ДЕН 0. КОНТАКТЪТ


Бъдещето настъпва по-бързо, отколкото го осъзнават много хора.

Майкъл Крайтън

РЕГИСТРИРАНЕ НА ИНЦИДЕНТА


Когато всичко започна отново, Пауло Араня се бореше със скуката. Скуката и дрямката. Оставаше му само година до пенсия в Националната фондация за индианците, известна със съкращението на португалското название ФУНАЙ. Петдесетгодишният сертанист 1, посветил кариерата си на опазване на неизследваните вътрешни територии на Бразилия, се намираше в покрайнините на защитаваните от държавата земи по протежението на Амазонка. Седеше под трепкащата захранвана от генератор крушка, подканван към дрямка от начеващата утринна горещина и познатите звуци на дивата джунгла зад отворените прозорци на наблюдателната станция.

Пауло бе поне с десет килограма над приемливото си тегло, плувнал в пот под униформата на ФУНАЙ, опрян на вехто метално бюро, върху което бяха подредени различни електрически и електронни уреди. По навик хвърляше примижало око на лаптопа, ала вниманието му бе съсредоточено по-скоро върху ръчно навитата от дебелите му и невероятно чевръсти пръсти пура. Движенията му бяха сигурни и уверени, без колебание или потрепване, въпреки сивкавите мустаци, щръкнали пред бузите му, и постепенно отслабващото зрение.

Докато палеше и пуфтеше доволно с пурата, Пауло пропусна да забележи тревожно мигащата червена светлинка на компютърния монитор.

Пропускът би бил незначителен, дори безвреден при други обстоятелства, ала точно онази сутрин той щеше да доведе до последствия, нарастващи със заплашителната бързина на лавина. Невидимата светлинка бе скрита зад залепеното на екрана жълто напомнящо листче (с указания за най-близкото място за риболов). Индикаторът мигаше непрестанно от късния следобед на предния ден.

……

На триста метра отгоре, над джунглите на Амазонка, с равномерно бръмчене се носеше автоматичен израелски летателен апарат с размерите на училищен автобус. Носеше гръмкото име "Абутререй" – на португалски "кралски лешояд" – и бе обсипан с точици от мъртви насекоми по бялата обшивка, а колесникът му бе изцапан е червеникава кал от неасфалтираната летищна площадка наблизо. Въпреки това дронът имаше лъскав и дори заплашителен вид – като артефакт от далечното бъдеще, върнал се във времето, за да се рее над тази праисторическа земя.

"Абутререй" изпълняваше безконечна мисия, кръжейки над зеленото море на дървесния покров, който се простираше чак до хоризонта. Немигащото око на неговата жиростабилизирана самопочистваща се камера бе вперено в земята долу и един свръхширокообхватен РСА-радар 2 "Сийкър" озаряваше невидимо сложния терен, облъчвайки го с ритмични радиопулсации, които можеха да проникват през дъжд, прах и мъгла. Кръгове, кръгове, кръгове. Дронът беше специализиран за наблюдение на екоравновесието и фотограметрия – конструираше и реконструираше неуморно една свръхдетайлна дигитална карта на басейна на Амазонка.

Вътре в наблюдателната станция Пауло едва поглеждаше непрестанно опресняващото се изображение, редящо се като разноцветен пасианс върху екрана. От забучената в ъгъла на устата му пура се виеше тънка струйка синкав дим.

Всичко се промени точно в 14:08:24 Координирано универсално време, или съкратено КУВ.

В този момент върху изображението на картографирания терен бе добавена нова вертикална ивица. Невидимата доскоро мигаща светлинка се премести с петдесет пиксела вляво и сега вече едва надникваше иззад бележката.

Пауло Араня втренчи изумен поглед в нея.

На открит по-късно запис от вътрешната камера се виждаше как той премигва трескаво, опитвайки се да проясни поглед. След това дръпва с рязко движение бележката и я смачква с пръсти. Мигащата точка е разположена до миниатюрно овално изображение на нещо, което "Абутререй" е открил в джунглата. Нещо, за което Пауло няма никакви обяснения.

Работата на Пауло Араня във ФУНАЙ бе да следи и охранява зоната, забранена за посещения и разположена около най-източния край на Горна Амазонка – над трийсет хиляди квадратни мили девствена джунгла. Безценна съкровищница, място с най-високата концентрация на биоразнообразие на цялата планета и terra indigena, обитавана от приблизително четирийсет откъснати от човешката цивилизация амазонски племена – последни огнища на туземна цивилизация, почти лишени от досег с технологиите и болестите на външния свят.

Ала с подобни природни богатства тази територия бе обект на постоянни набези. Като армия от термити обречените на гладно съществуване местни жители бяха принудени да се промъкват в защитените земи, да ловят риба в девствените реки и да поставят примки за ценни застрашени видове, дървосекачи поваляха гигантски курани, кедрови дървета, чиято цена достигаше хиляди долари на черния пазар и, разбира се, орди от наркотрафикантос, които се отбиваха тук на път от Южна Бразилия за Централна Америка и представляваха постоянна и брутална заплаха.

Опазването на дивата джунгла изискваше неотслабващо и неотклонно внимание.

Пауло протегна потъмнелия си от никотин пръст и задейства "Марвин", компютърна програма, помещаваща се в една бежова пластмасова кутия, напъхана под бюрото му. Доставена преди доста години като резултат от съвместни разработки с една американска студентска група, олющената кутия не се отличаваше с нищо, освен с лепенката на героите на сериала "Симпсънс", мъдреща се отгоре.

Вътре обаче "Марвин" разполагаше с истинска невронна мрежа – експертна система, анализираща информацията от хиляди квадратни мили реална джунгла и още стотици милиони симулирана.

"Марвин" можеше с лекота да идентифицира дълга едва четвърт миля летищна площадка, изсечена в някой далечен край на джунглата от наркотрафиканти, или виещите се пътища на дървосекачите, проточени като охлювни дири навътре в горите, където големите дървета обикновено оставаха непокътнати, за да осигуряват прикритие, та дори и случайните колиби от малока, построени от дивите племена – редки и потресаващи кадри от един друг свят.

И което бе по-важно, програмата можеше да сканира за секунди дигитални изображения на десетки мили от терена – постижение, немислимо дори за най-обучените човешки специалисти.

Пауло знаеше, че "Марвин" е muito inteligente, ала въпреки това бе отхвърлил новопостъпилата информация като некласифицируема. Като нещо напълно непознато за заложения алгоритъм в нито един от неговите петабайти обучаващи данни.

Всъщност това бе нещо невиждано от никого досега.

Заключението на програмата бе лаконично: РЕЗУЛТАТ ОТ КЛАСИФИЦИРАНЕТО – НЕИЗВЕСТЕН ФЕНОМЕН.

"Марвин" дори не бе предложил възможни обяснения.

На Пауло това хич не му се понрави. Той изсумтя учудено, докато пурата потрепваше прилепнала за долната му устна. Пръстите му затракаха трескаво по клавиатурата и изображението се увеличи и завъртя от различни ъгли. Пауло все още се надяваше, че то може да е някаква грешка. Но усилията му бяха безполезни – странната находка неутрализираше всякакви обяснения.

Нещо черно се надигаше от вътрешността на джунглата. Нещо много голямо.

Пауло размаха ръка да прогони дима, притиснал корем в хладното метално бюро. Примижа към потъмнелия екран и почти забоде нос в него. Олисялото му теме бе покрито със студена пот и лъщеше на ярката светлина на крушката.

– Не – промърмори Пауло. – Isto е imposivel.

Включи разнебитения триизмерен принтер и зачака нетърпеливо, докато необработената информация се прехвърляше в машината. Скоро бараката се изпълни с топлата восъчна миризма на топяща се пластмаса, докато редовете пулсиращи лазери се залавяха за работа. Сантиметър по сантиметър подсиленият пластмасов лист се надигаше от плоското гнездо на принтера. Секундите се нижеха и безформената мътилка придобиваше формата на триизмерна топографска карта.

Изстиващата бяла пластмаса се превръщаше в детайлни очертания на покрова на джунглата, ала някой спокойно би могъл да я оприличи на леха с карфиол.

Докато навиваше и запалваше поредната пура, Пауло се постара да не поглежда новия свят, изникващ бавно от безформеното тресавище. Всеки слой се втвърдяваше за частици от секундата, оформяйки мащабен модел на джунглата. Пауло изсумтя отново, изпука едно по едно кокалчетата на пръстите си и втренчи невиждащ взор, всмуквайки от пурата.

В редките случаи, когато "Марвин" подаваше по-ниска от осемдесетпроцентова вероятност за класификация, от Пауло се очакваше да вземе окончателното решение. Извършваше го, като прибягваше до старателно отработен метод, напълно непостижим за машината – тактилното си чувство.

Тактилното усещане е най-древното умение на всеки жив организъм. Човешкото тяло е покрито почти изцяло с рецептори за допир. Невронните мрежи, свързващи соматосензорната система, се припокриват с множество други зони за усет по начини, които са както непознати, така и неизучени. Особено чувствителни са регионите около устните с безбройните си микрорецептори, а също езикът, ходилата и най-вече върховете на пръстите.

Това беше преимуществото на Пауло – една зона, в която човекът изпреварваше машината.

С притворени очи той започна своя статичен контакт, опрял лекичко осем от пръстите си върху моделираната повърхност. Пръстите му постепенно и внимателно увеличаваха натиска, докато определят началната равнина. А след това се плъзнаха настрани, към безупречно възпроизведения горски покрив на джунглата.

При умело използване кожните рецептори спокойно могат да се съревновават и дори да надхвърлят чувствителността на човешкото зрение. Всеки инч от пластмасовия макет съответстваше приблизително на сто ярда от истинския терен, създавайки контур, който можеше да бъде проследен само чрез трансдермално пространствено възпроизводство, далеч надхвърлящо анализа на всяко компютърно изображение, независимо колко умна е машината.

Пауло можеше да прокара пръсти по покрива на джунглата и да усети дали некласифицираният информационен артефакт е от брутално машинно изсичане на гора с цел направа на тайно летище или само невинно речно корито.

Затворил очи, със забучена в ъгъла на устните пура, Пауло се прегърби, вдигнал лице към тавана. Протегнатите му ръце се плъзгаха лекичко по повърхността на джунглата сякаш някакъв сляп бог докосваше лицето на планетата.

Когато търсещите му пръсти стигнаха до твърдите, неестествени линии на… онова нещо, Пауло Араня преглътна мъчително един зараждащ се в гърлото му стон. Каквото и да беше това, то наистина съществуваше. Край него нямаше пътища. Никакви признаци за строителство. Съществуваше и същевременно беше невъзможно – съвсем само и едновременно колосално по размери сред първичната гора. Въпреки това бе толкова реално, колкото да докосне собственото си лице.

Нещото в джунглата се издигаше поне на трийсет метра над пущинака, продълговато и леко извито, наподобяващо барикада. То опорочаваше свещената девственост на дъждовната гора, която се простираше недокосната на хиляди мили наоколо. Сякаш се беше появило отникъде.

Пауло усети някакво странно скупчване по периферията на артефакта. Беше с консистенция на смърт – хиляди съборени или болни дървета. Артефактът бе като заразна болест, замърсяваща всичко наоколо.

В първия миг Пауло си помисли дали да не обяви тревога по старичката късовълнова фунайска радиостанция в другия край на бюрото. Плъзна поглед по сребристите уреди, заслушан в равномерното бръмчене на генератора отвън – той осигуряваше постоянния поток електричество, необходим за да се свърже тази изолирана колиба с външния свят.

Оттласна се рязко назад и зашари с пръсти под бюрото, докато напипа малката визитна картичка, залепена от долната страна. На нея бе записан телефонният номер на един млад американец, който наскоро се бе свързал с Пауло.

Непознатият се бе представил за бизнесмен и бе обяснил, че неотдавна в джунглата е паднал китайски самолет. Компанията му била готова да заплати солидна сума за информация по въпроса. Пауло бе предположил (и още предполагаше), че американецът търси останки от разбилия се самолет, макар да не се бе изразил точно така. Вместо това мъжът просто го бе помолил да съобщава за "всякакви странни неща".

Случаят беше точно такъв.

Пауло изтри с месестите си длани стичащата се по лицето му пот, втренчи поглед в картичката и набра номера на поставения на бюрото телефон.

Мъж с американски акцент се обади още след първото позвъняване.

– Радвам се, че ни потърсихте, мистър Араня – каза гласът. – Бях прав, като ви се доверих.

– Вече знаете? – попита Пауло и неволно погледна към екрана на компютъра.

– "Марвин" ми позвъни току-що, докато вие регистрирахте класификацията на аномалията – отвърна мъжът. – Той е по-умен, отколкото изглежда.

Американците и техните хитри номерца. Пауло никога не преставаше да им се чуди. Хора, които изглеждаха толкова доверчиви и усмихнати… и същевременно…

– Сега какво? – попита Пауло.

– Успокойте се, мистър Араня. Нашите хора ще се погрижат за това. Ще бъдете компенсиран за оказаната помощ. Но ми е любопитно… Какво е вашето мнение?

– Зная, че не е грешка, сеньор. Наистина е там. Докоснах го.

– И какво е?

Пауло помисли за миг преди да отговори.

– Това е мор. Убива всичко, което докосне. Но не зная какво е.

– Но как може да не знаете?

– Защото онова нещо там… то не е дело на човешки ръце.

ВВБ "ФЕЪРЧАЙЛД"


На почти пет хиляди мили оттам, близо до Такома, Вашингтон, полковник Стейси Хопър тъкмо пристигаше за поредното си дежурство във военновъздушна база "Феърчайлд". Нощната смяна вече си тръгваше, оставяйки след себе си затъмнени компютри, почистени бюра и дневник, в който както винаги бе отбелязано, че не се е случило нищо.

Издокарана безупречно в синкавата униформа на офицер от ВВС, включваща елегантното кепе и стегната вратовръзка, Хопър огледа контролната зала. В сгъвката на едната ѝ ръка се гушеше термос с кафе. Сутрешният екип от осем анализатори вече заемаше места пред пултовете и си нагласяваше слушалките и микрофоните. Раменете на повечето бяха мокри – все пак току-що идваха от дъждовната сутрин на тихоокеанския северозапад.

Хопър седна на своя пулт в дъното на залата. Наслаждаваше се неволно на тихия ромон на гласовете на операторите. Хвърли един поглед на телеметричните монитори на предната стена, но там нямаше нищо необичайно – точно както се надяваше.

Тайно и зад гърба ѝ колегите ѝ казваха, че сивооката жена имала търпението на пехотна мина. В действителност тя нямаше нищо против бавния ритъм на своята служба. Беше третият командващ офицер на този проект. Двамата ѝ предшественици бяха посветили цялата си кариера на поста. И доколкото зависеше от Хопър, би било наистина чудесно програмата "Вечна бдителност" да отговори на името си.

Някои от по-старите ѝ колеги често повтаряха любимата ѝ реплика: "Липсата на доказателство не е доказателство за липса".

Гледище, което започваше да става банално сред хората от нейния екип.

Странен бе този упадък на ентусиазъм, като се имаше предвид, че проектът "Вечна бдителност" се бе смятал за един от водещите във ВВС и навремето мнозина бяха мечтали да бъдат включени в него (или поне тези, които отговаряха на строгите изисквания за сигурност).

Проектът се бе зародил в първите дни след инцидента с "Андромеда" – изследователска военна програма, която внезапно се бе объркала по ужасяващ начин, известна сред обществеността с популярното си название "Щамът Андромеда".

В края на шейсетте американските ВВС бяха разположили в горните слоеве на атмосферата серия височинни неуправляеми апарати. През февруари 1967 сондата "Скууп VII" най-сетне се бе натъкнала на това, на което се бяха надявали военните, само дето първоначалният щам "Андромеда" се бе оказал много по-смъртоносен, отколкото някой бе предполагал.

Преди да бъде прибрана от специалната група сондата била отворена от любопитни граждани. Микрочастиците вътре заразили и изтребили мълниеносно четирийсет и осем души от градчето Пидмънт – почти цялото население, с изключение на един старец и едно новородено. Спасителният екип, състоящ се от известния бактериолог доктор Джереми Стоун и патолога доктор Чарлз Бъртън, открил и евакуирал оцелелите. Двамата пациенти били изолирани за изследвания в херметически затворена подземна лаборатория с кодово название "Горски пожар". Данните за тях били засекретени, за да се запази тайната на личностите им.

Именно в "Горски пожар" екип от изтъкнати учени, подбрани специално за подобна ситуация, се заели да изучават странните микрочастици, по-късно наречени ЩА-1: те узнали, че размерът им е един микрон, че се предават по въздушно-капков път и че причиняват смърт чрез почти мигновено съсирване на кръвта. И въпреки че микроскопичната шестстранна структура и липсата на аминокиселини сочела към небиологичен произход, ЩА-1 се бе оказал способен на самовъзпроизводство – и на мутация.

Преди екипът на "Горски пожар" да успее да приключи с изпитанията си щамът "Андромеда" еволюирал в нова, пластифагова конфигурация, наречена ЩА-2. Макар и безвреден за хората, ЩА-2 успял да деполимеризира пластмасовите уплътнители на изолиращите прегради в лабораторията. Бил задействан атомен механизъм за саморазрушение, изключен героически в последния възможен момент.

Но известно количество от ЩА-2 успяло да попадне в атмосферата и да се разпространи над Земята. Макар че тези нови частици били безвредни за хората, те се оказали сериозна заплаха за стартиращите по онова време международни космически програми, които зависели от сложни полимери, за да излязат на орбита.

Така било дадено началото на проекта "Вечна бдителност".

Часове след инцидента с "Андромеда" учените основатели на проект "Горски пожар" поискали от президента на Щатите спешно финансиране. Целта била да се започне обхващащ целия свят мониторинг за нови прояви на щама "Андромеда" или за евентуални негови мутации. Предложението било тутакси прието и подкрепено финансово от "черния" бюджет на Министерството на отбраната, били осигурени необходимите елитни анализатори и само след три дни бил даден официалният старт на проекта.

А днес полковник Хопър гледаше как редиците монитори светват един след друг, озарявайки лицата на нейните техници. Тя въздъхна: даваше си сметка за огромните разходи, необходими да се задели всеки миг сателитно време, всеки час на детайлно проучване, за гигантското количество информация, която се прехвърляше и съхраняваше.

Полковник Хопър осъзнаваше също така намаляващото влияние на нейния екип. Не минаваше и сутрин да не забележи поредното орязване на средства, постоянния поток от напускащи най-добри специалисти и увеличаващите се претенции на другите проекти в базата.

Командата за Въздушна мобилност (КВМ) например постоянно изискваше все повече сателитно време, за да облекчи ежедневните си задачи по координацията на стратотанкера КС-135, истински летящ бензовоз, кръжащ в разредения въздух над Тибет и Близкия изток. Командващият КВМ дори бе написал меморандум с мнение, че "Вечна бдителност" представлява безполезно пилеене на ресурси.

И изглежда беше прав.

"Вечна бдителност" бе в постоянна готовност вече петдесет години – с Хопър на кормилото през последните петнайсет. И преди днешния ден проектът не беше открил нищо.

……

Добре известна ахилесова пета на човешката цивилизация е, че отделните индивиди са мотивират по-добре от непосредствената лична изгода, отколкото от дълговременната колективна полза. Този ефект е още по-изявен, когато става въпрос за възнаграждение, което ще се проточи повече от едно поколение – феномен, определен като междугенерационно обезценяване. Идеята за това е представена официално от френския икономист Флориан Павард по време на хладно приета реч на Международната конференция по социална икономика на 23 октомври 1982:

Средната продължителност на едно човешко поколение е двайсет и пет години. Всяка награда, обещавана отвъд този генерационен хоризонт, създава дисбаланс, подкопаващ дълговременното сътрудничество. Накратко, ние като вид сме мотивирани да предаваме своите потомци. По мое мнение единственото възможно решение е определянето на сурови и незабавни наказания за тези, които проявяват нелоялност към бъдещето.

Според някои по-късни теории предполагаемата неспособност на човешкия вид да се съсредоточава върху дълготрайни екзистенциални заплахи неминуемо ще доведе до унищожаване на околната среда, свръхпопулация и изчерпване на ресурсите. Ето защо някои учени са склонни да смятат, че този вроден недостатък е нещо като вграден регулатор за самоунищожаване на човешката цивилизация.

За съжаление всички свидетелства на човешката история подкрепят тази теория.

Ето защо, въпреки добре известните смъртоносни високи залози, проектът "Вечна бдителност" страдаше от ендемично човешко късогледство. С течение на времето оперативната способност на проекта бе системно ограничавана, обезкървявана и редуцирана. Точно през този дъждовен ден проектът все още бе на крака, но едва се държеше – и все пак бе жизнеспособен.

В 16:24:38 координирано универсално време вътрешната камера показваше полковник Хопър седнала с изправен гръб на бюрото си. Полупразният термос с кафе бе поставен върху купчина заявки за доставка на апаратура, на които тя знаеше, че ще бъде отказано – и въпреки това бе длъжна да опита.

Дойде повикване. Хопър си нагласи слушалките, натисна копчето за връзка и в същия миг мониторът ѝ оживя.

– Тук Бдителност едно. Слушам ви – каза тя с отривистия ритъм на опитен анализатор.

Гласът, който чу, имаше едва доловим южноамерикански акцент и тя веднага позна, че това е един от полевите им агенти.

– Тук Бразилиеро. Имам нещо, което трябва да видите.

– Отварям кодирания канал, въведете парола.

– Превключвам на канала.

Хопър затрака по клавиатурата и потвърди заявката.

Четирите монитора на стената се изпълниха с постъпваща информация. Всеки показваше южноамериканската джунгла в различни режими: пряко, некоригирано изображение от оптична камера, лидарна 3 карта, цветово подсилена хиперспектрална картина на дърветата и подробна черно-бяла топографска рисунка от РСА радара.

Картината от дрона бе реална, предавана на живо.

Един по един осмината анализатори вдигнаха глави към предните екрани, изтикаха назад столовете си и заобсъждаха това, което виждаха. Персоналните работни станции премигваха от новопостъпваща информация, разпределяна към всеки от специалистите съобразно неговата сфера на дейност. Полковник Хопър се надигна.

В центъра на всяко изображение стоеше нещо необяснимо.

Приличаше на леко извит и гладък правоъгълник. Издигаше се над димящата джунгла, запречвайки коритото на един приток. Изпод основите му бликаше кална вода. От едната страна на блока вече се бе образувало огромно мътно езеро, което се разливаше в обкръжаващата го джунгла. Околните дървета и растителността, които все още не бяха залети, изглеждаха превити и изпотрошени.

– Аномалията е локализирана върху низходящата траектория на "Поднебесния дворец" – отекна гласът на Бразилиеро от високоговорителите. – Космическа станция Тиенгун-1 бе точно над…

– Прието, Бразилиеро. Достатъчно засега – прекъсна го Хопър и го постави на изчакване.

Свери с един бърз поглед дължината и ширината. Аномалията наистина бе с екваториално разположение, като нулевият паралел преминаваше през нея с точност до трийсет сантиметра. Тя добави тази подробност към бележките за инцидента. Странен факт, на пръв поглед маловажен и катастрофално подвеждащ.

Дейл Шугърман, старши разузнавач-анализатор, се надигна от мястото си и се обърна към Хопър, с увесени на шията слушалки. През петте години, откакто се познаваха, полковник Хопър не го бе виждала да проявява вълнение към каквото и да било освен към компютърни игри. Но ето че сега леко разтрепераният му глас отекна от уредбата:

– Госпожо, постъпващата информация е невъзможна. Там няма пътища, нито временни летища, никакъв начин да се построи нещо подобно. Грешка в датчиците. Предлагам да прекъснем връзката с дрона. Да пратим…

– "Невъзможна" е погрешната дума, Еърман – прекъсна го рязко Хопър и кръстоса ръце. После продължи с нарастваща увереност: – Това, което виждаме, не е невъзможно. По-скоро е случка с пределно ниска степен на вероятност.

В помещението се възцари мълчание. Анализаторите обмисляха думите ѝ.

Съществува един определен клас събития, които технически биха могли да се случат, но вероятността за това е толкова малка, че повечето учени биха я оценили като несъществуваща. Това измамно умозаключение се основава на правилото на палеца, наричано Заблудата Борел: "Феномените с изключително ниска вероятност никога не се срещат в реалния живот".

Разбира се, математикът Емил Борел никога не е произнасял подобни думи. Вместо това той е създател на Закона за големите числа, според който при един безкраен брой вселени всяко събитие с ненулева вероятност евентуално ще се случи. Или казано с други думи, при достатъчно на брой възможности всяко нещо, което може да се случи, ще се случи.

За онези рядко търпеливи хора сред нас, които се подчиняват на сухите факти, които не се страхуват да отложат удовлетворението и да оставят десерта за накрая, тези нисковероятни събития не са немислими, а неизбежни.

Полковник Хопър бе от тази порода и докато светът около нея бързо набираше скорост, тя сякаш се движеше все по-бавно. Не напразно бе подбрана специално за този пост от своите предшественици 4.

Петнайсет години на служба без награда или дори обещание за такава, без поощрение и често без уважение от нейните колеги – но Хопър пито веднъж не бе изгубила вяра в своята посветеност.

А когато настъпи очакваният момент, упоритостта ѝ бе възнаградена по невероятен начин.

……

Полковник Хопър извади от горното чекмедже дебела папка и я стовари върху бюрото. Бе твърдо решена да продължи изследването на този феномен точно според протокола. С помощта на старовремски нож за писма тя разряза няколко печата и си проправи път до строго секретните ламинирани страници в папката. Макар че в нови дни повечето извънредни процедури са автоматизирани, тези инструкции бяха определени още преди десетилетия и налагаха стриктни и последователни действия от съответния изпълнител.

Хопър доближи микрофона до устата си и започна да дава разпореждания с бързината на картечен огън и увереността на въздушен диспечер.

– Бразилиеро. Определи карантинна зона с радиус трийсет мили и епицентър аномалията. Незабавно изтегли дрона от участъка и го приземи в периметъра. И не позволявай никой да го доближава.

– Прието, Бдителност едно.

Съвременни компютърни моделирания на първоначалния Пидмънтски инцидент бяха определили трийсетмилната зона като достатъчно безопасна срещу заразяване по въздушен път. Изображението на екрана трепна и се раздвижи: Абутререй се бе завъртял и набираше скорост в обратна посока. След няколко секунди камерата му се обърна на сто и осемдесет градуса и аномалията се появи на екрана, смалявайки се в далечината.

– Полковник, какво общо има това с нас? – попита Шугърман тихо и очилата му трепнаха с отразена синкава светлина.

Хопър се поколеба, но реши да не отговаря веднага. Споменатото от Бразилиеро кодово название "Поднебесен дворец" само по себе си бе вече нарушение на класифицираната информация. Вместо да отвърне, тя насочи вниманието си към онзи детайл от информацията, който представляваше най-голям интерес за "Вечна бдителност".

– Можете ли да потвърдите екваториалното местоположение?

– Потвърдено е – отвърна Шугърман, приведен над бюрото.

– Аномалията се намира точно върху екватора. До последния сантиметър, както изглежда.

Хопър бавно пое въздух. Като се изключеше статичният шум, в помещението цареше пълна тишина. Когато Шугърман заговори отново, гласът му прозвуча изненадващо силно.

– Какво значение може да има екваториалното местоположение?

Хопър премълча раздразнено. Не можеше да отговори на въпроса, без да компрометира безопасността на мисията. Това бе информация, която можеше да се придвижва само нагоре по йерархическата стълбица, не и надолу.

– Еърман. Поискай разрешение за сателитно наблюдение от Трансат четири. Трябва да наблюдаваме всичко това непрестанно и в реално време.

– Това е колатерална система, госпожо. Обикновено се използва от други. В момента изпълнява поръчка на ЦРУ…

– Имаш разрешението ми да заявиш приоритетен режим "Ясни очи".

Еърман преглътна.

– Да, госпожо. Прехвърляме на сателитно наблюдение.

Чуха се поредица прещраквания и на четирите екрана изникна сателитна картина. Тя показваше конвой от четири джипа, пресичащи пустинен терен, зад който в пясъка оставяха белезникави дири. Върху обектите бяха наложени отчетливите черни кръгове на мерници и хоризонтални оразмерителни линии.

От уредбата проехтя непознат гневен глас:

– На вниманието на неизвестен заявител на режим "Ясни очи". Освободете незабавно канала. Намесвате се във важна…

– Пренастрой това "око" на нашите координати – нареди Хопър. – И отнемете гласа на този…

– Да, госпожо.

В помещението отново се възцари тишина, ако се изключеше трескавото тропане по клавишите. Аналитиците бяха съсредоточили вниманието си върху стичащите се по екрана потоци данни.

Някъде високо горе, на орбитална траектория, обективите на шпионския сателит се пренастройваха в космическия вакуум.

Изображението на конвоя джипове се замъгли и изчезна от мониторите. Секунди по-късно "окото" се насочи към участъка от джунглата на Амазонка и бързо достигна необходимия контраст и яснота.

На поставените в предния край на помещението монитори изплува аномалията с всички подробности – приличащата ѝ на метал повърхност бе покрита е капки влага, обшивката ѝ изглеждаше разделена на еднакви шестоъгълници и всичко това лъщеше като хитиновата обвивка на майски бръмбар под ярките слънчеви лъчи.

– Инфрачервено – нареди Хопър.

Изображението на втория монитор стана черно-бяло, е белезникави пиксели, обозначаващи най-горещите обекти. Обкръжаващата джунгла се разтопи в сивкава маса, наподобяваща буреносни облаци. Самата аномалия беше снежнобяла, толкова ярка, че засенчваше околната картина.

– Горещо е, госпожо. Много горещо – съобщи един от анализаторите. – Погледнете как близката растителност се извива назад.

Хопър кимна и посочи монитора.

– Какви са тези бледи светлинки? Всичките изглеждат с еднаква температура, но изстиват бързо.

Шугърман приближи очилата си до монитора, после заговори бързо с друг анализатор. След това отвърна:

– Госпожо, смятаме, че това са трупове. Около петнайсет на брой. Човешки.

– Няма как да сте сигурен, Шугърман. В тази част на света има доста едри примати.

– Някои от тях държат копия, госпожо.

Хопър помълча за миг, после каза:

– Ясно.

На екрана термалното изображение придоби яркобял оттенък и за момент всичко се скри зад непрогледна пелена. Когато контрастът бавно се върна, аномалията изглеждаше променена. Сега избледняващите светлинки изглеждаха по-близо до нея.

– Какво беше това? – попита Хопър.

– Ами… изглежда, че тя расте – отвърна Шугърман. – И нещо ново се подава от центъра на това езеро. Малка шестстранна структура.

Третият монитор премигна с разноцветни петна. В атмосферата над аномалията се появи облак от синкаво и оранжево. Носеше се в източна посока, тласкан от местното течение.

– Наблюдаваме прашен облак – докладва един от анализаторите. – Атмосферата там долу е просмукана от него. Вероятно по някакъв начин е бил изхвърлен от аномалията. Постъпват нови данни…

Полковникът прокара пръст по колонката цифри в строго секретния документ от папката. Жизненоважната информация беше подредена ясно и онагледяващо като в ученически буквар, следвайки изпитаната формула – лесно и простичко, като за глупаци.

Пръстът ѝ се спря на графата за спектрометричен анализ. Докато произнасяше следващото разпореждане, гласът ѝ неволно трепна:

– Прехвърлете данните за масспектрометрия от дрона.

– Вече са тук, госпожо.

След секунди един от младшите помощници постави на бюрото ѝ разпечатка от масспектрометър.

Хопър отново плъзна пръст по листа. Когато спря и вдигна глава, неувереността в гласа ѝ бе изчезнала.

– Имаме потвърдено съвпадение – каза тя.

– На какво? – попита Шугърман и се извърна към нея. Устните му бяха пребледнели, гласът сух, на ръба на истерията. Зад него и останалите служители в помещението бавно извърнаха изплашени и сериозни лица към Хопър.

– Графиката съвпада почти напълно – отвърна тя – с тази на щама "Андромеда", открит преди петдесет години в Пидмънт, Аризона. Някъде там, в джунглата, има нещо, направено от същия материал. И ако се съди по предавания образ, става все по-голямо. Тези трупове са почти под него.

– Но това не може… – Шугърман спря. – Искате да кажете…

Всички в това помещение знаеха за целта на техния проект. Ала никой от тях не бе вярвал, че щамът може да се появи отново. Дори сега, пред лицето на неоспоримите факти. Освен един човек.

Хопър се изправи и заговори на своя екип, пъхнала папката под мишница.

– Проект "Вечна бдителност" изпълни своята задача. Работата ни тук приключи. Пожелавам ви успех във вашите бъдещи начинания, каквито и да са те.

Полковник Хопър се обърна и тръгна към секретния комуникационен център – който всъщност бе звукоизолиран килер. Анализаторите я изпроводиха с погледи, зяпнали от почуда.

Докато вървеше, тя даде през рамо последната си заповед:

– Предупредете колегите си във военновъздушната база "Питърсън" и предайте събраните данни. Кажете им, че разполагат с по-малко от четири дни – ако се съди по експоненциалния темп на растеж.

– Четири дни? До какво? – попита Шугърман.

– Докато аномалията се разрасне чак до океана.

И с това проект "Вечна бдителност" бе приключен.

ТРЕВОГА


Ранд Л. Стърн вече бе смъртно уморен, а денят едва започваше. Генерал-полковник с многолюдно семейство и блестяща кариера, Стърн бе от онези, чието внимание и намеса се изискваха непрестанно. Що се отнася до него самия, единственото, което очакваше с нетърпение, бе петнайсетминутна почивка за обяд – без да бъде прекъсван.

Стърн бе едър петдесетгодишен афроамериканец с едва забележими побелели коси на слепоочията. Бе завършил с отличие Военновъздушната академия и бе прекарал хиляди часове като командващ пилот на Ф-16, стотици от тях в битки. Когато приключи тази част от военна си служба, защити докторантура в Уест Пойнт. А през последните три години – след като изборът му бе одобрен единодушно от Конгреса през 2016 – ръководеше Северното командване на Щатите и Центъра за отбрана на северното въздушно пространство (НОРАД).

От своя пост във ВВБ "Питърсън" в централно Колорадо генерал Стърн имаше под свое ръководство трийсет и осем хиляди служители, занимаващи се с мониториране и опазване на американските интереси в една зона от двеста до две хиляди и петстотин мили височина, пространство, което по своя обем надхвърляше това на цялата планета.

Ако го попитаха, щеше да признае, че най-сложната му задача е отглеждането на четирите момичета – заедно с жена му, изследовател в Катедрата по психология на Денвърския университет.

У дома гласът на Стърн бе само един сред многото. На работа обаче той говореше от името на триста милиона американски граждани.

При инструктажа в първия ден от постъпването му на служба Стърн бе осведомен за дванайсет действащи свръхсекретни програми с изключително значение за националната сигурност. Сред тях бе и една на име "Проект «Горски пожар»", създадена непосредствено след инцидента с щама "Андромеда", което било преди петдесет години. "Горски пожар" изглеждаше дребна и незначителна в сравнение с китайските амбиции и огромните количества ядрен материал, разпилени на орбита. Ала за времето на неговата служба нито една програма не беше по-голям трън в задника от "Горски пожар".

Работата по микрочастиците на "Андромеда" бе претърпяла развитие от чисто научен експеримент до истинска тайна надпревара във въоръжаването, каквато светът не помнеше във времената след Студената война. В резултат от това проектът "Горски пожар" се бе разраснал до степен да погълне непропорционално голямо количество ресурси. Беше непосилно усилие да бъдат скрити от вниманието на обществеността десетките му подпроекти, струващи милиарди долари и милиони човекочасове.

Всичко това тежеше на плещите на генерала.

В едно по-късно интервю той бе описал работата си като "да се чувстваш като Атлас, сам и смазан от тежестта на цялата планета – и никой да не знае какво опазваш, камо ли защо. Дори моите дъщери".

Сред секретните програми "Вечна бдителност" заемаше периферно място. С течение на времето страховете от спонтанна мутация на щама се бяха разсеяли. Много по-важно сега бе да се следят нарастващите военни възможности на враговете на държавата.

По типично човешки маниер сферата на внимание се бе преместила от намесата на извънземни фактори към действия на държави (съюзнически или вражески), които неизбежно бяха узнали за смъртоносната версия на ЩА-1, както и за нейния поглъщащ пластмаса братовчед ЩА-2.

И двата варианта бяха доказали по свой начин колко са опасни.

ЩА-1 бе почти винаги смъртоносен при вдишване. Относително безвредният му вариант ЩА-2 бе еволюирал спонтанно в лабораторията на "Горски пожар" и се бе озовал доста бързо в горните слоеве на атмосферата, превръщайки почти всички пластмасови изделия в прах – с което бе предизвикал забавяне с десетилетия на американската космическа програма. ЩА-2 също така бе станал достояние на всяка нация, развита достатъчно, за да изпрати горе апарати и да го прибере.

Нито един друг вариант на "Андромеда" – естествен или изкуствено създаден – не бе засичан след това, въпреки че бяха извършвани многобройни опити.

И ето че сега сигналът, от който Стърн се бе опасявал десетки години, бе пристигнал от съвсем неочаквана посока – не от агенти, следящи Китайската национална космическа програма, нито от шпиони, пратени да разследват епидемии по целия свят, или от заровена дълбоко под повърхността на Невада тайна лаборатория.

Сигналът бе дошъл от "Вечна бдителност".

В своя личен кабинет във ВВБ "Питърсън" Стърн в началото бе реагирал на тревожния сигнал от полковник Хопър с леко раздразнение. Въпреки че фалшиво-позитивните данни по правило биваха отсявани, преди да стигнат до него, той реши, че става дума тъкмо за такъв, преминал през ситото.

Генералът прогони с едно движение нелепия скрийнсейвър на котенца, изстрелващи дъги от устите си (подарък от най-малката му дъщеря), и прие информацията от Хопър. Докато на екрана се редяха образи от аномалията, той се облегна в стола, сплете пръсти на корема си и затвори обезсърчено очи.

– Полковник Хопър. Какво е това? – попита генералът.

– Имам теория.

– Имате теория. Аз закъснявам за обяд. Откакто получих повишение, денят ми се превърна в десетминутни отрязъци. Ужасно много отрязъци за един ден. В момента заемате един от тях. Бих предпочел вместо вас да го заеме сандвич с бекон, маруля и домат.

– Да, сър. Видяхте ли траекторията?

– Полковник, виждам неподвижен обект в джунглата. Няма никаква траектория.

– На десети април тази година китайската космическа станция "Тиенгун-1" навлезе в горните слоеве на атмосферата и се разпадна. Тази аномалия е със съвършено екваториално местоположение и директно на траекторията на отломките на падащата станция. Сигурно си спомняте, че инцидентът носеше кодовото название "Поднебесен дворец".

Генерал Стърн се изправи рязко.

– Нямаме сигурни данни с какво са експериментирали китайците на космическата си станция – продължи Хопър.

– Но можем да предполагаме, така ли? – попита Стърн и впери поглед в данните на екрана. Проблемът най-сетне бе набрал достатъчно голяма значимост, за да измести мисълта за закъсняващия обяд. Ставаше дума за сфера, касаеща не само националната сигурност, но и оцеляването на човешкия вид.

Генералът понечи да каже нещо, но се отказа.

– Добра работа, полковник. Ние ще поемем вашите данни и всяка новопостъпваща информация. А аз… не мога да повярвам, че ще го кажа… обявявам "Тревога Горски пожар".

……

Малко известен факт е, че от началото на Виетнамската война до наши дни военни експерти не са планирали, нито подготвяли самостоятелно нито една голяма бойна операция. Всяко едно бойно действие – от единичен транспорт до координация на целия театър на военните действия, е било поне отчасти определено от компютър под чадъра на непрестанно никнещите сложни набори от алгоритми, известни като автоматизирана логистика и анализ на решението (АЛАР).

В това отношение реакцията спрямо "Андромеда" не бе по-различна от всяка друга военна операция – тя се генерираше от машина.

След въвеждането от генерал Стърн на първоначалните данни АЛАР активира суперкомпютърния клъстър "Перхерон", намиращ се в леденостудените дебри на Изследователската лаборатория на ВВС под военновъздушната база "Райт-Питърсън" в западната част на Охайо. След като изрита или забави обработката на хиляди други задачи с по-нисък приоритет, АЛАР се свърза с постоянно опресняващата се база данни на персонала и ресурсите и само след петнайсет минути излезе с подробен план на мисията.

Ала въпреки безпрецедентната мощ, за обработка на информация към АЛАР открай време се прилагаше т.нар. правило 80/20 – според което на един алгоритъм може да се разчита да достигне 80% от решението, а за последните 20 има думата човешкият разум.

В този случай генерал Стърн не видя някакви технически недостатъци спрямо заложения алгоритъм в програмата, която се изписваше както следва (все още в частично машинен код):

ПРОЕКТ "ГОРСКИ ПОЖАР"
ДОСИЕ НА ЕКИП В-2

Ниди Ведала, доктор на науките (42 г.)

Ниво на оторизиране в "Горски пожар" (пълно)

Назначение: команда 001

Местонахождение: Амхърст, Масачузетс – продължителност на пътуване 12 часа

Специалност: нанотехнологии, свойства на материалите, ЩА-1, ЩА-2

Други: способности на водач, експерт по темата


Харолд Одиамбо, доктор на науките (68 г.)

Ниво на оторизиране в "Горски пожар" (академично)

Назначение: водещ учен специалист 002

Местонахождение: Найроби, Кения – продължителност на пътуването 15 часа

Специалност: ксеногеология, геология, антропология, биология, физични науки… (продължава)

Други: широки енциклопедични познания


Пенг У, ВВС на КНА, майор (37 г.)

Ниво на оторизиране в "Горски пожар" (съвместен проект с Китайската народна република)

Назначение: учен специалист 003

Местонахождение: Шанхай, Китай – продължителност на пътуване 18 часа

Специалност: тайконавт, военен, военна медицина, патолог

Други: военно обучение, подготовка за оцеляване в тежки условия, вероятно е запозната с темата (редактирано)


Закари Гордън, старши сержант от американската армия (28 г.)

Ниво на оторизиране в "Горски пожар": (предварително)

Назначение: военен фелдшер, 004

Местонахождение: Форт Бенинг, Джорджия – продължителност на пътуването 14 ч.

Специалност: рейнджър от елитните части на пехотата, старши батальонен медик

Други: специалист по травми


Софи Клайн, доктор на науките (32 г.)

Ниво на оторизиране в "Горски пожар": (НАСА)

Назначение: учен специалист, 005

Местонахождение: Международна космическа станция – продължителност на пътуване – не подлежи

Специалност: нанороботика, изследване на микрогравитацията

Други: експерт по ЩА-1 и ЩА-2


край на досието

Стърн спря поглед на майор Пенг У, китайски военен, която при нормални обстоятелства щеше да бъде изключена от съображения за сигурност, поклати глава и се усмихна суховато. Алгоритмът АЛАР притежаваше безупречна логика, ала същевременно често бе доказвал неспособността за интуитивно вземане на решения. Като се имаше предвид ситуацията с "Поднебесния палат", решението да се включи китайски военен бе гениално.

Пенг У не беше само тайконавт – тя бе участвала лично в първия пилотиран полет до космическата станция "Тиенгун-1". Стърн не си правеше илюзии, че Пенг У би била склонна да сподели с тях военни тайни – това вече сигурно бяха опитвали, – но познанията ѝ за случилото се можеха да спасят живота на много хора.

На този етап единственото задължение на генерал Стърн бе да даде устно потвърждение. Но преди заповедта да бъде издадена трябваше да се извършат някои последни движения на информацията – както нагоре, към президента на страната, така и надолу по веригата, до онези мъже и жени, на които бе разпоредено да предприемат първите стъпки.

По-надолу следва частична разпечатка на разговора между генерал Стърн и негов доверен офицер:

0-10 ГЕН

Зачеркнете последния кандидат от списъка. Имам замяна.

С-ОП-001

Зак Гордън? Сигурен ли сте, генерале?

0-10 ГЕН

Пратете Стоун.

С-ОП-001

Простете, сър?

0-10 ГЕН

Джеймс Стоун. От Пало Алто. Ще го откриете в списъка на резервите.

С-ОП-001

(кратка пауза)

Сър, да не говорите за сина на доктор Джереми Стоун? От инцидента с "Андромеда"? Но той не е оторизиран. Не е минавал опреснителен курс. Мисля, че винаги е бил в дълбоките резерви заради твърде тясната му специализация.

0-10 ГЕН

Зная. Въпреки това го извикайте.

С-ОП-001

Ще се забавим, докато изчакваме да бъде оторизиран.

0-10 ГЕН

Разбрано. Пратете моя самолет да го докара. Това ще намали забавянето.

С-ОП-001

(дълга пауза)

Били сте близки приятели с Джереми Стоун, нали?

0-10 ГЕН

За какво намекваш?

С-ОП-001

Боя се, че… това ще доведе до някои последствия.

0-10 ГЕН

Слушай, синко. Не твоята кариера е изложена на риск. Обявявам разпореждане 7-12, свръхсекретна операция с ограничен достъп на лица. Аз решавам кой да бъде допуснат и кой не.

С-ОП-001

Прието, сър. Досието е одобрено… мисията е в ход.

(звук от тракане на клавиши)

С-ОП-001

Изпратих съобщения за транспортиране на обозначените лица. Можете да докладвате на местното командване и да поискате приоритетен контрол за осъществяването на операцията. Желая ви успех, сър.

0-10 ГЕН

Прието. И ви благодаря.

С-ОП-001

Да, сър.

(кратка пауза)

Сър, ако нямате нищо против, бих попитал. Извън протокола.

0-10 ГЕН

Нищо не е извън протокола.

С-ОП-001

Е, тогава за протокола. Но между нас.

0-10 ГЕН

Добре, давай.

С-ОП-001

Защо Джеймс Стоун?

0-10 ГЕН

Просто хрумване. Нищо повече.

(край на връзката)

По-късни анализи на инцидента, направени от един свръхкомпютър, наречен "Нова Америка", показаха недвусмислено, че "хрумването" на генерал Стърн е спасило между три и четири милиарда души.

Загрузка...