Ето Човека!

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дискусионната група „Юнг“ се събираше всеки вторник на втория етаж на книжарница „Мандала“ за разискване на трудни теоретични проблеми, групови анализи и групова терапия.

Глогауър не бе организатор на групата, но с радост предоставяше помещението за срещи. За него бе голямо удоволствие да общува със себеподобни поне веднъж седмично.

Макар да ги обединяваше интереса към Юнг, всеки от тях си имаше и собствени интереси. Мис Рита Блен се трудеше над карта за трафика на летящите чинии, но никой не знаеше действително ли вярва в тяхното съществуване. Хюдж Джойс бе убеден, че архетиповете на Юнг произхождат от древната раса на лемурите, изчезнали без следа преди хилядолетия. Алън Чедар, най-младия в групата, бе побъркан на тема индийска мистика, а организаторката — Сандра Петърсън, бе спец по магиите.

Джеймс Хедингтън се интересуваше от времето. Сър Джеймс Хедингтън, физик, изобретател от войната, заможен притежател на най-разнообразни отличия присъдени му за помощта, която е оказал на Съюзниците, бе гордостта на групата. По време на войната се бе прославил като голям импровизатор, ала веднага след края и се бе превърнал в срама на Военното Министерство. Смятаха го за чалнат и, което е още по-лошо, за човек който обича да демонстрира това си качество пред публика.

Сър Джеймс имаше слабо, аристократично лице (макар, че бе роден в Норууд и родителите му бяха средна ръка хора), тънки устни, дълга бяла коса и черни, рунтави вежди. Носеше старомодни костюми, ризи и вратовръзки с избелели шарки. Често обичаше да разказва на другите членове на групата за преодолените трудности при създаването на неговата Машина на Времето. Отвръщаха му с подигравки.

Една вечер, след като всички си бяха тръгнали, Хедингтън покани Глогауър да го посети в лабораторията му в Бенбъри.

— В момента работя над най-различни интересни експерименти като например да изпращам опитни зайчета на пътешествие във времето. На всяка цена трябва да дойдеш да погледаш.

— Не мога да повярвам — отговори Глогауър. — Наистина ли можете да изпращате разни неща във времето?

— О, да. Ти си първия на когото го казвам.

— Не мога да повярвам! — и наистина не можеше.

— Ела и сам ще се убедиш.

— Защо ми се доверявате?

— О, не зная. Предполагам, защото те харесвам.

Глогауър се усмихна.

— Добре. Ще дойда. Кога ще е най-удобно?

— Когато пожелаеш. Защо не дойдеш в петък, ще прекараме заедно уикенда.

— Сигурен ли сте, че няма да ви преча?

— Ни най-малко!

— Имам приятелка…

— Ммм… — Хедингтън го погледна със съмнение. — Не бих искал да се разчува…

— Ще я разкарам.

— Така те искам! Ще хванеш бързия в шест и десет от Падингтън. Аз ще те чакам на гарата. До петък.

— До петък.

Глогауър го изпрати с усмивка. Старецът явно бе изкукал. Сигурно се е затрупал с всевъзможни скъпи електронни джунджурии в Бенбъри, но при всички случаи щеше да е удоволствие да прекара няколко дни извън Лондон.

Хедингтън притежаваше просторно старо имение в едно селце на две мили от Бенбъри. Сградата на лабораторията в двора бе съвсем нова.

Хедингтън бе наел две момчета за постоянни помощници, когато Глогауър пристигна с изследователя те тъкмо си тръгваха. Както и очакваше навсякъде бяха разхвърляни най-различни уреди, а от тавана висяха и се поклащаха сплетени жици и кабели.

— Насам — каза Хедингтън и поведе Глогауър към по-разчистената част на лабораторията. На широка дървена платформа бяха подредени и свързани с кабели няколко черни контейнера. В центъра им бе поставен един малко по-различен, сребристосив контейнер.

Хедингтън погледна часовника си и огледа циферблатите върху контейнерите.

— Сега. Да видим.

Той завъртя няколко копчета. След това се наведе над клетката в ъгъла и измъкна един бял, дърпащ се заек. Той постави заека в сребърния контейнер, още веднъж провери апаратурата, след това завъртя копчето в основата на платформата.

— Включвам — обяви той.

Глогауър премигна. Въздухът сякаш за миг се разтресе. Сребърния контейнер бе изчезнал.

— Боже мили!

Хедингтън се изкиска.

— Виждаш ли? На път във времето!

— Изчезна! — потвърди Глогауър. — Но това не значи, че е отишъл в бъдещето.

— Вярно. В същност той се е отправил в миналото. Не може да попадне в бъдещето. Неосъществимо е поне за сега.

— Добре. Искам да кажа, че това не доказва, че заекът пътува във времето.

— И къде тогава е отишъл? Можеш да повярваш на думите ми, Глогауър. Този заек се е върнал със стотина години в миналото.

— Откъде знаете?

— Извършвал съм опити на къси разстояния. Мога да изпращам назад във времето до доста точно определен момент. Повярвай ми.

Глогауър скръсти ръце.

— Вярвам ви, сър Джеймс.

— Сега сме се захванали с голямата работа. Смятаме да изпратим човек в миналото. Единствения проблем за сега е, че пътуването е малко бурно. Виж… — той завъртя една ръчка. Внезапно сребристия контейнер се появи на платформата. Глогауър го докосна с ръка. Беше доста топъл.

— Ето — Хедингтън бръкна в контейнера и измъкна заека отвътре. Главата му бе обляна в кръв, а костите сякаш бяха натрошени. Все още дишаше, но очевидно изпитваше страхотни мъки.

— Разбираш ли какво искам да кажа? — попита Хедингтън. — Бедното нещастно същество.

Глогауър извърна глава.

Върнаха се в кабинета и Хедингтън започна да разказва за експериментите си. Глогауър бе запознат донякъде с физичната терминология и твърде горд за да си признае, че в същност не разбира нищо от физика, та трябваше да прекара няколко часа в креслото, кимайки с престорено разбиране, докато Хедингтън продължаваше въодушевено.

Едва късно вечерта Хедингтън му показа спалнята. Стаята бе облицована с дърво и обзаведена с широко легло.

— Приятни сънища — каза Хедингтън на раздяла.

Същата нощ Глогауър се събуди и видя, че някой седи на ръба на леглото. Това бе Хедингтън и той бе чисто гол. Държеше ръката си на рамото на Карл.

— Мисля си, дали… — поде Хедингтън.

Глогауър поклати глава.

— Съжалявам, сър Джеймс.

— Е, добре — отвърна Хедингтън. — Добре.

Веднага след това той излезе.

Няколко дни по-късно Хедингтън му се обади за да го покани отново да му гостува в Бенбъри, но Глогауър отказа вежливо.

— Справихме се с някои от дребните проблеми — заразказва Хедингтън. — Така например, открихме най-добрия начин за защита на пасажера. Но никой от моите хора не иска да рискува. Ти не изпитваш ли желание, Глогауър?

— Не — отвърна Глогауър. — Съжалявам, сър Джеймс.

През следващите няколко седмици Глогауър си имаше свои проблеми. Моника започна да го посещава все по-рядко, а когато идваше нямаше никакво желание за любовни упражнения.

Една нощ, вбесен и объркан, той се заяде с нея.

— Какво ти става? Студена си като сладоледена пръчка.

Тя потърпя известно време глупостите, които дрънкаше, след което каза уморено:

— Така и така мислех да ти кажа. Имам си друг приятел.

— Какво? — той моментално изстина. — Не ти вярвам.

Толкова сигурен бе, че никой друг не може да я хареса. Бореше се с непреодолимото желание да узнае името на съперника си.

— Кой е той? — запита накрая.

— Тя — каза Моника. — Едно момиче от болницата. По-различно е.

— О, Боже!

Моника въздъхна.

— Чувствам се облекчена, наистина. До гуша ми дойде от твоите емоции, Карл.

— Тогава защо не ме зарежеш напълно? Що за странен компромис е това?

— Предполагам, защото все още се надявам — каза Моника. — Все още мисля, че в теб има нещо, което си заслужава труда. Сигурно съм глупачка.

— Какво се опитваш да направиш с мен? — извика той истерично. — Какво… какво… ? Ти ме предаде!

— Виж какво, Карл. Това не е предателство. Това е някаква гадна ваканция.

— Тогава по-добре да я направиш постоянна — извика той невъздържано и захвърли дрехите по нея. — Майната ти, кучко!

Тя се изправи уморено и започна да се облича.

Когато свърши се отправи към вратата. Той плачеше на леглото.

— Чао, Карл.

— Майната ти!

Вратата се затвори.

— Ти кучко! Ти, мръсна кучко!

На следващата сутрин той се обади на сър Джеймс Хедингтън.

— Промених решението си — каза той. — Ще направя това, което искате. Готов съм да се подложа на опита. Имам само едно условие.

— Какво е то?

— Искам аз да избера времето и мястото, където да отида.

— Съгласен.

След седмица те се отправиха с частна яхта към Близкия изток. Няколко дни по-късно той напусна 1970 и пристигна в 28 година от Новата Ера.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

В синагогата бе прохладно и тихо, миришеше на тамян. Облечен в чиста бяла роба, която Мария му бе дала тази сутрин, той позволи на равините да го въведат в двора. И те, подобно на хората от града, не знаеха какво да правят с него, но поне бяха уверени, че не е обладан от зли духове.

От време на време той се оглеждаше с учудване или опипваше робата с изненада. Почти бе забравил за Мария.

— Във всеки един от нас се крие манията за месия, Карл — бе казала веднъж Моника.

Спомените му не бяха вече така пълни, ако това въобще бяха спомени, а не объркана игра на въображението.

— По това време в Галилея е имало десетки месии. Това, че Исус се е превърнал в мит и религия е една историческа случайност…

— Едва ли нещата са толкова прости, Моника.

Не бе нещо необичайно за равините да дават убежище на многобройните пророци, които кръстосваха Галилея, стига те да не бяха членове на някоя поставена извън закона секта.

Но този бе по-странен от останалите. Лежеше неподвижно, със замръзнало изражение на лицето, а от очите му, изпълнени с безкрайна мъка, се стичаха сълзи.

— Седни, синко — каза равинът. — Какво искаш да ни запиташ?

— Къде е Христос?

Не разбираха езика, на който им говори.

— Гръцки ли е? — запита един, но друг поклати глава.

Той се намръщи и се огледа с помътнял поглед.

— Уморен съм — каза той на техния език.

— Откъде идваш? — запита един от равините.

Той помълча и отвърна:

— Ха-олам хаб-бах…

Те се спогледаха.

— Ха-олам хаб-бах — повториха след него.

— Ха-олам хаб-бах. Ха-олам хаз-зех. Светът, който идва и светът, който е.

— Носиш ли ни послание? — каза един от равините. Този пророк бе толкова различен, толкова странен, сякаш бе истински пророк. — Послание?

— Не зная — отвърна пророка с пресипнал глас. — Трябва да си почина. Уморен съм. Мръсен съм. Извърших грях.

— Ела. Ще те нахраним и подслоним. Ще ти покажем къде да се изкъпеш и къде да се помолиш.

Слуги донесоха гореща вода и той се изми. Сресаха му брадата и косата и му подрязаха ноктите.

След това, в килията която бяха подготвили за него, му поднесоха богато угощение, но той почти не яде. И леглото със сламен матрак бе твърде меко за него. Отвикнал бе. Но не бе успял да си отдъхне в къщата на Йосиф и затова си полегна.

Спа лошо, често викаше насън, но равините, които слушаха отвън не можаха да разберат онова, което казва.

— Последното нещо, което бих си помислила, е че ще изучаваш арамейския, Карл. Нищо чудно, че ти…

Карл Глогауър остана в синагогата няколко седмици. Прекарваше времето си в библиотеката, ровеше в пожълтените свитъци търсейки отговора на това, което го измъчваше. Но думите от Заветите, които в много случаи търпяха двояко тълкуване, само го объркваха. Нямаше нищо, за което да се хване, което да му покаже къде е сгрешил.

Това е комедия. Заслужавам ли такава участ? Няма ли никаква надежда? Никакво решение?

Равините се държаха на дистанция от него. Бяха го приели за свят човек. Гордееха се с пребиваването му в синагогата. Бяха уверени, че е избраник на Бога и чакаха търпеливо да им заговори.

Но пророка проговаряше рядко като произнасяше под носа си неразбираеми тиради на техния език примесени с неясни словосъчетания от неговия.

В Назарет хората не говореха почти за нищо друго освен за него. Знаеха, че е някакъв родственик на Йосиф и той с гордост го потвърждаваше. И тъй като Йосиф бе от рода Давидов, смятаха и пророка за потомък на Давид. Всички се съгласиха, че това е важно предзнаменование.

Една събота той се появи в двора на синагогата и седна сред хората, дошли да се помолят.

Човекът, който четеше от свитъка се обърка и започна да го поглежда с крайчеца на окото.

Пророка седеше и слушаше с отсъстващо изражение.

Старейшината на равините, който го гледаше с объркване, даде знак да му предадат свитъка. Едно момче се завтече и постави свитъка в ръцете на пророка.

Пророка изненадано се втренчи в знаците по пергамента. След това изправи рамене и зачете с ясен глас, почти без следа от обичайния акцент. Четеше от книгата на Исаия.

Хората го слушаха с нараснало внимание.

Глогауър преустанови заниманията си със Заветите и започна да излиза по улиците и да заговаря хората. Отнасяха се към него с уважение, често търсеха съвета му, а той се стараеше да им помогне с каквото може.

Не се бе чувствал толкова добре от времето на първите си срещи с Ева.

Но този път бе взел твърдо решение да не губи.

Когато за първи път го поканиха за ръкополагане на болен той отказа, но веднъж, когато по думите на близките прецени, че очевидно се касае за хистерична слепота, той постави ръцете си на челото на болната жена и тя мигновено прогледна.

На следващия ден той видя Мария да пресича пазарния площад, водейки за ръка своето копеле.

Глогауър се обърна и забърза към синагогата.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Последваха го, когато напусна Назарет и се отправи към Галилейското езеро. Той бе пременен в бяла ленена роба и пристъпваше с величествено достойнство и грациозност, които подобаваха само на един велик водач, велик пророк, но макар той да смяташе, че ги води, в същност те го подкарваха пред себе си.

На онези, които ги спираха по пътя, те казваха:

— Той е нашият месия.

И вече имаше слухове за чудеса.

Моят миг, моята роля, моята съдба. За да преодолея едно изкушение, първо трябва да се поддам на друго. Страх и гордост. Живей в лъжа за да сътвориш истината. Предадох много хора, които ме бяха предали, защото бях предал себе си.

Моника би се възхитила от прагматизма ми сега…

Когато срещаше болни той ги съжаляваше и се опитваше да им помогне, защото те го очакваха от него. На повечето не можеше да помогне, но при някой, при които болестта беше психосоматично обусловена, той имаше успех. Те вярваха в неговата сила повече отколкото в своята болест. Така сами му помагаха да ги излекува.

Когато пристигна в Капернаум над петдесет човека го последваха по улиците на града. Вече се бе разчуло, че по някакъв начин е свързан с Иоан Кръстител, който се радваше на значително уважение в Галилея и бе провъзгласен за пророк от фарисеите. Но този човек им се струваше много по-могъщ от Иоан.

Не беше добър оратор, като Кръстителя, но пък можеше да прави чудеса.

Капернаум се простираше край равното като огледало Галилейско езеро, къщите му бяха оградени от китни градини. Рибарски лодки се полюшваха край белия кей, както и няколко по-големи ладии, които го свързваха с другите крайезерни градове.

Макар от всички страни да се издигаха хълмове, самият Капернаум бе построен на равно, закътан между тях. Градът бе тих и като повечето градове в Галилея жителите му бяха знатни хора. Гръцки, римски и египетски търговци си срещаха по улиците му и много от тях имаха тук собствени къщи. Занаятчии, корабостроители, знахари, законоведи и книжници съставяха една просперираща средна класа, защото градът бе на границата между провинциите Галилея, Трахонитис и Сирия и макар сравнително малък, бе важен търговски и транспортен възел.

Странният, смахнат пророк нахлу в града с развени от вятъра поли на бялата роба, следван от многоцветно множество от просяци и богаташи.

Носеше се мълва, че можел да предрича бъдещето, че бил предсказал ареста на Иоан Кръстител от Ирод Антипа и не след дълго това се случило в Перея.

Това бе, което ги впечатляваше. Предсказанията му нямаха общ характер, с неясна терминология и смътен смисъл както на останалите пророци. Говореше за неща, които ще се случат в близкото бъдеще и ги описваше с подробности.

Никой до този момент не знаеше името му. Това му придаваше допълнителна тайнственост, извисяваше го в очите им. Той беше просто пророкът от Назарет, или Назарянина.

Някои твърдяха, че е роднина и дори син на един дърводелец от Назарет, но това можеше да е грешка дължаща се на факта, че думите „магесник“ и „син на дърводелец“ се изписваха с подобни символи.

Имаше дори един слух, според който името му е Исус. Няколко пъти се обръщаха към него с това име, но той отричаше да е неговото или въобще не отговаряше.

Неговите пророчествата не бяха надарени с огъня и логиката на Иоановите и много от изказванията му оставаха неразтълкувани дори от свещенослужителите и книжниците, които идваха да го слушат.

Този човек говореше за Бог, но по странен начин и изглежда като Иоан бе свързан с есеите, защото подобно на тях проповядваше срещу личното облагодетелстване и наричаше човечеството братство.

Но чудесата бяха онова, което ги заинтригуваше най-много, докато го следваха към красивата синагога на Капернаум.

Никой пророк преди него не бе успял да изцели болен или да вникне така добре в грижите на хората. Впечатляваха се повече от неговото умението да съчувства, отколкото от думите му.

Но понякога той се затваряше в себе си и отказваше да говори, унесен в мислите си, и тогава забелязваха колко измъчени са очите му. В такива мигове го оставяха насаме, защото вярваха, че общува с Бога.

Тези периоди ставаха все по-редки и той прекарваше все повече време с болните и онеправданите, стараейки се всячески да им помогне и дори най-мъдрите и заможни хора в Капернаум започнаха да го уважават.

Може би най-голямата промяна в него бе, че за първи път в живота си Карл Глогауър бе забравил за съществуването на Карл Глогауър. За първи път в живота си той правеше това, което бе смятал, че е твърде слаб да прави, осъществяваше най-голямата си амбиция, която бе изоставил заедно с психиатрията.

Имаше и още нещо, което осъзнаваше по-скоро инстинктивно, отколкото интелектуално. Най-сетне бе получил възможност едновременно за потвърждение и изкупление на своя живот до момента, когато бе избягал от Иоан Кръстител в пустинята.

Но неговия живот вече нямаше никакво значение. Защото сега той даваше живот на един мит, поколения преди този мит да бъде роден. Той бе завършващ стадий от един духовен цикъл. Уверен бе, че не променя историята, а просто я изпълва със съдържание.

И тъй като винаги бе мислил за Исус като за мит, сега се чувстваше задължен да превърне Исус от произведение на митогенезата в обективна реалност. „Какво значение?“ — се питаше понякога, но бързо отхвърляше въпроса, защото такива въпроси го объркваха, зад тях се криеха клопки, възможност за бягство и поредното себепредаване.

Затова той говореше в синагогата, говореше за един Бог — по-добър, от този за който бяха чували слушателите му, а когато успяваше да си ги припомни, той им разказваше притчи.

Постепенно, необходимостта за разумно оправдание на това, което върши избледня, неговата личност започна да губи очертанията си и да се заменя с друга — която отдаваше все по-голямо и по-голямо значение на ролята, за която е избрана. От всяка гледна точка това бе една „архетипна“ роля. Роля достойна за ученик на Юнг. Тази роля отиваше далеч отвъд простата имитация. Една роля, която трябваше да изпипа до последния детайл.

Карл Глогауър бе открил реалността, която бе търсил. Но това не означаваше, че вече не го разяждат съмнения.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Масова халюцинация. Чудеса, летящи чинии, духове, чудовища, все едно и също — мърмореше Моника.

— Напълно възможно. Но защо са ги виждали? — отвърна той.

— Защото са искали да ги видят.

— Но защо са искали?

— Защото са изпитвали страх.

— И мислиш, че това е всичко?

— Не е ли достатъчно?

Когато за първи път напусна Капернаум, следваха го много повече хора.

В града вече се чувстваше неудобно, заобиколен постоянно от тълпа, жадуваща да присъства на поредното чудо.

Събираше хората да им говори извън градовете, по склоновете на хълмовете или по бреговете на реките.

Беседваше с умни, грамотни хора, които изглежда имаха нещо общо с него. Между тях бяха и рибарите Симон, наречен Петър и брат му Андрей и Иоан и други. Имаше един знахар и надничар, който го бе чул да говори в Капернаум.

— Трябва да сте дванадесет — каза им той един ден и се усмихна. — Като зодиака.

И ги избра според имената им.

— Има ли сред вас човек на име Петър? Има ли друг на име Юда?

А когато ги подбра, помоли другите да се отдалечат за малко, защото искаше да говори с тях насаме.

Трябва да е точно, както си го спомням. Ще има трудности, противоречия, но в края на краищата трябва да изградя основата.

Хората забелязваха, че той не обича да си мери думите. В изказванията си бе по-краен и от Иоан Кръстителя. Малко пророци са били толкова храбри, още по малко са говорели с такава увереност.

Много от идеите му бяха странни. Много от нещата, за които говореше им бяха непознати. Някои от фарисеите смятаха, че богохулства.

Но когато сподвижници му го молеха в името на каузата да посмекчи своите изказвания, той се усмихваше и клатеше глава.

— Не. Трябва да кажа това, което трябва да кажа. Решението е взето.

Един ден той срещна есеец от колонията край Макаерус.

— Иоан иска да говори с теб — каза му есееца.

— Той жив ли е още? — запита го той.

— Затворен е в Перея. Изглежда, че Ирод е твърде уплашен за да го убие. Позволил е на Иоан да се разхожда в градината на двореца и да се среща с хората си, но Иоан се опасява, че Ирод скоро ще събере кураж и ще нареди да го пребият до смърт или да му отрежат главата. Има нужда от твоята помощ.

— Как мога да му помогна? Той ще умре. Няма надежда за него.

Есееца се вгледа неразбиращо в лудите очи на пророка.

— Но, учителю, никой друг освен теб не може да му помогне.

— Не трябва да му се помага. Той трябва да умре.

— Той ми заръча, ако откажеш да ти предам, че веднъж си го предал, да не го предаваш и втори път.

— Аз не го предавам. Аз изкупвам предателството си. Направих това, което трябваше да направя. Изцелявах недъгавите и пророкувах на сиромасите.

— Но той има нужда от твоята помощ, учителю. Ти можеш да спасиш живота му. Ти си могъщ и хората се вслушват в думите ти. Ирод не ще посмее да ти се противопостави.

Пророка дръпна есееца настрана от останалите.

— Животът му не може да бъде спасен.

— Такава ли е Божията воля?

Пророкът замълча и сведе поглед към земята.

— Иоан трябва да умре.

— Утителю, такава ли е Божията воля?

Пророкът вдигна очи и заговори унесено:

— Ако аз съм Бог, то тогава такава е Божията воля!

Обхванат от безднадежност есеецът се обърна и бавно се отдалечи.

Пророкът въздъхна, спомняйки си за Иоан и за това колко много го харесваше. Но нищо не можеше да се направи. Без съмнение той дължеше живота си на Иоан. Но с нищо не можеше да му помогне. Иоан Кръстител бе обречен да умре.

Продължи да броди из Галилея следван от сподвижниците си. С изключение на дванадесетте начетени мъже повечето бяха прости, бедни хорица. Имаше много готови да последват Иоан срещу римляните. На Иоан сега бе затворен.

Може би този човек щеше да ги поведе на бунт срещу богаташите от Ерусалим, Ерихон и Кесария?

Уморени и гладни, с възпалени от слънцето очи, те вървяха след човека с бялата роба. Нуждаеха се от надежда и я намираха в него. Защото го виждаха да прави чудеса.

Веднъж, когато проповядваше от една лодка, което той правеше често, и пое обратно към брега през плитчините, стори им се, че върви по водата.

През есента из Галилея се разнесе мълвата, че Иоан е бил обезглавен. Отчаянието от смъртта на Кръстителя прерасна във вяра в новия пророк.

От Кесария, в чийто околности най-често се срещаха луди и пророци, ги прогониха римските стражи.

И в други градове не ги пускаха откакто славата на пророка бе пораснала. Политическия климат се променяше. Не само римските, но и юдейските официални власти не искаха да търпят новия пророк така, както бяха търпели Иоан.

Все по-трудно си набавяха храна. Живееха предимно от подаяния, което не рядко означаваше животински глад.

Карл Глогауър, знахар, психиатър, хипнотизатор, месия, ги учеше да не обръщат внимание на глада и да го пречупват със силата на волята.

Все по-често го наричаха с името, което бяха чули: Христос, Назарянина. В повечето случаи това не му правеше впечатление, но понякога предизвикваше в него гняв и той се нахвърляше върху тях с груби, обидни думи.

— Карл Глогауър! Карл Глогауър! — повтаряше им често.

И те казваха: „Ето! Той говори с гласа на Адоная!“

— Не ме наричайте с това име! — крещеше той и те уплашени се отдръпваха от него, докато се посмекчи гневът му. Не след дълго той сам ги търсеше, сякаш жаден за присъствието им.

Страхувам се от моя собствен дух. Страхувам се от самотния Глогауър.

С идването на зимата се върнаха в Капернаум, който се бе превърнал в крепост на неговите последователи.

Зимата в Капернаум той прекара в разговори с всички, които го слушаха и словата му най-често касаеха пророчества.

В тези пророчества ставаше дума главно за неговата съдба и за съдбата на неговите последователи.

Седяха пред телевизора в нейния апартамент. Моника ядеше ябълка. Беше между шест и осем в една топла неделна вечер. Моника махна към телевизора с полуизгризаната си ябълка.

— Погледни тази глупост — каза тя. — Ако си честен ще признаеш, че не означава нищо за теб.

Програмата беше религиозна, за някаква поп-опера в една църква в Хампстед. Операта пресъздаваше светото разпятие.

— Попгрупа край олтара — продължи тя. — Какво падение.

Той не отговори. По някакъв неясен начин предаването наистина му се струваше неприлично. Не искаше да спори.

— Как се казваше групата? „Магът“1?

— Много смешно! Ще го спра, ако нямаш нищо напротив.

— Не, искам да гледам. Забавно е!

— Изключи го, за Бога!

— А ето го и Христос. Каква гадна карикатура!

Черният певец, който играеше Христос, започна да припява тъповати стихчета за братство между хората, почти заглушаван от баналния инструментален акомпанимент.

— Ако така е звучал и тогава, нищо чудно, че са го разпънали — каза Моника.

Той се пресегна и изключи телевизора.

— Харесваше ми — каза тя с подигравателно разочарование. — Какво чудесна лебедова песен.

По-късно същата вечер тя му каза:

— Колко жалко за теб, Карл. Ти би могъл да бъдеш Джон Уесли или Келвин или някой друг месия. Но не и в наши дни. Никой няма да те послуша.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Пророкът живееше в къщата на Симон, когото предпочиташе да нарича Петър. Симон изпитваше благодарност към него задето бе излекувал жена му от болестта, от която страдаше от известно време. Болестта бе мистериозна, но пророкът бе успял да се справи с нея почти без усилие.

Много чужденци идваха по това време в Капернаум, главно за да видят пророка. Симон го предупреждаваше, че някои от тях са римски шпиони или пратеници на враждебно настроените фарисеи. Но и сред фарисеите не всички се отнасяха с неприязън към пророка, макар да не вярваха на слуховете за чудеса. Политическата атмосфера обаче, бе доста напрегната и римските окупационни сили начело с Пилат, очакваха всеки момент напрежението да прерасне в бунт.

Човек с невероятно самообладание, Пилат доля вода в каната с вино и се замисли за положението.

Надяваше се задаващите се неприятности да са от по-крупен мащаб.

Ако някоя бунтовническа банда, като зилотите например, нападне Ерусалим, това най-сетне ще убеди Тиверий, че въпреки съвета на Пилат той е бил твърде снизходителен с евреите. Пилат ще бъде оправдан и влиянието му сред евреите ще нарасне. Но в настоящия момент той бе на нож с всички четвъртовластници и най-вече с непостоянния Ирод Антипа, който до скоро даваше вид на верен поддръжник. Подобно на политическата ситуация и домашната бе доста объркана от невротичната му жена, която искаше непрестанно да и обръща внимание, нещо което той не можеше да си позволи сега.

Има възможност, мислеше си той, да се провокира инцидент, но трябва да внимава Тиверий да не научи за това.

Чудеше се, дали този нов пророк заслужава вниманието, което му се отделя. Досегашните му действия будеха по-скоро съжаление. С нищо не бе нарушил еврейските и римски закони, макар да бе доста остър в изказванията си срещу свещенството. Но това едва ли правеше някому впечатление — свещенството бе най-честия обект на атаки. А и самите свещеници се отнасяха доста добродушно към такива атаки. Нямаше закон, който да забранява някой да се обявява за месия, за какъвто твърдяха се бе обявил този, а и не можеше да се каже, че подстрекава хората към бунт, по-скоро обратното. Освен това не може да арестуваш човек за това, че някои от сподвижниците му са бивши последователи на Иоан Кръстител. Малко преиграха тогава в историята с Кръстителя главно защото Ирод изпадна в паника.

Загледан през прозореца Пилат продължи да обмисля информацията доставена от различни източници.

Скоро след празника, който римляните наричаха „Сатурналия“, пророкът и неговите сподвижници напуснаха Капернаум и се отправиха из страната.

Навсякъде ги посрещаха с нетърпеливо очакване. Пророкът говореше за грешките, които ще бъдат сторени в бъдещето, за всички престъпления, които ще бъдат извършени в негово име и ги заклеваше да помислят преди да извършат нещо в името на Христа.

Направих, каквото смятах, че трябва да направя. Извърших чудеса, произнесох пророчества, заобиколих се с мои ученици. И всичко това постигнах лесно, защото бях такъв, какъвто хората искаха да бъда. Аз съм тяхно творение.

Но направих ли достатъчно? Промених ли необратимо хода на историята?

Скоро ще узнаем.

В Ерусалим римските служители обсъждаха идващия празник. От край време Пасхата бе съпроводена с най-тежки размирици, а не рядко и бунтове и несъмнено тази година също щеше да има неприятности.

Пилат покани фарисеите на среща. Когато се появиха, той им заговори с подкупващ глас, молейки ги за тяхното съдействие.

Фарисеите отвърнаха, че ще помогнат с каквото могат стига хората да се държат разумно.

Пилат остана доволен. Показал се бе като загрижен и нежелаещ неприятности владетел. Каквото и да се случи, никой не можеше да го обвини.

— И така — обърна се той към своите служители. — Какво ще правим с най-непокорните?

— Можем да прехвърлим още сили в Ерусалим, — отвърна неговия заместник — но това ще отслаби позициите ни на други места.

— Трябва да направим каквото можем — каза Пилат.

Когато служителите си тръгнаха Пилат изпрати да повикат осведомителите. Докладваха му, че новия пророк е поел към града.

Пилат потърка брада.

— Изглежда напълно безвреден — добави един от хората.

— В момента може и да е безвреден, — каза Пилат — но ако пристигне в Ерусалим по време на Пасхата едва ли ще е безвреден.

Две седмици преди Пасхата пророка пристигна във Витания, град недалеч от Ерусалим. Някои от галилейските му сподвижници имаха приятели във Витания, които горяха от желание да дадат подслон на човека, за когото бяха слушали толкова много.

Но главната причина, поради която бяха дошли във Витания, бе тревогата на пророка от растящото множество, което ги следваше.

— Твърде много са — каза той на Симон. — Твърде много са, Петре.

На лицето му бе изписана твърдост. Очите му бяха хлътнали в орбитите, а устата му рядко мълвяха.

Понякога той се оглеждаше объркано, сякаш не знаеше къде се намира.

До Витания достигна мълва, че римските осведомители са разпитвали за него. Това не го разтревожи. Напротив, той кимна замислено, сякаш доволен.

— Казват, че Пилат си търсел изкупителна жертва — предупреди го Иоан, брата на Яков Заведеев.

— Тогава ще я получи — отвърна пророка.

Веднъж, с двама от учениците си той се приближи към Ерусалим. Ярко жълтите стени на града изглеждаха прекрасни, огрени от следобедните лъчи на слънцето. Стройните кули и по-високите сгради, много от тях декорирани с червеня, синя и жълта мозайка, се виждаха ясно от няколко мили.

Пророкът се върна във Витания.

Ето там е, а аз се страхувам. Страхувам се от смъртта и се страхувам от проклятието.

Но друг път няма. Няма друг начин да постигна замисленото освен да го изживея.

— Скоро ли ще отидем в Ерусалим? — попита го един от учениците му.

— Още не — каза Глогауър. Седеше с изгърбени рамене, обхванал тялото си с ръце, сякаш скован от студ.

Два дена преди празника на Пасхата в Ерусалим, пророкът събра хората си във Витфагия, на Елеонския хълм.

— Намерете ми магаре — заръча им той. — Осел. Трябва да изпълня предсказанията сега.

— Така всички ще разберат, че си месия.

— Да.

Пророкът въздъхна.

Студена пот се стичаше по челото му. Той я изтри. Вгледа се в лицата на обкръжаващите го. Все още не бе напълно сигурен в тях. Подбирал ги бе според имената им и според техния брой. Сега бяха десет. Другите двама търсеха магарето.

Духаше лек, топъл ветрец. Стояха на тревистия склон над Ерусалим с погледи отправени към Големия храм.

— Юда? — каза Глогауър колебливо.

Имаше един, който се казваше Юда.

— Да, учителю? — каза той. Беше строен хубавец с червени къдрици и интелигентни, но малко невротични очи. Глогауър беше уверен, че е епилептик.

Глогауър погледна замислено Юда Искариотски.

— По-късно ще имам нужда от твоята помощ, — каза му той — когато влезем в Ерусалим.

— Какво трябва да сторя, учителю?

— Да занесеш едно послание на римляните.

— На римляните? — запита Юда объркано. — Защо?

— Трябва да го занесеш на римляните. Не на евреите. Те ще използват камъни, или кол или брадва. Ще ти кажа повече, когато му дойде времето.

Небето потъмня и по него се появиха първите звезди. Стана студено. Глогауър потрепери.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Осана! Осана! Осана!

Глогауър влезе в града яхнал магаре, а учениците му тичаха отпред и разхвърляха палмови клонки. От двете страни на улицата се бяха събрали тълпи от хора, дочули мълвата за идването му.

Най-сетне пророкът бе изпълнил древните предсказания и множеството повярва в него, повярва че е дошъл, в името на Адоная, да ги поведе срещу римляните. Вероятно сега той се бе отправил към дома на Пилат, за да се възправи срещу прокуратора.

Глогауър се огледа смутено. Макар и посмекчен от наметките на учениците му, гърбът на магарето бе доста неудобен. Той се залюля и се вкопчи в гривата на животното. Чуваше думите, но в глъчката не можеше да ги отличи.

— Осана! Осана!

Отначало всичко се сливаше в едно общо „уусана“, докато разбере, че всъщност викат „освободи ни“ на арамейски.

— Освободи ни! Освободи ни!

Иоан бе възнамерявал да въстане с оръжие в ръка срещу римляните по време на тазгодишната Пасха. Много бяха онези, които жадуваха да го последват.

Сега вярваха, че той е заел мястото на Иоан като водач.

— Не — мърмореше той, вглеждайки се в изпълнените с надежда лица. — Не. Аз съм месия. Аз не мога да ви освободя. Не мога…

Вярата им бе неоснователна, но не можеха да го чуят, заглушени от собствените си викове.

Карл Глогауър се превърна в Христос и Христос влезе в Ерусалим. Историята се приближаваше към своята кулминационна точка.

— Осана!

Това го нямаше в историята. Той не можеше да им помогне.

Това бе неговата плът.

Неговата плът, раздавана парче по парче на всеки, който я пожелае. Тя повече не му принадлежеше.

С озадачено изражение на лицето Юда Искариотски излезе от стаята и се отправи по задръстените от тълпи улици към двореца на управителя. Макар да разбираше, че е важна част от плана за примамване на римляните в клопка, той намираше цялата схема за доста глуповата. По улиците се усещаше някакво напрегнато очакване. Из града патролираха доста повече римски войници от обикновено.

— Но те нямат никакъв повод да те арестуват, учителю — бе казал той на пророка.

— Аз ще им дам повод — отвърна му пророка.

Пилат се взря с презрение в очите на евреина.

— Не плащаме на осведомители, чиято информация по-късно се оказва неверна — предупреди го той.

— Не го правя заради парите, господарю — отвърна Юда с престорено подкупващ маниер, какъвто изглежда римляните очакваха от евреите. — Аз съм лоялен поданик на императора.

— Кой е този бунтовник?

— Исус от Назарет, господарю. Той влезе в града днес…

— Зная. Видях го. Но чух, че проповядвал мир и законосъблюдение.

— За да те измами, господарю. Но днес се издаде като предизвика фарисеите, говорейки против римляните. Той разкри истинската си същност.

Пилат се намръщи. Това съвпадаше с представите му за този вид лъжепророци.

— Имаш ли доказателства?

— Стотици ще свидетелстват против него.

— Свидетелите нерядко имат лоша памет — каза Пилат. — Как ще ги разпознаем?

— Тогава аз ще свидетелствам против него. Аз съм един от неговите ученици.

Изглеждаше твърде хубаво за да бъде истина. Пилат прехапа устни. Не можеше да си позволи да обиди фарисеите в този момент. Достатъчно ядове си имаше с тях. Кайафа ще бъде първия, който ще извика „несправедливост“ ако той арестува пророка.

— Казваш, че обиждал свещениците?

— Твърди, че е законния Юдейски цар, потомъка на Давид — каза Юда, повтаряйки думите, които Исус му бе наредил да каже.

— Така ли? — Пилат се загледа замислено през прозореца.

— А що се отнася до фарисеите, господарю…

— Какво за тях?

— Те желаят смъртта му. Знам го от сигурно място. Някои от онези фарисеи, които не са съгласни със старейшините го предупредиха да напусне града, но той отказа.

Пилат кимна. Очите му се присвиха докато обмисляше информацията. Макар да мразеха пророка, фарисеите със сигурност щяха да направят политически капитал от арестуването му.

— Фарисеите искат да им се махне от пътя — продължи Юда. — Хора от всички страни се стичат за да го слушат и днес много от тях се разбунтуваха в Храма.

— Значи той е бил причината, така ли? — бяха му докладвали, че малка група е нападнала в Храма среброменителите и се е опитала да ги ограби.

— Разпитай онези сред арестуваните, които са вдъхновители на деянието — каза Юда. — Те са хора на Назарянина.

Пилат продължи да дъвче замислено долната си устна.

— Не мога да извърша арест — каза той. Положението в Ерусалим бе достатъчно напрегнато и ако арестува този „цар“ можеше да последва невиждан по размери бунт, какъвто нямаше сили да спре. Желаеше безредици, но не искаше той да излезе причината за тях. Не евреите, а Тиверий щеше да го обвини тогава. Но ако евреите извършеха ареста, това щеше да насочи гнева на хората срещу тях и да развърже ръцете му за по-активни действия. Ако можеше само да принуди фарисеите да извършат този арест.

— Чакай тук — каза той на Юда. — Ще изпратя послание на Кайафа.

Глогауър вече виждаше задаващото се множество. За първи път откакто напусна Назарет се почувства физически слаб и изтощен.

Възнамеряваха да го убият. Трябваше да умре, вече се бе примирил с тази мисъл, макар да се страхуваше малко от болката. Отпусна се върху неравната земя на хълма, загледан в приближаващите се факли.

Идеалът на мъченичеството — веднъж бе заявила Моника — не е нищо друго освен патологичен мазохизъм, лесен начин да се забрави чувството за отговорност, метод за контрол на репресирани хора…

— Едва ли е толкова просто…

— Така е, Карл.

Сега вече ще и покаже на Моника.

Жалко само, че тя никога не ще разбере. Възнамерявал бе да и напише за всичко и да остави писмото в Машината на Времето с надежда, че някой ден ще го намерят. Странна му се струваше позицията, която тогава бе защитавал. Никога не е бил религиозен, поне в обичайния смисъл на думата. По-скоро агностик. Не от убеждение защитаваше религията от циничното съжаление на Моника, а от недоверие към идеала, в който тя бе вложила своята вяра — науката, способна да реши всички проблеми. Не можеше да сподели тази вяра и не му оставаше нищо друго освен християнската религията със своя Бог. В съзнанието му се бореха съмнението във физическата реалност но този бог и подозрителността към всесилната наука.

Науката е принципно противопоставена на религията — твърдеше Моника. — Няма значение точно колко йезуити ще се съберат за да осмислят възгледите си за науката, неоспорим факт е, че религията не е в състояние да възприеме фундаменталните постановки на науката, а в самата същност на науката е да щурмува фундаменталните принципи на религията. Единствената област, в която не съществуват различия и където няма война е фундаменталното предположение. Човек може да предполага или не, че има Господ. Но веднага след като започне да защитава предположението си възниква конфликт.

— Ти говориш за организираната религия…

— Говоря за религията като противопоставяне на вярата. Кой има нужда от ритуалите на религията, когато вместо тях разполагаме с много по-усъвършенстваните ритуали на науката? Науката предлага солидна база, върху която да се формулира система от философски и морални понятия. Не се нуждаем вече от моркова на небесата и пръчката на ада, сега когато науката е в състояние да предсказва последствията от нашите действия, за да можем да преценим до колко те са целесъобразни.

— Не мога да се съглася.

— Това е защото си болен. И аз съм болна, но мога поне да се надявам на оздравяване.

— Аз мога да се надявам само на скорошна смърт…

Както се бяха уговорили Юда го целуна по бузата, след което група от храмови стражи и римски воини го обкръжиха.

На римляните той каза:

— Аз съм Юдейския цар.

А на фарисеевите слуги:

— Аз съм месията, дошъл да погуби вашите господари.

Сега вече бе обречен и последния ритуал трябваше да се състои.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Процесът бе объркан, неясна смесица от римски и еврейски закони и в края на краищата не можа да задоволи никого. Решението за него се взе след продължителни консултации между Пилат Понтийски и Кайафа и три неуспешни опита за промяна и натъкмяване на различните правни възгледи към извънредната ситуация. И двамата по различни причини се нуждаеха от изкупителна жертва и накрая я получиха. Лудият бе осъден по две обвинения — за подбудителство към бунт и за ерес.

Особена черта на процесът бе, че всички свидетели бяха сподвижници на обвиняемия и въпреки това изглежда горяха от желание да го видят осъден.

— Ах, тези отвратителни фанатици — каза Пилат. Но беше доволен.

Фарисеите се съгласиха, че в конкретния случай римският метод за екзекуция е по-подходящ и затова решиха да го разпънат. Но пророкът се ползваше с уважение и счетоха за необходимо преди това да го изведат за подигравка и поругателство — също изпитан римски прийом за унижаване, та да го осмеят в очите на множеството.

Пилат увери фарисеите, че ще се погрижи за това, но в замяна поиска да подпишат документи удостоверяваше тяхното одобрение за тези действия.

Пророкът, макар затворен в себе си, изглеждаше почти удовлетворен. Пред съда бе казал доста в своя вреда, и почти нищо в своя защита.

Свърши се.

Изпълних предначертаното на моя живот.

— О, Карл, какво ли не би сторил за да привлечеш вниманието върху себе си…

— Искате да сте в центъра на внимание, млади човече…

— Божичко, Карл, правиш го само за да привлечеш внимание…

Умът му бе замъглен от болка и от ритулните оскърбления, от пълното себеотдаване на новата роля.

Римляните сметнаха, че е твърде слаб за да носи огромния дървен кръст към Голгота и вместо него, накараха един киринеец, наречен Симон.

Пророкът се олюляваше по претъпканите с народ, но потънали в мълчание улици, под погледите на онези, които бяха очаквали от него да ги поведе срещу римските нашественици.

Ти си прекалена емоционален, Карл, защо не се стегнеш и не поразмърдаш малко мозъка си… ?

Припомни си тези думи, но не можеше да си спомни кой ги е произнесъл и кой е Карл.

Пътят, водещ нагоре към хълма, беше каменист и от време на време той се препъваше, припомняйки си един друг хълм, който бе изкачил. Спомени от детството изплуваха в безпорядък, все по-трудно ги отличаваше от реалността.

Дишаше тежко, мъчително. Почти не усещаше забитите в главата си тръни, но цялото му тяло сякаш блъскаше в синхрон с ударите на сърцето. Като барабан.

Свечеряваше се. Слънцето залязваше. Точно в подножието на хълма той се строполи по лице и се нарани на острите камъни. Изгуби съзнание.

Бил е дете. Не беше ли още дете? Едва ли ще убият едно дете. Ако успее да ги убеди, че все още е дете… ?

Той блъсна чашата настрани. Войникът сви рамене и посегна към лявата му ръка. Друг войник вече държеше дясната. С възвръщане на съзнанието той започна да трепери неудържимо. Въжетата се врязваха със страшна болка в китките и глезените. Той започна да се дърпа.

Усети нещо хладно да се допира до едната му длан. Макар да покриваше много малка част от ръката то изглеждаше доста тежко. Чу удари, също в синхрон с биенето на сърцето. Обърна глава и се загледа в ръката. Това бе човешка ръка.

Лежеше прострян върху дървен кръст на земята. Войникът замахваше с огромен чук и забише железен клин в ръката му, но той не усещаше болка. Клинът се забиваше все по-трудно и войникът замахваше все повече. На два пъти той не оцели и чукът попадна върху пръстите.

Обърна глава и видя, че другият войник също забива клин. Изглежда по-често бе пропускал целта, защото всички пръсти на ръката бяха смазани и окървавени.

Първият войник приключи с ръката и се зае с краката.

Усети как желязото прониква в плътта му, приковавайки я към дървото.

Започнаха да изправят вертикално кръста с помощта на скрипец. Глогауър се огледа и забеляза, че е сам. Нямаше други разпънати в този ден.

Виждаше ясно светлините на Ерусалим. Смрачаваше се, последните лъчи на слънцето изчезваха.

Скоро щеше да настъпи нощта.

Наоколо имаше малка тълпа. Една от жените му се стори позната. Той я повика.

— Моника?

Но гласът му бе пресипнал и викът се превърна в шепот. Жената не погледна нагоре.

Усети тялото му да тегли клиновете, на които висеше. Стори му се, че за миг почувства болка в лявата ръка. От раните се стичаше кръв.

Странно е, помисли си, че именно той виси тук. Нали това бе събитието, заради което всъщност беше пристигнал.

Болката в лявата ръка се увеличи.

Сведе поглед към римските стражи, които играеха на зарове в основата на кръста. Усмихна се. Бяха погълнати от играта. Можеше отчетливо да различи знаците по заровете.

Той въздъхна. Движението на гръдния кош сякаш допълнително опъна ръцете. Болката стана почти непоносима. Той потръпна и се опита да се облегне на кръста.

Дишаше все по-тежко. Вълни от болка се разливаха по цялото му тяло. Стисна зъби. Чувстваше се ужасно. Изпъшка и закрещя. Започна да се гърчи.

Небето бе потънало в мрак. Тъмни облаци закриваха луната и звездите.

Отдолу се разнесе шепот.

— Свалете ме — извика той. — О, моля ви, свалете ми!

Аз съм само едно малко момче.

Болката го изпълваше. С мъка си поемаше въздух. Отпусна се напред, но никой не го освободи.

Не след дълго вдигна глава. Движението пробуди отново агонията и той се загърчи на кръста. Усещаше, че постепенно се задушава.

— Свалете ме. Моля ви. Моля ви, спрете!

Всяка частица от плътта му, всеки мускул, сухожилие и кост, бяха изпълнени с непреодолима болка.

Разбра, че противно на очакванията си не ще доживее до следващия ден.

Глогауър се закашля. Звукът бе сух, едва доловим. Но войниците под кръста го чуха, защото нощта бе тиха.

— Смешна работа — заговори един от тях. — До вчера боготворяха тази отрепка. Днес бяха готови да го убият, дори най-близките му приятели.

— Ще се почувствам щастлив, когато се измъкна от тази страна — отвърна приятелят му.

Не трябва да погубват едно дете, помисли си той.

Отново чу гласа на Моника: „Слабостта и страхът те подтикнаха към тази постъпка, Карл. Мъченичеството е глупост.“

Той се закашля отпаднало и болката се върна, но сега вече притъпена. Дишаше все по-повърхностно.

Малко преди да умре той заговори отново и така, шепнейки издъхна.

— Това е лъжа… това е лъжа… лъжа…

По-късно, след като трупът му беше откраднат от слугите на знахари, които се надяваха, да открият някакви особени дарби, се разнесе слух, че не е умрял. Но трупът вече се разлагаше в дисекционната зала на знахарите и скоро щеше да бъде унищожен.