Един сезон в ада

Бълнувания IIАлхимия на словото

За мене. Историята на една от моите лудости.

От много отдавна се хвалех, че притежавам всички възможни пейзажи, и намирах смешни знаменитостите на живописта и на новата поезия.

Обичах идиотските картини, надписите над вратите, декорите, цирковите платнища, фирмите и селските шарении, овехтялата литература, църковния латински, еротичните, неграмотни книги, романите от бабините младини, приказките за феи, детските книжки, старите опери, глупавите припеви и наивните ритми.

Бленувах за кръстоносни походи, безплодни откривателски пътешествия, републики без събития, потушени религиозни войни, революции на нравите, преселения на племена и континенти. Вярвах във всички вълшебства.

Измислих цветовете на гласните. А — черно, Е — бяло, И — червено, О — синьо, Ю — зелено. Дадох формата и движението на всяка съгласна. Блазнех се, че с инстинктивните ритми съм открил поетическо слово, достъпно, днес или утре, за всички сетива. Запазих си тълкуването.

Отначало това бе опит. Пишех мълчания, нощи, отбелязвах неизразимото. Запечатвах главозамайването.

Поетическите вехтории заемаха голямо място в моята алхимия на словото.

Приучих се към простата халюцинация. Съвсем ясно виждах джамия на мястото на някоя фабрика, училище за барабанчици, ръководено от ангели, каляски по небесните пътища, зала на дъното на езеро, Чудовища, мистерии. Заглавие на водевил възправяше ужаси пред мен.

По-късно аз обясних своите магически софизми с халюцинацията на думите!

Накрая реших, че безпорядъкът на моята душа е свещен. Аз бях безделник, повален от тежка треска. Завиждах на животните заради тяхното блаженство: на гъсениците — тая невинност на райските преддверия, на къртиците — сънят на девствеността!

Моят характер ставаше все по-злъчен. Казвах сбогом на тоя свят във вид на романси:

Обикнах пустинята, изпепелените градини, посърналите дюкянчета, хладките питиета. Влачех се по вонящите улички и притворил очи, се подлагах на слънцето — бога на огъня.

„Генерале, ако е останало поне едно старо оръдие върху твоите срутени бастиони, бомбардирай ни с буци спечена пръст. Бий по стъклата на бляскавите магазини, по салоните. Накарай града да яде своя прахоляк. Водостоците да зеленясат. Изпълни будоарите с пламтяща рубинена прах.“

О! Мухата, опиянена от кръчмарския писоар, влюбена в буренака, разложена от едничък лъч!

Най-после — о, щастие, о, разум — аз отделих от небето лазура и видях, че е черен, и заживях: златиста искра от природната светлина. От радост лицето ми ставаше шутовско и объркано до невъзможност:

Превърнах се в баснословна опера. Видях, че всички същества са под фаталния знак на щастието: действието не е животът, а начин да се пилее някаква сила. И раздразнение. Моралът е слабостта на нашия мозък.

На всяко създание — мислех си — му подхождат още няколко други живота. Този господин не знае какво прави. Той е ангел. А онова семейство е кучешко котило. Пред няколко души разговарях високо с един миг от предишните им животи. И тъй, аз обикнах една свиня.

Никой от софизмите на лудостта — лудостта, която затварят — не беше забравен от мен. Бих могъл да ги преразкажа всичките, посветен съм в системата.

Моето здраве бе застрашено. Ужасът настъпваше. Потъвах в съня за по няколко дни и пробудил се, продължавах най-тъжните сънища. Бях вече узрял за края и по път, изпълнен с опасности, моята слабост ме водеше към пределите на света и Кимерия, родината на мрака и вихрите.

Трябваше да пътувам, за да разпръсна всички вълшебства, стълпили се над моя разсъдък. Над морето, което обичах — сякаш трябваше да ме измие от мръсотиите, — виждах как се издига спасителният кръст. Бях прокълнат от небесната дъга. Щастието беше моята фаталност, моите угризения, моят червей: животът ми винаги ще бъде твърде безкраен, за да бъде обречен на силата и красотата.

Щастието! Зъбът му, сладостен до премала, ме предупреждаваше при първи петли — ad matutinum и Christus venit — в най-мрачните градове.

Всичко това е минало. Вече зная как да приветствам красотата.