Ето го отново Карлсон от покрива

КАРЛСОН УПРАЖНЯВА ГНЕРВИРАНЕ С КИФЛИЧКИ И ПАЛАЧИНКИ

Когато Дребосъчето се събуди на следващото утро, Карлсон беше изчезнал. Пижамата на Босе лежеше захвърлена на пода и прозорецът беше отворен, та Дребосъчето разбра, че Карлсон е отлетял у дома си. Той почувствува празнота, но може би така беше по-добре. Сега госпожица Рог нямаше за какво да мърмори. Дори нямаше нужда от това да узнае, че Карлсон е нощувал тук. Странно как всичко ставаше тихо, скучно и сякаш сиво, когато Карлсон го нямаше. Макар че беше толкова трудно човек да надзирава Карлсон, Дребосъчето винаги копнееше за него, когато не бяха заедно, и сега му се стори, че просто трябва да изпрати малък привет на Карлсон. Затова пристъпи към прозореца и дръпна три пъти въжето на камбаната, което беше така хитро скрито зад пердето. Това беше звънчевата инсталация, която Карлсон постави, за да може Дребосъчето да му дава сигнали. Когато дръпнеше въжето, горе у Карлсон звънваше едно звънче и Карлсон сам бе определил значението на съответния брой сигнали.

— Ако звъннеш веднъж, това означава „Ела тук“ — бе обяснил той, — два пъти означава „По никакъв начин не идвай“, а три пъти — „Как може на света да съществува такъв красив и умен, и прилично дебел, и храбър, и прекрасен във всяко отношение мъж, какъвто си ти, Карлсон!“

Именно това Дребосъчето искаше да каже сега на Карлсон. Той дръпна три пъти сигналния шнур и чу как камбанката зазвъня горе на покрива. А какъв отговор получи! Горе прокънтя мощен изстрел и Дребосъчето дочу, макар и много тихо и отдалече, как Карлсон пееше своето „Босе, бисе, басе, бисе, бум-тралала“.

— Недей, Карлсон, недей, Карлсон — прошепна Дребосъчето. Глупав Карлсон, качил се горе, стреля и вдига врява! Колко лесно биха могли Филе и Руле или други хора да го чуят и видят, да го заловят и да го продадат на редакцията на вестника За 10 000 крони!

— Но за това вече сам ще си е виновен — заяви Дребосъчето на Бимбо, който си лежеше в панерчето и имаше вид, сякаш разбира всичко. Дребосъчето си облече ризата и панталоните и започна да играе с Бимбо, докато очакваше къщата да се оживи.

Чичо Юлиус сигурно още не беше се събудил. Поне не се чуваше никакъв звук откъм спалнята. Но от кухнята постепенно проникна аромат на прясно сварено кафе и Дребосъчето отиде да види какво шета госпожица Рог.

Тя седеше там в цялото си величие и отпиваше първите глътки кафе за деня. При това, твърде странно, тя нямаше нищо против и Дребосъчето да се настани край масата. Тенджерата с каша не се виждаше, но госпожица Рог очевидно бе станала рано, за да опече пшеничени кифлички. Две тави с топли, ухаещи кифлички бяха поставени отстрани на мивката, а в панера за хляб на масата имаше още цял куп. Дребосъчето си взе една кифличка и чаша мляко и двамата с госпожица Рог закусваха в пълно мълчание. Накрая госпожица Рог каза:

— Чудя се как ли се чувствува Фрида в къщи! Дребосъчето замислено надникна над чашата с мляко. Дали госпожица Рог не чувствуваше тъй остро липсата на Фрида, както той чувствуваше отсъствието на Карлсон, когато бяха разделени!

— Мъчно ли ви е за Фрида? — любезно я попита той. Госпожица Рог се изсмя мрачно.

— Ти съвсем не познаваш Фрида!

Всъщност Дребосъчето никак не се интересуваше от Фрида, но госпожица Рог без съмнение искаше да си поприказва за нея и той продължи:

— За кого е сгодена Фрида?

— За един мошеник — отговори натъртено госпожица Рог. — Аз знам, че е мошеник, защото измъква парите й, това отдавна ми стана ясно.

Госпожица Рог скръцна със зъби веднага щом се сети за това и изведнъж даде израз на чувствата си. Горката, сигурно няма почти никого, с когото да си говори, помисли си Дребосъчето, щом като дори едно момченце като него й се струваше подходящ слушател на разказите за Фрида. А искаше да разказва! Дребосъчето трябваше да изслуша всичко за Фрида и нейния Филип, за това, колко щура била станала Фрида, откакто Филип й внушил, че имала такива хубави очи и такъв очарователен и добродушен нос, на който можело да се разчита по всяко време. Такива ги говорел Филип.

— Добродушен нос! — изсумтя госпожица Рог. — Е да, ако човек мисли за добродушно да носиш по средата на лицето си един средно голям картоф …

— А как изглежда самият Филип? — попита Дребосъчето, за да прояви някакъв интерес.

— Слава богу, нямам никаква представа — отвърна госпожица Рог. — Да не мислиш, че Фрида ми го е представила?

Госпожица Рог дори не знаеше какво работи този Филип. Но Фрида й казала, че имал колега на име Рудолф.

— Според Фрида, той бил подходящ за мен, но, разбира се, никога нямало да ме вземе, защото аз на нищо не съм била приличала, както казва тя… Не, нямам си нито добродушен нос, нито нещо подобно — заключи госпожица Рог и отново изсумтя.

После внезапно стана и отиде да вземе нещо от антрето. А в същия миг, в който тя излезе от кухнята, през прозореца влетя Карлсон.

Дребосъчето истински се ядоса.

— Слушай, Карлсон, нали изрично те Помолих да не летиш, когато госпожица Рог или чичо Юлиус могат да те видят…

— И затова летя, когато госпожица Рог или чичо Юлиус не ме виждат — заяви Карлсон. — Всъщност аз изобщо не се виждам — добави той и се пъхна под кухненската маса. И там се спотайваше, скрит зад спуснатите краища на покривката, когато госпожица Рог се върна с жилетка в ръце.

Тя си досипа кафе, взе още една кифличка и продължи да говори:

— Както казах, не мога да се похваля с очарователно добродушен картофен нос.

Тогава прозвуча някакъв глас, един такъв странен глас, като на циркаджиите, които говорят през корема и дето не можеш да определиш точно откъде идва, та този глас каза:

— Не, защото твоят прилича повече на краставица с брадавици.

Госпожица Рог така подскочи, че кафето се разплиска, и погледна подозрително Дребосъчето.

— Ти ли си толкова нахален?

Дребосъчето се изчерви и не знаеше какво да отговори.

— Не — запъна се той, — но по радиото май че предават някаква програма за зеленчуци, за домати, краставици и други подобни.

Хитро го измисли, защото в кухнята на семейство Свантесон наистина се чуваше радиото на съседите. А госпожица Рог беше го забелязала и се бе оплакала още по-рано, когато беше у тях.

Тя помърмори малко, но после трябваше да се залови с други неща, защото чичо Юлиус пристигна в кухнята и също пожела кафе. Той обиколи няколко пъти масата, като стенеше на всяка крачка.

— Каква нощ! — оплака се той. — Свети Йеремия, каква нощ! И по-рано се схващах сутрин, но това легло и тази странна постеля… Ох!

Той седна тежко край масата и втренчи поглед пред себе си, сякаш мислеше за нещо особено, и просто не приличаше на себе си, помисли си Дребосъчето.

— И все пак съм радостен и благодарен за тази нощ — отбеляза той накрая. — Тя направи от мене нов човек.

— Това е добре, защото какъвто беше преди, една смяна просто се налагаше.

Отново говореше онзи странен глас и госпожица Рог отново подскочи и погледна подозрително към Дребосъчето.

— Ето пак радиото на семейство Линдберг… Сега сигурно са включили някакво предаване за стари коли — заекна Дребосъчето.

Чичо Юлиус не забеляза нищо. Така беше потънал в своите мисли, че не виждаше и не чуваше нищо. Госпожица Рог му поднесе кафе и той разсеяно протегна ръка, за да си вземе кифличка. Но едва бе успял да я пипне, когато друга ръка, малка и пухкава, се протегна изпод масата и придърпа кифличката. Чичо Юлиус пак не забеляза, а размишляваше ли размишляваше и едва когато натопи ръката си в горещото кафе, той се стресна и разбра, че не държи никаква кифличка, която да потопи в кафето. Той подуха ръката и малко се ядоса, но сетне отново потъна в мислите си.

— Между небето и земята има толкова много неща, за които дори нямаме представа! Ето какво разбрах аз тази нощ — заяви той сериозно и в същото време протегна ръка, за да вземе друга кифличка. Тогава малкото пухкаво юмруче се стрелна нагоре и я грабна. Но чичо Юлиус не забеляза нищо, защото размишляваше ли размишляваше и едва когато пъхна палеца в устата си и здравата го захапа, той се стресна и разбра, че не държи никаква кифличка, от която да отхапе. Той пак се ядоса малко, но новият чичо Юлиус вярно беше по-добър от предишния, защото бързо се успокои. Дори не се опита вече да си вземе нова кифличка, а се задоволи да отпива от кафето си, потънал в мисли.

Но кифличките все пак намаляха. Те изчезваха една подир друга от панера за хляб и единствено Дребосъчето забелязваше къде отиваха. Той тихо се смееше и предпазливо пъхна под масата чаша мляко, та Карлсон да има с какво да полее кифличките.

Това нещо Карлсон наричаше „гнервиране с кифли“! Госпожица Рог беше изпитала неговия смисъл още предишния път, когато беше у тях.

— Можеш да гнервираш хората до лудост само като им изяждаш кифличките — бе казал веднъж Карлсон. Той знаеше, че всъщност се казва „нервирам“, но твърдеше, че „гнервирам“ звучи по-зловещо.

Та сега Карлсон бе пуснал в действие ново зловещо гнервиране с кифли, въпреки че госпожица Рог не разбираше това. Чичо Юлиус — още по-малко. Той не би могъл да забележи никакво гнервиране, ако ще да е и най-зловещото, защото само размишляваше ли размишляваше. Но внезапно грабна ръката на госпожица Рог и здраво я стисна, сякаш я молеше за помощ.

— Просто трябва да говоря с някого за това — каза той. — Защото сега вече знам, госпожице Рог, че това не е било никакво видение от треска. Аз не съм бълнувал, а наистина видях Сънчо.

Госпожица Рог разтвори широко очи.

— Възможно ли е това?

— Да — отговори чичо Юлиус. — И затова сега съм нов човек в един нов свят. В света на приказките, разбирате ли, госпожице Рог. Тази нощ дверите към него се разтвориха широко пред мен. Защото ако Сънчо наистина съществува, защо да не съществуват и разните там вещици и магьосници, призраци, самодиви, джуджета и всички ония фантасмагории, дето ги пише в приказките?

— А може би и летящи шпиони? — предложи госпожица Рог, за да се подмаже, но това не се понрави на чичо Юлиус.

— Глупости! — отсече той. — Под нашето достойнство е да вярваме на подобни вестникарски щуротии.

Той се наклони към госпожица Рог и се вгледа дълбоко в очите й.

— Помнете едно — заяви той. — Нашите прадеди са вярвали в магьосници, джуджета, вещици и тям подобни. Как можем тогава ние да вървим и да си въобразяваме, че изобщо няма такива фантасмагории? По-добре ли разбираме нещата от нашите прадеди, а? Само разни твърдоглавци могат да настояват за подобна глупост.

Госпожица Рог не искаше да се проявява като твърдоглава и затова каза, че сигурно съществуват много повече вещици, отколкото можем да допуснем, а може би и множество магьосници и всевъзможни фантасмагории, стига човек да ги наблюдава внимателно и съсредоточено да ги брои.

Но сега чичо Юлиус трябваше да прекъсне размислите си, защото имаше уговорен час при лекаря и дойде време да тръгва. Дребосъчето учтиво го изпроводи до антрето, последван от госпожица Рог. Дребосъчето му подаде бастуна, а госпожица Рог му помогна да си облече палтото.

„Клетият чичо Юлиус изглежда съвсем съсипан. Все пак добре е, дето отива на лекар“, помисли си Дребосъчето и плахо потупа ръката на чичо Юлиус.

Изглежда, че и госпожица Рог се безпокоеше, защото разтревожено го запита:

— Как сте, господин Янсон? Как се чувствувате всъщност?

— Откъде да знам, като още не съм бил при доктора — сепна се той.

„Е, все нещичко е останало от предишния чичо Юлиус — помисли си Дребосъчето, — колкото и широко да са се разтворили пред него дверите на света на приказките.“

След като чичо Юлиус излезе, Дребосъчето и госпожица Рог се върнаха в кухнята.

— Сега искам още кафе и кифлички и малко тишина и спокойствие — обяви госпожица Рог. Но веднага изпищя. Защото в тавите не бе останала нито една-едничка кифличка. Там се мъдреше само някаква голяма книжна кесия, върху която някой беше написал с ужасни криви букви:

Госпожица Рог прочете и мрачно свъси вежди.

— За нищо на света не мога да повярвам, че Сънчо ще краде кифлички, ако действително съществува. Той е прекалено добър и мил, за да прави подобни неща. Но аз си знам кой е виновникът!

— Кой? — попита Дребосъчето.

— Онова отвратително дебело момче, разбира се. Карлсон или как там се казваше. Я гледай, вратата на кухнята е отворена! Той е стоял отвън, подслушвал е и се е вмъкнал вътре, докато бяхме в антрето.

Тя сърдито поклати глава.

— Санчу! Хубава работа! Хвърля вината върху други, а не знае и да пише на всичкото отгоре!

Дребосъчето не искаше да се впуща в разговор за Карлсон и само рече:

— Аз все пак мисля, че е бил Сънчо! Ела, Бимбо!

Всяка сутрин Дребосъчето и Бимбо излизаха в парка Васа и, според Бимбо, това беше най-веселата част на деня, защото там срещаше много приятни кучета, с които можеше да се души и да си говори.

Обикновено Дребосъчето си играеше там с Кристер и Гунила, но днес не ги намери. Той предположи, че може би вече са заминали на курорт, но какво от това, щом като той си имаше Карлсон… и Бимбо, разбира се.

Появи се някакво голямо куче, което искаше да се бие с Бимбо, а Бимбо беше готов на всичко. Много му се искаше да покаже на този глупав пес какво мисли за него. Но Дребосъчето не му позволи.

— Я не се опитвай — каза му той. — Много си малък, за да се биеш с такова голямо куче.

Той взе Бимбо на ръце и се озърна за свободна пейка, където да седне, докато Бимбо се успокои. Но навсякъде беше заето от хора, които се печаха на слънцето в това хубаво време. Чак когато стигна в един отдалечен ъгъл на парка, той откри едно свободно място, за да седне. На пейката вече имаше двама души, двама мъже с по една бутилка бира в ръце. Двама, които той позна! Е, да, на пейката седяха Филе и Руле. Отначало Дребосъчето се изплаши и понечи да избяга. Ала в същото време нещо сякаш го теглеше към тази пейка. Много му се искаше да научи дали Филе и Руле все още дебнат Карлсон и тук може би щеше да го узнае. Пък и защо да се страхува? Филе и Руле никога не бяха го виждали и не го познаваха, а това беше много добре, направо отлично! Той можеше да си седи до тях колкото си иска. Именно така правеха героите от приключенските романи, когато трябваше да разузнаят нещо. Седяха, мълчаха и само слушаха.

Затова Дребосъчето седна на пейката и наостри уши, като едновременно си приказваше тихичко с Бимбо, за да не разберат Филе и Руле, че ги подслушва.

Отначало му се стори, че едва ли ще узнае кой знае какво. Филе и Руле смучеха бирата си и мълчаха. Дълго време не продумаха. Но накрая Филе се прозя високо и шумно и сетне каза:

— Ами да! Разбира се, че можем да го хванем, щом като знаем къде живее. Много пъти съм го виждал да влиза там.

Дребосъчето така се изплаши, че дъхът му секна, и много се отчая. Сега вече с Карлсон беше свършено. Филе и Руле бяха открили малката му къщичка на покрива! Да, сега всичко беше свършено!

Дребосъчето си загриза ноктите и се опита да не заплаче, но точно когато правеше най-отчаяни усилия, Руле с обади.

— И аз го видях няколко пъти да влиза … Това е същата квартира, в която бяхме веднъж миналото лято. На четвъртия етаж на номер 12. Има табелка с името Свантесон на вратата. Проверих това.

Очите на Дребосъчето се ококориха от учудване, добре ли беше чул? Дали Филе и Руле наистина смятаха, че Карлсон живее у семейство Свантесон? Какъв късмет! … Това означаваше, че Карлсон може да се скрие в своята собствена къщичка и да е в безопасност. Значи Филе и Руле не я бяха намерили. Какъв късмет!… Всъщност това не беше толкова странно. Нито Филе, нито Руле, нито който и да било друг освен коминочистачът не се качваше горе на покрива.

Но дори Руле и Филе да не знаеха за къщичката, все пак беше ужасно. Тежко на Карлсон, когато започнат наистина да го гонят! А този глупчо няма капка разум, за да се крие!

Филе и Руле притихнаха отново, но внезапно Руле прошепна толкова тихо, че Дребосъчето едва го чу:

— Може би тази нощ!

Едва тогава Филе забеляза, че на пейката освен тях седи и някой друг. Той изгледа злобно Дребосъчето и високо се изкашля.

— Да, може би тази нощ ще излезем да съберем малко дъждовни червеи — каза той.

Но да се измами Дребосъчето не беше толкова лесно. Той добре разбираше какво смятат да направят Филе и Руле тази нощ. Щяха да се опитат да заловят Карлсон, докато спи, и мислеха, че той спи у семейство Свантесон.

„Трябва да говоря с Карлсон за това, помисли си Дребосъчето, и то колкото е възможно по-бързо!“

Но Карлсон се появи едва към обяд. Този път той не долетя, а позвъни прилично на външната врата. Дребосъчето му отвори.

— О, колко навреме идваш! — поде той, но Карлсон не го слушаше. Той се втурна направо към кухнята при госпожица Рог.

— Какъв миш-маш си забъркала днес? — попита той. — Нещо жилаво ли е, както обикновено, или може да се яде с нормално чене?

Госпожица Рог стоеше до печката и пържеше палачинки, та чичо Юлиус да хапне нещо по-крехко от онова пиле и когато чу гласа на Карлсон зад гърба си, тя така трепна, че изсипа цяла лъжица тесто за палачинки върху печката. После се извърна вбесена към него.

— Ти ли? — изкрещя тя. — Ти ли, безсрамнико! Как можеш да ми идваш тук и да ме гледаш в лицето, отвратителен малък крадец на кифлички такъв!

Карлсон закри очи с пълните си ръчички и надзърна закачливо през един десен процеп между пръстите.

— Как да не мога! Мога, разбира се, стига да съм предпазлив — каза той. — Ти не си най-голямата красавица в света, но човек свиква с всичко, защо не! Най-важното е, че си добричка… Дай ми палачинки!

Госпожица Рог му мяташе яростни погледи, а след това се обърна към Дребосъчето.

— Слушай, казвала ли е майка ти, че трябва да храним това отвратително момче? Необходимо ли е да яде тук?

Дребосъчето започна да заеква както обикновено.

— Мама счита поне… че Карлсон…

— Отговори ми с да или не — настояваше госпожица Рог. — Казала ли е майка ти, че Карлсон ще се храни тук?

— Тя иска той поне… — опита се да обясни Дребосъчето, но госпожица Рог го сряза с непреклонния си глас:

— Казах ти да ми отговориш с да или не! Толкова ли е трудно да се отговори с да или не на такъв прост въпрос!

— Ти така си мислиш — намеси се Карлсон. — Аз ще ти задам един прост въпрос и сама ще видиш! Слушай, ти престана ли да пиеш коняк сутрин, да или не?

Госпожица Рог хлъцна и просто щеше да се задави. Опита се да каже нещо, но не можа.

— Е, как е? — обади се Карлсон. — Престана ли да пиеш коняк сутрин?

— Да, престанала е — усърдно се намеси Дребосъче то. Той наистина искаше да помогне на госпожица Рог, но тя се вбеси още повече.

— Разбира се, че не! — изкрещя тя яростно и Дребосъчето ужасно се изплаши.

— Не, не е престанала — поправи се той.

— Колко жалко! — рече Карлсон. — Пиянството води до страшно падение.

Госпожица Рог още повече се задави и се отпусна на един стол. Но Дребосъчето най-сетне налучка верния отговор.

— Тя не е престанала, защото никога не е започвала, разбери това, каза той с укор към Карлсон.

— Кога съм твърдял такова нещо? — рече Карлсон и се обърна към госпожица Рог. — Глупачка такава! Видя ли, че не може да се отговори винаги с да или не… Дай ми сега палачинки!

Но ако на този свят имаше нещо, което госпожица Рог не възнамеряваше да направи, това беше да даде на Карлсон палачинки. Тя се втурна напред, като ръмжеше, и отвори широко вратата на кухнята.

— Вън! — изкрещя тя. — Вън!

И Карлсон излезе. Той пристъпи към вратата с голямо достойнство.

— Отивам си! — заяви той. — Отивам си с радост. Да не мислиш, че само ти можеш да правиш палачинки!

След като Карлсон излезе, госпожица Рог седна и доста дълго време си почиваше, без да продума. Но след това разтревожено погледна часовника.

— Защо не се връща твоят чичо Юлиус? — попита тя. — Ами ако се е загубил? Той не познава толкова добре Стокхолм.

Дребосъчето също се обезпокои.

— Да, наистина, ами ако не може да се оправи! В този миг телефонът в антрето иззвъня.

— Може би чичо Юлиус се обажда да каже, че се е загубил — предположи Дребосъчето.

Госпожица Рог отиде да се обади и той я последва. Но не бе чичо Юлиус, Дребосъчето разбра това, щом чу как госпожица Рог каза с най-троснатия си глас:

— А, ти ли си, Фрида? Как си? Носът ти още ли е на мястото си?

Дребосъчето не искаше да подслушва чужди телефонни разговори. Затова си влезе в стаята и седна да чете, но откъм вестибюла долиташе мърморене, което продължи най-малко десет минути.

Той усети, че е гладен. Искаше му се това мърморене да спре и чичо Юлиус да се върне в къщи, та най-после да седнат да обядват. После реши, че иска да яде веднага. И щом като госпожица Рог остави слушалката, той изтича във вестибюла, за да й го каже.

— Добре, сега ще те нахраня — милостиво съобщи госпожица Рог и тръгна пред него към кухнята. Но на вратата се спря като закована. Масивното й тяло запълваше целия отвор и Дребосъчето не можеше да види нищо. Чу само сърдитите й викове и когато любопитно пъхна главата си иззад полите й, за да разбере защо вика, той видя Карлсон.

Той седеше край масата и преспокойно нагъваше палачинки.

Дребосъчето се изплаши да не вземе госпожица Рог да пребие Карлсон, защото такъв й беше видът. Но тя само се втурна към масата и дръпна чинията с всичките палачинки.

— Ти… ти… отвратително момче! — извика тя. Но Карлсон леко я плесна през пръстите.

— Остави си ми палачинките — каза той. — Купих си ги най-почтено от Линдбергови за пет йоре!

Той зяпна широко и пъхна в устата си няколко палачинки наведнъж.

— Нали ти казах, че не си само ти, дето можеш да правиш палачинки. Човек просто трябва да тръгне по миризмата и все ще намери нещичко.

На Дребосъчето почти му стана мъчно за госпожица Рог, защото тя съвсем се оплете.

— Къде… къде… къде са тогава моите палачинки? — заекна тя и хвърли поглед към печката. Нейната чиния за палачинки си беше там, но по-празна не можеше да бъде и тази гледка отново я вбеси.

— Отвратително хлапе! — викна тя. — И тях си изял!

— Представи си, че не съм — обиди се Карлсон. — Вечно само ме обвиняваш!

В този миг по стълбата се чуха стъпки. Това сигурно бе чичо Юлиус, който най-сетне си идваше. Дребосъчето се зарадва не само защото олелията щеше да свърши, а и защото чичо Юлиус не се беше загубил в суетнята на големия град.

— Добре, че все пак е успял да намери къщата! — зарадва се той.

— Само благодарение на следата, по която е вървял — каза Карлсон. — Иначе никога нямаше да се оправи!

— Каква следа? — учуди се Дребосъчето.

— Следа, която аз му пуснах — обясни Карлсон. — Защото аз съм най-добричкият в целия свят!

Но сега вече се позвъни на външната врата, госпожица Рог бързо отиде да отвори и Дребосъчето я последва, за да посрещне чичо Юлиус.

— Добре дошъл, господин Янсон! — каза госпожица Рог.

— Помислихме, че може да си се загубил — обади се Дребосъчето.

Но чичо Юлиус не отговори нито на единия, нито на другия.

— Как може — произнесе той строго — по дръжките на всяка врата в цялата къща да висят палачинки?

Той хвърли обвиняващ поглед към Дребосъчето и момчето промълви боязливо:

— Може би Сънчо …

Но изведнъж рязко се обърна и хукна обратно към кухнята, за да нареди Карлсон, както му се падаше.

В кухнята нямаше обаче никакъв Карлсон. Само две празни чинии от палачинки и едно самотно петно от конфитюр върху мушамата, където бе седял Карлсон.

Чичо Юлиус, Дребосъчето и госпожица Рог ядоха на обед пудинг, който също беше вкусен.

Наложи се Дребосъчето набързо да изтича долу в млекарницата и да купи пудинга. Той не възрази, когато госпожица Рог го изпрати да пазарува, защото искаше да види как изглеждат дръжките на вратите със закачени по тях палачинки.

Но там не висяха никакви палачинки. Той изтича по всички етажи и провери всяка дръжка, но доколкото можа да види, там нямаше нито една палачинка и той се усъмни, че чичо Юлиус си е измислил всичко това.

Едва когато слезе долу в преддверието, Дребосъчето разбра каква била работата. На най-долното стъпало седеше Карлсон. Той ядеше палачинки.

— Палачинките са вкусно нещо — заяви той. После изсумтя:

— Несправедлив човек, брей, този Носорог! Обвини ме, че съм изял палачинките, а аз — невинен като агънце. Щом като е така, ще си ги изплюскам напук!

Дребосъчето, без да иска, се разсмя.

— Ти си най-световният ядач на палачинки, Карлсон! — заяви той.

Но внезапно се сети за нещо и стана сериозен. Спомни си за ужасните закани на Филе и Руле. Сега вече можеше да разкаже за тях на Карлсон.

— Май че ще се опитат да те заловят тази вечери — каза му той с тревога. — Разбираш ли какво означава това?

Карлсон облиза мазните си пръсти и доволно започна да мърка.

— Това означава, че ще прекараме една весела вечер — възкликна той. — Хой, хой! Хой, хой!