Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)

7.

8.

9.

Три месеца дон Хуан упорито отбягваше да говори за пазителя. През това време го посетих четири пъти. Той всеки път ме ангажираше с изпълнение на негови поръчки, но след като ги изпълнех, ми казваше да си вървя у дома. На 24 април 1969 год. при четвъртото си посещение, след като бяхме вечеряли и седяхме до пръстената печка, най-после го атакувах. Казах му, че прави с мен нещо нелепо. Бях готов да уча, а той дори не ме искаше около себе си. Много трябваше да се мъча, за да преодолея нежеланието си да пуша неговите халюциногенни гъби и усещах, че нямам време за губене, както бе казал и самият той. Дон Хуан търпеливо изслуша оплакванията ми.

— Ти си твърде слаб — каза той. — Бързаш, когато трябва да чакаш, и чакаш, когато трябва да бързаш. Мислиш твърде много. Сега мислиш, че няма време за губене. Малко по-рано мислеше, че вече не искаш да пушиш. Животът ти е така дяволски разпуснат. Не си достатъчно стегнат, за да се срещнеш с малкия дим. Аз съм отговорен за теб и не искам да умреш като окаян глупак.

Почувствах се притеснен.

— Какво мога да направя, дон Хуан? Твърде нетърпелив съм.

— Живей като воин! Вече ти казах, един воин поема отговорността за своите действия, за най-нищожните си действия. Ти изпълняваш своите мисли, а това е грешно. Заради мислите си ти се провали с пазителя.

— Как се провалих, дон Хуан?

— Ти мислиш за всичко. Ти мислеше за пазителя и затова не можа да го победиш. Преди всичко ти трябва да живееш като воин. Мисля, че ти разбираш това много добре.

Исках да вметна нещо в своя защита, но той ми направи знак с ръка да мълча.

— Твоят живот е доста напрегнат — продължи той. — Всъщност животът ти е по-напрегнат от този на Паблито и Нестор, чираците на Хенаро. Те обаче виждат, а ти не. Твоят живот е по-напрегнат от този на Елигио, а той навярно ще може да вижда преди тебе. Това ме обърква, Хенаро дори не можеше да се съвземе. Ти изпълняваше точно всичко, което ти казвах. Предадох ти всичко, на което ме е учил моят благодетел, в първия етап на обучението. Правилото е вярно, стъпките не могат да бъдат променени. Ти направи всичко, което човек може да направи и въпреки това не виждаш. Но на тези, които виждат като Хенаро, изглеждаш така, сякаш виждаш. Разчитам на това, а съм измамен. Ти винаги се обръщаш и се държиш като идиот, който не вижда, което, разбира се, е вярно в твоя случай.

Думите на дон Хуан дълбоко ме наскърбиха. Не знам защо, но едва не се разплаках. Започнах да говоря за детството си и ме обгърна вълна от самосъжаление. За миг дон Хуан се взря в мен, а след това отмести поглед. Това беше проницателен поглед. Почувствах как той действително ме сграбчва с очите си. Имах усещането как два пръста леко ме притискат и установих една странна възбуда, нещо като сърбеж, една приятна безнадеждност в областта на слънчевия сплит. Усетих коремната си област, нейната топлина. Вече не можех да говоря свързано, замънках, после изобщо спрях.

— Може би това е обещанието — каза дон Хуан след дълга пауза.

— Моля?

— Едно обещание, което даде веднъж преди много време.

— Какво обещание?

— Навярно ти можеш да ми кажеш това. Помниш го, нали?

— Не.

— Веднъж ти обеща нещо много важно. Помислих, че може би твоето обещание ти пречи да видиш.

— Не знам за какво говориш.

— Говоря за едно обещание, което ти даде! Трябва да го помниш.

— Ако знаеш какво е било обещанието, защо не ми го кажеш, дон Хуан?

— Не. Никак няма да е добре да ти го кажа.

— На себе си ли съм дал това обещание?

За миг помислих, че той има предвид моето решение да приключа с чиракуването.

— Не. Това е нещо, което се е случило преди много време — каза той.

Засмях се, защото бях сигурен, че дои Хуан играе някаква игра с мен. Имах желание да се закачам. Усетих въодушевление от идеята, че мога да заблудя дон Хуан, който, по мое убеждение, знаете толкова малко за това така наречено обещание, колкото и аз. Бях сигурен, че стреля в тъмното и се опитва да импровизира. Идеята да му се поглезя ме очарова.

— Това е нещо, което съм обещал на дядо си ли?

— Не — каза той и очите му блеснаха, — Нито пък е нещо, което си обещал на твоето малко бабче.

Комичната му интонация при изричането на думата „бабче“ ме накара да се засмея. Помислих, че дон Хуан ми поставя някакъв капан, но ми се дощя да играя играта докрай. Започнах да изброявам всички възможни индивиди, на които бих могъл да обещая нещо много важно. За всеки един той казваше „не“. След това насочи разговора към детството ми.

— Защо твоето детство беше тъжно? — попита той със сериозно изражение.

Казах му, че детството ми всъщност не е било тъжно, но може би малко трудно.

— Всеки се чувства така — каза той и отново ме погледна. — И аз бях твърде нещастен и се страхувах, когато бях дете. Да бъдеш индианец е трудно, много трудно. Но споменът за това време за мен вече няма значение, въпреки че беше трудно. Престанах да мисля за трудностите на живота си още преди да се бях научил да виждам.

— Аз също не мисля за детството си — казах аз.

— Тогава защо то те натъжава? Защо искаш да плачеш?

— Не знам. Може би, когато мисля за себе си като дете, съжалявам и себе си, и всичките си ближни. Чувствам се безпомощен и тъжен.

Той ме изгледа втренчено и аз отново усетих странното допиране на двата нежни пръста до коремната ми област. Отместих очите си, а след това отново го погледнах. Той гледаше през мене в далечината. Очите му бяха замъглени, нефокусирани.

— Това е обещание от твоето детство — каза той след кратко мълчание.

— Какво съм обещал?

Той не отговори. Очите му бяха затворени. Неволно се усмихнах. Знаех, че е със себе си в тъмнината. Все пак бях загубил донякъде импулса си да се шегувам с него.

— Бях мършаво дете — продължи той — и постоянно ме беше страх.

— Мене също — казах аз.

— Това, което помня най-силно, е ужасът и мъката, които се стовариха върху мен, когато мексиканските войници убиха майка ми — каза той тихо, сякаш споменът още беше болезнен. — Тя беше една бедна и скромна индианка. Може би беше по-добре, че животът й приключи тогава. Исках да бъда убит заедно с нея, защото бях дете. Но войниците ме вдигнаха и ме биха. Когато сграбчих тялото на майка си, те ме удариха с камшик през пръстите и ги счупиха. Не усещах никаква болка, но вече не можех да хващам, а после те започнаха да ме влачат.

Той спря да говори. Очите му все още бяха затворени и аз можах да доловя едно много леко трепване на устните му. Започна да ме обхваща дълбока тъга. Образи за моето детство изпълниха съзнанието ми.

— Колко голям беше, дон Хуан? — попитах аз, просто за да уравновеся тъгата в себе си.

— Може би на седем. Това беше времето на големите войни на яки. Мексиканските войници ни връхлетяха неочаквано, докато майка ми готвеше. Тя беше една безпомощна жена. Убиха я без никаква причина. В действителност няма никакво значение, че тя умря по този начин. За мен обаче, има. Просто има. Не мога да си обясня защо. Мислех, че са убили и баща ми, но не бяха. Той беше ранен. По-късно ни натовариха като говеда в един влак и затвориха вратите. Дни наред ни държаха там, в тъмното, като животни. Поддържаха ни живи, като от време навреме ни подхвърляха малко храна във вагона. Баща ми умря в този вагон от раните си. Той бълнуваше от болката и треската и все ми повтаряше, че трябва да оцелея. Продължи да ми казва това до последния миг от живота си.

Хората се грижеха за мене. Даваха ми храна. Една стара лечителка намести счупените кости на ръката ми. И както виждаш, оживях. Животът не беше нито добър, нито лош за мен. Животът беше тежък. Животът е тежък, а за едно дете понякога е самият ужас.

Дълго не говорихме. Измина може би цял час в пълно мълчание. Имах много объркани чувства. Бях някак унил, а не можех да кажа защо. Изпитвах чувство на разкаяние. Малко по-рано ми се щеше да се шегувам с дон Хуан, но той внезапно бе сменил ролите с откровения си разказ. Той беше прост и кратък и породи у мен странно чувство. Мисълта за дете, понасящо болка, за мен винаги е била деликатна тема. В един миг съчувствието ми към дон Хуан отстъпи на усещане за отвращение от себе си. Бях си водил бележки, сякаш животът на дон Хуан беше само един клиничен случай. Бях на границата да разкъсам записките си, когато дон Хуан ме смушка с крак в прасеца, за да привлече вниманието ми. Каза, че „виждал“ светлина на буйство около мен и се чудел дали няма да започна да го бия. Смехът му беше една приятна пауза. Каза, че съм склонен към изблици на буйно държане, но че не съм истински зъл и че по-често буйността е срещу мен самия.

— Прав си, дон Хуан — казах аз.

— Разбира се — каза той през смях.

Подтикна ме да говоря за своето детство. Започнах да му разказвам за годините на страх и самота и се впуснах в описание на това, което смятах за своя смазваща борба да оцелея и да отстоявам духа си. Той се засмя на израза „да отстоявам духа си“.

Говорих дълго. Той слушаше със сериозно изражение. После в един момент очите му отново ме „притиснаха“ и аз спрях да говоря. След кратка пауза той каза, че никой никога не ме е унизявал истински и това е причината да не съм истински зъл.

— Ти още не си бил побеждаван — каза той.

Повтори твърдението си четири или пет пъти и това ме принуди да го попитам какво иска да каже. Той обясни, че да бъдеш победен, е неизбежно положение в живота. Хората са или победители, или победени и в зависимост от това стават потисници или жертви. Тези две положения са преобладаващи, докато човек не започне да „вижда“. „Виждането“ прогонва илюзията за победа, за поражение или за страдание. Добави, че трябва да се науча да „виждам“, докато съм победител, за да нямам никога спомена, че съм бил унизен.

Възразих, че не съм и никога не съм бил победител в нищо н че животът ми е по-скоро едно поражение.

Той се засмя и хвърли шапката си на пода.

— Ако твоят живот е поражение, стъпчи ми шапката — прикани ме той с жест.

Искрено държах на своето. Дон Хуан стана сериозен. Очите му се присвиха, докато станаха мънички цепнатини. Каза, че смятам живота си за поражение поради други причини, а не поради самото поражение. След това много бързо и съвсем неочаквано той взе главата ми в ръцете си, като постави длани на слепоочията ми. Когато ме погледна, очите му станаха свирепи. Извън себе си от страх, неволно си поех дълбоко дъх през устата, той пусна главата ми и се облегна на стената, като все още ме гледаше. Беше изпълнил движенията си толкова бързо, че когато се отпусна и облегна удобно на стената, аз бях посред дълбокото си вдишване. Зави ми се свят, разтревожих се.

— Виждам едно малко момче да плаче — каза дон Хуан след кратка пауза.

Той го повтори няколко пъти, сякаш не разбирам. Имах чувството, че говори за мен като малко момче, което плаче, затова наистина не обърнах внимание.

— Хей! — каза той, изисквайки пълната ми концентрация. — Виждам едно малко момче да плаче.

Попитах го дали това малко момче съм аз. Каза „не“. Тогава го попитах дали това е видение от моя живот или просто спомен от неговия собствен живот. Той не отговори.

— Виждам едно малко момче — продължи да изрича той — и то плаче ли, плаче.

— Познавам ли това момче? — попитах аз.

— Да.

— Това моето малко момче ли е?

— Не.

— Сега ли плаче?

— Сега плаче — каза той убедително.

Помислих, че дон Хуан има видение за някой, който съм познавал като малко момче и който точно в този момент плаче. Изрекох имената на всички деца, които съм познавал, но той каза, че тези деца нямат връзка с моето обещание, а детето, което плаче, е много важно за него.

Твърденията на дон Хуан ми се сториха нелепи. Каза, че съм обещал нещо на някого в детството си и че детето, което плаче в този момент, е много важно за моето обещание. Казах му, че не го разбирам. Той спокойно повтори, че „вижда“ едно малко момче да плаче в този момент и че малкото момче е наранено.

Сериозно се помъчих да вкарам твърденията му в някакъв приемлив ред, но не можех да ги свържа с нищо, което знам.

— Предавам се — казах аз, — защото не мога да си спомня да съм давал важно обещание на когото и да било, най-малкото на дете.

Той отново присви очи и каза, че това специално дете, което плаче точно в този момент, е дете от моето детство.

— То е било дете в моето детство и сега все още плаче? — попитах аз.

— То е дете, което плаче сега — настоя той.

— Разбираш ли какво казваш, дон Хуан?

— Да.

— Това е безсмислица. Как може то да бъде дете сега, ако е било такова, когато аз самият съм бил дете?

— То е дете и плаче сега — каза той решително.

— Обясни ми това, дом Хуан.

— Не. Ти трябва да ми го обясниш.

Да ме убият, не можех да проумея за какво говореше той.

— То плаче! То плаче! — продължи да изрича дои Хуан с хипнотизиращ глас. — А сега те прегръща. То е наранено! И те гледа. Усещаш ли очите му? То коленичи и те прегръща. По-малко е от тебе. То е изтичало при тебе. Но ръката му е счупена. Усещаш ли ръката му? Този малчуган има нос, който прилича на копче. Да! Това е нос-копче.

Ушите ми забучаха и загубих усещането, че съм в къщата на дон Хуан. Думите „нос-копче“ веднага ме прехвърлиха в една сцена от детството ми. Аз познавах момчето с нос като копче! Дон Хуан се беше промъкнал в едно от най-потайните кътчета на моя живот. Тогава си спомних обещанието, за което говореше. Имах особеното усещане за въодушевление, за отчаяние, за благоговение пред дон Хуан и неговия великолепен ход. Как, по дяволите, беше узнал той за момчето с нос-копче от моето детство? Така се развълнувах от спомена, който дон Хуан събуди у мен, че силата ми да си припомням ме върна към времето, когато бях на осем години. Майка ми си беше отишла преди две години и аз бях прекарал най-адските години от живота си, обикаляйки между сестрите й, които служеха като предан майчин заместител и се грижеха за мен по няколко месеца. Всяка от лелите ми имаше голямо семейство и независимо от това колко внимателни и покровителствени бяха лелите ми към мен, имах двадесет и двама братовчеди, с които да се боря. Жестокостта им понякога беше наистина странна. Тогава чувствах, че съм заобиколен от врагове, и в мъчителните години, които последваха, аз водих отчаяна и жестока война. Накрая успях да покоря всичките си братовчеди, макар и до ден днешен да не знам как. Аз бях наистина победител. Вече нямах истински съперници. Аз обаче не знаех това, нито пък знаех как да спра тази война, която логично се беше разширила и прехвърлила и на училищна почва.

Класните стаи на местното училище, което посещавах, бяха смесени. Първи и трети клас бяха разделени само от разстоянието между чиновете. Там срещнах едно малко момче, което имаше сплескан нос и го закачаха с прякора „нос-копче“. То беше първолак. Заяждах се с него при случай, но не нарочно. То обаче май ме харесваше, независимо от всичко, което правех с него. Следваше ме и дори пазеше тайната, че аз съм отговорен за някои от лудориите, които сбъркваха директора. И въпреки това аз пак го закачах. Един ден нарочно преобърнах черната дъска, която беше върху стойка. Тя падна върху него. Чинът, на който беше седнал, пое част от удара, но все пак ключицата му се счупи. То падна на пода. Помогнах му да се вдигне и видях болката и уплахата в очите му, когато ме погледна и се хвана за мен. Шокът от това да го видя измъчван от болка, със смазана ръка, беше повече от това, което можех да понеса. Години се бях борил ожесточено с братовчедите си и бях победил. Бях надвил душманите си. Бях се чувствал добре, бях се чувствал победител до мига, в който гледката на малкото плачещо момче с нос-копче срути моите побели. Веднага напуснах битката. Доколкото бях в състояние да го сторя тогава, аз взех решението никога вече да не побеждавам. Помислих, че ръката му ще трябва да бъде отрязана и обещах, че ако малкото момче бъде излекувано, никога вече няма да бъда победител. Отстъпих му своите победи. Така разбирах нещата тогава.

Дон Хуан беше отворил една гнойна рана от моя живот. Почувствах се зашеметен, смазан. Един извор на абсолютна тъга ме позова и аз се потопих в него. Усетих върху себе си тежестта на своите постъпки. Споменът за това малко момче с нос-копче, чието име беше Хоакин, предизвика у мен толкова жива болка, че заплаках. Казах на дон Хуан за това момче, което никога не бе имало нищо, този малък Хоахин, който нямаше пари да отиде на лекар и чиято ръка никога не беше наместена, както трябва. И всичко, което можех да му дам, бяха моите детски победи.

— Успокой се, смешна птичко — каза повелително дон Хуан. — Ти даде достатъчно. Твоите победи бяха силни. Те бяха твои. Ти даде достатъчно. Сега трябва да промениш обещанието си.

— Как да го променя? Като го изрека?

— Обещание като това не може да бъде променено с просто изричане. Може би много скоро ти ще знаеш какво да направиш, за да го промениш. Тогава може би дори ще започнеш да виждаш.

— Можеш ли да ми дадеш някой съвет, дон Хуан?

— Ти трябва да чакаш търпеливо, знаейки, че чакаш, и знаейки какво чакаш. Това е пътят на воина. И ако въпросът е да изпълняваш обещанието си, трябва да съзнаваш, че го изпълняваш. После ще дойде време, когато твоето очакване ще приключи и ти вече няма да бъдеш задължен да държиш на обещанието си. Не можеш да направиш нищо за живота на това малко момче. Само то може да зачеркне това действие.

— Но как би могло?

— Като се научи да свежда желанията си до нищо. Докато мисли, че е жертва, неговият живот ще бъде ад. И докато ти мислиш по същия начин, твоето обещание ще бъде в сила. Това, което ни прави нещастни, е желанието. Затова ако се научим да отсичаме желанията си до нищото и най-малкото нещо, което получаваме, ще бъде истински дар. Успокой се, ти даде хубав дар на Хоакин. Да бъдеш беден или да желаеш, е само една мисъл. Както и да мразиш да си гладен или да те боли.

— Не мога истински да повярвам това, дон Хуан. Как може гладът и болката да бъдат само мисли?

— Сега за мен те са само мисли. Това е всичко, което знам. Осъществил съм този подвиг. Силата да извършим това, е всичко, което имаме, забележи това — да потиснем силите в нашия живот. Без тази сила ние сме боклук, прах на вятъра.

— Дон Хуан, аз не се съмнявам, че ти си сторил това, но как може един обикновен човек като мен или малкия Хоакин да го постигне?

— Само от нас като личности зависи да потиснем тези сили в нашия живот. Казвал съм ти безброй пъти — само един воин може да оцелее. Воинът знае, че чака и знае какво чака. А докато чака, той не иска нищо, затова и най-малкото нещо, което получава, е повече, отколкото може да вземе. Ако има нужда от храна, той намира начин, защото не е гладен. Ако нещо наранява тялото му, той намира начина да го спре, защото не го боли. Гладът и болката означават, че човекът е занемарил себе си и вече не е воин. И силите на неговите глад и болка ще го унищожат.

Исках да продължа да споря, но спрях, защото разбрах, че спорейки, поставям бариера, с която да се браня от опустошителната сила на изключителното майсторство на дон Хуан, което така дълбоко и с такава сила ме трогна. Как беше узнал? Помислих си, че може да съм му разказал историята за момчето с нос-копче в някое от дълбоките си състояния на необикновена реалност. Не си спомнях подобно нещо, но при такива условия беше разбираемо да не помня.

— Как узна за моето обещание, дон Хуан?

— Видях го.

— Когато бях взел Мескалито ли го видя, или когато бях пушил твоята смес?

— Видях го сега. Днес.

— Цялата история ли видя?

— Ето те пак. Казвал съм ти, няма смисъл да се говори какво е виждането. То е нищо.

Повече не разследвах случая. Емоционално бях убеден.

— И аз веднъж дадох обет — каза дон Хуан внезапно. Тонът на гласа му ме накара да подскоча.

— Аз обещах на баща си, че ще живея, за да унищожа неговите убийци. Години носих обещанието в себе си. Сега го е променено. Вече не ме интересува ничие унищожение. Не мразя мексиканците. Не мразя никого. Научил съм, че безбройните пътища, които човек преминава в живота си, са все еднакви. Потисниците и потиснатите накрая се срещат и единственото, което взема надмощие, е, че животът е бил твърде кратък и за едните, и за другите. Днес съм тъжен, не защото майка ми и баща ми умряха по тези начин. Тъжен съм, защото бяха индианци. Те живяха като индианци и умряха като индианци. И никога не разбраха, че преди всичко са хора.

10.

На 30 май 1969 година се върнах да видя дон Хуан и направо му казах, че искам пак да опитам силите си във „виждането“. Той поклати отрицателно глава, засмя се и аз се видях принуден да възразя. Каза ми, че трябва да бъда търпелив и че моментът не е подходящ. Аз обаче твърдоглаво настоявах, че съм готов.

Той никак не изглеждаше раздразнен от досадните ми молби, но опита да смени темата. Аз не мирясвах обаче и го помолих за съвет как да преодолея своето нетърпение.

— Трябва да действащ като воин — каза той.

— Как?

— Човек се учи да действа като воин с действие, а не с говорене.

— Ти каза, че воинът мисли за своята смърт. Аз винаги мисля за нея. Очевидно това не е достатъчно.

Той явно кипна и цъкна с език. Казах му, че не съм искал да го разсърдя и че ако не ме иска тук, в дома си, готов съм да се върна в Лос Анджелис. Дон Хуан нежно ме потупа по гърба и каза, че никога не ми се сърди. Просто смятал, че знам какво означава да бъдеш воин.

— Какво мога да направя, за да живея като воин? — попитах аз.

Той свали шапката си и се почеса по слепоочията. Погледна ме втренчено и се усмихна.

— Ти обичаш всичко да се изрича, нали?

— Умът ми е устроен така.

— Не би трябвало.

— Не знам как да се променя. Затова те моля да ми кажеш точно какво да правя, за да живея като воин. Ако знам, бих могъл да намеря начин да се пригодя.

Той явно намери в изявлението ми нещо весело. Докато се смееше, ме потупа по гърба.

Имах чувството, че всеки момент ще ме помоли да си тръгна, затова бързо седнах на сламеника си, с лице към него и започнах да му задавам още въпроси. Исках да знам защо трябва да чакам.

Той ми обясни, че ако презглава започна да се опитвам да „виждам“, преди да съм „излекувал раните“, получени в битката с пазителя, има шанс отново да го срещна, макар да не търся това. Дон Хуан ме увери, че никой човек в такова положение не би могъл да оцелее в подобна схватка.

— Ти трябва напълно да забравиш пазителя, преди отново да се отправиш в търсене на виждането — каза той.

— Как човек може да забрави пазителя?

— Воинът трябва да използва волята и търпението си, за да забрави. Всъщност воинът има само своята воля и търпение и с тях гради всичко, което пожелае.

— Но аз не съм воин.

— Ти започна да изучаваш пътищата на магьосниците. Вече нямаш време за отстъпления и съжаления. Имаш време само, за да живееш като воин и да работиш върху волята и търпението си, независимо дали го искаш или не.

— Как един воин работи върху тях?

Дон Хуан дълго мисли, преди да отговори.

— Мисля, че не е възможно да се говори за това — каза той накрая. — Особено за волята. Волята е нещо много специално. Тя се появява мистериозно. Няма реален начин да се каже как човек я използва, освен че резултатите от използването и са поразителни. Може би първото, което трябва да направи човек, е да разбере, че може да развива волята. Воинът знае това и продължава да чака. Твоята грешка е, че не знаеш, че чакаш своята воля.

Моят благодетел ми каза, че воинът знае, че чака и знае какво чака. В твоя случай ти знаеш, че чакаш. От години си тук с мен, но не знаеш какво чакаш. За средния човек е много трудно, ако не е невъзможно, да знае какво чака. Воинът обаче няма проблеми. Той знае, че чака своята воля.

— Какво точно е волята? Тя решимост ли е, като решимостта на твоя внук Лусио да има мотоциклет?

— Не — каза меко дон Хуан и се изкикоти. — Това не е водя. Лусио само се глези. Волята е нещо друго, нещо много ясно и силно, което може да ръководи нашите действия. Волята е нещо, което човек използва например, за да спечели битка, която по всички сметки би трябвало да загуби.

— Тогава волята сигурно е това, което наричаме храброст — казах аз.

— Не. Храбростта е нещо друго. Храбрите хора са надеждни хора, величествени хора, постоянно заобиколени от народ, който се тълпи край тях и им се възхищава. Но много малко храбри хора имат воля. Обикновено това са безстрашни хора, склонни към действия, извършвани със здрав разум. Често храбрият човек е и страхлив, и изплашен. Волята обаче се свързва с удивителните подвизи, които опровергават нашия здрав разум.

— Контролът, който можем да имаме върху себе си, ли е волята? — политах аз.

— Може да се каже, че е вид контрол.

— Смяташ ли, че мога да упражня своята воля, като се откажа от определени неща например?

— Като задаването на въпроси ли? — подхвърли той.

Каза го толкова закачливо, че трябваше да спра да пиша и да го погледна. И двамата се засмяхме.

— Не — каза той. — Да се отказваш, е глезене и аз не препоръчвам нищо такова. Ето защо те оставям да задаваш всички въпроси, които желаеш. Ако ти кажа да спреш да ги задаваш, ти може да изкривиш волята си, опитвайки се да го сториш. Глезенето при отказването от нещо е наистина най-лошото. То ни принуждава да вярваме, че вършим велики неща, докато ние всъщност само сме се съсредоточили върху себе си. Да спреш да задаваш въпроси не е волята, за която говоря. Волята е сила. И тъй като е сила, тя трябва да бъде контролирана и приспособявана, а това отнема време. Аз знам, че съм търпелив с тебе. А на твоите години и аз бях импулсивен. Но се промених. Нашата воля действа, независимо от глезенето ни. Твоята воля например вече отваря пролуката ти — малко по малко.

— За каква пролука говориш?

— Това е една пролука в нас като мекото място на детската глава, което се затваря с възрастта. Тази пролука се отваря с развиването на волята.

— Къде е тази пролука?

— На мястото на твоите сияйни нишки — каза той, сочейки коремната си област.

— Какво представлява тя? За какво служи?

— Тя е един отвор. Отваря място за волята, за да се изстреля тя навън като стрела.

— Волята обект ли е? Или е като обект?

— Не. Казах това просто, за да разбереш. Това, което магьосникът нарича воля, е сила вътре в нас. Тя не е нито мисъл, нито обект, нито желание. Да спреш да задаваш въпроси не е воля, защото за това са нужни мисъл и желание. Волята е това, което може да те накара да успееш, когато твоите мисли ти казват, че си победен. Волята е това, което те прави неуязвим. Волята е, която превежда магьосника през една стена, през пространството, отвежда го на луната, ако той поиска.

Не исках да питам за нищо друго. Бях изморен и някак напрегнат. Страхувах се, че дон Хуан ще ме помоли да си тръгна и това ме тревожеше.

— Да отидем на хълмовете — каза той рязко и стана.

По пътя отново започна да говори за волята и се присмя на объркването ми от това, че не мога да си водя записки.

Той обрисува волята като сила, която е истинската връзка между хората и света. Беше много прецизен в доказването, че светът е всичко, което възприемаме, какъвто и начин на възприятие да изберем. Дон Хуан твърдеше, че „възприемането на света“ води до процес на разбиране на всичко, което ни го представя. Това особено „възприемане“ се осъществява чрез нашите сетива и чрез нашата воля.

Попитах го дали волята е шестото сетиво. Той каза, че тя е по-скоро връзка между нас и възприемания свят.

Предложих да спрем, за да мога да си водя записки. Той се засмя и продължи да върви.

Тази вечер той не ме накара да си тръгна, а на другия ден след закуска сам повдигна въпроса за волята.

— Това, което ти наричаш воля, е характер, силен нрав — каза той. — Това, което магьосникът нарича воля, е сила, която идва отвътре й се закрепва за външния свят. Тя излиза през корема — точно тук, откъдето излизат сияйните нишки.

Той потри пъпа си, за да покаже мястото.

— Казвам „излиза оттук“, защото човек може да я усети как излиза.

— Защо я наричаш воля?

— Аз не я наричам никак. Моят благодетел я наричаше воля, както и други хора на знанието.

— Вчера ти каза, че човек може да възприема света чрез сетивата си, както и чрез волята си. Как е възможно това?

— Средният човек може да „хваща“ нещата от света само с ръцете, с очите или с ушите си, но магьосникът може да ги хваща с носа си, с езика си или със своята воля, особено с волята си. Наистина не мога да ти опиша как става това, но и ти например не можеш да ми обясниш как чуваш. В случая аз също мога да чувам, тъй че можем да говорим за това, което чуваме, но не и как чуваме. Магьосникът използва своята воля, за да възприема света. Това възприемане обаче не е като чуването. Когато гледаме света или когато го чуваме, ние имаме впечатлението, че той е там-навън и че е реален. Когато възприемаме света с нашата воля, ние знаем, че той не е толкова „там-навън“ или толкова „реален“, колкото си мислим.

— Волята като виждането ли е?

— Не. Волята е сила, мощ. Виждането не е сила, а по-скоро начин да минаваш през нещата. Магьосникът може да има много силна воля и въпреки това може да не вижда. Това означава, че само човекът на знанието възприема света със сетивата си, с волята си, както и със своето виждане.

Казах му, че съм по-объркан от всякога в това — как да използвам волята си, за да забравя пазителя. Това изявление, както и моето смущение, изглежда го развеселиха.

— Казвал съм ти, че когато говориш, само се объркваш — каза той и се засмя. — Но сега поне знаеш, че чакаш своята воля. Ти още не знаеш какво е тя или как ще дойде при теб. Затова наблюдавай внимателно всичко, което правиш. Онова най-важно нещо, което може да ти помогне да развиеш своята воля, е някъде всред всички мънички неща, които правиш.

Дон Хуан го нямаше цяла сутрин. Върна се рано следобед с вързоп сухи растения. Даде ми знак с глава да му помогна и два часа сортирахме растенията в пълно мълчание. Когато приключихме, седнахме да си починем и той ми се усмихна благосклонно.

Казах му много сериозно, че съм чел записките си и че все още не мога да разбера до какво води това да бъдеш воин и какво ще да е понятието „воля“.

— Волята не е понятие — каза той. За пръв път ми заговори през този ден.

След дълга пауза продължи:

— Ние сме различни — ти и аз. Нашите характери не са сходни. Твоята природа е по-буйна от моята. Когато бях на твоята възраст, аз не бях буен, а зъл. При тебе е обратното. Моят благодетел беше такъв. Той щеше да бъде съвършеният учител за теб. Той беше голям магьосник, но не виждаше. Поне не така, както аз или Хенаро виждаме. Аз разбирам света и живея, воден от виждането. Моят благодетел обаче трябваше да живее като воин или като каквото и да било, защото може да вижда нещата, каквито са наистина, и да насочва живота си в съответствие с това. Но като имам предвид твоя характер, бих казал, че е възможно никога да не се научиш да виждаш, а в такъв случай ще трябва да изживееш целия си живот като воин.

Моят благодетел казваше, че когато човек поеме по пътищата на магьосничеството, той постепенно осъзнава, че обикновеният живот завинаги е останал зад гърба му; че знанието е наистина нещо страшно; че за него средствата на обикновения живот вече не са буфер; и че трябва да възприеме нов начин на живот, ако иска да оцелее. Първото, което трябва да направи по въпроса, е да поиска да стане воин — една много важна стъпка и важно решение. Плашещата природа на знанието не оставя на човека никаква алтернатива, освен да стане воин.

В мига, когато знанието стане нещо страшно, човекът разбира и това, че смъртта е незаменимият партньор, който седи до него на черджето. Всяко късче знание, което става мощ, съдържа в себе си смъртта като главна сила. Смъртта е винаги осезаема и всичко, до което се докосне тя, става сила.

Човекът, който на всяка крачка следва пътищата на магьосничеството, се среща очи в очи с надвисналото над него унищожение и неизбежно започва силно да осъзнава своята смърт. Без съзнанието за смъртта той щеше да е само един обикновен човек, заел се с обикновени дела. Няма да има необходимото могъщество, необходимата концентрация, които превръщат неговото обикновено житейско време в магическа сила.

Затова, за да бъде воин, човек трябва преди всичко силно да осъзнава своята собствена смърт. Но общуването със смъртта ще принуди всеки един от нас да се съсредоточи върху себе си, а това ще бъде крайно изтощително. И така, следващото, от което се нуждае воинът, е безпристрастност. Идеята за предстоящата смърт става не фикс-идея, а безразличие.

Дон Хуан спря да говори и ме погледна, сякаш чакаше коментар.

— Разбираш ли? — попита той.

Разбирах това, което беше казал, но лично аз не можех да си обясня как човек може да достигне до чувство на безпристрастност. Казах, че, от гледната точка на моето собствено чиракуване, аз вече съм изживял момента, когато знанието е станало такова страшно нещо. Бих могъл искрено да кажа и това, че вече не намирам опора в обикновените условия на моя всекидневен живот. И искам, а може би и нещо повече — имам нужда, да живея като воин.

— Сега трябва да се откъснеш.

— От какво?

— Откъсни се от всичко.

— Това е невъзможно. Не искам да бъда отшелник.

— Да бъдеш отшелник е глезене и аз изобщо нямам предвид това. Отшелникът не е безпристрастен, защото по своя воля се отдава на отшелничество.

Само идеята за смъртта прави човека достатъчно безпристрастен, така че да не може да се отдава на нищо. Само идеята за смъртта прави човека достатъчно безпристрастен, така че да не може да се отрича от нищо. Такъв човек не копнее, защото е постигнал една-тиха страст за живот и за всичко в живота. Той знае, че смъртта го дебне и няма да му остави време да се отдаде изцяло на нещо, затова той опитва от всичко, без да копнее.

Безпристрастният човек, който знае, че няма възможност да предотврати своята смърт, има само една опора — силата на своите решения. Той трябва да бъде, така да се каже, майстор на своя избор. Той трябва напълно да разбира, че неговият избор е неговата отговорност и след като веднъж то направи, вече няма време за съжаления или контраобвинения. Неговите решения са окончателни, просто защото неговата смърт не му дава време да се отдаде напълно.

И така, със съзнанието за своята смърт, с безпристрастието си и със силата на своите решения воинът стратегически устройва живота си. Знанието за неговата смърт го води и го прави безпристрастен и спокойно страстен. Силата на неговите окончателни решения го прави способен да избира, без да съжалява, и това, което избира, е винаги стратегически най-доброто. И така той изпълнява всичко, което трябва да извърши, с удоволствие и страстна изпълнителност.

Когато един човек се държи по този начин, той може по право да каже, че е воин и е постигнал търпението.

Дон Хуан ме попита дали имам да кажа нещо и аз отбелязах, че задачата, която ми описа, може да отнеме един човешки живот. Той каза, че му възразявам твърде много и че знаел, че се държа, или поне се опитвам да се държа, като воин в моя всекидневен живот.

— Имаш доста хубави нокти — каза той през смях. — Показвай ми ги от време на време. Добра практика е.

Направих жест сякаш дращя и изревах, а той се засмя. След това се изкашля и продължи да говори.

— Когато воинът е постигнал търпението, той е по пътя към волята. Той знае как да чака. Неговата смърт седи с него на черджето, те са приятели. Смъртта му го съветва по най-мистериозни начини как да избира, как да живее стратегически. И воинът чака! Бих казал, че воинът учи без да бърза изобщо, защото знае, че чака своята воля. И един ден той успява да извърши нещо, което обикновено е невъзможно да постигне. Той може дори да не забележи своето изключително дело. Но като продължи да извършва невъзможни действия или като продължат да му се случват невъзможни неща, той започва да разбира, че се появява някаква сила. Сила, която излиза от тялото му и расте, с неговото напредване по пътя на знанието. Отначало тя е като сърбеж по корема или като възбудено място, което не може да се успокои, след това става болка или голямо притеснение. Понякога мъката и притеснението са толкова големи, че воинът има конвулсии с месеци, и колкото по-жестоки са конвулсиите, толкова по-добре за него. Една внушителна сила винаги бива предизвестена от голяма болка.

Когато конвулсиите спрат, воинът установява, че има странни усещания за нещата. Установява, че може действително да докосне всичко, което си поиска, с едно „усещане“, излизащо от тялото му, от една точка точно над или под неговия пъп. Точно това усещане е волята и когато той е в състояние „да хваща“ с нея, определено можем да кажем, че воинът е магьосник и че е постигнал волята.

Дон Хуан спря да говори и сякаш изчакваше моите коментарии или въпроси. Нямах какво да кажа. Бях силно завладян от идеята, че магьосникът трябва да изпитва болка и конвулсии, но се притесних да го питам дали и аз трябва да мина през това. Накрая, след дълга пауза, го попитах, а той се изкикоти, сякаш беше очаквал въпроса ми. Каза, че тази болка не е абсолютно необходима. Той например изобщо не я изпитал. Волята просто дошла при него.

— Един ден бях в планините — каза той — и се натъкнах на една женска пума. — Беше голяма и гладна. Побягнах, а тя се втурна след мен. Изкачих се по една скала, а тя застана няколко фута от нея, готова да скочи. Започнах да хвърлям камъни по нея. Тя изръмжа и ме нападна, Това беше моментът, когато моята воля напълно излезе и аз спрях пумата преди да е скочила върху мен. Помилвах я с моята воля. Наистина погалих очите й с нея. Тя ме погледна сънливо и легна на земята, а аз побягнах като луд преди тя да се опомни.

Дон Хуан направи много комично движение, показващо човек, който тича, за да си спаси кожата, придържайки шапката си.

Казах му, че никак не ми е приятна мисълта, че ако желая воля, мога да очаквам женски пуми или конвулсии.

— Моят благодетел беше магьосник с огромна мощ — продължи той. — Беше воин във всяко отношение. Неговата воля беше наистина най-великолепното му постижение. Но човек може да отиде дори до-далеч: може да се научи да вижда. Щом се научи да вижда, той вече няма нужда да живее като воин, или пък да бъде магьосник. Научи ли се да вижда, човек става всичко, преставайки да бъде нещо. Той, така да се каже, изчезва и все пак е тук. Бих казал, че това е моментът, когато човек може да бъде всичко, или да получи всичко, което желае. Но той не желае нищо и вместо да си играе с ближните си като с играчки, той ги опознава всред тяхното безумие. Единствената разлика между тях е, че човекът, който вижда, контролира своето безумие, докато ближните му не могат. Човекът, който вижда, вече няма активен интерес към своите ближни. Виждането вече го е откъснало абсолютно от всичко, което е познавал преди.

— Тръпки ме побиват от самата мисъл да бъда откъснат от всичко, което познавам — казах аз.

— Сигурно се шегуваш! Това, от което трябва да те побиват тръпки, е да не можеш да очакваш нищо друго, освен живот, в който да правиш това, което винаги си правил.

Помисли за човека, който сее зърно година след година, докато толкова остарее, че не може да се вдигне и се излежава като старо куче. Неговите мисли и чувства — най-хубавото, което има, безцелно се въртят около единственото, което е правил — сеенето на зърно. За мен това е най-страшната загуба, която съществува изобщо.

Ние сме хора и нашата участ е да учим и да бъдем тласкани в нови, невъобразими светове.

— Има ли за нас наистина някакви нови светове? — попитах полу на шега.

— Ние не сме изчерпали нищо, глупако — каза той повелително. — Виждането е за безукорни кора. Сега калявай своя дух, стани воин, научи се да виждаш и тогава ще узнаеш, че за нашето въображение новите светове нямат край.

11.

След като изпълних поръките му, дон Хуан не ме накара да си тръгна — нещо, което правеше напоследък. Каза, че мога да остана и на следващия ден, 28 юни 1969 година, точно преди обед ми каза, че пак ще пуша.

— Ще се опитвам ли отново да видя пазителя?

— Не, с това е приключено. Има нещо друго.

Дон Хуан спокойно напълни лулата си със сместа за пушене, запали я и ми я подаде. Не изпитвах страх. Веднага ме обгърна една приятна сънливост. Когато изпуших цялото количество, дон Хуан прибра лулата си и ми помогна да стана. Бяхме седели на два сламеника в средата на неговата стая. Каза, че отиваме на кратка разходка и ме подтикна да ходя с леко побутване. Направих една крачка, но краката ми се подгънаха. Не усетих никаква болка, когато коленете ми се удариха в земята. Дон Хуан ме хвана за ръката и ме изправи на крака.

— Трябва да ходиш — каза той — така, както се изправи онзи път. Трябва да използваш волята си.

Сякаш бях побит в земята. Опитах да пристъпя с десния си крак и едва не загубих равновесие. Дон Хуан хвана подмишницата на дясната ми ръка и леко ме побутна напред, но краката ми не ме държаха и щях да падна по лице, ако дон Хуан не го беше предотвратил, хващайки ме за ръката. Накара ме да се облегна на него, като ме държеше за дясната подмишница. Не можех да усетя нищо, но бях сигурен, че главата ми е на неговото рамо. Виждах стаята в наклонена перспектива. В тази позиция той ме дотътри до верандата. Обиколихме я два пъти — нещо крайно болезнено. Накрая тежестта ми, предполагам, стана толкова голяма, че той ме пусна на земята. Знаех, че няма да ме мести. Сякаш по някакъв начин част от моето тяло нарочно искаше да стане тежко като олово. Дон Хуан не направи никакво усилие да ме вдигне. Хвърли ми един поглед. Лежах по гръб, с лице към него. Опитах да му се усмихна и той започна да се смее. След това се наведе и ме плесна по корема. Имах много странно усещане. То не беше нито болезнено, нито приятно, нито пък нещо, което може да се сравни с друго. Беше по-скоро шок. Дон Хуан незабавно почна да ме търкаля. Не чувствах нищо. Заключих, че ме търкаля, защото видът, в който виждах верандата, се променяше като при кръгово движение. Когато дон Хуан ме доведе до желаното от него положение, отстъпи назад.

— Стани! — заповяда ми той настойчиво, — Стани така, както го стори онзи път. Не се мотай. Знаеш как да станеш. Стани сега!

Напрегнато се опитвах да си спомня действията, които бях извършил в онзи случай, но не можех да мисля ясно. Сякаш мислите ми си имаха своя собствена воля, независимо от упоритите ми опити да ги контролирам. Накрая ми дойде мисълта, че ако кажа „горе“, както бях направил преди, сигурно ще стана. Дълго и ясно казвах „горе“, но нищо не стана.

Дон Хуан ме погледна с явно неудоволствие, после ме заобиколи и отиде към вратата. Лежах на лявата си страна и имах пълен поглед над цялата зона пред неговата къща. Вратата беше зад гърба ми, така че когато той ме заобиколи, незабавно заключих, че е влязъл вътре.

— Дон Хуан! — извиках силно, но той не отговори. Имах непреодолимо усещане за слабост и отчаяние. Исках да стана. Казвах „горе“ отново и отново, сякаш това е магическата дума, която ще ме накара да се движа. Нищо не стана. Получих пристъп на фрустрация и сякаш ме прихванаха дяволите. Исках да бия главата си в пода и да плача. Изживях мъчителни мигове, в които исках да се движа или да говоря, а не можех нито едното, нито другото. Бях истински неподвижен, парализиран.

— Дон Хуан, помогни ми! — успях да измуча накрая. Дон Хуан се върна и седна пред мен, смеейки се. Каза, че ставам истеричен и че каквото и да изпитвам, то е без значение. Той повдигна главата ми, погледна право в мен и каза, че имам пристъп на престорен страх. Каза ми да не се тормозя.

— Животът ти се усложнява — каза той. — Отърви се от всичко, което ти струва загуба на настроението. Стой спокойно тук и ела на себе си.

Той постави главата ми на земята. Прескочи ме и всичко, което можах да възприема, беше преместването на сандалите му, когато си тръгна.

Първият ми импулс беше отново да започна да се тормозя, но не можах да събера енергия дори за това. Напротив, открих, че се плъзгам към едно рядко състояние на мир. Обгърна ме едно огромно чувство за покой. Знаех каква е сложността на моя живот. Това беше моето малко момче. Повече от всичко на тази земя исках да бъда негов баща. Харесваше ми идеята да моделирам неговия характер, да скитам с него и да го уча „как да живее“, и все пак се отвращавах от идеята да го заставям да приеме моя начин на живот. А точно това трябваше да направя — да го заставя със сила или с този изкусен набор от аргументи и награди, който наричаме разбиране. „Трябва да го оставя да си иде — помислих си аз. — Не трябва да се вкопчвам в него. Трябва да го освободя.“

Мислите ми предизвикаха едно ужасно чувство на меланхолия. Започнах да плача. Очите ми се напълниха със сълзи и гледката на верандата се замъгли. Изведнъж усетих силен подтик да стана и да потърся дон Хуан, за да му обясня за моето малко момче. И следващото, което разбрах, беше че гледам верандата от изправено положение. Обърнах се към къщата и видях дон Хуан да стои пред мен. Очевидно през цялото време беше стоял тук.

Макар че не можех да усетя стъпките си, сигурно съм тръгнал към него, защото се преместих. Дон Хуан се приближи към мен с усмивка и ме подхвана за подмишниците. Лицето му беше много близо до моето.

— Добре, добра работа — каза той с тон, вдъхващ увереност.

В този момент осъзнах, че става нещо изключително. Отначало имах чувството, че само си припомням събитие, случило се преди години. Веднъж в миналото бях видял лицето на дон Хуан на много близко разстояние. Бях пушил неговата смес и имах чувството, че лицето на дон Хуан беше потопено във вода. То беше огромно, сияйно и се движеше. Тогава бях възприемал образа толкова за малко, че нямах време истински да го разгледам. Този път обаче, дон Хуан ме държеше, а лицето му беше на не повече от фут от моето и аз имах време да го разгледам. Когато станах и се обърнах, аз определено видях дон Хуан. „Този дон Хуан, когото познавам“, определено тръгна към мен и ме хвана. Но когато фокусирах поглед върху лицето му, не видях дон Хуан, както съм привикнал да го виждам. Вместо него виждах огромен обект пред очите си. Знаех, че това е лицето на дон Хуан, но това знание не беше резултат от моето възприятие. По-скоро то беше едно мое логическо заключение. Все пак моята памет потвърждаваше, че преди миг „този дон Хуан, когото познавам“ ме държеше за подмишниците. Следователно странният сияен обект пред мен трябваше да бъде лицето на дон Хуан. Той имаше близост с него. И все пак нямаше прилика с това, което бих нарекъл „истинско“ лице на дон Хуан. Това, което гледах, беше кръгъл обект, който имаше свое собствено сияние. Всяка негова част се движеше. Възприемах едно сдържано, ритмично, но не бавно течение. Сякаш течението беше ограничено вътре в себе си, без изобщо да излиза извън своите граници, и въпреки това обектът пред очите ми излъчваше движение от всяка точка на повърхността си. Мисълта, която ми хрумна, беше, че излъчва живот. Всъщност той беше толкова жив, че аз бях погълнат от наблюдението на неговото движение. Това беше едно хипнотизиращо вълнение. То ставаше все по-поглъщащо, докато вече не можех да кажа какъв е феноменът пред очите ми.

Усетих внезапен шок. Сияйният обект се замъгли, сякаш нещо го разтърсваше, а след това загуби своя блясък и стана материален, от плът. Вече гледах познатото тъмно лице на дон Хуан. Той ведро се усмихваше.

Гледката с „истинското“ му лице остана за миг, след това то отново придоби блясък, светлина, иридесценция. Не беше светлина — такава, каквато съм свикнал да я възприемам, не беше дори блясък. По-скоро беше движение, едно невероятно бързо трептене на нещо. Блестящият обект започна да подскача нагоре-надолу и това наруши неговата вълниста цялост. От разтърсването неговата светлина намаля, докато той отново стана „материлното“ лице на дон Хуан, което виждам във всекидневието. В този миг аз смътно започнах да разбирам, че дон Хуан ме разтърсва. Той ми говореше. Не разбирах какво казва, но тъй като продължи да ме разтърсва, накрая го чух.

— Не ме зяпай! Не ме зяпай — казваше той. — Премести погледа си. Раздвижи си очите.

Разтърсването на тялото като че ме принуди да прогоня своя твърд поглед. Явно когато не се взирах в лицето на дон Хуан, аз не виждах сияйния обект. Когато отместих очи от него и го погледнах с крайчеца на окото, така да се каже, можах да възприема неговата материалност, т.е. възприех един триизмерен човек. Всъщност, без наистина да го гледам, можех да възприема цялото му тяло, но когато фокусирах поглед, лицето веднага стана сияен обект.

— Изобщо не ме гледай — каза дон Хуан тежко. Отместих поглед към земята.

— Не фиксирай погледа си върху нищо — повелително каза дон Хуан и пристъпи, за да ми помогне да вървя.

Не усещах стъпките си и не можех да разбера как извършвам действието ходене, макар че с дон Хуан, който ме държеше за подмишницата, изминахме цялото разстояние до гърба на къщата му. Спряхме до напоителния канал.

— Взри се сега във водата — заповяда ми дон Хуан.

Погледнах водата, но не можех да се втренча в нея. Движението на течението някак ме разсейваше. Дон Хуан продължи да ме подтиква шеговито да упражня своите „сили за взиране“, но аз не можех да се концентрирам. Още веднъж се взрях в лицето на дон Хуан, но повече не видях блясъка.

Започнах да усещам странен сърбеж по тялото си, едно усещане за „заспал“ крайник. Мускулите на краката ми започнаха да потрепват. Дон Хуан ме бутна във водата и аз докоснах дъното. Той явно беше хванал дясната ми длан, защото веднага ме издърпа нагоре.

Много време ми отне да си възвърна самообладанието. Когато часове по-късно се върнахме в къщата му, го помолих да ми обясни моето преживяване. Докато си обличах сухите дрехи, развълнувано му описвах какво бях възприемал, но той отказа да изслуша целия ми разказ, заявявайки, че в него не е имало нищо важно.

— Голяма работа! — каза той, като ме пародираше. — Видя блясък, голяма работа.

Настоявах за обяснение, но той стана и каза, че трябва да тръгва. Беше пет часа сутринта.

На другия ден отново настоях да обсъдим моето особено преживяване.

— Виждане ли беше то, дон Хуан? — попитах аз. Той мълчеше и се усмихваше тайнствено, докато аз продължавах да го притискам за отговор.

— Да кажем, че виждането е нещо такова — каза той накрая. — Ти се взираше в лицето ми и го видя да свети, но то все пак беше моето лице. Просто се случва малкият дим да накара човека да се взира по този начин. Нищо особено.

— Но по какво е различно виждането?

— Когато виждаш, вече няма познати черти в света. Всичко е ново. Всяко едно нещо никога преди не се е случвало. Светът е невероятен!

— Защо казваш невероятен, дон Хуан? Кое го прави невероятен?

— Вече нищо не е познато. Всяко нещо, в което се взираш, става нищо! Вчера ти не виждаше. Ти се взря в лицето ми и, тъй като ме харесваш, видя моя блясък. Аз не бях чудовищен като пазителя, а красив и интересен. Но ти не ме видя. Аз не станах нищо пред тебе. И въпреки това ти се справи добре. Ти направи реална крачка към виждането. Единственият недостатък беше, че фокусира поглед върху мен, а в този случай аз не съм по-добър за тебе от пазителя. И в двата случая ти отстъпи и не видя.

— Нещата изчезват ли? Как стават нищо?

— Нещата не изчезват. Те не се скриват от погледа, ако това имаш предвид. Те просто стават нищо, но все пак са там.

— Как е възможно това, дон Хуан?

— Настойчивостта ти да говориш е повече от ужасна! — възкликна дон Хуан със сериозно изражение на лицето. — Май не отгатнахме точно твоето обещание. Може би това, което в действителност си обещал, е било изобщо никога да не спреш да говориш.

Тонът на дон Хуан беше суров, а изразът на лицето му — загрижен. Щеше ми се да се засмея, но не посмях. Смятах, че дон Хуан е сериозен, но не беше така. Започна да се смее. Казах му, че ако не говоря, много се изнервям.

— Да повървим тогава — каза той.

Отведе ме до устието на един каньон в подножието на хълмовете. Пътят дотам беше около час. Отдъхнахме малко, после той ме преведе през гъстия пустинен шубрак до един кладенец, по-точно до едно място, за което каза, че е кладенец. То беше така сухо, както всяко едно място наоколо.

— Седни в средата на кладенеца — заповяда ми той. Подчиних се и седнах.

— И ти ли ще седнеш тук? — попитах аз.

Видях го да си прави място за сядане на около двадесет ярда от центъра на кладенеца, до скалистия склон на планината.

Каза, че ще ме наблюдава оттам. Седях с колене, опрени в гърдите, Той коригира позата ми, като ми каза да седна с подгънат под себе си ляв крак и със сгънат десен крак, с коляното нагоре. Дясната ми ръка трябваше да е плътно до мен, с юмрук, опрян на земята, а лявата да обгръща гърдите. Каза ми да го гледам и да стоя там отпуснат, но не „отнесен“. После извади от кесията си някаква белезникава връв. Изглеждаше като голяма примка, той я сложи на врата си и с лявата ръка я опъна докрай. С дясната си ръка я дръпна, сякаш беше опъната струна, и тя издаде тъп, вибриращ звук.

Той разхлаби захватката си, погледна ме и ми каза, че ако усетя нещо да ме напада, докато той дърпа струната, трябва да извикам високо една специфична дума.

Попитах го какво се очаква да ме нападне, но той ми каза да млъкна Направи ми знак с ръка, че ще започне. Каза, че ако нещо ме нападне по много заплашителен начин, трябва да заема бойната форма, на която ме беше научил преди години. Тя представляваше танцуване, потропване по земята с пръстите на левия крак и буйно пляскане по дясното бедро. Бойната форма беше част от една защитна техника, използвана в случаи на извънредно бедствие и опасност.

За миг изпитах истински страх. Исках да запитам защо сме тук, но той не ми даде време и започна да дърпа струната. Направи го много пъти, на равни интервали от около двайсет секунди. Забелязах, че колкото повече пъти дърпаше струната, толкова повече я опъваше. Ясно можех да видя как ръцете и вратът му трепереха от напрежението. Звукът стана по-ясен и аз осъзнах, че всеки път, когато дърпаше струната, той добавяше и един особен вик. Комбинираният звук от опънатата струна н човешкия глас създаваше един странен, неземен кънтеж.

Не усещах нищо да ме напада, но гледката на напрежението на дон Хуан и зловещият звук, който той издаваше, ме хвърляха почти в транс.

Дон Хуан разхлаби захватката си и ме погледна. Докато свиреше, беше с гръб към мен и с лице на югоизток, както бях и аз. А когато почиваше, ме гледаше.

— Не ме гледай, когато свиря — каза той. — Но и не затваряй очи. В никакъв случай. Гледай земята пред себе си и слушай.

Той отново опъна струната и започна да свири. Погледнах земята и се концентрирах върху звука. Никога в живота си не бях чувал този звук.

Изплаших се много. Зловещият кънтеж изпълни тесния каньон и_ _започна да ехти. Всъщност звукът идваше иззад мен като ехо от всички стени на каньона. И дон Хуан сигурно беше забелязал това, защото опъна струната още повече. Макар той да беше променил височината на звука, ехото като че ли започна да заглъхва, а след това сякаш се концентрира в една точка — на югоизток.

Дон Хуан започна постепенно да отпуска струната, докато накрая чух финален глух звук. Той сложи струната в кесията си и дойде при мен. Помогна ми да стана. Отбелязах, че мускулите на ръцете и краката ми са твърди като камък. Буквално бях плувнал в пот. Нямах и представа, че толкова се бях потил. Капки пот се стичаха в очите ми и ги пареха.

Дон Хуан всъщност ме извлече от мястото. Опитах се да кажа нещо, но той сложи ръка на устата ми.

Вместо да напуснем каньона по същия начин, дон Хуан ме поведе по заобиколен път. Изкачихме се по склона на планината и спряхме на някакви хълмове много далече от началото на каньона.

В пълно мълчание вървяхме до къщата му. Стигнахме почти по тъмно. Отново се опитах да говоря, но дон Хуан още веднъж сложи ръка на устата ми.

Не ядохме и не запалихме газения фенер. Дон Хуан постави моя сламеник в стаята си и ми го посочи с брадичка. Разбрах го като жест да легна и да спя.

— Знам много точно това, което трябва да направиш — каза ми дон Хуан, когато се събудих на следващата сутрин. — Ще започнеш още днес. Знаеш, че няма много време.

След дълга неловка пауза се почувствах задължен да го попитам:

— Какво ме накара да правя вчера в каньона? Дон Хуан се изкикоти като дете.

— Просто потупах духа на този кладенец — каза той. — Дух от този вид трябва да бъде потупван, когато кладенецът е сух, а той се е оттеглил в планините. Да кажем, че вчера аз го събудих от неговия сън. Но той не се разсърди и посочи твоята щастлива посока. Гласът му дойде от тази посока.

Дон Хуан посочи на югоизток.

— Каква беше струната, на която ти свири, дон Хуан?

— Капан за духове.

— Мога ли да го погледна?

— Не. Но ще ти направя такъв. Или още по-добре ще е, ти да са направиш един ден, когато се научиш да виждаш.

— От какво е направен?

— Моят е глиган. Когато хванеш някой дух, ще разбереш, че е жив и че може да те научи на различните звуци, които харесва. С практиката ще опознаеш своя капан за духове толкова добре, че заедно с него ще възпроизвеждаш звуци, пълни със сила.

— Защо ме отведе да търся духа на кладенеца, дон Хуан?

— Много скоро ще узнаеш.

Към единайсет и половина сутринта седнахме под рамадата и той ми приготви лулата за пушене.

Каза ми да стана, когато тялото ми беше вече доста вдървено. Направих го с голяма лекота. Той ми помогна да повървя малко. Бях учуден от контрола, който имах над себе си. Аз действително обиколих два пъти сам рамадата. Дон Хуан стоеше край мен, но нито ме водеше, нито ме подкрепяше. После ме хвана за ръката и отидохме до канала. Той ме накара да седна на самия край на брега и ми заповяда да гледам водата, като не мисля за нищо друго.

Опитвах се да фокусирам погледа си върху водата, но нейното движение ме разсейваше. Умът и очите ми започнаха да блуждаят из други подробности от непосредственото обкръжение. Дон Хуан разтърси главата ми нагоре-надолу и отново ми нареди да гледам само водата и изобщо да не мисля. Каза, че е трудно да се взираш в движеща се вода и че човек трябва упорито да опитва. Направих три опита, но всеки път се разсейвах от нещо друго. Всеки път дон Хуан много търпеливо разтърсваше главата ми. Накрая забелязах, че умът и очите ми са фокусирани върху водата. Въпреки движението й, започвах върху нейното непостоянство да се потапям в собствения си поглед. Водата леко се промени. Като че беше по-тежка и равномерно сивкаво зелена. Можех да забележа вълничките, предизвикани от нейното движение. Те бяха изключително ясно очертани. И тогава изведнъж усетих, че не гледам маса движеща се вода, а картина на вода. Пред очите ми имаше замръзнал къс от течаща вода. Вълните бяха неподвижни. Можех да гледам всяка една от тях. След това те започнаха да фосфоресцират в зелено и от тях започна да се прецежда някаква зелена мъгла. Тя прерасна във вълни и с движението им нейната зеленина ставаше все по-брилянтна, докато едно ослепително сияние покри всичко.

Не знам колко дълго съм стоял край канала. Дон Хуан не ме безпокоеше. Бях се потопил в зеления блясък на мъглата. Можех да усетя всичко около себе си. Това ме успокояваше. Не изпитвах нито чувства, нито мисли. Беше ми останало само едно безмълвно съзнание — съзнанието за една брилянтна утешителна зеленина.

Следващото, което осъзнах, беше, че ми е извънредно студено и влажно. Постепенно разбрах, че съм потопен в канала. По едно време в носа ми влезе вода, аз я глътнах и се закашлях. Имах неприятен сърбеж в носа и няколко пъти кихнах. Изправих се и се изкашлях толкова силно и шумно, че чак пръднах. Дон Хуан плесна с ръце и се засмя.

— Ако тялото пърди, то е живо — каза той. Направи ми знак да го последвам и влязохме у тях.

Мислех да си мълча. Някак очаквах да бъда в мрачно настроение на отчужденост, но в действителност не се чувствах изморен или унил. По-скоро бях в приповдигнато настроение и бързо смених дрехите си. Започнах да си подсвирквам. Дон Хуан ме погледна с любопитство и се престори на изненадан. Отвори широко устата и очите си. Жестът му беше много смешен и аз се смях доста по-дълго, отколкото си заслужаваше.

— Започваш да се разхайтваш — каза той и сам се засмя много силно.

Обясних му, че не искам да привиквам към мрачно настроение след използването на сместа за пушене. Казах му, че след като ме беше извадил от канала по време на опитите ми да срещна пазителя, се убедих, че мога да „виждам“, ако достатъчно дълго се взирам в нещата наоколо.

— Виждането не е въпрос на гледане и мълчание — каза той. — Виждането е техника, която човек трябва да овладее. Или пък е техника, която някои от нас вече познават.

Взря се в мен, сякаш за да ми внуши, че аз съм този, който повече познава техниката.

— Чувстваш ли се достатъчно силен, за да вървиш? — попита той. Казах, че се чувствам чудесно и наистина така си беше. Не бях гладен, макар че не бях ял цял ден. Дон Хуан сложи малко хляб и няколко парчета изсушено месо в една раница и ми я подаде. Направи ми жест с глава да го последвам.

— Къде отиваме? — попитах аз.

С леко движение на главата той посочи към хълмовете. Отправихме се към каньона, където беше кладенеца, но не навлязохме в него. Дон Хуан започна да се катери по скалите отдясно, до самото устие на каньона. Изкачихме хълма. Слънцето беше почти на хоризонта. Времето беше меко, но на мен ми беше горещо и се задушавах. Едва дишах.

Дон Хуан беше доста пред мен и трябваше от време на време да спира, за да мога да го настигна. Каза, че съм в ужасно физическо състояние и че може би не е разумно да продължаваме по-нататък. Остави ме да си почина около час. Избра един гладък, почти кръгъл камък и ми каза да легна на него, като ми даде указания за позата. Каза ми да протегна ръце и крака и да ги оставя да висят свободно от камъка. Гърбът ми беше леко извит, вратът отпуснат, а така и главата ми също увисна. Накара ме да остана в тази поза около 15 минути. После ми каза да разголя коремната си област. Внимателно събра някакви клонки и листа и ги натрупа върху голия ми корем. Мигновено усетих топлина по цялото тяло. После дон Хуан ме хвана за глезена и ме завъртя така, че главата ми да бъде на югоизток.

— А сега да извикаме духа на кладенеца — каза той.

Опитах се да завъртя главата си, за да го погледна. Той яростно ме хвана за косата и каза, че съм в много уязвима поза и в ужасно физическо състояние, затова трябва да стоя тихо и неподвижно. Каза, че е сложил всичките тези специални клонки на корема ми, за да ме предпази и че ще остане до мен, в случай, че не мога да се погрижа за себе си.

Той стоеше до темето ми и ако извърнех очи, можех да го видя. Взе струната си, опъна я, а след това разбра, че го гледам, като извъртам очи нагоре. Енергично ме тупна по главата и ми нареди да гледам небето, да не затварям очи и да се концентрирам върху звука. Сякаш се позамисли и добави, че не бива да се колебая да викам думата, на която ме беше научил, ако почувствам, че нещо ме напада.

Дон Хуан и неговият „капан за духове“ започнаха с нисък звук. Той бавно усилваше напрежението и аз започнах да чувам първо кънтеж, а после едно определено ехо, което идваше твърдо и последователно от югозапад. Напрежението нарасна. Дон Хуан и неговият „капан за духове“ бяха в пълна хармония. Струната издаваше нисък тон, а дон Хуан го усилваше, увеличавайки силата му до пронизителен, виещ зов. Върхът беше в един свърхестествен писък, невъзможен от гледна точка на собствения ми опит.

Звукът отекна в планините и се върна обратно при нас. Въобразих си, че идва право към мен. Усетих, че трябва да направя нещо с температурата на тялото си. Преди дон Хуан да започне със своите призиви ми беше много топло и удобно, но когато те стигнаха най-интензивната си точка, ме побиха тръпки. Зъбите ми започнаха да тракат неконтролируемо и аз наистина имах усещането, че нещо ме напада. В един момент забелязах, че небето стана много тъмно. Не бях мислил за небето, макар че го гледах. За миг изпаднах в страхотна паника и извиках думата, на която ме беше научил дон Хуан.

Дон Хуан веднага започна да намалява напрежението на своите свръхестествени призиви, но това не ми донесе облекчение.

— Покрий си очите — промърмори дон Хуан повелително.

Покрих ги с ръцете си. След няколко минути дон Хуан спря напълно и дойде встрани от мен. Махна клонките и листата от корема ми, помогна ми да се изправя, след което внимателно ги постави на камъка, върху който бях лежал. Запали ги и докато горяха, той разтри корема ми с други листа, които беше извадил от кесията си.

Канех се да му кажа, че имам ужасно главоболие, но той сложи ръка на устата ми.

Останахме, докато всичко изгоря. Вече беше доста тъмно. Слязохме от хълма. Повдигаше ми се.

Докато отивахме към канала, дон Хуан каза, че съм направил достатъчно и че не трябва да оставам тук. Помолих го да ми обясни какво е духът на кладенеца, но той ми направи знак да мълча. Каза, че ще говорим за това някой друг път, след това нарочно смени темата и започна едно дълго обяснение върху „виждането“. Казах, че само мога да съжалявам, дето не съм в състояние да пиша в тъмното. Той явно беше много доволен и каза, че често не обръщам внимание на това, което той ми казва, поради твърдата си решимост да запиша всичко.

Той говори за „виждането“ като за процес, независим от съюзниците и от техниките на магьосничеството. Магьосникът е човек, който може да владее съюзник и по този начин да манипулира силата на съюзника в своя полза, но този факт не означава, че той може да „вижда“. Напомних му, че ми беше казвал, че е невъзможно да „виждаш“, без да имаш съюзник. Дон Хуан много спокойно отговори, че е стигнал до заключението, че е възможно да „виждаш“, без да владееш съюзник. Чувствал, че няма причина това да не е така, защото „виждането“ нямало нищо общо с манипулационните техники на магьосничеството, които служат само за да въздействаме върху хората. Техниките на „виждането“ обаче нямат ефект върху тях.

Мислите ми бяха много ясни. Не изпитвах умора, не ми се спеше. Вече нямах неприятните усещания в стомаха си. Бях ужасно гладен и когато стигнахме у дон Хуан, здравата се натъпках.

По-късно го помолих да ми каже още нещо за техниките на „виждането“. Той се усмихна широко и каза, че съм си отново самия аз.

— Как става така, че техниките на виждането нямат ефект върху нашите ближни? — попитах аз.

— Вече ти казах — виждането не е магьосничество. Но човек лесно може да ги обърка, защото този, който вижда, може за нула време да се научи да манипулира съюзник и да стане магьосник. От друга страна, човек може да научи определени техники как да владее съюзник и по този начин да стане магьосник, но може никога да не се научи да вижда. Нещо повече, виждането е противоположно на магьосничеството. Виждането кара човека да осъзнае незначителността на всичко.

— Незначителността на какво, дон Хуан?

— Незначителността на всяко нещо.

Не си казахме нищо повече. Бях много отпуснат и не ми се говореше. Излежавах се по гръб на един сламеник. Бях си направил възглавница от винтягата. Чувствах се комфортно, чувствах се щастлив. С часове писах на светлината на газения фенер.

Изведнъж дон Хуан отново заговори.

— Днес ти се справи много добре — каза той. — Справи се много добре при водата. Духът на кладенеца те харесва и през цялото време ти помагаше.

Дадох си сметка, че бях забравил да му разкажа своето преживяване. Започнах да описвам как бях възприемал водата. Той ме прекъсна. Знаел, че съм възприемал зелена мъгла.

Бях принуден да попитам:

— Как разбра това, дон Хуан?

— Видях те.

— Какво правех?

— Нищо. Седеше там, гледаше водата и накрая започна да възприемаш зелената мъглявина.

— Виждах ли?

— Не. Но беше много близо. Приближаваш се.

Много се развълнувах. Исках да науча повече за всичко това. Той се засмя и се пошегува с моето нетърпение. Каза, че всеки може да възприеме зелената мъгла, защото била като пазителя — нещо, което неизбежно е там, тъй че възприемането и не било кой знае какво постижение.

— Когато казах, че се справи добре, имах предвид, че не се изтормози, както с пазителя. Ако беше станал неспокоен, щеше да се наложи да разтърся главата ти, за да те върна обратно. Когато човек навлиза в зелената мъгла, неговият благодетел трябва да стои край него, защото тя може да започне да го впримчва. Ти можеш сам да избягаш от пазителя, но не и от лапите на зелената мъгла. Поне в началото. По-късно може и да се научиш как да го правиш. Сега се опитваме да разберем нещо друго.

— Какво се опитваме да разберем?

— Дали можеш да видиш водата.

— Как ще узная, че съм я видял, или че я виждам?

— Ще узнаеш. Като говориш, само се объркваш.

12.

Множество въпроси изникнаха у мен, докато работех върху записките си.

— И зелената мъгла ли е като пазителя — нещо, което човек трябва да победи, за да види? — попитах дон Хуан, когато седнахме под рамадата на 8 август 1969 година.

— Да. Човек трябва да победи всичко — каза той.

— Как мога да победя зелената мъгла?

— По същия начин, както и пазителя — като я оставиш да се превърне в нищо.

— Какво трябва да направя?

— Нищо. За теб зелената мъгла е нещо много по-лесно от пазителя. Духът на кладенеца те харесва. Виж, да се занимаваш с пазителя, наистина не е в твоята природа. Ти всъщност изобщо не видя пазителя.

— Защото не го харесах може би. Ами ако бях срещнал един пазител, когото харесвам? Сигурно има и хора, които биха решили, че пазителят, който видях, е красив. Те ще го победят ли, щом го харесват?

— Не! Ти все още не разбираш. Няма значение дали харесваш пазителя или не. Докато изпитваш някакво чувство към него, пазителят ще си остане същия — чудовищен, красив, какъвто и да било. Ако обаче не изпитваш никакво чувство към него, пазителят ще стане нищо, но, все пак ще бъде пред теб.

Не можех изобщо да проумея как нещо колосално като пазителя може да стане нищо и пак да бъде пред очите ми. Струваше ми се, че това е една от алогичните постановки в знанието на дон Хуан и че той би могъл да ми я обясни, ако пожелае. Настойчиво го попитах какво е, искал да каже.

— Ти си помисли, че пазителят е нещо, което познаваш.

— Но аз не мисля, че пазителят е нещо, което познавам.

— Ти помисли, че той е грозен; че размерът му е страховит; че е чудовище. Ти знаеш какво означават всички тези неща. Затова пазителят през цялото време беше нещо, което познаваш, и тъй като беше нещо, което познаваш, ти не го видя. Вече ти казах — пазителят трябва да стане нищо и въпреки това трябва да стои пред теб. Той трябва да бъде, там и в същото време да бъде нищо.

— Как е възможно това, дон Хуан? Това, което казваш, е абсурдно!

— Абсурдно е. Но това е виждането. Наистина няма начин да се говори за него. Виждането, както ти казах и преди, се научава с виждане.

Очевидно ти нямаш проблем с водата. Онзи ден ти почти видя. Водата е твоята „опорна точка“. Всичко, от което се нуждаеш, е да усъвършенстваш своята техника за виждане. В лицето на духа на кладенеца имаш силен помощник.

— Това е друг парлив въпрос, дон Хуан.

— Можеш да имаш каквито си искаш парливи въпроси, но в тази местност не можем да говорим за духа на кладенеца. Всъщност по-добре е изобщо да не мислим за него. Изобщо! Иначе духът ще те хване в капана си и няма да се намери нещо, с което жив човек може да ти помогне. Тъй че — дръж си устата затворена и мисли за нещо друго.

Около 10 часа сутринта на другия ден дон Хуан извади лулата от калъфа, напълни я със сместа, подаде ми я и ми каза да я отнеса до брега на потока. Държейки лулата с две ръце, успях някак да разкопчея ризата си и да я сложа вътре. Дон Хуан носеше два сламеника и малък поднос с въглени. Денят беше топъл. Седнахме на сламениците под сянката от дърветата на една малка дъбрава до самата вода. Дон Хуан постави един въглен в лулата и ми каза да пуша. Не изпитвах нито страх, нито въодушевление. Спомних си, че при втория опит да видя пазителя — след като дон Хуан ми беше обяснил за неговата природа, бях имал едно уникално усещане за удивление и страхопочитание. Този път обаче, макар дон Хуан да ми беше казал, че има възможност наистина да „видя“ водата, аз бях емоционално неангажиран. Бях само любопитен.

Дон Хуан ме накара да изпуша двойно количество в сравнение с предишните ми опити. По едно време той се наведе и ми прошепна в дясното ухо, че ще ме научи как да използвам водата, за да се движа. Усещах лицето му много близо, сякаш беше сложил устата си на ухото ми. Каза ми да не гледам навътре във водата, а да фокусирам очите си върху повърхността и да ги задържа така, докато водата се превърне в зелена мъгла. Неколкократно повтори, че трябва да съсредоточа цялото си внимание върху мъглата, докато ми стане невъзможно да долавям нещо друго.

— Гледай водата пред себе си — го чух да казва, — но не се оставяй звукът й да те отнесе нанякъде. Ако позволиш на звука от водата да те отнесе, аз може никога да не мога да те намеря и да те върна обратно. Сега навлез в зелената мъгла и слушай гласа ми.

Чувах го и го разбирах с необикновена яснота. Започнах да гледам фиксирано водата и ме обхвана едно много особено усещане за физическо удоволствие, един лек сърбеж, едно неопределено щастие. Дълго се взирах, но не долавях зелената мъгла. Усетих, че очите ми започват да се разсейват и трябваше да полагам усилия, за да продължа да гледам водата. Накрая вече не можех да контролирам очите си и сигурно ги бях затворил или мигнал, или пък просто бях загубил способността си да ги фокусирам. Във всеки случай, в този момент водата стана неподвижна. Тя престана да се движи. Сякаш беше картина. Вълните бяха статични. После водата започна да съска. Като че в нея имаше въглеродни частици, които избухнаха изведнъж. За миг видях съскането като едно бавно разрастване на зелена материя. Това беше безумна експлозия. Водата се възпламени в брилянтна зелена мъгла, която се разрасна и ме обгърна.

Останах увиснал в нея, докато един много остър, устойчив и пронизителен звук разтърси всичко. Мъглата сякаш се втечни, докато доби обичайните черти на водна повърхност. Пронизителният звук беше викът на дон Хуан досами ухото ми: „Хейййй!“ Каза ми да се вслушам в гласа му, да се върна обратно в мъглата и да чакам, докато ме извика. Казах „добре“ на английски и чух дрезгавия му смях.

— Моля те, не говори-каза той. — Не ми давай никакви съгласия.

Не можех да го чувам много добре. Звукът на неговия глас беше мелодичен и преди всичко — приветлив. Разбрах това, без да мисля. То беше едно убеждение, което ме пропи, но бързо отмина.

Гласът на дон Хуан ми заповяда да съсредоточа цялото си внимание върху мъглата, но да не й се предавам. Неколкократно каза, че воинът не се предава на нищо, дори на смъртта си. Отново потънах в мъглявината и забелязах, че това изобщо не е мъгла, или поне не беше това, което аз считам за мъгла. Подобният на мъгла феномен се състоеше от малки мехурчета — кръгли обекти, които навлизаха в моето „зрително“ поле и излизаха от него с плаване. Погледах малко тяхното движение, после един висок, далечен звук разтърси вниманието ми и аз загубих способността си да фокусирам своя поглед. Вече не можех да възприемам малките мехурчета. Всичко, което осъзнавах в този момент, беше елин зелен, аморфен, мъгляв блясък. Отново чух високия звук и трусът, който той предизвика, изведнъж разсея мъглата и аз разбрах, че гледам водата в канала. После отново го чух, много по-близо. Беше гласът на дон Хуан. Той ми казваше да насоча вниманието си към него, защото гласът му е моя единствен водач. Заповяда ми да гледам брега на потока и растителността точно пред мен. Видях някаква тръстика и едно оголено място. Беше малко заливче на брега — място, където дон Хуан потапяше ведрото си, за да го напълни. След малко дон Хуан ми нареди да се върна в мъглата и отново ме помоли да обръщам внимание на гласа му, защото той ще ме води така, че да се науча как да се движа. Каза, че след като веднъж съм видях мехурчетата, трябва да се кача на едно от тях и да го оставя да ме носи.

Подчиних му се и веднага бях заобиколен от зелената мъглявина, а после видях и малките мехурчета. Отново чух гласа на дон Хуан като странен и плашещ тътен. Чувайки го, веднага започнах да губя способността си да възприемам мехурчетата.

— Качи се на едно от тези мехурчета — го чух да казва.

Мъчех се да поддържам възприятието си за зелената мъгла и същевременно да чувам гласа му. Не знам колко дълго продължи усилието ми да правя това, докато изведнъж разбрах, че мога да го слушам и да задържам погледа си върху мехурчетата, които продължиха да преминават, отплувайки бавно от моето поле на възприятие. Гласът на дон Хуан продължаваше да ме подтиква да следвам едно от тях й да се кача върху него.

Чудех се как ли ще трябва да направя това и автоматично произнесох думата „как“. Усетих, че тази дума е много дълбоко в мен и с излизането си навън тя ме отнесе до повърхността. Беше като шамандура, която изплува от моите дълбини. Чух се да казвам „как“, но гласът ми беше като кучешки вой. Дон Хуан също ми отвърна с вой, подобен на кучешки, после издаде някакви звуци като койот и се засмя. Помислих си, че е много смешно и наистина се засмях.

Дон Хуан много спокойно ми каза да се оставя да бъда прикрепен към едно мехурче и да го следвам.

— Върни се пак — каза той. — Влез в мъглата! В мъглата!

Върнах се и забелязах, че движението на мехурчетата се е забавило, а те са станали големи като баскетболни топки. Всъщност те бяха така големи и се движеха толкова бавно, че можех да разгледам всяко едно до най-големи подробности. Те не бяха наистина мехури, поне не като сапунени мехури, нито като балони или какъвто и да било сферичен съд. Не бяха съдове, макар че имаха съдържание. Нито пък бяха кръгли, макар че когато ги видях за първи път, можех да се закълна, че са кръгли, и образът, който ми хрумна, беше „мехури“. Гледах ги като през прозорец — т.е. рамката на прозореца не ми позволяваше да ги следвам, а само да ги гледам как влизат и излизат от моето поле на възприятие.

Когато обаче престанах да ги виждам като мехурчета, вече можех да ги следвам. Следвайки ги, аз се прикрепих към едно от тях и заплувах с него. Имах истинско усещане за движение. Всъщност аз бях мехурчето или подобието на мехурче.

После чух като пронизителен звук гласа на дон Хуан. Той ме разтърси и аз загубих чувството, че съм „то“. Звукът беше невероятно страшен. Беше далечен, много метален глас, сякаш идващ от високоговорител. Схванах някои от думите.

— Гледай бреговете — каза той.

Виждах огромната маса вода. Тя течеше. Можех да чуя шума й.

— Гледай бреговете — отново ми нареди дон Хуан.

Видях бетонна стена.

Шумът на водата стана ужасно силен. Той ме погълна. След това мигновено спря, сякаш беше отрязан. Имах усещане за чернота и за_ _сън.

Разбрах, че съм потопен в напоителния канал. Дон Хуан плискаше лицето ми с вода и си тананикаше. После изцяло ме потопи в канала. Вдигна главата ми над повърхността и ме остави да я положа на брега, като ме държеше за яката. Имах много приятно усещане в ръцете и краката си. Протегнах ги. Очите ми бяха изморени и ме сърбяха. Повдигнах дясната си ръка, за да ги почеша. Движението ми беше трудно. Ръката ми сякаш беше тежест. Едва можах да я извадя от водата, но когато го сторих, ръката ми излезе покрита с най-удивителна маса зелена мъгла. Поднесох я към очите си. Можех да видя нейните очертания като по-тъмна зелена маса, заобиколена от много силен зеленикав блясък. Бързо се изправих на крака, застанах в средата на потока и погледнах тялото си. Гърдите, ръцете и краката бяха зелени, тъмнозелени. Цветът беше толкова силен, че ми донесе усещането за лепкава субстанция. Приличах на една фигурка, която дон Хуан преди години беше направил за мен от корен на датура.

Дон Хуан ми каза да изляза. Долових настойчивост в гласа му.

— Аз съм зелен — казах аз.

— Стига — каза той повелително. — Нямаш време. Излез оттам. Водата всеки момент ще те хване в капана си. Излез от нея! Вън! Вън!

Панически изскочих навън.

— Този път трябва да ми кажеш всичко, което се случи — каза дон Хуан, когато седнахме един срещу друг в стаята му.

Не го интересуваше последователността на моето преживяване. Искаше само да знае на какво се бях натъкнал, когато той ми каза да гледам брега. Интересуваха го всички подробности. Описах стената, която бях видял.

— Стената отляво или отдясно ти беше? — попита той. Казах му, че стената всъщност беше пред мен, но той настояваше, че трябвало да бъде или отляво, или отдясно.

— Къде беше тя, когато я видя за първи път? Затвори очи и не ги отваряй, докато не си спомниш.

Той се изправи и завъртя тялото ми така, че да бъда с лице на изток — така, както седях пред потока. Очите ми бяха затворени. Той ме попита в коя посока се бях преместил.

Казах, че се бях преместил напред, точно пред себе си. Той настоя да си припомня и да се съсредоточа върху момента, когато все още гледах мехурчетата във водата.

— Накъде плуваха те? — попита той.

Дон Хуан настояваше да си спомня. Накрая трябваше да призная, че мехурчетата явно се бяха движили надясно. Но не бях абсолютно сигурен, както му се искаше. След неговите въпроси започнах да разбирам, че не мога да класифицирам своето възприятие. Когато ги видях за първи път, мехурчетата се движеха надясно, но когато станаха по-големи, заплуваха навсякъде. Някои сякаш идваха право към мен, други — във всички възможни посоки. Мехурчетата се движеха над и под мен. Всъщност те бяха навсякъде около мен. Спомних си, че чувах как съскат. Да, явно ги бях възприемал и с ушите, и с очите си.

Когато мехурчетата станаха толкова големи, че можех да се „кача“ на едно от тях, „видях“, че те се търкат едно в друго като балони.

С припомнянето на подробностите от моето възприятие, вълнението ми нарасна. Дон Хуан обаче беше напълно безразличен. Казах му, че бях видял как мехурчетата съскат. Това не беше чисто слухов или чисто визуален ефект, а нещо недиференцирано и въпреки това кристално ясно. Мехурчетата се триеха едно о друго. Нито виждах, нито чувах тяхното движение. Усещах го. Бях част от звука и от движението.

Почувствах се дълбоко трогнат, докато разказвах преживяването. Хванах ръката му и я стиснах в изблик на възбуда. Бях разбрал, че мехурчетата нямаха външна граница. Въпреки това обаче имаха съдържание и очертанията им променяха формата си, бяха неравни и назъбени. Мехурчетата се сливаха и разделяха с огромна скорост, но движението им не беше заслепяващо. То беше бързо и в същото време бавно.

Друго, което си спомних, докато разказвах преживяването си, беше качеството „цвят“, което ми се стори, че притежават мехурчетата. Бяха прозрачни, много ярки и изглеждаха почти зелени, макар че това не беше цвят в смисъла, в който аз съм привикнал да възприемам цветовете.

— Нещо го усукваш — каза дон Хуан. — Тези неща не са важни. Спираш се на погрешни неща. Единствено посоката е важна.

Можех само да си спомня, че се бях движил без никаква отправна точка, но дон Хуан заключи, че след като в началото мехурчетата бяха плували неизменно вдясно — на юг, то и посоката, от която и аз трябва да се интересувам, е юг. Отново настоя с повелителен тон да си припомня дали стената ми е била отдясно или отляво. Напрегнах се да си спомня.

Когато дон Хуан „ме призова“, и аз, така да се каже, изплувах, струва ми се, че стената ми беше отляво. Бях много близо до нея и можех да различа жлебовете и издутините по дървената арматура или матрица, в която беше излят бетонът. Бяха използвани много тънки ивици дърво, но стегнати плътно. Стената беше много висока. Единият й край беше видим за мен и забелязах, че той не е правоъгълен, а заоблен.

Той поседя в мълчание минута, сякаш мислеше как да дешифрира значението на моето преживяване. Накрая каза, че не съм постигнал кой знае колко, че не съм оправдал очакванията му.

— Какво трябваше да направя?

Той не отговори, а нацупи устни.

— Ти се справи много добре — каза той. — Днес ти научи, че един брухо използва водата, за да се движи.

— Но видях ли?

Той ме погледна учудено. Извъртя очи и каза, че ще трябва доста пъти да навлизам в зелената мъглявина, докато сам си отговоря на този въпрос. Промени посоката на разговора много хитро, казвайки, че всъщност не съм се научил как да се движа, като използвам водата, но съм научил, че един брухо може да прави това и че той нарочно ми казал да гледам брега на потока, за да мога да контролирам своето движение.

— Ти се движеше много бързо — каза той — като човек, който знае как да прилага тази техника. Доста трудно ми беше да те следвам.

Умолявах го да ми обясни какво ми се беше случило от самото начало. Той се засмя и бавно поклати глава, като че не вярва на ушите си.

— Винаги настояваш да знаеш нещата от самото начало — каза той. — Но начало няма. Началото е само в твоите мисли.

— Мисля, че началото беше, когато седнах на брега и пуших — казах аз.

— Но преди да пушиш, аз трябваше да реша какво да правя с теб — каза той. — Трябваше да ти кажа какво направих, но не можех, защото това би ме отвело другаде. Затова може би нещата ще бъдат по-ясни за теб, ако не мислиш за никакви начала.

— Кажи ми тогава какво стана, когато седнах на брега и пуших.

— Мисля, че ти вече ми каза това — каза той и се засмя.

— Направих ли изобщо нещо важно, дон Хуан?

Той сви рамене.

— Ти следваше много добре указанията ми и нямаше проблем при влизането и излизането от мъглата. После слушаше моя глас и винаги, когато те повиквах, излизаше на повърхността. Това беше упражнението. Останалото беше много лесно. Ти просто остави мъглата да те носи. Държеше се така, сякаш знаеш какво да правиш. Когато беше много далеч, аз те извиках и те накарах да погледнеш брега, за да разбереш колко далеч си отишъл. После те издърпах обратно.

— Искаш да кажеш, че аз наистина съм пътувал във водата?

— Да. И то много надалече.

— Колко надалече?

— Няма да повярваш.

Опитах се да го придумам да ми каже, но той заряза темата и заяви, че трябва да отиде някъде за малко. Исках поне да ми намекне нещичко.

— Не обичам да ме държат на тъмно — казах аз.

— Ти сам се държиш на тъмно — отговори дон Хуан. — Мисли за стената, която видя. Седни тук на сламеника и си припомни всяка подробност за нея. Тогава може и сам да откриеш колко далеч беше отишъл. Сега аз знам само, че ти пътува много надалече. Знам го, защото ми беше ужасно трудно да те издърпам обратно. Ако не бях там, ти може би щеше дълго да странстваш и никога да не се върнеш; единственото, което щеше да остане от теб, щеше да бъде мъртвото ти тяло край потока. Или пък щеше да се върнеш сам. С теб не съм сигурен. Но съдейки по усилието, което трябваше да направя, за да те върна обратно, бих казал, че ти беше напълно в…

Той направи дълга пауза. Взря се в мен с приветлив поглед.

— Аз бих отишъл до планините на централно Мексико — каза той. — Не знам колко далеч би отишъл ти — може би до Лос Анджелис или дори до Бразилия.

На другия ден късно следобед дон Хуан се върна. Междувременно аз бях записал всичко, което можах да си спомня за своите възприятия. Хрумна ми, докато пишех, да тръгна по бреговете на потока и да се уверя дали наистина съм видял някаква отличителна черта на някой от бреговете, която да е предизвикала у мен представата за стена. Предположих, че дон Хуан може да ме е накарал да вървя в състояние на унес, а след това да ми е наредил да съсредоточа вниманието си върху някаква стена по пътя. Изчислих, че за времето между първото ми възприятие за мъглата и излизането ми от канала бихме могли да изминем най-много две и половина мили. И тъй, следвах потока около три мили във всяка посока и внимателно наблюдавах всяка подробност, която можеше да се отнася до моето видение на стената. Потокът, доколкото можех да преценя, беше обикновен канал, използван за напояване. Беше широк между четири и пет фута по цялата дължина. Не можах да намеря никакви видими подробности в него, които биха ми напомнили или пък предизвикали представа за бетонна стена.

Когато дон Хуан се върна късно следобед у дома, аз го поздравих и настоях да му прочета своя разказ. Той отказа да слуша и ме накара да седна. Седна и той, с лице към мен. Не се усмихваше. Изглежда размишляваше, доколкото можех да преценя по проницателния поглед на очите му, фиксирани някъде в хоризонта.

— Мисля, че досега трябва да си разбрал — каза той с тон, който внезапно бе станал суров, — че всичко е смъртно опасно. Водата е така смъртоносна, както и пазителят. Ако не внимаваш, водата ще те хване в капана си. Тя едва не го стори вчера. А за да бъде хванат човек, трябва да желае. Тук е твоят проблем. Ти желаеш да се предадеш.

Не разбирах за какво говори. Атаката му към мен беше така внезапна, че се обърках. Мекушаво го помолих да се поясни. Той неохотно отбеляза, че отишъл в каньона, „видял“ духа на кладенеца и дошъл до дълбокото убеждение, че съм се сплескал и съм проиграл шансовете си да „видя“ водата.

— Как? — попитах аз, съвсем смаян.

— Духът е сила — каза той — и като такава, отговаря само на сила. В негово присъствие не можеш да се глезиш.

— Кога съм се глезил?

— Вчера, когато стана зелен във водата.

— Не се глезех. Помислих, че е много важен момент и ти казах какво става с мен.

— Кой си ти, че да мислиш или решаваш кое е важно? Не знаеш нищо за силите, до които се добираш. Духът на кладенеца съществува там — навън, и можеше да ти помогне. Всъщност той ти помагаше, докато ти не се сплеска. Сега не знам какъв ще бъде резултатът от постъпките ти. Ти отстъпи пред силата на духа на кладенеца и сега той може да те взема по всяко време.

— Беше ли грешка, че се гледам как ставам зелен?

— Ти се предаде. Ти пожела да се предадеш. Това беше грешка. Вече съм ти казвал и пак ще повторя — в света на брухо можеш да оцелееш, само ако си воин. Воинът се отнася към всяко нещо с респект и не погазва нищо, освен ако така трябва. Вчера ти не се отнесе към водата с респект. Обикновено постъпваш много добре. Вчера обаче ти се предаде на своята смърт като проклет глупак. Воинът не се предава на нищо, дори на своята смърт. Воинът не е партньор, който има желание. Воинът не е достъпен и ако се забърка в нещо, можеш да бъдеш сигурен, че знае какво прави.

Не знаех какво да кажа. Дон Хуан беше почти сърдит. Това ме разтревожи. Рядко се държеше с мен по този начин. Казах му, че наистина не съм имал и представа, че правя нещо нередно. След няколко минути на напрегнато мълчание той свали шапката си, усмихна се и ми разказа, че съм започнал да добивам контрол върху своето глезещо се „аз“. Подчерта, че трябва да избягвам вода и да не позволявам тя да докосва тялото ми три или четири месеца.

— Не мисля, че мога да карам, без да си вземам душ — казах аз. Дон Хуан се смя, докато по бузите му се търкулнаха сълзи.

— Не можеш да караш без душ! Понякога си толкова слаб, че започвам да мисля, че се превземаш. Но това не е шега. Понякога ти наистина нямаш контрол и силите на твоя живот свободно те вземат.

Повдигнах въпроса, че от човешка гледна точка е невъзможно винаги да се контролираш. Той продължи да твърди, че за воина няма нищо друго, освен контрол. Заговорих за произшествията и казах, че това, което ми се случи при канала, навярно може да се определи като произшествие, защото аз нито съм желал, нито пък съм осъзнавал своето неправилно държание. Говорих за различни хора, претърпели нещастия, които могат да бъдат обяснени като произшествия. Говорих най-вече за Лукас — един чудесен стар индианец от племето яки, който беше получил сериозно нараняване, когато шофираният от него камион се преобърнал.

— Струва ми се, че е невъзможно да се избегнат произшествията — казах аз. — Никой не може да контролира всичко около себе си.

— Точно така — каза дон Хуан язвително. — Но не всичко е неизбежно произшествие. Лукас не живее като воин. Ако беше така, щеше да знае, че чака и какво чака. И нямаше да кара онзи камион, когато е пиян. Той се блъсна в скалите край пътя, защото беше пиян и осакати тялото си за едното нищо.

За воина животът е упражнение по стратегия — продължи дон Хуан. — Но ти искаш да откриеш смисъла на живота. Воинът не се интересува за смисъла. Ако Лукас живееше като воин — а той имаше шанса за това, както всички нас — тоя щеше да построи живота си стратегически. И ако не можеше да избегне произшествието, което смачка ребрата му, щеше да намери начин да компенсира това положение или да избегне неговите последствия, или пък да се бори с него. Ако Лукас беше воин, той нямаше да седи в опушената си къща, умиращ от глад. Щеше да се бори до края.

Поставих алтернатива пред дон Хуан, използвайки като пример самия него, и го попитах какъв щеше да е изходът, ако самият той беше претърпял произшествие, при което да загуби краката си.

— Ако нищо не съм в състояние да направя и загубя краката си — каза той, — няма да мога повече да бъда човек, затова ще отида при онова, което ме чака там-навън.

Той направи широк жест с ръка, сочейки около себе си. Възразих, че не ме е разбрал. Бях искал да кажа, че за никой отделен индивид не е възможно да предвиди всички възможни варианти в своя всекидневен живот.

— Всичко, което мога да ти кажа — каза дон Хуан, — е, че воинът никога не е достъпен. Той никога не стои на пътя, в очакване да бъде напердашен. Така той свежда до минимум шансовете на неочакваното. Това, което наричаш произшествие, в повечето случаи лесно може да се избегне, освен от глупаци, които живеят както дойде.

— Не е възможно винаги да се живее стратегически — казах аз. — Представи си, че някой те чака с пушка с оптически мерник някъде. Той може да те съзре точно от петстотин ярда. Какво ще направиш?

Дон Хуан ме погледна с недоумение, а после избухна в смях.

— Какво ще, направиш? — настоях аз.

— Ако някой ме, чака някъде с пушка с оптически мерник? — каза той, явно имитирайки ме.

— Ако някой се с скрил от погледа ти и те чака. Няма да имаш никакъв шанс. Не можеш да спреш куршума.

— Не. Не мога. Но още не разбирам мисълта ти.

— Мисълта ми е, че цялата твоя стратегия изобщо не може да ти помогне в подобна ситуация.

— О, може. И още как! Ако някой ме чака някъде с пушка с оптически мерник, аз просто няма да отида там.

13.

Следващият ми опит във „виждането“ се осъществи на З септември 1969 година. Дон Хуан ме накара да изпуша две лули. Първоначалното въздействие беше еднакво с това от предишните опити. Спомням си, че когато тялото ми беше напълно вдървено, дон Хуан ме хвана за дясната подмишница и отидохме в гъстия пустинен чапарал, който расте на огромни площи около къщата му. Не мога да си спомня нито какво направих аз, нито какво направи дон Хуан, след като влязохме в шубраците. Не помня и колко дълго вървяхме. По едно време се оказах седнал на върха на едно хълмче. Дон Хуан седеше плътно до мен, от лявата ми страна. Не го усещах, но можех да го видя с крайчеца на окото. Имах чувството, че ми е говорил, макар че не можех да си спомня думите му. Усещах обаче, че знам точно какво беше казал, независимо от това, че не можех да го възстановя като ясен спомен. Имах чувството, че думите му са като вагони на влакова композиция, които отминават, а последната му дума е като квадратен вагон. Знаех коя е тази последна дума, но не можех да я кажа или да мисля ясно за нея. Беше като полубудно състояние с подобно на сън изображение: влак от думи.

После едва чух гласа на дон Хуан, който ми говореше.

— Сега трябва да ме гледаш — каза той и завъртя главата ми с лице към него. Повтори изречението три или четири пъти.

Погледнах го и веднага долових ефекта на блясък, който бях възприемал вече два пъти, гледайки лицето му. Това беше едно хипнотизиращо движение, една вълнообразна промяна на светлината в ограничени зони. Те нямаха определени очертания и въпреки това вълнистата светлина не се разливаше, а се движеше в рамките на невидими очертания.

Разгледах блестящия обект пред себе си. Той незабавно почна да губи своя блясък и познатите черти на лицето на дон Хуан изплуваха, или по-скоро се насложиха върху избледняващия блясък. Тогава като че ли отново фокусирах погледа си. Чертите на дон Хуан избледняха, а блясъкът се увеличи. Бях насочил вниманието си върху една зона, която трябваше да бъде лявото му око. Забелязах, че там движението на блясъка не беше ограничено. Долових нещо, което може би приличаше на експлозии от искри. Експлозиите бяха ритмични и наистина изпускаха нещо като частици светлина, които долитаха до мен със забележителна сила, а след това се отдръпваха, сякаш бяха ластични нишки.

Дон Хуан сигурно беше завъртял главата ми. Изведнъж вече гледах едно разорано поле.

— Сега гледай напред — чух да казва дон Хуан.

Може би на сто фута пред мен имаше голям, дълъг хълм. Целият му склон беше разоран. Успоредни бразди прорязваха хълма от подножието до самия му връх. Забелязах, че в разораното поле имаше изобилие от малки камъчета, имаше и три големи камъка, които нарушаваха линейността на браздите. Точно пред мен имаше няколко храста, които ми пречеха да разгледам подробно едно дефиле или каньон в подножието на хълма. От моето място каньонът изглеждаше като дълбок разрез със зелена растителност, силно открояваща се от голия хълм. Зеленината изглежда идваше от дърветата, които растяха на дъното на каньона. Усетих лек вятър върху очите си. Имах чувство за покой и дълбока тишина. Нямаше дори звук на птица или насекомо.

Дон Хуан отново ми заговори. Трябваше ми малко време, за да го разбера какво казва.

— Виждаш ли човек на това поле? — не преставаше да ме пита той.

Исках да му кажа, че в това поле няма човек, но не можах да произнеса думите. Дон Хуан хвана главата ми отзад — можех да видя пръстите му върху веждите и бузите си — и ме накара да огледам цялата панорама на полето, движейки бавно главата ми отдясно наляво и обратно.

— Гледай всяка подробност. Животът ти може да зависи от нея — чувах го да повтаря и повтаря.

Накара ме четири пъти да огледам сто и осемдесет градусовия видим хоризонт пред мен. По едно време, когато беше завъртял главата ми докрай наляво, помислих, че съм доловил нещо, което се движи в полето. За миг зърнах движение с крайчеца на дясното си око. Той започна да връща главата ми надясно и аз можах да фокусирам погледа си върху разораното поле. Видях човек, който ходи покрай браздите. Беше обикновен човек, облечен като мексикански селянин. Носете сандали, светлосиви панталони, бежова риза с дълъг ръкав и сламена шапка. Носеше и светлокафява чанта, преметната през дясното му рамо.

Дон Хуан сигурно забеляза, че видях човека. Няколко пъти ме попита дали той ме гледа или идва към мен. Исках да му кажа, че човекът се отдалечава и че е с гръб към мен, но можах да кажа само „не“. Дон Хуан каза, че ако човекът се обърне и се приближи към мен, ще трябва да извикам, а той ще завърти главата ми, за да ме предпази.

Нямах усещане за страх, предчувствие или обърканост. Хладнокръвно наблюдавах сцената. Мъжът спря насред полето. Сложи десния си крак на един голям кръгъл камък, сякаш си завързваше сандала. После се изправи, издърпа от чантата си една струна и я уви около лявата си ръка. Обърна се с лице към хълма, но с гръб към мен и започна да разглежда района пред себе си. Реших, че го разглежда от начина, по който движеше главата си — той бавно я завърташе надясно. Видях го в профил и тогава той започна да обръща цялото си тяло към мен, докато накрая вече ме гледаше. Главата му наистина трепна, или се мръдна по такъв начин, щото разбрах без никакво съмнение, че ме е видял. Той протегна лявата си ръка напред, сочейки земята, и като я държеше в това положение, тръгна към мен.

— Той идва! — извиках аз без никакво затруднение.

Дон Хуан сигурно завъртя главата ми, защото в следващия миг вече гледах чапарала. Каза ми да не зяпам, а да гледам „леко“ и повърхностно нещата. Каза, че ще застане на малко разстояние пред мен, а след това ще се приближи и че трябва да го гледам, докато видя неговия блясък.

Видях как дон Хуан отиде на около двадесет ярда от мен. Движеше се с такава невероятна скорост и подвижност, че беше малко трудно да повярвам, че това е дон Хуан. Той се обърна, погледна ме и ми нареди да го гледам.

Лицето му блестеше. Изглеждаше като петно от светлина. Тя сякаш се разливаше върху гърдите му и стигаше почти до кръста. Сякаш гледах светлина през полузатворени клепачи. Блясъкът изглежда пулсираше. Той сигурно беше тръгнал към мен, защото светлината стана по-силна и по-забележима.

Каза ми нещо. Помъчих се да го разбера и загубих от поглед блясъка. После видях дон Хуан такъв, какъвто го виждах всеки ден. Беше на два фута разстояние. Седна с лице към мен.

Когато насочих вниманието си към лицето му, започнах да долавям смътен блясък. После сякаш лицето му беше пресечено от тънки светлинни лъчи. То изглеждаше така, като че ли някой го осветява с мънички огледала. Когато светлината стана по-силна, лицето загуби своите очертания и отново стана аморфен блестящ обект. Още веднъж долових ефекта на пулсиращи светлинни експлозии, които се излъчваха от зоната, където трябваше да бъде лявото му око. Не съсредоточих вниманието си върху това, а нарочно се взрях в съседната зона, за която предполагах, че е дясното му око. Веднага улових гледката на едно ясно, прозрачно езеро от светлина. Това беше течна светлина.

Забелязах, че възприятието е нещо повече от наблюдение. То беше чувство. Езерото от тъмна, течна светлина имаше изключителна дълбочина. То беше „приветливо“ и „добро“. Светлината, която извираше от него, не експлодираше, а бавно се въртеше навътре, възпроизвеждайки изящни отражения. Блясъкът ме докосваше и милваше по един великолепен начин и това ми носеше усещане за изящност.

Видях симетричен обръч от брилянтни щрихи, който ритмично се разрастваше върху вертикалната равнина на блестящата зона. Обръчът се разрасна почти до границите на блестящата повърхност, а след това се сви до една точка светлина в средата на брилянтното езеро. Няколко пъти видях как обръчът пулсираше. После съзнателно се отдръпнах назад, без да губя своя поглед върху нещата, и можах да видя и двете очи. Различих ритъма на два вида светлинни експлозии. Лявото око излъчваше щрихи светлина, които наистина излизаха косо от вертикалната равнина, докато дясното излъчваше щрихи, които се разпръскваха само в нея. Ритъмът на двете очи се променяше — светлината на лявото око експлодираше навън, докато светлинните лъчи, които разпръскваше дясното, се свиваха и завъртаха навътре. После светлината на дясното око се разрасна, докато покри цялата блестяща повърхност, а експлодиращата светлина на лявото око избледня.

Дон Хуан явно още веднъж ме беше завъртял, защото отново гледах разораното поле. Чух го да ми казва да гледам мъжа.

Мъжът стоеше край камъка и ме гледаше. На можех да различа неговите черти. Шапката му покриваше почти цялото лице. След миг той мушна чантата под дясната си мишница и тръгна надясно. Отиде почти до края на разораната зона, смени посоката и направи няколко крачки към дерето. После загубих контрол върху способността да фокусирам погледа си и той изчезна заедно с целия пейзаж. Върху него се насложи образът на пустинните шубраци.

Не си спомням нито как съм отишъл в къщата на дон Хуан, нито как той ме е „върнал обратно“. Когато се събудих, лежах на сламеника си в стаята на дон Хуан. Той дойде до мен и ми помогна да се изправя. Бях замаян, стомахът ми беше разстроен. Много бързо и експедитивно дон Хуан ме завлече в шубраците край къщата. Повърнах, а той се засмя.

След това се почувствах по-добре. Погледнах часовника си — беше 11 часа вечерта. Отново легнах да спя и чак към един часа следобед на другия ден реших, че вече съм на себе си.

Дон Хуан постоянно ме питаше как се чувствам. Струваше ми се, че съм разсеян. Не можех да се концентрирам истински. Походих малко около къщата под строгия надзор на дон Хуан. Той ме следваше навсякъде. Реших, че няма какво да правя и пак си легнах. Събудих се късно следобед и вече се чувствах много по-добре. Около себе си видях много смачкани листа. Всъщност, когато се събудих, бях легнал по корем върху цяла купчина от тях. Ароматът им беше много силен. Спомням си, че го усетих, още преди да се събудя напълно.

Отидох зад къщата и намерих дон Хуан, седнал до канала. Когато видя, че се приближавам, той започна да прави неистови жестове да спра и да се върна в къщата.

— Бягай вътре! — изкрещя той.

Изтичах обратно в къщата, а след малко и той дойде при мен.

— Никога не идвай след мен — каза той. — Ако искаш да ме видиш, чакай ме тук.

Извиних му се. Той ми каза да не се хабя в глупави извинения, които нямат силата да заличават моите действия. Каза, че му е било изключително трудно да ме върне обратно и че ходатайствал за мен пред водата.

— Ще трябва да използваме случая и да те изкъпем във водата — каза той.

Уверих го, че се чувствам отлично. Той дълго се взира в очите ми.

— Ела с мен — каза той. — Ще те потопя във водата.

— Добре съм — казах аз. — Виж, водя си записки. Със завидна сила той ме издърпа от сламеника.

— Недей да се глезиш! — каза той. — За нула време пак ще заспиш. Може би този път няма да мога да те събудя.

Изтичахме зад къщата. Преди да стигнем до водата, той ми каза с много драматичен тон да затворя очите си и да не ги отварям, докато той не ми позволи. Каза ми, че ако погледна водата дори и за миг, може да умра. Отведе ме за ръка до канала и натопи първо главата, а после цялото ми тяло.

Държах очите си затворени, а той с часове ме потапяше и изваждаше от водата. Промяната, която усетих, беше забележителна. Каквото и да ми беше преди да вляза във водата, то беше така неуловимо, че всъщност не го забелязвах, докато не го сравних с усещането за благодат и жизненост, което изпитвах сега.

В носа ми влезе вода и започнах да кихам. Дон Хуан ме изтегли навън и ме въведе, все още със затворени очи, в къщата. Накара ме да сменя дрехите си, след това ме отведе в своята стая, сложи ме да седна на сламеника, оправи посоката на тялото ми и едва тогава ми каза да отворя очи. Отворих ги и това, което видях, ме накара да скоча назад и да го сграбча за крака. Изживях миг на страхотен смут. Дон Хуан ме удари по темето с кокалчетата на свития си юмрук. Ударът беше нанесен бързо. Той не беше силен или болезнен, а някак разтърсващ.

— Какво ти става? Какво видя? — попита той.

При отварянето на очите си бях видял същата сцена, която наблюдавах преди. Бях видял същия човек. Този път обаче, той почти ме докосваше. Видях лицето му. В него имаше нещо познато. Аз почти знаех кой е той. Сцената изчезна, когато дон Хуан ме удари по главата.

Вдигнах очи към дон Хуан. Ръката му беше готова да ме удари отново. Той се засмя и ме попита дали искам да получа още един удар. Пуснах крака му и се отпуснах на сламеника. Той ми нареди да гледам право напред и в никакъв случай да не се обръщам по посока на водата зад къщата.

Тогава за пръв път забелязах, че в стаята беше катранено черно. За миг не бях сигурен дали очите ми са отворени. Докоснах ги с ръце, за да се уверя. Извиках силно дон Хуан и му казах, че с очите ми става нещо. Изобщо не можех да виждам, а само преди миг го бях видял, готов да ме удари. Чух смеха му някъде отдясно над главата си, после той запали газения фенер. За броени секунди очите ми се адаптираха към светлината. Всичко беше такова, каквото си е било винаги. Стените от плет, измазани с глина, и странно разкривените сухи лечебни корени, висящи по тях, вързопите с билки, сламеният покрив, газеният фенер, висящ от една греда. Бях виждал стаята стотици пъти, но този пьт имаше нещо уникално и в нея, и в мен. Това беше първият случай, когато не вярвах в категоричната „реалност“ на моето възприятие. Бях се доближавал до това усещане и може би го бях обмислял много пъти, но никога не бях стигал до ръба на сериозното съмнение. Този път обаче не вярвах, че стаята е „реална“, и за миг имах странното усещане, че това е сцена, която ще изчезне, ако дон Хуан ме удари по темето с кокалчетата на юмрука си.

Втресе ме, а не ми беше студено. Нервни тръпки пробягаха надолу по гърба ми. Главата ми натежа, особено в тила.

Оплаках се, че не се чувствам добре и му казах какво бях видял. Той ми се присмя и каза, че да отстъпиш пред страха е жалка глезотия.

— Ти си изплашен, без да те е страх — каза той. — Видя съюзникът да те гледа — голяма работа. Изчакай да се изправиш лице в лице с него, преди да напълниш гащите.

Каза ми да стана и да отида до колата си, без да се обръщам по посока на водата, и да го почакам, докато вземе въже и лопата. Накара ме да шофирам до място, където веднъж бяхме намерили един пън. Започнахме да го разкопаваме в тъмното. Работихме неимоверно усилено с часове. Не извадихме пъна, но аз се почувствах много по-добре. Върнахме се у тях, хапнахме и нещата отново бяха напълно „реални“ и обикновени.

— Какво стана с мен? — попитах аз. — Какво направих вчера?

— Ти ме подуши, а после подуши един съюзник — каза той.

— Моля?

Дон Хуан се засмя и каза, че сега сигурно ще поискам да ми разкаже всичко отначало.

— Ти ме подуши — повтори той. — Ти се взря в лицето ми, в очите ми. Видя светлините, които отличават човешкото лице. Аз съм магьосник. Ти видя това в очите ми. Но не го знаеше, защото това беше първият път, когато го направи. Очите на хората не си приличат. Скоро ще разбереш това. После подуши един съюзник.

— Имаш предвид мъжа в полето?

— Това не беше мъж, а съюзник, който ти даваше знак.

— Къде отидохме? Къде бяхме, когато видях този мъж, искам да кажа — този съюзник?

Дон Хуан посочи с брадичката си района пред къщата и каза, че ме е завел на върха на едно хълмче. Казах, че пейзажът, който бях наблюдавал, нямаше нищо общо с пустинния чапарал около къщата му, а той отговори, че съюзникът, който ми „дал знак“, не бил от околността.

— Откъде е?

— Скоро ще те заведа там.

— Какво е значението на моето видение?

— Ти се учеше да виждаш, това е всичко. Но сега си на път да загубиш ума и дума, защото се глезиш. Ти се предаде на своя страх. Може би ти трябва да опишеш всичко, което видя.

Когато започнах да му описвам как изглеждаше лицето му, той ме спря и каза, че това изобщо не е важно. Казах му, че почти го видях като „сияйно яйце“. Той отбеляза, че „почти“ още не е достатъчно и че, за да видя, има още много време и ми предстои много работа.

Интересуваше го сцената с разораното поле и всяка подробност за мъжа, която можех да си спомня.

— Този съюзник ти даваше знак — каза той. — Когато той се приближи до теб, аз те накарах да завъртиш главата си не защото той те застрашава, а защото е по-добре да почакаме. Ти не бързаш. Воинът никога не е ленив, но и никога не бърза. Да срещнеш съюзник, без да бъдеш подготвен, е все едно да нападнеш лъв с пърдене.

Харесах метафората. Засмяхме се.

— Какво щеше да се случи, ако не беше обърнал главата ми?

— Щеше да се наложи сам да си я обърнеш.

— А ако не го направех?

— Съюзникът щеше да дойде при теб и да те изплаши до смърт. Ако беше сам, можеше да те убие. Не ти препоръчвам да бъдеш сам в планините или в пустинята, докато не можеш да се защитаваш. Ако си сам, някой съюзник може да те хване и да те направи на мат и маскара.

— Какво беше значението на действията, които той извърши?

— Това, че те гледа, означаваше, че те приветства. Показа ти, че имаш нужда от капан за духове и от кесия, но не от този район. Неговата чанта беше от друга част на страната. На твоя път има три прегради, които те спъват и спират. Това бяха камъните. И ти определено ще придобиеш най-хубавите си сили и мощ във водни каньони и дерета. Съюзникът ти посочи дерето. Останалото в сцената трябваше да ти помогне да откриеш точното място, на което да го намираш. Сега аз знам къде е мястото. Съвсем скоро ще те заведа там.

— Искаш да кажеш, че пейзажът, който видях, наистина съществува?

— Разбира се.

— Къде?

— Не мога да ти кажа това.

— Как ще намеря този район?

— И това не мога да ти кажа, но не защото не искам, а защото просто не знам как да ти кажа.

Исках да разбера защо видях същата сцена, когато бях в неговата стая. Дон Хуан се засмя и ме изимитира как го държа за крака.

— Това беше още едно потвърждение, че съюзникът те иска — каза той. — Той се увери, че ти знаеш, или че аз знам, че те приветства.

— А лицето, което видях?

— Това е близко за теб лице, защото го познаваш. Виждал си го преди. Може би това е лицето на твоята смърт. Ти се изплаши, но това беше от твоето нехайство. Съюзникът те чакаше, но ти отстъпи пред своя страх, когато той се появи. За щастие аз бях там да те ударя, защото иначе той щеше да се обърне срещу теб, което би било и най-правилното. За да срещне съюзник, човек трябва да бъде безупречен воин. В противен случай съюзникът може да се обърне срещу него и да го унищожи.

На следващата сутрин дон Хуан ме разубеди да се прибирам в Лос Анджелис. Очевидно смяташе, че още не съм се възстановил напълно. Настоя да седя в стаята му, с лице на югоизток, за да пазя своята сила. Той седна отляво на мен, подаде ми моя бележник и каза, че този път съм го накарал да бъде прям. Трябвало не само да остане при мен, но и да ми говори.

— По здрач трябва отново да те заведа при водата — каза той. — Ти още не си цял и днес не трябва да оставаш сам. Ще ти правя компания цяла сутрин. Следобед ще бъдеш в по-добра форма.

Загрижеността му ме накара да изтръпна.

— Какво не е наред с мен? — попитах аз.

— Ти се добра до съюзник.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Днес не трябва да говорим за съюзници. Да говорим за нещо друго.

Всъщност изобщо не ми се говореше. Бях започнал да усещам тревога и безпокойство. Дон Хуан очевидно намираше ситуацията крайно весела. Смя се до сълзи.

— Не ми казвай, че в момента, когато трябва да говориш, няма какво да кажеш — каза той с игрив блясък в очите.

Неговото настроение ме успокояваше. Сега имаше едно-едничко нещо, което ме интересуваше: съюзникът. Лицето му беше толкова познато. Не че го познавах или пък го бях мярнал някъде. Имаше нещо друго. Всеки път, когато мислите ми се насочваха към неговото лице, бивах бомбардиран от куп други мисли, сякаш някаква част от мен знаеше тайната, но не искаше да позволи на останалите да се доближат до нея. Усещането за близостта на лицето на съюзника беше така зловещо, че ме потопи в болезнена меланхолия. Дон Хуан беше казал, че това може да е лицето на моята смърт. Мисля, че това изявление направо ме занити. Отчаяно желаех да попитам за това и имах ясното усещане, че дон Хуан ме възпира. Поех си два пъти дълбоко въздух и изтърсих:

— Какво е смъртта, дон Хуан?

— Не знам — каза той, усмихвайки се.

— Искам да кажа, как би описал смъртта? Искам да чуя твоето мнение. Мисля, че всеки има определено мнение за смъртта.

— Не знам за какво говориш.

В колата си носех „Тибетска книга на мъртвите“. Хрумна ми да я използвам като предмет за разговор, тъй като тя засягаше смъртта, Казах, че ще му чета от нея, и тръгнах да ставам. Той ме накара да седна и сам донесе книгата.

— Утрото е лошо време за магьосниците — каза той като обяснение за необходимостта да стоя на едно място. — Ти си твърде слаб, за да напускаш стаята. Тук вътре си в безопасност. Ако сега започнеш да се размахваш навън, има вероятност да те сполети ужасна беда. Съюзник може да те убие на пътя или в храстите, а когато по-късно открият тялото ти, ще кажат, че си умрял при мистериозни обстоятелства или при произшествие.

Нито бях в състояние, нито бях в настроение да оспорвам неговите решения, затова цяла сутрин останах на мястото си и му четох, и обяснявах части от книгата. Той слушаше внимателно и изобщо не ме прекъсна. Два пъти трябваше да спирам за малко, докато той донесе вода и храна, но веднага щом дойде, ме подканяше да продължа четенето. Изглеждаше много заинтригуван.

Когато приключих, той ме погледна.

— Не разбирам защо тези хора говорят за смъртта така, сякаш смъртта е като живота — каза той тихо.

— Може би така я разбират. Мислиш ли, че тибетците виждат?

— Едва ли. Когато човек се научи да вижда, нищичко не взима връх, нищичко. Ако тибетците можеха да виждат, те веднага щяха да разберат, че нито едно нещо вече не е същото. Когато веднъж видим, нищо не е познато. Нищо не остава такова, каквото сме го познавали преди да виждаме.

— Но може би виждането не е еднакво за всички, дон Хуан.

— Така е. Не е еднакво, но това още не означава, че смисълът на живота взема връх. Когато човек се научи да вижда, нито едно нещо не е същото.

— Очевидно тибетците смятат, че смъртта е като живота. Ти самият като какво мислиш, че е смъртта?

— Не мисля, че смъртта е като нещо. Мисля, че тибетците сигурно говорят за нещо друго. Във всеки случай това, за което говорят, не е смъртта.

— За какво смяташ, че говорят?

— Навярно ти можеш да ми кажеш това. Ти си този, който чете.

Опитах се да кажа нещо, но той се засмя.

— Може би тибетците наистина виждат — продължи дон Хуан, — а в такъв случай би трябвало да разбират, че това, което виждат, няма никакво значение, и са написали целия този куп глупости, защото им е все едно. А ако им е все едно, значи виждат и следователно това, което са написали, не е глупости.

— Наистина не ме е грижа какво имат да кажат тибетците — казах аз, — но определено ме е грижа какво имаш да кажеш ти. Бих искал да чуя какво мислиш ти за смъртта.

Той ме погледна за миг, а след това се изкикоти. Отвори очи и повдигна комично вежди, като че ли е изненадан.

— Смъртта е цветче — каза той. — Смъртта е лицето на съюзника; смъртта е проблясващ облак над хоризонта; смъртта е шепотът на Мескалито в ушите ти; смъртта е беззъбата уста на пазителя; смъртта е седящия на главата си Хенаро; смъртта съм аз, когато говоря; смъртта си ти и твоят бележник; смъртта е нищо. Нищо! Тя е тук и въпреки това изобщо не е тук.

Дон Хуан се засмя много весело. Смехът му беше като песен и даже имаше нещо като танцов ритъм.

— Не го разбираш, а? — каза дон Хуан. — Не мога да ти кажа какво е смъртта. Но навярно бия могъл да ти разкажа за твоята собствена смърт. Няма начин да узнаем със сигурност каква ще бъде тя. Мога обаче да ти кажа каква би могла да бъде.

В този момент се изплаших и му казах, че съм искал да разбера само как му изглежда смъртта на него. Подчертах, че ме интересува неговото мнение за смъртта в общ смисъл, но никак не ме е грижа за подробностите относно ничия смърт, особено моята.

— Не мога да говоря за смъртта по друг начин, освен в личен план — каза той. — Ти искаше да ти разкажа за смъртта. Добре! Тогава не се страхувай да чуеш за собствената си смърт.

Признах, че съм твърде нервен, за да говоря за нея. Казах, че искам да говоря за смъртта в общ план, както беше направил самият той, когато ми разказа как в момента на смъртта на неговия син Еулалио животът и смъртта се смесили като мъгла от кристали.

— Казак ти, че животът на моя син се разрасна в момента на личната му смърт — каза той. — Не говорех за смъртта изобщо, а за смъртта на моя син. Смъртта, каквото и да е тя, предизвика това „разрастване“ на неговия живот.

Исках категорично да насоча разговора вън от сферата на личното и отбелязах, че съм чел разкази на хора, умрели за малко, а после съживени с медицински средства. Във всички случаи, за които бях чел, след съживяването хората заявяваха, че изобщо нищо не могат да си спомнят и че умирането било просто едно усещане за затъмнение.

— Това е напълно разбираемо — каза той. — Смъртта има два етапа. Първият е затъмнение. Той е незначителен, много сходен с първия ефект на Мескалито, когато човек изпитва лекота, от която се чувства щастлив, съвършен и всичко в света е спокойно. Но това е само едно повърхностно състояние. То скоро изчезва и човек навлиза в друго царство — царство на суровост и сила. Този втори етап е истинската среща с Мескалито. Смъртта много прилича на това. Първият етап е повърхностно затъмнение. Вторият обаче е истинският етап, в който човек се среща със смъртта. Това е кратък миг след първото затъмнение, когато ние откриваме, че някак отново сме самите себе си. Тогава смъртта ни смачква с тиха ярост и сила, докато разложи нашия живот до нищото.

— Как можеш да бъдеш сигурен, че говориш за смъртта?

— Аз имам съюзник. Малкият дим безпогрешно, с голяма яснота ми показа моята смърт. Ето защо мога да говоря само лично за твоята смърт.

Думите на дон Хуан ме хвърлиха в състояние на дълбок страх и драматична амбивалентност. Имах чувството, че ще разкрие външните обикновени детайли на моята смърт и дори ще ми каже кога и къде ще умра. Самата мисъл да узная това ме отчайваше, но в същото време провокираше моето любопитство. Разбира се, можех да го помоля да опише своята собствена смърт, но ми се стори, че подобна молба би била твърде груба и аз веднага се отказах от нея.

Дон Хуан явно се наслаждаваше на моята вътрешна борба. Тялото му се тресеше от смях.

— Искаш ли да разбереш каква ще бъде твоята смърт? — попита той с детско доволство на лицето си.

Закачливостта и удоволствието, с които ме дразнеше, доста ме успокоиха. Те почти притъпиха моя страх.

— Добре, кажи ми — казах аз и гласът ми секна. Той избухна в страхотен смях. Хвана се за корема, търкулна се настрани и пародийно повтори с пресекващ глас:

— Добре, кажи ми.

После се повдигна, седна, симулирайки вцепенение и с треперлив глас каза:

— Вторият етап на твоята смърт може да бъде следният.

Очите му ме разгледаха с неподправено любопитство. Засмях се. Съзнавах ясно, че шегите му бяха единствения начин да се притъпи остротата на мисълта за собствената смърт.

— Ти много шофираш — продължи той, — така че може в един момент да се окажеш отново зад волана. Това ще бъде едно много краткотрайно усещане и няма да има време да мислиш. Да кажем, че изведнъж ще разбереш, че шофираш, както хиляди пъти досега. Но преди да можеш да се учудиш, ще забележиш странно образувание пред стъклото. Ако погледнеш по-внимателно, ще разбереш, че това е облак, който изглежда като блещукащо цветче. То ще напомня, да кажем, на лице, точно в средата на небето пред тебе. Както го наблюдаваш, ще видиш как то отстъпва, докато накрая стане само една брилянтна точка в далечината. Тогава ще забележиш, че тя отново започва да се движи към теб. Ще набере скорост и за част от секундата ще смаже предното стъкло на колата ти. Ти си силен. Сигурен съм, че на смъртта ще й трябват няколко трясъка, докато те вземе.

Дотогава ще си разбрал къде си и какво става с теб. Лицето отново ще се отдръпне на хоризонта, ще набере скорост и ще те смаже. Лицето ще влезе в теб и тогава ще разбереш, че това винаги е било лицето на съюзника или моето, както говоря, или твоето, както си пишеш. Смъртта винаги е била нищо. Нищо! Била е точица нейде из листата на твоя бележник. Но въпреки това тя ще влезе в теб с неудържима сила и ще предизвика твоето разрастване. Ще те сплеска и ще те разпростре по небето, по земята и отвъд. И ти ще бъдеш като мъгла от мънички кристали, която се отдалечава и отдалечава.

Бях силно завладян от описанието на моята смърт. Очаквал бях да чуя нещо съвсем различно. Дълго не можах да кажа нищо.

— Смъртта влиза през корема — продължи той. — Точно през пролуката на волята. Тази зона е най-важната и чувствителна част на човека. Това е зоната на волята, а и зоната, чрез която всички ние умираме. Знам това, защото моят съюзник ме е превеждал през този етап. Магьосникът регулира волята си, като остави смъртта да го връхлети, и когато е сплескан и започне да се разраства, неговата безукорна воля поема нещата в свои ръце и събира мъглата, докато човекът отново стане цял.

Дон Хуан направи странен жест. Разтвори дланите си като две ветрила, повдигна ги до нивото на лактите и ги завъртя, докато палците докоснаха хълбоците му, после бавно ги събра в средата на тялото си, над пъпа. Задържа ги там за миг. Целите ръце трепереха от напрежението. След това ги повдигна, докато върховете на средните му пръсти докоснаха челото. После отново ги върна до същото положение в центъра на тялото си.

Беше страхотен жест. Дон Хуан го изпълни с такава сила и красота, че бях като омагьосан.

— Волята е, която събира магьосника — каза той. — Но когато старостта го направи немощен, неговата воля намалява и неизбежно идва време, когато вече не е в състояние да я владее. Тогава той няма нищо, което да противопостави на безмълвната сила на своята смърт, и животът му става като живота на ближните му — една разрастваща се мъгла, която излиза от своите граници.

Дон Хуан се взря в мен и стана. Треперех.

— Сега може да отидеш в храстите — каза той. — Вече е следобед. Имах нужда да отида, но не смеех. Чувствах се повече нервен може би, отколкото изплашен. Но все пак вече не ме беше страх от съюзника.

Дон Хуан каза, че няма значение как се чувствам, тъй като съм „цял“. Увери ме, че съм в безупречна форма и че ако отида в храстите няма опасност, стига да не се приближавам до водата.

— Това е друг въпрос — каза той. — Ще трябва да те изкъпя още веднъж във водата, тъй че стой далеч от нея.

По-късно поиска да го откарам до близкия град. Споделих, че шофирането ще е една добре дошла промяна за мен, защото още продължавах да треперя. Идеята, че магьосникът си играе със своята смърт, беше доста страшна за мен.

— Да бъдеш магьосник е ужасно бреме — каза той с уверен тон. — Казвал съм ти, че е много по-добре да се научиш да виждаш. Този, който вижда, е всичко. В сравнение с него магьосникът е един тъжен човек.

— Какво е магьосничеството, дой Хуан?

Той дълго ме гледа, като едва забележимо клатеше глава.

— Магьосничеството е прилагане на волята върху ключовия възел — каза той. — Магьосничеството е вмешателство. Магьосникът търси и намира ключовия възел на всяко нещо, върху което иска да въздейства и да прилага волята си. Не е необходимо магьосникът да вижда, за да бъде магьосник. Всичко, което трябва да знае, е как да използва своята воля.

Помолих го да ми обясни какво разбира под ключов възел. Той помисли малко, а след това каза, че знае какво представлява моята кола.

— Очевидно е машина.

— Искам да кажа, че твоята кола са автомобилните свещи. За мен те са ключовия възел. Мога да приложа волята си върху тях и твоята кола няма да тръгне.

Дон Хуан влезе в колата ми и седна. Направи ми знак и аз да седна удобно на седалката.

— Наблюдавай какво правя — каза той. — Аз съм врана, тъй че първо ще освободя перата си.

Той разтърси цялото си тяло. Движението ми напомняше за врабче, което се мокри в локва. Наведе глава като птица, потапяща клюна си във вода.

— Това наистина е хубаво — каза той и започна да се смее. Смехът му беше особен. Той ми въздейства по един странен, хипнотизиращ начин. Спомних си, че преди го бях чувал да се смее така много пъти. Но никога не беше го правил достатъчно дълго в мое присъствие, за да го осъзная съвсем ясно.

— После враната освобождава своя врат — каза той, като започна да усуква врата си и да трие бузи в раменете си. — После поглежда света с едното око, след това с другото.

Главата му потрепери, когато той, така да се каже, премести погледа си върху света от едното око на другото. Тонът на неговия смях стана по-висок. Имах абсурдното усещане, че той ще се превърне във врана пред очите ми. Исках да прогоня това усещане със смях, но бях почти парализиран. Аз действително чувствах някаква обвиваща се около мен сила. Не ме беше страх. Не бях нито замаян, нито ми се спеше. Способностите ми бяха ненакърнени, доколкото можех да преценя.

— Сега запали колата — каза дон Хуан.

Включих стартера и автоматично настъпих педала на газта. Стартерът завъртя, без да запали двигателя. Смехът на дон Хуан беше тихо, ритмично кикотене. Опитах отново. И отново. Може би десет минути мъчих стартера на колата. През цялото това време дон Хуан се кикотеше. После се отказах и се отпуснах с натежала глава.

Той спря да се смее, разгледа ме много внимателно и тогава аз „узнах“, че смехът му ме е вкарал в някакъв хипнотичен транс. Макар напълно да съзнавах какво става, чувствах, че не съм на себе си. През всичкото това време, в което се опитвах да запаля колата, бях много податлив на внушение, почти вцепенен. Сякаш дон Хуан правеше нещо не само на колата, но и на мен. Когато престана да се кикоти, бях убеден, че омагьосването е приключило и стремително включих стартера отново. Бях сигурен, че със своя смях дон Хуан само ме беше хипнотизирал и накарал да вярвам, че не мога да запаля колата. С крайчеца на окото си го видях да ме гледа учудено как мъча двигателя и яростно натискам газта.

Дон Хуан нежно ме потупа и каза, че яростта ще ме направи „цял“, и може би няма да се наложи отново да бъда къпан във водата. Колкото по-яростен ставам, толкова по-бързо ще се възстановя от срещата със съюзника.

— Не се притеснявай — чух да казва дон Хуан. — Давай!

Неговият естествен всекидневен смях избухна, а аз се почувствах нелепо и глупаво се засмях.

След малко дон Хуан каза, че е освободил колата. Тя тръгна!

14.

Имаше нещо зловещо в къщата на дон Хуан. За миг помислих, че той се крие някъде наблизо, за да ме уплаши. Извиках го, после набрах кураж и влязох. Дон Хуан не беше там. Сложих двете чанти с продукти, които бях донесъл, върху един куп дърва за горене и седнах да го чакам, както много пъти досега. Но за първи път от толкова много години общуване с дон Хуан ме беше страх да стоя сам в къщата му. Усещах присъствие. Сякаш тук заедно с мен имаше някой невидим. Тогава си спомних, че преди години бях имал същото неясно усещане, че някой непознат ме дебне, докато съм сам. Скочих на крака и изтичах навън.

Бях дошъл, за да видя дон Хуан и да му кажа, че кумулативното въздействие на опитите ми да „виждам“ вече ми се отразяваше неблагоприятно. Бях започнал да се чувствам неспокоен, изпълнен с неясни мрачни предчувствия без външна причина, усещах изтощение, без да бъде изморен. А сега моята реакция на това, че съм сам в къщата на дон Хуан, възвърна изцяло спомена за появата на моя страх в миналото.

Страхът ме върна години назад, когато дон Хуан предизвика една странна конфронтация между мен и една жена — магьосница, която той наричаше Каталина. Това започна на 23 ноември 1961 година, когато го заварих в къщата му с изкълчен глезен. Той ми обясни, че има противник — магьосница, която може да се превръща в кос, и че тя се опитала да го убие.

— Веднага, щом мога да ходя, ще ти покажа коя е жената — каза дон Хуан. — Трябва да знаеш коя е тя.

— Защо иска да те убие?

Той нетърпеливо вдигна рамене и отказа да говори повече за това. Десет дни по-късно се върнах да го видя и го намерих в отлично състояние. Той завъртя глезена си, за да ми демонстрира, че е добре и приписа бързото си възстановяване на особената твърда превръзка, която си бе направил сам.

— Добре е, че си тук — каза той. — Днес ще те отведа на едно малко пътешествие.

След това ми даде указания да шофирам до една пуста местност. Спряхме там. Дон Хуан протегна крака и се настани удобно на седалката, сякаш щеше да дреме. Каза ми да се отпусна и да пазя тишина. Трябваше до здрач да бъдем колкото се може по-незабележими, защото късният следобед е много опасно време за работата, която вършим.

— Каква работа вършим?

— Тук сме, за да дебнем Каталина — каза той.

Когато съвсем се стъмни, ние се измъкнахме от колата и много бавно и безшумно нагазихме в пустинния чапарал.

От мястото, на което спряхме, можех да видя черния силует на хълмовете от двете страни. Бяхме в равен, доста широк каньон. Дон Хуан ми даде подробни указания как да стоя „слят“ с чапарала и ме научи как да седя „на бдение“, както самият той го нарече. Каза ми да подвия десния си крак под лявото бедро и да приклекна с левия си крак. Каза, че подвитият крак служи за пружина, ако се наложи да стана бързо. После ми каза да седна с лице на изток, защото в тази посока е къщата на жената. Той седна отдясно на мен н шепнешком ми каза да фокусирам очите си върху земята, търсейки, или по-скоро очаквайки, някакъв повей, от който през храстите ще премине една вълна. Когато вълната достигне храстите, върху които аз съм фокусирал поглед, ще трябва да погледна нагоре и ще видя магьосницата в цялото й „великолепно зло величие“. Дон Хуан наистина използва тези думи.

Когато го помолих да обясни какво е искал да каже, той ми отговори, че ако доловя вълна, просто трябва да вдигна очи и сам да видя, защото „магьосник в полет“ е толкова уникална гледка, че не се поддава на обяснения.

Вятърът беше сравнително постоянен и аз много пъти решавах, че съм доловил вълна в храстите. Всеки път вдигах очи, подготвен за трансцедентално преживяване, но не виждах нищо. Винаги, когато вятърът повяваше в храстите, дон Хуан буйно удряше крак в земята и се въртеше, размахвайки ръце като камшици. Силата на неговите движения беше необикновена.

След няколко неуспешни опита да видя магьосницата „в полет“, вече бях сигурен, че няма да бъда свидетел на трансцедентално събитие, но демонстрацията на „сила“ от страна на дон Хуан беше така изящна, че нямах нищо против да прекарам нощта там.

На зазоряване дон Хуан седна до мен. Изглеждаше напълно изтощен, едва се движеше. Легна по гръб и заяви, че не е успял да „прониже жената“. Бях много заинтригуван от това изказване. Той го повтори няколко пъти и всеки път тонът му ставаше по-обезсърчен, по-отчаян. Започнах да изпитвам необичайна тревога. Настроението на дон Хуан лесно се отрази върху моите чувства.

Няколко месеца дон Хуан не спомена нищо за инцидента с жената. Реших, че или е забравил, или е сложил край на цялата работа. Един ден обаче го намерих много развълнуван и той ми каза, по начин напълно несъвместим с естественото му спокойствие, че предишната нощ „косът“ стоял пред него, почти докосвайки го, а той дори не се събудил. Жената била толкова изкусна, че той изобщо не усетил присъствието й. Каза, че големият му шанс бил, че се събудил точно навреме, за да започне една ужасяваща борба за своя живот. Гласът на дон Хуан беше прочувствен, почти патетичен. Изпитвах огромно съчувствие и загриженост.

С мрачен и драматичен тон той заяви, че няма начин да я спре и че когато тя отново се приближи до него, това ще бъде последният му ден на земята. Почувствах се отчаян и едва не се разплаках. Дон Хуан като че ли разбра моята дълбока загриженост и се засмя, както ми се стори — храбро. Потупа ме по гърба и каза да не се тревожа. Още не бил загубен напълно, защото имал една последна карта и то коз.

— Воинът живее стратегически — каза той с усмивка. — Воинът никога не носи товар, с който не може да се справи.

Силата на усмивката му разсея облаците на зловеща участ. Изведнъж ми стана по-леко и двамата се засмяхме. Той ме потупа по главата. Внезапно, гледайки ме право в очите, той каза:

— Знаеш ли, от всичко на тази земя, ти си моята последна карта.

— Какво?

— Ти си моя коз в борбата ми срещу тази вещица.

Не разбирах какво иска да каже и той ми обясни, че жената не ме познава и че ако изпълнявам точно неговите указания, шансът ми да я „пронижа“ е повече от добър.

— Какво искаш да кажеш с това „да я пронижа“?

— Не можеш да я убиеш, но можеш да я пронижеш като балон. Ако го направиш, тя ще ме остави на мира. Но сега не мисли за това. Ще ти кажа какво да правиш, когато му дойде времето.

Изминаха месеци. Инцидентът се забрави и един ден, когато пристигнах в дома му, бях изненадан. Дон Хуан изтича навън и не ми позволи да изляза от колата.

— Трябва да си тръгнеш незабавно — прошепна ми той с ужасяваща настойчивост. — Слушай внимателно. Купи или намери ловджийска пушка по какъвто и да било начин. Не ми носи своята пушка, разбираш ли? Вземи която и да е пушка, освен своята, и веднага я донеси тук.

— Защо искаш ловджийска пушка?

— Върви веднага!

Върнах се с пушка. Нямах достатъчно пари, за да купя, но един приятел ми даде своята. Дон Хуан не я погледна. Смеейки се, ми обясни, че е бил рязък, защото косът бил на покрива на къщата му, а той не искал „тя“ да ме види.

— Когато открих коса на покрива, ми хрумна идеята да донесеш, пушка и да я пронижеш с нея — каза дон Хуан натъртено. — Не искам да ти се случи нещо, затова те посъветвах да купиш пушката или да я намериш по друг начин. Знаеш ли, ще трябва да унищожим оръжието след като изпълниш задачата.

— За каква задача говориш?

— Трябва да се опиташ да пронижеш жената с пушката си. Накара ме да я почистя, като я натрия със свежи листа и стъбла от растение с особен аромат. Той сам натри два патрона и ги постави в цевите. После каза да се скрия пред къщата и да чакам, докато косът кацне на покрива. След това да се прицеля внимателно и да изпразня и двете цеви. По-скоро изненадата ще прониже жената, отколкото сачмите, и ако аз съм силен и решителен, ще я заставя да го остави на мира. Затова моят прицел трябва да бъде безпогрешен, както и решимостта ми да я пронижа.

— В мига, когато стреляш, трябва да извикаш — каза той. — Това трябва да бъде мощен и пронизващ вик.

След това той натрупа снопове бамбук и съчки на около десет фута от рамадата и ме накара да се облегна на купчината. Позата беше доста удобна. Бях някак полуседнал. Гърбът ми имаше хубава опора, а имах и добра видимост към покрива.

Той каза, че е твърде рано за вещицата да излиза и че до здрач трябва да свършим с всички приготовления. После той ще се престори, че се заключва в къщата, за да я привлече и да предизвика нова атака върху себе си. Каза ми да се отпусна и да намеря удобна поза, от която бих могъл да стрелям, без да се движа. Накара ме два пъти да се прицеля в покрива и заключи, че вдигането на пушката до рамото ми и прицелването са твърде бавни и тромави. Затова направи подпора за оръжието. Изкопа две дълбоки дупки с едно заострено парче желязо, забучи в тях два чатала и сложи върху им дълъг прът. Устройството ми даваше опора за стрелба и ми позволяваше да държа покрива на прицел.

Дон Хуан погледна небето и каза, че му е време да се прибира. Стана и спокойно влезе вътре, след като ме предупреди за последен път, че усилието ми не е шега и че трябва да ударя птицата с първия изстрел.

След като дон Хуан се прибра, здрачът се задържа още няколко минути, после се стъмни. Сякаш тъмнината беше изчаквала, докато остана сам, за да се спусне изведнъж върху мен. Опитах се да фокусирам очите си върху покрива, който се очертаваше на фона на небето. Известно време на хоризонта имаше достатъчно светлина и контурите на покрива се виждаха, но после небето стана черно и едва можех да видя къщата. Задържах очите си фокусирани върху покрива часове наред, без да забележа абсолютно нищо. Видях два бухала, които летяха на север. Размахът на крилата им беше много характерен и не можех да ги сбъркам с косове. В един момент обаче ясно забелязах черните очертания на малка птица, която кацна на покрива. Това определено беше птица! Сърцето ми започна да бие силно. Усетих бръмчене в ушите си. Прицелих се в тъмното и дръпнах и двата спусъка. Гърмежът беше доста шумен. Усетих силния ритник на приклада върху рамото си и в същия момент чух най-пронизителния и ужасяващ човешки вик. Беше силен и зловещ и изглежда идваше от покрива. За миг бях напълно зашеметен. Тогава си спомних, че дон Хуан ме беше предупредил да викам, докато стрелям, а аз бях забравил. Мислех да заредя пушката отново, когато дон Хуан отвори вратата и изтича навън. Носеше газения фенер. Изглеждаше доста нервен.

— Мисля, че я улучи — каза той. — Сега трябва да намерим мъртвата птица.

Той донесе една стълба и ми каза да се кача и да погледна върху рамадата, но там не можах да намеря нищо. Той сам се покачи и огледа, но резултатът беше същия.

— Може би си разкъсал птицата на парченца — каза дон Хуан, — а в такъв случай трябва да намерим поне едно перо.

Започнахме да оглеждаме първо около рамадата, а после около цялата къща. До утрото търсихме на светлината на газения фенер. После започнахме отново да търсим из целия район, който бяхме оглеждали през нощта. Към единайсет часа преди обяд дон Хуан обяви края на издирването. Той седна обезкуражен, усмихна ми се глуповато и каза, че не съм успял да спра неговия противник и че сега повече от всякога животът му не струва и пет пари, защото жената несъмнено е обезпокоена и гори от желание да си отмъсти.

— Все пак ти си в безопасност — каза дон Хуан окуражително. — Тя не те познава.

Когато отивах към колата, за да си тръгна, се сетих да попитам дон Хуан дали трябва да унищожа пушката. Той каза, че пушката не е направила нищо и че трябва да я върна на собственика и. В очите му забелязах дълбоко отчаяние. Така се трогнах, че ми се доплака.

— Какво мога да направя, за да ти помогна? — попитах аз.

— Нищо не можеш да направиш — каза дон Хуан. Замълчахме за миг. Исках веднага да си тръгна. Усещах една мъчителна болка. Беше ми неловко.

— Би ли опитал наистина да ми помогнеш? — попита дон Хуан с детински тон.

Отново му казах, че цялото ми същество е на негово разположение, че привързаността ми към него е така силна, че бих предприел всякакво действие, за да му помогна.

Дон Хуан се усмихна и отново попита дали наистина мисля така, а аз бурно потвърдих желанието си да му помогна.

— Ако наистина го мислиш — каза той, — може да имам още един шанс.

Изглеждаше възхитен. Усмихна се широко и няколко пъти плесна с ръце, както правеше винаги, когато искаше да изрази удоволствие. Тази промяна в настроението беше толкова удивителна, че въвлече и мен. Изведнъж усетих как потиснатостта и болката бяха преодолени и животът отново бе необяснимо вълнуващ. Дон Хуан седна и аз го последвах. Той дълго ме гледа, а после много спокойно и бавно ми обясни, че всъщност аз съм единственият човек, който може да му помогне в този момент и затова ще ме помоли да направя нещо много особено и опасно.

Той спря за миг сякаш искаше ново потвърждение от моя страна и аз пак повторих, че твърдо желая да направя нещо за него.

— Ще ти дам оръжие, с което да я пронижеш — каза той.

Дон Хуан извади от торбичка някакъв дълъг предмет и ми го подаде. Взех го и го разгледах. Едва не го изтървах.

— Това е глиган — продължи той. — Трябва да я пронижеш с него.

Това, което държах, беше изсушен преден крак на глиган. Кожата беше гнусна, четината отвратителна на пипане. Копитото беше цяло, а двете му половини — разтворени, сякаш кракът е бил разпъван. Изглеждаше ужасно. Едва не ми се повдигна. Той бързо го взе от мен.

— Трябва да забиеш глигана в пъпа и — каза дон Хуан.

— Какво? — попитах с немощен глас.

— Трябва да държиш глигана с лявата си ръка и да я промушиш с него. Тя е магьосница и глиганът ще влезе в корема и. И никой на този свят, освен друг магьосник, няма да го види забучен там. Това не е обикновена битка, а дело на магьосници. Опасността за теб е, че ако не успееш да я пронижеш, тя може да те просне мъртъв на място. Може също нейните приятели и роднини да те застрелят или намушкат с нож. Възможно е обаче и да се измъкнеш без драскотина.

Ако успееш, тя адски ще се мъчи с глигана в своето тяло и ще ме остави на мира.

Отново ме завладя потискаща болка. Бях дълбоко привързан към дон Хуан. Обожавах го. По време на тази потресаваща молба аз вече се бях научил да гледам на неговия начин на живот и на неговото знание като на върховно постижение. Как може някой да остави такъв човек да умре? Но и как може някой съзнателно да рискува своя живот?

Потънал в размишленията си, така и не забелязах, че дон Хуан се е изправил и стои до мен, докато не ме потупа по рамото. Вдигнах поглед към него. Усмихваше се доброжелателно.

— Когато почувстваш, че наистина искаш да ми помогнеш, ще се върнеш — каза той. — Но не и преди това. Ако се върнеш, ще знам какво трябва да направим. Сега върви! Ако не искаш да се върнеш, пак ще те разбера.

Автоматично станах, качих се в колата и потеглих. Дон Хуан наистина ми беше дал свобода. Можех да си тръгна и никога да не се върна, но мисълта, че съм свободен, някак си не ме успокояваше. Карах още известно време, после импулсивно обърнах и се върнах в къщата му.

Той още седеше под рамадата и не изглеждаше никак изненадан, че ме вижда.

— Седни — каза той. — Облаците на запад са красиви, скоро ще се стъмни. Седни тихо и остави здрачът да те изпълни. Сега прави каквото искаш, но когато ти кажа, погледни право в тези бляскави облаци и помоли здрача да ти даде сила и спокойствие.

Два часа седях и гледах облаците на запад. Дон Хуан влезе в къщата и остана вътре. Когато започна да се стъмва, той се върна.

— Здрачът дойде — каза той. — Стани. Не затваряй очи, а гледай право в облаците. Вдигни ръце с разтворени длани и разперени пръсти и се тръскай на място.

Последвах указанията му. Вдигнах ръце над главата и започнах да се тръскам. Дон Хуан дойде до мен и коригира движенията ми. Сложи крака от глиган върху дланта на лявата ми ръка и ме накара да го пристисна с палеца. След това свали ръцете ми, докато се насочиха към оранжевите и тъмносиви облаци над хоризонта на запад. Разпери пръстите ми като ветрила и ми каза да не ги свивам към дланите. Съдбовно важно било да държа пръстите си разтворени, защото ако ги свия, това би означавало, че не моля здрача за сила и спокойствие, а че го заплашвам. Той коригира и тръскането ми. Каза, че то трябва да бъде спокойно и равномерно, сякаш тичам към здрача с протегнати ръце.

През тази нощ не можах да заспя. Сякаш вместо да ме успокои, здрачът ме бе възбудил до полуда.

— В живота ми все още има много висящи неща — казах аз. — Толкова много нерешени неща.

Дон Хуан тихо се изкикоти.

— Нищо на света не е висящо — каза той. — Нищо не е завършено, но и нищо не е нерешено. Върви да спиш.

Думите на дон Хуан бяха особено успокояващи.

Около десет часа сутринта на другия ден дон Хуан ми даде да хапна нещо и потеглихме. Прошепна ми, че ще се приближим до жената към обяд, а ако е възможно, още преди обяд. Каза, че ранните часове на деня биха били идеалното време, защото една вещица винаги е по-слаба и с по-замъглено съзнание сутрин, но никога не би напуснала закрилата на своята къща в тези часове. Не зададох повече въпроси. Той ме изведе на шосето и в един момент ми каза да спра и да паркирам колата край пътя. Каза, че трябва да чакаме там.

Погледнах часовника си. Беше единайсет без пет. Постоянно се прозявах. Наистина ми се спеше. Умът ми блуждаеше безцелно.

Изведнъж дон Хуан се изправи и ме смушка с лакът. Подскочих на седалката.

— Ето я! — каза той.

Видях жена, която вървеше към шосето, по края на едно обработваемо поле. Носеше кошница, преметната през дясното и рамо. Дотогава не бях забелязал, че сме паркирали край кръстопът. Успоредно на шосето имаше два тесни пътя, а един по-широк и по-използван го пресичаше. Очевидно хората, които използваха този път, трябваше да пресичат павираното шосе.

Жената още беше на черния път, когато дон Хуан ми каза да изляза от колата.

— Действай сега — каза той твърдо.

Подчиних му се. Жената беше почти на шосето. Затичах се и я настигнах. Бях толкова близо до нея, че усетих дрехите й на лицето си. Извадих глиганското копито изпод ризата си и го забих в нея. Не усетих някакво съпротивление спрямо тъпия предмет в ръката си. Видях пред себе си една мимолетна сянка, изчезваща сякаш на дипли. Обърнах глава надясно и видях жената, застанала от другата страна на пътя, на петдесет фута от мен. Беше сравнително млада, мургава жена със силно, набито тяло. Усмихваше ми се. Зъбите й бяха бели и големи, а усмивката й — ведра. Очите й бяха полупритворени, сякаш за да се предпазят от вятъра. Все още държеше кошницата си, преметната през дясното й рамо.

Объркването ми в този миг беше уникално. Обърнах се да погледна дон Хуан. Той ми правеше неистови жестове да се върна. Изтичах назад. Трима или четирима мъже се бяха забързали към мен. Качих се в колата и отпрашихме в обратната посока.

Поисках да попитам дон Хуан какво се беше случило, но не можех да говоря. Ушите ми щяха да се пръснат от съкрушително налягане. Имах чувството, че се задушавам. Той изглеждаше доволен и започна да се смее. Сякаш моят неуспех не го засягаше. Дланите ми така бяха стиснали волана, че не можех да ги мръдна. Бяха вкочанени. Ръцете ми бяха схванати, краката също. Не можех всъщност да махна крака си от педала на газта.

Дон Хуан ме потупа по гърба и ми каза да се отпусна. Малко по малко налягането в ушите ми започна да намалява.

— Какво стана там отзад? — попитах накрая.

Той се изкикоти като дете, без да отговори. После ме попита дали съм забелязал как жената се махнала от пътя. Похвали отличната й скорост. Неговите приказки ми се сториха така абсурдни, че наистина не можех да ги слушам. Той възхваляваше тази жена! Каза, че силата й е безукорна и че е неумолим противник.

Попитах дон Хуан не го ли е грижа за моя неуспех. Бях истински изненадан и ядосан от промяната в настроението му. Той изглеждаше наистина доволен.

Каза ми да спра. Паркирах край пътя. Той сложи ръката си на рамото ми и ме погледна пронизващо в очите.

— Това, което направих днес с теб, беше един номер — каза той безцеремонно. — Правилото е, че човекът на знанието трябва да хване като в капан своя чирак. Днес аз те хванах и те подмамих към ученето.

Бях втрещен. Не можех да подредя мислите си. Дон Хуан ми обясни, че цялата история с жената била капан. Че тя никога не е била истинска заплаха за него и че работата му се състояла в това да ме срещне с нея при специфичното състояние на невъздържаност и сила, в което бях, когато се опитах да я пронижа. Той похвали моята решителност и я нарече проява на сила, която показала на жената, че съм способен на голямо усилие. Дон Хуан каза, че, макар да не го разбирам, всичко, което съм направил, било да й се покажа.

— Ти изобщо не можа да я докоснеш — каза той, — но и показа ноктите си. Сега тя знае, че не те е страх. Ти я предизвика. Използвах нея, за да те подмамя, защото тя е силна, неумолима и никога не забравя. Мъжете обикновено са твърде заети, за да бъдат неумолими противници.

Ужасно се разгневих. Казах му, че човек не трябва да си играе с най-интимните чувства и лоялността на другите.

Дон Хуан се смя, докато сълзи се търкулнаха по бузите му. Мразех го. Имах непреодолимо желание да му ударя един и да си тръгна. В смеха му обаче имаше толкова странен ритъм, че почти ме парализираше.

— Недей да се сърдиш толкова — каза дои Хуан успокояващо.

После заяви, че действията му никога не са били фарс, че и той веднъж пожертвал живота си, когато неговият благодетел го подмамил, както той подмами мен. Каза, че благодетелят му бил жесток човек, който не мислел за него така, както дон Хуан мисли за мен. Добави много твърдо, че жената изпитала силата си срещу него и наистина се опитала да го убие.

— Сега тя знае, че си поиграх с нея — каза той през смях — и ще мрази теб за това. Не може да ми направи нищо, но ще си го изкара на тебе. Още не знае колко си силен, за това ще идва да те изпробва малко по малко. Сега нямаш друг избор, освен да учиш, за да можеш да се защитаваш, иначе ще станеш плячка на тази дама. Тя не е номер!

Дон Хуан ми напомни за начина, по който се беше изплъзнала.

— Не се сърди — каза той. — Това не беше обикновен номер. Това беше правилото.

В начина, по който жената ми избяга, имаше нещо наистина влудяващо. Бях го видял с очите си. За части от секундата беше прескочила цялата ширина на шосето. Никой не може да ме разубеди, че не е така. От този момент нататък аз съсредоточих вниманието си върху инцидента и малко по малко натрупвах „доказателства“, че тя наистина ме преследва. Окончателният резултат беше, че трябваше да се оттегля от чиракуването под натиска на своя ирационален страх.

Върнах се в къщата на дон Хуан часове по-късно, в ранния следобед. Той очевидно ме очакваше. Когато излязох от колата, дойде при мен и ме разгледа с любопитство, обикаляйки ме два пъти.

— Защо е тази нервност? — попита той, преди да мога да кажа нещо.

Обясних му, че нещо ме беше изплашило и прогонило тази сутрин и че съм започнал да усещам как нещо ме дебне — както в миналото. Дон Хуан седна. Изглеждаше потънал в размисъл. Лицето му имаше необичайно сериозно изражение. Стори ми се изморен. Седнах до него и подредих записките си.

След дълго мълчание лицето му се проясни и той се усмихна.

— Това, което си усетил тази сутрин, е духът на кладенеца — каза той. — Казах ти, че трябва да бъдеш подготвен за неочаквани срещи с тези сили. Мислех, че си разбрал.

Отначало не можех, да отговоря, а сетне рекох:

— Разбрах.

— Тогава защо е този страх? Този дух е на твоята пътека — каза той. — Той вече те потупа във водата. Уверявам те, че пак ще те потупа, а ти навярно няма да бъдеш подготвен и тази среща ще бъде твоя край.

Думите на дон Хуан ме обезпокоиха не на шега. Чувствата ми обаче бяха странни. Бях обезпокоен, но не се страхувах. Каквото и да ставаше с мен, то не беше в състояние да предизвика старото ми чувство на безумен страх.

— Какво трябва да направя? — попитах аз.

— Много лесно забравяш — каза той. — Пътят на знанието е усилен път. За да учим, трябва да бъдем пришпорвани. По пътя на знанието ние винаги се борим с нещо, избягваме нещо, подготвяме се за нещо. И това нещо винаги е необяснимо, по-голямо и по-силно от нас. Необяснимите сили ще дойдат при теб. Сега това е духът на кладенеца, по-късно ще бъде собственият ти съюзник, затова сега не можеш да направиш нищо друго, освен да се подготвиш за борбата. Преди години Каталина те пришпори, макар че беше само една магьосница, и това беше примамка за начинаещ.

Светът наистина е пълен със страшни неща, а ние сме безпомощни създания, заобиколени от сили, които са необясними и непреклонни. В невежеството си средният човек смята, че тези сили могат да бъдат обяснени или променени. Наистина той не знае как да направи това, но очаква, че човешката дейност, рано или късно, ще ги обясни или промени. Магьосникът обаче не мисли да ги обяснява или променя. Вместо това той се учи да използва тези сили, като се пренасочва и адаптира към тяхната посока. Това е неговият номер. До магьосничеството ти остава много малко, когато веднъж разбереш неговия номер. Магьосникът е само мъничко по-добре от средния човек. Магьосничеството не му помага да живее по-добър живот. Всъщност бих казал, че магьосничеството му пречи. То прави живота му тежък и несигурен. Когато започне да се отваря към знанието, магьосникът става по-уязвим от средния човек. От една страна, ближните му го мразят, страхуват се от него и ще се мъчат да сложат край на живота му. От друга страна, необяснимите и непреклонни сили, които заобикалят всеки един от нас, по силата на това, че сме живи, за магьосника дори са източник на по-голяма опасност. Да бъдеш пронизан от човек наистина е мъчително, но то е нищо в сравнение с докосването от съюзник. Отваряйки се към знанието, магьосникът става плячка за такива сили и има само едно средство да запази равновесие — своята воля. Затова той трябва да се чувства и да действа като воин. Ще повторя още веднъж — само като воин човек може да оцелее по пътя на знанието. Това, което помага на магьосника да живее по-добър живот, е силата да бъдеш воин.

Моето задължение е да те науча да виждаш. Не защото аз лично го искам, а защото ти беше избран. Ти ми беше посочен от Мескалито. Моето лично желание обаче ме кара да те науча да чувстваш и действаш като воин. Лично аз смятам, че да бъдеш воин, е най-подходящото нещо. Затова се старая да ти покажа всички тези сили така, както ги вижда един воин, защото именно под техните ужасяващи удари човек може да стане воин. Да виждаш, без да бъдеш воин преди всичко, ще те направи слаб. Това ще ти даде едно фалшиво смирение, едно желание да се оттеглиш. Тялото ти ще залинее, защото ще станеш безразличен. Мое лично задължение е да те направя воин, за да не се разпаднеш.

Много пъти съм те чувал, да казваш, че винаги си подготвен да умреш. Аз не гледам на това чувство като на необходимост. Мисля, че то е безполезно глезене. Воинът трябва да бъде подготвен единствено за битка. Чувал съм те и да казваш, че твоите родители са наранили духа ти. Мисля, че човешкият дух е нещо, което не може много лесно да бъде наранено, поне не от действия, които ти наричаш нараняващи. Струва ми се обаче, че твоите родители наистина са те наранили, като са те направили разглезен, мек и склонен към колебание.

Духът на воина не е приспособен нито към глезене и оплакване, нито пък е приспособен да печели или губи. Духът на воина е приспособен само за борба и всяка борба е последната битка на воина на тази земя. Затова изходът означава много малко за него. В последната си битка на земята воинът оставя своя дух да лети свободен и чист. И докато води своята битка, той знае, че волята му е безукорна и се смее ли, смее.

Престанах да пиша и го погледнах. Дон Хуан се взираше в мен. Поклати глава и се усмихна.

— Ти наистина ли записваш всичко? — попита той със скептичен тон. — Хенаро казва, че никога не може да бъде сериозен с теб, защото постоянно пишеш. Прав е. Как може да бъде сериозен, след като постоянно пишеш?

Той се подсмихна, а аз се опитах да се защитя.

— Няма значение — каза той. — Ако някога се научиш да виждаш, предполагам, че ще го направиш по свой си странен начин.

Той стана и погледна небето. Беше около обяд. Каза, че още има време, за да предприемем ловно пътешествие до едно място в планината.

— Какво ще ловим? — попитах аз.

— Едно специално животно — сърна, глиган, а защо не и пума?

Замълча, а после добави:

— Защо не и орел.

Станах и го последвах до колата. Каза, че този път само ще наблюдаваме, за да разберем какво животно трябва да хванем. Тъкмо се качваше в колата, когато сякаш се сети нещо. Каза, че пътешествието ни ще трябва да бъде отложено, докато науча нещо, без което би било невъзможно да ловуваме.

Върнахме се и отново седнахме под рамадата. Исках да попитам за толкова много неща, но той не ми даде никакво време, а пак заговори.

— Идваме до последното, което трябва да знаеш за воина — каза той. — Воинът подбира нещата, които изграждат неговия свят.

Знаеш ли какво ти беше онзи ден, когато видя съюзника и трябваше да те изкъпя два пъти?

— Не.

— Беше изгубил защитите си.

— Какви защити? За какво говориш?

— Казах, че воинът подбира нещата, които изграждат неговия свят. Той подбира обмислено, защото всяко избрано нещо е защита, предпазваща го от атаките на силите, които се стреми да използва. Воинът използва своите защити, за да се предпазва например от своя съюзник.

Средният човек, който по същия начин е заобиколен от тези необясними сили, е в неведение за тях, защото има други видове специални защити, с които да се предпазва.

Той спря и ме погледна. В очите му се четеше въпрос. Не разбирах какво иска да каже.

— Какви са тези защити? — настоях аз.

— Това, което правят хората — отговори той.

— Какво правят те?

— Добре, огледай се наоколо. Хората са заети с човешките си дела. Това са техните защити. Когато магьосникът се срещне със съюзник от тези необясними и непреклонни сили, за които говорим, неговата пролука се отваря и го прави по-чувствителен към собствената му смърт от обикновено. Казвал съм ти, че ние умираме през тази пролука, следователно, ако тя е отворена, човек трябва да е подготвил своята воля, за да я запълни. Ако е воин, разбира се. Ако не е воин като теб, той няма до какво да прибегне, освен до всекидневната дейност, с която да отвлече съзнанието си от страха от срещата и така да даде възможност на пролуката да се затвори. Онзи ден, когато срещна съюзника, ти ми се разсърди. Аз предизвиках твоя гняв, като спрях колата ти. Аз предизвиках и усещането ти за студ, като те потопих във водата. Гневът и студът ти помогнаха да затвориш своята пролука и ти беше предпазен. На този етап от твоя живот обаче ти вече не можеш да използваш подобни защити така ефективно, както средният човек. Знаеш твърде много за тези сили и сега най-сетне си пред прага да започнеш да чувстваш и действаш като воин. Старите ти защити вече не са сигурни.

— Какво трябва да правя?

— Действай като воин и подбирай нещата за своя свят. Вече не можеш току-тъй да се обграждаш с разни работи. Казвам ти го с най-голяма сериозност. Сега за първи път не си в безопасност с досегашния си начин на живот.

— Какво имаш предвид под подбор на нещата за моя свят?

— Воинът се среща с тези необясними и непреклонни сили, защото съзнателно ги търси и така той винаги е готов за тази среща. Ти обаче, никога не си готов. В действителност, ако тези сили дойдат при теб, ще те изненадат. Страхът ще отвори твоята пролука и животът ти неудържимо ще изтече през нея. Затова първото нещо, което трябва да направиш, е да бъдеш подготвен. Мисли, че всеки миг съюзникът ще изникне пред очите ти и че трябва да бъдеш готов за него. Срещата със съюзника не е парти или съботен пикник и воинът поема отговорността да защитава живота си.

Тогава, ако някоя от тези сили те потупа и отвори пролуката ти, ти трябва съзнателно да се бориш да я затвориш сам. За тази цел трябва да имаш няколко подбрани неща, които да ти носят покой и удоволствие. Неща, които можеш да използващ, с цел да отвлечеш мислите си от своя страх, да затвориш пролуката си и да бъдеш цял.

— Какви неща?

— Преди години ти казах, че във всекидневния живот воинът избира да следва път със сърце. Това, което отличава воина от средния човек, е последователността при избора на път със сърце. Той разбира, че пътят има сърце, когато е едно с него, когато изпитва огромно удоволствие и мир, докато го изминава. Нещата, които воинът подбира, за да изгради защитите си, са все от път със сърце.

— Но ти каза, че не съм воин. Как тогава мога да избера път със сърце?

— Това е твоята повратна точка. Да кажем, че преди ти не си имал истинска нужда да живееш като воин. Сега е различно. Сега трябва да се обградиш с неща от път със сърце и да се откажеш от всичко останало, иначе ще загинеш още при следващата среща. Бих добавил, че вече няма нужда да питаш за срещата. Сега съюзникът може да дойде при теб докато спиш, докато говориш с приятели, докато пишеш.

— Години наред се опитвам да живея съгласно твоето учение — казах аз. — Очевидно не съм го правил добре. Как бих могъл сега да, го правя по-добре?

— Твърде много мислиш и говориш. Трябва да спреш да разговаряш със себе си.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти много разговаряш със себе си, но не си единствен. Всеки от нас го прави. Ние водим един вътрешен разговор. Помисли за това. Какво правиш, когато си сам?

— Разговарям със себе си.

— За какво разговаряш със себе си?

— Не знам. За всичко, струва ми се.

— Ще ти кажа за какво разговаряме със себе си. Говорим за нашия свят. Всъщност ние поддържаме своя свят с вътрешния си разговор.

— Как го правим?

— Когато престанем да говорим със себе си, светът винаги е такъв, какъвто трябва да бъде. Ние го подновяваме, разпалваме и крепим с нашия вътрешен разговор. Не само това, ами избираме и пътищата си, като разговаряме със себе си. Така отново и отново повтаряме избора си до деня на своята смърт, защото все преповтаряме същия вътрешен разговор до деня на своята смърт.

Воинът знае това и се стреми да спре своя разговор. Това е последното, което трябва да узнаеш, ако искаш да живееш като воин.

— Как мога да спра да разговарям със себе си?

— Първо трябва да използваш ушите си, за да облекчиш малко своите очи. От момента, в който се раждаме, ние използваме очите си, за да преценяваме света. С другите, а и със себе си, разговаряме главно за това, което виждаме. Воинът знае това и слуша света. Той слуша звуците на света.

Прибрах записките си. Дон Хуан се засмя и каза, че не би искал да насилва нещата и че вслушването в света трябвало да се извършва хармонично и с голямо търпение.

— Воинът знае, че светът ще се промени, щом той спре да разговаря със себе си — каза той — и трябва да бъде подготвен за този силен шок.

— Какво искаш да кажеш, дон Хуан?

— Светът е такъв и такъв и еди-какъв си, само защото ние си казваме, че е такъв. Ако престанем да си казваме, че светът е еди-какъв си, светът ще престане да бъде еди-какъв си. Не мисля, че в този момент ти си готов за такъв важен удар, следователно трябва да започнеш бавно да рушиш света.

— Наистина не те разбирам!

— Твоят проблем е, че бъркаш света с това, което правят хората. И в това не си единствен. Всеки от нас го прави. Нещата, които правят хората, са защитите срещу нещата, които ни заобикалят. Това, което правим като хора, ни носи утеха и сигурност. Това, което хората правят, е наистина много важно, но само като защита. Никога не научаваме, че нещата, които правим като хора, са само защити и ги оставяме да господстват над живота ни и да го срутват. Бих казал всъщност, че за човечеството това, което хората правят, е по-голямо и по-важно от самия свят.

— Кое наричаш „свят“?

— Светът е всичко, което е затворено тук — каза той и тропна с крак по земята. — Животът, смъртта, хората, съюзниците и всичко останало, което ни заобикаля. Светът е неузнаваем. Ние никога не ще го разберем. Никога не ще разбулим неговите тайни. Затова трябва да го третираме такъв, какъвто е — една пълна мистерия!

Средният човек не го прави, разбира се. За него светът изобщо не е мистерия и когато остарее, той е убеден, че вече няма за какво да живее. Старецът не е изчерпал света. Изчерпал е само това, което хората правят. Но в това си глупаво объркване той вярва, че светът вече няма тайни за него. Каква жалка цена за нашите защити!

Воинът съзнава това объркване и се научава да третира нещата правилно. Нещата, които хората правят, при никакви условия не могат да бъдат по-важни от света. И затова воинът третира света като една безкрайна мистерия, а това, което хората правят — като едно безкрайно безумие.

15.

Започнах да се упражнявам в слушането на „звуците на света“ и продължих тези си занимания два месеца, както беше определил дон Хуан. В началото ми беше мъчително да слушам, без да гледам, но още по-мъчително беше да не разговарям със себе си. Към края на двата месеца вече можех за кратко да спирам своя вътрешен диалог, както и да насочвам вниманието си към звуците.

Пристигнах в дома на дон Хуан на 10 ноември 1969 година в 9 часа сутринта.

— Ще тръгнем на това пътешествие веднага — каза той, щом ме видя.

Отдъхнах един час, а след това отидохме с колата до ниските склонове на планините на изток. Оставихме колата у един негов приятел, който живееше в този район, да я пази, докато бродим из планините. Дон Хуан беше сложил в една раница малко бисквити и сладки кифли за мен. Провизиите щяха да стигнат за един-два дни. Бях попитал дон Хуан дали ще се нуждаем от още, но той беше поклатил отрицателно глава.

Вървяхме целия предиобед. Денят беше доста горещ. Носех една манерка с вода, повечето от която изпих сам. Дон Хуан пи само два пъти. Когато водата свърши, той ме увери, че мога да пия от потоците, които срещахме по пътя. Засмя се на моята неохота. Не след дълго жаждата ме накара да преодолея страховете си.

Късно следобеда спряхме в една малка долина в подножието на някакви тучни зелени хълмове. Зад тях на изток, върху облачното небе, се открояваха планините.

— Можеш да мислиш и да пишеш за това, което говорим и виждаме, но нищо за мястото, на което сме — каза той.

Отпочинахме малко, а после той извади един вързоп изпод ризата си. Развърза го и ми показа своята лула. Напълни я със сместа за пушене, драсна клечка кибрит и запали едно малко сухо парченце от клон, постави го в лулата и ми каза да пуша. Беше трудно лулата да се разгори без въглен. Трябваше да палим още клончета, докато огънят обхване сместа.

Когато приключих с пушенето, той каза, че сме тук, за да разбера какъв дивеч трябва да ловя. Най-старателно ми повтори три или четири пъти, че най-важният аспект от моето усилие трябва да бъде откриването на някакви дупки. Подчерта думата „дупки“ и каза, че в тях магьосникът може да намира всякакви послания и указания.

Исках да го попитам какви са тези дупки, но дон Хуан сякаш беше отгатнал моя въпрос и каза, че е невъзможно те да бъдат описани и че са в сферата на „виждането“. Неколкократно повтори, че трябва да фокусирам цялото си внимание върху слушането на звуците и да направя всичко възможно между тях да намеря дупките. Каза, че ще свири на капана за духове четири пъти. Аз трябваше да използвам тези зловещи призиви като пътеводител към съюзника, който ме беше приветствал. Тогава този съюзник щял да ми даде посланието, което търся. Дон Хуан ми каза, че трябва да бъда в пълна готовност и нащрек, тъй като той нямал представа как ще ми се яви съюзникът.

Слушах внимателно. Бях седнал с гръб към каменния склон на хълма. Усетих леко схващане. Дон Хуан ме предупреди да не затварям очи. Започнах да се вслушвам и можах да различа подсвиркването на птиците, шумоленето на вятъра в листата, бръмченето на насекомите. Когато насочих вниманието си към всеки от тези звуци поотделно, действително можах да открия четири различни вида птиче подсвиркване. Можех да разграничавам скоростта на вятъра, в смисъл бавна или бърза. Можех да чуя и различното шумолене на три вида листа. Бръмченето на насекомите ме объркваше. Те бяха толкова много, че не можех да ги преброя или да ги разгранича ясно.

Бях потопен в един странен свят от звуци, както никога преди в живота си. Започнах да се плъзгам надясно. Дон Хуан понечи да ме спре, но аз успях сам да се овладея. Повдигнах се и отново седнах изправен. Дон Хуан отмести тялото ми, като ме подпря на една цепнатина в скалата. Разчисти малките камъчета изпод краката ми и подпря тила ми на скалата.

Каза ми повелително да гледам планините на югоизток. Фиксирах погледа си в далечината, но той ме коригира и каза, че трябва не да се взирам, а да гледам, един вид да разглеждам хълмовете пред себе си и растителността по тях. Повтори отново и отново, че трябва да концентрирам цялото си внимание върху слушането.

Звуците отново излязоха на преден план. Сякаш не толкова аз исках да ги чуя, колкото те сами по някакъв начин ме принуждаваха да се концентрирам върху тях. Вятърът шумолеше в листата. Той идваше високо над дърветата, а след това се спускаше в долината, където бяхме. Спускайки се, докосваше първо листата на високите дървета. Те издаваха особен звук, който аз си представях като нещо плътно, рязко и сочно. После вятърът обхващаше храстите и техните листа звучаха като блъсканица на множество мънички неща. Беше почти мелодичен звук, всепоглъщащ и твърде настойчив. Изглежда беше в състояние да заглуши всичко друго. Намерих го за неприятен. Почувствах се притеснен, защото ми хрумна, че и аз съм като шумоленето в храстите — заядлив и настойчив. Звукът толкова приличаше на мен, че го намразих. След това чух преминаването на вятъра по земята. Това не беше шумолене, а по-скоро свирене, подобно на телефонен сигнал или неравномерно бръмчене. Вслушвайки се в звуците, които възпроизвеждаше вятърът, разбрах, че и трите протичаха едновременно. Чудех се как съм могъл да разгранича всеки един от тях, когато отново долових подсвиркването на птиците и бръмченето на насекомите. В първия момент имаше само звуци на вятъра, а в следващия — един гигантски изблик от други звуци изведнъж изплува в полето на моите сетивни усещания. Логично беше всички съществуващи звуци да са били издавани непрестанно, докато аз чувах само вятъра.

Не можех да изброя всички видове птичи подсвирквания или бръмчене на насекомите, но бях убеден, че слушам всеки отделен звук такъв, какъвто е произведен. Заедно те създаваха един крайно необичаен ред. Не мога да го нарека по друг начин, освен „ред“. Това беше ред от звуци, който си имаше мотив — т.е. всеки звук идваше на мястото си.

След това чух неописуем продължителен стон. Той ме разтърси. За миг всички останали звуци изчезнаха и долината стана мъртво тиха, докато ехото на този стон достигна външните й граници. После шумовете отново се появиха. Веднага улових техния мотив. След като внимателно послушах малко, си помислих, че разбирам заръката на дон Хуан да наблюдавам за дупки измежду звуците. Мотивът от шумове имаше интервали между отделните звуци! Например специфичното подсвиркване на птиците беше организирано в тактове, между които имаше паузи. Така беше и с останалите звуци, които възприемах. Шумоленето на листата беше като спояващ клей, който превръщаше звука в равномерно бръмчене. Работата беше там, че организирането на всеки звук в тактове беше отделна единица във всеобщия мотив от звуци. Така интервалите или паузите между звуците се явяваха дупки в структурата, ако им обърнех внимание.

Отново чух пронизителния стон на ловеца на духове на дон Хуан. Той не ме разтърси, но звуците отново спряха за миг и аз възприех това спиране като дупка — много голяма дупка. Точно в този момент прехвърлих вниманието си от слушането към гледане. Гледах верига ниски хълмове с тучна зелена растителност. Хълмовете бяха така наредени, че от мястото, където бях, се виждаше една дупка на склона на единия от тях. Беше място между два хълма, през което можех да видя наситения тъмен сив цвят на планините в далечината. За момент не знаех какво е това. Сякаш дупката, която гледах, беше „дупката“ в звука. После шумовете отново се появиха, но образът на голямата дупка остана. Малко по малко аз дори още по-добре долавях мотива от звуци, техния ред и подреждането на паузите. Умът ми можеше да отличава и разграничава сред огромен брой отделни звуци. Аз действително можех да следя всички звуци и така всяка пауза между тях беше определена дупка. В един момент паузите кристализираха в съзнанието ми и оформиха вид пространствена решетка, структура. Не я виждах или чувах. Чувствах я с някаква незнайна част от себе си.

Дон Хуан отново засвири на струната си. Звуците замлъкнаха, както преди, създавайки огромна дупка в звуковата структура. Сега обаче тази голяма пауза се сля с дупката в хълмовете, които гледах. Те се насложиха една върху друга. Ефектът от възприемането на двете дупки продължи толкова дълго, че можах да „видя-чуя“ техните контури, когато се сляха е едно. После другите звуци отново започнаха и тяхната структура от паузи стана необикновено, почти визуално възприятие. Започнах да виждам как звуците оформят мотиви, а после всички тези мотиви се наслагват върху околността по същия начин, както се бяха насложили двете големи дупки. Нито гледах, нито чувах по обичайния за мене начин. Правех нещо напълно различно, което комбинираше черти и от двете. По някаква причина вниманието ми беше фокусирано върху голямата дупка в хълмовете. Усетих, че я чувам и гледам едновременно. В нея имаше нещо съблазнително. Тя владееше моето поле на възприятие и всеки един звуков мотив, който съответстваше на някаква характерна особеност от околността, провисваше на тази дупка.

Още веднъж чух зловещия стон на ловеца на духове на дон Хуан. Всички останали звуци замлъкнаха. Двете големи дупки сякаш се изпариха и аз вече гледах разораното поле. Съюзникът стоеше там така, както го бях видял. Светлината на цялата сцена стана много ярка. Можех да го видя ясно, сякаш беше на петдесет ярда от мен. Не можех обаче да видя лицето му — шапката го покриваше. Тогава той тръгна към мен и докато вървеше, започна бавно да повдига главата си. Почти виждах лицето му и това ме ужаси. Знаех, че трябва незабавно да го спра. През тялото ми премина една особена вълна. Усетих изблик на „сила“. Исках да обърна главата си настрани, за да спра видението, но не можах. В този решителен миг една мисъл проблесна в ума ми. Разбрах какво беше имал предвид дон Хуан, когато говори за тези неща от „пътя със сърце“, които са защити. Имаше нещо, което исках да направя в своя живот, нещо поглъщащо и интригуващо, нещо, което ме изпълни с огромен покой и радост. Разбрах, че съюзникът няма да ме победи. Преди да съм видял цялото му лице, отместих главата си без никакво затруднение.

Започнах да чувам всички други звуци. Изведнъж те станаха много силни и пронизителни, като че ли наистина ми бяха сърдити. Те загубиха мотивите си и се превърнаха в нещо като конгломерат от остри, болезнени писъци. Ушите ми започнаха да бръмчат под техния натиск. Имах чувството, че всеки момент главата ми ще експлодира. Станах и сложих ръце на ушите си.

Дон Хуан ми помогна да отида до едно малко поточе. Накара ме да се съблека и ме търкулна във водата. Накара ме да легна на дъното, после започна да гребе вода с шапката си и да ме плиска с нея.

Налягането в ушите ми намаля много бързо и „къпането“ ни отне само няколко минути. Дон Хуан ме погледна, поклати глава одобрително и каза, че ме е направил „цял“ за нула време.

Облякох се и той ме върна обратно на мястото, където бях седял. Чувствах се изключително буен, жизнерадостен и трезв.

Той пожела да узнае всички подробности от моето видение. Каза, че „дупките“ в звуците били използвани от магьосниците, за да откриват специфични неща. Съюзникът на магьосника разбулва заплетени дела чрез дупките в звуците. Той отказа да бъде по-конкретен относно „дупките“ и отклони въпросите ми, казвайки, че докато нямам съюзник, такава информация ще ми бъде само във вреда.

— За магьосника всяко нещо има значение — каза той. — В звуците, както и във всичко останало около нас, има дупки. Обикновено човек не е достатъчно бърз, за да улавя дупките и затова животът му преминава без защита. Червеите, птиците, дърветата — всички те могат да ни разкажат невъобразими неща, стига да имаме необходимата бързина, за да уловим тяхното послание. Димът може да ни даде тази бързина. Но ние трябва да бъдем в добри отношения с всички живи същества на този свят. Затова трябва да говорим на растенията, които ще убием, и да им се извиним за това, че ги нараняваме. Същото трябва да се прави и с животните, които ще уловим. Трябва да взимаме само толкова, колкото ни трябва, иначе растенията, животните и червеите, които сме убили, ще се обърнат срещу нас и ще ни причинят страдание и нещастие. Воинът знае това и се старае така да ги успокои, че когато проникне в дупките — дърветата, птиците и червеите да му дадат вярно послание.

Но сега всичко това не е важно. Важното е, че ти видя съюзника, това е твоят дивеч! Казах ти, че ще ловуваме нещо. Мислех, че ще бъде животно. Въобразявах си, че ще видиш животното, което трябва да преследваме. Аз лично видях глиган. Моят капан за духове е глиган.

— Искаш да кажеш, че твоят капан за духове е направен от глиган?

— Не! Нищо в живота на магьосника не е направено от нещо друго. Ако изобщо нещо е нещо, то е самото нещо. Ако познаваше глиганите, щеше да разбереш, че моят капан е глиган.

— Защо дойдохме тук да ловуваме?

— Съюзникът ти показа капан за духове, който извади от кесията си. Ако ще го викаш, трябва да имаш такъв.

— Какво е капанът за духове?

— Той е нишка. С нея мога да викам както моя собствен съюзник, така и други съюзници, или пък духовете на кладенци, на реки, на планини. Моят е глиган и надава вик като глиган. На два пъти го използвах при тебе, за да извикам духа на кладенеца да ти помогне. Духът дойде при теб така, както днес дойде съюзникът. Ти обаче не можа да го видиш, защото нямаш необходимата бързина. Все пак, когато онзи ден аз те отведох в каньона и те сложих на един камък, ти разбра, че духът е почти върху теб, без действително да го виждаш. Тези духове са помощници. С тях трудно се борави и са по своему опасни. Човек се нуждае от безукорна воля, за да ги държи в шах.

— Как изглеждат?

— И те, както съюзниците, са различни за всеки човек. За теб съюзникът очевидно ще изглежда като човек, когото някога си познавал, или човек, с когото винаги ще ти предстои да се запознаеш. Такава е склонността на твоята природа. Ти си падаш по мистерии и тайни. Аз не съм като теб, затова за мен съюзникът е нещо напълно определено.

Духовете на водните кладенци са присъщи за определени места. Този, когото извиках, за да ти помогне, е дух, когото аз лично познавам. Помагал ми е много пъти. Неговото обиталище е този каньон. В момента, когато го извиках, ти не беше силен и затова духът беше суров с теб. Това не беше неговото намерение (те нямат намерения), но ти лежеше там слаб, по-слаб, отколкото предполагах. После духът едва не те подмами към твоята смърт. Във водата на напоителния канал ти фосфоресцираше. Духът те изненада и ти едва не отстъпи. Когато духът веднъж стори това, той винаги се връща за своята плячка. Сигурен съм, че ще се върне за теб. За нещастие, ти се нуждаеш от водата, за да ставаш отново цял, след като си използвал малкия дим. Това те поставя в ужасно неизгодно положение. Ако не използваш водата, може би ще умреш, но ако я използваш, духът ще те вземе.

— Мога ли да използвам водата на друго място?

— Няма никакво значение. Духът на кладенеца край моята къща може да те последва навсякъде, освен ако нямаш капан за духове. Ето защо съюзникът ти го показа. Той ти каза, че се нуждаеш от капан. Уви го около лявата си ръка й дойде при теб, след като ти посочи каньона. Днес той отново искаше да ти покаже капана за духове, както и първия път. Беше разумно, от твоя страна, че спря. Съюзникът твърде бързо се приближаваше към твоята сила, а директният сблъсък с него щеше да те нарани много.

— Сега как мога да се сдобия с капан за духове?

— Очевидно самият съюзник ще ти даде такъв.

— Как?

— Не знам. Ще трябва да отидеш при него. Той вече ти каза къде да го търсиш.

— Къде?

— Там-горе, на онези хълмове, където видя дупката.

— Аз ли ще трябва да потърся самия съюзник?

— Не. Но той вече те приветства. Малкият дим отвори твоят път към него. По-късно ще се срещнеш с него лице в лице, но това ще стане едва когато го опознаеш много добре.

16.

Късно следобед на 15 декември 1969 година пристигнахме в същата долина. Докато минавахме през храсталаците, дон Хуан неколкократно отбеляза, че посоките и точките за ориентиране са от решаващо значение за търсенето, което предприемах.

— Щом стигнеш върха на хълма, незабавно трябва да определиш вярната посока — каза дон Хуан. — Когато си на върха, веднага се обърни натам.

Той посочи на югоизток.

— Това е твоята добра посока и ти трябва винаги да си с лице към нея, особено когато си в беда. Запомни това.

Спряхме в подножието на хълмовете, където бях видял дупката. Той ми посочи едно определено място, на което да седна. Седна до мен и с много тих глас ми даде подробни указания. Каза, че веднага, щом стигна върха на хълма, трябва да протегна дясната си ръка напред, с длан надолу и пръсти, разперени като ветрило, като само палецът е плътно до дланта. След това трябва да обърна главата си на север и да сгъна ръката си на гърдите, като дланта също сочи на север. После трябва да танцувам, като левият ми крак е зад десния и удрям земята с върховете на пръстите му. Каза, че когато почувствам топлина да обгръща левия ми крак, трябва да започна бавно да извивам ръката си от север на юг и обратно.

— Точката, в която дланта ти усети топлина, докато извиваш ръката си, е мястото, където трябва да седнеш. Тя сочи и посоката, в която трябва да гледаш — каза той. — Ако точката е на изток или ако е в тази посока — той отново посочи на югоизток, — резултатите ще бъдат отлични. Ако точката, в която твоята ръка се затопли, е на север, ще претърпиш поражение, но е възможно и да обърнеш нещата в своя полза. Ако точката е на юг, ще имаш тежка битка.

Трябва първо да извиеш ръката си поне четири пъти, но когато усвоиш движението, ще ти трябва само едно извиване, за да разбереш дали ръката ти ще се затопли или не.

Когато установиш мястото, където ръката ти се затопля, седни там. Това е първата ти точка за ориентиране. Ако си обърнат на юг или на север, трябва да решиш дали си достатъчно силен, за да останеш. Ако имаш у себе си съмнения, стани и си тръгни. Няма смисъл да оставаш, ако не си уверен. Ако решиш да останеш, почисти едно достатъчно голямо място, за да накладеш огън на около пет фута от твоята първа точка за ориентиране. Огънят трябва да бъде по права линия на посоката, в която гледащ. Мястото, на което ше накладеш огъня, е твоята втора точка за ориентиране. След това събери всички клонки, които се намират между двете точки и запали огън. Седни на първата точка и гледай огъня. Рано или късно, духът ще дойде и ти ще го видиш.

Ако ръката ти изобщо не се затопли след четирите движения, бавно я извий от север на юг, после се обърни и я извий на запад Ако тогава ръката ти се затопли, зарежи всичко и бягай. Бягай надолу към равното и, независимо какво чуваш или чувстващ зад себе си, не се обръщай. Веднага, щом стигнеш там, независимо колко си изплашен, спри, хвърли се на земята, свали си сакото, навий го около пъпа си и се свий като топка, притискайки колене към корема. Трябва да покриеш и очите си с длани, а лактите трябва да бъдат плътно прилепени до бедрата. Трябва да останеш в тази поза до сутринта. Ако следваш тези прости стъпки, нищо лошо няма да ти се случи.

В случай, че не можеш навреме да стигнеш до равното, хвърли се на земята там, където си. Ще ти бъде ужасно. Ще бъдеш измъчван, но ако стоиш спокойно и не се движиш, ще се измъкнеш без никаква драскотина.

Ако пък ръката ти изобщо не се затопли, докато я извиващ на запад, обърни се отново на изток и бягай в тази посока, докато останеш без дъх. Спри там и повтори същите действия. Трябва да продължиш да тичаш на изток, повтаряйки същите движения, докато ръката ти се затопли.

След като ми даде всички тези указания, той ме накара да повтарям движенията, докато ги запомня. После дълго седяхме смълчани. Два пъти се опитах да съживя разговора, но с повелителен жест той ме принуждаваше да млъкна.

Вече започваше да се стъмва, когато дон Хуан стана и, без да каже дума, тръгна нагоре по хълма. Последвах го. На върха на хълма изпълних всички движения, както ми ги беше описал. Дон Хуан стоеше недалеч от мен и зорко ме наблюдаваше. Бях много внимателен и преднамерено бавен. Опитах се да почувствам някаква осезаема промяна в температурата, но нито можах да доловя нещо, нито дланта ми се затопли. До това време вече беше доста тъмно, но все още можех да тичам в източна посока, без да се препъвам в храстите. Спрях, когато останах без дъх, а това не беше далече от началната ми точка. Бях извънредно уморен и напрегнат. Ръцете от лакътя до китката ме боляха, прасците също.

Там повторих всички необходими движения и отново резултатите бяха отрицателни. Още два пъти тичах в тъмното и тогава, докато извивах ръката си за трети път, дланта ми се затопли в една точка на изток. Промяната в температурата беше толкова ясна, че ме порази. Седнах и изчаках дон Хуан. Казах му, че съм уловил промяна в температурата на дланта си. Той ми каза да продължа. Аз събрах всичките съчки, които можах да намеря и запалих огън. Той седна отляво на мен, на два фута разстояние.

Огънят рисуваше, странни, танцуващи силуети. В някои моменти пламъците ставаха дългоцветни. Издигаха се синкави, а после ставаха брилянтно бели. Обясних си тази необичайна игра на цветовете, като заключих, че тя е резултат на някакво химично свойство на растителния вид, от който бяха сухите вейки и клони. Друга необичайна характеристика на огъня бяха искрите. Новите съчки, които продължавах да хвърлям в него, предизвикваха извънредно големи искри. Помислих си, че са като топки за тенис, които сякаш експлодират във въздуха.

Взирах се в огъня втренчено, както си мислех, че ми е заръчал дон Хуан и се замаях. Той ми подаде кратуната с вода и ми даде знак да пия. Водата ме отпусна и ми донесе едно приятно усещане за свежест.

Дон Хуан се наведе и прошепна в ухото ми, че не трябва да се взирам в пламъците, а само да наблюдавам посоката на огъня. След почти час наблюдение ми стана много студено и влажно. В един момент, когато се канех да се наведа и да вдигна една вейка, нещо като молец или може би като точка върху ретината ми, бързо премина отдясно наляво между мен и огъня. Незабавно се отдръпнах. Погледнах дон Хуан и той ми даде знак с брадичката си отново да гледам пламъците. Миг по-късно същата сянка премина в обратната посока.

Дон Хуан стана припряно и започна да трупа пръст върху горящите вейки, докато напълно потуши пламъците. Цялата маневра по загасяване на огъня извърши със страхотна скорост. Докато се помръдна, за да му помогна, той беше приключил. Утъпка пръстта върху тлеещите клонки и след това почти ме повлече надолу по хълма, докато излязохме от долината. Вървеше много бързо, без да се обръща назад, и изобщо не ми позволи да говоря.

Когато часове по-късно стигнахме до колата, аз го попитах какво беше това нещо, което видях. Той повелително поклати глава и отпътувахме в пълно мълчание.

Рано сутринта пристигнахме в къщата му и направо влязохме вътре. Опитах се да го заговоря, но той отново ми шътна.

Дон Хуан седеше навън зад къщата. Изглежда ме беше чакал да се събудя, защото веднага, щом се появих, заговори. Каза, че сянката, която бях видял миналата нощ, е била дух — една сила, която принадлежи на специалното място, където я видях. Говори за това особено същество като за нещо безполезно.

— То само съществува — каза той. — Не знае тайни на силата, затова нямаше смисъл да оставаме там. Щеше да виждаш само една бърза сянка, движеща се цяла нощ напред-назад. Има обаче друг вид същества, които могат да ти разкрият тайни на силата, стига да имаш достатъчно късмет да ги намериш.

Закусихме и известно време мълчахме. След това седнахме пред къщата.

— Има три вида същества — изведнъж каза. Той. — Такива, които не могат да дадат нищо, защото няма какво да дадат; такива, които могат само да плашат, и такива, които дават дарове. Това, което видя снощи, беше тихо същество. То няма какво да даде. То е само една сянка. Обикновено обаче друг вид същество се свързва с тихото — един отвратителен дух, чието единствено качество е да причинява страх, и който постоянно кръжи около обиталището на тихия дух. Затова реших бързо да се махнем оттам. Тези отвратителни същества следват хората до дома им и правят техния живот невъзможен. Познавам хора, които е трябвало да сменят дома си заради тях. Винаги има и хора, които смятат, че могат да извлекат много от този вид същества, но самият факт, че един дух е край къщата, нищо не означава. Хората може да се опитват да го примамват или да го преследват из къщата, смятайки, че той може да им разкрие тайни. Но единственото, което ще получат, е едно страшно преживяване. Познавам хора, които са се поболели, гледайки някое от тези отвратителни същества, което ги е последвало в дома им. Те гледат духа с месеци. Накрая някой трябва да влезе и да ги извлечен вън от къщата. Те са станали слаби и залиняват. Затова единственото разумно нещо, което може да направи човек с този отвратителен дух, е да го забрави и да го остави на мира.

Попитах го как хората примамват един дух. Каза, че първо се опитват да разберат къде е най-вероятно да се появи духа, а после слагат оръжия по пътя му, с надеждата той да ги докосне, защото духовете са известни с това, че харесват военните принадлежности. Дон Хуан каза, че всеки един механизъм или просто предмет, докоснат от дух, става обект на силата. Отвратителните същества обаче са известни с това, че никога не докосват нищо, а само дават на тези, които ги слушат, илюзията за шумове.

След това попитах дон Хуан как тези духове предизвикват страх. Той каза, че най-обичайният начин да плащат хората, е да се появят като тъмна сянка с човешка форма, която броди из къщата, вдигайки страшна тупурдия или наподобявайки човешки гласове. Може да се появи и като тъмна сянка, която изведнъж изниква иззад тъмния ъгъл.

Дон Хуан каза, че духът от третия вид е истински съюзник, разкриващ тайни. Този специален вид съществува из усамотени, изоставени места; места, които са почти недостъпни. Каза, че човекът, който иска да намери някое от тези същества, трябва да пътува надалече и то сам. На далечното и усамотено място човекът трябва да извърши сам всички стъпки. Трябва да седи край огъня и ако види сянката, незабавно да се махне оттам. Длъжен е да остане обаче, ако се натъкне на други условия, като например силен вятър, който да потуши огъня и да провали четири негови опита да го запали отново, или пък откършването на клон от близко дърво. Клонът наистина е трябвало да се откърши и човекът трябва да бъде сигурен, че това не е било само звука на клон, който се откършва.

Други условия, за които трябва да знае, са камъните, които се търкалят или са били подхвърлени в неговия огън, или всеки продължителен шум. След това той трябва да тръгне в посоката, от която се е появил някой от тези феномени, докато духът му се открие.

Има много начини, по които такова същество подлага воина на изпитание. То може внезапно да изскочи пред него в най-ужасяващ вид или да сграбчи човека, като го нападне в гръб. Може да не го пуска и да го държи прикован на място с часове. Може и да бутне дърво върху него. Дон Хуан каза, че това са наистина опасни сили и макар че те не могат да убият човек в ръкопашен бой, могат да причинят смъртта му чрез страх или чрез реално извикване на предмети, които да падат върху него, или чрез внезапната си поява, при която той да се спъне, да загуби опора под краката си и да падне в някоя пропаст.

Каза ми, че ако някога срещна такова същество при неподходящи обстоятелства, не бива в никакъв случай да се боря с него, защото то ще ме убие. Ще грабне душата ми. Затова трябва да се хвърля на земята и да се държа за нея до сутринта.

— Когато човек среща съюзника — този, който разкрива тайни — той трябва да събере целия си кураж и да го сграбчи, преди съюзникът да е сграбчил него. Да го подгони, преди той да го е подгонил. Преследването трябва да бъде безжалостно, а после започва борбата. Човекът трябва да повали духа на земята и да го държи там, докато той му даде сила.

Попитах го дали тези духове имат някаква материална субстанция и дали човек наистина може да ги докосне. Казах, че самото понятие „дух“ означава според мен нещо безплътно.

— Не ги наричай духове — каза той. — Наричай ги съюзници. Наричай ги необясними сили.

Той помълча малко, после легна и кръстоса ръце на тила си. Настоях да узная дали тези същества имат материална субстанция.

— Абсолютно си прав, че имат материална субстанция — каза той след още един миг кратко мълчание. — Когато човек се бори с тях, те са материални, но това усещане трае само миг. Тези същества разчитат на страха на човека. Затова, ако този, който се бори с тях, е воин, съществото много бързо губи своето напрежение, докато яростта на човека нараства. Човек наистина може да поеме напрежението на духа.

— Какво е това напрежение?

— Сила. Когато човек ги докосне, те вибрират, като че ли са готови да го разкъсат на парчета. Но това е само едно шоу. Напрежението изчезва, ако човек не загуби самообладание.

— Какво става, когато те загубят своето напрежение? Стават ли безплътни?

— Не, те просто стават слаби, макар още да имат материална субстанция. Но тя не прилича на нищо, което човек някога е докосвал.

По-късно вечерта му казах, че това, което видях миналата нощ, е можело да бъде просто молец. Той се засмя и много търпеливо ми обясни, че молците летят около електрически крушки, защото крушката не може да запали крилата ми. Огънят обаче, ще ги изгори още в първия миг, когато се доближат до него. Отбеляза също, че сянката беше покрила целия огън. Когато го спомена, аз си спомних, че тя наистина беше извънредно голяма и че действително за миг препречи погледа ми и не можех да видя огъня. Това обаче беше станало толкова бързо, че досега не му бях обърнал особено внимание.

После той отбеляза, че искрите са били много големи и са излитали наляво. Бях го забелязал и аз. Казах, че може би вятърът е духал в тази посока. Дон Хуан отговори, че изобщо не е имало вятър. Така беше. Възстановявайки своето преживяване, можах да си спомня, че нощта беше тиха.

Друго, което съвсем бях пропуснал, беше зеленикавият блясък в пламъците, който долових, когато дон Хуан ми даде знак да продължа да гледам огъня, след като сянката за първи път прекоси зрителното ми поле. Дон Хуан ми го припомни. Възрази и срещу това, че го наричам сянка. Каза, че то било кръгло и повече приличало на мехур.

Два дни по-късно, на 17 декември 1969 година, дон Хуан каза неочаквано, че вече знам всички детайли и необходими техники, за да отида сам на хълмовете и да се сдобия с обект на силата, капан за духове. Убеди ме да продължа сам и заяви, че неговото присъствие само ще ми пречи.

Готвех се да потегля, когато той явно промени решението си.

— Не си достатъчно силен — каза той. — Ще дойда с теб до подножието на хълмовете.

Когато пристигнахме в малката долина, където бях видял съюзника, той разгледа от разстояние образуванието в терена, което бях нарекъл дупка в хълмовете, и каза, че трябва да отидем още по на юг, до далечните планини. Обиталището на съюзника било в най-отдалечената точка, която можем да видим през дупката.

Погледнах образуванието и всичко, което можах да отлича, беше синкавата маса на далечните планини. Той обаче ме поведе в югоизточна посока и след часове ходене стигнахме място, според него „достатъчно надълбоко“ в обиталището на съюзника.

Когато спряхме, беше късно следобед. Седнахме на някакви камъни. Бях изморен и гладен. През целия ден бях поел само малко вода и няколко тортили. Изведнъж дон Хуан стана, погледна небето и ми каза с повелителен тон да поема в посоката, която е най-добра за мен и непременно да запомня мястото, на което сме в момента, за да мога да се върна на него, щом приключа. С вдъхващ увереност тон каза, че ще ме чака, ако трябва — навеки!

Попитах го обезпокоен дали мисли, че историята с намирането на капан за духове ще ми отнеме много време.

— Кой знае? — каза той и се усмихна тайнствено.

Тръгнах на югоизток. Два пъти се обърнах да погледна дон Хуан. Той вървеше много бавно в обратната посока. Изкачих се на върха на един голям хълм и още веднъж погледнах дон Хуан. Беше на повече от двеста ярда. Не се обърна да ме погледне. Затичах се надолу към една малка котловидна падина между хълмовете и изведнъж се оказах сам. Седнах за малко и започнах да се питам какво правя тук. Стори ми се абсурдно да търся капан за духове. Изтичах обратно до върха на хълма, за да видя по-добре дон Хуан, но него вече го нямаше. Спуснах се надолу в посоката, в която го бях видял за последен път. Исках да зарежа цялата история и да си отида вкъщи. Чувствах се много глупаво и бях изморен.

— Дон Хуан! — виках ли, виках.

Той не се виждаше никъде. Изтичах до върха на друг стръмен хълм. И оттам не можах да го видя. Дълго тичах и го търсих, но той беше изчезнал. По същия път се върнах обратно на старото място, където ме беше оставил. Имах абсурдната увереност, че ще го намеря там, присмиващ се на моите колебания.

— В какво, по дяволите, се натресох? — извиках високо.

Тогава разбрах, че каквото и да правех там, нямаше никакъв начин да го спра. Наистина не знаех как да намеря колата. Дон Хуан многократно беше променял посоката и общата ориентация по четирите посоки на света не беше достатъчна. Страхувах се да не се изгубя в планината. Седнах и за първи път в живота си имах странното усещане, че наистина изобщо няма начин за връщане в една първоначална отправна точка. Дон Хуан казваше, че винаги държа да започна от точка, която наричам начало, докато всъщност началата не съществуват. И тук, сред тези планини, почувствах, че разбирам какво е искал да каже. Като че ли отправната точка бях аз. Като че ли дон Хуан реално никога не е бил тук. И когато го потърсих, той се превърна в това, което винаги е бил — мимолетен образ, чезнещ зад хълмовете.

Чувах тихото шумолене на листата и усещах как ме обгръща един особен аромат. Усещах и вятъра като налягане в ушите си, като плахо бръмчене. Слънцето вече достигаше до едни плътни облаци над хоризонта, които изглеждаха като наситено оцветена оранжева лента, когато изведнъж се скри зад една тежка пелена от по-ниско разположени облаци. Появи се миг по-късно като пурпурна топка, плаваща навред. То сякаш известно време се опитва да влезе в едно късче синьо небе, но като че ли облаците не му дадоха време, а после оранжевата лента и тъмният силует на планината сякаш го погълнаха.

Легнах по гръб. Светът около мен беше така спокоен и в същото време така чужд, че се почувствах смазан. Не исках да плача, но сълзите ми потекоха свободно.

Останах в тази поза часове. Бях почти неспособен да стана. Камъните под мен бяха твърди, а на мястото, на което лежах, почти нямаше растителност, в контраст с гъстите зелени храсти наоколо. Оттук можех да видя една редица от високи дървета на източните хълмове.

Накрая стана доста тъмно. Почувствах се по-добре. Всъщност се чувствах почти щастлив. За мен полумракът беше много по-грижовен и по-покровителствен от ярката дневна светлина.

Станах, изкачих се на върха на един малък хълм и започнах да извършвам движенията, на които ме беше научил дон Хуан. Седем пъти изтичах на изток и тогава усетих промяна в температурата на ръката ми. Накладох огън и започнах зорко да бдя, наблюдавайки всяка подробност, както ми беше заръчал дон Хуан. Минаха часове и аз се почувствах много изморен, стана ми студено. Бях събрал доста голяма купчина сухи вейки. Подкладох огъня и се приближих до него. Бдението ми беше така усърдно и напрегнато, че ме изтощи. Започнах да дремя. На два пъти заспивах и се събуждах, едва когато главата ми клюмваше на една страна. Толкова ми се спеше, че вече не можех да гледам огъня. Пих малко вода и дори наплисках лицето си, за да се ободря. Успявах да преодолея сънливостта си само за малко. Бях някак унил и раздразнителен. Чувствах се крайно глупаво, че съм тук и това ми донесе усещане за ирационална фрустрация и унилост. Бях изморен, гладен, сънлив и крайно ядосан на себе си. Накрая бях победен в битката да не засия. Сложих много съчки в огъня и си легнах. Преследването на съюзник и търсенето на капан за духове бяха за мен най-нелепото и чуждо нещо в момента. Така ми се спеше, че не можех дори да мисля или да си говоря. Заспах.

Бях събуден внезапно от силен пукот. Изглежда шумът, какъвто и да беше той, дойде точно над лявото ми ухо. Бях легнал на дясната си страна. Седнах, напълно буден. Лявото ми ухо бръмчеше и сякаш беше оглушало от близостта и силата на звука.

Сигурно бях спал съвсем малко, съдейки по количеството съчки, които все още горяха в огъня. Не чувах никакви други шумове, но останах нащрек и продължих да подклаждам огъня.

Дойде ми наум, че може би това, което ме събуди, е било изстрел, че навярно някои ме дебне наоколо и стреля. Тази мисъл беше много мъчителна и доведе до лавина от рационални страхове. Бях сигурен, че някой е собственик на тази земя, а ако е така, могат да ме вземат за крадец и да ме убият. Могат да ме убият и за да ме ограбят, без да знаят, че нямам нищо. Изживях мигове на ужасно безпокойство за себе си. Усещах напрежение в раменете и врата си. Раздвижих глава нагоре-надолу и костите на врата ми изпукаха. Продължавах да гледам в огъня, но нито виждах нещо необичайно в него, нито чувах някакви шумове.

След малко леко се отпуснах и ми хрумна, че може би дон Хуан е в дъното на всичко това. Мисълта бързо се превърна в увереност и ме накара да се засмея. Затрупа ме друга лавина, този път от рационални заключения, и то радостни. Помислих, че дон Хуан сигурно е подозирал, че ще променя решението си да остана в планината или ме е видял да тичам след нето и се е скрил в някоя замаскирана пещера или зад някой храст. После ме е последвал и когато е забелязал, че съм заспал, ме е събудил, чупейки клон край ухото ми. Добавих още съчки към огъня и започнах от време на време да се оглеждам скришом наоколо, за да го съзра, макар да знаех, че ако се крие някъде наблизо, аз няма да мога да го открия.

Всичко беше много спокойно: щурците, вятърът, рошещ дърветата по склоновете на хълмовете около мен, мекият пукот на съчките, обхванати от огъня. Наоколо летяха искри, но те бяха само обикновени искри.

Изведнъж чух силен шум от клон, който се чупи на две, той дойде отляво на мен. Задържах дъха си и са заслушах напълно концентриран. Миг по-късно чух друг клон да се чупи вдясно от мен.

После чух далечен слаб звук от чупещи се клони. Сякаш някой стъпваше върху тях и ги трошеше. Звуците бяха меки, плътни и някак жизнени. Сякаш приближаваха към мен. Реакциите ми бяха забавени. Не знаех дали да слушам или да стана. Колебаех се какво да правя, когато изведнъж звукът от чупещи се клони вече беше навсякъде около мен. Той ме поглъщаше така бързо, че едва успях да скоча на крака и да стъпча огъня.

Затичах се надолу по хълма в тъмнината. Докато се провирах през храстите, ми хрумна, че наблизо няма равно място. Продължих да бягам, като се опитвах да предпазвам очите си от храстите. Бях по средата на пътя към подножието, когато усетих нещо зад себе си, нещо, което почти ме докосваше. Не беше клонка. Интуитивно усетих, че е нещо, което ме застига. А когато и осъзнах, че е така, се смразих. Свалих сакото си, навих го на корема си, свих се на кълбо и покрих ушите си с ръце, както ми беше наредил дон Хуан. Задържах се в тази поза малко, а след това осъзнах, че всичко около мен е спокойно. Нямаше никакви звуци. Бях извънредно уплашен. Коремните ми мускули се свиваха и конвулсивно потрепваха. Тогава отново чук пукот. Като че ли дойде отдалече, но беше извънредно ясен и отчетлив. Чух го още веднъж, по-близо до мен. Последва кратка тишина, а после нещо експлодира точно над главата ми. Внезапността на шума ме накара неволно да подскоча и едва не се прекатурих настрани. Това определено беше звукът на клон, счупен на две. Беше прозвучал толкова близо, че чух шумоленето на листата в момента на счупването.

Последва пукотевичен порой от експлозии. Клони се чупеха с огромна сила навсякъде около мен. Абсурдното в случая беше моята реакция на целия този феномен. Вместо да се ужася, аз се смеех. Искрено вярвах, че съм открил причината за всичко, което става. Бях убеден, че дон Хуан отново ми прави номер. Една поредица от логически заключения циментира тази ми увереност. Почувствах въодушевление. Бях сигурен, че ще мога да хвана тази стара лисица, дон Хуан, в тоя му номер. Той беше край мен и чупеше клони, знаейки, че няма да посмея да вдигна очи. Имаше спокойствието и свободата да прави каквото си поиска. Прецених, че трябва да е сам в планината, тъй като постоянно бях с него в продължение на четири дни. Не е имал време и възможност да ангажира сътрудници. Ако се криеше, както си мислех, криеше се сам а, следователно, би могъл да възпроизведе ограничен брой шумове. Тъй като е сам, шумовете трябваше да се появяват в линейна времева последователност — т.е. от един до най-много два-три едновременно. Освен това разнообразието от шумове също трябваше да бъде ограничено до техническите възможности на един човек. Както си стоях свит на кълбо и неподвижен, бях абсолютно сигурен, че цялото преживяване е игра и че единственият начин да изляза победител, е като се дистанцирам емоционално от нея. Аз й се радвах. Улових се да се подсмихвам при мисълта, че мога да предугадя следващия ход на противника си. Опитах се да си представя какво бих направил по-нататък, ако бях на мястото на дон Хуан.

Някакъв звук, подобен на сърбане, ме разтърси и ме извади от умственото ми упражнение. Вслушах се внимателно. Звукът се повтори. Не можех да определя какъв е. Звучеше така, сякаш животно сърба вода. Отново прозвуча много близо. Беше дразнещ звук, който наподобяваше мляскалото на младо момиче с голяма челюст, което дъвче дъвка. Чудех се как дон Хуан би могъл да възпроизведе подобен шум, когато звукът отново се повтори, идвайки отдясно. Първоначално той беше един, а след това чух поредица от пляскащи и мляскащи звуци, сякаш някой ходеше из кал. Беше почти материален, вбесяващ звук от крака, жвакащи в дълбока кал. Шумовете спряха за миг и пак започна отляво на мен и много близо, само на десет фута може би. Сега звучаха, така сякаш тежък човек се тръска в кал с гумени ботуши. Удивих се от богатството на звука. Не можех да си представя как бих могъл да го възпроизведа с примитивни приспособления. Чух нова поредица от звуци на тръскане и пляскане отзад, а след това те всички зазвучаха едновременно отвсякъде. Някой сякаш вървеше, тичаше и се тръскаше в кал навсякъде около мен.

В ума ми се прокрадна едно логично съмнение. Ако дон Хуан правеше всичко това, той трябваше да тича в кръг с невероятна скорост. Бързината в появата на различните звуци правеше тази алтернатива невъзможна. Тогава реших, че в края на краищата дон Хуан има съучастници. Щеше ми се да се впусна в разсъждения кои биха могли да бъдат те, но интензивността на звуците завладя цялото ми внимание. Наистина не можех да мисля ясно, но не ме беше страх, сигурно бях просто смаян от качеството на звуците. Пляскането наистина вибрираше. Всъщност тези особени вибрации изглежда бяха насочени към корема ми или може би аз ги възприемах с долната част на коремната си област.

Осъзнаването на всичко това мигновено прогони моето чувство за обективност и надменност. Звуците атакуваха корема ми! Хрумна ми въпросът: „Ами ако това не е дон Хуан?“ Паникьосах се. Напрегнах коремните си мускули и притиснах бедра към смачканото си на топка сако.

Звуците се увеличиха и ускориха, сякаш знаеха, че съм загубил своята увереност. Вибрациите им бяха толкова интензивни, че ми се доповръща. Помъчих се да потисна усещането, че всеки момент ще повърна. Поех си дълбоко въздух и започнах да пея своите пейотени песни. Повърнах и пляскащите звуци изведнъж спряха. Останаха звуците на щурците, на вятъра и далечният накъсан лай на койоти. Рязкото спиране ми позволи малък отдих и аз можах да се опомня. Само преди малко бях в най-приповдигнато настроение, уверен и надменен. Очевидно напълно се бях провалил в преценката на ситуацията. Дори ако дон Хуан имаше съучастници, за тях би било технически невъзможно да възпроизведат звуци, които да засегнат стомаха ми. За да възпроизведат звуци с такава интензивност, те би трябвало да разполагат с нещо извън своите възможности и представи. Явно феномена, който преживях, не беше игра и теорията за „още един от номерата на дон Хуан“ беше само мое недодялано обяснение.

Имах спазми и непреодолимо желание да се претърколя и да си опъна краката. Реших да се придвижа надясно, за да махна лицето си от мястото, на което бях повърнал. В мига, в който започнах да пълзя, чух много тихо скърцане точно над лявото си ухо. Замръзнах на място. Скърцането се повтори от другата страна на главата ми. Беше единичен звук. Помислих си, че наподобява скърцане на врата. Почаках, но не чух нищо повече и реших отново да се помръдна. Тъкмо бях започнал да въртя главата си надясно, когато нещо едва не ме накара да скоча. Потоп от скърцания ме погълна на часа. Бяха ту като скърцане на врата, ту като писукане на плъхове или морски свинчета. Не бяха силни или интензивни, а много тихи и коварни и ми причиняваха мъчителни повици за повръщане. Спряха така, както бяха започнали — постепенно намаляваха, докато можех да чуя само едно или две едновременно.

После чух шум като от крила на голяма птица, помитащи върховете на храстите. Сякаш кръжеше над главата ми. Тихите скърцания отново се засилиха, пляскането на крилата — също. Като че ли над главата ми имаше нещо като рояк гигантски птици, удрящи меките си крила. Двата вида звуци се сляха в една вълна, която ме обгърна. Почувствах, че се нося, провесен в огромна, люлееща се вълна, Писъците и пляскането бяха така равномерни, че ги усещах по цялото си тяло. Пляскащите крила на рояка птици сякаш ме дърпаше отгоре, докато писукането на армията плъхове ме дърпаше отдолу и отстрани.

У мене вече нямаше съмнение, че със своята пълна глупост си бях докарал нещо ужасно. Стиснах зъби, поех си дълбоко въздух и запях пейотените песни.

Звуците продължиха много дълго и аз им се опълчих с цялата си мощ. Когато заглъхнаха, отново имаше нарушавана „тишина“, каквато съм свикнал да я възприемам, т.е. можех да доловя само естествените звуци на насекомите и на вятъра. Времето на тишина за мен беше дори по-пагубно от това с шумовете. Започнах да мисля и да преценявам своето положение, но разсъждението ме хвърли в паника. Разбрах, че съм загубен. Нямах нито познание, нито енергия, за да предотвратя това, което ме обграждаше, каквото и да беше то. Бях напълно безпомощен, проснат върху това, което бях повърнал. Реших, че краят на живота ми е дошъл и заплаках. Исках да помисля за живота си, но не знаех откъде да започна. Нищо от това, което бях направил в него, не си заслужаваше това последно, крайно ударение. Затова нямаше за какво да мисля. Осъзнах с изключителна острота, че от последния път, когато изпитах подобен страх, съм се променил. Този път бях по-празен. Имах по-малко лични чувства у себе си.

Запитах се какво би направил един воин в тази ситуация и дойдох до няколко заключения. В областта около пъпа ми имаше нещо уникално и важно. В звуците имаше нещо неземно. Те бяха насочени към корема ми. А идеята, че дон Хуан ми прави номер, беше напълно несъстоятелна.

Коремните ми мускули бяха много стегнати, макар че вече нямах спазми. Продължих да пея и да дишам дълбоко, и усетих успокояваща топлина да облива цялото ми тяло. Вече ми беше ясно, че ако ще оцелявам, трябва да действам съгласно уроците на дон Хуан. Повторих си наум неговите инструкции. Помнех точното място, където слънцето се беше скрило зад планините ориентирано към хълма, където бях, и към мястото, на което се бях свил. Успях да се ориентирам и когато бях убеден, че преценката ми за четирите основни посоки на света е вярна, започнах да променям позицията си, така че главата ми да сочи в нова и „по-добра“ посока — югоизток. Бавно започнах да местя стъпалата си наляво, инч по инч, докато ги извих съвсем. След това започнах да изравнявам тялото със стъпалата си, но едва започнал да се движа странично, усетих особено потупване. Имах реалното физическо усещане, че нещо докосна непокритата част на врата ми. Това стана толкова бързо, че неволно изкрещях и отново се смразих. Стегнах коремните си мускули и започнах да дишам дълбоко, и да пея своите пейотени песни. Миг по-късно усетих същото леко потупване по врата. Свих се от страх. Вратът ми беше непокрит и не можех да направя нищо, за да се защитя. Отново бях потупан. Това, което докосна врата ми, беше много мек, почти копринен предмет като вълнестата лапа на гигантски заек. Докосна ме още веднъж, а после започна да кръстосва врата ми напред-назад, докато се разплаках. Сякаш стадо тихи, меки кенгура без тегло стъпваха върху врата ми. Можех да чуя тихото думкане на лапите им, когато леко стъпваха върху мен. Усещането ни най-малко не беше болезнено, но беше влудяващо. Знаех, че ако не започна да правя нещо, ще полудея, ще стана и ще тичам. Затова отново започнах бавно да променям позата на тялото си. Опитът ми да се преместя сякаш предизвика увеличаване на потупванията по врата ми. Накрая бях докаран до такава полуда, че за миг изтласках тялото си в новата посока. Нямах и понятие какъв ще бъде изходът от моето действие. Предприех го просто, за да не се вкочанясам и да не полудея напълно.

Веднага щом промених посоката, потупването по врата ми спря. След дълга, мъчителна пауза чух далечно чупене на клони. Шумовете не бяха близо. Сякаш се бяха оттеглили в друга позиция, далеч от мен. След миг звукът от чупещи се клони се смеси с взрива от звуци на шумолящи листа. Като че ли силен вятър бушуваше из целия хълм. Всички храсти край мен сякаш трепереха, макар че нямаше вятър. Шумоленето на листата и пукотът на клоните предизвика у мен усещането, че целият хълм е пламнал. Тялото ми беше стегнато като камък. Потях се обилно. Ставаше ми все по-топло. За миг бях напълно убеден, че хълмът гори. Не скочих да бягам, защото бях съвсем скован, направо парализиран. Всъщност не можех дори да отворя очите си. Единственото, което ме интересуваше в този момент, беше как да стана и да избягам от огъня. Имах ужасни спазми в стомаха, които направо пресичаха дъха ми. Започнах да правя мъчителни опити да дишам. След дълго усилие отново можех да си поемам дълбоко въздух. Успях да усетя също, че шумоленето е заглъхнало. Само от време на време се дочуваше пукот. Звукът от чупещи се клони ставаше все по-далечен и непостоянен, докато напълно изчезна.

Можах да отворя очите си. Погледнах през полуотворените си клепачи земята под мен. Вече се беше развиделило. Почаках неподвижно още малко, после започнах да се протягам. Обърнах се по гръб. Слънцето беше над източните хълмове.

Трябваха ми часове, за да изпъна краката си и да се свлека от хълма. Тръгнах към мястото, където дон Хуан ме беше оставил и което беше може би само на една миля разстояние. В средата на следобеда бях едва до края на някаква гора, все още на огромното разстояние от Четвърт миля от мястото.

Повече не можех да вървя. За нищо на света. Помислих си за пумите и опитах да се покатеря на едно дърво, но ръцете не можаха да издържат тежестта ми. Облегнах се на една скала и се оставих да умра там. Бях убеден, че ще стана плячка на пумите или на други хищници. Нямах сили дори да хвърля камък. Не бях гладен или жаден. Около обяд бях намерил един малък поток и бях пил много вода, но тя не ми помогна да възстановя силите си. Седнал там в пълна безпомощност, аз се чувствах по-скоро отчаян, отколкото изплашен. Бях толкова уморен, че вече не ме беше грижа за съдбата ми и заспах.

Събудих се, когато нещо ме разтърси. Дон Хуан се беше навел над мен. Помогна ми да седна и ми даде вода и малко каша. Засмя се и каза, че видът ми е окаян. Опитах се да му разкажа какво се беше случило, но той ми шътна и каза, че не съм улучил целта си и че мястото, на което трябвало да се срещнем, е на около сто ярда. После почти ме отнесе до подножието на хълма. Каза, че ме води към някакъв голям поток, където ще ме изкъпе. По пътя запуши ушите ми с някакви листа, които извади от кесията си, а след това постави на всяко око по едно листо й ги завърза с парче плат. Накара ме да се съблека и ми каза да сложа ръце върху очите и ушите си, за да е сигурно, че няма да чуя и да видя нищо.

Дон Хуан натри цялото ми тяло с листа, а след това ме потопи в една река. Усетих, че е голяма река. Беше дълбока. Бях изправен, а не можех да стигна дъното. Дон Хуан ме държеше за десния лакът. Отначало не почувствах студ във водата, но малко по малко започнах да изтръпвам, а после студът стана непоносим. Дон Хуан ме издърпа навън и ме подсуши с някакви листа, които имаха особен аромат. Облякох дрехите си и той ме поведе. Изминахме доста голямо разстояние, преди да махне листата от ушите и очите ми. Дон Хуан ме попита дали се чувствам достатъчно силен, за да вървя до колата си. Най-странното беше, че се чувствах много силен. Дори изкачих на бегом склона на един стръмен хълм, за да го докажа.

По пътя към колата се държах плътно до дон Хуан. Много пъти се препъвах и той се смя. Забелязах, че смехът му е особено ободряващ и той беше фокусът, чрез който се възобновявах. Колкото повече той се смееше, толкова по-добре се чувствах.

На следващия ден разказах на дон Хуан последователността на събитията от момента, когато ме остави. По време на целия ми разказ той се смя, особено когато му казах за мисълта си, че това е един от номерата му.

— Все мислиш, че някой ти прави номер — каза той. — Прекалено много се доверяваш на себе си. Действаш така, сякаш знаеш всички отговори. Ти не знаеш нищо, малки приятелю, нищо.

За първи път дон Хуан ме наричаше „малки приятелю“. Това ме смая. Той го забеляза и се усмихна. В гласа му имаше огромна топлина и това ме натъжи. Казах му, че съм бил нехаен и непохватен, защото това е присъщата склонност на моята личност и че никога няма да разбера неговия свят. Чувствах се дълбоко развълнуван. Той много насърчаващо заяви, че съм се справил чудесно.

Попитах го за смисъла на моето преживяване.

— То няма смисъл — отговори той. — Същото може да се случи на всеки, особено на такъв като теб, чиято пролука е вече отворена. То е нещо съвсем обичайно. Всеки воин, който е предприел търсене на съюзници, ще ти разкаже за техните постъпки. Това, което направиха с тебе, беше безобидно. Но твоята пролука е отворена и ти си много нервен. Човек не може да се превърне във воин за една нощ. Сега трябва да си отидеш вкъщи и да не се връщаш, докато не се излекуваш и пролуката ти не се затвори.

17.