Една любов в Париж

Глава I

Тъй като Чарли Мейсън се готвеше да тръгне, майка му следеше загрижено да закуси колкото може по-добре, но синът беше толкова развълнуван, че не му беше до ядене.

Беше 24 декември, а той заминаваше за Париж. Бяха свършили цяла планина от работа, както бива в края на всяко тримесечие, и баща му нямаше защо отново да ходи в кантората, затова го отведе с колата си до гара Виктория. Когато едно задръстване на улицата при Гроусвенър гардънс ги спря за няколко минути, Чарли се изплаши, че може да изпусне влака, нервира се, чак пребледня. Баща му се усмихна:

— Имаш още цял половин час.

Въпреки това Чарли си отдъхна едва когато най-сетне пристигнаха на гарата.

— И тъй, сбогом, момчето ми — каза бащата. Повесели се, но гледай да не вършиш повече глупости, отколкото е възможно.

Параходът влезе в пристанището. При вида на високите сиви, опушени къщи на Кале Чарли изпадна във възторг. Денят беше мрачен, духаше леден вятър. Младият човек мина по перона сякаш не стъпваше по земята. „Златната стрела“, дълъг, разкошен и внушителен, композиран на гарата да го чака, не беше някакъв обикновен влак, а символ на романтичност. Докато още не се беше стъмнило, Чарли гледаше през прозореца, а сърцето му трепереше от радост, когато разпознаваше пейзажи, каквито беше виждал из картинните галерии: дюни със зелени тревисти петна, сиви под оловното небе, сгушени селца от бедняшки къщурки със сламени покриви, а отвъд тях широка, тъжна равнина с изорани ниви и рядко срещани голи дървета. Но денят сякаш бързаше да се откъсне от тази нерадостна картина и когато след известно време Чарли пак погледна, зад полираната махагонова рамка на пулмановия вагон1 съгледа само собствения си образ. Съжали, че не замина със самолет, както бе пожелал, но майка му не се съгласи. Тя съумя да убеди баща му, ме било излишно излагане на опасност да се пътува сред зима със самолет и благоразумният му иначе баща постави на сина си условие — или да пътува с влак, или да си стои у дома.

Естествено Чарли и по-рано беше ходил в Париж най-малко пет-шест пъти, но нито веднъж не беше сам. Баща му пожела да му достави тази особена радост, и то по свои особени съображения: Чарли беше завършил своята първа година в бащината си кантора, а беше издържал и изпитите си, та отсега нататък можеше свободно вече да упражнява професията си. Откакто Чарли се помнеше, родителите му, сестра му Патси и той бяха прекарвали всички свои Коледи все в Годалминг, при братовчедките си Тери-Мейсънови. А пък за да обясним защо Лесли Мейсън се беше усмихнал добродушно една вечер след съвещание с жена си и беше запитал сина си дали няма да предпочете да прекара няколко дни в Париж сам вместо да отиде както обикновено заедно с тях, ще бъде необходимо да се върнем малко назад. Ще бъде необходимо дори да се върнем чак докъм средата на деветнадесетия век. По онова време един трудолюбив и интелигентен мъж на име Сиберт Мейсън, главен градинар в едно голямо имение в Съсекс и женен за готвачката, изтегли своите и нейните спестени пари, купи си няколко нивички северно от Лондон, настани се там като градинар и започна да произвежда зеленчук за лондонския пазар. Макар че тогава беше вече четиридесетгодишен, а и жена му не беше много по-млада, родиха им се общо осем деца. Работата му потръгна отлично: с припечелваните пари той си купуваше все нови и нови нивички от още свободната по онова време земя. Градът нарасна, местата за строеж поскъпнаха и стойността на градината му порасна твърде много. Сиберт Мейсън взе назаем пари от банката, построи редица вили и не след дълго ги даде до една под наем. Ще бъде скучно да се впуснем в по-големи подробности на жизнения му път; достатъчно е да се знае, че когато той почина на осемдесет и четири годишна възраст, тухли и хоросан покриваха вече и нивичките, закупени от него, за да отглежда на тях зеленчук за пазара на Ковънт Гардън, и другите ниви, които беше накупил впоследствие, колкото пъти му се удаваше такава възможност. Сиберт Мейсън се погрижи да даде на децата си онова образование, каквото на самия него не бе съдено да получи. Те се издигнаха до по-високо обществено положение. Той превърна в акционерно дружество своето „Имение Мейсън“, както нарече имота си малко високомерно, а след смъртта му всяко от децата му наследи по известен брой акции. Имението Мейсън се управляваше добре, но не можеше да се равнява с Имението Уестминстър или Портъм, защото се намираше в скромен квартал, а и вилите отдавна бяха изчезнали от него (сега всички сгради в квартала бяха превърнати в дюкяни, складове, фабрики и работнически жилища); въпреки това дългите редици неугледни двуетажни къщи бяха достатъчно доходни и притежателите им имаха възможност да водят господарски живот без никакви лични заслуги и със съвсем малко труд. Сега всички бяха станали джентълмени и лейди. И действително главата на рода — единственото живо дете на най-възрастния син на стария Сиберт (единственият му брат загина във войната, а единствената му сестра загина при злополука по време на лов) — беше станал голям богаташ. Той беше депутат, а по случай юбилея на крал Джордж V го бяха направили и барон. Към собственото си име беше прибавил и името на жена си, та сега беше известен като сър Уилфред Тери-Мейсън. Родът му хранеше надеждата, че в края на краищата сър Уилфред ще бъде повишен и удостоен с титлата лорд като отплата за непоколебимата му вярност към консервативната партия и предвид обстоятелството, че си имаше осигурена избирателна околия.

Лесли Мейсън, най-младият от многобройните внуци на стария Сиберт, беше завършил основно училище, а след това го бяха изпратили в Кеймбридж. Неговият дял от имението му носеше годишен доход от 2000 английски лири, но към тях се прибавяха и хилядата лири, колкото си изкарваше като секретар на дружеството „Имение Мейсън“. Веднъж в годината устройваха годишно събрание. Присъствуваха онези членове от рода, които в момента се намираха в Англия, защото някои от третото поколение служеха на отечеството си в отдалечени краища на империята, а други водеха охолен живот със своите приходи и често предприемаха дълги пътешествия. Сър Уилфред председателствуваше годишните събрания и прочиташе твърде задоволителните доклади, съставяни от счетоводителя.

Лесли Мейсън се интересуваше за много неща от живота. По времето на нашия разказ той беше в началото на петдесетте си години. Висок, с приятно лице и сини очи, с хубави, доста дълги сиви коси и свеж цвят на кожата, той правеше приятно впечатление. По-скоро приличаше на офицер или на колониален губернатор, дошъл в отпуск, отколкото на рентиер-наемодател, та като го гледаше човек, никога не би се досетил, че дядо му е бил градинар, а баба му — готвачка. Чудесно играеше голф (открай време си имаше предостатъчно свободно време за този спорт), а беше и добър стрелец. Но Лесли Мейсън не беше само спортист, а и нещо повече — той проявяваше жив интерес към изкуствата. Останалите членове от рода не страдаха от такива слабости и гледаха на неговите наклонности с насмешлива търпимост. Въпреки това, когато някой от тях по една или друга причина искаше да си купи някоя картина или мебел, допитваха се до него и следваха съветите му. А и твърде естествено беше за него да разбира от такива неща, тъй като се беше оженил за дъщерята на един художник. Джон Пирън, баща на жена му, беше член на Кралската академия и между осемдесетте години и края на деветнадесетия век дълго живя твърде охолно, като рисуваше млади дами в стил рококо, седнали да флиртуват с младежи, облечени според тогавашната мода. Рисуваше ги в градините със старовремски цветя, в сенчести беседки или в стаи, мебелирани с маси и столове, както изискваше модата по онова време. Но когато сега някоя от картините му се появеше при Кристи, тя се продаваше по за 30 шилинга, най-много до две лири. Венеция Мейсън беше наследила от баща си голям брой такива картини, но от дълго време те стояха в един килер потънали в прах, обърнати с нарисуваната страна към стената; защото дори и силната й обич не можеше да убеди Венеция, че тези картини може да минат за нещо повече от чисто и просто отвратителни. Мейсънови ни най-малко не се срамуваха да казват, че бабата на Лесли Мейсън е била готвачка (пред приятели те дори обичаха да се шегуват по този повод), но им ставаше твърде неудобно, когато ставаше дума за Джон Пирън. В домовете на някои от роднините им още висяха по стените негови картини и те бяха като трън в очите на Венеция.

— Виждам, че още държите тука татковата картина — казваше тя. — Не смятате ли, че не отговаря за сегашно време? Окачете я най-добре в някоя от стаите за гости.

— Моят тъст беше много мил старец — обаждаше се Лесли. — Чудесно се държеше, но като художник, за съжаление, беше доста незначителен.

— Да, но баща ми плати добри парици за нея, Цяла лудост ще бъде такава картина, за триста лири, да окачим в някоя непотребна спалня. Но слушайте какво предложение ще ви направя: продавам ви я за сто и петдесет.

Макар че в течение на три поколения бяха станали джентълмени и лейди, Мейсънови не бяха загубили търговския си усет.

По отношение на художествения си вкус по време на семейния си живот Лесли Мейсънови бяха направили голяма крачка напред и бяха окачили по стените на новата си къща в Порчестър Клоз картини от Уилсън Стир, Август Джон, Дънкан Грант и Ванеса Бел. Имаха и една на Утрило, и една на Бюйяр, и двете купени още по времето, когато картините на тези майстори бяха евтини; имаха и по една на Дерен, на Марке и Кирико. В тяхната доста оскъдно мебелирана къща не можеше да се влезе, без човек веднага да забележи, че има работа с хора, вървели в крак с художествения напредък на своето време. Те рядко пропускаха частна художествена изложба и считаха за свой дълг, когато се намират в Париж, да отидат при Розенберг и при търговците на художествени произведения по Рю дьо Сен, за да видят какво ново има там. Истинско влечение изпитваха към картини и ако никога не купуваха картина, чиито качества не са били признати от художествената критика на деня, причината за това се криеше отчасти в скромната им липса на доверие в собствените им разбирания и отчасти на страха им да не се излъжат при покупката. Та нали и картините на Джон Пирън са били хвалени навремето от най-добрите тогавашни критици и се продавали по няколкостотин лири едната! А какво струваха сега? Две-три лири! Такова нещо кара човек да бъде предпазлив. Но те се интересуваха не само от живопис. Големи любители бяха и на музиката. Цяла зима ходеха на симфонични концерти; имаха си свои любими диригенти и никакви обществени задължения не можеха да им попречат, когато идваше ред да чуят концертите им. Веднъж в годината отиваха да чуят „Пръстенът“2. И за двамата беше истинско удоволствие да слушат музика.

Имаха вкус и разбиране. Те бяха редовни посетители на всички премиери в театрите, които даваха пиеси над разбиранията на обикновената публика. Четяха редовно книгите, за които в обществото се говореше. Правеха го не само защото им доставяше удоволствие, но и защото смятаха за твърде важно да бъдат добре осведомени върху художествените произведения на своето време. Искрено се интересуваха от изкуството и би било несправедливо да ги осмивате за това, че вкусът им бил лишен от смелост или разбиранията им от оригиналност. Възможно е в своите преценки да са се придържали към общоприетото, но те съставяха мнението си според най-висшето културно мерило на деня. Не бяха в състояние да направят каквото и да е откритие, но бяха извънредно възприемчиви към чуждите открития. Изоставени сами на себе си, може би никога не биха забелязали, че Сезан е удивителен художник; но щом им обърнаха внимание върху това обстоятелство, още в същия миг най-чистосърдечно го съзнаха. Съвсем не си въобразяваха, че имат изтънчен вкус и в поведението им нямаше и следа от предвзетост.

— Ние сме от обикновената публика, нищо друго — заявяваше Венеция.

— Какво презрение към художника: хората знаят какво им се харесва — добавяше Лесли.

По една щастлива случайност Дебюси им харесваше повече от Артур Съливан, а Вирджиния Уулф повече от Джон Голсуърти.

Художествените им занимания им оставяха малко време за светски живот; не ходеха на гости нито във висшето общество, нито у силните на деня; приятелите им бяха все приятни състоятелни хора, без да са богати, и проявяваха само умерено влечение към духовните неща. Мейсънови не обичаха твърде много официалните приеми; само когато учтивостта го налагаше, даваха по-големи приеми или пък приемаха чужди покани, но обичаха в неделя да им идват приятели на вечеря; гостите им можеха да идват кой с каквото облекло обича; поднасяха им ризото или пържени наденици с пържени картофи. Имаше и хубава музика и сносен бридж. Разговорът биваше изтънчен. Тези вечери бяха толкова приятно скромни, както и самите Мейсънови, и макар всички техни гости да си имаха собствени коли и годишен доход не по-малко от пет хиляди лири, домакините се ласкаеха, че атмосферата беше съвсем бохемска.

Но Лесли Мейсън не се чувствуваше никога тъй щастлив, както когато нямаше ни концерт, ни премиера и можеше да си остане у дома, сред семейството си. Пък и не беше трудно да се разбере защо го правеше. Жена му беше хубава и въпреки напредналите години още не беше изгубила хубостта си. Почти на еднаква височина с него, със сини очи и мека кестенява коса, в която тук-таме вече се показваха първите сиви влакна. Тя проявяваше вече склонност да пълнее, но с високия си ръст можеше да носи с достойнство пълнотата си; впрочем пазеше строга диета, та ограничаваше пълнотата си в рамките на естетичното. Имаше високо чело и открито, вечно усмихнато лице. Макар и да шиеше тоалетите си в Париж (не в някой модерен моден салон, а при една „малка шивачка зад ъгъла“), все пак успяваше винаги да изглежда само като чиста англичанка от главата до петите. Каквото и да облечеше, натурализираше го, тъй да се каже. Често пъти си позволяваше разкоша да си купи някоя шапка от Ребу, но още щом я сложеше на главата, шапката започваше вече да изглежда като че е купена не от Париж, а от „Арми енд нейви сторз“. Външният й вид напълно отговаряше на истинската й природа: истинска жена от средната класа с добро материално положение. Тя се беше омъжила за мъжа си по любов, а и сега още го обичаше. При тъй голямото им сходство във вкусовете съвсем не беше за чудене, че още продължаваха да живеят в такова добро разбирателство. Още в самото начало на семейния си живот бяха стигнали до мълчаливо разбирателство, че тя разбира повече от него от живописта, а той повече от нея от музиката, така че в тези области всеки един от двамата се прекланяше пред съответното мнение на другия. Например когато ставаше дума за последната творба на Пикасо, Лесли казваше:

— Признавам си, доста време мина, докато можах да оценя тази му картина, но Венеция нито за миг не се поколеба и със своя тънък усет веднага долови нейната хубост.

А мисис Мейсън добавяше, че станало нужда три-четири пъти да чуе втората симфония на Сибелиус, докато могла да разбере какво искал Лесли да каже, като твърдял, че тази симфония посвоему стояла не по-долу от тези на Бетховен.

— Разбира се, той има истински усет за музиката. В сравнение с него аз съм почти немузикална.

Лесли и Венеция бяха щастливи не само в своя брак, а и с децата си. Имаха две и смятаха, че две деца са напълно достатъчни — ако е само едно, лесно може да бъде разглезено, а при три-четири разходите са твърде големи и родителите не биха могли да си живеят тъй безгрижно, както им се искаше, а и не биха могли да направят всичко необходимо, за да обезпечат бъдещето на децата си. Те гледаха твърде сериозно на родителските си задължения. Вместо да окачат глупави детски картини в детската стая, те бяха я украсили с репродукции от картините на Ван Гог, Гоген и Мари Лорансен, за да може вкусът на децата им още от най-ранно детство да бъде развит; със същата грижливост бяха подбрали и плочите за детския грамофон. В резултат на това Чарли и Пате и бяха добре запознати с Моцарт, Хайдн, Бетховен и Вагнер преди още да можеха да карат велосипед. Щом пораснаха, започнаха да учат пиано с много добри учители, а Чарли особено прояви много голям талант. И двете деца бяха страстни посетители на концерти, всяка събота отиваха на седмичните концерти и там следяха музиката с партитурите в ръка, или пък по цели часове чакаха ред, за да се докопат до място в галерията на Ковънт Гардън. Родителите им бяха убедени, че е признак на по-голямо въодушевление, ако човек изкупва с известно неудобство насладата си от музиката, та считаха за излишно да дават пари за скъпи места. Лесли Мейсънови нямаха голямо влечение към старите майстори и рядко посещаваха Националната галерия (освен когато някоя новооткупена картина предизвикваше сензация във вестниците), но им се струваше от голямо значение да запознаят децата си с великите художествени творения на миналото. Та щом децата им отраснаха достатъчно, започнаха да ги водят редовно в Националната галерия. Скоро обаче разбраха, че ако искат да доставят истинско удоволствие на децата си, трябва да ги водят в галерията „Тейт“, а там пък забелязаха с удоволствие, че най-модерното най-много допадаше на децата им.

— Просто да ти е драго, като гледаш тези малчугани как им тегли сърцето към Матис — каза веднъж Лесли на жена си, а в добродушните му очи светна усмивка.

Тя го погледна полушеговито-полуукоризнено.

— Сигурно им се виждам старомодна, защото още ми се харесва Моне, те казват, че били чисто и просто картини за шоколадени обвивки.

— В края на краищата ние им възпитахме вкуса. Ако сега се втурнат по посочения от нас път и ни изпреварят, нямаме право да се оплакваме.

Венеция го погледна нежно, с обич.

— Да са живи и здрави, не им се сърдя, разбира се, ако ме смятат за безнадеждно старомодна. А аз ще си харесвам Моне, Мане и Дега, каквото и да си казват те.

Но не само художественото възпитание на децата им беше присърце на Лесли Мейсънови. Те не трябваше да израснат мекушави и трябваше да се занимават колкото може повече със спорт. И двете вече яздеха добре, а Чарли беше сносен и в стрелбата. Патси току-що беше навършила осемнадесет и сега следваше в Музикалната академия. През май трябваше да бъде въведена в обществото и по този случай смятаха да дадат в Кларидж един бал специално за нея. Леди Тери-Мейсън пък щеше да я представи в двореца. Патси беше толкова хубава със сините си очи и руса коса, със стройната си снага, очарователна усмивка и буйна жизнерадост, че сигурно скоро щеше да бъде „отвлечена“. Лесли имаше желание тя да се омъжи за някой млад юрист с политически амбиции. Със своето възпитание и с парите, които някога щеше да наследи, тя щеше да бъде идеална съпруга за такъв мъж. Но тогава щеше да настъпи край на интимния им семеен живот, какъвто заедно си водеха. Край на приятните им задушевни вечери, които четиримата прекарваха заедно в хубавата, добре мебелирана трапезария, украсена с картината от Стир над бюфета Чипъндейл, седнали на трапезата, светнала от кристалните чаши Уотърфорд и от джоржианските сребърни прибори, и обслужвани от гиздавите и сръчни прислужнички; прости английски гозби, безупречно сготвени; а след вечерята и оживения разговор върху изкуството, литературата или театъра — по една чаша порто и после малко музика в приемната и една игра на бридж. Венеция го считаше за егоистично от нейна страна, но се радваше, че поне за Чарли ще минат още няколко години, докато ще може да мисли за женитба.

Чарли се беше родил по време на войната и сега беше на двадесет и три години. Когато Лесли се демобилизира и отиде в Годолминг, за да направи традиционното си посещение при старейшината на рода, сър Уилфред му предложи да запишат Чарли в колежа в Итън. Но Лесли не искаше и да чуе. Не че се страхуваше от материалните жертви, но беше толкова благоразумен, че не искаше да изпрати сина си в училище, където ще му вдъхнат претенции и идеи, несъвместими с бъдещото му положение в живота.

— Аз самият ходих в Ръгби и смятам, че нищо по-добро не мога да направя, освен да изпратя и него там.

— Не знам дали си прав, Лесли. Аз самият пратих момчетата си в Итън, пък не съм от големановците, дума да не става. Но не съм и глупак и знам, че да завърши човек в Итън, значи да има големи обществени предимства в живота.

— Може и да е тъй, но моето положение е съвършено различно от твоето. Ти си много богат човек, Уилфред, и ако всичко върви добре, един ден и в Горната камара ще влезеш. Безспорно прав си, като създаваш на синовете си трамплин, откъдето ще могат да си извоюват място в обществото. При мене нещата стоят съвсем другояче. Макар и да ми е много голяма официалната титла: секретар на „Имението Мейсън“, всъщност не съм нищо друго освен посредник за квартири и Чарли също като мене ще стане такъв посредник.

Говорейки по този начин, Лесли си следваше своя невинна тактика. Благодарение на завещанието, оставено от стария Сиберт, и на разни прищевки на съдбата, за които стана вече дума, сега сър Уилфред притежаваше три осми от имението Мейсън и по такъв начин си имаше осигурен великолепен доход, а приходите му сигурно щяха да станат и още по-големи било защото ловко управляваше имуществото си, било защото стойността на земята все повече се покачваше. Той беше умен и енергичен мъж, а общественото му положение и наследеното богатство му придаваха влияние сред рода, неоспорвано от никого, но въпреки това му доставяше удоволствие, когато признаваха и потвърждаваха пред него това му влияние.

— Не вярвам да говориш сериозно, че синът ти трябвало да поеме твоята работа?

— За мене беше достатъчно добро. Защо да не бъде достатъчно добро и за него? Навън, по света положението изглежда твърде несигурно, та той ще се радва уверен съм да се настани в топло местенце. Хиляда лири на година не са за изпускане. Но ти си глава на рода, ти ще решиш въпроса.

Сър Уилфред махна с ръка скромно в знак на отрицание.

— И аз съм акционер като вас другите, но доколкото зависи от мене, може да заеме службата. Във всеки случай много време ще мине, докато дойде ред да се решава този въпрос, пък дотогава може отдавна да съм вече в гроба.

— Ние сме дълголетен род, ти сигурно ще стигнеш възрастта на стария Сиберт. Но можеш преспокойно да кажеш на другите, че въпросът е вече решен, че моят син ще ме наследи, щом аз се оттегля от служба.

За да разширят кръгозора на децата си, Мейсънови прекарваха празниците в чужбина — зимно време в места, където можеха да се пързалят със ски, лятно време по морски курорти из Южна Франция; пак със същата похвална цел предприеха на два-три пъти пътувания с децата си в Италия и Холандия. Когато Чарли напусна училище, баща му реши, преди да го прати в Кеймбридж, да го изпрати за шест месеца в Тур, където да научи добре френски. Но резултатът от престоя в този прекрасен град се оказа съвсем неочакван и без малко да стане съдбоносен: когато се върна оттам, Чарли заяви, че не искал да отиде в Кеймбридж, а в Париж и имал намерение да стане живописец. Родителите му изгубиха и ума, и дума. Те обичаха изкуството и често казваха, че то било най-ценното нещо в живота им; Лесли пък обичаше да се отдава на философски размишления и изпитваше най-дълбоко уважение към творците на изкуството, защото беше на мнение, че единствено то издигало живота над неговото безсмислие; въпреки това той никога не беше се замислял над възможността някой член на неговия род, а още по-малко неговият собствен син да си избере тъй несигурно поприще и до известна степен извън релсите на живота, а в повечето случаи всичко друго, но не и доходно. Отгоре на всичко, Венеция изобщо не можеше да забрави съдбата на баща си. Би било несправедливо да кажем, че Лесли Мейсънови бяха ужасени от това, че синът им в своя възторг от изкуството се беше увлякъл малко повече, отколкото на тях им се искаше. По-искрени почитатели на изкуството от тях не можеше и да има, но те му се възхищаваха като меценати, макар че едва ли биха могли да се намерят други двама души, такива бохеми по душа като тях, те все пак имаха имението Мейсън зад гърба си, а това обстоятелство естествено трябваше да се има предвид. Тяхното становище към намеренията на Чарли беше съвършено недвусмислено, но им стана ясно, че няма да им бъде съвсем лесно да прокарат своето гледище, без да изглеждат малко непоследователни.

— Просто не мога да си представя откъде му е дошла тази мисъл в главата — заяви Лесли, когато седна с жена си да обсъди този въпрос.

— По наследство, смятам. Най-сетне нали и баща ти беше художник.

Венеция се изчерви и Лесли разбра, че я беше обидил, затова побърза да се поправи.

— Ако има нещо художническо в него, много вероятно е да го има от баба ми. Дядо ми Сиберт имаше обичай да казва, че който не бил хапвал от нейната яхния с месо и лук, не знаел какво нещо е готварско изкуство.

Венеция се разсмя и му прости.

Те толкова добре се познаваха, че не можеха дълго да се сърдят един на друг за такива дребни неща. Децата им ги обичаха и ги слушаха. Пък и двамата бяха на едно мнение, че ще бъде твърде жалко, ако с някоя своя погрешна стъпка разколебаят вярата на Чарли в мъдростта и безпогрешността на родителите му. Младите са нетърпеливи и ако човек им говори много разумно, лесно може да го сметнат за стара бъбрица.

— Няма да бъде разумно просто да кажем „не“ — произнесе Венеция. — Ако му се противопоставим, може да стане по-упорит.

— Положението е деликатно, съгласен съм с тебе.

Положението стана още по-тежко, защото Чарли донесе от Тур някои свои рисунки, а баща му и майка му така се бяха произнесли за тях, че сега мъчно можеха да си вземат думите назад. Бяха се произнесли като любящи родители, а не като познавачи.

— Можеш да заведеш Чарли горе, на тавана, и да му покажеш татковите картини. Трябва да го направиш колкото може по-внимателно, да не бие в очи, а когато ми падне удобен случай, и аз ще говоря с него.

Удобният случай дойде скоро. Лесли седеше в дневната, подредена за децата, за да си имат своя отделна стая. Стените бяха украсени с репродукции от Ван Гог и Гоген, които едно време бяха окачени в детската стая. Чарли рисуваше един букет пъстри цветя, поставени в зелена ваза.

— Аз смятам, че трябва да поръчаме рамки на твоите картини, които ти донесе от Франция, и да ги окачим вместо тези репродукции. Я ми ги покажи да ги видя — обади се по едно време бащата.

Една от тях представляваше три ябълки върху бяло-синя чиния.

— Действително съвсем не е лошо — заяви Лесли. — Виждал съм стотици картини с три ябълки върху бяло-синя чиния и право да ти кажа, твоята съвсем не е по-лоша от повечето от тях — той се засмя под мустак. — Горкият Сезан! Колко много би се чудил, ако знаеше колко хиляди художници са копирали тази му картина!

Друга картина натюрморт представляваше една бутилка червено вино, един пакет френски цигари в синя опаковка, няколко чифта бели ръкавици, прегънат вестник и една цигулка. Предметите бяха поставени върху маса с покривка на бяло-зелени квадрати.

— Много хубаво! Тази картина много обещава!

— Наистина ли го казваш, татко?

— Разбира се. Естествено не е много оригинално. Всеки художник си има дузини такива картини, но ти нито един урок по рисуване не си вземал и затова са наистина чудесни. Личи си, че си наследил нещо от таланта на дядо си. Виждал си неговите картини, нали?

— Едва преди няколко дни. Мама ми ги показа. Ужасни са!

— Да, сигурно. Но едно време не са ги смятали за ужасни. Хвалили ги, плащали за тях скъпо. По всяка вероятност след петдесет години също тъй ужасни ще бъдат и много от тези работи, на които днес се възхищаваме. Това е най-лошото в изкуството: в него няма място за второ качество.

— Човек никога не може да знае какво ще стане от него, ако не е опитал.

— Разбира се, че не може. А ти, ако искаш да се заловиш с живопис като професия, майка ти и аз ще бъдем последните на света да ти пречим. Ти много добре знаеш какво значи за нас изкуството.

— Нищо друго на света така много не ми се иска, както да рисувам.

— Твоят дял от имението Мейсън винаги ще ти дава достатъчно приходи, за да можеш да преживяваш скромно, а има и толкова любители, които са си създали доста хубавичко име на художници.

— Да, но аз не искам да стана любител.

— Не е много лесно човек да стане нещо повече, когато има само хиляда и петстотин лири зад гърба си. Право да ти кажа, до известна степен бих се разочаровал. Аз пазя за тебе службата секретар на имението Мейсън и изобщо не се съмнявам, че твоите братовчеди ще се втурнат презглава да я заемат, ако остане незаета. Аз самият предпочитам да си бъда добър търговец, отколкото посредствен живописец. Но това няма значение. Аз само едно искам — да бъдеш щастлив, а съвсем не е изключено ти да станеш по-добър художник от дядо си.

Настъпи кратко мълчание. Лесли изгледа сина си с бащинска обич.

— Само една молба имам към тебе. Дядо ми започнал като градинар, а жена му била готвачка. Много слабо си спомням за него, но той трябва да е бил нещо като неогладен диамант. Казват, че били нужни три поколения, за да се създаде един джентълмен; във всеки случай аз не ям граха с нож. Ти си вече от четвъртото поколение. Може да го сметнеш за надутост от моя страна, но аз не искам ти да слезеш по-ниско в обществено отношение. Моето желание е да отидеш в Кеймбридж и да издържиш изпитите си… пък после имаш благословията ми за Париж и живопис.

Чарли намери предложението за великолепно и го прие на драго сърце. В Кеймбридж прекара твърде приятно. Не му се удаде твърде голяма възможност да рисува, но попадна в един кръг от приятели, които се интересуваха от театър, и написа през първата си година цяла редица едноактови пиески. Играха ги в А.Д.К. и Лесли Мейсънови отиваха в Кеймбридж, за да ги видят. По-късно Чарли се запозна с някакъв „дон“, даровит музикант. Чарли свиреше на пиано по-добре от повечето си другари и той и новият му приятел свиреха заедно. Започна да учи хармония и контрапункт, а след сериозно обсъждане реши да стане по-скоро музикант, отколкото живописец. Баща му се съгласи веднага, но когато Чарли издържа изпитите си, бащата отпътува за две седмици в Норвегия на разходка и риболов. Два-три дни преди да се завърнат, Венеция получи от Лесли телеграма с една-единствена думичка: „Еврика“. Въпреки доброто им образование и двамата нямаха представа какво точно означаваше тази дума, но смисълът й беше напълно ясен за получателката, а в края на краищата точно тази е целта на всеки език. Майката си отдъхна с облекчение. През септември Чарли бе изпратен за четири месеца в счетоводната фирма, която завеждаше и счетоводството на имението Мейсън, та там понаучи малко от счетоводството, а за Нова година постъпи в бащината си кантора, в Линкълнс-Ин-Филдз. А за да възнагради сина си за усърдието му, проявено през първата му година, бащата сложи двадесет и пет лири в джоба му и го изпрати в Париж. Да се повесели там. А и самият Чарли бе твърдо решил именно така да направи.