Единство

8 септември 1787

Днес татко дойде да ме посети. Извикаха ме в кабинета на мадам Льован. Очаквах с нетърпение да го видя, но, разбира се, старата вещица остана да злорадства в стаята, както повеляваха правилата в Обителта на отчаянието и разговорът ни приличаше по-скоро на официална аудиенция. Директорката седеше пред прозореца, от който се откриваше обширна и изумителна — дори аз не бих отрекла — гледка към градините наоколо. Сплела пръсти върху писалището пред нея, тя наблюдаваше с тънка усмивка мен и татко — смутения баща и непокорната дъщеря.

— Надявах се пътят до края на образованието ти да премине гладко, а не с препъване, Елиз — въздъхна той.

Изглеждаше стар и изморен и аз си представих как Враните бръщолевят до рамото му: „Направи това, направи онова“, а освен това получава писма от мадам Льован, описващи надълго и нашироко недостатъците на непокорната му дъщеря.

— Във Франция животът е все така тежък, Елиз — обясни татко. — Преди две години настъпи суша и реколтата се оказа незапомнено оскъдна. Кралят започна да издига стена около Париж. Опита се да увеличи данъците, но парламентът подкрепи благородниците, които му се опълчиха. Упоритият ни, решителен крал се паникьоса и отмени данъците. Хората се стекоха по улиците да отпразнуват случая. Войниците, на които бе наредено да стрелят по демонстрантите, не се подчиниха на заповедта…

— Благородниците са се опълчили на краля? — повдигнах вежди.

Той кимна.

— Да. Кой би повярвал? Надяват се навярно, че хората ще им благодарят и ще се приберат у дома.

— Ти не мислиш така?

— За жалост не, Елиз. Опасявам се, че вкусило веднъж от силата на тълпата, работническото съсловие няма да се задоволи единствено с отмяната на няколко данъчни закона. Боя се, че хората изливат гнева, трупан цял живот. Едва ли са хвърляли факли и камъни по Съдебната палата в знак на подкрепа. Не мисля, че палят плашила с образа на виконт Дьо Калон, за да окуражат благородниците.

— Горили са плашила с образа на главния ревизор на Франция?

Татко кимна.

— Да. Принудиха го да напусне страната. Последваха го и други министри. Метежите тепърва предстоят, Елиз, помни ми думата.

Замълчах.

— Което повдига въпроса за поведението ти тук, в училището — продължи той. — Наближава краят на обучението ти. Вече си дама. И е редно да се държиш като такава.

Замислих се, че в униформата на „Мезон Роял“ не се чувствам никак като зряла жена. Чувствах се като марионетка, мнима дама. Като истинска жена се чувствах след уроците, когато събличах омразната, твърда като кост дреха, свалях фибите от косата си и я оставях да се спусне над вече заоблените ми гърди. Тогава поглеждах в огледалото и виждах мама.

— Пишеш на Арно — вметна татко, сякаш пробва нова тактика.

— Не четеш писмата ми, нали?

Той забели очи.

— Не, Елиз, не чета писмата ти. За какъв ме вземаш, за бога?

— Извинявай, татко.

— Увлечена от бунта срещу всяко олицетворение на авторитета, изпречило се пред теб, забравяш кои са истинските ти приятели — отбеляза той.

Зад писалището мадам Льован закима мъдро и одобрително.

— Съжалявам, татко — повторих, без да ѝ обръщам внимание.

— Както и да е. Доколкото Арно благоволява да споделя с мен, писмата ти явно не съдържат никакво свидетелство, че изпълняваш условията на договорката ни.

Повдигнал едва забележимо вежди, той погледна многозначително към директорката.

— Каква договорка, татко? — попитах невинно, обзета от обичайното непокорство.

Той кимна отново към публиката ни и добави натъртено:

— Споразумението, което сключихме, преди да заминеш за Сен Сир, Елиз. Увери ме, че ще се постараеш да убедиш Арно колко полезно е за него да го осиновим.

— Съжалявам, татко, не разбирам…

Погледът му потъмня. С дълбока въздишка той се обърна към директорката:

— Възможно ли е, мадам, да поговоря насаме с дъщеря си.

— Това е в разрез с политиката на училището ни, мосю — усмихна се благовъзпитано тя. — Родителите и настойниците, пожелали да се срещнат насаме с ученичките, трябва да изпратят предварително писмена молба…

— Знам, но…

— Съжалявам, мосю.

Пръстите му забарабаниха по коляното.

— Елиз, не се инати, моля те. Знаеш точно какво имам предвид. Преди да постъпиш в училището, се споразумяхме, че е време да приемем Арно като пълноправен член на семейството ни. — Пак ме погледна съзаклятнически.

— Но той вече е член на семейството ни — възразих с мил гласец.

— Не ме разигравай, Елиз.

Мадам Льован прочисти гърло.

— В „Мезон Роял“ сме свикнали с упорството ѝ, мосю.

— Благодаря, мадам Льован — кимна раздразнено татко. Когато обаче се обърна отново към мен и очите ни се срещнаха, ледовете помежду ни се поразтопиха. Почувствахме се обединени срещу нежеланото присъствие на мадам Льован и на устните му дори трепна усмивка. В отговор аз го възнаградих с невинен поглед. В очите му проблеснаха любящи искрици и двамата се насладихме мълчаливо на мига, изпълнен с топлота.

После той проговори с по-премерен тон:

— Елиз, сигурен съм, че не е необходимо да ти напомням условията на договорката ни. Ще кажа само, че ако продължаваш да не ги спазваш, ще бъда принуден да поема нещата в свои ръце.

И двамата погледнахме крадешком към мадам Льован, която продължаваше да седи зад писалището, сплела пръсти върху него, и с всички сили се стараеше да не изглежда объркана. Безуспешно. Едва се стърпях да не избухна в смях.

— Ще се опиташ да го убедиш колко уместно е предложението ти?

— Да — кимна той със сериозно лице.

— Дори с риск да изгубиш доверието му?

— Налага се да рискувам, Елиз. Освен ако ти не изпълниш обещанието си.

Бях обещала да внуша на Арно колко правилни са възгледите ни и да го вкарам в лоното на Ордена. Сърцето ми натежа при мисълта, че е възможно неволно да изгубя Арно. Ала бях изправена пред избор — откажех ли да изпълня волята на татко, той щеше сам да осъществи замисъла си. Представих си как някой ден Арно ме пита разгневен защо не съм му казала и ме обзе отчаяние.

— Ще изпълня договорката — съгласих се.

— Благодаря.

Погледнахме към мадам Льован, която намръщено наблюдаваше татко.

— И се постарай да се държиш по-добре — добави бързо той.

После се плесна с длани по бедрата, което от дългогодишен опит знаех, че означава край на разговора.

Челото на директорката се набръчка още повече, защото вместо да ме обсипе с упреци, татко се изправи и ме прегърна с изненадващо дълбоко чувство.

Тогава реших, че заради него ще се държа по-благопристойно. Ще бъда дъщеря, каквато заслужава да има.

8 януари 1788

Поглеждам какво съм написала на осми септември 1878 и ме обзема срам от думите: „Ще бъда дъщеря, каквато заслужава да има“.

Нищо подобно.

Пропуснах да убедя Арно каква радост ще извлече, ако прегърне тамплиерската кауза (отчасти защото подличко се питах дали тамплиерската кауза е източник на каквато и да било радост), и на всичкото отгоре поведението ми в „Мезон Роял“ не се подобри.

Не само не се подобри, а се влоши.

Вчера мадам Льован ме извика в кабинета си — за трети път от също толкова седмици. Колко ли пъти през годините съм се явявала там? Стотици? За безочие, сбиване, бягство през нощта (о, колко обичах да излизам тайно нощем, опиянена от чувството, че оставам сама с росната трева), пиене, неподчинение, безредие и любимото ми провинение — „преднамерено лошо поведение“.

Никой не знаеше по-добре от мен маршрута до кабинета на мадам Льован. Няма просяк, протягал длан по-често от мен. Бях се научила да се подготвям за шибването на пръчката. Дори да го очаквам с нетърпение. Да не трепвам, когато оставя белег върху кожата ми.

Този път очакванията ми се оправдаха — поредното наказание, задето съм се скарала с отговорничката на групата ни Валери, която бе също така и най-добрата актриса в училището, звездата в драмите на Расин и Корней. Послушай съвета ми, скъпи читателю, и не враждувай никога с актриси. Те преувеличават всичко. Или, както би се изразил господин Уедърол — „драматизират всяка дреболия“.

Признавам, че последствията за Валери от въпросното разногласие бяха по-трагични — насинено око и разкървавен нос. Случи се по време на изпитателния ми срок за невинен бунт на вечеря, разразил се предишния месец — не си струва да го описвам тук. Въпросът е, че търпението на директорката, видите ли, се било изчерпало. „До гуша ми дойде от теб, Елиз дьо ла Сер“, така ми заяви.

Последваха, разбира се, обичайните заплахи за изключване. Този път обаче бях сигурна, че са нещо повече от заплахи. Бях убедена, че наистина възнамерява да пише на татко и да го призове да вземе мерки относно бъдещето ми в „Мезон Роял“. Съзнавах, че чашата наистина е преляла.

Ала ми беше все едно.

Все ми е едно, искам да кажа. Покажете най-лошото си лице, мадам Льован, накажи ме най-сурово, татко. Няма по-злокобен кръг на ада от този, където вече се намирам.

— Получих писмо от Версай — уведоми ме тя. — Баща ти изпраща човек да се справи с теб.

Взирах се през прозореца — отвъд стените на „Мезон Роял“, където копнеех да бъда. Сега обаче погледнах към мадам Льован — набръчканото ѝ като сушена слива лице и ирисите като камъни зад очилата.

— Човек?

— Да. И доколкото разбирам, на въпросния човек е възложена задачата да набие ум в главата ти.

„Човек — помислих си. — Татко изпраща някого. Дори не иска да дойде лично. Сигурно е решил да ме изолира“ — предположих, внезапно осъзнала колко ужасно е това. Татко, един от едва тримата на света, на които вярвам и обичам, ми обръща гръб. Бях сгрешила. Имаше по-страшен кръг на ада, където да ме хвърлят.

Мадам Льован кимна злорадо.

— Да. Баща ти явно е твърде зает да се заеме сам с въпроса. Изпраща друг да го замести. Навярно, Елиз, не държи толкова на теб, колкото си въобразяваш.

Погледнах я втренчено и за миг си представих как се пресягам през писалището и изтривам самодоволната усмивка от лицето ѝ. В главата ми обаче зрееше нов план.

— Пратеникът иска да те види насаме — добави тя. И двете знаехме какво означава това — че наказанието няма да се изчерпи само с болезнени думи.

— Ще подслушвате пред вратата, предполагам.

Тя сви устни. Каменните ѝ очи блеснаха.

— Несъмнено ще изпитвам удовлетворение, че плащаш за безочието си, мадмоазел Дьо ла Сер — кимна тя.

21 януари 1788

Настъпи денят, когато пратеникът щеше да дойде. През седмицата преди пристигането му не си навличах неприятности. Според другите момичета бях по-мълчалива от обикновено. Някои питаха кога ще се върне „старата Елиз“; обичайните заподозрени ликуваха, че най-сетне съм опитомена.

Всъщност се подготвях — умствено и физически. Пратеникът безспорно очакваше да се изправи срещу смирено и уплашено момиче, ужасено да не го изключат от училището и щастливо да получи каквото и да било друго наказание. Пратеникът несъмнено си представяше сълзи и разкаяние. Нямаше да ги получи.

Извикаха ме в кабинета, казаха ми да чакам и аз зачаках. Стисках чантичката си, в която бях скрила подкова, „взета назаем“ от стената над вратата на спалнята. Преди не ми носеше късмет. Сега имаше възможност да се реваншира.

От вестибюла отвън долетяха гласове — мадам Льован приветства раболепно госта с думите:

— Злосторницата очаква наказанието си в кабинета ми, мосю.

После по-дълбок, дрезгав глас отвърна:

— Благодаря, мадам.

Ахнах, познала гласа. Дланта ми още закриваше устата, когато вратата се отвори и влезе господин Уедърол.

Той затвори вратата и аз се хвърлих в обятията му. Дъхът му секна от крепката прегръдка, побрала разбунените ми чувства; ридания разтърсиха раменете ми, преди да успея да ги спра. Плачех, притиснала лице в гърдите му и, повярвайте ми, никога в живота си не съм била по-щастлива от нечия поява.

Постояхме така известно време. Аз хлипах приглушено в прегръдката на закрилника си, докато най-сетне се овладях и се отдръпнах от него. Той ме задържа за раменете, вгледа се в очите ми и вдигна показалец пред устните си. После разкопча сакото си, свали го и го окачи на куката зад вратата, за да скрие ключалката.

Обърна се и подвикна през рамо:

— Плачеш с право, мадмоазел, защото баща ти е толкова разгневен, та отказа да те посети лично. Изпрати мен, учителя ти — намигна ми — да те накажа. Първо обаче ще му напишеш писмо, за да поискаш прошка. След това ще понесеш сурово наказание.

Той ме повлече към чина в ъгъла на кабинета, където седнах с лист хартия, перо и мастилница, в случай че директорката си намери извинение да влезе. Той придърпа стол и се облакъти на чина.

— Радвам се да те видя — казах му.

Той се изсмя тихо.

— Не съм изненадан. Все пак очакваше да те натупат хубавичко.

— Всъщност — отворих чантичката си и му показах подковата вътре — очаквах тъкмо обратното.

Той се намръщи. Реакцията му не ми допадна.

— А после, Елиз? — прошепна сърдито господин Уедърол, потупвайки с показалец по чина, за да подчертае думите си.

— Щяха да те изключат от „Мезон Роял“. Образованието ти щеше да се удължи. Посвещаването ти в Ордена — ще се забави. Поемането на поста на Велик майстор — ще се отложи. Какво щеше да постигнеш с това, а?

— Все ми е едно — отвърнах.

— Все ти е едно? Баща ти вече не те интересува?

— Знаеш отлично, че ме интересува.

— Знам отлично, че те интересува и майка ти. И семейната чест. Защо тогава си решила да изцапаш името си? Защо упорито се стремиш да не станеш Велик майстор?

— Отредено ми е да бъда Велик майстор — настоях, осъзнала с неудобство, че напомням Мей Каръл.

— Съдбата е капризна, дете.

— Вече не съм дете. На двайсет години съм — напомних му.

По лицето му се изписа тъга.

— За мен винаги ще бъдеш дете, Елиз. Не забравяй, че помня малкото момиченце, което се учи да се бие със сабя в гората. Най-способната ми ученичка, но и най-импулсивната. Малко по-самонадеяна от необходимото. — Стрелна ме с поглед. — Поддържаш ли уменията си със сабята?

Изсумтях.

— Тук ли? Как да ги поддържам?

Той сви саркастично устни и се престори, че размишлява.

— О, да видим… Като не се набиваш в очи, за да не следят всяка твоя крачка? Така ще успяваш да се измъкваш незабелязано от време на време, вместо винаги да си в центъра на вниманието. Точно с такава цел получи сабята от майка си.

Изпитах чувство за вина.

— Добре де, не се упражнявам. Знаеш, че правя други неща.

— Значи уменията ти са закърнели.

— Защо тогава ме изпратихте в училище, където е ясно какво ще се случи?

— Не беше ясно. Зависеше от теб. Да се подготвяш за Велик майстор.

— Е, не е сигурно, че ще стана Велик майстор. Сам го каза — изрекох с чувството, че съм отбелязала точка.

Той продължи невъзмутимо:

— И ще изляза прав, ако не се укротиш и не промениш поведението си. Враните, както ги наричаш — господата Лафрьониер, Льо Пелетие и Сивер и мадам Льовеск — очакват с нетърпение да се провалиш. Смяташ, че в Ордена цари мир и любов и както в историческите книги всички ще разпръскват розови листенца по пътя ти към трона, защото си законната им кралица? Няма по-измамна илюзия. Всеки от тях мечтае да прекрати господството на Дьо ла Сер и тяхното семейство да узурпира титлата Велик майстор. Всеки от тях търси причини да свали от поста баща ти и да заеме мястото му. Възгледите им противоречат на убежденията на баща ти, помниш ли? Той пази равновесие по тънка линия. Непоправима дъщеря е последното, от което се нуждае. А и…

— Какво?

Господин Уедърол погледна към вратата. Мадам Льован несъмнено бе притиснала ухо към нея и той подвикна:

— Гледай да пишеш с най-красивия си почерк, мадмоазел. — Приведе се към мен и прошепна: — Помниш ли двамата, които ви нападнаха?

— Как бих могла да забравя?

— Е, обещах на майка ти да открия човека с докторските дрехи и мисля, че успях.

Повдигнах вежди.

— Вярно, отне ми доста време — призна господин Уедърол. — Важното обаче е, че го открих.

Сближихме лица — почти се докосвахме, а дъхът му ме облъхваше с мирис на вино.

— Кой е той? — попитах.

— Казва се Ръдок. Наистина е асасин или поне е бил. Изглежда са го отлъчили от Ордена и оттогава се опитва да се върне в лоното му.

— Защо са го отлъчили?

— Уронвал престижа на Ордена. Имал слабост към хазарта. Затънал до шия в дългове.

— Възможно ли е да се е надявал да убие мама, за да си възвърне благоволението на Ордена?

Господин Уедърол ме погледна впечатлен.

— Възможно е, но стратегията ми се струва малко глупава. Ами ако убийството на майка ти го опозори още повече? Нямало е как да знае със сигурност. — Той поклати глава. — Смятал е вероятно да изчака, за да види дали убийството ще предизвика положителен отглас, и едва тогава да разкрие, че го е извършил. Но не, не ми звучи правдоподобно. Изглежда е предложил услугите си срещу щедро заплащане, за да покрие дълговете си от хазарт. Бих се обзаложил, че приятелят ни Ръдок е изпълнявал поръчка.

— Значи асасините не са подстрекатели?

— Не непременно.

— Каза ли на Враните?

Той поклати глава.

— Защо?

— Майка ти… имаше известни подозрения относно Враните — отговори предпазливо той.

— Какви подозрения?

— Помниш ли Франсоа-Томас Жермен?

— Не съм сигурна…

— Мъж със свирепо изражение. Навърташе се тук, когато ти беше по-дребна от скакалец.

— От какво?

— Няма значение. Франсоа Жермен беше адютант на баща ти. В главата му обаче се мътеха коварни идеи и баща ти го изключи от Ордена. Сега е мъртъв, но майка ти се питаше дали Враните не са го подкрепяли тайно.

Не повярвах на ушите си.

— Нима смяташ, че Враните са съзаклятничели да убият мама?

Мразех Враните, но пък мразех и мадам Льован, ала не си я представях да заговорничи да ме убие. Идеята изглеждаше твърде преувеличена.

Господин Уедърол продължи:

— Биха извлекли полза от смъртта на майка ти. На книга Враните са съветници на баща ти, но след отлъчването на Жермен надделя гласът на майка ти — включително над техните. Отстраняването ѝ…

— Но тя е „отстранена“. Няма я, а татко остана верен на принципите си.

— Невъзможно е да гадаем какво се случва, Елиз. Вероятно се е оказал по-неподатлив, отколкото са очаквали.

— Не, не ми се вярва — поклатих глава.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, скъпа. Не звучеше логично асасин да се е опитал да убие майка ти, но всички настояваха, че е така. Засега предпочитам да си отварям очите на четири, докато съмненията ми не се разсеят. Ако не възразяваш, ще играя на сигурно, докато не разберем истината.

Усетих празнота, сякаш се е вдигнала завеса и на сцената отново са излезли безброй съмнения. Възможно ли е в Ордена ни да има хора, желаещи ни злото? Трябваше да разбера дали подозренията са основателни.

— А татко?

— Какво?

— Уведоми ли го за съмненията си?

Той поклати глава.

— Защо?

— Първо, защото са само съмнения, при това доста безпочвени, както посочи. Не се ли оправдаят — както вероятно ще стане — ще изляза пълен идиот. Ако пък са верни, само ще разбуня кошера. Ще ме вземат на подбив, понеже нямам никакви доказателства, а същевременно ще подготвят план да ме елиминират. А и…

— Какво?

— Не се справям добре след смъртта на майка ти, Елиз — призна той. — Връщам се към старите навици, така да се каже, и изгарям мостовете към приближените си тамплиери. Има известна прилика между мен и господин Ръдок.

— Разбирам. Затова ли миришеш на вино?

— Всеки се утешава по свой начин, дете.

— Няма я от почти десет години, господин Уедърол.

Той се изсмя — рязък, безрадостен смях.

— Тъгувам твърде дълго, а? Е, същото важи за теб. Проваляш образованието си, създаваш си врагове вместо връзки и контакти. Не бързай да ме съдиш, Елиз, преди да подредиш своите чувства.

Намръщих се.

— Трябва да разберем кой стои зад покушението.

— Точно това смятам да направя.

— Как?

— Ръдок се крие в Лондон. Има към кого да се обърнем там. Семейство Каръл, ако си спомняш. Вече съм ги уведомил, че пристигам.

— Идвам с теб — заявих решително.

Той ме погледна раздразнено.

— Нищо подобно! Оставаш тук да си довършиш обучението. За бога, момиче, какво ще си помисли баща ти?

— Ами ако му кажем, че заминавам да усъвършенствам английския си?

Закрилникът ми заби показалец в писалището.

— Не. Няма да правим нищо подобно. Ти оставаш тук.

Поклатих глава.

— Не, идвам с теб. Този човек навестява кошмарите ми години наред, господин Уедърол. — Погледнах го с най-убедителното си умолително изражение. — Трябва да приспя призраците, които ме преследват.

— Пробвай друга тактика. Забравяш колко добре те познавам. По-вероятно те блазни приключението и искаш да се отървеш от това място — рече той.

— Добре де, добре — съгласих се. — Но знаеш ли колко усилия ми струва да търпя Валери и посестримите ѝ да си вирят носовете? Едва се сдържам да не им кажа, че един ден те ще раждат децата на впиянчени синове на маркизи, а аз ще предвождам тамплиерите. Отдавна е време този етап от живота ми да приключи и да започне следващият!

— Налага се да почакаш.

— Остава ми само година! — настоях.

— Неслучайно я наричат заключителна. Няма как да завършиш без нея.

— Няма да отсъствам толкова дълго!

— Не може. А и дори да се съглася, няма начин да убедиш нея — посочи към вратата.

— Ще фалшифицираме кореспонденцията — продължих да упорствам. — Ти ще прихващаш писмата ѝ до татко. Няма да е за пръв път, предполагам…

— Имаш право. Защо според теб той не е тук? Рано или късно обаче ще разбере. Лъжите ти все някога ще излязат наяве, Елиз.

— Тогава ще е твърде късно.

Той се ядоса. Лицето му почервеня и се открои на фона на белите бакенбарди.

— Точно това имам предвид! Толкова си самонадеяна, че забравяш отговорностите си. Безразсъдството ти обаче застрашава положението на семейството ти. Не биваше да ти казвам! Смятах те за по-разумна.

Погледнах го, осенена от идея, и после изиграх сцена, която би впечатлила дори Валери — престорих се, че го разбирам, че съжалявам и всичко останало, каквото би желал да види, изписано по лицето ми.

Той кимна и се обърна към вратата.

— Добре! Най-сетне приключи! Ще занеса писмото на баща ти, придружено от новината, че съм те наказал с шест удара с пръчката.

Поклатих глава и разперих отчаяно пръсти.

Той побледня.

— Дванайсет удара, исках да кажа.

Пак поклатих яростно глава и разперих пръсти.

— Десет удара — поправи се господин Уедърол.

Престорих се, че изтривам облекчено чело, и подвикнах:

— О, не, мосю, недейте…

— С тази пръчка ли ви наказват? — Той пристъпи към писалището на мадам Льован, което се виждаше през ключалката, и вдигна пръчката от почетното ѝ място върху него. После застана гърбом към ключалката, перна скришом възглавничката от стола на директорката и я подритна по пода към мен.

Получи се съвсем гладко. Все едно тренираме всеки ден. Какъв екип бяхме само! Вдигнах възглавничката, сложих я върху чина в ъгъла и господин Уедърол приближи с пръчката, отново извън обзора на ключалката.

— Така! — възкликна на висок глас в чест на мадам Льован и ми намигна. Наложи възглавничката с десет звучни удара, а аз охках убедително след всеки. Като се замисля, кой ли би успял да издаде по-добре болезнени стенания от мен? Представях си как мадам Льован позеленява от яд, че не вижда наказанието, и несъмнено планира да размести мебелите възможно най-скоро.

Когато приключихме, аз извиках образа на мама, за да се разплача, върнахме възглавничката и пръчката на местата им и отворихме вратата. Мадам Льован стоеше във вестибюла на известно разстояние от кабинета. Разкривих лице, както подобава на човек, понесъл сурово наказание, и я изгледах злобно със зачервените си очи. После сведох глава, устоях на изкушението да намигна на господин Уедърол и се отдалечих, уж да страдам.

Всъщност исках да обмисля плана си.

23 януари 1788

Да видим… Как започна всичко? Да, ето как — Юдит Пулу спомена, че мадам Льован има любовник.

Подхвърли го една нощ, след като загасиха лампите: „Мадам Льован има любовник в гората“. Другите момичета се позасмяха недоверчиво и толкова. Не и аз. Спомних си, че веднъж след вечеря забелязах през прозореца на спалнята как омразната директорка, увита в шал, слиза бързо по стълбите пред училището и се отдалечава в мрака.

Нещо в поведението ѝ ме накара да се усъмня, че не е излязла просто да подиша чист въздух. Озърташе се, а после пое по пътеката към спортните игрища и, да, вероятно към гората отвъд тях.

Дежурих две вечери, но усилията ми бяха възнаградени — снощи я видях отново. Слезе по стълбите, озъртайки се както преди — макар и недостатъчно да забележи как горе се отваря прозорец и аз се измъквам през него, спускам се по решетката и тръгвам след нея.

Най-сетне прилагах на практика обучението си. Превърнала се в безшумно привидение, прекосих озарената от лунната светлина морава, отвеждаща към спортните игрища.

Те не предлагаха укритие и аз се понамръщих разколебана. После си спомних напътствията на мама и господин Уедърол. Прецених положението. Луната огряваше в гръб мадам Льовен; старческото ѝ зрение и очите ѝ зад очилата едва ли можеха да се мерят с моите. Реших да поизостана. Тя се движеше като смътна сянка пред мен. Обърна се да провери дали не я следят. Видях как лунната светлина се отразява от очилата ѝ и застинах, слях се с нощта и се помолих преценката ми да излезе вярна.

Не сгреших. Вещицата продължи напред и не след дълго тъмните разкривени силуети на дърветата и храстите я погълнаха. Ускорих крачка и намерих пътеката, където се шмугна. Запрокрадвах се отново като призрак. Мястото ми напомни някогашните срещи с господин Уедърол. Тогава в края на пътеката ме чакаше моят закрилник, седнал на дънер, усмихнат, необременен от смъртта на мама. По онова време той никога не миришеше на вино.

Прогоних спомена, забелязала малка лесничейска хижа. Разбрах накъде отива директорката. Спрях, притаих се зад дървесен ствол и я видях да похлопва тихо на вратата. Някой отвори и мадам Льовен прошепна:

— Домъчня ми за теб.

Чух целувка — целувка! — и вратата се затвори зад гърба ѝ.

Значи това бе любовникът ѝ в гората — лесничеят Жак, когото бях зървала единствено отдалеч. Знаех обаче, че е много по-млад от мадам Льован. Да не повярва човек!

Върнах се, убедена във верността на слуховете. За нейно съжаление точно аз притежавах безценната информация и не бих се посвенила да я използвам, за да постигна целта си. Всъщност именно това възнамерявах да направя от самото начало.

25 януари 1788

След обяда Юдит — същата Юдит, от която чух слуха за любовника на мадам Льован и която не бе нито сред враговете, нито сред почитателите ми — ме уведоми с безизразно лице, че директорката иска да отида в кабинета ѝ веднага, за да обсъдим кражбата на конската подкова над вратата на спалнята.

Изобразих изражение, говорещо: „О, не! Пак ли? Кога ще дойде краят на мъките ми?“. Вътрешно обаче ликувах. Мадам Льовен бе паднала доброволно в клопката ми. Поднасяше ми на тепсия възможността да ѝ съобщя добрата новина, че знам за любовника ѝ Жак. Тя си въобразяваше, че ще ме наложи с пръчката, задето съм откраднала талисмана, но този път нямаше да си тръгна с обичайната пламнала длан и кипнала от негодувание, а с писмо до татко. Писмо, в което мадам Льован го информира, че дъщеря му Елиз ще замине за индивидуално езиково обучение в… познайте къде.

Ако всичко се развиеше по план, разбира се.

Почуках на вратата ѝ, влязох и с изправени рамене и вирнала брадичка, прекосих кабинета и пуснах подковата върху писалището ѝ пред прозореца.

Настъпи тишина. Зорките ѝ очички се втренчиха в ръждясалото желязо, после се вдигнаха към моите, но вместо обичайното презрение и едва прикривана омраза, сега в тях блестеше нещо друго — неразгадаемо чувство, което забелязвах за пръв път.

— Много добре — гласът ѝ потрепери леко. — Решила си значи да върнеш откраднатата подкова.

— Нали затова ме извикахте? — попитах небрежно, изведнъж загубила увереността си.

— Така казах на Юдит, да. — Бръкна под писалището, чух да се отваря чекмедже и тя добави: — Но причината е друга.

По гърба ми полазиха тръпки.

— Каква е тя, мадам? — отроних едва-едва.

— Такава. — Тя сложи нещо върху писалището.

Познах дневника си. Дъхът ми секна, пръстите ми се свиха в юмруци.

— Но… но как… — заекнах.

Тя насочи треперливия си костелив показалец към мен. Очите ѝ пламнаха и проговори с гняв, не по-малък от моя.

— Не се прави на жертва, млада госпожице. Не и след това, което прочетох. — Пръстът се заби в обложката на дневника ми.

Вътре бяха най-съкровените ми чувства. Омразният ми враг го бе измъкнал от скривалището под дюшека и бе тършувал безогледно в тях. Кипнах от ярост. Опитах се да си поема дъх. Раменете ми се повдигаха и се отпускаха, ноктите ми се забиваха в дланите.

— Всичко… всичко ли прочетохте? — успях да изрека.

— Достатъчно, за да разбера, че възнамеряваш да ме шантажираш — тросна се тя.

Макар и разгневена, долових иронията. И двете бяхме паднали в клопка — засрамени от действията си и същевременно вбесени от причинената ни несправедливост. Изпитвах едновременно яд, чувство за вина и омраза. Представих си как се пресягам, стисвам я за гърлото и очите ѝ изскачат зад кръглите очилца.

Ала не помръднах. Гледах я, неспособна да проумея случилото се.

— Защо?

— Защото те видях, Елиз дьо ла Сер. Видях те как ме следиш. Как шпионираш мен и Жак. Помислих си, съвсем правилно, че дневникът ще разкрие намеренията ти. Отричаш ли, че смяташе да ме шантажираш, Дьо ла Сер? — Лицето ѝ почервеня. — Да изнудваш директорката на училището?

Нейният и моят гняв обаче нямаха пресечна точка.

— Непростимо е да надничате в дневника ми — възмутих се.

Тя надигна глас:

— Твоят план е непростим! Шантаж… — Изплю думата, сякаш не можеше да повярва, сякаш не беше подозирала, че е възможно да се сблъска с подобна идея.

Настръхнах.

— Не исках да ви навредя, а да постигна целта си.

— Осмелявам се да твърдя, че си изпитвала задоволство, Елиз. — Тя размаха дневника ми. — Прочетох какво мислиш за мен. Омразата и презрението ти лъхат от всяка страница.

Свих рамене.

— Изненадвате ли се? Все пак и вие ме мразите?

— О, глупаво момиче! — възкликна гневно тя. — Не те мразя, разбира се. Аз съм директорка на училището. Желая ти доброто. И за твое сведение, не подслушвам пред вратите.

Погледнах я недоверчиво.

— Изглеждахте доволна, че ще ме накажат.

Тя сведе очи.

— На всекиго се случва да изрече необмислени думи. Съжалявам, че се увлякох. Факт е обаче, че макар да не си ми най-любимият човек на света, аз съм ти учител, настойник. Ти дойде тук, неизстрадала смъртта на майка си. Нуждаеше се от особено внимание. О, да, опитите ми да помогна се превърнаха в битка на волите ни. Едва ли е учудващо, предполагам. Омразата ти също е предвидима — по-скоро бе предвидима преди години, когато пристигна тук. Сега обаче не си дете, Елиз, а млада дама. Редно е да се вразумиш. Прочетох от дневника ти само толкова, колкото да установя вината ти. Разбрах обаче, че ти е отредено бъдеще, по-различно от това на повечето ученички тук. Доволна съм — жена с такъв дух не бива да се ограничава с домашния уют.

Сепнах се. Не вярвах на ушите си.

Тя ме погледна и продължи по-тихо:

— А сега се озовахме в трудно положение, защото и двете сме постъпили ужасно и искаме нещо една от друга. От теб искам да не разкриваш какво си видяла, а от мен ти искаш писмо до баща си. — Тя плъзна дневника по писалището към мен. — Ще получиш писмото. Ще излъжа заради теб. Ще му кажа, че част от последната учебна година ще прекараш в Лондон, за да направиш необходимото. А после, щом постигнеш целта си, вярвам, че ще се върнеш променена при мен. Вярвам, че ще видя Елиз дьо ла Сер, запазила духа на някогашното момиче, ала загърбила девойката с необуздан нрав.

Обеща да ми даде писмото следобед и аз станах да си вървя. Гневът ми бе стихнал, измъчваше ме чувство за вина. Пред вратата тя ме спря:

— Още нещо, Елиз. Жак не ми е любовник, а син.

Не мисля, че в онзи момент мама би се гордяла с мен.

7 февруари 1788

Сега съм далеч от Сен Сир. И след двата бурни дни пиша на…

Не. Не бива да изпреварвам събитията. Ще се върна там, където се качих на каретата, която щеше да ме отведе от Обителта на отчаянието. Не погледнах назад, не ме изпратиха приятели, никой не ми пожела „Приятно пътуване“ и мадам Льовен определено не ми махаше с кърпичка от прозореца на кабинета си. Бях само аз, седнала в каретата, и пътническият ми сандък, завързан върху покрива ѝ.

— Пристигнахме — обяви кочияшът, когато спряхме на доковете в Кале. Беше късно и по тъмното море танцуваха отблясъци отвъд каменния вълнолом и поклащащите се мачти на закотвените кораби. Над нас крещяха чайки, а наоколо моряците се олюляваха от кръчма в кръчма — нощна гълчава огласяше пристана. Кочияшът ми се огледа неодобрително наляво и надясно и се качи върху стъпалото да смъкне сандъка ми. Остави го върху паважа на дока, отвори вратата на кабината и се ококори. Не бях същото момиче, с което бе потеглил.

Защо ли? Защото по време на пътуването се бях променила. Бях свалила омразната рокля и сега носех бричове, риза, жакет и редингот. Бях смъкнала противното боне и фибите и си бях вързала косата на опашка. Слязох от каретата, нахлупих си тривърха шапка и отворих сандъка пред погледа на онемелия кочияш. Сандъкът ми бе пълен с ненавистни дрехи и дрънкулки, които смятах да изхвърля. Всичко необходимо бях прибрала в кожена торба. Извадих и късата сабя от дебрите на куфара и я препасах на кръста си. После провесих торбата така, че да прикрива оръжието.

— Задръж сандъка, ако искаш — казах. От джоба на жакета измъкнах кожена кесийка и подадох няколко монети на кочияша.

— Кой ще ви придружава оттук нататък? — поинтересува се той и се озърна, измервайки със смръщен поглед среднощните гуляйджии, шляещи се по дока.

— Никой.

— Шегувате ли се? — сбърчи чело той.

— Не, защо да се шегувам?

— Не бива да скитате из пристанището по това време.

Пуснах още една монета в дланта му. Той я погледна.

— Не — отсече. — Не мога да ви оставя.

Пуснах още една монета в дланта му.

— Добре — примири се той. — Ваша воля. Стойте далеч от кръчмите и се придържайте към светлината на фенерите. Внимавайте с доковете — високи са и са неравни. Мнозина нещастници се подхлъзват и падат, доближили опасно ръба. Не надзъртайте към водата и не поглеждайте никого в очите. О, и в никакъв случай не показвайте кесията.

Усмихнах се с пълното съзнание, че ще следвам всичките му съвети с изключение на един — да стоя далеч от кръчмите — защото възнамерявах да отида точно там. Отправих се към най-близката още щом каретата изчезна от погледа ми.

Гостилницата нямаше име, но над прозорците висеше дървена табела с грубо изрисувани еленови рога, затова ще я нарека „Еленовите рога“. Докато стоях пред прага, събирайки кураж да вляза, вратата се отвори, лъхна ме топъл въздух, долових дрънчене на пиано и воня на бира. Отвътре излязоха мъж и жена със зачервени лица, олюляваха се и се подпираха един на друг. Открехнатата врата разкри за миг вътрешността на гостилницата, наподобяваща лумнала пеш, и се захлопна бързо. Останах на притихналия док, където шумът отвътре долиташе като приглушено бучене.

Вдъхнах си смелост: „Хайде, Елиз, искаше да се измъкнеш от порядъчното училище, от омразните правила и дисциплина. От другата страна на тази врата се намира пълната му противоположност. Въпросът е — наистина ли си толкова смела, колкото мислиш?“

(Не след дълго разбрах отговора, а именно — не.)

Пристъпих сякаш в нов свят, изтъкан от пушек и шум. Дрезгав смях, цвърчащи птици и пиянски песни в съпровод с пиано атакуваха слуха ми.

Тясната стая с балкон в единия край и птичи клетки, окачени по гредите, беше пълна с гуляйджии — седяха по масите, търкаляха се по пода, подвикваха от балкона. Помаях се в сенките край вратата. Мъжете наоколо ме изгледаха любопитно. Сред шумотевицата се чу рязко изсвирване и келнерката в престилка остави две халби бира — които за щастие задържаха вниманието на клиентите ѝ — и се обърна към мен.

— Търся капитан на кораб, който заминава за Лондон утре сутринта — обявих на висок глас.

Тя изтри длани в престилката си и забели очи.

— Някой определен капитан ли имаш предвид? Или кораб?

Поклатих глава. Нямаше значение.

Тя кимна и ме измери с поглед от главата до петите.

— Виждаш ли масата в дъното? — Присвих очи и през димните стълбове и олюляващите се тела успях да различа масата в далечния ъгъл на гостилницата. — Върви да говориш с Посредника. Кажи му, че те изпраща Клеманс.

Вгледах се по-внимателно и видях трима мъже, седнали с гръб към стената. Зад пелената от дим приличаха на призраци на заклети пияници, обречени да витаят в кръчмата до края на вечността.

— Кой е Посредника? — попитах.

— Онзи по средата, разбира се — изсумтя Клеманс и се отдалечи.

С чувството, че съм изложена на показ, тръгнах към Посредника и двамата му приятели. Докато си проправях път край масите, към мен се обръщаха зачервени лица.

— Доста е изтупана за такова място — подметна някой.

Чух и няколко далеч по-пиперливи забележки, които благоприличието ми забранява да споделя. Слава богу, че благодарение на дима, сумрака и пиянския ступор привличах любопитството само на мъжете по най-близките маси.

Стигнах до тримата призраци. Стиснали халбите, те отместиха очи от спектакъла наоколо и ги насочиха към мен. Докато другите ме оглеждаха похотливо, кривяха лица или подхвърляха пиянски предложения, те просто се втренчиха пресметливо в мен. Посредника, по-дребен от другарите си, се взря над рамото ми. Обърнах се и успях да забележа как келнерката му се ухилва доволно.

Олеле! Внезапно осъзнах колко далеч съм от вратата. Тук, в дебрите на гостилницата, бе още по-тъмно. Пияниците зад мен сякаш ме притискаха в обръч. Пламъците от огъня танцуваха по стените и по лицата на тримата мъже срещу мен. Спомних си съвета на мама и се запитах какво ли би казал господин Уедърол, ако ме види сега. Запази спокойствие и бъди бдителна. Прецени ситуацията. (И прогони натрапчивото чувство, че трябваше да го направиш, преди да влезеш тук.)

— Какво търси изискано облечена жена като теб на такова място? — провлачи Посредника. Без да се усмихва, извади лула с дълга дръжка от вътрешния джоб на редингота си, намести я в пролуката между кривите си, почернели зъби и я задъвка с розовите си венци.

— Казаха ми, че ще ми помогнете да намеря капитан на кораб — отговорих.

— И защо ти е капитан на кораб?

— Искам да стигна до Лондон.

— Лондон ли?

— Да — кимнах.

— Имаш предвид Дувър?

Усетих как почервенявам, смутена от глупостта си.

— Разбира се.

Очите на Посредника заискриха насмешливо.

— И ти е необходим капитан за екскурзията?

— Да.

— Е, защо просто не се качиш при пакетите?

Чувството, че не съм в свои води, се възвърна.

— Пакетите?

Мъжът се подсмихна.

— Няма значение, момиче. Откъде си?

Някой ме блъсна грубо в гръб. Отвърнах с рамо и чух как пияницата се блъска в маса, събаря халби и получава ругатни в отплата, преди да се строполи на пода.

— От Париж — уведомих Посредника.

— От Париж, а? — Той извади лулата от устата си и слюнката се процеди върху масата. Насочил дръжката към мен, той попита: — От по-приятните квартали, съдейки по вида ти?

Не продумах.

Лулата се върна в устата му. Розовите венци задъвкаха.

— Как се казваш, момиче?

— Елиз — отговорих.

— Без фамилия?

Придадох си равнодушно изражение.

— Опасяваш се, че ще ми прозвучи познато?

— Предпочитам да не споделям.

Той закима.

— Добре. Мисля, че ще успея да ти намеря капитан. Всъщност с двамата ми приятели имаме среща с въпросния джентълмен. Ще пийнем по халба и ще си побъбрим. Ще ни придружиш ли?

Той понечи да стане.

Долових нещо нередно. Напрегнах се. Чувах ясно гълчавата наоколо, блъскаха ме гуляйджии, но някак си бях съвсем изолирана. Поклоних се леко, без да откъсвам очи от техните.

— Благодаря ви, господа, но размислих.

Посредника повдигна изненадано вежди и устните му се разтегнаха в усмивка, разкривайки още черни зъби. Това вижда лещанката, преди акулата да я погълне.

— Размисли, а? — Той стрелна с поглед по-едрите си другари. — Реши да не ходиш в Лондон? Или ние не ти вдъхваме доверие?

— Нещо такова. — Престорих се, че не забелязвам как мъжът вляво побутва стола си назад, готов да стане, а мъжът вдясно се привежда леко напред.

— Подозираш ли ни?

— Възможно е — съгласих се, вирнала брадичка. Скръстих ръце пред гърдите и доближих длан до дръжката на сабята.

— Защо? — поинтересува се Посредника.

— Не ме попитахте колко ще платя например.

Той се усмихна отново.

— О, ще си изработиш койката до Лондон.

Престорих се, че не го разбирам.

— Благодаря ви за отделеното време, но сама ще си уредя пътуването.

Той се засмя с глас.

— Смятахме ние да се погрижим.

Поех си дъх и пак се поклоних леко.

— Тръгвам си, господа.

— Никъде няма да ходиш! — Посредника даде знак на двамата си копои да ме хванат.

Те се изправиха, хванали дръжките на сабите, препасани на кръстовете им. Отстъпих назад и настрани, извадих оръжието си и го насочих към първия. Главорезите застинаха за миг.

— Охооо… — проточи подигравателно единият и двамата се разкикотиха. Почудих се как да реагирам и в същия момент Посредника бръкна под редингота си и извади извита кама, а вторият здравеняк изтри усмивката от лицето си и прекрачи напред.

Опитах се да го отблъсна със сабята, но не бях достатъчно убедителна, а наоколо имаше твърде много хора. Предупредителният замах към лицето му се оказа несполучлив.

„Използвай я, за да се упражняваш.“

Но аз не бях послушала съвета. През десетте години в училището почти не бях тренирала със сабята. Утихнеше ли нощем спалнята, понякога изваждах кутията от скривалището ѝ, оглеждах стоманеното острие и прокарвах пръсти по надписа върху него, но рядко го отнасях на тайно място, за да упражнявам техниката си. Колкото уменията ми да не закърнеят напълно, недостатъчно да не „ръждясат“.

Това или неопитността ми — или най-вероятно и двете — ми изиграха лоша шега и аз се оказах неподготвена да се защитя от тримата нападатели. Всъщност върху влажния, покрит със смрадлив талаш под ме просна не някакъв зашеметяващ саблен удар. Забелязал нещо невидимо за мен, първият главорез протегна ръце и ме блъсна назад. Зад мен лежеше пияницата, когото бях бутнала по-рано. Залитнах назад, препънах се в тялото му, изгубих равновесие и паднах върху него.

— Господине — сръгах го с лакът с надеждата отчаянието ми да пробие алкохолната пелена.

Очите му обаче се цъклеха като стъклени мъниста, а по лицето му се стичаше бира. След секунда изпищях от болка — токът на нечий ботуш се приземи върху опакото на дланта ми, смаза я и ме принуди да пусна сабята. Друг крак подритна безценното ми оръжие. Извъртях се и се опитах да се изправя, но нечии ръце ме сграбчиха и ме вдигнаха. Отчаяно огледах тълпата — зяпачите, които се смееха, оттеглили се на почетно разстояние, безжизненият пияница на пода, късата ми сабя, недостижима под масата. Заритах, загърчих се. Пред мен Посредника размаха закривената си кама, оголил зъби в мрачна усмивка, без да изпуска лулата. Чух зад мен да се отваря врата, последва остър повей на вятъра и след миг ме издърпаха навън в нощта.

Всичко се случи твърде бързо. Преди секунда бях в претъпканата кръчма, после в миг се озовах в безлюдния двор. Бяхме сами — аз, Посредника и двамата му главорези. Блъснаха ме на земята, опитах се да си поема дъх и да се престоря на безстрашна. Вътрешният ми глас обаче нашепваше: „Глупаво, глупаво, неопитно, самонадеяно момиче“.

Какво изобщо си въобразявах?

Дворът граничеше с дока пред „Еленовите рога“, където минаваха хора, които не обръщаха внимание на окаяното ми положение. Недалеч чакаше малка карета. Посредника скочи на капрата, единият главорез ме хвана за раменете, а другият отвори вратата. Зърнах друго момиче вътре, по-младо от мен — шестнайсетинагодишно, с дълга руса коса и дрипава кафява селска рокля. Очите му бяха ококорени и уплашени, устните му изричаха молба, която писъците ми заглушиха. Главорезът ме пренесе с лекота, но щом понечи да ме вкара в каретата, краката ми намериха опора в стената на кабината, свих колене, отблъснах се назад и го принудих да се олюлее и да изругае. Използвах инерцията, извъртях се рязко и този път той изгуби равновесие и двамата паднахме на земята.

Посредника и главореза, отворил вратата, приветстваха танца ни с гръмък смях. Долових риданията на момичето вътре и разбрах, че успеят ли негодниците да ме вкарат в каретата, с нас е свършено.

В същия момент задната врата на кръчмата се отвори и смехът им секна. От шума, зноя и дима изплува фигура, олюля се и посегна да си разкопчае бричовете.

Беше същият пияница. Застана с разкрачени крака да се облекчи на стената на гостилницата и погледна през рамо.

— Всичко наред ли е там? — изграчи той и килна глава, зает с инатящите се копчета.

— Не, мосю — извиках, но главорезът ме сграбчи и притисна устата ми с длан, заглушавайки зова ми за помощ. Изпънах тяло и се опитах да го ухапя. Безуспешно. Седнал на мястото на кочияша, Посредника ни наблюдаваше отвисоко — мен, прикована на земята със запушена уста; пияницата, суетящ се с бричовете; втория здравеняк, очакващ заповед с вдигнато лице. Посредника прокара показалец по гърлото си.

Утроих усилията си да се освободя. Закрещях в дланта, притиснала устата ми, сякаш не усещам болката, причинена от лактите и коленете на главореза. Гърчех се върху земята с надеждата да се измъкна или поне да вдигна достатъчно шум, за да привлека вниманието на пияницата.

Вторият главорез погледна към входа на двора, извади безшумно сабята си и се прокрадна към нищо неподозиращия пияница. Отново зърнах момичето в каретата. Беше се преместило на отсрещната седалка и надничаше навън. „Изкрещи, предупреди го!“, прииска ми се да извикам, ала не можех. Стиснах зъби, мъчейки се да прегриза потната длан, запушила устата ми. За миг погледите ни се срещнаха и аз се опитах да я подтикна със силата на волята си — примигвайки, извъртях очи към пияницата, съсредоточен върху бричовете си, без да усеща смъртта, дебнеща го на не повече от крачка.

Твърде уплашена обаче, тя нито издаде звук, нито помръдна. Пияницата щеше да умре, главорезите щяха да ни наблъскат в каретата, после — на кораб, а сетне… е, да речем, че щях да мечтая да се върна в училището.

Острието се вдигна и внезапно нещо се случи — пияницата се обърна рязко, невероятно бързо, и в ръцете му блесна моята къса сабя. Тя се стрелна и вкуси кръв за пръв път, срязвайки гърлото на главореза, което зейна и оплиска с алени капки двора.

Половин секунда единствената реакция бе ступор, а единственият звук — влажното отцеждане на живеца, напускащ тялото на главореза. После с гневен рев първият главорез отмести коляно от шията ми и скочи към пияницата.

Бях си позволила да повярвам, че алкохолният унес е заблуда и мъжът всъщност е ловък боец, преструващ се на пияница. Осъзнах обаче, че греша. Мъжът се клатушкаше, опитвайки се да се съсредоточи върху нападателя си, и дори да умееше да се бие със сабя, наистина бе пиян. Разярен, здравенякът го атакува, размахал сабята си. Не се получи елегантно, ала макар и обърнал повечко чашки, спасителят ми го отбягна лесно. Сабята ми описа дъга отгоре надолу, порази ръката на главореза и изтръгна вик от гърлото му.

Чух вик:

— Дий!

Вдигнах глава и видях как Посредника дръпва юздите. За него битката бе приключила. Не искаше да си тръгне без плячка. Каретата се насочи към входа на двора с отворена врата. Скочих на крака и хукнах след нея. Пресегнах се към момичето точно когато конете стигнаха тясната порта. Имах само една възможност. Една секунда.

— Хвани ме за ръката! — изкрещях и, слава богу, този път тя прояви решителност. С отчаяни, уплашени очи тя нададе гърлен писък и сграбчи протегнатата ми длан. Хвърлих се назад и я измъкнах през вратата. Каретата мина през портата и затрополи по паважа на дока. Отляво долетя вик. Смаян от предателството, оцелелият главорез наблюдаваше със зяпнала уста отдалечаващата се карета.

Пияният го накара да плати за моментния гняв. Прониза го с един удар и сабята ми опита кръв за втори път.

Бях обещала на господин Уедърол да не давам име на оръжието. Сега, когато тялото на главореза се плъзна от окървавената сабя и се просна на земята, разбрах защо.

— Благодаря, мосю. — Гласът ми наруши тишината, възцарила се на двора след битката.

Пияният ме погледна. Имаше дълга коса, прибрана на опашка на тила, високи скули и отнесени очи.

— Ще ни кажете ли името си, мосю? — попитах.

„Все едно се запознаваме на увеселение — помислих си, — ако не броим двата трупа и окървавената сабя в ръката му.“ Той понечи да ми подаде сабята, осъзна, че трябва да я почисти, огледа се къде да я избърше, не откри нищо подходящо и използва тялото на единия главорез. После вдигна показалец, отрони:

— Извинете ме — обърна се и повърна до стената на „Еленовите рога“.

Спогледахме се с русокосото момиче. Все още вдигнал показалец, пияният изкашля последната храчка, изплю се, обърна се и поизопна рамене. Свали въображаема шапка, поклони се ниско и се представи:

— Казвам се капитан Байрон Джаксън. На вашите услуги.

— Капитан?

— Да. Опитвах се да ти го кажа в гостилницата, преди да ме блъснеш толкова грубо.

Настръхнах.

— Ти се държа грубо! Блъсна се в мен. Беше пиян.

— Поправка — съм пиян. И вероятно груб. Както и да е. Макар и пиян, и груб, опитвах се да ти помогна. Или поне да те отърва от онези негодници.

— Е, не успя.

— Напротив, успях — възрази обидено той, после се позамисли. — В крайна сметка успях. И като стана дума за това, най-добре да тръгваме, преди войниците да открият телата. Искаш да стигнеш до Дувър, нали?

Забеляза, че се колебая, и посочи мъртвите главорези.

— Доказах, че съм способен телохранител. Уверявам те, мадмоазел, че макар да не изглежда така и въпреки привидната ми нетрезвост и недодяланост, аз съм същинско ангелче. Просто крилете ми са поопърлени.

— Защо да ти вярвам?

— Не си длъжна да ми вярваш — сви рамене той. — Все ми е едно на кого ще се довериш. Върни се вътре и пътувай с пакетите.

— Пакетите? — повторих раздразнено. — Какво значи това?

— Кораб, пренасящ пощенски пратки или стока до Дувър. Буквално всеки в него е пакет. Капитаните сигурно допиват последните си чаши, защото приливът и вятърът са благоприятни за отплаване. Влез в кръчмата, покажи им кесията си и смятай, че си на другия бряг. Кой знае? Току-виж ти провървяло да си намериш за компания някоя изтънчена дама. — Той разкриви лице. — Е, може и да не си намериш, разбира се.

— А какво печелиш ти, ако тръгна с теб?

Той се почеса по врата с шеговито изражение.

— Всеки самотен търговец копнее за спътник.

— Стига да не му хрумнат странни идеи.

— Например?

— Например как да убива времето.

Той се престори на засегнат.

— Уверявам те, че подобна мисъл дори не ми е минавала през ума.

— И, разбира се, никога не лъжеш.

— Абсолютно!

— Не лъжеш, че си търговец, макар всъщност да си контрабандист?

Той разпери ръце.

— О, колко находчиво! Не знае какво са пакети и мисли, че може да стигне с кораб до Лондон, но разкрива, че съм контрабандист.

— Значи наистина си контрабандист?

— Виж, искаш ли да стигнеш до Дувър, или не?

Размислих секунда-две.

— Искам — кимнах и пристъпих напред да си взема сабята.

— Кажи ми какво пише до дръжката. Сам бих го прочел, разбира се, ако не бях пиян…

— Сигурен ли си, че можеш да четеш? — подразних го.

— О, милейди май наистина се е впечатлила от грубите ми обноски! Как да я убедя, че съм джентълмен?

— Е, като се държиш джентълменски, да речем.

Взех сабята и прочетох надписа: „Нека бащата на разума те води. С обич — мама“. Преди спасителят ми да успее да продума, опрях върха на острието във врата му.

— Кълна се в нея, че ще те убия, ако понечиш да ме нараниш — процедих през зъби.

Той застина, разпери ръце и се втренчи в мен над острието с изражение, твърде весело за моя вкус.

— Обещавам, мадмоазел, да не се поддавам на изкушението да докосна изтънчено създание като теб. — Погледна над рамото ми. — А приятелката ти?

— Казвам се Елен — русокосото момиче пристъпи напред. Гласът ѝ трепереше. — Дължа живота си на мадмоазел. Принадлежа ѝ.

— Какво?

Свалих сабята и се обърнах към нея.

— Нищо подобно. Не ми принадлежиш. Върви при семейството си.

— Нямам семейство. Твоя съм, мадмоазел — повтори тя и никога не бях виждала по-сериозно лице.

— Въпросът е решен — заключи Байрон Джаксън. Погледнах към него, после към нея, изгубила ума и дума.

И така се сдобих с камериерка и капитан.

Оказа се, че Байрон Джаксън наистина е контрабандист. Англичанин, представящ се за французин, той натоварваше кораба си „Грени Смит“ с чай, захар и други стоки, облагани с тежки данъци от правителството му, пренасяше ги до източния английски бряг и после — „като по чудо“, както лаконично се изрази — ги прекарваше през митническите постове.

Елен пък бе селянка, чиито родители починали. Дошла в Кале с надеждата да открие последния си жив роднина — чичо си Жан. Искала да заживее нов живот при него. Той обаче я продал на Посредника. Посредника, разбира се, щеше да си поиска парите, а чичо Жан несъмнено вече ги бе похарчил, така че останеше ли, Елен щеше да си навлече неприятности. Ето защо ѝ позволих да се чувства като моя длъжница и тримата потеглихме от Кале. „Грени Смит“ е малка двумачтова шхуна — освен нас няма друг на борда — но изглежда издръжлива и забележително уютна.

Сега чувам как сервират вечерята. Щедрият домакин ни обеща обилна почерпка. Обясни, че имал достатъчно храна за двудневното плаване.

8 февруари 1788

— Ако ще ти е камериерка, трябва да се научи на обноски — отбеляза Байрон Джаксън снощи, докато вечеряхме.

Доста лицемерно изискване от негова страна, като се има предвид, че пиеше направо от меха с вино, дъвчеше с отворена уста и се облягаше с лакти на масата.

Погледнах към Елен. Тя бе отчупила кора хляб, беше я потопила в супата и се канеше да натъпче големия, капещ залък в устата си. Ръката ѝ обаче застина и тя впери очи в нас, сякаш говорим на чужд език.

— Така си е добре — поклатих глава, мислено натривайки носа на мадам Льован, на татко, на Враните и на всички прислужници във версайското ни имение, които биха се отвратили от варварските маниери на новата ми приятелка.

— Добре е за вечеря на контрабандистки кораб, но в Лондон никой няма да повярва, че ти е камериерка. Докато изпълняваш „тайната си мисия“, имам предвид.

Погледнах го сърдито.

— Не е тайна мисия.

Той се ухили.

— А аз не съм толкова лековерен. Както и да е… Налага се да я научиш как да се държи пред хората. Като за начало трябва да започне да те нарича „мадмоазел“ и да придобие елементарни обноски.

— Добре, благодаря ти, Байрон — троснах се. — Не е нужно да ни подсещаш каква е етикецията при хранене. Аз ще се заема с Елен.

— Както решиш, мадмоазел — ухили се отново той. Ставаше му навик — и хиленето, и саркастичното обръщение „мадмоазел“.

След вечерята Байрон занесе меха с вино и няколко кожи на палубата и ни пожела лека нощ. Почудих се какво ли прави там, за какво ли размишлява.

Плавахме през целия следващ ден. Байрон завърза руля с въже и се дуелирахме със саби. Танцувах по палубата, парирах ударите му и усещах как постепенно си припомням уменията. Той се смееше и ме насърчаваше — по-привлекателен спаринг партньор от господин Уедърол, макар и по-недисциплиниран.

Същата нощ след вечеря Елен си легна на койката в тясното помещение, което наричахме каюта, а Байрон излезе да дежури при руля. Този път обаче и аз си взех кожа и се качих на палубата.

— Използвала ли си сабята си в истинска схватка? — попита той, когато се настаних до него. Седнал, той направляваше руля с крака и отпиваше вино от кожения мях.

— Имаш предвид дали…

— Дали си убивала някого?

— Не.

— Аз ще бъда първият, ако те докосна без позволение, а?

— Точно така.

— Е, тогава ще се погрижа да получа разрешение.

— Никога няма да го получиш. Сгодена съм, драги. Насочи вниманието си другаде.

Не беше вярно, разбира се. С Арно не бяхме сгодени. Ала сега, докато седях на палубата в притихналата нощ и се вслушвах в нежното плискане на вълните по корпуса на кораба, ме обзе внезапно чувство, че съм безкрайно далеч от дома и Арно ми липсва до болка. За пръв път осъзнах, че привързаността ми към него надхвърля детското приятелство. Обичах Арно.

Байрон кимна, сякаш прочел мислите ми и най-сетне проумял, че съм трофей, до който не бива да се домогва.

— Разбирам… Годеникът ти е късметлия — отбеляза.

Вирнах брадичка.

— Имаш право.

С делови тон той повдигна острието на сабята си.

— Е, да се върнем на въпроса… Кръстосвала ли си оръжие с противник?

— Разбира се.

— Противник, готов да те нарани?

— Не — признах.

— Ясно. Използвала ли си сабята, за да се защитиш?

— Да.

— Колко пъти.

— Веднъж.

— В гостилницата, нали?

Свих устни.

— Да.

— Не се получи много добре, а?

— Да.

— И защо? Как мислиш?

— Знам защо, благодаря. Не е необходимо да ме поучаваш.

— Сподели все пак.

— Защото се поколебах.

Той кимна замислено, отпи от меха и ми го подаде. Надигнах го, преглътнах и усетих как виното се разлива по тялото ми. Не бях глупава. Знаех, че първата стъпка да получиш достъп до постелята на дама е да я напиеш. Беше студено обаче, а капитанът бе приятен събеседник, макар и малко досаден… О, и нищо. Просто пийнах.

— Точно така. Какво трябваше да направиш всъщност?

— Виж, не е нужно…

— Така ли? Едва не те похитиха! Знаеш какво щяха да ти причинят. Нямаше да седиш на палубата и да пиеш вино с капитана. Щеше да плаваш в трюма по гръб, забавлявайки екипажа. Всички от екипажа. А когато пристигнеш в Дувър — с прекършен дух и тяло — щяха да те продадат като добитък. И теб, и Елен. Това щеше да те сполети, ако не бях в гостилницата. И все пак смяташ, че нямам право да ти казвам къде си сбъркала?

— Сбърках, че изобщо влязох в гостилницата — ядосах се.

Той повдигна вежда.

— Била ли си в Англия преди? — попита.

— Не, но англичанин ме обучаваше как да се сражавам със сабя.

Той изсумтя.

— И въпросният англичанин щеше да ти каже, че колебанието едва не ти струва живота. Късата сабя не служи като предупреждение. Тя е оръжие за действие. Извадиш ли я, използваш я. Не я размахваш! — Той сведе очи, отпи замислено от кожения мях и ми го подаде. — Има много причини да убиеш човек — дълг, чест, отмъщение. Всяка от тях си заслужава да размислиш. И евентуално да изпитваш угризения на съвестта след това. Да убиеш, за да се защитиш обаче или да защитиш другиго, не е причина за тревога.

На другия ден с Елен се сбогувахме с Байрон Джаксън на Дувърския бряг. Той ни обясни, че оттук нататък ще се справяме сами, защото го чака много работа, докато заобиколи митническите постове. Прие с елегантен поклон монетите, които му дадох, и всеки пое по своя път.

Тръгнахме по пътеката, отдалечаваща се от брега. След няколко крачки се обърнах назад и го видях да ни изпраща с поглед. Махнах му и се зарадвах, че и той ми махна в отговор. После се обърна и изчезна, а ние се заизкачвахме по скалистото възвишение, като за ориентир ни служеше Дувърският фар.

Бях предупредена, че пътуването с карета до Лондон крие опасности, защото по шосетата дебнат разбойници. В Лондон обаче пристигнахме без произшествия и градът ми се стори като двойник на Париж — тъмна мъгла надвисваше над покривите, заплашителната река Темза гъмжеше от лодки и корабчета, миришеше на дим, екскременти и мокри коне.

На безупречен английски попитах кочияша на двуколка под наем:

— Ще ни закарате ли до дома на семейство Каръл в Мейфеър, сър?

— К’одрънкаш? — Той надникна през решетката, която ни делеше. Вместо да се опитвам да му обясня отново, му подадох бележката с адреса. Щом потеглихме, с Елен дръпнахме завесите и се преоблякохме, редувайки се да стоим на пост до решетката. Извадих смачканата си рокля от дъното на кожената торба и веднага съжалих, че не съм я сгънала по-грижливо. Елен свали селската си рокля и надяна бричовете, ризата и жакета ми — не особено подобрение предвид мръсотията, която бях събрала през последните три дни.

Пред дома на Карълови в Мейфеър кочияшът ни отвори вратата и ни изгледа с познатото смаяно изражение, когато пред очите му се появиха две съвсем различни момичета. Предложи да почука и да ни представи, но аз го отпратих със златна монета.

После застанахме между колоните пред входа — новоизлюпената ми камериерка и аз — поехме си дълбоко дъх и почукахме. Чухме приближаващи стъпки и не след дълго вратата се отвори. Обясних кои сме на кръглоликия мъж в смокинг, от когото лъхаше леко на политура за сребро. Явно познал името ми, той ни поведе през внушително преддверие към коридор, покрит с килим. Помоли ни да изчакаме пред врата, водеща очевидно към трапезария, откъдето приглушено долиташе любезна размяна на реплики и потропване на прибори.

Чух го да казва през открехнатата врата:

— Имате посетителка, милейди. Мадмоазел Дьо ла Сер от Версай.

Възцари се тишина. Погледнах към Елен и се почудих дали и аз изглеждам разтревожена като нея.

После икономът се върна и ни покани да влезем. Прекрачихме прага и видяхме сътрапезниците, наслаждаващи се на обилна вечеря — господин и госпожа Каръл, Мей Каръл, която плесна с длани и възкликна със саркастично удоволствие: „Я! Миризливката!“, а аз едва се стърпях да не я зашлевя; и господин Уедърол, който скочи на крака и със зачервено лице изрева:

— Какво, по дяволите, търсиш тук?

11 февруари 1788

Господин Уедърол ми предостави два дни да свикна с обстановката и тази сутрин дойде да ме посети. Междувременно Мей Каръл ми даде свои дрехи, като не пропусна да отбележи, че са „овехтели“ и „старомодни“ и за нищо на света не би ги облякла през този сезон, „но са подходящи за теб, Миризливке“.

— Ще те убия, ако още веднъж ме наречеш така — отвърнах.

— Моля? — повдигна вежди тя.

— О, нищо. Благодаря за роклите.

Не беше ирония. За щастие бях наследила презрението на мама към модата и макар да бяха предвидени да ме подразнят, старомодните дрехи всъщност не постигнаха желаната цел.

Дразни ме Мей Каръл.

Елен междувременно се справяше храбро с живота в сутерена, откривайки, че слугите са по-високомерни от аристократите на горните етажи. Честно казано, новата ми „камериерка“ не се представяше блестящо в маскарада — правеше реверанси и хвърляше ужасени погледи към мен. Несъмнено се налагаше да поработим по-усърдно върху поведението ѝ. Карълови, слава богу, бяха твърде арогантни и самодоволни и отдаваха неуменията и наивността ѝ на „френската закваска“.

И ето че стигнахме до момента, когато господин Уедърол почука на вратата ми.

— В благоприличен вид ли си? — попита ме.

— Да, мосю — отвърнах.

Закрилникът ми влезе и веднага закри очи с длани.

— Какво ми е? — учудих се.

— По нощница си! — упрекна ме той.

— Да, но изглеждам прилично.

Той поклати глава, без да ме поглежда.

— В Англия не смятаме нощниците за благоприлично облекло — обясни ми.

В нощницата на Мей Каръл не бях разголена, но реших да не скандализирам господин Уедърол. Той се оттегли в коридора и след няколко минути опитахме отново. Закрилникът ми влезе, дръпна стол, а аз седнах на ръба на леглото. За последно го бях видяла преди два дни, когато с Елен се появихме в трапезарията с вид на „нещо, довлечено от котката“, както се изрази госпожа Каръл. Тогава лицето му почервеня като червено цвекло, а аз скалъпих някаква история за разбойници, причакали ни на пътя между Дувър и Лондон.

Онази вечер огледах лицата около масата, които не бях зървала от десет години. Госпожа и господин Каръл не бяха променени. И двамата бяха извили устни в тънки усмивки, типични за английската висша класа. Мей Каръл обаче бе пораснала и изглеждаше още по-досадно надменна, отколкото при първата ни среща във Версай.

Господин Уедърол бе принуден да се престори, че очаква пристигането ми, и да прикрие очевидната си изненада със загриженост за състоянието ми. Карълови смениха по няколко недоверчиви изражения и ми зададоха няколко опипващи почвата въпроса, но с господин Уедърол блъфирахме достатъчно убедително, за да не ни изгонят на мига.

Помислих си, че с него сме отличен екип.

— Каква игричка играеш, по дяволите? — попита ме той сега.

Погледнах го невъзмутимо.

— Знаеш каква игричка играя.

— За бога, Елиз, баща ти ще ме убие! И бездруго не съм най-любимият му човек. Ще се събудя с нож в гърлото.

— С татко всичко е уточнено — успокоих го.

— А с мадам Льован?

Преглътнах. Мисълта за мадам Льован ме смущаваше.

— И с нея.

Той присви изпитателно очи.

— По-добре е да не знам, нали?

— Да — уверих го. — По-добре е да не знаеш.

Той се намръщи.

— Е, след като си тук, ще…

— Не си и помисляй, че ще ме изпратиш вкъщи!

— О, възпират ме единствено съмненията, че изпратя ли те, баща ти ще се поинтересува защо и ще си навлека още по-сериозни неприятности. А и семейство Каръл имат планове за теб.

Настръхнах.

— Планове за мен? Не съм им слуга. Аз съм Елиз дьо ла Сер, дъщеря на Велик майстор и бъдещ Велик майстор. Нямат право да се разпореждат с мен.

Той въздъхна.

— Опомни се, дете! Тук си гостенка и на всичкото отгоре се надяваш да извлечеш полза от връзките им, за да откриеш Ръдок. Щом не искаш да се разпореждат с теб, не биваше да се поставяш в такова положение. — Понечих да възразя, но той вдигна ръка да ме спре. — Виж, да си Велик майстор не означава само да въртиш сабята и да вириш нос. Изисква се дипломатически и политически нюх. Майка ти го знаеше. Баща ти също го знае. Време е и ти да се научиш.

Въздъхнах.

— Добре. Какво трябва да направя?

— Искат да се внедриш в имение тук, в Лондон. Ти и камериерката ти.

— Да се… какво?

— Да проникнеш в нечий дом.

— Искат да шпионирам?

Той почеса смутено снежнобялата си брада.

— Нещо такова. Искат да се представиш за друга жена, за да те допуснат във въпросната къща.

— Което си е точно шпиониране!

— Ами… да.

Замислих се и реших, че въпреки всичко идеята всъщност ми допада.

— Опасно ли е?

— Приключенията те блазнят, а?

— По-добре е от „Мезон Роял“. Кога ще ми представят по-подробно мисията?

— Когато са готови. Междувременно използвай затишието да шлифоваш така наречената си камериерка. В момента тя не е нито полезна, нито красива. — Погледна ме. — Недоумявам какво си направила, за да породиш такава преданост.

— По-добре да не знаеш — казах.

— Което ми напомня… още нещо по темата.

— Какво, мосю?

Той прочисти гърло и се втренчи в обувките си.

— Относно плаването. Капитанът, с когото си пътувала до Дувър…

— Да? — усетих как се изчервявам.

— Англичанин ли беше или французин?

— Англичанин като теб, мосю.

— Ясно, ясно — закима той. Прочисти отново гърло, пое си дълбоко дъх, вдигна глава и ме погледна в очите. — Плаването от Кале до Дувър не отнема два дни, Елиз. По-скоро няколко часа, ако условията са благоприятни; девет, най-много десет в лошо време. Защо според теб те е държал два дни в открито море?

— Нямам представа, мосю — свих устни.

Той кимна.

— Ти си красиво момиче, Елиз. Красива си като майка си, а всички глави се обръщаха, когато тя влезеше в стаята. По пътя си ще срещаш мнозина с коварни намерения.

— Знам, мосю.

— Арно очаква завръщането ти във Версай, нали?

— Да, мосю.

Надявах се.

Господин Уедърол се изправи.

— И как точно прекара двата дни из Ламанша, Елиз?

— Дуелирах се. Упражнявах се да се бия със сабя — отвърнах.

20 март 1788

Семейство Каръл обещаха да ни помогнат да открием Ръдок и според господин Уедърол това означава, че разполагаме с мрежа от шпиони и информатори.

— Ако е в Лондон, Елиз, няма начин да се укрие. Ще го намерим, бъди сигурна.

В замяна обаче ми възложиха задача.

Би трябвало да се притесня, но горкият господин Уедърол нервничеше за двама, подръпваше бакенбардите си и изреждаше на глас опасение след опасение.

А и той имаше право — идеята наистина ми се струваше вълнуваща. Няма смисъл да го отричам. И кой би ме обвинил след десетте години в отегчителното и омразно училище? Десет години, през които мечтаех да се пресегна и да сграбча съдбата, подмамваща ме на сантиметри от върховете на пръстите ми. С други думи — десет години терзания и бленуване. Бях готова.

Мина цял месец. Накараха ме да напиша писмо до приближени на Карълови във Франция, които да му сложат печат и да го препратят до адрес тук, в Лондон. Докато чакахме отговор, учех Елен да чете и да говори на английски и така усъвършенствах и своите познания.

— Опасно ли ще бъде? — попита ме тя на английски един следобед, докато се разхождахме из двора на имението на Карълови.

— Да, Елен. По-добре остани тук или се опитай да си намериш работа в друга къща.

— Няма да се отървете толкова лесно от мен, мадмоазел — предупреди ме свенливо момичето на френски.

— Не искам да се отърва от теб, Елен. Ти си чудесно момиче, сърдечно и великодушно. Мисля обаче, че изплати дълга си. Нямам нужда от камериерка и не искам да нося отговорност за когото и да било.

— А от приятелка, мадмоазел? Навярно бих могла да ви бъда приятелка?

С Елен бяхме пълни противоположности. Неумението ми да си държа езика зад зъбите често ме въвличаше в неприятности, а тя бе мълчалива и сдържана — понякога по цели дни изричаше едва по дума-две. Аз бях буйна — лесно се разсмивах и лесно избухвах, а тя бе затворена и рядко издаваше чувствата си. Знам какво си мислите. Същото, което си мислеше господин Уедърол — че бих могла да се поуча от Елен. Навярно затова отстъпих, както се предадох и при първата ни среща и неведнъж след това. Позволих ѝ да остане с мен и се почудих защо Бог е решил да ме дари с такъв ангел.

Освен че отделях време на Елен (да не споменаваме колко съвестно отбягвах двете надменни дами от семейство Каръл), усъвършенствах и уменията си да се сражавам със сабя. Тренирах с господин Уедърол, който…

Е, няма как да го спестя — той бе станал по-бавен. Не боравеше със сабята ловко както преди. Орловото му зрение бе помръкнало. Дали от възрастта? Все пак от първата ни среща бяха минали четиринайсет години, не биваше да го забравям. Но има и друго… на обяд и на вечеря посяга към гарафата с вино, преди прислужниците, което не остава незабелязано за домакините ни, съдейки по презрителните погледи на госпожа Каръл. Неодобрението им ме изпълва със закрилнически чувства. Казвам си, че господин Уедърол продължава да тъгува за мама.

— Тази вечер не злоупотребявай с виното, мосю — пошегувах се веднъж, когато той се наведе да вдигне от тревата дървената си сабя.

— О, не от виното изглеждам отмалял. Ти си причината. Подценяваш уменията си, Елиз.

Може би. Или пък не.

Често пишех и на татко. Уверявах го, че обучението ми продължава и съм се „укротила“. Писмата до Арно обаче ме затрудняваха.

После се реших и му написах, че го обичам.

Никога преди не бях му писала толкова нежно писмо и в заключение най-искрено признах, че се надявам скоро да го видя.

Какво от това, че причините да искам да го видя вероятно са егоистични? Какво от това, че го смятам за бягство от ежедневните отговорности, за лъч светлина в мрака на отредената ми съдба? Има ли значение, щом единственото ми желание е да му донеса щастие?

Викат ме. Елен ми съобщи, че е пристигнало писмо. Длъжна съм, макар и неохотно, да облека рокля, да сляза долу и да разбера какво ме очаква.

2 април 1788

Денят започна с паника.

— Според нас не е уместно да имаш камериерка — заяви господин Каръл.

Ужасното трио стоеше в приемната на имението в Мейфеър и оглеждаше мен и Елен, преди да поемем на тайната си мисия.

— Както решите — съгласих се. Притесних се, разбира се, при мисълта да тръгна сама. От друга страна, така отпадаха тревогите за новата ми приятелка.

— Не — господин Уедърол поклати категорично глава. — Ще измисля някаква история как семейството е забогатяло. Не искам да отива сама. Достатъчно обезпокоително е, че не мога да я придружа.

Госпожа Каръл се поколеба.

— Ще трябва да помни и това. Още една грижа.

— Госпожо Каръл — процеди през зъби господин Уедърол, — моите уважения, но не ми се слушат врели-некипели! Елиз играе ролята на благородничка, откакто се е появила на белия свят. Ще се справи.

С Елен чакахме търпеливо да решат съдбата ни. Макар и различни във всяко друго отношение, двете си приличахме по едно — че други разполагат с живота ни. Бяхме свикнали с това.

Щом приключиха, завързаха багажа ни върху покрива на каретата и кочияшът — благонадежден приближен на семейство Каръл — подкара впряга към Блумсбъри и към имението на Куин Скуеър.

— Преди го наричали Куин Ан Скуеър — обясни ни кочияшът. — Сега е само Куин Скуеър.

Той изкачи стълбите с мен и Елен и дръпна въженцето на звънеца. Докато чакахме, огледах площада и видях два реда внушителни бели къщи в типичен английски стил. На север имаше поле, а в съседство — църква. По шосето играеха деца — тичаха между каруците и каретите по оживената улица.

Чухме стъпки и скърцане на резета. Опитах се да си придам уверено изражение и да заприличам на жената, за която се представях.

Която бе?

— Госпожица Ивон Албертен и камериерката ѝ Елен — кочияшът уведоми иконома, отворил вратата. — Идват да посетят госпожица Дженифър Скот.

За разлика от шумния площад зад нас, къщата изглеждаше притъмняла и зловеща и аз едва преодолях силното нежелание да вляза вътре.

— Госпожица Скот ви очаква, мадмоазел — каза безизразният иконом.

Влязохме в просторно преддверие с тъмна дървена ламперия и затворени врати. Единствената светлина проникваше през прозореца на стълбищната площадка над нас. Къщата бе тиха, почти заплашително стихнала. Миг-два се почудих какво ми напомня атмосферата и после се досетих — на имението ни във Версай след смъртта на мама. Същото усещане за спряло време, за живот, измерващ се в шепот и безшумни стъпки.

Бяха ме предупредили, че мадмоазел Дженифър Скот, около седемдесет и пет годишна стара мома, е доста… ексцентрична. Хората я отвращавали — не само непознатите или определен тип, а всички хора. Живеела в къщата си на Куин Скуеър, обслужвана от малобройна прислуга, и по някаква причина, която Карълови не бяха споделили с мен, била важна фигура за английските тамплиери.

Кочияшът си тръгна и отведоха Елен — вероятно в някой ъгъл на кухнята, където да пристъпва от крак на крак под любопитните погледи на персонала. После икономът ме въведе в гостна. Завесите в голямата стая бяха спуснати, а пред прозорците имаше високи растения в саксии — поставени нарочно, предположих, за да не наднича някой отвън или отвътре. И тук бе задушно и сумрачно. Пред камината седеше господарката на имението — мадмоазел Дженифър Скот.

— Госпожица Албертен, милейди — представи ме икономът и излезе, без да дочака отговор.

Затвори тихо вратата и ме остави сама със странната дама, която не обичала хора.

Какво друго знаех за нея? Баща ѝ бил пиратът асасин Едуард Кенуей, а брат ѝ — прочутият тамплиерски Велик майстор Хайтам Кенуей. Предположих, че техните портрети са окачени на стената — двама джентълмени, които много си приличаха, единият в асасинска роба, а другият във военна униформа, вероятно Хайтам. Дженифър Скот живяла дълги години на Континента — била жертва на враждата между асасини и тамплиери. Никой не знаеше със сигурност какво точно ѝ се е случило, ала преживяното несъмнено я беше белязало непоправимо.

Сега тя се взираше в пламъците, подпряла брадичка в шепа, потънала в дълбок размисъл. Почудих се дали да се прокашлям, за да привлека вниманието ѝ, или да се приближа и да се представя. В същия момент огънят ми се притече на помощ — съчките изпукаха и разпръснаха фонтан от искри, тя се сепна, явно осъзнала къде се намира, повдигна бавно брадичка и ме погледна над рамките на очилата си.

Бяха ми обяснили, че навремето била красавица и призракът на някогашната ѝ красота наистина витаеше в изящните черти на лицето ѝ и в тъмната, непокорна коса, прошарена със сребристи кичури като на вещица. Очите ѝ блестяха като кремък — интелигентни и проницателни. Придадох си смирен вид и ѝ позволих да ме огледа.

— Ела, дете — кимна тя най-сетне и посочи стола срещу нея.

Седнах и отново бях подложена на внимателно проучване.

— Казваш се Ивон Албертен?

— Да, мадмоазел Скот.

— Наричай ме Дженифър.

— Благодаря, мадмоазел Дженифър.

Тя сви устни.

— Не. Просто Дженифър.

— Както желаете.

— Познавах баба ти и баща ти — каза тя и махна с ръка. — Е, не ги познавах в качеството им на твои роднини, но ги срещнах веднъж в имение край Тройе в родината ти.

Кимнах. Семейство Каръл ме бяха предупредили, че Дженифър Скот е подозрителна и вероятно ще ме подложи на разпит. И той несъмнено започваше.

— Как се казва баща ти? — попита мадмоазел Скот, сякаш не си спомняше името му.

— Лусио — отговорих.

Тя вдигна показалец.

— Да! Точно така. А баба ти!

— Моника.

— Разбира се, разбира се. Добри хора. И как са сега?

— Покойници за съжаление. Баба се спомина преди няколко години, татко — миналото лято. Дойдох при вас, за да изпълня една от последните му заръки. На смъртния си одър той настоя да ви посетя.

— Така ли?

— За жалост татко и господин Кенуей не са се разделили с добро.

— Напомни ми, дете — настоя тя с безизразно лице.

— Татко ранил брат ви.

— Да, да — закима тя. — Рани го със сабя, нали? Как е възможно да забравя?

„Не си забравила.“

Усмихнах се тъжно.

— Татко се разкайваше за стореното. Разказа ми как е поискал прошка за себе си и за баба, преди брат ви да изгуби съзнание.

Тя сключи пръсти и сведе глава.

— Помня, помня. Ужасно стечение на обстоятелствата…

— Татко се измъчваше от чувство за вина дори пред прага на смъртта.

Тя се усмихна.

— Жалко, че не е успял да дойде и да сподели терзанията си с мен. Щях да го уверя, че не е необходимо да се тормози. Много пъти на мен самата ми се е приисквало да забия нож в Хайтам.

Тя се вгледа в подскачащите пламъци и отрони с отнесен глас, потънала в спомени:

— Малък досадник. Трябваше да го убия, когато бяхме деца.

— Не говорите сериозно…

Тя сухо се изсмя:

— Да, вероятно. И не мисля, че Хайтам носи вина за случилото се. Не цялата поне.

Тя си пое дълбоко дъх, пресегна се към бастуна, облегнат върху ръкохватката на стола ѝ, и се изправи.

— Сигурно си изморена след пътуването от Дувър. Ще ти покажа стаята. Опасявам се, че не съм особено общителна. Предпочитам да се храня в покоите си. Ще вечеряш сама, но утре ще се поразходим в градината, за да се опознаем.

Станах и направих реверанс.

— С удоволствие — уверих я.

Тя ме погледна изпитателно още веднъж, преди да тръгнем към спалните на горния етаж.

— Приличаш много на баща си — отбеляза.

Имаше предвид Лусио, разбира се. Почудих се що за човек е бил и дали наистина приличам на него, защото веднага разбрах, че Дженифър Скот не е глупачка.

— Благодаря, милейди.

По-късно Елен ми сервира вечерята, нахраних се сама и се оттеглих в покоите си.

Истината е, че мразя Елен да се суети около мен. Бях ѝ забранила да ме облича и съблича, но тя настоя да направи нещо, за да компенсира отегчителните часове при прислугата, прекарани в изслушване на безсмислени клюки. Смилих се и ѝ разреших да подреди дрехите ми и да донесе леген с топла вода, за да се измия. Накрая ѝ позволих да ми разреши косата — ритуал, който ми доставяше удоволствие.

— Как вървят нещата, мадмоазел? — попита ме тя на френски, снишила глас.

— Добре. Ти разговаря ли с мадмоазел Скот?

— Не, видях я отдалеч и толкова.

— Е, не си пропуснала много. Определено е особнячка.

— Странна птица? — един от изразите на господин Уедърол. Усмихнах ѝ се в огледалото и тя ми отвърна с усмивка.

— Да. Наистина е странна птица.

— Ще ми кажете ли какво искат господин и госпожа Каръл от нея?

Въздъхнах.

— Дори да имах представа, по-добре е ти да не знаеш.

— И вие ли не знаете?

— Още не. Което ме подсеща… колко е часът?

— Наближава десет, мадмоазел Елиз.

— Мадмоазел Ивон! — просъсках.

Тя се изчерви.

— Съжалявам, мадмоазел Ивон.

— Не го забравяй!

— Съжалявам, мадмоазел Ивон.

— А сега си върви.

Когато Елен излезе, издърпах куфара си изпод леглото, коленичих и щракнах ключалките. Елен го бе изпразнила, но не знаеше за двойното дъно. Повдигнах капака под подплатата и разкрих скритите вещи — далекоглед и малко устройство за сигнализация. Наместих свещ в него, взех далекогледа и застанах до прозореца. Отдръпнах леко завесите, колкото да огледам площада.

Видях го в отсрещния край на улицата. Досущ като кочияш, очакващ клиенти, господин Уедърол седеше в двуколката, закрил долната половина от лицето си с шал. Дадох уговорения сигнал. В отговор той закри с длан фенера на двуколката, озърна се наляво и надясно и смъкна шала. Взрях се през далекогледа, за да виждам ясно лицето му и прочетох по устните му:

— Привет, Елиз.

После и той вдигна далекогледа си.

— Привет — изрекох тихо.

Така започна безмълвният ни разговор.

— Как вървят нещата?

— Вътре съм.

— Добре.

— Внимавай, Елиз — изрече той и ако изобщо е възможно разговор с устни в среднощния мрак да изрази истинска загриженост, то господин Уедърол се справи блестящо.

— Разбира се — обещах.

После си легнах да размишлявам защо са ме изпратили на това странно място.

6 април 1788

Доста време мина и има доста за разказване. През последните няколко дни сабята ми вкуси кръв за втори път, само че този път се намираше в моите ръце. И открих нещо, което — четейки какво съм написала по-рано в дневника си — би трябвало да разбера от самото начало.

Да не прибързваме обаче.

— Дали тази сутрин госпожица Скот ще слезе на закуска? — попитах лакея след първата нощ в дома на Куин Скуеър. Той сведе очи и излезе безмълвно, оставяйки ме сама с миризмата на плесен в трапезарията и с къркорещ стомах, както всяка сутрин. Дългата маса се простираше самотна пред мен.

Господин Смит — икономът — се появи след лакея, затвори вратата след себе си и пристъпи към мен.

— Съжалявам, мадмоазел — поклони се леко той, — но госпожица Скот е свикнала да закусва в стаята си, особено когато е свила платната.

— Свила е платната?

Той се усмихна тънко.

— Изразът означава, че е угнетена и изморена. Помоли ме да ви предам да се чувствате като у дома си. Надява се по-късно през деня да е в състояние да ви обърне внимание.

— С удоволствие бих поговорила отново с нея — казах.

Не ми оставаше друго, освен да чакам. С Елен обиколихме имението открай докрай. Нямаше и помен от госпожица Скот. Преди обяда се оттеглихме в дневната, където най-сетне приложих на практика уроците по бродерия в „Мезон Роял“. Домакинята ни отново не се появи.

Следобед с Елен се разходихме в градината. Госпожица Скот сякаш бе потънала вдън земя. Не дойде и в трапезарията, където пак вечерях сама.

Раздразнението ми растеше с всеки изминал час. Размишлявах колко рискове съм поела, за да дойда тук — неприятните сцени с мадам Льован, лъжите, с които заблуждавах татко и Арно. Исках да открия Ръдок, а не по цели дни да си придавам вид на любителка на шевицата, докато всъщност съм затворничка на домакинята си — и в неведение каква точно е целта на посещението ми.

Оттеглих се в стаята си и по-късно — в единайсет преди полунощ — дадох сигнал на господин Уедърол.

Този път изрекох с устни:

— Излизам.

На лицето му се изписа паника и той заповтаря трескаво:

— Не, не, не.

Аз обаче се бях отдалечила от прозореца, а и той ме познаваше отлично, разбира се. Кажех ли „излизам“, значи ще изляза.

Сложих мантия над нощницата, обух чехли и се промъкнах до входната врата. Много, много тихо дръпнах резетата, отворих и прекосих тичешком улицата.

— Поемаш голям риск, дете — сопна се господин Уедърол, но забелязах с радост, че не успява да прикрие задоволството си от неочакваната среща.

— Не я видях цял ден — уведомих го припряно.

— Така ли?

— Да. От сутринта до вечерта се щурах из имението като отегчен паун. Ако знаех какво правя тук, навярно щях да свърша работата и да се измъкна от това ужасно място. — Погледнах го умолително. — Все едно ме въртят на шиш, господин Уедърол!

Той кимна.

— Успокой се, Елиз, днес ми казаха какво да търсиш. Писма.

— Какви писма?

— Писма като писма. Написани от Хайтам Кенуей.

— Това ли е всичко? — погледнах го недоверчиво.

— Недостатъчно ли ти изглежда? Дженифър Скот е дъщеря на асасин. Писмата са изпратени до нея от високопоставен тамплиер. Семейство Каръл искат да ги прочетат.

— Доста сложен начин са избрали да се доберат до тях.

— Предишният им агент не е успял да намери писмата. Установили са само, че писмата не се съхраняват на лесно и достъпно място. Госпожица Скот не ги е прибрала в писалище, завързани с красива панделка. Скрила ги е.

— А другият въпрос?

— Ръдок, имаш предвид? Семейство Каръл ми съобщиха, че хората им го издирват.

— Повтарят същото от седмици.

— Тези неща не стават бързо.

— Стават твърде бавно според мен.

— Елиз… — гласът му прозвуча предупредително.

— Добре де, добре, няма да предприема нещо глупаво.

— Внимавай! И бездруго си в опасно положение. Не го влошавай.

Целунах го по бузата, излязох от двуколката и се втурнах обратно към имението. Влязох крадешком през вратата, спрях да си поема дъх и в същия момент осъзнах, че не съм сама.

Мъжът пристъпи към мен от тъмния ъгъл — господин Смит, икономът.

— Госпожице Албертен? — Той наклони глава, очите му проблеснаха в мрака и, смутена, аз забравих за миг, че съм Ивон Албертен от Тройе.

— О, господин Смит… — заекнах и се увих по-плътно в мантията. — Изплашихте ме.

— Просто Смит — поправи ме той. — Не господин Смит.

— Съжалявам, Смит, аз… — Обърнах се и посочих вратата. — Излязох да подишам чист въздух.

— Прозорецът не ви ли е достатъчен, госпожице? — попита сговорчиво той, но лицето му остана в сянка.

Едва се преборих с раздразнението, че един иконом ме подлага на разпит.

— Поисках да се поразходя — отвърнах крайно смирено.

— Е, не е забранено, разбира се, но когато госпожица Скот беше малко момиченце, в къщата нахлуха нападатели и убиха баща ѝ. — Кимнах, макар да знаех историята, и той продължи: — Войници и кучета охраняваха имението, ала злодеите все пак успяха да влязат и да опожарят имението. Откакто се върна, господарката настоява вратите да се залостват с резета. Разхождайте се, когато пожелаете — по лицето му се разля безрадостна усмивка, — но настоявам да присъства някой от обслужващия персонал, за да заключва след вас.

— Непременно — усмихнах се. — Разбира се. Няма да се повтори.

— Благодаря. Ще ви бъда признателен. — Той огледа облеклото ми, без да оставя каквото и да било съмнение, че го намира за необичайно. После отстъпи назад и посочи стълбите.

Изкачих ги, проклинайки глупостта си. Господин Уедърол имаше право. Не биваше да поемам такъв риск.

Следващият ден протече по същия начин. Е, не по съвсем същия, но по влудяващо подобен начин. Пак закусих сама, уведомиха ме, че госпожица Дженифър Скот ще се срещне с мен по-късно, и ме помолиха да не се отдалечавам от имението. Последваха разходки из коридорите, неумело бродиране, обсъждане на безсмислени дреболии, да не споменавам вълнуващата разходка из градината.

Поне един аспект от експедициите ни се бе променил за добро. Избирах маршрута си по-целенасочено. Обиколих помещенията, където предполагах, че Дженифър Скот е скрила писмата. Една от вратите в преддверието водеше към игрална стая и аз се възползвах от възможността да проуча дървената ламперия вътре, питайки се дали някоя дъска не хлътва, за да разкрие тайник в стената. Честно казано, трябваше да претърся грижливо цялата къща, но тя бе огромна — всяка от двайсетината стаи бе вероятното укритие за писмата, а след уплахата снощи не бих дръзнала да се прокрадвам по тъмно. Не, най-лесно щях да открия писмата, ако опозная Дженифър.

Как обаче да постигна заветната цел, след като тя не излизаше от покоите си?

Същото се случи и на третия ден. Няма да се впускам в подробности. Пак шиене, бъбрене и:

— О, да се поразходим ли на чист въздух, Елен?

— Нещо не ми харесва — предадох поредното безмълвно послание на господин Уедърол, след като се стъмни.

Трудно се разбирахме със сигнали и четейки по устните, но се налагаше да се примирим. Той не поощряваше срещи на живо, а и аз не настоявах след сблъсъка със Смит преди две нощи.

— Какво имаш предвид?

— Вероятно проверяват историята ни.

Ако бях права, щеше ли да се потвърди версията ми? Само Карълови знаеха. Бях в ръцете им, както и в ръцете на Дженифър Скот.

После, на четвъртия ден — най-сетне! — Дженифър Скот излезе от покоите си. Помолиха ме да я чакам пред конюшнята, за да се разходим по Ротън Роу в Хайд Парк.

Не бяхме сами — увити в шалове мъже и жени крачеха под излишни слънчобрани, махаха на хората в каретите и получаваха достолепно помахване в отговор; ездачите пък махаха на пешеходците и на пътниците в каретите. Мъже, жени и деца, наконтени в най-хубавите си дрехи, махаха, крачеха, усмихваха се и пак махаха.

Всички с изключение на госпожица Скот, която, макар и облечена в изискана рокля, наблюдаваше мрачно Хайд Парк.

— Това ли се надяваше да видиш в Лондон, Ивон? — попита ме тя, сочейки пренебрежително към махащите, усмихващите се и дечицата в костюми. — Идиоти, чийто свят се простира до стените на парка?

Подсмихнах се. Помислих си, че госпожица Скот и мама биха се разбирали.

— Надявах се да видя вас, мадмоазел Скот.

— И защо? Обясни ми отново.

— Заради татко. Предсмъртното му желание, помните ли?

Тя сви устни.

— Сигурно ти изглеждам престаряла, госпожице Албертен, но те уверявам, че не забравям толкова бързо.

— Простете, не исках да ви обидя.

Тя отново махна пренебрежително с ръка.

— Не се извинявай. Ако се почувствам засегната, ще ти кажа. Уверявам те, че не се обиждам лесно, Ивон.

Повярвах ѝ.

— Разкажи ми какво се случи с баба ти и баща ти, след като се разделихме? — попита тя.

Съсредоточих се и подхванах заучената история:

— След като брат ви проявил снизхождение, татко и баба се установили в околностите на Тройе. Те ме научиха на английски, испански и италиански. Изкарваха си прехраната благодарение на езиците, които владееха, и на преводаческите си умения.

Замълчах и я погледнах изпитателно, търсейки признаци на съмнение. След мъчителните години в „Мезон Роял“ бих издържала прилично изпит по въпросните езици, ако реши да ме подложи на проверка.

— Печелеха ли достатъчно, за да си позволят прислуга? — поинтересува се тя.

— Провървя ни — кимнах. Опитах се да си представя как двамата „полиглоти“ са в състояние да плащат на обслужващ персонал и не успях.

Дори да таеше подозрения обаче, тя ги криеше зад сивите си, притворени очи.

— А майка ти?

— Местно момиче. Уви, не я познавам. Починала при раждането ми скоро след като се оженили с татко.

— А сега? Как ще се справяш без баба си и баща си? Как виждаш бъдещето си, след като си тръгнеш оттук?

— Ще се върна в Тройе и ще продължа да работя като тях.

Настъпи дълго мълчание. Помахах на разхождащите се.

— Питам се дали господин Кенуей е поддържал връзка с вас преди смъртта си? — наруших най-сетне тишината. — Писал ли ви е писма?

Тя се обърна към прозореца, но осъзнах, че се взира в отражението си. Затаих дъх.

— Той загина от ръката на собствения си син — съобщи безизразно тя.

— Разбирам…

— Хайтам бе отличен боец. Като баща си. Знаеш ли как умря баща ни? — попита тя.

— Смит ми разказа — отвърнах и добавих бързо, забелязала острия ѝ поглед: — Когато ми обясняваше мерките за сигурност в дома ви.

— Ясно. Е, нападателите отнеха живота на Едуард — баща ни. Първата изгубена битка те убива, разбира се. Никой не може да спечели всички битки, а по онова време той не беше млад. Уменията и опитът обаче му помогнаха да надвие двама противници. Изгуби сражението, предполагам, заради рана, нанесена му преди години. Тя го забави. По същия начин Хайтам изгуби схватката срещу сина си и често съм се питала защо. Дали и той като Едуард е бил омаломощен от предишна рана? Дали причината е ударът със сабя, който баща ти му нанесе? Или е проявил друга слабост? Хайтам навярно е решил, че му е дошло времето, и благородно се е оставил да умре от ръката на сина. Брат ми беше тамплиер. Велик майстор на Тринайсетте колонии. Аз обаче знам за него нещо, което малцина знаят. Хората, прочели дневника му вероятно, и онези, прочели писмата му…

Писмата. Сърцето ми заби като чук в гърдите. Тропотът на конските копита и гласовете на разхождащите се отвън сякаш стихнаха.

— Какво знаеш за него, Дженифър? — попитах.

— Знам, че се е съмнявал, дете. Колебаел се е. Реджиналд Бърч, менторът на Хайтам, го въведе в тамплиерския орден и идеите му несъмнено са намерили добра почва. Все пак брат ми живя и умря като тамплиер. Подлагаше обаче на съмнение правотата на възгледите си. Такъв бе по природа. Дори да не е намерил отговори на въпросите си, достатъчен е фактът, че си ги е задавал. В какво вярваш, Ивон?

— Несъмнено съм наследила ценностите на родителите си — отвърнах.

— Да, обноските ти са безупречни и проявяваш състрадание към ближните си, предполагам…

— Старая се.

— А светогледът ти, Ивон? Какво мислиш например за случващото се в родината ти? На чия страна си?

— Положението е сложно, мадмоазел, и надхвърля личните пристрастия.

Тя повдигна вежди.

— Разумен отговор, скъпа. Изглежда си човек, който трудно се поддава на влияние.

— Лаская се, че имам собствено мнение.

— Сигурна съм, че е така. Обясни ми по-подробно обаче как възприемаш събитията във Франция.

— Не съм обмисляла задълбочено този въпрос, мадмоазел — заявих, да не би неволно да се издам.

— Достави ми удоволствие. Поразсъждавай сега.

Представих си моя дом. В главата ми изникна образът на татко, пламенно отстояващ идеята, че монархът е богопомазан и всеки човек трябва да знае мястото си, и на Враните, които искаха да детронират краля. И на мама, която вярваше в съществуването на трети път.

— Мисля, че е необходима реформа — казах на Дженифър.

— Наистина ли?

Помълчах.

— Така мисля.

Тя кимна.

— Добре, добре. Съмненията винаги са от полза. Брат ми имаше съмнения. Изразяваше ги в писмата си.

Отново писмата. Тъй като не знаех накъде отива разговорът, отбелязах:

— Изглежда е бил мъдър и милостив мъж.

Тя изсумтя.

— Имаше недостатъци, разбира се. Обаче наистина бе мъдър и добър човек. Хайде… — Почука по тавана на каретата с дръжката на бастуна. — Да се връщаме. Време е за обяд.

„Близо съм“ — помислих си, когато поехме обратно към Куин Скуеър.

— Искам да ти покажа нещо — добави тя и аз се почудих дали има предвид писмата.

На площада кочияшът ни помогна да слезем, но вместо да ни придружи по стълбите до входната врата, се върна в каретата, дръпна юздите и конете препуснаха сред пелената от прозирна мъгла, виеща се около копитата им.

Застанахме пред вратата и Дженифър дръпна звънеца веднъж и сетне още два пъти в бърза последователност.

Вероятно бях твърде мнителна, но…

Кочияшът си тръгна толкова внезапно. А и звънецът сякаш предаваше сигнал. Изопната като струна, ала с усмивка на уста, чух как резетата се отместват. Вратата се отвори, Дженифър поздрави Смит с едва забележимо кимване и влезе вътре.

Вратата се затвори. Приглушеното жужене на площада стихна. Обзе ме познатото усещане, че съм в затвор, този път примесено със страх и предчувствие, че нещо не е наред. „Къде е Елен“ — почудих се.

— Ще уведомиш ли Елен, че съм се върнала, Смит? — попитах иконома.

В отговор той наклони както винаги глава и се усмихна:

— Непременно, мадмоазел.

Ала не помръдна.

Погледнах въпросително към Дженифър с надеждата да постъпи нормално — да нареди на иконома. Тя обаче ми кимна:

— Ела, ще ти покажа игралната зала, където загина татко.

— Разбира се, мадмоазел — съгласих се и стрелнах с поглед Смит, преди да тръгна към дървената врата, затворена както обикновено.

— Вече си я виждала, нали? Игралната зала, имам предвид — отбеляза госпожица Дженифър.

— През изминалите четири дни, мадмоазел, разполагах с достатъчно време да разгледам красивото ви имение — отвърнах.

Тя спря, уловила бравата. Обърна се към мен.

— Четирите дни се оказаха ползотворни и за нас, Ивон…

Не ми допадна ударението. Никак не ми допадна.

Тя отвори вратата и ме подкани да вляза.

Завесите бяха спуснати. Запалените свещи по рафтовете и полиците над камините озаряваха помещението в оранжево сияние, сякаш в него се канят да извършат зловеща религиозна церемония. Билярдната маса бе покрита с платнище и беше преместена в ъгъла. Върху голия под в средата на стаята един срещу друг стояха два дървени кухненски стола. До стената чакаше лакей, скръстил длани в ръкавици. Мисля, че се казваше Милс. Той обикновено се усмихваше, покланяше се и се държеше безупречно учтиво, както се полага да се отнася прислугата с гостуваща френска благородничка. Сега обаче просто се втренчи в мен с безизразно — дори заплашително — изражение.

— Използвахме четирите дни да изпратим човек във Франция, за да потвърди историята ти — продължи Дженифър.

Смит също бе влязъл в игралната зала и бе застанал до вратата. Бях в капан. Каква ирония! Дни наред се оплаквах, че съм в клопка, а сега наистина бях натясно.

— Мадмоазел — подхванах по-смутено, отколкото бих искала, — чувствам се объркана и в неловко положение. Ако ми погаждате номер или пък спазвате някакъв английски обичай, моля ви да ми обясните.

Очите ми се стрелнаха към лакея Милс и към двата стола. После погледнах отново към Дженифър. Лицето ѝ бе безизразно. Прииска ми се господин Уедърол да е тук. Помислих за мама. За татко. За Арно. Никога не съм се чувствала по-уплашена и самотна.

— Интересува ли те какво откри човекът ни във Франция? — попита Дженифър, пренебрегнала въпроса ми.

— Мадам… — възкликнах настойчиво, но тя сякаш не ме чуваше.

— Откри, че Моника и Лусио Албертен наистина се прехранвали благодарение на езиците, които владеят. Не печелели достатъчно обаче, за да си позволят прислуга. Няма и никакво местно момиче. Няма сватба, няма деца. Не съществува никаква Ивон Албертен. Майката и синът живеели скромно в покрайнините на Тройе — допреди четири седмици, когато ги убили.

Затаих дъх.

— Не… — изтръгна се от устата ми, преди да успея да прехапя език.

— Да. Приятелите ти тамплиери им прерязали гърлата, докато спели.

— Не! — повторих, покрусена колкото за себе си и за изобличаването ми, толкова и за горките Моника и Лусио Албертен.

— Извини ме за момент. — Дженифър излезе от стаята, оставяйки ме под зоркия надзор на Смит и Милс.

Не след дълго се върна и попита:

— Искаш писмата, нали? Почти се изплъзна от устата ти, когато разговаряхме в парка. Чудно защо тамплиерските ти господари искат писмата на брат ми.

В ума ми се блъскаха противоречиви мисли. Как да постъпя? Да призная, да отрека, да побягна, да отвърна предизвикателно, да се разплача…

— Не разбирам какво намеквате, мадмоазел — отроних с умолителен глас.

— О, сигурна съм, че разбираш, Елиз дьо ла Сер.

Божичко! Откъде знаеше името ми?

Отговорът не закъсня. Дженифър даде знак на Смит и той отвори вратата. Друг лакей въведе Елен.

Побутна я да седне на единия от дървените столове и тя ме погледна разкаяно.

— Съжалявам — промълви. — Казаха ми, че сте в беда.

— И не излъгахме — кимна Дженифър, — защото и двете наистина сте в беда.

— Обясни ми за какво са му на Ордена ти писмата?

Погледнах отново към лакея и осъзнах, че положението е безнадеждно.

— Съжалявам, Дженифър. Искрено съжалявам. Имаш право. Дойдох неканена в дома ти, за да взема писмата на брат ти.

— Да ги откраднеш — поправи ме рязко тя.

Сведох глава.

— Да, да ги открадна.

Тя се подпря с длани върху дръжката на бастуна и се приведе към мен. Косата ѝ се спусна над очилата и единственото око, което виждах, искреше от гняв.

— Баща ми Едуард Кенуей бе асасин, Елиз дьо ла Сер. Тамплиерски главорези нападнаха дома ми и го убиха в стаята, където се намираш сега. Похитиха ме и ме обрекоха на живот, какъвто не си бях представяла дори в най-зловещите си кошмари. Кошмар наяве, продължил години наред. Ще бъда честна с теб, Елиз дьо ла Сер — не съм настроена благосклонно към тамплиерите и към шпионите им. Знаеш ли как асасините наказват шпионите?

— Не знам, мадмоазел. Умолявам ви обаче да пощадите Елен. Накажете мен, ако желаете, но тя е невинна.

Дженифър се изсмя рязко, гърлено.

— Невинна ли? Съчувствам ѝ тогава, защото и аз бях невинна. Мислиш ли, че бях заслужила участта си? Да ме похитят и да живея в плен? Да ме използват като наложница? Мислиш ли, че аз, невинната, заслужавах да се отнасят така с мен? Мислиш ли, че аз, невинната, заслужавам да изживея последните си дни в самота и мрак, ужасена от демоните, които ме навестяват нощем? Не мислиш, предполагам. Ала невинността не е защитна броня, както вероятно ти се иска. Не и във вечната битка между тамплиери и асасини. Тази битка, в която жадуваш да се включиш, Елиз, взема невинни жертви. Жени и деца, които не са чували нищо за асасини и тамплиери. Невинността загива и невинните умират. Това важи за всяка война, а сблъсъкът между асасините и тамплиерите е война.

— Вие не участвате в нея — отроних след дълго мълчание.

— Какви ги говориш, дете?

— Няма да ни убиете.

Тя сбърчи чело.

— Защо? Око за око. Хора от твоя Орден са убили Моника и Лусио, а те също бяха невинни, нали?

Кимнах.

Тя се изправи. Кокалчетата ѝ побеляха върху дръжката от слонова кост на бастуна, а погледът ѝ се отнесе, напомняйки ми първата ни среща, когато се взираше в огъня. Сърцето ми се сви, защото се възхищавах на Дженифър Скот, макар да бяхме прекарали съвсем кратко време заедно. Не исках да ни нарани. Смятах я за по-извисена.

И тя оправда очакванията ми.

— Истината е, че мразя проклетата ви шайка — думите се изтръгнаха в края на дълга въздишка, сякаш много години е копняла да ги изрече. — Омръзна ми от вас. Предай го на тамплиерските си приятели, когато ви изпратя при тях с камериерката ти… — Тя замълча и посочи Елен с бастуна. — В действителност тя не ти е камериерка, нали?

— Не, мадмоазел — кимнах и погледнах към Елен. — Мисли, че ми е длъжница.

Дженифър забели очи.

— А сега ти си ѝ длъжница.

Кимнах отново.

— Да, сега аз съм ѝ длъжница.

Тя се втренчи в мен.

— Съзирам добро у теб, Елиз. Долавям съмнения и въпроси, а според мен те са положителни качества. Затова реших да ти дам писмата, които търсиш.

— Вече не ги искам, мадмоазел — изрекох през сълзи. — За нищо на света.

— Защо се заблуждаваш, че имаш избор? — повдигна вежди госпожица Дженифър. — Събратята ти тамплиери искат писмата и ще ги получат при две условия. Първо, за в бъдеще да не ме включват в битките си, да ме оставят на мира. И второ, да ги прочетат. Да прочетат размислите на брат ми как тамплиери и асасини могат да работят заедно и навярно да ги приложат на дело.

Тя даде знак на Смит, който кимна и пристъпи към дървената ламперия на стената.

Госпожица Дженифър ми се усмихна.

— Питаше се дали тук има тайник, нали?

Отбягнах погледа ѝ. Междувременно Милс натисна някакъв бутон и една от дъските се плъзна назад. Извади отвътре две кутии от пури и застана до господарката си. Отвори капака на едната и ми показа какво се крие под него — купчина писма, завързани с черна панделка.

Без да ги поглежда, Дженифър Скот ги посочи:

— Това са всички писма на Хайтам от Америка. Искам да ги прочетеш. Не бой се, няма да се натъкнеш на семейни откровения. С брат ми не бяхме близки. Ще се запознаеш обаче с личната философия на Хайтам. И е възможно да откриеш във възгледите му — ако съм те преценила правилно, Елиз дьо ла Сер — причина да промениш светогледа си. И навярно да приложиш новите убеждения, когато станеш Велик майстор на тамплиерите.

Тя подаде първата кутия на Милс и отвори втората. Вътре имаше сребърна огърлица с медальон, инкрустиран с блестящи червени скъпоценни камъни, подредени във формата на кръст.

— Хайтам ми изпрати и това — обясни. — Подарък. Нямам желание да го използвам обаче. То трябва да принадлежи на тамплиер. На някого като теб вероятно.

— Не мога да го приема.

— Нямаш избор — повтори тя. — Вземи ги. И двете. Направи всичко възможно да прекратиш тази безплодна война.

Погледнах я и макар да не исках да разруша магията, и да я накарам да размисли, попитах:

— Защо го правите?

— Защото се проля достатъчно кръв.

Тя извърна рязко глава, сякаш вече не издържаше погледа ми, срамуваше се от милосърдието си и предпочиташе да притежава силата да ме убие.

После махна с ръка на хората си да изведат Елен, долови, че се каня да ги възпра, и ми каза:

— Ще се грижат добре за нея. — След миг продължи: — Елен не искаше да говори, защитаваше те. Трябва да се гордееш, че вдъхваш такава преданост у приближените си, Елиз. Използвай дарбата си да поведеш тамплиерите по нов път. Ще видим дали ще успееш. Не ти давам писмата с леко сърце. Надявам се да ги прочетеш и да размислиш върху думите на брат ми.

Остави ме сама през следващите два часа — достатъчно да прочета писмата и да започна да си задавам въпроси. Да разбера, че има друг път. Трети път.

Дженифър не се сбогува с нас. Изведоха ни през задния вход към конюшнята, където ни чакаше карета. Милс ни помогна да се качим и ние потеглихме.

Каретата трополеше и се друсаше. Конете пръхтяха, юздите им подрънкваха по лондонските улици, отвеждащи към Мейфеър. В скута ми лежеше кутията с писмата на Хайтам и огърлицата, подарена ми от Дженифър. Стисках я здраво, съзнавайки, че тя съдържа разковничето за бъдещия мир. Бях длъжна да се погрижа да попадне в добри ръце.

Елен мълчеше. Погалих с пръсти опакото на дланта ѝ, за да ѝ вдъхна увереност.

— Съжалявам, че те въвлякох в това — промълвих.

— Не ме въвлякохте в нищо, мадмоазел. Забравихте ли, че се опитахте да ме разубедите? Настоявахте да не идвам с вас.

Усмихнах се тъжно.

— Сигурно ти се иска да ме беше послушала.

Тя се вгледа през прозореца към градските улици, нижещи се край нас.

— Не, мадмоазел, дори за секунда не съм си го помисляла. Каквото и да ме сполети, няма да е по-лошо от участта, която ми бяха подготвили мъжете в Кале. Негодниците, от които ме спасихте.

— Във всеки случай, Елен, дългът ти е платен. Върнем ли се във Франция, ще поемеш по своя път като свободна жена.

Бегла усмивка пробяга по устните ѝ.

— Ще видим, мадмоазел. Ще видим…

Когато каретата изтрополи по засенчения от дървета Мейфеър Скуеър, забелязах оживление пред дома на Карълови на петдесетина метра пред нас.

Похлопах по тавана на каретата, за да дам знак на кочияша да спре, и докато конете цвилеха възмутено, отворих вратата и застанах на стъпенката. Заслонила очи с длан, се взрях в далечината. Господин Каръл стоеше на стълбите пред къщата и си слагаше ръкавиците. Господин Уедърол се появи зад него, закопчавайки редингота си. Сабята му висеше на хълбока.

Интересно. Лакеите и господин Каръл също бяха въоръжени.

— Чакай тук — подвикнах на кочияша и надникнах в каретата.

— Ще се върна бързо — казах тихо на Елен, повдигнах полите си и се отправих към ниската ограда наблизо, откъдето виждах по-ясно каретите пред дома на Карълови. Господин Уедърол стоеше с гръб към мен. Вдигнах шепи пред устата си, нададох обичайния ни крясък на сова и с облекчение забелязах, че се обърна само той. Всички други бяха твърде заети със задачите си да се запитат защо чуват сова толкова рано привечер.

Господин Уедърол огледа площада и ме откри. Скръсти небрежно ръце, закри едната страна на лицето си с длан и изрече с устни:

— Как, по дяволите, се озова тук?

Слава богу, че умеехме да разговаряме безмълвно.

— Няма значение. Къде отивате?

— Открили са Ръдок. Отседнал е в гостилница „Глиганска глава“ на Флийт Стрийт.

— Донеси ми куфара.

Той кимна.

— Ще го оставя в конюшнята в задния двор. Не се навъртай тук. Всеки момент ще потеглим.

Цял живот са ми повтаряли, че съм красива, ала за пръв път се възползвах от този факт, когато се върнах при кочияша, запърхах с мигли и го убедих да донесе куфара ми от конюшнята.

Когато се върна, го помолих да седне на капрата и с чувството, че приветствам стар приятел, затършувах в куфара. В моя куфар. В куфара на Елиз дьо ла Сер, а не на Ивон Албертен. Изпълних обичайното си каретно преобразяване. Свалих проклетата рокля. Пернах ръцете на Елен, протегнали се да ми помогнат, и облякох бричовете и ризата. Загладих тривърхата шапка, надянах я и препасах сабята. Пъхнах купчина писма в пазвата си. Всичко друго оставих в каретата.

— Заминаваш за Дувър — казах на Елен, отваряйки вратата. — Не пропускай прилива. Качи се на първия кораб до Франция. С божията воля ще се срещнем там.

Подвикнах на кочияша:

— Откарай момичето до Дувър!

— За Кале ли ще отплава? — попита той след до болка познатото ококорване, предизвикано от смяната на дрехите ми.

— И двете ще отплаваме за Кале. Ще ме чакате там.

— Значи трябва да сварим прилива. Пътят до Дувър сега е пълен с карети.

— Отлично — подхвърлих му монета. — Грижи се за нея. Сполети ли я беда, знай, че ще те намеря!

Очите му стрелнаха сабята ми.

— Вярвам ви. Не се тревожете — успокои ме той.

— Добре — усмихнах се. — Разбрахме се значи!

— Така изглежда.

Поех си дълбоко дъх.

Писмата бяха у мен. Както и сабята, и кесията с монети. Всичко друго щеше да замине с Елен.

Кочияшът ми намери друга карета. Качих се и изпратих с поглед Елен, молейки се безмълвно да пристигне невредима в Дувър. После казах на своя кочияш:

— Флийт Стрийт, моля, и не щади конете.

Той кимна с усмивка и препуснахме.

Отворих прозореца и погледнах назад точно когато последният от свитата на Карълови се качи в каретата. Изсвистяха камшици. Впряговете се устремиха напред. Подвикнах на кочияша:

— Мосю, зад нас има две карети. Трябва да стигнем до Флийт Стрийт преди тях.

— Разбира се, мадмоазел — отвърна невъзмутимо кочияшът и шибна конете с поводите. Те изцвилиха и копитата им затрополиха по-бързо по паважа. Аз се облегнах назад, стиснала дръжката на сабята си. Надпреварата бе започнала.

Не след дълго спряхме пред гостилница „Глиганска глава“ на Флийт Стрийт. Подхвърлих монети и махнах благодарно на кочияша, а после, преди да успее да ми отвори вратата, скочих на двора.

Той беше пълен с дилижанси и коне, дами и господа, направляващи носачи, запъхтени под тежестта на вързопи и пътнически сандъци. Погледнах към портата. Нямаше и следа от Карълови. Добре. Предоставяха ми възможност да открия Ръдок. Вмъкнах се през задната врата, прекосих сумрачен коридор и влязох в гостилницата — тъмна, с нисък таван с дебели греди. Както в „Еленовите рога“ в Кале, и тук жадните пътници огласяха помещението с дрезгав смях, стелеше се гъст дим. Застанах пред гостилничаря с увиснала гуша, който държеше кърпа и триеше морно калаена халба, сякаш мечтаеше да е на по-добро място.

— Мосю?

Той продължи да се взира отнесено в празното пространство. Щракнах с пръсти, подвикнах му по-силно да ме чуе сред гълчавата и той се опомни.

— Какво? — промърмори.

— Търся мъж, отседнал тук. Господин Ръдок.

Той поклати глава, раздрусвайки диплите по гушата си.

— Няма такъв човек.

— Сигурно се представя под друго име — предположих с надежда в гласа. — Моля ви, мосю, важно е да го открия.

Заинтригуван, той ме изгледа с присвити очи.

— Как изглежда въпросният господин Ръдок? — попита.

— Облича се като лекар, мосю, поне такива дрехи носеше последния път, когато го видях. Не би успял да промени обаче характерния цвят на косата си.

— Чисто бяла?

— Точно така.

— Не, не съм го виждал.

Дори сред шума в гостилницата долових суматохата в двора. Трополенето на карети. Карълови бяха пристигнали.

Гостилничарят долови промяната в изражението ми. Очите му блеснаха.

— Виждали сте го — настоях.

— Възможно е. — Той се втренчи в мен и протегна ръка. Помазах дланта му със сребърна монета.

— На горния етаж. Първата стая вляво. Използва името Моулс. Господин Джералд Моулс. По всичко личи, че трябва да побързаш.

В двора бе настъпила още по-голяма суматоха. Надявах се да се засуетят по-дълго, докато помогнат на госпожа Каръл и противната ѝ дъщеря да слязат от каретата, преди да нахлуят в „Глиганската глава“ като кралски величия.

Изкачих стълбите. Първата врата вляво. Намирах се точно под стряхата — скосените греди почти докосваха върха на шапката ми. Тук бе по-тихо — шумът отдолу наподобяваше несекващо подземно потракване. Предстоящото нашествие явно още не се бе състояло.

Използвах мимолетното затишие преди бурята да се успокоя, вдигнах ръка да почукам, после размислих и се наведох да надникна през ключалката.

Той седеше върху леглото, подвил крак под себе си. Носеше бричове и разкопчана риза, разкриваща костеливите му гърди с щръкнали косми. Сега не приличаше на лекар, ала гъстата бяла коса не бе променена. Познах го веднага — човека от кошмарите ми. Странно, ала зловещият призрак от детството ми не изглеждаше никак заплашително.

Отдолу се разнесе шум — Карълови бяха влезли. Чух викове, заплахи и протестите на моя приятел, гостилничаря. След миг Ръдок щеше да разбере какво става и щях да изгубя предимството на изненадата.

Почуках.

— Влез — извика Ръдок за моя изненада.

Прекрачих вътре и той стана да ме посрещне с ръка на хълбока — предизвикателна поза, осъзнах стъписано. За секунда и двамата занемяхме объркани. Той — отметнал игриво глава, аз — застинала на прага.

Най-сетне той проговори с учудващо шлифован глас:

— Съжалявам, но не изглеждате като проститутка. Не се обиждайте, изключително привлекателна сте, но… наистина не приличате на лека жена.

Намръщих се.

— Не, мосю, не съм проститутка. Аз съм Елиз дьо ла Сер, дъщерята на Жули дьо ла Сер.

На лицето му се изписа недоумение.

— Опитахте се да ни убиете.

— И значи порасналата дъщеря е дошла да отмъсти? — попита той.

Стисках дръжката на сабята. Чух ботуши да трополят по дървените стълби. Хората на семейство Каръл се изкачваха към нас. Затръшнах вратата и я залостих с резето.

— Не. Дойдох да ти спася живота.

— О? Нима? Какъв обрат!

— Смятай се за късметлия. — Стъпките доближиха вратата.

— Тръгвай!

— Не съм облечен!

— Тръгвай! — настоях и посочих прозореца.

Хората отвън захлопаха по вратата и тя се разтърси. Не се наложи да потретвам. Ръдок прекрачи през прозореца и изчезна, оставяйки след себе си остра миризма на пот. Чух го как се плъзва по наклонения покрив и в същия момент вратата се разлетя на трески, зейна и лакеите на Карълови нахълтаха вътре.

Бяха трима. Извадих сабята си и те измъкнаха своите. Зад тях се появиха тримата Карълови и господин Уедърол.

— Спрете! — извика господин Каръл. — Това е мадмоазел Дьо ла Сер, за бога!

Стоях с гръб към прозореца във внезапно отеснялата стая, пълна с хора с извадени саби. Отвън долетя трополене — Ръдок си спасяваше кожата.

— Къде е той? — попита господин Каръл, макар и не толкова настойчиво, колкото очаквах.

— Не знам. И аз дойдох да го търся — уведомих го.

Господин Каръл даде знак на тримата мъже да свалят оръжията.

— Разбирам. Дошла си да търсиш господин Ръдок… — подхвана учудено той. — Но нали ние трябваше да го издирим? Всъщност бях останал с впечатлението, че докато го намерим, ти ще гостуваш на Дженифър Скот и ще изпълниш възложената ти задача. Изключително важна тамплиерска мисия, нали?

— Точно това направих — отвърнах.

— Ясно… Е, защо първо не прибереш сабята си като добро момиче?

— Няма да я прибера, защото Дженифър Скот ми отвори очите.

Той повдигна вежди. Госпожа Каръл присви устни, а Мей Каръл изсумтя. Господин Уедърол ме погледна предупредително.

— Така ли? Дженифър Скот, дъщерята на асасина Едуард Кенуей, ти е отворила очите?

— Да. — Лицето ми пламна.

— Ще споделиш ли с нас какво ти наговори тази жена, враждуваща с тамплиерите?

— Убили сте Моника и Лусио.

Господин Каръл сви тъжно рамене.

— Опасявам се, че е вярно. Необходима предпазна мярка, за да не разкрият измамата.

— Нямаше да се съглася да участвам в плана ви, ако знаех истината.

Той разпери ръце, сякаш реакцията ми оправдава действията им. Острието на сабята ми упорито сочеше към него. Бих могла да го пронижа в миг.

Направех ли го обаче, щях да умра, преди тялото му да докосне пода.

— Как се досети да дойдеш тук? — попита той и погледна към господин Уедърол, осъзнал несъмнено каква е истината. Забелязах как господин Уедърол присвива пръсти, готов да посегне към сабята си.

— Няма значение. Важното е, че спази договорката — отвърнах.

— Да — съгласи се той. — А ти? Спази ли договорката?

— Помолихте ме да ви донеса писма, скрити в дома на Дженифър Скот. Успях, макар с камериерката ми Елен да платихме висока цена.

Той се спогледа със съпругата си и дъщеря си.

— Наистина ли ги откри?

— Дори ги прочетох.

Устните му се извиха надолу, сякаш изрича: „Е, и?“

— Прочетох писмата и обмислих думите на Хайтам Кенуей. А те се свеждат до следното — асасините и тамплиерите да прекратят враждата помежду си. Хайтам Кенуей — легенда сред тамплиерите — е мечтаел за бъдеще, когато двата ни ордена ще работят заедно.

— Разбирам — кимна господин Каръл. — И това докосна струна в душата ти?

— Да — отговорих с внезапна увереност. — Да. Думите на Хайтам Кенуей ми въздействаха дълбоко.

— Ясно, ясно — закима отново господин Каръл. — Хайтам Кенуей е постъпил… смело, излагайки идеите си черно на бяло. Ако го бяха разкрили приживе, щяха да го съдят за предателство срещу Ордена.

— Възможно е обаче да е прав. Добре е да се поучим от писмата му.

— Да, да, скъпа. Възможно е — съгласи се господин Каръл. — Заинтригуван съм. Бих прочел задълбочено писмата му. Случайно да ги носиш?

— Да — отвърнах предпазливо. — Нося ги.

— О, браво! Чудесно. Ще ми ги покажеш ли?

Той протегна ръка, устните му се разтегнаха в усмивка, която не успя да достигне очите му.

Бръкнах под ризата, извадих писмата от пазвата си и му ги подадох.

— Благодаря — продължи да се усмихва той. Без да откъсва очи от моите, подаде писмата на дъщеря си, която ги взе със самодоволно изражение. Знаех какво ще последва. Бях готова. И, разбира се, Мей Каръл хвърли писмата в огъня.

— Не! — извиках и скочих напред, но не към камината, както очакваха те, а към господин Уедърол, като за целта изблъсках с лакът един от главорезите на Карълови. Той извика от болка и замахна със сабята си. Шпагите ни се кръстосаха и в тясната стая ненадейно отекна оглушително звънтене на стомана.

Господин Уедърол мигом извади оръжието си и ловко отблъсна втория главорез на Карълови.

— Спрете! — нареди господин Каръл и схватката приключи.

С господин Уедърол бяхме застанали с гръб към прозореца и с лице към тримата си противници. И петимата дишахме тежко и се измервахме гневно с очи.

— Помнете, джентълмени — изрече господин Каръл с напрегнат глас, — че мадмоазел Дьо ла Сер и господин Уедърол са ни гости.

Не се чувствах като гост. До мен огънят лумна и после помръкна, превърнал писмата в сивкава пепел. Наложих си да дишам спокойно и застанах по-стабилно — раздалечих крака и приклекнах, присвила лакти близо до тялото. Насочих сабята си към най-близкия от съперниците ни и приковах поглед в него. Господин Уедърол покриваше втория. Третият? Е, нямаше кой да го държи на мушка.

— Защо? — попитах господин Каръл, без да откъсвам очи от своя партньор в сабления танц. — Защо изгорихте писмата?

— Защото няма начин да сключим примирие с асасините, Елиз.

— Защо?

Той наклони леко глава, сплете пръсти пред гърдите си и се усмихна снизходително.

— Не разбираш, скъпа. Орденът ни воюва с асасините от векове…

— Именно. Затова трябва да прекратим враждата.

— Стига, скъпа. — Настръхнах от покровителствения му тон. — Разривът между ордените ни е твърде дълбок, омразата — твърде вкоренена. Все едно да поканиш мангуста на следобеден чай с отровна змия. Примирието ще е белязано от чувство за взаимно недоверие и обида. Всеки ще подозира другия, че крои планове да го унищожи. Невъзможно е. На всяка цена трябва да предотвратим опитите за разпространяване на подобни идеи — посочи огъня, — независимо дали са писма на Хайтам Кенуей или въжделения на наивно младо момиче, което някой ден ще стане Велик майстор на френските тамплиери.

Подтекстът на думите му ме порази.

— Мен? Искате да убиете мен?

Той ме изгледа тъжно.

— В името на по-висшето добро.

— Но аз съм тамплиер — възнегодувах.

Той повдигна вежди.

— Още не си, разбира се, но разбирам гледната ти точка и признавам, че усложнява положението. Ала недостатъчно да ни спре. Факт е, че редът не бива да се променя. Не помниш ли за какво се застъпвахме при първата ни среща?

Погледнах към Мей Каръл. Пръстите ѝ в ръкавици стискаха елегантна чантичка и тя ни наблюдаваше като зрител на театрален спектакъл.

— О, помня отлично първата ни среща — уверих господин Каръл. — Помня колко хапливо отхвърляше съображенията ви мама.

— Майка ти отстояваше прогресивни възгледи, които не са в съзвучие с нашите.

— И бихте извлекли полза от смъртта ѝ?

— Моля? — учуди се господин Каръл.

— Решили сте да я отстраните и сте наели човек да свърши мръсната работа. Отлъчен асасин, да речем?

Той плесна с ръце.

— О, разбирам, разбирам. Имаш предвид изчезналия господин Ръдок?

— Именно.

— И подозираш, че ние сме го наели? Ние сме организирали покушението? Затова ли помогна на господин Ръдок да избяга?

Осъзнала, че съм се издала, усетих как почервенявам. Господин Каръл плесна отново с ръце.

— Е? Права ли съм?

— Ще те разочаровам, скъпа, но нямаме нищо общо с въпросния опит за убийство.

Изругах мислено. Ако казваше истината, бях сгрешила, оставяйки Ръдок да избяга.

— Разбираш пред какво затруднение ни изправяш, Елиз — продължи господин Каръл. — Сега си тамплиерски рицар с нисък ранг, увлечен по невъзможни идеи. След време обаче ще станеш Велик майстор и ще отстояваш не един, а два принципа в разрез с нашите. Няма начин да ти позволим да напуснеш Англия.

Той се пресегна към дръжката на сабята си. Напрегнах се, преценявайки мислено шансовете ни — аз и господин Уедърол срещу тримата главорези на Карълови плюс тримата им господари. Вероятността за успех бе отчайваща.

— Мей, искаш ли да ти отстъпя честта? Най-сетне имаш възможност да пролееш кръв в битка — каза господин Каръл.

Тя се усмихна угоднически на баща си и осъзнах колко прилича на мен — обучавали са я да се сражава със сабя, но все още не е убивала противник. Щях да бъда първата ѝ жертва. Каква чест наистина!

Зад нея госпожа Каръл ѝ подаде оръжие — къса сабя като моята, изработена съобразно ръста и теглото на Мей. Светлината озари красиво гравирания щит за ръката. Мей се обърна да вземе сабята, връчена ѝ като религиозен атрибут.

— Готова ли си, Миризливке? — попита ме.

О, да, бях готова. Господин Уедърол и мама ми повтаряха, че всички схватки със сабя започват в ума и повечето приключват с първия удар. Важното е кой ще го нанесе.

И аз не се поколебах. Втурнах се напред, забих острието на сабята си в тила на Мей Каръл и върхът му изскочи от устата ѝ.

Първа кръв за мен. Не особено почтено убийство, но в онзи момент почтеността бе последната ми грижа. Повече ме интересуваше да остана жива.

Дойде им като гръм от ясно небе — да видят дъщеря си, нанизана на сабята ми. Очите на госпожа Каръл се ококориха смаяно през частицата от секундата, преди да изкрещи от ужас и мъка.

Междувременно аз се възползвах от инерцията и блъснах с рамо господин Каръл. Издърпах сабята си от гърлото на Мей Каръл и го ударих с такава сила, че той залитна назад и се просна пред прага. Мей Каръл се строполи на пода — мъртва, преди да го докосне — и го обагри с кръвта си. Госпожа Каръл ровеше в чантичката си, но нямах време за нея. Приклекнах и се обърнах, готова за нападение в гръб.

То не закъсня. Един от главорезите пристъпваше към мен, неспособен да повярва как са се стекли събитията. Снишена, парирах атаката, отблъснах острието му и същевременно се завъртях. Протегнатият ми крак го перна през глезените, препъна го и той се стовари на пода.

Не ми остана време да го довърша. До прозореца господин Уедърол се сражаваше, ала губеше битката. По лицето му се четеше предчувствие за неизбежно поражение и объркване, сякаш недоумяваше защо двамата му противници продължават да му оказват отпор. Все едно това му се случваше за пръв път.

Пронизах единия нападател. Вторият се отдръпна изненадан, открил, че внезапно се е озовал срещу двама. Първият главорез обаче се изправяше на крака, господин Каръл се бе съвзел и се пресягаше към сабята си, а госпожа Каръл най-сетне бе успяла да извади малкия си трицевен пистолет от чантичката. Реших да не подлагам на изпитание късмета си. Време бе да последваме моя приятел господин Ръдок.

— Прозореца! — изкрещях.

— Шегуваш се — повдигна вежди господин Уедърол.

Аз обаче опрях длани в гърдите му и го блъснах силно. Той се прекатури през перваза и се приземи по задник върху покрива.

В същия момент проехтя пукот и куршумът се заби глухо в нещо меко. От другата страна на прозореца бликна тънка струя кръв и червените капки обагриха стъклото като фина дантела. Почудих се дали наистина съм чула изстрел и дали кръвта по стъклото е моята. Преметнах се обаче през перваза и пропълзях по корем по керемидите до господин Уедърол, застанал до ръба на покрива.

Видях, че куршумът е улучил глезена му и по бричовете му тъмнее кърваво петно. Ботушите му се подхлъзнаха върху керемидите, разместиха ги и ги събориха. Те се приземиха с трясък на двора, съпроводени от викове и шум от забързани стъпки. Над нас се чу крясък и през прозореца надникна глава. Видях лицето на госпожа Каръл, разкривено от мъка и гняв. Желанието да убие жената, погубила дъщеря ѝ, надделяваше над всичко друго в живота ѝ, включително над нуждата да се отмести от перваза, за да могат хората ѝ да го прескочат и да ни погнат.

Тя насочи пистолета към нас и оголила зъби, се прицели в мен. Не би пропуснала, ако не я бутнат. Точно това се случи. Куршумът се отклони от целта и изтропа безобидно върху керемидите далеч от нас.

По-късно, докато препускахме към Дувър с карета, господин Уедърол ми обясни колко често се случва едното дуло на трицевен пистолет да възпламени другите, причинявайки „гадни неприятности“ на стрелеца.

Това сполетя госпожа Каръл. Чух шипене, после пукот и пистолетът се плъзна по покрива към нас, а горе госпожа Каръл изпищя, стиснала кървящата си черно-червеникава ръка.

Възползвах се от възможността да прехвърля здравия крак на господин Уедърол през ръба на покрива. Сетне преметнах и ранения му крак и той увисна, вкопчен в стряхата. Кривеше лице от болка, ала стискаше зъби да не изкрещи.

— Съжалявам — изкрещях и се спуснах от покрива, уловена за раменете му.

Залюляхме се и скочихме долу, разпръсквайки зяпачите.

Не паднахме от високо, ала дъхът ни секна, а по челото на господин Уедърол изби пот. Реквизирах карета и прехапал устни от болка, той докуцука и седна до мен.

Изтрополихме по двора и препуснахме по Флийт Стрийт. Вдигнах глава и видях лицата, надничащи през прозореца на стаята над скосения покрив. Знаех, че не след дълго ще се спуснат след нас, и пришпорих конете, обещавайки им мислено вкусна почерпка, когато стигнем до Дувър.

Пътувахме шест часа. Благодарях на бога, че по шосето зад нас няма и следа от Карълови. Всъщност не ги видях, докато не оттласнахме лодката си от дувърския бряг и загребахме към товарния кораб, който всеки момент щеше да вдигне котва.

Запъхтеният лодкар ни приближаваше метър след метър към осветения кораб, когато две карети спряха на пътя до високия бряг. Понеже се отдалечавахме и мастиленочерното море поглъщаше тъмното ни корито, Карълови не ни забелязваха. Ние обаче виждахме как фенерите се люлеят в ръцете им, докато се спускат по скалите.

Не различавах лицето на госпожа Каръл, но си представях смесицата от гняв и скръб, която бе надянала като маска. Господин Уедърол седеше до мен, увил ранения си крак в пътнически одеяла, и в полусвяст следеше преследвачите ни. Забеляза неприличния жест, с който дискретно поздравих Карълови, и ме сръга с лакът.

— Дори да те видят, няма да разберат какво правиш. Пробвай това — вдигна два пръста и аз последвах примера му.

Корпусът на товарния кораб вече беше близо до нас. Усещах внушителното му присъствие в нощта.

— Ще тръгнат по дирите ти, нали знаеш? — предупреди ме той, обронил глава. — Уби дъщеря им.

— И не само. Писмата им още са у мен.

— Подхвърлила си им примамка?

— Няколко мои писма до Арно.

— Възможно е никога да не разберат. Ала няма да се откажат да ти отмъстят.

Мракът ги погълна. Вляво от нас Англия се издигаше като неясна земна маса, озарена от лунното сияние.

— Знам. Ще ги чакам.

— Гледай наистина да си подготвена.

9 април 1788

— Помогнете ми.

Валеше. От онзи дъжд, който пронизва като с нож кожата, барабани по клепките и те шиба с камшик по гърба. Косата ми лепнеше по главата и щом отворих уста да проговоря, блъвнах вода. Е, пороят поне скриваше сълзите ми, когато застанах на прага на „Мезон Роял“ в Сен Сир, опитвайки се да не се строполя от изтощение, и видях как лицето на мадам Льован пребледнява при вида ми, сякаш е зърнала среднощен призрак.

Зад мен чакаше каретата, където господин Уедърол спеше или бе изгубил съзнание, а Елен надничаше тревожно през прозореца към дъждовната пелена, скрила ме от погледа ѝ. Питах се дали постъпвам правилно.

И за секунда, докато мадам Льован ме наблюдаваше поразена, си помислих, че ще ми каже да вървя по дяволите, защото съм ѝ създала достатъчно главоболия. И кой би я обвинил, ако затръшне вратата в лицето ми?

— Помогнете ми. Няма къде да отида — повторих.

Тя не затръшна вратата, а каза:

— Разбира се, скъпа.

И аз паднах в обятията ѝ, полумъртва от умора.

10 април 1788

Има ли по-смел мъж от господин Уедърол? Нито веднъж не извика от болка, докато препускахме към Дувър, но когато се качихме на кораба, бе изгубил много кръв. Елен ни посрещна на палубата, скалистият бряг се смаляваше на хоризонта, а дните в Лондон вече се превръщаха в спомен. Настанихме господин Уедърол на по-усамотено място, Елен коленичи до него и сложи хладна длан върху челото му.

— Ти си ангел — промълви той, усмихна ѝ се и изгуби свяст.

Превързахме раната му възможно най-добре и цветът на лицето му се възвърна донякъде. Болката обаче не стихваше и предполагахме, че куршумът е останал в крака му. Когато сменихме превръзката му в Кале, раната беше възпалена.

В училището имаше медицинска сестра, но мадам Льован извика лекар от Шатофор, ветеран в лечението на военни рани.

— Ще го отрежеш, нали? — попита господин Уедърол от леглото, когато петимата се скупчихме в спалнята му.

Лекарят кимна и очите ми се напълниха със сълзи.

— Не се тревожете — успокои ни господин Уедърол. — Знаех си, че ще остана без проклетото нещо. Още докато се плъзгах по покрива с куршум в глезена и облян в собствената си кръв, си рекох: „Изгубих го“. И излязох прав.

Той погледна към лекаря и преглътна. По лицето му най-сетне се изписа лек страх.

— Бърз ли си?

Лекарят кимна и добави гордо:

— Режа крак за четирийсет и четири секунди.

Господин Уедърол явно се впечатли.

— Трион ли използваш?

— Остър като бръснач — увери го докторът.

Господин Уедърол въздъхна тъжно.

— Какво чакаме тогава? Да приключваме.

Жак — незаконният син на директорката — ми помогна да задържим здраво господин Уедърол. Лекарят не ни подведе — свърши си работата бързо и умело, макар че господин Уедърол припадна от болка. Накрая лекарят уви крака в кафява хартия и го отнесе, а на другия ден се върна с патерици.

2 май 1788

Върнах се в училището, за да не предизвиквам излишно любопитство. Останах обаче загадка за съученичките си. Съобщиха им, че са ме изолирали, за да не нарушавам дисциплината, ала през последните месеци аз бях най-обсъжданата ученичка. За мен се разпространяваха всякакви клюки, които няма да изреждам изчерпателно — чух, че съм се влюбила в мъж с лоша слава (невярно), забременяла съм (невярно), а нощем съм играела комар в пристанищните кръчми (е, случи се веднъж-дваж).

Никой не предположи, че съм издирвала мъж, нает да убие майка ми и мен, и съм се върнала с ранения господин Уедърол и преданата Елен и сега тримата живеем в лесничейската хижа на Жак.

Не, никой не се досети.

Прочетох още веднъж писмата на Хайтам Кенуей и написах писмо на Дженифър Скот. Извиних ѝ се. Разказах ѝ за семейството си, за Арно, своя възлюбен, и как татко е настоявал да го отклоня от асасинското кредо и да го спечеля за тамплиерската кауза.

И, разбира се, споделих колко са ме впечатлили и трогнали думите на брат ѝ. Написах ѝ, че съм готова на всичко да прекратя враждата между двата ордена, защото тя и Хайтам имат право — твърде много кръв се е проляла и е време да настъпи мир.

6 декември 1788

Тази вечер с господин Уедърол отидохме с каруцата в Шатофор и посетихме къщата, която той нарича „пощенска кутия“.

— По-добър кочияш си от младия Жак — призна той, настанявайки се до мен. — Той обаче е ненадминат коняр. Никога не използва камшика и рядко докосва юздите. Седи на капрата, вдигнал крака, и си подсвирква ей-така…

Той подсвирна, имитирайки обичайния си кочияш. Е, аз не можех да се меря с Жак, и ръцете ми мръзнеха, стиснали поводите, но се наслаждавах на пейзажа. Зимата бе сковала земята и полетата от двете страни на пътя към града бяха покрити със скреж, блещукащ под ниската пелена на вечерната мъгла. Несъмнено настъпваше още една мразовита зима. Почудих се как ли се чувстват селяните, обработващи нивите, когато надзъртат през прозорците си. Привилегированото положение ми позволяваше да съзра красотата на мразовития сезон. Те сигурно виждаха само несгоди.

— Какво представлява „пощенската кутия“? — попитах.

— О! — Господин Уедърол се засмя и потупа дланите си в ръкавици; дъхът му се разстели като облак над високата му яка. — Виждала ли си да ни носят писма в хижата? Не. Защото ги вземам оттук. — Той посочи напред. — Мястото, което наричам „пощенска кутия“, ми предоставя възможност да си върша работата, без да издавам къде се намирам. Официалната история е, че ти довършваш образованието си, а аз пребивавам инкогнито в страната. Засега искам нещата да останат така. И за целта кореспонденцията ми минава през върволица близки приятели.

— И кого заблуждаваш? Враните?

— Възможно е. Още не знаем, нали? Не сме открили кой е наел Ръдок.

Настъпи неловко мълчание. Не обсъждахме лондонската си авантюра и най-вече факта, че не постигнахме почти нищо. Да, писмата бяха у мен и пътуването ме промени и одухотвори, ала истината бе, че усилията ни да намерим Ръдок се оказаха безплодни.

Е, намерихме го, обаче аз го оставих да избяга. Разбрахме единствено, че Ръдок вече не се облича като лекар и понякога се представя с името Джералд Моулс.

— Няма да го използва вече, нали? Само проклет идиот би пробвал отново — отбелязах мрачно пред господин Уедърол, свеждайки информацията ни почти до нула. — Като добавим, разбира се, че убих Мей Каръл.

Седнали до кухненската маса в хижата, понякога обсъждахме как Карълови ще отвърнат на удара. От месец господин Уедърол следеше съобщенията, ала никой не споменаваше инцидента.

— Не биха искали да огласяват случилото се — констатира той. — Смятаха да отнемат живота на дъщерята на Велик майстор все пак. Как ще го обяснят? Не. Карълови ще отмъстят подмолно. Ще се опитат да убият мен, теб и вероятно Елен. Рано или късно, навярно когато най-малко очакваме, някой ще ни посети.

— Готови сме да го посрещнем — уверих го.

Спомних си обаче как при схватката в „Глиганската глава“ господин Уедърол беше бледа сянка на някогашния човек. Виното, възрастта, загубата на самоувереност — каквато и да бе причината — той вече не бе непобедим боец. На всичкото отгоре бе изгубил единия си крак. Тренирах с него и той продължаваше да шлифова уменията ми да се сражавам със сабя, но самият той наблягаше повече на хвърлянето на кама.

Трите замъка на Шатофор изникнаха пред нас и не след дълго спряхме на площада. Скочих от каруцата, взех патериците на господин Уедърол и му помогнах да слезе.

Той ме поведе към магазин в ъгъла на площада.

— Бакалница за сирене? — повдигнах вежди.

— Горкият Жак не понася миризмата вътре. Чака ме отвън. А ти? Ще влезеш ли?

Усмихнах се и го последвах. Той се приведе, свали си шапката и прекрачи прага. Поздрави младото момиче зад тезгяха и тръгна към склада в дъното. Устоявайки на желанието да закрия уста с длан, влязох след него и се оказах заобиколена от дървени рафтове с пити сирене. Той вдъхна, наслаждавайки се на острия аромат.

— Усещаш ли уханието? — попита ме.

Едва ли бих го пропуснала.

— Това ли е пощенската кутия?

— Да. Погледнеш ли под онази пита там, ще намериш писмо за нас.

Имаше само един плик. Подадох му го и зачаках да прочете посланието.

— Добре — кимна той най-сетне, сгъна листа и го пъхна във вътрешния джоб на палтото си. — Помниш ли как веднъж споменах, че нашият приятел господин Ръдок не би сглупил да се представи повторно за Джералд Моулс?

— Да — отвърнах предпазливо, обзета от вълнение.

— Е, излиза, че всъщност е глупак.

12 януари 1789

В „Закланата крава“ цареше полумрак. Обвито в димна пелена — обичайното му състояние, предполагам — мястото изглеждаше мрачно въпреки шума. Знаете ли на какво ми напомняше? На „Еленовите рога“ в Кале. Само че преместени сред тягостния пущинак и сред още по-тягостния живот в Руан.

Излязох права. Зимата се оказа тежка. По-тежка от всякога.

Миризмата на бира лепнеше по влажните дъски като мъгла, просмукваше се в стените и масите — не че на гуляйджиите им правеше впечатление. Някои седяха, толкова ниско прегърбени над халбите си, че перифериите на шапките им докосваха масите, говореха дрезгаво и убиваха вечерните часове с клюки; други играеха на зарове, смееха се и се шегуваха. Удряха празните халби върху масите и поръчваха на висок глас още бира. Сервираше им я единствената жена в помещението — усмихната келнерка, която разнасяше ловко чашите и също така ловко отбягваше ръцете, протегнали се да я сграбчат.

И така, влязох в тази кръчма. Спасявайки се от хапещата вихрушка, затворих вратата и спрях на прага, тропайки с крака да почистя снега от ботушите си.

Носех дълга мантия, а качулката скриваше лицето ми. Гълчавата в гостилницата стихна внезапно, заменена от гърлен шепот. Перифериите на шапките се сведоха по-ниско, мъжете ме измериха с погледи изпод тях.

Поколебах се за миг до вратата, после тръгнах напред, тропайки с ботуши по дъсчения под. До тезгяха стояха гостилничарят, келнерката и двама редовни клиенти, стиснали халби. Единият се взираше в пода, другият ме наблюдаваше с блеснали очи и присвити устни.

Смъкнах качулката и тръснах червената си коса. Келнерката повдигна леко вежди и почти машинално опря длани на кръста и поизпъчи гърди.

Огледах бавно помещението, за да им покажа, че не се страхувам. В отговор мъжете се втренчиха изпитателно в мен, откъсвайки погледи от масите, развълнувани и заинтригувани от появата ми. Някои облизаха устни, други се побутваха с лакти и се хилеха, подвиквайки пиперливи забележки по мой адрес.

Погледах ги още малко, после се обърнах с гръб към тях и пристъпих до тезгяха, където един от редовните клиенти се отдръпна да ми направи място. Другият обаче не се отмести, вторачен многозначително в мен.

— Добър вечер — поздравих гостилничаря. — Надявам се да ми помогнете. Търся мъж… — изрекох на висок глас, та всички в кръчмата да ме чуят.

— Е, значи си на правилното място — изръмжа до мен клиентът с нос като картоф, ала го подметна по-скоро към другите гуляйджии, които избухнаха в смях.

Усмихнах се, ала не му отговорих.

— Името му е Бернар — продължих. — Има информация, която ми е нужна. Казаха ми, че ще го намеря тук.

Всички се обърнаха към ъгъла на гостилницата, където седеше Бернар, ококорил очи.

— Благодаря — кимнах. — Бернар, ще излезем ли за минута, за да поговорим на спокойствие?

Той не помръдна.

— Хайде, не хапя! — подканих го.

Мъжът с картофения нос се обърна към мен. Прикова още по-настойчиво очи в лицето ми, подсмихна се похотливо и се олюля.

— Почакай, девойче — изрече през зъби. — Бернар няма да ходи никъде, докато не ни обясниш какво си намислила.

Понамръщих се. Измерих го с поглед.

— Роднина ли си на Бернар? — попитах любезно.

— Да речем, че съм му настойник — отвърна той. — Защитавам го от горделиви червенокоси фусти.

Мъжете в гостилницата се разкикотиха.

— Казвам се Елиз дьо ла Сер. Идвам от Версай — усмихнах се. — И, честно казано, мисля, че ти си се възгордял.

Той изсумтя.

— Съмнявам се. Не след дълго ще натрием носовете на такива като теб — подхвърли последната забележка, завалвайки леко думите.

— Ще те изненадам — отвърнах безизразно. — Червенокосите фусти не се отказват от това, което са намислили. Искам да говоря с Бернар и ще го направя. Съветвам те да си допиеш бирата и да ме оставиш да си свърша работата.

— И каква е тя? Според мен работата на жените в гостилницата е да разнасят халбите, а тук мястото е заето.

Пак кикот, този път подхванат от келнерката.

— Или си дошла да ни позабавляваш? Е, Бернар, да не би да си ѝ платил да ни попее? — Пияницата облиза и бездруго мокрите си устни. — Или за друго развлечение?

— Пиян си и си забравил какво е учтивост. Ще проявя снизхождение, ако ме оставиш на мира.

Гласът ми прозвуча ледено и мъжете в гостилницата забелязаха новите нотки.

Не и досадникът, който не долови промяната в атмосферата и продължи да се весели.

— Да не би да си дошла да ни потанцуваш? — предположи гръмогласно. — Какво криеш тук?

Пресегна се към мантията ми.

Замръзнах. Присвих очи и сграбчих китката му. Той се отдръпна назад и измъкна камата от колана си.

— Е, червенокосата фуста май носи сабя — провлачи, размахал ножа. — За какво ти е сабя, мадмоазел?

Въздъхнах.

— Не знам. Да си нарежа сирене може би? Какво те засяга?

— Дай ми оръжието и си върви по пътя — процеди той.

Клиентите зад него ни наблюдаваха. Някои отстъпиха назад, усетили, че няма да се откажа доброволно от сабята.

Престорих се, че размислям, и пъхнах длан под мантията си. Мъжът замахна заплашително с камата, но аз вдигнах бавно ръце, отмятайки робата.

Под нея носех кожена туника. Сабята бе препасана на кръста ми. Посегнах към дръжката, без да откъсвам очи от пияницата.

— С другата ръка. — Той се ухили, доволен от прозорливостта си, и пак замахна заплашително с камата.

Подчиних се. С палец и показалец издърпах внимателно сабята от ножницата. Случи се мигом. За частица от секундата мъжът се взря в мястото, където би трябвало да е оръжието, после стрелна очи нагоре, колкото да види как то се спуска към ръката му, стиснала камата. Отдръпна бързо длан, сабята се заби в дъсчения под и затрептя.

По лицето му започна да се разлива победоносна усмивка. Осъзна обаче, че е незащитен. Камата му сочеше в погрешната посока, предоставяйки ми възможност да пристъпя напред, да замахна и да го блъсна с лакът по носа.

От носа му рукна кръв и той забели очи. Отпусна се на колене и се удари в пода. Вдигнах крак към гърдите му да го блъсна назад, ала размислих, засилих се и го ритнах в лицето.

Той се строполи в несвяст на пода — жив, но извън строя.

В гостилницата се възцари мълчание. Махнах на Бернар и преди да успея да прибера сабята си в ножницата, той изтича послушно до мен.

— Не бой се — успокоих го, когато приближи на две крачки, преглъщайки тежко. — Не си в беда. Освен ако не ме наречеш червенокоса фуста. Смяташ ли да ме наричаш така? — погледнах го изпод вежди.

Бернар — по-млад, по-висок и по-жилав от мъжа с нос като картоф — енергично поклати глава.

— Добре, да излезем тогава.

Огледах се за нови предизвикателства — клиентите, гостилничарят и келнерката изучаваха съсредоточено пода. Доволна, побутнах Бернар навън.

— Добре — кимнах, щом затворихме вратата. — Осведомиха ме, че знаеш къде се намира един мой приятел. Казва се Моулс.

14 януари 1789

На възвишение над селце в околностите на Руан трима селяни в кожени жакети се смееха и шегуваха, а после, преброили до три, повдигнаха бесилка върху ниска дървена платформа.

Единият сложи трикрако столче под бесилката и се наведе да помогне на двамата си другари, които заковаваха пилоните с подпори. Ритмичното чукане се понесе с вятъра и стигна до мястото, където стоях с коня си — красив и спокоен жребец, наречен Скрач в памет на обичната ни и отдавна споминала се хрътка.

В подножието на хълма се гушеше селцето — по-скоро няколко жалки колиби и кръчма, разхвърлени около кален площад. Студеният дъжд бе преминал в упорит, ала също така леден ръмеж. Леден вятър ме пронизваше до кости. Увити в шалове и вдигнали високо яките на ризите си, селяните на площада очакваха днешното забавление — обесване. Какво по-хубаво от това? Нищо не повдига духа по-добре, когато студът е унищожил житото, местният феодал вдига рентата, а кралят има намерение да обложи поданиците си с нови данъци.

От сградата, където навярно се помещаваше затворът, долетя шум и зъзнещите зрители се обърнаха натам. От вратата излезе свещеник в черна роба и зачете Библията с дълбок, тържествен глас. Зад него вървеше тъмничар и дърпаше въжето, пристегнало ръцете на осъдения, чието лице не се виждаше под качулката. Той се препъваше, хлъзгаше се в калта и се възмущаваше на висок глас, отправяйки възгласите си напосоки към празното пространство.

— Станала е грешка! — изкрещя първо на английски, преди да осъзнае, че е редно да говори на френски.

Селяните наблюдаваха как го повеждат към възвишението — някои се кръстеха, други подвикваха присмехулно. Никъде не се виждаха жандарми. Нямаше съдия или държавен служител. Явно в провинцията раздаваха така правосъдие. А казват, че Париж е варварски град.

Мъжът, разбира се, бе Ръдок. Гледах как го дърпат с въжето, за да го провесят в края на друго, и ми беше трудно да повярвам, че някога е бил асасин. Нищо чудно, че го бяха изгонили от Ордена.

Смъкнах качулката на мантията, тръснах коса и се взрях в Бернар, който ме наблюдаваше отдолу с ококорени, възторжени очи.

— Ето го, мадмоазел, точно както ви казах! — посочи.

Раздрусах кесия с монети над дланта му, ала я отдръпнах, щом посегна към нея.

— Сигурен ли си, че е той? — попитах.

— Той е, мадмоазел. Мъжът, който се представя като мосю Джералд Моулс. Опита се да открадне парите на възрастна дама, но го спипаха, преди да успее да избяга.

— И го осъдиха на смърт?

— Да, мадмоазел. Селяните го осъдиха на смърт.

Засмях се язвително и погледнах към мрачната процесия, която се изкачваше по хълма. Поклатих глава, замислена колко ниско е паднал Ръдок и дали не е по-разумно да направя услуга на света и да го оставя да увисне на бесилото. Все пак този човек се бе опитал да убие мен и мама.

Спомних си какво ми каза господин Уедърол, преди да тръгна:

— Намериш ли го, по-добре не го води тук.

Погледнах го остро:

— Защо, господин Уедърол?

— По две причини. Първо, защото това е укритието ни и не искам да допускаме в него негодник, продаващ услугите си на най-платежоспособния поръчител.

— И второ?

Той се намести смутено на стола и почеса чукана, останал от крака му, както напоследък му бе станало навик.

— Второ, защото често мисля за господин Ръдок. Твърде често, за да е здравословно. Виня го за това — посочи сакатия си крак. — А и не мога да му простя, че се опита да убие теб и Жули.

Смутено попитах:

— Имаше ли нещо между вас и мама, господин Уедърол?

Той се усмихна и потупа носа си с показалец.

— Джентълмените никога не отговарят на такива въпроси, Елиз.

Имаше право обаче. Ръдок ни бе нападнал. Щях да го спася от бесилото, разбира се, но за да го разпитам. А после? Щях ли да отмъстя?

Край бесилото се бяха скупчили група жени и наблюдаваха как крещейки, че е невинен, Ръдок изминава последните стъпки до бесилото, чийто силует се очертаваше зловещо на фона на оловносивото зимно небе.

— Защо стоят там? — попитах Бернар.

— Това са ялови жени, мадмоазел. Надяват се да докоснат осъдения по ръката, за да заченат.

— Що за суеверие, Бернар?

— Не е суеверие, мадам. Доказано е, че действа.

Погледнах го, чудейки се какво му минава през ума. Как е възможно Бернар и хората като него да разсъждават толкова средновековно?

— Да спасите мосю Моулс ли искате, мадмоазел? — поинтересува се той.

— Да.

— Е, побързайте тогава, защото започнаха.

Какво? Извърнах се рязко и видях как един от работниците с кожени жакети отдръпва трикракия стол, тялото на Ръдок увисва и примката се стяга около врата му.

— По дяволите! — изругах, сниших се и препуснах към хълма, развяла коси.

Ръдок се гърчеше в агония, краката му ритаха трескаво във въздуха.

— Дий! — пришпорих коня. — Давай, Скрач!

Извадих сабята си от ножницата, пуснах юздите и се изправих на седлото. Няколко метра ме деляха от бесилото. Прехвърлих сабята от дясната в лявата си ръка и опрях острието до гърдите си. Наклоних се опасно ниско на седлото и протегнах дясната си ръка.

Краката на Ръдок се свиха в сетна конвулсия.

Замахнах със сабята, срязах въжето и същевременно сграбчих гърчещия се Ръдок с дясната си ръка. Преметнах го над шията на Скрач, молейки се да издържи допълнителната тежест и с Божията помощ, и навярно с малко късмет да остане на четири крака.

„Дръж се, Скрач“ — окуражих го мислено.

Краката на коня обаче се подгънаха и тримата се строполихме на земята.

Скочих мигновено и вдигнах сабята. Разгневен селянин, когото бях лишила от дългоочакваното забавление, се отдели от малобройната тълпа и се заклатушка към мен. Аз обаче се завъртях и го ритнах, предпочела да го зашеметя, вместо да го нараня, и го запратих обратно при съселяните му. Те размислиха и се отказаха от опитите да ме спрат. Замърмориха мрачно, а жените нададоха неодобрителни възгласи и сръгаха мъжете си с лакти да направят нещо. Накрая всички погледнаха многозначително към свещеника, по чието лице се четеше единствено тревога.

До мен Скрач се изправи на крака. Както и Ръдок, който веднага побягна. Все още с качулката, със завързани ръце и със срязаната примка, подскачаща по гърба му, той се устреми паникьосан в грешната посока — към бесилката.

„Внимавай“ — опитах се да го предупредя. Със звучно тупване обаче той се строполи върху платформата, сгърчи се от болка и се търкулна на земята, където остана да лежи, задавен от кашлица и очевидно наранен.

Отметнах мантията, прибрах сабята в ножницата и се обърнах към окопитилия се Скрач. Улових погледа на млад селянин на челно място сред тълпата.

— Изглеждаш ми силно момче — посочих го. — Помогни ми да вдигна този зашеметен мъж върху коня.

— Не бива… — подхвана по-възрастна жена наблизо, но за секунда върхът на сабята ми опря в гърлото ѝ. Тя се втренчи гневно в мен. — Мислите си, че всичко ви е позволено, а? Аристократична пасмина!

— Нима? Кажи ми тогава по силата на кой закон осъдихте този мъж на смърт? Смятайте се за късметлии, че няма да докладвам на жандармите какви ги вършите.

Очевидно успях да ги сплаша. Прочистиха гърла, а жената на върха на острието ми сведе поглед.

— А сега ми помогнете да го вдигна.

Момчето се подчини.

Уверих се, че Ръдок е наместен стабилно, яхнах Скрач и дръпнах юздите. Обърнах коня, намигнах на момчето и препуснах.

Яздих дълго. По шосето имаше много пътници. Повечето бързаха да се приберат у дома, преди да се мръкне, ала никой не ме заговори. Навярно предполагаха, че съм многострадална съпруга, отнасяща пияния си съпруг вкъщи. И донякъде бяха прави — Ръдок определено ми причиняваше главоболия.

От тялото, проснато пред мен, долетя задавено гъргорене. Скочих от седлото, свалих пленника си на земята, извадих бутилка с вода и клекнах до него. Лъхна ме непоносима воня.

— Пак съм аз — уведомих го. — Елиз дьо ла Сер.

Той простена.

Ръдок се опита да се повдигне на лакът, но бе твърде изтощен. Бутнах го леко назад с едната ръка, а с другата улових дръжката на сабята.

Той предприе жалък опит за бягство, ала съпротивата му наподобяваше по-скоро бебешки гърч.

Укроти се бързо и ме изгледа злобно.

— Какво искаш? — попита обидено. — Очевидно нямаш намерение да ме убиеш, иначе досега да си ми видяла сметката. — Осени го идея. — О, не! Да не би да ми спаси живота, за да си доставиш удоволствие лично да ме умориш? Би било жестоко и безумно. Няма да го направиш, нали?

— Няма — уверих го. — Не още.

— Какво искаш? — повтори.

— Искам да разбера кой те нае да убиеш мен и мама в Париж през седемдесет и пета.

Той изсумтя.

— И ако ти кажа, ще ме убиеш.

— Пробвай другояче — ако не ми кажеш, ще те убия.

— Е, ще кажа тогава някое име и ти ще ме пуснеш.

— После ще разбера, че си ме излъгал, и ще те открия отново, както те намерих вече два пъти, мосю Ръдок. Ще те преследвам, докато не постигна целта си.

— Мили Боже! С какво съм заслужил това?

— Опита се да убиеш мен и мама.

— Да, да — призна той. — Но не успях, нали?

— Кой те нае?

— Не знам.

Подпрях се на коляно, извадих сабята и притиснах върха на острието под окото му.

— Знаеш кой те е наел, освен ако не е бил призрак. Говори!

Очите му зашариха трескаво, сякаш търсеха опора в бляскавата стомана.

— Наистина не знам, кълна се!

Притиснах още малко острието.

— Мъж! Мъж в парижко кафене!

— Кое кафене?

— Кафене „Прокоп“.

— И как се казваше?

— Не се представи.

Плъзнах острието по дясната му буза. Порязах го. Той изпищя и макар вътрешно да потреперих, изражението ми остана равнодушно — дори свирепо — лице на човек, решен да получи желаното. Опасявах се обаче, че съм стигнала до края на дългогодишно безплодно преследване.

— Кълна се, кълна се. Не го познавам! Не ми каза името си, а и не го попитах. Взех половината пари, а другите се договорихме да получа, когато свърша работата. Не се върнах да ги взема, разбира се.

С натежало сърце осъзнах, че ми казва истината — преди четиринайсет години безименен мъж е наел друг анонимен мъж. И тук историята приключва.

Оставаше ми още един блъф. Изправих се, без да отмествам сабята от лицето му.

— Стигнахме значи до неизбежния край — да ти отмъстя за стореното.

Очите му се разшириха.

— За бога, наистина ще ме убиеш!

— Да — кимнах.

— Ще разбера! — избъбри той. — Ще разбера кой е мъжът. Позволи ми да го издиря.

Втренчих се съсредоточено в него, сякаш обмислях предложението му, макар всъщност да не възнамерявах да го убивам. Не и по този начин.

Най-сетне проговорих:

— Ще те пощадя, за да изпълниш обещанието си. Знай обаче, че искам да те видя след шест месеца. Шест месеца! Ще те чакам в имението на семейство Дьо ла Сер на Ил Сен Луи в Париж. Ела, независимо дали си открил нещо или не. Не дойдеш ли, до края на дните си ще се озърташ да не изскоча от сенките и да ти прережа гърлото. Ясно ли е?

Прибрах сабята в ножницата и яхнах Скрач.

— В онази посока има град на три километра оттук — посочих. — Ще се видим след шест месеца, Ръдок.

Препуснах. Изчаках да се скрия от погледа на Ръдок, преди да отпусна рамене.

Напразни усилия наистина. Научих единствено, че няма какво да науча.

Щях ли да видя отново Ръдок? Съмнявах се. Не бях сигурна дали ще изпълня заплахата си да го преследвам докрай, но разбирах едно — че както повечето неща в живота, и това изглежда по-лесно на думи, отколкото на дело.

4 май 1789

Тази сутрин се събудих рано, облякох се и взех куфара, който ме чакаше до предната врата на лесничейската хижа. Надявах се да се измъкна тихомълком, но когато се прокраднах в антрето, всички се оказаха там — мадам Льован, Жак, Елен и господин Уедърол.

Господин Уедърол протегна ръка. Погледнах го.

— Сабята ти. Остави я тук. Ще се грижа добре за нея.

— Но тогава няма да имам…

Той се облегна на патериците и ми подаде извит къс меч.

— Чудесно бойно оръжие — обясни. — Леко и повратливо. Отлично за близък бой.

— Красиво е.

— Имаш право. И ще остане красиво, ако се грижиш добре за него. Не забравяй обаче, че не бива да го кръщаваш!

— Обещавам — повдигнах се на пръсти и целунах господин Уедърол по бузата. — Благодаря!

Той се изчерви.

— Вече си жена, Елиз. Пораснала жена, която ми спаси живота. Не ме наричай „господин Уедърол“, а „Фреди“.

— За мен винаги ще бъдеш господин Уедърол.

— Както искаш — престори се на ядосан той и използва възможността да се извърне и да избърше очите си.

Целунах мадам Льован и ѝ благодарих за всичко. С блеснали очи тя ме задържа на една ръка разстояние, сякаш да ме огледа внимателно.

— Помолих те да се върнеш променена от Лондон и ти не ме разочарова. Замина гневно момиче, а се върна млада жена. Ти си гордост за „Мезон Роял“.

Побутнах настрани протегнатата ръка на Жак, прегърнах го и го целунах. Лицето му поаленя. Погледнах към Елен и тутакси осъзнах, че са се сближили.

— Той е чудесно момче — прошепнах ѝ, когато я целунах за сбогом, и се зарекох да си изям шапката, ако не са заедно, когато се върна.

Като споменахме шапка — сложих си моята и вдигнах куфара. Жак се спусна да го вземе, но аз го спрях.

— Много мило от твоя страна, Жак, но искам да отида сама до каретата.

Така и направих. Отнесох куфара до шосето край портата на „Мезон Роял“. Училището се издигаше на хълма и сякаш ме наблюдаваше — навремето съзирах заплаха в погледа му, а сега виждах утеха и закрила, която загърбвах.

Пътят от „Мезон Роял“ до дома не беше дълъг, разбира се. Тъкмо се разположих удобно и стигнахме обградената от дървета алея пред имението, наподобяващо крепост със заострените си кули, извисяващи се над градините, ширнали се във всички посоки.

Посрещна ме Оливие, а вътре ме приветстваха всички прислужници. Някои познавах добре — Жустин например, при вида на която в главата ми нахлуха спомени за мама; други виждах за пръв път. Качих куфара в стаята си и обиколих къщата. Връщах се тук през ваканциите, разбира се. Не бях отсъствала дълго, ала въпреки това имах чувството, че се връщам след многогодишна раздяла. За пръв път след смъртта на мама се качих на горния етаж, където се намираха покоите ѝ, и влязох в спалнята ѝ.

Явно я почистваха редовно, ала иначе изглеждаше непокътната и у мен се надигна почти непреодолимо усещане за присъствието ѝ, сякаш ще прекрачи прага всеки момент, ще седне на леглото до мен и ще ме прегърне през рамо.

— Гордея се с теб, Елиз. И двамата с баща ти се гордеем.

Постоях така известно време, наслаждавайки се на досега на незримата ѝ ръка. Едва след като почувствах как по страните ми се стичат вадички, разбрах, че плача.

5 май 1789

В закрития двор на Отел де Меню Плезир във Версай кралят приветства хиляда шестстотин и четиринайсетте члена на Съсловното събрание. За пръв път представителите на трите съсловия — духовенството, аристокрацията и простолюдието — се срещаха официално. Просторната сводеста зала бе препълнена с французи, надяващи се кралят да каже нещо — каквото и да е — което да измъкне държавата му от блатото, където е затънала. Нещо, което да посочи правилен път напред.

По време на речта седях до татко и двамата таяхме искрени надежди, преди кралят да заговори — чувство, изпарило се още щом многоуважаваният ни владетел започна да мънка монотонно, без да произнесе нито дума, разсейваща тревогите на потъпканото трето съсловие.

Близо до нас седяха Враните — господата Лафрениер, Льо Пелетие и Сивер и мадам Льовеск — с мрачни лица, подхождащи на черните им дрехи. Преди да заема мястото си, им кимнах любезно, прикривайки истинските си чувства зад фалшива усмивка. В отговор те също ми кимнаха с фалшиви усмивки и докато сядах, усещах втренчените им погледи, впити изпитателно в мен.

Престорих се, че оглеждам нещо в краката си и крадешком се взрях в тях изпод спуснатите си къдрици. Мадам Льовеск прошепна нещо на Сивер и той ѝ кимна одобрително.

Когато отегчителната реч приключи, представителите на трите съсловия започнаха да си разменят обиди на висок глас. С татко излязохме от Отел де Меню Плезир, освободихме каретата и тръгнахме пеша по Авеню дьо Пари, а после по алеята към моравите зад имението ни.

Докато вървяхме, той ме попита как е минала последната ми година в „Мезон Роял“, но аз насочих разговора към по-безопасни води, неизискващи да съчинявам купища лъжи. Отдадохме се на спомени от времето, когато мама бе жива и Арно дойде да живее при нас. После, след като човешкото гъмжило остана зад нас и от едната ни страна се ширнаха моравите, а от другата се извисяваше дворецът, татко повдигна темата за пропуска ми да спечеля Арно за тамплиерската кауза.

— Да му вменя идеите ни, искаш да кажеш — уточних.

Татко въздъхна. Носеше любимата си черна шапка от боброва кожа. Сега я свали, почеса се по перуката отдолу, която го дразнеше, прокара длан по челото си и я огледа, сякаш очаква да е овлажняла от пот.

— Необходимо ли е да ти напомням, Елиз, че е възможно асасините да стигнат първи до него? Забравяш, че познавам отлично способностите на Арно. Той притежава… дарба. Въпрос на време е асасините също да я надушат.

— Татко, ако въведа Арно в Ордена…

Той се засмя горчиво.

— Е, моментът отдавна е назрял…

— Твърдиш, че притежава дарба — продължих. — Ами ако успее някак да обедини двата ордена? Ако е единственият, способен да го постигне?

— Писмата ти — кимна замислено татко. — Говореше за това в писмата си.

— Размишляваш дълго по въпроса.

— Разбирам. Възгледите ти се отличават с известен младежки идеализъм, но и със… зрялост.

За която благодарих мълком (а и се извиних) на Хайтам Кенуей.

— Навярно ще те заинтригува фактът, че си уговорих среща с Великия майстор на асасините виконт Мирабо — продължи татко.

— Наистина ли?

Той вдигна показалец пред устните си.

— Да, наистина.

— Защото искаш двата ордена да започнат преговори? — попитах шепнешком.

— Защото мисля, че е възможно да намерим допирна точка по въпроса за бъдещето на страната ни.

Навярно, драги читателю, се чудиш дали прегърнах идеята за обединението на асасини и тамплиери, защото аз съм тамплиер, а Арно — асасин?

Отговорът е „не“. Мечтаех за по-добро бъдеще за всички ни. Ако това обаче означаваше, че с Арно ще бъдем заедно — без преструвки и лъжи помежду ни — не бих възразила. Ала единствено като приятен страничен ефект. Честна дума.

По-късно в двореца се състоя церемония — инициацията ми в Ордена. Татко носеше ритуалните одежди на Велик майстор — дълга хермелинова мантия, копринен шарф, изрядно закопчан жакет и обувки с излъскани до блясък катарами.

Подаде ми символичната тамплиерска игла за ревер и аз се взрях в усмихнатите му очи. Изглеждаше толкова красив, толкова горд.

Нямах представа, че за последен път го виждам жив.

По време на ритуала бяхме загърбили разногласията. Вместо умора по лицето му се четеше гордост. Присъстваха и други, разбира се. Противните Врани и още рицари от ордена, които се усмихваха пресилено и ме обсипваха с неискрени поздравления. Церемонията обаче принадлежеше на семейство Дьо ла Сер. Усещах как духът на мама бди над мен, когато най-сетне ме посвещават в рицарски ранг, и се зарекох ревниво да пазя честта на името ни.

По-късно започна празненството, организирано в чест на официалното ми постъпване в Ордена. Влязох в залата с чувството, че съм променена. Да, гостенките вероятно мислеха, че не ги чувам как ме одумват, скрити зад ветрилата, как злословят, че съм се отдавала на пиянство и хазарт. Шепнеха колко им е жал за татко. Подиграваха се на облеклото ми.

Думите им обаче не ме засягаха. Мама мразеше тези дворцови жени и ме възпита да не обръщам внимание на сплетните им. Уроците ѝ ми помагаха сега. Бях неуязвима.

После го видях. Видях Арно.

Поведох го във весел танц, разбира се, в името на добрите стари времена, а и за да прикрия вълнението от първата ни среща след дългата раздяла.

Аха. Оказа се, че не е официално поканен на празненството. Или пък — верен на себе си — си бе създал враг. Доколкото го познавах, вероятно по малко и от двете. Всъщност, когато се спуснах бързо по коридорите, повдигнала поли и отбягвайки гостите, а той ме следваше, двамата наподобявахме малобройно шествие.

Не е редно, естествено, новопосветената дъщеря на Великия майстор да участва и дори да окуражава подобно поведение. (Виждаш ли, господин Уедърол? Виждаш ли, татко? Съзрявам. Пораствам.) Затова реших да прекратя гонитбата и се шмугнах в празна стая. Издебнах Арно да се появи, дръпнах го вътре и най-сетне се озовахме лице в лице.

— Доста вълнение предизвика — констатирах, изпивайки го с поглед.

— Какво да ти кажа… Винаги си ми оказвала лошо влияние — подсмихна се той.

— А ти на мен — още по-лошо — отвърнах.

После се целунахме. Не знам как точно се случи. В първия момент бяхме приятели, срещнали се след раздяла, в следващия — влюбени, закопнели един за друг.

Целувката бе дълга и страстна. Най-сетне отлепих устни от неговите и известно време се гледахме мълчаливо.

— С костюм на татко ли си облечен? — наруших тишината.

— С рокля ли си облечена? — подкачи ме той и си спечели игриво шляпване по бузата.

— Не започвай! Чувствам се като мумия.

— Сигурно си се издокарала така за доста специален случай — усмихна се Арно.

— Не точно. По-скоро за много досадна церемония.

Той се ухили. О, добрият стар Арно. Някогашната радост се върна в живота ми. Сякаш досега е валяло непрестанно и ненадейно е изгряло слънце; все едно се връщам у дома след дълъг път и най-сетне зървам портата в далечната. Прегърнахме се и се целунахме отново.

— Е, когато не ме каниш на празненствата си, всички страдат — пошегува се той.

— Настоях, но татко ме разубеди.

— Баща ти?

От другата страна на вратата долиташе приглушена музика. Чухме смеха на гостите, които сновяха напред-назад по коридора, и тежки, забързани стъпки — стражите продължаваха да издирват Арно. После внезапно някой разтърси вратата и груб глас извика:

— Кой е там?

С Арно се спогледахме — отново деца, заловени да крадат ябълки или пай от кухнята. Де да можех да запазя завинаги този момент!

Нещо ми казва, че никога вече няма да изпитам такова щастие.

Избутах Арно през прозореца, грабнах чаша и отворих рязко вратата, преструвайки се на пийнала.

— Олеле… Това май не е билярдната зала, а? — изчуруликах.

Войниците пристъпиха неловко от крак на крак. И как не! Все пак празненството се провеждаше в моя чест.

— Преследваме натрапник, мадмоазел Дьо ла Сер. Да сте виждали неканен гост?

Изгледах замаяно мъжа.

— Неканен тост ли? Никой не е вдигал тост…

Мъжете се спогледаха колебливо.

— Не тост, а гост. Неканен гост. Подозрителен човек — уточни единият.

И двамата изглеждаха напрегнати. Подушили, че плячката им е наблизо, нервничеха, че ги бавя.

— О, да. Мадам Дьо Полиняк! — прошепнах. — В косата ѝ има птица. Мисля, че я е откраднала от Кралската менажерия.

Неспособен повече да сдържа раздразнението си, вторият страж пристъпи напред.

— Направете ни път, мадмоазел. Искаме да огледаме стаята.

Олюлях се, уж замаяна от алкохола, и се усмихнах малко предизвикателно (надявам се).

— Ще намерите само мен — показах му най-лъчезарната си усмивка, да не споменаваме деколтето. — Цял час търся билярдната зала.

Очите на стража зашариха по прелестите ми.

— Ще ви покажем билярдната зала, мадмоазел, и ще заключим вратата, за да предотвратим евентуални недоразумения.

Стражите ме поведоха по коридора, а аз се помолих мислено за две неща — първо, Арно да е успял да се измъкне в двора и второ, нещо да отвлече вниманието на войниците, за да не се налага да ходим чак до билярдната зала.

Има поговорка: „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да го получиш“.

Получих желаното. Някой извика:

— Божичко, той уби господин Дьо ла Сер.

И целият ми свят се промени.

1 юли 1789

Франция сякаш се разпада пред очите ми. Прехваленото Събрание на съсловията проходи по най-ужасния начин, поведено от кралския лек срещу безсъние, дегизиран като реч. Шарадата, разбира се, бързо се превърна в размяна на хули и безплодно вътрешно боричкане.

Защо? Защото още преди събранието представителите на третото съсловие бяха разгневени — че са най-бедните, облагат ги с най-много данъци и макар да са мнозинство, имат по-малко гласове от духовниците и аристократите.

След събранието се разгневиха още повече, че кралят не е взел под внимание нито един от наболелите въпроси. Бяха решени да не стоят със скръстени ръце. Всички в страната — освен глупците и онези, които упорито и преднамерено се преструваха на слепи — знаеха, че нещо ще се случи.

На мен обаче ми беше все едно.

На седемнайсети юни третото съсловие гласува да се нарече Националното събрание — Събрание на „народа“. Макар и с подкрепата на неколцина от другите съсловия, обикновените хора най-сетне бяха проговорили.

На мен обаче ми беше безразлично.

Кралят се опита да ги спре, блокирайки достъпа до залата за събрания. Все едно да затвориш вратата на конюшня, след като конят е избягал. Представителите на третото съсловие преместиха заседанията си на закрит корт за тенис и на двайсети юни Народното събрание положи клетва. Нарекоха я „клетвата на тенискорта“ — звучи комично, но всъщност не е.

Защото те възнамеряваха да съставят нова конституция на Франция.

И да сложат край на монархията.

На мен обаче ми беше все едно.

Седмица по-късно нервите на краля вече бяха изопнати до скъсване. От Париж и другите големи градове прииждаха послания за подкрепа. В Париж и Версай започнаха да се стичат войници. Напрежение нагнетяваше атмосферата.

На мен обаче ми беше безразлично.

Би трябвало да обръщам внимание, разбира се. Да проявя сила и да загърбя личното си страдание. Ала не успявам.

Не успявам, защото татко е мъртъв и скръбта се върна в живота ми като черна буца, обсебила ме отвътре, която се буди с мен сутрин, следва ме неотлъчно през деня, а нощем не ми дава покой, пропъждайки съня, подхранвайки разкаянието и съжаленията ми.

Години наред го бях разочаровала. Отнеха ми възможността да бъда дъщерята, каквато заслужава да има.

Съзнавам, че домовете ни във Версай и Париж са оставени на произвола на съдбата и състоянието им е огледален образ на душевните ми терзания. Отседнала съм в Париж, но писмата от Оливие — главния ни иконом във Версай — пристигат два пъти седмично, все по-загрижени и настоятелни. Уведомява ме как камериерките и прислужниците напускат, но на мен ми е все едно.

В парижкото имение не позволявам на персонала да посещава покоите ми, а нощем обикалям долните етажи, защото не искам да виждам жива душа. Оставят ми подносите с храна и писма пред вратата и понякога чувам как камериерките си шушукат и си представям как ме обсъждат. Все ми е едно.

Получавам писма и от господин Уедърол. Пита ме дали съм посетила Арно в Бастилията, където е задържан като заподозрян за убийството на баща ми. Интересува се дали предприемам стъпки да докажа, че е невинен.

Отговорът е „не“. Ето защо скоро след като убиха татко, се върнах в имението във Версай, влязох в кабинета му и открих писмо, пъхнато под вратата. Писмо, адресирано до него, което гласеше:

Написах писмо на Арно. Обвиних го, че е виновен за смъртта на татко. Казах му, че повече не искам да го виждам. Не изпратих писмото.

Чувствата ми обаче се промениха — на мястото на някогашния приятел от детството и на младежа, в когото по-късно се влюбих, се появи натрапник, жалък сирак, откраднал обичта на татко и помогнал да го убият.

Арно е в Бастилията. Добре. Надявам се да изгние там.

4 юли 1789

Господин Уедърол не можеше да върви дълго — кракът го заболяваше. А и лесничейската хижа се намираше далеч от училището, където не допускаха ученичките и мястото не бе добре поддържано — труден терен за човек с патерици.

Той обаче обичаше да се разхождаме, когато го посещавах. Само двамата. Питах се дали защото често виждахме сърни сред дърветата, или защото почивахме върху стар дънер на слънчева поляна, който ни напомняше годините, когато ме обучаваше да се бия със сабя.

Тази сутрин тръгнахме натам и господин Уедърол седна с въздишка, доволен, че освобождава здравия си крак от тежестта. Обзе ме, разбира се, горчива носталгия за някогашния ми живот, когато уроците по сабя с него и игрите с Арно изпълваха дните ми. Когато мама беше жива.

Липсваха ми. И мама, и татко ми липсваха много.

— Арно е трябвало да го донесе, нали? Писмото? — попита ме господин Уедърол след малко.

— Не, трябвало е да го даде на татко. Оливие го е видял да носи писмо.

— Явно не го е направил. Как се чувстваш?

— Предадена — отроних.

— Мислиш ли, че писмото би спасило баща ти?

— Възможно е.

— Затова ли си затваряш очите, че любимият ти е в Бастилията?

Не отговорих. Какво да кажа? Господин Уедърол подложи лице под слънчевата светлина, процеждаща се през короните на дърветата. Лъчите затанцуваха по бакенбардите и клепачите му, а устните му се разтегнаха в блажена усмивка. После ми кимна благодарно, че съм му позволила да се наслади мълчаливо на мига, и протегна ръка.

— Покажи ми пак писмото.

Бръкнах под туниката си и му подадох писмото.

— Кой е Л. според теб?

Господин Уедърол ми върна писмото и повдигна вежди.

— Единственият Л., за когото се сещам, е нашият приятел мосю Шретиан Лафрениер.

— Но той е Врана.

— Това не потвърждава ли теорията, че Враните са заговорничели срещу майка ти и баща ти?

Замислих се.

— Възможно е да означава, че някои от тях са заговорничели срещу мама и татко.

Той се засмя и се почеса по брадата.

— Правилно. „Човек“, както пише в писмото. Доколкото знаем обаче, засега никой не се е опитал да узурпира поста на Великия майстор.

— Да — кимнах.

— Е, това е факт, Елиз, сега ти си Велик майстор.

— Те го знаят.

— Нима? Шегуваш ли се? Колко събрания си свикала със съветниците си?

— Позволено ми е да скърбя — изгледах го с присвити очи.

— Разбира се. Ала минаха два месеца, Елиз. От два месеца пренебрегваш делата на Ордена. Напълно. Тамплиерите знаят, че си Велик майстор на думи, но ти не предприемаш нищо да ги увериш, че Орденът е в сигурни ръце. Ако друг рицар реши да заеме мястото ти и да се обяви за Велик майстор, няма да срещне особена съпротива, нали? Да скърбиш за баща си е едно, да уважиш паметта му — друго. Ти си последната потомка на семейство Дьо ла Сер. Първата жена — Велик майстор на Франция. Трябва да излезеш на светло и да докажеш, че заслужаваш да носиш титлата, а не да тънеш в униние, скрита в имението си.

— Убиха татко! Какъв пример ще дам, ако не отмъстя?

Той се засмя дрезгаво.

— Е, поправи ме, ако греша, но ти не правиш нищо в момента, нали? Най-добрата стратегия е да поемеш ордена и да го поведеш през трудните времена, които ни предстоят. Друга добра стратегия — показваш духа на Дьо ла Сер и обявяваш на всеослушание, че търсиш убиеца на баща си, а навярно и помощ, за да откриеш въпросния „човек“. Най-лоша стратегия — бездействаш и тъгуваш за покойните си родители.

Кимнах.

— Какво да направя?

— Първо се свържи с Лафрениер. Не споменавай писмото, но му съобщи, че си решена да поведеш Ордена. Ако е предан на семейството, той ще ти протегне ръка и ще разкрие картите си. Второ, ще ти намеря лейтенант. Някой, на когото да имаш доверие. Трето, отиди да посетиш Арно. Не забравяй, че той не е убил баща ти.

8 юли 1789

Получих писмо:

14 юли 1789

Тръгнах по смутните парижки улици. От две седмици в града цари хаос. Брожението не стихва, откакто две хиляди кралски войници пристигнаха да потушат метежите и да сплашат виконт Мирабо и представителите на третото съсловие. После кралят уволни финансовия си министър Жак Некер, когото мнозина смятаха за спасител на френския народ, и избухнаха нови бунтове.

Преди няколко дни щурмуваха затвора „Абайе“, за да освободят стражите, арестувани заради отказа им да стрелят по протестиращите. Говори се, че обикновените войници вече служат на народа, а не на краля. Народното събрание — преименувано на Учредително събрание — изглежда е поело управлението на държавата. Създадоха свой флаг — трикольор — и той се вее навсякъде. Трикольорът е символ на нарастващото влияние на Събранието.

След щурмуването на затвора „Абайе“ парижките улици гъмжат от въоръжени мъже. Тринайсет хиляди подкрепят народната милиция и обикалят из града, търсейки оръжия. Тази сутрин призивът за въоръжаване вече наподобява оглушително кресчендо.

Призори тълпата нахлу в Отел дез’Инвалид и завзе десетки хиляди мускети. Сега обаче търсят барут. Къде има барут ли?

В Бастилията. Натам се бях запътила и аз. Рано сутринта в Париж, заприличал на врящо гърне от накипял гняв и желание за мъст. Неподходящо място за случайни минувачи.

Озъртах се и крачех бързо. Отначало не забелязах, но после — когато видях морето от блъскащи се тела, прииждащо като мощен прилив — установих, че множеството се дели на две групи. Първата се състоеше от подготвящи се за предстоящото бедствие, решени да защитят себе си, семействата и имуществото си и да избягат, за да не участват в конфликта, или като мен — защото се боят да не попаднат в окото на бурята.

Втората — от хора, предизвикващи буря.

Какво отличаваше групите? Оръжията. Метежниците размахваха вили, брадви и тояги. Ропотът прерастваше в крясък, в боен вик. Къде са мускетите? Къде са пистолетите? Къде е барутът? Париж беше буре с барут.

Почудих се дали е било възможно да го избегнем? Дали ние, тамплиерите, сме били способни да предотвратим заплитането на ужасния гордиев възел. Дали е било по силите ни да удържим страната, преди да надвисне над бездната на немислимата промяна?

— Свобода! — изтръгна се вик от множество гърла и се смеси с цвиленето и мученето на подплашените животни.

Конете пръхтяха, пришпорвани сред гъмжилото по улиците. Пастири се опитваха да отведат в безопасност паникьосани стада. Воня на говежди и конски тор изпълваше въздуха, ала днес в Париж се усещаше по-натрапчиво друг мирис — повеят на бунта. Не, не на бунт, а на революция.

А защо аз бях на улицата, вместо да помагам на прислужниците да преграждат с дъски прозорците на имението на семейство Дьо ла Сер?

Заради Арно. Защото макар да го мразех, не можех да се отнасям с безразличие към грозящата го опасност. Истината е, че не послушах съвета на Дженифър Скот. Не предприех нищо. Какво ли биха си помислили мама, татко и господин Уедърол? Аз, тамплиерът — не, не просто тамплиер, а Велик майстор — знаех, че асасините са на път да открият един от приближените ни, и бездействах. Отдала се бях на мъката си в имението си в Париж като самотна ексцентрична вдовица.

Бунтът, признавам, е отличен подтик за действие и макар чувствата ми към Арно да не бяха променени — не бях спряла внезапно да го мразя, задето не е предал писмото на татко — все пак исках да стигна до него преди тълпата.

Надявах се да ги изпреваря, ала докато бързах към Сент Антоан, разбрах, че не съм в челните редици на множеството, устремило се като прилив в същата посока, а по-скоро съм част от него. Блъсках се с метежници, въоръжени бунтовници и търговци, които размахваха оръжия и знамена, напредвайки към великия символ на кралската тирания — Бастилията.

Ругаех, осъзнала колко съм закъсняла, но продължавах напред с навалицата, заобикаляйки групи хора, за да изпреваря някак глутницата. В далечината съзрях кулите и бойниците на Бастилията и в същия момент тълпата ненадейно забави ход. Надигнаха се викове. На улицата бе спряла каруца, пълна с мускети като настръхнали бодли на таралеж, вероятно „иззети“ от оръжейницата. Мъже и жени ги раздаваха на морето от размахани, протегнати ръце. Настроението бе приповдигнато, дори радостно. Витаеше усещане, че е много лесно.

Запровирах се сред скупчените тела, пренебрегвайки ругатните по мой адрес. От другата страна гъмжилото оредя. Забелязах обаче, че по пътя бутат оръдие. Тласкаха го мъже в униформи или в дрехи с трикольори и за миг се почудих какво става. После обаче проехтя вик:

— Френската гвардия въстана!

Бях чувала, разбира се, истории за войници, обърнали се срещу командирите си; говореше се как набучвали човешки глави на колове.

Недалеч забелязах добре облечен господин. Той също бе чул възгласа. Двамата се спогледахме припряно и аз зърнах страха в очите му. Мислеше също като мен дали е в безопасност. Докъде ще стигнат революционерите? Мнозина аристократи и членове на другите съсловия ги подкрепяха. Мирабо също беше благородник. Ала имаше ли значение това за бунтовниците? Безогледно ли щяха да отмъщават, или не?

Битката за Бастилията започна точно когато се озовах в подстъпите ѝ. Докато наближавах, дочух, че делегация на Събранието е поканена вътре да преговаря с коменданта на затвора — Дьо Лоне. Делегатите обаче закусваха в бастиона вече три часа, а тълпата отвън ставаше все по-неспокойна. Метежник се бе изкатерил по покрива на парфюмериен магазин и се бе добрал до веригите, задържащи подвижния мост. Сряза ги точно в момента, когато свърнах по улицата и застанах срещу Бастилията. Подвижният мост падна с оглушителен трясък.

Всички видяхме как се стоварва върху застанал под него мъж. Човек, улучил неподходящо време и място, размахвал допреди миг мускета си, прикривайки другарите си, които се опитваха да освободят подвижния мост, а в следващия миг — изчезнал сред кървава мъгла и преплетени крайници, щръкнали под ужасен ъгъл изпод гредите.

Тълпата нададе въодушевен възглас. Нещастникът, изгубил живота си, беше без значение в сравнение с победата над моста. В миг множеството се спусна по него и нахлу във вътрешния двор на Бастилията.

Отговорът не закъсня. От бойниците долетя вик, последван от стрелба и облак дим, издигнал се над крепостната стена.

Хората долу се разбягаха с крясъци, търсейки укритие от куршумите, дрънчащи по плочника. Залпът обаче не уплаши тълпата. Като пръчка, разбунваща гнездо с оси, тя ги разгневи още повече. И им вдъхна решимост.

Имаха, разбира се, и оръдие.

— Огън! — извика някой отблизо, от гърлото на топа изскочиха огнени езици и след миг от стената на Бастилията се разлетяха отломки, раздробени от гюллетата. Въоръжени мъже се придвижваха напред. Мускетите на нападателите стърчаха над главите им като настръхнали ежови бодли.

Милицията бе завзела сградите около нас и от прозорците излитаха кълба дим. Къщата на коменданта гореше. Носеше се задушлива миризма на барут и пушек. От Бастилията долетя нов вик и втори залп. Скрих се зад ниска каменна стена. Ранените наоколо нададоха болезнени стонове.

Междувременно тълпата бе прекосила втория подвижен мост и се опитваше да преодолее защитния ров. Спускаха дъски над него, за да стигнат до вътрешния двор на Бастилията. Не след дълго щяха да успеят.

Отново проехтяха гърмежи и бунтовниците отвърнаха с оръдеен залп. Падаха камъни.

Някъде вътре се намираше Арно. Извадих сабята си и се втурнах след метежниците, преминаващи над защитния ров.

Отгоре стрелбата секна. Мускетите замълчаха. Победата бе извоювана. Зърнах коменданта Дьо Лоне. Бяха го арестували и го водеха към Отел дьо Вил, където се помещаваше градският съвет.

Позволих си да поема дъх с облекчение. Революцията бе овладяла жаждата си за кръв. Нямаше да последва касапница.

Сгреших. Някой изкрещя. Лоне неблагоразумно ритна човек от тълпата. Предизвиканият скочи и заби ножа си в него. Множеството изблъска войниците, опитващи се да опазят Дьо Лоне, и той изчезна сред разярена тълпа. Видях остриета да се вдигат и спускат, кървави фонтани се извиха като дъги, проехтя пронизителен писък, изтръгнал се сякаш от гърлото на ранено животно.

Тълпата нададе възторжен възглас и някой размаха победоносно копие. Върху него се люшкаше главата на Дьо Лоне.

Хората дюдюкаха и крещяха, вдигнали опръскани с кръв глави към трофея си. После прекосиха с него дъските над защитния ров и подвижните мостове, минаха над смазаното тяло на другаря си и наводниха парижките улици, където да разпалят жаждата за кръв и да предизвикат нови зверства.

Разбрах, че краят ни е настъпил. Краят на всички френски благородници. На когото и да симпатизирахме, дори да бяхме застъпници на промяната, дори да намирахме разточителството на Мария-Антоанета за противно и неуместно, дори да подкрепяхме третото съсловие и Събранието, от този момент нататък никой от нас не бе в безопасност. В очите на тълпата всички бяхме съучастници и потисници, а сега властта бе в нейните ръце.

Чух писъци. Линчуваха стражите на Бастилията. После зърнах затворник — хилав старец, когото носеха по стълбите пред килията му. Сетне, обзета от смесени чувства — благодарност, любов и омраза — видях Арно върху високите бойници. Придружаваше го друг по-възрастен мъж. Двамата се втурнаха към далечния край на укреплението.

— Арно! — извиках, но той не ме чу. Грохотът заглуши думите ми.

— Арно! — изкрещях отново и хората около мен ме погледнаха подозрително.

Проследих с безпомощен поглед как първият мъж скача от ръба на крепостната стена.

Полетът наподобяваше салто мортале — асасински скок. Значи това бе Пиер Белек. След кратко колебание Арно го последва. Още един рискован асасински скок.

Арно бе един от тях.

Обърнах се и побягнах. Бързах да се прибера в имението и да освободя прислужниците. Да ги отпратя, преди да си навлекат неприятности.

Сега тълпата се насочи от Бастилията към Градския съвет. Чух, че посекли председателя на парижката търговска гилдия Жак дьо Флезейе на стълбите пред Отел дьо Вил, отрязали му главата, набучили я на кол и я понесли триумфално по улиците.

Стомахът ми се сви. Горяха магазини и къщи. Чупеха прозорци, хора, натоварени с откраднати вещи, се шмугваха в страничните алеи. Седмици наред Париж гладуваше. В именията и вилите се хранехме добре, разбира се, но простолюдието бе на ръба на оцеляването. Доброволните отряди, предотвратявали доскоро плячкосването, сега бяха безпомощни.

Отдалечих се от „Сент Антоан“ и тълпата пооредя. По пътя се движеха карети и каруци на парижани, бягащи от бедствието. Бяха нахвърлили набързо притежанията си в първото превозно средство, попаднало пред погледа им, и отчаяно се опитваха да напуснат града. Множеството не им обръщаше внимание. Със затаен дъх обаче забелязах огромна карета, теглена от два коня. Щом зърнах кочияша в ливрея, веднага разбрах, че пътниците си търсят неприятности.

Нямаше начин каретата да остане незабелязана. Сякаш луксозното возило не бе достатъчно да разгневи множеството, кочияшът крещеше на хората да разчистят пътя и замахваше към тях с камшика, все едно разгонва досадни мухи, насърчаван от червенобузата си господарка, която надничаше през прозореца, размахвайки дантелена кърпичка.

Арогантността и глупостта им бяха смайващи и дори аз, в чиито жили течеше аристократична кръв, изпитах известно задоволство, че никой не им се подчинява.

След миг обаче хората се обърнаха срещу тях. Наобиколиха каретата и я раздрусаха.

Размислих дали да не се притека на помощ, но знаех, че ще си подпиша смъртната присъда. Видях как смъкват кочияша от достолепното му място и го налагат с юмруци.

Той не го заслужаваше. Никой не заслужава наказание от тълпата, защото то е безогледно, жестоко и кръвожадно. От друга страна, жертвата ѝ не бе направила нищо, за да се защити от злощастната участ. Целият град знаеше, че Бастилията е превзета. Старият режим рухваше постепенно, но тази сутрин го бяха сринали със земята. Да си затваряш очите бе лудост. Или — в този случай — самоубийство.

Кочияшът успя да избяга. Хората се покатериха върху каретата, отваряха сандъците и хвърляха дрехи по улицата, търсейки скъпоценности. Отвориха вратите и измъкнаха навън възмутената жена. Някой я ритна по задника и я просна на паважа. Възнаградиха го с гръмогласен кикот.

От каретата долетя властен вик:

— Как смеете!

Сърцето ми се сви, доловило обичайното аристократично презрение в тона на мъжа. Толкова глупав ли беше? Не осъзнаваше ли, че вече няма право да говори така? Че той и събратята му вече не дърпат юздите?

Чух как разпарят дрехите му, докато го издърпват от каретата. Пришпорена от още няколко ритника, съпругата му тичаше по улицата, надавайки сърцераздирателни крясъци. Почудих се как ли ще се справи сама в неузнаваемия Париж, обърнат с главата надолу. Усъмних се, че ще оцелее до края на деня.

Продължих напред. От къщите от двете страни на пътя излизаха хора, натоварени с плячка. Ехтяха изстрели, звън на счупено стъкло отекваше във въздуха, последвано от победоносните викове на победителите и от отчаяните писъци на победените.

Тичах с извадена сабя, готова да нападна всеки, препречил пътя ми към имението. Сърцето ми бумтеше в ушите. Молех се прислужниците да си тръгнат невредими, преди тълпата да нахлуе в къщата. Мислех единствено за пътническия сандък, където държах писмата на Хайтам Кенуей и огърлицата на Дженифър Скот. И други дреболии, събирани през годините, които бяха безценни за мен.

Пред портата видях иконома Пиер. Стискаше куфара си пред гърдите и се озърташе трескаво.

— Слава богу, мадмоазел — възкликна той, а аз погледнах над рамото му — към двора и стълбището пред входната врата.

Видях морава, осеяна с личните ми вещи. Вратата на имението зееше и виждах опустошението вътре. Бяха плячкосали дома ми.

— Нахълтаха и избягаха за минути — обясни ми задъхано той. — Бяхме преградили прозорците с дъски и бяхме спуснали резетата, но те заловиха градинаря Анри и го заплашиха да го убият, ако не им отвори. Нямахме избор, мадмоазел.

Кимнах, мислейки само за пътническия сандък в спалнята ми. Прииска ми се да се втурна натам, но разбирах, че първо трябва да успокоя иконома.

— Постъпили сте правилно — уверих го. — А твоите вещи?

Той повдигна куфара.

— Всичко е тук.

— Все пак сигурно си се уплашил много. Върви! Моментът не е подходящ да си с аристократи. Отиди във Версай, а аз ще се погрижа да получиш компенсация.

— А вие, мадмоазел? Няма ли да дойдете?

Погледнах към вилата. Кръвта ми се вледени при вида на семейните притежания, разхвърлени като боклук. Познах рокля на мама. Значи се бяха качили на горните етажи и бяха тършували из спалните.

Посочих със сабята си.

— Влизам вътре.

— Не, мадмоазел, не бива — възрази Пиер. — Неколцина бандити още се навъртат там, пияни до козирката. Търсят още плячка.

— Затова отивам вътре. Ще ги спра.

— Но те са въоръжени, мадмоазел.

— Аз също.

— Пияни са и озлобени.

— Е, аз съм ядосана и озлобена. И това е по-добре — погледнах го. — Върви!

Той не възнамеряваше да остава. Пиер бе добър човек, но предаността му не беше безгранична. Сигурно бе оказал съпротива на грабителите — ала не твърде упорита.

Навярно бе за добро, че не бях в имението, докато са го опустошавали. Щеше да се пролее кръв. Щяха да загинат невинни.

Извадих пистолета си и побутнах предната врата с лакът. Вмъкнах се в преддверието. Навсякъде цареше бъркотия. Обърнати маси. Счупени вази. Нежелани предмети се търкаляха по пода. Наблизо лежеше мъж и хъркаше, унесен в пиянска дрямка. В отсрещния ъгъл седеше втори, отпуснал брадичка върху гърдите си, стиснал празна бутилка вино. Вратата на избата зееше. Вдигнах пистолета и пристъпих предпазливо към нея. Ослушах се, но не чух нищо. Побутнах с крак проснатия по корем мъж и в отговор получих по-звучно похъркване. Определено беше пиян. Опасен — не. Същото важеше за приятеля му в ъгъла.

Като изключим хъркането, на приземния етаж цареше тишина. Застанах до стълбището, отвеждащо към сутерена, и пак се ослушах. Не чух нищо.

Пиер имаше право — несъмнено бяха нахлули и избягали за минути, плячкосвайки избата с виното, килера и сребърните прибори в бюфета. Домът ми бе поредната спирка по пътя им.

Върнах се в преддверието, изкачих се по стълбите и тръгнах право към спалнята си. И в нея цареше хаос както в цялата къща. Бяха намерили пътническия сандък, но явно бяха решили, че не съдържа нищо ценно, и се бяха задоволили да разпилеят вещите по пода. Прибрах сабята в ножницата, а пистолета — в кобура, коленичих и събрах писмата. Подредих ги и ги върнах в сандъка. Слава богу, че огърлицата се намираше на дъното — изобщо не бяха я забелязали. Внимателно разстлах писмата върху другите дрънкулки, приглаждайки измачканите листове. Накрая заключих сандъка. Щях да го отнеса в „Мезон Роял“ веднага след като разтребя и обезопася дома си.

Осъзнах колко съм вцепенена, изправих се на крака и седнах на ръба на леглото да си събера мислите. Представих си как затварям вратите, свивам се в някой ъгъл и оставам там далеч от човешките очи. Сигурно затова отпратих Пиер. Защото плячкосването на дома ми предоставяше още една причина да скърбя, а исках да скърбя сама.

Станах и излязох на стълбищната площадка. Надникнах над парапета и огледах преддверието. Единственият шум долиташе от смутната улица отвън, но денят гаснеше и трябваше да запаля свещи. Първо обаче се налагаше да се освободя от нежеланите гости.

Заспалият до вратата се поразмърда, когато слязох долу.

— Ако си буден, предлагам ти да ти тръгнеш. — Гласът ми отекна шумно, подет от стените. — А ако не си буден, ще те сритам в топките, за да се разсъниш.

Той се опита да вдигне глава и примигна, сякаш да си спомни къде е и как се е озовал тук. Едната му ръка бе извита зад гърба. Той простена и се преобърна да я освободи.

После скочи и затвори вратата.

Просто ей-така. Стана и затвори вратата.

Секунда-две търсих отговора на въпроса. А въпросът бе — как мъж, проснат пиян до входа на дома ми, е успял да се изправи на крака, без изобщо да залитне, и да затвори с един замах вратата? Как е възможно?

Отговорът бе, че не е пиян. Никога не е бил пиян. А под него имаше пистолет. Той го вдигна почти нехайно и го насочи към мен.

Проклятие!

Извърнах се и видях, че вторият пияница също е изтрезнял като по чудо. Стоеше прав, насочил пистолет към мен. Бях в капан.

— Семейство Каръл от Лондон те поздравяват — каза първият пияница, по-възрастният от двамата и по-широкоплещест, очевидно шефът. Думите му ми помогнаха да осъзная неизбежното — знаехме, че рано или късно Карълови ще ни потърсят сметка. Повтаряхме, че ще ги очакваме, и смятахме, че сме подготвени.

— Какво ви спира тогава? — попитах.

— Наредено ни е да страдаш, преди да умреш — обясни равнодушно и без злоба шефът. — И да разберем къде се намират някой си Фредерик Уедърол и камериерката ти Елен. Решихме да съчетаем изтръгването на истината и мъченията. С един куршум — два заека.

Усмихнах му се.

— Каквато и болка да ми причините, дори най-жестоката на света, няма да издам къде са господин Уедърол и Елен.

Зад мен другарят му възкликна:

— Ооо!

Все едно се диви на миловидно кученце, което си играе с топка.

Шефът му наклони глава.

— Присмива ти се, защото всички казват така. Всички, които сме подлагали на изтезания. Пуснем ли гладните плъхове, започват да се съмняват в правотата си.

Озърнах се театрално, обърнах се отново към него и му се усмихнах.

— Не виждам гладни плъхове.

— Защото още не сме започнали. Замислили сме дълга процедура. По изрично настояване на госпожа Каръл.

— Още ми е ядосана заради Мей, нали?

— Да, спомена да ти напомним за нея. Тя ѝ е дъщеря, доколкото разбрах.

— Беше.

— И ти я уби?

— Да.

— Заслужила си го е, а?

— Да. Канеше се да ме убие.

— Самозащита значи?

— И така може да се каже. Това променя ли плановете ви?

Той се ухили. Пистолетът в ръката му не трепна.

— Не. Разбирам, че не си лесна и трябва да те наблюдавам зорко. Да започнем със сабята и пистолета. Пусни ги на пода, ако обичаш.

Послушах го.

— Сега отстъпи настрани. Обърни се към парапета и сложи ръце върху главата си. Докато господин Хук те проверява за скрити оръжия, аз ще те държа на прицел. Помни, че с господин Хук знаем какви умения притежаваш, госпожице Дьо ла Сер. Не бихме допуснали грешката да те подценим, защото си млада и си жена. Прав ли съм, господин Хук?

— Да, господин Харви.

— Добре е, че ме предупредихте — кимнах и погледнах към господин Хук. После пристъпих към парапета и вдигнах ръце върху главата си.

В преддверието бе сумрачно и макар двамата общителни убийци несъмнено да го бяха взели под внимание, все пак приглушената светлина ме облагодетелстваше.

Имах и друго предимство — нямах какво да губя.

Хук приближи. Премести оръжията в средата на коридора, върна се и спря на няколко крачки от мен.

— Свали си жакета — нареди ми.

— Моля?

— Чу го — обади се господин Харви. — Свали си жакета.

— Ще трябва да махна ръцете си от главата.

— Просто свали жакета.

Разкопчах го и го пуснах на пода.

В стаята цареше гробна тишина. Господин Хук ме огледа.

— Разкопчай си ризата — каза господин Харви.

— Какво смятате да…

— Разкопчай ризата и я запретни нагоре, за да видим колана.

Подчиних се.

— Сега се събуй.

Наведох се и се почудих дали да не използвам обувката като оръжие. Не. Нападнех ли Хук, Харви щеше да ме застреля. Трябваше да измисля друга тактика.

Събух се и останах по чорапи, повдигнала ризата си за оглед.

— Добре. Обърни се — каза Харви. — Вдигни си ръцете. Не забравяй, че те държа на прицел.

Застанах отново с лице към парапета. Хук коленичи до мен и плъзна длани от стъпалата до бричовете ми. Пръстите му се помаяха върху бедрата ми.

— Хук… — обади се предупредително Харви.

— Не бива да пропускам нищо — оправда се Хук. По гласа му разбрах, че се е обърнал към Харви. Реших да се възползвам от възможността. Малък шанс, но все пак шанс.

Скочих, сграбчила парапета, и със същото движение стиснах врата на Хук между бедрата си. Опитах се да го прекърша, но да счупиш човешки врат с крака не влизаше в уроците ми с господин Уедърол. Нямах сила да усуча врата на Хук. Постигнах обаче основната си цел — Хук да застане между мен и пистолета. Лицето му почервеня, ръцете му стискаха бедрата ми, ала аз не отпуснах хватката с надеждата да го приклещя достатъчно, за да изгуби съзнание.

Не ми провървя. Той се гърчеше и дърпаше, а аз се бях вкопчила в парапета. Усетих как тялото ми се разтяга, а гредата започва да поддава. Харви изруга, прибра пистолета и извади сабята си.

Извиках, стиснах още по-силно бедра и същевременно се оттласнах нагоре. Парапетът се счупи и остана в ръцете ми. Отскочих нагоре и яхнах господин Хук като момиченце върху раменете на баща си. Погледнах отвисоко към смаяния Харви, замахнах с гредата и я забих в лицето му.

Не разбрах със сигурност каква част от дървото улучи целта, а и не исках да зная.

Целех се в окото и макар дъската да бе твърде дебела да прониже очната ябълка, тя все пак свърши работа. Допреди миг Харви вървеше към нас с вдигната сабя, а в следващия окото му се напълни с трески. Олюля се назад, закрил лице с длани и запълвайки последните секунди от живота си с крясъци, бълващи кървава пяна.

Извих бедра и двамата с Хук се строполихме на пода. Приземихме се тежко, но аз се отдръпнах бързо от него и се пресегнах към оръжията си. Пистолетът ми бе зареден и готов за стрелба. Както и пистолетът на Хук междувпрочем. Молех се да грабна своя, преди той да се опомни.

Стигнах до пистолета, претърколих се по гръб и го насочих с две ръце към него точно когато той направи същото. За частица от секундата се държахме на мушка. После вратата се отвори.

— Елиз — подвикна някой и Хук трепна.

Стрелях. За миг ми се стори, че съм пропуснала. После обаче от устата на Хук рукна кръв, главата му се отметна назад и осъзнах, че съм го улучила.

— Пристигнах навреме — отбеляза Ръдок по-късно, след като изнесохме телата на Хук и на Харви през задния двор и ги оставихме на улицата сред счупени щайги, варели и преобърнати каруци. Прибрахме се отново в къщата, намерихме бутилка вино в килера, запалихме свещи и седнахме в кабинета на иконома, откъдето да наблюдаваме задните стълби, в случай че някой се върне.

Напълних две чаши и побутнах едната към него. Той, разбира се, изглеждаше в далеч по-добро състояние, отколкото при предишната ни среща. Е, тогава на врата му имаше примка, но дори да вземем предвид това злощастно обстоятелство, промяната бе съществена. Изглеждаше по-самоуверен и спокоен. За пръв път след седемдесет и пета успях да си представя Ръдок като асасин.

— Какво искаха двамата ти приятели? — поинтересува се той.

— Да отмъстят от името на трето лице.

— Разбирам. Притеснила си някого, а?

— Очевидно.

— Ясно. Май не се свениш да притесняваш хората? Както казах, провървя ти, че дойдох навреме.

— Не се ласкай. Бях предвидила всичко. — Отпих от виното.

— Е, радвам се тогава. На мен обаче ситуацията ми се стори патова — уточни Ръдок. — Появата ми изглежда изненада противника ти и ти даде предимство.

— Не се възгордявай, Ръдок.

Истината е, че бях смаяна от посещението му. Независимо дали заплахата ми бе подействала, или той бе по-почтен човек, отколкото предполагах, фактът е, че бе дошъл. И не само това — носеше „новина“, както се изрази.

— Откри ли нещо?

— Да.

— Кой те е наел да убиеш мен и мама?

Той повдигна объркано вежди.

— Наеха ме да убия само майка ти. Не и теб.

Внезапно се почувствах като в сън. Седнала в разграбената семейна вила, пиех вино с мъж, признал открито, че се е опитал да убие мама. С човек, който би ме оставил сама, разплакана над тялото ѝ, ако планът му се бе осъществил.

Налях още вино, решила да не мисля, а да пия, защото замислех ли се, щях да се учудя как съм станала толкова безчувствена, че да седя на масата с този мъж, да си представям Арно и да не изпитвам нищо, да измамя смъртта и да не изпитам нищо.

Ръдок продължи:

— Не знам точно кой ме нае, но знам с кого е свързан.

— И той е?

— Чувала ли си за Краля на просяците?

— Не. С него ли е свързан човекът, който те нае?

— Доколкото разбрах, Краля на просяците е искал да убие майка ти.

Отново ме обзе усещане за нереалност. Мъжът, нает да извърши убийството, ми помагаше да открия поръчителя.

— Въпросът е защо. — Отпих голяма глътка.

— По-бавно. — Той ме докосна по ръката. Застинах, вдигнала чашата пред устните си, и се втренчих гневно в дланта му, докато не я отдръпна.

— Не ме докосвай! Никога — озъбих се.

— Съжалявам. — Сведе очи. — Не исках да те обидя. Просто… ми се стори, че пиеш твърде бързо.

— Не си ли чувал слуховете? — попитах иронично. — Говорят, че съм пристрастена към виното. И си знам мярката, благодаря.

— Искам само да помогна, мадмоазел — каза той. — Това е най-малкото, с което мога да се отплатя. Спасявайки ми живота, ти промени светогледа ми. Сега се опитвам да заживея почтено.

— Радвам се за теб. Но ако предполагах, че спасявайки те, си навличам лекции за виното, щях да си спестя усилията.

Той кимна.

— Съжалявам.

Отпих още една глътка, за да го подразня.

— Кажи ми сега какво знаеш за Краля на просяците.

— Че трудно се открива. В миналото асасините са се опитвали да го убият.

Повдигнах вежди.

— Работил си за заклет враг на асасините? Не изгаряш от желание, предполагам, да разгласяваш този факт?

— Да — кимна неловко той. — Бяха тежки времена. Бях отчаян, мадмоазел.

Махнах с ръка.

— Значи асасините са се опитали да го убият? Защо?

— Той е жесток човек. Принуждава просяците в града да му плащат лепта. Прецени ли, че е недостатъчна, кара мъж на име Латуш да ампутира крайниците им, защото добрите парижани са по-щедри към сакатите.

Преборих се с обзелото ме отвращение и отбелязах:

— Това е основателна причина и асасините, и тамплиерите да пожелаят смъртта му, нали? Едва ли е нечий приятел — свих устни. — Или твърдиш, че само добродушните асасини са се опитали да го накажат, докато злите тамплиери са си затваряли очите?

— Не съм в положение да раздавам морални присъди, мадмоазел — отвърна той със заучена тъга в гласа. — Факт е обаче, че ако тамплиерите си затварят очите, значи той е един от тях.

— Глупости! Нямаме нищо общо с противен човек като него. Татко не би позволил да го приемат в Ордена.

Ръдок сви рамене и разпери ръце.

— Ужасно съжалявам, ако думите ми ви шокират, мадмоазел. Не го приемайте като удар срещу целия ви Орден, а по-скоро като простъпка на известни подривни елементи в него.

„Подривни елементи — помислих си, — които заговорничат срещу мама. — Може би същите хора са убили татко? Ако е така, значи аз съм следващата.“

— Искаш да се върнеш в Ордена на асасините, нали? — попитах, наливайки си още вино.

Той кимна.

Усмихнах се широко.

— Е, прощавай за нетактичността, но ако се надяваш да се върнеш отново при събратята си, погрижи се първо за миризмата.

— Каква миризма.

— Твоята миризма, Ръдок. Вониш! Вонеше в Лондон, вонеше в Руан и вониш сега. Една баня няма да ти се отрази зле. И малко одеколон може би? Не се обиждай. Редно е да преглътнеш грубостта ми, след като се опита да ме убиеш!

— Не съм обиден, мадмоазел — усмихна се той. — Оценявам откровеността ви.

— Недоумявам обаче защо искаш да се върнеш в Ордена на асасините?

— Какво искате да кажете, мадмоазел?

Приведох се напред, изгледах го с присвити очи и разклатих чашата.

— Искам да кажа, че на твое място бих го обмислила грижливо.

— Но защо?

Махнах небрежно с ръка.

— Сега си свободен. От всичко… — Махнах отново с ръка. — От всичко това. Асасини, тамплиери. Пфу! Имат догми колкото за десет хиляди църкви и два пъти повече фанатизъм. Векове наред воюват помежду си и защо? Човечеството върви напред, независимо от споровете им. Виж Франция. Татко и съветниците му години наред спореха коя е „най-добрата“ посока за страната и в крайна сметка революцията избухна и без празнословията им. Ха! Къде беше Мирабо, когато щурмуваха Бастилията? Гласуваше на тенискорта? Асасините и тамплиерите са като два кърлежа, борещи се за котката — безсмислено и безплодно занятие.

— Но, мадмоазел, какъвто и да е крайният резултат, длъжни сме да вярваме в способността си да предизвикваме положителни промени.

— Само ако сме заблудени, Ръдок — поклатих глава. — Само ако се самозалъгваме.

Отпратих Ръдок и реших да се подготвя за неканени гости. Които и да са те — метежни грабители, наемници на Карълови, предател от моя Орден. Щях да ги посрещна както подобава.

За щастие в къщата имаше достатъчно вино да се подкрепя за очакването.

25 юли 1789

Дойдоха по светло. Прокраднаха се в двора. Чух стъпките им, дебнейки в сумрачното преддверие с преградени прозорци.

Стиснала пистолета, бях готова да ги посрещна. Те изкачиха стъпалата пред вратата, която нарочно държах отворена, а аз дръпнах спусъка и вдигнах оръжието.

Пантите изскърцаха. Върху светлия правоъгълник на пода падна сянка и се удължи, щом фигурата прекрачи прага и влезе в притъмнелия ми дом.

— Елиз — прошепна посетителят и аз смътно осъзнах колко отдавна не съм чувала човешки глас и колко е сладък звукът му. И какво блаженство изпитах, че принадлежи на него!

После си спомних, че можеше да спаси татко, а не го направи. Спомних си, че се е свързал с асасините. Замислих се дали двата факта не са свързани. И дори да не бяха…

Запалих лампа, насочила пистолета към него, доволна да видя как се сепва, когато пламъкът грейва. Няколко секунди двамата се гледахме с безизразни лица. Най-сетне той кимна, сочейки пистолета.

— Любезно посрещане.

Поомекнах малко, загледана в лицето му. Съвсем малко.

— След случилото се трябва да внимавам.

— Елиз, аз…

— Не се ли отплати повече от щедро за милосърдието на баща ми? — попитах остро.

— Елиз, моля те. Нима вярваш, че съм убил мосю Дьо ла Сер? Баща ти… не е човек, за какъвто го смяташ. Моят баща също не беше…

Тайни. Как ги ненавиждах! Скрити истини. Откакто се помнех.

— Знам кой е баща ми, Арно. И знам кой е бил твоят. Неизбежно е, предполагам. Ти — асасин, аз — тамплиер.

Забелязах как прозрението се изписва бавно по лицето му.

— Ти… — подхвана той, ала не довърши.

Кимнах.

— Изненадан ли си? Татко искаше да вървя по стъпките му. Сега ми остава единствено да отмъстя за него.

— Кълна се, че нямам нищо общо със смъртта му.

— О, нима?

— Да. Кълна се в живота си.

Извадих писмото и му го подадох.

— Какво е това? — присви очи той.

— Писмо, което татко е трябвало да получи в деня на смъртта си. Намерих го на пода в кабинета му. Неотворено.

Почти съжалих Арно. Кръвта се оттече от лицето му, щом осъзна какво е направил. Все пак и той обичаше татко. Да, почти го съжалих. Почти.

Той раздвижи устни. Очите му бяха разширени и се взираха в една точка.

— Не знаех… — отрони най-сетне.

— И татко не е разбрал — отвърнах кратко.

— Как можех да се досетя?

— Върви си. — Изпитах омраза към риданието, разтреперило гласа ми. Ненавиждах Арно. — Просто си върви.

И той си тръгна. Залостих вратата след него и слязох по стълбите до кабинета на иконома, където си бях приготвила постеля. Отворих бутилка вино, за да ме приспи.

20 август 1789

Някой ме разтърси. Примигнах, изтръгната от съня, отворих очи и се опитах да ги фокусирам върху мъжа до леглото ми, подпрян на патерици. Приличаше на господин Уедърол, но не бе възможно да е той, защото господин Уедърол бе във Версай и не можеше да пътува с осакатения крак. Аз обаче не бях във Версай, а в Ил Сен Луи в Париж. Чаках — чаках незнайно какво.

— Виждам, че си облечена. Ставай и тръгвай с нас.

Зад него стоеше друг мъж. Пристъпваше неловко пред кабинета на иконома. За секунда помислих, че е Жак от „Мезон Роял“, но не, бе друг, по-млад мъж.

А човекът до леглото ми наистина бе господин Уедърол. Изправих се рязко, прегърнах го през врата и го дръпнах към мен, хлипайки благодарно във врата му.

— Спри. Ще ме събориш от проклетите патерици! — промърмори полузадушен той. — Почакай…

Пуснах го и отсякох неотстъпчиво:

— Не бива да тръгваме. Трябва да съм подготвена, когато дойдат.

— Кой ще дойде?

Улових го за яката, втренчих се в брадатото му, угрижено лице и ми се прииска никога да не се отделям от него.

— Карълови изпратиха убийци, господин Уедърол. Изпратиха двама мъже да ми отмъстят за Мей Каръл.

Раменете му се отпуснаха върху патериците и той ме прегърна крепко.

— Божичко, дете! Кога?

— Убих ги — продължих задъхана. — Убих ги и двамата. Забих дървена греда в лицето на единия — разкикотих се.

Той се отдръпна, вгледа се в очите ми и се намръщи.

— И после го отпразнува със сто бутилки вино, както изглежда.

Поклатих глава.

— Не, само за да заспя, да забравя, че… че изгубих Арно и татко. Да забравя какво направих с Мей Каръл и с двамата мъже, които дойдоха да ме убият. — Разридах се и се разкикотих едновременно, осъзнавайки смътно, че не се държа нормално, но неспособна да се овладея. — Забих греда в единия…

— Добре, добре. — Господин Уедърол се обърна към другия мъж: — Помогни ми да я заведем до каретата. Ще я носим, ако се наложи. Не е на себе си.

— Нищо ми няма — настоях.

— Ще се оправиш — кимна той. — Този младеж се казва Жан Бурнел. И той е новоприет рицар — тамплиер като теб, но за разлика от теб не е Велик майстор и не е пиян. Предан е обаче на семейство Дьо ла Сер и ще ни помогне. Първо обаче се опитай да станеш…

— Куфарът ми — промълвих. — Искам да взема куфара…

Това се случи преди… е, всъщност не знам преди колко време се случи и ми е неудобно да попитам. Знам само, че ме сложиха в леглото в лесничейската хижа, през първите дни се потях обилно, настоявах, че съм добре, и се гневях, когато ми отказваха да ми налеят малко вино. После спах дълго и главата ми се проясни достатъчно да проумея, че съм била в хватката на неведома болест — „нервна криза“, както се изрази господин Уедърол.

Най-сетне се съвзех достатъчно, за да стана от леглото и да облека дрехите, изпрани от Елен, която наистина бе ангел и както предполагах, по време на отсъствието ми се бе сближила с Жак. После една сутрин с господин Уедърол излязохме от хижата и тръгнахме мълчаливо към любимото ни място. Стигнахме поляната, където слънцето струеше през клоните като водопад, и се насладихме на топлите му лъчи.

— Благодаря — казах, когато той седна на дънера, а аз — на меката трева, късайки разсеяно зелени стръкчета.

— Благодаря за какво? — попита той с дрезгавия глас, който обичах толкова много.

— Задето ме спаси.

— Задето те спасих от самата теб, имаш предвид.

Усмихнах се.

— Да ме спасиш от мен самата също е спасение.

— Щом казваш. И аз преживях трудности, когато майка ти почина. Потърсих утеха в бутилката.

Спомних си как в „Мезон Роял“ бях усетила миризмата.

— В Ордена има предател — смених темата.

— Обмисляхме го. Писмото на Лафрениер…

— Сега съм сигурна. Наричат го Краля на просяците.

— Краля на просяците?

— Познаваш ли го?

Той кимна.

— Чувал съм за него. Не е тамплиер.

— Така казах и аз. Ръдок обаче твърди друго.

Очите на господин Уедърол заискриха, щом споменах името на Ръдок.

— Глупости. Баща ти не би позволил.

— Точно това казах на Ръдок, но навярно татко не е знаел?

— Баща ти знаеше всичко.

— Ами ако са го приели по-късно в Ордена?

— След смъртта на баща ти?

Кимнах.

— Дори именно заради смъртта на татко — като отплата, че го е убил, като награда.

— Възможно е да си права — съгласи се господин Уедърол. — Казваш, че Краля на просяците е наел Ръдок да убие майка ти, вероятно за да спечели благоволението на Враните?

— Да.

— Е, провалил се е обаче. Нищо чудно след това да е чакал друг шанс да се докаже. Убива баща ти и най-сетне получава желаното — достъп до Ордена.

Размислих.

— Може би, но не ми изглежда много вероятно. А и не разбирам защо им е на Враните да убиват мама? Нейните възгледи бяха мост между двете полюсни идеи.

— Майка ти беше твърде силна, Елиз. Смятаха я за заплаха.

— Заплаха за кого, господин Уедърол? Кой стои зад всичко това?

Спогледахме се.

— Слушай, Елиз, крайно време е да стегнеш редиците — отсече той. — Наложително е да свикаш събрание и да покажеш на проклетия Орден кой е водачът и чия ръка върти руля. После трябва да изкорениш съпротивата срещу теб.

Усетих как се вледенявам.

— Имаш предвид, че не е само един човек, а цяла фракция?

— Защо не? През последния месец видяхме как революцията помита безучастен и безразличен крал.

Намръщих се.

— За безучастен и безразличен водач ли ме смяташ?

— Не. Ала вероятно други мислят така.

Кимнах.

— Имаш право. Трябва да сплотя поддръжниците си. Ще свикам събрание в имението във Версай под портретите на мама и татко.

Той повдигна вежди.

— Да не прибързваме, а? Първо е необходимо да се уверим, че ще дойдат. Младият Жан Брюнел ще започне да уведомява членовете на ордена.

— Искам да се свърже и с Лафрениер. Писмото му може да се окаже важна част от мозайката с оглед на информацията, която Ръдок ми предостави.

— Добре, но внимавай.

— Как се сближи с Жан Бурнел?

Господин Уедърол се изчерви.

— Е, няма кой знае какво за разказване.

— Господин Уедърол! — настоях.

Той сви рамене.

— Имам мрежа от информатори, както знаеш. Предположих, че младият Брюнел ще се съгласи да работи с красивата Елиз дьо ла Сер.

Усмихнах се неловко, ала и с известно злорадство.

— Значи ме харесва?

— Това е глазурата на тортата. Предан е на семейството ти и, да, предполагам, че има чувства към теб.

— Разбирам. Възможно е от него да излезе добър партньор.

Господин Уедърол се разсмя.

— Кого заблуждаваш, дете? Ти обичаш Арно.

— Така ли?

— Греша ли?

— Чувствам се оскърбена.

— Възможно е и той да се чувства така. Все пак ти криеше от него доста съществени тайни. Вероятно и той има право да негодува. — Господин Уедърол се приведе напред. — Помисли какво ви свързва, а не какво ви разделя. Нищо чудно да откриеш, че едното натежава на везните повече от другото.

— Не знам. — Извърнах лице. — Наистина не знам.

5 октомври 1789

Написах неотдавна, че падането на Бастилията отбеляза края на кралската власт и макар донякъде да е така — подложиха властта на монарха на изпитание и тя не издържа проверката — поне на книга, ако не в действителност, кралят остана върховен владетел.

Новината за завземането на Бастилията обиколи Франция, придружена от друга — че кралската армия ще отмъсти жестоко на революционерите. В селата пристигаха пратеници с ужасната вест, че войската помита страната. Те сочеха към залеза и казваха, че е опожарено село в далечината. Селяните се въоръжаваха в очакване на армия, която така и не идваше. Подпалваха данъчни кантори. Сражаваха се с местната милиция, изпратена да потуши броженията.

Същевременно Националното събрание прокара закон — Декларация за правата на човека и гражданите — за да спре аристократите да облагат селяните с данъци, десятък и ангария. Законът бе написан от маркиз Дьо Лафайет, помогнал при съставянето на Американската конституция. Той повеляваше, че всички хора са равни пред закона. Освен това той превърна гилотината в официален инструмент за смърт във Франция.

Как обаче да се процедира с краля? Официално той имаше право на вето. Мирабо, с когото татко възнамеряваше да сключи съюз, се надяваше протестите да стихнат и кралят да продължи да управлява както преди.

Ако беше жив, татко сигурно щеше да го подкрепи. Питах се дали съюзът между асасините и тамплиерите би променил положението. Отговарях си, че несъмнено би оказал съществено въздействие и вероятно затова бяха убили татко.

Други, оглавявани от лекаря и учен Жан-Пол Марат, чийто глас се чуваше, макар да не бе член на Събранието, вярваха, че трябва да отнемат цялата власт на краля и да го преместят от Версай в Париж, където да изпълнява единствено съветническа роля.

Възгледите на Марат бяха най-радикални. За пръв път чувах някой да говори открито за детрониране на краля, макар в детството си да бях подочувала подобни идеи.

С други думи, най-пламенните парижки революционери не бяха предлагали драстичните мерки, предлагани от съветниците на татко във версайското ни имение още през 1778-ма.

Осъзнавайки това, по гърба ми пролазваха тръпки, защото денят на тамплиерското събрание наближаваше. Враните бяха известени, разбира се. Зарекох се обаче да спра да използвам прозвището им, щом ще ставам Велик майстор. Тоест — единайсетте от най-близките съветници и сподвижници на татко бяха поканени да присъстват, както и представители на други изтъкнати тамплиерски фамилии.

На събранието щях да им съобщя, че поемам поста на татко. Щях да ги предупредя, че предателите нямат място в Ордена и ако убиецът на татко е сред тях, той ще бъда изобличен и наказан.

Такъв бе планът. И понякога, останала сама, си представях, че срещата ще протече така. Представях си как събранието се провежда във версайското ни имение, както бях казала на господин Уедърол през онзи ден в „Мезон Роял“.

В крайна сметка обаче избрахме по-неутрална територия — Отел дьо Лозюн в Ил Сен Луи. Собственикът му маркиз Дьо Пемодан, рицар-тамплиер, подкрепяше семейство Дьо ла Сер. Тоест — не съвсем неутрална територия, ала поне по-неутрална.

Господин Уедърол настоя да спазвам умерена линия. Хвърляйки поглед назад, съм му благодарна за това.

Напоследък сякаш всеки ден се случва нещо ново, ала вчера и днес се случи нещо по-важно отпреди — събитие, предизвикано неотдавна от крал Луи и Мария-Антоанета, които бяха пийнали повечко по време на празненство в чест на Фландърския полк.

Разказват, че развеселените кралски величия стъпкали демонстративно революционна кокарда, а други гости я обърнали наопаки да покажат бялата ѝ страна — отявлен антиреволюционен жест.

Арогантно. Глупаво. Действията на краля и съпругата му ми напомниха тесногръдата аристократка и кочияша ѝ в деня на падането на Бастилията. Поддръжниците на умерената линия — Мирабо, Лафайет и съмишлениците им — навярно бяха разперили невярващо ръце, защото безразсъдността на краля подклаждаше крайните амбиции на радикалите. Хората бяха гладни, а кралят пируваше. И още по-зле — гавреше се със символите на революцията.

Революционните водачи призоваха за поход срещу Версай и хиляди — предимно жени — се стекоха по пътя между Париж и Версай. Обезглавяваха войници, дръзнали да стрелят срещу протестиращите, и както обикновено набучваха главите им на копия.

Маркиз Дьо Лафайет убеди краля да се обърне към тълпата. Мария-Антоанета придружи съпруга си и смелостта ѝ изглежда смекчи донякъде гнева на хората.

После отведоха краля и кралицата в Париж и пътуването им дотам отне девет часа. В Париж въдвориха кралската двойка в двореца „Тюйлери“. Събитието разбуни града както преди три месеца при падането на Бастилията и по улиците наизлязоха войници, санкюлоти, мъже, жени и деца. Река от хора прекосяваше и Пон Мари, когато с Жан Брюнел изоставихме каретата и решихме да стигнем пеш до Отел дьо Лозюн.

— Притеснена ли си, Елиз? — попита ме той с лице, грейнало от вълнение и гордост.

— Наричай ме Велик майстор, ако обичаш — помолих го.

— Съжалявам.

— И не, не съм притеснена. Да предвождам Ордена е мое рождено право. Присъстващите ще открият у мен лидерски плам. Млада съм и съм жена, но смятам да бъда Велик майстор, какъвто Орденът заслужава.

Усетих как Жан се изпъчва, горд от мен, и прехапах устни, както имам навик, когато се чувствам притеснена.

Макар да не го признавах пред Жан, който твърде много приличаше на послушно и влюбено кученце, всъщност нервите ми бяха изопнати до краен предел.

— Иска ми се да дойда — въздъхна господин Уедърол, преди да тръгнем, въпреки че се бяхме разбрали да не ме придружава.

Не пропусна обаче да ми даде напътствия.

— В никакъв случай не очаквай чудеса — подхвана той. — Ако спечелиш благоволението на съветниците и още петима-шестима членове на Ордена, ще успееш да наклониш везните в своя полза. И не забравяй колко закъсня да предявиш рожденото си право. Непременно използвай смъртта на баща си като причина за забавянето, но не се надявай оправданието да е лек за всяка болест. Дължиш извинение на Ордена, така че проявявай смирение, ала отстоявай територията си. Ще се отнесат с уважение към теб, ала си млада и си жена. На всичкото отгоре прояви небрежност. Няма да приемат насериозно призивите да те съдят, но няма и да ги отхвърлят с лекота.

— Да ме съдят? — ококорих се.

— Не споменах ли, че няма да приемат предложението?

— Да, но после каза…

— Знам какво казах — тросна се той. — А ти не забравяй, че няколко месеца остави Ордена без водач. По време на революция при това. Независимо дали носиш името Дьо ла Сер или не. Дали имаш рождено право или не. Този факт не е в твоя полза. Крепи ни само надеждата. Разбра ли? — Той се приведе, облегнат на патериците, да изтупа прашинка от рамото на жакета ми. Аз проверих сабята си и пистолета, после облякох мантия, за да скрия оръжията и тамплиерската пелерина. Прибрах си косата назад и нахлупих тривърха шапка.

— Така мисля — усмихнах се и си поех дълбоко дъх. — Трябва да съм смирена, да не проявявам самонадеяност и да съм благодарна на всеки, изразил подкрепа. — Замълчах. — Колко потвърдиха, че ще присъстват?

— Младият Брюнел получи дванайсет утвърдителни отговора, включително от приятелите ти — Враните. За пръв път Велик майстор свиква събрание по този начин, така че сигурно ще има присъстващи само от любопитство, но това също може да е в твоя полза.

Надигнах се на пръсти, целунах го и излязох в нощта, където ме чакаше каретата. На капрата седеше Жан. Господин Уедърол се оказа прав за увлечението му по мен, но пък младежът се отличаваше с преданост и полагаше неуморни усилия да събере подкрепа за събранието. Целеше, разбира се, да спечели благоволението ми и да ми стане съветник. Разбираем стремеж. Спомних си как се усмихваха и шушукаха Враните по време на церемонията, когато ме приеха официално в ордена, и подозренията, които витаеха сега около тях, включително съмнителната фигура на Краля на просяците.

— Елиз! — извика господин Уедърол от вратата.

Обърнах се. Той ми махна нетърпеливо с ръка да се върна.

Помолих Жан да почака и се втурнах обратно.

— Да?

— Погледни ме, дете — подхвана господин Уедърол. — Помни, че заслужаваш да успееш. Ти си най-добрият боец, когото съм обучавал. Наследила си и будния ум, и обаянието на майка си и баща си. Ще се справиш. Ще поведеш Ордена!

В отговор получи още една целувка. Хукнах пак към каретата.

Обърнах се назад за последно махване за сбогом и видях Елен и Жак на прозореца. Спрях пред вратата на каретата, свалих си шапката и им се поклоних театрално.

Чувствах се добре. Напрегната, ала добре. Време бе да поправя допуснатата грешка и да взема своето.

С Жан Брюнел прекосихме Пон Мари в мрака, озарен от подскачащите факли на тълпата, и стигнахме Ил Сен Луи. Представих си семейната вила — безлюдна и занемарена наблизо, но я прогоних от съзнанието си. Жан вървеше плътно до мен, пъхнал ръка под палтото си, готов да извади сабята си, ако ни нападнат. Аз се оглеждах с надеждата да зърна сред гъмжилото други рицари от Ордена, насочили се към Отел дьо Лозюн.

Сега ми се струва забавно да го споделя — използвам „забавно“ в ироничен смисъл — но частица от мен жадуваше за многобройна публика — за огромна, историческа демонстрация на подкрепа за семейство Дьо ла Сер. Хвърляйки поглед назад, очакванията ми изглеждат безразсъдни, но… защо не? Татко бе обичан водач от уважавана фамилия. Защо орденът да не отдаде чест и на мен, наследницата на почитаното му име.

Както навсякъде другаде на острова, улиците пред Отел дьо Лозюн бяха пълни с хора. Към вътрешния двор, ограден от висока стена, обрасла с бръшлян, водеше голяма дървена врата с по-малка порта в нея. Озърнах се наляво и надясно, ала сред десетките минувачи не зърнах да приближава нито един, облечен като нас.

Жан ме погледна. Мълчеше, откакто го бях скастрила, и сега ми дожаля за него, особено след като забелязах колко е притеснен и че всъщност се притеснява за мен.

— Готова ли си, Велики майсторе? — попита той.

— Да, благодаря, Жан.

— Тогава ми позволи да почукам.

Отвори ни прислужник, облечен в елегантен жакет и с бели ръкавици. Усетих как се ободрявам при вида на извезания му церемониален пояс. Поне бях избрала подходящо място, където ме посрещат както подобава.

Той се поклони и отстъпи назад, за да влезем в двора. Огледах се и забелязах преградените с дъски прозорци и балкони около занемарената градина, покрита с изсъхнали листа, паднали саксии и изпочупени щайги.

В други времена фонтанът щеше да бълбука благозвучно и деликатно чуруликане на нощни птици да внася умиротворение в изтънчената атмосфера на Отел дьо Лозюн. Вече не.

Сега тук бяхме само аз и Жан, прислужникът и маркиз Дьо Пемодан, облечен в роба и сплел ръце пред себе си. Пристъпи напред да ни поздрави, прегърнахме се и го целунах по бузите. Окуражена от домакина и от прислужника в тамплиерските им одеяния, си позволих да повярвам, че тревогите ми са били излишни. Казах си, че вечерта ще мине добре, и странното затишие всъщност е обичайно за Ордена.

— За мен е чест, Велики майсторе — Пемодан произнесе думите твърде безизразно, обърна се припряно и ни поведе бързо през двора.

Тревогите ми веднага се върнаха, десет пъти по-натрапчиви отпреди. Погледнах към Жан, който сбърчи смутено чело.

— Събраха ли се всички, Пемодан? — попитах, докато вървяхме към двукрилата врата, отвеждаща към главната сграда. Прислужникът я отвори и ни въведе вътре.

— Залата е готова за вас, Велики майсторе — отвърна уклончиво той, щом прекрачихме прага и влязохме в сумрачната трапезария с преградени прозорци и мебели, покрити с чаршафи.

Прислужникът затвори двукрилата врата и остана до нея. Пемодан ни поведе към дебела врата в дъното, украсена с изящна дърворезба.

— Тук ли са обаче тамплиерите? — попитах. Гласът ми прозвуча дрезгаво. Гърлото ми бе пресъхнало.

Той не отговори. Дръпна голямата желязна халка и я завъртя. Тя изщрака и резкият звук отекна като изстрел в помещението.

— Мосю Пемодан… — настоях.

Зад вратата имаше каменно стълбище — виеше се надолу, осветено от мъждукащи факли, забити в стената. Оранжевите пламъци танцуваха върху грубите каменни стени.

— Следвайте ме — каза Пемодан, все едно не ме чуваше. Едва сега забелязах, че държи нещо. Кръст.

И толкова. Търпението ми се изчерпа.

— Спри! — заповядах му.

Той прекрачи още едно стъпало, но аз отметнах мантията, извадих сабята си и опрях острието в тила му. Той застина. Зад мен Жан Брюнел също извади меча си.

— Кой е долу, Пемодан? Приятел или враг? — попитах.

Мълчание.

— Не ме предизвиквай, Пемодан — просъсках и върхът на сабята ми се заби предупредително във врата му. — Ако греша, ще ти поискам прошка, но ми се струва, че тук нещо не е наред.

Пемодан въздъхна дълбоко, сякаш от плещите му се свлича бремето на тежка тайна.

— Защото няма никого, мадмоазел — прошепна.

Вледених се.

— Какво? Никой не е дошъл? — смаях се.

— Никой.

Извърнах се към Жан Брюнел, който очевидно не вярваше на ушите си.

— А маркиз Дьо Килмистер? Жан-Жак Калвер и баща му? Маркиз Дьо Симонон? — заизреждах.

Пемодан отмести врат от острието на сабята ми и бавно поклати глава.

— Пемодан? — настоях. — Къде са поддръжниците ми?

Той разпери ръце.

— Знам само, че тази сутрин санкюлотите са нападнали имението на Калвер. Жан-Жак и баща му са загинали в пожара. За другите не знам нищо.

Кръвта изстина в жилите ми.

— Чистка — казах на Брюнел. — Някой избива поддръжниците ми. — Обърнах се отново към Пемодан: — А долу? Убийци ли ме дебнат там?

Той се поизвърна леко към мен.

— Не, мадмоазел. Долу има само документи, които трябва да разгледате.

Втренчен в мен обаче с широко отворени, ужасени очи, той кимна. Нищожна утеха, предполагам, че у този страхлив мъж е останала капчица преданост, за да не позволи да падна в клопката на главорезите.

Извъртях се рязко, избутах Жан Брюнел нагоре по стълбите, затръшнах вратата и спуснах резето. Прислужникът до двукрилата врата ни изгледа, слисан от внезапния обрат на събитията. С Жан прекосихме тичешком трапезарията. Извадих пистолета си и го насочих към прислужника. Обзе ме желание с един куршум да изтрия самодоволното му изражение, но се задоволих да му махна да отвори вратата.

Той се подчини и с Жан излязохме в тъмния двор. Вратата се захлопна зад нас. Наречете го шесто чувство, ала веднага усетих, че ме грози опасност. След миг нещо пристегна врата ми. Разбрах какво е.

С прецизна точност бяха хвърлили примки от балкона над нас. В моя случай не съвсем прецизна точност — клупът се усука около яката ми и не се стегна веднага, предоставяйки ми ценни секунди за действие. Убиецът на Жан Брюнел обаче се бе представил далеч по-добре и въжето се впи в шията му.

Паникьосан, Брюнел изпусна сабята си. Ръцете му се вкопчиха в пристягащата се примка и от ноздрите му се изтръгна хъркане. Лицето му почервеня, а очите му се изцъклиха. Тялото му се изпружи и върховете на обувките му остъргаха плочника.

Замахнах със сабята си към въжето, теглещо го нагоре, но в същия момент моят нападател дръпна рязко настрани и ме отдалечи от него. Безпомощна, видях как Брюнел изплезва език и очите му сякаш изскачат от орбитите. Улових впримчилото ме въже, погледнах нагоре и забелязах тъмните сенки на балкона, управляващи ни като кукловоди.

Провървя ми обаче — под щастлива звезда си родена, Елиз! — защото макар дъхът ми да секна, яката, заплетена под примката, ми позволи да запазя достатъчно присъствие на духа и да замахна отново със сабята — този път не към недостижимото въже на Жан Брюнел, чиито крака подритваха в предсмъртна агония — а към моето.

Срязах го и се строполих на земята. Борейки се за глътка въздух, се претърколих по гръб, дръпнах спусъка на пистолета, насочих го с две ръце към балкона и стрелях.

Гърмежът отекна в двора и предизвика мигновен отклик — тялото на Жан Брюнел, разкривил лице в страховита смъртна маска, тупна като чувал върху плочника. Двата силуета на балкона изчезнаха от погледа ми. Нападението бе приключило — засега.

От сградата долетяха викове. Чух тропот на тичащи крака. През стъклото на двукрилата врата зърнах прислужника — готова съм да се закълна, че не беше зрителна измама — който ме наблюдаваше, спотаен в сенките. Изправих се, залитайки, и се почудих колко са главорезите. Кукловодите от балкона плюс още двама-трима от подземието вероятно. Вляво се отвори друга врата и към мен се втурнаха двама убийци, облечени като санкюлоти.

О, значи в къщата имаше още двама.

Проехтя изстрел и куршумът изсвистя край главата ми. Нямах време да зареждам отново пистолета. Нямах време за каквото и да било, освен да побягна.

Хукнах към пейка под каменната ограда, заслонена от високо дърво. Подскочих, оттласнах се от пейката, улових се за нисък клон и се покатерих несръчно върху него.

Зад мен долетя вик и втори изстрел. Прегърнах ствола на дървото и в същия момент куршумът се заби в кората между разперените ми пръсти. Под щастлива звезда си родена, Елиз! Започнах да се катеря. Ръцете и ботушите ми се плъзгаха, но със сетни сили се качвах нагоре с надеждата да стигна ръба на оградата.

Криво-ляво успях да се прехвърля върху нея. Погледнах надолу обаче и се взрях в ухилените лица на още двама главорези, дебнещи ме пред портата. Усмихваха ми се широко, сякаш казваха: „Пипнахме те“.

Мислеха, че са под мен, а зад мен са другарите им. Мислеха, че съм в капан, и всичко е приключило.

Ала аз ги сварих неподготвени. Скочих върху тях.

Не съм едра, но носех тежки ботуши и размахвах сабя, а и елементът на изненадата бе на моя страна. Покосих единия, докато се спусках надолу, забивайки острието в лицето му. Завъртях се и ритнах по гърлото втория. Той падна на колене с поморавяло лице, стиснал врата си с длани. Извадих сабята си от лицето на първия и я забих в гърдите на втория.

Зад мен отново се чуха викове. Над главата ми се появиха лица, надничащи пред оградата. Побягнах, проправяйки си път през тълпата. Двама преследвачи хукнаха след мен. Продължих да си пробивам път напред, пренебрегвайки ругатните на хората, които разблъсквах. Сниших се до ниска стена край моста.

— Предател! — изкрещя някой. — Изменник на революцията! Спрете червенокосата жена!

— Хванете я! Хванете червенокосата фуста! — заприглася му вторият преследвач.

— Предателка! — проехтя нов вик.

— Поруга трикольора!

След минута-две призивът се разпространи и към мен се заобръщаха глави. Хората забелязаха за пръв път изисканите ми дрехи и погледите им се насочиха към косата ми. Към червената ми коса.

— Ти си! Дръжте я! Предателката е тук! — изкрещя мъж.

Под мен по реката пълзеше шлеп. Мина под моста, натоварен със стока, покрита с брезент. Не знаех какво превозва, ала се молех да е нещо, омекотяващо падането, когато скачаш от мост.

В крайна сметка се оказа все едно дали стоката е мека или не. Скочих, щом ръцете на разгневените граждани се протегнаха към мен, и залитнах настрани. Улучих кораба, но от погрешната страна — откъм корпуса — и от удара дъхът ми секна.

Смътно осъзнах, че пукотът, който чувам, е от счупените ми ребра. После цопнах в мастиленочерната Сена.

Успях да се добера до хижата, разбира се. Стигнах брега, измъкнах се от водата и използвах хаоса, възцарил се след пътешествието на краля до Париж, за да взема кон „назаем“. Препуснах по осеяното с отломки шосе. Движех се срещу тълпата — към Версай — и се стараех да яздя възможно най-внимателно заради счупените ребра.

Дрехите ми бяха мокри и зъбите ми тракаха, когато най-сетне спрях пред лесничейската хижа, плъзнах се от седлото и се добрах до вратата. Бях в окаяно състояние, ала мислех единствено, че съм го предала. Предадох баща си.