Единадесетата чума

4.

Четвъртък, 18 юни

Заседателната зала на борда на директорите на „Сейнт Рош“

12:00 ч.

Да си пробият път през репортерските барикади пред болницата бе все едно да минат през головата линия на бейзболно игрище, но Брин и Катрини някак успяха да го постигнат невредими и без да кажат нещо, което после можеше да се цитира. Сега стояха срещу десетки мрачни хора, събрали се около заседателната маса в залата на борда на директорите.

Един нисколетящ хеликоптер се насочи към зоопарка и някой погледна през прозореца и отбеляза:

— Моля се онези копелета от Си Ен Ен да не минат над зоологическата градина. Животните ще изпаднат в паника. А и кой знае какво ще надигнат и отвеят над южна Калифорния перките!

Към ядосания хор се присъедини друг глас:

— Мамка му! Ако вече е в пръстта, епидемията не ни мърда! Скапани идиоти. Някой не може ли да накара губернатора да нареди хеликоптерите да не се приближават до зоопарка?

— Вече е направено — увери го спокоен глас. — Повече никакви полети. Този беше последният. — Говореше слаб мъж в летен костюм. Повечето от местните бяха облечени спортно, отчасти заради бързината, с която бяха повикани от кмета.

Мъжът с костюма, прошепна на Брин Катрини, бе Дон Лезан, шеф на калифорнийския здравен отдел. Тъй като председателстваше заседанието, Лезан застана до голямата маса и почука с чашата си от кафе за тишина.

— Да започваме. Всички… Моля ви! — Повечето от присъстващите седнаха на празните столове около правоъгълната маса. Катрини се настани до Лезан, но Брин, който отпиваше кафе от стиропорена чаша, предпочете да се облегне на стената.

— Много ви благодаря, че дойдохте толкова бързо — започна Лезан, когато най-после настъпи тишина. — Всички сме заети, а някои дори са прекратили отпуската си, затова ще се опитам да говоря кратко. Надявам се, че и другите ще ме последват. Добре, да започваме. За онези, които не ме познават, аз съм Доналд Лезан, шеф на щатското здравеопазване в Сакраменто, и губернаторът и кметът ме помолиха да ръководя това заседание. А сега, няколко основни правила.

Той посочи една стройна жена, която седеше малко встрани.

— Това е госпожа Фишър и тя ще е единственият човек, повтарям, единственият човек, който ще разговаря с репортерите. Абсолютно никой от вас няма да дава интервюта. Ясно ли е?

Последваха изпъшквания, но само от неколцина души, тъй като повечето в залата имаха опит с тези неща и знаеха, че при извънредни ситуации ограничаването на информацията е обичайна процедура.

— Второ — продължи Лезан, — кметът съжалява за скромните стаи, в които настанихме пристигналите от други градове. Искахме да сте заедно, за да можете да сравнявате наблюденията си в края на деня…

— Но чак пък в мотел „Сикс“! — извика една млада жена. — Да не би градският затвор да е пълен?

Лезан се подсмихна наред с останалите, но само за миг.

— Решихме, че мотелът е подходящ, защото винаги оставят лампите включени. Не забравяйте, работата ще е денонощна, докато не овладеем положението. Това е антракс, приятели, а не почивка на плажа… Хайде да се съберем край масата и всеки да съобщи името, длъжността и серийния си номер. Госпожа Фишър също ще пусне по масата бележник, за да напишете името, институцията, номерата на служебните си телефони, факсове и пейджъри. Пристигащите от други градове ще запишат и номера на стаята си. Добре, да започваме.

Фишър се изправи и остави на масата един жълт бележник. Лезан кимна на мъжа от лявата си страна, който се огледа и се прокашля.

— Гордън Луболд — каза той. — Епидемиологична разузнавателна служба, ЦКЗ, Атланта. — После кимна на следващия отляво.

— Джак Хейзър, научен директор на отдела за особени патогени, ЦКЗ, Атланта и Форт Колинс.

След Хейзър се изредиха Дони Хъбър от службата за растенията и животните на Министерство на земеделието на САЩ, Роквил, Мериленд и Лио Инглиш, главен ветеринар в зоопарка на Сан Диего.

— Скот Хъбърд, Вашингтон — тихо каза следващият с провлачен южняшки глас, който контрастираше на властното му излъчване, привлякло всички погледи още преди да се представи. — Специален агент от ФБР.

Хъбърд бе строен четирийсетинагодишен мъж с остри черти и ясни зелени очи, които се плъзнаха по всички около масата и като че ли си отбелязваха, щом някой сведеше поглед. Преди да продължи той си погледна часовника, с което показваше, че бърза, но ще изчака, докато присъстващите запазят тишина.

— Вижте — рече агентът, — трябва да подчертая, че искаме да запазим всички подробности в тайна от медиите, и съм убеден, че разбирате необходимостта за това… Имам и друга молба към всички, които са били в пряк контакт с двамата пациенти и техните лекари.

Чул тези думи, Катрини изненадано повдигна вежди и колебливо се завъртя на стола си, за да срещне очите на Брин, който в отговор леко сви рамене, за да покаже, че няма представа какво ще последва. Не се и наложи да чакат дълго, тъй като Хъбърд продължи:

— Ще сме ви много благодарни, ако онези от вас, които са били в какъвто и да било контакт с жертвите, след заседанието могат да отделят на Бюрото няколко минути от ценното си време. ФБР смята този инцидент за изключително опасен и очакваме да ни оказвате съдействие.

Хъбърд седна на мястото си сред хор от едва прикрито мърморене, бавно прокара ръка по късо подстриганата си пепеляворуса коса и предизвика присъстващите да срещнат погледа му, но не откри доброволци. Всички бяха очаквали неочакваното, но чак пък ФБР? Защо? Какво можеше да означава това?

Агентът нетърпеливо кимна на съседа си отляво, който толкова се смути, че едва успя да си каже името:

— Джери Бордън, окръжен отдел по здравеопазване, Сан Диего.

Продължиха около масата с Мариан Конъли, представителка на пресцентъра на кметството, Майк Шулц от окръжната прокуратура на Лос Анджелис, отдел ветеринарни карантини, Джими Едуардс, епидемиологичен сектор на калифорнийския здравен отдел, Сакраменто, и един съвсем млад мъж, който се представи като:

— Чарлз Смитърс, студент по медицина втори курс в медицинския факултет в Станфорд на свободно избираем стаж, назначен на работа в щатския здравен отдел… Хммм… Не съм сигурен, че би трябвало да съм тук. Казаха ми да дойда, затова…

— Добре, Смитърс — прекъсна го Лезан, — можете да останете.

В зала, пълна с опитни професионалисти, младият студент очевидно се чувстваше неспокоен. Неколцина кимнаха и му намигнаха, сякаш за да му кажат: „Добре дошъл в цирка“.

После се изправи благ красив мъж, сякаш излязъл от моден салон.

— Арман дьо Айл, временен президент на зоопарка в Сан Диего — скромно заяви световноизвестният милиардер филантроп, въпреки факта, че всички присъстващи го познаваха.

След това дойде ред на Винс Катрини. Всички дискретно, но внимателно го наблюдаваха. Преди да започне, той ги остави да го погледат.

— Доктор Винсънт Катрини. Аз бях педиатърът на момчето. — И незабавно седна на стола си, докато съседите му отляво съобщаваха имената и длъжностите си.

Брин успя да се представи почти незабележимо.

— Добре — обърна се към залата Лезан, — вече се познаваме. А сега, за да спестим време, ще ви кажа какво сме научили досега. Разбира се, ако някой има нова информация, с радост ще го изслушаме.

Той погледна изписания си бележник.

— Пациентът на доктор Катрини, момчето на Сейнт Джон, е починало в шест часа и единайсет минути сутринта тук в „Сейнт Рош“ едновременно с момичето. Рано сутринта нашите лаборатории потвърдиха, че и двата случая са на антракс. Според нас единствената връзка между починалите е, че в един и същ ден са били в зоопарка. Следователно общият знаменател тук трябва да е зоопаркът и най-вероятният източник е някое от животните там.

Арман дьо Айл вдигна ръка.

— Дон, проверихме всички животни, включително наскоро умрелите и случаите на заболяване при служителите. Единственото, което може да се окаже важно, е смъртта на едно животно. Ще дам думата на доктор Инглиш, за да ви информира по този въпрос. Той също ще ви обясни за животните, които в последно време сме внесли от чужбина.

Главният ветеринар на зоопарка се изправи.

— Както навярно знаете, антраксът не се среща в Съединените щати, затова проверихме данните за карантините на всички наши животни. Когато се внасят от чужбина със самолет, те трябва да минават през „Кенеди“ или през летищата в Лос Анджелис и Сан Франциско. Големите екземпляри и всички африкански животни минават само през „Кенеди“. Преживните и конете се поставят под карантина в Нюбърг, Ню Йорк — преживните за трийсет дни, конете за шейсет заради африканската конска болест — след което се докарват при нас. Всички слонове се обезпаразитяват на „Кенеди“, после се пращат тук.

— Ами азиатските? — попита някой.

— В Сиатъл или Лос Анджелис — отвърна Инглиш. — Не сме имали много проблеми, освен случая на ебола в Рестън преди няколко години. Онези маймуни идваха от Филипините.

— Откривали ли сте заразени с антракс животни в зоопарка си? — попита Хейзър от ЦКЗ.

— Да — сред хор от ахвания призна ветеринарят. — Неотдавна едно животно е починало от антракс.

— Лешояд ли? — попита един биолог, който знаеше, че макар да не се заразяват от болестта, птиците могат да я разпространяват с изпражненията си, ако са яли заразена мърша.

— Не, но ми се иска да беше. Много по-ужасно е — женски заек от залата с малките животни. Роден и отгледан там. Не е бил в контакт с други животни, освен с друга женска, която открихме и която изглежда здрава. За всеки случай обаче я изолирахме и й даваме антибиотици.

Инглиш обясни, че докато лешоядът би бил „нормална“ причина за катастрофата, дивите зайци никога не са естествени преносители на антракс.

— Зайците, дами и господа, могат да бъдат заразени с антракс единствено в лаборатория и някой трябва да го направи. Известни са ми такива случаи — по време на проучванията ми по взрива в Свердловск през седемдесет и девета. Стотици животни и дори хора умряха от антракс след експлозия в лаборатория за разработване на бактериологични оръжия. Това доведе до смъртта на четирийсет и двама души, всички вдишали бактериите.

— И какво е предположението ви? — попита Лезан. — Биологична война ли?

— Не зная — призна Инглиш. — Заекът е роден в зоопарка и никога не е боледувал. Но епидемията на антракс не се дължи непременно на терористичен акт. През осемдесет и девета в Уелс умряха близо четири хиляди и петстотин свине, които бяха изгорени. Фермите, сградите и пътищата трябваше да бъдат дезинфектирани с формалин. Не горим от желание да направим същото в парка Балбоа, но може да ни се наложи.

— Какъв е рискът за хората? — попита някой.

— Ако искате данни за хора — отвърна ветеринарят, — вижте какво се случи през осемдесетте години в Зимбабве. От антракс умряха близо десет хиляди души, много от които деца. В Щатите тази болест е рядка — през последните десет години не е имало нито един случай — но се среща в развиващите се страни.

В залата имаше специалисти, които знаеха, че Инглиш малко преувеличава. През 1974 година в Калифорния от антракс бе починала токачка, заразена със спори от пакистанска прежда. Спори бяха откривани също в кожи от Средния изток и Хаити. От статистическа гледна точка ветеринарят имаше право, но в момента цифрите не означаваха нищо.

— Моля ви, господа — скочи от стола си Катрини. — Случаят няма нищо общо с Африка. Става дума за две калифорнийски деца и за почти всички в тази зала!

Той погледна към Брин, получи окуражително кимване и продължи:

— Както знаете, двамата пациенти починаха едновременно. И двамата в интензивното отделение, с разлика от няколко минути… Присъствах на първия случай. Момчето получи възможно най-добрите грижи. Никой, повтарям, никой не се сети за антракс. Имахме трима консултанти, един от нашата болница и двама външни, най-добрите специалисти. На никого не му хрумна за такова нещо. И защо? Защото в Съединените щати никой не умира от антракс. — Той иронично се усмихна.

— Отначало — продължи педиатърът — решихме, че двете деца са се заразили от животно в зоопарка. Но сгрешихме.

— И какво точно ви прави толкова сигурен, доктор Катрини? — излая Лезан.

— Ето това — заяви Катрини и извади от джоба на сакото си найлоновото пликче, което бе показал на Джак в автомобила си. — Този малък жълт пластмасов воден пистолет. Именно той ги е убил!

Разкритието на Катрини предизвика в залата истински хаос. Той успя да усмири присъстващите достатъчно, за да продължи:

— Доктор Алварес е приел момичето — Джоди Дейвис — и е успял да поговори с него и родителите му преди да умре. Пациентката смятала, че е инфектирала очите си със спирала. По-късно, когато вече изпадала в делириум, си спомнила, че в зоопарка някакво хлапе я напръскало в очите с воден пистолет… Вече съм убеден, че е бил Джоуи.

— Защо? — попита Лезан.

— Защото — поясни Катрини, — когато отидохме да съобщим на семейство Сейнт Джон скръбната вест, Елинор спомена, че искала да ми покаже нещо необичайно. Сутринта, когато сменяла бельото, икономката им открила това под дюшека на момчето. Разбирате ли, въпросът е, че на Джоуи никога не са му позволявали да има играчки оръжия.

— Почакайте малко… — Лезан усещаше, че положението става неовладяемо, и се опита да върне заседанието в предишните му релси, но Катрини вече не можеше да бъде спрян. Той повдигна пликчето така, че всички да могат да го видят.

— Погледнете дръжката. — Той посочи пистолета, после се обърна към специален агент Хъбърд. — Ръкохватката е увита с лепенка, на която са написани няколко цифри и буквите „ПМН“. Нямам представа какво означават, но цифрите са друг въпрос.

Педиатърът посочи облепената дръжка.

— Всички ние имаме кодове, съкращения и така нататък. Налага се да кодирам всичките си проклети диагнози и процедури, за да получавам хонорарите си от службата по обществено здравеопазване. И този код ми изглежда познат… Нула-две-две, точка девет. Някой използва ли Международния код за класификация на болестите?

Специалистите изглеждаха озадачени. Разбира се, те понякога използваха кода, но далеч не толкова често, колкото десетките хиляди лекари, принудени да го правят заради бюрократите, които постоянно се стремяха да обезличават пациентите. Приковал цялото внимание на присъстващите, Катрини повтори цифрите:

— Нула-две-две, точка девет. Още ли не се сещате? Ужасно се радвам, че тук има агент от ФБР… защото тези цифри са от кода. Проверих и нула-две-две, точка девет е… кодът за антракс!

Педиатърът замълча за миг, после плъзна пликчето с пистолета по масата към Хъбърд.

— Не се страхувайте да го докоснете. Доктор Брин ме увери, че антраксът е вътре в играчката и навярно вече е изсъхнал. Риск съществува само ако някой реши да я счупи.

— Какво точно се опитвате да ни кажете, доктор Катрини? — строго попита агентът.

— Опитвам се да ви кажа, агент Хъбърд — отвърна лекарят, — че заразяването на Джоуи и Джоди не е било случайно. Някое извратено човешко същество е сложило антракс в този воден пистолет с явното намерение да разпространява смърт и кодът на дръжката показва, че е искало целият свят да го научи!

Четвъртък, 18 юни

Хотел „Дел Коронадо“

Сан Диего, Калифорния

Мъжът, когото Вини Катрини беше объркал с Джак Брин и когото после незабавно бе забравил, седеше на двойното легло в хотелската стая, палеше цигара от цигара и нетърпеливо очакваше румсървиса. След успешно завършена мисия винаги изпитваше ненаситен глад, понякога дни наред, и сега си беше поръчал истинско пиршество. Той чешеше дланите си, после се насили да почете, за да изпита търпението си. Накрая се отказа, отвори лаптопа си и с няколко удара на клавишите влезе в системата УАНДЪР на Центровете за контрол на заболеваемостта. Избра от внушителната си колекция петцифрена потребителска идентификация и съответна парола.

Удивляваше го фактът, че повечето хора не съзнават колко лесно могат да се открият паролите им: имена на съпруги и деца, инициали, рождени дати, пощенски кодове. Сега беше влязъл в пълната директория на Епидемиологичната разузнавателна служба — що се отнасяше до компютрите на Центровете, щом паролата съответстваше, нямаше никакъв проблем. Мъжът повика от главното меню файловете с имейл, после вкара команда за търсене на пет ключови думи — „ciguatera“, „hyllae“, „ерготизъм“, „Apis“ и „антракс“. Нищо. Ядосан, той излезе от УАНДЪР и влезе в друга медицинска база данни, МЕД-НЕТ, направи същата проверка, после се прехвърли в ПроМЕД и прочете последните сведения. Еврика!

Мъжът разбра, че краткият инцидент във фоайето, когато дребният непознат го бе взел за Джак Брин, е бил добро предзнаменование. Защото сега в ПроМЕД за пръв път се появяваха съобщения за неговите пчели — Апис — за неговите творения. Ето, сега целият свят можеше да прочете за рояка, конете и децата в зоопарка! Бог наистина беше добър — въпреки че бе поставил на изпитание търпението на Йов. Бог изпълняваше Своите обещания. Тук, в Калифорния. Дори бе удовлетворил най-съкровеното му желание — да е на самото място, когато всичките му сложни планове започнат да берат ужасните си плодове.

Рано или късно някой умник като неговото старо приятелче от Хаити Джак Брин щеше да събере две и две и по петите му незабавно щяха да пратят потеря, навярно ръководена от някой бюрократ от ФБР. Бюрото действаше по един и същ стандартен начин и той не се страхуваше от него. Но хората, към които ФБР се обърнеше, интелигентните независими учени като Брин, не ЦКЗ или федералните власти, щяха да му създадат проблеми. Джак вече се бе появил на сцената. Е, просто трябваше да го надхитри — и да му стъжни живота.

Съмняваше се, че някой някога ще разкрие Великия план.

Той се зачуди дали обозначаването на кода на дръжката на водния пистолет не е било прекалено очевидно. В края на краищата, вече им беше дал много податки. Може би този път щеше да се появи някой, от когото да се пази. Трябваше да е нащрек и да разсъждава като ловец. Започна да съставя списък.

Докато изпълняваше смъртоносната си мисия, през последните месеци се бе преструвал, че е в творческа отпуска в Шотландия. Сега реши, че вече е време отново да се появи в научния свят, да се „скрие“ пред погледите на всички, не като Божи отмъстител, а като виден токсиколог, към когото са се отнесли ужасно несправедливо. На когото не бяха дали възможност не само завинаги да промени лицето на науката, но и когото не бяха признали за най-талантлив токсиколог, на света — доктор Тиодор Греъм Камерон.

Когато румсървисът пристигна, Камерон даде на келнера щедър бакшиш — както подобаваше на обилната вечеря: най-доброто шампанско, стриди, хайвер, салата със сурово яйце и аншоа, почти съвсем сурова пържола, плато сирена и шоколадова мелба. О, тръпката на убиването — и тръпката от преследването!