Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)

2 април 1968

Дон Хуан ме погледна за миг, но не изглеждаше никак изненадан, че ме вижда, макар да бяха изминали повече от две години, откакто го бях посетил за последен път. Той сложи ръка на рамото ми, усмихна се леко и каза, че съм се променил, че надебелявам и се отпускам.

Бях му донесъл екземпляр от книгата си. Без никакви встъпления я извадих от куфара си и му я подадох.

— Това е книга за тебе, дон Хуан — казах аз.

Той я взе и прелисти страниците, като че бяха колода карти. Хареса му зеления цвят на обложката и дебелината на книгата. Опипа я с длани, обърна я два пъти и след това ми я подаде. Усетих величав прилив на гордост.

— Искам да я задържиш — казах. Той поклати глава с тих смях.

— По-добре да не го правя — каза той, а после добави с широка усмивка — Знаеш какво правим с хартията ние, в Мексико.

Засмях се. Чувството му за хумор ми се стори чудесно.

Седяхме на една пейка в парка на малък град в планинската част на централно Мексико. Нямаше абсолютно никакъв начин да го уведомя за намерението си да го посетя, но бях сигурен, че ще го намеря. Така и стана. Бях чакал в този град съвсем малко, преди дон Хуан да слезе от планините, когато го намерих на пазара, на сергията на един от неговите приятели.

Дон Хуан ми каза между другото, че съм дошъл тъкмо навреме, за да го върна в Сонора, и ние седнахме в парка да чакаме един негов приятел, индианец от племето масате, с когото той живееше.

Чакахме около три часа. Говорехме за различни незначителни неща и към края на деня, точно преди да дойде приятелят му, аз му разказах няколко случки, на които бях станал свидетел преди броени дни.

По време на пътуването ми към него колата ми се повреди в покрайнините на един град и аз трябваше да остана в него три дни, докато я оправят. Срещу автосервиза имаше мотел, но тъй като покрайнините на градовете винаги ме подтискат, аз се настаних в модерен осеметажен хотел в центъра на града.

Пиколото ми каза, че в хотела има ресторант, и когато слязох да се нахраня, видях, че има маси навън на тротоара. Подреждането, разположено на уличния ъгъл под няколко ниски тухлени арки в модерен стил, беше доста хубаво. Навън беше хладно и имаше празни маси, но аз предпочетох да седна в задухата на закрито. При влизането си бях забелязал, че група ваксаджийчета седяха на тротоара пред ресторанта, и бях сигурен, че щяха да ми досаждат, ако бях заел една от външните маси.

От мястото си можех да виждам групата момчета през прозореца. Двама млади мъже заеха една маса и момчетата се струпаха около тях, молейки да лъснат обувките им. Младите мъже отказаха и аз бях удивен да видя, че момчетата не настояха, а се върнаха да седнат на тротоара. След малко трима мъже в делови костюми станаха и си тръгнаха, а момчетата изтичаха към масата им и започнаха да ядат остатъците. За някакви секунди чиниите бяха сметени. Същото стана с остатъците на всички други маси.

Направи ми впечатление, че децата са твърде дисциплинирани. Ако разлееха вода, те я попиваха с парцалите си за лъскане на обувки. Забелязах също усърдието в техните действия при разчистването. Те изяждаха дори кубчетата лед, останали в чашите с вода, и резенчетата лимон от чая, кората и всичко останало. Не изхвърляха абсолютно нищо.

За времето, докато стоях в хотела, открих, че между децата и мениджъра на ресторанта има споразумение. На момчетата беше разрешено да висят край заведението, за да изкарват малко пари от клиентите, а също им се позволяваше да ядат остатъците, при условие да не досаждат на никого и да не чупят нищо. Бяха всичко единадесет, вариращи на възраст от пет до дванадесет години. Най-големият все пак беше държан на дистанция от другите в групата. Те преднамерено го отлъчваха, като му се подиграваха, припявайки, че вече му е набола брада и е твърде стар, за да бъде с тях.

След като три дни ги гледах да се хвърлят като хищници върху най-оскъдни остатъци, паднах духом и напуснах града с чувството, че няма надежда за тези деца, чийто свят вече е моделиран от тяхната всекидневна борба за трошици.

— Съжаляваш ли ги? — възкликна дон Хуан с въпросителен тон.

— Разбира се — казах аз.

— Защо?

— Защото съм загрижен за добруването на ближните си. Те са деца, а техният свят е грозен и евтин.

— Чакай! Чакай! Как можеш да казваш, че техният свят е грозен и евтин? — каза дон Хуан, пародирайки моето твърдение. — Смяташ, че си в по-добро положение, така ли?

Казах, че смятам, а той ме попита защо. И аз му казах, че в сравнение със света на тези деца, моят е безкрайно по-разнообразен и богат на преживявания и възможности за лично удовлетворение и развитие. Смехът на дон Хуан беше приятелски и искрен. Каза, че не си давам сметка какво говоря, че няма начин да знам за богатството и възможностите в света на тези деца.

Помислих си, че дон Хуан се инати. Наистина смятах, че заема противоположната позиция просто, за да ме ядоса. Искрено вярвах, че тези деца нямат и най-мъничък шанс за някакво интелектуално развитие.

Помъчих се да поддържам твърдението си още малко, а след това Дон Хуан ме попита направо:

— Не ми ли каза ти веднъж, че по твое мнение най-голямото достижение за човека, е да стане човек на знанието?

Бях го казал и отново повторих, че по мое мнение да станеш човек на знанието е едно от най-големите интелектуални постижения.

— Мислиш ли, че твоят много богат свят някога ще ти помогне да станеш човек на знанието? — попита дон Хуан с лек сарказъм.

Не отговорих, а той пак изрече същия въпрос по друг начин — нещо, което аз винаги правя с него, когато мисля, че не ме разбира.

— С други думи — каза той с широка усмивка, очевидно осъзнавайки, че аз разбирам неговия номер, — могат ли твоите свобода и възможности да ти помогнат да станеш човек на знанието?

— Не! — казах аз натъртено.

— Тогава как можеш да съжаляваш тези деца? — каза той сериозно. — Всяко от тях може да стане човек на знанието. Всички хора на знанието, които познавам, са били хлапета като тези, които си видял да ядат остатъци и да облизват масите.

Аргументът на дон Хуан ме накара да почувствам неудобство. Аз не съжалявах тези непривилегировани деца за това, че нямат достатъчно храна, а защото, от моя гледна точка, техният свят вече ги е осъдил на интелектуална недостатъчност. А от гледна точка на дон Хуан, всяко от тях би могло да постигне това, което смятах за есенция на интелектуалното постижение на човека — да стане човек на знанието. Основанието ми да ги съжалявам беше неуместно.

— Може би си прав — казах аз. — Но как може човек да избегне желанието, искреното желание да помага на ближните си.

— Как мислиш, че може да им помогне човек?

— Облекчавайки техния товар. Най-малкото, което човек може да направи за ближните си, е да се опита да ги промени. Ти самият си въвлечен в това. Така ли е?

— Не. Не съм. Не знам какво да променя или защо да променям нещо в ближните си.

— А аз, дон Хуан? Не ме ли учиш, за да се променя?

— Не. Не се опитвам да те променям. Може и някой ден да станеш човек на знанието — няма начин да знаем това, но това няма да те промени. Може би някой ден ще можеш да виждаш хората по друг начин и тогава ще разбереш, че няма начин да промениш нещо в тях.

— Какъв е този друг начин да виждаш хората, дон Хуан?

— Хората изглеждат различни, когато виждаш. Малкият дим ще ти помогне да виждаш хората като нишки светлина.

— Нишки светлина?

— Да. Нишки като бяла паяжина. Много фини лъчи, които циркулират от главата до пъпа. По този начин човек прилича на яйце от циркулиращи нишки. А ръцете и краката му са като сияйна козина, бликаща във всички посоки.

— Всеки ли изглежда по този начин?

— Всеки. Освен това, всеки човек е във връзка с всичко останало, макар и не чрез ръцете си, а чрез сноп дълги нишки, които излизат от центъра на неговия корем. Тези нишки свързват човека с окръжаващата го среда. Те поддържат неговия баланс. Те му дават стабилност. Така че, както навярно ще видиш някой ден, човекът е едно сияйно яйце, независимо дали е просяк или крал, и няма начин да промениш нещо. Или по-скоро, какво би могло да се промени в това сияйно яйце? Какво?

Посещението ми при дон Хуан постави началото на нов цикъл. Не ми беше никак трудно отново да се върна към стария модел на наслаждаване на неговия драматизъм, хумор и търпение към мен. Определено почувствах, че трябва да го посещавам по-често. Да не виждам дон Хуан, за мен наистина беше голяма загуба. Освен това, имаше нещо от особен интерес за мен, което исках да обсъдя с него.

След като бях завършил книгата си за неговото учение, аз започнах отново да преглеждам бележките, които не бях използвал. Бях съкратил много данни, тъй като придавах особено значение на състоянията на необикновена реалност. Преработвайки старите си записки, дойдох до заключението, че един умел магьосник може да създаде у своя чирак най-специфичен обхват на възприятие чрез обикновено „манипулиране на социални роли“. Целият ми аргумент за природата на тези манипулативни процедури почиваше на предположението, че е нужен водач, който да създаде необходимия обхват на възприятие. Като пример за анализ взех магьосническите събирания с пейот. Твърдях, че при тези срещи магьосниците достигаха до съгласие за природата на реалността без открита обмяна на думи или знаци, и аз заключих, че участниците използват един много сложен код, за да достигнат до такова съгласие. Бях построил сложна система, за да обясня кода и процедурите, тъй че се върнах при дон Хуан, за да го попитам за личното му мнение н да го помоля за съвет относно моята работа.

21 май 1968

По време на пътуването ми към дон Хуан не се случи нищо необичайно. Температурата в пустинята беше над сто градуса по Фаренхайн и беше доста неприятно. Късно следобеда горещината понамаля и по времето, когато пристигнах в къщата му, духаше хладен ветрец. Не бях много изморен, тъй че седнахме в стаята му и заговорихме. Беше ми удобно и спокойно и ние говорихме часове. Не беше разговор, който държа да запиша. Не се опитвах наистина да придам дълбок смисъл или да извлека големи изводи. Говорихме за времето, за посевите, за неговия внук, за индианците яки, за мексиканското правителство. Казах на дон Хуан колко ме радва прелестното усещане да разговарям в тъмното. Той каза, че твърдението ми съответства на приказливата ми природа: че е лесно да ми се харесва бъбренето в тъмнината, защото единственото, което бих могъл да правя в този момент, е да говоря, докато седя. Възразих, че това, което ме радва, е нещо повече от простото действие говорене. Казах, че ме привлича меката топлина в тъмнината около нас. Той ме попита какво правя у дома, когато е тъмно. Казах, че неизменно паля лампите или излизам на осветените улици, докато стане време за сън.

— О! — каза той, невярвайки. — Мислех, че си се научил да използваш тъмнината.

— За какво може да се използва? — попитах аз.

Той каза, че тъмнината, която нарече „тъмнината на деня“, е най-доброто време да „виждаш“. Той наблегна на думата „виждаш“ с особена интонация. Исках да разбера какво има предвид, но той каза, че е твърде късно да се впуска в това.

22 май 1968

Веднага щом се събудих на сутринта, без никакви встъпления казах на дон Хуан, че съм построил система за обясняване на това, което се случва на едно събиране с пейот — митоте. Взех бележките си и му прочетох това, което бях направил. Той слушаше търпеливо, докато се мъчех да осветля своята схемичка.

Казах, че смятам, че е необходим прикрит водач, който да подсказва на участниците, така че те да стигнат до някакво уместно съгласие. Отбелязах, че хората посещават митоте, за да търсят присъствието на Мескалито и неговите уроци за правилния начин на живот и че тези хора никога не си разменят дума или жест, но все пак се съгласяват за присъствието на Мескалито и неговия специфичен урок. Поне това беше, което те изглежда правеха на тези митоте, на които аз бях присъствал. Те се съгласяваха, че Мескалито се е появил на всеки поотделно и му е дал урок. В моето лично преживяване аз открих, че формата на личното посещение на Мескалито и последвалият го урок бяха поразително еднородни, макар и видоизменени при всеки човек. Не можех да обясня тази еднородност по никакъв друг начин, освен като резултат на прикрита и сложна система на подсказване.

Трябваха ми близо три часа да прочета и обясня на дон Хуан схемата, която бях построил. Завърших с молба да ми каже със свои думи какви са точните процедури за достигане на съгласие.

Когато свърших, той се намръщи. Помислих, че навярно е намерил обясненията ми предизвикателни. Изглеждаше потънал в дълбок размисъл. След благоразумно мълчание го попитах какво мисли за моята идея.

Въпросът ми тутакси промени гримасата му в усмивка, а след това в бурен смях. Аз също се опитах да се засмея и нервно го попитах какво е толкова смешно.

— Ти си побъркан! — възкликна той. — Защо трябва някой да си дава труда да подсказва в такъв важен момент като митоте? Смяташ ли, че човек изобщо си играе с Мескалито?

За миг помислих, че се измъква. Той всъщност не отговаряше на моя въпрос.

— Защо ще подсказва някой? — заинати се дон Хуан. — Ти си бил на митоте. Би трябвало да знаеш, че никой не ти е казвал как да се чувстваш или какво да правиш — никой, освен самия Мескалито.

Настоях, че подобно обяснение не е приемливо и отново го помолих да ми каже как се достига до съгласие.

— Знам защо си дошъл — каза дон Хуан с тайнствен глас. — Не мога да ти помогна в твоето усилие, защото няма система за подсказване.

— Но как могат всички тези хора да се съгласят за присъствието на Мескалито?

— Съгласяват се, защото виждат — каза дон Хуан драматично, а след това неочаквано рече — Защо не посетиш друго митоте, за да видиш сам?

Усетих, че това е капан. Не казах нищо и прибрах бележките си. Той не настоя.

Малко по-късно той ме помоли да го откарам до къщата на един от приятелите му. Прекарахме по-голямата част от деня там. По време на разговора приятелят му Джон ме попита какво става с интереса ми към пейота. Джон беше осигурил пейотените пъпки за първото ми преживяване преди почти осем години. Не знаех какво да му кажа. Дон Хуан ми се притече на помощ и каза, че се справям добре.

По пътя обратно към къщата на дон Хуан се почувствах задължен да коментирам въпроса на Джон и казах, между другото, че повече нямам намерение да уча за пейота, защото това изисква известна смелост, каквато нямам, и че когато съм казал, че се отказвам, наистина съм го мислил. Дон Хуан се усмихна и не каза нищо. Продължих да говоря, докато стигнахме къщата му.

Седнахме на празното място пред вратата. Беше топъл, ясен ден, но в късния следобед ветрецът беше достатъчен, за да бъде приятно.

— Защо трябва толкова да се насилващ? — каза изведнъж дон Хуан. — Колко години говориш, че повече не искаш да учиш?

— Три.

— Защо си толкова упорит?

— Имам чувството, че те предавам, дон Хуан. Ето защо, струва ми се, винаги говоря за това.

— Ти не ме предаваш.

— Аз ти измених. Избягах. Чувствам, че съм победен.

— Правиш това, което можеш. Освен това, още не си победен. Това, на което трябва да те науча, е много трудно. Аз например го намирах дори по-трудно, отколкото ти.

— Но ти си продължил, дон Хуан, Моят случай е различен. Аз се отказах и дойдох да те видя не защото искам да уча, а само защото искам да те помоля да изясниш един момент от моя труд.

Дон Хуан ме погледна за миг, а след това отмести поглед.

— Ти трябва отново да оставиш дима да те води — каза той убедително.

— Не, дон Хуан. Не мога повече да използвам твоя дим. Мисля, че съм накрая на силите си.

— Ти не си започнал.

— Много ме е страх.

— Значи се страхуваш. Не е нещо ново да се страхуваш. Не мисли за своя страх. Мисли за чудесата на виждането.

— Искрено бих желал да мисля за тези чудеса, но не мога. Когато си помисля за твоя дим, усещам, че ме обгръща някаква тъмнина. Като че ли на земята вече няма никакви хора, никой към който мога да се обърна. Твоят дим ми показа крайната степен на самота, дон Хуан.

— Това не е така. Вземи мен например. Димът е мой съюзник, но аз не чувствам такава самота.

— Но ти си различен. Побелил си своя страх.

Дон Хуан нежно ме потупа по рамото.

— Ти не се страхуваш — каза той тихо.

В гласа му имаше някакво странно обвинение.

— Лъжа ли за своя страх, дон Хуан?

— Не ме интересуват лъжите — каза той строго. — Интересува ме нещо друго. Причината да не искаш да учиш не е в твоя страх. Има нещо друго.

Яростно настоях да ми каже какво е то. Умолявах го, но той не каза нищо. Просто клатеше глава, сякаш не може да повярва, че не го знам.

Казах му, че може би това, което ми пречи да уча, е инерцията. Той пожела да узнае значението на думата „инерция“. Прочетох му от речника си: „Тенденция на материята да остане в покой, ако е в покой, или ако се движи, да продължи да се движи в същата посока, освен ако и въздейства някаква външна сила.“

— „Освен ако й въздейства някаква външна сила“ — повтори тон. — Думата, която намери, е горе-долу най-добрата. Вече ти казах, че само един перко може да се заеме със задачата да стане човек на знанието по своя инициатива. Трезво мислещият човек трябва да бъде подмамен да го направи.

— Сигурен съм, че има много хора, които биха се заели със задачата с радост — казах аз.

— Да, но те не се броят. Те обикновено са откачени. Те са като кратуни, които отвън изглеждат чудесно, но ще протекат в мига, в който окажеш натиск върху тях, в мига, в който ги напълниш с вода. Веднъж трябваше да те подмамя да учиш, точно така, както мене ме подмами моят благодетел. Иначе не би научил толкова много досега. Може би е време пак да те подмамя.

Подмамването, за което говореше, беше един от най-критичните моменти в моето чиракуване. Беше се случило преди години, но в моето съзнание то беше така живо, сякаш е станало току-що. Веднъж чрез много изкусни манипулации дои Хуан ме натика в пряка и ужасяваща конфронтация с една жена, славеща се като магьосница. Сблъсъкът завърши с дълбока ненавист от нейна страна. Дон Хуан използва моя страх от жената за мотивация да продължа чиракуването си, твърдейки, че трябва да уча още магьосничество, за да се предпазвам от нейните магически атаки. Крайните резултати от неговото „подмамване“ бяха така убедителни, щото аз искрено повярвах, че нямам друг изход, освен да науча колкото се може повече, ако искам да остана жив.

— Ако имаш намерение отново да ме изплашиш с тази жена, аз просто вече няма да се върна — казах аз.

Смехът на дон Хуан беше много радостен.

— Не се безпокой — каза той успокоително. — Номерата със страха вече няма да минат при тебе. Теб вече не те е страх. Но ако е необходимо, можеш да бъдеш подмамен, където и да си. За тази цел не е нужно да бъдеш наблизо.

Той сложи ръце зад главата си и легна да спи. Аз работих върху бележките си, докато той се събуди след два часа. Вече беше почти тъмно. Виждайки, че пиша, той седна с изправен гръб и с усмивка ме попита дали съм успял да „отпиша“ проблема си.

23 май 1968

Говорехме за Оаксака. Казах на дон Хуан, че веднъж бях пристигнал в града в пазарен ден, когато множество индианци от цялата област се струпват в града да продават храна и всякакви джунджурии. Отбелязах, че особено ме заинтересува един човек, който продаваше лечебни растения. Той носеше дървена табла, на която бяха подредени много бурканчета със сухи стрити растения. Стоеше в средата на улицата и държеше едно бурканче, крещейки много особен напев:

Бях го слушал дълго време. Неговият маниер се състоеше от изброяване на дълъг списък човешки болести, за които твърдеше, че има лек. Способът, който използваше, за да придаде ритъм на напева си, беше да направи пауза след назоваване на група от четири компонента.

Дон Хуан каза, че като млад също продавал билки на пазара в Оаксака. Каза, че още помни търговските си подкани и ми ги издекламира на висок глас. Каза, че с приятеля си Висенте правели отвари.

— Тези отвари наистина бяха хубави — каза дон Хуан. — Приятелят ми Висенте извличаше много екстракти от растения.

Казах на дон Хуан, че веднъж по време на моите пътувания до Мексико бях срещнал приятеля му Висенте. Дон Хуан изглеждаше учуден в пожела да узнае повече.

По това време шофирах през Дуранго и си спомних, че веднъж дон Хуан ми беше казал, че трябва да посетя неговия приятел, който живее тук. Потърсих го, намерих го и поговорихме малко. Преди да си тръгна, той ми подаде торбичка с няколко растения и ми даде ред указания за пресаждане на едното от тях.

По пътя си за град Агуас Калиентес спрях. Уверих се, че наоколо няма хора. Поне десет минути оглеждах пътя и околността. Не се виждаха никакви къщи, нито добитък пасеше край пътя. Спрях на върха на малък хълм, откъдето можех да видя пътя пред и зад себе си. Той беше запустял и в двете посоки, докъдето ми виждаха очите. Изчаках няколко минути, за да се ориентирам и да си припомня указанията на дон Висенте. Взех едно от растенията, отидох в едно кактусово поле от източната страна на пътя и го посадих, както ми беше поръчал дон Висенте. В себе си имах бутилка минерална вода, с която възнамерявах да полея растението. Опитах се да я отворя, бутайки капачката с малката желязна пръчка, която бях използвал за копаене, но бутилката се пръсна, а едно стъкълце резна горната ми устна и ми потече кръв.

Върнах се в колата си да взема друга бутилка минерална вода. Докато я вадех от пътната си чанта, един човек, каращ фургон „Фолксваген“, спря и ме попита имам ли нужда от помощ. Казах, че всичко е наред и той потегли. Върнах се да полея растението, а след това се запътих обратно към колата. Когато бях може би на сто фута, чух някакви гласове. Забързах надолу по склона към магистралата и намерих трима мексиканци до колата си — двама мъже и една жена. Единият от мъжете седеше на предната броня. Беше навярно към четиридесет годишен, среден на ръст, с черна къдрава коса. На гърба си носеше вързоп и беше облечен в стари памучни панталони и износена розовееща риза. Обувките му бяха развързани н навярно твърде големи за краката му. Изглеждаха развлачени и неудобни. Той се потеше обилно.

Другият мъж стоеше на около двайсет фута от колата. Той беше дребен и по-нисък от първия, а косата му беше права и сресана назад. Носеше по-малък вързоп и беше по-стар — може би към петдесетте. Дрехите му бяха в по-добро състояние. Беше с тъмносиньо сако, светлосини памучни панталони и черни обувки. Той изобщо не се потеше, а изглеждаше резервиран, незаинтересован.

Жената също изглеждаше над четиридесетте. Беше дебела и с много тъмна кожа. Носеше черна пола, бял пуловер и черни заострени обувки. Не носеше вързоп, но държеше портативен транзистор. Изглеждаше Много изморена и лицето й беше покрито с капчици пот.

Когато се приближих до тях, по-младият мъж и жената ме заговориха. Искаха да ги закарам. Казах им, че в колата ми няма никакво място. Показах им, че задната седалка е натоварена до краен предел и няма място. Мъжът предложи да карам бавно, а те да пътуват, разположени на задната броня или легнали на предната. Реших, че идеята е абсурдна. В молбата им обаче имаше такава настойчивост, че се почувствах много тъжен и неспокоен. Дадох им малко пари за автобуса.

По-младият мъж взе банкнотите и ми благодари, но по-възрастният презрително обърна гръб.

— Аз искам превоз — каза той. — Парите не ме интересуват. След това се обърна към мен.

— Не можеш ли да ни дадеш малко храна или вода? — попита той.

Наистина нямах какво да им дам. Те постояха още миг, гледайки ме, а след това потеглиха.

Влязох в колата и се опитах да я запаля. Горещината беше много силна и моторът сякаш се задавяше. Като чу как стартерът се мъчи, по-младият мъж спря, върна се и застана зад колата, за да я бута, Усетих ужасен страх. Наистина отчаяно се задъхвах. Накрая моторът запали и аз рязко потеглих.

След като приключих разказа си, дон Хуан дълго остана замислен.

— Защо не си ми казал това досега? — каза той, без да ме гледа. Не знаех какво да кажа. Вдигнах рамене и отговорих, че никога не съм мислил, че това е важно.

— Дяволски важно е! — каза той. — Висенте е първокласен магьосник. Той ти е дал да посадиш нещо, защото си е имал причини. И ако си срещнал трима души, които сякаш са изникнали от никъде веднага, след като си го посадил, за това също има причина. Но само глупак като тебе може да пренебрегне случката и да реши, че не е важна.

Той пожела да узнае какво точно беше станало, когато посетих дон Висенте.

Казах му, че шофирах през града и минах покрай пазара. Тогава ми хрумна да потърся дон Висенте. Отидох на пазара и се насочих към участъка за лечебни растения. Там имаше три щанда един до друг, но те бяха заети от три дебели жени. Отидох до края на пътеката и зад ъгъла открих друг щанд. Там видях слаб, дребен белокос човек. В този момент той продаваше кафез на една жена.

Изчаках да остане сам и го попитах дали познава Висенте Медрано. Той ме погледна, без да отговори.

— Какво искаш от този Висенте Медрано? — каза той накрая.

Казах му, че съм дошъл да го посетя от името на един негов приятел и казах името на дон Хуан. Старецът ме погледна за миг, а след това каза, че той е Висенте Медрано и е на моите услуги. Покани ме да седна. Изглеждаше доволен, много спокоен и искрено мил. Казах му за приятелството си с дон Хуан. Усетих как веднага ни свързва взаимна симпатия. Той ми каза, че познава дон Хуан от времето, когато годините им са започнали с двойка. Думите му за дон Хуан бяха само хвалебствени. Към края на нашия разговор той каза с трептящ глас:

— Хуан е истински човек на знанието. Аз самият за кратко време живях със силите на растенията. Винаги са ме интересували лечебните им свойства. Дори съм събирал ботанически книги, които едва напоследък продадох.

Той замълча за миг. Два пъти потри брадата си. Сякаш търсеше точната дума.

— Можеш да кажеш, че съм само човек на лиричното знание — каза той. — Не съм като Хуан, моят индиански брат.

Дон Висенте отново замълча. Очите му бяха стъклени и се взираха в земята отляво на мен.

След това той се обърна към мен и каза почти шепнешком:

— О, колко високо се рее моят индиански брат!

Дон Висенте стана. Изглежда разговорът ни беше приключил. Ако някой друг беше направил изявлението за индианския брат, щях да го взема за евтино клише. Тонът на дон Висенте обаче беше толкова искрен, а очите му така ясни, че той ме очарова с образа на индианския си брат, реещ се така високо. И аз вярвах, че той мисли това, което казва.

— Лирично знание, виж ми окото! — възкликна дон Хуан, след като му разправих цялата история. — Висенте е брухо. Защо отиде да-го видиш?

Припомних му, че той самият ме беше помолил да посетя дон Висенте.

— Това е абсурд! — възкликна той драматично. — Казах ти, че един ден, когато знаеш как да виждаш, трябва да посетиш моя приятел Висенте. Това е, което казах. Очевидно не си ме слушал.

Възразих, че не намирам нищо лошо в това, че съм се срещнал с дон Висенте, че съм очарован от държанието и любезността му.

Дон Хуан завъртя глава и в полушеговит тон изрази озадачението си от това, което нарече мой „смайващ късмет“. Каза, че посещението ми при дон Висенте е като да отидеш в бърлогата на лъв, въоръжен с вейка. Дон Хуан изглеждаше развълнуван, но аз не виждах причината за неговото безпокойство. Дон Висенте беше прекрасен човек. Изглеждаше толкова крехък. Странно натрапчивите му очи му придаваха почти безплътен вид. Попитах дон Хуан как може един прекрасен човек като него да бъде опасен.

— Ти си пълен глупак — каза той и погледна сурово за миг. — Той няма да ти причини вреда сам. Но знанието е сила и, веднъж поел по пътя на знанието, човек вече не е отговорен за това, което може да се случи на онези, които влязат в контакт с него. Ти трябваше да го посетиш, когато знаеш достатъчно, за да се защитаваш. Не от него, а от силата, която той самият е обуздал, и която, между другото, не е негова или пък на някой друг. Като е чул, че си мой приятел, Висенте е заключил, че знаеш как да се предпазващ и ти е направил дар. Той очевидно те е харесал и ти е направил огромен дар, който ти си захвърлил. Колко жалко!

24 май 1968

Цял ден досаждах на дон Хуан да ми каже за дара на дон Висенте. Неколкократно отбелязвах, че той трябва да отчита нашите различия — това, което за него се подразбира от само себе си, за мен може да бъде напълно неразбираемо.

— Колко растения ти даде? — попита той накрая. Казах, че са били четири, макар че всъщност не можех да си спомня. След това дон Хуан пожела да узнае точно какво се беше случило, след като срещнах дон Висенте и преди да спра край пътя. Но аз не можех да си спомня нито едното, нито другото.

— Броят на растенията е важен, както и редът на събитията — каза той. — Как мога аз да кажа какъв е бил дарът, след като ти не помниш какво се е случило?

Помъчих се да си представя последователността на събитията, но безуспешно.

— Ако си спомниш всичко, което се е случило — каза той, — ще мога поне да ти кажа как си захвърлил дара си.

Дон Хуан изглеждаше много обезпокоен. Той нетърпеливо ме подканяше да си спомня, но паметта ми беше едно почти напълно бяло петно.

— В какво мислиш, че сгреших, дон Хуан? — казах аз просто, за да продължа разговора.

— Във всичко.

— Но аз буквално следвах указанията на дон Висенте.

— И какво? Не разбираш ли, че е било безсмислено да следваш указанията му?

— Защо?

— Защото тези указания са били предназначени за някой, който може да вижда, а не за идиот, който е отървал кожата си по чиста случайност. Ти си отишъл да видиш Висенте без подготовка. Той те е харесал и ти е дал дар. А този дар лесно е можел да струва живота ти.

— Но защо той ми е дал нещо толкова сериозно? Ако е магьосаик, той би трябвало да знае, че аз не знам нищо.

— Не, той не би могъл да види това. Ти изглеждаш така, като че ли знаеш, но всъщност не знаеш много.

Казах, че съм искрено убеден, че никога не съм се представял в невярна светлина, поне не нарочно.

— Нямах предвид това — каза той. — Ако се беше надувал, Висенте щеше да те прозре. Това е нещо по-лошо от надуване. Когато те виждам, ти изглеждаш така, сякаш знаеш много, но аз самият знам, че не е така.

— Какво изглежда, че знам, дон Хуан?

— Тайни на силата, разбира се. Знание на брухо. Затова, когато Висенте те е видял, ти е направил дар, а ти си постъпил с него така, както постъпва едно куче с храната, когато коремът му е пълен. Когато не иска да яде повече, кучето пикае върху храната, така че други кучета да не я ядат. Това си направил с дара. Сега ние никога няма да узнаем какво е станало всъщност. Прахосал си много. Каква загуба!

Той мълча известно време. След това вдигна рамене и се усмихна.

— Безполезно е да се оплакваме — ваза той. — Но е трудно да не го правим. Дарове на силата се появяват така рядко в човешкия живот. Те са уникални и скъпоценни. Вземи мен например. Никой никога не ми е правил такъв дар. Малцина, доколкото знам, някога са го имали. Срамота е да се прахоса нещо толкова уникално.

— Разбирам какво искаш да кажеш, дон Хуан — казах аз. — Има ли нещо, което мога да направя, за да спася този дар?

Той се засмя и няколко пъти повтори „Да спася този дар“.

— Добре звучи — каза той. — Харесва ми. Но човек не може да направи нищо, за да спаси твоя дар.

25 май 1968

Дон Хуан посвети почти цялото си време днес да ме учи как да стъкмявам капани за малки животни. Почти цяла сутрин рязахме и чистихме клони. В главата си имах много въпроси. Трябваше да говоря с него, докато работехме, но той се пошегува, че от двама ни само аз мога да движа едновременно устата и ръцете си. Накрая седнахме да си починем и аз изтърсих въпроса:

— Какво е да виждаш, дон Хуан?

— Трябва да се научиш да виждаш, за да разбереш това. Не мога да ти кажа.

— Това тайна ли е, която не бива да знам?

— Не. Просто аз не мога да ти го опиша.

— Защо?

— Няма да го разбереш.

— Пробвай ме, дон Хуан. Може би ще го разбера.

— Не. Трябва да го направиш ти самият. Веднъж като се научиш, можеш да видиш всяко едно нещо в света по различен начин.

— В такъв случай, дон Хуан, ти не виждаш вече света по обикновения начин.

— Виждам по двата начина. Когато искам да гледам света, аз го виждам по начина, по който го виждаш ти. А когато искам да го видя, гледам го по начина, който знам, и го възприемам по различен начин.

— Изглеждат ли нещата постоянно същите всеки път, когато ги виждаш!

— Нещата не се променят. Ти променяш начина си на гледане, това е всичко.

— Искам да кажа, дон Хуан, че ако виждаш например едно и също дърво, остава ли то едно и също всеки път, когато го виждаш?

— Не. То се променя и все пак е същото.

— Но ако същото дърво се променя всеки път, когато го виждаш, твоето виждане може да бъде само една илюзия.

Той се засмя и известно време не отговори, но изглеждаше сякаш размишлява. Накрая каза:

— Когато гледаш нещата, ти не ги виждаш. Просто ги гледаш — предполагам, за да се увериш, че нещото е там. Докато не се занимаваш с виждане, нещата много си приличат всеки път, когато ги гледаш. Когато обаче се научиш да виждаш, едно нещо никога не е същото всеки път, когато го виждаш, и все пак е същото. Казах ти например, че човек е като яйце. Всеки път, когато видя един и същи човек, аз виждам едно яйце, макар че то не е същото яйце.

— Но ти не можеш да разпознаеш нищо, защото нищо не е същото. Та каква е ползата от ученето да виждаш?

— Можеш да разграничиш нещата. Можеш да ги видиш какви са наистина.

— Не виждам ли аз нещата, каквито са наистина?

— Не. Твоите очи са се научили само да гледат. Вземи например тримата души, които си срещнал, тримата мексиканци. Ти ги описа подробно и дори ми каза какви дрехи са носили. А това само ми доказва, че ти изобщо не си ги видял. Ако можеше да виждаш, ти незабавно щеше да узнаеш, че не са били хора.

— Не са били хора? Какви са били?

— Не са били хора, това е всичко.

— Но това е невъзможно. Те бяха точно като теб и мен.

— Не, не са били. Сигурен съм в това.

Попитах го дали са били привидения, духове или души на умрели хора. Отговорът му беше, че не знае какво означава привидения, духове и души.

Преведох му дефиницията на Уебстърския речник на новия свят за привидение: „Предполагаем безплътен дух на мъртъв човек, представян като явяващ се на живите като блед, сенчест призрак“, а след това — дефиницията за дух: „Свръхестествено същество, особено такова, считано за… привидение или за обитаващо определен район, имащо определен (добър или зъл) характер.“

Той каза, че навярно те могат да бъдат наречени духове, макар че дефиницията, която му прочетох, не била твърде адекватна, за да ги обхване.

— Те един вид пазители ли са? — попитах.

— Не. Те не пазят нищо.

— Те надзиратели ли са? Те охраняват ли ни?

— Те са сили — нито добри, нито лоши, просто сили, които един брухо се научава да обуздава.

— Това съюзниците ли са, дон Хуан?

— Да, това са съюзниците на един човек на знанието. За първи път в осемте години на нашата връзка дон Хуан се доближи до дефинирането на „съюзника“. Сигурно го бях молил за това стотици пъти. Той обикновено пренебрегваше моя въпрос, казвайки, че аз знам какво е съюзник и че е глупаво да изрича това, което вече знам. Категоричното изявление на дон Хуан за природата на съюзника беше новост и аз не можех да устоя да не продължа да го разпитвам.

— Ти ми каза, че съюзниците са в растенията — казах аз, — в джимсьновата трева и в гъбите.

— Никога не съм ти казвал това — каза той с голяма убедителност. — Винаги прибързано си правиш собствени заключения.

— Но аз съм ги записал в бележките си, дон Хуан.

— Можеш да пишеш каквото искаш, но не ми казвай, че аз съм го казвал.

Припомних му, че отначало ми беше казал, че съюзникът на неговия благодетел бил в джимсъновата трева, а неговият собствен съюзник — в малкия дим, и че по-късно го беше изяснил, казвайки, че съюзникът се съдържа във всяко растение.

— Не. Това не е вярно — каза той намръщен. — Моят съюзник е малкият дим, но това не означава, че съюзникът ми е в сместа за пушене или в гъбите, или в лулата ми. Те всички трябва да бъдат събрани заедно, за да ме заведат при съюзника и този съюзник аз наричам „малък дим“ по свои си причини.

Дон Хуан каза, че тримата души, които бях видял, и които той нарече „онези, които не са хора“ — los que no so sente, всъщност са били съюзниците на дон Висенте.

Припомних му, че беше казал, че разликата между един съюзник и Мескалито е, че съюзникът не може да бъде видян, докато човек лесно може да види Мескалито.

Впуснахме се в дълъг разговор. Каза, че е представил идеята, че един съюзник не може да бъде видян, тъй като той приема всякаква форма. Когато отбелязах, че веднъж той беше казал, че Мескалито приема всякаква форма, дон Хуан прекъсна целия разговор, казвайки, че „виждането“, за което той говори, не е обикновеното „гледане на неща“ и че объркването ми идва от моята настойчивост да говоря.

Часове по-късно самият дон Хуан отново подхвана въпроса за съюзниците. Бях усетил, че въпросите ми някак си го ядосват, тъй че не го притеснявах повече. В този момент той ми показваше как да правя капан за зайци. Трябваше да държа една дълга пръчка и да я огъна колкото може повече, така че той да съумее да върже връв около краищата й. Пръчката беше сравнително тънка, но въпреки това изискваше значителна сила, за да се огъне. Главата и ръцете ми трепереха от напрежение и когато накрая той върза връвта, бях наистина изтощен.

Седнахме и започнахме да говорим. Той каза, че за него е очевидно, че аз не мога да разбера нещо, ако не говоря за него, и че няма нищо против въпросите ми и ще ми разкаже за съюзниците.

— Съюзникът не е в дима — каза той. — Димът те отвежда там, където е съюзникът, и когато станеш едно със съюзника, вече не е необходимо някога да пушиш отново. От този момент нататък можеш да призоваваш съюзника си по желание и да го караш да прави всичко, което искаш.

Съюзниците не са нито добри, нито зли, а са поставени в услуга на магьосниците за угодни на тях цели. Аз харесвам малкия дим като съюзник, защото той не изисква много от мен. Той е постоянен и честен.

— Как ти изглежда един съюзник, дон Хуан? Например тези трима души, които срещнах и които ми изглеждаха като обикновени хора — на тебе как биха ти изглеждали?

— Биха ми изглеждали като обикновени хора.

— Тогава как можеш да ги разграничиш от истинските хора?

— Истинските хора изглеждат като сияйни яйца, когато ги виждаш. Нехората винаги изглеждат като хора. Това е, което имах предвид, когато казах, че не можеш да видиш един съюзник. Съюзниците приемат различни форми. Те изглеждат като кучета, койоти, птици, дори като тръни или като нещо друго. Единствената разлика е, че когато ги видиш, те изглеждат точно като това, което се преструват, че са. Всяко нещо има свой собствен начин на съществуване, когато виждаш. Точно както хората изглеждат като яйца, други неща изглеждат като нещо друго, но съюзниците могат да бъдат видени само във формата, която приемат. Тази форма е достатъчно добра, за да измами очите, нашите очи, това е. Никога не можеш да измамиш например кучето или враната.

— Защо ще искат да ни изиграят?

— Мисля, че всички ние сме клоуни. Ние играем сами себе си. Съюзниците просто вземат външния вид на това, което ги обкръжава, и тогава ние ги вземаме за това, което не са. Не са виновни те, че сме научили очите си само да гледат нещата.

— Не ми е ясна тяхната функция, дон Хуан. Какво правят съюзниците на света?

— То е като да попитам какво правят хората на света. Аз наистина не знам. Ние сме тук и това е всичко. И съюзниците са тук като нас. А може би са били тук преди нас.

— Какво искаш да кажеш с това „преди нас“, дон Хуан?

— Ние, хората, не винаги сме били тук.

— Имаш предвид тук, в тази страна, или тук, на света? По този въпрос се впуснахме в дълъг спор. Дон Хуан каза, че за него съществува само светът — мястото, на което стъпва. Попитах го откъде знае, че не винаги сме били на света.

— Много просто — каза той. — Ние, хората, знаем много малко за света. Един койот знае много повече от нас. Един койот едва ли някога може да бъде изигран от външността на света.

— Как става така, че ние ги хващаме и убиваме? — попитах аз. — Щом те никога не могат да бъдат изиграни от външността, как става така, че умират толкова лесно?

Дон Хуан се взира в мен, докато се притесних.

— Ние можем да уловим или отровим, или застреляме един койот — каза той. — По който и начин да го направим, койотът е лесна плячка за нас, защото не познава човешките машинации. Ако койотът оцелее обаче, може да бъдеш сигурен, че никога вече няма да го хванем. Добрият ловец знае това и никога не поставя капана си два пъти на едно и също място, защото ако койотът умре в капана, всеки койот ще може да види неговата смърт, която се мотае, и затова той ще избягва капана или дори изобщо района, където е поставен. Ние обаче никога не виждаме смъртта, която се мотае около мястото, където е умрял някой от ближните ни. Ние можем да подозираме за нея, но никога не я виждаме.

— Може ли един койот да види съюзник.

— Разбира се.

— Как изглежда съюзникът на един койот?

— Би трябвало да съм койот, за да знам това. Все пак мога да та кажа, че на враната той изглежда като островърха шапка. Кръгла и широка в основата, завършваща с дълъг, остър връх. Някои от тях светят, но мнозинството са матови и много тежки на вид. Те наподобяват подгизнало парче плат. Те са поличбени форми.

— Как ти изглеждат, когато ги видиш, дон Хуан?

— Вече ти казах. Изглеждат като това, на което се преструват. Вземат всяка форма или размер, които ги устройват. Могат да имат форма на камъче или на планина.

— Говорят ли те, смеят ли се, вдигат ли някакъв шум?

— В присъствието на хора се държат като хора. В присъствието на животни се държат като животни. Животните обикновено се страхуват от тях. Ако обаче са свикнали да виждат съюзници, те ги оставят на мира. И ние самите правим нещо подобно. Сред нас има множество съюзници, но ние не ги безпокоим. Тъй като нашите очи могат само да гледат нещата, ние не ги забелязваме.

— Искаш да кажеш, че някои от хората, които виждам на улицата, не са истински хора? — попитах аз, истински сащисан от изявлението му.

— Някои не са — каза той натъртено.

Изявлението му ми се стори абсурдно, макар че не можех сериозно да допусна, че дон Хуан прави подобна бележка чисто и просто заради ефекта. Казах му, че това звучи като научнофантастична приказва за същества от друга планета. Той каза, че не го интересува как звучи, но някои хора на улицата не са хора.

— Защо трябва да мислиш, че всеки в движещата се тълпа е човешко същество? — попита той с крайно сериозен вид.

Наистина не можех да обясня защо, освен че съм привикнал да го вярвам като нещо, на което просто вярвам.

Той продължи, казвайки колко обича да гледа шумни места с много хора и как понякога вижда тълпа от хора, които изглеждат като яйца, и сред масата от яйцевидни създания съзира някой, който изглежда просто като човек.

— Много е приятно да се прави това — каза той със смях, — или поне за мен е приятно. Обичам да седя в паркове и автогари и ла гледам. Понякога мога да съзра един съюзник веднага. В други случаи виждам само истински хора. Веднъж видях двама съюзника, седнали един до друг в автобуса. Това е единственият случай в живота ми, когато видях двама заедно.

— Това, че видя двамата заедно, имаше ли някакво специално значение за теб?

— Разбира се. Всичко, което те правят има значение. Понякога от техните действия един брухо може да извлича своята сила. Дори ако един брухо няма свой собствен съюзник, щом той знае как да вижда, той може да манипулира сила, гледайки действията на съюзниците. Моят благодетел ме научи да правя това и години преди да имам свой собствен съюзник аз търсех съюзници сред тълпите хора и всеки път, когато видех такъв, той ме научаваше на нещо. Ти си намерил трима наведнъж. Какъв великолепен урок си прахосал!

Той не каза нищо повече, докато не довършихме сглобяването на капана за зайци. След това се обърна към мен и изведнъж ми каза, сякаш току-що се е сетил, че друго важно нещо за съюзниците е, че ако човек намери двама, те винаги ще са от един вид. Двамата съюзника, които той видял, били мъже, а тъй като аз бях видял двама мъже и една жена, той заключи, че преживяването ми било дори още по-необикновено.

Попитах дали съюзниците вземат образа на деца, дали децата са от един или от различен пол; дали съюзниците вземат образа на хора от различни раси; дали могат да се преобразяват в семейство от мъж, жена и дете. А накрая го попитах дали някога е виждал съюзник, шофиращ кола или автобус.

Дон Хуан изобщо не ми отговаряше. Той се усмихна и ме остави да се изприказвам. Когато чу последния ми въпрос, той избухна в смях и каза, че не мисля какво питам, че било по-подходящо да попитам дали някога е виждал съюзник да шофира моторно превозно средство.

— Не искаш да пропуснеш мотоциклетите, нали? — каза той с палав блясък в очите.

Шегата му с моя въпрос ми се стори смешна и сърдечна и аз се засмях с него.

След това той ми обясни, че съюзниците не могат да ръководят или въздействат на нещо директно. Те обаче могат да въздействат на човека по индиректен начин. Дон Хуан каза, че влизането в контакт с един съюзник е опасно, защото той е в състояние да извади наяве най-лошото у човека. Чиракуването е дълго и тежко, каза той. Човек трябва да сведе до минимум всичко ненужно в живота си, за да удържи на удара на такава среща. Дон Хуан каза, че когато неговият благодетел за първи път влязъл в контакт със съюзник, бил накаран да се самозапали, от което му останали белези, като че ли го е драла пума.

Каза, че лично в неговия случай съюзникът го блъснал в купчина горящи дърва и той малко се изгорил на коляното и плешката, но след време, когато станал едно със съюзника, белезите изчезнали.

На 4 септември 1968 година отидох в Сонора да посетя дон Хуан. По пътя спрях в Хермосийо, за да изпълня една поръчка, която беше направил при предишното ми посещение — да му купя домашна текила, наречена bacanora. Поръчката му тогава ми се беше сторила много странна, тъй като знаех, че не обича пиенето, но купих четири бутилки и ги сложих в една кутия, заедно с други неща, които му носех.

— Защо? Взел си четири бутилки! — каза той със смях, когато отвори кутията. — Помолих те да ми купиш една. Сигурно си мислил, че баканората е за мен, но тя е за моя внук Лусио и ти трябва да му я дадеш, като че е твой личен подарък.

Бях се запознал с внука на дон Хуан преди две години. Тогава беше двадесет и осем годишен. Беше много висок, над шест фута, и винаги екстравагантно добре облечен за своите разбирания и в сравнение с хората си. Докато мнозинството яки носят маскировъчни дрехи и „Левис“, сламени шапки и домашно изработени сандали, наречени guaraches_, _екипът на Лусио беше скъпо черно кожено яке с висулки от тюркоазени мъниста, тексаска каубойска шапка и чифт ботуши с монограм и ръчна украса.

Лусио беше радостен да получи алкохола и незабавно внесе бутилките в къщата, очевидно, за да ги прибере. Дон Хуан веднага изкоментира, че човек никога не бива да крие алкохол и да пие сам. Лусио каза, че всъщност не го крие, а го прибира до вечерта, когато ще покани приятелите си да пийнат с него.

Същата вечер около седем час се върнах в дома на Лусио. Беше тъмно. Съзрях неясните силуети на двама души, застанали под едно малко дърво. Бяха Лусио и един от приятелите му, които ме чакаха и ме въведоха в къщата на светлината от джобно фенерче.

Къщата на Лусио беше една паянтова двустайна постройка от плет, измазан с глина, с пръстен под. Беше дълга може би двайсет фута и укрепена със сравнително гънки греди от мескитово дърво. Подобно на всички къщи на яки, тя имаше плосък сламен покрив и широка девет фута рамада, което е нещо като навес над цялата предна част на къщата. Рамадата никога не е сламена. Тя се прави от свободно оплетени клонки, даващи достатъчно сянка и все пак позволяващи на хладния ветрец свободно да прониква.

Когато влязох в къщата, включих магнетофона си, който държах в куфарчето си. Лусио ме представи на приятелите си. В къщата имаше осем мъже, включително дон Хуан. Те бяха седнали кой където намери около центъра на стаята под ярката светлина на газен фенер, закачен за една греда. Дон Хуан седеше върху една кутия. Седнах с лице към него, в края на шест футова пейка, направена от дебела дървена греда, закована за две вили, побити в земята.

Дон Хуан беше сложил шапката си на земята до себе си. Светлината на газения фенер придаваше на късата му бяла коса брилянтност. Погледнах лицето му. Светлината подчертаваше и дълбоките бръчки на шията и челото му и го правеше по-тъмен и по-стар.

Погледнах другите мъже. Под зеленикаво-бялата светлина на газения фенер всички изглеждаха изморени и стари.

Лусио се обърна към цялата група на испански и каза високо, че ще изпием една бутилка баканора, която аз съм му донесъл от Хермосийо. Той отиде в другата стая, извади една бутилка, отпуши я и ми я даде, заедно с малка ламаринена чаша. Налях съвсем малко в чашата и го изпих. Баканората изглеждаше по-ароматна и по-гъста от обикновената текила, а също и по-силна. Закашлях се от нея. Подадох бутилката и всички си наляха по едно малко питие, освен дон Хуан. Той просто взе бутилката и я постави пред Лусио, който беше в края на редицата.

Всички оживено коментираха богатия аромат на тази специална бутилка и всички се съгласиха, че алкохолът трябва да е от високите планини на Чиуауа.

Бутилката обиколи втори път. Мъжете мляснаха с уста, повториха възхвалите си и се впуснаха в оживен разговор за забележимите различия между текилата, направена около Гуадалахара, и тази, направена във високите места на Чиуауа.

На втория тур дон Хуан отново не пи, а аз си налях само една капка, но останалите пълнеха чашата до ръба. Бутилката обиколи още веднъж и свърши.

— Дай другите бутилки, Лусио — каза дон Хуан. Лусио сякаш се подвоуми, а дон Хуан твърде неочаквано обясни на другите, че съм донесъл на Лусио четири бутилки.

Бениньо, млад мъж на възрастта на Лусио, погледна куфарчето, което бях поставил уж незабелязано зад себе си, и ме попита дали съм търговец на текила. Дон Хуан отговори, че не съм и че всъщност съм отишъл в Сонора да го видя.

— Карлос учи за Мескалито и аз го обучавам — каза дон Хуан. Всички ме погледнаха и се усмихнаха любезно. Бахеа, дърварят — малък, слаб мъж с остри черти, за момент ме погледна втренчено, а след това каза, че собственикът на магазина ме обвинил, че съм шпионин на американска компания, която планирала да разработи мини в земите на племето яки. Всички реагираха, като че чуват за пръв път това обвинение. Между другото, те всички негодуваха срещу собственика на магазина, който беше мексиканец, или както те казваха — йори.

Лусио влезе в другата стая и се върна с още една бутилка баканора. Отвори я, наля си голямо питие и след това я пусна наоколо. Разговорът се отнесе към вероятността американска компания да дойде в Сонора и възможните последствия за индианците яки. Бутилката се върна при Лусио, Той я повдигна и погледна съдържанието и, за да види колко е останало.

— Кажи му да не се безпокои — прошепна ми дон Хуан. — Кажи му, че ще му донесеш още, когато дойдеш следващия път.

Наведох се към Лусио и го уверих, че при следващото си посещение ще му донеса поне половин дузина бутилки.

В един момент темите на разговор като че ли избледняха.

Дон Хуан се обърна към мен и каза високо:

— Защо не разкажеш на момчетата тук за твоите срещи с Мескалито? Мисля, че това ще бъде много по-интересно, отколкото празното бъбрене какво ще стане, ако в Сонора дойде американска компания.

— Мескалито пейот ли е, дядо? — попита Лусио учудено.

— Някои хора го наричат така — каза сухо дон Хуан. — Аз предпочитам да го наричам Мескалито.

— Това дяволско нещо причинява лудост — каза Хенаро — висок, плещест мъж на средна възраст.

— Мисля, че е глупаво да се казва, че Мескалито причинява лудост — каза дон Хуан меко, — защото ако беше така, Карлос в този момент щеше да бъде в усмирителна риза, а не да говори тук с вас. Той го е взимал, а я го вижте — добре си е. Бахеа се усмихна и плахо отговори:

— Кой може да каже?

Всички се изсмяха.

— Погледнете мен тогава — каза дон Хуан. — Познавал съм Мескалито почти през целия си живот, но той никога не ме е наранявал. Мъжете не се засмяха, но беше очевидно, че не го взимат на сериозно.

— От друга страна — продължи дон Хуан, — вярно е, че Мескалито подлудява хората, както казвате, но това е само, когато те отиват при него, без да знаят какво правят.

Ескуере, стар човек, който изглеждаше на възрастта на дон Хуан, се подсмихна тихо, завъртайки глава.

— Какво имаш предвид под „знаене“. Хуан? — попита той. — Последния път, когато те видях, казваше същото.

— Хората наистина полудяват, когато взимат това пейотено нещо — продължи Хенаро. — Виждал съм индианци уикол да го ядат. Държаха се така, сякаш имат бяс. Пенеха се, повръщаха и пикаеха навсякъде. Можеш да получиш епилепсия от взимането на това дяволско нещо. Ето това ми каза господин Слас, правителственият инженер. А епилепсията, знаете, е до живот.

— Това е по-лошо отколкото животни — добави Бахеа тържествено.

— При индианците уикол ти си видял само онова, което си искал да видиш, Хенаро — каза дон Хуан. — Първо на първо, ти не си си направил труда да разбереш от тях какво е да се запознаеш с Мескалито. Мескалито никога не е направил епилептик, доколкото знам. Правителственият инженер е йори, а аз се съмнявам, че един йори знае нещо за него. Ти не мислиш наистина, че хилядите хора, които познават Мескалито, са луди, нали?

— Трябва да са луди или току пред полудяване, за да правят такова нещо — отговори Хенаро.

— Но ако всички тези хора бяха луди едновременно, кой би вършил тяхната работа? Как биха успявали да преживяват? — попита дон Хуан.

— Макарио, който е от „другата страна“ (САЩ), ми каза, че който го взима, остава белязан за цял живот — каза Ескуере.

— Макарио лъже, ако казва това — каза дон Хуан. — Сигурен съм, че не знае какво говори.

— Той наистина много лъже — каза Бениньо.

— Кой е Макарио? — попитах аз.

— Един яки, който живее тук — каза Лусио. — Казва, че е от, Аризона и че през войната бил в Европа. Разказва всякакви истории.

— Казва, че бил полковник! — каза Бениньо.

Всички се засмяха и за малко разговорът прескочи към невероятните приказки на Макарио, но дон Хуан отново се върна към темата за Мескалито.

— След като всички знаете, че Макарио е лъжец, как може да му вярвате, когато говори за Мескалито?

— Пейота ли имаш предвид, дядо? — попита Лусио, сякаш се мъчеше да разбере термина.

— По дяволите! Да!

Тонът на дон Хуан беше остър и рязък. Лусио неволно се отдръпна и за момент усетих, че те всички се страхуват. Тогава дон Хуан широко се усмихна и продължи с мек тон.

— Не разбирате ли бе, хора, че Макарио не знае какво говори? Не разбирате ли, че, за да говори за Мескалито, човек трябва да знае?

— Ето ти пак — каза Ескуере. — Какво, по дяволите, е това знание? Ти си по-лош и от Макарио. Той поне казва това, което мисли, независимо дали знае или не. От години те слушам да казваш, че трябва да знаем. Какво трябва да знаем?

— Дон Хуан казва, че в пейота има дух — каза Бениньо.

— Виждал съм пейот в полето, но никога не съм виждал духове или нещо от тоя сорт — добави Бахеа.

— Мескалито е може би като дух — обясни дон Хуан. — Но каквото и да е, то не става ясно, докато човек не узнае за него. Ескуере се оплаква, че говоря това от години. Да, така е. Но не съм виновен аз, че не разбирате. Бахеа казва, че който го взима, става като животно. Е, аз не го разбирам така. За мен тези, които мислят, че са над животните, живеят по-лошо от животни. Вижте внука ми. Бих казал, че живее, за да работи, като катър, И единственото неживотинско, което прави, е да се напива.

Всички се засмяха, Виктор, много млад човек, който изглеждаше още юноша, се смееше по-високо от другите.

Елигио, млад фермер, не беше промълвил нито дума до този момент. Седеше на пода вдясно от мен, с гръб към някакви чували с химически тор, натрупани в къщата, за да бъдат предпазени от дъжда. Той беше един от приятелите от детинство на Лусио, изглеждаше мощен и, макар и по-нисък от Лусио, по-як и по-добре сложен. Елигио изглеждаше заинтригуван от думите на дон Хуан. Бахеа се опита да отвърне с коментар, но Елигио го прекъсна.

— По какъв начин пейотът би променил всичко това? — попита той. — На мен ми се струва, че човек се ражда, за да работи цял живот, както катърите.

— Мескалито променя всичко — каза дон Хуан, — макар че все пак ние трябва да работим като всеки друг, като катъри. Казах, че в Мескалито има дух, защото нещо като дух предизвиква промяната в хората. Един дух, който можем да видим и можем да докоснем, дух, който ни променя, понякога дори срещу волята ни.

— Пейотът те побърква — каза Хенаро, — а след това, разбира се, ти вярваш, че си се променил. Така ли е?

— Как може да ни промени той? — настоя Елигио.

— Учи ни на правилния начин на живот — каза дон Хуан. — Закриля и помага на тези, които го познават. Животъг, който водите вие, приятели, не е никакъв живот. Вие не познавате щастието да правиш нещата съзнателно. Вие нямате закрилник!

— Какво искаш да кажеш? — попита Хенаро възмутено. — Разбира се, че имаме. Нашият Бог Исус Христос и нашата Майка — Дева Мария, и малката Дева от Гуаделупа. Не са ли те наши закрилници?

— Чудесна тайфа от закрилници! — каза дон Хуан подигравателно. — Научили ли са ви те на по-добър начин на живот?

— Това е, защото хората не ги слушат — запротестира Хенаро. — а обръщат внимание само на дявола.

— Ако бяха истински закрилници, щяха да ви принудят да слушате — каза дон Хуан. — Ако Мескалито стане ваш закрилник, ще трябва да слушате, независимо дали искате или не, защото можете да го виждате и трябва да внимавате в това, което казва. Той ще ви накара да се обръщате към него с респект. Не по начина, по който вие, приятели, сте привикнали да се обръщате към своите закрилници.

— Какво искаш да кажеш. Хуан? — попита Ескуере.

— Искам да кажа, че за да се приближите до вашите закрилници, означава, че един от вас трябва да свири на свирка, танцьор трябва да сложи своята маска и гамаши и да тропа и танцува, докато останалите от вас пият. Ти, Бениньо — ти едно време беше танцьор, разкажи ни за това.

— Отказах се преди три години — каза Бениньо. — Това е трудна работа.

— Попитай Лусио — саркастично каза Ескуере. — Той се отказа за една седмица!

Всички се засмяха, освен дон Хуан. Лусио се усмихна, явно притеснен, и гаврътна две стабилни глътки баканора.

— Не е трудно, глупаво е — каза дон Хуан. — Попитай Валенсио, танцьорът, дали обича да танцува. Не обича. Привикнал е с това, туй е всичко! Гледам го да танцува от години и всеки път виждам едни и същи движения, лошо изпълнени. Той не се гордее с изкуството си, освен когато говори за него. Той няма любов към него, затова година след година повтаря едни и същи движения. Това, което в началото беше лошо в танцуването му, така си и остана. Той вече не може да го види.

— Той е бил научен да танцува по този начин — каза Елигио, — Аз също бях танцьор в град Торим. Знам, че трябва да танцуваш така, както те научат.

— Все пак Валенсио не е най-добрият танцьор — каза Ескуере. — Има други. Ами Сакатека?

— Сакатека е човек на знанието, той не е една и съща класа с вас, приятели — каза строго дон Хуан. — Той танцува, защото такава е склонността на неговата природа. Това, което исках да ви кажа, е, че вие, които не сте танцьори, не го харесвате. Може би ако танците са добре изпълнени, някои от вас ще изпитат удоволствие. Малцина от вас обаче знаят твърде много за танцуването. Затова вие сте оставени с едно много въшливо късче радост. Ето защо вие, приятели, всички сте пияници. Вижте внука ми тук!

— Стига, дядо! — запротестира Лусио.

— Той не е мързелив или глупав — продължи дон Хуан, — но какво друго прави, освен че пие?

— Купува кожени якета! — отбеляза Хенаро и цялата публика прихна.

Лусио гаврътна още баканора.

— И как пейотът ще промени това? — попита Елигио.

— Ако Лусио потърси закрилника, неговият живот ще се промени — каза дон Хуан. — Не знам точно как, но съм сигурен, че ще бъде различен.

— Ще спре да пие, това ли искаш да кажеш? — настоя Елигио.

— Може би ще спре. Той има нужда от още нещо, освен текилата, за да направи живота си удовлетворяващ. И това нещо, каквото и да е то, може да бъде осигурено от закрилника.

— Тогава пейотът трябва да е много вкусен — каза Елигио.

— Не съм казал такова нещо — каза дон Хуан.

— Как, по дяволите, ще му се радваш, след като не е вкусен? — каза Елигио.

— Той те кара да се радваш по-добре на живота — каза дон Хуан.

— Но ако той не е вкусен, как може да ни накара да се радваме по-добре на живота? — настоя Елигио, — Няма смисъл.

— Разбира се, че има — каза с убедителност Хенаро. — Пейотът те подлудява и естествено ти мислиш, че много се кефиш в живота си, независимо какво правиш.

Всички отново се засмяха.

— Има смисъл — продължи дон Хуан, без да се засяга, — ако помислите колко малко знаем и колко много е това, което можем да видим. Пиенето е, което подлудява хората. То замъглява образите. Докато Мескалито изостря всичко. Кара те да виждаш толкова добре. Толкова добре!

Лусио и Бениньо се спогледаха и се усмихнаха, сякаш вече бяха чували историята. Хенаро и Ескуере станаха по-нетърпеливи и започнаха да говорят едновременно. Виктор се извисяваше със смеха си над всички останали гласове. Единственият, който изглеждаше заинтригуван, беше Елигио.

— Как може пейотът да направи всичко това? — попита той.

— На първо място — обясни дон Хуан, — ти трябва да искаш да се запознаеш с него, а аз мисля, че това е несъмнено най-важното нещо. След това трябва да му бъдеш представен и трябва да го срещнеш много пъти, преди да можеш да кажеш, че го познаваш.

— И тогава какво става? — попита Елигио. Хенаро се намеси:

— Сереш на покрива, докато задникът ти е на земята. Публиката прихна.

— Какво става по-нататък напълно зависи от тебе — каза дон Хуан, без да загуби самообладание. — Трябва да отидеш при него без страх и, малко по малко, той ще те научи как да живееш по-добре.

Последва дълга пауза. Мъжете изглеждаха изморени. Бутилката беше празна. Лусио с явна неохота отвори още една.

— Пейотът и на Карлос ли е закрилник? — попита Елигио шеговито.

— Не бих могъл да зная — каза дон Хуан. — Той го е взимал три пъти, така че попитай го да ти каже.

Тогава всички се обърнаха към мен с любопитство, а Елигио попита:

— Наистина ли го взе?

— Да.

Като че ли дон Хуан беше победил в един рунд над публиката. Те или бяха твърде заинтригувани да чуят за моя опит, или твърде учтиви, за да не ми се изсмеят в лицето.

— Той не нарани ли устата ти? — попита Лусио.

— Да. А има и ужасен вкус.

— Защо го взе тогава? — попита Бениньо.

Започнах да им обяснявам подробно, че за един западен човек знанието на дон Хуан за пейота е едно от най-очарователните неща, които може да намери. Казах, че всичко, което той бе казал за него, е вярно и че всеки може да провери тази истина за себе си.

Забелязах, че всички се усмихват, като че ли прикриват презрението си. Много се притесних. Осъзнавах своята непохватност в предаването на това, което е наистина в ума ми. Говорих още малко, но бях загубил импулс и само повторих неща, вече казани от дон Хуан.

Дон Хуан ми се притече на помощ и попита с вдъхващ увереност тон:

— Кога за първи път отиде при Мескалито, ти не търсеше закрилник, нали?

Казах им, че не съм знаел, че Мескалито може да бъде закрилник и че съм бил движен само от любопитство и огромно желание да го опозная.

Дон Хуан потвърди, че намеренията ми са били безупречни и каза, че затова Мескалито е имал благотворно въздействие върху мен.

— Но те накара да повръщаш и пикаеш навсякъде, нали? — настоя Хенаро.

Казах им, че наистина той ми е повлиял по такъв начин. Те всички се засмяха сдържано. Почувствах, че ме презират дори още повече. Не изглеждаха заинтересувани, освен Елигио, който ме гледаше втренчено.

— Какво видя? — попита той.

Дон Хуан ме подтикна да им разкажа всички, или почти всички, забележителни подробности от моите преживявания, затова аз описах последователността и формата на това, което бях възприемал. Когато приключих, Лусио изкоментира:

— Щом пейотът е така странен, радвам се, че никога не съм го взимал.

— Точно, както ви казах — обърна се Хенаро към Бахеа. — Тези неща те правят луд.

— Но Карлос не е луд сега. Как обясняваш това? — го попита дон Хуан.

— Как можеш да знаеш, че не е — върна му го Хенаро. Всички избухнаха в смях, включително дон Хуан.

— Беше ли те страх? — попита Бениньо.

— Разбира се, че да.

— Защо го направи тогава? — попита Елигио.

— Каза, че е искал да знае — отговори Лусио вместо мен. — Мисля, че Карлос става като дядо ми. И двамата казват, че искат да знаят, но никой не знае какво по дяволите, искат да знаят.

— Невъзможно е да се обясни това знаене — каза дон Хуан на Елигио, — защото то е различно за всеки човек. Единственото общо за всички нас е, че Мескалито разкрива тайните си лично на всеки човек. Знаейки за чувствата на Хенаро, аз не му препоръчвам да се срещне с Мескалито. Но въпреки моите думи за неговите чувства, Мескалито може да има и напълно благотворно въздействие върху него. Но само той може да разбере и това е знаенето, за което говоря.

Дон Хуан стана.

— Време е да си вървя — каза той. — Лусио е пиян, а Виктор заспа.

Два дни по-късно, на 6 септември, Лусио, Бениньо и Елигио дойдоха в къщата, където бях отседнал, за да ме вземат на лов. Докато пишех бележките си, те останаха мълчаливи. После Бениньо любезно се засмя, като предупреждение, че ще каже нещо важно.

След първоначалното притеснено мълчание, той отново се засмя и каза:

— Лусио тук казва, че ще вземе пейот.

— Ще вземеш ли наистина? — попитах аз.

— Да. Не бих имал нищо против. Бениньо избухна в смях.

— Лусио казва, че ще яде пейот, ако му купиш мотоциклет. Лусио и Бениньо се спогледаха и прихнаха да се смеят.

— Колко струва един мотоциклет в Съединените щати? — понита Лусио.

— Възможно е да вземеш за сто долара — казах аз.

— Това там не е много, нали? Ти лесно би могъл да му го вземеш, не е ли така? — попита Бениньо.

— Добре, нека първо питам дядо ти — казах аз на Лусио.

— Не, не — запротестира той. — Не му го споменавай. Той ще провали всичко. Той е чудак. А освен това е твърде стар и слабоумен и не знае какво прави.

— Едно време той беше истински магьосник — добави Бениньо. — Ама истински! Моите хора казват, че бил най-добрият. Но се отдаде на пейота и стана никой. Сега е твърде стар.

— И повтаря ли, повтаря същите тъпи истории за пейота — каза Лусио.

— Този пейот е чисто лайно — каза Бениньо. — Знаеш ли, ние опитахме веднъж. Лусио донесе цяла торба от дядо си. Една нощ на път за града го дъвкахме. Мамка му! Срязах си устата на парченца. И на вкус беше като самия ад!

— Глътнахте ли го? — попитах аз.

— Изплюхме го — каза Лусио. — Изхвърлихме цялата проклета торба.

Те и двамата смятаха случая за много смешен. Междувременно Елигио не беше казал и дума. Той беше затворен, както винаги. Дори не се засмя.

— Би ли искал да го опиташ, Елигио? — попитах аз.

— Не. Не аз. Дори заради мотоциклет. Лусио и Бениньо намериха изявлението изключително смешно и отново се заляха от смях.

— Независимо от това — продължи Елигио, — трябва да призная, че дон Хуан ме смайва.

— Дядо ми е твърде стар, за да знае нещо — каза Лусио много уверено.

— Да, твърде стар е — повтори Бениньо.

Помислих си, че мнението, което имаха двамата за дон Хуан, е детинско и необосновано. Почувствах, че съм задължен да защитя характера му, и им казах, че по моя преценка, в момента, както и в миналото, дон Хуан е велик магьосник, може би дори най-великият от всички. Казах, че усещам, че у него има нещо, нещо наистина необикновено. Подтикнах ги да си припомнят, че той е над седемдесетгодишен, а въпреки това е по-енергичен и силен от всички ни, взети заедно. Отправих предизвикателство към младите мъже да го пробват, като се опитат да нападнат изневиделица дон Хуан.

— Не можеш просто да нападнеш моя дядо — каза гордо Лусио. — Той е брухо.

Припомних им, че бяха казали, че е твърде стар и слабоумен и че един слабоумен човек не знае какво става около него. Казах им, че винаги ме удивлява бдителността на дон Хуан.

— Никой не може да нападне изневиделица един брухо, дори ако той е стар — каза авторитетно Бениньо, — Могат обаче да му се трупнат, докато спи. Това се случи на един човек на име Севикас. Хората се измориха от злата му магия и го убиха.

Помолих ги за всичките подробности на тази случка, но те казаха, че това станало преди да се родят, или когато били много малки. Елигио добави, че хората вярвали, че Севикас е само един глупак и че никой не може да навреди на един истински магьосник. Опитах се да ги разпитам още за мнението им относно магьосниците. Те изглежда нямаха особен интерес към темата. Освен това бяха твърде нетърпеливи да потеглят и да стрелят с 22-калибровата пушка, която бях донесъл.

Докато вървяхме към гъстия чапарал, известно време мълчахме, след което Елигио, който беше начело на колоната, се обърна и ми каза:

— Може би ние сме лудите. Може би дон Хуан е прав. Виж как живеем.

Лусио и Бениньо запротестираха. Опитах се да балансирам. Съгласих се с Елигио и им казах, че самият аз бях усетил, че начинът, по който живея е някак грешен. Бениньо каза, че нямам основание да се оплаквам от живота си, че имам пари и кола. Отговорих със същия аргумент, че лесно мога да кажа, че те самите са в по-добро положение, защото всеки притежава парче земя. Те отговориха в един глас, че собственикът на тяхната земя е федералната банка. Казах им, че и аз не притежавам колата си, че я притежава една банка в Калифорния и че животът ми е само различен, но не и по-добър от техния. По това време вече бяхме в гъстите шубраци.

Не намерихме нито една сърна или глиган, но хванахме три големи заека. На връщане спряхме в къщага на Лусио и той обяви, че съпругата му ще приготви задушен заек. Бениньо отиде в магазина да купи бутилка текила и да ни вземе малко сода. Когато се върна, дон Хуан беше с него.

— Сигурно намери дядо ми да купува бира в магазина — попита Лусио, смеейки се.

— Не съм поканен на това събрание — каза дон Хуан. — Просто се отбих да попитам Карлос дали заминава за Хермосийо.

Казах му, че планирам заминаването си за следващия ден и докато говорехме, Бениньо разпредели бутилките. Елигио даде своята на дон Хуан и тъй като сред индианциге яки е крайно нелюбезно да се отказва, дори като жест, дон Хуан я взе спокойно. Аз дадох своята на Елигио и той беше принуден да я вземе. Бениньо пък на свой ред ми даде своята бутилка. А Лусио, който очевидно беше наблюдавал цялата схема на добрите обноски в стил яки, вече беше довършил своята сода. Той се обърна към Бениньо, който имаше патетичен израз на лицето, и каза през смях:

— Те те изстискаха от твоята бутилка.

Дон Хуан каза, че никога не пие сода и постави бутилката си в ръцете на Бениньо. Седнахме в мълчание под рамадата.

Елигио изглеждаше нервен. Той си играеше с периферията на шапката си.

— Мислих за това, което каза онази нощ — каза той на дон Хуан. — Как може пейотът да промени нашия живот? Как?

Дон Хуан не отговори. За момент се взря втренчено в Елигио, а след това започна да пее на езика на яки. Не беше истинска песен, а кратка рецитация. Дълго останахме смълчани. След това помолих дон Хуан да ми преведе думите.

— Това беше само за яки — каза той неумолимо. Почувствах се обезсърчен. Бях сигурен, че е казал нещо от огромно значение.

— Елигио е индианец — каза ми дон Хуан накрая — и като индианец, той няма нищо. Всичко, което виждаш наоколо, принадлежи на йоритата. Яки имат само своя гняв и това, което земята им предлага безвъзмездно.

Доста време никой не издаде и звук, после дон Хуан стана, каза довиждане и си тръгна. Гледахме го, докато изчезна зад един завой на пътя. Като че всички бяхме нервни. Лусио замотано ни каза, че дядо му не е останал, защото мразел заешко задушено. Елигио изглеждаше потънал в размисъл. Бениньо се обърна към мен и каза високо:

— Мисля, че Бог ще накаже теб и дон Хуан за това, което правите. Лусио започна да се смее и Бениньо се присъедини към него.

— Правиш се на шут, Бениньо — мрачно каза Елигио. — Това, което току-що каза, не струва пет пари.

15 септември 1968

Беше 9 часа в събота вечерта. Дон Хуан седеше пред Елигио в центъра на рамадата на къщата на Лусио. Той постави своята торбичка с пейотени пъпки между тях и пя, леко поклащайки тяло напред-назад. Лусио, Беннньо и аз седяхме на пет или шест фута зад Елигио, с гръб към стената. Огначало беше твърде тъмно. Седяхме в къщата под газения фенер, чакайки дон Хуан. Когато пристигна, той ни извика на рамадата и ни каза къде да седнем. След малко очите ми привикнаха с тъмнината. Можех ясно да видя всеки. Забелязах, че Елигио изглежда ужасен. Цялото му тяло трепереше. Зъбите му тракаха неконтролируемо. Беше разтърсван от спазматични тласъци на главата и гърба си.

Дон Хуан му говори, каза му да не се страхува, да се довери на закрилника и да не мисли за нищо друго. Той неочаквано взе една пейотена пъпка, предложи я на Елигио и му нареди да я дъвче много бавно. Елигио изскимтя като кутре и се отдръпна. Дишането му беше много ускорено и приличаше на свистенето на духало. Той свали шапката си и изтри чело. Покри лицето си с ръце. Помислих, че плаче. Измииа много дълъг, напрегнат момент, преди той да си възвърне известно самообладание. Той седна изправен и, все още покрил лице с едната ръка, взе пейотената пъпка и започна да я дъвче.

Усетих ужасен страх. Дотогава не бях осъзнавал, че навярно съм бил така изплашен, както Елигио. Сухотата в устата ми беше почти като тази, предизвикана от пейота. Елигио дълго дъвка пейота. Моето напрежение нарасна. Започнах неволно да вия, докато дишането ми ставаше по-забързано.

Дон Хуан започна да припява по-силно. След това предложи на Елигио още една пъпка и след като Елигио я беше довършил, му даде сушен плод и му каза да го дъвче много бавно.

Елигио често ставаше и отиваше в храстите. В един момент поиска вода. Дон Хуан му каза да не пие, а само да изплакне устата си.

Елигио сдъвка още две пъпки и дон Хуан му даде сушено месо.

До момента, когато беше сдъвкал десетата си пъпка, почти ми беше прилошало от тревога.

Изведнъж Елигио се тръшна напред и челото му се удари в земята. Той се търкулна наляво и конвулсивно се раздруса. Погледнах часовника си. Беше единайсет и двайсет. Елигио се мята, трепери и стена повече от час, докато лежеше на земята.

Дон Хуан запази същата поза пред него. Неговите пейотени песни бяха почти мърморене. Бениньо, който седеше отдясно на мен, изглеждаше разсеян. Лусио, до него, се беше свлякъл встрани и хъркаше.

Тялото на Елигио зае изкривена поза. Той легна на дясната си страна, с лице към мен и ръце между краката. Тялото му направи мощен скок и той се обърна по гръб с леко извити крака. Лявата му ръка помаха встрани и нагоре с изключително свободно и елегантно движение. Дясната повтори същия модел, а след това и двете ръце се редуваха в колебливо, бавно движение, напомнящо това на арфист. Постепенно движението стана по-буйно. Ръцете му осезаемо вибрираха и се движеха нагоре и надолу като бутала. В същото време дланите му се въртяха от китките, а пръстите му потрепваха. Беше красива, хармонична, хипнотична гледка. Ритъмът и мускулният му контрол бяха несравними.

След това Елигио бавно се изправи, като че се опъваше срещу затискаща го сила. Тялото му се тресеше. Той клекна, а след това се изтласка до изправено положение. Ръцете, трупът и главата му трепереха, като че през него минавате прекъснат електрически поток. Сякаш сила извън неговия контрол го издигаше и теглеше нагоре.

Пеенето па дон Хуан стана много силно. Лусио и Бениньо се събудиха, погледаха незаинтересовано сцената за малко и отново заспаха.

Елигио сякаш се изкачваше и изкачваше. Той като че ли се катереше. Сви ръцете си и като че сграбчваше обекти, които не виждах. Изтласка се нагоре и спря да си поеме дъх.

Исках да видя очите му и се приближих до него, но дои Хуан ми хвърли свиреп поглед и аз се отдръпнах на мястото си.

След това Елигио скочи. Това беше финален, страхотен скок. Той очевидно беше достигнал целта си. Той изпухтя и зарида от напрежението. Изглежда се държеше на ръба, но нещо го връхлиташе. Започна да пищи отчаяно. Неговият захват се разколеба и той започна да пада. Тялото му се изви назад, и беше разтърсено от глава до пети от най-красивата, синхронна вълна. Вълната премина през него може би сто пъти, преди тялото му да се сгромоляса безжизнено, като чувал.

След малко той протегна ръце напред, като че ли предпазваше лицето си. Краката му се опънаха назад, както беше легнал по корем. Те бяха извити дъгообразно няколко инча пад земята, придавайки на тялото му вид, сякаш се пързаля или лети с невероятна скорост, Главата му беше извита възможно най-назад, ръцете бяха сключени над очите му, за да ги бранят. Можех да усетя вятъра, който свистеше край него. Задъхах се и неволно нададох силен писък. Лусио и Бениньо се събудиха и любопитно погледнаха Елигио.

— Ако обещаеш да ми купиш мотоциклет, ще го сдъвча сега — каза Лусио високо.

Погледнах дон Хуан. Той направи повелителен жест с глава.

— Кучи син! — промърмори Лусио и отново заспа.

Елигио стана и започна да ходи. Направи две крачки към мен и спря. Можех да го видя как се усмихва с блажен израз. Опита се да свирне. Звукът не беше ясен, но имаше хармония. Беше мотив. Имаше само два такта, които той повтаряше непрекъснато. След малко свиркането му беше ясно доловимо, а след това стана определена мелодия. Елигио мрънкаше неразбираеми думи. Те като че ли бяха стиховете на мотива. Той ги повтаря с часове. Една проста песен, повтаряща се, монотонно и все пак особено красива.

Елигио изглежда гледаше нещо, докато пееше. В един момент се приближи силно до мен. Видях очите му в полумрака. Те бяха стъклени, неподвижни. Той се усмихваше, а отвреме-навреме се кикотеше. Той вървеше и сядаше, и пак вървеше, стенейки и въздишайки.

Изведнъж нещо като че ли го бутна изотзад. Тялото му се огъна по средата, сякаш беше тласкано от пряка сила. В един момент Елигио балансира на върха на палците си, правейки почти пълен кръг с ръце, докосващи земята. Той отново се изтърси на земята леко, на гръб, и се опъна в цялата си дължина, добивайки особена вдървеност.

Той поскимтя и постена още малко, след това започна да хърка. Дон Хуан го зави с някакви чували от зебло. Беше пет часа и трийсет и пет минути сутринта.

Лусио и Бениньо бяха заспали рамо до рамо, с гърбове опрени на стената. Дон Хуан и аз дълго седяхме мълчаливо. Той изглеждаше изморен. Наруших тишината и го попитах за Елигио. Каза ми, че срещата на Елигио с Мескалито е била изключително успешна. Мескалито го е научил на песен още първия път, когато са се срещнали, а това е наистина необикновено.

Попитах го защо не позволи на Лусио да вземе малко пейот заради мотоциклета. Той каза, че Мескалито би убил Лусио, ако той го доближи при такива условия. Дон Хуан призна, че внимателно е подготвил всичко, за да убеди своя внук. Каза ми, че разчита на моето приятелство с Лусио като на централен пункт от своята стратегия. Каза, че Лусио винаги е бил голямата му грижа и че по едно време те живеели заедно и били много близки, но когато бил седемгодишен, Лусио се разболял тежко и синът на дон Хуан, набожен католик, дал обет пред Девата от Гуаделупа, че ако животът на Лусио бъде спасен, той ще се присъедини към свещеното танцуващо братство. Лусио се възстановил и бил принуден да изпълнява обещанието на баща си. Той чиракувал една седмица и тогава решил да наруши обета. Мислил, че в резултат на това ще трябва да умре, опънал се и цял ден чакал смъртта да дойде. Всички се смели на момчето и случаят още не бил забравен.

Дон Хуан дълго не проговори. Изглеждаше потънал в размисъл.

— Моят план беше за Лусио — каза той. — а вместо това намерих Елигио. Знаех, че е безполезно, но когато харесваме някого, здравата настояваме, като че е възможно да се преправят хората. Лусио имаше смелост, когато беше малко момче, а после я загуби нейде по пътя.

— Можеш ли да го омагьосваш, дон Хуан?

— Да го омагьосам? За какво?

— За да се промени и да си възвърне смелостта.

— Не се омагьосва за смелост. Смелостта е нещо лично. Омагьосването е, за да се направят хората безвредни или болни, или неми. Не омагьосваш, за да правиш воини. За да бъдеш воин, трябва да си кристално чист — като Елигио. Ето ти един човек със смелост!

Елигио кротко хъркаше под зебловите чували. Почти се беше съмнало. Небето беше безукорно синьо. Не се виждаха никакви облаци.

— Бих дал всичко на света, за да узная за пътешествието на Елигио — казах аз. — Ще имаш ли нещо против, ако го помоля да ми разкаже?

— Не трябва при никакви обстоятелства да го молиш за това!

— Защо не? Аз ти разказвам за моите преживявания.

— Това е различно. Ти не си склонен да пазиш нещата за себе си. Елигио е индианец. Неговото пътешествие е всичко, което той има. Бих искал това да беше Лусио.

— Няма ли нещо, което можеш да направиш, дон Хуан?

— Не. За жалост, няма начин да направиш кости на медузата. Това беше само едно мое безумие.

Слънцето се показа. Светлината му заслепи изморените ми очи.

— Казвал си ми толкова много пъти, че един магьосник не може да има пристъпи на безумие, дон Хуан. Никога не съм мислил, че ти можеш да имаш.

Дон Хуан ме погледна с пронизващ поглед. Стана, хвърли по едно око на Елигио и на Лусио. Нахлупи шапката на главата си, като я потупа отгоре.

— Възможно е да настояваме, здравата да настояваме, макар да, знаем, че това, което правим, е безполезно — каза той с усмивка. — Но ние първо трябва да знаем, че действията ни са безполезни и въпреки това, трябва да продължаваме, сякаш не го знаем. Това е контролираното безумие на магьосника.

Върнах се в къщата на дон Хуан на 3 октомври 1968 година с единствената цел да го попитам за събитията около начинанието на Елигио. Докато препрочитах разказа за случилото се, в мен нахлуха множество въпроси, като безкраен поток. Исках много точни обяснения, затова предварително направих списък с въпроси, като подбирах внимателно най-подходящите думи. Започнах с въпроса:

— Аз виждах ли онази нощ, дон Хуан?

— Почти.

— Ти видя ли, че аз виждам движенията на Елигио?

— Да. Аз видях, че Мескалито ти позволявате да виждаш част от урока на Елигио, иначе щеше да гледаш човек, който седи или може би лежи там. При последното митоте ти не забеляза, че мъжете правят нещо, нали?

На последното митоте не бях забелязал никой от мъжете да извършва необичайни движения. Казах му, че със сигурност мога да кажа, че всичко, което съм записал в бележките си, е как някои от тях стават и отиват в храстите по-често от другите.

— Но ти почти видя целия урок на Елигио — продължи дон Хуан. — Мисли за това. Разбираш ли сега, колко е щедър Мескалито към тебе? Доколкото знам, Мескалито никога не е бил толкова мил с никого. С никого! И въпреки това, ти не зачиташ неговата щедрост. Как можеш така безцеремонно да му обърнеш гръб? Или може би трябва да запитам, в замяна на какво обръщаш гръб на Мескалито?

Усетих, че дон Хуан отново ме притиска до стената. Не бях в състояния да отговоря на въпросите му. Винаги бях вярвал, че съм приключил чиракуванего си, за да се спася, макар да нямах идея от какво или за какво се спасявам. Исках бързо да променя посоката на нашия разговор и поради това зарязах намерението си да продължавам с моите предварително обмислени въпроси, като поставих най-важното си питане:

— Чудя се дали можеш да ми кажеш повече за твоето контролирано безумие — казах аз.

— Какво искаш да знаеш за това?

— Моля те, дон Хуан, кажи ми какво точно е контролирано безумие? Дон Хуан се изсмя силно и издаде плющящ звук, пляскайки бедрото си с присвита длан.

— Това е контролирано безумие! — каза той, засмя се и отново плесна бедрото си.

— Какво искаш да кажеш…?

— Щастлив съм, че след толкова много години ме попита за моето контролирано безумие, но ако никога не беше попитал, това не би имало никакво значение за мен. Но аз избрах да се чувствам щастлив, като че ли ме е грижа, че ти попита, сякаш има някакво значение, че ме е грижа. Това е контролирано безумие!

И двамата много силно се засмяхме. Прегърнах го. Намерих обяснението му за очарователно, макар да не бях го разбрал съвсем.

Както обикновено, седяхме на мястото точно пред вратата на къщата му. Беше към 10 часа сутринта. Пред дон Хуан имаше купчина семена и той отбираше развалените от тях. Бях му предложил да му помогна, но той ми отказа. Каза, че семената са дар от един от приятелите му в централно Мексико и че нямам достатъчно сила, за да ги докосвам.

— С кого упражняваш контролирано безумие, дон Хуан? — попитах аз след дълго мълчание. Той се подсмихна.

— С всеки! — възкликна той, усмихвайки се.

— Тогава, кога решаваш да го упражняваш?

— Всеки път, когато действам.

Усетих, че в този момент трябва да резюмирам и го попитах дали контролираното безумие означава, че неговите действия никога не са искрени, а са само действия на актьор.

— Тогава всичко, което правиш, трябва да е контролирано безумие! — казах аз, истински изненадан.

— Да, всичко — каза той.

— Но не може да е вярно — възразих аз, — че всяко едно от твоите действия е само контролирано безумие.

— Защо не? — отговори той с тайнствено изражение.

— Това би означавало, че за тебе нищо няма значение и че всъщност не те е грижа за нищо и за никого. Вземи мен например. Искаш да кажеш, че не те е грижа дали ще стана човек на знанието или не; дали живея или умирам, или правя каквото и да било?

— Точно така! Не ме е грижа. Ти си като Лусио или всеки друг в живота ми — мое контролирано безумие.

Изпитах особено чувство на празнота. Очевидно нямаше абсолютно никаква причина, поради която дон Хуан да го е грижа за мен, но все пак аз почти имах сигурността, че го е грижа лично за мен. Смятах, че не би могло да бъде иначе, тъй като той винаги ме беше дарявал с цялото си внимание, във всеки момент, който бях прекарал с него. Хрумна ми, че дон Хуан казва това, просто защото ми е сърдит. В края на краищата, бях зарязал неговите уроци.

— Имам чувството, че не говорим за едно и също нещо — казах аз. — Не трябваше да използвам себе си като пример. Това, което исках да кажа, беше, че трябва да има нещо на този свят, за което те е грижа по начин, който не е контролирано безумие. Не мисля, че можеш да продължаваш да живееш, ако нищо няма значение за тебе.

— Това приляга на тебе — каза той. — Нещата имат значение за теб. Ти ме попита за моето контролирано безумие и аз ти казах, че всичко, което правя по отношение на мен и моите ближни, е безумие, защото нищо няма значение.

— Моята мисъл, дон Хуан, е, че ако нищо няма значение за теб, как можеш да продължаваш да живееш?

Той се засмя и след кратка пауза, в която сякаш се колебаеше дали да отговори или не, стана и отиде зад къщата. Последвах го.

— Чакай, чакай, дон Хуан — казах аз. — Аз наистина искам да знам. Ти трябва да ми обясниш какво имаш предвид.

— Може би не е възможно да се обясни — каза той. — Определени неща в живота ти имат значение за теб, защото са важни. Твоите действия сигурно са важни за теб, но за мен вече нищичко не е важно — нито моите действия, нито действията на който и да било от ближните ми. Аз обаче продължавам да живея, защото имам своята воля. Защото през живота си съм калил своята воля, докато тя стане стегната и здрава и сега за мен няма значение това, че нищо няма значение. Моята воля контролира безумието на моя живот.

Той клекна и прокара пръсти по някакви растения, които беше поставил да се сушат на слънцето върху голямо парче зебло.

Бях смутен и объркан. Търсенето ми бе взело посока, каквато никога не бих могъл да допусна. След дълга пауза помислих за една добра поанта. Казах му, че по мое мнение някои от действията на моите ближни са от изключителна важност. Отбелязах, че една ядрена война е определено най-драматичният пример за такова действие. Казах, че според мен унищожаването на живота от лицето на земята е действие със зашеметяваща чудовищност.

— Ти смяташ така, защото мислиш. Ти мислиш за живота — каза дон Хуан с проблясък в очите. — Ти не виждаш.

— Ще се чувствам ли различно, ако мога да виждам? — попитах аз.

— Когато човек веднъж се научи да вижда, той се оказва сам в света, с нищо друго, освен с едно безумие — каза дон Хуан загадъчно.

Той спря за миг и ме погледна, сякаш искаше да прецени ефекта от думите си.

— Твоите действия, както и действията на твоите ближни изобщо, изглеждат важни, защото ти си се научил да мислиш, че са важни.

Той изрече думата „научил“ с такова особено натъртване, че ме принуди да попитам какво иска да каже с нея.

Той спря да бърника растенията си и ме погледна.

— Ние се учим да мислим за всяко нещо — каза той, — а след това приучваме очите си да гледат така, както мислим за нещата, които гледаме. Ние гледаме себе си, вече мислейки, че сме важни. И следователно ние трябва да се чувстваме важни! Но после, когато един човек се научи да вижда, той разбира, че вече не може да мисли за нещата, които гледа, а ако не може да мисли за това, което гледа, всичко става незначително.

Дон Хуан сигурно забеляза моя недоумяващ поглед и повтори изявлението си три пъти, сякаш за да ме накара да го разбера. Това, което каза, отначало ми прозвуча като безсмислица, но като помислих върху него, думите му започнаха да ми звучат като сложно изявление за някои аспекти на възприятието.

Опитах се да измисля добър въпрос, който би го накарал да изясни какво има предвид, но не можех да мисля за нищо. Изведнъж се почувствах изтощен и не можех да формулирам ясно мислите си.

Дон Хуан изглежда забеляза моята умора и нежно ме потупа.

— Изчисти тези растения тук — каза той, — а след това внимателно ги нарежи в тази кана.

Той ми подаде голяма кана за кафе и си тръгна.

Часове по-късно се върна в къщата си, в късния следобед. Бях приключил с нарязването на растенията му и бях имал много време да пиша бележките си. Исках веднага да му задам няколко въпроса, но той никак не бе в настроение да ми отговаря. Каза, че е изгладнял и че първо трябва да приготви храната си. Запали огън в пръстената печка и постави тенджера с костен бульон. Погледна в чантата с продукти, която бях донесъл и взе малко зеленчуци, наряза ги на малки парченца и ги потопи в тенджерата. След това легна на сламеника си, изу сандалите си и ми каза да седна по-близо до печката, за да поддържам огъня.

Почти се беше стъмнило. От мястото, където бях седнал, можех да видя небето на запад. Перифериите на няколко гъсти облаци бяха нюансирани в тъмнобежово, докато центърът на облаците оставаше почти черен.

Щях да направя коментар колко красиви са облаците, но той заговори пръв.

— Пухкави периферии и дебела сърцевина — каза той, сочейки облаците.

Това изявление беше така съвършено на място, че ме накара да подскоча.

— Тъкмо щях да ти кажа за облаците — казах аз.

— Тогава аз водя — каза той и се засмя с детинска невъздържаност. Попитах го дали е в настроение да отговори на няколко въпроса.

— Какво искаш да знаеш? — отговори той.

— Това, което ми каза днес следобед за контролираното безумие, много ме смути — казах аз. — Наистина не мога да разбера какво искаше да кажеш.

— Разбира се, че не можеш да го разбереш — каза той. — Ти се опитваш да мислиш за него, а това, което казах, не пасва на твоите мисли.

— Опитвам се да мисля за него — казах аз, — защото това е единственият начин, по който аз лично мога да разбера нещо. Например, дон Хуан, искаш да кажеш, че когато веднъж човек се научи да вижда, всичко в целия свят става нищо и никакво?

— Не съм казал нищо и никакво. Казах незначително. Всичко е едно и също и следователно — незначително. Аз например не мога да кажа, че моите действия са по-важни от твоите, или че едно нещо е по-съществено от друго; следователно всички неща са еднакви, а това, че са еднакви, ги прави незначителни.

Попитах го дали неговите твърдения са изказване, че това, което той нарича „виждане“, е всъщност „по-добър начин“ от простото „гледане на неща“. Той каза, че очите на човека могат да изпълняват и двете функции, но никоя не е по-добра от другата. Тренирането на очите обаче само да гледат, по негово мнение, е ненужна загуба.

— Например ние трябва да гледаме с очите си, за да се смеем — каза той, — защото само когато гледаме нещата, можем да уловим смешната страна на света, когато обаче твоите очи виждат, всичко е така еднакво, че нищо не е смешно.

— Искаш да кажеш, Дон Хуан, че човек, който вижда, не може, изобщо да се смее?

Той остана умълчан известно време.

— Може би има хора на знанието, които никога не се смеят — каза той. — Аз обаче не познавам такъв. Тези, които познавам, виждат, но и гледат, така че те се смеят.

— Един човек на знанието би ли и плакал?

— Мисля, че да. Нашите очи гледат, така че ние можем и да се смеем, да плачем, да ликуваме, да сме тъжни или да сме щастливи. Аз лично не обичам да съм тъжен, затова винаги, когато съм свидетел на нещо, което обикновено би ме натъжило, аз просто премествам очите си и го виждам, вместо да го гледам. Но когато срещна нещо смешно, аз гледам и се смея.

— Но тогава твоят смях е истински, дон Хуан, а не контролирано безумие.

За миг дон Хуан се взря в мен.

— Говоря с тебе, защото ме караш да се смея — каза той. — Напомняш ми на някои плъхове с рунтави опашки в пустинята, които се хващат, когато забождат опашки в дупките, опитвайки се да изплашат и прогонят другите плъхове, за да откраднат храната им. Ти се хващаш в собствените си въпроси. Внимавай! Понякога тези плъхове изтръгват опашките си, опитвайки да се освободят.

Намерих сравнението му за забавно и се засмях. Веднъж дои Хуан ми беше показал няколко малки гризачи с рунтави опашки, които изглеждаха като дебели катерици. Представата за един от тези топчести плъхове, изтръгващ опашката си, беше тъжна и в същото време патологично смешна.

— Моят смях, както и всичко, което правя, е истински — каза той, — но е и контролирано безумие, защото е безполезен. Той не променя нищо, но все пак аз го правя.

— Но както аз го разбирам, дон Хуан, твоят смях не е безполезен, той те прави щастлив.

— Не! Аз съм щастлив, защото избирам да гледам неща, които ме правят щастлив и тогава очите ми улавят тяхната смешна страна, и аз се смея. Казвал съм ти това безброй пъти. Човек трябва винаги да избира пътя със сърце, за да бъде в най-доброто си състояние; навярно така човек може винаги да се смее.

Изтълкувах това, което беше казал, като означаваше, че плачът е по-низш от смеха или поне е действие, което ни прави слаби. Той заяви, че няма съществена разлика, и че и двете действия са незначителни. Каза, че все пак предпочита смеха, защото от него тялото му се чувства по-добре, отколкото от плача.

В този момент аз намекнах, че ако човек има предпочитание, нещата не са едни и същи. Ако той предпочита смеенето пред плаченето, първото е наистина по-важно.

Той упорито твърдеше, че неговото предпочитание не означава, че те не са еднакви, а аз настоях, че нашият спор логично може да бъде разтегнат дотам, че да кажем, че ако се предполага нещата да са еднакви, защо да не изберем и смъртта?

— Много хора на знанието правят това — каза той, — Един ден те могат просто да изчезнат. Хората може да мислят, че те са били нападнати от засада и убити заради делата си. Те избират да умрат, защото това няма значение за тях. От друга страна, аз избирам да живея и да се смея, не защото това има значение, а защото този избор е склонност на моята природа. Причината да казвам, че избирам, е, защото виждам, но не затова избирам да живея. Моята воля ме кара да продължавам да живея, въпреки всичко, което мога да видя.

Сега ти не ме разбираш заради навика си да мислиш, като гледаш, и да мислиш, като мислиш.

Изявлението му много ме заинтригува. Помолих го да обясни какво има предвид.

Той повтори същата конструкция няколко пъти, като че му трябваше време да я подреди по различен начин и след това изказа становището си, казвайки, че под „мислене“ имал предвид константната идея, която имаше за всяко нещо в света. Каза, че „виждането“ прогонва този навик и докато не се науча да „виждам“, няма да мога истински да разбера какво иска да каже.

— Но ако нищо няма значение, дон Хуан, защо ще има значение дали аз ще се науча да виждам?

— Веднъж ти казах, че нашата участ като хора е да учим, за добро или за лошо — каза той. — Аз съм се научил да виждам и ти казвам, че наистина нищо няма значение. Сега е твой ред. Може би някой ден ти ще виждаш и тогава ще узнаеш дали нещата имат значение или не. За мен нищо няма значение, но за тебе може да е обратното. Трябва досега да си разбрал, че един човек на знанието живее действайки, а не мислейки за действането, нито пък мислейки какво ще мисли, когато, приключи действието. Човек на знанието избира път със сърце и го следва. И тогава той гледа, радва се и се смее. Тогава вижда и знае. Той знае, че изобщо животът му ще свърши твърде скоро. Той знае, че както всеки друг, не отива никъде. Той знае, защото вижда, че нищо не е по-важно от нещо друго. С други думи, човекът на знанието няма чест, няма достойнство, няма семейство, няма име, няма родина, а само живот, който се живее, и при тези обстоятелства неговата единствена връзка с ближните му е неговото контролирано безумие. Така човекът на знанието прави усилия, поти се и пухти, и ако човек го погледне, той е просто като всеки обикновен човек, само че безумието на неговия живот е под контрол. След като нищо не е по-важно от нещо друго, човекът на знанието избира което и да е действие и го извършва така, сякаш то има значение за него. Неговото контролирано безумие го кара да казва, че това, което прави, има значение и го кара да действа, сякаш е така, но все пак той знае, че не е. Затова, когато изпълни действията си, той се оттегля в покой и дали действията му са били добри или лоши, полезни или не, това вече не е негова грижа.

Човекът на знанието може и да избере да остане напълно невъзмутим и никога да не действа, да се държи така, сякаш да бъде невъзмутим е от значение за него. Той ще бъде истински искрен и в това, защото то също ще бъде негово контролирано безумие.

В този момент се впуснах в много сложен опит да обясня на дон Хуан, че ме интересува да узная кое би мотивирало един човек на знанието да действа по един определен начин, въпреки факта, че той знае, че нищо няма значение.

Той тихо се засмя под мустак, преди да отговори.

— Ти мислиш за своите действия — каза той. — Следователно ти трябва да вярваш, че твоите действия са толкова важни, колкото мислиш, че са, докато всъщност нищо от това, което човек прави, не е важно. Нищо! Но в такъв случай, ако наистина нищо няма значение, как мога да продължавам да живея, както ме попита ти. По-добре ще е просто да се умре. Това е, което ти казваш и вярваш, защото ти мислиш за живота така, както мислиш сега какво ли ще да е това виждането. Ти поиска да ти опиша, така че да започнеш да мислиш за него — така, както постъпваш с всичко друго. В случая с виждането обаче мисленето изобщо не е изход, затова аз не мога да ти кажа какво е да виждаш. Сега ти искаш да ти разкрия причините за моето контролирано безумие, а аз мога само да ти кажа, че контролираното безумие е почти като виждането. То е нещо, за което не можеш да мислиш.

Той се прозя. Легна по гръб и опъна ръце и крака. Костите му изпукаха.

— Ти твърде дълго беше далеч — каза той. — Мислиш твърде много. Той стана и отиде в гъстия чапарал. Аз подкладох огъня, за да поддържам кипенето на тенджерата. Смятах да запаля газения фенер, но полумракът беше много успокояващ. Огънят от печката, който доставяше достатъчно светлина, за да пиша, също така създаваше един червеникав отблясък навсякъде около мен. Сложих бележките си на земята и легнах. Почувствах се изморен. Единственото мъчително нещо, останало в ума ми от целия разговор с дон Хуан, беше, че не го е грижа за мен. Това ужасно ме разстрои. В продължение на години аз му бях отдал доверието си. Ако не бях имал пълна увереност в него, щях да бъда парализиран от страх пред перспективата да уча неговото знание. Предпоставката, върху която бях базирал своето доверие, беше идеята, че него го е грижа лично за мен. Всъщност винаги се бях страхувал от него, но бях обуздавал страха си, защото му имах доверие. Когато той премахна тази основа, аз нямах на какво да се опра и се почувствах 1езпомощен.

Обхвана ме странна тревога. Развълнувах се изключително много и започнах да крача нагоре-надолу пред печката. Дон Хуан много се забави. Чаках го нетърпеливо.

Той се върна малко по-късно. Отново седна пред огъня, а аз скрих страховете си. Казах му, че съм обезпокоен, защото не мога да сменям посоките в талвега. Обясних му, че заедно с доверието, което имам в него, съм се научил също да уважавам и зачитам неговия начин на живот като съществено по-рационален, или поне по-функционален от моя. Казах, че думите му са ме потопили в ужасен конфликт, защото те водят до наложителната при мен промяна на чувствата. За да илюстрирам становището си, разказах на дон Хуан историята на един старец от моята среда, един много богат консервативен адвокат, който живял живота си, убеден, че подпомага истината. В началото на трийсетте години, с идването на новия курс(Програмата на президента Рузвелт), той се оказал страстно въвлечен в политическата драма на това време. Бил категорично убеден, че тази промяна е вредна за страната и в противовес с начина си на живот и убедеността, че е прав, той се посветил на борба срещу това, което смятал за политическо зло. Но ходът на времето бил твърде силен и му надвил. Десет години той се борил срещу него на политическата арена и в сферата на своя личен живот. После Втората световна война довела усилията му до пълно поражение. Неговият политически и идеологически провал го довел до дълбоко огорчение — той се самозаточил за двайсет и пет години. Когато се запознах с него, той беше на осемдесет и четири години и се беше върнал в своя роден град, за да прекара последните си години в старчески дом. Струваше ми се немислимо да е живял толкова дълго, имайки предвид, че беше прахосал живота си в огорчение и самосъжаление. Компанията ми изглежда му допадна и ние дълго говорихме.

Последния път, когато го видях, той приключи разговора ни със следното:

— Имах време да се обърна и да прегледам живота си. Въпросите на моето време сега са само история и то безинтересна. Може би съм пропилял години от живота си, преследвайки нещо, което никога не е съществувало. Напоследък имам чувството, че съм вярвал в някакъв фарс. Не си струваше живота ми. Мисля, че знам това. Не мога обаче да си възвърна четиридесетте години, които загубих.

Казах на дон Хуан, че конфликтът у мен изниква от съмненията, в които ме бяха захвърлили неговите думи за контролираното безумие.

— Ако наистина нищо няма значение — казах аз, — ставайки човек на знанието, човек би се оказал така празен, по необходимост, както моя приятел, и в не по-добро положение.

— Не е така — рязко каза дон Хуан. — Твоят приятел е самотен, защото ще умре без да види. Той само е остарявал в своя живот и сега трябва да има повече самосъжаление от когото и да било. Той чувства, че е прахосал четиридесет години, защото е преследвал победи, а е намерил само поражения. Той никога няма да узнае, че да бъдеш побеждаващ и да бъдеш побеждаван са еднакви.

Ето, ти сега се страхуваш, защото ти казах, че си еднакъв с всеки друг. Ти се вдетиняваш. Нашата участ като хора е да учим и човек тръгва към знанието, както тръгва на война. Казвал съм ти това безброй пъти. Човек тръгва към знанието или на война със страх, с респект, осъзнавайки, че отива на война, и с абсолютна увереност в себе си. Имай доверие в себе си, не в мен.

И така, тебе те е страх от празнотата в живота на твоя приятел. Но в живота на човека на знанието няма празнота, казвам ти. Всичко е пълно догоре.

Дон Хуан стана и протегна ръце, сякаш опипва нещо във въздуха.

— Всичко е пълно догоре — повтори той — и всичко е еднакво. Аз не съм като твоя приятел, който просто е остарял. Когато ти казвам, че нищо няма значение, нямам предвид това, което той има. За него борбата му не си струва неговия труд, защото е бил победен. За мен няма победа или поражение, или празнота. Всичко е пълно догоре и всичко е еднакво, и моята борба си струваше труда.

За да стане човек на знанието, човек трябва да бъде воин, а не хленчещо дете. Човек трябва да прави усилия — без отказване, без оплакване, без треперене, докато види, само за да разбере, че нищо няма значение.

Дон Хуан разбърка тенджерата с дървена лъжица. Храната беше готова. Той свали тенджерата от огъня и я постави на един кирпичен правоъгълен блок, който беше издигнал до стената и който ползваше като рафт или маса. С крака си той избута две малки кутии, които служеха за удобни столове, особено ако човек сяда с гръб, опрян на подпорните греди на стената. Той ми даде знак да седна, а след това напълни една паница със супа. Усмихна се. Очите му блестяха, сякаш наистина се радваше на моето присъствие. Той леко бутна паницата към мен. В жеста му имаше такава топлина и доброта, като че това беше молба да възстановя доверието си в него. Почувствах се идиотски. Опитах се да разсея настроението си, търсейки своята лъжица, но не можах да я намеря. Супата беше твърде гореща, за да я пия направо от паницата и докато се охлаждаше, попитах дон Хуан дали контролираното безумие означава, че човекът на знанието не може вече да харесва никого.

Той спря да яде и се засмя.

— Много те интересува дали харесваш хората или дали те харесват те — каза той. — Човекът на знанието харесва, това е всичко. Той харесва каквото и когото иска, но използва своето контролирано безумие, за да бъде равнодушен към това. Обратното на това, което правиш ти сега. Да харесваш хората или да бъдеш харесван от хората не е всичко, което някой може да направи като човек.

Той се взря в мен за момент, с глава, леко наклонена на една страна.

— Мисли за това — каза той.

— Има още нещо, което искам да попитам, дон Хуан. Ти каза, че трябва да гледаме с очите си, за да се смеем, но аз смятам, че се смеем, защото мислим. Вземи един сляп човек, той също се смее.

— Не — каза той. — Слепите хора не се смеят. Техните тела леко конвулсират от вълните на смеха. Те никога не са гледали смешната страна на света и трябва да си я представят. Техният смях не е гръмогласен.

Повече не говорихме. Имах усещане за благополучие, за щастие. Ядяхме мълчаливо. След това дон Хуан започна да ми се смее — използвах клечка, за да вкарвам зеленчуците в устата си.

4 октомври 1968

Днес в подходящ момент попитах дон Хуан дали ще има нещо против да поговорим още малко за „виждането“. Той като че ли за миг се поколеба, след това се усмихна и каза, че отново съм се заплел в своята рутина, опитвайки се да говоря, вместо да правя.

— Ако искаш да виждаш, трябва да оставиш димът да те води — каза той натъртено. — Аз повече няма да говоря за това.

Помагах му да изчисти някакви сушени билки. Дълго работихме в пълно мълчание. Когато съм принуден продължително да мълча, аз винаги се чувствам неспокоен, особено край дон Хуан. В даден момент аз му поставих един въпрос във вид на принудителен, почти войнствен изблик.

— Как един човек на знанието упражнява контролирано безумие, когато опре до смъртта на човек, когото обича? — попитах аз.

Дон Хуан беше изненадан от въпроса ми и ме погледна особено.

— Вземи твоя внук Лусио — казах аз. — Ще бъдат ли твоите действия контролирано безумие в момента на неговата смърт?

— Вземи моя син Еулалио, това е по-добър пример — спокойно отговори дон Хуан. — Той беше премазан от камъни, докато работеше на строежа на Панамериканското шосе. Моите действия спрямо него в момента на неговата смърт бяха контролирано безумие. Когато слязох до зоната на взрива, той беше почти мъртъв, но тялото му беше толкова силно, че продължаваше да се движи и рита, застанах пред него и казах на момчета от пътната бригада да не го местят повече. Те се подчиниха и застанаха там, обградили моя син, гледайки обезобразеното му тяло. И аз стоях там, но не гледах. Аз преместих очите си, така че да видя неговия личен живот — разпадащ се, разширяващ се неконтролируемо извън границите си като облак от кристали, защото това е начинът, по който се смесват и разширяват животът и смъртта. Ето това правих в момента на смъртта на моя син. Това е всичко, което човек може изобщо да направи и това е контролирано безумие. Ако го бях гледал, щях да наблюдавам как става неподвижен и щях да усетя плач в себе си, защото никога вече няма да гледам неговата чудесна фигура да крачи по земята. Вместо това аз видях неговата смърт и нямаше тъга, нямаше чувство. Неговата смърт беше еднаква с всичко друго.

Дон Хуан замълча за миг. Изглеждаше тъжен, но след това се усмихна и ме потупа по главата.

— И така, може да се каже, че когато опре до смъртта на човек, когото обичам, моето контролирано безумие е да преместя очите си.

Помислих за хората, които аз самият обичам, и ме обгърна ужасно потискаща вълна на самосъжаление.

— Късметлия си, дон Хуан — казах аз. — Ти можеш да преместваш очи, докато аз мога само да гледам.

Той намери изявлението ми смешно и се засмя!

— Късметлия, глупости — каза той. — Това е трудна работа.

И двамата се засмяхме. След дълго мълчание, аз отново започнах да го разпитвам, може би само, за да разсея собствената си тъга.

— Тогава, ако правилно съм те разбрал, дон Хуан — казах аз, — единствените действия в живота на човека на знанието, които не са контролирано безумие, са тези, които той извършва със своя съюзник или с Мескалито. Така ли е?

— Така е — каза той с лека усмивка. — Моят съюзник и Мескалито не могат да се сравнят с нас, човеците. Моето контролирано безумие засяга само мен и действията, които извършвам в компанията на ближните си.

— Все пак логически допустимо е — казах аз, — да помислим, че човекът на знанието може да счита действията си със своя съюзник или с Мескалито за контролирано безумие, така ли е?

Той ме изгледа за миг.

— Ти пак мислиш — каза той. — Човекът на знанието не мисли, следователно не може да се изправи пред тази възможност. Вземи мен например. Аз казвам, че моето контролирано безумие засяга действията, които извършвам в компанията на ближните си. Казвам това, защото мога да видя ближните си. Не мога обаче да прозра своя съюзник и това го прави неразбираем за мен, така че как мога да контролирам своето безумие, ако не мога да го прозра? С моя съюзник или с Мескалито аз съм само един човек, който знае как да вижда и намира, че е объркан от това, което вижда. Човек, който знае, че никога няма да разбере всичко, което го заобикаля.

Вземи например твоя случай. За мен няма значение дали ще станеш човек на знанието или не. Но това има значение за Мескалито. Очевидно има значение за него, иначе той не би предприел толкова стъпки, за да ти покаже своята загриженост към теб. Аз мога да забележа неговата загриженост и, съобразявайки се с нея, да действам, макар причините му да са неразбираеми за мен.

На 5 октомври 1968 година тъкмо като се качвахме в колата, за да се отправим на пътешествие към централно Мексико, дон Хуан ме спря.

— Казвал съм ти преди. — каза той със сериозно изражение, — че човек никога не трябва да разкрива името или местонахожденията на един магьосник. Разбрал си, вярвам, че никога не трябва да разкриваш моето име, нито мястото, където е моето тяло. Сега ще те помоля да направиш същото за един мой приятел, приятел, когото ти ще наричаш Хенаро. Отиваме в неговата къща. Там ще прекараме известно време.

Уверих дон Хуан, че никога не съм лъгал неговото доверие.

— Знам — каза той, без да променя сериозното си изражение. — Все пак съм загрижен, че ставаш нехаен.

Запротестирах, а дон Хуан каза, че неговата цел била само да ми напомни, че всеки път, когато човек е невнимателен по въпросите на магията, той си играе с близката и безчувствена смърт, която може да бъде отблъсната, ако си сериозен и знаещ.

— Няма да засягаме този въпрос повече — каза той. — След като напуснем моята къща, ние няма да споменаваме Хенаро, нито пък ще мислим за него. Искам сега да сложиш в ред мислите си. Когато го срещнеш, трябва да си чист и да нямаш съмнения в ума си.

— Какви страхове имаш предвид, дон Хуан?

— Каквито и да било съмнения. Когато го срещнеш, трябва да си кристално ясен. Той ще те види!

Много се обезпокоих от странните му предупреждения. Отбелязах, че може би изобщо не трябва да срещам неговия приятел, а само да шофирам до района на къщата му и да го оставя там.

— Това, което ти казах, беше само една предпазна мярка — каза той. — Ти вече срещна веднъж един магьосник — Висенте, и той едва не те уби. Този път внимавай!

След като пристигнахме в централно Мексико, вървяхме два дни от мястото, където оставих колата си, до къщата на неговия приятел — малка колиба, разположена на склона на една планина. Приятелят на дон Хуан беше на вратата, като че ли ни чакаше. Веднага го познах. Вече се бях запознал с него, макар и набързо, когато донесох книгата си на дон Хуан. Тогава всъщност бях го погледнал само с крайчеца на окото си и имах впечатлението, че е на възрастта на дон Хуан. Както стоеше до вратата обаче, забелязах, че е определено по-млад. Беше може би малко над шейсетте. По-нисък и по-слаб от дон Хуан, много тъмен и жилав. Косата му беше гъста, посребрена и дълга. Покриваше ушите и челото му. Лицето му беше кръгло и сурово. Силно издадения нос му придаваше вид на граблива птица с малки тъмни очи.

Той първо поговори с дон Хуан. Дон Хуан кимаше утвърдително. Разговаряха кратко. Не говореха на испански, затова не разбирах какво казват. След това дон Хенаро се обърна към мен.

— Бъди добре дошъл в моята скромна малка колиба — каза той любезно на испански.

Думите му бяха един израз на учтивост, който бях чувал преди в различни области на Мексико. Но когато казваше своите думи, той весело се смееше, без външна причина, и аз знаех, че упражнява своето контролирано безумие. Изобщо не го беше грижа, че къщата му е колиба. Дон Хенаро много ми хареса.

Следващите два дни ходехме в планината да събираме растения. Дон Хуан, дон Хенаро и аз тръгвахме всеки ден при пукването на зората. Двамата старци ходеха заедно в някаква особена и непозната част на планината и ме оставяха сам в района на горите. Там изпитвах някакво прелестно усещане. Не забелязвах хода на времето, нито пък ме беше страх да стоя сам. Необикновеното преживяване, което имах и двата дни, беше една неестествена способност да се концентрирам върху трудната задача да намирам специфичните растения, за които дон Хуан ми беше оказал доверие да събирам.

Връщахме се в къщата късно следобед. И двата дни бях така изтощен, че незабавно заспивах.

Третият ден обаче беше различен. Тримата работихме заедно и дон Хуан помоли дон Хенаро да ме научи как да събирам определени растения. Върнахме се около обяд. Двамата старци седнаха пред къщата и останаха часове в пълно мълчание, като че бяха в състояние на транс. Но не бяха заспали. Два пъти ги наобиколих. Дон Хуан последва движенията ми с очи, както и дон Хенаро.

— Трябва да говориш на растенията, преди да ги откъснеш — каза дон Хуан.

Той неочаквано изтърси думите си и повтори изявлението три пъти, като че искаше да прикове вниманието ми. Никой не беше казал и дума, докато той не заговори.

— За да видиш растенията, ти трябва да им говориш лично — продължи той. — Ти трябва да ги опознаеш индивидуално. След това растенията могат да ти кажат всичко, което те интересува за тях.

Беше късно следобеда. Дон Хуан седеше на плосък камък с лице към планините на запад. Дон Хенаро седеше до него на сламеник с лице на север. Още първия ден като дойдохме, дон Хуан ми беше казал, че това са техните „позиции“ и че аз трябва да седя на земята, на което и да било място срещу тях. Добави, че докато седим в тези позиции, аз трябва да държа лицето си обърнато на югоизток и само от време на време да ги поглеждам.

— Да, това е начинът при растенията, нали? — каза дон Хуан и се обърна към дон Хенаро, който се съгласи с утвърдителен жест.

Казах му, че причината да не последвам неговите указания беше, че се чувствам малко глупаво, като говоря на растенията.

— Ти не успяваш да разбереш, че един магьосник не се шегува — каза той строго. — Когато магьосникът се опитва да види, той се опитва да спечели сила.

Дон Хенаро се взираше в мен. Водех си бележки и това май го учудваше. Той ми се усмихна, поклати глава и каза нещо на дон Хуан. Дон Хуан вдигна рамене. Трябва да беше твърде странно за дон Хенаро да ме вижда, че пиша. Дон Хуан, предполагам, беше свикнал с моето водене на бележки и фактът, че пиша, докато той говори, вече не му се струваше странен. Той можеше да продължава да говори, без да дава вид, че забелязва моите действия, Дон Хенаро обаче продължаваше да се смее и аз трябваше да спра да пиша, за да не наруша настроението на разговора.

Дон Хуан отново заяви, че действията на магьосника не трябва да бъдат взимани на шега, защото магьосникът играе със смъртта на всяка крачка по пътя. След това продължи да разказва на дон Хенаро как една нощ бях гледал светлините на смъртта, която ни следваше при едно от нашите пътешествия. Историята се оказа извънредно смешна. Дон Хенаро се затъркаля по земята, смеейки се.

Дон Хуан ми се извини и каза, че неговият приятел е склонен към експлозии от смях. Погледнах дон Хенаро, мислейки, че още се търкаля на земята, но го видях да извършва най-необичайно действие. Той стоеше на глава, без помощта на ръцете или дланите си, а краката му бяха кръстосани така, сякаш седи. Гледката беше така абсурдна, че ме накара да подскоча. Когато осъзнах, че той прави нещо почти невъзможно, от гледна точка на телесната механика, той се беше върнал отново в нормална седяща поза. Дон Хуан обаче изглеждаше запознат с това, което трябва да се подразбира, и ознаменува представлението на дон Хенаро с гръмогласен смях.

Дон Хенаро явно забеляза моето смущение. Той плесна два пъти с ръце и отново се търкулна на земята. Очевидно искаше да го гледам. Това, което в началото изглеждаше като търкаляне по земята, всъщност беше навеждане от седящо положение и докосване на земята с глава. Както изглежда, той постигаше своята непонятна поза чрез набиране на инерция, накланяйки се няколко пъти, докато тя доведе тялото му до вертикално положение, тъй че за миг той „сяда на главата си“.

Когато смехът им утихна, дон Хуан продължи да говори. Тонът му беше много строг. Промених позата си, за да ми бъде удобно и да му отдам цялото си внимание. Той изобщо не се усмихна — нещо, което обикновено прави, особено когато се опитвам да обърна специално внимание на това, което казва. Дон Хенаро продължи да ме гледа, като че очакваше отново да започна да пиша, но аз повече не си водих записки. Думите на дон Хуан бяха порицание за това, че не говорех на растенията, които събирам, както той винаги ми беше казвал да правя. Каза, че растенията, които бях убил, също така можели да ме убият. Бил сигурен, че рано или късно те ще ме разболеят. Добави, че ако се разболея в резултат на нараняване на растенията обаче, ще се излекувам и ще вярвам, че съм имал лека инфлуенца.

За момент и двамата отново се развеселиха, след това дон Хуан пак стана сериозен н каза, че ако не мисля за смъртта си, целият ми живот ще бъде само един личен хаос. Той изглеждаше много строг.

— Какво друго може да има човек, освен своя живот и своята смърт? — каза ми той.

В този момент усетих, че е наложително да си водя бележки и отново започнах да пиша. Дон Хенаро ме погледна и се усмихна. След това леко наклони глава назад и разтвори ноздрите си. Очевидно той забележително владееше мускулите, задвижващи ноздрите му, защото те се разтвориха може би два пъти повече от нормалното.

Най-комичното в неговата палячовщина бяха не толкова жестовете му, колкото неговата собствена реакция на тях. След като разшири ноздрите си, той се катурна, смеейки се, и отново доведе тялото си до същата странна, прекатурена поза, при която седеше на главата си.

Дон Хуан се смя, докато сълзи се стекоха по бузите му. Аз се чувствах малко притеснен и се засмях нервно.

— Хенаро не харесва писането — каза дон Хуан като обяснение. Прибрах записките си, но дон Хенаро ме увери, че няма проблеми да пиша, защото той наистина няма нищо против. Отново взех бележника си и продължих да пиша. Той повтори същите весели движения и отново двамата реагираха по същия начин.

Дон Хуан ме погледна, все още смеейки се, и каза, че неговият приятел ме имитира заради навика да разтварям ноздри, когато пиша, и че дон Хенаро смятал, че да се опитваш да ставаш магьосник с водене на бележки било абсурд, както и седенето на глава, и затова направил комичната поза, поставяйки тежестта на седящото си тяло върху главата.

— Може би ти не смяташ, че е смешно — каза дон Хуан, — но само Хенаро може да застане на главата си, както е седнал и само ти можеш да мислиш, че ще се научиш да бъдеш магьосник, като си записваш.

И двамата избухнаха в нов пристъп на смях, а дон Хенаро повтори невероятното си движение.

Харесвах го. В действията му имаше толкова много изящност и непосредственост.

— Моите извинения, дон Хенаро — казах аз, сочейки своя бележник.

— Няма нищо — каза той и отново се подсмихна. Не можех повече да пиша. Те продължиха да говорят за това как растенията действително могат да убиват и как магьосниците използват това им качество. И двамата ме зяпаха, докато говореха, сякаш очакваха да пиша.

— Карлос е като кон, който не обича да бъде оседлаван — каза дон Хуан. — С него трябва да бъдеш много бавен. Ти го изплаши и сега той няма да пише.

Дон Хенаро разшири ноздрите си и каза с присмехулна молба, като мръщеше и цупеше устни:

— Хайде, Карлитос, пиши Пиши, докато ти окапе палеца. Дон Хуан стана, протегна ръце и огъна като дъга гърба си. Въпреки напредналата възраст, тялото му изглеждаше силно и гъвкаво. Той отиде в храстите встрани от къщата и аз останах сам с дон Хенаро. Той ме погледна, а аз отместих очи, защото ме караше да се чувствам притеснен.

— Не ми казвай, че дори няма да ме погледнеш? — Каза той с най-весела интонация.

Той отвори ноздри и ги накара да потреперят. След това стана и повтори движенията на дон Хуан, огъвайки гръб и протягайки ръце, но с тяло, изкривено в най-нелепа поза. Това беше наистина неописуем жест, който съчетаваше прелестно чувство за пантомима и чувство за смешното. Очарова ме. Това беше майсторска карикатура на дон Хуан.

В това време дон Хуан се върна и улови жеста, а очевидно и значението. Той седна, като се подсмихваше.

— В коя посока е вятърът? — неочаквано попита дои Хенаро. Дон Хуан посочи на запад с движение на главата.

— Най-добре е да отида там, където духа вятърът — каза дон Хенаро със сериозно изражение.

След това се обърна към мен и поклати пръст.

— А ти не обръщай никакво внимание, ако чуеш странни шумове — каза той. — Когато Хенаро сере, планините треперят.

Той скочи към храстите и миг по-късно чух странен шум — един дълбок, неземен тътен. Не знаех как да го разбирам. Погледнах дон Хуан с надежда за намек, но той се беше превил от смях.

17 октомври 1968

Не помня какво подтикна дон Хенаро да ми разкаже за устройството на „другия свят“, както той го нарече. Каза, че един майстор-магьосник е орел или по-скоро може да се превърне в орел. От друга страна, един зъл магьосник е „tecolote“ — бухал. Дон Хенаро каза, че злият магьосник е дете на нощта и че за такъв човек най-полезните животни са планинският лъв или други диви котки, или нощните птици, особено бухалът. Каза, че „brujos lyricos“ — ричните магьосници, имайки предвид магьосниците-дилетанти, предпочитат други животни, като враната например. Дои Хуан се засмя. Той беше слушал в мълчание.

Дон Хенаро се обърна към него и каза:

— Така е, ти го знаеш, Хуан.

След това каза, че майсторът-магьосник може да вземе със себе си своя ученик на пътешествие и наистина да прекоси десетте пласта на другия свят. Майсторът, ако е орел, може да започне от най-долния пласт и после да премине през всеки следващ свят, докато стигне върха. Злите магьосници и дилетантите могат да минат, в най-добрия случай, през три пласта.

Дон Хенаро даде описание на тези три стъпки, казвайки:

— Започвай от самото, дъно, а после твоят учител те взима със себе си в своя полет и скоро — бум! Преминаваш първия пласт. После, малко по-късно — бум! Минаваш през втория и бум! Минаваш през третия…

Дон Хенаро ме преведе през десет бумтежа до последния пласт на света. Когато приключи, дон Хуан ме погледна с разбиране.

— Говоренето не е пристрастието на Хенаро — каза той, — но ако искаш да получиш урок, той ще те научи за равновесието на нещата.

Дон Хенаро кимна утвърдително. Той сви устни и притвори клепачи. Намерих жеста му за очарователен. Дон Хенаро стана, както и дон Хуан.

— Добре — каза дон Хенаро. — Да вървим тогава. Можем да отидем да почакаме Нестор и Паблито. Сега те минават. В четвъртъците те минават рано.

И двамата се качиха в колата ми. Дон Хуан седна отпред. Не ги попитах нищо, просто запалих мотора. Дон Хуан ме доведе до едно място, което каза, че е домът на Нестор. Дон Хенаро влезе в къщата и малко по-късно излезе с Нестор и Паблито, двама млади мъже, които бяха негови чираци. Те всички се качиха в колата, а дон Хуан ми каза да поема по пътя към западните планини.

Оставихме колата встрани от черния път и вървяхме по брега на реката, широка може би петнайсет или двайсет фута, до един водопад, който се виждаше от мястото, на което бях паркирал. Беше късно следобед. Пейзажът беше твърде впечатляващ. Точно над нас имаше един огромен, тъмен, синкав облак, който изглеждаше като летящ покрив. Имаше добре очертан край и беше оформен като грамаден полукръг. На запад, по високите хребети на Централните Кордилиери сякаш се сипеше дъжд. Изглеждаше като белезникава завеса, падаща върху зелените върхове. На изток беше дългата дълбока долина и над нея имаше само разпръснати облаци и грееше слънце. Контрастът между двете зони беше великолепен. Спряхме в подножието на водопада. Той беше висок може би сто и петдесет фута. Тътенът беше много силен.

Дон Хенаро затегна един колан около кръста си. На него висяха поне седем предмета. Изглеждаха като малки кратуни. Той свали шапката си и я остави да виси на гърба му, на връв, завързана за врата. Сложи си лента за глава: която извади от торбичката, направена от дебела вълнена материя. Лентата също беше изработена от вълна в различни цветове. Най-очебийният от тях беше ярко жълто. Той втикна в лентата три пера. Изглежда бяха орлови. Забелязах, че местата, на които ги беше втикнал, не бяха симетрични. Едното перо беше над задната извивка на дясното му ухо, другото беше няколко инча по-напред, а третото — над лявото му слепоочие. След това той свали сандалите си, закачи ги или ги завърза на колана на панталона си и стегна своя колан над пончото си. Коланът изглеждаше оплетен от кожени ленти. Не можах да видя дали той го завърза или закопча. Дон Хенаро тръгна към водопада.

Дон Хуан намести един кръгъл камък и седна. Двамата млади мъже направиха същото с някакви камъни и седнаха от лявата му страна. Дон Хуан посочи мястото до дясната си страна и ми каза да донеса един камък и да седна там.

— Тук трябва да направим линия — каза той, показвайки ми, че тримата седят в един ред.

До този момент дон Хенаро беше стигнал самото подножие на водопада и беше започнал да се катери по една пътека от дясната му страна. От мястото, на което седяхме, пътеката изглеждаше доста стръмна. Имаше много шубраци, за които той се хващаше. В един момент той сякаш загуби равновесие и едва не се свлече долу, като че ли почвата е хлъзгава. Миг по-късно стана същото и мисълта, че дон Хснаро е твърде стар, за да се катери, прекоси съзнанието ми. Видях го да се подхлъзва и препъва няколко пъти, преди да стигне до мястото, където свършва пътеката.

Изпитах някакъв страх, когато той започна да се катери по скалите. Не можех да разбера какво ще прави.

— Какво прави? — попитах дон Хуан шепнешком. Дон Хуан не ме погледна.

— Очевидно се катери — каза той.

Дон Хуан гледаше право в дон Хенаро. Погледът му беше закован. Клепачите му бяха полузатворени. Седеше с изправен гръб на края на камъка, с ръце, отпуснати между краката му.

Наведох се мъничко, за да видя двамата млади мъже. Дон Хуан направи повелителен жест с ръка, за да ме накара да се върна в редицата. Поправих се незабавно. Само зърнах младите мъже. Те изглеждаха така внимателни, както него.

Дон Хуан направи друг жест с ръка и посочи към водопада.

Погледнах отново. Дон Хенаро се беше изкачил доста по каменната стена. В момента, когато погледнах, той беше кацнал на една тераса, проправяйки си бавно път, инч по инч, за да заобиколи един голям камък. Ръцете му бяха разтворени, сякаш прегръщаше стената. Движеше се бавно вдясно и изведнъж загуби равновесие. Неволно яхнах. За миг цялото му тяло увисна във въздуха. Бях сигурен, че ще падне, но това не стана. Дясната му ръка се беше вкопчила в нещо и краката му много ловко се върнаха отново на терасата. Но преди да мръдне, той се обърна към нас и погледна. Беше само един поглед. В движението обръщане обаче имаше такава стилизация, че започнах да се чудя. Тогава си спомних, че той беше правил същото нещо — да се обръща, за да ни погледне, всеки път, когато се подхлъзваше. Бях помислил, че дон Хенаро сигурно се е почувствал притеснен от своята тромавост и се обръща, за да види дали гледаме.

Той се изкатери още малко към върха, претърпя още една загуба на равновесие и увисна рисковано от надвисналата скална повърхност. Този път си помогна с лява ръка. Когато си възвърна равновесието, той се обърна и отново ни погледна. Подхлъзна се още два пъти, докато стигне върха. От мястото, където бяхме седнали, гребенът на водопада изглеждаше широк двадесет-двадесет и пет фута.

Дон Хенаро остана неподвижен за миг. Исках да попитам дон Хуан какво ще прави дон Хенаро там горе, но дон Хуан изглеждаше така погълнат от гледането, че не посмях да го обезпокоя.

Изведнъж дон Хенаро скочи във водата. Това действие беше така неочаквано, че усетих вакуум под лъжичката. Това беше великолепен, неземен скок. За секунда имах ясното съзнание, че съм видял поредица от насложени образи на неговото тяло, правещо елипсовиден полет към средата на потока.

Когато изненадата ми изчезна, забелязах, че той се беше приземил на един камък на края на водопада, камък, който едва се виждаше от мястото, където седяхме.

Там той остана проснат дълго време. Като че ли се бореше със силата на водната струя. Два пъти провисна над пропастта и аз не можех да определя за какво се захваща. Той възвърна равновесието си и клекна на камъка. След това отново скочи като тигър. Едва можех да видя следващия камък, на който се приземи. Той беше като малък конус на самия край на водопада.

Остана там почти десет минути. Беше неподвижен. Неговата неподвижност така ме впечатли, че се разтреперих. Исках да стана и да се раздвижа. Дон Хуан забеляза моята нервност и повелително ми каза да бъда спокоен.

Застиналостта на дон Хенаро ме потопи в необикновен и мистериозен ужас. Почувствах, че ако той остане проснат там още малко, няма да мога да се контролирам.

Изведнъж той отново скочи, този път чак до другия бряг на водопада. Приземи се на краката и ръцете си като котка. За миг остана клекнал, след това стана и погледна през водопада, от другата страна, а после надолу към нас. Застана напълно неподвижен, гледайки ни. Ръцете бяха стиснати в юмруци до бедрата му, като че ли се държеше за невидимо перило.

Имаше нещо наистина изящно в неговата поза. Тялото му изглеждаше така чевръсто, така деликатно. Помислих, че дон Хенаро с неговата лента и пера, с неговото тъмно пончо и голи крака е най-красивото човешко същество, което някога съм виждал.

Той вдигна ръцете си изведнъж, повдигна глава и бързо превъртя тялото си в нещо като странично салто наляво. Камъкът, на който беше застанал, беше кръгъл, и когато подскочи, той изчезна зад него.

В този момент започнаха да падат огромни капки дъжд. Дон Хуан стана, както и двамата млади мъже. Движението им беше така рязко, че ме обърка. Майсторският подвиг на дон Хенаро ме беше хвърлил в състояние на дълбоко емоционално вълнение. Имах чувството, че той е един завършен артист и исках веднага да го видя, за да го аплодирам.

Напрегнах се да погледна от лявата страна на водопада, за да видя дали слиза, но го нямаше. Настоях да узная какво е станало с него. Дон Хуан не отговори.

— По-добре бързо да се махнем оттук — каза той. — Това е истински порой. Трябва да закараме Нестор и Паблито до тяхната къща, а след това да поемем пътя си обратно.

— Не казах довиждане на дон Хенаро — оплаках се аз.

— Той вече ти каза довиждане — рязко отговори дон Хуан. Той се взря в мен за момент, а след това смекчи смръщения си поглед и се усмихна.

— И той ти пожела всичко хубаво — каза той. — Той се чувстваше щастлив с тебе.

— Но няма ли да го чакаме?

— Не! — остро каза дои Хуан. — Нека бъде, където е. Може би е орел, летящ към другия свят, или може би е умрял там — горе. Това сега няма значение.

23 октомври 1968

Неочаквано дон Хуан заяви, че в скоро време ще направи още едно пътешествие до централно Мексико.

— Дон Хенаро ли ще посетиш? — попитах аз.

— Може би — каза той, без да ме погледне.

— Той е добре, нали, дон Хуан? Искам да кажа, нали нищо лошо не му се е случило там — горе на върха на водопада.

— Нищо не му се случи. Той е як.

Поговорихме малко за неговото предстоящо пътуване, после аз казах, че съм харесал компанията на дон Хенаро и неговите шеги. Той се засмя и каза, че дон Хенаро е наистина като дете. Последва дълга пауза. Помъчих се да намеря в ума си встъпителни думи, за да попитам за неговия урок. Дон Хуан ме погледна и каза с палав тон:

— Умираш си да ме попиташ за урока на Хенаро, нали?

Засмях се смутено. Бях завладян от всичко, което се случи на водопада. Сдъвквах и предъвквах всички подробности, които можех да си спомня, и моите заключения бяха, че съм бил свидетел на невероятна проява на храброст. Смятах, че без съмнение дон Хенаро е несравним майстор на балансирането. На всяко едно действие, което беше извършил, беше придал силна ритуалност и, излишно е да се казва, сигурно имаше неизкоренимо символично значение.

— Да — казах аз. — Признавам, че умирам да узная какъв беше неговият урок.

— Нека ти кажа нещо — каза дон Хуан. — За теб това беше загуба на време. Неговият урок беше за някой, който може да вижда. Паблито и Нестор схванаха неговата същина, макар че те не виждат много добре. Но ти, ти отиде там да гледаш. Казах на Хенаро, че ти си един много странен задръстен глупак и че може би ще се отдръстиш с неговия урок, но това не стана. Е, няма значение. Виждането е много трудно.

Не исках след това да говориш с Хенаро, затова трябваше да тръгнем. Твърде лошо. Но щеше да бъде още по-лошо да останем. Хенаро рискува много, за да ти покаже нещо великолепно. Жалко, че не можеш да виждаш.

— Може би, дон Хуан, ако ти ми кажеш какъв е бил урокът, може да открия, че всъщност съм видял.

Дон Хуан се преви от смях.

— Твоята най-добра черта е да задаваш въпроси — каза той. Очевидно щеше отново да остави тази тема. Както обикновено, седяхме пред вратата на неговата къща. Изведнъж той стана и влезе вътре. Аз се повлякох след него и настоявах да му опиша какво бях видял. Точно изредих последователността от събития, както я помнех. Дон Хуан се усмихваше през цялото време, докато говорих. Когато свърших, той поклати глава.

— Виждането е много трудно — каза той. Помолих го да обясни твърдението си.

— Виждането не е предмет на разговор — каза той повелително.

Очевидно нямаше да ми каже нищо повече, затова се отказах и напуснах къщата, за да му изпълня някои поръчки.

Когато се върнах, вече беше тъмно. Хапнахме малко, а след това отидохме на рамадата. Тъкмо бяхме седнали и дон Хуан заговори за урока на дон Хенаро. Не ми даде никакво време да се подготвя за това. Записките ми бяха у мен, но беше твърде тъмно, за да пиша, а не исках да променя потока на неговата реч, влизайки в къщата за газения фенер.

Той каза, че дон Хенаро като майстор на равновесието може да изпълнява много сложни и трудни движения. Седенето на главата било едно от тези движения и с него той се бил опитал да ми покаже, че е невъзможно да „видя“, докато си водя бележки. Действието сядане на главата, без помощта на ръцете, било, в най-добрия случай, чудноват фокус, който траел само миг. По мнението на дон Хенаро да се пише за „виждането“ било същото — т.е. това била рискована маневра, така странна и така ненужна, както и седенето на глава.

Дон Хуан се взря в мен в тъмното и с много драматичен тон каза, че докато дон Хенаро изпълнява трика със сядането на глава, аз съм бил пред самия праг на „виждането“. Дон Хенаро го забелязал и повтарял маневрите си отново и отново без полза, защото аз веднага съм загубил нишката.

Дон Хуан каза, че след това дон Хенаро, движен от личната си симпатия към мен, се опитал да ме върне пред прага на „виждането“ по един много драматичен начин. След много внимателно обмисляне той решил да ми покаже майсторска проява на балансиране, пресичайки водопада. Той усетил, че водопадът е като ръба, на който стоя, и бил уверен, че аз също мога да го премина.

След това дон Хуан обясни подвига на дон Хенаро. Отбеляза, че вече ми е казвал, че за тези, които „виждат“, човешките същества са сияйни същества, съставени от нещо като светлинни нишки, които се въртят отпред-назад и придават вид на яйце; че най-удивителната част от яйцевидните същества е едно устройство от дълги нишки, които излизат от зоната около пъпа. Дон Хуан каза, че тези нишки били от най-голяма важност в живота на човека. Тези нишки били тайната на равновесието на дон Хенаро и неговият урок нямал нищо общо с акробатични подскоци през водопада. Неговата проява на балансиране била начина, по който той използвал тези пипаловидни нишки.

Дон Хуан остави темата така внезапно, както я беше подхванал, и започна да говори за нещо съвсем друго.

24 октомври 1968

Притиснах дон Хуан и му казах, че интуитивно съм почувствал, че никога вече няма да получа друг урок по балансиране и че той трябва да ми обясни всички, отнасящи се до него, подробности, които иначе никога не бих разкрил сам. Дон Хуан каза, че съм прав, доколкото съм разбрал, че дон Хенаро никога няма да ми даде друг урок.

— Какво още искаш да знаеш? — попита той.

— Какви са тези пипаловидни нишки, дон Хуан?

— Това са пипалата, които излизат от човешкото тяло и са видими за всеки магьосник, който вижда. Магьосниците действат с хората в зависимост от начина, по който виждат техните пипала. Слабите хора имат много къси, почти невидими нишки. Силните имат ярки и дълги. Тези на Хенаро са толкова ярки например, че са направо дебели. По нишките можеш да кажеш дали човекът е здрав или е болен, дали е зъл или добър, дали е коварен. По нишките можеш да кажеш и дали един човек може да вижда. Ето един объркващ проблем. Когато Хенаро те видя, той разбра, точно като моя приятел Вясенте, че ти можеш да виждаш. Когато те виждам, аз виждам, че ти можеш да виждаш и все пак аз самият знам, че не можеш. Колко объркващо! Хенаро не можа да го преодолее. Казах му, че си един странен глупак. Мисля, че той искаше сам да види това и те заведе на водопада.

— Защо според тебе създавам впечатление, че мога да виждам?

Дон Хуан не ми отговори. Дълго време остана мълчалив. Не исках да го питам нищо друго. Накрая той ми заговори и каза, че знае защо, но не знае как да го обясни.

— Ти мислиш, че всичко на света е лесно за разбиране — каза той, — защото всичко, което правиш, е рутина, която е проста за разбиране. На водопада, когато ти гледаше Хенаро да се движи през водата, ти повярва, че той е майстор на салтото, защото салтото е всичко, за което можеш да помислиш. И това е всичко, което винаги ще вярваш, че е направил. Но Хенаро изобщо не прескочи тази вода. Ако беше скочил, щеше да умре. Хенаро балансира върху великолепните си ярки нишки. Той ги удължи достатъчно, за да може, да кажем, да минава през водопада по тях. Той демонстрира правилния начин да се удължават тези пипала и как да се движат прецизно.

Паблито видя почти всички движения на Хенаро. Нестор обаче видя само най-обичайните маневри. Той изпусна фините детайли. Но ти, ти изобщо нищо не видя.

— Може би ако ти предварително ми беше казал, дон Хуан, какво да гледам…

Той ме прекъсна и каза, че ако ми беше дал инструкции, само щеше да попречи на дон Хенаро. Ако съм знаел какво ще се случи, моите нишки щели да се възбудят и да се смесят с тези на дон Хенаро.

— Ако можеше да виждаш — каза той, — за теб щеше да бъде очевидно още от първата стъпка, която направи Хенаро, че той не се подхлъзна, докато се изкачва край водопада. Той разхлабваше своите пипала. Два пъти той ги накара да заобикалят камъните и се придържаше за отвесната скала като муха. Когато стигна до върха и беше готов да прекоси водата, той ги фокусира върху един малък камък в средата на потока и когато те бяха укрепени там, той остави нишките да го дърпат, Хенаро изобщо не скочи, следователно не би могъл да се приземи на хлъзгавата повърхност на малките камъни в самия край на водата. През цялото време неговите нишки бяха здраво увити около всеки камък, който използваше.

Той не остана на първия камък, защото останалите му нишки бяха завързани за друг, дори по-малък, на мястото, където водната струя беше най-силна. Неговите пипала отново го издърпаха и той се приземи на него. Това беше най-забележителното нещо, което направи. Повърхността беше твърде малка, за да се закрепи човек на нея. А водната струя щеше да го отнесе в бездната, ако някои от нишките му не бяха, фокусирани все още на първия камък.

Във втората поза той остана дълго, защото трябваше отново да изтегли пипалата си и да ги препрати от другата страна на водопада. Когато го укрепи, той трябваше да остави нишките, фокусирани на първия камък. Това беше много сложно. Може би само Хенаро може да го направи. Той едва не загуби контрол. Или може би ни заблуждаваше — никога няма да узнаем това със сигурност. Лично аз наистина мисля, че той едва не загуби контрол. Знам това, защото той се вцепени и изпусна великолепна нишка като лъч светлина през водата. Усещам, че само този лъч би могъл да го издърпа. Когато стигна до другата страна, той спря и остави нишките си да блестят като сноп светлини. Това беше нещото, което той направи само за теб. Ако можеше да виждаш, щеше да видиш това.

Хенаро застана там, гледайки те, и тогава разбра, че ти не беше видял.