Елитът

Осемнайсета глава

Беше понеделник вечер. Или вторник сутрин. При всички случаи — толкова късно, че не можех да преценя.

С Крис се бяхме трудили цял ден: подбирахме плат за драперии, търсихме хората от прислугата, които да ги окачат, решавахме какви дрехи и бижута ще носим, избирахме сервизите, нахвърляхме планове за менюто и слушахме как учителят по италиански реди реплика след реплика с надеждата, че нещо ще остане в главите ни. Аз поне имах преимуществото да знам испански, което ми помогна по-бързо да добия представа за новия език, тъй като помежду им имаше много сходства. Крис правеше всичко по силите си да ме настигне.

Трябваше да съм капнала от умора, но думите на Максън не ми даваха мира.

Какво бяха преживели с Крис? Как се бяха сближили така ненадейно? Защо изобщо се вълнувах толкова?

Само че тук ставаше дума за Максън.

А колкото и да се мъчех да стоя настрана, продължавах да изпитвам чувства към него. Не бях готова да се оттегля от борбата.

Все някак трябваше да намеря изход от създалата се ситуация. Докато размишлявах върху всичко случващо се и опитвах да отделя грижите си една от друга, в съзнанието ми като че ли се обособиха четири категории, в които се разпределиха парчетата от пъзела.

Чувствата ми към Максън. Чувствата на Максън към мен. Необяснимите ни отношения с Аспен. И чувството ми относно вероятността да се превърна в принцеса.

От всички опасения, витаещи из главата ми точно в онзи момент, май тези около короната си имаха най-лесно решение. Поне в тази насока бях с една стъпка пред другите момичета. Благодарение на Грегъри.

Отидох до пейката пред пианото, извадих дневника му и от все сърце си пожелах да ми е от полза с някоя от мъдростите си. Все пак не беше роден в кралско семейство; несъмнено му се беше наложило да се адаптира. Ако съдех по думите му относно Хелоуин, в онзи етап от живота си вече се подготвяше за голяма промяна.

Разгърнах корицата, закриляща изповедта му от външния свят, и се впуснах в четене.

Опитах да усвоя поне част от мъдростта в думите му. Грегъри ме учеше да използвам позицията си. Учеше ме да играя по правилата. Учеше ме да не се боя.

Вероятно съветите му трябваше да са ми достатъчни, но не бяха. Имах чувството, че с нищо не ми помогнаха. И тъй като Грегъри не оправда очакванията ми, можех да разчитам единствено на един мъж. Отидох до бюрото, извадих химикалка и хартия и написах кратко писмо до баща ми.