От всички начини, по които можете да се ограничите, най-силен е вашето самоопределяне.
Обвити в покривалото на мрака, дълбоко в недрата на аномалията, оцелелите учени от екипа на "Горски пожар" трябваше да се справят с крайно физическо изтощение и почти пълна липса на надежда. Току-що бяха станали свидетели на смъртта на двама от тяхната група. Припасите им бяха изгубени, включително раницата на Стоун. Последното "канарче" лежеше неподвижно, с изтощен акумулатор. Мокри и треперещи, Стоун и Ведала седяха опрели гърбове, а Тупа се бе свил в скута на Стоун. Телесната топлина постепенно ги напускаше.
Но в тъмното и неизвестното, което ги обкръжаваше, допирът на човешко тяло вероятно им действаше успокояващо.
Ако се съди по свидетелствата на оцелелите, учените са успели само да разгледат пода под тях и да установят, че е твърд и равен, вероятно изработен от същия материал, от който и останалата конструкция. Пръстите им бяха напипали едва доловимите очертания на шестоъгълниците върху повърхността. И макар да не можеха да разгледат пространството наоколо, то беше изпълнено с ехо. Някъде отвисоко периодично долиташе зловещо подсвиркване и пищене, почти като меланхолична песен.
Учените бяха твърде изтощени, за да изследват помещението. Експедицията им беше провалена. Почти бе сигурно, че са обречени на гибел. Единственият въпрос бе колко бързо ще настъпи краят. Облегнат на Ведала, Стоун бе прегърнал момчето през раменете. Въпреки тревогите им тримата постепенно потънаха в дълбок и неспокоен сън.
Събуди ги дневна светлина.
– Джеймс – прошепна Ведала. – Погледни.
Джеймс премигна и едва сега осъзна, че може да разгледа помещението, в което се намираха. От един шестоъгълен отвор в тавана падаше сноп ярка светлина. При други обстоятелства светлината щеше да му се стори приглушена, но след толкова дълго време в непрогледен мрак Стоун я намираше за почти непоносима. Тупа бе изпълзял встрани и се озърташе.
– Отвор в тавана? – попита Стоун. – Но как? Нали сме под езерото!
– Нямам представа – отвърна Ведала. – Това място е наистина странно.
Стоун присви очи и се огледа. И тук, както навсякъде в аномалията, всяка повърхност бе покрита с тъмнозелената материя на ЩА-3. Стаята бе шестстенна, точно в средата ѝ се издигаше шестоъгълна колона и излизаше през отвора в тавана. Около тази колона от стандартни материали като стъкло и стомана бе построена някаква платформа.
– Прилича на катедрала – промърмори Стоун, докато се протягаше. Гласът му отекна в тавана и за миг усещането бе почти религиозно, като в катедрала. Ала чувството бе пронизано и от дълбок страх.
– Какво може да е това?
– Вероятно това, което бентът трябва да захранва с ток – отвърна Ведала. – Освен турбините това са единствените земни материали.
Стоун приближи стоманената платформа. Нечия топла ръка улови неговата и когато наведе глава, той видя, че до него е застанал Тупа. Момчето бе преживяло доста неща през последните дни, но в този момент на лицето му се четеше само любопитство. Импулс, който Джеймс Стоун споделяше. Двамата заедно тръгнаха към центъра на помещението.
Платформата имаше решетъчен под и обгръщаше напълно шестоъгълната колона. По краищата ѝ бяха монтирани стъпала, виждаха се и скоби за ограда, която още не бе поставена. Из помещението бяха разхвърлени дървени сандъци. Някои бяха отворени и празни, други все още увити в брезент, покрит с петна от кал и влага. Изглеждаха сякаш са били спуснати с парашути в джунглата заедно с останалото оборудване на електростанцията.
– Каквото и да е това – заяви Стоун, – не е завършено.
Ведала вече бе застанала на платформата. Вдигна глава, сякаш обзета от благоговение, и погледна към отвора в тавана. За един миг Стоун си помисли колко е хубава, уловена от мъждивата светлина, която се стелеше отгоре, с усмихнато лице под кичур червеникавочерна коса.
– Какво виждаш? – попита той и пристъпи към нея.
– Нещо, което досега не е съществувало на планетата – отвърна тя.
Стоун се присъедини към нея на платформата и вдигна очи.
Шахтата и колоната в нея се проточваха нагоре на разстояние от почти миля. На върха се виждаше яркосинята точка на небосвода.
– Как… – почна Стоун, но млъкна.
– Вероятно е израснала с останалата част от аномалията – отвърна Ведала.
Над отвора премина петънце облак и те почувстваха, че в помещението стана по-студено. Ръцете им се докоснаха. Изправени един до друг двамата учени мълчаливо съзерцаваха тази чудна конструкция.
– Джамейс – обади се Тупа.
Момчето бе седнало в един стол с колелца пред едно контролно табло. Таблото бе монтирано на стената като продълговато бюро и излизащият от него сноп кабели стигаше до централната платформа. Двамата неволно пуснаха ръце и отидоха при момчето.
– Това е пулт – каза Ведала и плъзна ръка по металната повърхност. Огледа разпръснатите копчета и ръчки и се намръщи. Накрая се пресегна, натисна едно копче и премести близката ръчка.
Таблото се освети и започна да бръмчи. Тупа отскочи, но се засмя, когато столът улови движението му и се плъзна през помещението.
– Има захранване – каза Ведала. – Може би платформата се върти като центрофуга? Или кулата е нещо като комуникационна антена?
– Не ми прилича на това. – Стоун поклати глава. – Защо ѝ е толкова много електричество? Защо трябва да строиш инсталация с тегло милиони тонове и да я оставяш под езерото? Не виждам никакъв смисъл. Може би Одиамбо щеше да знае…
Млъкна, спомнил си прощалното стисване на ръце и усещането, че губи приятел в студените черни води.
– Всичко е наред – опита се да го успокои Ведала. – Скоро ще разберем. Кой по-добре от нас?
Стоун се усмихна криво.
– Двама свръхобразовани учени? Права си. Кой по-добре от нас?
– Джамейс – обади се Тупа.
Момчето използваше една метална тръба, за да се тласка из помещението, както седеше на стола. Докато "гребеше" към тях, изглеждаше ужасно нелепо. Въпреки това на лицето му бе застинало сериозно изражение; най-сетне спря, изправи се и остави на пода импровизираното весло.
Тупа посочи кулата и ги погледна.
С жестове нарисува вертикална линия във въздуха, след това премести длан нагоре-надолу по въображаемата ѝ дължина, като свиваше и разтваряше пръсти, сякаш се катери по въже.
Стоун го гледаше неразбиращо. После хвърли поглед през рамо към мястото, където лежеше последният дрон, с изтощени акумулатори, и поклати глава.
– Въже? – изпробва Ведала.
Тупа се засмя, посочи отново кулата и повтори жеста.
– Не разбирам. Защо въже? За какво? – попита Стоун.
Тупа поклати глава и заговори бавно на неразбираемия си език, като не спираше да движи ръце, сякаш се катереше.
– Въжето – Ведала повтори жестовете му – е за катерене.
– Катерене. – Сега и Стоун имитира движенията на Тупа. – Докъде, Тупа?
Тупа се ухили и посочи право нагоре. Беше се изправил на пръсти и бе протегнал ръка, за да достигне колкото се може по-високо. След това размърда пръсти над главата си, свали ръце и загледа учените с облещени очи.
Момчето изглеждаше много гордо от себе си.
– Към звездите – каза Ведала и на лицето ѝ грейна изумена усмивка. Тя се обърна към Стоун. – Въже да се изкатериш до звездите. Момчето е право. Кулата е въжена линия. Предназначението ѝ е да се свързва с въжето, което виси от небето. Клайн е построила космически асансьор.
Първоначално съобщенията от аматьори астрономи за огън в небето бяха пренебрегнати от големите новинарски агенции. Бяха игнорирани и кратките бележки в социалните медии. Безславно известният видеозапис, наречен "Божият пръст", бе онова, което в края на краищата прикова вниманието на световната общественост.
Този разтърсващ репортаж с продължителност едва седем минути бе направен от клетъчен телефон, държан от потната длан на сеньора Роза Мария Велосо. Сеньората летеше от Буенос Айрес за Тапатинга, на гости при сестра си и своите племенници. През онази сутрин полет 401 на ТАМ прекосяваше джунглите на Амазония на височина приблизително 10 километра. Изгревът – тъкмо картината, която възнамеряваше да заснеме сеньора Велосо – бе импозантен, озаряващ безкрайното покривало на джунглата в пламъци и сенки.
Но не това бе причината да се прочуят тези снимки.
– Диос мио – произнесоха в един момент няколко гласа на борда.
Точно над дясното крило се виждаше дълга много мили червена линия, която бавно се местеше из горните слоеве на атмосферата. Яркоблестяща като огнен пръстен, дъгата наподобяваше пукнатина в небесния купол. Тя се спускаше надолу подобно на застинал водопад и озаряваше пътя си в небето, продължавайки да расте.
По това време невероятният материал вече бе натрупал десетки тонове маса. С дебелина едва няколко атома и широк колкото лист хартия, той бе достигнал невъобразимата дължина от над двайсет мили. Видим само като светла резка, би могъл да бъде оприличен на мираж, който трепти, но без да се движи.
Гледка, която мнозина пътници от борда на полет 401 щяха да опишат като "библейска".
И въпреки това лентата бе дело на простосмъртна жена.
Изграденото от ЩА-3 въже блещукаше и продължаваше да се възпроизвежда с неправдоподобно темпо. Когато преглеждаха снимките на "Божия пръст", специалистите от Националната лаборатория в Оук Бридж бяха единодушни, че щамът "Андромеда" се храни, като поглъща азотни и кислородни молекули от атмосферата.
Сеизмични данни, събирани от бразилските радарни инсталации по границата с Перу, потвърждаваха, че лентата генерира постоянно свръхзвуково бумтене по дължината на целия двайсеткилометров сегмент – раздираща гръмотевица, която можеше да се долови почти навсякъде из южното полукълбо.
Върхът на лентата се спускаше от една сияеща точка, видима от Земята с помощта на телескоп. Това беше Международната космическа станция, разположена отвъд геосинхронна орбита, точно над екватора, и поддържаща масата на лентата с центробежната сила на своята петстотинтонна маса. Клайн отдавна бе включила двигателите на товарния модул "Прогрес", както и тези на слънчево-реактивните устройства, изтласквайки МКС през класическата Хоманова траектория до тази специална позиция.
На височина 22236 мили орбиталната скорост на летящия обект и неговият период достигат онова желано място, което почти напълно съвпада със земното въртене. Центърът на масата на въжето бе локализиран в този фокус и оттук то растеше едновременно нагоре и надолу. Това осигуряваше стабилна орбита, задържаща МКС директно над един вече известен феномен върху повърхността на планетата – аномалията.
Планът на Клайн бе достигнал своята величествена кулминация.
Лентата се рееше над Амазония и тежестта ѝ вече бе достатъчна да превалира над ефекта на менящите се ветрове. Благодарение на едно невероятно постижение на координацията върхът ѝ бе достигнал строго определена точка от джунглата – черната кула, издигаща се на миля в небето от кръглото кафяво езеро.
Филмът с "Божият пръст" не улови точния момент на съприкосновението. На него се виждаше само как тънката като паяжина лента се носи над джунглата към черната кула. Изработени от един и същи материал, те сякаш проявяваха магнитно привличане една към друга. Лентата бе извън кадър, когато докосна кулата и избухна в кратковременен изблик на енергия, украсен във всички цветове на дъгата.
После двете се сляха в едно.
На краткия филм се забелязваха само отраженията на този изблик, прорязващи небето като светкавици. Дългата дъга на лентата избледня до сребриста светеща линия, която почти разрязваше небосвода. А после сияещата лента просто угасна, оставяйки само бледорозово утринно небе.
Със забавянето на растежа си материалът бе започнал да изстива и да потъмнява почти до черно. Една невероятна пъпна връв, протягаща се от Международната космическа станция към мястото, където бе хвърлила котва на Земята.
Материалът, изработен от ЩА-3, запазваше своята цялост дори под титаничната сила на собственото си тегло и опъването от петстотинтонната контратежест.
На финалните кадри от филма сеньора Велосо вече е изгубила лентата от полезрението си, но камерата остава насочена към крилото, над което за последен път е видяна. На заден план се чуват приглушени разговори, смес от португалски и испански.
Преведени на английски, последните думи, произнесени във видеото, не са далече от истината. "Боже мой – казва сеньора Велосо. – Небето се продъни. Това е краят на света".
Пет дена след началото на извънредната операция екипът в авиобазата "Питърсън" започваше да проявява признаци на изтощение. Доскоро безупречно чистото помещение сега бе изпълнено със захвърлени картонени чаши, купища изследователски материали и стотици ръкописни бележки. Операторите на смяна на пулта "Орбита 1", които застъпваха от 11 вечерта до седем сутринта, имаха огромни сенки под очите, които дори обещанията за извънредно заплащане не бяха в състояние да прогонят.
На командния пулт генерал Стърн трябваше да се справя с ужасната мисъл, че един от собствените му хора на борда на Международната космическа станция на практика е вдигнал бунт. Към това се добавяше и тревожното напомняне за изчезналата наземна група. Стърн почти не се съмняваше, че с кариерата му е приключено.
Беше се провалил напълно.
След като наземният екип не излезе на уговорената връзка беше изпратена резервна група, ала тя все още се намираше в покрайнините на карантинната зона и се движеше със скоростта на охлюв. Междувременно чужди правителства започваха да проявяват интерес заради разпространяващите се слухове, че нещо се случва в Амазония. В някои страни по света се подготвяха специални изследователски групи от учени и командоси, а в близките летища пристигаха цели тълпи журналисти – засега от Централна Америка. Губернаторът на британските владения в Бермуда дори бе пратил специалисти по лингвистика.
Стърн въздъхна; почти физически усещаше спотаените погледи, които му хвърляха подчинените му.
Засега поне новината за изгасването на МКС бе обяснена с тренировъчни упражнения. Постоянно кръжащите над джунглата американски изтребители не позволяваха в района да се появят нежелани летателни съдове, включително самолети на Бразилските авиолинии. А що се отнася до нещастните пътници на ТАМ 402, за момента те бяха задържани на едно военно летище в Западна Боливия. Стърн предполагаше, че ще успеят да ги държат там най-много до края на деня, но не повече.
Това, което не бяха успели да предотвратят, бе разпространението на кадрите с "Божия пръст" в мрежата.
Оставаше им само да прибягнат до услугите на отдела за борба с разпространението на информация. Доскоро известни като "психооператори", ветераните от ВВС вече не се занимаваха да разпръскват бюлетини от транспортни самолети. Вместо това специални многопрофилни групи формулираха объркващи съобщения на различни езици, като използваха мощни компютърни програми, за да създадат "фалшифицирани" варианти на оригиналния видеоматериал, и публикуваха в социалните мрежи конспиративни теории за истинските намерения и съмнителното минало на нещастната сеньора Велосо.
Генералът си даваше ясна сметка, че е въпрос само на време преди да бъде предизвикан международен конфликт. Опасността от военен сблъсък бе нараснала до 90% според един от докладите за възможните последствия, сложен на бюрото му. Най-голяма вероятност имаше от териториален спор между Бразилия и САЩ, подстрекаван от действията на прикрити руски и китайски агенти, проникнали в района.
Всички опити за връзка с Международната космическа станция се бяха провалили и беше невъзможно да се пратят още астронавти без съдействие от станцията. Не можеха да се свържат и с наземния екип, откакто бяха получили почти случайно последното им съобщение. Накратко, Стърн изпитваше остър недостиг на идеи.
Но това предстоеше да се промени – за добро или лошо.
По-късно Стърн окачестви обаждането на Софи Клайн като миг на невероятно облекчение. "Всичко до този момент бе като да стоя на столче с примка на шията. Бях толкова щастлив, когато ни потърси. Това означаваше, че жребият е хвърлен и вече мога да приключвам със случая".
В 11:04:41 от МКС пристигна криптиране съобщение. Генерал Стърн побърза да го изтрие и да отнесе разпечатката в кабинета си, далече от сияещите монитори и боботенето на говорителите. Онези негови сътрудници, които продължаваха да следят действията му зад прозорците на кабинета му, си отбелязаха, че Стърн не си бе позволил каквато и да било проява на чувства по време на разговора, освен умората.
Стърн започна разговора, като изчака петнайсет секунди, както бе написала Клайн в кодираното съобщение.
– Давай – подкани я той. – Казвай какво има, Клайн.
– Генерал Стърн. Сигурно сте много щастлив, че ме чувате.
Генералът изсумтя. Всъщност думите ѝ дори омаловажаваха ситуацията.
– Но аз не искам да сте щастлив. Искам само да разберете – продължи тя. – Вие и всички останали се боите, че щамът "Андромеда" може да бъде използван за военни цели. Аз обаче ще ви кажа, че истинското предназначение на щама съвсем не е да бъде оръжие. В действителност щамът "Андромеда" е невероятно мощно средство.
– Клайн, чуй ме – отвърна Стърн. – Ти си гениален учен, но трябва да се спреш. Откажи се, каквото и да си започнала. Не можеш да вземаш едностранни решения от името на цялото човечество…
– А кой може? Ти? Някой друг с униформа? Днес аз вземам решението. И избирам свободата.
– Ти избра предателството – отвърна той уморено.
Разговорът доста бързо бе излязъл извън релси. Надеждите на Стърн за рационално решение бяха попарени. Обхващаха го подозренията, че вина за случващото се има и умствено заболяване, като се има предвид грандоманският език на Клайн.
Но това, което последва, бе шокиращо.
В средите на специалистите по киберсигурност е добре известно, че по-голямата част от хакванията не стават чрез препрограмиране на компютри, а като се манипулират хората, които работят с тях. С други думи, хакването става по пътя на убедителни разговори, едно само по себе си доста сложно умение. Напредналото социално инженерство изисква безупречна подготовка и дълбоко познаване на темата.
В този случай Клайн демонстрира и двете. Тя знаеше добре, че като баща на четири деца Стърн има доста практична, мудна и неагресивна психична нагласа. Фокусът на неговите действия винаги опираше до защитата на нацията от машинации най-вече на други хора.
– Генерале, трябва да опазим нашата страна – каза тя. – Някъде в миналото атмосферата ни е била заразена с вражески извънземни микроорганизми. Това ни е известно от петдесет години, но досега не сме могли да предприемем каквото и да било. Опитите да разберем какво представлява щамът "Андромеда" се оказаха изтощителни и безплодни. В края на краищата всичко опря до един последен, фундаментален въпрос: "Коя страна първа ще разгадае щама «Андромеда»?" Е, аз разполагам с отговора. Ние разполагаме. Съединените американски щати.
Това прикова вниманието на генерала. Той слушаше напрегнато.
– Давай по същество – подкани я припряно.
– Генерале, аз изработих ключа и отключих вратата. Информацията за това как да осъществим обратно инженерство на щама се съдържа в главата ми, данните са в лабораторията на модула на "Горски пожар", на борда на тази станция, а експериментът се провежда в разширен мащаб в един от най-слабонаселените райони на Земята. Басейнът на Амазонка е сакрален екологичен регион, където всяка държава би се подвоумила, преди да разположи ядрени оръжия, и това е тъкмо мястото, където ще можем най-ефективно да почерпим от ползите на нашето откритие.
– Докторе, дори за вас това е твърде манипулативно – възрази Стърн, вдигна ръка и обърса студената пот от челото си. – Решили сте да издигнете на ново ниво принципа "първо действай, после чакай прошка".
– Но ние го притежаваме. Разбирате ли, генерале? Джинът е изпуснат от бутилката и не може да бъде върнат обратно. Но този джин е наш.
– Добре, ще захапя стръвта. Какво имаш за нас?
– Щамът "Андромеда" се опита да ни впримчи на повърхността на планетата. Но вместо това аз се възползвах от уникалните му физични свойства и построих стълба към небесата. Генерале, в наше владение е функциониращ космически асансьор, а МКС е негова контратежест. Съединените щати вече разполагат с възможността да изведат десетки хиляди тонове екипировка на орбита с почти минимални разходи. Пред нас се разкрива една нова ера и нашият народ ще е този, който ще поведе разпръсването на човечеството до всяко ъгълче на Слънчевата система.
– Космически асансьор – повтори Стърн.
– Инструкциите бяха почти под повърхността. "Андромеда" е машина, и не особено сложна. Обратното анализиране на щама е моят дар към човешката раса и най-вече към Съединените американски щати. Генерале, предизвиквам всеки, който се опита да ме спре… да ни спре. Защото ние, нашият човешки вид, се готви да се възкачи.
Стърн потъна в мълчание, подпрял челото си с ръка. Не беше пропуснал да забележи маниакалните нотки в гласа на Клайн. Прокламациите ѝ бяха помпозни до абсурдно ниво. По-късно той сподели какво е минало през съзнанието му в онзи момент: принудена да преодолява преградите на физическия си недъг, Софи Клайн бе фокусирала своя гений върху разрушаването на това, което окачествяваше като бариера пред човечеството, поставена от щама "Андромеда".
И последствията бяха зашеметяващи.
Едва сега генералът си даваше сметка, че ако всичко това е истина, Клайн е създала машина, по-ценна от всичко, съществувало в човешката история. Че постижение с такива невъобразими възможности неминуемо ще наклони световния баланс на силите. Че защитата и експлоатацията на едно такова откритие ще изискват гигантски икономически усилия от целия народ, ще поставят военните мощности на предела и ще породят множество сложни дипломатически ходове и обещания към останалите играчи на световната сцена.
С всичко това Съединените щати, разбира се, разполагаха в излишък. Стърн се замисли над предложението на Клайн.
Клайн се оказа права в предположенията си, че като грижовен баща Стърн ще бъде и грижовен защитник. Но не беше отчела факта, че подобно на множество родители на тийнейджъри генералът бе станал специалист по непрестанното получаване и обмисляне на налудничави искания – и на тяхното отхвърляне впоследствие.
– Клайн, ти изложи на риск цялото човечество. Твоят асансьор е построен от нещо, което не разбираме напълно. Той би могъл с лекота да унищожи всичко живо на планетата. Искам да се съсредоточиш върху това как да свалиш себе си и твоите колеги от станцията по най-безопасен начин на земята. Искрено се надявам, че ще избегнеш смъртната присъда.
– Живея със смъртна присъда от малка – отвърна Клайн. – Заплахите не ми влияят, но ще отвърна със своя. Вече информирах правителствата на Китай и Русия за това, което току-що ти казах. Те мобилизират значителни военни сили, за да определят на кого принадлежи машината. Не се самозалъгвай, те ще я поискат, когато му дойде времето. Така че ти остава да приемеш предложението ми или да го приемат те.
– Значи патриотичната реч е била само фасада. – Стърн поклати глава. – Нямаш лоялност към никого.
– Генерале, лоялността ми е към цялото човечество. Предлагам ви да творите история заедно с мен. Или ми се махнете от пътя.
Изминаха десет секунди в напрегнато мълчание.
– Разбирам – каза накрая Стърн. – Но подобно решение е над моя ранг, Клайн. Ще се свържа с теб след малко.
– Имате трийсет минути – отвърна хладно Клайн и прекъсна връзката.
Стърн остави слушалката. Отиде до стъклената врата на кабинета и тя се разтвори широко. В залата се възцари мълчание, всички погледи бяха вперени в него. Стърн кимна на най-близкия оператор и заговори с равен, спокоен глас:
– Ще помоля за още една чаша кафе. – Закрачи из помещението, като разтъркваше уморено слепоочия. Когато стигна командния пулт, добави още нещо, сякаш едва сега си бе спомнил: – Да, и предполагам, че ще трябва да говоря с президента. Колкото се може по-бързо.
Тримата оцелели седяха заедно в централната зала, заслушани в свистенето на вятъра горе. Гледката на яркоосветения отвор в тавана и издигащата се през него кула не бяха станали нито на йота по-малко чудни.
Стоун си даваше сметка, че ако скоро не настъпи някаква съществена промяна, това ще е последната гледка в живота му.
Все повече имаше усещането, че се намира в гробница. След щателно претърсване не откриха нищо друго освен друга полузавършена шахта – шестостенен тунел, прокопан под наклон спрямо стената, през който най-вероятно бяха доставяни припаси. Тунелът бе твърде тесен, за да се промъкнат през него. Но Стоун предполагаше, че в края на краищата ще им се наложи да опитат.
Шансовете им за оцеляване ставаха все по-малки.
Стоун и Ведала най-сетне бяха открили как функционира съоръжението. Идеята за космически асансьор не беше нова – бе предложена за първи път през 1895 от руския учен Константин Циолковски. Оттогава десетки учени бяха потвърдили, че съоръжението е напълно оправдано от научна гледна точка, ала трудно осъществимо на този етап поради липсата на принципно нови строителни материали.
И най-важното, въжето трябваше да е невероятно здраво и гъвкаво, всяка отделна нишка трябваше да издържа на сила от над 150 гигапаскала. Самата контратежест би трябвало да съдържа стотици тонове маса и да бъде разположена отвъд геостационарна орбита. И накрая, на земния екватор трябваше да се построи висока над километър компресионна кула.
Това бяха всички необходими изисквания, или трябваше да бъдат.
Въоръжена с данните от обратния анализ на щама "Андромеда", Клайн бе отгледала наземна компресионна кула и я бе завързала за единствената голяма контратежест на разположение на човечеството – Международната космическа станция. В момента станцията набираше скорост малко над геостационарна орбита. Дистанцията от над двайсет хиляди мили бе значителна, но наскоро изстреляни комуникационни сателити я достигаха рутинно в рамките на часове.
Клайн бе конструирала кула, въже и контратежест – оставяйки един последен компонент.
Площадката в средата на помещението бе роботизиран подемник – товарна платформа, която можеше да се изкатери по дългото много километри въже. Издигаше се с помощта на едно съвсем просто устройство, наподобяващо два въртящи се шипа. При своето завъртане шиповете притискаха лентата и придърпваха платформата нагоре. Електрическият мотор се задвижваше през електропроводимия материал на самото въже.
Простичка и елегантна конструкция.
Предназначението на бента бе както да подсигурява водноелектрическа енергия за асансьора, така и да създаде езеро, върху което да плува наземната станция, осигурявайки на цялото съоръжение известно движение. По такъв начин въжето можеше да маневрира между потенциални отломки или пречки на орбитата.
Ала това, че бяха разкрили предназначението на аномалията, с нищо не можеше да помогне за тяхното спасяване.
Известно време Тупа се забавлява да скача между дървените палети, натоварени със сандъци и пристегнати с въжета. Момчето очевидно схващаше доста бързо и проявяваше неукротимо любопитство. Съвсем скоро капаците на всички сандъци бяха вдигнати. Вътре обаче нямаше нито вода, нито храна. Само строителни материали и инструменти за завършването на асансьора.
Един от сандъците обаче накара момчето да извика от изненада.
Стоун дотича, надзърна вътре и видя собственото си изображение, отразено в златисто лицево стъкло. Това беше прилежно сгънат скафандър. Стоун хвърли капака на сандъка на земята и установи, че вътре има комплект от два скафандъра, един голям и един малък. Снежнобелите космически облекла бяха положени върху стиропорени топчета и изглеждаха като възпълни деца, потопени в сняг.
– Тези не са от рутинния тип – отбеляза Ведала. – Клайн вероятно е използвала връзките си в НАСА, за да сложи ръка на прототипи. От серията Z.
Ведала посочи емблемата на рамото на единия скафандър. Там ясно се виждаше маркировката "Z-З". След като го разгледаха внимателно, установиха, че скафандърът е по-малък и по-тънък от традиционните обемисти скафандри за "извънкорабна дейност", известни като EMU. Горната част се състоеше от твърда обвивка, която се отваряше отзад, за да може човек да се пъхне вътре. Изработеният от свръхмодерни композитни материали и кевларова ортотъкан скафандър бе толкова лек, че Стоун го вдигаше с една ръка.
Към скафандрите бяха приложени разнообразни принадлежности от стандартното оборудване на НАСА, между които малка колекция от "куки с въжета" – модифицирани карабини, използвани от астронавтите да се прикачват за различни части на МКС по време на извън корабната дейност.
Тази астронавтска екипировка изглеждаше почти нелепо насред джунглата на Амазонка, ала, от друга страна, правеше по-обяснимо и реално съществуването на това подземно помещение.
Стоун и Ведала седяха обезсърчено на пода. Бяха подредили пред тях всичко, с което разполагаха. Последните им припаси включваха няколко военни дажби, мях с вода от припасите на Ведала, резервни батерии и "мъртвия" дрон. Най-обезнадеждаващ бе сателитният телефон. Отворът на тавана бе твърде тесен, за да могат да установят връзка. Без ясна видимост с голяма част от небосвода телефонът бе само безполезна черна кутия.
– Мисля, че ако пием речна вода от долната шахта, ще можем да оцелеем поне седмица. Но перспективата не е добра – каза навъсено Ведала. – Предполагам, че Стърн или някой друг ще се опита да унищожи аномалията преди това.
– Какво би могъл да използва? – попита Стоун.
– Вероятно няма да е ядрен взрив. Този урок вече са го научили. По-скоро ще са конвенционални експлозиви. Или напалм.
Стоун въздъхна и зарея поглед нагоре. Представи си как през отвора бликва водопад от течен огън. Изведнъж погледът му застина.
Той премигна няколко пъти и сложи длан на челото си.
– Почакай. Почакай малко. Въжето предава ток на платформата, нали?
– Точно така.
– Тогава би трябвало да провежда и радиосигнали. Седим тук до най-голямата в целия свят…
– Антена! – възкликна Ведала и скочи на крака. – Как може да съм толкова тъпа?
Още от самото начало на експедицията сателитното радио бе тежест в ръцете на Ведала. Сега, притиснала го нежно в скута си, тя свърза външната антена с една тънка жица. Стоун вече бе увил другия край на жицата около контактния пункт на платформата. Поне на теория в този момент телефонът би трябвало да функционира нормално. Ала въпреки това тя затаи дъх, докато го включваше.
Малкото синкаво екранче премигна и върху него се заредиха цифри.
Опитваха се да се свържат със сателитното съзвездие на "Иридий", разположено в полярна орбита над южноамериканския континент.
Цифрите трепнаха и изчезнаха.
– Е, поне си заслужаваше да опитаме…
Стоун бе прекъснат от познатия сигнал за установена връзка. От слушалката долетяха характерни звуци – писукания и прещраквания.
– Тук НОРТКОМ, обадете се – каза нечий глас. – "Горски пожар", това вие ли сте?
Ведала вдигна телефона.
– Генерал Стърн, тук е полевата група. Радвам се да чуя познат глас.
– Прието – отвърна Стърн. – Чувството е взаимно. Какво е положението при вас?
– Вчера навлязохме в аномалията. Основната структура представлява водноелектрическа станция. Втората постройка е космически асансьор, но съм сигурна, че вече го знаете. По време на експедицията към нас се присъедини момче от местно племе…
Ведала спря и преглътна.
– Аз, доктор Джеймс Стоун и момчето сме единствените оцелели от експедицията. В момента се намираме в подножието на асансьора.
Възцари се тишина, за около петнайсет секунди, докато Стърн осмисляше чутото.
– Намирате се в подножието на кулата?
– Точно така.
– Съжалявам да чуя за вашите загуби – продължи Стърн. – При нас настъпиха големи промени в тактическата обстановка. Чували ли сте се с Клайн?
– Предполагаме, че Клайн има вина за жертвите. Тя е осъществила успешно обратно инженерство и е използвала щама "Андромеда", за да построи тази аномалия. Може да се каже, че води свой собствен кръстоносен поход.
– Съгласен съм с вас, но нямаме контрол над ситуацията. Вашите инструкции са да стоите там и да чакате евакуация. Инсталацията е собственост на Съединените щати. Цената ѝ не може да бъде определена.
Ведала погледна втрещено телефона. Стоун го взе внимателно от ръката ѝ. В ума му вече се зараждаше една теория и сега вече придобиваше готов вид.
Трябваше му само доказателство в нейна подкрепа.
– Генерале? – заговори Стоун. – Трябва да ви задам един важен въпрос. Има ли сведения за нова мутация на МКС? Нещо странно там горе?
Последва трийсетсекундна пауза.
– Какво знаете, Стоун? – дойде отговорът.
– Само предполагам, сър. Но ако съм прав… би трябвало да виждате нов вид масово превръщане. С епицентър лабораторния модул на "Горски пожар". И извън контрола на Клайн.
– Откъде знаете…
– Да или не, генерале? – прекъсна го Стоун.
– Да – отвърна Стърн с уморен глас. – Не беше лесно да узнаем, след като МКС е на двайсет и пет хиляди мили височина. Но от камерите за наблюдение се вижда нещо като… инфекция, разпространяваща се по външната повърхност на модула "Горски пожар". Преди час започна да поглъща и част от прилежащия модул "Леонардо". Материалът ѝ е различен. Тъмновиолетови нишки, почти органични на вид.
Стоун подаде телефона на Ведала и каза:
– Трябва да се качим горе.
– Какви ги говориш, дявол го взел? – попита тя. – Дори и да е възможно, защо?
– Имам една теория. Първата еволюция на "Андромеда" е започнала при допир с живота на тази планета. Вариантът ЩА-2 се е пригодил да се храни с полимери и така е напуснал пределите на подземната лаборатория "Горски пожар". Оттогава се рее в горните слоеве на атмосферата в очакване на ново стъпало на еволюцията. И сега Клайн я е предизвикала.
– Как?
– Новата зараза… това е поредният отговор на стимулиране.
– Искаш да кажеш, че "Андромеда" реагира на това, че е подложена на обратно инженерство?
– Именно.
– И какво те кара да си толкова сигурен?
– Защото беше твърде лесно – отвърна Стоун. – "Андромеда" е най-напредналата технология, с която сме се сблъсквали. Тя е древна, пратена тук от звездите. Клайн може да е гениален учен, но не вярвам, че микроорганизмът би допуснал да бъде анализиран и разчетен, освен ако сам не позволи.
– Разбирам. И в какво според теб се превръща сега?
– Няма значение, Ниди. Щамът се самовъзпроизвежда, а ние няма как да го спрем. Не зная в какво, нито бих искал някога да разбера.
Екранчето на телефона запулсира и Стърн заговори отново:
– Знаете ли какво е това? Как може да спрем разпространението?
– В каквото и да се преобразява – каза Стоун на Ведала, – то вече поглъща Международната космическа станция. Ако не се качим горе и не намерим начин да го спрем, то ще се спусне по въжето и ще зарази цялата планета.
Ведала се замисли, после каза:
– Има и друго решение. Военните могат да прекъснат въжето. Да го ударят с ракета.
Стоун поклати глава.
– Дори и да ги убедим да опитат, няма да се получи. МКС лети със скорост далеч под втора космическа, а над нас има хиляди мили въже. Ако прекъснем връзката тук долу, с тежестта си останалата част от въжето просто ще придърпа станцията в горните слоеве, където тя ще изгори.
– И ще разпръсне пламтящи материали от "Андромеда" из цялата планета – довърши Ведала.
– Прережем ли въжето, заразата се сипе върху нас. Ако чакаме, тя ще слезе по него. Както казах, трябва да се качим горе. Щом Клайн е успяла в създаването на подобна материя, може би ние ще я накараме да намери противодействие.
– Или аз мога да го направя вместо нея, като използвам нейните инструменти – каза Ведала.
Стоун кимна.
– Няма друг избор.
Известно време Ведала дъвка замислено долната си устна. Пое си пое бавно дъх и погледна към кулата. Накрая заговори в сателитния телефон:
– Генерале. Искам да ме изслушате много внимателно.
Стоун се чувстваше изпълнен със сили, но същевременно и странно объркан. Лъскавата стоманена платформа лежеше мълчаливо в гнездото си като картина от оживял научнофантастичен филм. Техническото предизвикателство бе как да включат и управляват тази безпрецедентна по рода си машина.
Що се отнася до личното предизвикателство, то бе да събере достатъчно кураж, за да се качи горе.
– Командното табло функционира – каза Ведала. – Доколкото можах, постарах се да прекъсна дистанционното управление на Клайн. За момента обаче МКС е съвсем малко отвъд геостационарна орбита, което неутрализира тежестта на въжето. Представи си го като детска люлка, с ос на геостационарната орбита. От едната страна е тежестта на въжето, а МКС от другата. МКС е много по-тежка и затова може да стои близо до оста. Но докато не се отдалечи, още няма да има достатъчно подемна сила. За момента космическият асансьор не функционира в пълния си капацитет.
– Ударението пада върху "пълния", докторе – каза Стоун. – Капацитетът на асансьора е пропорционален на отдалечеността на контратежестта отвъд геостационарна орбита. Стърн каза, че МКС е на двайсет и пет хиляди мили височина, значи може да носи известна тежест.
– Въпросът е колко?
– Не зная точно. Но ще бъде съотношение между тежестта на асансьора срещу контратежестта. Ако МКС тежи петстотин тона и се намира на геостационарна… бих дал един процент, може би половината от това. Около два и половина тона.
Ведала огледа платформата и поклати глава.
– В такъв случай няма да се получи. Само моторите тежат един тон. А с металната платформа, въртящия механизъм и инфраструктурата… става далеч над границата.
– Права си – отвърна Стоун, наведе се над сандъка и започна да рови в него. – Освен ако не се отървем от някои неща.
– Ще трябва да я разфасоваме до метален мостик и моторите – заяви Ведала, оглеждайки подемника. – Няма да има място за животоподдържаща система. Вакуумът ще ни убие, ако преди това не го направи студът.
Стоун я гледаше напрегнато, опитваше се да прецени реакцията ѝ. Беше стиснал под мишница сферичния бял шлем. С другата си ръка бе измъкнал скафандъра от серия Z и по пода се търкаляха стиропорени топчета.
– За щастие разполагаме с два космически скафандъра – каза той.
– Не – отвърна Ведала, разглеждайки костюма.
– Боя се, че да – заяви Стоун.
На брадясалото му лице трептеше слаба усмивка. Той се наведе над скафандъра и почна да го почиства.
– Не може да разчитаме на солидна изолация – продължи да обяснява, – но ще сме на топло и ще можем да дишаме. Колкото по-бързо се движим, толкова по-добре, тъй като ще трябва да прекосим Ваналъновия радиационен пояс.
Ведала вдигна очи и го изгледа въпросително, сякаш го питаше дали говори сериозно. Но той бе съвсем сериозен.
После и на нейното лице изгря усмивка. Вълнението на Стоун беше заразно. Докато разглеждаше шлема, в стомаха ѝ запърхаха крилете на тръпката.
– Това е осъществимо, нали? – попита тя.
– От техническа гледна точка напълно осъществимо. Безумие е, но осъществимо безумие.
– Това трябва да е достатъчно – Ведала сложи ръка на рамото му. – Доктор Стоун, ние двамата сме последните оцелели от проекта "Горски пожар". Да отидем горе и да завършим мисията.
Докато Ведала включваше контролното табло, Стоун почна да избутва сандъците от платформата, а Тупа се забавляваше да се навърта отдолу и да избягва на косъм сблъсъка с всеки от тях. След като почисти платформата, Стоун запали оксижена, който бе открил в сандъка с инструменти, и си сложи защитни очила.
Време беше да се премахне ненужното.
С няколко точни разреза Стоун успя да отдели ненужната част от инсталацията. Над платформата се изви синкав дим, под нея започнаха да се трупат отрязани железа. Стоун внимаваше да не повреди моторите и централната инфраструктура, но на всички останали места бе безкомпромисно ефикасен.
Докато работеше, се питаше какво ли ще открият на другия край на въжето. Надяваше се, че ще е импровизиран товарен док. Ако още не беше монтиран, вероятно щяха да се понесат право нагоре към гибелта си – един сблъсък с МКС със сигурност щеше да ги погуби, както и Клайн и останалите астронавти на борда. А можеха да се задушат в скафандрите си, докато търсят начин да влязат.
Това беше риск, който трябваше да поемат.
Лентата над горния край на кулата продължаваше да издава своите странни, подобни на песен звуци.
– Какъв може да е този звук? – попита Стоун.
– Вероятно идва от постоянния ѝ растеж – отвърна Ведала. – Най-близкият аналог, в нанотехничен план, биха били птичите кости. Наистина е удивително. Костите им по естествен път трупат калций там, където натоварването е най-голямо. Това ги държи леки и силни. Предполагам, че андромедовият материал прави същото. Самовъзпроизвеждане на местата, където напрежението заплашва да ги разкъса. По принцип това трябва да е в центъра на въжето. Лентата започва да вибрира, когато микрочастиците се самовъзпроизвеждат под максимален опън. Всъщност чуваме звук от най-дългата съществуваща някога струна на китара.
Накрая решиха да махнат и тежкия метален кожух на двигателя. Платформата бе редуцирана до повдигачния механизъм с въртящите се шипове, оголения електрически мотор и тясната площадка на металната решетка.
Ведала вече бе изучила всички функции на пулта за управление. Оказа се доста лесен. Ръчка за включване на мощността на повдигана и бутон за изстрелване на платформата нагоре към МКС. Ведала предполагаше, че Клайн нарочно е търсила подобно опростяване, за да може с него да борави всеки лаик.
И смяташе да изпробва своята теория.
Тупа се намуси, когато видя, че Стоун и Ведала се готвят да облекат скафандрите. Стоун забеляза това, клекна до момчето и поклати натъжено глава.
– Съжалявам, Тупа. – Опитваше се да поясни думите си с жестове. – Нямаме детски скафандри. Няма… броня.
Тупа извърна ядосано глава.
Стоун сложи ръка на рамото му и продължи да жестикулира.
– Тупа, ще се върна. Ще те намеря. Обещавам ти.
Но без дрона преводач Стоун не питаеше надежда, че момчето ще схване смисъла на думите му. То не го поглеждаше, скрило очи под надвисналия си перчем. Беше изплашено и тъжно, но се опитваше да не го показва.
Стоун се надигна.
– Обещавам – повтори.
– Но ще ни трябва помощта ти – намеси се Ведала и посочи таблото. Заговори бавно, като също си помагаше с ръце. – Искаш ли да натискаш копчета?
Тупа погледна светещото табло и на лицето му се изписа оживление.
– Копчета? – повтори той.
– Да – каза Ведала. – Но много, много внимателно.
След половин час двамата учени бяха херметически изолирани в новите скафандри Z и се бяха разположили върху тясната платформа, обикаляща в кръг повдигача, с провесени от ръба крака като деца, седнали на люлка. Бяха се завързали за металната скара с импровизирани обезопасителни колани, съчленени от въжета и куки и прокарани през карабините на скафандрите.
Стоун усещаше равномерното бръмчене на мотора, което караше цялото му тяло да вибрира. Отвътре шлемът бе достатъчно просторен, а лицевото стъкло – безупречно чисто. В металната яка, където шлемът се свързваше със скафандъра, имаше вграден предавател и двамата с Ведала можеха да разговарят по вътрешен канал, избран от монтирания на гърдите пулт.
Засега Стоун избягваше да говори, тъй като полагаше усилия да задържи в стомаха си храната, която току-що бе изял.
Помисли си, че вероятно така се чувстват астронавтите, докато чакат ракетата да стартира – готови да рискуват живота си и жадуващи да стигнат звездите. Ведала го стисна за ръката и той извърна глава и я погледна. Тя му се усмихваше, но ѝ личеше, че е изплашена. Изведнъж Стоун си помисли колко е малка и храбра.
– Готов ли си? – попита тя и той чу гласа ѝ по радиото.
– Готов съм – отвърна Стоун и на свой ред я стисна за ръката.
Ведала кимна, обърна се към Тупа и вдигна палец.
По време на упражненията Тупа се бе научил да натиска правилните копчета. Ръчката вече бе нагласена на нужните скорости – по-бавна за издигане в атмосферата и достигаща максимум в лишения от триене вакуум на космоса.
– Ще го направим – заяви Ведала, когато платформата потрепери. – Наистина ще го направим…
Платформата се стрелна нагоре.
Двата въртящи се шипа набраха скорост с шеметна бързина, притиснати от двете страни на кулата. Стоун още не си бе поел дъх, когато лицето на Тупа се смали под тях и после изчезна.
С раздиращо червата ускорение платформата се понесе право нагоре покрай кулата. През първите пет секунди ускоряваха със смазващите пет g и гладките вътрешни стени на шахтата изглеждаха като настилка на магистрала, само на ръка разстояние. Когато стигнаха горния край на кулата, платформата се разлюля, докато повдигачният механизъм се захващаше за тънкото въже.
После платформата внезапно се озова на ярка слънчева светлина.
Ведала и Стоун премигнаха изненадано, напуснали мрака, за да се озоват насред ослепително сияние от зелена и синя светлина. За един кратък миг мярнаха разпрострялото се под тях езеро, неподвижно и загадъчно. След това то бе изместено от изумруденозелената джунгла под сияещото ясно синьо небе.
Вятърът ги удари като невидим парен чук.
Скафандрите Z-3 не бяха напълно аеродинамични, а платформата вече бе набрала ужасяваща скорост. Озоваха се сред смазващи по сила и оглушителни по звук турбуленции, които ги оставиха парализирани и смълчани.
Стиснал с ръкавици металната решетка и затаил дъх, Стоун усещаше тресящата се платформа с гърба и краката си. От влажния въздух по лицевото стъкло се стичаха струйки кондензирана влага. Усещаше как слънчевата топлина прониква през тъканта на скафандъра, а също и тръбичките с охладителна течност, обхващащи като паяжина костюма отвътре.
Вдигна поглед нагоре.
Тънката като нишка лента изчезваше в смайващия безкрай. Беше извита с около пет градуса надясно и Стоун осъзна, че това е в резултат от Кориолисовия ефект на въртящата се планета. Когато погледна отново надолу, за миг мярна канала с кална вода, влизаща под бента. Но съвсем скоро каналът се превърна в тънка вада. След секунди огромният масив на аномалията се смали до черна точка долу.
Платформата достигна скорост петстотин мили в час – почти пълзене, сравнено с осемнайсетте хиляди мили в час, необходими за изстрелване на ракети от земната повърхност. Издигането протичаше гладко и равномерно и с подобни темпове до минути щяха да излязат на ниска околоземна орбита.
Ведала и Стоун преживяваха нещо непознато досега на човечеството. Летяха със свръхново транспортно устройство по време на неговото първо изпитание – постижение, сравнимо само с първия полет. Те бяха живо доказателство, че научната фантастика може да се превръща в наука – че когато мечтаеш за нещо, независимо колко невероятно изглежда то, това е първата стъпка към неговото превръщане в реалност.
– Как си? – попита Ведала. Гласът ѝ отекна в шлема на Стоун, едва доловим над свистенето на вятъра и боботенето на електрическите мотори.
Стоун само успя да вдигне палец.
Автоматизираната животоподдържаща система се включи веднага щом засече промени във външната среда. Задейства се термалната регулация, батерии подгряваха стичащата се по тръбичките течност. В костюмите се подаваше кислород, а отделеният въглероден двуокис се изхвърляше своевременно и това осигуряваше подходяща атмосфера сред разреждащия се въздух. Отвън шлемовете бяха осветени от фосфоресциращи панели.
Стоун погледна Ведала и видя как светлините на шлема ѝ трепкат и се губят в гъстата мъгла на облака, през който минаваха.
Веднага щом излязоха над облака Стоун установи, че само за броени секунди са преминали от небостъргачния поглед на аномалията към изгледа на Амазонка от най-високата планина и накрая пред тях се разпростря Бразилия, както изглеждаше от самолет – макар че двамата висяха на тънка нишка.
Под краката им се простираше безкрайната джунгла на Амазонка, забулена в редки облаци и обляна от златиста слънчева светлина. Нямаше го вече клаустрофобичното усещане от притискащата ги джунгла. Доскоро необятната и страховита дъждовна гора сега се бе превърнала в крехка зеленина, която бързо се губеше под тях.
За минута и двайсет секунди от началото на пътуването платформата бе достигнала височина от близо тринайсет километра. Учените вече едва различаваха краката си през струйките кондензирана влага и облачните повлекла. Останаха в това сивкаво чистилище само секунди, ала те им се сториха като часове.
А след това блянът изригна в хаос.
В облачната далечина изникна черен силует, който се приближаваше бързо.
– Какво е… – едва успя да извика Стоун, преди гласът му да бъде заглушен. Един руски СУ-57 профуча съвсем близо до лентата – на не повече от трийсетина метра. Последва го почти веднага американски Ф/А-18 "Супър Хорнет". Двата свръхзвукови изтребителя, всеки летящ със скорост от няколко хиляди мили в час, образуваха двойна ударна вълна, която накара лентата да затрепти разгневено.
За частица от секундата Стоун зърна ярък отблясък върху визьора на пилота, който бе вдигнал глава и ги гледаше втрещено.
Ведала и Стоун се вкопчиха в ръба на платформата; усещаха как въжетата, с които се бяха пристегнали, се напрягат докрай. Обгърнати в заслепяваща светлина, с фучащи наоколо бойни изтребители, не им оставаше нищо, освен да се притиснат един към друг.
След десет секунди платформата се озова над пухкавите облаци.
На легендарна снимка, направена с максимално увеличение от бразилски разузнавателен самолет, летящ в горната зона на оперативния си обсег, могат да се разгледат двамата учени в последната минута от тяхното изкачване в атмосферата – две малки точки, пратеници на човечеството, седнали един до друг на тясната летяща нагоре метална платформа, прикачена към лента от сребриста светлина на призрачния фон на белите облаци.
Под тях няколко самолета продължаваха да изпълняват сложни маневри, докато пилотите им очакваха нареждания. Между различните нации вече се бе развихрила буйна дипломатическа надпревара. Според всички признаци светът бе на ръба на война. И над тази вряща вълна от струваща милиарди долари военна железария се издигаше тънката линия на сплетената от безброй нишки лента. Това въже към звездите, появило се едва преди пет дни, можеше да стане най-важното съоръжение в досегашната човешка история – по-ценно дори от пирамидите, средновековните замъци и небостъргачите взети заедно.
Лишен от напътствия и разпоредби, световният бюрократичен апарат беше заварен напълно неподготвен. Този скок в бъдещето се бе случил прекалено бързо. В действителност нито една нация не бе готова да дръпне спусъка.
Въпреки цялата шумотевица и объркване не се случи нищо.
Въоръжените със смъртоносни оръжия изтребители се стрелкаха в облаците под тях и ревът на мощните им машини утихваше, ала ударните им вълни още дълго продължаваха да карат лентата да се тресе. Почти невидимите хищници оголваха остри зъби един срещу друг, но не смееха да нанасят удари.
Сега опасността дебнеше отгоре, а не под тях.
С изчезване на атмосферата се бе възцарила зловеща тишина. Вече нямаше въздух, който да предава звука. Ревът на вятъра бе утихнал. Стоун и Ведала по-скоро усещаха, отколкото чуваха приглушената песен на лентата и бръмченето на електрическите мотори, издигащи ги до невъобразима височина.
Земята далеч под тях се бе преобразила в абстрактна рисунка, твърде далече и твърде красива, за да внушава страх.
Ведала вдигна глава и ахна, когато видя хоризонта. Бяха изминали едва шест минути, време, недостатъчно дори да успокои дишането си заради ужасното чувство на стягане в стомаха, породено от мощното ускорение. Земната извивка вече се виждаше в мъгляви сенки от синкаво и бяло. Платформата бе преминала озоновия слой и бе навлязла в мезосферата, на много мили над височините, където можеха да се появят шпионски самолети и метеорологични балони.
Едва сега, сред мрака и тишината, двамата осъзнаха, че оставят далеч под себе си планетата и нейните обитатели.
– Удивително – промълви Стоун. – Невероятна красота.
Последните двама оцелели от наземния екип гледаха с благоговение света такъв, какъвто никога не го бяха виждали – безкрайната шир на блещукащия океан, гънките на планините и ослепително яркия хоризонт, където цветове и красота избледняваха в студената черна пустош на открития космос.
– Наистина е красиво – каза Ведала. – Седем милиарда души живеят под този тънък атмосферен слой. Изглежда толкова крехък и немощен. И наистина е такъв.
Изминаха още няколко минути на възторжено съзерцание преди да се върнат към непосредствените задачи.
– Смяташ ли, че ще можем да накараме Клайн да се осъзнае? – попита Стоун. – Би ли могла да спре това, което е започнала?
– Не. Стореното сторено.
– Как тогава ще оправим всичко това?
– Няма да можем, Джеймс. Щамът "Андромеда" е като нефтен разлив. Случи ли се, не можеш да го спреш. Можем само да се опитаме да го ограничим. Да не му позволим да се разпространи.
Разговорът им бе прекъснат от внезапно ускорение.
Земната атмосфера бе останала назад, заедно с гравитационното притегляне. В главата на Стоун нахлу кръв, лицето му се поду, синусите му се запушиха. Когато втренчи поглед в лентата над тях, ориентацията му се промени. Сега му се струваше, че падат нагоре от Земята.
В микрогравитацията бе изгубил чувството за горе и долу.
Без атмосфера, която да създава триене, платформата бе достигнала скорост от над 7500 мили в час. Единственият признак за високата скорост бе постоянната вибрация. Отначало не се виждаха звезди, тъй като ги засенчваше отражението на слънцето в Тихия океан. Но скоро в небето изникнаха безброй ярки точици – комбинираният ефект от трилиони други слънчеви системи, обагрени в червено близо до хоризонта и синкави там, където бе разположена бледата паяжина на Млечния път.
След малко повече от три часа учените бяха станали мълчаливи свидетели на суровата красота на вселената.
Рязкото дръпване бе единственият признак, че платформата снижава скорост, доближавайки своята цел. Пътешествието ги бе отвело до височина двайсет и пет хиляди мили. Отгоре вече се виждаше тъмният силует на Международната космическа станция, а планетата под тях се бе смалила до синкаво мраморно топче.
– Виждаш ли я? – попита Стоун.
В гласа му се долавяше уплаха, въпреки статичния шум.
МКС бе изградена от съединени цилиндрични модули, зигзагообразни ферми и огромни площи от изящно разпънати слънчеви колектори. Беше увиснала в мрака и потънала в мълчание. С приближаването си видяха кратки изблици на газ от модула "Прогрес" – огромната инсталация продължаваше да се отдалечава от планетата.
– Да – потвърди Ведала. – И май пристигаме тъкмо навреме.
Долната част на лабораторния модул на "Горски пожар" изглеждаше сякаш е разпорена от гигантски нокът. Лентата изчезваше вътре в модула, образувайки нещо като импровизиран док. В ярката светлина на вакуума Ведала и Стоун можеха да разгледат петното върху модула, което бе придобило влажен виолетов оттенък. Продължаваше да кипи и да помръдва, сякаш под повърхността му се спотайваха паразитни червеи.
– Новата еволюция е вече налице и се разпространява.
Платформата достигна края на въжето в 17:02:42 КУВ и забави до безшумен стоп под търбуха на разгънатата Международна космическа станция.
Известно време Стоун и Ведала останаха седнали на тясната платформа. Стъпалата им изтръпнаха, когато постоянната вибрация на мотора внезапно спря и на металния мостик се възцари покой. Несръчно поради херметизираните скафандри те почнаха да откачват въжетата със специалните космически карабини. В абсолютната тишина дишането им кънтеше в шлемовете.
Привързаните здраво в продължение на няколко часа учени бяха изненадани от лекотата, с която телата им се отделиха от платформата. В рамките на едно кратко пътуване се бяха озовали в пълна безтегловност. През първите минути от изкачването им ги беше измъчвал страх от височината, но сега, когато Земята бе само малка сфера далече под тях, страхът от падане бе заменен от опасенията да не отплават надалеч в безкрайната нощ.
– Трябва да влезем вътре – заяви Ведала. – Кислородът и отоплителната система няма да издържат вечно.
Стоун усети, че подметките му се опират леко в металната решетка, и си даде сметка, че не е напълно лишен от тежест. МКС се издигаше, генерирайки леко ускорение, което симулираше гравитация. Отделянето от платформата бе наистина рисковано. Една погрешна стъпка и го очакваше полет в безкрайността – и бавна смърт от задушаване.
Погледна Ведала и видя, че тя разглежда импровизирания док. Лицето ѝ бе озарено в призрачната светлина на външните светлинни панели. Погледът ѝ се плъзна към останките на лабораторията "Горски пожар", увиснала над тях.
– Не виждам Робонавта – каза Стоун.
– Лабораторният модул е заразен напълно – отвърна Ведала по радиото. – Вероятно роботът е бил погълнат от органичната маса. Със сигурност не можем да влезе оттам.
– Тогава как ще влезем?
– Не зная – отвърна Ведала. – Но мисля, че познавам един човек, който може да знае.
Пресегна се и тупна Стоун със свити пръсти по гърдите. Той я погледна объркано. После видя, че върху свитата ѝ ръка трепка ярката точица на лазер.
На десет метра от тях лицето на Джин Хаманака едва се различаваше зад малкия илюминатор на руския модул МИМ1, прикачен за "Заря". Въпреки всичко тя се усмихваше със смесица от радост и облекчение. Изглежда, като бе видяла начина, по който се бяха озовали на станцията, си бе дала сметка, че новопристигналите едва ли са съюзници на Клайн. Джин се прицели внимателно и премести зелената точка нагоре, към блестящия сребрист цилиндър.
Шлюзът на модул "Куест".
Монтиран към дока на възел "Юнити", шлюзът се намираше точно над тях и бе ориентиран паралелно на земната повърхност. Късият цилиндър беше осветен от едната страна, където се намираше шлюзът за влизане и излизане на американските астронавти.
– Бинго – възкликна Ведала и вдигна палец към Стоун.
– Зад теб съм – отвърна той и Ведала започна да се притегля нагоре по платформата. От ръка на ръка двамата си проправиха бавно път до страничната част на цилиндъра, като внимаваха да не докосват лентата. До върха, където бяха ролките. По-нагоре пътят бе блокиран от заразения модул "Горски пожар".
Но модулът "Леонардо" бе само на един скок разстояние, монтиран вертикално спрямо възела "Юнити", близо до централната част на станцията. Скок, който биха могли да избегнат, ако не се бояха да докосват заразените останки на биолабораторния модул.
– Бавно – предупреди Стоун. – МКС продължава да ускорява. Ако се откъснем, чака ни дълго падане до долу.
Ведала кимна.
– Не забравяй да се привържеш веднага след скока. Представи си го като планинско катерене. Никакви грешки.
Нито един от двамата учени нямаше опит от работа при ниска гравитация, но друг избор нямаха. За щастие, с цел максимално обезопасяване на астронавтите, външните повърхности на станцията бяха изобилно снабдени с перила. А карабините бяха специално пригодени за скачване с тези перила по време на извънкорабна дейност.
– Започваме – каза Ведала и се напрегна за скок.
С леко оттласкване тя се прехвърли през малката цепнатина открит космос. Главата ѝ мина съвсем близо до долната повърхност на модула "Горски пожар". Ведала се завъртя, за да се улови, и този път ръкавицата ѝ доближи заразения участък.
– Внимавай! – извика Стоун в предавателя.
Тялото на Ведала описа къса дъга, преди да се блъсне в модула "Леонардо". Тя плъзна ръкавици по гладката повърхност и се изхлузи безпомощно надолу. Най-сетне успя да спре падането си, като се улови за една външна антена. В шлема се чу пресекливото ѝ дишане, преди да се обърне и да помаха на Стоун.
– Лесна работа – рече задъхано.
Стоун пропълзя до ръба на платформата, като внимаваше да не докосва надвисналия отгоре модул "Горски пожар". Когато скочи, имаше чувството, че усеща физически заразата, излъчвана от засегнатата повърхност.
Скочи малко над Ведала и задраска по модула с пръсти. Пресегна се и улови едно от близките перила, прикачено за снежнобялата, облицована със специална тъкан ферма. Алуминиевата инфраструктура бе предназначена да изпълнява ролята на космическа пътека и по тази причина бе покрита с множество перила и ръкохватки с различна форма и наклон. Уловили се здраво, Стоун и Ведала спряха да си поемат дъх.
Но знаеха, че това не може да продължава до безкрайност.
Ведала първа забеляза яркия блясък от роботизираната ръка "Канадарм 2" точно над рамото на Стоун: завърташе се към тях като отсечено дърво. Монтирана върху основната подпорна конструкция и снабдена със седем ставни съчленения, петнайсетметровата манипулаторна ръка се бе раздвижила внезапно и безшумно. Без да произнесе нито дума, Ведала се пресегна и дръпна с всички сили Стоун. Почти в същия миг металната ръка се стовари върху мястото, където бе стоял Стоун. Пронизителен писък огласи вътрешността на станцията, докато ръката стържеше по носещата конструкция, оставяйки след себе си разкривен метал.
– Това е Клайн – изпъшка Ведала. – Тя я управлява.
Дългата тромава ръка се оттегли назад, разхвърляйки в космоса парчета метал и боя. Беше в стандартната си конфигурация, с плоска метална плоча на края. Сякаш възстановила се от първия неудачен опит, ръката се пренасочи към Ведала.
Но Стоун падаше към Земята.
Той размаха ръце и пръстите му отново се плъзнаха по гладката повърхност на модула "Леонардо". Антената, която бе спряла полета на Ведала, се огъна под краката му. Стоун се претърколи върху модула, протегна ръка и се улови за счупената антена. Тя се прекърши и остана в ръката му. Тялото му се завъртя и спря – само една тънка жица го държеше към модула, изпъната като полуизваден корен. Задъхан, изплашен, Стоун вдигна поглед към Ведала.
– Ниди – успя да каже. – Бягай!
Ведала се хвърли настрани точно когато нагънатата роботизирана ръка се стрелна към нея. След като вече се бе разправила със Стоун, беше време да откъсне и Ведала от носещата конструкция.
Ръката удари Ведала в гърдите. Тя почувства болезнено остъргване в ребрата, но успя да се улови за манипулаторната ръка, която я повлече към фермата.
През облак от отломки и парчета Стоун успя да види, че Ведала се тресе като парцалена кукла. Той се притегли сантиметър по сантиметър, като внимаваше да не скъса жицата. Най-сетне успя да се улови за долния ръб на модула "Леонардо". Сега вече, разполагащ с известна опора, можеше да се изкатери. Цялата станция се разтресе, когато дългата бяла ръка се замята напред-назад, опитвайки се да се освободи от дребната човешка фигура.
– Ниди, дръж се здраво. Идвам да ти помогна.
Стоун стигна горния край на модула и се хвана за перилата. Спря и се опита да се овладее, обмисляйки какво да предприеме. Светлинните панели на шлема му озаряваха района, но той не виждаше нищо подходящо. Като специалист по роботика знаеше, че Клайн разполага с абсолютно господство над почти напълно автоматизираната МКС. И че може да командва почти всяка подсистема.
Но Стоун не бе взел предвид роботизираната ръка – възможност, която нито за миг не му бе хрумнала. Този мощен кран имаше предназначението да участва при монтажа на модулите, когато бъдат транспортирани до станцията. Клайн, разбира се, беше изключила предпазния режим. Управлението на подобно голямо устройство по правило бе бавен процес, изискващ деликатен контрол и удобна позиция…
Стоун изведнъж си спомни, че самата ръка не е снабдена със сензори за допир.
Механизмът можеше да бъде управляван само визуално, което изискваше наличието на камери. Но той не виждаше никакви камери по протежение на ръката.
– Джеймс! – извика Ведала и в гласа ѝ прозвуча отчаяние.
Ръката бе спряла да се тресе. Сега набираше скорост право към заразения модул "Горски пожар". Щом не можеше да се отърве от Ведала, Клайн възнамеряваше да я смаже в пулсиращата зараза, която се беше разпълзяла върху модулната повърхност.
Стоун бързо се огледа и видя това, което търсеше.
Понесе се трескаво над фермата право към златистия квадрат на слънчевия панел. Сграбчи го несръчно с дебелите си ръкавици. Гъвкавият материал се огъна и разтроши и наоколо се завъртяха в бавен танц черни стъклени парчета. Стоун се постара да се задържи, докато овладее инерцията.
След това запълзя по носещата конструкция, без да спира, докато не зърна черното око на сфероидната камера.
Под него Ведала отчаяно се опитваше да се освободи от ръката. Манипулаторната ръка пълзеше с равномерно ускорение през вакуума, оставяйки ѝ два избора – да се задуши при свободно падане или да бъде изядена жива от микроорганизмите.
Стоун се пресегна с две ръце, сграбчи камерата и я изтръгна от стойката.
Последното, което Клайн успя да види на своя екран, бе лицевото стъкло на Стоун. След това образът угасна, докато камерата се удряше в корпуса на станцията като риба в скала.
Стоун не откри повече камери наблизо. Ръката под него забави объркано ход, но Ведала продължаваше да виси на нея.
– Мисля, че сега е сляпа – докладва Стоун по радиото. – Трябва да се пуснеш.
– Прието.
Очертана като ярък силует на фона на планетата, дребната фигура на Ведала се отдели от манипулаторната ръка. Стоун затаи дъх, когато тялото ѝ се завъртя лениво в космоса. Тя изпълни отделянето блестящо, макар и малко бавно, и пое по флегматична траектория към тъмния цилиндър на товарния модул "Прогрес". Тесният руски модул бе монтиран вертикално в задния край на станцията и от него, подобно на криле на конска муха, се разгъваха два слънчеви панела. Двигателите му продължаваха да изпускат облаци газ, изтикващи МКС нагоре.
Ведала се сблъска с "Прогрес" и пръстите ѝ застъргаха по черната повърхност. Ослепялата ръка завърши описваната дъга, удари се в модула "Горски пожар" и потъна беззвучно в заразената повърхност, пращайки сътресения из цялата станция. Ведала извика и се улови за стойките на слънчевите панели. Увиснала на една ръка под "Прогрес", тя зарита с крака, когато поредният изблик на газ едва не я изхвърли настрани.
– Нагоре, Ниди. Ще се срещнем при шлюза – подкани я Стоун. – Можеш да се справиш.
Ведала се изопна, вкопчи пръсти в рамката на илюминатора, с лекота изтегли тялото си нагоре в ниската гравитация и бавно и предпазливо се изкатери до модула.
Роботизираната ръка продължаваше да се размахва напред-назад в сляпа ярост. Сега вече Клайн ги търсеше пипнешком.
Но този път ръстът на Ведала ѝ бе от полза. Тя се стараеше да остане приведена, докато пълзеше по основната конструкция, и така стигна до Стоун при шлюза – извън обсега на лишения от зрение въртящ се кран под нея.
Стоун протегна ръка и я придърпа. Наклони се напред и лицевите им стъкла се допряха. От толкова близо двамата различаваха съвсем ясно лицата си. Бяха изтощени, задъхани и със зачервени бузи от свръхвъзбуда.
– Добра работа, доктор Ведала – каза Стоун.
– Благодаря ви, доктор Стоун – отвърна тя. – Жалко, че още не сме започнали.
Обърна се към шлюза и огледа пулта, преди да задейства декомпресионната помпа. Стоун продължаваше да оглежда района за нови опасности. Беше се научил по трудния начин, че Клайн може да е едновременно изобретателна и интелигентна.
Със съвместни усилия двамата успяха да отворят люка и зад него се показа тясната вътрешност на шлюза.
Във възбудата си двамата учени пропуснаха да забележат, че шлюзът е изпразнен от безбройните дреболии, които държаха в него, когато не се използваше. Ако го бяха направили, щяха да си дадат сметка, че шлюзът е бил използван от някого, и то съвсем скоро.
Двамата учени изчакаха разхерметизацията, отвориха шлюзовия люк и се озоваха в "Юнити" – американския модул, служещ като централен коридор. Посрещна ги мъждива вътрешност, едва озарена от няколко премигващи аварийни лампи.
След намесата на Клайн разположението на МКС бе значително опростено.
Задният люк, водещ към "Звезда" и останалата част от руския отсек на станцията, бе залостен със солидна метална тръба. През стелещия се дим двамата едва успяха да различат обгорен метал и разтопена пластмаса. Под тях люкът към "Леонардо" също бе здраво затворен – но неповреден.
– Имало е пожар – каза Стоун.
– Но вече е изгасен. Или нищо не е останало да гори.
Светлинните панели на шлемовете им хвърляха отблясъци из мъгливия сумрак, докато двамата се носеха към центъра на възел "Юнити". От лявата им страна възел "Транквилити" беше пуст и илюминаторите на купола му бяха затворени. Оставаше само един възможен изход, водещ към предната част на станцията – американската лаборатория "Дестини" и модулите отвъд нея.
Стоун чукна с пръст по шлема си и каза:
– Да не сваляме скафандрите. За по-сигурно.
Ведала кимна, стиснала с ръкавица синята дръжка над люка. За миг остана там, сякаш си поемаше дъх.
Лабораторията "Дестини", по принцип използвана от американски и канадски астронавти, беше претъпкана със снаряжение за многото текущи експерименти. Сега те всички бяха изоставени и из въздуха се носеше облак детрит. След като огледаха мрачната вътрешност, двамата вдигнаха очи отвъд нея, към модул "Хармъни", но не откриха нищо интересно в него, нито в съседните японска и европейска научни лаборатории.
Не работеха нито компютрите, нито системите за връзка.
Стоун и Ведала се върнаха в модул "Юнити" и се спогледаха. Клайн трябваше да е под тях, в модул "Леонардо". Модулът бе свързан пряко с лабораторията "Горски пожар". Бяха видели как изглежда лабораторията отвън и си даваха сметка за риска от заразяване.
Не беше ясно дали Клайн е в течение на това.
Стоун и Ведала доближиха предпазливо овалния люк, водещ "надолу", към модул "Леонардо". През тъмното стъкло на люка не се виждаше нищо.
Време беше да се изправят лице в лице със Софи Клайн.
Като използваха таблата на гърдите си, Ведала и Стоун пренастроиха предавателите си на локалната вълна на станцията. Известно време се вслушваха, но не се чуваше нищо.
– Доктор Клайн? – каза високо Ведала. – Тук ли сте?
Стоун забеляза сферичния корпус на малката камера, монтирана над люка. Гледа я замислено известно време. Накрая кимна на Ведала и улови ръчката за отваряне на люка. Би трябвало да го отвори веднага, тъй като нямаше начин Клайн да го залости отвътре, без да повреди заключващия механизъм и да попадне в собствената си клопка. Но още щом постави ръка върху металната ръчка чу прашене от радиосмущения в шлема си, спря и погледна Ведала.
По израза на лицето ѝ разбра, че тя също го чува.
– Доктор Клайн? – повтори Ведала в микрофона. – Чувате ли ме? Говори Ниди Ведала, ръководител на полевата група на "Горски пожар" и ваш пряк началник. Нареждам ви да се отдръпнете назад.
В слушалките на шлема Стоун долови странно шумолене. То извика в съзнанието му картина на вдигнат от вятъра пустинен пясък, сипещ се върху безкрайни дюни. Стоун неволно потрепери.
После се чу глас – леко заваленият говор на доктор Софи Клайн, но този път звучащ вътре в шлема.
– Доктор Ведала и доктор Стоун – каза Клайн. – Поздравления. Току-що станахте част от историята. Първите човешки същества, използвали космически асансьор. Първите от много.
– Стига, Софи. Не е ли време да престанеш? – каза Ведала. – Или вече си изгубила контрола върху това, което започна?
– Въпросът е не дали мога да го спра, а искам ли да го направя? И отговорът е не.
– Доктор Клайн – обади се Стоун. – Запознат съм с теорията ви за щама "Андромеда". Вие сте много умна жена, но се заблуждавате дълбоко.
Известно време не последва отговор.
– Джейми, позволи ми да ти разкажа една история – каза Клайн след малко. – Някога имало едно градче, Пидмънт. Малко градче, в което живели добри хорица. Те си помагали. Отглеждали деца. Но един ден нещо паднало от звездите. В този ден добрите хора на Пидмънт измрели, защото кръвта се съсирила във вените им. Или се самоубили, някои дори извършили убийства. Удавили се. Застреляли се. Прерязали си вените. Знаеш ли, Джейми, че някои от тези хора даже оставили малките си деца да издъхнат навън?
Лицето на Стоун бе пребледняло зад стъклото, погледът му бе втренчен в люка. На долната му челюст потрепваше мускулче.
– Никой не ме е наричал Джейми откакто бях момче.
– Поинтересувах се за теб – обясни Клайн. – Аз зная… че това нещо, което е паднало на Земята, е сложен инструмент, предназначен да еволюира в множество форми, всички с една-единствена цел – да откриват живот и да го задържат на планетарната повърхност, завинаги. Щамът "Андромеда" е дебнел в нашата атмосфера от хилядолетия. Засечен е навсякъде из нашата слънчева система, където очаква появата на живот. Веднага щом сме го свалили на Земята той е унищожил всичко, с което е влязъл в контакт. Кръвта на тези хора е активирала щама да еволюира. Той знае, че сме тук, и се опитва да ни попречи да достигнем космоса. Бяха необходими петдесет години, преди един човек да разбере как може да управлява това извънземно оръдие. И това съм аз.
Очите на Стоун се напълниха със сълзи. Той преглътна мъчително и направи опит да се успокои. После заговори, малко припряно, но с нарастваща увереност.
– Софи, съжалявам, но ти грешиш. Пластифаговата мутация на "Андромеда" не е преграда, която да ни задържи долу. Целта на щама не е да открива живот, а да намира разумен живот. Ти си мислела, че си го подложила на успешно обратно инженерство, но в действителност си била подложена на изпит. Взела си го успешно и сега си задействала нещо друго… нова еволюция.
Откъм слушалките долетя звук, подобен на хлипане. Стоун продължи:
– Инхибиторът на Ведала ме накара да се замисля над това. Щамовете на "Андромеда" се игнорират помежду си, защото са стъпала на стълба, водеща към определена цел. Не зная защо "Андромеда" търси разумен живот или в какво се е превърнала сега. Но ако не спрем тази верижна реакция, ще се наложи да открием отговора. – Стоун си пое дъх и продължи с омекнал глас: – Мисля, че разбираш… това нещо нарани и двама ни. Не е необходимо да му прощаваме, а да погледнем обективно на него. Помогни ни, Софи. Вече не можем да спрем това, което се случва. Но може би бихме могли да го изолираме.
В продължение на трийсетина секунди в слушалките се чуваше само статичен шум. Изглежда, Клайн наистина обмисляше внимателно думите на Стоун. Накрая над равномерния шум отново се чу тихият ѝ глас:
– Това е последно предупреждение – каза тя. – Не отваряйте тази врата. Ще е много опасно за вас… и за останалите астронавти на борда на станцията.
Стоун наведе обезсърчено глава. После се обърна към Ведала и кимна. Стиснала устни, Ведала бе твърдо решена да си върне контрола над мисията.
– Доктор Клайн, боя се, че повече не можем да се доверяваме на вашата преценка – каза тя. – Оттук нататък смятайте, че сте поставена под арест. Влизаме веднага.
Стоун дръпна рязко и отвори шлюза. От мрака се протегнаха виещи се димни пипала.
Стоун и Ведала се вмъкнаха в прохода. Външните им светлини пратиха снопове светлина напред, но не осветиха почти нищо.
Модулът "Леонардо" имаше обем от четиристотин кубически метра в цилиндрична форма, съвпадаща точно с товарния отсек на совалката "Дискавъри", с която бе доставен. Вътрешните му стени бяха плоски, изработени от метални листове и със заоблени гърбове, които бяха натъкмени в цилиндричния модул като четири парчета на баница. Върху снежнобелите стени бяха монтирани шкафове и сини ръкохватки. На отсрещната стена блестеше екранът на компютър. Нямаше илюминатори. Това беше чисто функционален, утилитаристичен складов модул, преоборудван от Клайн в дистанционна работна станция.
Но днес нещо се бе объркало много сериозно. Вътрешността бе изпълнена със злокобни виещи се пластове пушек. Гладките стени бяха оцапани със сажди.
Стоун забеляза, че отсрещният край на модула е по-тъмен от останалата част – стената сякаш бе отлята от виолетово стъкло. Очевидно заразата се бе разпространила от биолабораторията "Горски пожар" в модула "Леонардо" направо през вакуума. Беше навлязла през корпуса и пълзеше по стената.
За щастие заразата бе започнала от далечния край на модула. Не беше достигнала люка и останалата част на МКС. Поне засега.
Но къде беше Софи Клайн?
Стоун усети, че нечии пръсти се впиват в бицепса му. Ведала се бе доближила до него и на лицето ѝ се четеше първичен страх. Стоун проследи погледа ѝ и зърна проблясък от края на света.
– О, Софи – произнесе той. – О, не.
Онова, което лежеше разпростряно върху отсрещната стена, все още наподобяваше Софи Клайн. Беше изтегната по гръб, затворила очи, със слушалки и микрофон, а русата ѝ коса бе разпиляна зад нея. Ръцете ѝ бяха в позата на разпятието. Краката ѝ не се виждаха – бяха погълнати частично, изчезнали в пулсиращите гънки на заразения метал.
Тя не помръдваше.
Стоун втренчи хипнотизиран поглед в изроденото тяло.
– Доктор Стоун, чуй ме – каза Ведала с глас, пресипнал от уплаха. – Доктор Клайн е заразена с еволюирал щам на "Андромеда". Има нужда от незабавна медицинска намеса. Трябва да ми помогнеш. – Видя, че Стоун не реагира на думите ѝ, сграбчи го за раменете и го завъртя. Чукна шлема си в неговия, чело в чело, и улови погледа му. – Доктор Стоун. Трябва да ми помогнеш!
– А, да – отвърна Стоун, който едва сега излезе от унеса си. – Разбира се. Но как?
Ведала погледна тялото на Клайн. Размишляваше трескаво.
– Единственият начин е да ѝ ампутираме краката. Ако можем да я откъснем от заразения участък, ще спечелим малко време, за да я разпитаме.
Клайн отвори очи.
Стоун едва успя да се сдържи да не извика. Въпреки несъмнената болка, която изпитваше, по някакъв начин Клайн намери сили да им се усмихне, а сините ѝ очи бяха все така пронизителни и умни.
– Чудесно практично мислене – каза тя. – Но безполезно. Нямам какво да ви разкрия.
– Софи – каза Стоун. – Ти умираш.
Сред стелещия се дим Стоун видя блестящи сълзи по бузите на Клайн. По устните и езика ѝ се виждаха малки тъмни петънца от сажди.
– Джейми, всички умираме. Някои от нас по-бързо от другите.
– Каквото и да си задействала, то се разпространява и няма начин да бъде спряно – посочи Стоун. – Ако се спусне по лентата и достигне Земята, всички ще умрат.
Клайн го гледаше вторачено.
– Може и да се случи. А може би не. И двамата познаваме смъртта, нали, Джейми? И двамата виждаме истината във всичко това. А истината е, че си заслужава риска да пратим човечеството към звездите.
– Софи, моля те…
– Сега вече не само аз съм свободна – лицето на Софи бе зачервено от вълнение, – целият човешки вид получи свободата си.
Едва сега Стоун си даде сметка, че е твърде късно да спасят Клайн. И най-вероятно това никога нямаше да бъде възможно. Цялата инерция на нейния живот беше била насочена към тази цел, към тези финални мигове.
– Това… – продължи Клайн. – Това…
Тя извърна глава и потрепери. От впримченото ѝ тяло като радиални лъчи се разпространяваха лепкавите пипала на "Андромеда", впити подобно на вени в повърхността на модула. – Това е последният триумф на моето така наречено тяло. Тялото, което никога не ми помагаше и непрестанно се опитваше да ми измени. Сега то се превърна в част от моето творение.
Софи трепереше и гласът ѝ бе станал дрезгав.
– Рискувах всичко – дадох всичко, – за да разруша бариерите, вдигнати пред нашата раса. Не позволих на моето уродливо тяло да ме надвие, няма да позволя и на вас.
Уловена за една дръжка на стената, Ведала заговори с твърд и спокоен глас:
– За последен път. Можеш ли да го спреш?
Клайн премигна. От очите ѝ се откъснаха капчици сълзи и затанцуваха във въздуха. Тя се пресегна с ръкавица и дръпна пред очите си прибраното нагоре лицево стъкло.
Докато визьорът се спускаше, двамата видяха как очите ѝ се подбелват, а пръстите ѝ започнаха да се гърчат.
– Изгуби съзнание – каза Ведала и се обърна. – Трябва ни повече информация. Ще се наложи да я свестим.
– Не. – Стоун поклати глава и сложи ръка на рамото на Ведала. – Не мисля.
Заоглежда трескаво стените на модула. Не виждаше никаква открита заплаха. Въпреки това задърпа Ведала нагоре, към отворения люк и "Юнити". Неразбрала намеренията му, Ведала го тласна настрана.
– Мисля, че получава гърчове. Виж как премигва индикаторът на невронния ѝ имплант…
– Нещо става – повтори Стоун и се завъртя във въздуха. – Трябва да стигнем до…
С трясъка на изстрел един осакатен метален юмрук се стовари върху стената до главата на Стоун. От удара из модула се разлетяха отломки и парченца от механизми. Стоун се оттласна рефлексивно от стената и полетя към отсрещния край на модула.
Погледът му срещна гладкото метално лице на Робонавт РЗА4.
Клайн бе включила машината и я бе превела през люка с хищническа потайност. Вероятно от доста време тя се бе спотайвала някъде на борда. Стоун видя как роботът се прехвърли грациозно между две дръжки, улавяйки се за тях с насекомоподобните си многоставни ръце. За разлика от астронавтите, роботът бе конструиран специално за движение в условия на микрогравитация – тук той се намираше у дома си.
РЗА4 се приближаваше беззвучно и без никакво колебание.
– Стоун! – извика Ведала.
Роботът се изстреля право към увисналия насред модула учен, протегнал двете си ръце към него – едната с провиснали разкривени парчета метал, а другата – с разтворени пръсти. Всеки от тези пръсти бе в състояние да прилага сила от три килограма – заедно те можеха да упражнят над сто нютона натиск, два пъти повече от силата на обикновен човек и повече от достатъчно, за да строшат човешка кост.
Размахал отчаяно ръце, Стоун почти успя да избегне атаката.
Роботът го улови със здравата си ръка за крака. Стоун извика от болка, когато пръстите му се впиха в стъпалото му. Той изрита с всички сили и успя да се освободи, но се блъсна в отсрещната стена. Навътре в модула стените пулсираха с тъмните бръчки на заразата. Над него лицето на робота се очертаваше като зловещ силует на фона на трепкащите червени светлини на алармата. Стоун се бе озовал в клопка.
В този момент доктор Ведала сграбчи Робонавта отзад.
Въпреки че РЗА4 имаше човешка форма центърът на тежестта му бе разположен другаде. С оптични уреди, монтирани в относително леката глава, процесори в корема и миниатюрна раница, пълна с тежки батерии, неравномерно разпределената маса на робота доближаваше 150 килограма.
Неочакваното различие изненада Ведала, когато се опита да го улови за раменете. Конструиран за пренасяне на тежки товари под контрола на опитни пилоти, РЗА4 с лекота преметна Ведала и я запокити през модула.
Шлемът на Ниди се блъсна с трясък в отворения люк. Тялото ѝ увисна безпомощно в централната част на модула "Юнити".
С нечовешка паякоподобна гъвкавост РЗА4 започна да се катери по стената към Ведала. Стоун забеляза, че машината не спира да държи под око неподвижната фигура на своя оператор. Клайн все още лежеше върху стената, частично сраснала се с повърхността, а пръстите ѝ помръдваха в манипулаторните ръкавици.
Стоун се тласна към Ведала и докато я приближаваше, огледа задименото помещение за някакво оръжие.
Погледът му се спря на продълговата метална туба с яркооранжева лепенка в основата – пожарогасител. Стоун го сграбчи с две ръце, опря крака на стената и го завъртя с всички сили към главата на Робонавта.
Улучи целта е удовлетворително хрущене.
Не последва забавяне, нито необходимост да се отърсва от удара – роботът бе изработен от свръхтвърди въглеродни фибри, неръждаема стомана и алуминиева сплав. От удара пострадаха леко само шийните съчленения и главата остана трайно завъртяна на една страна. Но нямаше никакви сериозни поражения.
Роботът се извъртя към Стоун.
Софи Клайн бе почувствала нападението като разтърсване на камерите и ново ограничение на движението в шията. Тя пренасочи РЗА4 и без особени усилия той издърпа пожарогасителя. Стоун се дръпна назад и успя да се отмести тъкмо когато роботизираната марионетка на Клайн тласна пожарогасителя към него като топка за бейзбол.
Металният цилиндър се блъсна в сфероидния шлем и разби лицевото стъкло. Едно остро парче разсече челото на Стоун. Леко огънатият пожарогасител отлетя към стената и се заклещи там.
Стоун премигна, за да прогони сълзите, и се задави от острия дим, нахлул в шлема.
От раната на челото му се разлетяха кръгли капки кръв. Докато извръщаше глава, за да се ориентира, червените капки се рееха пред него като разхвърляни мъниста.
В другия край на модула нова порция пипала бяха обгърнали тялото на Клайн. Желеподобната повърхност изглеждаше като потръпваща нагорещена лава и за миг на Стоун му се стори, че се намира във вътрешността на странен, чуждоземен орган.
На метри от него Ведала тъкмо бе дошла на себе си.
– Стоун? – извика тя и гласът ѝ отекна от микрофончето на шията му. – Къде си… какво стана?
Привлечен от гласа на Ведала, роботът продължи да лази по стената на модула право към нея. Клайн, изглежда, познаваше точното разположение на всяка ръкохватка и насочваше робота по-бързо, отколкото Стоун смяташе за възможно. Машината бе твърде далече, твърде бърза и твърде силна, за да я спре. И вървеше право към Ведала.
Стоун погледна треперещото тяло на Клайн и викна:
– Софи! Спри го! Предупреждавам те!
Софи Клайн, разбира се, нямаше никакво намерение да спира робота. Сама и умираща, поглъщана бавно от желязната стена, тя бе създателката на безпрецедентно научно постижение. Стоун си даваше сметка още докато произнасяше тези думи, че тя няма да спре за нищо на света.
Той отвори малкия нагръден джоб на скафандъра и извади кутийка. Раздиран от кашлица, с насълзени очи, едва успяваше да я разгледа през дима и кръвта.
При люка РЗА4 вече доближаваше Ведала.
Все още замаяна, тя се опитваше безпомощно да се добере до тъмното устие на възела "Юнити". Но беше твърде бавна. Машината я улови за глезена и механизмите ѝ забръмчаха едва чуто, докато извиваше крака ѝ под остър ъгъл. Връзките в дясното коляно на Ведала изпукаха. Тя извика от болка и изненада. Нямаше никакви шансове да се справи с бруталната сила на машината.
При пронизителния ѝ вик Стоун пребледня.
Стискаше в ръкавиците си малка черна кутийка. Вътре беше стъклената ампула с вдлъбнатия надпис "Омега". След като бе открила ампулата при претърсването на Едуардо Бринк Пенг У я бе предала на Ведала. Отровата бе сред предметите, които Ведала искаше да остави долу. Стоун я бе взел донякъде, за да не попадне в ръцете на Тупа, но също и в случай, че нещата се объркат докрай, нещо, за което не би искал дори да си помисли.
Стоун отвори кутийката и извади ампулата. Не отправи ново предупреждение. Подобно на робота той също не се подвоуми.
Строши капачето с едно рязко завъртане на ръката си и запокити ампулата към гротескните останки на доктор Софи Клайн. Миниатюрната ампула прелетя откритото пространство, въртейки се едва забележимо, от разтрошеното ѝ гърло излизаха и се разпръскваха жълтеникави капки. За един кратък миг те образуваха нещо като ситен метеоритен дъжд, насочен право към отсрещната страна на модула.
Стоун чу нов болезнен писък, когато РЗА4 задърпа Ведала обратно в модула. Можеше само да наблюдава безпомощно как Робонавтът вдигна безформения си юмрук, за да я накара да замълчи.
Софи Клайн така и не видя капката невротоксин, достигнала първа долната част на бузата ѝ. Абсорбирана през кожата, тя атакува нервната ѝ система и незабавно прекрати деликатната невронна връзка с хуманоидния робот. В другия край на модула машината замръзна с вдигнат за удар юмрук.
– Омега – каза малко тъжно Стоун. – Краят на всички неща.
Клайн смъкна машинално очилата си и вторачи поглед в Стоун. Долната ѝ челюст се раздвижи беззвучно в мъчителен опит да произнесе някакви думи, сухожилията на шията ѝ се изпънаха като струни. Една сребриста капка слюнка се откъсна от устните ѝ заедно с последния ѝ дъх.
– Ти… – изпъшка тя.
Доктор Софи Клайн, дистанционен сътрудник на програмата "Горски пожар", издъхна на борда на модула "Леонардо" на МКС в 17:58:11 КУВ. Официалната причина за смъртта бе задушаване вследствие от перкутанно проникване на нервнопаралитично вещество, прекъсващо контрола над автономните функции.
Тялото на Клайн застина неподвижно и светлината напусна отворените ѝ очи.
Стоун огледа задименото помещение. Ведала все още се носеше до изхода на "Юнити". По запотеното лицево стъкло Стоун предположи, че диша тежко и мъчително.
Робонавтът бе отлетял настрани. Застинал в последната си позиция, той се въртеше бавно като изоставена скулптура и от време на време се блъскаше в отсрещната, потъмняла като обсидиан стена. Върху външната кевларена повърхност на машината вече се бяха образували пурпурни звездички.
Стоун се тласна към Ведала, която го очакваше при отворения люк, водещ към "Юнити".
Той я приближи с разтворени ръце, сякаш двамата се готвеха да се прегърнат. Ведала се ококори при вида на разбития му шлем. В отражението на лицевото ѝ стъкло Стоун можеше да разгледа своето потно окървавено лице – и тънката струйка метални сажди под ноздрите му.
Първият, ранен признак на заразяване.
– О, Джеймс – възкликна Ведала и се дръпна назад през портала. – О, толкова съжалявам.
Стоун отмести поглед от отражението си и се обърна към Ниди Ведала. Тя го гледаше напрегнато, без да обръща внимание на мигащите светлини на алармите. Очите ѝ бяха изплашени и печални.
Той разбра.
Щом имаше по ноздрите си сажди, значи вече бе вдишал микрочастици. И независимо дали бяха от подложения на обратно инженерство щам, или тази загадъчна нова мутация, нямаше съмнение, че е заразен.
– Всичко е наред – произнесе, като се държеше на разстояние. – Зная, че си ранена, но мисля, че ще се справиш. Затвори люка. Освободи другите астронавти. Разкачи станцията от заразените модули.
– Не, Джеймс – поколеба се тя. – Не, аз не мога…
Стоун улови люка с две ръце; действаше бързо, все още замаян от събитията от последните минути.
– Съжалявам. Знаеш правилата. Заразата трябва да бъде поставена под карантина.
Завъртя дръжката и в този миг до него долетя разтрепераният ѝ глас:
– Боли ли? Усещаш ли нещо?
– Не. Все още нищо.
Ведала сключи вежди, замислена над думите му.
– Това е странно. Обикновено началото е след няколко минути. Би трябвало вече да го почувстваш.
– Няма значение – отвърна Стоун, обърна се и погледна към останките на Софи Клайн. Широко отворените ѝ сини очи бяха извърнати към него, тялото ѝ бе почти погълнато от гърчещата се маса на стената. Мастиленовиолетови повлекла бяха полазили по гърдите ѝ, сякаш кракен я дърпаше под повърхността на тъмни води.
Клайн най-сетне бе станала едно цяло със своето творение.
Но заразата все още не бе стигнала до люка. Имаше още малко време.
– Трябва да вървиш – подкани той Ведала. – Обещай ми да се погрижиш за Тупа, чуваш ли? Той ще има нужда от теб.
Ведала кимна и преглътна сълзите си.
Стоун се покашля. Опитваше се да говори, без да издава чувствата си.
– Доктор Ведала, сега ще затворя люка.
– Джеймс, недей… трябва да има и друг начин…
– Ще ми се да имаше – отвърна той и стисна дръжката.
Гениалният ум на Ведала търсеше трескаво някакъв изход, спринтирайки през сценариите, в които Джеймс Стоун би останал жив. Тя напипа нещо в дъното на съзнанието си, някаква едва доловима мисъл, и се напрегна да я достигне. Но времето изтичаше.
Проблемът нямаше решение.
– Благодаря, Ниди – въздъхна Стоун, докато бавно затваряше люка. Гласът му се чуваше съвсем ясно в шлема. – Благодаря ти за всичко. Искаше ми се… да разполагахме с повече време заедно.
Над рамото ѝ Стоун виждаше разпространяващата се върху стената и оборудването на модула зараза – придвижваше се неумолимо към незасегнатите части на МКС.
– Сбогом, Джеймс – промълви Ведала. – На добър път.
Тя се отдели неохотно от прохода и се понесе назад. Стоун дръпна люка и го завъртя надолу. Ведала наблюдаваше лицето му през малкото овално прозорче, опитвайки се да не обръща внимание на пулсиращата болка в дясното си коляно. Опрян на стената, той накланяше капака сантиметър по сантиметър. Докато той работеше, Ведала използва радиовръзката за едно последно признание:
– Когато се присъедини към експедицията, мислех, че си избран заради баща ти. Затова те намразих, макар че никога не се бяхме срещали. Но аз грешах, Джеймс. Искам да го знаеш. Няма значение кой е бил баща ти – изборът ти беше правилен.
Стоун си пое бавно дъх, преди на свой ред да ѝ признае:
– Не се вини за това. Имах свои причини да дойда. А и всъщност Джереми Стоун бе мой пастрок – продължи той. – Всичко това е поверителна информация, но Стърн навярно знае. Истинското ми име е Джеймис Ритър. Преди петдесет години аз бях един от двамата оцелели от първия инцидент "Андромеда". Аз бях бебето.
Усети вибрациите на мутиралата повърхност върху подметките на обувките си, потрепери и се напрегна да затвори и залости люка.
Но люкът опря в нещо.
Ведала бе пъхнала изкривения пожарогасител в пролуката. Тя опря крака в стената и дръпна люка с двете си ръце. Преди Джеймс да успее да реагира Ведала го сграбчи през кръста и го изтегли във възел "Юнити".
– Ниди! – извика той, но беше твърде късно.
Виещи се повлекла от заразен материал приближаваха прохода, разширявайки се като змиевидни пътеки. Стоун нямаше друг избор освен да помогне на Ниди в затварянето и залостването на люка. Едва след това се обърна и извика:
– Какво правиш, по дяволите…
Но не довърши изречението. Ниди го притегли към себе си и опря хладната повърхност на полуогледалното лицево стъкло в строшения му шлем. Само на сантиметри от него тя се усмихваше и очите ѝ бяха ярки и влажни.
Ведала заговори със спокойната увереност на човек, който през целия си живот е бил най-блестящият ум във всяко едно помещение, без изключение на това тук, на хиляди мили от планетата Земята.
– Джеймс, единствената възможност да бъдеш заразен толкова дълго, без да проявяваш никакви симптоми, е да не си заразен. Разбираш ли?
– Аз го вдишах. И няма как да съм създал имунитет. Невъзможно е.
– Вярно. Но като си бил малък дробовете ти са били заразени с ЩА-1. Не те е убил тогава, защото твоето pH е било твърде алкално, заради плача. Но когато щамът е мутирал до ЩА-2, дробовете ти вече са били покрити с доброкачествени микроорганизми.
– И… двата щама се отхвърлят взаимно – довърши Стоун.
– Феномен, на който се основава действието на моя инхибиращ спрей.
– Уф – въздъхна той.
– Именно. Предишните ти излагания на заразен агент са ти създали имунитет за заразяване през дробовете. И затова си бил избран. Затова Стърн те е посочил в последната минута.
Беше малко след обяд. В контролния център на НОРТКОМ на авиобазата "Питърсън" генерал Стърн си мислеше какъв късметлия е, че четирите му дъщери бяха привикнали с неговите чести и необяснени отсъствия. Бяха добри деца и винаги проявяваха разбиране.
Генералът стоеше в средата на помещението с ръце зад гърба. Между пръстите му имаше смачкано листче с изписан на него оторизиращ код. Тъкмо размисляше дали ще оцелее, за да може да се реваншира на жена си и децата за това продължително отсъствие.
Никога през живота си генералът не се бе чувствал по-безпомощен.
На централните монитори се виждаха различни кадри от орбиталните телескопи – някои военни, други заимствани от частни институции, – показващи Международната космическа станция под различни ъгли. Станцията продължаваше да се отдалечава и все още беше потънала в мрак. Странното подобно на лента въже се разгъваше под нея, почти невидимо на моменти, като полюшвана от вятъра паяжина.
Каквото и да се случваше на станцията през последния час, оставаше невидимо от повърхността. След фиаското с роботизираната ръка нямаше никакви признаци от раздвижване на екипажа. В помещението цареше пълна тишина, ала напрежението бе почти осезаемо.
Стоун предполагаше, че горе се води борба на живот и смърт. Само дето не знаеше кой печели.
– Сър – повика го един от анализаторите. – Нямаме никаква информация от тях. Дали не е време?
– Още не – отвърна Стърн с тих, но заповеднически глас. – Когато дойде часът… ако въобще дойде, ще ви кажа.
– Да, сър.
– Засега – нареди Стърн – дръжте ескадрили "Феликс" и "Кинг" в постоянна готовност, да кръжат на ротационен принцип. Всички самолети със заредени оръжия и разпореждане да опазват лентата на всяка цена.
Погледна хартийката в ръката си. Произнесен на глас, кодът щеше да активира "Операция Зулу".
Преди два часа и шестнайсет минути генералът бе поискал и получил от президента разрешение за тази операция – таен план, който при произнасяне на една дума щеше да задейства лавина от хиляди сигнали за тревога из всички градски общини на територията на Съединените щати и базите по света. С този безпрецедентен призив първо щяха да бъдат евакуирани членовете на правителството към предварително определени сигурни скривалища. А след това щеше да бъде обявено повсеместно военно положение.
Освен това "Зулу" щеше да свика половинмилионния числен състав на Националната гвардия в нейните сборни пунктове, да вдигне по тревога полицията и пожарната и да предупреди местните власти да се подготвят за огромен брой жертви. Всички лекари и сестри щяха да бъдат командировани в спешните центрове на големите общински болници.
При създаването на военновременните сценарии на "Операция Зулу" бе отредена една-единствена и малко вероятна задача – последен и отчаян отговор на пълномащабно нашествие от съюзени сили на вражески нации.
Ала сега сякаш се разгръщаше невероятен и още по-злощастен сценарий.
Стърн разглеждаше активирането на "Операция Зулу" като реакция на голямата вероятност от заразяване на повърхността и водата от самовъзпроизвеждаща се извънземна форма на живот, която вероятно щеше да се разгърне на север от поразените райони на екватора. Първо щеше да тръгне вълна от бежанци от Мексико и Централна Америка – десетки милиони, подгонени от съобщенията за врящо море от зарази. След това нацията щеше да се изправи пред непреодолима верижна реакция, която щеше да погълне почва, въздух и вода.
Краят на света, казано накратко.
Техниците подскочиха, когато в помещението се чу пращене от радиостатичен шум.
– Сър, Хюстън съобщава, че предавателите на МКС отново работят – извика един от тях, притиснал с два пръста слушалката в ухото си. Помещението се изпълни с ромон от полугласни разговори, последва внезапен изблик на ръкопляскания, който Стърн спря с вдигната ръка.
– Прехвърлете разговора на говорителите – нареди генералът и като забеляза изненадата на лицето на техника, добави: – Щом го чуват в Центъра за управление в Хюстън, значи са известени и в Москва. Всички сме участници в това, за добро или лошо.
Анализаторите се спогледаха обезпокоено, а от говорителите долетя ново статично пропукване. Пръстите на Стърн стискаха болезнено влажното от пот листче с кода. Лицето му обаче беше спокойно.
Изправеният насред помещението Стърн приличаше на капитан, готвещ се да потъне заедно със своя кораб.
– Сър, засичаме радиоактивност горе – продължи техникът. – Но връзката е между модулите на МКС. Не е насочена към нас. Качеството е лошо. Прехвърлям на реалновременна транскрипция.
(…)
МКС-ХАМАНАКА
… кажете какво да направим.
МКС-СТОУН
Партньорката ми е с наранено коляно. Почти не може да се движи. Има ли при вас медицинско оборудване?
МКС-ХАМАНАКА
Аз мога да се погрижа за нея. Излизам веднага.
МКС-СТОУН
Благодаря. Входът е чист. Комаров, можете ли да стабилизирате животоподдържащата система и да се свържете с Центъра за управление? Кажете им… че заразата се е разпространила почти до въжето. Стигне ли го, по изчисления на Ведала ще ѝ трябва час да слезе до планетата. Може би по-малко.
МКС-КОМАРОВ
Стоун, ако не греша, те вече ни чуват.
ХЮСТЪН-КАПКОМ
Говори Хюстън. Слушаме ви.
МКС-СТОУН
Чудесно. Здравейте. Имам нужда от всички гениални мозъци долу в Центъра за управление. Първо, потвърдете какви ще са последствията, ако прекъснем въжето към Земята.
ХЮСТЪН-КАПКОМ
Момент… Стоун, по наши изчисления, ако прекъснете лентата, тежестта ѝ постепенно ще свали МКС до разрушително навлизане в атмосферата. Тези последствия остават непроменени, докато МКС не подмине геосинхронна орбита… поне трийсет и пет хиляди мили.
МКС-СТОУН
Значи това не е решение.
ХЮСТЪН-КАПКОМ
Именно. Но имаме още лоши новини. Ако МКС се разкачи от заразените модули, тежестта на лентата ще я дръпне към Земята. Така че, боя се, оттук не можем да ви подадем решение.
МКС-СТОУН
Ами ако… ако лентата бъде прекъсната по средата?
ХЮСТЪН-КАПКОМ
Това е интересно предложение. (Оживен разговор встрани от микрофона.) Може да се получи, въз основа на изчисленията на масата. Земната част на лентата е под въздействие на гравитационното притегляне и тя е по-тежката. Трябва да прекъснем въжето на… около трийсет мили височина. Това оставя достатъчно тегло на МКС, за да достигне втора космическа. Долната част на лентата ще е с дължина, позволяваща да падне на Земята, без да изгори в атмосферата. МКС ще трябва да се разкачи от заразените модули веднага след това и да премине в режим на отрицателно ускорение, за да избегне изхвърляне в открития космос.
МКС-СТОУН
Значи смятате, че е възможно…
АБП-СТЪРН
Стоун, говори генерал Стърн. Няма да стане. Трийсет мили е твърде голяма височина. Ако изпратим междуконтинентална ракета, тя ще аерозолизира материала на лентата и всичко ще иде по дяволите. Ракетите земя-въздух имат максимален обхват от двайсет мили. Горният таван на нашите самолети в района е тринайсет мили – дори не и половината от това, което ни е нужно.
МКС-СТОУН
Има начин.
АБП-СТЪРН
Не говориш сериозно…
МКС-СТОУН
Ще се спусна надолу с подемния механизъм. Ако прекъсна лентата на височина трийсет мили, мога да скоча с парашут… Хюстън, какво мислите?
ХЮСТЪН-КАПКОМ
Божичко. Ами, да, да. Почакайте секунда… В инвентарния лист има вписан един стар защитен скафандър от времето на совалката. Държат го на "Заря". Това е… усъвършенстван спасителен костюм за евакуация, оборудван с парашут, известен като "тиквения модел". Има плаваща котва и радиостанция. Надяваме се, че още функционира.
АБП-СТЪРН
Прекалено е високо.
ХЮСТЪН-КАПКОМ
Рекордът е двайсет и пет мили. Технически е изпълнимо…
МКС-СТОУН
А самото прерязване на въжето? Какво можем да измислим? Възможно ли е да направим някаква бомба?
ХЮСТЪН-КАПКОМ
Ами… не, няма начин. (Нервен смях.) Въжето е твърде здраво… и може да регенерира. За да го взривим, ще ни трябва кумулативен (разговор встрани от микрофона)… Да, той може! (Тътрузене.)
МКС-СТОУН
Ало? Чувате ли ме?
ХЮСТЪН-КАПКОМ
Доктор Стоун, ще ви е нужен модифициран кумулативен заряд, предназначен специално за пробиване на метал.
МКС-СТОУН
Е, това е възможно.
МКС-СТОУН
Хюстън?
ХЮСТЪН-КАПКОМ
Кажете му, сър. Трябва да му кажете.
АБП-СТЪРН
Не мога нито да потвърдя, нито да отрека подробностите за един конкретен… ъъъ, орбитален експеримент, но ще кажа само, че… има подобни средства.
МКС-СТОУН
Това някакъв майтап ли е?
ХЮСТЪН-КАПКОМ
Комаров, можете ли да задействате антисателитната програма…
МКС-КОМАРОВ
Вече работя над това, Хюстън.
ХЮСТЪН-КАПКОМ
Значи имаме план.
МКС-СТОУН
Имаме план.
МКС-КОМАРОВ
Доктор Стоун, бих искал да отпразнуваме подобаващо отпътуването ви за дома. Но ще трябва да се задоволя само с една дума. Късмет. Вие сте храбър човек.
(Комуникацията е прекъсната.)
Когато откъсна поглед от мониторите, Стърн откри, че лицата на всички в малката зала са пребледнели. Той плъзна поглед по тях, като премигваше бавно. Накрая операторът от комуникационния пулт се покашля и заговори:
– Сър, ако планът не успее… да подготвяме ли "Зулу"?
Стърн го погледна. Видя торбичките под очите му и двойната брадичка. На ризата му имаше петно от кафе, сигурно поне отпреди два дена.
– Не – отвърна генерал Стърн. – Боя се, че вече е твърде късно за "Зулу". Или ще успеем, или не. Всъщност… онези от вас, които нямат неотложни задачи… могат да си вървят у дома, при семействата си.
Обърна се и тръгна към кабинета си.
– Това е заповед – подхвърли през рамо.
– Побързай – подкани я Ниди Ведала, притиснала лице към тъмния илюминатор на модула "Звезда". – Новата зараза е ограничена, но не задълго.
Отвън органичните повлекла от инфектиран материал се протягаха между "Горски пожар" и "Леонардо" като жили между нарязани късчета месо.
– Тихо – сгълча я Джин Хаманака, докато оглеждаше карбоновата шина, поставена на крака на Ведала. Шината беше предхождана от мускулна инжекция на двайсет милиграма морфин. – Скоро ще се почувстваш отпаднала, може и да ти се гади. Хубаво ще е да си починеш.
– А, не. – Ведала се обърна към командния пулт. – Имам още работа.
Тя премигна, за да си проясни погледа, и включи компютъра. Пръстите ѝ заиграха по клавиатурата, докато преглеждаше програмите на Клайн. Накрая се спря на едно опростено екранче с надпис: ПРОЦЕДУРА ЗА СПУСКАНЕ.
– Започва се.
Тревожният глас на Ведала отекна в стереозвук в слушалките на Комаров и Стоун. Опрели гръб в гръб, двамата се намираха дълбоко във вътрешността на лабораторния модул "Дестини". Белите стени на модула, един от най-големите в МКС, бяха покрити със сини ръкохватки и отрупани с разхвърлян инвентар. Скафандърът на Стоун беше свързан със сервизно-охлаждащото табло на модула с универсална захранваща линия. Докато разговаряха, таблото зареди акумулаторите на скафандъра и попълни запасите от вода и кислород. Поочуканият скафандър бе огледан от главата до петите за повреди и скоро след това одобрен от екипажа.
Комаров беше извадил яркооранжевия спасителен костюм, беше разгънал парашута и го бе прикачил за гърба на Стоун. Руснакът го увери, че старичкият парашут е предназначен за извънредни ситуации при висока скорост като предстоящата, само дето не се е очаквало човекът, който го носи, да знае предварително, че се задава опасност.
– Значи за теб е дори по-добре, нали? – попита Комаров.
Междувременно руснакът се бе заровил в шкафа за експериментално оборудване и тършуваше вътре с блеснал поглед, тананикайки си беззвучна песен.
– Виждаш ли го? – попита Стоун. – Хюстън казва, че е тук. Второто отделение, от лявата страна.
– Да, да – отвърна Комаров. – Проблемът е деликатен. Имай търпение.
Руснакът извади продълговата метална кутия. После вдигна лъскавата стоманена брадва, която се рееше недалеч от него. Мускулите на ръката му се издуха, докато се опитваше да отвори горния край на кутията с острието на брадвата.
– Разбираш ли, аз самият бих тръгнал – говореше руснакът и в гласа му се долови напрежение. – Но съм тук горе вече от шест месеца. Краката ми са като гумени и освен това Хюстън ми няма доверие.
– Откъде взе брадвата? – попита Стоун.
Комаров поклати безгрижно глава.
– Всички руски модули имат малка брадва край вратата. Какъв смисъл да се прекарват безброй кабели отвън, както правят американците? Вместо това при спешни ситуации, когато люкът трябва да се затвори бързо, използваме брадвата.
– Брадвата? За какво?
– За кабела. Прас, прас. И люкът се затваря.
Стоун го изгледа втрещено и въздъхна с облекчение при мисълта, че битката с Клайн се бе състояла в американски модул.
Най-сетне Комаров отвори кутията. Отвътре много внимателно извади втора кутия с размера на ваза за цветя. В горния ѝ край имаше кух бронзов конус, който ѝ придаваше вид на ракета или огромен куршум. Отдолу за златист шплент бе закачен поклащащ се метален пръстен.
– Ето – обяви Комаров. – Проста работа.
Оръжието несъмнено бе демонтирано от спътник преследвач. И очевидно беше нещо, с което никой не би искал да си има работа. Стоун се намръщи.
Руснакът забеляза изражението му и спря.
– Китайците го правят непрестанно. Ние поне сме по-дискретни.
– Как действа? – попита Стоун.
– Прикачваш устройството с този край към лентата – каза Комаров и посочи металния конус. – Дърпаш шплента и след две секунди… бум. Ясно?
Стоун кимна.
– Готов съм. Отвори шлюза.
– А, още нещо, приятелю.
– Да?
– Дали не искаш да си сложиш здрав шлем?
Стоун докосна лицето си с ръкавица и усети, че бузите му пламват. Комаров се разсмя гръмогласно, уловен за ръкохватката, за да не отлети встрани. Руският астронавт постави шлема на Ниди на мястото на повредения и го заключи с няколко обиграни движения.
– Американци, боже мой – въздъхна той и поклати глава. – И си мислите, че ние сме безразсъдните.
След минутка Стоун вече се провираше, прегърнал кумулативния снаряд, през шлюза на "Куест".
Комаров го изпрати с прощално вдигнат палец, затвори люка и включи декомпресионната помпа. Стоун усети познатото потрепване от разхерметизацията. По тялото му полази хлад, после презаредените батерии включиха подгревателите на тялото и крайниците. През последните няколко часа Стоун бе привикнал със скафандъра от тип Z. Но след сблъсъка с Клайн започваше да го усеща като желязна броня, увиснала на изтощените му мускули.
Докато чакаше, заговори в микрофончето на яката.
– Ниди? Какво е положението с пулта за управление?
– Няма… – дойде неясният отговор.
– Няма? Ниди? Какво няма?
– П-проблем – изпъшка Ниди завалено въпреки опитите си да се съсредоточи. – Няма проблем. Всичко съм оправила.
– Колко морфин ти сложиха?
– Колкото се полага. Джеймс, трябва да ти кажа нещо. Още преди исках… не си длъжен да го правиш.
– Ако не го направя, много хора ще умрат. Включително хора, на които държа.
– За това говорех – продължи Ведала. – Не за мен. Не трябва да го правиш за мен. Зная какви са рисковете. Не искам да ме спасяваш.
– Ниди, правя го за теб. Но го правя и за него, разбираш ли?
– Тупа – досети се Ведала.
– Той е самичък долу. "Андромеда" му е отнела семейството. Отнела му е света…
Стоун млъкна и се опита да се овладее.
– Връщам се надолу заради него. Навремето някой го е направил заради мен.
Усети, че по костюма му минават вибрации от отварянето на външния люк. Червената мигаща светлина на стената засия в зелено. Време беше да тръгва.
– Пожелай ми късмет.
Ведала не намери сили да му отвърне.
В тези последни мигове биологичните показатели на Стоун, проследявани от херметически изолирания костюм, показваха почти пълно изтощение. Дишането му бе толкова затруднено, че едва успяваше да разговаря по радиовръзката и на моменти като че ли за кратко губеше съзнание. Движейки се бавно, сякаш беше под вода, той се прокрадваше през опустошената външна територия на Международната космическа станция.
Земята изглеждаше толкова малка и толкова далечна.
На гърба си Стоун носеше обемист товар, състоящ се от парашут и кутията с кумулативния снаряд. Маневрирането бе почти невъзможно. Доста често се налагаше да поспре, за да посъбере сили. При всеки от тези случаи не ставаше ясно дали си почива, или е изгубил напълно съзнание.
След двайсетина минути Стоун спря да се движи.
– Джеймс? – повика го Ведала. – Джеймс, трябва да продължиш. Заразата може да се прехвърли на лентата всеки момент. Трябва да слезеш долу преди нея.
Двайсет секунди статичен шум в слушалките.
Най-сетне Стоун отговори, между две тежки въздишки.
– Ниди, приготви повдигача. В момента се пристягам. Имай готовност да разкачиш МКС и да преминеш към отрицателно ускорение веднага след детонацията. Ще пратим остатъка от тази мръсотия в открития космос.
Заради близостта със заразените модули вътрешната температура в МКС се бе покачила с десет градуса. Вентилацията и охлаждането трябваше да работят над пределните си възможности. Отрязана от Центъра за управление вече повече от двайсет и четири часа, станцията бе споходена от безброй проблеми, оставени без наглеждане и корекция.
Хаманака и Комаров бяха успели доста бързо да възстановят радиовръзката с Москва и Хюстън. С помощта на стотици земни учени от двете нации те работеха успешно за отстраняване на множеството дефекти по животоподдържащата система и вътрешния баланс. Наземните математици изчисляваха трескаво маневрените тласъци и процедурите по разкачване, както и точното време за тяхното осъществяване.
Само Ведала бе оставена да следи визуално заразата отвън. И по това, което виждаше, ситуацията не изглеждаше обещаваща.
Потрепващите повлекла поглъщаха модулите "Горски пожар" и "Леонардо", преобразувайки ги постепенно в обща мековата сфера от черно-лилав метал, чиято повърхност присвятваше с малки съзвездия от зеленикави светлинки. Ведала не знаеше със сигурност дали това не е реакция от морфина, но ѝ се стори, че вижда от тази мътновата маса да се подават обезпокоителни очертания. Зловещи метални израстъци, подобни на разкривени крайници. И други, по-сложни плетеници, които ѝ напомняха на електронни схеми.
Еволюцията на "Андромеда" набираше скорост.
Изминаха още двайсет минути преди Стоун да приключи с привързването си и със стабилизирането на експлозивния заряд към платформата. Първо използва металните куки, за да се пристегне към тясната метална решетка на мостчето, която опасваше подемника. След това завърза кутията с експлозива към основата с няколко намотки от руския кабел – изключително здрави медни жици, завършващи с възли в двата края.
Накрая използва една от куките, за да прикачи къс, но здрав ремък за решетъчния под на повдигача. След това прекара втори, доста по-дълъг ремък през халката в долния край на кумулативния снаряд. Накрая подпъхна двата ремъка през карабините на колана си.
Плувнал в пот и почти изпаднал в треска, Стоун приседна на тясната метална площадка. Долу под себе си виждаше плавната извивка на Земята – заплашително далеч от него. Самата лента едва се различаваше като мъждукаща линия. Въпреки това той имаше чувството, че долавя песента ѝ през металната конструкция на подемника.
Доктор Джеймс Стоун даде сигнал с вдигнат палец и каза:
– Готов. Повече от всякога.
– Джеймс – отвърна Ведала и замълча, сякаш за да проточи мига. – Искам да оцелееш. Ясно?
– Ниди, това е просто едно прекалено дълго увеселително влакче. Пускай ме да се повозя.
Ведала неохотно натисна копчето за старт.
Подемникът подскочи, изпращайки вибрации през цялата МКС. След това шиповете на върха на подемния механизъм се завъртяха в обратна посока. Полуразглобената до границата на своите функционални възможности платформа започна да набира скорост надолу. След секунди достигна 7500 мили в час.
Дъното на света на Стоун изчезна.
На борда на МКС слънчевите панели се разтресоха от носещата се надолу по лентата маса. Навсякъде другаде обаче цареше покой, ако се изключеше зловещото бръмчене от предаваните вибрации по дългата двайсет и пет хиляди мили лента.
Стоун се беше вкопчил в тресящата се метална платформа, пъхнал изтръпнали от болка пръсти в решетката. Облещен зад огледалното лицево стъкло на шлема, той гледаше със затаен дъх как Земята под него започва бързо да нараства.
Летеше със 7500 мили в час. Скорост, която щеше да е изумителна на земната повърхност, но беше по-малко от половината от нормалната орбитална скорост на МКС. В условия на микрогравитация и при липса на въздушно триене беше трудно да се усети каквото и да било движение.
На всеки няколко минути Стоун проверяваше как е закрепена металната кутия. Ако не успееше да детонира заряда или той не прекъснеше лентата, тогава какъвто и чуждоземен разум да се спотайваше зад щама "Андромеда", той най-вероятно щеше да унищожи живота на планетата.
Но Стоун непрестанно си спомняше за Тупа, самотен и изоставен в зоната на карантина, и обещанието, което бе дал на момчето. За да се разсее от тези мисли, се зае да преговаря стъпките, които трябваше да осъществи, за да изпълни задачата. Така преминаха следващите два часа.
– Как върви там долу? – попита Ведала и гласът ѝ едва се чуваше от бръмченето в шлема на Стоун.
– Страхотни гледки. Състояние? – отговори той.
– Остават ти по-малко от две хиляди мили. Щом доближиш атмосферата на около сто мили, ще те забавим.
– Добре, това е…
Точно в 21:11:20 КУВ подемникът бе застигнат от ужасни вибрации. Източникът им беше някъде отгоре и те запокитиха платформата във всички посоки с ускорение от много g. Неочакваното сътресение изхвърли Стоун от импровизираната седалка. Късият ремък го задържа и той остана да виси от ръба на платформата. На няколко пъти клатушкащата се лента профуча само на сантиметри от обувките му.
Частици прах, откъснати от металната платформа, попаднаха върху лентата отгоре и отдолу и избухнаха в дъжд от искри. Стоун можеше само да се моли спасителният костюм да издържи, докато звездният поток се сипеше между краката му.
Близо три минути платформата се клатеше и люлееше. С увиснали над бездната крака Стоун се люшкаше на ремъка като кукла на конци. После, с последен вик на пълно изтощение, успя да се прехвърли през ръба на мостика и да се притегли нагоре. Трябваха му няколко дълги минути, за да възстанови силите си.
– Какво… какво беше това? – попита той в ефира.
– Заразата се прехвърли на лентата – отговори Ведала. – Слиза към теб, и то бързо.
– Колко бързо? По-бързо ли е от мен?
– Не мога да определя. Почакай да направя изчисления. Остават ти само още десет минути.
Стоун остана да чака, но по разтреперания глас на Ведала долови, че тя крие истината. Гладкото спускане бе заменено от неравномерни сътресения, като кола, преминаваща от асфалтов път към павиран. Стоун предполагаше, че в момента се извършва поредната метаморфоза на материята, от която е изградена лентата, и атомите ѝ се превръщат в новия, създаден от еволюцията на "Андромеда" материал.
Подобен, но не същият.
Стомахът му се преобърна, когато платформата снижи рязко скорост при навлизане в атмосферата. За да избегнат пораженията от триенето с въздуха, трябваше да свалят скоростта до все още убийствените петстотин мили в час. Той погледна нагоре и видя, че лентата се е оцветила в черно.
– Ниди, ще ми стигне ли времето? Кажи ми истината.
– Остават ти само петдесет мили…
– Истината!
– Джеймс, лентата е тънка. Много бързо почернява. До няколко минути ще те застигне. Две, може би три.
Стоун направи бързи изчисления. При скорост от петстотин мили в час щяха да са му нужни шест минути, за да измине финалните петдесет мили. Лесна математична задача с ужасяващ отговор – трябваше да измине петдесет мили за две минути.
– Съжалявам, Джеймс – каза Ведала.
– Трябва да увелича скоростта – прекъсна я Стоун. – Съвсем просто е, Ниди. Петдесет мили за две минути. Три пъти по-бързо.
– Това е мах 2. Ще изгориш при навлизане в атмосферата. Това ще те убие, Джеймс.
– Трябва да опитаме – отвърна Стоун. – Ниди, трябва поне да опитаме.
Ведала долови отчаянието в гласа му.
Всеки друг би направил пауза, би изчакал, докато не стане твърде късно. Въпреки че усещаше бързо отминаващия ефект на морфина, доктор Ниди Ведала разбираше съвсем ясно всяка променлива на това уравнение, включително и собствените си чувства.
Тя натисна копчето и каза:
– Дръж се здраво.
Стоун не можа да отговори – дъхът му буквално секна, когато платформата внезапно ускори надолу с пълната сила на електрическите двигатели.
– Ще ти пратя съобщение по радиото, когато дойде време за детониране – продължи Ведала. – Приготви се. Ще боли.
Не стана ясно дали последните думи са насочени към Джеймс или към нея самата. Всички участници си даваха сметка, че вероятността Стоун да оцелее е почти нулева.
Стоун чуваше и усещаше пронизващите вибрации от триещия се метал в метал като раздиращи костите му писъци. Погледът му подскачаше заедно със сътресенията на платформата.
– Максимално ускорение…
Гласът на Ведала бе погълнат от хаоса на друсането. Стоун усети, че в главата му нахлува кръв и че ускорението го откъсва от платформата. Толкова по-добре, тъй като металната конструкция бе започнала да се нагрява от сблъсъците с молекулите в горния слой на атмосферата. Той се изправи, залитайки.
Приличаше на човек на ръба на безкрая.
– Петдесет секунди – предупреди го Ведала, макар че Стоун вече не можеше да разпознае гласа ѝ. Около него се бе образувала корона от пламъци, като водопад от сипеща се отгоре светлина.
През първите няколко секунди Стоун я намираше за красива.
– Бъди внимателен, приятелю – обади се Комаров по радиото. – Ще станеш на въглен. Оттук вече приличаш на огнена топка.
Стоун почувства нови сътресения. Погледна нагоре и видя, че от въртящия се механизъм се откъсват микроскопични частици. Скоростта и триенето бяха твърде високи. При сблъсъка си с лентата невидимите частици избухваха в миниатюрни огнени комети.
– Добре съм, добре съм – каза Стоун. Гласът му едва се различаваше над усиления до рев статичен шум. В този момент се носеше с над хиляда мили в час.
Това щеше да е последното му обаждане по радиото.
Картините от гибелния финал на спускането бяха събирани от телефотосистемите на трите далекобойни бомбардировача Б-150, летящи на предела на тактическите си възможности. На тях се виждаше призрачна гледка – конус от синкави пламъци, който бликаше нагоре по нишка от бяла светлина. Едва различима насред този ад стърчеше самотна човешка фигура, очертана на трепкащата заря на огньовете. Отвъд огнения конус се виждаше само безкрайната чернота на космоса и бяло-синкавата извивка на хоризонта.
Радиото не предаваше звук, така че никой не чу как Стоун извика от болка, когато челото му случайно докосна вътрешната страна на лицевото стъкло. Опарването беше мигновено. Външният слой на предпазния костюм беше обгорял до черно, подметките му вече се топяха.
– Трийсет секунди – обяви гласът в шлема.
Металната решетка под краката на Стоун засия в червено, при всяко подрусване от нея се откъсваха капки втечнен метал. Стиснал зъби, стенейки, Стоун се пресегна и улови ремъка на кръста си. Проследи го с две ръце и напипа златистия шплент в основата на кумулативния снаряд.
За негова изненада шплентът все още си беше на мястото.
Зад затворените си клепачи Стоун виждаше нагорещена до бяло пустиня. Там имаше и жена, лежеше по гръб. Беше тежко ранена. От китките ѝ се стичаше кръв и потъваше в пясъка. Изображението беше от класифицирана черно-бяла снимка, която се бе превърнала в спомен, а сетне и в кошмар.
– Петнайсет секунди – обяви гласът. – Дръж се, Джеймс.
С почерняла от пламъците ръкавица Стоун откачи куката на късия ремък. Оставаше му само вторият, закачен за златистия шплент. В кръговете на ядрените стратези този метод на взривяване бе известен като "смъртноопасен". В противовес на "безопасния" метод експлозивът неизбежно щеше да бъде детониран, ако нямаше човешки оператор, който да му попречи.
– Не си отивай…
Затворил очи, оголил зъби в болезнена гримаса, Стоун се вкопчи в ремъка и от очите му бликнаха сълзи, които мигом се изпаряваха. Когато намери сили да повдигне клепачи, успя да различи нарастващите очертания на южноамериканския континент под него. Ала образът почти не достигна до съзнанието му. Беше просто плетеница от цветове – невероятно красив килим от зелено, синьо и кафяво.
И нямаше нищо общо със сегашния му изпълнен с непосилна болка живот.
Що се отнася до снимката, беше я открил в материалите за "Андромеда". Майка му, просната мъртва в пясъците на Аризона. Кръвта ѝ се бе превърнала в прах, който вятърът бе отнесъл надалеч. Това беше единствената оцеляла снимка, единственият спомен за лицето ѝ.
С всяка изминала частица от секундата Стоун усещаше как съзнанието му се разтваря в оглушителния хаос. Чувстваше горещия полъх на пустинята, който го поглъщаше и отнасяше кръвта му към хоризонта с огнения си дъх, също както бе постъпил с майката и бащата, които никога не бе познавал, със света, в който така и не бе имал възможност да израсне – с цял един откраднат от него живот.
Долови нечий далечен глас да шепне в ухото му. Гласът бе нежен. Той наостри слух да чуе какво му казва.
– Мамо?
– Сега – произнесе гласът. – Сега, сега, сега.
Джеймс Стоун усети, че коленете му се подгъват. Обърна се и падна назад през горящата платформа. Усети как вторият ремък се изопва и задейства кумулативния снаряд. Успя да долови само кратко сътресение и за миг мярна бледобелезникав облак дим.
През следващите петнайсетина секунди не се случи нищо.
За първи път пламъкът се появи на височина трийсет и седем мили над земната повърхност, далеч отвъд тропосферата. Странна гледка за онези, които наблюдаваха в този момент. И от тази шепа свидетели на събитието никой не забеляза малката сияеща точка, която полетя надолу от взрива.
Точка, която имаше човешки очертания.