Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)

1. Среща при изгрев-слънце

Хеликоптерът ни остави на една поляна край шосето и веднага отново отлетя право нагоре без всякакви светлини.

Първите предвестници на зората обгаряха хоризонта и аз скоро познах местността, въпреки редкия Стайфли, който пълзеше откъм близката гора: преди няколко седмици бях минал оттук с джипа на път към Пуебло Ел Сол. Намирахме се недалеч от платото Теоктан там, където свършваше опустошената гора.

Беше тихо. Откъм коритото на изсъхналия поток долиташе неясно цвърчене — оцелелите от Стайфли насекоми.

Червената Олга запали цигара.

— Недейте — казах. — Огънчето се вижда от километри.

— Да, разбира се, не съобразих — прошепна тя и смачка цигарата. — Може би дори е по-добре да сложим маските?

Нахлузихме маските. Бавно тръгнахме нагоре. Мълчахме. През завесата на Стайфли небето розовееше.

Не вървяхме дълго — откъм платото се появиха светлинки. Беше кола, движеше се бавно. Дръпнахме се встрани под един ударен от мълния дънер. Колата наближаваше. Познах я: беше оранжевата камионетка. Пристъпих напред, вдигнах ръка, тя спря. На волана седеше Агвила. Във везаното пончо, сомбреро, без маска.

Попитах:

— Можете ли да ни вземете?

— Колко ще платите? — попита той на свой ред и трите трапчинки затрептяха на лицето му.

— Един символичен долар — казах и свалих маската.

Той се засмя:

— Малко е. Може би двайсет милиарда, а?… Но както и да е, няма да ви оставя на пътя. Качвайте се!

Дадох знак на Олга. Тя изскочи от мрака, изваяна като антична скулптура, но с гумения хобот на лицето — образ на съвременния уродлив човек.

— Добро утро — каза тя и подаде ръка.

— Добро утро, гуапа роха — отвърна Агвила, пое ръката и издърпа жената в кабината.

Тя се настани до него и без да отпуска десницата му, дълго го фиксира през кръглите стъкла на маската.

— Никак не си приличате.

— С кого? — попита той, озадачен.

— С момчето от филма.

— А!

— Да, там сте по-интересен.

Той се усмихна.

Седнах до нея. Агвила веднага подкара. Между коленете му лежеше автоматична пушка.

— Теди — каза той, — сложете си маската. Навлизаме в гъст Стайфли.

— А вие?

— Не понасям маските. Пречат ми на дишането. Пък и обичам да гледам човешките лица. Няма нищо по-интересно от човешкото лице.

— Всички кино оператори говорят така — забеляза Червената Олга.

Той пак се усмихна и с остро движение зави наляво и навлезе в тесен горски път. Сухите клонаци шибаха покрива на камионетката, ресорите пъшкаха под нас, Стайфли все повече се сгъстяваше. Нахлузих маската. Няколко минути се движехме мълчаливо, после Агвила замислено произнесе:

— Децата са винаги по-интересни. По-чисти са…

Очевидно досега го бе занимавала забележката на Олга.

Изпод хобота й дойде тихичък смях:

— Не, не е винаги тъй… Прочее кой знае, говоря така, защото никога не съм била майка.

Зад кръглите стъкла клепачите й трепнаха замислено и бих казал дори — тъжно.

Замълчахме.

След половинчасово убийствено пълзене в гората излязохме при западния край на платото. Гората свърши, Стайфли също, отпред се издигаше невисок хълм. Агвила спря под последните гъсто сплетени клони. Слязохме. Той ни поведе към връхчето на хълма, образувано от безредно струпани камънаци, заобикалящи плитка яма. Оттук се откриваше величествена гледка: На изток суровите и бели Скалисти остриета, на запад — монументалната грамада на Ел Волкан. Небето аленееше. Агвила свали сомбрерото и се облегна на зъбера. Пурпурните отблясъци заиграха върху лицето му и от това то стана някак си неземно красиво.

— Обичам да посрещам изгрева тук — каза той.

Върховете запламтяха. Слънчевият диск се появи и като разбит на късчета брилянт запръска милиарди искри към небосвода. Свалих маската. Задишах с пълни гърди.

Тогава смъкна маската и Олга. Свали я, без да произнесе дума.

И както след магията, с помощта на която вълшебникът-принц превръща жабата в царкиня, така и сега под уродливата гумена зурла се показа изумителната хубост на жената в цялото й великолепие. Огряна от слънчевото злато, алената й коса също запламтя, зелените й очи се превърнаха в бездънен, осеян със звезди космос, полуразтворените й устни трепетно поемаха планинския въздух.

Никога няма да забравя тази картина.

Няма да забравя и Агвила. Впил очи в нея, той стоеше като поразен, безсилен да направи каквото и да било движение, неспособен да пророни каквото и да е слово. Така навярно е стоял и принцът пред прекрасната царкиня след магията.

Това не бе любов от пръв поглед, това беше мигновеното покоряване на мъжкото начало от Жената.

В паметта ми нахлуха думите, които Агвила бе изрекъл тогава в пещерата на Ел Темпло: „Жените не ме интересуват… А за любовта съм чел в романите. Удивително смешна работа“.

Сега тази смешна работа беше до него и той стоеше до нея, пленен, вкован като в котвена верига. А жената отлично схващаше неговото състояние, защото продължаваше да позира под милувката на слънчевите лъчи и полъха на вятъра, който развяваше огъня на косите й.

Най-после, когато напрегнатото мълчание стана непоносимо, с движение, което подчертаваше заоблеността на бедрата й, тя извади от джоба на панталоните си цигарето и мило попита:

— Може ли огънче? Забравила съм си запалката.

Това изкара Агвила от вцепенението. Той припряно затърси из джобовете си, изкара кибритена кутийка, но успя да запали едва четвъртата клечка. А когато поднасяше огънчето, ръцете му потреперваха.

— Агвила — каза тя с усмивка, — мога ли да ви направя една чисто женска забележка? — Той кимна. — Никога не носете сомбреро. То закрива главата ви, а тя е хубава…

И лекичко го погали по косата, о, съвсем лекичко, но това му подейства като удар с ток. Той трепна, изчерви се, с мъка преглътна.

А аз се питах — този неин жест елементарна хватка на опитна жена ли бе за слагане ръка върху един неопитен мъж, или спонтанен, дори неудържим израз на влечението, което Агвила неизбежно предизвикваше у всеки друг при първа среща с него.

— Ще запушите ли? — попита тя. — Тютюнът е натурален.

— Благодаря… — заекна той, — аз не пуша.

Тя пое дълбоко дима и се усмихна с едрите си зъби:

— Отшелник!… Не пушите, сигурно не пиете… Любите ли поне?

Той припряно я прекъсна:

— Аз мисля, че не бива да стоим повече тук. Скоро ще се появят разузнавателните самолети на Командора. Снимат всичко: камъни, кучета, хора…

— О, да, аз също бързам — каза тя. — Нямаме никакво време за губене. Морските пехотинци на Пакта могат всеки момент да стъпят на брега. Пък и моят шеф Ел Капитан с нетърпение очаква резултата от нашата среща.

— Да, да… — продължи все по-смутено Агвила, — ей сега, ей сега… — И се засуети, очевидно не знаейки какво първо да подхване.

Това ли беше Агвила Бланка, великият химик, откривателят на формулата на енергана, Белия Орел, последният толтекски вожд, един от най-мощните хора на планетата, човекът, който бе успял да разруши империята „Албатрос“ и да разтърси основите на съвременния свят?

Или беше момчето с трите трапчинки на лицето, което е снимало разрушаването на бялата къща от булдозера и убийството на най-красивата майка на земята?

Или жизнерадостният момък, готов да се сборичка с братчето си за футболната топка?

Или младият мъж, който за любовта бе чел само в романите?

А беше щастлив. Като гимназист, който за първи път е целунал момичето си.

„Момичето“ пък пушеше със златното цигаре и чакаше, като леко трепкаше с клепачи и нетърпеливо поклащаше пристегнатия в тесния панталон изящен дълъг крак.

Тогава той изтича до камионетката в гората, взе от кабината автоматичната пушка, върна се, поразмисли, пак изтича надолу, донесе малък радиоапарат, сложи слушалката, зашептя в микрофона:

— Анди, ти ли си?… Тук Агвила, да… Слизаме… Не, не през стената. Пратеничката няма да може. Направо… Стига приказки, няма време!

Червената Олга престана да пуши, толкова бе привлечена от разговора. Агвила продължаваше:

— Татко ли?… Нищо, успокой го, не всички са такива… — Не довърши изречението, стрелвайки с поглед Олга. Усмихна й се виновно, подхвана: — Анди, зная какво правя… Да, да, не се тревожи, вземам всички необходими мерки…

Изключи апарата, замислен и раздразнен.

После отново, за трети път вече, изтича до колата, извади нещо изпод седалката, върна се. Носеше пластмасова манерка и стъклена тубичка за лекарства.

— Съжалявам много — рече той, — но ще трябва да се подложите на малка процедура. Искров два пъти вече е правил това.

Отвори тубичката, изсипа в дланта си две кафяви таблетки и ги поднесе на Олга. — Глътнете това, моля.

— За приспиване ли? — насмешливо попита тя.

— Съвсем безвредно е — смути се още повече той. — След половин час ще сте пак напълно будна и бодра.

— Вие ми нямате доверие — рече тя с тъжна усмивка. — А аз съм готова да се пожертвувам за вас с динамитен пояс около кръста си…

— Моля ви се, сеньорита!…

Агвила беше жалък, жалък… Идеше ми да го сграбча за раменете, да го раздрусам, да го събудя, да го изтръгна от магията на този златен изгрев… А на Олга да зашлевя два плесника и да я отпратя при нейните Динамитероси, които като овни се блъскаха в каменния зид с експлозиви на гърдите.

Но не направих нито едното, нито другото.

— Добре — рече тя с мило примирение. — Подчинявам се на волята ви. Но само защото ви се доверявам… И защото сте ми безкрайно симпатичен…

Издуха цигарата, пъхна цигарето в дясното джобче на панталона си, взе таблетките и ги глътна заедно с чашка вода от манерката.

Сетне седна на сухата земя, облегна се на камъка и след минута заспа.

— Искров, помогнете ми — каза той — да я пренесем!

Когато обаче понечих да я хвана за раменете, той ме отстрани, даде ми предавателя, оръжието, манерката и сам я вдигна. Пристъпваше предпазливо, притискайки я към гордите си, впил напрегнатите си черни очи в неподвижното й лице.

Не ходи дълго — само десетина крачки, до плитката яма сред камънаците на върха. Там внимателно я положи на земята, пооправи разпиляната й коса, обърна се към мен:

— А сега и вие, Искров. Вие поне не се сърдете!

— Не се сърдя, Агвила. Така трябва да бъде. Твърде голям е залогът в играта, за да си позволим евтини сантименталности.

Глътнах хапчетата, пих. Водата беше газирана, „Ел Волкан“.

Главата ми се замая, клепачите ми натежаха. Седнах до лежащата Олга. Под мен нещо се раздвижи.

И преди ямата да се понесе надолу и преди светлината на деня да изчезне над мен, успях да зърна, или тъй само ми се стори, как Агвила се навежда над лежащата жена, опипва я от гърдите до краката и накрая плахо я целува по полуотворените й алени устни…

Сетне всичко стана тъмно.

Събудих се пръв. До мен Олга още спеше.

Намирахме се в една от складовите пещери на Ел Темпло. Бе почти празна, само в ъглите личаха няколко каси с енерган.

Агвила понаплиска лицето на Олга с вода. Тя отвори все още замаяните си очи, уплашено трепна, несъзнателно прокара ръка над джобовете на панталона си, скочи на крака. Агвила нежно хвана ръката й:

— Не се безпокойте, аз съм тук.

Тя потърка слепоочията, посреса косата си с пръсти:

— Сигурно изглеждам като кикимора — усмихна се тя. Удивително умееше да се владее. — Трябва да се пооправя малко, не бива да се показвам в такъв вид пред новите си приятели. Къде се намираме?

— Скоро ще бъдем където трябва — отговори уклончиво Агвила.

С привичен жест тя извади цигарето от джобчето. Агвила я спря:

— Тук не бива да се пуши.

Тя плъзна поглед върху касите.

— Ах, да, разбирам… — и прибра цигарето.

— Можете ли вече да вървите?

— Мисля, да… Вашето приспивателно е много странно. След събуждането то действува тонизиращо.

Агвила положи длан върху левия ъгъл на желязната порта. Тя се отвори. Поехме по познатия ми вече път под земята: през ниски тунели, кални поточета, смазващи сводове.

Край пирамидата ни чакаха доктор Маяпан и Анди. Стояха прави под стълбището, загледани студено в жената.

2. Бащата, синовете и жената

— Татко — каза Агвила, — това е Олга, пратеничка на Динамитеросите, наша съюзничка и… — поколеба се, но добави: — приятелка.

Доктор Маяпан прегърна най-напред мен, много сърдечно, по бащински, и едва тогава стисна нейната ръка. Анди пък ме тупна по рамото и това бе по-красноречиво от всяка дружеска ласка, а в Олга се втренчи с леко слисване — естествената реакция, която тя възбуждаше у всеки мъж.

— Сигурно сте много гладни — провикна се той, очевидно за да разсее намагнетизираната атмосфера, която тя донесе със себе си и за да прикрие собственото си смущение. — Приготвил съм толтекска императорска закуска: полента с масло. И натурално кафе!

— Бих желала да се поизмия — каза Олга.

— Веднага, сеньорита! Ще ви покажа вашата стая. Не е много изискана, но за съжаление тук дамски крак не е стъпвал никога.

Галантно й подаде ръка и я поведе към жилищните помещения край двора. След малко се върна сам. Четиримата влязохме в трапезарията. Тук евтината куртоазия, с която Анди бе посрещнал Олга, го напусна.

— Защо я доведе? — попита той рязко. За първи път се обръщаше към брат си с такъв агресивен, дори обиден тон.

— Защото нямам намерение да се разкарвам из Теоктан с камионетката — отвърна не по-малко рязко Агвила. — Жандармите на Командора шарят навсякъде.

— Горе имаме достатъчно скривалища.

— Нужно ли е да я развеждам из базите ни?

— А тук?

— Тук е най-сигурното ни убежище. Пък и взех всички мерки.

— Не става дума само за мерки и сигурност — възропта Анди. — Сега сме заети до гуша. Двайсет и две години сме чакали тия решителни часове и сме длъжни да съсредоточим цялото си внимание само върху тях. Не можем да бъдем нито охрана, нито бавачки на тази червенокоса фурия.

Засегна ли се Агвила от тия думи? Той язвително изрече:

— Тази червенокоса фурия не се нуждае от охрана. А бавачка би могла самата тя да бъде на тебе и на хлапаци като тебе.

Анди се подсмихна не без предизвикателна двусмисленост:

— Нямам нищо против такава бавачка… Да ме люлее на скута си, да ми пее приспивни песни, да ме милва…

Агвила настръхна. Въздухът се наелектризира. Двамата братя стояха един срещу друг, наежени, стиснали юмруци, готови да се сборичкат, този път не за футболна топка. Големият брат прецеди през зъби:

— Искам да ти припомня, че ти бе този, който настоя да я поканим, за да я чуем. „Ръководителка на интересно обществено течение…“ и прочее и прочее…

Малкият брат пренебрежително махна с ръка:

— Ах, какво ще се разправяме по-нататък! Тя е тук и точка. Претърси ли я поне внимателно?

Лицето на Агвила пламна.

— Да — каза той. В гласа му имаше издайнически хрипове. — Претърсих я. Не носи картечница, не крие динамит, няма ками и даже пиличка за маникюр.

Спомних си как там, в подемника, който ни бе свалил под земята, той я бе опипал от глава до пети и накрая — целунал.

През време на целия този остър и неприятен диалог между братята, доктор Маяпан не сваляше изпитателния си поглед от Агвила. А като видя предателската червенина върху лицето му, се понамръщи.

— Агвила, сине — рече той, — ето какво ще направим сега. Ще изслушаме нашата гостенка и веднага ще я върнем горе.

Червенината по лицето на Агвила стана аленовиолетова и се разля към ушите и врата. Беше смешен. Беше за съжаление.

— Както тя самата реши — промърмори той. — Тя се нуждае от почивка. Цяла нощ е пътувала… Нали тъй, Искров? — Той търсеше помощ от мен! — Все пак тя е жена…

— Която вдига във въздуха танкери със стотици моряци на борда — добави злобно Анди.

— Тя не е убиец! — отсече Агвила. — Тя е ръката на Немезида22, като нас.

Тогава малкият брат положи покровителствено ръце върху раменете на големия брат и впи очи в неговите очи:

— Да не би великият толтекски вожд Белия Орел да е хлътнал по тази гуапа роха?

Големият брат грубо свали ръцете му:

— Остави ме на мира!

— Ти си длъжен да отговориш!

— Не! Това е моя лична работа.

— Не, Орльо, това не е само твоя лична работа. Поне засега. И поне тук. Помниш ли клетвата? „Всички сили за енергана, целият живот за възмездието“. А след това, Орльо, след това аз ще танцувам на твоята сватба… защото жадувам да стана чичо.

Тия думи изкараха Агвила от крехкото равновесие, в което още се държеше.

— А ти не разбираш ли — развика се той сприхаво, — че тя е дошла тук с предложение за сътрудничество? Динамитеросите са мощна организация и една подкрепа от тяхна страна може да се окаже решаваща за нас… Теди, ти си бил при тях… — за първи път се обръщаше към мен на „ти“: той не беше на себе си, — видял си нещо там, разговарял си с Ел Капитан, разкажи!

Разказах. За хеликоптера. За секретните летища. За лагера в планината. За сакатия и наркотизиран Ел Капитан. Разказах и за тренировките в котловината, за парашутите и за кървавата каша върху гранитния зид. И обясних, че те усилено се готвят за голяма операция срещу Съюзническите сили.

— Но какво всъщност гонят те в настоящия момент? — попита Анди.

— Предполагам, че това ще ви обясни Червената Олга. Нали за това е дошла… Но доколкото успях да си изясня, те искат да се възползуват от създалото се политическо положение, за да свалят Княза и унищожат Мак Харис.

— А от своя страна Мак Харис моли да отложим екзекуцията му, нали? — попита мрачно доктор Маяпан, като се обърна към мен.

— Да, в това по същество се състои неговата молба — казах.

— Това и очаквахме…

— Той предлага да спрете разпространението на енергана за известно време. Докато съюзническите сили се изтеглят. Той счита, че само енерганът е причината за интервенцията. Според него Съюзниците се опасяват, че енерганът е в състояние да предизвика всенародно надигане, откъсване на Веспучия от Пакта и присъединяване към Острова или поне към неговата политическа система.

Анди скочи от стола:

— Глупости, глупости и глупости! — заговори той бързо, блъскайки юмруци един в друг. — Енерганът може всичко друго, само не да предизвиква народни въстания. Народното въстание се подхранва от други енергетични сокове. Енерганът служи само като повод за интервенцията, това е истината! И в този пункт Мак Харис е безусловно прав.

Той млъкна. Бе изрекъл една мисъл, която трябваше да бъде усвоена както от него, така и от другите. И продължи, вече напълно убеден в становището си:

— И този повод трябва да бъде премахнат. Час по-скоро.

— Тоест? — попита Агвила задавено.

— Тоест, трябва да приемем предложението на Мак Харис и да спрем разпространението на енергана за неопределено време… докато Съюзническия флот се махне.

— Какво говориш, Анди! — произнесе тихо Агвила. — Да спрем борбата тъкмо сега, когато Мак Харис е вече на колене, когато е достатъчно още едно усилие от наша страна, за да допълзи той тук и да плати за всичките си престъпления?

— Това усилие е вече невъзможно — каза Анди.

— Защо?

— Защото присъствието на окупационните сили ще ни парализира. То вече ни парализира. Би ли се съгласил да продължиш операцията срещу Мак Харис, ако знаеш, че в отговор Съюзниците ще хвърлят ядрена бомба върху Америго Сити?

— Няма да посмеят!

— Ще посмеят! Не забравяй, че зад генералите стоят петролните и атомните концерни.

— Тъкмо затова ни е нужна помощта на Динамитеросите. Те могат да предотвратят едно подобно развитие на нещата.

Време бе да се намеся в спора.

— Агвила — казах, — бих искал да изразя едно мнение.

— Говори!

Съзнавах, че думите, които се канех да изрека, са в противоречие с всички установени представи за Динамитеросите, но не можех да се сдържам повече:

— На ваше място не бих очаквал твърде много от Динамитеросите.

— Защо? — попита Агвила, едва овладявайки раздразнението си.

— Защото… как да се изразя… имам впечатлението, че те са… меко казано, несериозни… политически неясни, идеологически объркани… Мисля, че Анди ще схване мисълта ми по-точно…

— Защото е марксист, нали? — засмя се без ирония Агвила.

Не отвърнах на заядливата забележка и продължих:

— Динамитеросите са една смесица от анархизъм, нихилизъм, индивидуализъм и не зная още какво, всичко потопено в лъжерелигиозен, мистичен сос. Пък и не са твърде стабилни нравствено… въпреки готовността си да умрат по заповед на своите водачи… Впрочем тъкмо в това и съзирам тяхната основна слабост. Тези хора, имам предвид редовите Динамитероси, нямат реакциите на нормални хора, те не разсъждават като нас. Те са… мм… автомати, послушни роботи, които могат да бъдат хвърлени както срещу Съюзниците, така и срещу демонстриращи работници… Защо убиха председателя на синдиката на моряците? Защо взривяват безразборно редакции и кораби?… Те са… много от тях поне… алкохолизирани, наркотизирани… Те са по-скоро една фанатизирана и фашизирана религиозна секта, отколкото боен политически, революционен отряд. Вижте емблемата им: двоен кръст — двойна смърт… Те са… всички те са под хипнозата на Ел Капитан и на Червената Олга, които, както изглежда, са единствените силни хора там… и дори само на Червената Олга, тъй като Ел Капитан е почти свършен… Не бих се учудил дори, ако се окаже, че са манипулирани от някоя чужда секретна служба.

— Твърде далече отивате, Теди — каза Агвила.

— А нима историята не ни поднесе достатъчно такива примери? Спомнете си убийството на председателя на…

В този момент на вратата се почука и влезе тя.

Разкошна. С освежено от банята и изкусния грим лице, с навита над челото влажна още алена коса, с пристегнат около бюста черен пуловер и очертания над лявата гръд двоен кръст. И с господарска усмивка на стръвната си уста.

— Извинете за закъснението — рече тя с най-дълбокия си и пленителен алт. — Но една жена, била тя даже терористка, няма право да се яви пред четирима джентълмени във вид на вещица… Добър ден, сеньори!

Агвила я посрещна, предложи й стол… Тъкмо говорех за хипнотичната сила на тази жена: тя стоеше пред него като царкиня, раздаваща ласка на своя шут. Настръхнах, готов бях да направя нещо непоправимо… Но Анди, усетил очевидно моето настроение, побърза да се провикне:

— Още секунда търпение и ще видите каква полента съм сготвил!

И изтича към кухнята.

Полентата наистина беше първокласна и гостенката си поиска добавка, от което готвачът бе особено поласкан. Доктор Маяпан обаче не се докосна до нея, мълчаливо наблюдавайки шетнята на синовете си и веселото бърборене на Олга.

Той се обади, едва когато Анди сервира кафето.

— Сеньорита, вие отвлякохте нашия приятел Теодоро Искров с единствената цел да се свържете с нас…

— Така е — каза тя. — И ви го върнах жив и здрав… С божията помощ.

— Вие също сте вече тук. Бихме желали да узнаем какви са вашите изискания към нас.

— О, никакви изисквания нямаме! — засмя се тя. — Само предложения. Или, с божията помощ, даже молби… Това кафе е чудесно. Ние на базата не пием такова кафе, макар че за нас не е проблем да проникнем в складовете на Ъперите… Нямате ли под ръка телевизор? Или радио? Събитията се развиват с такава шеметна бързина, че ние не бива да ги изпускаме нито за миг от вниманието си, от тях зависи и формата, и насоката на моята молба… Ще позволите ли да изпуша една цигара? Благодаря, никой ли друг не пуши тук? О, да, сеньор Искров, заповядайте!… Иначе бих се стеснявала да бъда единственият пушач тук…

За мен бе съвършено ясно, че тя се стреми да печели време. Анди донесе портативния телевизор и го включи.

Особена промяна в обстановката нямаше. Съюзническият флот продължаваше да стои в залива на Америго Сити с готови за изстрел ядрени ракети. „Албатрос“ вече не съществуваше като стопанска организация. Мак Харис бе безследно изчезнал. Съдебните власти го диреха под дърво и камък. Енерганът продължаваше да се разпространява. Предупредителни пратки се получаваха почти навсякъде в петролопроизводителните центрове на света. Коментаторите говореха за предстояща масирана атака на Ел Темпло срещу националните нефтени компании. Борсите се тресяха…

Влезе Педро Коломбо и прошепна нещо в ухото на Анди, който веднага изключи телевизора.

— Отново самолети — обясни той. — Подслушват всеки метър на терена. В състояние са да доловят работата и на най-слабия електронен апарат. Сеньорита Олга, предлагам да побързаме. Моля, изложете вашите предложения и по възможност по-конкретно.

Но тя пак не побърза. Дълго се занимава с цигарето си, докато го изчисти и прибере, ослушвайки се в далечното бръмчене на самолетите, които се носеха над джунглата.

Внезапно подземно бучене задави бръмченето. Стените заскърцаха, лампата под тавана се залюля. Олга пребледня.

Този път трусовете траяха само няколко секунди и земята отново се успокои.

— Не се плашете, Олга — каза Агвила. Нарече я само Олга! — Тук земята често танцува. Абсолютно безопасно.

— Ние… ние… — промълви тя, — близо до Ел Волкан ли се намираме?

— Достатъчно далече сме от него — побърза да поясни Анди.

— Аз… аз… се страхувам от две неща — продължи тя, преодолявайки смущението си, — от мишки и от земетресения… Велика терористка, нали? — Засмя се. — Какво всъщност исках да ви кажа? Ах, да! Нашите предложения… Преди всичко бих желала да ви предам братските поздрави на нашия вожд, брата Ел Капитан. За съжаление той е възпрепятствуван да дойде лично тук и натовари мен с воденето на преговорите. Ел Капитан е във възторг от вашите две операции срещу Мак Харис. Счита, че са организирани по най-безупречен начин. Вярвайте ми, това е истински комплимент, защото Ел Капитан разбира от конспирации… Той се прекланя и пред вашия творчески гений, който е създал енергана, това мощно оръжие за борба срещу тиранията. Той обаче счита, че вие сте извършили фатална грешка, като сте го пуснали в ход, без да го съчетаете с друго, по-ефикасно оръжие, оръжие, което унищожава живата сила на противника, сиреч динамита и куршума. Вие сте оставили вашия тил и вашите флангове открити, в резултат на което вдигнахте срещу себе си не само деспота на Веспучия, но и мощните Съюзнически сили…

— И какво всъщност предлагате вие? — прекъсна я Анди, комуто очевидно бяха дотегнали словоизлиянията на Олга.

Тя пак се ослуша в далечното ръмжене на самолетите.

— Това не ми харесва — каза тя.

— Нищо страшно… Моля, сеньорита, побързайте! — подкани я нелюбезно Анди.

— Много сте нетърпелив, синеоки мучачо! — усмихна се тя и мило трепна с клепачи.

— Не му обръщайте внимание, Олга — забеляза Агвила. — Той си е винаги такъв.

Тя кимна с разбиране и подхвана:

— С една дума, Ел Капитан предлага да съгласуваме в общ, добре разработен план нашите операции срещу Княза, Командора и Съюзниците. С божията помощ, ние сме готови да нанесем всеки момент пряк удар върху Съюзническия флот.

— С какво оръжие? — попита доктор Маяпан. — Съюзническият флот е грамада от броня, самолети, ракети и атомни бомби.

— С торпили. Живи. Които поразяват безпогрешно всякакви грамади по своя път, били те брони, самолети или ракети. Сеньор Искров е имал рядката възможност да наблюдава бойния ефект на една от тях. А ние притежаваме стотици… И нека бъда откровена докрай: ние също разполагаме с ядрен взрив…

Отново влезе Педро Коломбо.

Не, не влезе, а направо нахлу в трапезарията. Беше много развълнуван. Прошепна нещо на Анди, който панически скочи и веднага изтича с него навън. Олга изчаквателно млъкна.

След минута Анди се върна. Бе бледен, устните му трепереха.

— Налага се да прекъснем беседата си — рече той. — Татко, Агвила, елате!… Теди, ти оставаш тук да правиш компания на сеньорита Олга. Надявам се да не се забавим много. Дотогава можеш да покажеш на нашата гостенка съкровищата на Ел Темпло…

— Нещо нередно? — попита Олга загрижено.

— Не, обратно — отвърна Анди. Но устните му продължаваха да треперят.

Малко по-късно видях през прозореца двамата братя да яхнат конете и да препускат по посока на Бялата стена. С автомати през рамо.

Педро Коломбо изчезна някъде в джунглата.

Доктор Маяпан се затвори в радиокабината.

Аз останах. Като охрана. И като бавачка на червенокосата гуапа.

Беше пладне.

Агвила и Анди се върнаха привечер.

С Мак Харис.

3. Среща след двайсет и две години

Междувременно, както ми бе заръчал Анди, аз разведох Червената Олга из Ел Темпло. Признавам — без особено удоволствие. Разгледахме двореца, влязохме във вътрешността на пирамидата, показах й древните барелефи, скулптурите по стените, украшенията. В библиотеката се спряхме и пред урната с йероглифите.

— А къде са съкровищата, за които спомена милият малък брат Алехандро? — попита тя.

— Видяхте ги — забележителни произведения на древното изкуство.

— Друго си представях аз: скъпоценности, злато, сребро…

— Такива съкровища тук няма. Преди да напуснат тия места, нашите праотци са прибрали всичко ценно и са го отнесли със себе си. Аз подробно обясних това на пресконференцията в Америго Сити.

— Не ви повярвах тогава. Взех думите ви за ловка маневра… А може би все пак има злато насам? Заровено дълбоко в подземия или скътано на езерни дъна? Доколкото ми е известно, така са правили другаде… То би било от голяма полза за нашето движение… — Тя извади от джобчето цигарето. — Аз, представете си, не питая особена слабост към златото… освен към това цигаре… Подарък от Ел Капитан.

— Тук злато няма — повторих аз. — Впрочем тук е открито много по-скъпоценно съкровище от всякакво злато.

— Енергана? — Тя весело вдигна вежди.

— Енергана!

Тя прокара дългите си, с маникюр пръсти по издълбаните върху вазата йероглифи.

— Това ли е прословутата поема, за която разказахте на пресконференцията?

— Това е.

— И за какво точно пее тя?

— Не зная.

— Ох, братко! Вие също не ми се доверявате. Това не е хубаво, не! И с какво впрочем съм заслужила тази ваша неприязън? Защото, признайте си, вие не ме обичате, и това ме засяга… А жените искат да бъдат обичани… — И ме дари с най-прелъстителната си усмивка.

Тя беше права. Не й се доверявах, не я обичах, изпитвах дори неприязън към нея. И колкото повече я опознавах, толкова повече в мен се надигаше враждебност към нейното безпощадно красиво лице, към свирепите й устни, към възбуждащия й смях. Непоносим ми беше равнодушният тон, с който произнасяше думите „жива торпила“; отблъскваше ме студенината в зелените й очи, когато разглеждаше издълбаните върху камъка рисунки как изтръгват сърце от гърдите на жив човек: дразнеше ме начинът, по който милваше златното цигаре и бръщолевеше: „Не са търсили добре… Аз съм уверена, че тук има злато. Защото енерганът си е енерган, а златото — злато. То е вечно.“ И си мислех, че след завръщането на двамата братя, ще споделя с тях смущаващите ме съждения и ще предложа тя да бъде веднага изпратена при своите, и Агвила да бъде освободен от опасната хипноза на нейното присъствие. Тежко и тъмно предчувствие притискаше сърцето ми, предчувствие за непоправима, предстояща беда, свързана с тази червенокоса фурия.

Едва дочаках завръщането на братята. Чух конски тропот, изтичах навън.

И видях сцената, заради която си заслужаваше отново да преживея всичките си досегашни мъки и премеждия.

От пътечката зад храстите най-напред изскочи Анди. С едната ръка държеше поводите, с другата автомат. След него се появиха Мак Харис и Дъг Касиди — и двамата на един кон. Мак Харис бе привързан към седлото, Дъг Касиди го придържаше отзад.

Следваше ги Ел Гранде, моят приятел от ресторанта „Ел Волкан“.

Последен бе Агвила, също с автомат в десницата.

Отвързаха Мак Харис, свалиха го на земята. Той стоеше скован, слаб като скелет, с увиснали като торби дрехи, с мътно и неподвижно стъклено око, безразличен към всичко.

— Насам! — каза Анди, като посочи входа под арката.

Мак Харис не мърдаше.

— Върви! — изръмжа Дъг Касиди и го бутна. Мак Харис политна напред и тръгна, влачейки крака по тревата.

Мина покрай нас, смачкан, окалян до коленете, вонящ — бе газил в блатата. Не ме поздрави. Може би не ме позна?

След него мина Дъг Касиди. Както винаги носеше синята си италианска папионка. Намигна ми:

— Ало, амиго! Ето че пак се срещаме!… Само че… — Той се приближи и прошепна в ухото ми: — Само че ми задигнаха подкрепителното. Безобразие, нали? Приспаха ме и го задигнаха от джоба ми. Сухари ли са тия тук? Да знаех, че ще ме сполети такава беда, нямаше да се заловя с операцията, ха-ха!…

Анди го подкани да продължи и ми кимна.

Ел Гранде стисна щедро ръката ми с огромната си десница.

Агвила бе бледо жълт. Черните му очи горяха. Пръстите му се бяха вкопчили около автомата до побеляване на ставите.

Влязохме в трапезарията. На перваза беше приседнала Олга и пушеше. Не трепна като видя Мак Харис. Сякаш го бе очаквала. В тъмния ъгъл се беше свил Педро Коломбо, пъхнал юмруци в джобовете.

В средата на салона стоеше доктор Доминго Маяпан. Трепереше, по страните му се стичаха струйки пот, дишаше тежко: имаше вид на човек пред сърдечен удар. Нима щеше да угасне сега, когато преживяваше триумфа на своя живот?

Мак Харис спря пред него, все тъй безучастен към всичко, със спуснати надолу ръце. Само изгорялата му кашеста буза леко се тресеше. Погледите им се срещнаха. Устните на Доминго Маяпан се разтвориха — искаше да каже нещо, не можа. Стъклата на очилата с телените рамки се изпотиха, той не се сещаше да ги изтрие. Отново поиска да каже нещо, от сухата му уста излезе неразбрано хриптене. Двайсет и две години бе чакал той този миг и сега не знаеше какво да прави.

Наоколо мълчаха.

Олга бе престанала да пуши. Агвила стискаше автомата. Дъг Касиди се почесваше по голия череп.

Пръв проговори Мак Харис. Той задавено произнесе:

— Синът ми умря…

Адската мъка на бащата…

А доктор Маяпан изрече:

— Махнете го оттук!

Ел Гранде сграбчи Мак Харис за рамото и го изтика навън.

И едва тогава Доминго Маяпан се свлече на пода. Анди изтича към него, помогна му да седне, даде му вода и таблетка форсалин. Старецът гълташе всичко с безпомощна усмивка, гледайки с невиждащи очи своите синове. После усмивката премина в трескав смях, смехът — в ридание.

Но форсалинът подейства и Доминго Маяпан скоро се съвзе. Обърса без свян мокрото си лице, въздъхна дълбоко:

— Извинете!… Човекът е слабо същество… Сега съм добре… Е, разказвайте, как е станало всичко това.

Агвила се обърна към Дъг Касиди и този, без второ подканване започна, присвивайки лукаво острите си очи:

— О кей, джентълмени, но няма много за разказване. След като сестра Олга и мистър Искров заминаха от базата, вика ме босът Ел Капитан и ми нарежда: братко Дъг, оня пладнешки разбойник Мак Харис се крие в еди-коя си къща в пуебло Юкота край Кампо Верде. Измъкни го оттам като тапа от бутилка уиски и го подари на другарчетата от Ел Темпло. Те отдавна го търсят, имат да разчистват сметки с него, нали видя филма по телевизията? О кей, бос, казвам, с божията помощ ще бъде сторено, брат Касиди не се е излагал до сега, този път също няма да се изложи… Взимам три братчета и пакет динамит и тръгвам. А в това пуебло Юкота всичко е с главата надолу и никой не ни обръща нула внимание. Там предния ден армията търсила проходи към Ел Темпло, ха-ха! Вдигала във въздуха сгради, пробивала със сонди дупки в дворовете, ровила се в мазетата, нали разбирате… А ние намираме къщата, бутаме два фишека под стената, пробиваме си наш проход към вътрешността и хващаме Мак Харис по бели гащи. До леглото му — картечница, каса с патрони, гранати, цял арсенал за в случай на обсада, ха-ха! Но брат Касиди не е вчерашен и преди да се измъкне, бута още един фишек и се получава такъв фойерверк, че цялото пуебло излиза да гледа… През това време ние преспокойно отиваме на определеното от вас място, там ни чака вашичкият, дребосъкът, когото наричате Ел Гранде, и ето ни сега тук, цели-целенички, с много поздрави от Ел Капитан… И да не забравя: босът ми заръча да ви предам, че тази наша акция е израз на уважението ни към вас и доказателство за чистосърдечните намерения на Динамитеросите да ви сътрудничат, с божията помощ, в борбата срещу деспота, амин! Вярно ли е всичко това, сестра Олга?

Във въпроса имаше някакво неясно двусмислие, но тя отговори съвсем сериозно:

— Вярно е, брат Касиди. Ние, сеньори, в базата съзнаваме твърде добре, че вие тук в Ел Темпло не сте хапльовци и че няма да приемете без проверка нито мен, нито моите предложения до вас, че вие ще искате доказателства за нашата искреност и добра воля… Така ли е, сеньор Искров?

— Така е — отговорих дръзко, но дързост в мене вече нямаше. Тази жена нанасяше съкрушителен удар върху моите съмнения относно добронамереността на Динамитеросите, тя практически рушеше недоверието ми към нейната предизвикателна личност. Въпреки това неприязънта към нея не ме напускаше.

Тя ми отправи най-унищожителната си усмивка:

— И ето, сега доказателството е вече тук. Възможно най-убедителното доказателство. Така ли е, сеньор Искров?

Не отвърнах. Но в момента мразех тази жена. Готов бях да се нахвърля върху нея, да я сграбча за алената коса, да я поваля на пода и да я бия, бия, бия, докато я смажа… Може би ревнувах?

Тя продължи:

— Сега, сеньори, вярвам, че ще ми простите за безкрайното бърборене днес в трапезарията и за моето лекомислено, дори детинско поведение. Какво да се прави, трябваше да печеля време, да чакам резултата от акцията на брат Касиди… Пък и вие, сеньор Искров, надявам се, няма да ме презирате вече за глупостите, които изприказвах по време на разходката ни из Ел Темпло… Аз бях в такова напрегнато състояние на духа, че не знаех какво говоря… Така ли е, сеньор Искров?

Затреперих. Никой досега не бе се гаврил така с мен.

Анди усети моето настроение, защото бързо заговори:

— Амигос, ние сме много уморени, яздихме цял ден. А гостът ни, мистър Касиди, е и гладен.

— А, не, а, не, джентълмени! — провикна се гостът. — Вие не ме познавате. Никак не съм гладен. Само жаден. И ако има капка състрадание във вашите сърца, върнете ми бутилчицата. Тя ще ме съвземе веднага.

Анди измъкна от задния си джоб плоското шише. Дъг го сграбчи, отвинти капачката, обърна го над устата си, жадно пи. После щастливо въздъхна:

— Е, сега вече мога да похапна и да спя. С божията помощ, разбира се.

— Преди това обаче — каза Анди — бих искал да ви се отблагодаря за голямата услуга, която ни направихте. Вие рискувахте живота си…

— Дреболия! — рече скромно Дъг Касиди.

Анди излезе и се върна след минута с един обсидианов нож в ръка.

— Мистър Касиди, този нож е рядка скъпоценност. Стар е близо три хиляди години. Принадлежал е на древните толтекски жреци. Вземете го като дар от нас. И нека той замести вашия динамит, и нека ви служи само за рязане на хляба и сиренето.

— С божията помощ! — ухили се Дъг Касиди, взе ножа и го завъртя пред очите си. Бе хубав, лъскав, гладък. Бе дълъг и остър. С такъв нож Мак Харис бе пробол гърдите на Ева…

4. Любов и Ясимиенто

С божията помощ Дъг Касиди си похапна и пийна добре, след което се прибра в една от стаите. Неговата задача за днешния ден бе изпълнена и той безметежно захърка.

Жрецът го последва. Свръхвъзбудата от срещата с Мак Харис бе нажежила нервите на стария човек до прегаряне и Анди бе принуден да му даде приспивателно и да го придружи до леглото му.

Напусна ни и Ел Гранде. Той простря един сламеник пред склада за чували, където бе затворен пленникът, и легна върху него, без да изпуска автомата от ръка. Подозирам, че не е мигнал цяла нощ.

Скоро след това бръмченето на самолетите, които подслушваха джунглата, се възобнови. Ето защо, след като се отби в радиокабината при Педро Коломбо, Анди изключи всички апарати и загаси всички светлини. Замлъкна дори равномерното бумтене на генератора, който подхранваше уредите и машините в Ел Темпло.

Над ловната резиденция на толтекските императори зацари тишина, нарушавана само от задавените нощни звуци на саваната. Над билото се показа луната — пълна, кръгла, ярка — и обля с призрачна светлина руините под арката. Лъчите й проникнаха и в трапезарията и огряха прекрасното лице на Олга. Бе по-обаятелна от когато и да било. Анди каза:

— Амигос, налага се да отложим нашия разговор за утре, когато татко се съвземе. Все едно, Мак Харис е вече тук… Аз отивам да спя.

Да, Мак Харис бе вече тук, в плът и кръв, затворен в склада за чували, веществено доказателство за окончателната победа на тримата Маяпан от Кампо Верде. За Агвила и за доктор Маяпан това навярно означаваше краят на битката, не обаче и за Анди, не за Ел Капитан и за Червената Олга. Те имаха други, по-далечни цели и постигането им зависеше от много други фактори.

А за мен?

Отвличането и довеждането тук на Мак Харис, извършено лично от Дъг Касиди по заповед на Ел Капитан, би трябвало да премахне моите неясни подозрения и тревоги, да укрепи доверието ми в Динамитеросите и в Червената Олга. Дявол знае защо обаче, присъствието на Мак Харис в Ел Темпло не ме успокои. Може би това се дължеше на непрекъснатото заплашително бръмчене на самолетите или на сутрешното земетресение, или на ония думи на Олга: „Енерганът си е енерган, а златото — злато. То е вечно“. Но нали самата тя бе окачествила тия думи за глупост?

Тъй или иначе, аз също нямах повече работа в трапезарията, пожелах лека нощ и се прибрах в стаята си.

Дълго не можах да склопя очи. Луната бе твърде ярка, ароматите на джунглата — твърде възбуждащи, тишината — твърде звънка. Мятах се в леглото, в главата ми безредно се въртяха всевъзможни образи и във всеки от тях се мяркаше надменната червенокоса глава на Олга.

Тогава чух гласа й.

Отначало ми се стори, че звучи само в полузадрямалото ми съзнание, но скоро го долових по-ясен, напълно реален. Идваше откъм двора, дълбок, женствен, малко дрезгав, трептящ от нега. Той шептеше:

— Удивително е, Агвила, че такъв умен и силен мъж като вас се е съгласил да прекара толкова години като отшелник, далеч от света, от радостта, от хората… далече от любовта. Та вие пропиляхте вашата младост…

— Не мисля тъй — отвърна също шепнешком топлият баритон на Агвила. — През тия години аз живях, и то много интензивно. Аз имах борбата, имах голямата цел… Освен това съществуваше и клетвата и тя ме задържаше тук.

— Ах, никаква клетва не може да принуди човек да се жертвува за нещо, което е отдавна минало, бих казала дори — за чиста фикция.

— А вие, Олга, вие не се ли жертвувате за вашите идеали? При това с динамит на пояса?

— Моят случай е съвсем друг… — отвърна тя и в гласа й имаше нотки на тъга, бих се заклел в това. — Аз се боря за настоящето, за твърде конкретни цели, които удовлетворяват моята жажда за справедливост… мм… например за свалянето на деспотите.

— Аз също не понасям деспотите.

— Тогава… — тя се засмя, — тогава трябва да ви привлечем в нашето братство… сега, когато вие тук постигнахте вече вашата цел.

— Да — рече той, — постигнахме я.

— А по-нататък?

— По-нататък? Наистина, не зная… Ще трябва да се живее по някакъв начин.

— Да се живее… Без омраза? Без стремежи за мъст? Без нова цел?

— Навярно ще ми бъде трудно. Цели двайсет и две години аз живях и работих с една-единствена перспектива, без отклонения наляво и надясно. Двайсет и две години не правих нищо друго освен… освен енергана. А сега ми предстои работа, много работа. Сега, когато разполагаме с цялото богатство на „Албатрос“, ние трябва да възродим Кампо Верде и Теоктан, да изгоним Стайфли от района, да превърнем отново старите пущинаци в градини… Кампо Верде отново да стане Рая на Земята… Да, много работа ще има… — Той млъкна, замислен, после подхвана: — Знаете ли, Олга, веднъж Искров ме запита какъв бих искал да стана, ако не бях почнал като химик. Казах „художник или кинооператор“. Това беше шега, но повярвайте ми, действително, ако имам възможност, още утре бих захвърлил химията, Гърмящия прах, енергана, бих се заловил за някоя скромна професия, бих станал например… земеделец като моя дядо, бих се върнал във възкръсналия Кампо Верде, бих отглеждал какао, царевица и цветя…

— Сам?

— Защо сам? Бих се оженил, бих имал деца. Вече не съм съвсем млад…

— Щастлива ще е жената, която ти би избрал за своя другарка.

Мълчание. Виждах зелените й очи, които го обливаха с хипнотични светлини. Джунглата се изпълваше с паяжините на евтината, сладникава сантименталност, но той не я усещаше…

— Олга — произнесе той.

— Да? — отвърна тя.

Пак мълчание. Чувах туптенето на неговото сърце.

— Олга, може би ще се намери едно място и за тебе в Кампо Верде? В една бяла къща със зелени врати и прозорци и водна помпа на двора?

— Като в твоя филм?

— Да… Колкото и да е смешно, тази къща с една красива и любяща жена в нея остана за мен цел, по-висша от повалянето на „Албатрос“, тя е моя мечта.

Тя тъжно се засмя и, сигурен съм, тъгата беше искрена.

— Късно е вече за мен, Агвила.

— Защо мислиш тъй?

— Защото няма да ми позволят.

— Кой може да ти попречи?

— Ония там: Камандора, Княза, Съюзниците… Забравяш, че съм Червената Олга, че също съм дала клетва за вярност… Докато те не изчезнат от лицето на земята, за мен нормален човешки живот няма… и не може да има.

— Ще се справим и с тях. Ние сме вече съюзници, нали? А енерганът е мощен. По-мощен от вашия динамит или каквото още имате там. Ще се справим!

— Мило момче си ти… — прошепна тя. — Защо не те срещнах по-рано?…

Задъхано дишане. Целуваха се…

— Добре ли ти е? — промълви тя.

— Да… — отвърна той, — защото си с мен.

Пак дълга, дълга тишина, изпълнена с копнеж.

— … Ти никога ли не си любил?… Никога?… Ела, ела!

Птиците пееха, луната пръскаше сребро над зелената гора, цветята упоително ухаеха, Агвила Бланка — Белия Орел, последният вожд на толтеките, откриваше любовта на жената.

— Обичам те… — мълвеше той и в тия думи се криеше цялата нежност на хилядолетията.

— Аз също… глупчо… — отвръщаше тя и си представях как трепка мило с клепачи и покрива с червената си коса неговото лице. — Аз също…

Но аз не й вярвах, не й вярвах!… А може би наистина ревнувах?

Забръмча самолет.

— Търсят… — зашептя тя. — Не спират. Търсят нас.

— Не нас… Ясимиенто търсят те.

— Ясимиенто?… Ах, да, находището от поемата. Днес Искров ми показа урната. Какво изящество.

— Поемата е по-изящна.

— Кажи я!

— Не бива!

— Кажи я, моля ти се!

Това бе молба, по-силна от заповед, на която мъжете не могат да устоят.

Обзе ме желание да скоча от леглото и да изкрещя през отворения прозорец към притихналия свят:

— Недей, Агвила! Недей! Недей!

Но не направих това, не го направих, защото имах чувството, че сънувам. И защото сам горях от желание да чуя поемата.

— Тъй да е… — долетя пак шепотът на Агвила. — Все едно, тайните са вече излишни, до няколко дни Ясимиенто ще бъде оповестено на целия свят… Чуй, скъпа! — И тихичко изрецитира:

Луната спря на небето. Птиците мълчаха. Джунглата затаено слушаше.

— Чудесно — промълви Олга. — Чудесно!

— Уви, това е само лош, буквален превод. Оригиналът е много по-хубав.

— Да… „Аз съм там — зарит под Ел Волкан — при извора на синия поток…“ — повтори напевно тя. — И какво? Вие сте отишли зад камъка висок и сте открили Ясимиенто?

— Точно тъй. Навлязохме под земята, направихме хиляда двеста двайсет и две крачки и се натъкнахме на Гърмящия прах.

— „Пробуди ме и ме вземи“! Невероятно!

— Нищо невероятно. Наистина, Гърмящия прах е рядко срещано образование, но все пак природна реалност, каквато съществува и другаде край вулканични области. Казано по химически, върху процесите на образуване и натрупване на въглеводороди в земната кора огромно влияние оказва вулканичната дейност. Химичните реакции за образуване на въглеводороди се ускоряват стократно, ако върху тях действуват топлинни фактори и вибрационни процеси — с други думи, топлината от вътрешността на земята, изхвърлена от вулканите, и земетресенията.

— Нищо не разбирам от въглеводороди. В училище имах само двойки по химия.

Той се засмя. Представих си трите му трапчинки:

— Не е толкова сложно. Ясимиенто на Гърмящия прах може да бъде открито почти навсякъде в близост до действуващи вулкани.

— Бих искала да го видя това ваше прословуто Ясимиенто.

Тя изрече това спонтанно, с цялото нежно и наивно любопитство, на което е способна една жена.

Исках да извикам: „Агвила, недей!“, но той попита:

— Умееш ли да яздиш кон?

— Мисля, да.

— Ела.

След няколко минути тропотът на два коня потъна в гъстия листак на джунглата.

Във възбуденото си въображение виждах как те се провират сред лианите, които опасваха Ел Темпло, как нагазват в синия поток, достигат камъка висок и влизат в нощта на земята… И не почиват хиляда двеста двайсет и две крачки, и светват с фенера, опират до черната дупка с вагонетката. И Олга се навежда над черното брашно, опипва го, помирисва го и се смее със своя дълбок, тъмен алт, от който мъжете полудяват, и рецитира:

Заспах.

Събуди ме леко бръмчене.

Навън бе вече светло.

Бръмченето, напомнящо звука на далечен, одрезгавял орган, проникваше през дебелите зидове и предизвикваше дразнещо звънтене на прозорците.

Отекнаха бързи стъпки, тропане на врати, възбудени гласове.

Облякох се набързо, втурнах се към радиокабината. Вътре вече бяха Анди, Педро Доминго. Пред вратата се суетеше Дъг Касиди, все още замаян от снощното пиене. Без да питам, в кабината се промуших и аз.

— Какво става? Какъв е този шум?

— Тревога — отвърна Анди лаконично.

— Тоест — как тревога? — възкликнах безсмислено, като си спомних снощната любовна сцена под прозорците ми. — Къде е Агвила?

— Сигурно на романтична разходка с най-прекрасната от всички Олги — язвително хвърли той и веднага включи мониторите.

По Бялата стена всичко беше напълно спокойно.

В лабораторията, в шахтата на подемника и в складовете също нямаше нищо обезпокоително. Никакво движение, никакъв шум.

Но петият екран, онзи, който наблюдаваше черната дупка на Ясимиенто, пулсираше. Педро засили звука: бе оглушителен писък.

— Предавател! — прошепна той и започна да рови с обектива из всички ъгълчета на галерията.

Бях готов да съобщя за среднощната екскурзия на Агвила и Олга, когато радиофонът рязко иззвъня. Анди вдигна слушалката. От усилвателя дойде един болезнен и задъхан вик, вик на човек, който се боричка отчаяно за своя живот?

— Ало, Ел Темпло? Ел Темпло?

— Ел Темпло — отвърна Анди. — Кой е насреща?

— Тук Ел Капитан… — Викът преминаваше в писклив, изпълнен с ужас крясък. — Внимание! Олга е провокатор!… Чувате ли ме? Командо Седем откри в секретните архиви на Конквиста… Чувате ли ме? Червената Олга е агент на Командора!… Заповядвам на брат Касиди да я екзеку…

Гърмеж. Крясъкът се превърна в хъркане, но през него все пак чухме:

— … Те са тук… Каси…

Още един гърмеж. Хъркането се задави в гъргоренето на смъртта.

— Ало! — завика Анди. — Ало! Капитане!… Ало!

Но отсреща идваше само тишина.

През отворената врата в кабината нахлу Дъг Касиди. Бе окончателно изтрезнял.

— Чух — каза той. — Чух!… Отдавна я дебна аз тази уличница, но сега вече ще й видя сметката! Дайте ми динамит!

Динамит не му дадоха, защото тук динамит нямаше, пък и отвън долетя конско цвилене, после гърленият смях на Олга. След малко тя се появи на двора, следвана от Агвила. Той беше въплъщение на щастието.

Дъг понечи да изтича навън, Анди го задържа:

— Почакай! Да разберем първо какво е направила.

На петия екран писъкът не утихваше, обективът продължаваше да пълзи по неравните стени на черната галерия, сред изпаренията, покрай вагонетката, върху релсите. Внезапно спря над един тънък, продълговат, жълт предмет. Педро увеличи. Сред Гърмящия прах на древните толтеки лежеше златното цигаре… Писъкът стана непоносим.

— Това е — рече Анди. — Какви глупци сме, боже мой!… Трябва да се махне оттам! Веднага! Докато не са го засекли от самолетите…

— Отивам! — каза Педро и грабна автомата.

Излизайки, връхлетя на Олга, не й обърна внимание, скочи на един от конете и се понесе към джунглата, на запад, там, където зарит под Ел Волкан, лежеше прахът, който гърми…

5. Самоубийците23

Оттук нататък събитията се развиха с такава главоломна динамика и вихрена калейдоскопичност, че не успях да доловя нито тяхната последователност, нито техните подробности. В паметта ми са останали само отделни фрагменти от действителността като кратки, озарени от светкавици в тъмна нощ сцени.

Най-напред от изток, навярно откъм Бялата стена, летейки ниско над джунглата, се появи грамаден хеликоптер. И като наближи арката, от него се изсипаха парашутисти. Всички в черните блузи на Динамитеросите и с кръстосаните на гърдите торби. Бяха десетки.

Някой пъхна в ръката ми автомат. Хукнах навън.

Там беше вече Ел Гранде и стреляше по плавно падащите над дърветата хора. Един експлодира във въздуха и подпали парашутите на още двама. Те сякаш се стопиха под лазурното небе. Ел Гранде продължаваше да отправя към парашутистите дълги дъгообразни откоси. Експлодира още един. Останалите потънаха сред лианите със заплетени в клоните парашути. Но от хеликоптера скачаха други…

После над входа на Ел Темпло проблесна тънка и по-ярка от слънцето мълния. Тя ужили хеликоптера, той се заклати под витлата си и избухна, пръскайки около себе си пламтящи късове метал, които като огнен дъжд обляха дърветата и ги подпалиха. Още три експлозии разтърсиха земята.

От пламъците се измъкваха хора в черни блузи их тичаха към нас. Вдигнах автомата, стрелях. Те тичаха. Пак стрелях. Те държаха малки странни апарати с къси антени: детектори. Към първия се втурна Ел Гранде, все тъй с разкопчано яке. Оня се опита да го избегне, не успя и падна в прегръдката на гиганта. Миг след това те се превърнаха в огнен гейзер, който издълба дълбока яма в земята. Засегнат от взрива, вторият Динамитеро също експлодира.

Живите торпили действуваха. Самоубийците бодро се отправяха към ада.

Зърнах Агвила. Стоеше някъде встрани, обгърнал със закриляща десница Олга, стъписан, неспособен да предприеме каквото и да било друго.

Отнякъде изскочи Дъг Касиди. Държеше обсидиановия нож. Изтича до тях, изтръгна Олга от ръцете на Агвила, изкрещя нещо в лицето й, тя изпищя и побягна. Той се втурна подире й. Секунда-две Агвила стоя неподвижен, невярващ, сетне и той се устреми подир Дъг. Но беше късно. Чипоносият янки, нюйоркски учител по испански, пияница и Динамитеро стигна жената, изкрещя „С божията помощ!“, повали я на тревата и с яростен замах заби оръжието в гърдите на онази, която наричаха Червената Олга, заби го точно върху двойния кръст, там, където беше сърцето.

Такъв беше законът на Динамитеросите.

Агвила спря до тях смаян, гледайки ту мъртвата гуапа, ту обсидиановия нож, от който капеше нейната кръв. Нададе див вопъл, сграбчи Дъг за шията и впи пръсти в нея. Брат Касиди не трепна, не изпъшка, не вдигна ножа. Строполи се до своята бивша посестрима, отправил малките си неподвижни очи в синьото небе, питайки се навярно, преди да издъхне, защо е било всичко това…

Появи се доктор Маяпан, стар, побелял, мъчително накуцващ. Добра се до сина си, хвана го под мишница с немощните си ръце и го повлече към двора.

А живите торпили напредваха, бяха на петдесетина крачки от нас. Трима от тях ни подминаха, и тримата с детектори, и тримата с кръстосани торби на гърдите… Отиваха на запад, нататък, където златното цигаре издаваше предателския си писък. Щеше ли Педро Коломбо да го накара да млъкне, преди да са стигнали там?

Но той не беше там. Той се връщаше, пришпорвайки коня до кръв. Бе чул взривовете и идваше да умре с другите… Видя горящата джунгла, черните фигури с торби на гърдите, които се носеха срещу него, не спря, връхлетя върху тях, стреляйки с автомата. Двама се превърнаха в огнен смерч, той заедно с тях. Третият остана невредим и се загуби зад дърветата.

Останалите живи Динамитероси вече достигаха до Ел Темпло. Стрелях. Един избухна. Аз ли го умъртвих? Джунглата пламтеше, превръщаше се в огнен ад.

— Теди! — чух вик зад себе си. — Теди, изтегляй се!

Беше Анди. Опитах се да побягна, препънах се, паднах, някой ме вдигна и безмилостно издърпа. Преди да се промъкна под арката, успях да зърна как една от торпилите се блъсна — както там, при Ел Капитан — в склада за чували… Усетил ли бе нещо Мак Харис, преди да бъде разнищен от взрива?

Анди се спря пред отворената врата на радиокабината и пусна два откоса към апаратите. Петте екрана се пръснаха. Ел Темпло ослепя и оглуша.

Отстъпихме към библиотеката.

Там, сред купищата книги, седеше Агвила, обронил глава на гърди, безмълвен, безразличен към всичко. До него доктор Маяпан му шептеше някакви думи. Без да им обърне внимание, Анди издърпа от рафтовете десетина книги и ръкописи и ги напъха в една торба. Отвън експлозиите не стихваха и разтърсваха руините на Ел Темпло.

— Да вървим! — каза той.

Вдигна брат си, аз помогнах на стария жрец да се изправи.

Тръгнахме.

Мъчителен бе този последен мой рейс към лабораторията. По-мъчителен от онзи първи ден на моето пребиваване тук, когато крачех с пълен чувал гърмящ прах на гръб. Старецът едва се движеше, отпуснат на раменете ми. Той трудно се провираше през ниските коридори, спираше се, задъхан от изтощение.

Зад нас крачеха двамата братя. Агвила стенеше.

В подземията се търкаляше грохотът на експлозиите. Ел Темпло се рушеше. Това, което не бяха успели да свършат три хиляди години, сега го извършваха шепа самоубийци с двоен кръст на гърдите… С божията помощ!…

Опряхме до металната порта. Анди вдигна десницата си и я положи върху левия ъгъл. Влязохме.

Лабораторията тънеше в мрак: генераторът беше изкаран от строя. Анди светна с фенера, отиде право към пулта за управление, прибра купчината тетрадки — протоколите на доктор Доминго Маяпан и доктор Бруно Зингер, съдържащи формулата на енергана, и също ги пъхна в торбата.

Гърмежите наближаваха.

— Елате! — каза кратко Анди. — Нямаме повече работа тук.

Изстреля още един откос върху компютъра и пулта, изтича към ъгъла, дръпна някаква преграда. Зад нея се откри малък подемник.

— Качвайте се!

Подчиних се. Не можех да не се подчиня. Анди не беше вече момчето, което фантазираше за прекрасното бъдеше на човечеството и се боричкаше с брат си, а ръководител, който знаеше какво иска и как да го постигне.

Над нас дългата шахта се губеше в мрака.

— Няма ток — казах.

— Ще движим с ръце — отвърна той.

Едва сега забелязах желязната ръчка. Двамата я завъртяхме.

Бавно запълзяхме нагоре.

6. Гневът на татко Ел Волкан

Колко време трая това безкрайно изкачване?… Въртяхме желязната ръчка, подемникът леко скърцаше, докосвайки грапавините на каменната стена, над нас бе тъмнина, чувах нервното дишане на стария жрец, хълцането на Агвила, биенето на собственото си сърце…

И въртях, въртях, въртях… До загубване на съзнанието.

Лек тласък. Спряхме.

Отдолу долетя глуха експлозия.

Анди пое дълбоко дъх:

— Вдигни ръце! — каза той.

Вдигнах ръце. Напипах нещо като метален капак.

— Премествай наляво!

Преместих наляво. Ослепи ме остър слънчев лъч. Върху главата ми се изсипа суха пръст.

— Излизайте! — заповяда Анди. — Бързо!

Излязохме.

Бяхме на повърхността на земята, къде точно, не можех да видя, тъй като ярката дневна светлина все още премрежваше очите ми.

— Покривай! — каза Анди.

Върнахме металния капак върху шахтата, покрихме го отново с камъни и пръст.

Изтощен, аз се строполих на земята, до Агвила и баща му.

Чак след минута-две, успокоил дишането си, се надигнах да видя къде се намираме: лежахме на същото онова място, където за първи път, приспан, бях изведен от Ел Темпло. Зад нас бяха Скалистите върхове, отпред конусообразното тяло на Ел Волкан.

И докато доктор Маяпан, Агвила и аз лежахме вече без сили, Анди, неукротим, изтича надолу към горичката, спря се пред куп клони, разчисти ги: под тях беше старият джип, покрит със зелен брезент.

Анди запали двигателя, подкара към върха.

И когато вече стигна до нас, от недрата на земята, точно изпод краката ни, дойде могъщо ахкане. Планината се разтърси, блъсната сякаш от исполински юмрук.

— Ясимиенто! — прошепна Анди.

— Ясимиенто… — повтори вяло Агвила. — Свърши се…

Уви, нищо не се свърши.

Преди още ахкането на земята да затихне, пробуди се бученето, онова, което издаваха стоте хиляди валяци, когато си пробиваха път от глъбините на планетата към повърхността.

Джипът се заклати.

Бученето прерастваше в апокалиптичен вой, във вопъл на цялата вселена.

Гората, платото, планините се тресяха.

Тресеше се Ел Волкан.

И като гневен снаряд, от неговия кратер към небесата полетя огнен стълб. Той опря облачетата, превърна се в гигантска гъба, която покри могъщата снага на вулкана, продължи по-нататък, заля полетата, проникна в Стайфли, смеси се с него, превръщайки го в нажежена мъгла.

Огненият стълб растеше, с него към висините се извиваха вихрушки от пепел, газове и нажежени скални отломки.

По склоновете потекоха гъсти реки от лава и те заливаха нивиците на Индиосите, изгаряха техните колиби и помитаха редките дръвчета, заедно с тревата, цветята и децата…

Към долините се втурнаха хора, панически бягайки от яростта на татко Ел Волкан.

Вихри от гореща пепел долетяха и до нас. Това ни изтръгна от вцепенението. Агвила качи стареца в джипа, аз скочих до него, Анди пъхна торбата с книгите под седалката и подкара.

Колата се понесе през гората към пътя, който долу изчезваше в гъстите слоеве на Стайфли. Зад нас сухата горичка пламна като борина, пожарът запълзя подир джипа, Анди натисна педала на газта докрай, проявявайки чудеса от смелост и шофьорско майсторство.

Но нажежените облаци все пак ни достигаха. Вдигнах гюрука — наивна защита срещу огъня. Тогава грабнах бидона и започнах да обливам брезента с вода. Въздухът се изпълни с изпарения. Ставаше непоносимо горещо. Старият жрец полулежеше на задната седалка, дишайки все по-тежко, напразно отваряйки уста за свежа глътка кислород.

И колкото повече се спускахме към равнината, толкова повече на пътя ни се изпречваха бягащите селяни с торби на рамо, с пеленачета на ръце. Ужасени, викащи, плачещи… Някои бутаха двуколки, някои — обикновени колички за пясък. Мяркаха се каруци, стари автомобили, разнебитени камионетки. Човешкият поток ставаше все по-гъст. Някои се опитваха да ни спрат, да се докопат до нас, да се покатерят на седалките, но ние мълчаливо ги отблъсквахме и отминавахме и зад нас се сипеха проклятия и хули.

А когато се озовахме в долината, която водеше към Кампо Верде, пътят се оказа толкова задръстен, че никаква кола не бе в състояние да се провре сред панически разлелия се човешки мравуняк. Тогава Анди направи невъзможното: зави вдясно и като се покатери по изровения склон, тръгна успоредно на пътя, с риск да обърне колата и да ни убие.

За десетина минути изпреварихме първите редици бегълци и отново се спуснахме към шосето. Тук вече опасност от лавата нямаше, затова пък Стайфли, наситен с нажежения вулканичен прах, ставаше непоносим. Това като че извади Агвила от сковаността, която го бе обзела след гибелта на Олга. Той се засуети, извади изпод седалката три маски и ги раздаде — на Анди, на мен, на Доминго Маяпан. Но бащата отблъсна своята.

— Остави — прошепна той. — Аз вече не се нуждая… — Той мъчително се усмихна. — Аз… не виждаш ли?… Аз си отивам… Вземи я ти… Ти трябва да живееш… Трябва… аз…

Но Агвила не го слушаше и пристягаше хобота под брадичката на стареца. Тогава доктор Доминго Маяпан се изправи, смъкна маската от лицето си и с последни сили, гневно и същевременно по бащински нежно, зашлеви плесник на сина си.

— Чуваш ли какво ти говоря!? Слагай маската! Веднага!

И се отпусна без дъх на седалката.

Изненадан от това избухване, каквото навярно не бе виждал от детските си години, синът послушно и с почти машинално движение нахлузи маската.

Бащата сърдито промърмори:

— Така… Това е добре… А сега искам да видя Кампо Верде. Дайте мокри кърпи!

Мокрите кърпи не помагаха и старецът поемаше отровния Стайфли с все по-големи усилия.

Далеч зад нас Ел Волкан продължаваше да изригва реки от лава и да умъртвява, за кой ли път вече, Теоктан и Тупаку.

Отсреща, в мътилката на Стайфли, се показа Кампо Верде, призрачен, невероятен.

Познавах го като цветуща градина — от филма на Агвила.

Видях го като опустошена развалина преди няколко седмици, когато минах оттук на път за Америго Сити.

Сега отново бе пред мен, но сега представляваше изровени гробища, в които някогашните домове бяха гробниците, а останките от петролните кули — ковчези на мъртъвците. Булдозери, скрепери и багери бяха копали, ровили и хапали земята, сонди бяха пробивали дупки в нея, бургии бяха разкъртвали всяко мазе: Мак Харис беше търсил тук пътя към Ел Темпло!

— Спри… — едва издъха старият жрец. — Тук…

Анди спря. Бяхме точно пред къщата с градинката и помпата за вода. От тях бяха останали само една срутена стена и един ръждясал и смачкан метален цилиндър.

— Свалете ме — промълви Доминго Маяпан.

Свалихме го, положихме го на пясъка пред развалините. Агвила извади манерката с вода, но бащата отказа:

— Излишно е, сине… Аз… нали виждаш… аз оставам тук… при майка ти…

С мъка изтръгваше всяка дума от устата си, не му достигаше въздух. Впрочем въздух тук нямаше. Имаше само Стайфли.

Земята бе престанала да се тресе, наоколо бе мълчание. Мълчанието на гробниците.

Той обърна глава към мен. Устните му бяха посинели.

— Сеньор Искров… — едва изрече той, — извинявайте, че… ви въвлякох в тази… битка… Тя беше само наша…

— Тя стана и моя, доктор Маяпан — отвърнах и в гърдите ми се надигаше ридание.

На лицето му се появи усмивка:

— Тогава… е… доволен съм… — Той вдигна десница и с привичен жест оправи малките си очила, тия, с телените рамки, сетне погледна синовете си. С треперещи пръсти хвана ръцете им, дръпна ги към напразно търсещите кислород гърди.

— Агвила… Алехандро… мили мои момчета… Знайте, битката не е свършена… ние повалихме Мак Харис… но само него… И това е… това е грешката ни… голямата ни грешка… Мак Харис не е сам. По света има… толкова много като него… — Вдъхна отровния Стайфли, продължи: — А енерганът е сила… сила… Той може да повали и другите… Стига да не се бием сами… Потърсете Моралес… Потърсете и…

Спазъм сгърчи тялото му. От гърлото му излезе стон.

С ожесточено движение Агвила смъкна маската си и покри с нея устата му. Внезапният кислороден поток подейства като удар. Старецът трепна, изпружи тяло, почти се изправи, вдъхна дълбоко и за последен път и извика: „Ева, идвам…“ и падна назад, неподвижен. Завинаги.

Наоколо останките от петролните кули стърчаха сред сиво-жълтия Стайфли като предупреждение от вчерашния ден.

Погребахме доктор Доминго Маяпан, моя нежен малък жрец.

Погребахме го в ямата пред бившия му дом. До неговата Ева.

7. Поема

Агвила, който след изригването на Ел Волкан, се беше посъвзел, отново изпадна в дълбока криза и докато Анди извеждаше джипа от Кампо Верде, той безутешно ридаеше, забравил дори да сложи маската.

Навлизахме във все по-отровени райони — наближавахме крайбрежието. Анди избягваше големите артерии и предпочиташе да се движи по изоставени пътища, които бяха почти пусти. Тук-таме отминавахме разрушени и обезлюдени от земетресението селища. Тук-таме срещахме бродещи бегълци.

Привечер, когато въпреки мощните фарове на джипа, видимостта спадна до десетина метра, ние се отбихме към един от пустинните терени край пътя. Анди загаси светлините и извади изпод акумулатора на колата метална кутия. Беше радиофон. Видях номера, който набира: 77 77 22. На слушалката веднага прозвуча тихичък глас:

— Тук „Енерган компани“…

— Хайме, ти ли си?… Тук Алехандро… тук Алехандро… Да, с Агвила. И още един приятел… Живи сме, нали ни чуваш!… Остави, няма време за приказки сега. Ще ти разкажа всичко като се видим. Как си?

— Всичко е о кей.

— Къде си?

— На база шестнайсет.

— Добре. Идваме. Приготви се за път. Край!

Анди прибра радиофона при акумулатора и включи приемника. За първи път правеше това, откакто напуснахме Теоктан. Часът беше шест. Шпикерът съобщаваше:

— Опустошенията са по-големи от когато и да било досега. Лавата и пепелта опожаряват и заливат огромни площи. Жертвите сред населението са значителни, макар че до този момент точна информация за тях няма. Счита се, че без подслон са останали най-малко триста хиляди души.

Анди завъртя бутона. В тишината звънна радиосигналът на острова — тази тъй позната мелодийка, слушането на която водеше право към Конквиста. Последва не по-малко познатият глас на говорителя.

— Последни съобщения от Веспучия. Днес малко след земетресението, което опустоши обширни райони на страната, в Америго Сити бе извършен военен преврат. Начело на новата хунта стои полковник Санто де Гонзалес, наречен Командора. Съдбата на Княза е неизвестна. Силите на Съюзническия пакт, които от няколко дни патрулират в залива на Америго Сити, не само са благословили преврата, но са и оказали пряка подкрепа на новата хунта, като са пратили в главните административни и промишлени центрове на Веспучия ударни части, съставени от танкове, парашутисти и морски пехотинци. Няма сведения за изхода от терористичната операция на Динамитеросите, които са нападнали базата на „Енерган компани“ под Ел Волкан. Противоречиви са информациите за съдбата на ръководителите на „Енерган компани“ или както ги наричат още „Хората от Двайсет и втора улица“. Никакви вести няма и за участта на журналиста Теодоро Искров, който се е намирал заедно с тях в Ел Темпло. Според чуждите кореспонденти, още през първите часове на преврата хунтата се сблъсква с мощното противодействие на народните маси. В този момент петстотин хиляди души демонстрират по улиците на Америго Сити. Командора е пратил срещу тях танкове и хеликоптери. Борбата изглежда се усложнява и от все по-сгъстяващия се смог, който във Веспучия носи названието Стайфли, производно от английския глагол „задушавам се“.

Анди изключи приемника.

— Е, амигос — каза той. — Нещата са ясни. Да вървим.

По-нататък никой не пророни дума. Агвила постепенно се успокои и сега чувах равномерното му дишане под кислородната маска. Може би спеше. Или повтаряше в съзнанието си предсмъртните слова на баща си?

Аз мислех за Клара, за децата, за майка си. Пощадени ли са те от превратаджиите? Или Командора е пратил и срещу тях танкове, морски пехотинци и парашутисти? И какво ще правя аз по-нататък в тази окупирана от чужденците страна?

Беше полунощ, когато стигнахме до крайбрежието. Не го видях — океанът бе покрит с дебел пласт Стайфли — само чух прибоя на вълните по скалите. Наоколо нямаше никакво движение, никакви светлини. Очевидно се намирахме далеч от населено място, навярно на север от Америго Сити, при суровите и непристъпни заливчета, където на времето можеха да живеят само чайки, а сега — никой. Но Анди и Агвила добре познаваха местността. Без много колебания те запристъпяха надолу по издълбана сред камънака пътечка. Анди носеше на гръб торбата с книгите. Джипът остана горе, зад скалите.

Усетих под краката си мек пясък, после влага.

— Кой? — чу се глас.

— Двайсет и две по двайсет и две — отвърна Анди. — Хайме, ние сме.

Някой заджапа във водата, една едра фигура изникна пред нас.

— Най-после! — заговори този, когото нарекоха Хайме. — От сутринта чакам вест от вас… — Видя ме, млъкна.

— Това е Теодоро Искров — каза Анди. — Нашият приятел.

— Да, да, зная… А Доминго?

— Той… няма да дойде… — отвърна тихо Анди.

— Как тъй няма да дойде! — почти сърдито изрече Хайме. — Къде е той?

— Остана в Кампо Верде… При майка ми…

— Тъй… — Промърмори Хайме. — Тъй… Значи няма да видя вече приятеля си… — От много далеч долетя отглас на параходна сирена. — Елате! Мога да тръгна веднага.

— Почакай! — каза Анди. Вдигна торбата и я подаде на Агвила. — Орльо, вземи!

— Какво е това? — попита глухо големият брат.

— Всичко, което е необходимо, за да почнеш отново… Не, не да почнеш, а да продължиш.

— Къде отиваме?

— На Острова — отвърна Анди.

— На Острова?

— Да, на Острова. Аз имам приятели там, те ще те посрещнат, ще ти помогнат. Там всички ще ти помогнат… Енерганът не е загубен, той е тук, в тази торба, в тетрадките и книгите… И когато отново го добиеш, ще им го дадеш. За да няма повече Мак Хариевци, за да няма Стайфли. За да има само чист свят. Чуваш ли ме, Агвила?

— Чувам — каза задавено Агвила. — А ти?

— Аз оставам.

— Не!

— Оставам! — рече малкият брат и това беше безапелационно. — Зная вече своя път… Те имат нужда от мен. Чу ли радиото? По улиците на Америго Сити са излезли петстотин хиляди човека!… Е, Бяло Орле, довиждане! Сигурен съм, че скоро ще се срещнем пак. И тогава няма да има вече нито Стайфли, нито Командори, нито чужди танкове…

Те се прегърнаха — братята, които се боричкаха за футболната топка…

Да, сега ролите бяха разменени. Смиреното братче тръгваше по своя път на борба за свобода на родината си и може би по пътя на своята гибел, превръщайки се в битките, които му предстояха, във всепризнат народен вожд.

А големият брат, последният вожд на толтекското племе, се впускаше в мъчителни години на вътрешно преустройство и на велик творчески труд. Защото енерганът не беше загубен.

Анди ме тупна по рамото:

— Е, Теди, довиждане! Желая ти успех!

— Аз оставам с тебе — казах.

— А, не, амиго! Ти също тръгваш. Във Веспучия място за тебе няма… поне засега… Пък и заради паметта на татко. Ти си длъжен да допишеш своята повест. Докрай. За да знае целият свят кой беше доктор Доминго Маяпан…

— … И кои — Белия Орел и Алехандро Маяпан — добавих аз, победен.

Той се засмя:

— Тъй да бъде! Умирам да попадна в книга. Но внимавай да не ме преукрасиш много. Аз съм ужасно отрицателен образ.

И грозно се озъби. Но грозен не стана.

Прегърнахме се.

После заджапах във водата и се покатерих на борда на корабчето. Поех торбата с книгите и тетрадките, изтеглих без усилие и Агвила. Не, аз също, аз също не бях старият Теди Искров, който едва пълзеше по пътеката на Бялата стена. Старият Теди Искров беше потънал в миналото.

На брега остана Анди.

— Готови ли сме? — попита Хайме.

— Давай! — отвърна глухо Агвила.

Моторът забумтя. Стайфли погълна звуците му. Беше онова бумтене, което чувах по радиофон номер 77 77 22.

Изскърца верига — Хайме вдигаше котвата.

Корабчето потрепера и тръгна.

Анди беше там, отсреща, стъпил на влажния пясък, на брега на поробена Веспучия, сред Стайфли, прав, спокоен, господар на своята съдба.

Компасът пред Хайме сочеше изток-североизток — посока Острова.