Единадесетата чума

10.

Вторник, 28 юни

Лаборатория по зооностични болести

10:30 ч.

Брин седеше на бюрото си. Имаше много причини да е бесен. На първо място, вечерята с жена му се превърна в истинска катастрофа. Джак си поръча пържола алангле, а Миа — задушено еленско и незабавно му напомни за опасността от Е. coli O157:H7, мутиралата бактерия, за която беше споменала в лекцията си и която образуваше нов, сложен и изключително силен токсин, предизвикващ спазми, кървава диария, треска, а при много деца и остра бъбречна недостатъчност. Е. coli O157:H7 се бе появила сред стадата от преживни животни в щата Вашингтон и се беше разпространила в Средния запад, а оттам — заедно с месото — из цялата страна.

Най-опасно бе месото за хамбургери, защото смляната в гигантски месомелачки и после пакетирана кайма можеше да съдържа бактерии от сто различни крави. Недопеченият хамбургер и мексиканската тортила бяха станали смъртоносни, но пържолата алангле почти не им отстъпваше. По време на епидемията през август 1997-а бяха починали стотици хора из целите Съединени щати.

Атаката на Миа срещу избора му накара Джак да потръпне.

— Скъпа — отвърна той, — този ресторант е много добър. Пък и от дни не съм ял прилична храна.

— Е, ти си знаеш — сви рамене тя. — В крайна сметка имаш право сам да си избереш отровата.

После настана неловко мълчание, докато отпиваха от прекрасното си вино — което Джак бе поръчал с надеждата, че тържествено ще отпразнуват срещата си.

Когато сервираха основното ястие, и на двамата не им беше до ядене. Не можеха да пренебрегнат появилата се помежду им пропаст. И това бе преди да й разкаже за Луизиана и странната смърт на епископа. Брин знаеше, че жена му още е раздразнена от избухването му по време на лекцията, и искаше да я успокои. Но безуспешно.

— Джак, всички неща, за които напоследък говориш, са естествени явления — отвърна тя. — Поради неразбираема за мен причина ти търсиш нещо, което да докаже извънредно странната ти теория. Виж, обзалагам се, че мога да открия в Интернет информация за градушка, която в момента пада някъде. Това означава ли, че има заговор? Или за скакалци. Миналата година опустошиха Юта. И в това ли ще откриеш скрит смисъл? Моля те, Джак!

— По-миналата година се свързах… — Брин като че ли се отнесе. Миа го погледна и промени темата.

Опитаха се да се насладят на виното, в десет часа се прибраха в апартамента и след бегла целувка за лека нощ бързо заспаха. Миа още не беше будна, когато той стана, за да хване първия сутрешен влак за Олбъни.

Когато пристигна в лабораторията, наближаваше десет и половина. Не обичаше да закъснява. След като повика Дрю и не получи отговор, Брин си спомни, че Лорънс има час при лекар и че ще отсъства цялата сутрин. Джак реши първо да прегледа имейла, да отдели по-важните съобщения и да ги подреди. Информациите се трупаха и изпълваха инбокса му все по-бързо и по-бързо.

Вече ужасно изоставаше. Бе обещал на Тъкър и Вики да им прати заключенията си за епидемията в Чърчил Даунс след една-две седмици. Не че двамата с Дрю постоянно не анализираха пробите, но винаги получаваха негативни резултати — за бяс, хранително отравяне, приони и за познатите арбовирусни болести. Бяха напълно озадачени и това с нищо не помагаше на Тъкър и конете.

Джак разбираше, че прекалено затъва в теорията си за чумата, която всички останали освен Дрю смятаха за безумна. Беше убеден, че е определил втората чума с жабите, четвъртата с рояка и шестата с циреите или в този случай — с антракса.

Ами първата чума с превърнатата в кръв вода, третата с мушиците, петата с мора по добитъка, седмата с градушката, осмата със скакалците, деветата с мрака и десетата със смъртта на първородните синове? До този момент абсолютно нищо. Може би изпадаше в параноя. Е, луд или не, трябваше да продължи да работи. Той се съсредоточи върху съобщенията в ПроМЕД.

Внезапно видя нещо интересно. Имейл, получен от Флорида. Името на подателя не му говореше нищо.

„Какво е това, по дяволите?“ — помисли си Брин, поразен от иронията, че ерготизмът се бе появил в лекцията на Миа, а сега в съвсем друг контекст в ПроМЕД. И кой бе този нов загадъчен член на системата? Е, може да беше съвпадение. Джак изчака, докато на екрана се появи статията „Кратка история на ерготизма“, публикувана в английски вестник, и започна да чете данните, за които жена му не бе споменала.

Болестта, научи той, се появила за пръв път при асирийците, които разбрали, че новата за тях култура ръж е заразена с черни „пустули“, появяващи се по зърното. Те описали опасностите й на плочки от пясъчник още към 600 г. преди Христа.

Заразата, микроскопична плесен, разнасяна от вятъра или насекоми, попадала в ръжените зърна. Спорите не поразявали реколтата, тъй като не се предавали от вид на вид. Самата плесен Claviceps purpurea образувала различни силни токсини, които можели да предизвикат тежки симптоми при хората. Древните гърци знаели, че заразените зърна са смъртоносни. Римляните и египтяните избягвали ръжта. Появата й в Египет отговаряла на упадъка по време на последните династии, срив, който сложил край на цивилизацията към I в. преди Христа.

Брин прочете, че с възхода на християнството и преместването на Църквата в Константинопол ръжта започнала да се отглежда в цяла Европа и се използвала за приготвяне на хляб и други тестени продукти. По същото време се разпространили типичните за ерготизма халюцинации.

Той извърна поглед от екрана и се зачуди какво се е получило от тази болест, която смяташе за анахронизъм от Средновековието. Може би историята циклично я разбуждаше — а може би някой…

Ню Йорк

23:30 ч.

Камерон уви найлоновата лента на гърдите си и здраво стегна самозалепващите се лентички. Искаше да е сигурен, че електродите са в добър контакт. Натисна бутона за запис на аудиомонитора си и се включи звуковото реле, задействащо се от всеки шум в стаята. Трябваше да се записва дори насън: жизнените признаци, настроенията, храненето, екскрементите. Трябваше да знае какво става с него. Наука. Това беше неговата вяра. Тед се бе заклел в собствения си живот да е колкото може по-обективен с автодиагнозата си. Колкото е възможно за обикновен човек.

Трябваше да се самонаблюдава, защото никога не можеше предварително да знае кога ще го призове Гласът. Отчаяно трябваше да разбере какво чува. Трябваше да знае защо се случва това. Трябваше да докаже на науката, че боговете на човека са богове на мозъка. Именно собственият му мозък трябва да му говореше с гласа на Йехова. Той записваше звуците в стаята, когато Гласът му говореше. Говореше за кръвта. Говореше за мушиците и мора по добитъка. Беше чул толкова много. Не просто собствения си глас — на записите се сливаха неговият и Гласът на някой друг. Бе ги прослушвал многократно, също както препрочиташе записките си от онези ужасни моменти. Моменти, в които крещеше Божието име, моменти, в които чуваше Гласа, Гласа на могъщ и отмъстителен Бог.

Като учен, Камерон си напомняше, че след като водата се е превърнала в кръв, след жабите, мушиците, рояка, мора по добитъка, циреите, градушката и скакалците, той е отговорен за обективното доказателство за съществуването на самия Бог.

Когато усещаше, че Гласът ще проговори, доктор Камерон приготвяше съответните медицински уреди, за да проучва явленията с надеждата, че това ще са обективни документи за обладаването на човек от божественото. Когато Гласът бе проговорил, когато го беше избрал, той разбра: Гласът знаеше, че Тед е единственият сред всички хора, който притежава нужните познания, за да види, че ще се изпълни Неговата воля. Нима Гласът щеше да му даде способността да изрича името Му, ако това не бе доказателство за божествеността на самия Теди? Майка му го смяташе за прокълнат. Тогава не й повярва и сега знаеше, че е допуснала ужасна грешка — той беше най-светият от светите.

Нагласи ремъците на електроенцефалографа и се опита да се отпусне. Гласът като че ли се появяваше на всеки няколко седмици, вече все по-често, и Тед в продължение на три нощи си остана вкъщи, за да следи сърцето, кръвното налягане и гласа си. Винаги прехвърляше записите на хартия. Успя да документира и шестте „обладавания“, или по спомен, или по записа. Със силата на Гласа, който насочваше спомените му за Божия гняв, щеше да диктува подробни самоописания, докато създаваше, реализираше и гледаше как чумите от Изхода се разиграват пред очите му и от собствената му ръка…

След като отчете данните на уредите, Теди Камерон се позабавлява, като накара Джак Брин да чака информацията за ерготизма. Просто по принцип. Брин бе толкова арогантен, че заслужаваше да страда от нетърпението, което Теди винаги изпитваше в очакване на Гласа. Камерон се погрижи материалът да не може да се разпечата.

Беше прибавил обратния адрес и името към колекцията си. Потребителят бе единайсетгодишно момче, което не можеше да знае нищо за ерготизма или Събитията. Ако Джак започнеше да задава въпроси за болестта в ПроМЕД, всички щяха да го помислят за луд — или поне специален агент Хъбърд щеше да реши, че е маниак с чувство за вина и неустоимо желание да бъде разкрит.

Докато чакаше вирусологът да прочете материала, който му пращаше, Теди прегледа собственото си описание на третата чума:

Брин продължаваше да чете. Откри, че по-големите епидемии на ерготизъм през Средните векове са били надлежно описани — включително симптомите, сред които гангрена на краката, ръцете или и двете. Крайниците на някои окапвали заради дължащата се на токсините пълна липса на оросяване. Носовете им посинявали, после почернявали и окапвали, оставяйки зейнали дупки. Жените помятали, мнозина получавали удари или психози. Били поразявани цели градове.

По улиците танцували полуобезумели оцелели, получили по-малки дози микотоксини, някои от мъчителни болки, други от суеверни опити да пропъдят злите паяци на дявола, които били обвинявани за болестта. Хората наричали ерготизма „Огън на свети Антоний“ и се смятало, че поклонението пред мощите на светеца е единствен лек за болките и ужасните, нетърпими сърбежи, предшестващи развитието на болестта.

Брин спря да чете, за да си запише важното споменаване на сърбежите.

Важен бе и фактът, че поклонниците често наистина се избавяли, тъй като оставяли отровния хляб у дома си и по пътя купували незаразена храна. Когато пристигали на гроба на свети Антоний, действието на токсините вече било изчезнало.

Докато Джак четеше, Теди Камерон продължаваше да усъвършенства автобиографията си, като сверяваше бележките си, отбелязваше напредъка и събираше написаното в папките, озаглавени „ПМН“.

Брин веднага реши да провери дали американските зърнохранилища се проверяват сериозно за плесенясване. Наистина ли можеше да се случи отново, както твърдеше призрачният подател на имейла? Той се върна към статията и научи, че най-тежко били засегнати средновековна Германия и Франция, но немците страдали от халюцинации и гърчове, докато французите — от гангрена. Заразената ръж лесно образувала вторични метаболити, включително LSD — Миа беше споменала за това в лекцията си.

Заразени от мухлясал хляб, десетки хиляди полуобезумели европейци танцували по улиците. Мнозина от тях ослепявали и по ретината им играели проблясващи светлини, други имали видения на Дева Мария, трети се самобичували.

Лудостта се разпространила от първоначалните епидемии в низините край Северно море нагоре по Рейн. Католическа Европа изпаднала в криза. Тъй като Църквата, разбира се, била безсилна да се справи с болестта, започнал да се надига войнстващ антиклерикализъм. Подпалвали манастири, сваляли епископи, избухвали протести и бунтове.

А след сто години, помисли си Брин, в Германия се родило протестантството.

Продажбата на заразена ръж продължила и през Ренесанса, ерготизмът проникнал в Англия, Швеция и Русия и не отслабнал чак до осемнайсети век — въпреки че през 1630 година един френски лекар установил причината. В статията дори се предполагаше, че процесите срещу салемските вещици се дължат на същата болест. Последната епидемия в САЩ избухнала в щата Ню Йорк през 1825 година.

Това изненада Брин. „В собствения ми щат? Къде? Никога не съм чувал за такова нещо.“ Той си записа нова бележка и продължи със заключението на материала.

За затихването на ерготизма в Европа към началото на деветнайсети век имаше различни теории. Според най-разпространената това се дължало на въвеждането на картофите, които ликвидирали зависимостта от зърнените култури и особено от ръжта. Последният известен случай бил регистриран в Пон Сен Еспри в Южна Франция през 1951 година.

„Каква ирония — помисли си Джак. — Точно там, където е започнало всичко.“

Теди продължаваше да чете:

Теди прекъсна четенето, погледна си часовника и се замисли дали да даде на Брин и останалата част от материала. Излезе от файла с дневника си, влезе в системата и прати информацията на имейл адреса на вирусолога. Беше я написал на основата на вестникарски репортажи и разговори с местни жители, които обичаха клюките — колкото по-страховити, толкова по-добре — но ги поукраси, за да постигне драматичен ефект и скри между редовете божествени послания. Когато първият файл полетя към Брин, Камерон усети, че пенисът му се втвърдява.

Брин реши да качи постъпващите файлове преди да започне да ги чете, но не успя да го направи. Нито пък да ги разпечата или сейфне. Този безумен подател трябваше да е опитен хакер. Хм. Налагаше се да ги прочете на екрана. Когато го направи, се озадачи — не, направо се смая.

Екранът внезапно се изчисти. Неспособен да повярва в току-що прочетеното, Брин не знаеше какво да прави. Искаше му се съобщението да е прочел още някой. Искаше му се Дрю да е тук. За пръв път, откакто работеше в лабораторията, наистина се страхуваше. И все пак можеше само да чака какво ще се появи на монитора. Чу сигнала на имейла, който го информираше за получаването на ново съобщение. Прочете го и остана също толкова поразен, колкото и първия път.

Брин четеше колкото може по-бързо, но когато се опита да разпечата текста, екранът отново се изчисти. „Възможно ли е всичко това?“ — зачуди се той. Разбира се, можеше да провери в местните вестници или да се свърже с двамата лекари. Но защо изобщо някой му показваше този материал? Може би поредният имейл щеше да му даде отговора. Джак се загледа в екрана и скоро се появи ново съобщение:

Щом Брин прочете последното изречение, екранът почерня. Джак поседя няколко минути пред компютъра, после го изключи и излезе да подиша чист въздух — наистина му бе необходимо. След малко дойде Дрю Лорънс.

— Дрю, трябва да видиш това! — Вирусологът го поведе вътре и включи компютъра, за да му покаже съобщенията. Не откри нищо. От целия материал нямаше нито следа.

Брин разказа трите съобщения на Лорънс, който само недоверчиво поклати глава.

— Трябва да е той, Дрю — замислено рече Джак. — Трябва да е онзи тип, който стои зад чумите. Той знае, че сме по петите му. Но защо го направи? За да ми покаже, че никога няма да го открия — или за да ме предизвика да опитам?

Вторник, 14 юли

Лаборатория по зооностични болести, Гилдърланд

Юли беше необичайно горещ и първите две седмици се изнизаха, без Джак и Дрю да успеят да определят причината за епидемията по конете. Провалът ги вбесяваше, както и Инък Тъкър — и Вики Уейд също.

Журналистката телефонираше на всеки два дни и Брин винаги й съобщаваше една и съща новина: нищо. Тя дори на два-три пъти дойде до лабораторията, както им каза, за да се уверяла лично, че не крият резултатите от нея. До голяма степен причината бе такава, смяташе Дрю, но имаше и още нещо, което продължаваше да го безпокои.

Уейд винаги се появяваше късно сутрин, фризирана и облечена като за пред камера, обикаляше лабораторията в душене за нещо сензационно, но накрая всеки път извеждаше Джак на обяд. Проявяваше достатъчно благоразумие да кани и Лорънс, но той отказваше под предлог, че има прекалено много работа. Честно казано, Дрю знаеше, че е нежелан, и не искаше да се бърка, ако между двамата наистина имаше нещо. Едно беше сигурно: Брин не споменаваше пред нея теорията си за чумата — иначе репортерката щеше постоянно да им виси над главите.

Тези обеди — в някое шикарно заведение, заплащани от огромната банкова сметка на Уейд — продължаваха с часове. Даже да разговаряха само за загадъчната епидемия по конете, Джак и Вики го правеха на чаша вино. После вирусологът винаги подремваше.

Този ден тя отново беше идвала и насъбралите се по време на отсъствието на Брин материали за обработване означаваха, че ще се наложи да работят до късно. От Джеймстаун, Ню Йорк, бяха пристигнали две нови проби — от котка и миеща мечка, вероятно бесни. Двамата работеха мълчаливо, докато Брин внезапно не попита:

— Дрю, какво имаме за въшки?

Лорънс постави предметното стъкло под микроскопа и се усмихна.

— Отдавна съм те изпреварил, Джак. Третата чума са мушиците. В архивите на ПроМЕД няма нищо интересно. Само обикновени главови въшки. Някакви идеи?

Брин нямаше — или поне онези, които се въртяха в подсъзнанието му, все още не бяха готови да се свържат в последователна теория. Странните случаи на ерготизъм продължаваха да го измъчват. Когато се свърза с имейл адреса във Флорида, му отговори единайсетгодишно момче, което изобщо нямаше представа за какво става дума. Джак бе споменал на Дрю за изчезналите съобщения, разбира се, без да го прави на голям въпрос, но реши изобщо да не разговаря за инцидента с Миа. В най-лошия случай това щеше да подхрани страховете й за разсъдъка му, а в най-добрия той щеше да заслужи презрението й.

И все пак имаше нещо. Авторът на онези съобщения разполагаше с повече информация, отколкото можеше да се открие във вестниците — и с много по-точни данни за въздействието на въпросните токсини. Плюс съкращението „ПМН“, което Джак си спомняше от дръжката на водния пистолет в Сан Диего. Това почти сигурно означаваше, че става въпрос за един и същ човек. Но дали действаше сам и носеше библейско възмездие на модерния свят? В крайна сметка, мислеше си Брин, ерготизмът нямаше нищо общо с „Изход“. Или имаше?

Резкият звън на телефона го сепна, но пък изглежда, че откакто бе получил странната информация, всичко го стряскаше. Човекът, проникнал в компютъра му, го беше убедил, че злото — чистото зло — наистина съществува и че никой не е защитен от него.

— Джак Брин — вдигна слушалката той.

— Доктор Брин. — Непознатият глас бе неуверен и момчешки, но хлапето очевидно се опитваше да говори като възрастен. — Извинете, че ви безпокоя толкова късно, но не успях по-рано. Трябваше да довърша проучването си. И освен това сега таксите са по-ниски. — Момчето почти шепнеше. — Казвам се Бъргър, Шмюъл Бъргър. Ученик съм. Кореспондирах си с доктор Дрю Лорънс.

— С Дрю ли? Казвате, че името ви е Бъргър, така ли?

Дрю вдигна поглед от микроскопа, вдигна палци нагоре и бързо надраска на лист хартия: „Съобщението за рояка!“.

— Да, господин Бъргър — каза Брин, — господин Лорънс си спомня за вас. Е, разкажете ми за вашето проучване. — Той чу как момчето мъчително преглъща.

— Струва ми се, че питате за чумите. — Хлапакът говореше със силен бруклински акцент.

Джак се изненада. Неговите въпроси в ПроМЕД бяха разхвърлени сред много други, но този ученик беше открил връзката между тях.

— Да, така е, Бъргър. Как се сетихте?

— Ами, виждате ли — заекна Шмюъл, — първо беше така нареченият „рояк“, който можеше да е от мухи, други насекоми или пчели — като пчелите, заради които се свързах с доктор Лорънс.

Брин си спомни, че когато разговаря с Дрю по телефона от Сан Диего, бе станало дума за Бъргър. Хлапето беше умно, определено си пишеше домашните.

— Ами водата, която се превърнала в кръв? — Мълчание. — Ами въшките?

— Вижте, наскоро открих нещо по този въпрос. На иврит въшки са „чинним“, дума, която често се превежда събирателно като „гадини“, но на гръцки „скинифес“ означава комар. Аз лично смятам, че може да е всичко, което предизвиква силен сърбеж. Не е задължително да са въшки, каквито ги познаваме…

Еврика! Брин помнеше, че Аристотел пръв е класифицирал животните, включително насекомите, хиляда години след Изхода. Това означаваше, че може да е всяко насекомо или изобщо всичко, което предизвиква сърбене. Разковничето се криеше в самия сърбеж! И за чудовището, подписващо се с тайнственото „ПМН“, библейските „мушици“ можеха да са ерготизмът — последното нещо, което би потърсил който и да е съвременен учен!

След ужаса на изчезналите съобщения милата скромност на Бъргър му действаше като глътка свеж въздух.

— Бъргър — попита Брин, — как можем да влезем във връзка с теб?

Шмюъл му даде домашния си номер и адрес и Джак грижливо ги записа. Най-после още един човек, който не го смяташе за луд — при това истински учен, макар и съвсем млад.

— Благодаря, Бъргър — сбогува се вирусологът. — Много ни помогна. И моля те, съобщавай ни винаги, когато дори само си помислиш, че си попаднал на нещо. Уговорихме ли се?

— Разбира се, докторе — отвърна Шмюъл. — Е, не искам да ви задържам. — Момчето затвори.

— Умно хлапе — каза Джак на Дрю. — Можеш ли да разшириш търсенето си и да включиш всичко, което предизвиква сърбеж?

— Трябва ли да е свързано с „мушици“?

— Да, и това.

— Ще опитам с Нексис. Ще открия всички статии с думата „сърбеж“, но моля те, дай ми малко време. Ще се появи адски много информация — алергии, краста, херпеси, пърхот, псориазис, отровен дъб, смрадлика, отровен бръшлян. Какъв период да обхвана?

Брин прегледа бележките, които бе нахвърлял, докато четеше загадъчния материал за ерготизма, и предложи:

— Опитай от началото на тази година. Може би от март. Търси инциденти в Минесота, Мейн и Кънектикът. Става ли?

— Готово.

— Жалко, че няма да разполагаме с информацията до утре, когато пристигне нашият гостенин.

— Да, най-после ще видим този специален агент Хъбърд. Може би наистина ще открием какво точно иска.

— Той твърди, че искал да разговаряме за работата ми по биотероризма в СЗО.

— Може да е заради бурното ми радикално минало, Джак, но не вярвам на тези типове. Никога не ти казват какво искат.

— Остава ни само да чакаме, приятелю — замислено отвърна Джак.