Двайсет и седма глава

Когато Силвия ме попита от какво ще се нуждая за презентацията си, поисках малко бюро за няколко книги и статив за плаката, който в момента разработвах. Идеята за плаката я зарадва особено много. Оказваше се, че съм единственото момиче в двореца, което имаше някакъв реален опит в света на изкуството.

Прекарах часове в писане на речта ми върху картончета, с помощта на които се надявах да не пропусна нищо по време на предаването, в отбелязване на страници из книгите, от които щях да цитирам, и в репетиции пред огледалото на най-сложните части от изявлението ми. Опитах да не се замислям особено върху действията си; в противен случай цялото ми тяло започваше да се тресе от напрежение.

Помолих Ан да ми ушие рокля с невинно излъчване, което я накара да вирне въпросително вежди.

— Ще си помисли човек, че досега сме ви изпращали навън по дантелено бельо — подхвърли тя шеговито.

Аз се изкисках.

— Не това имах предвид. Знаеш, че обожавам всяка от роклите ви. Просто този път искам да изглеждам… ангелски.

Тя се подсмихна загадъчно.

— Мисля, че ще се справим със задачата.

Сигурно се бяха трудили до припадък, тъй като цял петък не видях Ан, Мери и Луси. Едва час преди началото на бюлетина влетяха в стаята ми с роклята. Беше бяла и ефирна, украсена с дълга ивица синьо-зелен тюл, спускаща се по дясната й страна. Долната й част се разстилаше като облак, а високата талия й придаваше дух на непорочност и грация. Чувствах се прелестна в новата си рокля. Беше ми най-любима от всички модели дотук и се радвах, че я получавах точно в този момент. По всяка вероятност щеше да е последната рокля, която обличах в двореца.

Трудно ми беше да запазя плана си в тайна, но все пак съумях. Полюбопитстваха ли останалите момичета какво подготвям, отвръщах им, че е изненада. Този отговор ми спечели няколко скептични погледа, но не ме беше грижа. Помолих прислужничките да не пипат картичките с речта ми и другите неща по бюрото, да не го чистят дори, и те се подчиниха.

Никой не подозираше нищо.

Най-много исках да споделя с Аспен, но и от това се въздържах. Една част от мен се боеше, че ще опита да ме разубеди и аз ще се подам. Друга пък се страхуваше, че ще се въодушеви прекомерно.

Докато прислужничките се трудеха по външния ми вид, аз се взирах в огледалото, съзнавайки, че съм съвсем сама в това предизвикателство. И така беше най-добре. Не исках никой — нито прислужничките ми, нито другите момичета, нито пък Аспен — да си навлича беди заради моите действия.

Оставаше ми единствено да въдворя ред.

— Ан, Мери, бихте ли ми донесли един чай?

Те се спогледаха.

— И двете заедно ли? — учуди се Мери.

— Да, моля.

Изгледаха ме подозрително, но въпреки това направиха реверанс и излязоха от стаята. Веднага щом затвориха вратата, се обърнах към Луси.

— Ела да седнеш — поканих я и я придърпах до себе си на тапицираната пейка пред огледалото. След това й отправих един простичък въпрос: — Щастлива ли си?

— Госпожице?

— Напоследък ми се струваш леко оклюмала. Питах се дали всичко е наред.

Тя сведе глава.

— Толкова ли е очевидно?

— Само мъничко — отвърнах аз, премятайки ръка през кръста и, за да я притисна към себе си. Тя въздъхна и отпусна глава върху рамото ми. Толкова се радвах, че поне за момент успя да забрави невидимата граница помежду ни.

— Искала ли сте някога нещо, което не можете да имате?

Аз изсумтях.

— Луси, преди да дойда в двореца, бях Петица. Толкова много неща не можех да имам, че дори не си правех труда да ги броя.

Една-единствена сълза се търкулна по бузата й, което ми се стори крайно нетипично за горката Луси.

— Не знам как да постъпя. Попаднах в задънена улица.

Изпънах гръб и я накарах да се обърне с лице към мен.

— Луси, искам да знаеш, че според мен можеш да постигнеш всичко, да бъдеш каквато си пожелаеш. Мисля, че си невероятно момиче.

Тя ми се усмихна вяло.

— Благодаря ви, госпожице.

Знаех, че не разполагаме с много време.

— Чуй сега, искам да ми направиш една услуга. Не бях сигурна дали мога да разчитам на колежките ти, но на теб имам вяра.

Колкото и объркана да изглеждаше, отговорът й беше напълно откровен.

— Готова съм на всичко.

Пресегнах се към едно от чекмеджетата на бюрото и извадих писмото.

— Би ли предала това на страж Леджър?

— Страж Леджър?

— Исках да му благодаря за отзивчивостта, но ми се струваше неуместно да му го поднеса сама. Знаеш как е. — Оправданието ми куцаше, но единствено така можех да обясня на Аспен причините за действията си и да се сбогувам с него. Предполагах, че след тази вечер часовете ми в двореца щяха да са преброени.

— Ще му занеса писмото при първа възможност — прие с готовност тя.

— Благодаря ти. — Сълзите запариха в очите ми, но аз ги отблъснах. Бях уплашена, но имах толкова много основания да изпълня плана си.

Всички заслужавахме нещо по-добро. Семейството ми, Марли и Картър, Аспен и дори прислужничките ми се намираха в безизходица заради кроежите на Грегъри. Щях да се погрижа за тях.

Когато влязох в снимачното студио, държах в ръцете си няколко книги с отбелязани страници и папката с плаката ми. Обстановката беше същата като всеки път досега: троновете на краля, кралицата и Максън се намираха отдясно, до вратата, а скамейките на участничките — отляво. Само че този път по средата на сцената, където обикновено разполагаха подиума за речта на краля или столовете за интервюираните момичета, беше оставено празно място за презентациите ни. Видях бюрото и статива, за които бях помолила, както и бял екран — вероятно за нечии прожекции. Това вече беше впечатляващо. Чудно ми стана кое ли момиче си беше подсигурило такава сложна техника.

Заех последното свободно място, това до Селест, за моя огромна жалост, и оставих папката до себе си, а книгите в скута си. Натали също беше донесла няколко книги, а Елиз четеше и препрочиташе записките си. Крис гледаше към тавана и явно репетираше наум изявлението си. Селест проверяваше грима си.

Силвия също беше дошла, което се случваше, когато трябваше да дообсъдим някой въпрос, а днес направо преливаше от емоции. В това задание бяхме вложили най-много труд и резултатите несъмнено щяха да имат отражение върху нея.

Поех рязко въздух. Бях забравила за Силвия. Но вече беше твърде късно.

— Изглеждате ослепително, дами, разкош! — похвали ни тя. — Всички сте тук, така че е време да изясним някои неща. В началото кралят ще изнесе няколко обявления, а после Гаврил ще представи темата на вечерта: презентациите върху благотворителните ви проекти.

Силвия, вечно уравновесената, калена от дългия живот в двореца желязна дама, не можеше да стои на едно място от вълнение. Буквално подскачаше, докато ни говореше.

— Знам, че сте упражнили добре презентациите си. Ще разполагате с осем минути, а ако някой иска да ви отправи въпрос след това, Гаврил ще ви посредничи. Бъдете нащрек и запазете самообладание на всяка цена. Цялата страна ще ви гледа! Ако забравите нещо, поемете си въздух и продължете напред. Ще се представите отлично. Ще излизате на сцената по ред на местата си, тоест лейди Натали е първа, а лейди Америка — последна. Успех, момичета!

Силвия изтърча нанякъде, вероятно да се увери, че всичко останало е под контрол, а аз опитах да се успокоя. Щях да съм последна. Което навярно беше за добро. Май Натали извади най-лош късмет. Като надникнах към нея, забелязах, че се поти. Сигурно беше същинско мъчение да събере мислите си в подобно състояние. Погледът ми отскочи към Селест и не можах да го отлепя от нея. Тя не знаеше, че ги бях видяла с Максън, и се чудех как така не се беше похвалила на всички. Фактът, че го пазеше в тайна, ме наведе на мисълта, че не се случваше за пръв път.

Което допълнително влошаваше нещата.

— Притеснена ли си? — попитах я, гледайки как чопли ноктите си.

— Не. Цялата тази работа е абсолютна глупост и на никого не му пука. Нямам търпение да свърши. Освен това съм фотомодел — обяви тя, благоволявайки да обърне поглед към мен. — Свикнала съм да бъда пред обектива.

— Наистина си усвоила тънкостите на позьорството — измърморих под носа си.

Почти чувах как зъбчатите колелца в главата й тракат, докато се опитваше да отсее обидата в коментара ми. В крайна сметка просто врътна очи и отмести поглед.

В същия момент кралят и кралицата влязоха в студиото. Двамата си шепнеха и разговорът им изглеждаше важен. След секунда се появи и Максън, който нагласяваше копчетата на ръкавелите си, докато вървеше към мястото, отредено за кралското семейство. Имаше толкова невинен, толкова непорочен вид в официалния си костюм; само дето аз прозирах онова, което стоеше отвъд него.

Очите му отскочиха към мен. Нямах намерение да проявявам слабост, измествайки първа погледа си, затова продължих да го гледам. В следващия момент Максън вдигна ръка и колебливо подръпна ухото си. Аз поклатих бавно глава и с изражението си му показах, че повече нямаше да му пророня и дума, ако зависеше от мен самата.

С началото на презентациите по цялото ми тяло изби студена пот. Предложението на Натали беше кратко. И леко заблудено. Теорията й гласеше, че всички действия на бунтовниците бяха породени от омраза и измамно чувство за справедливост, а за да са в безопасност окръзите на Илеа, властите трябвало да ги изловят до последния останал. След като приключи с изложението си, всички продължихме да я гледаме безмълвно. Нима не знаеше, че действията им отдавна се считаха за незаконни?

Лицето на кралицата излъчваше най-осезаемо разочарование, когато Натали се върна на мястото си.

Елиз предложи стартирането на програма, посредством която членовете на по-горните касти имаха възможност да подхванат приятелска кореспонденция с хора от Нова Азия. По нейно мнение това щеше да способства за заздравяването на взаимоотношенията между страните ни и по-скорошното прекратяване на военните действия. Не знаех доколко беше права, но поне успя да напомни на Максън и на целия народ каква беше причината да се задържи толкова време в съревнованието. Кралицата се поинтересува дали Елиз случайно познаваше свой съотечественик, който би се съгласил на участие в програмата й, а Елиз я увери, че има такива познайници.

Презентацията на Крис беше грандиозна. Целеше обновяването на образователната система, тема, която беше близка до сърцата на кралицата и Максън. Все пак беше дъщеря на професор и несъмнено цял живот бе обмисляла въпроса. Прожектира на белия екран снимки на училището в родния си окръг, изпратени от родителите й. Изтощението по лицето на учителя беше повече от видимо, а една от фотографиите показваше стая, където четири от децата седяха на пода, понеже нямаше достатъчно столове. Кралицата я затрупа с въпроси, а Крис им отговаряше, без да се замисля. Дори беше използвала данни от финансовите доклади, които бяхме разглеждали в час, за да разузнае от кой сектор можеха да се пренасочат средства към проекта и, и изтъкна идеите си за по-нататъшното му спонсориране.

Когато се върна на мястото си, Максън й кимна с усмивка. В отговор на реакцията му Крис се изчерви и сведе поглед към дантелата в скута си. Беше изключително жестоко от негова страна да си играе така с чувствата й, предвид факта, че интимничеше със Селест зад гърба й. Но това вече не ми влизаше в работата. Да прави каквото си иска.

Презентацията на Селест беше интересна, макар и леко манипулативна. Предлагаше въвеждането на минимална работна заплата за някои прослойки от по-ниските касти, която щеше да се определя въз основа на подвижна скала, базирана на правоспособността на работниците. Само дето пропускаше да отбележи факта, че за да се сдобият с нужните дипломи, Петиците, Шестиците и Седмиците трябваше да посещават училище… за което трябваше да си плащат… което пък щеше да облагодетелства главно Тройките, тъй като в тяхната каста се подвизаваха учителите. Но понеже Селест беше Двойка, нямаше никакво понятие как се работи от сутрин до вечер, за да сложиш храна на трапезата. Никой от по-ниските касти нямаше да намери време за сдобиването с подобно удостоверение, тоест ничия заплата нямаше да се увеличи. На първо слушане идеята й звучеше добре, но просто беше неосъществима.

Селест се върна на мястото си и аз станах, разтреперана от глава до пети. За момент ми мина през ума да се направя, че припадам. Но исках начинанието ми да успее. Макар и да не очаквах с нетърпение последствията.

Закрепих плаката си, изобразяващ диаграма на кастовата система, върху статива и подредих книгите по бюрото. Поех си дълбока глътка въздух и взех в ръце картите с речта ми. Бях изненадана от факта, че всъщност не чувствах нужда от тях.

— Добър вечер, Илеа. Днес се изправям пред вас не като момиче от Елита, не като Тройка или Петица, а като гражданка, като една от вас. Погледът ни върху страната, в която живеем, е тясно свързан с кастовата ни принадлежност. Казвам го от личен опит. Съвсем наскоро обаче разбрах колко дълбока е всъщност любовта ми към Илеа. Но независимо от факта, че в дома ми често оставахме без храна и електричество, че толкова години гледам как любими мои хора изпълняват обществената роля, наложена им по рождение, без всякаква надежда за промяна, че всеки ден ставам свидетел на пропастта между мен самата и хората, обозначени с различна цифра, макар и да не сме толкова различни — погледнах към скамейката на момичетата, — намирам място в сърцето си за родолюбие.

Смених картата машинално, знаейки, че е дошло време за пауза преди съществената част.

— Предложението ми е дръзко. Едва ли ще се приеме лесно, но вярвам, че осъществяването му би облагодетелствало цялото ни кралство. — Изпълних гърдите си с въздух. — Мисля, че трябва да премахнем кастовата система.

Из залата се разнесоха изумени възклицания, но аз не им обърнах внимание.

— Съзнавам, че е имало период, в който държавата ни е била съвсем млада, в който номерирането на хората е помагало за скрепяването на една нестабилна система. Но тази държава е останала в миналото. Вече живеем в нещо по-голямо. Практиката бездарните да бъдат повишавани в обществената йерархия, откъдето да тъпчат онеправданите велики умове на нацията ни, и то единствено в името на една остаряла организационна система, е проява на жестокост, възпрепятстваща възхода ни.

След това споменах анкетата, с която аз самата се бях запознала в едно от списанията на Селест, проведена след дискусията ни относно идеята за доброволческа армия, както и факта, че шейсет и пет процента от анкетираните я смятаха за добра. Защо да не се радва нацията ни на този допълнителен шанс за професионално развитие? Освен това цитирах данните от един стар доклад за стандартизираните тестове за интелигентност, полагани в обществените училища. Съвсем видимо изопачената статия сочеше, че едва три процента от Шестиците и Седмиците демонстрирали високи умствени способности; и именно този нищожен процент затвърждавал ниското място на тези касти в йерархията. Изтъкнах, че е редно да се засрамим от факта, че интелигенти хора като тях копаеха канавки, вместо да изпълняват сърдечни операции.

Краят на изпитанието ми беше съвсем близо.

— Да, страната ни си има своите недостатъци, но не можем да отречем, че притежава и сила. Опасявам се обаче, че ако скоро не постигнем някаква промяна, застоят ще опропасти тази сила. А обичта ми към страната ни е твърде голяма, за да го позволя. Надеждата ми е твърде голяма, за да го позволя.

Преглътнах, оставайки доволна, че поне всичко беше приключило.

— Благодаря ви за отделеното време — казах накрая и се пообърнах към кралското семейство.

Положението беше лошо. Лицето на Максън отново приличаше на каменна маска, както по време на публичното наказание на Марли. Кралицата извърна огорчено погледа си. Кралят обаче се блещеше ядосано насреща ми.

Без дори да мигне, съсредоточи целия този гняв върху мен.

— И по какъв начин предлагате да премахнем кастовата система? — предизвика ме той. — Просто ей така да елиминираме кастите?

— О… не знам.

— И смятате, че това няма да доведе до масови безредици? До абсолютна суматоха? Че бунтовниците няма да се възползват от обществения смут?

Това не го бях премислила. Съзнанието ми възприемаше единствено несправедливостта на цялата система.

— Смятам, че и създаването й е довело до значителен смут, който все пак сме успели да преодолеем. В интерес на истината — пресегнах се към купчината книги — разполагам с описанието на въпросната сцена от историята ни.

Разтърсих се из дневника на Грегъри.

— В ефир ли сме още? — изрева той.

— Не, Ваше Величество — отвърна му някой.

Вдигнах поглед и видях, че всички светлинки, обозначаващи, че камерите са включени, бяха угаснали. Явно, без да забележа, кралят беше подал знак да спрат излъчването на бюлетина.

Крал Кларксън скочи на крака.

— Насочете ги към земята.

Всички камери забиха обективи в пода.

Той ми връхлетя и изтръгна дневника от ръцете ми.

— Откъде го взе? — развика ми се.

— Татко, спри! — притича смутено до нас Максън.

— Откъде го е взела? Отговори ми!

Максън реши да си признае.

— От мен. Търсехме информация за Хелоуин. Грегъри беше описал празника в дневниците си и сметнах, че ще й е интересно да научи още за него.

— Идиот такъв — озъби се кралят. — Знаех си, че отдавна трябваше да съм те накарал да ги прочетеш. Нямаш никаква представа за какво става дума. Не знаеш какъв е залогът!

О, не. О, не, не, не.

— Тя напуска двореца още тази вечер — нареди крал Кларксън. — До гуша ми дойде.

Опитах да се смаля, да се отдалеча от краля, колкото можех повече, без да се набивам на очи. Пробвах дори да заглуша дишането си. Обърнах глава към момичетата, незнайно защо съсредоточавайки вниманието си към Селест. Очаквах да я заваря с огромна усмивка на лице, но ми изглеждаше притеснена. Кралят никога не се бе държал така.

— Не можеш да я отпратиш. Това е мое решение и аз казвам, че остава — отвърна невъзмутимо Максън.

— Максън Каликс Шрийв, аз съм кралят на Илеа и казвам…

— Не можеш ли да спреш да си кралят само за пет минути и да ми бъдеш баща за малко? — извика Максън. — Решението е мое. Ти си получил възможността да направиш избора си и аз настоявам да направя своя. Никой няма да напуска двореца без мое разрешение!

Видях как Натали се притиска към Елиз. Като че ли и двете трепереха.

— Амбърли, отнеси това на мястото му — каза кралят, бутвайки дневника в ръцете на съпругата си. Тя просто кимна с глава, без да помръдне. — Максън, трябва да поговорим в кабинета ми.

Погледнах към Максън; може и да си въобразявах, но ми се стори, че в очите му мимолетно проблесна паника.

— Другият вариант — продължи кралят — е да си поговоря с нея. — Махна с ръка в моя посока.

— Не — побърза да възрази Максън, вдигайки ръка в знак на протест. — Не е необходимо. Дами — добави, обръщайки се към нас, — защо не се качите на горния етаж? Днес ще уредим да ви донесат вечеря по стаите. — Той направи кратка пауза. — Америка, май е най-добре да събереш багажа си. За всеки случай.

Кралят се усмихна, което ми се стори доста зловещо на фона на съвсем скорошния му изблик.

— Отлична идея. След теб, синко.

Погледнах към Максън и ми се стори сразен. Обзе ме срам. Максън отвори уста да каже нещо, но в крайна сметка поклати глава и се отдалечи.

Крис чупеше ръце, изпращайки Максън с поглед. Не можех да я виня. Развихрилата се сцена беше стряскаща.

— Кларксън? — обади се тихо кралица Амбърли. — Ами другият въпрос?

— Какъв въпрос? — сопна се той.

— Новината? — напомни му кралицата.

— А, да. — Той се върна към нас. Намирах се достатъчно близко до скамейките, затова реших да седна на мястото си, страхувайки се да не остана отново сама пред него. Крал Кларксън заговори с уравновесен, спокоен глас: — Натали, не искахме да ви го съобщаваме преди бюлетина, но получихме лоша новина.

— Лоша новина? — попита тревожно тя, чоплейки колието си с разтреперани пръсти.

Кралят се доближи до нея.

— Да. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но бунтовниците са отвлекли сестра ви тази сутрин.

— Какво? — пророни тя.

— Открили са тялото й следобед. Искрено съжаляваме. — Поне му правеше чест, че в гласа му звучеше нещо близко до състрадание, макар и да го отдавах повече на кралското му възпитание, отколкото на откровена емоция.

Отправи се забързано към Максън и едва ли не го избута през вратата, а от гърлото на Натали се изтръгна оглушителен писък. Кралицата се спусна към нея и загали косата й, мъчейки се да я утеши. Селест, незапозната със сестринската обич, напусна тихомълком залата, а Елиз я последва с печално изражение. Крис остана и опита да успокои горкото момиче, но като видя, че е безсилна срещу скръбта и, също излезе. Кралицата увери Натали, че за всеки случай родителите й щяха да бъдат под постоянна охрана и че ако имаше желание, можеше да отпътува за погребението, държейки я в обятията си през цялото време.

Вечерта се беше помрачила така ненадейно, че шокът не ми позволяваше да помръдна от седалката си.

Когато нечия ръка изникна пред лицето ми, толкова се стреснах, че отдръпнах глава назад.

— Нищо няма да ти направя — каза Гаврил. — Просто искам да ти помогна да станеш. — Значката върху ревера му заблещука, отразявайки светлината от прожекторите.

Сложих ръка в неговата, изненадана да усетя краката си толкова нестабилни.

— Сигурно много те обича — каза Гаврил, когато успях да се задържа изправена.

Не смеех да го погледна в очите.

— Защо го казваш?

Гаврил въздъхна.

— Познавам Максън от дете. Никога досега не се е опълчвал на баща си така.

После се отдалечи, навярно за да предупреди операторския екип да не издава и дума за случилото се тази вечер.

Отидох при Натали. Не я познавах особено добре, но бях сигурна, че обичаше сестра си така, както и аз моята, затова не можех да си представя що за болка изпитваше в онзи момент.

— Натали, моите съболезнования — прошепнах. Тя кимна. Само толкова смогна да направи.

Кралицата вдигна състрадателен поглед към мен, а по лицето й се четеше неописуема тъга.

— И… моите извинения към вас. Не исках да… просто…

— Знам, скъпа.

Като се имаше предвид състоянието на Натали, щеше да е проява на егоизъм да очаквам по-съществено сбогуване, затова просто направих последен нисък реверанс пред кралицата и напуснах залата с бавни крачки, потъвайки в бедствието, което бях предизвикала.

Загрузка...