Единство

14 април 1778

Той дойде да ме види днес.

— Елиз, баща ти е тук — уведоми ме Рут. Както на всеки друг, поведението ѝ се промени в присъствието на татко. Тя се оттегли с реверанс и ни остави сами.

— Здравей, Елиз — поздрави той сдържано от прага.

Спомних си вечерта преди години, когато с мама се върнахме от Париж, оцелели след ужасното нападение в алеята, и колко трескаво ни прегръщаше татко тогава. Толкова крепко, че се опитвах да се отскубна от ръцете му, за да си поема въздух. Сега бих дала всичко да се озова в обятията му, ала сега осанката му ми вдъхваше по-скоро страхопочитание. Той закрачи из стаята, сключил длани зад гърба. Спря, погледна през прозореца, без всъщност да вижда моравите отвъд. Вперила очи в неясното отражение на лицето му в стъклото, го чух да проговаря, без да се обръща:

— Дойдох да те попитам как си.

— Добре, благодаря, татко.

Настъпи тишина. Пръстите ми мачкаха надиплената ми блуза. Той прочисти гърло.

— Умееш да прикриваш чувствата си, Елиз. Когато станеш Велик майстор, това качество ще ти служи добре. Някой ден Орденът ще извлича полза от силата ти, която сега въдворява спокойствие вкъщи.

— Да, татко.

Той пак прочисти гърло.

— Искам обаче да ти кажа, че когато си сама или с мен… е съвсем приемливо да не си добре.

— Тогава ще призная, че страдам, татко.

Той сведе глава. Очите му — тъмни кръгове — се отразяваха в стъклото. Знаех защо му е трудно да погледне към мен. Напомнях му за нея. За умиращата му съпруга.

— И аз страдам, Елиз. И двамата обичаме безкрайно майка ти.

(При тези думи настъпи най-подходящият момент да се обърне към мен, да прекоси стаята, да ме прегърне и да споделим болката си. Той обаче остана до прозореца.)

(При тези думи настъпи най-подходящият момент да го попитам защо, щом разбира мъката ми, прекарва толкова време с Арно, а не с мен. Ала не го попитах.)

Не говорихме повече. Не след дълго разбрах, че е излязъл на лов с Арно.

Скоро ще дойде лекарят. Той никога не носи добри новини.

Спомням си друга среща, състояла се преди две години. Извикаха ме в кабинета на татко, където чакаше и мама. Двамата бяха необичайно угрижени. Разбрах, че въпросът е сериозен, когато помолиха Оливие да ни остави сами, вратата се затвори и татко ме подкани да седна.

— Майка ти ми съобщи, че обучението ти напредва задоволително, Елиз — каза той.

Кимнах въодушевено, местейки очи ту към него, тук към мама.

— Да, татко. Господин Уедърол твърди, че след време ще се сражавам адски добре.

Татко повдигна учудено вежди.

— Разбирам. Цветистият британски израз на господин Уедърол е достатъчно красноречив. Е, радвам се да го чуя. Очевидно си наследила ловкостта на майка си.

— И ти владееш отлично изкуството да се биеш със сабя, Франсоа — вметна мама с бегла усмивка.

— Напомняш ми, че отдавна не сме се дуелирали.

— Приемам го като предизвикателство.

Той я погледна и за миг двамата забравиха сериозната тема. За секунда в стаята бяха само мама и татко, които флиртуваха.

После, бързо както започна, моментът приключи и вниманието се насочи отново към мен.

— Наближава времето да станеш тамплиер, Елиз.

— Кога ще ме приемат в Ордена, татко? — попитах го.

— Щом приключиш обучението си в „Мезон Роял“ в Сен Сир, ще станеш пълноправен член на Ордена и ще се подготвяш да заемеш мястото ми.

Кимнах.

— Първо обаче искам да ти кажа нещо. — Той погледна към мама. Сега лицата и на двамата бяха сериозни. — Става дума за Арно…

Арно вече бе най-добрият ми приятел и, предполагам, човекът, когото обичах най-много след родителите си. Горката Рут. Бавачката ми беше принудена да загърби последните искрици надежда, че ще се укротя и ще проявя интерес към заниманията, характерни за момичетата на моята възраст. Откакто Арно заживя в имението, аз постоянно имах на разположение другар в игрите — не какъв да е, а момче. И това разби мечтите на Рут.

Хвърляйки поглед назад, подозирам, че съм се възползвала от него. Той дойде при нас осиротял, останал без посока, и аз — новооперен тамплиер и егоцентрично момиче — го обсебих. Бяхме приятели и връстници, ала аз поех ролята на по-голяма сестра, при това с изключителен плам. Обожавах да го побеждавам в мними саблени двубои. Когато господин Уедърол ме обучаваше, бях плах начинаещ, склонен да допуска грешки и — както той често посочваше — да слуша сърцето, а не главата си. При схватките с Арно обаче новопридобитите умения ме превръщаха в шеметен, шлифован майстор. В другите игри — прескочи-кобила, дама, бадминтон — бяхме равностойни противници. Ала винаги печелех „сраженията“ със сабя.

В слънчеви дни скитахме из имението, шпионирахме Лоран и другите прислужници, хвърляхме камъчета в езерото. Валеше ли, играехме на табла или на карти вкъщи. Търкаляхме обръчи по дългите коридори на приземния етаж и се щурахме из стаите горе, криехме се от камериерките и побягвахме със смях, щом ни откриеха.

Така прекарвах дните — сутрин вземах уроци, за да се подготвя за бъдещето, когато ще оглавя френските тамплиери; следобед се отърсвах от отговорностите и мислите за зрелостта и отново ставах дете. Дори тогава, макар да не бих успяла да го формулирам така, разбирах, че Арно олицетворява бягството ми.

И, естествено, всички забелязваха колко сме се сближили с него.

— Не съм те виждала по-щастлива — отбелязваше примирено Рут.

— Явно си привързана към новия си другар в игрите, Елиз — констатираше мама.

(Сега, когато гледам как Арно се дуелира с татко в двора, или чувам, че двамата са отишли на лов, се питам дали мама не е ревнувала малко от новия важен човек, появил се в живота ми. Сега знам как вероятно се е чувствала.)

Не ми хрумваше обаче, че приятелството ми с Арно ще се окаже повод за загриженост. Не и до онзи момент в кабинета на татко, когато ми съобщиха, че искат да ми кажат нещо за него.

— Арно произхожда от семейство на асасини — подхвана татко.

И светът ми се разтърси.

— Но… — заекнах и се опитах да съвместя две картини, изплували в съзнанието ми. Първата — Арно, в обувки с лъскави катарами, жакет и сако, тича из коридорите на имението, направлявайки с пръчка обръча си. Втората — докторът асасин с високата шапка, изникнал в алеята, забулена в мъгла.

— Асасините са ни врагове.

Мама и татко се спогледаха.

— Преследват цели, противоположни на нашите, вярно е — кимна татко.

В главата ми закръжиха объркани мисли.

— Но… значи ли това, че Арно ще се опита да ме убие?

Мама пристъпи напред да ме успокои:

— Не, скъпа, не. Не означава нищо подобно. Арно ти е приятел. Баща му Шарл Дориан бе асасин, но Арно няма представа каква съдба му е била отредена. След време несъмнено са щели да му разкрият истината. На десетия му рожден ден вероятно, както възнамерявахме ние. По стечение на обстоятелствата обаче той дойде в дома ни в неведение какво му готви бъдещето.

— Значи не е асасин, а просто син на асасин.

Те отново се спогледаха.

— Безспорно притежава известни вродени качества, Елиз. В много отношения Арно е, бил е и винаги ще бъде асасин. Просто не го знае.

— Ала щом не знае, значи никога няма да станем врагове.

— Правилно — съгласи се татко. — Всъщност вярваме, че възпитанието ще надделее над природата му.

— Франсоа… — прекъсна го предупредително мама.

— Какво искаш да кажеш, татко? — попитах, доловила смущението ѝ.

— Искам да кажа, че ти имаш известно влияние върху него, нали?

Изчервих се. Толкова очевидно ли беше?

— Вероятно, татко…

— Той уважава мнението ти, Елиз, и защо не? Това ме радва и окуражава.

— Франсоа… — повтори мама, но той вдигна ръка да я спре.

— Моля те, скъпа, не ме прекъсвай.

Наблюдавах ги внимателно.

— Изглежда ми напълно основателно — продължи татко — ти, като приятел и другар в игрите на Арно, да започнеш да го посвещаваш в нашите идеи.

— Да му втълпява идеи? — поправи го гневно мама.

— Да го напътства, скъпа — възрази той.

— Да го напътства в разрез с природата му?

— Как бихме могли да сме сигурни? Навярно Елиз е права, че той не е асасин, докато не бъде шлифован като асасин. Нищо чудно да успеем да го спасим от мрежите на неговите хора.

— Асасините не знаят ли, че той е тук? — попитах.

— Мислим, че не знаят.

— Тогава няма причина да разбират.

— Имаш право, Елиз.

— И не е необходимо той да става… какъвто и да било.

По лицето на татко се изписа мимолетно объркване.

— Съжалявам, скъпа, не те разбрах…

Исках да кажа, че е най-добре да не го замесваме в нищо. Арно да си остане за мен, независимо как възприемаме света и как искаме да го преобразим. Накратко — да запазя непокътната частта от живота си, споделена с него.

— Елиз има предвид — разпери ръце мама, — че не е необходимо да прибързваме.

Татко сви устни, очевидно недоволен от съпротивата, която жените в семейството му оказват.

— Аз съм му настойник. Той е дете от този дом. Ще го възпитаме според възгледите си. С две думи — трябва да стигнем до него преди асасините.

— Няма причина да се боим, че асасините ще разберат за съществуването му — настоя мама.

— Не сме сигурни. Ако го намерят, ще го привлекат в ордена си. Няма да успее да им устои.

— Щом няма да устои, защо да го насочваме по друг път? — попитах умолително, макар подбудите ми да бяха по-скоро лични, отколкото идеологически. — Правилно ли е да се опълчваме на отреденото от съдбата?

Татко ме погледна строго.

— Искаш ли Арно да ти стане враг?

— Не — поклатих категорично глава.

— Най-добрият начин тогава е да му внушим нашите възгледи.

— Да, Франсоа, но не сега — намеси се мама. — Още не. Децата са твърде малки.

Той се втренчи в нея, после в мен, забеляза неодобрението, изписано по лицата ни, и изражението му видимо омекна.

— Ех, вие двете! — усмихна се. — Добре. Засега постигнахте своето. По-късно ще обсъдим отново положението.

Погледнах благодарно мама.

Как ще живея без нея?

Скоро след онзи разговор тя се разболя и се залежа в спалнята си, където цареше сумрак денем и нощем. Покоите ѝ се превърнаха в непристъпно място, където влизахме само аз, татко, камериерката ѝ Жустин и трите медицински сестри, наети да се грижат за нея — и трите на име Мари.

За другите обитатели на имението тя вече не съществуваше. Сутрешният ми режим не се промени — вземах уроци първо с учителя си, а после в гората край градината господин Уедърол ме учеше да се дуелирам — ала през следобедите вече не се отдавах на безметежни лудории с Арно; прекарвах ги до леглото на мама, уловила ръката ѝ, докато Мари — едно, две или три — се суетеше край нас.

Лека-полека Арно закръжи в орбитата на татко. Наставлявайки го, татко намираше успокоение далеч от болестта на съпругата си. И двамата се опитвахме да свикнем някак с постепенната загуба на мама и намирахме различни начини да се справим. Радостта в живота ми изчезна.

Често ме навестяваше един и същи сън. Само че не беше сън, защото бях будна. Нарича се фантазия, предполагам. Представях си как седя на трон. Знам как звучи, но все пак, ако не съм откровена в дневника си, как изобщо да го призная? Седя на трон пред поданиците си, които в съня наяве не се отличават с нищо особено, ала предполагам, че са тамплиери. Стоят пред мен, Великия майстор. Сънят наяве, разбира се, не е кой знае колко сериозен, защото аз съм десетгодишно момиче, тронът е прекалено голям, краката ми стърчат, а ръцете ми не стигат до края на ръкохватките. Аз съм най-нецарственият монарх, който бихте си представили. Така се случва понякога, когато бленуваш. Важното обаче е не как се превръщам в крал, нито че изпреварвам с десетилетия издигането си в качеството на Велик майстор. Главното за мен — и в това намирам упование — е, че от двете ми страни са мама и татко.

С всеки изминал ден силите я напускат, с всеки изминал ден той се сближава все повече с Арно и образите им от двете ми страни избледняват.

15 април 1778

— Искам да ти кажа нещо, Елиз, преди да си отида.

Тя взе ръката ми и усетих колко отмаляла е нейната. Ридание разтърси раменете ми.

— Не, мамо, моля те, не…

— Недей, дете, бъди силна. Заради мен. Отнемат ме от теб и трябва да го приемеш като изпитание, каляващо силата ти. Бъди силна не само заради себе си, а и заради баща си. Без мен той ще е уязвим за най-кресливите гласове в Ордена. Ти ще бъдеш другият глас, Елиз. Ще отстояваш третия път.

— Не мога.

— Можеш. След време ще станеш Велик майстор и ще поведеш Ордена, следвайки своите принципи. Идеите, в които вярваш.

— Това са твоите идеи, мамо.

Тя пусна ръката ми и се пресегна да ме погали по лицето. Очите ѝ бяха замъглени, а усмивката ѝ блуждаеше.

— Това са идеи, основани върху състраданието, Елиз, а ти го притежаваш в достатъчна степен. Повече от достатъчна. Гордея се с теб. Не съм се надявала да имам по-прекрасна дъщеря. У теб виждам най-доброто от баща ти и от мен. Не бих могла да поискам повече, Елиз, и ще умра щастлива. Щастлива, че съм те познавала и съм била свидетелка на раждането на величието ти.

— Не, мамо, не…

Отроних думите между ридания, разтърсващи тялото ми. Сграбчих крехкото ѝ рамо под завивките, сякаш да възпра душата ѝ да си отиде.

Червената ѝ коса се стелеше върху възглавницата. Клепките ѝ запърхаха.

— Извикай баща си, моля те… — промълви с немощен глас.

Усетила, че животът я напуска, аз се втурнах към вратата, отворих я и извиках на Мари да доведе татко. Затръшнах вратата и се върнах до леглото на мама. Краят наближаваше бързо и пред прага на смъртта тя ме погледна с насълзени очи и с най-любящата усмивка на света.

— Моля ви грижете се един за друг. Обичам ви толкова много…

18 април 1778

И аз се вледених. Блуждая из покоите ѝ, вдишвам застоялия въздух, който съм свикнала да свързвам с болестта ѝ, и знам, че ще дръпнем завесите и свежият въздух ще прогони миризмата, ала не искам, защото това ще означава, че тя си е отишла, а аз не мога да го приема.

Когато боледуваше, исках да оздравее. Сега е мъртва и искам просто да е тук. В дома ни.

Тази сутрин видях през прозореца как пристигат три карети и спират на алеята в двора. Слугите ги натовариха с пътнически сандъци, появиха се трите Мари и се целунаха за сбогом. Бяха с черни дрехи, бършеха очи и, разбира се, скърбяха за мама, ала по необходимост скръбта им е мимолетна, защото работата им е свършена, платили са им и отиват да се грижат за други умиращи жени и да изпитат същата ефимерна печал, когато следващата им задача приключи.

Казах си, че не бива да ги виня за прибързаното заминаване и задето ме оставят сама с мъката ми. Не само те не разбираха дълбочината на чувствата ми. Мама бе накарала татко да обещае да не спазва обичайните траурни ритуали и затова не спуснаха завесите на долните етажи и не покриха мебелите с черна драперия. Новите прислужници познаваха бегло мама или изобщо не я бяха виждали. Аз помнех красивата си, грациозна и грижовна майка, ала за тях тя бе химера — болна дама на легло, каквато има в почти всички къщи. Тяхната тъга бе още по-преходна от тази на трите медицински сестри — сърцето се свива за миг и толкова.

И така, животът в имението продължи да тече постарому, сякаш почти нищо не се е случило. Малцина от обитателите му скърбяха дълбоко — малцината, познавали и обичали мама. Улових погледа на Жустин и съзрях непреодолимата си болка, отразена в него. По време на боледуването допускаха единствено нея в покоите на мама.

— О, мадмоазел — отрони просълзена тя, а аз я хванах за ръката и я уверих колко признателна за грижите ѝ е била мама. Жустин се поклони, благодари ми за утехата и се оттегли.

Приличахме на оцелели в жестока битка, които споделят спомените си с поглед. В имението само ние тримата — тя, татко и аз — бяхме неотлъчно до мама в последните ѝ дни.

Минаха два дни, откакто си отиде. В нощта, когато мама издъхна, татко остана с мен, прегърнал ме до леглото, ала оттогава не съм го виждала. Рут ми каза, че плаче в покоите си, но скоро ще намери сили да излезе и не бива да се безпокоя за него. Посъветва ме да помисля за себе си, притисна ме до пазвата си и ме заразтрива по гърба.

— Излей си чувствата дете, не ги сдържай — прошепна.

Аз обаче се отдръпнах, благодарих ѝ и я отпратих — малко надменно, както сигурно разговаря Мей Каръл с прислугата.

Проблемът е, че няма какво да изливам. Не чувствам нищо.

Не можех да понасям повече атмосферата на горния етаж, затова слязох долу и засновах като призрак из коридорите на имението.

— Елиз… — Арно се появи пред мен, стиснал шапката си в ръка и със зачервени бузи, сякаш е тичал. — Съжалявам за майка ти, Елиз.

— Благодаря, Арно. — Коридорът между нас изглеждаше твърде дълъг. Той пристъпваше от крак на крак. — Очаквахме го. Скърбя, разбира се, но съм благодарна, че бях с нея до края.

Той кимна съчувствено. Не ме разбираше и аз знаех защо — неговият свят оставаше непроменен. Починала бе почти непозната жена, живяла в част на къщата, където не го допускаха, и смъртта ѝ натъжаваше хората, към които бе привързан. За него това бе всичко.

— Да поиграем по-късно — предложих. — След уроците.

Лицето му грейна. „Татко сигурно му липсва“ — помислих си, докато гледах как се отдалечава.

Прекарах сутринта с учителя и срещнах отново Арно, когато на свой ред влизаше за уроците. По програма той учеше, докато аз тренирах с господин Уедърол, за да не вижда упражненията ми по фехтовка. (Навярно в своя дневник той също ще споменава пътепоказатели, насочващи го към момента на проглеждането. „Не ми хрумваше защо е толкова ловка със сабята…“) Минах през задната врата, прекосих алеята, край която се редяха дървета и красиво подрязани храсти, и навлязох в горичката, където господин Уедърол ме чакаше, седнал върху дънер. Често ме посрещаше така — кръстосал крака, провесил краищата на сакото си над дънера, изправил рамене. Преди обаче скачаше на крака да ме поздрави, очите му сияеха, на устните му играеше усмивка. Сега бе свел глава, сякаш светът е стоварил цялата си тежест върху плещите му. До него имаше кутия, дълга стъпка и половина и широка около педя.

— Разбрал си… — прошепнах.

Очите му бяха зачервени. Долната му устна затрепери леко и за миг си помислих ужасена какво ще правя, ако господин Уедърол се разплаче.

— Как го приемаш?

— Очаквахме го. Скърбя, разбира се, но съм благодарна, че бях с нея до края — изрецитирах.

Той ми подаде кутията.

— Давам ти я с натежало сърце, Елиз — призна с дрезгав глас. — Майка ти се надяваше да я получиш от нея.

Взех кутията, погледнах тъмното дърво, усетих тежестта му и разбрах какво има вътре. Отворих капака и видях къса сабя с кания от мека кафява кожа с бели шевове по краищата, изработена за закопчаване на кръста. Острието отрази светлината: стоманата бе нова, дръжката — опасана стегнато с тъмна кожа. До нея имаше надпис: „Нека бащата на разума те води. С обич — мама“.

— Искаше да ти я подари, Елиз, когато поемеш по своя път — обясни с равен глас господин Уедърол, вперил поглед в дърветата и дискретно прокара палец по клепачите си. — Използвай я, за да тренираш.

— Благодаря.

Той сви рамене. Прииска ми се да се пренеса напред във времето, когато сабята ще ме изпълва с въодушевление. Сега не изпитвах нищо.

Настъпи дълго мълчание. Разбрах, че днес няма да тренираме. И двамата бяхме твърде угнетени.

След известно време той попита:

— Спомена ли ме? Накрая, имам предвид?

Едва успях да прикрия изненадата си, забелязала как в очите му трепти нещо средно между отчаяние и надежда. Знаех, че има силни чувства към нея, но досега не предполагах колко силни са наистина.

— Помоли ме да ти кажа, че в сърцето ѝ е имало любов към теб и ти е безкрайно благодарна за всичко, което си направил за нея.

Той кимна.

— Благодаря, Елиз, това ме утешава.

Той се обърна и избърса сълзите си.

По-късно татко ме повика в кабинета си. Седнахме на канапето в тъмната стая и той ме прегърна през рамо. Лицето му бе гладко избръснато и изглеждаше както обикновено, ала изричаше думите бавно и с усилие, а дъхът му миришеше на бренди.

— Виждам, че си силна, Елиз, по-силна от мен — каза той.

И двамата усещахме тъпа болка. Почти му завидях, че успява да досегне източника на своята.

— Очаквахме го… — подхванах, но не съумях да довърша. Прегърнах го с треперещи ръце и му позволих да ме притисне в обятията си.

— Излей мъката, Елиз — прошепна той и ме погали по косата.

И аз я излях. Най-сетне се разплаках.