Един сезон в ада

Бълнувания IБезумната девственица

Да чуем изповедта на една съкилийничка от ада:

„О, божествени Съпруже. Господарю мой, не отблъсквай изповедта на най-тъжната ти слугиня. Аз съм загубена. Аз съм пияна. И омърсена. Какъв живот!

Прости ми, божествени Господарю, прости ми! О, прости ми! Колко сълзи! И колко ли още, по-късно, надявам се!

След време ще позная божествения Съпруг! Аз съм родена да Му се покорявам. Нека другият сега да ме бие!

Сега съм на дъното на света. О, приятелки мои!… Не, няма никакви приятелки! Не знам да има подобни бълнувания и мъки… Глупаво е, нали?

Аз страдам, крещя. Аз страдам, наистина. И все пак всичко ми е позволено, на мен, презряната и от най-презрените души.

Нека направя най-после тази изповед, пък ако ще да я повторя за стотен път — тъй мрачна и тъй нищожна.

Аз съм робиня на пъкления Съпруг, на този, който погуби безумните девственици. Това е онзи там демон. Не призрак и не привидение. Но аз, която загубих своето благоразумие, аз — низвергната и мъртва за тоя свят — знам, че мене никой не ще ме погуби. Как да ви го опиша! Аз не зная вече и да говоря. В траур съм. Плача. Треперя от страх. Глътка въздух, Господи, моля те, много те моля!

Аз съм вдовица… Бях вдовица. Да, аз бях твърде сериозна някога, не съм родена, за да се превърна в скелет! Той беше почти дете. Неговата тайнствена изтънченост ме прелъсти. Забравих човешкия си дълг, за да го последвам. Какъв живот! Истинският живот го няма. Ние сме извън света. Вървя натам, където той върви, така и трябва. Но той често се нахвърля върху мен, бедната душа. Демонът! Това е демон, вие го знаете, това не е човек.

Казва: Не обичам жените. Любовта ще трябва да се открие отново, повече от ясно е. Те са способни да искат само едно: сигурност. И само щом я постигнат — захвърлят настрана и сърцето, и красотата: остава само хладното презрение, храната на днешния брак. Или ако видя жена, която явно е щастлива и която бих могъл да направя своя добра приятелка, то тя вече е наръфана от някой звяр, чувствителен като дръвник.

Слушам го как той превръща безчестието в слава, жестокостта в очарование. «Аз съм от далечна раса: мои предци са били скандинавците; те се пронизвали в ребрата, пиели своята кръв. Ще си направя нарези по цялото тяло, ще се татуирам, искам да стана отвратителен като монголец: ще видиш — ще вия из улиците. Искам да полудея от бяс. Не ми показвай никога накити, ще пълзя по килима и ще се гърча. Моето богатство — искам го цялото окървавено. Няма вече да работя.» Неведнъж, нощем, неговият демон ме сграбчваше и се валяхме по пода — борех се с него. По цели нощи ме дебнеше пиян из улиците или в домовете, за да ме плаши до смърт. «Сигурно ще ми прережат гърлото. Ще бъде отвратително.» О, тия дни, когато той се мъчи да скита с вид на престъпник!

Понякога говори на приятен жаргон за смъртта, която ни кара да се разкайваме, за наистина съществуващи нещастници, за изнурителен труд, за раздели, късащи сърцата. Във вертепите, където се опиянявахме, той плачеше, като гледаше тия край нас: скотове на нищетата. Вдигаше пияниците по тъмните улици. Бе милостив към всяка зла майка заради невръстните й деца. Отиваше си миловиден като момиче след урок по вероучение. Преструваше се на човек, сведущ във всичко: търговия, изкуство, медицина. Следвах го навсякъде, така и трябваше!

Представях си цялата обстановка, с която мислено се обграждаше. Дрехи, драперии, мебели. Аз го дарявах с нови гербове — виждах го изцяло друг. Представях си всичко, което го трогваше — неща, които би искал да създаде за самия себе си. Когато ми се струваше, че умът му бездейства, аз го следвах в странните му и сложни начинания. Чак до края — все едно добри или лоши. Знаех, че никога няма да проникна в неговия свят. Колко дълги нощи съм бдяла край неговото скъпо спящо тяло, с надеждата да разбера защо той толкова иска да избяга от реалността. Никой не е имал подобно желание. Предугаждах, без ни най-малко да се страхувам за него, че той може да бъде сериозна заплаха за обществото. Той може би знае тайните как да бъде променен животът. Не, той само ги търси — възразявах си аз. И тъй, милостта му е омагьосана и пленницата съм аз. И никоя душа не би имала тая сила — силата на отчаянието! — да издържи, да бъде закриляна и обичана от него. Впрочем не си го представях с друга душа. Всеки вижда, струва ми се, своя Ангел, Своя и никой друг. Бях в душата му като в дворец, изпразнен, за да не би да остане някой по-недостоен от вас. Ето това е. Уви! Твърде много зависех от него. Но какво ли искаше той от моето съществуване, мрачно и презряно? Не ме направи по-добра — какво, че не ме умъртви! Гневна в своята скръб, аз му казвах понякога: «Аз те разбирам». Той свиваше рамене.

И тъй — докато моята скръб не спираше да ме гнети и аз все повече падах както в собствените си очи, така и в очите на тия, които биха искали да ме видят, ако не бях навеки и от всички обречена на забрава — аз все повече и повече жадувах за неговата доброта. Неговите целувки и приятелски обятия бяха истинско небе, мрачно небе, където аз влизах, където бих искала да остана. Захвърлена, бедна, глуха, няма и сляпа. Вече това ми ставаше навик. Виждах двама ни като две невинни деца, разхождащи се на воля из Рая на скръбта. Подхождахме си. Трогнати, ние се трудехме заедно. Но след една убийствена ласка той каза: «Колко странно ще ти се струва всичко, което си преживяла — само щом си отида оттук. Когато няма да ги има ръцете ми — да милват твоята шия. Нито моята гръд — да отпуснеш глава върху нея. Нито устните, целуващи очите ти. Защото един ден ще трябва да замина далече, много далече. После, аз трябва да помогна и на други. Това е мой дълг. Макар и да не е много приятно, скъпа». Веднага си представих. Той — заминал, аз — зашеметена, захвърлена сред най-ужасния мрак — смъртта. Заричах го да обещае, че няма да ме изостави. Правеше го десетки пъти… О, това обещание на любовник! Беше тъй лекомислено, както и моите думи: «Аз те разбирам».

О, никога не съм го ревнувала. Вярвам, не ще ме напусне. Какво ще стане с него? Той не умее нищо, няма никога да работи. Иска да живее като сомнамбул. И само добротата и милостта му — стигат ли те, за да съществува в реалния свят? Понякога забравям колко съм окаяна. Той ще ме направи силна. Ще пътуваме, ще ловуваме из пустините. Ще спим по улиците на непознати градове. Без грижи, без мъки. Или ще се пробудя — и законите и нравите ще бъдат променени, благодарение на магическата му власт. Светът, оставайки същият, ще ме захвърли на моите желания, радости и безгрижие. О, живот, пълен с приключения, живот от детските книжки! За награда на мойте страдания — ще ми го дадеш ли? Той не може. Не познавам идеала му. Каза ми, че съжалявал и се надявал. Това не бива да ме засяга. Говори ли с Бога? Може би трябва да се обърна към Бога? Аз съм на дъното на най-дълбоката бездна и съм забравила да се моля.

Ако той ми беше обяснил своите скърби, щях ли да ги разбера по-добре от неговите насмешки? Той ме напада, с часове ме кара да се червя за всичко, което би могло да ме трогне в света, и се дразни, когато плача.

«Виждаш ли този елегантен младеж, който влиза в красивата и спокойна къща? Казва се Дювал, Дюфур, Арман, Морис, дявол знае как. Една жена се беше обрекла да обича този зъл идиот. Умря и сега навярно е светица на небето. Ще ме погубиш, както и той е погубил тази жена. Това е нашата участ. За нас — с милостивите сърца…» Уви! Имаше дни, когато всички действени хора му приличаха на играчки от гротескно бълнуване. Дълго се смееше. И ужасно. После отново се държеше като млада майка, като любима сестра. Ако не беше толкова див, щяхме да сме спасени! Но нежността му е не по-малко гибелна. Аз съм му покорна. Ах! Аз съм луда!

Някога може би той ще изчезне като по чудо. Но трябва да знам дали ще се възнесе на небето, за да видя успението на моя малък приятел!“

Странна двойка!