Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)

1. Изненади в Америго Сити

Влакът се движеше с темпото на волска каруца. Той трябваше да прекоси южните предпланини на Скалистия масив, сетне пустинните райони западно от Америго Сити и едва тогава, навлизайки в поречието на Рио Анчо, да се насочи към крайбрежието. Беше полупразен, пътниците, предимно индиоси, закусваха, обядваха и вечеряха върху прострените на коленете везани кърпи и дремеха на скамейките, положили под главите си сгънати пончоси. Аз не изпусках куфарчето от очи.

Не забелязах никакъв постоянен спътник в купето, макар че не бе изключено Агвила да е пратил пак придружител ангел-хранител.

„Моите хора ще поддържат контакт с вас. Навсякъде“ — бе казал той. Защо не и тук, във влака?

Прозорците не отваряхме; през час във вагоните пускаха миниатюрни порции кислород, колкото да не се задушим. С наближаването на Америго Сити с неговите промишлени и минни области, с гигантските струпвания на химически и металургични заводи, Стайфли ставаше по-смазващ и все по-често в гарите, покрай които минавахме, се мяркаха зурлестите маски и кърпите, напоени със сода бикарбонат.

Не бях чел вестници от дванайсет дни, ето защо накупих цялата преса, която можех да намеря във влака, настаних се удобно до прозореца и се заех да я прегледам. Най-напред, разбира се, „Утринна заря“.

Нищо особено нямаше в него. Енерганът беше почти забравен, аз също. Сега в литературното приложение се печаташе сензационната повест за покоряването на планетата Омега 001 с умопомрачителните подвизи на космонавта капитан Бим… Останалите големи издания също се занимаваха с всичко друго, освен с главните проблеми на времето. Мак Харис добре се беше погрижил да потули дори далечното ехо от аферата „Енерган“.

Последно разгърнах вестничето „За чиста планета“, органа на Федерацията на Борците за чиста планета. Обикновено по четирите му скромни странички нямаше шумни скандални истории или клюки за интимния живот на телевизионните звезди, нямаше и реклами за Вита Синтетика. Той поместваше дописки от провинциални кореспонденти за поредното протестно събрание на местния клуб на Борците, статии на учени, които за хиляден път доказваха колко е опасен вирусът Стайфлит, апели на професор Луис Моралес към правителството да се занимае с новия законопроект за обогатяване на въздуха с кислород в заводите — с една дума той бе по-скоро скучен бюлетин на Федерацията, който малцина четяха и който се издържаше с помощта на касички, поднасяни по улиците от баби, старци и ученички…

С далечния спомен за разговора ми с професор Моралес в съзнанието си, аз разсеяно хвърлих поглед върху първата страница на вестника. И се стъписах.

Видях себе си. На централно място. На три колони.

Наистина по-млад, без брада — една снимка от времето на репортажите ми от Огнена Земя. А над нея, на седем колони, от единия до другия край, с огромни букви — заглавие:

Не вярвайки на очите си, трескаво зачетох текста:

Под дописката следваха още десетина реда, напечатани с тлъсти букви:

Прочетох това още веднъж, после още веднъж. И отново си спомних думите, които Агвила бе изрекъл там, в центъра на мъртвия Кампо Верде: „Вие ще бъдете подкрепен от много фактори“. Подкрепата започваше много енергично, бурно дори. А Командора? Няма ли да предотврати той посрещането ми, било като го забрани, било като чисто и просто ме прибере в Конквиста, преди още да се появя в Америго Сити? Разгледах снимката във вестника, погледнах отражението на лицето си в прозореца. Прилика нямаше. От мръсното стъкло, зад което плътно бягаше Стайфли, се мръщеше една брадата физиономия с черна чорлава коса, тъмни очила и синя риза на квадрати с отворена яка, физиономия, която нямаше нищо общо със загладения елегантен джентълмен от вестника. А в джоба ми беше личната карта на името на Мартино Дикинсън, търговец на антикварни стоки… Особена опасност от арест нямаше, освен ако оня чипонос янки Дъг Касиди не бе човек на Командора. Той бе един от малцината, които знаеха, че Мартино Дикинсън и Теодоро Искров е едно и също лице.

До Америго сити нямаше никакви проверки и нищо тревожно не се случи нито във влака, нито по гаричките, край които едва се влачехме. Аз се поуспокоих и отново потънах в размишления за настоящето и бъдещето на моята сложна мисия.

По същество това, което носех, бе един ултиматум, какъвто историята не познаваше. Изискваше се ни повече ни по-малко едно самоунищожение на цяла икономическа империя, придружено от морално затриване и накрая от физическо премахване на главатаря на тази империя, който разполагаше с гигантско политическо влияние. В ултиматума имаше много пресметнат риск и рицарска дързост, но още повече романтичен блясък, извиращ право от накалената емоционална атмосфера на първата половина на деветнайсетия век, епохата на Юго, Лермонтов, Шели и Байрон. По външност и по дух Агвила — Белия Орел — напълно отговаряше на морала и етиката на онези далечни години. В последна сметка неговият ултиматум беше много повече плод на страсти, отколкото резултат на зрял анализ на реалната обстановка и неизбежно носеше в себе си ограничеността, която съпровожда всички породени от страсти дела, колкото и благородни да са техните цели. Не вярвах, че Алехандро би се подписал доброволно под него, макар и да бе съгласен с разплатата, която Мак Харис заслужаваше сто пъти. И ако той, а не Агвила, бе вождът, сигурно би постъпил иначе. Страстите неизбежно предизвикват насрещни страсти, те разгарят реакции, чиито последици никой не би могъл да предвиди. Как щеше да отвърне Мак Харис на искането да се самопогуби? Нямаше ли всемогъщият инстинкт за самосъхранение да го тласне към противодействия, които биха довели до сътресения, далеч по-унищожителни за цялата страна от ония, които биха причинили ударите на Агвила? И в края на краищата, каква ще бъде моята роля в тази невъобразимо заплетена и хаотична игра на материални интереси, класови противоречия, расови конфликти, лични сблъсъци, нагорещени страсти, омраза и ненавист и полети и падения на човешкия дух?

Влакът навлезе в огромното гарово хале на Америго Сити. Погледнах през прозореца — всичко бе най-нормално. По пероните сновяха пътници с газови маски, колички разнасяха багажи, бюфетчици продаваха минерална вода „Ел Волкан“.

Надянах маската, взех куфарчето си и излязох. Отправих се към изхода. Все още нищо. Пред мен се отвори автоматичната врата. Пристъпих навън.

И се вкамених.

Отпред целият гаров площад с цилиндричните будки за афиши в центъра бе претъпкан от хора. Почти всички бяха с маски, тук-таме някои притискаха кърпи към носа. И мълчаха, обърнати към мен. Последните редици се губеха в Стайфли. Далеч назад стърчеше оранжевата кула на градския индикатор.

Покрай мен се изнизваха други пътници, които бързаха да се измъкнат от непредвидени неприятности, каквито тази неизвестна тълпа неизбежно вещаеше. А аз стоях, убеден, че всички гледат само мен и че ме познават.

И не мърдах.

После от предната редица се откъсна един висок слаб мъж с чело, което заемаше половината глава, и с бяла коса, която падаше над раменете: професор Луис Моралес. Беше без маска и без предпазна кърпа. Приближи се до мен, бавно ме измери от глава до пети, сетне се обърна към тълпата и извика:

— Човекът със синята риза на квадрати, сини джинси и маска „Нефертити“! Това е той!

Над множеството се надигна приветствен рев. Нагоре към Стайфли полетяха кърпи, шапки и дори няколко маски. Аз стоях и недоумявах, и не знаех какво да предприема. Накрая направих точно онова, което не следваше да правя: свалих маската си и погледнах марката: бе наистина „Нефертити“, ултрамодерната и „най-красива“ маска на Агвила. Нов рев посрещна този мой жест. А професор Моралес отметна назад бялата си грива, стисна ръката ми и с онова наивно благородство, което го сродяваше с доктор Швайцер, силно произнесе:

— Добре дошъл сеньор Искров! Ние ви приветствуваме като пратеник на доброто, като носител на една надежда за обновяването на планетата Земя, като спасител на тия хиляди хора тук и на другите милиони, които в този момент ви гледат!

Едва сега забелязах телевизионните камери, които предаваха цялата тази нелепа церемония. Зад тях стоеше Джони Салуд. Той срещна погледа ми, замаха с ръце:

— Салуд, Теди! Поздравления!

Вече нищо не разбирах. Нищо! Какво ли се бе случило, докато съм пътувал от Кампо Верде насам?

А хората чакаха. Чакаха да кажа нещо в отговор на приветствието на професор Моралес.

Тогава, без дори да усещам как смърдящият Стайфли прониква в дробовете ми, запелтечих:

— Аз… наистина съм трогнат… Не очаквах… Благодаря ви… Аз действително нося важни предложения, които… надявам се, ще допринесат за очистването на планетата… за установяване на социален мир… за дружба между народите… Мисля, че над родината ни изгрява една нова звезда, звездата на надеждата…

Изведнъж осъзнах, че бръщолевя безсмислени клишета от рода на ония, които се произнасят на шумни митинги и които никой не слуша, и млъкнах. В този момент пред мен застана един добре облечен мъж. Свали маската си: бе Лино Батали, главният редактор на „Утринна заря“. Също стисна ръката ми и каза:

— Теди, в редакцията те чакат за пресконференция. Ела. Не е здравословно да стоиш навън без маска. Днес индикаторът сочи 86!

И ме поведе към една кола, която чакаше пред страничния вход на гарата. Оставих се да бъда воден — какво друго можех да сторя?

При такава загриженост за моето здраве!…

Влязох в колата.

Там беше Мак Харис.

2. Пресконференция с логичен край

Председателят на „Албатрос“ ми подаде лявата си, жива ръка, онази, която бе пробола сърцето на Ева. Но аз я поех. Какво друго можех да сторя? При това любезно обкръжение?

— Искров, поздравявам ви с успешно завършената мисия.

Той изрече това с особен, безжизнен глас, в който липсваха ония тъй характерни за него остри, господарски, не търпящи възражение нотки. Изненадано го погледнах и лицето. То също не бе онова раздвоено лице на човек и робот. Сега дори живата чест бе сякаш мъртва. Единственото му око бе мътно, неподвижно, полузакрито от клепача, сякаш то също бе стъклено.

— Имам важни новини за вас, мистър Мак Харис — казах. — Много важни.

— Зная — отвърна той все тъй бездушно. — Ще ги съобщите на журналистите. Нека целият веспучиански народ узнае за тях. Нека в този тежък за мен момент моите сънародници разберат какъв човек стои начело на родната икономика и как той е готов да се жертвува за тяхното добруване.

„Тежък момент“, „жертва“, „добруване“ — това бяха все нови, нечувани от устата на Мак Харис изрази. Лицемерие ли бе това, или откровеност, породена от не знам какви подбуди? И откъде е узнал той за ултиматума на Агвила?

Погледът ми попадна на купчината вестници върху седалката до Лино Батали. Взех ги. Мак Харис не ми попречи. Всички до един бяха пресни и всички до един на първите си страници в седем колонни заглавия съобщаваха една и съща новина:

И всички до един препечатваха друга, получена късно тази сутрин от вестник „За чиста планета“, дописка, която гласеше:

„Ще бъдете подкрепен от много фактори“… Тия вестници бяха ли част от тях? Или само нов ход на стария жрец? Доминго Маяпан бе ловък психолог, той умееше да разполага фигурите върху шахматната дъска в такъв порядък, че да обърка и най-опитния играч и накрая да го деморализира и матира. А аз нямах сили да спра играта, нямах и желание даже да замахна с ръка и очистя дъската от фигурите.

Защото не бях вече само фигура върху дъската. Сега бях съюзник на ония от Ел Темпло, приятел, който доброволно им помагаше, изпълнявайки съзнателно своята опасна роля. И не можеше да бъде иначе, тъй като този, който седеше до мен в колата, не бе жертва. Той бе убиец, който с обсидиановия нож на древните палачи бе разпрал гърдите на онази жена, чието същество излъчваше любов. И ако моите деца, моите деца не бяха там, ако жена ми бе на сигурно място, ако, ако, ако…

— Значи, всичко мина без затруднения? — попита Мак Харис.

— Да — казах. — Без всякакви затруднения.

— И приеха напълно моите условия?

— Да — казах. — Напълно.

— Кой не би ги приел? — констатира той с крива усмивка.

— Да — казах. — Вие бяхте напълно прав — кой не би ги приел?

— Мога ли да видя? — Той протегна към мен живата си ръка.

— Разбира се — казах и извадих от джоба си белия плик. — Заповядайте!

Тъй бе заръчал Агвила — да предам белия плик на Мак Харис още при пристигането си, това ще ме облекчи. Той го отвори без да бърза. Бяха няколко напечатани на машина листове, озаглавени „Договор“ и осеяни с параграфи и клаузи. И докато колата правеше ненужни кръгове около редакцията на „Утринна заря“, той внимателно прочете всичко.

Аз мълчах, мислейки за моите деца, които бяха там, под Снежния връх.

Мак Харис прехвърли последната страница, сгъна листовете, пъхна ги в плика и с жест на доволен и въпреки това тъжен победител, ги прибра във вътрешния си джоб.

— О кей — каза той. — Макар че има някой детайли, по които ще поспорим. — И като се обърна към шофьора, нареди: — Към редакцията.

Спирачките скръцнаха — спирахме пред „Утринна заря“. На стълбището ни посрещна глутница репортьори с фотоапарати и микрофони. Но Лино Батали си проби път сред тях и ме поведе напред към заседателната зала на редакцията.

Тя бе задръстена едва ли не до первазите на прозорците, върху които бяха стъпили кинооператорите. Познах много колеги, чуждестранни кореспонденти, представители на информационни агенции. Някъде назад зърнах дебеличката червендалеста фигура на милия приятел Панчо от Сентръл Брейн, който ми се хилеше и приветствено мърдаше показалец. Джони Салуд също бе вече тук, настанил трите си камери право срещу продълговатата маса, зад която заехме места Мак Харис, Лино Батали и аз.

Малко преди да почнем влезе професор Моралес, който по липса на места остана прав до стената. И тук се случи нещо, което никога по-рано не можех и да си представя дори: Мак Харис веднага вдигна един стол иззад масата, подаде го напред и с ръка покани Моралес да седне… Да, наистина, какво ли се бе случило в мое отсъствие, та едноокият свиреп звяр бе добил маниерите на смирено агне?

Пресконференцията откри Лино Батали. Той ме представи с ласкави думи, обрисува моите заслуги за развитието на родната журналистика, спря се на повестта ми, която поради „непредвидени обстоятелства не можа да бъде завършена досега, но надяваме се в близки дни, когато всичко се изясни, тя да получи логичния си край, който всички очакваме с такова нетърпение“. Накрая обясни, че аз съм бил пратен от мистър Едуардо Мак Харис при ръководителите на „Енерган компани“ с мисия да водя преговори за премахване на различията между „Енерган компани“ и „Албатрос“, различия, които биха могли да прераснат в унищожителна за страната катастрофа, и че след като съм изпълнил успешно задачата си, аз съм се върнал с проектодоговор, който съдържа спасителни за веспучианския народ клаузи… Мистър Мак Харис е пожелал тия клаузи да бъдат оповестени високо пред цялата нация, за да се увери тя в неговата безкористност и патриотизъм. „Имате думата, драги колега Искров. Щастливи сме да чуем разказа за вашите навярно не леки, но благородни усилия“.

Изправих се. Беше настъпил моментът на моя заключителен монолог онзи, който рано или късно трябваше да произнеса пред цялата публика, така като бе пожелал Агвила там, при Кампо Верде… „Ще получите всички необходими за тази цел възможности“ — бе казал той. Възможност като тази тук нямаше да имам никога вече…

Но аз не бях неопитен журналист и знаех, че един монолог, колкото и да е интересен, може да бъде прекъснат освиркан, осмян или направо задушен. Ето защо силно се провикнах:

— Драги колеги, през време на моето пътешествие аз преживях много събития, срещнах се с различни хора, премислих едва ли не целия си досегашен съзнателен живот и осмелявам се да кажа, сега аз не съм вече онзи Теодоро Искров, когото познавате от бойните терени и хотелски барове… Ала какъвто и да съм станал, аз съм смъртно уморен. От вчера до преди малко пътувах в един наистина убийствен влак и, повярвайте ми, не съм в състояние да свържа в логичен разказ всичките си преживявания и впечатления. Ето защо, моля улеснете ме, задайте въпроси.

Оживление. Блеснаха светкавици, телевизионните лампи светнаха право срещу лицето ми, забръмчаха кинокамерите. За няколко мигновения те ме върнаха към онази нощ в библиотеката на Ел Темпло, където бръмчеше друг един киноапарат и прожектираше изображението на една жена с разперени пред бялата палатка ръце…

Въпросите заваляха, бързи, припрени, един през друг, и аз отговарях също тъй бързо, решително, без да се замислям, че до мен седи човекът с обсидиановия нож, че децата ми са там и че от един неточен отговор зависи техният живот. Чувствувах се в стихията си.

Въпрос: — Колко време трая вашата мисия?

Отговор: — Четиринадесет дни.

— Къде сте били през това време?

— Девет дни из района Теоктан, четири дни в седалището на „Енерган компани“, един ден на път.

— Какво сте правили в Теоктан?

— Разхождах се.

— Приятно занимание. С каква цел?

— Запознаване с живота на местните индиоси.

— Само това?

— Това бе напълно достатъчно.

— С оглед на какво?

— С оглед на онова, което ме очакваше в седалището на „Енерган компани“.

— Къде се намира това седалище?

— Не зная.

— Как тъй — не знаете? Нали бяхте там?

— Бях, разбира се. Но на влизане и излизане оттам бях приспан.

Смях.

Въпрос, не без ирония:

— Като в шпионските романи?

— Нещо такова.

— Хипнотично?

— С най-обикновена наркоза.

Пак смях.

Въпрос:

— Какво представлява седалището на „Енерган компани“?

— То е бивша резиденция на Втората империя на толтеките.

Дълга тишина, изпълнена с недоумение. После глас:

— Нима има такава?

— Аз живях там. Едно изумително произведение на древната архитектура и изкуство. За съжаление вече се руши.

— А злато? Злато има ли там?

— Злато няма. Нито бисери и диаманти. Има скулптури, има фрески, има храмове и дворци.

— Как тъй всичко това не е открито досега от археолозите?

— Много още древни останки се крият под земите ни, за които нямаме и най-малкото понятие. Спомнете си, че неотдавна в платото на Скалистия масив бе изровен цял град, а само преди две години сред джунглите бе открито живо племе от човекоядци… Ел Темпло се намира далеч в саваната и дълбоко под планините.

— Ел Темпло?

— Така наричат резиденцията нейните обитатели.

— Там ли произвеждат енергана?

— Там.

— Завод ли има в него?

— Да.

— Голям?

— От гледна точка на съвременните понятия за електронна автоматизация — достатъчно голям.

— Колко човека работят в него?

— Един.

Смях.

— Кой е този самотен представител на работническата класа?

— Доктор Доминго Маяпан, химик, бивш ръководител на експерименталния отдел при лабораторията на „Албатрос“, същият онзи стар жрец от моята повест, който продаваше енерган на Двайсет и втора улици.

— И колко енерган произвежда той там?

— Достатъчно да залее не само нашата страна, но и целия свят.

Отново дълга тишина. Чувах само притаеното дихание на хората.

После пак въпрос:

— Колега Искров, не преувеличавате ли малко?

— Спомнете си онзи неделен ден, когато за първи път зърнестото вещество се появи на пазара. Това бе само едно леко предупреждение.

— И нима този Доминго Маяпан е произвел сам всички тия милиони тонове енерган? Трябва наистина да е велик жрец, за да стори това сам-самичък, далеч от нашата индустриална цивилизация…

— Помагат му двамата му сина и още няколко съратници и приятели, които се грижат за редовния транспорт на суровината. Повечето от тия хора са описани в повестта ми, в главата за кея Кенеди.

— Какви всъщност са тия синове?

— Единият е химик като баща си. Много голям учен. Заедно с това е и опитен кинооператор.

— Интересен хибрид. Какво е създал досега като химик?

— Формулата на енергана.

— А като оператор?

В отговор на този въпрос преспокойно отворих куфарчето си и извадих кръглата алуминиева кутия.

— Това тук е един от неговите филми. Крайно интересен. За Ел Темпло… Джони Салуд, за тебе е! Подарък от Белия Орел. Дръж! — И метнах кутията към него. В същия миг долових едно недоволно свиване на веждите на Мак Харис. Но беше късно: Джони хвана кутията и веднага я прибра в чантата си.

— О кей, Теди! Още тази вечер ще го излъча. За хонорара няма да се караме. И ще вземем акъла на тикварите! При случай предай моя салуд и благодарност на твоя подземен кинооператор… А какъв е другият син? Може би кинорежисьор?

— Не позна, Джони. По-малкият син е археолог и криптолог. Единствен той е успял да разчете йероглифите в Ел Темпло. И благодарение на тях е научил за Ясимиенто на суровината на енергана.

Въпрос от един английски журналист:

— Какво значи Ясимиенто?

— Местонахождение.

— Какво се казва в тия йероглифи?

— Това е нещо като поема с указания за Ясимиенто.

— Издекламирай ни я! — извика Джони Салуд.

— Съжалявам, но не я зная. Скриха съдържанието й от мен.

— Обзалагам се, че Ясимиенто се е оказала една глинена урна, оставена от марсианците преди сто хиляди години при последното им кацане на земята с летящи чинии!

Смях. Джони беше неуморим шегаджия. Със страшна интуиция.

— За урната позна, Джони! Но тя не е оставена от марсианци, а от толтеките.

— Охо, и те ли са фабрикували бензин от енергана?

— Само празнични фойерверки.

— И единствено в този Ясимиенто ли извира суровината на енергана?

— Според доктор Маяпан разновидности от нея имало навсякъде по света и в момента той и неговият син Белия Орел… — Прекъсна ме подигравателно подсвиркване, но аз продължих: — … двамата работят върху технологията за използуването на тези суровини като основа на всевъзможни горива и масла…

— Но това би сложило край на енергийната криза в света?

— И дори би премахнало глада в света — добавих самоуверено. — Защото енерганът може да послужи като изходен материал за изработването на синтетични белтъчини.

— Невероятно! — обади се глас.

Взе думата Лино Батали със своя назидателен тон:

— Както виждате, колеги, мистър Мак Харис правилно е отчел значението на енергана за националната икономика и съвсем навреме се е обърнал към доктор Маяпан със своите предложения за сътрудничество.

— Господин председателю, не ни прекъсвайте! — провикна се някой от дъното на залата. — Нека най-напред Теди Искров ни обясни защо доктор Маяпан и неговите хора, които могат да се окажат благодетели на човечеството, се крият вдън земя?

Обясних:

— Те имат твърде сериозни основания да се крият. Доктор Маяпан има мощни врагове… Но, както сами установявате от моя разказ, а и както ще видите от филма, който донесох, те не са вече толкова предпазливи…

— А няма ли опасност — прекъсна ме някой, — този прословут енерган, или поне неговата формула, да попадне в ръцете на враговете на нацията? Например — при фанатиците от Острова?

— Мисля, че проектоспоразумението, което донесох, предвижда всевъзможни мерки за осуетяването на тази опасност.

Един възрастен мъж вдигна ръка. Познах редактора на синдикалния вестник „Петролоработник“.

— Колега Искров, не съществува ли друга по-непосредствена опасност, а именно врагове на енергана, а тях ги има както в чужбина, така и у нас, да спомена само империалистите от „Рур Атом“, да открият Ел Темпло и да го унищожат? Това едва ли е невъзможно за една добре екипирана военна експедиция от опитни наемници, доказали своите способности на Огнена земя?

— Не вярвам — казах. — Ел Темпло се отбранява с помощта на най-съвършени електронни съоръжения. Птиче дори не може да прехвръкне над Ел Темпло, без да бъде забелязано и свалено.

— Там няма да пратят птичета, а ракети с ядрени бомби.

— Искам да ви напомня, че това няма да е нужно вече, тъй като най-късно до една седмица хората от Ел Темпло ще излязат на бял свят и ще разкажат всичко за себе си без посредничеството на журналисти като мен.

Този отговор предизвика ръкопляскания. В глъчта се извиси гласът на професор Моралес:

— Сеньор Искров, още когато енерганът се появи в Америго Сити, ние, Борците за чиста планета поискахме от Двайсет и втора улица да закупим патента му в името на доброто на нашата планета. Дадохме и съответна цена. Същото предложение направихме и чрез вас: да заминете при доктор Маяпан. Мога ли да зная какъв е отговорът?

Спомних си вечерята в трапезарията на Ел Темпло, споровете около символичния долар, отказа на Агвила да го приеме… Бръкнах в джоба, извадих монетата, наведох се над масата, подадох я на Моралес:

— Професор Моралес, съжалявам, че трябва да ви разочаровам. Двайсет и втора улица не е съгласна, поне засега, да ви преотстъпи патента на енергана, дори срещу този долар, който за тях е по-скъпоценен от всички съкровища на света. Тъй ми заръчаха да ви предам.

— Но защо, защо? — провикна се той с нескрита горчивина.

— Защото енерганът им е необходим за други цели.

— Какви други по-висши цели може да има от целта да се спаси планетата от властта на Стайфли?

Тук неочаквано се обади Мак Харис. До този момент той като че не слушаше оживената дискусия, унесен някъде другаде, с очи, вперени в неподвижната му черна метална ръка.

— Професор Моралес — каза той, — от властта на Стайфли ще изтръгне планетата само „Албатрос“… — Говореше някак си задавено, дори, бих казал, скръбно. — Единствен аз в „Албатрос“ разполагам с условията и средствата за осъществяването на това велико дело. И тъкмо това е причината, която ме накара да се обърна със своята щедра оферта към „Енерган компани“…

Всички погледи бяха отправени към него — озадачени, недоумяващи, сякаш този смирен човек не бе съшият онзи свиреп вълк, който разкъсваше, без да му мигне окото, работници, финансови акули и цели икономически империи.

— Господин Искров — подхвана той, — обяснете, моля, в какво точно се състои офертата ми до „Енерган компани“. Тук място за секрети няма и не може да има.

Очаквах този въпрос. Рано или късно той трябваше да бъде зададен и рано или късно трябваше да отговоря, макар че отбелязваше началото на края… Моя край, на жена ми, на децата ми… Но спиране вече нямаше, не можеше да има. Монологът следваше да бъде изречен до неговия трагичен финал.

И аз отговорих:

— По същество мистър Мак Харис предложи на Двайсет и втора улица двайсет милиарда долара за патента на енергана, както и съдружие с „Енерган компани“, съпроводено с готовност за преустройство на научната и промишлената база на „Албатрос“ с оглед на масовото производство на зърнестото вещество.

Плътна тишина, подчертана още повече от лекия съсък на прожекторите. Изтече минута, изтече още една — очевидно недостатъчно време за смилане на твърдия залък, който бях предложил на аудиторията. Накрая се обади професор Моралес със смес от бездънно презрение и нескрита печал:

— И какво? Двайсет и втора улица се съгласи на тия условия?… Боже мой, и те ли се оказаха безскрупулни и ненаситни гешефтари?

Не отвърнах веднага. Знаех — изрека ли истината, ще настъпи развръзката. Към мен изчаквателно вдигна стъкления си поглед Мак Харис. Тишината шумеше в ушите ми. После изведнъж пак забръмчаха камерите и аз пак се върнах в Ел Темпло, в библиотеката, пред екрана, и този до мен забиваше обсидиановия нож в гърдите на жената…

— Не — прошепнах аз, но кратката дума прозвуча като изстрел.

Мак Харис присви вежди. Над залата премина шумолене. Чуха се учудени възгласи, леко хихикане, скърцане на столове.

— Как тъй — не? — попита Лино Батали. — Нали преди малко сам вие заявихте!…

Тук вече самообладанието ме напусна и както осъденият на смърт революционер бърза да хвърли последните си лозунги в лицето на палачите преди да се е стегнала примката около шията му, така и аз се втурнах в кратки, недоизказани изречения, които свидетелствуваха за обземащите ме все повече обърканост и паника.

— Колеги! — извиках. — Колеги! Доктор Маяпан и неговите синове отхвърлиха категорично тъй наречената оферта на мистър Мак Харис и отговориха със свое контрапредложение, и то е тук. — Извадих от джоба си синия плик и го метнах към редактора на „Петролоработник“. Той го грабна, пъхна го под ризата си и благоразумно си проби път към един от изходите на залата. Аз продължих да викам: — Контрапредложението на Двайсет и втора улица се състои в следното… — Поех дъх и хвърлих: — В едноседмичен срок, да, в едноседмичен срок, считано от днес, Мак Харис да прехвърли цялата, повтарям, цялата собственост на „Албатрос“, тоест целия си актив, върху „Енерган компани“…

Млъкнах. Трябваше да си поема дъх. Сърцето ми биеше до задушаване. Сега палачът ще спусне примката…

— Що? — тихо и едва ли не само за себе си изрече Мак Харис и издърпа от джоба си белия плик.

Бързо подхванах, усещайки вече примката на врата:

— Тази собственост ще бъде използувана от Двайсет и втора улица за поправяне щетите, които Мак Харис е причинил през последните двайсет и две години на индианските племена от районите Теоктан и Кампо Верде…

Мак Харис рязко се изправи:

— Не! — извика той. — Не!

Продължих все по-стремително, задъхано, отчаяно дори, гонен вече от клупа на смъртта:

— А самият Мак Харис да се предаде доброволно на Върховния съд, за да бъде съден за предумишлено унищожаване на стотици хора, включително премазването с булдозер на индианския вожд Великия Бял Орел и убийството на една млада майка, извършено чрез изтръгване на сърцето й с помощта на обсидианов нож и гола ръка…

— Това е лъжа! Лъжа! — закрещя пискливо Мак Харис. Лицето му, страшното, изгорялото лице, доби изражението на бито куче, тялото му се затресе: — Нагла лъжа! Аз никого не съм убивал!… Никаква жена!… Никакво сърце!…

Залата зашумя, хората наскачаха от местата си, камерите се насочиха към Мак Харис, който все повече и повече изпадаше в истерична криза. Виковете му преминаха в сълзливо хриптене:

— Аз… аз… се обърнах към доктор Маяпан… заради сина си… Заклевам ви се… Той е болен… стайфлит… умира… — И се наведе над масата и беззвучно заплака и задращи покривката с пръстите на алуминиевата си десница. — Умира… умира…

Откъм последния ред долетя високият глас на Панчо:

— Но моля ви се, за бога, обяснете най-после кой всъщност е този доктор Маяпан, тия тайнствени синове, Кампо Верде, Бели Орли?

Докато Мак Харис задавено скимтеше над масата, а Лино Батали се опитваше да го успокои, аз произнесох силно, ясно и отчетливо:

— Доктор Доминго Маяпан е син на смазания под булдозера бивш индиански вожд Великия Бял Орел и съпруг на убитата жена. А Кампо Верде, колеги, е образът на унищожената планета Земя и се намира на седемстотин и петдесет километра от Америго Сити…

Това бяха последните ми думи. Вратите към залата с трясък се отвориха. Показаха се полицаи.

Зад тях беше Командора.

Монологът ми свърши.

3. Новите фактори

От бездните на болката и мрака ме изтръгна острото металическо изскърцване на резето. Опитах се да погледна. Тежката врата се отвори, влезе надзирателят Нани с канчето и парчето синтхляб. Побутна ме с крак, изръмжа:

— Хайде, яж!

Поизправих се, облегнах се на каменния зид. Цялото ми тяло бе рана, обсипана със сол. Ушите ми кървяха, зъбите ми се клатеха, мозъкът ми още гореше от тока, който само преди няколко часа го пронизваше и ме караше да вия като диво животно. Нани остави канчето върху рогозката.

— Яж! — каза пак той. — Трябва да имаш сили.

Сили? За какво? За да продължавам да понасям ужаса на Конквиста, това безкрайно страдание, което не спираше вече цели пет дни?

Не е ли по-разумно да умра от глад, или да ме хвърлят в ямата с кобрите? И да свърша?

Но Командора не искаше да свърша. Той искаше да се храня, да съм жив, да понасям чудовищната болка до ръба на смъртта, за да говоря, да говоря и да кажа всичко, и главно, къде се намира Ел Темпло.

Пет денонощия той ме държеше при себе си в параклиса пред олтара, пет денонощия той упражняваше върху мен своето майсторство на префинен инквизитор. Аз говорех, говорех и разказвах всичко, което знаех — за пуеблосите в Теоктан, за руините под земята, за лабораторията в храма, за доктор Доминго Маяпан, за Белия Орел, за Алехандро Маяпан, за Педро Коломбо и за тоновете енерган в пещерите… Аз говорех и говорех… Но всичко това беше без особено значение за него. Той искаше да знае другото: местонахождението на Ел Темпло и Ясимиенто на суровината на енергана, а аз не ги знаех и проклинах Агвила, загдето не беше ми ги разкрил. И в същото време ликувах, че не ги зная, защото бях съюзник на Белия Орел, бях негов приятел… И с ожесточение си мислех, че дори да ги знаех, щях да мълча… Защото, дявол да го вземе, това бе истина, аз премълчах и цялата Бяла стена, премълчах Ел Гранде от хотел „Ел Волкан“ — келнера, който не можеше да си закопчава смокинга пред гърдите, премълчах дори и трите коня с чувалите и от това бях безумно горд…

Отвъд дебелите зидове, кой ли път днес, долетяха задавени отгласи от мощен рев. Струваше ми се, че не спират, че кънтят ден и нощ и понякога само изстрелите ги заглушаваха. За да се надигат отново, по-мощни и по-гневни.

Нани се ослуша:

— Хей, не млъкват тия хора… — избоботи той под мустаците си.

Нани бе индио, от ония, които по липса на друга работа, служеха вярно на Конквиста.

— Какво е това?

— Хм… не знаеш ли? — отвърна той учуден. — Че как тъй? — Той надникна в коридора пред килията, върна се, затвори внимателно портата зад себе си и като се наведе към мен прошепна: — Заради тебе. Искат освобождаването ти.

— Кои са те?

— Всякакви… Отначало бяха ония откачени Борци за чиста планета, после подире им се юрнаха работниците от петролите… вчера докерите от кея Кенеди. Днес пък и лекарите от болниците за стайфлит… и даже търговците от Вита-Синтетика.

— А кой стреля? — зададох излишния въпрос.

— Нашите, кой иначе. И войската. Има убити. Синдикатите ще стачкуват… — Помисли и добави съвсем конфиденциално: — Ако не те пуснем да си вървиш…

Това беше ново за мен и то ми вдъхна повече сили, отколкото всичките затворнически чорби на земята. Изправих се, домъкнах се до зарешетеното прозорче. Мощният рев ставаше по-яростен и ясен.

Нани също слушаше и не мърдаше. Тогава седнах до канчето и започнах да гълтам, без да дъвча, защото не можех да дъвча и защото не исках да чувствувам вкуса на онова, което Командора наричаше здравословна затворническа храна.

От пет дни нямах никаква представа за онова, което ставаше навън.

Нямах представа за последиците от пресконференцията на Лино Батали, за начина, по който медиите са я отразили и са предали скандалния й край. За мен оставаше загадка заболяването на сина на Мак Харис, което бе огласено с такава зрелищна истерика от бащата. В кратките моменти на просветление между два мъчителни сеанса при Командора аз размишлявах върху тия въпроси и с болезнено нетърпение чаках седмия ден — крайния срок на ултиматума на Агвила.

Отвън пак долетя мощен тътен. Различих отделни викове: „Освободете Искров! Долу Мак Харис!“

Тогава се реших:

— Сеньор Нани, имам една молба към вас.

Надзирателят присви подозрително вежди:

— Каква?

— Бихте ли ми донесли вестници? — Въпросът беше директен. — Ще ги прегледам и ще ви ги върна веднага.

— Забранено е, сеньор — отвърна той, без да се изненада от искането ми. За първи път ми викаше „сеньор“. — Знаете ли какво става, ако сеньор Командора ме пипне?

— Нани — казах, — до два дни няма да има вече никакъв Командор. Други ще дойдат.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно сигурен. Защото ги зная…

— Ония ли? От Ел Темпло? Изпод планината? — промърмори той.

— Да, те… Знаете, че съм техен приятел, и когато дойдат, аз все едно ще изляза от тук и тогава ще се застъпя за вас… Обещавам ви! Понеже сте добър човек… стига да ми помогнете сега… А какво ще се случи с вашите колеги тук, един бог знае… Ние нямаме намерение да премахнем змиите веднага. Те ще потрябват за други…

Той ме изгледа продължително, очевидно питайки се дали ще устоя на обещанието си. Намекът за змиите не бе много приятен…

А навън тълпата не млъкваше.

Без да каже дума повече, Нани излезе. Не тресна вратата след себе си…

Два часа по-късно ме завлякоха в параклиса. Там беше и Мак Харис — за първи път откакто попаднах в Конквиста. Седеше пред разпятието, по-мрачен от когато и да било, облегнал изгорялата си буза на металния юмрук.

Аз залитнах.

— Седнете! — заповяда Командора.

Седнах. Мак Харис не каза нищо. Само се взираше в мен със стъкленото си око. Командора застана пред мен, грамаден, с квадратна глава и гъсти кичури над изпъкналото чело.

— Искров — каза той, — вие не сте глупак и сигурно съзнавате, че изрека ли една дума само и вие преставате да съществувате… и то в много нежелателна компания.

Кимнах. Той продължи:

— Засега вие играете ролята на герой: готов сте да дадете живота си за една хуманна кауза и тъй нататък… Много похвално от нравствена гледна точка. От гледна точка на разума обаче, от гледна точка на целесъобразността, това е чиста глупост, безсмислица, абсурд. Вие като че забравяте, че това ваше поведение може да струва не само вашия живот… Ако сте много любопитен, ще устроим една малка очна ставка с вашите деца. И с жена ви. Защото те не са вече под Снежния връх…

Пред очите ми причерня. Припаднах: милостивият родителски инстинкт не допускаше и представата дори за децата, заплетени във виещи се около лицата им кобри…

През тъмната мъгла долових гласа на Командора:

— И трябва да ви уверя, че ако все още можете да седите тук пред мен жив, че ако не сте вече разложен труп, то това дължите единствено на мистър Мак Харис, който непрекъснато се застъпва за вас. Пийте, пийте, това не е отрова, това е вода „Ел Волкан“…

Пих и едва тогава промълвих:

— Да, естествено… само мистър Мак Харис…

— Той ме помоли дори да не ви докосвам повече… И представете си, той настоява да ви пусна. На свобода… Децата ви също… И жена ви…

Пак кимнах. Сега идваше цената на великодушието.

— В замяна от вас той иска само две неща…

Мак Харис все тъй мълчеше, загледан в мен. Командора завърши:

— Местонахождението на Ел Темпло. И Ясимиенто на суровината!

Отпъдих от съзнанието си картината на децата в змийската яма, вдигнах глава и ясно произнесох:

— Господа, ако знаех тези две неща, щях да ви ги съобщя още от самото начало на… на нашите разговори. Вие можете да… — щях да кажа „изтръгнете сърцето от гърдите ми“, но благоразумно отминах този израз, — вие можете да ме разкъсате на парчета, да ме хвърлите при змиите, да унищожите жена ми, децата ми, целия ми род, все едно, не зная и не зная… Пак повтарям: на отиване към Ел Темпло бях приспан. И се събудих сред джунглата. На връщане беше още по-неясно. Приспан бях в Ел Темпло, под земята, и се събудих на повърхността.

— Къде точно?

— На изток от Скалистия масив, на половин ден път с автомобил до Кампо Верде по бившата магистрала.

— Можете ли да ни посочите мястото?

— Едва ли. Бях замаян от наркозата. Пък и Стайфли покриваше всяка възможност за ориентиране.

— И не помните нищо друго?

— Нищо.

Всички тия въпроси и отговори бяха изречени и повтаряни сто пъти вече, но явно днес Командора искаше да ги демонстрира и пред Мак Харис, може би, за да увери господаря си, че нищо повече не може да се изтръгне от мен. Отвън, сега вече от заплашителна близост, долетя грохотът на манифестиращата тълпа. И пак викове: „Освободете Искров!“ и пак изстрели. Мак Харис трепна, даде знак с глава, Командора веднага откри телеекрана зад разпятието, същият, върху който преди няколко седмици наблюдавах друга една демонстрация с разстрели на авенида „Дел Принчипе“. Сега обаче, преди да го включи, той ме вдигна за яката и ме изтика навън.

— В килията! — заповяда той.

Докато ме влачеха по витите стълби, до мен отново достигна тътенът на манифестацията. После се строполих на пода, омаломощен, но доволен: и този сеанс бе завършил без отстъпки от моя страна. И усетих вестниците. Бяха под рогозката до главата ми. Бръкнах: бяха цяло снопче — от „Утринна заря“ до „Петролоработник“ — предимно от последните дни. Пъхнах се до вратата, с гръб към шпионката, и потънах в четене.

Никога не бях предполагал, че моето завръщане можеше да има такива последици в Америго Сити, пък и не само в него. От противоречивите и объркани съобщения трудно се съставяше точна картина на положението в страната, но едно беше напълно ясно: крехкото и нестабилно спокойствие, което се бе установило след първоначалната поява на енергана, бе нарушено, този път из основи. Дяволчето в бутилката бе изскочило, в ход бяха пуснати сили, чието движение никой не бе в състояние да предвиди и контролира.

Всичко започнало с филма на Агвила по телевизията. Джони Салуд не дочакал вечерта, както първоначално възнамеряваше, а веднага след като се измъкнал от пресконференцията го пуснал в ефира, нарушавайки всички възможни програми. В това имаше логика. Джони Салуд бе умен и проницателен хитрец; след моите разкрития той отлично бе схванал, че времето на Мак Харис е отминало и бе побързал пръв да хвърли камъка върху поваления в калта бог, осигурявайки си по този начин ореола на борец срещу „Албатрос“… След което офейкал, изчаквайки хода на събитията.

Два часа по-късно „Петролоработник“ поместил проектодоговора, който „Енерган компани“ предлагаше на „Албатрос“, включително клаузата, изискваща Мак Харис да се предаде на Върховния съд. В същото време всички останали вестници в извънредни издания и в една или друга форма бяха напечатали изнесените от мен сензационни разобличения. Даже близката на Мак Харис преса не бе посмяла да опровергае напълно моите разкрития, тя се опитваше само да хвърли сянка върху тях, превръщайки ме в „оръдие на отмъстителни индианци, обзети от параноичната идея-фикс да разрушат съществуващите исторически ценности на белия човек…“

Затова пък „За чиста планета“ ликуваше. Най-после Федерацията бе намерила мечтания повод да разгърне на широчина и в дълбочина една истинска масова кампания, която нямаше нищо общо с анемичните дописки за събрания в провинцията. Защото — и това бе вторият голям факт, който минаваше като червена нишка през всички вестникарски материали — Конрадо Мак Харис, онова слабичко и деликатно момче, което бях срещнал тогава в кабинета на сто и десетия етаж, любимият син на председателя на „Албатрос“, единственият му наследник, лежеше, повален от стайфлит в Специалната клиника на Ъперите под грижите на най-добрите лекари на Веспучия и на техни колеги от чужбина.

Пристигнала бе многобройна група специалисти от Щатите, очакваха се хирурзи от Бразилия, Франция, Англия. Срещу астрономически хонорар от Италия със специален самолет бе докарана единствената в света антистайфлитна кислородна камера за поддържане дишането в гърдите на умиращия… Никой обаче не се осмеляваше да го оперира…

Подозирах, че подчинената на Мак Харис преса нарочно преукрасява обстоятелствата около заболяването на момчето, като ги превръща в национална мелодрама, опитвайки се да омилостиви обществения гняв и да го отклони в друга посока.

Накрая всички тези сложни факти, кръстосани във фокуса на историята, бяха предизвикали експлозията, която разкъса страха, проби бента на подчинението и хвърли човешките маси на улицата. Сега стотици хиляди хора заливаха града в почти денонощни демонстрации, въпреки сълзотворните бомби на полицията, въпреки изстрелите на войската, без да съзнават точно какво искат, освен едно: Теодоро Искров да бъде освободен и Мак Харис да бъде предаден на съда.

С всеки изминат ден манифестациите се разширяваха и обхващаха все по-широки кръгове от веспучианския народ, преди всичко, разбира се, Борците за чиста планета и работниците от химическата промишленост. Чуваха се гласове и от управляващата партия, които считаха, че всеки поданик на княжеството, бил той и най-заслужилият, е длъжен да отговаря за своите дела пред законите на страната, че конституцията е всеобща и прочее и прочее — сериозен признак, че някои влиятелни среди вече се готвеха да пожертвуват Мак Харис, за да спасят себе си.

Но Княза мълчеше, мълчеше правителството, мълчаха генералите. Командора хвърляше срещу протестното движение своите най-добри преториански легиони, но, странно, далеч по-анемично, отколкото в миналото — той сякаш бе безсилен да се справи с нажежената обстановка.

И с всеки изминат ден производството на петрол, каменни въглища и синтпродукти в предприятията на „Албатрос“ катастрофално падаше.

Падаха и неговите акции, навсякъде и без колебание. Падаха, без изгледи да се покачат отново, тъй като никой не полагаше усилия да измъкне Мак Харис от блатото, в което неудържимо потъваше. „Рур Атом“, шейховете от арабския изток, концерните от северните щати невъзмутимо очакваха сгромолясването на своя велик събрат, като взимаха мерки да излязат самите те сухи от бурята. Но почвата се клатеше вече и под краката им.

Веспучия кипеше.

На четвъртия ден сутринта на хоризонта се бе появил нов мощен фактор: съюзническият Пакт.

Съюзническият Пакт бе добрият политически приятел на Веспучия — Княза бе един от първите, които положиха своя подпис под него. Пактът задължаваше всички свои участници да си оказват взаимна помощ при външна и вътрешна опасност. Съществуваше ли вътрешна опасност сега във Веспучия? В пресата се промъкваха намеци, че Съюзниците „със загриженост следят развитието на събитията в страната“. „Неофициални говорители“ на пакта препоръчаха на Мак Харис „в името на хуманизма и демокрацията“ да преразгледа своето отношение към новосъздалата се обстановка и да прояви доблест като сам се предаде на съдебните власти и по този начин докаже пред целия свят своята невинност… Усетил ли бе Пактът, че часът на Мак Харис е ударил, и сега бързаше да издърпа този час напред, преди да е настъпил краят на фаталния седми ден?

Накратко, всички, без изключение всички — Пакта, Княза, Ъперите, петролоработниците, Командора, Борците за чиста планета, Мак Харис, всички с все по-растящо напрежение очакваха последната минута на това неизбежно седмо денонощие.

Аз също.

През прозорчето долетяха гърмежи.

Тия изстрели бяха за мен вестители на свободата.

Или на смъртта.

Те бяха „новите фактори“ на Агвила.

Сутринта на шестия ден заедно с чорбата Нани ми донесе нови вестници, като отново ме закле да се пазя от сеньор полковника.

Бързо ги прелистих. Една новина, една оглушителна новина доминираше над всички останали: обръщението на Едуардо Мак Харис до професор Луис Моралес да оперира болния му син.

Отговор на обръщението все още нямаше, журналистите обсаждаха седалището на Федерацията на Борците за чиста планета с надеждата узнаят отговора на професора. Професорът мълчеше. За мен обаче нямаше съмнение, че Моралес ще се съгласи. Защото бе лекар. И добър човек.

А Динамитеросите взривиха жизненоважния комбинат за синтетични белтъчини край кея Боливар.

4. Сделката

Същата вечер — двайсет и четири часа преди изтичането на ултиматума на Ел Темпло — аз отново стоях в параклиса пред Командора. И пак пред разпятието седеше Мак Харис.

Едва познах в него човека, който само едно денонощие по-рано бе ме наблюдавал от същото това място. Сякаш се беше стопил. Изгорялата му буза бе хлътнала до челюстта и заедно с изострения кокалест нос и потъналото дълбоко в орбитата стъклено око придаваха на лицето му вида на ония страховити чудовища, които Гоя измисляше за своите Капричиоси.

Пръв заговори той:

— Искров, имам една молба към вас. Една чисто човешка молба. И вече не се касае нито до координатите на Ел Темпло, нито до Ясимиенто, нито до отбранителните способности на доктор Маяпан. Това вече не ме интересува… Касае се до живота на… на моя син.

Говореше с глух, убит глас, в който трептяха нотки на искреност. Наострих уши: никога досега Мак Харис не бе се държал така.

Той продължи:

— … Позвънете на доктор Маяпан, вие знаете къде е и как да го намерите, поискайте отлагането на крайния срок на техния… ултиматум… Аз… аз нямам нито време, нито душевни сили да анализирам проектодоговора им… Вие знаете, Конрадо е много болен. Всичките ми помисли, цялата ми енергия са погълнати от грижите за неговото спасяване… Иначе, уверявам ви, аз съм готов да преговарям… както за прехвърлянето на моята собственост върху „Енерган компани“, така и, честна дума, за възможността да се явя пред съда… за да докажа своята невинност… но за бога, по-късно, само седмица-две по-късно, сега аз съм нужен на Конрадо…

Бях изумен. Този човек беше или велик актьор, който еднакво добре умееше да играе Тартюф и крал Лир, или странно, нечовешко същество, което не съзнаваше своето падение. В часовете, когато синът му умираше, той все още се бореше за своята собственост, отлагайки края, надявайки се да спаси, ако не цялата, то поне част от нея.

Този не заслужаваше нито съжаление, нито пощада.

Попитах:

— Защо не отправите вашето искане по радиото? В Темпло имат достатъчно приемници и предаватели. Ще ви чуят и ще ви отговорят.

Не зная защо, но при тия мои думи Командора видимо трепна. Той отправи към мен поглед, в който прочетох удивление и задоволство. Да, задоволство. Мислено повторих изреченото от мен, ала не намерих нищо нередно или двусмислено в него, нищо, което Командора да не знаеше досега. На Командора отдавна бе известно, че в Ел Темпло има мощна електронна апаратура, която свързваше доктор Маяпан с цял свят. Тогава, какво?…

Вниманието ми бе отново привлечено от Мак Харис.

— Доктор Маяпан — каза той — няма да се отзове на моя апел. А вас той ще послуша. Ще му обясните каква е обстановката тук. Той е разумен човек… Той е учен… и баща… Има двама сина… ще ви разбере…

Едва сдържах усмивката си: този робот все повече и повече влагаше в речника си нормални човешки интонации. И тъй като не бях вече фигура върху таблото, а играч, реших да направя важен ход:

— Мистър Мак Харис — казах много спокойно, — ще изпълня молбата ви само при едно условие.

— Слушам ви.

— Ще освободите жена ми и децата ми. Веднага. И ще ги изпратите при майка ми в Рио Алто. Като поемете задължението да не ги безпокоят повече…

— Съгласен! — отговори той, но Командора остро отсече:

— Аз не съм съгласен! Те ще стоят тук, докато…

Неочаквано Мак Харис скочи от стола и протегна живата си левица към полковника, страшен. Такъв беше той и в оная филмова сцена в Кампо Верде при изтръгването на сърцето.

— Млък! — извика той. — Млък!

Тогава Командора също бавно се изправи. Имах чувството, че цялото му тяло се напряга за схватка, че в следващия миг ще се метне върху Мак Харис, ще го сграбчи за хилавата шия, ще впие зъби в нея и ще го умъртви. Погледите им се срещнаха и дълго, безкрайно дълго стояха впити един в друг. Никога не бях виждал такава ярко изразена ненавист между двама души.

Пръв отклони очи Командора. На устните му се появи намек на иронична усмивка, или тъй само ми се стори, и той пак седна. Рано или късно тия господари на Веспучия трябваше да се унищожат един друг…

Но сега полковникът включи интерфона и сухо заповяда:

— Капитане, незабавно освободете Клара Искрова и нейните деца и ги откарайте в Рио Алто при майката на Теодоро Искров.

Въздъхнах облекчено: това беше победа за мен. Голяма победа.

Тогава направих още един ход:

— Искам да ги видя.

Командора демонстративно широко отвори готическия прозорец, който гледаше към вътрешния двор на замъка. Отвън нахлу Стайфли и изпълни параклиса със смрад. Надникнах навън. Те се появиха, придружени от един цивилен, и се отправиха към една голяма черна кола. В гъстия смог приличаха на привидения… Сърцето ми се разтуптя. Исках да извикам, да им махна за сбогом, но те влязоха в колата, която без да се бави се понесе към улицата. Командора бързо затвори. Изчаках още няколко минути, докато черната кола се отдалечи достатъчно от Конквиста, докато помещението отново се изпълни с дъхащия на бор кислород и едва след това вдигнах слушалката на радиофона. Завъртях 77 77 22. Никакъв отговор. Завъртях пак. Отново нищо.

— Те не винаги отговарят — казах. — Опасяват се от засичане.

— Е, да… — промърмори Командора, не без нотка на жлъч. — Така и предполагам.

— След час ще звъните пак — каза Мак Харис и пак бе всемогъщият владетел на „Албатрос“. — Ще звъните всеки час, цял ден, през нощта също. Докато ги откриете. Санто, чуваш ли ме?

— Чух — отвърна сухо Светеца.

В килията намерих ново снопче вестници, пресни, с една огромна седемколонна вест.

Новината бе толкова потресаваща, че дълго седях неподвижен, вторачен в заглавието, без да усещам как в гърдите ми се надига неудържим, истеричен кикот. Това ново развитие на събитията, колкото и логично да бе, навярно бе също тъй изненадващо и за свръхумните Маяпан, които иначе умееха да предвиждат едва ли не всички бъдещи ходове на противника.

Вестниците оповестяваха, че, ни повече, ни по-малко, професор Луис Моралес, председател на Федерацията на Борците за чиста планета, е готов да се притече на помощ на Конрадо Мак Харис при условие, че журналистът Теодоро Искров бъде освободен от замъка Конквиста и изпратен в Ел Темпло за допълнителни преговори!

И тъй, онзи чист идеалист и привърженик на мирните средства, който вярваше само в силата на разума и сърцето и чието най-важно оръжие беше словото, сега грабваше тоягата…

Беше прав.

Надзирателят Нани ме завари в състояние на засмяно вцепенение. Прибра вестниците и рече:

— Поздравления, сеньор Искров, сега вече скоро ще излезете.

И остави на рогозката пред мен таблетка синтшоколад.

Това бе върховният израз на симпатия от негова страна. И напомняне да не забравям обещанието си!

До вечерта обаче не ме освободиха.

Не ме освободиха и на другия ден.

Нещо повече — Нани престана да ми носи вестници и потъна в гробно мълчание. И никакъв шоколад не ми предложи повече. В каква ли нова и непредвидена посока се бяха отклонили сега събитията?

Единственото, което остана непроменено, бе редовното ми извеждане от килията на всеки кръгъл час, за да звъня на номер 77 77 22.

Но Ел Темпло не отговаряше. Не отговаряше, защото, бях уверен в това, малцината хора на Агвила, начело със самия него, се намираха горе, за да подготвят удара, който трябваше да бъде нанесен няколко часа по-късно.

И настъпи осмият ден — първият след изтичането на ултиматума.

Настъпи съвсем необичайно.

Звънецът, който будеше затворниците точно в пет, не издрънча. Не прозвучаха острите изскърцвания на резетата, крясъците на надзирателите, тропанията на налъмите пред мивките, не чух дори и кратките заповеди на офицерите, които сменяха караула. Цареше плътна тишина, сякаш през нощта замъкът се бе обезлюдил и в него бях останал единствен аз.

Тишина владееше и в града. Непрекъснатият седемдневен грохот бе замлъкнал точно в полунощ, като че точно в последната минута на ултиматума стотиците хиляди демонстранти се бяха притаили в домовете си в очакване на по-нататъшните събития.

И после внезапно тишината бе пронизана от мощен, разкъсващ нервите многогласен вой. Идваше отвсякъде и скоро в него различих рева на заводските сирени, букането на корабните свирки, бипкането на автомобилите, писъка на локомотивите. Към тях се присъединиха всички камбани — църковни, пожарни, пристанищни. А след това, кога точно не зная, може да бе осем часът, тъй като в цялата тази оглушителна какофония бях загубил всякакво понятие за време, градът се размърда. Забръмчаха хиляди и хиляди мотори, сякаш по улиците се изсипваха всички превозни средства на Америго Сити. Въздухът се изпълни и с познатите ми вече хилядогласни човешки викове и сега те идеха от всички посоки и в тях се врязваха автоматични откоси и бомбени взривове.

Ослушвах се с всяка фибра на моето същество, мъчейки се да отгатна какво става извън Конквиста: въстание, нападение на Динамитеросите, нашествие на Островяните, война…

Към обед в килията се втурна Нани. Лицето му бе бледо и уморено, изпито от безсъние.

— Нани, какво става? — попитах от упор.

— Енергана! — отвърна той задавено, без да ме погледне в очите и преди да заключи вратата добави: — И Съюзниците! С крайцери!

Енерганът!

Значи Агвила действуваше! Какво ли ново хитро средство бе родил мозъкът му сега, че бе вдигнал на крак целия град?

И Съюзниците! С крайцери!

Пактът задължаваше всички свои членове да си оказват взаимна помощ. Нима Княза се бе обърнал към Съюзниците с призив за защита? Или сам Пакта бе решил, че е време да прати крайцерите си, за да усмири веспучианския народ?

Замятах се из килията, заблъсках с юмруци вратата, закрещях.

Нима биваше да стоя тук, когато навън се решаваше съдбата на моя народ? Но никой не ми обърна внимание. Надзирателите и всички други в Конквиста навярно бяха твърде заети със спасяването на собствената си кожа.

И когато, вече омаломощен от напразните усилия, се строполих с окървавени юмруци на пода, резето изскърца и на прага се показаха Мак Харис, Командора и професор Моралес. Бяха тържествено мрачни — като вестители на предстояща екзекуция.

— Елате! — каза без обяснения Командора.

Тръгнах. Бях бос, все още с насинени бузи, подути клепачи и отекли пети. Но вървях. Самото присъствие на професор Моралес, който крачеше до мен, бе достатъчно да ми вдъхне сили да отида където и да е. Защото, уверен бях в това, не отивах на екзекуция.

Излязохме на двора. Оттук бяха тръгнали и моите деца…

Чакаше ни друга огромна черна кола. До шофьора на предната седалка седяха двама цивилни с автомати в ръце. Заехме места зад тях. Въздухът бе боров. Колата веднага потегли.

И още на съседната улица се сблъскахме с хаоса.

Сякаш цялото население на града бе излязло навън и бе задръстило всяка празна площ — улици, бивши градинки, дворове, паркинги. То се мяташе насам-натам, преливаше на вълни от едни райони в други, крещеше, размахваше тояги, бастуни, лостове, ножове, стари ловджийски пушки, тук-таме и пистолети. И всички вдигаха над главите си кутии с енерган — един-единствен лозунг, който обединяваше цялата милионна тълпа.

Черният ни автомобил отмина индикатора, който сочеше 85, и оттам потъна в тесните, затворени за движение алеи. Тук бе по-тихо и спокойно и ние се понесохме към северните предградия.

Скоро навлязохме в Деветия Ъ-блок.

В Деветия Ъ-блок бях идвал един-два пъти по времето, когато бях големият репортьор. За да проникнеш в тия приветливи квартали трябва да имаш специално разрешение. От останалата част на града бяха изолирани с дебели крепостни зидове, увенчани с бодлива тел, по която, така се говореше поне, течеше ток. Пред входовете пазеше стража, от високите кулички дебнеха телевизионни обективи. Сега Ъ-блокът бе охраняван от въоръжени до зъби допълнителни военни части и дори Командора бе принуден да показва своя пропуск на всеки стотина метра.

Пред нас се отвори бронирана врата, понесохме се по чакълестата алея към модерна постройка от стъкло и алуминий. Оставихме колата, изкачихме стълба от бял мрамор, пред вратата ни посрещна човек в лекарска престилка. Встрани медна табелка скромно сочеше КЛИНИКА №1.

Значи това беше прословутата специална Ъ-болница, отделена от мръсния свят, съоръжена с най-съвременни медицински апарати, обслужвана от най-добрите лекари в страната, снабдена с най-съвършените лекарства в света… В нея имаха достъп само Ъперите и техните семейства, и то само за лекуване на стайфлит. За останалите си страдания те разполагаха с достатъчно други специализирани заведения, всички все тъй забулени в тайна.

— Добре дошъл, професор Моралес — каза човекът в престилката. — Драго ми е да ви видя тук.

— Да не губим време, доктор Еторе — отвърна почти грубо професор Моралес. — Къде е болният?

— Следвайте ме, моля!

Тръгнахме. Командора понечи да ме спре, но професор Моралес го стрелна с поглед, полковникът само се усмихна и аз продължих с тях.

Доктор Еторе ни въведе в голяма бяла мраморна зала, която имаше вид на суров храм на възвишена религия. Но в центъра й, вместо олтар, се издигаше, също тъй на бял мраморен постамент, прозрачна кристална камера. В камерата лежеше Конрадо Мак Харис, съвършено гол. Юношеското му тънко тяло бе бледожълто и неподвижно — мумия на модерното време. Стените бяха заети от апарати, в които трептяха екрани, пера изписваха сложни криви, а червени светлинки отмерваха пулсациите на живота.

Професор Моралес дълго наблюдава момчето през стъклото, сетне мина пред апаратите. Доктор Еторе шептеше обяснения в ухото му, професорът кимаше. Най-после той се обърна към Мак Харис:

— Детето не е добре… И не зная дали операцията ще излезе сполучлива… Но ще опитам… А този вече да върви!

„Този“ бях аз.

На мен не каза нищо, както не бе казал нищо по време на пътуването ни до тук, само ме изгледа със своите тъжни, пронизващи очи, и те бяха по-красноречиви от всякакви думи.

Излязохме.

В кабинета на доктор Еторе налепиха лицето ми с пластири, оплакнаха венците ми с течност, която попристегна разклатените ми от ударите на Командора зъби, намазаха петите и ръцете ми с обезболяващ крем, биха ми двойна доза форсалинова инжекция, която веднага вля сили в жилите ми. Накрая ми дадоха нови дрехи. И документи.

Пред мраморното стълбище чакаше черната кола. Мак Харис ме съпроводи до нея.

— Искров — каза той, — съжалявам, но не мога да ви придружа до летището. Както виждате, друго, по-важно нещо, ме задържа тук. Желая ви добър път. Чакам завръщането ви с нетърпение… — Приближи се до мен и едва чуто продължи: — И нека Доминго Маяпан ми прости. Тогава аз… тогава аз бях твърде млад… В мен още бушуваха страсти… Не мислех… Не се владеех… Да забравим миналото!… Все едно, мъртвите няма да съживим…

Аз попитах:

— Мак Харис, няма ли да ми дадете договора?

— За какво ви е договорът? — попита на свой ред той удивен.

— За да го подпише доктор Маяпан.

Той ме погледна със стъкленото си око и поклати отрицателно глава. Този човек не бе разбрал нищо. Той не можеше да разбере нищо. Влязох в колата. Двамата стрелци бяха вече вътре, Командора също. Черният болид с рев се отправи към отворената метална врата.

Командора вдигна стъклото между купето и предната седалка и започна както обикновено без предисловия, веднага със същността на проблема.

— Искров, след половин час ще отлетите за Тупаку. Както миналия път. И както миналия път ще влезете в контакт с Маяпан…

— Не вярвам да е там — казах.

— Ще дойде. Маяпан има цяла армия от агенти сред индиосите в Тупаку и те ще го уведомят за вашето присъствие там. Освен това ние самите ще оповестим по радиото за вашето пристигане. Не сега, разбира се, а едва когато бъдете в Тиера Калиенте, при Боско Ел Камино.

— И какво трябва да предам този път на Маяпан?

— Каквото намерите за добре. И както намерите за добре. Целта е една-единствена: той да прекрати новата си акция.

— Не зная в какво се състои тя.

Той тикна в ръцете ми една кожена чанта.

— Тук имате достатъчно материали. Запознайте се с тях. Вътре има и един мощен приемник, да следите събитията. Сега, когато крайцерите на Съюзниците са в залива, ние, патриотите на Веспучия, бели, черни или шарени, полицаи или граждани, политици или генерали, независимо от нашите идейни убеждения, нямаме право да се раздираме от вътрешни междуособици. Пакта си е Пакт и ние сме лоялни спрямо него, но Съюзниците могат да го използуват, за да сложат ръка върху нашата страна, да я превърнат в своя колония и заграбят нашите несметни богатства. Впрочем доктор Маяпан не може да не е прозрял тази проста истина. И се надявам, че ще се съгласи да прекъсне, поне временно, своята война срещу Мак Харис, която в настоящия момент практически налива вода във воденицата на чужденците. Както сам можахте да се убедите, даже професор Моралес, този непримирим и високо принципен учен е сключил мир с него. Нека само крайцерите да се махнат, пък все ще съумеем да намерим изход от нашите противоречия. Братя сме, нали, въпреки всичко! — Той се окашля в широката си шепа. — Е, какво е вашето мнение по този въпрос?

— Моето мнение едва ли има някакво значение.

— О, има значение, има! От него зависи вашата настойчивост при търсене на пътищата до сърцето на доктор Маяпан.

Командора ставаше красноречив! Какво ли се криеше зад тия звънки думи?

— Смятате ли, че Маяпан ще се съгласи? — попита той.

— Не зная.

— Ако успеете да го убедите, вие ще станете национален герой, спасител на Веспучия.

Почти му повярвах.

5. Дъг Касиди

Самолетът беше претъпкан до последното място. Хората бързаха да се махнат от несигурната столица, където всеки час се очакваше десантът на съюзническите морски пехотинци.

За разлика от миналия път, сега тромавият дъглас возеше само бели — цели семейства с деца, които припкаха по пътечката и си играеха на Динамитероси и полицаи.

Аз се настаних зад всички останали, в самотното кресло на последния ред, и като се уверих, че моят ангел-хранител Боско Ел Камино не е тук, за да бди над мен, извадих материалите от чантата. Бяха бюлетини на Сентръл Брейн, полицейски доклади, информации на секретни служби, анализи на опитни наблюдатели на Сигурността. Имах пред себе си достатъчно време, за да ги прегледам и да се запозная с обстановката до преди час. А за да не пропусна развитието на текущите събития, пъхнах в ухото си слушалката на транзистора, който Командора предвидливо бе сложил в чантата.

И тъй, четейки и слушайки едновременно, аз бързо влязох в курса на сътресенията, които рушаха структурите на родината ми, носеща почетното име на Америго Веспучи.

Последното нещо, което знаех, преди да стъпя в самолета, бе съгласието на професор Моралес да се заеме с белодробната операция на Конрадо Мак Харис срещу поетото от Едуардо Мак Харис и Командора задължение аз да бъда освободен от Конквиста и изпратен в Ел Темпло. За това споразумение прочетох и във вестниците — то бе публикувано на шестия ден, когато Клара и децата заминаваха за Рио Алто. Не знаех обаче друго: в последния момент, когато всички вече са очаквали развръзка, Мак Харис дал да се разбере, че не е склонен да ме пусне. Явно той все още се е надявал, в часовете, които оставаха до крайния срок, да открие Ел Темпло и да го обезвреди.

Тук накратко ще предам хрониката на последвалите събития.

Шести ден. Командора предприема най-голямата „антитерористична“ операция в историята на Веспучия. Той хвърля в Теоктан три дивизии, които обръщат с главата надолу цялата област. Руши сгради, рови в мазетата, слиза във водни кладенци, разкопава подозрителни ями, отклонява минерални води от изворите им, взривява руините на Ичен, ония, край които навремето бях оставил джипа, отвлича, инквизира, разстрелва, беси и коли индиоси, заподозрени, че са агенти на Маяпан.

Същия ден той изтегля от Америго Сити части от армията, които охраняват града и ги изпраща със самолети към Кампо Верде. Там вакханалията на разрушението продължава с удвоени сили. Във въздуха летят прогнилите кули на петролните кладенци. Инженерни части пробиват със сонди дълбоки дупки в земята, търсейки пещери. Спелеолози проникват в запустелите солни мини. Разузнавателни самолети облитат джунглата в район от 500 километра. Обширни радиолокационни системи опипват областта между Скалистия масив и Ел Волкан.

Привечер в Кампо Верде пристига Мак Харис и лично ръководи претърсването на останките от бившите домове на Индиосите. Той се завира дори в подземните кариери, откъдето някога древните толтеки са извличали строителен материал за своите градове. Едно срутване едва не го премазва, той упорито продължава да рие. Успоредно с това, час след час, акциите на най-мощните петролни корпорации падат. Никой не може да спре паниката. На хоризонта се надига мрачната сянка на нов Черен вторник20.

През нощта на шестия ден Съюзническият пакт се обръща към Княза с призив да сложи край на „безсмислените безредици“, които могат да доведат до ненужни опасни последици в този район на света, който „и без това е достатъчно заразен от пропагандната отрова на Островитяните“.

Седми ден. Демонстрациите и стачките в цяла Веспучия достигат своя апогей. Производството на петрол, каменни въглища и синтетични храни слиза под необходимия минимум. Огромни флотилии от танкери и кораби са сковани в пристанищата на Веспучия.

Динамитеросите взривяват две радиостанции, една редакция, „динамитизират“ главния прокурор на Америго Сити и председателя на профсъюза на моряците. Ел Капитан и Червената Олга отправят предупреждение до Мак Харис да си върви.

Ел Темпло мълчи. Всички чакат неговите действия.

Мак Харис се разкъсва между бденията над сина и ровенето в подземията на Кампо Верде. И не обръща внимание нито на Съюзниците, нито на Динамитеросите, нито на Княза, който прави плахи опити да го укроти. Той развива колосална енергия.

Акциите на всички петролни компании във всички континенти продължават да падат.

В полунощ, когато срокът на ултиматума изтича, Княза получава друг ултиматум, този път от Съюзниците: ако във Веспучия не бъде въведен ред и Мак Харис не бъде предаден на съда, Пакта ще бъде принуден „в интерес на демокрацията и свободата“ да се намеси.

На другия ден, първият след ултиматума на Ел Темпло (деня, в който летях към Теоктан), Америго Сити осъмва скован от страх, гняв и любопитство: пред входа на залива е пуснал котва сборен „символичен“ флот на Съюзническия пакт — крайцери, ракетоносци, подводници. И един самолетоносач. Със 180 атомни бомбардировачи на борда.

Започва масово бягство на населението от града. Стотици хиляди коли, автобуси, камиони, мотоциклети, влакове и самолети, ръчни двуколки и детски колички се втурват през Стайфли навътре в континента, към провинциалните градчета и селата, към пустинята и планините. В ход е едно грандиозно преселение на милиони хора.

Тогава и нанася своя удар Ел Темпло.

Точно в осем, когато всички пътища са задръстени, на безброй места из автострадите колите налитат на разхвърляни познати кутии. Енерган! Образуват се гигантски стълпотворения, които полицията е безсилна да отстрани.

Опаковки със зеленото вещество са открити в железопътните гари, автобусните станции, летищата, паркингите, гаражите…

За няколко часа Веспучия е покрита с енерган.

Избухват безредици. Транспортът излиза от строя. Неуспели да се измъкнат от града, стотици хиляди хора хукват из улиците.

Командора устройва контролно-пропусквателни пунктове по важните кръстовища и издава категорична заповед: всички заподозрени в разхвърляне на зърнестото вещество да бъдат разстрелвани на място.

В предградията, а сетне и в самите селища, в дворовете, на площадите и улиците никнат кутии, сандъчета, касички, чанти, шишета, буркани, торби и кесии, пълни с енерган. Нови сблъсквания между полицията и тълпите. Нови убити и ранени.

Енерган намират във вагоните на метрото, където се разразяват формени сражения. Полицаите са разкъсвани на парчета от разярената тълпа.

Към обед се узнава, че край кея Кенеди е закотвена моторница, натоварена с енерган. Докери и моряци я завземат на абордаж.

Енерган бива открит в заводските складове, край електроцентралите и — връх на нахалството — пред бензиновите резервоари на пристанището.

В един часа от някакъв високо летящ безмоторен самолет се изсипват стотици кутийки с емблемата на белия орел: истинска мана небесна.

Треската продължава да се разгаря, температурата да се повишава. От слушалката на транзистора идваха нови и нови сведения за това наистина величествено засяване на страната със зеленикавите зърна. Опаковки с енерган намираха вече къде ли не: в киносалони и барове, в ресторанти и супермаркети… И навсякъде, където се появяваха, избухваха безредици. Участъците бяха препълнени със задържани. Прокурори и следователи отказваха да преследват арестуваните.

И още:

Любители на зли шеги разхвърляха тук и там, а това не бе трудно при непрогледния Стайфли, празни кутии или буркани, пълни с пясък. Други, по-изобретателни, „намираха“ под седалките на кина или под скамейките на гарови чакални пакети, надаваха вик „енерган“ и филмът свършваше веднага, и влакът не заминаваше, и всички — зрители, оператори, машинисти и пътници — се втурваха към скамейките…

И никой вече не знаеше коя кутия съдържа енерган и коя не, коя чанта е пълна със зърнестото вещество и коя — с пясък. И всичко, което имаше формата на зърно, се превръщаше в енерган. Тълпи разбиваха складове и магазини, извличаха оттам каквото им попадне под ръка, разкъсваха чували, трошаха бъчви и стъкла, разпиляваха съдържанието им върху тротоарите и асфалтът се покриваше със синтбрашно, синткафе, синториз и синтмляко…

Енерганът се преобразяваше в колективна истерия, в национална психоза, по-силна от страха пред полиция и ракетоносачи. Нещо повече — той прерастваше в своеобразен обединяващ символ на народна съпротива. Срещу Командора. Срещу Мак Харис. Срещу Съюзниците.

Той беше Надеждата.

И в момента, когато стюардесата обявяваше, че сме на половината път до Тупаку и че летим на десет хиляди метра височина, всички радиостанции предаваха драматичната новина за пълния крах на „Албатрос“: акциите на Мак Харис не представляваха вече никаква стойност.

Подир тях към дъното неудържимо се плъзгаха и ценните книжа на всички останали компании за експлоатация и преработка на петрол, въглища, газ, атомно гориво. Борсите се тресяха.

Настъпи кулминацията: пратки енерган бяха получени в централите на Шел Ойл, Тексако, Персойл, Саудиойл, ХЛ, Хумпердинк, Аляскаойл, Индойл, в Далас, в Техеран, в Ню-Йорк, в Амстердам, в Кувейт…

Агвила стреляше право в сърцето на своя враг.

И тук за първи път коментаторът на радио Америго Сити подхвърли думата „военен преврат“… „Военните среди — каза той, — обсъждат възможността да се намесят, за да предотвратят окончателното разпадане на държавните структури…“ Кои са тия военни среди, имат ли те някаква връзка с Княза, подкрепени ли са от Конквиста, разчитат ли на Съюзническия флот, той не обясни…

Тогава видях Дъг Касиди.

Бе скочил от креслото пред мен, нисък, пълен, със синя папионка на врата. В единия си юмрук размахваше над главата си граната, в другия държеше пистолет.

— Ръцете горе! — викаше той, но преди още да довърши, аз бях върху него с вкопчени около шията му пръсти.

Не съзнавах какво върша. Не мислех за нищо, само стисках и стисках… Това омразно лице пред мен бе освободило в гърдите ми някаква мощна пружина, притискана досега от унижения, страдания и страх. Насъбрал всички трохи енергия, които още се таяха в клетките ми, аз стягах и стягах, обзет от животинска ярост, и ревях като див звяр, а неговите очи изскачаха от орбитите и от посинелите му пълни бебешки устни излизаше хъркане. Усещах дулото на пистолета в корема ми, но той не стреляше, а хриптеше и умираше, а наоколо жените и децата пищяха, самолетът се люшкаше като обезумял пияница, моторите пресипнало виеха.

Внезапно над мен се появи видение: една дяволски красива жена с цигаре между белите зъби. Тя клатеше съчувствено главата си с великолепната червеникава коса и се усмихваше с устни на тигрица. И докато си дам сметка, че това не е видение, а жива реалност, тя вдигна обемист револвер и ме удари с него над челото.

Секунда преди светлината да угасне пред очите ми, в съзнанието ми проблесна едно име: Червената Олга.

6. Динамитеросите

Когато дойдох на себе си, моторите отново равномерно бръмчаха, самолетът спокойно се носеше напред, а аз лежах на едно от предните кресла до кабината на пилота. Ръцете ми бяха оковани в белезници, от челото ми се стичаше кръв.

В съседното кресло седеше Дъг Касиди. Едва дишаше, бършеше с кърпа дълбоко одрасканата от ноктите ми шия и полагаше усилия да ми се усмихва доброжелателно.

А отпред стоеше тя, все тъй с огромния револвер в ръка и златното цигаре в устата, и високо и властно говореше на пътниците:

— … След което ще бъдете върнати в Тупаку, където ще разкажете, че Червената Олга не докосва беззащитни хора. От вас искам само спокойствие и търпение. Децата веднага ще получат храна, болните — помощ. Има ли лекар тук? Да? Да дойде насам!

Лекарят пристигна — едно очилато старче, което едва сдържаше треперенето на ръцете си, очевидно за първи път виждаше терористи от плът и кръв. Въпреки това успя да почисти раната на главата ми и да я превърже. На Дъг Касиди даде само форсалин — борбата му с мен бе доста поизтощила неговите алкохолизирани нерви.

Червената Олга ни наблюдаваше мълчаливо, без да изпуска от очи салона пред себе си. Когато лекарят се оттегли, тя се наведе над Дъг:

— Е, братко, как е? — попита тя тихо.

— О кей, сестрице! — усмихна се той с бодър фалцет. — Но братът Дикинсън можеше да ме свърши. Як е дяволът като бизон!

— Ставай тогава! И на пост!

Дъг кимна, извади пистолет изпод лявата мишница и зае мястото на Червената Олга пред кабината. Тя пък седна до мен.

— Боли ли? — Въпросът беше зададен с кисела смес от насмешка и съчувствие. Вдигнах рамене, полагайки усилия да изглеждам равнодушен, а това бе много трудно пред това необикновено същество.

— Свикнал съм вече — казах.

— Конквиста?

— Да.

— Е, да… Но защо скочихте? — Тя се усмихна с големите си ослепително бели и едри зъби, които все тъй стискаха угасналото златно цигаре. — Можехме да ви динамитизираме, а с вас и всичко останало в тази летяща кутия. Ние не ви желаем злото. Обратно.

Говореше с дълбок, леко одрезгавял, много женствен алт, който пробуждаше и раздвижваше в дълбините на моето подсъзнание опасни, тъмни пластове. Впрочем цялата тя, от главата до петите, бе сякаш създадена, за да предизвиква мъжкото начало у мъжа. Англичаните имат много точна дума за обозначаване на тази жизнена енергия, която някои жени излъчват: сексапил.

Бях я виждал много пъти на снимка. Последния път, когато бе арестувана и сетне заменена с министъра на войната, успях да я зърна и на телевизионния екран. Никакво изображение обаче не бе в състояние да предаде неповторимия магнетичен чар, който тя генерираше, тъй както никаква снимка не може да покаже електричеството, което динамото произвежда.

Не бе красива в академичния смисъл на думата. Всичко в нея бе като че нарочно преувеличено, пресилено, доведено до границата на непоносимото, но не по-далече. Тялото й бе едро и снажно, с висок, щедър бюст, но талията й бе по девически тънка, пристегната още повече от кожения колан на дългата до петите пола. Движенията й бяха меки и женствени и в същото време решителни и силни: напомняше тигрица. Главата й бе по-голяма от нормалното, челото — много широко и високо, устните — по-пълни и чувствени, зъбите — по-яки и бели. Косата й бе огненочервена и дълга до плещите — затова и я наричаха Червената Олга.

Бе Червената Олга и толкова. Никой не знаеше истинското й име, никой не знаеше какво е семейството й, откъде е дошла, каква професия има. За първи път чух за нея преди две години, когато се вля със своята малка терористична група в отряда на Динамитеросите и стана помощничка на Ел Капитан. Дотогава Динамитеросите бяха една наперена чета от трийсетина човека, която вдигаше повече шум, отколкото вражески обекти във въздуха. Тя ги стегна, обучи, привлече нови бойци, посочи им цели, даде им идеология и за няколко месеца ги превърна в онова страшилище за Веспучия, което Командора така безпощадно гонеше.

Трудно можеше да се обясни каква всъщност е нейната идеология. Тя непрекъснато преливаше от най-крайната левица до най-крайната десница и без всякаква логика взривяваше заводи на Мак Харис и профсъюзни канцеларии, „динамитизираше“ дипломати от Острова и полицейски офицери в Америго Сити. Говореше за „справедливост“, за „борба срещу лицемерието“, за установяване на властта на „слабите над силните“, за „смазване на плутократите“, за „свобода на народните маси“… Ъперите я презираха, но я преследваха; еснафите й се възхищаваха, но се плашеха от нея; левите не я обичаха, но се въздържаха да я ругаят, ограничавайки се в спокойна критика; шестнайсет годишните момичета си боядисваха косите като нея; младите сноби носеха образа й в медальони. Бе храбра, участвуваше в преки въоръжени акции, все тъй с големия револвер в ръка и цигарето между зъбите — образ на дръзката, предизвикателна, хищна и волна красота.

Сега тя седеше до мен, усмихваше се с огромните си зелени очи и говореше с гръдния си пресипнал алт:

— Вие поне не бива да се плашите от нас. Ние сме ваши приятели.

Дъхаше упоително на парфюм, който в никакъв случай не бе от ония синтаромати, извлечени от петролните продукти, които така усърдно рекламираше мадам Ермоза ТВ.

— Кого имате предвид, когато казвате „вие“? — попитах, колкото да се изтръгна от магията на нейното лъчение.

— Ел Темпло — отвърна тя, остави револвера на скута си, сложи цигара в цигарето и запали. Тютюнът също не беше синтетичен и изпускаше благоуханен синкав дим. — Ние с вас имаме еднакви цели и общи врагове, макар че методите ни на борба са различни. Ние предпочитаме по-директните средства… — Тя се усмихна. — По-шумните… Впрочем напоследък и вашите не дават лоши резултати…

— Сеньора Олга…

— Наричайте ме сестра.

„Брат“, „сестра“ — твърде християнски бяха обръщенията в това общество, което признаваше за свой обичаен език грохота на динамита.

— Искам да ви изясня — казах аз, — че не съм човек на Ел Темпло.

— А да не сте случайно човек на Конквиста? — прекъсна ме тя и присви без всякакво кокетство зелените си очи. — Ще имаме достатъчно време да доизясним и този въпрос — Пророчески думи, на които не обърнах внимание. — А сега, след като сте се уверили, че не ви желаем злото, позволете…

И с изящните си дълги и силни пръсти свали белезниците от китките ми.

— След десетина минути ще кацнем. Оттам ще продължим към лагера, където ще се запознаете с Ел Капитан. Там и ще разберете защо трябваше да прибегнем до този малко неприятен трик като покана за гостуване.

Трепна многозначително с клепачи, изправи се — пищна, разлюляна, с бели зъби, зелени очи и пламтяща коса — и влезе в пилотската кабина.

Започнахме да се спускаме. Под облаците се откриха остри сиви зъбери, обграждащи като крепостни кули дълбоки, потънали в сенки клисури. Самолетът се запровира сред тях и почти опря дъното на едно дефиле, прорязано от право като стрела шосе. Дълго летя над него, докато постепенно то се разшири до размерите на бетонирана писта. С лек тласък кацнахме, колелетата засъскаха по цимента. Спряхме.

От кабината излезе Червената Олга, придружена от един мъж с автомат в ръка и гранати на пояса. Тя даде знак с глава на Дъг Касиди. Той огледа още веднъж пълния салон, изтегли се към изхода и преди да отвори не пропусна да се провикне със своя носов американски акцент:

— О кей, амигос, и прощавайте за принудителната разходка. Надявам се да се видим пак. Адиос!

Скочихме на земята. Самолетът веднага се понесе по широката писта, вдигна се и изчезна над скалистите хребети. Долу останахме Дъг Касиди, динамитеросът с гранатите на пояса, Червената Олга и аз.

Тя загрижено погледна часовника си и се взря в изхода на дефилето. Дъг ми се ухили:

— Е, братко Дикинсън, тогава вие ми се изплъзнахте изпод носа, но аз, както виждате, пак ви открих. Ако не бяхте ми избягали в Тупаку, щяхте да си спестите много неприятности… Включително и обработката в Конквиста. — Извади от задния си джоб познатата ми вече плоска металическа бутилка, отвинти капачката, смукна няколко глътки и ми я подаде. — Пийнете за добре дошъл в нашето братство.

— Братко Дъг! — предупредително изрече Червената Олга. — Братко Дъг, на работа не се пие, колко пъти трябва да ви повтарям това?

Дъг комично въздъхна:

— Виждате ли, братко Дикинсън, какво става, когато ви командуват дами, па били те най-прелестните сестри в Галактиката?

Но прибра бутилката.

От запад се спускаше хеликоптер. Дъг размаха ръце, хеликоптерът, след като направи кръг над нас, кацна сред облаци прах.

Този път не ме приспаха. Нямаше и нужда. Покатерих се пръв в кабината, другите ме последваха. Нямах представа къде се намираме и накъде летим. Никакви ориентири не отбелязваха посоката на движението ни. Под нас се губеха скали, оврази, циркуси без гори, без реки, без езера, всички пусти. Хеликоптерът бе голям, военен, за не по-малко от рота бойци, и навярно е бил задигнат от Динамитеросите при някоя от техните дръзки акции в казармите. Пилотът уверено го водеше сред лабиринта от безредни планински струпвания.

След час отново се заспускахме и стъпихме върху малка, камениста, но отлично скътана сред околните скали площадка. Към хеликоптера веднага се приближи влекач, който го изтегли встрани, може би към някакъв добре замаскиран хангар. Безусловно Динамитеросите разполагаха с отлични бази, техника и въоръжение.

Моето странствуване не свърши тук. Поведоха ме сред ниски кактусови храсталаци в дълбоки оврази. Напред вървеше динамитеросът с гранатите, след него Червената Олга, аз и накрая Дъг Касиди, пъшкаш и мърморещ. Виждах кръшното тяло на Олга, котешкото олюляване на бедрата й, червената коса, която се развяваше от вятъра като огнен облак, и не без горчивина си мислех, че богът на журналистите този път ме обсипва щедро с жизнен материал и че ако изляза жив и здрав от това ново изпитание, репортажът за енергана ще получи и своята сантиментална окраска.

Пред нас изскочи човек с четири гранати на пояса, които тук като че бяха марката на заведението. Видя Олга, махна приветливо с ръка и ни пропусна напред.

Бяхме в лагера.

7. Ел Капитан

Нямаше землянки, нямаше пещери в скалите, имаше само най-обикновени войнишки палатки със защитния цвят на околните сивкавокафяви камънаци. Хора не се виждаха, освен стражата, която сновеше от двете страни на лагера. Отдалеч долитаха отгласи на викове, кратки автоматни откоси, звучни експлозии.

Вървях сред палатките и за мое удивление не се вълнувах от предстоящата среща с легендарния капитан на Динамитеросите. Бях преситен. През последния месец нервната ми система бе бомбардирана от толкова много впечатления, че сега тя отвръщаше с равнодушие на най-поразителните преживявания, за които може да мечтае един вестникар, ония, които щяха да увенчаят моето фантастично приключение, наречено „Енерган“.

Хладнокръвно прехвърлих в ума си фактите, които знаех за Ел Капитан.

Отначало има един млад проповедник в религиозна квакерска секта, наречен Волф Вамяни. Той завършва социология в университета на Америго Сити, става блестящ професор в същия университет и търсен лекар сред интелигенцията в цялата страна. Автор на три нашумели книги: „Философия на насилието“, „Пътят към властта“, „Разум и терор“. Бързо събира около себе си група млади последователи, които макар в болшинството си да са синове и дъщери на Ъпери, превръщат университета в гнездо на размирници. Наричат ги „вълци“, на името на Волф. Тяхното учение е амалгама от религиозен пуританизъм, прашен анархизъм, модерен псевдомарксизъм. Когато стават непоносими, властта се опитва да ги вразуми, като изолира за няколко месеца в един от провинциалните затвори професор Волф Дамяни и неговите най-близки ученици. Един хубав ден намиращите се на свобода „вълци“ нападат затвора, избиват охраната, пускат затворниците, включително криминалните, взривяват сградата с динамит (оттогава е и глаголът „динамитизирам“) и изчезват. Никой не знае къде са, докато шест месеца по-късно „вълците“, начело с Волф Дамяни динамитизират един полицейски участък и оставят върху развалините манифест, подписан от Ел Капитан — водач на Динамитеросите. Манифестът е един предизвикателен призив, изпълнен със заплахи по адрес на Ъперите, за най-скорошно премахване на тяхната власт. Следват нови акции: летят във въздуха няколко банки, седалища на политически партии, църкви, синагоги, джамии, клубове на Ъперите, синдикални централи, но без особен политически ефект, освен един — раздухване легендата за непобедимия Ел Капитан. Тази легенда укрепва още повече, когато при едно нападение в Националната банка динамитът избухва в краката на Ел Капитан и неговите хора едва успяват да го изнесат кървящ към чакащите на улицата коли. Всички смятат, че той е мъртъв и си отдъхват, но след три месеца отново го виждат да ръководи нова терористична операция… с патерици под мишница! Тъкмо през това време към него се присъединява Червената Олга, която практически поема ръководството на цялата група.

Сега аз бях в ръцете на Динамитеросите, и то като „човек на Ел Темпло“. Какво щяха да поискат от мен и съответно от Ел Темпло? Отлично си спомнях онази декларация на Ел Капитан, публикувана в оня съдбоносен ден, когато започна разпространяването на енергана в Америго Сити: „… Динамитеросите нямат никакво участие в долнопробния гешефтарски спектакъл, който се разиграва в столицата на нашето отечество… Ние гневно заклеймяваме търгашите за опита им да използуват нашето неопетнено име на борци за народни права… Предупреждаваме ги, че при втори опит да заблудят народа, те ще получат съкрушително наказание от нашия железен юмрук…“ А в самолета Червената Олга бе нарекла мен и Ел Темпло „приятели, с които имаме еднакви цели и общи врагове, макар че методите ни на борба са различни“…

Всичко това бе много объркано, противоречиво и съмнително и аз бях длъжен да контролирам всяка своя дума и свой жест, както и зорко да следя всеки жест и всяка дума на моите домакини.

Над една палатка стърчеше голям, скован от нерендосано дърво кръст с две напречни греди. Пред нея пазеше часовой.

— Буден ли е? — попита Червената Олга.

Часовоят кимна. Тя влезе. Дъг и аз я последвахме.

Първото нещо, което усетих в полумрака на затворената отвсякъде палатка, бе упоителната миризма на лекарства, или по-скоро на наркози. И първото нещо, което видях, бе една походна масичка, покрита с шишета, прахове, спринцовки. Отляво бе поставено легло, също походно, срещу него — портативен телевизор, два радиофона, миниатюрен ултрамодерен предавател.

Отдясно, на инвалидна количка седеше Ел Капитан с наметнато върху коленете индианско одеяло. Носеше черен пуловер с извезан върху лявата страна на гърдите мъничък двоен кръст — копие на големия кръст, който се издигаше над палатката. Лицето му, познатото от старите снимки лице на Волф Дамяни — слабо, удължено, издълбано от стари бръчки, смесен образ на вдъхновен мечтател и фанатичен инквизитор, — бе неузнаваемо. Сега бе лице на старец, комуто предстои път към небитието. Живееха само горящите от вътрешен огън чифт черни очи.

Когато съзря жената, изразът му веднага стана друг — по-млад, по-здрав, радостен. Той протегна ръце към нея, тя се наведе, опря буза на неговата буза; треперещите му пръсти я погалиха по косата с невъобразима нежност. Така гали юношата момичето си от първата любов.

— Върна се… — прошепна той задавено.

— С божията помощ — отвърна тя усмихната.

— Без усложнения?

— Както виждаш — тя кимна към мен, сякаш за доказателство на своето твърдение.

Той се засмя, показвайки телевизора:

— Светеца беснее. Заканва се, че ще те обеси на първия стълб. Луис Моралес също сипе проклятия, счита, че проваляме плановете му.

От двете страни на количката висяха патериците. Изпод одеялото се подаваха две огромни обувки, от ония, които се носят само на дървени протези.

— Как си? — попита тя.

— С божия помощ, когато си с мен, винаги ми е добре… — Той пак се засмя и не знам защо неочаквано ми стана криво за този сакат терорист, който вече умираше, но продължаваше да обича. Той ме измери с поглед от глава до пети. — Седнете! — Посочи леглото. — У нас не е комфортно, комфортът ще го имаме в рая.

— Какви са новините? — попита тя.

— О, новини има много и всякакви — отвърна той. — Енерганът на ония момчета от Ел Темпло продължава да нахълтва във всички краища на страната, той прониква вече и в периферните гранични райони и оттам — към нашите съседи… Пускат го дори от небесата военни самолети като дъжд… Не може да се отрече, че доктор Маяпан разполага с безупречно организирана мрежа от съмишленици и помощници, предимно индиоси. Командора е заловил над трийсет от тях, всички в момент на разпространяване на енергана, но никой от тях не е издал нищо съществено нито за организацията, нито за ръководителите й. Мълчат. И умират… Да, братя и сестри, умират! Смъртта е по-силна от Командора… Смъртта! — повтори той замислено. — Всесилната, добрата, милосърдната смърт… Вашият Бял Орел, амиго Искров, се оказа много умен и проницателен мъж, щом като е съумял да привлече на своя страна като верен съюзник смъртта… Ала за съжаление нито той, нито баща му и брат му са предвидили всички последици от своята нова атака, те са недооценили силите и възможностите на противниковия лагер и преди всичко на Съюзническия пакт, който няма да допусне никакво подкопаване устоите на съществуващия политически режим у нас… Навярно знаете, че преди час Съюзниците открито заплашиха с десант. Княжеските генерали се съвещават. Фашизмът тропа на…

Той млъкна, сгърчил лице от болка. На челото му бликнаха капки пот. Олга скочи, взе от кутията на масата спринцовка, зареди я със сивкава течност и заби иглата в ръката му. След няколко секунди тялото му се отпусна, той задиша по-равномерно, но очите му се позамъглиха. Той погледна с нежна благодарност жената и прошепна, явно на мен:

— Извинете за слабостта… Напоследък не се чувствувам много добре… — И продължи да излага новините от последните часове, но гласът му не бе вече същият: наркозата действуваше. — Командора събира около себе си най-върлите фашистки елементи и готви удар. Уверен съм, че иска да премахне Мак Харис и Княза и като използува присъствието на съюзническите войски, да заграби цялата власт в свои ръце. Много неподходящ момент е избрал Ел Темпло за своето лично отмъщение…

Упрекът беше отправен към мен. Не намерих какво да отговоря, само попитах:

— Извършил ли е професор Моралес операцията на Конрадо Мак Харис?

— Да, и сполучливо… засега поне… — Той изкриви устни в язвителна гримаса, която изведнъж придаде на суровото му, дълбоко набраздено лице израз на жестокост. — Великият хуманист спасява наследника на най-големия убиец на Веспучия! Как ви се струва този парадокс? Утре излекуваното момченце ще стане по-голям звяр от своя баща. И без да му мигне окото ще ликвидира своя спасител и неговите съмишленици от Федерацията за чиста планета… Не, човечеството никога няма да поумнее. Само динамитът! И смъртта! Единственото, от което се страхува обикновеният човек, е смъртта, макар че тя неизменно го придружава от първия ден на раждането му и че тя е логичният край на всеки живот… Запомнете ми думата: само смъртта ще доведе човечеството до спасителните брегове на свободата! Безпощадната, безвъзвратната, откритата смърт! Да, динамитът! Динамитът унищожава гнилите клетки на обществото, той еднакво чисто премахва полицаи и демагогствуващи политици, глупави генерали и хленчещи социалисти…

Ел Капитан все повече и повече изпадаше в оня призивно-напевен тон, тъй характерен за квакерските свещеници, в чиито редици бе до преди няколко години.

— Но системата — вяло възразих аз, — системата не може да бъде премахната само с динамит.

— Системата? — Той се засмя. — Системата е организъм, който се състои от отделни клетки. Унищожиш ли няколко клетки, унищожаваш и организма…

Леко изненадан от евтините философски сентенции, които се лееха от устата на този бивш професор и бивш проповедник, аз продължих да слушам, наблюдавайки все по-разширяващите се от възбудата очи.

— Но, амиго Искров, веднъж осъзната като необходимост, смъртта престава да бъде страшна, обратно, тя се превръща в най-мощното оръжие, което някога човекът е притежавал и ще притежава — по-силно от огъня, от ножа и от ядрената енергия, по-могъщо дори от изкуството да владееш човешките маси. Няма по-силен човек от този, който е приел смъртта като неизбежност и който е готов да я срещне без съпротива във всеки миг от своя живот… В това се състои основната разлика между Хомо Сапиенс и животното… Впрочем скоро сам ще имате възможност да се убедите в това…

Докато той говореше, Червената Олга ласкаво галеше ръката му и това му даваше нови сили да продължи. Не знам защо обаче имах чувството, че колкото той бе искрен в израза на своята любов, толкова тя бе фалшива и ласките й — престорени.

— Ето защо, амиго Искров — завърши той своята проповед, — настъпил е моментът да се намесим най-после и ние… с божията помощ…

— Не разбирам — казах, — с какво моето присъствие тук може да ви бъде от полза.

— Прав сте. И тъй като време за дълги обяснения нямаме, всеки час е вече броен, ще ми позволите да ви покажа най-напред кои сме ние… Сестра Олга, моля ти се!

Тя веднага застана зад количката и я забута към изхода на палатката. Дъг Касиди и аз ги последвахме. Дъг не преставаше да ми отправя дружелюбни усмивки. По едно време даже предпазливо извади от джоба си плоската бутилка и смукна няколко обемисти глътки. Аз пак отбих любезната му покана.

Поехме по криволичеща, но добре отъпкана пътека — очевидно прокарана само за количката на Ел Капитан. Наоколо все тъй се издигаха канари, покрити с мъх. Виковете, гърмежите, взривовете и тяхното ехо се засилваха. Спряхме на една тясна камениста тераса, от която се откриваше поглед към малка котловина. Тук също стърчеше грубовато изкован, но огромен двоен кръст, който навярно се виждаше от много далеч. Под него стоеше един Динамитеро, облечен като всички останали в туристически обувки, спуснати до глезените панталони — голф и черен пуловер с извезаното върху лявата страна на гърдите двойно кръстче. Никакви знаци не сочеха, че е офицер или ръководител. След като ни поздрави с кимане, той продължи да наблюдава ученията, които се водеха долу в низината, и да ги ръководи с кратки заповеди по микрофона.

Котловината под терасата представляваше тренировъчен плац, осеян със сложна система от естествени и изкуствени прегради, сред които се обучаваха стотина човека. Те пълзяха върху прехвърлени над дълбоки ями дънери, катереха се по отвесни канари, спускаха се по въжета, провираха се в тесни циментови тръби, прескачаха трапове, пробиваха си път сред телени мрежи, стреляха по човекоподобни чучела, хвърляха граната върху грамада скали.

Най-внушително беше съоръжението за парашутни скокове: висока дървена кула, от върха на която, привързани на въжета, хората се хвърляха в пропастта с разтворен над тях парашут.

Ел Капитан вдигна бинокъла пред очите си и дълго наблюдава тренировките. После, явно доволен, го подаде на мен. Погледнах.

Динамитеросите бяха млади хора, повечето мъже, няколко жени. Упражняваха се с усърдие и смелост, по лицата им се стичаше пот, а като се вгледах внимателно в по-близко стоящите, съзрях в очите им някакъв общ израз на екзалтация, който можеше да бъде породен както от вътрешен емоционален огън, така и от алкохол или най-вероятно от наркотици. Всички носеха на поясите си по четири гранати, а около гърдите, кръстосани като патрондаши, продълговати, издути торби.

— Амиго Искров — каза Ел Капитан, — обърнете внимание, те тренират в пълно бойно снаряжение.

— Какви са тия торби около гърдите им? — попитах.

Той многозначително вдигна вежди:

— Не знаете ли как се наричаме?

— Нима динамит? — възкликнах аз.

Всички на терасата се засмяха.

— Динамит беше преди няколко години, когато започнахме. Така го наричаме и до днес, макар че взривът в торбите е много по-мощен от добрия стар динамит, изобретен някога от Нобел. Правят ни го нашите приятели от военните заводи на Княза…

— Нима ще експлодира заедно с тях? Имам предвид — с хората?

— Ако няма друг изход… — отвърна той. — А върху самолетоносачите и крайцерите друг изход едва ли има.

Побиха ме тръпки: тия тук бяха ни повече ни по-малко кандидати за смъртта, самоубийци, като ония японски камикадзе, които през Втората световна война се врязваха със самолетите си във вражеските бойни кораби и избухваха заедно с тях. Нима съществуваха още подобни безумци, толкова десетилетия след онова световно безумие?

— А ще ви послушат ли, когато им заповядате да умрат? — зададох своя следващ въпрос.

Ел Капитан отново се усмихна със своята екстатична усмивка на светец и фанатичен инквизитор. Поиска микрофон и понечи да изрече нещо, но поразмисли и го даде на Червената Олга:

— Сестро, покажи на нашия гост как ние умеем да умираме!

Тя кимна с разбиране, вдигна микрофона пред тъй сочната си и хищна уста и без да сваля угасналото си цигаре прошепна, но отсреща високоговорителите заехтяха и думите се чуха от всички:

— Брат Четиридесет и седми!

Горе на парашутната площадка се появи млад мъж. Отправих бинокъла към него. Бе почти юноша с красиво момичешко лице. Той се обърна към нас, очаквайки нови заповеди. Те дойдоха. Червената Олга тихо произнесе и високоговорителите отново загърмяха:

— Брат Четиридесет и седми! С божията помощ, пряк удар в сърцето на деспота.

Брат 47 пристегна ремъците около плещите си, извика нещо, чийто смисъл не долових, и скочи в пропастта. Над него леко се олюляваше парашутът. Летя двайсетина секунди, стъпи на земята, бързо се освободи от ремъците и хукна към една от скалните грамади. Недалеч от нея залегна и метна една след друга четирите си гранати. Те избухнаха пред скалите, без да оставят видими следи. Тогава той се изправи, прекръсти се, нададе пак непонятния войнствен възглас, който можеше да бъде „С божията помощ!“, наведе глава, отново стремително се понесе напред и се блъсна в канарата.

И стана невероятното: той експлодира. Заедно с кръстосаните на гърдите торби — живо торпедо, което откърти няколко дребни отломки от гранитната преграда.

Прилоша ми, не издържах, повърнах… Пред насмешливите прекрасни зелени очи на Червената Олга.

— Да вървим! — каза тя. — Нашият гост има слаби нерви.

Върнахме се в палатката на Ел Капитан. Там Червената Олга безцеремонно пъхна в устата ми хапче форсалин.

Тя ме презираше.

Но Дъг Касиди, но Дъг Касиди ме гледаше съчувствено.

И без да иска разрешение, извади плоското шише от задния си джоб и пи. Той също не издържаше.

8. Една протегната десница

Навън се стъмни. В палатката стана още по-мрачно. Аз мълчах, все още под впечатлението на динамитизирания Динамитеро. Ел Капитан леко пъшкаше — болките отново го сграбчваха. Дъг запали една слаба електрическа крушка.

— Работим с енерган — не без ирония обясни Червената Олга. Тя включи телевизора. — Да видим дали светът говори за нас.

Светът говореше само за нас. Всички канали предаваха съобщения и коментари за моето отвличане. Тази новина затъмняваше дори заплахата на Съюзниците, че „ще помогнат“ на страната, ако Княза не вземе бързи мерки за укротяване на своя неразумен народ. Сензацията се раздуваше и от допълнителното обстоятелство, че след сполучливата си операция над Конрадо Мак Харис професор Моралес не скри от журналистите задачата, с която според него съм бил изпратен в Ел Темпло, а именно — използуването на енергана само за мирни цели. Командора също без всякакви задръжки разпространяваше, че с моето „престъпно отвличане“ Динамитеросите фактически осуетявали възможността за бързо нормализиране на положението във Веспучия и за изтеглянето на Съюзническия флот от залива на Америго Сити.

Малкият екран показваше нашествениците: гигантския самолетоносач с готовите за излитане бомбардировачи, крайцерите, подводниците, ракетоносачите — една грозна флота, способна за часове да превърне страната в пепелище. Ала главнокомандуващият съюзническите сили успокояваше населението, като го уверяваше, че ракетите и самолетите са тук само за да респектират враговете на Пакта, които под прикритието на енергана се стремят да предизвикат хаос в страната. И недвусмислено предупреждаваше Ел Темпло и неговите привърженици, че ако е нужно, Пакта ще пусне в ход и по-сериозни средства, за да смаже какъвто и да е опит за откъсване на Веспучия от братското семейство на Съюзниците и за пресъединяването й към Острова.

Червената Олга загаси телевизора. Ел Капитан каза:

— Да, крайно време е да се намесим… докато не е станало късно. Докато не са хвърлили ядрените си ракети… Пред тях ние сме безпомощни.

Той сгърчи болезнено лице. Червената Олга побърза да вкара във вените му успокоителната наркоза. Друго навярно не помагаше. След минута той бе отново в състояние да говори, но, както при първата инжекция, с помътнели очи и безцветен глас:

— … Наложително е… наложително е час по-скоро да се срещнем с вожда на Ел Темпло… Трябва да уговорим по-нататъшната си обща стратегия и тактика, да координираме нашите действия срещу тиранията и чуждите завоеватели… А с божията помощ в Ел Темпло ще ни заведете вие, амиго Искров.

В гърдите ми заклокочи див смях. Прехапах устни до кръв — да не се изкикотя. Всички гледаха в мен. А аз не издавах звук, мислейки, че съдбата е стоварила върху плещите ми прекалено тежко бреме, което не съм в състояние да понеса. В зелените очи на Червената Олга прочетох насмешка, същата, с която ме дари, когато ми прилоша. Но тогава аз повърнах, защото видях парчетата кървав мозък върху камъка, а всички тези тук, начело с Ел Капитан, си въобразяваха, че със стотина Динамитероси-самоубийци ще разгромят Съюзническия флот! Те бяха глупци. Или луди. Или провокатори… А аз нямах право да свързвам Агвила нито с глупци, нито с луди, нито с провокатори.

— Господа — казах, — седем денонощия бях в Конквиста и седем денонощия Командора изискваше от мен да го заведа в Ел Темпло. Погледнете лицето ми, то още носи белезите от любезното третиране на Светеца… Аз не зная, просто не зная къде се намира Ел Темпло. Повярвайте ми, така е.

— Вярваме ви, амиго Искров — отвърна веднага Ел Капитан, — но вие можете да ни устроите поне среща с тях.

— Такава среща можете да си устроите сами. Призовете Ел Темпло по радиото. Ще ви чуе.

— За да ни чуят и враговете?

Червената Олга запали цигара, смукна дълбоко ароматичния дим и едва тогава, сякаш между другото, небрежно забеляза:

— А ако им позвъните? На 77 77 22? Направо оттук?

Дълго не реагирах, втренчил поглед в сините кръгчета, които красивата уста изпускаше към тавана.

— Знаете номера? — казах, по-скоро като констатация.

— Имаме хора навсякъде. В Конквиста също.

И без да добави нищо повече, завъртя шайбата на радиофона. Отговорът дойде веднага, усилен от високоговорителя:

— Тук „Енерган компани“.

Сърцето ми лудешки затуптя: бе топлият баритон на Агвила, придружен от нещо като плясък на вълни.

Червената Олга пуфна облаче дим в слушалката и едва тогава изрече:

— Тук е щабът на Динамитеросите. Говори Червената Олга.

— Охо! — дойде отсреща весело възклицание. — Каква чест!

— А с кого имам честта да говоря аз? — попита тя не без чисто женско кокетство.

— С Агвила Маяпан.

Тя пак пуфна дим в слушалката, сякаш на другия край на връзката можеха да усетят аромата му, и продължи с ония подлудяващи дрезгавини в гласа си:

— С онова мило момченце от филма за Кампо Верде?

— Успели сте да го видите? — Агвила бе явно зарадван: суетата на кинооператора!

— Имаме го записан в касета и го пускахме вече тъкмо три пъти. Пред всички наши братя. Потресаващ е. Според мен онова, което искате от Мак Харис като възмездие, е недостатъчно.

Мълчание. Отсреща към плясъка на вълните се добави и бумтенето на мотор. После Агвила отново се обади, вече без веселите интонации:

— Сеньора Олга…

— Наричайте ме сестра Олга.

— Цяло удоволствие е да бъдеш брат на жена като вас. Сестра Олга, при вас ли е Теодоро Искров?

— Разбира се. Тук, до мен. От два часа. Къде другаде би могъл да бъде? Той желае да ви съобщи нещо важно.

Тя ми подаде слушалката. Нямах сили да не я взема.

— Ало!… — прошепнах развълнувано. — Ало, Агвила, здравейте!

— Привет, Теди! — За първи път ми казваше Теди. — Отдавна чакаме да се обадите. Как сте?

— Държа се.

— Цял?

— Засега поне.

— Чакахме ви и в Тупаку. Боско…

— Така и предполагах. Но ме прибраха тук. Без мое съгласие, макар че тук домакините полагат похвални грижи за мен.

— Не може и да бъде иначе… Теди, преди да продължим, искам да ви предам от името на всички ваши приятели тук, че при завръщането си в Америго Сити вие бяхте великолепен. Особено на пресконференцията. Видяхме и чухме всичко. Вие надминахте нашите очаквания. Вие, Теди, далеч вече не сте марионетка, вие сте… сега вие сам сте кукловод.

Топла вълна на радостно удовлетворение ме обля от глава до пети. Това бе най-хубавата похвала, която бях получавал през живота си. Казах:

— Понаучих се да отличавам хората от куклите. Благодарение на вас.

Той тихичко и многозначително се засмя:

— Щом е тъй, Теди, какви са хората, които стоят до вас в този момент? Ел Капитан, Червената сеньорита, кой още друг?

Не отговорих веднага. Погледът ми се плъзна върху изпитото, измъчено и вдъхновено лице на Ел Капитан, върху чипия нос на Дъг Касиди, върху усмихнато пушещата „червена сеньорита“. Да, какви са те? Глупци, луди, провокатори? Или някаква нова порода хора, непознати бойци на свободата, нравствени мутанти на бъдещето? Те също чакаха моя отговор.

— Трудно е да се определи, Агвила — отвърнах, и това бе вярно. — Но в някои отношения си приличате.

Това също беше вярно, особено що се отнася до Агвила и Ел Капитан. Макар и коренно различни по външност, характер и интелект, в тях имаше някои общи черти, което ги сродяваше: фанатизмът на пророците, желязната воля на родените водачи, човечността и жестокостта на обичащите…

— Защо ви прибраха? — попита Агвила.

— За да им устроя среща с вас.

— С каква цел?

— Съгласуване на обща стратегия и тактика в борбата срещу Мак Харис, Командора и Пакта.

— Съблазнителни цели. А ако не се съгласим на такава среща?

Представих си благородната осанка на Агвила, когато произнасяше тия думи.

Червената Олга издърпа слушалката от ръката ми и заговори, подсилвайки ония дрезгавини в гласа си:

— Агвила Бланка, амиго, не се тревожете за вашия приятел. Ние нямаме никакво намерение да го динамитизираме. Динамита ние пазим само за тираните… А за срещата вие ще се съгласите. Тогава впрочем и ще ви предадем Теодоро Искров. Жив, здрав и цял.

Едва ли можеше да има по-деликатен и недвусмислен намек за заплаха и шантаж от този. Представих си как Агвила се съветва с доктор Маяпан и с Анди. Виждах бащата да клати скептично глава, а Анди да шепти: „Защо да не разберем какво искат тия откачени терористи? Те също представляват едно обществено явление, а ние не бива да пренебрегваме нищо от този род, колкото и да не ни харесва. Освен това Теди е техен заложник. Нали чухте: ще ни го предадат, когато се срещнем с тях. Нима ще го оставим в ръцете им? Те са в състояние да го взривят“.

Топлият баритон пак прозвуча и пак с веселите нотки:

— Така да бъде, гуапа роха21… Теди, чувате ли ме?

Поех слушалката:

— Да, чувам ви.

— Теди, можете ли утре при изгрев-слънце да бъдете на шосето, онова, по което първият път, след раздялата с Ел Гранде, карахте джипа? Мисля, че се сещате.

— Да, разбира се — Шосето, по което карах джипа след раздялата с Ел Гранде в Тупаку, бе оня изровен път край рекичката, който водеше към Пуебло Ел Сол. — Къде по-точно?

— В горната му част. Безразлично на кой километър.

Попитах с поглед Ел Капитан. Той пък се обърна към Червената Олга. Тя кимна.

— О кей, Агвила — казах.

— Кой ще бъде с тебе?

Ел Капитан посочи с глава Червената Олга. Отговорих:

— Ла гуапа роха.

— Но без динамит! — засмя се Агвила.

— Тя е по-опасна и от сто тона динамит!

— Ще се справим! — каза той. — Енерганът е по-силен от динамита. До утре.

Изщракването на вилката прекъсна ехото от плясъка на вълните.

— Е, прекрасно! — каза Ел Капитан. — Благодаря ви, Искров. А сега е време да вечеряме. Вие, както разбирам, по вина на брат Касиди не сте успели да получите полагаемия ви се в самолета обяд. Олга, скъпа, разпореди се!

Докато вечеряхме, Червената Олга седеше до мен и сякаш излъчваше магнетични флуиди, които нито ми позволиха да се нахраня както трябва, нито да следя философските тиради на Ел Капитан за диктатурата, тероризма и страха в съвременното общество, нито по-късно да спя.

В три часа сутринта от кошмарната дрямка ме изтръгна Дъг Касиди.

Изминахме в пълен мрак пътя сред кактусите и се озовахме на площадката, където вече бръмчеше хеликоптерът.

Там чакаше и Червената Олга. Бе облечена в черен панталон и черен пуловер с везано двойно кръстче на гърдите, и двата плътно очертаващи съвършеното й тяло. Между белите си зъби стискаше златното цигаре. На небосвода горяха звездите и в тяхната мигаща светлина тя бе омайна като космоса — до задъхване.

Тръгнахме.