Ето го отново Карлсон от покрива

КАРЛСОН СТАВА НАЙ-ГОЛЕМИЯТ БОГАТАШ В ЦЕЛИЯ СВЯТ

Дребосъчето никога нямаше да забрави следващия ден. Той се събуди рано и съвсем от само себе си. Нямаше никакви викове от най-добрия Карлсон в целия свят, които да го разсънят. „Странно“, — помисли си той и на пръсти се промъкна в антрето, за да вземе вестника. Искаше да си прочете на спокойствие рисуваните поредици, преди чичо Юлиус да дойде и да му вземе вестника.

Но през този ден не дойде ред да се четат рисуваните поредици. Горкото Дребосъче! Дори не успя да разгърне вестника, след като видя първата страница. Защото от нея му се изблещи едно тлъсто заглавие, при вида на което го изби студена пот. Ето какво гласеше то:

Отдолу имаше снимка на Западния мост, над който летеше — да, човек не можеше да се припознае — над моста летеше самият Карлсон. Имаше и друга снимка, отблизо, на която той усмихнато сочеше сгъваемата си перка и стартовото си копче.

Дребосъчето се зачете и докато четеше, плачеше.

„Вчера в редакцията имахме забележителен гост. Един красив, много умен и прилично дебел мъж в разцвета на силите (според собствените му думи) пристигна и поиска да получи възнаграждението от десет хиляди крони. Той и никой друг бил летящата загадка в квартал Васастан — увери ни той, но не бил никакъв шпионин и ние му вярваме. «Аз шпионирам само такива като Носорога и Юлчо Приказката» — заяви той. Това звучи много детински и невинно и доколкото разбираме, този «шпионин» се оказа само един необикновено дебел малък ученик — най-добрият в класа, както сам твърди. Но това момче притежава нещо, за което всяко дете би могло да му завижда: едно моторче, с което може да лети. Сами го виждате на снимката. Момчето заяви, че моторът бил направен от най-добрия изобретател в целия свят, но отказа да издаде повече подробности. Подчертаваме, че този изобретател би могъл да стане мултимилионер, ако започне серийно производство на такива мотори, обаче хлапето отвърна: «Много ви благодаря, но няма нужда въздухът да се напълни с хвърчащи деца, аз и Дребосъчето сме напълно достатъчни!»“

Тук Дребосъчето се поусмихна — представете си, Карлсон все пак искаше да лети само с него и с никой друг, но след това подсмъркна и продължи да чете:

„Трябва да признаем, че момчето не изглеждаше съвсем нормално. Говореше объркано и даваше странни отговори на нашите въпроси. Дори не пожела да каже имената на своите родители. «Мамичка е Мумия, а презимето на татко е Санчо», рече то накрая, но повече не можахме да изтръгнем. Името Санчо прилича на испанско, та бащата на хлапето е може би испанец. Във всеки случай го считаме за прочут летец, ако правилно сме разбрали приказките на момчето. Интересът към летенето явно е предаден по наследство на сина му. Момчето пожела веднага да си вземе възнаграждението. «Аз трябва да го получа, а не Филе й Руле или някой друг крадец мошеник», заяви то и поиска цялата сума в петачета, «защото само те са истински пари», твърдеше то. Когато ни напусна, джобовете му бяха натъпкани догоре с петачета. При първа възможност щял да дойде с ръчна количка да си получи останалото. «И да не ми пропилеете парите, защото ще дойде трещерицата да ви вземе», закани се то. Независимо от всичко запознанството ни с него бе извънредно забавно, макар и да не разбирахме всичко, което казваше. «Не забравяйте, че сега сте платили само за палеца на единия крак» — с тези прощални думи то отлетя през прозореца и изчезна в посока към Васастан.

Интересното е, че момчето не се казва Санчо като баща си. То отказа да дава повече обяснения. Освен това в никакъв случай не желаеше да отпечатваме във вестника името му, «защото Дребосъчето е против», каза то. По всяка вероятност е много привързано към своето малко братче. Затова не можем да разкрием как се казва момчето. Но можем да посочим, че името му започва с «Карл» и свършва със «сон». Щом някое лице не желае името му да попадне във вестника, то има право, според нас, това да му бъде спестено. Ето защо тук наричаме момчето «момче» вместо «Карлсон», както се казва всъщност.“

„По всяка вероятност е много привързано към своето малко братче“, промърмори Дребосъчето и отново подсмъркна. След това отиде към звънчевата инсталация и сърдито дръпна шнура, давайки сигнала, който означаваше „Ела тук!“.

И Карлсон дойде. Той избръмча през прозореца, бодър и весел като бръмбар.

— Има ли нещо особено в днешния вестник? — рече той закачливо и измъкна прасковената костилка. — Прочети ми, ако има нещо действително интересно!

— Как не те беше срам? — упрекна го Дребосъчето. — Не разбираш ли, че развали всичко. Никога вече няма да ни оставят на мира, тебе и мене.

— А кой смяташ, че иска да бъде оставен на мира? — рече Карлсон и избърса изцапаните си с пръст юмручета в пижамата на Дребосъчето. — Ще има хопа-троп, ще има там-тарам, иначе няма да играя. Добре да го знаеш! Е, хайде де, чети!

И докато Карлсон хвърчеше напред-назад пред огледалото и се възхищаваше на себе си, Дребосъчето започна да му чете. Той прескачаше места като „необикновено дебел“ и други, които биха обидили Карлсон, но всичко останало прочете отначало докрай и Карлсон се топеше от възторг.

— Извънредно забавно запознанство — така пишат за мен! Действително в този вестник пишат само истини.

— „По всяка вероятност е много привързано към своето малко братче“ — прочете Дребосъчето и плахо погледна към Карлсон.

— И това ли е истина?

Карлсон престана да лети, за да помисли.

— Да, колкото и да е странно — призна той малко неохотно. — Помисли си само, че някой може да обикне такова глупаво момченце като теб! Това е благодарение само на моята добрина, разбра ли, защото съм най-добрият и най-милият в целия свят — чети нататък!

Но Дребосъчето можа да продължи едва след като преглътна буцата, заседнала на гърлото му — я, значи Карлсон наистина го обича. Тогава нека става каквото ще!

— Нали беше умно, дето им казах, че името ми не бива да се появява във вестника — рече Карлсон. — направих го само заради теб, защото ти искаш да ме държиш в пълна тайна.

После грабна вестника и се загледа продължително и влюбено в двете снимки.

— Ама наистина съм умопобъркващо красив! — възкликна той. — И прилично дебел — просто умопобъркващо! Я виж!

Той пъхна вестника под носа на Дребосъчето. Но после го дръпна пак към себе си и бурно целуна своето изображение — онова, на което показваше стартовото копче.

— Хой, изпитвам желание да викна ура, когато се гледам — заяви той. Но Дребосъчето му дръпна вестника.

— Госпожица Рог и чичо Юлиус в никой случай не бива да виждат това — каза той. — В никакъв случай!

Той пъхна вестника колкото можеше по-навътре в чекмеджето на бюрото си. Минута след това чичо Юлиус си подаде носа и попита:

— У тебе ли е вестникът, Дребосъче? Дребосъчето поклати глава.

— Не, не е у мен.

Той наистина не беше у него, тъй като се намираше в чекмеджето, обясни Дребосъчето след това на Карлсон.

Освен това чичо Юлиус като че ли не се интересуваше много-много от вестника. Сигурно нещо друго бе в ума му, и то нещо приятно, защото изглеждаше необичайно весел. А след малко щеше да ходи при доктора. За последен път. След няколко часа чичо Юлиус щеше да си замине за Вестерьотланд.

Госпожица Рог му помогна да си облече сакото. Дребосъчето и Карлсон чуха как му дава наставления: хубаво да се закопчее до гърлото, да се пази от колите по улиците и да не пуши толкова рано сутринта.

— Какво става с Носорога? — учуди се Карлсон. — Да не си въобразява, че му е жена?

Наистина този ден бе пълен с изненади! Чичо Юлиус едва бе излязъл, когато госпожица Рог се втурна към телефона и започна да набира някакъв номер. Тъй като говореше толкова високо, Карлсон и Дребосъчето чуха всяка нейна дума.

— Ало, ти ли си, Фрида — приятно започна тя. — Как си? Нослето ти все още ли си е на мястото?… Така ли мислиш, но искам да ти кажа, да не се тревожиш повече за моя нос, защото смятам да го взема със себе си във Вестерьотланд, където отивам да живея… Не! Съвсем не като домашна прислужница. Макар и да съм грозна, аз ще се омъжа. Какво ще кажеш за това? … Да, разбира се, че можеш да узнаеш: за господин Юлиус Янсон, за него и никой друг… Всъщност ти в момента все едно че говориш с госпожа Янсон, миличка Фрида … Виждам, че си развълнувана, чувам как плачеш … Не, не, Фрида, недей да ревеш. Пак може да си хванеш някой крадец. Сега нямам повече време, защото годеникът ми ще се върне всеки момент … По-нататък пак ще ти се обадя, миличка Фрида.

Карлсон зяпна Дребосъчето с изблещени очи.

— Няма ли някое горчиво и силно лекарство за умопобъркани хора — възкликна той. — Защото ако има, трябва да натъпчем чичо Юлиус с една голяма, голяма доза — и то незабавно!

Но Дребосъчето не знаеше да има такова лекарство. Карлсон въздъхна съчувствено и когато чичо Юлиус се върна от доктора, тихо пристъпи към него и му пъхна едно петаче в ръката.

— За какво ми го даваш? — попита чичо Юлиус.

— Купи си нещо забавно — каза Карлсон тъжно, — защото ще имаш нужда от него.

Чичо Юлиус му благодари, но каза, че бил толкова весел и щастлив, че нямал нужда от петачета, за да си купува забавни неща.

— А вие, момчета, сигурно ще се наскърбите, когато научите, че смятам да ви отнема леля Хилдур.

— Леля Хилдур? — учуди се Карлсон. — Коя е пък тази, по дяволите!

И когато Дребосъчето му обясни, той дълго се смя.

А чичо Юлиус продължаваше да разправя колко бил щастлив. Никога нямало да забрави тези дни, каза той. Първо, загдето светът на приказките се разкрил пред него като по чудо! Наистина понякога се стряскал, когато пред прозореца му летели вещици. Не можел да отрече това, но все пак…

— Какви ти вещици — възрази Карлсон, — трещерици, диви и ужасяващо страшни!

Но все пак, продължи чичо Юлиус, той изпитал чувството, че живее в един свят със своите прадеди и там му се харесвало. Ала най-хубавото, което му дали тези дни, било, че намерил една принцеса от приказките на име Хилдур и скоро щяла да стане сватбата!

— Принцеса от приказките на име Хилдур! — провикна се Карлсон с искрящи очи. Той дълго се смя, после изгледа чичо Юлиус, поклати глава и отново се разсмя.

Госпожица Рог шеташе в кухнята и Дребосъчето никога не я беше виждал толкова щастлива.

— И аз обичам вещици — каза тя, — защото, ако онова страшилище не беше прелетяло снощи край прозореца да ни изплаши, Юлиус никога не би ми се хвърлил на врата и всичко това нямаше да се случи.

Карлсон подскочи.

— Хубава работа — започна той сърдито, но сетне сви рамене.

— Е, това е само суета — рече той. — Но мисля, че във Васастан няма да се появяват повече трещерици.

Колкото повече си мислеше за сватбата, толкова по-радостна ставаше госпожица Рог.

— Ти ще станеш шафер, Дребосъче — рече тя и го помилва по бузката, — ще ти ушия черно кадифено костюмче. Ах, какъв ще си сладък.

Тръпки полазиха Дребосъчето… Черно кадифено костюмче! Кристер и Гунила щяха да се пръснат от смях! Но Карлсон не се смееше, а се разсърди.

— Няма да играя, ако не съм и аз шафер — рече той. — Искам да получа кадифено костюмче и да бъда сладък, иначе няма да играя!

Сега дойде ред на госпожица Рог да се посмее.

— Ама че весела сватба ще стане, ако те пуснем в църквата!

— И аз така мисля — възторжено отвърна Карлсон. — Бих могъл да застана зад теб, с черното кадифено костюмче, да си мърдам ушите през цялото време и от време на време да давам по някой салют, защото на сватба трябва да има и салюти!

Чичо Юлиус беше толкова щастлив, че искаше всичко наоколо да се весели и обеща на Карлсон да го покани на сватбата. Но тогава госпожица Рог заяви, че ако трябва да вземе Карлсон за шафер, предпочитала изобщо да не се омъжва.

И след този ден настъпи вечер. Дребосъчето седеше на верандата пред къщичката на Карлсон и наблюдаваше как се спуска здрачът, как светват лампите из Васастан и из целия Стокхолм, докъдето му виждаха очите.

Да, отново е вечер и той седи до Карлсон, а това въпреки всичко е приятно. Нейде във Вестерьотланд един влак точно сега пухти на една малка гара и от него слиза чичо Юлиус. Някъде в Балтийско море един бял параход пори вълните към Стокхолм с майка му и баща му на борда си. Госпожица Рог е на улица „Фрей“ и утешава Фрида. Бимбо се е свил в панерчето си за нощен сън. А горе на покрива седи Дребосъчето със своя най-добър приятел. Те си хапват кифлички от една голяма кесия — вкусните, прясно изпечени кифлички на госпожица Рог, и това е толкова хубаво. А все пак Дребосъчето бе неспокоен. За най-добрия приятел на Карлсон спокойствие няма.

— Опитах се да те отървавам доколкото можех — каза Дребосъчето. — Наистина бдях над тебе. Но сега просто не знам какво ще стане по-нататък.

Карлсон взе една кифличка от кесията и я глътна цяла.

— Колко си глупав! Никой вече не може да ме предаде в редакцията на вестника, за да получи купища петачета. Аз им пресякох пътя и те останаха с пръст в уста — Филе и Руле и цялата банда. Не разбираш ли това!

Дребосъчето също си взе кифличка и замислено отхапа от нея.

— Не, глупав си ти! — възрази той. — Целият Васастан положително ще гъмжи от хора. Тълпи глупаци ще идват да видят как летиш, ще се опитват да ти откраднат мотора и какво ли не.

Карлсон се ухили.

— Наистина ли мислиш така? Ако си прав, от време на време ще прекарваме по някоя забавна вечер.

— Забавна вечер! — разсърди се Дребосъчето. — Никога вече няма да ни оставят на мира. Нито теб, нито мен. Нали ти казах.

Карлсон се ухили още по-доволно.

— Ама наистина ли мислиш така? Хайде дано да си прав! Дребосъчето истински се разсърди.

— Но ти как ще се оправиш? — разгорещи се той. — Как ще се оправиш, ако тук пристигнат пълчища от любопитни?

Карлсон наклони глава и погледна Дребосъчето изпод вежди.

— Нали знаеш, че има три начина: гнервиране, мразнене и фигуриране. Смятам да използувам и трите.

Той изглеждаше така лукав, че Дребосъчето не се сдържа и се разсмя. Най-напред тихо се закиска, но после смехът му заклокочи и колкото повече се заливаше, толкова по-възторжен ставаше Карлсон.

— Хой, хой — провикна се той и така тупна Дребосъчето, че момчето насмалко не се изтърколи по стълбата надолу. Дребосъчето се разсмя още повече и си помисли, че може би едва сега започва голямата веселба.

А Карлсон седеше на стълбата и влюбено разглеждаше почернелите пръстчета на краката си, които се подаваха от скъсаните му чорапи.

— Не, няма да си ги продам — заяви той. — Стига си ме врънкал, Дребосъче! Тези пръсти на краката принадлежат на най-големия богаташ в целия свят и вече не са за продан.

Той пъхна ръка в джоба си и доволно задрънка с многото си петачета.

— Хой, хой, един богат, красив, много умен и прилично дебел мъж в разцвета на силите си, това съм аз. Най-добрият Карлсон в целия свят във всяко отношение, разбираш ли това, Дребосъче?

— Да — каза Дребосъчето.

Но в джоба на Карлсон освен петачета имаше и друго. Там се криеше един малък пистолет и преди Дребосъчето да успее да спре приятеля си, над цял Васастан вече ехтеше изстрел.

„Да, ето че започва“ — помисли си Дребосъчето, когато видя прозорците на съседните къщи да се разтварят и чу възмутени гласове.

А Карлсон пееше и отмерваше такта с малките черни палци на краката си: