Една любов в Париж

Глава III

Застанаха пред вратата — скромна врата на къща с прилична външност. Отвори им негър в турско облекло, а когато влязоха в тесния, слабо осветен коридор, от една стая се показа някаква дама. Тя им хвърли бърз, студен поглед, но щом позна Саймън, веднага стана любезна. Ръкуваха се приятелски.

— Нейна милост е мадмоазел Ернестина — каза Саймън и се обърна към нея:

— Приятелят ми току-що пристигна от Лондон. Иска да се позапознае с живота.

— Тогава сте го довели тъкмо където трябва.

Тя отправи към Чарли мил поглед. Чарли видя пред себе си една дама вероятно във втората половина на тридесетте си години, хубава, с доста студено, строго изражение на лицето, с прав нос, тънки, изрисувани устни и остра, издадена напред брадичка; беше облечена с прилепнал тъмен костюм с доста мъжка кройка. Носеше висока яка и вратовръзка, прикрепена вместо игла със значката на известен английски полк.

— Хубав е — отсече. — На дамите тук ще им бъде приятно да се запознаят с него.

— Къде е мадам тази вечер?

— Отиде си в къщи, за да прекара празниците сред домашните си. Аз я замествам.

— Можем ли да влезем?

— Моля. Нали знаете пътя?

Двамата младежи минаха през коридора и след като отвориха една врата, се озоваха в голяма зала, боядисана в разкошен златист цвят, също като турска баня. Покрай стените бяха наредени дивани, а пред тях малки масички и столове. Имаше доста хора, повечето в обикновено облекло, но някои в смокинг, мъже по двама и по трима на маса, а на една маса смесена компания, дамите във вечерен тоалет, дошли очевидно от желание да видят едно такова прочуто нощно увеселително заведение на Париж. Келнери в турско облекло прислужваха или стояха из залата. На един подиум се намираше оркестърът — пианист, цигулар и саксофонист. Две пейки, поставени една срещу друга, се простираха чак до дансинга; на тях седяха десетина-дванадесет момичета. Всички носеха турски пантофи, но с високи токове, шалвари от някаква лъскава материя и малки чалми на главата. От кръста нагоре всички девойки бяха голи. Други девойки, облечени по същия начин, седяха заедно с мъже, които ги черпеха с разни питиета.

Саймън и Чарли седнаха на една маса и си поръчаха бутилка шампанско. Музиката засвири. Трима-четирима от мъжете станаха, отидоха до пейките и си поканиха от там дами за танцуване. Останалите девойки си образуваха двойки помежду си и също се впуснаха да танцуват. Те си разменяха бегли забележки и подхвърляха насърчителни погледи към мъжете, седнали край масите. Ясно беше, че компанията с елегантните дами събуждаше у тях интерес от друг характер. С изключение на това, че девойките бяха полуголи, „Сарай“ с нищо не се различаваше от който и да е друг парижки танцувален салон, още повече, че имаше и достатъчно място, за да може удобно да се танцува. Чарли забеляза, че на една съседна маса седяха двама мъже с чанти и по време на разговора вадеха от тях разни книжа и с такова увлечение водеха търговския си разговор, като че ли се намираха не в такова увеселително заведение, а в някое кафене. След известно време един кавалер от компанията на любопитните посетители се приближи до две момичета, които танцуваха заедно, и им каза нещо. Момичетата веднага спряха и го последваха до масата, откъдето беше дошъл. Тогава от масата стана една дама с чудно хубава черна рокля и смарагдова огърлица на шията и започна да танцува с една от девойките. Другата девойка се върна на пейката и седна. От дъното на салона се зададе управителката на заведението, дамата с мъжкия костюм, и дойде при Саймън и Чарли.

— Е, как е, приятелят ви намери ли някоя девойка, която да го заинтересува?

— Седнете при нас за минутка да пийнем нещо. Той още се оглежда. Нощта е дълга.

Мадмоазел Ернестина седна и си поръча чаша оранжада, когато Саймън повика келнера.

— Съжалявам, че дойдохте на такава тиха вечер. Знаете, срещу Коледа мнозина трябва да си останат вкъщи. Но скоро ще имаме по-голямо оживление. Цели тълпи англичани са дошли в Париж за празниците. Четох във вестника, че „Златната стрела“ пътувал с три композиции. Вие, англичаните, сте голям народ. Имате пари.

Чарли се чувствуваше малко неловко и не продума нито дума, а дамата запита Саймън дали приятелят му разбира френски.

— Разбира се. Шест месеца стоя в Тур, за да го научи.

— Каква чудна област! Миналото лято, по време на отпуска ми, отидох там с автомобил и посетих всички замъци. Анжела е от Тур. Може да му е приятно на вашия приятел да танцува с нея — тя се обърна към Чарли: — Вие танцувате, нали?

— Да, с голямо удоволствие.

— Тя е много добре възпитана и произхожда от лично семейство. Посетих родителите й, когато бях в Тур, и те ми благодариха за всичко, което съм направила за дъщеря им. Много порядъчни хора. Не бива да допускате, че тук приемаме която и да е. Мадам е много строга в избора. Ние се ползуваме с добро име и искаме да го запазим. Всички тези момичета произхождат от семейства, които се ползват с голямо уважение в своите градчета. По тази причина предпочитат да работят в Париж, защото естествено не искат да причиняват неприятности на родителите си. Животът е тежък, човек трябва да изкарва препитанието си както може. Разбира се, не твърдя, че принадлежат към аристокрацията, но аристокрацията във Франция е покварена до мозъка на костите. Лично аз ценя добрата френска буржоазия много по-високо. Тя е гръбнакът на страната.

Модмоазел Ернестина правеше впечатление на разумна жена, със здрави разбирания. Човек долавяше, че напълно си струваше труда да изслуша гледищата й по социалните въпроси на деня. Тя погледна ръката на Саймън и като се обърна към Чарли, каза:

— Винаги се радвам, когато мосю Саймън идва. Добър приятел е на заведението. Не идва твърде често, но когато дойде, държи се като джентълмен. Никога не се напива, както мнозина наши сънародници, и човек може да разговаря с него за интересни неща. Винаги се радваме, когато идват журналисти. Често ми се струва, че водим малко затворен живот. Човек има нужда понякога да поговори с някого, който се намира в центъра на събитията. По такъв начин се откъсва от вечното еднообразие на всекидневието. Симпатичен човек е вашият приятел.

Тази сряда Саймън се държеше естествено и сърдечно, като че ли си беше у дома. Когато театралничеше, добре си играеше ролята. Човек оставаше с впечатление, че той долавяше някаква забележителна връзка между себе си и управителката на този публичен дом.

— Веднъж ме заведе на генерална репетиция на „Комеди франсез“. Цял Париж беше там. Академици, министри, генерали. Просто се смаях.

— А аз мога да добавя, че нито една дама не изглеждаше по-шик от вас. Репутацията ми порасна, като ме видяха заедно с вас.

— Щяхте да умрете от смях, ако бяхте видял какви физиономии направиха видните господа, които ме познават от „Сарай“, като ме видяха под ръка с мосю Саймън!

Чарли знаеше, че със своя злъчен хумор Саймън обичаше да си устройва такива шеги, като тази например — да се появи с подобна дама сред висшето общество. Поговориха още малко и Саймън каза:

— Слушайте, мила. Дошъл съм тук да намеря нещо особено за моя приятел — нали за първи път идва тук. Как мислите, да му представим ли княгинята? Не смятате ли, че ще му се хареса?

Усмивка озари строгото лице на мадмоазел Ернестина и тя се обърна към Чарли с весел поглед.

— Чудесна идея! Във всеки случай ще бъде нещо ново за вас! Тя е хубава жена.

— Изпратете тогава да я повикат. Нека да изпие чаша шампанско с нас.

Мадмоазел Ернестина повика един келнер.

— Кажи на принцеса Олга да дойде — после към Чарли: — Рускиня е. Естествено след революцията, просто очите си не можем да отворим от рускини. До гуша ни идват със славянския си темперамент. Известно време бяха интересни за клиентите ни, но сега им се наситиха. А освен това тези руснаци не са и сериозни хора. Само крещят и се карат. Варвари са всъщност и не знаят как да се държат. Но княгиня Олга е съвсем друга. Има си принципи, личи, че е с добро възпитание. Има нещо в нея, не може да й се отрече.

Докато тя разказваше, Чарли видя как келнерът се доближи до едно от момичетата, насядали на пейките, и й каза нещо. Чарли се беше оглеждал вече и още преди това я беше забелязал. Тя седеше на мястото си твърде кротко; човек би казал, че дори не чуваше и не виждаше какво ставаше около нея. Сега девойката стана, хвърли един поглед към масите и бавно се приближи. Някакво особено равнодушие се долавяше в походката й. Когато стигна до масата, девойката поздрави Саймън с лека усмивка и се ръкува.

— Видях ви като идвахте — каза тя, докато сядаше.

Саймън я запита дали ще изпие чаша шампанско.

— Моля.

— Господинът е мой приятел, има желание да се запознае с вас.

— Много съм поласкана.

Тя хвърли към Чарли поглед без следа от усмивка в него и продължи да го оглежда известно време, което му се видя болезнено дълго, но в очите й не заговори нито приветствие, нито насърчение; пълното й равнодушие би могло да бъде почти обидно.

— Хубав е — обади се най-сетне тя, а Чарли се усмихна свенливо. Сега по устните на рускинята се появи съвсем слаба следа от усмивка.

— На добър човек ми изглежда.

Чалмичката и шалварите на рускинята бяха от светлосиня прозрачна материя, гъсто осеяна със сребърни звездички. Не беше много висока. Лицето й беше ярко гримирано: бузите силно начервени, устните — тъмночервени, клепачите сини, веждите и миглите — черни. Съвсем не беше хубава, най-много миловидна, с доста изпъкнали лицеви кости, месесто малко носле и очи, нито хлътнали в кухините си, нито изпъкнали, а тъй да се каже, наравно с лицето, като прозорци, поставени на една равнина със стената. Очите й бяха големи и сини, а синият им цвят беше толкова силно подчертан от цвета на чалмичката и въглена на веждите и миглите; че очите й почти блестяха като пламък. Имаше стройно, изящно тънко тяло, чиято кожа беше бледокехлибарена, коприненонежна. Гърдите й бяха малки и заоблени, момински, с изпъкнали розови пъпчици.

— Защо не поканиш княгинята на танц, Чарли? — запита Саймън.

— Ще обичате ли? — запита я той.

Тя повдигна рамене едва доловимо и стана. В същото време мадмоазел Ернестина каза, че имала работа и се сбогува. За Чарли бе съвсем ново и възбуждащо преживяване танцът с полугола девойка. Дъхът му почти секна, когато почувствува голите й гърди върху тялото си. Ръката, която улови в своята, беше малка и мека. Но той беше благовъзпитан младеж с добри обноски и сметна за прилично да поведе вежлив разговор, както би направил с всяка друга девойка, с която току-що се е запознал и за пръв път танцува с нея. Тя му отговори не без желание, но той остана с впечатление, че не обръщаше някакво особено внимание на думите му. Очите й блуждаеха из залата, но с нищо не издаваше, че нещо е разбудило у нея любопитство. Когато я притисна малко по-силничко към себе си, тя прие това по-интимно държание без ни най-малкия признак, че изобщо го е забелязала. Тя просто остави кавалера си да прави каквото иска. Музиката престана да свири и те се върнаха на масата си. Саймън седеше сам.

— Е, как е? Хубаво ли танцува тя? — запита той на английски.

— Не особено.

Девойката изведнъж се разсмя — първият признак на вълнение от нейна страна. Смехът й беше непринуден и весел.

— Съжалявам много, нямах настроение — каза тя на английски. — Мога и по-добре да танцувам, следващия път ще ви го докажа.

Чарли се изчерви.

— Не знаех, че говорите английски. Иначе не бих го казал.

— Но е самата истина. Когато човек танцува толкова хубаво като вас, има право да очаква и дамата му да танцува добре.

Дотогава бяха говорили на френски. Чарли не говореше много правилно, но доста свободно, а произношението му беше добро. Тя говореше отлично, но с руския припевен изговор, който придава на езика известна чуждестранна монотонност. Английският й език не беше лош.

— Княгинята е отрасла в Англия — каза Саймън.

— Двегодишна съм била, когато съм отишла там. В Англия останах до четиринадесетата си година. След това не съм имала много възможност да говоря английски и виждам, че много неща съм забравила.

— Къде живеехте в Англия?

— В Лондон. Лаброк гров. Чарлот стрийт. Все където беше евтино.

— Сега ще ви оставя сами, гълъбчета — заяви Саймън. — Ще се видим утре, Чарли.

— Няма ли да дойдеш на литургията?

— Не.

Той кимна едва с глава за сбогом и се отдалечи.

— Отдавна ли се познавате с мосю Саймън? — запита княгинята.

— Най-старият ми приятел.

— Обичате ли го?

— Естествено.

— Много се различава от вас. Бих казала, че никога не бихте могли да се привържете към човек като него.

— Той е необикновено умно момче. И винаги ми е бил много добър приятел.

Тя отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но изглежда, се поколеба и премълча. Музиката засвири отново.

— Искате ли още веднъж да опитате с мене? — запита го тя. — Искам да ви покажа, че мога да танцувам, когато имам желание.

Може да се е дължало на това, че Саймън си беше отишъл, но тя по-малко се притесняваше, а може и любопитството й да е било пробудено от нещо в държанието на Чарли — вероятно смущението му, когато разбра, че тя говори английски, но този път ясно се долавяше известна промяна в поведението на девойката. Сега тя прояви към него известна дружелюбност — неочаквана и привлекателна. Докато танцуваха, тя му заговори почти весело. Върна се назад, към спомените за детството си, разказа му с жесток хумор в каква мизерия живели тя и родителите й в евтините наемни лондонски жилища. А сега, понеже правеше усилия да се нагоди към танцуването на Чарли, девойката танцуваше много добре. Пак седнаха на своята маса, а Чарли погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Той не можеше да реши какво да прави. У дома, в Англия, често беше чувал да разказват за църковната музика в „Свети Евстатий“ и не можеше да пропусне сега възможността да чуе там коледната литургия. Възбуденото съзнание, че се намира в Париж, разговорът му със Саймън, посещението в „Сарай“, изпитото шампанско — всичко това го беше настроило твърде странно и той изпитваше нужда да послуша музика. Това му желание беше не по-малко силно от телесното му влечение към девойката, с която току-що беше танцувал. Виждаше му се глупаво тъкмо в този миг и по такава причина да се маха оттук. Но си беше истина: искаше му се да отиде, а нямаше защо хората да знаят къде отива.

— Слушайте — каза той с пленителна усмивка. — Трябва да изляза за един час. Но пак ще се върна — непременно. Ще ви намеря ли тогава тука?

— Аз цяла нощ съм тука.

— И ще стоите ли свободна за мене?

— Защо трябва да излезете?

Той се усмихна с известно смущение.

— Може да ви се види глупаво, но моят приятел ми даде два билета за среднощната литургия в „Свети Евстатий“, а може да не ми се удаде друг случай да я чуя.

— С кого ще отидете?

— Сам.

— Искате ли да ме вземете?

— Вас? А можете ли да напуснете?

— Мога да наредя с мадмоазел Ернестина. Дайте ми двеста франка и аз ще уредя всичко.

Чарли я изгледа колебливо. С голата горна половина на тялото, с гримираното си лице, със светлосинята си чалмичка и с шалварите си тя съвсем не му се виждаше като подходяща дама, за да я заведе със себе си на черква. Тя забеляза погледа му и се разсмя.

— Душа давам, за да дойда с вас. Вземете ме! За десет минутки мога да се преоблека. Толкова много ще се радвам!

— Добре!

Той й даде парите и тя го помоли да почака навън, в коридора, и бързо се отдалечи. Той плати виното, зачака с часовника в ръка да изминат десет минути и излезе.

Когато излезе в коридора, една девойка се приближи до него.

— Както виждате, не ви накарах да ме чакате. Обясних всичко на мадмоазел. Тя и без това ни смята нас, руснаците, за ненормални.

Той я позна едва когато му заговори. Сега тя носеше кафяв костюм с плъстена шапка. Беше си махнала грима от лицето, дори и червилото от устните, а очите й изпод тънките светли черти на оскубаните й вежди не изглеждаха нито тъй големи, нито тъй сини, както преди това. В кафявия си костюм, добре ушит, но евтин, тя по нищо не се различаваше от другите жени. Човек преспокойно можеше да я вземе за някоя продавачка, каквито се срещат на тълпи вечер или по обед из малките странични улички, когато излизат през задните врати на големите магазини. Едва ли можеше да бъде наречена хубава, но изглеждаше твърде млада, а в поведението й имаше толкова голямо смирение, че веднага допадна на Чарли.

— Обичате ли музиката, княгиньо? — запита я той, докато се качваха в едно такси.

Той просто не знаеше как да я нарича. Защото, макар че беше проститутка, на него му се струваше неучтиво при нейното обществено положение като княгиня след толкова кратко познанство да се обръща вече към нея с малкото й име Олга. А щом като условията на живота я бяха тласнали толкова ниско, той смяташе, че е толкова повече задължен да се отнася с уважение към нея.

— Никаква княгиня не съм, мога да ви се доверя, и не се казвам Олга. В „Сарай“ ме наричат така, защото мнозина от клиентите се чувствуват поласкани при мисълта, че са спали с княгиня. А пък Олга ми казват, защото само това руско име знаят, а може би и Саша… Баща ми беше професор по политическа икономия в Санкт-Петербургския университет, а майка ми е дъщеря на митнически чиновник.

— И какво е истинското ви име?

— Лидия.

Пристигнаха, когато литургията тъкмо започваше. Черквата беше препълнена, нямаше никаква надежда да си намерят място. Беше страшно студено и Чарли запита девойката, дали не иска да се наметне с неговия балтон. Тя поклати глава, без да отговори. Помещението беше осветено като ден с обикновени електрически крушки, а те хвърляха студена светлина върху сводовете, колоните и пъстрата навалица на богомолците. Хорът беше ярко осветен. Намериха си място до една колона, в чиято сянка се чувствуваха отделени от тълпата. На подиум се намираше оркестърът. В олтара се виждаха свещеници в блестящи одежди. Според Чарли музиката беше малко изкуствено тържествена, затова се заслуша с известно разочарование. Тя не можа да го завладее, както беше очаквал, а солистите с металическите си оперни гласове не можаха да го трогнат. Стори му се, че се намира на представление, а не на религиозна служба; никакво благоговение не можа да го овладее. Въпреки това се радваше, че не бе пропуснал случая да дойде. Мракът, сред който електрическата светлина се открояваше като с огнен меч; строгостта на готическите линии, сред която ярката светлина се очертаваше още по-рязко; мекият блясък на олтара с неговите безброй свещи; изпълняваната от свещениците служба, чието значение му беше чуждо; мълчаливата навалица, която не вземаше участие, а сякаш нещо очакваше; миризмата на мокри дрехи и благоуханието на тамяна; суровият студ, надвиснал над всичко като нещо невидимо, застрашително — всичко това не събуждаше у него религиозно обаяние, а един вид мистични тръпки, чиито корени трябваше да се търсят някъде дълбоко в произхода на човешкия род. Нервите му бяха напрегнати, а когато хорът изведнъж подхвана гръмливо „Адесте фиделис“, съпровождан от целия оркестър, душата на Чарли бе обзета от ликуваща радост, която той съвсем не можеше да си обясни. После едно момче запя някакъв псалм; тънкият му звънлив глас се издигна сред тишината, а звуците затрепкаха, отекнаха в сводовете — отначало колебливо, като че ли певецът не беше уверен в себе си — и започнаха да се сипят обратно, както бистрата като сълза вода на планински ручей се сипе върху белите камъни; после, когато певецът доби по-голяма увереност, сякаш грамадни, тъмни ръце подхванаха звуците и ги понесоха към извитите сводове на готическите дъги и в нощта над сводестия покрив. Чарли изведнъж забеляза, че Лидия плачеше, свита до него. Той се трогна, но с вежливата си английска сдържаност се престори, че нищо не вижда; той си помисли, че сумрачната черква и ясният звучен глас на момчето сигурно са събудили в душата й внезапно чувство на срам. Той беше младеж, надарен с богато въображение и беше чел много романи, затова можеше да отгатне какво ставаше в душата й — представяше си го и го обзе силно състрадание. Въпреки всичко му се стори твърде показателно, че можеше толкова силно да се трогва от такава, съвсем не първокласна музика. Но след малко девойката започна да се тресе от силни ридания и той не можеше вече да се преструва, че не забелязва. Улови я за ръката, за да изрази съчувствието си, но тя отдръпна ръката си рязко, почти грубо. Той започна да се чувствува неловко. Сега тя толкова силно плачеше, че и околните богомолци щяха да забележат. Тя даваше воля на чувствата си пред всички хора, затова той се почувствува засрамен.

— Искате ли да си отидем? — прошепна той.

Тя поклати недоволно глава. Риданията й започнаха да стават още по-конвулсивни. Изведнъж се отпусна на колене, закри лицето си с ръце и даде воля на плача си. Сега тя изглеждаше страшно сломена и затворена в себе си, като купчинка захвърлени дрехи; ако не се виждаха раменете й, които се разтърсваха от нейните ридания, човек би помислил, че е припаднала. Тъй сгушена, тя лежеше в подножието на високата колона, а Чарли, нещастен от смущение, застана пред нея и се опита да я закрие от погледа на другите. Той виждаше как хората хвърляха любопитни погледи към нея, а и към него. Ядоса се при мисълта какво може да си помислят. Музикантите престанаха да свирят, хорът замлъкна, в настъпилата тишина се долавяше нещо трогателно, благоговейно. Богомолци се тълпяха на редици пред олтара, за да се причестят, да получат светата нафора, която свещеникът раздаваше. От тактичност Чарли не се обърна към Лидия, а задържа погледа си върху ярко осветения амвон. Но когато девойката се поизправи, той долови движенията й. Тя се обърна към колоната, вдигна ръката си нагоре и закри лицето си с извивката на лакътя. Силният й плач я беше изтощил, но както беше клекнала, подпряна с една ръка върху твърдия мрамор, с колене, прегънати върху студения под. Стойката й изразяваше болезнена безнадеждност, още по-непоносима, отколкото когато девойката лежеше на пода сломена и съкрушена, като човек, поразен от насилствена смърт.

Божествената служба приближаваше към своя край. Органът и оркестърът се сляха в заключителните акорди, а към вратите се изтегляше все по-голям поток от хора, които искаха да се доберат до своите коли или да намерят такси. После службата свърши и всички се раздвижиха. Чарли зачака, докато около тях се освободи място, докато и последните групи се струпаха пред изхода. Тогава докосна девойката по рамото.

— Елате. Трябва да си ходим вече.

Той я обгърна с ръка и я изправи на крака. Тя се подчини с наведени встрани очи. Той притегли ръката й под своята, преведе я през черквата и пак зачака, докато най-сетне останаха само неколцина богомолци.

— Искате ли да повървите няколко крачки?

— Не, толкова съм уморена. Вземете такси.

Въпреки това наложи се малко да повървят, защото не можаха веднага да намерят такси. Когато стигнаха до една улична лампа, девойката се спря, извади огледалце и се огледа. Очите й бяха подути. Тя извади от чантата си пухчето за пудрене и го прекара по лицето си.

— Страхувам се, че пудрата няма да ви помогне много — каза той и се усмихна добродушно. — Да отидем някъде да пийнем нещо. Не можете да се покажете така в „Сарай“.

— Когато плача, очите ми се подуват винаги. Часове минават, докато спаднат.

В този момент мина едно такси и Чарли го спря.

— Къде да отидем?

— Все ми е едно. В „Селект“. Булевард „Монпарнас“.

Той каза адреса и минаха от другата страна на реката. Когато пристигнаха, Чарли се поколеба, защото избраното от Лидия заведение беше препълнено, но тя слезе от автомобила и той я последва. Въпреки че беше студено, на терасата бяха седнали много хора. Намериха си място вътре.

— Искам да отида да си измия очите.

След няколко минути тя се върна и седна до него. Беше нахлупила шапката си колкото е възможно повече, за да прикрие подутите си клепачи и се беше напудрила, но не беше сложила никакъв грим, затова лицето й беше бледо. Беше напълно спокойна. С нито една дума не загатна за своя плач, като че ли го смяташе за нещо напълно естествено и че няма нужда от никакво извинение.

— Много съм гладна — каза тя. — Вие сигурно също.

Чарли беше огладнял като вълк и докато я чакаше, беше си помислил дали няма да бъде нетактично в нейно присъствие да си поръча шунка с яйца. Когато чу, че и тя била много гладна, той си отдъхна с облекчение. Оказа се, че и тя искала шунка с яйца. Когато Чарли поръча една бутилка шампанско, защото мислеше, че девойката има нужда от нещо да подкрепи силите си, тя не позволи.

— Защо ще си хвърляте парите тъй на вятъра? Я най-добре да пием бира!

Изядоха с голяма охота простата си вечеря. Тя взе малко участие в разговора. Със своите добри обноски Чарли се опита да поведе вежлив разговор, но тя не го насърчи и след известно време и той млъкна. Когато свършиха с яденето и изпиха кафето си, той запита Лидия какво смята да прави.

— Иска ми се да постоя тука. Имам слабост към това заведение. Приятно и непринудено е тука. Обичам да гледам хората, които идват.

— Добре, тогава да останем.

Не така той си беше представял първата си нощ в Париж. Защо направи тази глупост да я вземе със себе си на среднощната литургия? Сега сърце не му даваше да бъде суров към нея. Но може девойката да е доловила нещо в тона на отговора му, защото се сепна и се обърна да го погледне право в лицето. Направи го със същата усмивка, която той на два-три пъти беше забелязал у нея. Някаква особена усмивка. Тя почти не раздвижваше устните й; невесела усмивка, но в нея се долавяше известна душевна доброта и по-скоро ирония, отколкото веселост. Странна и колеблива усмивка, търпелива, с известен оттенък на разочарование.

— Вероятно за вас не е много забавно да стоите тука. Защо не се върнете в „Сарай“, а мене да ме оставите тук?

— Не! Какво говорите!

— Трябва да знаете, че не ми тежи да си седя сама. Аз често идвам и седя по цели часове. Вие сте дошъл в Париж да се забавлявате. Лудост ще бъде от ваша страна да си губите времето с мене.

— Ако не скучаете, по-приятно ми е да стоя тук с вас.

— Защо? — тя внезапно му хвърли поглед, пълен с презрение. — Да не би да обичате да проявявате благородство и да правите жертви? Или ме съжалявате, или го правите само от любопитство?

— Защо да ви съжалявам? И защо да бъда любопитен? — той искаше да й даде да разбере, че не сега за пръв път има работа с проститутка, а и тя да не си въобразява, че може да му направи впечатление с някаква история за живота си, сигурно тъжна и по всяка вероятност измислена. Лидия го загледа с недоверие и изненада.

— Какво ви разказа нашият приятел Саймън за мене?

— Нищо.

— Защо се изчервихте, като ми го казахте?

Всъщност Саймън му беше казал, че тя е много приятна женичка и сигурно нямало да го разочарова, но той нямаше желание в този момент да й го каже. С бледото си лице и подутите си клепачи, с жалкия си кафяв костюм и с черната си плъстена шапка в нея нямаше нищо, което би могло да напомни за онова екзотично своеобразно същество в сините турски шалвари, голо от кръста нагоре. Сега тя беше съвършено различна, спокойна, почтена и с вид на моралистка, затова на Чарли му се струваше също тъй непонятно как би могъл да спи с нея, както и с някоя от младите учителки от бившето училище на Патси. Лидия потъна в мълчание. Изглеждаше унесена в мечти. Когато най-сетне отново заговори, не го направи като продължение на разговора, а сякаш поднови нишката на собствените си мисли.

— Причината за плача ми преди малко в черквата не е това, което предполагате. За него аз достатъчно съм плакала. Бог ми е свидетел, но днес беше за нещо съвсем друго. Толкова самотна се чувствувах! Всички хора около мене си имат родина, а в тази родина и дом; утре заедно ще посрещнат Коледа: баща, майка и деца; някои от тях, като вас, искаха само да послушат музика, а мнозина не вярват в бог; но в този час всички са се събрали, свързани от едно общо чувство — тази божествена служба, която им е позната от най-ранно детство и чието значение е проникнало вече в плътта и в кръвта им; всяка думичка на свещеника и всяко негово движение им е познато, затова дори и когато не вярват с разума си, благоговението и тайнството са се всмукали до мозъка на костите и образуват част от детските им спомени, както градините, в които са играли, така и улиците, и околностите на града. То ги свързва и някакъв дълбок вътрешен инстинкт им подсказва, че са свързани един с друг. Аз обаче съм чужденка. Нямам си родина, нямам си дом, нямам си и майчин език. Никъде няма място за мене. От всички съм отхвърлена.

Тя се изсмя тъжно.

— Рускиня съм, а знам за Русия само толкова, колкото съм чела. Копнея за широките златни поля и за брезовите гори, за които съм чела в книгите. Но колкото и да се мъча, изобщо не мога да си ги представя. Москва познавам само от онова, което съм виждала във филмите. Често си блъскам главата, за да си представя руско село — просторно село от дървени къщи със сламени покриви, така както ги е описал Чехов, но… напразно. Знам положително, че това, което си представям, не е истинското. Рускиня съм, а говоря майчиния си език по-лошо, отколкото английски или френски. Когато чета Толстой или Достоевски, по-лесно ми е да ги чета в превод. Също тъй съм чужда за собствения си народ, както и за англичаните и за французите. Вие си имате свой дом и своя родина, хора, които обичате, хора с нрави също като вашите, хора, които разбирате, макар и да не ги познавате — как можете тогава да знаете какво значи за човека никъде по света да няма място?

— Нямате ли си роднини?

— Нито един! Баща ми беше социалист, но си беше тих, смирен човек, увлечен в научните си издирвания, затова не вземаше дейно участие в политиката. Той посрещна с радост революцията и беше на мнение, че тя ще открие нова ера за Русия. Той възприе болшевизма. Искаше само да го оставят на мира да продължи работата си в университета. Обаче болшевиките го изхвърлиха на улицата, а един ден той дочу, че щял да бъде арестуван. Избягахме през Финландия — баща ми, майка ми и аз. Тогава съм била на две години. Дванадесет години живяхме в Англия. Понякога баща ми намираше за малко работа, друг път ни подпомагаха хората, но баща ми се измъчваше от тъга по родината си. С изключение на няколко семестъра като студент в Берлин никога не беше излизал извън Русия; не можа да привикне на английския начин на живот и най-сетне не можа повече да търпи и реши да се върне. Майка ми го заклинаше да не го прави. Той не можеше да се откаже от тази си мисъл, трябваше да отиде, толкова силна беше мъката му по родината. Влезе във връзка с хора от руското посолство в Лондон; заяви, че е готов да приеме всякаква работа, каквато болшевиките му дадат; ползуваше се с добро име в Русия; книгите му бяха намерили добър отзвук, той беше авторитет в своята област. Обещаха му всичко и той замина. Когато параходът влязъл в пристанището, баща ми бил арестуван от агентите на ЧК. Чухме, че го отвели в една килия на четвъртия етаж на затвора и го хвърлили от прозореца. Служебното съобщение беше, че се е самоубил.

Девойката въздъхна и запали нова цигара. Откакто беше свършила с яденето, тя пушеше цигара след цигара, без прекъсване.

— Нежен, добър човек беше. Никому зло не беше правил. Майка ми казваше, че през целия им семеен живот нито веднъж не била чула остра дума от него. Тъй като се беше помирил с болшевиките, хората, които по-рано ни помагаха, ни обърнаха гръб. Майка ми реши да дойде в Париж. Тук имаше приятели. Намериха й работа. Надписваше адреси. Аз постъпих при една шивачка, да се уча да шия. Майка ми умря, защото нямаше достатъчно храна за двете ни, а тя отделяше от залъка си, за да не гладувам аз. Намерих си работа при една шивачка, но тя ми плащаше само половината от обикновената надница, защото бях рускиня. Ако не ми бяха дали едно легло в своята къща приятелите на майка ми, Алексей и Евгения, и аз трябваше да умра от глад. Алексей свиреше на цигулка в един руски ресторант, а Евгения обслужваше дамския гардероб. Имаха три деца, шестимата живеехме в две стаи. Алексей беше адвокат по професия, бивш ученик на баща ми.

— Но с тях дружите, нали?

— Да, но те са много бедни. Знаете, всички се наситиха на руснаците, никой не се интересува вече от руски ресторанти и руски оркестри. От четири години Алексей е без работа. Станал е злобен, свадлив, а и пие. Едно от момичетата е при една своя леля в Ница, другото стана прислужница, синът стана сводник и скита из нощните заведения по Монмартър. Често идва тук, не знам защо тази вечер не го виждам — може да е спипал някоя мадама. Баща му го псува и бие, когато се напие, но щом синът си намери някоя приятелка и донесе в къщи сто франка, с тях прекарват няколко дни. Аз още живея при тях.

— Така ли? — запита Чарли изненадан.

— Нали все някъде трябва да живея. В „Сарай“ отивам чак вечер, а когато има малко работа, често се връщам в четири или пет часа. Но е много далече.

Известно време и двамата мълчаха.

— Какво искахте да кажете, че не сте плакали за онова, за което аз съм предполагал? — запита най-сетне Чарли.

Тя пак го изгледа недоверчиво, с любопитство.

— Наистина ли не знаете коя съм? Аз пък си мислех, че приятелят ви Саймън тъкмо затова ме е повикал.

— Нищо не ми е казвал. Само ми каза, че… че щял съм да прекарам весело с вас.

— Аз съм жената на Робер Берже. Само на това се дължи приемането ми в „Сарай“, макар да съм рускиня. Сензация е за клиентите.

— Може и да ме сметнете за глупав, но наистина нямам никаква представа за какво говорите.

Тя се изсмя кратко и сухо.

— Така е с човешката слава. Само на един ден път оттук, а нищо не значи вече името, което тук е в устата на всички. Робер Берже уби един англичанин на име Теди Джордан, посредник по обзалагания при конни надбягвания. Осъдиха го на петнадесет години принудителна работа. Сега е в Сен Лоран, Френска Гвиана.

Лидия го каза толкова непринудено, че той просто не можеше да вярва на ушите си. Чарли се изплаши, ужаси се, обзе го любопитство.

— Наистина ли не го знаехте?

— Не. Давам ви честната си дума. Сега, като ми го разказахте, спомням си, че бях чел в английските вестници за този случай. Тогава предизвика доста голяма сензация, защото… защото жертвата беше англичанин, но бях забравил името на… на вашия съпруг.

— И във Франция предизвика голяма сензация. Делото продължи три дни. Хората се блъскаха за места, за да го слушат. Вестниците му отделяха първите си страници. Тогава никой не говореше за нещо друго. Да, голяма сензация беше. Тогава за първи път се видях с вашия приятел Саймън, или по-точно казано — той за пръв път ме видя; той държеше своя вестник в течение с хода на делото, а аз бях в съдебната зала. Делото беше много бурно, журналистите имаха всичката възможност да проявят способностите си. Трябва да го накарате да ви разкаже за делото. Той се гордее с репортажите си, които написа за своя вестник. Много духовити бяха; части от тях бяха преведени и поместени във френските вестници. Делото много му помогна.

Чарли не знаеше какво да каже. Яд го беше на Саймън. Този случай още веднъж показваше злъчния му хумор — да го постави в такова положение!

— Трябва да е било страшно за вас! — каза той несръчно.

Тя се обърна към него и го изгледа право в очите. Досега той беше запознат само с приятната страна от живота и още не беше виждал толкова дълбоко, толкова отвратително отчаяние, изписано по човешко лице. Почти нямаше вече вид на човешки образ, а по-скоро приличаше на някоя от онези японски маски, които изразяват определена страст, определено душевно състояние. Той изтръпна. Досега заради Чарли Лидия беше говорила повече на английски, само тук-там примесваше някой и друг френски израз, когато срещаше трудност да се изкаже на чуждия език. Но сега тя продължи на френски. Припевният тон на нейния руски изговор придаваше на всичко казано от нея известен странно жаловит, а същевременно и недействителен оттенък. Като че ли говореше насън.

— Бях омъжена само от шест месеца. Очаквах дете. Може би тъкмо то да е спасило живота му. То и младостта му. Беше едва на двадесет и две години. Детето се роди мъртво. Премного бях страдала. Обичах го, вярвайте. Той беше първата и последната ми любов. Когато произнесоха присъдата му, искаха да ме накарат да се разведа с него. Заточението е достатъчен повод за развод във Франция. Казаха ми, че жените на затворниците почти винаги се възползували от това си право без изключение; когато отказах, се ядосаха. Адвокатът на Робер беше много добър към мене. Каза ми, че съм направила всичко, каквото съм можела, много съм страдала, държала съм докрай за съпруга си, но сега трябвало вече да помисля и за себе си, била съм млада, трябвало отново да изградя живота си. Ако съм останела свързана с един затворник, щяла съм да си създам само излишни главоболия. Той изгуби търпение, когато му отговорих, че обичам Робер, че той е за мене всичко на света, че ще го обичам, каквото и да направи той, че съм готова всеки миг с радост да отида в Гвиана, ако ме повика. Най-сетне адвокатът сви рамене и каза, че с руснаците не можело да се излезе на глава. Но ако променя решението си, достатъчно било само, да отида при него и той щял да ми помогне. Евгения и Алексей, горкият, пропадналият Алексей, и те не ме оставяха на мира. Казваха ми, че Робер бил мошеник, лош бил, срам и позор било да го обичам. Като че ли човек може да престане да обича, защото било позор! Лесно е да се каже за някой човек, че е мошеник. Какво значи то? Той уби и сега изкупва престъплението си. Никой не го познава така, както аз го познавам. Вижте, и той ме обича. Никой не знае колко нежен можеше да бъде, колко очарователен, колко весел, колко жизнерадостен. Казаха ми, че насмалко щял и мене да убие, както убил и Теди Джордан; никой не можа да разбере, че за това го обикнах още повече.

Чарли не беше запознат с подробностите, затова му беше невъзможно да си състави от думите на Лидия известна по-пълна представа.

— Как така насмалко и вас щял да убие? — запита той.

— Когато Робер се върна вкъщи, след като убил Джордан, беше много късно и аз си бях легнала. Но майка му го чакаше. Живеехме заедно с нея. Той бил в много весело настроение, но тя, още щом го видяла, разбрала, че е извършил нещо страшно. Тя от седмица наред очаквала такова нещо и била станала като полулуда от страх.

— Къде се бави толкова до късно? — запитала го тя.

— Аз ли? Никъде — отговорил й той. — Бях с някои хора — той се разсмял и я погалил по бузата. — Толкова е лесно да убиеш човек, мамо — казал той. — Толкова лесно, че е просто смешно.

Тогава тя разбрала какво е извършил и се разплакала.

— Горкичката ти женичка! — разридала се тя. — Колко нещастна ще я направиш!

Той свел поглед надолу и въздъхнал.

— Може би трябва и нея да убия! — казал той.

— Робер! — изпищяла майка му.

Той поклатил глава.

— Не бой се, няма да имам смелост — отговорил той. — И все пак, ако го направя, докато спи, няма да усети нищо.

— Божичко, защо го направи? — извикала тя.

Той изведнъж се разсмял. Чудно весел, заразителен смях имал. Просто невъзможно било да го чуе човек и да не се почувствува щастлив.

— Не бъди толкова глупава, мамо, аз само се пошегувах — казал той. — Нищо не съм направил. Върви да спиш.

Тя си знаела, че той я лъжел, но повече от това нищо не могла да изкопчи от него. Най-сетне се прибрала в стаята си. Живеехме в една мъничка къща в Ньой, но си имахме мъничка градинка, а дъното й — пристройка. Когато се оженихме, майка му остави къщичката на нас, а тя самата се премести в пристройката, за да бъде близо до сина си, но и за да не ни пречи. Робер дойде при мене в спалнята и ме събуди с една целувка по устните. Очите му горяха. Той имаше сини очи, не толкова сини колкото вашите, по-скоро сиви, но бяха големи и много пламенни. В тях почти винаги светеше усмивка. Чудно живи бяха.

Когато стигна до тази част на разказа си, Лидия започна да говори по-бавно. Сякаш нещо й беше дошло наум и се замисляше върху него, докато говореше. Тя изгледа Чарли с напрегнато изражение на лицето си.

— Има нещо във вашите очи, което ми напомня за него. Вашето лице има същата форма като неговото. Той не беше толкова висок като вас и нямаше вашия английски цвят на кожата. Много хубав беше — тя замълча за миг. — Какъв лош човек е този ваш Саймън!

— Какво искате да кажете?

— Нищо.

Тя се наведе напред, с лакти, подпрени на масата, с лице, заровено в ръцете си, и продължи да разказва с монотонен глас, сякаш беше хипнотизирана и описваше събитие, което се разиграваше пред блуждаещия й поглед.

— Аз се усмихнах, когато се събудих.

„Колко късно се връщаш! — казах му аз. — Бързай да се вмъкнеш в леглото!

— Сега още не мога да заспя — отговори той. — Много съм възбуден. Гладен съм. Има ли яйца в кухнята?“

— Вече се бях разбудила напълно. Не можете да си представите колко беше хубав, когато седеше на леглото ми с новия си сив костюм. Той винаги ходеше добре облечен и умееше чудесно да носи дрехите си. Косата му беше много хубава, тъмнокестенява и на вълни; винаги я носеше дълга и вчесана назад.

— „Ей сега ще облека една рокля и ще отидем да потърсим в кухнята“ — казах аз.

— Отидохме в кухнята и аз намерих яйца и лук. Изпържих лука, разбих и яйцата отгоре. Препекох му и малко хляб. Понякога, когато се връщахме от театър или кино, си приготвяхме в къщи нещичко за ядене. Бъркани яйца с лук бяха любимото му ядене и аз знаех как да ги приготвя точно по вкуса му. Ние обичахме тези си скромни вечери, само ние двамата в кухнята. Той отиде в мазата и донесе една бутилка шампанско. Знаех, че майка му ще се разсърди — тази бутилка беше последната от половин дузина. Един приятел на Робер от хиподрума му ги беше подарил. Той обаче каза, че му се пиело шампанско, и отвори бутилката. Изяде яйцата с вълчи апетит и изпи чашата си на един дъх. Както никога, беше в много добро настроение. Когато отиде в кухнята, забелязах, че очите му светеха, лицето му обаче беше бледо и ако не знаех, че беше най-невероятното нещо на света, бих помислила, че е пил. Но тогава цветът на лицето му се възвърна и аз си помислих, че е бил само уморен и гладен. Нямаше го целия ден и сигурно беше капнал от умора, пък и може да не е и сложил хапка в уста. Макар че няколко часа само бяхме разделени един от друг, той беше луд от радост, че пак бяхме заедно. Просто не можеше да се насити да ме целува, затова, докато готвех, трябваше да го гоня, защото искаше да ме прегръща, а аз се страхувах да не загорят яйцата в тигана. Но не можех да се сдържам от смях. Седнахме един до друг на кухненската маса, наведени един към друг; той ме наричаше с всички галени имена на света, каквито му идваха на ума, галеше ме, милваше ме — ако ни погледнеше някой, щеше да си помисли, че сме женени само от една седмица, а не вече от шест месеца. Когато свършихме с вечерята, аз исках да измия съдовете, че като дойде майка му сутринта на закуска, да не завари нищо разхвърлено, но той не ме остави. Искаше веднага да си легнем.

— Робер беше като обхванат от бяс. Никога не бях допускала, че е възможно мъж да обича толкова силно някоя жена, както той мене през тази нощ. Аз изобщо не знаех, че жена е способна толкова силно да обожава някой мъж, така както аз обожавах съпруга си през тази нощ. Той просто беше ненаситен. Изглеждаше невъзможно да се задоволи страстта му. Никоя жена в света не е имала такъв любовник. А той беше мой съпруг. Принадлежеше на мене, само на мене! Ако ми го беше признал, краката — му щях да целуна! Когато най-сетне заспа изтощен, зората вече проникваше между завесите. Но аз самата не можех да заспя. Докато светлината все повече се засилваше, аз се загледах в лицето му — то беше гладко като на момче. Той спеше, с двете си ръце преметнати върху мене, а по устните му играеше лека щастлива усмивка. Най-сетне и аз заспах.

— Робер още спеше, когато се събудих и съвсем тихичко се измъкнах от завивките, за да не го събудя.

Отидох в кухнята да му сваря кафе. Бяхме много бедни. Робер работеше в кантората на един борсов посредник, но се беше скарал с господаря си и беше напуснал, а след това не беше успял да си намери работа. Интересуваше се страстно от конните надбягвания, участвуваше в обзалаганията и от време на време донасяше вкъщи по някоя и друга печалба, макар че майка му се отчайваше, като го виждаше да се занимава с това; понякога пък изкарваше по малко пари, като продаваше употребявани автомобили. Но преживявахме главно с пенсията на майка му (тя беше вдовица на полкови лекар) и от малкото й спестени парици, колкото още имаше. Нямахме прислужница, свекърва ми и аз си вършехме домашната работа. Заварих я в кухнята, белеше картофи за обед.

— Какво прави Робер? — запита ме тя.

— Спи още. Ако го видиш какъв е! С разчорлената си коса, също като някое момче на шестнадесет години!

Кафето стоеше на печката, а и млякото беше топло. Сгорещих го и изпих една чаша. После тихичко се качих горе, за да взема дрехите на Робер. Той държеше облеклото му винаги да е безупречно и аз се бях научила да ги гладя. Исках когато се събуди да ги намери чисти и сложих ютията да се затопли. Когато слагах панталона му върху кухненската маса, забелязах, че по единия крачол имаше петна.

— Какво може да бъде? — викнах аз. — Панталонът на Робер е целият изцапан.

Мадам Берже скочи така бързо от стола си, че разпиля картофите. Тя издърпа панталона от ръцете ми и започна да го оглежда, после се разтрепера.

— Какво ли може да бъде? — казах аз. — Робер ще се ядоса. Новият му костюм.

— Видях, че майка му беше разтревожена, но французите са много смешни в това отношение — гледат на такива неща много по-различно от нас, руснаците. Не знам каква сума беше платил Робер за костюма си, но ако се повредеше, майка му цяла седмица нямаше да мигне при мисълта, че толкова много пари са били пръснати.

— Петната ще излязат — опитах се да я успокоя аз.

— Занеси горе кафето на Робер! — каза ми тя остро. Единадесет минава, време е да става. Остави там панталона. Знам какво да го направя.

Аз му налях една чаша и вече се готвех да се кача горе, когато чух Робер да слиза по стълбите. Той кимна на майка си и запита за вестника.

— Изпий си кафето, докато е горещо — казах му аз.

Той не ми обърна внимание, отвори вестника и започна да търси последните новини.

— Нищо няма във вестника — каза майка му.

Аз не разбрах какво искаше да каже. Робер прехвърли набързо страниците и отпи голяма глътка кафе. Беше необикновено спокоен. Взех балтона му и започнах да го четкам.

— Вчера си си изцапал панталона — каза майка му. — Днес трябва да облечеш синия си костюм.

Мадам Берже беше сложила панталона върху един стол. Донесе го и му показа петната. Той се загледа в тях продължително, а аз в това време го наблюдавах мълчаливо. Струваше ми се, че Робер не може да откъсне погледа си. Видя ми се странно. Според мене беше смешно да се гледа толкова трагично на една най-обикновена дреболия. Но такива са си французите — скъперници.

— Имаме бензин в къщи — обадих се аз. — С него ще изчистим петната. Или да дадем панталона да го почистят.

— Не ми отговориха. Робер мрачно се загледа в пода. Майка му обърна панталона, вероятно за да види дали има петна и по обратната страна, и забеляза, че в джоба имаше нещо.

— Какво имаш тука?

— Той скочи.

— Остави ги! Забранявам ти да тършуваш из джобовете ми!

— Опита се да издърпа панталона от ръцете й, но тя го изпревари, бръкна вътре в джоба и измъкна цяла купчина банкноти. Той се закова моментално на място, като видя, че тя ги беше намерила. Тя пусна панталона на земята, изпъшка, сякаш я бяха проболи с нож, и пресегна с ръка към сърцето си. Тогава видях, че и двамата бяха бледи като мъртъвци. Внезапно една мисъл ми мина през ума като стрела. Робер често ми беше казвал, убеден бил, че майка му имала скрити някъде из къщата много пари. Напоследък доста бяхме закъсали. Робер изгаряше от желание да отидем заедно с него на Ривиерата; аз още не бях ходила там, а той седмици наред вече само за това говореше: щом посъберем малко пари, ще заминем двамата да изкараме един меден месец, макар и малко късничко. Когато се оженихме, той още си беше на служба и не можеше да отсъствува от работа. Така, изведнъж ми мина през ума, че сигурно е спипал спестените пари на майка си. Изчервих се до ушите, като си представих, че може да ги е откраднал. Но въпреки това не бях изненадана. Ненапразно от шест месеца бях омъжена за него и знаех, че беше в състояние да сметне такова нещо за чудесна шега. Видях, че банкнотите в ръката на майка му бяха все по хиляда франка. По-късно научих, че били седем банкноти. Тя го гледаше облещена, сякаш очите й щяха да изскочат.

— Кога ги получи, Робер? — запита го тя.

Той се разсмя, но аз не забелязах, че беше нервен.

— Вчера ги спечелих на надбягванията — отговори той.

— Ах, Робер, Робер! — викна тя. — Нали обеща на майка си да не залагаш вече!

— Сигурна работа беше — заяви той. — Не можах да се стърпя. Сега можем да отидем на Ривиерата, душичке. Прибери ги. Иначе ще ми се изплъзнат между пръстите.

— Не, не! Не бива да ги вземе! — извика мадам Берже. Тя хвърли към Робер поглед, изпълнен с толкова неприкрит ужас, че се почувствувах засегната. После тя се обърна към мене.

— Върви горе да подредиш вашата стая! Не обичам къщата да стои по цял ден разхвърляна.

Забелязах, че искаше да се отърве от мене и нямаше желание аз да бъда в стаята, когато започнат да се карат. Тежко е положението на снахата. Мадам Берже обожаваше сина си, но той беше разсипник и я ядосваше до немай-къде. Сегиз-тогиз тя му правеше сцени. Понякога се затваряха двамата в нейната пристройка в дъното на градинката и аз ги чувах да крещят и да се карат. Обикновено той се връщаше оттам сърдит и намусен, а когато отново се виждах с нея, забелязвах, че е плакала. Качих се горе. Когато след време се върнах, те веднага прекратиха разговора си и мадам Берже ме помоли да купя малко яйца за обед. Обикновено Робер излизаше към обед и се връщаше чак вечерта, често много късно, но този ден си остана вкъщи. Чете книги, свири на пиано. Запитах го какво е имало между него и майка му, но той ми се скара да си гледам моята работа. През целия ден и двамата едва ли проговориха повече от десетина думи. Денят ми се стори без край. Когато си легнахме, аз се сгуших в Робер, обвих врата му с ръце. Направих го, за да го развеселя, но той ме отблъсна.

— И-их! Остави ме на мира! — извика той. — Днес нямам настроение за нежности. Други работи ми се въртят из главата.

— Почувствувах се страшно обидена, но нищо не му казах. Отдръпнах се от него. Той разбра, че ме е наскърбил, защото след известно време протегна ръка и ме пипна по лицето.

— Спи ми се, душичке — каза той. — Днес станах наопаки, но ти не се тревожи. Много пих вчера. До утре всичко ще ми мине.

— На майка ти ли бяха парите?

Той не ми отговори веднага.

— Да — каза най-сетне.

— Ах, Робер, как може да го направиш? — викнах му аз.

Той пак помълча една минута, преди да продума. Стана ми мъчно. Разплаках се.

— Ако някой те пита нещо, да знаеш: никакви пари не си виждала у мене! Не си знаела да имам пари!

— Как можеш да допуснеш да те издам? — викнах аз.

— И за панталона. Мама не можа да извади петната. Хвърли го.

— Внезапно си спомних, следобед, докато Робер свиреше на пианото, а аз седях до него, бях усетила миризма на изгорено. Бях станала да видя какво гори.

— Стой тука! — беше ми казал той.

— Но в кухнята нещо гори!

— Сигурно мама гори стари парцали. Страшно кисела е днес. Ще ти откъсне главата, ако слезеш долу да й додяваш.

Разбрах, че не е хвърлила панталона и не гореше стари парцали, ами ги е пъхнала в огъня да изгорят. Голям страх ме обзе, но нищо не казах. Той ме улови за ръката.

— Ако някой те запита нещо — каза ми той. — Трябва да кажеш, че толкова съм изцапал панталона си, когато съм чистил един автомобил, че не били вече за носене. Майка ми ги подарила завчера на един просяк. Ще се закълнеш ли, че е било така?

— Да — отговорих аз, но гласът ми едвам излизаше.

— Тогава той каза нещо страшно.

— От това може да зависи животът ми.

Бях толкова сломена, толкова ужасена бях, че не можах нищо да отговоря. Заболя ме главата дотолкова, че сякаш щеше да се пръсне. Не вярвам през тази нощ да съм мигнала. Робер спа неспокойно. Непрекъснато се стряскаше и се мяташе в леглото. Сутринта слязохме рано долу, но свекърва ми беше вече в кухнята. Обикновено тя се обличаше прилично и като излизаше, почти изглеждаше елегантна. Беше вдовица на доктор и дъщеря на генералщабен офицер; гордееше се много с общественото си положение и изобщо не даваше възможност на хората да се сетят колко много жертви й струваше да се облича така, както тя смяташе за необходимо, когато отиваше на гости при стари познайници от полка. С накъдрената си коса, с маникюра на ръцете си и с малко червило по бузите тя нямаше вид на по-стара от четиридесет; но тази сутрин беше ненапудрена, чорлава и по пижама; който я погледнеше в този момент, можеше да я помисли за някоя дърта сводница, която преживява от спестените си пари. Тя не каза добро утро на Робер, само безмълвно му подаде вестника. Аз го проследих, докато четеше, и забелязах как изражението на лицето му се промени. Той долови погледа ми, погледна ме и се усмихна.

— Е, гълъбче, какво става с кафето? — каза той весело. — Цял ден ли ще стоиш да зяпаш своя господар и повелител, или ще му дадеш закуска?

— Разбрах, че във вестника има нещо, което ще ми осветли донякъде нещата. Робер привърши закуската си и се качи да се облече. Когато слезе, аз се изплаших, защото беше облякъл светлосивия си костюм, с който беше излязъл преди два дни. Но тогава се сетих, че навремето си беше поръчал два панталона за това сако. Тогава много спориха по тази поръчка. Мадам Берже не беше съгласна с този разход, но Робер заяви, че не можел да си намери работа, ако не е прилично облечен, и най-сетне тя отстъпи, както винаги. Въпреки всичко тя настоя Робер да си поръча и втори панталон, защото винаги най-напред се изтърквали панталоните, затова в края на краищата това означавало известна икономия. Робер излезе и каза, че нямало да се върне за обед. Скоро след това и свекърва ми излезе да пазарува. Щом излезе, аз се нахвърлих върху вестника. Видях, че намерили мъртъв в жилището му някакъв англичанин, Теди Джордан, посредник по обзалаганията при конните надбягвания. Бил намушкан в гърба. Често бях чувала Робер да говори за него. Разбрах, че го е убил. Почувствувах такава болка в сърцето, че се уплаших да не умра на място. Разтреперих се от ужас. Не знам колко време съм стояла така. Не можех да помръдна. Най-сетне чух да щрака ключ в ключалката на външната врата и разбрах, че мадам Берже се връщаше. Оставих вестника на мястото му, където си стоеше по-рано, и се залових за работата си отново.

Лидия въздъхна дълбоко. Бяха дошли в ресторанта към един часа, може да е било и по-късно, но беше станало два часа, докато привършиха вечерята си. Когато влязоха, всички маси бяха заети, дори и пред бара имаше натрупани хора. Лидия беше говорила твърде дълго, хората се бяха разотишли. Пред бара нямаше вече навалица. Сега там седяха само двамина, а освен масата на Чарли и Лидия само още една маса беше заета. Келнерите поглеждаха нетърпеливо.

— Мисля, че трябва да си отиваме вече — каза Чарли.

— Искат да се отърват вече от нас!

В този миг хората от другата маса станаха. Жената, която им донесе дрехите от гардероба, донесе и балтона на Чарли и го сложи върху една съседна маса. Чарли поиска сметката.

— Сигурно ще намерим някое друго заведение, където да отидем?

— Можем да отидем в Монмартър. „Грааф“ цяла нощ държи отворено. Страшно съм уморена.

— Ако искате, мога да ви придружа до дома?

— При Алексей и Евгения? Днес не! Сигурно ще е пиян. Цяла нощ ще се кара с Евгения, че не възпитала добре децата, и ще оплаква нещастието си. Не искам да ходя в „Сарай“. По-добре да отидем в „Грааф“. Там поне е топло.

Тя изглеждаше толкова сломена и изтощена, че Чарли й направи едно предложение, макар и колебливо. Сега той си спомни какво му беше казал Саймън — че можел да си води в хотела, когото си иска.

— Слушайте! В моята стая имам две легла. Елате с мене.

Тя го изгледа недоверчиво, но той се усмихна и поклати глава.

— Само за спане, искам да кажа — добави той. — Нали днес съм пътувал, и аз съм капнал от умора.

— Добре.

Когато излязоха на улицата, не можаха да намерят такси, но до хотела не беше далеч, затова тръгнаха пеша. Един полузаспал нощен портиер им отвори вратата и ги придружи догоре с асансьора. Лидия си свали шапката. Челото й беше широко, бяло. Досега той не беше виждал косата й. Тя беше къса, накъдрена отзад, светлокестенява. Лидия захвърли обувките си и свали роклята си. Когато Чарли се върна от банята, където беше отишъл да си облече пижамата, Лидия не само си беше легнала, но дори и спеше вече. Той си легна и изгаси лампата. След като бяха излезли от ресторанта, не бяха си разменили ни го една дума.

Така прекара Чарли първата си нощ в Париж.