Ето Човека!

ДЕСЕТА ГЛАВА

Иоан се бе потопил до кръста в мътните води на реката. Всички есеи се бяха събрали за да присъстват на покръстването. Стояха мълчаливо на брега на реката.

Глогауър достигна тесния бряг, залюля се несигурно, погледна към него и заговори на своя странен арамейски, със силен акцент.

— Иоане, не мога. Не е за мен тази работа.

Кръстителя се намръщи.

— Трябва да го направиш.

Глогауър задиша тежко, очите му се напълниха със сълзи и загледаха Иоан с агонизиращ зов.

Но Кръстителя не прояви милост към него.

— Трябва да го направиш. Твой дълг е.

Почти замаян Глогауър нагази във водата. Целият трепереше.

Спря се насред реката, неспособен да помръдне.

Краката му се подхлъзнаха на каменистото дъно и в този момент Иоан посегна и го сграбчи за ръката за да не падне.

Слънцето, достигнало зенита в ясното, безоблачно небе, блъскаше немилостиво по голата му глава.

— Емануиле! — внезапно извика Иоан. — Духът на Адонай е в теб!

Глогауър се втрещи.

— Какво… ? — измънка той на английски и премигна учудено.

— Духът на Адонай е в теб, Емануиле!

Глогауър все още не можеше да проговори. Той поклати леко глава. Главоболието не само, че не бе преминало, а се възвръщаше с нова сила. Почти нищо не виждаше. Откакто бе пристигнал това бе първият му мигренен пристъп.

Повръщаше му се.

Гласът на Иоан идваше сякаш от далече.

Залюля се във водата.

Докато падаше към Кръстителя всичко около него придоби неясни очертания

Усети, че Иоан го хваща и чу своя глас да мълви отчаяно:

— Иоане, ти мен трябва да покръстиш!

Вода нахлу в устата и гърлото му и той се закашля мъчително.

Не бе изпитвал такава паника почти от времето, когато за първи път легна с Моника и мислеше, че е импотентен.

Иоан викаше нещо неразбрано.

Каквото и да бе, то оказа въздействие върху хората на брега и те също завикаха.

Шумът в ушите му нарасна и промени характера си. Той се заблъска във водата и след това усети, че го изправят на крака.

Напълно бе в плен на болката и паниката. Започна да повръща във водата и се запрепъва към брега подкрепян от следващия го Кръстител.

Не бе оправдал очакванията на Иоан.

— Съжалявам — каза той. — Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам…

Благодарение на него Иоан бе загубил надеждата за успех.

— Съжалявам. Съжалявам.

Отново не бе имал сили да стори необходимото.

— Съжалявам.

Есеите подеха някаква странна монотонна песен поклащайки се ритмично настрани. Песента се възнасяше и затихваше в такт с поклащането.

Иоан го пусна и Глогауър запуши уши. Все още се напъваше конвулсивно макар стомахът му да бе вече празен.

Олуля се, с мъка запази равновесие и се затича, все още притискайки ръце към ушите си, по каменистия сипей, под безмилостно блъскащите лъчи на слънцето, накъдето му видят очите.

На петнадесет започна да посещава класическа гимназия и се справяше доста добре с ученето.

Във вестниците често пишеха за младежки „теди бойс“ банди тероризиращи южните окрайнини на Лондон, но хлапаците изтупани по теди-модата, които срещаше по улицата изглеждаха напълно безобидни.

Един ден отиде на кино в Брикстън Хил и на връщане реши да се прибере пеша до Стрейтхъм, защото бе дал всичките си пари за сладолед.

От киното излезе заедно с тях. Въобще не забеляза, че го следват докато се спускаше надолу по хълма.

След това, внезапно, те го обградиха.

Лицата им бяха бледи, злобни, на възраст — почти колкото него. Двама от тях познаваше смътно. Бяха от търговския техникум, на същата улица, на която бе и неговото училище. Играеха на тяхното футболно игрище.

— Здравейте — едва промълви той.

— Здравей, синко — отвърна най-големия теди бой. Дъвчеше дъвка и го гледаше ухилено. — Къде си тръгнал, значи?

— Вкъщи.

— Вкъщи — изимитира го подигравателно големият.

— И какво ще правиш като стигнеш там?

— Ще си лягам.

Карл се опита да излезе от кръга, но те не го пуснаха.

Притиснаха го във входа на един магазин. По шосето зад тях бръмчаха коли. Улицата бе ярко осветена от уличните лампи и витрините на магазините.

Няколко минувачи преминаха, но никой не се спря. Карл започна да изпада в паника.

— Нямаш ли домашни за писане, синко? — попита момчето, което стоеше до водача на групата. Беше червенокос, луничав, с пронизващи сиви очи.

— Искаш ли да се биеш с някой от нас? — попита следващото момче. Беше едно от момчетата, които Карл разпозна.

— Не. Няма да се бия. Пуснете ме да си вървя.

— Страх ли те е, синко? — попита водачът захилено. От време на време той опъваше дъвката си като ластик и пак я набутваше в устата си, след което продължаваше да дъвче с неизменната си усмивка.

— Не. Но защо трябва да се бия с вас? Не мисля, че въобще някой трябва да се бие.

— Нямаш голям избор нали, синко?

— Вижте, вече закъснявам. Трябва да се прибирам.

— Имаш време за няколко рунда…

— Казах ви. Не искам да се бия с вас.

— Да не мислиш, че си по-добър от нас, синко?

— Не — той се разтрепера. Очите му се наляха със сълзи. — Разбира се, че не.

— Разбира се, че не, синко.

Опита се да се отскубне, но те отново го блъснаха във входа.

— Ти си лайнара с гадното име, нали? — попита другото момче, което познаваше. — Гло-гъз или нещо такова.

— Глогауър. Пуснете ме.

— Да не би майка ти да се сърди, ако позакъснееш малко?

— Какво гадно чифутско име.

— Чифутин ли си, синко?

— Прилича на чифутин.

— Чифутин ли си, синко?

— Еврейско момче ли си, синко?

— Чифутин ли си, синко?

— Млъкнете! — изкрещя Карл. — Защо се заяждате с мене?

Опита се да ги разблъска. Един от тях го удари в корема. Изхриптя от болка. Друг го блъсна и той се залюля.

Забързани минувачи ги подминаваха. Някои от тях ги поглеждаха. Един мъж се спря, но жена му го задърпа.

— Детски закачки — каза тя.

— Да му смъкнем гащите — предложи едно от момчетата през смях. — Така ще разберем.

Карл се опита да се измъкне отново, но този път те не му попречиха.

Затича се надолу по хълма.

— Дайте му малко преднина — чу да казва едно от момчетата.

Продължи да тича.

Последваха го със смях и весели крясъци.

Така и не го настигнаха докато дотича на улицата, на която живееше. Може би не са и възнамерявали. Целият гореше от срам.

Стигна до къщата и се затича през тъмния проход към нея. Отвори задната врата. Майка му беше в кухнята.

— Какво става с теб? — попита тя.

Беше висока, слаба жена, изнервена и хистерична. Косата и бе разрошена.

Подмина я и влезе в столовата.

— Какво има, Карл? — извика тя след него кресливо.

— Нищо — отвърна той.

Не искаше да има сцена.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Събуди се премръзнал. Развиделяваше се и в сивата светлина на пробуждащия се ден погледът му зашари из обкръжаващата го пустош. Почти нищо не помнеше от предишния ден освен, че по някакъв начин бе излъгал очакванията на Иоан и че после дълго бе тичал без посока.

Више му се свят. Мислите се блъскаха безпорядъчно в главата му. Болеше го врата.

Препаската му бе мокра от росата. Разви я, попи с нея устните си и я отърка в лицето си.

Както винаги след мигренен пристъп се чувстваше отпаднал и напълно изтощен умствено.

Огледа голото си тяло и забеляза колко е измършавял за изминалия период от време.

— Като концлагерист съм — помисли той.

Зачуди се защо го бе обхванала такава паника, когато Иоан го бе помолил да го покръсти. Дали в последния момент не бе заговорила честността — нежеланието да измами есеите? Едва ли някога щеше да разбере.

Уви се с препаската и я завърза над левия си хълбок. Възнамеряваше да потърси обратния път към лагера за да намери Иоан и да му се извини, да го помоли за прошка.

След това, вероятно, ще трябва да поеме своя път.

Машината на Времето все още беше в селото на есеите. Може би имаше някакъв шанс да бъде поправена от някой умел ковач или занаятчия. Но надеждата бе малка. Дори закърпена, пътешествието обратно би било опасно начинание.

Дали да опита още сега да се върне или само да се премести във време по-близко до разпъването? Изпитваше огромно желание да присъства на Пасхата в Ерусалим, да се слее с тълпата на празника в деня, в който Исус би трябвало да влезе в града.

Моника смяташе, че Исус е щурмувал града начело на въоръжена банда. Твърдеше, че всички сведения навеждат на тази мисъл.

Може и да е било така, но всичко според него зависеше от гледната точка.

Ако само можеше да се срещне с Исус.

Очевидно Иоан никога не бе чувал за него, макар да бе споменал, че според някои пророчества месията ще дойде от Назарет.

Но пророчества имаше много и повечето от тях си противоречаха.

Пое в посоката, която предполагаше, че води към селото на есеите. Едва ли се бе отдалечил много.

По пладне горещината стана непоносима, а земята — още по-безжизнена. Очите му сълзяха от ярката светлина. Чувството на отпадналост, с което се бе събудил нарасна, кожата му гореше, устата му бе изсъхнала, а краката го държаха с мъка. Беше гладен и жаден, а нямаше нищо за ядене и за пиене. Хълмовете, които есеите обитаваха не се виждаха никъде.

Беше се загубил, но почти не се притесняваше. Дълбоко в себе си той се бе слял с пустинния ландшафт. Ако загине тук, едва ли ще усети прехода между живота и смъртта. Просто ще легне и тялото му ще се смеси с кафявата почва.

Продължаваше механично да се движи през пустинята.

След време на около две мили на юг видя хълм. Гледката го върна към действителността. Реши да се насочи към него. Надяваше се да огледа от хълма околността за някое селище, където да получи вода и храна.

Разтърка чело и очи, но дори допира на собствената му ръка бе болезнен. Помъкна се с усилие към хълма.

Краката му вдигаха облаци прах в песъчливата почва. Ниските храсталаци се впиваха с бодлите си в прасците ходилата му, остри камъни го препъваха.

Докато стигна склоновете на хълма целия бе покрит с рани и охлузвания.

Спря се да почине и огледа с помътнял поглед пустия ландшафт, след което отново потегли нагоре.

Пътят към върха (който се оказа по-далече отколкото предполагаше) бе труден.

Няколко пъти се подхлъзна по ронливите камъни, драскайки с ръце и крака за да не се свлече надолу, вкопчваше се в тревата и лишеите растящи тук-там, прегръщаше по-големите скални отломъци, често почиваше задъхано, с тяло и ум изтръпнали от болка и умора.

Забравил защо се катери той драпаше нагоре като бръмбар с едничката цел — да стигне върха.

Целият бе облян в пот. Прахта полепваше по влажната кожа на почти голото му тяло и се спичаше като огромна тухла. Препаската му се вееше раздрипана.

Отвсякъде го заобикаляше ширнала се пустош, която на хоризонта се сливаше с небето — жълти камъни и бели облаци. Нищо не помръдваше.

Той падна и тялото му се повлече надолу по склона. Кракът ужасно го заболя от удара, от раната на главата му шурна кръв.

Веднага, след като спря да се свлича той се изправи и се заизкачва отново бавно нагоре по нажежената скала.

Времето изгуби значение, личността му изгуби значение. Това бе сгоден случай за оценка теориите на Хедингтън, но съзнанието му също бе изчезнало. Беше просто нещо, което се изкачва нагоре по планината.

Полегна за малко, премигвайки болезнено, след това очите му се затвориха.

Чу гласът на Моника и вдигна глава. Стори му се, че я зърна с крайчеца на окото си.

Не бъди мелодраматичен, Карл…

Често бе повтаряла тези думи. Чу собствения си глас да отговаря:

Роден съм извън времето, Моника. В тези времена на логиката няма място за мен. Те ще ме погубят накрая.

Нейният глас отвърна:

Вина, притеснение и страх и твоя вечен мазохизъм. Можеше да станеш брилянтен психиатър ако не се беше предал на собствената си невроза…

— Млъквай!

Претърколи се по гръб. Слънцето изгаряше разраненото му тяло.

— Млъквай!

Чисто християнски синдром, Карл. Не се съмнявам, че скоро ще станеш яростен католик. Къде е силата на твоя ум?

— Млъквай! Върви си, Моника!

Страхът повелява мислите ти. Ти не търсиш душа и дори признак на живот. Ти търсиш утеха.

— Остави ме на мира, Моника!

Покри ушите си с омазани в кал ръце. Косата и брадата му бяха сплъстени от мръсотия. Кръвта от раните, покриващи тялото му се бе съсирила. Отгоре слънцето биеше сякаш в унисон с ударите на сърцето му.

Карл, не разбираш ли, че падаш надолу. Надолу. Стегни се. Не си напълно лишен от способност за рационално мислене…

— О, Моника! Млъкни!

Гласът му бе сух и писклив.

Няколко гарвана кръжаха в небето над него. Чу ги да отвръщат с вик подобен на неговия.

Бог умря през 1945…

— Сега не е 1945, сега е 28 година от рождение Христово. Бог е жив!

Как можеш да си губиш времето с такава очевидно синкретична религия, каквато е Християнството — юдаизма, стоицизма, гръцките култови религии, ориенталските ритуали…

— Това няма значение!

Не за теб в сегашното ти състояние.

— Нуждая се от Бог!

Това е в основата на всичко, нали? Всяко неадекватно човешко същество свършва като тебе. Добре, Карл, издялай сам своите патерици. Помисли си само какъв би могъл да бъдеш ако беше наясно със себе си…

Глогауър изправи разраненото си тяло на върха и изкрещя.

Гарваните се разлетяха уплашено.

Небето потъмня.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Залитайки, лудият се спусна в града.

Главата му бе обърната нагоре, към слънцето, очите му кръжаха из орбитите, ръцете му висяха отпуснати, устата мълвеше беззвучно.

Прах се вдигаше изпод краката му на облаци и кучешки лай го следваше. Децата му се присмиваха и го замеряха с камъни, след което побягваха.

Лудият започна да говори.

Думите му бяха неразбираеми за хората от града и все пак, те бяха произнесени с такава сила и убеждение, сякаш сам Господ говореше с устата на това измършавяло, дрипаво същество.

Чудеха се, откъде ли е дошъл лудия.

Веднъж, римски легионери го спряха и запитаха с подигравателна вежливост има ли близки, при които да го заведат. Заговориха го на примитивен арамейски и останаха изненадани, когато той им отвърна със странен акцент на латински, по-чист от езика, който говореха те.

Запитаха го дали е равин или книжник. Каза им, че не е нито едното нито другото.

Старшият на легионерите му предложи малко изсушено месо и вино. Той изяде месото и помоли за вода. Дадоха му.

Легионерите бяха част от пътен патрул, който минаваше по тези места веднъж месечно. Това бяха яки мъже с потъмнели от слънцето, гладко избръснати лица. Носеха изплетени от кожа и покрити с мръсни петна ризници и сандали, железни шлемове и къси мечове, затъкнати в ножници.

Стояха около него, облени в светлината на залязващото слънце и го разглеждаха с безпокойство. Старшият, който се отличаваше по металическия нагръдник, дългия до земята плащ и затъкнатото в шлема перо, го попита с мек глас как се казва.

Лудият се замисли за миг, докато устните му помръдваха, сякаш се мъчеше да си припомни името.

— Карл — отвърна той бавно, с глас изпълнен със съмнение. Звучеше по-скоро като предположение.

— Прилича на римско име — каза един от легионерите.

— Или може би гръцко — добави друг. — Доста гърци се навъртат наоколо.

— Гражданин ли си?

Но очевидно умът на лудия бе някъде другаде. Той сведе очи и замърмори нещо.

Изведнъж отново вдигна глава и ги запита:

— Назарет. Къде е Назарет?

— Натам — старшият посочи пътя, който се виеше между хълмовете.

Лудият кимна доволно.

— Карл… Карл… Карлос… не зная… — старшия посегна, повдигна брадата на лудия и се взря в очите му. — Евреин ли си?

Това изглежда изненада лудия.

Той подскочи и разблъска обкръжаващите го войници. Те се разсмяха и го пуснаха. Беше просто един безобиден луд.

Проследиха го с поглед, докато тичаше надолу по пътя.

— Сигурно ще да е някой от техните пророци — предположи старшия и се отправи към коня си. Страната бе пълна с такива смахнати. Всеки срещнат твърдеше, че е носител на Божието слово. Не създаваха кой знае какви проблеми, а и така умовете им бяха заети с религия, вместо с бунтовни мисли.

Трябва да сме благодарни, помисли си старшият.

Хората му още се смееха.

Когато лудият се скри от погледа им поеха по пътя в обратна посока.

На след дълго, пътят го събра с група измършавели като него пътници. Тръгнали бяха на поклонение за някакъв град, за който въобще не бе чувал. И тяхната секта, подобно на тази на есеите проповядваше стриктното спазване на Мойсеевия закон, но в останалото проповедите им бяха мъгляви и неясни. Твърдяха, че Бог ще прати цар Давид за да ги поведе срещу римляните и да им помогне да завладеят Eгипет — страна, която те по някакъв начин отъждествяваха с Рим и Вавилон.

Отнасяха се с него като с равен.

Вървя с тях няколко дни. Една вечер, докато разполагаха лагера си край пътя, група конници с блестящи доспехи нахлуха в галоп, изпочупиха глинените съдове и разпръснаха огъня.

— Иродовите воини — извика един от членовете на сектата.

Жените пищяха, а мъжете се разбягаха в нощта. Останаха само две от жените и лудия.

Водачът на воините имаше красиво, мургаво лице и гъста, мазна брада. Той сграбчи лудия за косата, изправи го на колене и се изплю в лицето му.

— Ти ли си от онези бунтовници, за които толкова много говорят тъдява?

Лудият забърбори и поклати глава.

Воините го оковаха. Беше толкова слаб, че веднага се свлече на земята. Те се разсмяха.

— Тоя не е опасен. А оръжия не намерихме. Заблудили са ни.

Водачът втренчи поглед в жените, след което се обърна към хората си с вдигнати вежди.

— Ако някой от вас е много на зор — може да се позабавлява.

Лудият лежеше в прахта заслушан в писъците на жените, докато ги изнасилваха. Осъзнаваше, че трябва да стане и да се опита да ги защити, но се чувстваше твърде слаб, а и го беше страх от войниците. Не искаше да го убият. Това щеше да му попречи да постигне целта си.

След като се позабавляваха Иродовите воини си тръгнаха и членовете на сектата изпълзяха от тъмнината.

— Как са жените? — попита лудия.

— Те са мъртви — му отвърнаха.

Някой поде с напевен глас молитви от писанието, зовящи за мъст и праведност и за Божие наказание.

Лудият потърси утеха в нощта премазан от наплива на чувствата.

Когато на заранта откри, че пътят на сектата не минава през Назарет той ги напусна.

През много градове премина лудият — Филаделфия, Йераса, Пела и Скитополис, следвайки римските пътища.

Спираше всеки пътник, когото срещаше и го питаше, на своя странен акцент:

— Къде разположен Назарет?

Във всеки град търсеше потвърждение, че е на пътя за Назарет.

В някои от градовете му даваха храна. В други го гонеха и замеряха с камъни. В трети го молеха за благословия и той правеше каквото може, защото се нуждаеше от тяхната храна, покръстваше ги с ръка и им говореше на своя странен език.

В Пела той изцели една сляпа жена.

Пресече река Йордан по римския виадукт и продължи на север, към Назарет.

Въпреки, че не бе затруднен в ориентацията, с приближаването към Назарет усещаше нарастващо вътрешно съпротивление.

Пътуването му отнемаше страшно много сили. Обикновено вървеше до припадък, след това лежеше там където е паднал докато събере сили да продължи или, както не рядко се случваше, докато някой го открие и подкрепи с вино и хляб.

Стана по-предпазлив след инцидента с воините на Ирод, винаги пътуваше сам, никога не се обвързваше с пътуващите секти и групи.

Понякога хората го питаха:

— Ти ли си пророка, когото очакваме?

Той клатеше глава и отвръщаше:

— Търси Исус. Търси Исус.

Белия град бе изграден предимно от едно– и двуетажни къщи от камък и кирпич, които обграждаха пазарния площад с древната, семпла синагога. Пред синагогата седяха на приказка старейшините, облечени с черни роби и заметнати през глава с шалове.

Градът бе чист и процъфтяващ. Рядко по улиците му се срещаха просяци, а и те бяха поохранени. Улиците следваха извивките на хълма, на който градът бе построен.

Навсякъде се носеше дъхът на прясно нарязано дърво, и шумът на дърводелските работилници, защото градът дължеше славата си на своите изкусни дърводелци. Той бе разположен в покрайнините на Израилската долина, близо до търговския път между Дамаск и Египет и често от него излизаха кервани, пълни с изделията на градските занаятчии.

Градът се наричаше Назарет.

Най-сетне лудият бе открил своя Назарет.

Хората от града го разглеждаха с любопитство и подозрителност докато се клатушкаше из пазарния площад. Приличаше на странстващ проповедник или на обладан от зъл дух. На просяк или на член на секта като тази на зилотите, на които не се гледаше с добро око в последно време заради бедствието, което бяха донесли на Ерусалим преди четиридесет години. Жителите на Назарет не обичаха нито бунтовниците нито фанатиците. Живееха охолно, по-богато отколкото преди римското нашествие.

С мълчание посрещаха и изпращаха лудия, докато той се щураше из пазара. Жените увиваха охранените си тела с вълнени шалове, а мъжете загръщаха памучните си наметки за да не се докосне до тях. При друг случай биха го попитали какво търси в града, но имаше нещо в напрегнатия му поглед, в живото му, подвижно лице, което независимо от измършавелия му вид ги караше да се отнасят към него с уважение.

Когато стигна средата на пазарния площад лудия спря и се огледа. Изглежда не забелязваше хората около себе си. Премигна и облиза устни.

Край него премина една жена, като го гледаше предпазливо. Той и заговори с мек глас, обмисляйки всяка дума.

— Това ли е Назарет?

— Това е — кимна тя и забърза.

През площада пресичаше мъж, облечен с вълнена роба на червени и кафяви райета. Малка червена шапка едва прибираше черната му, къдрава коса. Лицето му бе пълно, добродушно.

Лудият се изпречи на пътя му и го спря.

— Търся един дърводелец.

— Много дърводелци има в Назарет. Това е градът на дърводелците! Самият аз съм дърводелец — човекът говореше шеговито, покровителствено. — С какво мога да ти услужа?

— Познаваш ли един дърводелец на име Йосиф? Потомък на Давид. Има няколко деца и жена на име Мария. Едно от децата се казва Исус.

Добродушният човек придаде на лицето си подигравателно-замислен израз и се почеса по врата.

— Познавам няколко Йосифа. И не малко Марии… — очите му блеснаха, а устните се извиха в саркастична усмивка. — Май се сещам за кого говориш. Има един нещастник надолу по оная улица, — той посочи с ръка — жена му се казва Мария. Опитай там. Лесно ще го откриеш, ако не е излязъл на някъде. Питай за човека, който никога не се смее.

Лудият се загледа в посоката, в която го бяха упътили. Веднага след като откри с очи улицата той забърза към нея с вдървена походка.

Улицата бе тясна и изпълнена с мириса на рязано дърво. Краката му затънаха в талашът.

В Назарет въздухът не бе така сух, както в пустинята. Беше като топло английско лято, безгрижно, сладко…

Сърцето на лудия се разтуптя.

От работилниците се разнасяше трясъкът на чукове и стърженето на триони. Край стените на тясната улица стояха наредени дъски с различна големина и форма и той с мъка се запровира през тях.

Внезапно се спря, обхванат от страх.

Много от дърводелците работеха на тезгяси изкарани пред вратите на къщите си. Едни топяха дървени летви в съдове с вряла вода, други въртяха колелата на примитивни стругове, придавайки на дървото невъобразими форми.

Те вдигаха глава, когато минаваше край тях. Той се приближи към един от тях, облечен с кожена престилка, който дялкаше някаква фигурка.

— Какво искаш — запита го човекът като се вторачи в него с късогледите си очи. — Нямам пари за просяци.

— Не съм просяк. Търся един, който живее на тази улица.

— Как се казва?

— Йосиф. Жена му се казва Мария.

Човекът махна с ръката, в която държеше фигурката.

— Две къщи по-надолу, на отсрещната страна на улицата.

Разтрепера се и се обля в пот.

Глупако — това е само…

О, Боже…

Вероятно нищо няма да знаят. Това е само съвпадение.

О, Боже!

Пред къщата, към която лудия се приближи имаше подпрени само няколко дъски, издялани от дърво с по-лошо качество от това на другите. Пейката до входа бе клюмнала на една страна, а човека който седеше на нея и поправяше някакъв стол имаше нещастен вид. Лицето му бе покрито с бръчки и пропито с бедност.

Лудият сложи ръка на рамото му и той се изправи. Очите му гледаха уморено, а брадата му бе рядка и посивяла. Той се покашля може би изненадан, че го прекъсват.

— Ти ли си Йосиф? — запита го лудия.

— Нямам пари.

— Не искам нищо, освен да поговорим.

— Аз съм Йосиф. Какво искаш да знаеш?

— Имаш ли син?

— Няколко, а също и дъщери.

Лудият замълча. Йосиф го заразглежда с любопитство. Изглеждаше уплашен. За първи път в живота си Йосиф почувства себе си причина за нечий друг страх.

— Какво има?

Лудият поклати глава.

— Нищо — отвърна той сухо. — Жена ти Мария ли се казва? От Давидовия род ли си?

Човекът размаха ръце нетърпеливо.

— Да, да — макар и едното и другото да ми носят само злини…

— Искам да се срещна с един от твоите синове. Имаш ли син на име Исус? Можеш ли да ми кажеш къде е?

— Тоя нехранимайко. Какво пак е направил?

— Къде е той?

Йосиф го загледа с пресметлив поглед.

— Ти да не си някакъв гадател? На сина ми ли си дошъл да помогнеш?

— Аз съм пророк. Мога да предсказвам бъдещето.

Йосиф се изправи с въздишка.

— Нямам много време. Трябва да закарам готовия материал в Наин колкото се може по-скоро.

— Искам да го видя.

— Ще го видиш. Ела.

Йосиф поведе лудия през тесния проход към затрупания с боклуци, дървени парчетии и купища талашът заден двор.

Влязоха в потъналата в сумрак къща.

Лудият дишаше тежко.

В първата стая, очевидно кухня, жена клечеше край глинената пещ. Беше висока и възпълничка. Дългата и черна коса, разрошена и мръсна, се спускаше над нейните големи, лъскави очи, които го разглеждаха с топла чувственост.

— Виждам, че си намерил доста богат клиент, Йосифе — каза тя подигравателно.

— Той е пророк.

— О, пророк. И гладен, предполагам. Нямаме излишна храна нито за пророци, нито за просяци — тя посочи с дървения черпак към сгушената в ъгъла на стаята дребна човешка фигура. — Онова безполезно същество и така изяжда достатъчно — докато говореше фигурата се размърда.

— Той търси нашият Исус — каза Йосиф на жената. — Може би е дошъл за да ни отърве от теглото.

Жената хвърли кос поглед на лудия и сви рамене. Тя облиза устни с дебелия си език.

— Може би си прав. Има нещо в него…

— Къде е той? — попита развълнувано лудия.

Жената намести с ръка едрите си гърди под грубата, кафява рокля, която носеше. Тя отърка ръка в пазвата си и погледна лудия закачливо.

— Исусе! — извика тя без да се обръща.

Фигурата в ъгъла се изправи.

— Ето го — каза жената не без задоволство.

Как?

Това…

Исус!

Нуждая се…

НЕ!

Лудият се намръщи и заклати бързо глава.

— Не, — каза той — не.

— Какво искаш да кажеш с това „не“? — попита жената раздразнено. — Не ме интересува какво ще правиш с него. Само да спре да краде. За нищо друго не го бива, ама някой ден ще си изпати като открадне от някой дето не го познава…

— Не…

Фигурата бе уродлива.

Имаше голяма, изострена гърбица и перде на едното око. На лицето се мъдреше безсмислено и тъповато изражение. От устните му капеше слюнка.

— Исусе?

Съществото се изкикоти като чу името си. Пристъпи несигурно, клатушкайки се напред.

— Исус — произнесе то с мъка. — Исус.

— Това е всичко, което може да казва — заговори жената. — От малък си е такъв.

— Господ така е отсъдил — каза Йосиф.

— Що не млъкнеш! — озъби се тя на мъжа си.

— Какво му е?

Гласът на лудия прозвуча патетично, почти отчаяно.

— От малък си е такъв — жената се върна при пещта. — Може да го получиш ако искаш. Вземи го с теб. Побъркан е и отвън и отвътре. Вече бях бременна с него, когато родителите ми ме омъжиха за този полу-мъж…

— Ти свиньо! Ти безсрамна… — Йосиф се задъха безсилен пред усмихващата се жена. Опита се да се усмихне за да спаси накърнената си чест.

— За това ли ги разправяш тия небивалици? Заченат от ангел. От дявола по-скоро!

— Той беше дявол — ухили се тя. — И беше мъж…

Йосиф замръзна за миг, след това си спомни за страхът, който всяваше у лудия и се обърна към него с дебел глас:

— Каква работа имаш с нашия син?

— Исках да говоря с него. Аз…

— Той не е нито оракул, нито гадател, за какъвто по едно време го мислехме. Все още има хора в Назарет, които идват при него за лек или да им предскаже бъдещето, но той само се кикоти и си повтаря името…

— Сигурни ли сте, че няма нещо в него, нещо което не сте забелязали?

— Сигурни! — възкликна Мария. — Достатъчно сме закъсали за пари. Ако имаше нещо досега да сме го открили.

Исус отново се изкикоти.

— Исус — каза той. — Исус. Исус.

Той се втурна в другата стая.

Йосиф се затича след него.

— Не влизай там. Пак ще се изпикаеш на пода.

Докато Йосиф беше в другата стая Мария хвърли на лудия още един предизвикателен поглед.

— Ако можеш да предсказваш бъдещето ела някой път да предскажеш и моето. Довечера, например, след като той тръгне за Наин…

Йосиф довлачи Исус в кухнята и го накара да седне на един стол в ъгъла.

— Стой тук, копеле!

Лудият поклати глава.

— Това не е възможно…

Нима историята се е променила?

На тези събития ли се основаваше тя?

Това бе невъзможно…

— Какво има? — запита Йосиф като се втренчи в изпълнения с агония поглед на лудия. — Какво виждаш? Ти каза, че можеш да предсказваш бъдещето. Каже кога ще ни потръгне.

— Не сега — отвърна пророкът, обръщайки се настрани. — Как бих могъл? Не сега.

Той изтича от мрачната къща навън, на слънце. Затича се надолу по улицата сред уханието на нарязан дъб, кедар и кипарис.

Някои от дърводелците го проследиха с поглед, чудейки се дали не е крадец. Но видяха, че не носи нищо.

Той дотича обратно до пазарния площад и се спря оглеждайки се с празен поглед наоколо.

Лудият, пророкът, Карл Глогауър, пътешественикът във времето, невротичния маниак-психиатър, търсачът на житейски ценности, мазохиста, човекът с влечение към смъртта и комплекс за месия, анахронизмът, се отправи през многолюдния пазар като си поемаше мъчително въздух.

Най-сетне бе намерил човека, когото търсеше. Намерил бе Исус, синът на Мария и Йосиф.

Намерил бе един човек, който без съмнение е имбецил по рождение.

Добродушния човек с малката червена шапка все още бе на пазара и избираше сватбен подарък сред живописните гърнета. Когато странникът премина край него той кимна.

— Този е.

— От къде е?

— Нямам представа. Не е от нашия край, ако се съди по произношението. Предполагам, че е някакъв роднина на нашия стар, вечно тъжен приятел Йосиф, дето жена му…

Продавачът на грънци се засмя.

Наблюдаваха го как присяда уморено в сянката на синагогата.

— Какъв е той? Религиозен фанатик? Зилот или нещо подобно? — запита грънчаря.

Другият поклати глава.

— По-скоро прилича на пророк, не мислиш ли? Не зная. Може да му се е случила беда, там откъдето идва и да е дошъл за помощ при роднините си…

— Да търси помощ от стария Йосиф! — човекът се разсмя.

— Кой знае? Ако е загубил всичко на този свят — каза мъжът с червената шапка. — Едва ли е получил нещо от Йосиф. Не стоя много дълго при него.

— Няма къде другаде да иде — каза уверено човекът, който продаваше грънци.

Остана край стените на синагогата до падането на нощта. Постепенно започна да огладнява. Но освен това, за първи път от много месеци насам започна да изпитва страст. Желанието сякаш идваше да го спаси от страшната бъркотия в главата му.

Изправи се бавно и потъна в мрака на града.

Най-сетне намери улицата на дърводелците, сега потънала в тишина. Отделни гласове и кучешки лай долитаха иззад високите стени.

Стигна до къщата. Пейката я нямаше, също и дъските. Вратата беше затворена.

Той почука.

Никакъв отговор.

Почука малко по-силно като се чудеше защо трябва да спазва някаква дискретност.

Вратата се отвори и очите и се впериха в него. Надари го с мазна, доволна усмивка.

— Влез — каза тя. — Тръгна за Наин преди няколко часа.

— Гладен съм — каза той.

— Ще ти дам да ядеш.

Нещо се размърда в тъмнината на кухнята, но той не му обърна внимание. Забърза след нея към следващата стая. Вътре гореше лампа. Малка стълба водеше към един отвор в тавана.

— Почакай тук — нареди му тя. — Ще ти донеса нещо за ядене.

Няколко пъти влиза и излиза от кухнята, като му донесе първо вода да се измие, после чиния с изсушено месо, хляб и чаша вино.

— Това е всичко, което имаме — каза тя.

Вгледа се в неговото потъмняло, измъчено лице. Имаше малко по-приятен вид сега, след като бе почистил мърсотията от лицето и дрехите си и бе сресал косата си. Докато се хранеше не посмя да вдигне очи към нея.

Тя започна да диша развълнувано. Похот завладя едрото и тяло. Вдигна високо роклята си и седна с разтворени крака на стола до него.

Той продължи да дъвче, но сега очите му не се откъсваха от тялото и.

— Побързай — каза тя.

Той преглътна последното парче и бавно допи останалото вино.

В следния миг тя се хвърли отгоре му, ръцете и късаха висящите по него дрипи, пръстите и галеха слабините му, устните и милваха лицето му, едрото и тяло притисна неговото.

Той изпъшка, вдигна нагоре полата и, сграбчи я и я събори на пода, разтваряйки припряно краката и.

Тя стенеше, викаше, ръмжеше, гърчеше се обхваната от страст, след това замря, докато той продължаваше безумната си езда. В един миг вдигна поглед и замръзна, забравил страстта.

От вратата с празна усмивка ги гледаше идиотът, с капеща от устата му слюнка.