задникът й беше увиснал и потрепваше като желе. Когато тя се изправи и го погледна, той стигна до извода, че е доста над четиридесет. Ландърс си падаше по млади жени. Много по-млади. Божичко, колко ли беше изпил? Дръпна чаршафа над главата си и се отпусна назад.

— Можеш да се облечеш долу — каза й. Усещаше, че започва да му прилошава.

Чу я да крачи към вратата на спалнята и дръпна чаршафа надолу, за да я види за последно и да си я припомня, когато седне да се налива. Тя отвори вратата и се обърна към него.

— Хич те няма в леглото — каза и си излезе.

„Хич ме няма в леглото — дръжки“. Трябваше да се изкъпе. Вдигна чаршафа — и ето ти я. Изкуствената мигла лежеше само на сантиметри от дясното му бедро. Приличаше на гадна стоножка; Ландърс почувства как стомахът му се надига. Успя да стигне до банята точно навреме.

11 юли 07:00

Когато настанихме мама в старческия дом, пренесохме там и малко мебели: шкаф, две масички, лампа и кресло. Смятахме, че така ще й е по-лесно да се приспособи и че ще се чувства по-удобно. Прекарах един цял следобед да закачвам и подреждам снимки. Една на татко в гимназиалния футболен екип висеше вдясно от телевизора. Беше ме помолила да я закача там, така че да може да я гледа от леглото. А сега дори не знаеше кой е той.

Пристигнах в седем сутринта. Намерих я легнала по гръб и вторачена в нищото. От седмици не беше продумвала, напикаваше се и се лигавеше. Слюнката се беше стичала от ъгълчето на устата и бе измокрила калъфката на възглавницата. Извадих чиста от стенния шкаф и отидох да потърся санитарка. Изчаках в коридора, докато тя сменяше памперса на мама. Сърце не ми даваше да го направя сам.

Когато санитарката свърши, се върнах в стаята и седнах. От деня, когато и разказах за Реймънд, ми стана навик да й говоря, макар че тя не разбираше нищо от това, което й казвах. Бях превърнал посещенията си в мини терапевтични сеанси без психиатър. Най-често говорех за случаите си и постоянното състояние на конфликт със себе си, в което се намирах.

— Какъв е тоя мой късмет, мамо? — започнах сега. — Точно ми се падна случай, в който клиентката ми е невинна, а излезе, че синът на жертвата е психопат. Всички вкъщи са уплашени до смърт. Всяка вечер проверяваме по два пъти дали са затворени всички прозорци, а вратите заключени. Из цялата къща съм разположил оръжия. Всички прекарваме половината време да гледаме в огледалата и през рамо. Направо лудост. Обаче знаеш ли какво? Цялата система е шантава. Вече над десет години всеки ден влизам в този странен свят на лъжи и измами. Никъде в нея няма чест. Всичко това е просто извратена игра и хората, които печелят най-често, са тези, които ги бива най-много в лъжите. Те го наричат система за наказателно преследване. Каква измама. Подсъдимите лъжат и мамят, полицаите лъжат и мамят, прокурорът лъже и мами, защитниците правят същото, а съдиите — Боже мили, направо не ми се говори. Американската правна система би си направила голяма услуга, ако по някакъв начин може да се отърве от половината изборни съдии и да започне отначало.

Мобилният ми телефон звънна. Обаждаше се Каролайн.

— Току-що се обади Дийкън Бейкър. Вчера са открили Джули Хейс мъртва в жилището й. Иска да отидеш при него. Щял да ти предложи сделка.

Наведох се и целунах мама по челото. Нещо, което никога не правех, когато беше в съзнание.

— Обичам те, мамо. Трябва да тръгвам, но се радвам, че можахме малко да си поговорим. Следващия път ще ти разкажа за Мейнард Буш.

11 юли 09:00

Дийкън Бейкър и Франки Мартин ме чакаха в съвещателната зала. В двата ъгъла върху малки масички имаше сложени вази с изкуствени цветя, а стените бяха покрити с лавици, в които бяха наблъскани остарели правни трудове и полицейски списания. Таванът беше нисък и в ъглите се бе образувала плесен.

— Господин Дилард — каза Бейкър, когато влязох, и стана. — Предполагам, че познавате помощника ми Франки Мартин?

— Да. — Здрависах се с двамата и се настаних на дългата маса с гръб към стената. Бейкър и Мартин седнаха срещу мен. Бейкър приличаше на едно от приказните джуджета от „Чарли и шоколадената фабрика“ на Роалд Дал. Беше къс, дундест, плешив и винаги се кипреше с тиранти. Също така пушеше дебела пура, макар пушенето в сградата да беше забранено. Стана ми гадно от миризмата и дима.

— Готови ли сте за процеса? Съжалявам за свидетелката ви.

— Разбира се, че сме готови — отговори Бейкър. — И без нея разполагаме с достатъчно доказателства.

— Разбрах, че искате да говорим за съдебно споразумение.

— Точно така — отговори Бейкър. — Нека бъдем откровени един с друг. Може би ще успеем да оставим настрана преструвките.

Съдебните споразумения се крепяха изцяло на преструвките. Нямаше начин някой да ги „остави настрана“.

— Разполагаме с убедителен случай — продължи Бейкър, — но след като внимателно обмислих всичко, не смятам, че е подходящ да искам смъртно наказание. Можем да се съгласим да го оттеглим в замяна на признание.

Толкова за честността. Случаят им изобщо не беше силен, особено сега, след смъртта на Джули Хейс.

— Какво сте намислили? — попитах.

— Двадесет години, непредумишлено убийство.

— В никакъв случай. Не и при доказателствата, които видях. Сигурно не сте ме накарали да бия този път, за да ми кажете това.

— Направете контрапредложение — подкани ме Бейкър.

— Аз също внимателно обмислих всичко — започнах аз — и както виждам нещата, преди да умре най-важният ви свидетел, имахте слаб случай, изграден върху косвени доказателства. Освен това жертвата ви също не е симпатична. Ще трябва да изгубите много време от делото да доказвате защо вашият проповедник е отишъл в стриптийз клуб. Предполагам, че ще се опитате да докажете, че е дарявал утеха на проститутка, след като ще представите доказателства, че е изтеглил пари от банковата си сметка точно преди да си тръгне. Не мисля, че съдебните заседатели ще го харесат много, и аз ще направя всичко възможно това да не се случи.

— Да предположим, че е бил там, за да „дари утеха на проститутка“, както се изразихте — обади се Мартин, — но това не означава, че заслужава да бъде брутално убит и обезобразен. Съдебните заседатели със сигурност ще поискат някой да плати за това.

— И аз съм сигурен, че ще поискат — отговорих. — Но не и Ейнджъл. Не мисля, че го е направила тя, а вие не можете да докажете противното. Може да го е убила Барлоу или всяко друго момиче от клуба. Той може да е отишъл някъде другаде и да е забърсал някоя курва. Може и някой да го е чакал, когато се е върнал в стаята си. Боже, може да е бил всеки и вие добре го знаете.

— Не е намерен ничий друг косъм — обади се Бейкър. — Само на вашата клиентка.

— Ако бяха намерили космите в банята или на възглавниците и дори на пода, работата щеше да е съвсем друга. Но те са ги намерили по неговите дрехи. Напълно възможно е космите да са паднали върху него, докато му е сервирала пиячка в клуба и той се е отърквал в тялото й. Единственото средство, с което разполагахте, за да събудите подозренията на съдебните заседатели срещу Ейнджъл, бяха показанията на Джули Хейс, а нея вече я няма.

— Разполагаме с достатъчно други доказателства — подскочи Бейкър.

— Дийкън, зная какви други доказателства имате. Знам също аз с какво разполагам. Планирах да ви изненадам с това, но след като няма да се преструваме, ще ви кажа. Разполагам със свидетел, който твърди, че е видял жена, отговаряща на описанието на Ърлин Барлоу, на моста „Пикън“ около полунощ в нощта на убийството. Казва се Върджил Уотърсън. Смятам, че сте чули за него.

Бейкър се изчерви. Очевидно не му беше минало през тъпата глава, че свидетелят може да отиде с показанията си при защитата, а явно Ландърс не му беше споменал нищо за нашия разговор в съдебната палата.

— Тези показания не са убедителни — защити се той. — Единственото, което свидетелят е видял, е някаква жена на моста посред нощ. Няма да може да я разпознае със сигурност. Дори не е сигурен какъв цвят е била колата.

— Глупости — възразих аз. — Знаете толкова добре, колкото и аз, че ако някой от този клуб е убил Тестър, най-вероятно е била Ърлин Барлоу. — Изпитах пристъп на вина, когато го казах. В края на краищата Ърлин ми беше платила добра сума в брой, но моята задача беше да защитавам Ейнджъл. Не можех да се грижа и за Ърлин.

— Не мога да докажа това — въздъхна Бейкър.

— Не можете да докажете и че го е убила Ейнджъл.

— И докъде ще стигнем така? — Бейкър имаше такъв вид, сякаш ей сегичка ще повика мама.

— Не знам точно.

— Какво е нужно, за да се реши този случай без съдебен процес? Някакво разумно контрапредложение?

Точно в това беше трудността. Ако Ейнджъл беше невинна, исках да излезе на свобода без никакви условия, но единственият начин да постигна това беше да спечеля пред съдебни заседатели. А спечелването на дела за убийство пред съдебни заседатели е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Освен това познавах Дийкън. Подобно на повечето прокурори, той нямаше да признае, че е направил грешка, и направо да прекрати делото. Знаех, че трябва да му дам нещо, за да сключим сделка и да избягна риска, че Ейнджъл може да бъде обявена за виновна и да получи доживотна или смъртна присъда.

— Може да се съгласи да пледира, че не отхвърля обвиненията, но не се признава за виновна. Стига, разбира се, да се съгласите на условна присъда — казах аз. — Тя вече престоя в затвора повече време, отколкото беше нужно.

— Не смятате, че наистина е невинна, нали? — попита Франки.

— Всъщност я смятам за невинна. Няма криминално досие, не пие и не се друса, няма психологически проблеми (това си беше чиста лъжа) и изглежда много кротка. Не мисля, че го е направила. Освен това искам да ви кажа още нещо. От нея ще излезе прекрасен свидетел. Знаете колко е красива и на всичко отгоре излъчва искреност.

— Условната присъда е невъзможна — обади се Бейкър. — Не мога да преобразувам случай за смъртно наказание в простъпка, заслужаваща условна присъда. Ще изглеждам като глупак.

— Дийкън, ще съумееш да го обясниш — усмихнах се и минах на „ти“. — Дай сега без официалности. Помисли си. Съобщаваш на съда, че важен свидетел е починал и че разследването е установило някои неща, които не можеш да разкриеш, но те са те убедили, че съдебното споразумение най-добре ще послужи на интересите на правосъдието. Ще кажеш на пресата, че работата ти като районен прокурор е да следиш дали се въздава справедливост, а не само да съдиш и да печелиш на всяка цена. След това ще събереш доказателства срещу Ърлин Барлоу и всичко ще е наред. Можеш да се измъкнеш от това като герой и повярвай ми, от мен няма да чуеш критична дума. Ще кажа на пресата, че районният прокурор е взел най-правилното решение и че в тази трагична ситуация си действал добросъвестно. Публично ще ти пея дитирамби само няколко седмици преди изборите.

Бейкър се облегна на стола и извади пурата от устата си. Погледна Мартин, след това отново насочи поглед към мен. По устата му взе да се изписва хитровата усмивчица.

— Много си хитър.

— Просто се опитвам да смажа колелата. — Ухилих се. — И двамата печелим. Моето момиче си отива вкъщи, а ти ще изглеждаш като добрия човек и правист. Ще приемем три години условно за нападение с утежняващи обстоятелства. Ще я държиш в ръцете си три години. Ако оплеска нещата, ще си излежи присъдата.

— Трябва да го обмисля — въздъхна Бейкър.

— А какво ще направите със сина на Тестър? — попитах.

— Майната му. Чух, че го били изхвърлили от шерифската служба. Между другото дори не се е регистрирал като избирател в този окръг. Няма да се занимавам с него.

Станах да си вървя.

— Дийкън, не искам да прозвуча арогантно, но ако решите да започнете процес, ще изгубите. Тя не го е убила.

Бейкър не каза нищо, беше потънал в мисли.

— Ще си помислим — отговори вместо него Мартин.

— Обадете ми се, когато вземете решение — помолих. — Аз ще продължа да се готвя за процеса.

Обадиха ми се след два часа.

— Може да пледира нападение с утежняващи обстоятелства и да получи минимума от три години — каза Франки Мартин.

— Ще пледира, че нито оспорва, нито признава обвинението, и вие трябва да се съгласите с условната присъда — казах аз.

— Съгласни.

— Бейкър ще се справи ли с рекламата?

— Вече звъни по телефона — отговори Мартин. — Ще свика пресконференция след пледоарията и ще обясни защо сме се съгласили на това.

Затворих телефона и потеглих, за да разговарям със своята клиентка.

14 юли 09:00

Докато съдия Грийн влезе и се настани под портрета си, огледах съдебната зала. Отделението за съдебните заседатели отново беше пълно с журналисти, повикани от Дийкън Бейкър. Бях кисел и уморен — бях прекарал по-голямата част от неделната нощ в тревоги заради готовността на Ейнджъл да приеме тази сделка. Казвах си, че пледоарията премахва почти всички рискове, гарантира освобождаването й от затвора и й спестява бремето на един процес. Но също така знаех, че ако съм обвинен в престъпление, което не съм извършил, нищо не би могло да ме убеди да приема тригодишна присъда, независимо от това дали е условна, или не. А аз не трябваше дълго да убеждавам Ейнджъл да приеме.

— Разбирам, че разполагаме с пледоария по случай №35666, щата Тенеси срещу Ейнджъл Крисчън — започна съдия Грийн. — Въведете подсъдимата.

Ейнджъл влезе през вратата от дясната ми страна и аз й се усмихнах, докато крачех към подиума. Тя отмести очи. Смятах, че ми е простила по-твърдото отношение в деня, когато я разпитвах за Ърлин, но може би бях сбъркал.

— Дайте да видя документите — поиска съдия Грийн.

Бях ги взел с мен, за да обясня сделката на Ейнджъл, и тя ги подписа. Сега ги подадох на съдебния пристав, който ги занесе на съдията — Грийн не разрешаваше на адвокатите да се доближават до неговото място, за да му подават формуляри или веществени доказателства. Настояваше всичко да му се предава чрез съдебните пристави, сякаш представата да има пряк контакт с нисши същества като адвокатите го отвращаваше.

Няколко минути съдия Грийн изучаваше документите и по едно време смръщи чело. Когато свърши, насочи поглед към Франки Мартин и Дийкън Бейкър, които се бяха вторачили право пред себе си.

— Господин Бейкър, бихте ли си направили труда да ми обясните?

— Да обясня какво ваша чест?

— Щатът намалява обвинението от предумишлено убийство на нападение с утежняващи обстоятелства. Съгласявате се и на условна присъда. Да не би вашата жертва по някакъв чудотворен начин да е възкръснала?

— Не, ваша чест. Човекът продължава да е мъртъв. — Репортерите се засмяха. Сетих се за Тестър-младши и за миг изпитах съжаление към него.

— Тогава защо позволявате на тази жена да пледира, сякаш жертвата е все още жива? — попита Грийн.

— Ваша чест, смятам за очевидно, че имаме известни затруднения с този случай. Това е компромисно споразумение за съдебна сделка. Важна свидетелка почина. Също така по време на разследването възникнаха различни неща, които нямам право да разкривам и обсъждам сега, но те ме убедиха, че това споразумение е в интерес и на двете страни.

— Защо не прекратите делото? — попита съдия Грийн. — Може винаги да го подновите, ако изскочи нов свидетел или другите ви проблеми намерят решение. За убийство няма давност.

— Смятаме, че това е по-добър начин да разрешим проблема. Клиентката на господин Дилард е готова да пледира, че нито признава, нито отхвърля обвинението в нападение с утежняващи обстоятелства.

— Не, не съм. — Тихият глас дойде откъм дясната ми страна.

Съдия Грийн насочи вниманието си към мен.

— Господин Дилард, каза ли нещо вашата клиентка?

— Така мисля. — Погледнах Ейнджъл. — Какво каза?

— Не искам да правя това. Промених мнението си.

Бейкър се изправи.

— Но нали имахме сделка…

— Замълчете — намеси се съдия Грийн. — Какво става, господин Дилард?

— С удоволствие щях да ви обясня, стига да знаех — отговорих. — Когато в петък следобед разговарях с госпожица Крисчън, тя изглеждаше доволна. Очевидно е променила мнението си.

— Губите ми времето — изръмжа съдията, — а аз мразя някой да ми губи времето.

— За мен това е пълна изненада — отвърнах. — Ако ми дадете пет минути, за да говоря с нея, може би ще успеем да изясним нещата.

— Не си правете труда — отговори съдия Грийн.

— Ваша чест — намеси се Бейкър, — с господин Дилард постигнахме компромисно съгласие, което слага почтен и задоволителен край на един много труден случай.

— Изглежда, клиентката на господин Дилард мисли другояче.

— Но тя е подписала формулярите — възрази Дийкън. — Тя…

— Господин Бейкър, това не е търговски договор. Тя може да промени мнението си, когато поиска. Нейната пледоария трябва да е направена с готовност и доброволно. Можех и аз да я отхвърля, но момичето ми спести това. Господа, изглежда сме на път да имаме процес. Заседанието се прекратява.

Грийн слезе от съдийското място. Излъчваше самодоволство. Сигурно знаеше, че Дийкън не би сключил толкова лоша сделка, ако случаят му е подплатен с достатъчно доказателства. А щом не беше така, щеше да изгуби делото точно преди изборите. Ако се провалеше с делото, вероятно щеше да изгуби и изборите. Така съдия Грийн щеше да се отърве от него.

Върнах се в помещението за съдебните заседатели и помолих съдебния пристав да ни осигури с Ейнджъл малко усамотение. Тя седна на масата, без да ме поглежда.

— Какво става? — попитах. — Смятах, че си доволна от споразумението.

— Промених мнението си.

— Говори ли с Ърлин? — Тя не отговори. — Приемам това за „да“. Значи Ърлин ти е казала да не приемаш споразумението?

— Тя смята, че ще спечелиш.

— Ценя високо доверието й, но ти поемаш много голям риск.

— Ти ще спечелиш. Нали така? Аз съм невинна. Обещай ми, че ще спечелиш!

Щеше ми се да мога да обещая, но вече бяха водил достатъчно дела и знаех, че човек никога не може да предскаже какъв ще е изходът.

— Процесът ще започне след две седмици, считано от днес. Аз ще съм готов. Ще дойда да те видя в затвора и ще преговорим всичко наново. Сигурна ли си, че искаш това?

— Не съвсем — отговори тя.

Не можех да не се възхитя на смелостта й, макар че според мен тя се дължеше до голяма степен на безразсъдство. Но по-важното беше, че отново чух магическите думи „аз съм невинна“. И отново й повярвах.

14 юли 11:45

Ландърс много бързо разбра какво бе имал предвид Франки Мартин, когато каза, че Дийкън ще има нужда от неговата помощ, ако Дилард не приеме „предложението, което не може да откаже“. По-малко от час, след като съдебното споразумение се разпадна, Дякона звънна на Ландърс и го помоли да отиде в районната прокуратура. Когато Ландърс влезе в кабинета на Бейкър и седна, му казаха, че са решили да използват план Б, който беше да се опитат да накарат сестрата на Дилард да им помогне с доноси срещу Ейнджъл.

— Аз се сетих за това преди месец — обясни Ландърс. — Вече веднъж се опитах да я обработя. Тя ми отказа, но планирах да опитам отново. Сега, когато съдия Глас я цапардоса, отношението й може да се е променило.

— Великите умове мислят еднакво — заяви Бейкър. Той си беше помислил да се пробва със сестрата на Дилард веднага след като чу за шестгодишната присъда. — Откараха ли я вече в затвора?

— Не. Там е такава тъпканица, че още нямат легло. Тя е в списъка с чакащи. Директорката на затвора каза, че ще стои тук още около месец.

— Какво ще правим, ако не се съгласи?

— Ще се навие. Ще й предложим да я освободим веднага щом процесът свърши.

— А съдия Грийн? Той никога няма да се съгласи.

— Майната му. Ще накарам съдия Глас да подпише споразумението. Той я вкара в затвора и мрази Дилард. Ще му хареса представата как сестра му се изправя на свидетелската скамейка и изпържва една от клиентките на брат си. Вероятно ще дойде в залата, за да гледа.

Ландърс се усмихна и отбеляза:

— Идеята не е лоша.

— Не са ме избрали на този пост, защото съм глупав.

На Ландърс му хрумнаха няколко духовити отговора на това изявление, но реши да си затваря устата и стана да си върви.

— Фил, изчакай минутка — каза Бейкър. — Има още нещо, което трябва да обсъдим.

Бейкър не го каза направо, но в течение на следващите няколко минути пределно ясно даде на Ландърс да разбере, че не му пука дали сестрата на Дилард ще каже истината в съда, или не. Формулира го по следния начин: „трябват ни показания, че Ейнджъл Крисчън е признала пред Сара Дилард, че е убила Джон Пол Тестър“. Тоест Ландърс беше упълномощен да предложи на Сара освобождаване от затвора в замяна на „честните й показания“.

Колкото повече мислеше върху идеята сестрата на Дилард да стане най-важният свидетел срещу клиентката на брат си, толкова повече му харесваше. Нямаше търпение да види изражението на Дилард, когато сестра му застане на свидетелската скамейка и помогне на щата да осъди Ейнджъл Крисчън за убийство. На Дилард щеше да му се наложи да се отнася сурово със сестра си по време на кръстосания разпит. Какво страхотно представление ги очакваше!

След като Бейкър му бе намекнал, че няма да му пука особено за истината, Ландърс реши да улесни малко работата си и преди да доведат сестрата на Дилард, седна и съчини показания: формулира ги така, че да свършат най-много работа. Ако Сара Дилард се съгласеше да ги подпише, щеше да й остави втори екземпляр, за да ги научи наизуст. А когато на делото я повикаха да свидетелства, трябваше просто да повтори онова, което е научила наизуст. Щеше да стане супер.

Вдигна очи и се усмихна, когато надзирателят въведе Сара. Тя му кимна в отговор. Това беше добър знак. Изглеждаше много секси.

— Помислих си, че може да си ти.

— Чух, че скоро ще те откарат в затвора. Обзалагам се, че го чакаш с нетърпение.

— Със същото нетърпение, с което човек очаква да му направят клизма.

— Научих какво ти е направило братчето ти. Срамна работа. Не разбирам как е възможно да изпратиш своята плът и кръв на място като женския затвор в Нашвил. Не е ли чувал колко зле е там?

— Изглежда, не му пука.

— А ти какво изпитваш?

— Ядосана съм.

— Достатъчно ядосана, за да ни помогнеш?

— Аз какво ще спечеля от това?

— В замяна на твоите показания присъдата ти ще бъде намалена до времето, което си излежала, а освен това ще си върнеш на брат си.

Тя остана замислена известно време, но не й трябваха много усилия да реши. Пое си дълбоко дъх и го погледна в очите.

— Какво трябва да направя?

Ландърс плъзна показанията по масата и тя започна да чете.

16 юли 09:20

Изчитането на обвинението срещу Мейнард Буш в убийствата на Бони Тейт и близнаците Бауърс в Маунтън Сити отне само петнадесет минути, но те бяха най-напрегнатите в живота ми. Съдебната зала беше претъпкана с приятели и роднини на Дарън и Дейвид Бауърс. Съдия Глас беше настроен особено войнствено, а Мейнард се държеше крайно пренебрежително. Не спираше да се усмихва. Дощя ми се да се скрия под масата на защитата и да остана там, докато всичко не свърши.

Хората в Джонсън Сити не разбираха, че съм назначен за служебен защитник на Мейнард Буш от един безсърдечен съдия, който ме товареше с ужасни случаи за свое собствено развлечение. Онова, което виждаха, беше, че стоя облечен в костюм до един социопат, който беше убил двамина от техните хора, и говоря от негово име. Ако знаеха, че Мейнард ме беше използвал, за да му помогна, щяха да ме удушат на място.

Бях паркирал на някаква уличка на около пряка от съдебната палата и веднага след изчитането на обвинението си грабнах куфарчето, слязох по задното стълбище и напуснах Джонсън Сити по най-прекия път.

Планът на съдия Глас беше сутринта да прочете обвинението на Мейнард в Маунтън Сити, а следобед в Елизабеттаун, окръг Картър, за убийството на майка му. Разстоянието между двата града се взимаше за четиридесет и пет минути с кола. При нормални обстоятелства щях да се наслаждавам на пътуването; пътят минава през Националната гора Чероки и покрай езерото Уатуга, което играе ролята на огромно огледало за околните планини, и гледките са зашеметяващи. Преди щях да спирам от време на време, за да се полюбувам на някой изглед, а сега дори не ги забелязвах.

Върнах се у дома и прегледах пощата. Беше пристигнало мнението на върховния съд по случая Рандъл Финч. Мнението гласеше, че Рандъл има право да пледира виновен, когато му прочетат обвинението, и след като щатът не си бе направил труда да заведе искането си за смъртно наказание, проблемът си е негов. Направо не можах да повярвам. Бях спечелил. И те веднъж да зарежат софистиката и да проявят малко здрав разум. Зарадвах се — докато не ми хрумна какво съм направил: че бях помогнал на детеубиец да избегне смъртното наказание.

Обадих се на няколко души, които ме бяха търсили, и след това потеглих за Елизабеттаун. Опитах се да обядвам в една закусвалня на главната улица, но само бодичках храната. След като Мейнард бе убил близнаците Бауърс, бях изгубил апетита си. От храната ми прилошаваше. Освен това ми беше трудно да спортувам, макар спортът винаги да е заемал важно място в ежедневието ми. Физическото натоварване произвежда ендорфини, а те ме караха да се чувствам добре. Но сега, изглежда, не ми пукаше дали се чувствам добре. Както никога имах проблеми със съня и когато сутрин се поглеждах в огледалото, забелязвах под очите си кръгове, които сякаш ставаха все по-тъмни с всеки ден.

Платих си сметката и тръгнах към съдебната палата на окръг Картър, една наистина уникална постройка. Не зная кой архитект я е вдигнал, но данъкоплатците е трябвало да го гръмнат в мига, когато е решил, че е добра идея затворът да се намира над съдебната палата. Може би навремето тази идея се е сторила велика на хората, но действителността скоро ги отрезвила. Затворниците бързо осъзнали, че могат да наводнят затвора, като пъхат ролки тоалетна хартия в клекалата. Също така се досетили, че след като мръсната канализация се запуши, водата по пода ще се просмуква в съдебните зали и кабинетите на секретарите отдолу. Представях си как току-що осъден на десет години затворник се връща в килията си и си пуска лайната върху съдията долу. И наистина, сградата често вонеше на помийна яма.

На паркинга видях близо до задната рампа на затвора линейка с премигващи светлини. Имаше и няколко патрулки с включени буркани. Изведнъж някак си разбрах какво се е случило и вместо да вляза в миризливата съдебна зала, тръгнах към линейката.

В този момент изкараха някого на носилка с колела. Неколцина полицаи се въртяха около вратата, която водеше към затвора. Ниска плещеста фелдшерка с яркооранжева къса коса буташе носилката. Беше очевидно, че който и да лежи на нея, е мъртъв. Напоеният с кръв чаршаф беше издърпан върху лицето му.

— Господине, дръпнете се — подвикна ми фелдшерката, когато наближих.

— Това Мейнард Буш ли е?

— Дръпнете си и си гледайте вашата…

Протегнах ръка и дръпнах чаршафа от главата му. Очите на Мейнард бяха широко отворени, застинали в последния миг на ужас. Езикът му беше черен и подут и висеше от устата под страховит ъгъл. На шията му се виждаше черна ивица. Бях виждал достатъчно такива следи, за да знам какво означават. Мейнард се беше обесил или — по-вероятно — някой му беше помогнал да го направи.

Оранжевокосата фелдшерка се беше вторачила яростно в мен. Заметнах лицето на Мейнард с чаршафа и отвърнах на погледа й.

— Той излезе прав. — Това беше единственото, което се сетих да кажа. — Излезе прав.

Влязох в съдебната палата, за да кажа на съдия Глас, че си отивам. Той не си направи труда да ми благодари, че съм защитавал Мейнард, или да каже нещо по повод на смъртта му. Просто ми кимна и изръмжа нещо в отговор. Когато се върнах на паркинга, видях колата на Каролайн до моята. Очите й бяха зачервени и подути.

— Скъпи, толкова съжалявам… От старческия дом се обадиха веднага щом излезе. Майка ти е починала преди час и нещо.

17 юли 10:20

Отидохме до старческия дом, за да изпразним стаята на мама. Джек беше пристигнал с нощния полет и ми помогна да изнесем мебелите и да ги натоварим. След това ние с Каролайн отидохме в погребалното бюро, а Джек и Лили откараха мебелите в къщата на мама.

Посрещна ни висок слаб очилат мъж — говореше с тих глас и леко фъфлене — и ни въведе в помещението с ковчезите.

В помещението бяха разпръснати двадесетина. От махагон и тик, дъб и неръждаема стомана. Мъжът първо ни заведе до една кръгла маса в ъгъла.

— Моля, седнете. Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Или сладки?

Сладки? Не исках никакви сладки. Хвърлих му поглед, който би накарал повечето хора да млъкнат, но той само се усмихна. След това сложи на масата един кочан и измъкна отнякъде химикалка.

— Чел съм много за вас, господин Дилард — започна той, — но не познавам майка ви. Разкажете ми за нея.

— Защо? — Знаех, че не му пука нито за мен, а още по-малко за нея. Единствено искаше да измъкне колкото може повече пари от нас.

— Ние поемаме отговорността да се свържем с вестниците за некролога — обясни мъжът. — Имам нужда само от малко основни данни. Опитайте се да си спомните всички добри неща, които се сещате във връзка с нея.

— Тя беше корава жена. Отгледа мен и сестра ми сама — баща ни е загинал във Виетнам. Работеше като счетоводителка в една компания за покриви и переше дрехите на чужди хора, за да изкара някой долар отгоре. Не би приела помощ от никого. Не говореше много и смяташе, че светът е ужасно място. Как ви се струва?

— Къде ходеше на черква?

— Не вярваше в Бог. Смяташе, че християнската религия е световна измама, създадена, за да се контролират хората и да се смъкват пари от тях, като ги карат да се чувстват виновни. Смятате ли, че ще отпечатат това?

— Имаше ли братя и сестри?

— Брат. Мижитурка, която на седемнадесет се удави в река Ноличуки.

— Родителите й?

— И двамата са мъртви.

— Ще ни извините ли за минутка? — обади се Каролайн, хвана ме за ръката и ме изведе във фоайето.

— Защо не ме оставиш аз да се оправя с това? — попита тихо.

— Мразя тези задници. Дебнат хората, когато са нещастни.

— Изглеждаш уморен. Защо не излезеш и не дремнеш в колата, докато аз се оправя тук?

— Аз в легло не мога да спя, а ти ме караш да спя в колата?

— Моля те! Просто се опитай да се отпуснеш. Ще се почувстваш по-добре. Ще свърша колкото може по-скоро.

Бях започнал да си мисля, че ще се побъркам. Полу на шега си казвах, че съм луд от години, но с всичко, което се бе случило в късната пролет, като се почне от излизането на Сара от затвора и последвалото й връщане там, чувствах, че потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко в един психически ад. Безсъние. Липса на апетит. Нежелание за физически натоварвания. Сякаш нищо вече не ме радваше, включително и музиката. Ставах все по-голям фаталист и губех надежда. Не изпитвах вече ентусиазъм и нищо не ме интересуваше особено. Включително сексът. Сякаш се бях превърнал в безчувствен робот, който си съществуваше просто така от ден за ден и не изпитваше никакви чувства.

Качих се в колата и седнах на дясната седалка. Затворих очи, но не можах да задряма. Накрая написах бележка на Каролайн, слязох от колата и тръгнах пеша. До вкъщи бяха най-малко единадесет километра, а краката ми тежаха като оловни, но реших, че разходката ще ми помогне. Освен това щях да имам време да обмисля всичко. Първо се насилих да си мисля за приятни неща. Представях си как Джек удря здраво топката, как Лили танцува по сцената, радостта на Каролайн, когато донесох четвърт милион долара в сак…

Но след малко съзнанието ми започна да изпраща картини, които бяха много по-заплашителни. Същите, които виждах, когато нощ след нощ се опитвах да заспя. Как запушват устата на Джони Уейн Нийл и го извличат от съдебната зала. Мехурчетата, които се издигаха на светлината на фаровете, когато Тестър-младши ме избута в езерото. Изражението му, когато ми каза, че съм му отнел таткото. Фантазията как му размазвам главата с тоягата. Синината върху лицето на Ейнджъл Крисчън на полицейската снимка. Кръвта на Дейвид Бауърс върху ризата ми. Самодоволството на Мейнард, увисналият от устата език. Майка ми с памперс, легнала безпомощно в болничното легло, а от устата й се стича слюнка. И накрая Сара. Винаги Сара, когато беше млада и невинна. „Джоуи, махни го от мен. Боли!“

Когато Каролайн ме настигна с колата на около три километра от къщи и отвори вратата, бях достигнал неподозирани равнища на омраза срещу себе си. Мразех се, защото вкарах Сара в затвора и защото не бях успял да стигна до сърцето на майка си. Мразех се, защото помагах на чудовища като Мейнард Буш, Рандъл Финч и Били Докъри плюс дълъг списък с още много други имена. Аз бях курва, жалко подобие на човешко същество.

— Джо, обичам те — каза Каролайн веднага щом се качих. Каролайн има силна интуиция особено когато става дума за мен. Знаех какво се опитва да направи, но думите отскачаха от кожата ми като топки за тенис. Не изпитвах абсолютно нищо.

— Чу ли ме? Казах, че те обичам.

— Знам.

— Имаш ли представа колко много те обичат децата? Джек боготвори земята, върху която стъпваш. Лили смята, че си най-великият човек на света.

— Моля те, Каролайн, недей. Не сега. Не съм в настроение за такива приказки.

— За какво мислиш? Какво не е наред?

— Не ти трябва да знаеш какво си мисля.

— Скъпи, майка ти току-що почина. Ти тъгуваш.

— С мама дори не бяхме близки. Въпреки всички тези години и времето, прекарано заедно. Аз пораснах в нейния дом. Тя ме отгледа, Каролайн, а аз не мога да си спомня един-единствен съдържателен разговор помежду ни. Знаеш ли какво си мислех преди малко? За четири години в гимназията участвах в над четиридесет футболни мача, над сто баскетболни срещи и още толкова бейзболни, а тя нито веднъж не дойде да гледа. Никога не ме видя как играя. Нито веднъж.

— Много ти се събра през последните месеци — каза тя. — Всички преживяхме много.

Остатъкът от пътя до вкъщи изминахме в мълчание. Джек ме отвлече от черните ми мисли за няколко часа — заведе ме на старото си бейзболно игрище. Не бях чул Каролайн да казва нещо, но бях сигурен, че е по нейна идея. Преди няколко години бях купил машина за изстрелване на топки и я пълнех, а Джек ги удряше с все сили и ги изпращаше над оградата. Да го гледам как удря бейзболната топка беше истинско удоволствие. Беше толкова бърз, толкова силен и гъвкав. И толкова по-добър от мен. Това беше най-приятното, което ми се беше случвало от месеци. Почувствах се малко по-добре.

Но след това дойде нощта и с нея още една порция безсънно самобичуване. На следващата сутрин в единадесет потеглихме за гробището. Когато се заизкачвахме по склона към гроба, се чувствах като мъртвец. Беше облачно и ръмеше. Беше се събрала малка тълпа. Усещах присъствието на околните, но не можех истински да ги видя. Сякаш стояха в гъста мъгла.

И тогава зърнах Сара. Каролайн се беше обадила в шерифската служба и беше уредила да я доведат на погребението. Пристигна на задната седалка на една патрулка, с оранжевия затворнически комбинезон и с белезници, а на краката окови. Заместник-шерифът, който я доведе, не пожела да я пусне под тентата при Каролайн, мен, Джек и Лили, затова трябваше да стои на дъжда заедно с останалите.

Каролайн се беше свързала с най-добрата приятелка на мама, Кейти Лав, за да каже погребалното слово. Седях, без да слушам, докато не започна да говори за децата на Елизабет. Чух за майка си някои неща, които не знаех. Мама ги беше казала на Кейти за Сара и мен. Едното беше, че мама толкова се гордяла, когато завърших право, че си поплакала. Никога не бях виждал мама да плаче и никога не я чух да споменава поне с една дума, че се гордее с мен.

Щом службата свърши, заместник-шерифът веднага поведе Сара надолу по склона. Гледах я, докато неловко се качваше на задната седалка. Усетих как очите ми се насълзяват, когато колата потегли, а аз трябваше да се обърна към ковчега на мама. Сложих палмовите листа отгоре му и стърчах там, без да зная какво да кажа или направя, обзет от неудобство, че показвам слабост пред децата си. Стоях така, докато тълпата не се разотиде, и тогава по неразбираема за мен причина почувствах подтик да се наведа и да целуна ковчега. Целувах я и в старческия дом, но едва след като беше твърде далеч, за да го почувства. И когато целунах ковчега й, осъзнах, че никога не съм я целувал с чувство. Тази мисъл едва не ме повали.

Подпрях се на ковчега с потрепващи рамене и се опитах да се съвзема. „Нея я няма, но ти си все още тук — казах си. — Нея я няма, но ти си още тук. Жив си. Около теб има хора, които те обичат. Престани да се самосъжаляваш…“

Престани да се самосъжаляваш. Думи, които често чувах от устата на мама. И докато стоях приклекнал до ковчега, разбрах, че трябва да се опитам. Хората, които ме обичаха, също така зависеха от мен за сила и подкрепа. Не можех да ги предам.

— Сбогом, мамо — прошепнах. — Съжалявам.

Поех си дълбоко дъх, изправих се, избърсах сълзите от очите си с длан и повдигнах брадичка. След това прегърнах Каролайн и Лили и кимнах на Джек.

Заедно се спуснахме по хълма в ситния дъжд, качихме се на колата и се върнахме към нашия живот.