Фантома от Чикаго

Първа глава

На близо дванайсет метра под Стейт Стрийт в центъра на Чикаго, в страховития мрак на някакъв изоставен тунел висок мъж внимателно се взираше в малко огледалце, залепено върху бетонната стена на тунела и приглаждаше с длан тъмната си коса. Само на няколко сантиметра от главата му стената се извиваше и се сливаше с тавана. Зад гърба му, на квадратна дървена масичка до тясното легло, стоеше електрически фенер, който хвърляше студени и зловещи отблясъци по гладките заоблени стени. Светлината проникваше в мрака, но се стопяваше в далечината на тунела.

В сенките зад фенера в стената на това разширение се виждаше стара двойна врата. Той водеше към подземията на Универсалния магазин „Уинтроп“, още от началото на века, когато оттук с малки вагончета зареждали със стоки, пратки и въглища. Именно затова бил изграден и целият този сложен лабиринт от тунели. Ръждясалите стари релси на теснолинейката, широки около половин метър, си стояха непокътнати в бетонния под. В последните години системата от тунели бе наводнявана няколко пъти от Чикагската река. Водата беше изпомпана, но вътре все още се усещаше усойния дъх на плесен.

Мъжът не обръщаше внимание на застоялия въздух, погълнат от заниманието да приглажда назад с гел тъмната си коса. Вече седмици наред живееше тук и бе свикнал с влагата и миризмата. Изучил бе сложния лабиринт от тунели достатъчно, за да може да нарисува груба карта на помещенията и да се движи навсякъде. Знаеше и как да преодолява повечето охранителни системи и без затруднение влизаше, в която и да е от старите чикагски сгради, чиито подземия бяха свързани с изоставените тунели на теснолинейката.

Той хвърли тубата с гел в една кутия, пълна с вестници и всякакви джунджурии. Закуцука към масичката, взе дебела свещ и я запали с клечка кибрит, после се върна към огледалото, с надеждата да успее да се огледа по-добре в оскъдната светлина. Имаше си и силно електрическо фенерче, което щеше да заслепи образа му.

Свещта ще свърши по-добра работа, реши той, докато я насочваше високо така, че да разгледа променения си външен вид. Сресана назад, косата му изглеждаше по-тъмна благодарение на гела, с който бе зализал гъстите си кичури. Не че особено харесваше тази прическа, но тя щеше да прикрие самоличността му. Оправи бялата папионка и отстъпи назад, за да огледа, доколкото може, официалното си облекло. Черният му фрак, черната жилетка и бялата плисирана риза бяха безупречни — забележително постижение, като се имат предвид обкръжаващите го обстоятелства.

Погледна часовника си и присви очи, за да различи стрелките в мътната светлина. Деветнайсет и четиридесет и пет, време беше да тръгва. Той бързо обърна гръб на огледалцето. Внезапна болка в бедрото го накара да сгърчи лице и той си напомни да внимава. Дълбоката рана от куршум още не бе заздравяла. Без да обръща повече внимание на болката, той се сети за още едно важно последно допълнение към костюма — бялата маска. Наведе се да остави свещта на пода, но раната в бедрото отново се обади и той закуцука към леглото. Сините чаршафи бяха опънати, възглавницата — грижливо изтупана. Върху й лежеше кожената маска, която бе оставил, докато обличаше костюма на Фантома на операта, който беше „заел“ от „Уинтроп“. Огромният и изискан магазин разполагаше с прекрасно разнообразие от висококачествени костюми за Деня на Вси Светии.

Той взе маската, провери черния ластик, който свързваше двата й края, и се отправи към огледалото. Внимателно я сложи на лицето си и я закрепи над лъскавата занизана коса. Гладката бяла кожа се проточваше от върха на тесния му нос чак до нивото на косата. Отпред бяха изрязани два бадемовидни, леко повдигнати нагоре отвори за очите.

Той отново се наведе за свещта и я приближи до лицето си. Снежнобялата кожа ярко подчертаваше зелените очи, а тъмните мигли му придаваха тайнствен и призрачен вид. Прекрасно, помисли си той и доволно се усмихна. Имаше намерение да направи неотразимо впечатление на Кристъл Уинтроп на благотворителния бал тази вечер. Единствено в този случай и в тази нощ, която бе планирал като нощ на разкритията и истината, той щеше да назове своето име, което никога досега не беше използвал — Ерик. То напълно подхождаше на костюма, пък и тъкмо днес бе моментът да го разкрие, когато смяташе, че най-сетне ще осъществи мечтата си.

Ерик пое дълбоко дъх, а в огледалото се отрази мъжественото му лице. Треската от раната и дългите самотни нощи бяха оставили своя отпечатък върху душевното му равновесие, но той се чувстваше в правото си и готов сега да излезе и да отвлече Кристъл, жената, която отдавна бе желал и за която мечтаеше от толкова време. Разбираше, че това едва ли е начинът да спечели дамата на своето сърце, но Ерик имаше причина да го стори: Кристъл възнамеряваше да се омъжи за неподходящ и опасен мъж.

Ерик й бе простил за това, че не го забеляза като възможен съпруг. Въпреки непрекъснатото пренебрегване, любопитството на Кристъл и бунтарският й дух, нейната жизнерадост и способност да се весели, очароваха затворения Ерик. Макар че произхождаше от влиятелно семейство, богатството и положението не бяха нещата, с които един мъж можеше да привлече Кристъл. Тя сякаш предпочиташе мускулите, блясъка и магнетичната чувственост, ако се съдеше по мъжете, с които бе имала връзка през изминалите години.

Но тази вечер Ерик щеше да я накара да забрави всички тях, заедно със сегашния й безбожно красив годеник. Ерик Фантома щеше да изпълни и най-лудото й въображение и копнеж и да я спаси от надвисналата опасност, която тя не забелязваше.

Това щеше да бъде нощта на съдбата.

Ерик взе дългата черна пелерина от облегалката на стола и я метна на раменете си. Когато тежката материя царствено прошумоля около тялото му, той усети, че го обзема чувство за мрачно величие. Това опиянение му вля сили и обтегна сетивата му. Не се ли увличаше прекомерно, помисли си той, усетил как сърцето му лудо затуптява в очакване.

Може би всичките тези седмици самота под земята и този костюм го караха леко да се побърква. Той се почувства шеметен и обгърнат от лудост, тайнственост и сила. Дори кракът спря да го боли.

Ерик реши, че не го интересува дали се люшка на ръба лудостта. Крайно време беше това се промени. Щеше да превърне в магичната личност, която си представяше, че трябва да бъде, за да освободи обожаваната жена от коварния ухажор, да се разкрие пред нея като единствения чувствен мъж от мечтите й, който така безгрижно бе пренебрегвала досега.

Той отново си пое дълбоко дъх, грабна ръкавиците, уви копринената пелерина около тялото си и се отправи към подземието.

— О, татко! — възкликна раздразнено Кристъл, докато крачеше насам-натам покрай баща си в елегантната им гостна.

— Говоря сериозно! — отвърна баща й, Лорънс Уинтроп, Трети, внук на мъжа, основал веригата от универсални магазини „Уинтроп“. — Как ще се появиш на благотворителен бал пред толкова много репортери и вестникари в такава рокля? При това си член на комитета, който го организира! Нали ще те снимат. Веднага се преоблечи!

Кристъл хвърли бърз поглед към твърде дълбоко изрязаната си бална рокля в цвят старо злато и се почувства малко неловко. Помисли си, че наистина е попрекалила. Пристегнатият колан подчертаваше тънката й талия, а деколтето й продължаваше в прихванати под раменете бухнали малки ръкави. Тя бе пожелала специално този модел, за да подчертае гърдите и раменете си, съвършено женствени и прекрасно оформени от дългите часове упражнения във физкултурния салон.

— Балът е за Деня на Вси Светии — възрази тя, възвърнала спокойствието си. Знаеше, че ще стане така, както иска, нищо, че още живееше в дома на баща си. Нямаше смисъл излишно да се разправя. — Това е моят костюм.

— Тогава се завий с един чаршаф и се направи на призрак! — отсече Лорънс и се почеса по главата, обрамчена с гъста сива коса. Той бе облечен в смокинг и възнамеряваше да се яви на бала след една делова вечеря, без специален костюм. — И на коя се правиш? На Мей Усет? Или Мерилин Монро?

— Както виждаш, нямам руса перука — посочи кестенявата си коса дъщеря му, събрана в сложна прическа със старомодни букли.

— Значи на Лейди Годайва, тогава? — продължи да любопитства той.

— Нямам кон и не съм гола — отвърна тя.

— Все тая.

— Ще бъда Красавицата от „Красавицата и Звяра“ — обясни тя. — Тони ще се маскира като Звяра.

— Така наистина сте близо до истината.

— Татко! — раздразнена, тя се тръшна шумно върху дивана в стил Чипъндейл, където се беше изтегнала и персийската й котка. Младата жена се излегна и погали своята любимка.

Междувременно баща й отново взе да крачи напред-назад. Той не беше висок, но широките му рамене и царствената осанка правеха силно впечатление на всички останали, само не и на дъщеря му, която знаеше, как да отстоява себе си.

— Все още не разбирам, защо си решила да се омъжиш за Тони — каза Лорънс и в тона му се долови тревога. — Мислех, че сватбата се отлага. Защо отново я насрочи? По-скоро щях да понеса да избягаш с една от горилите от зоологическата градина „Линкълн“.

— Сватбата никога не се е отлагала — отвърна тя и завъртя големия крушовиден диамантен пръстен на лявата си ръка. — Само позабавих нещата, това е. Сега отново мисля и скоро ще определя и датата.

Той спря и я погледна:

— Надявах се да ти дойде умът в главата след смъртта на Джей Сондърс, а сега… — Той изпъна гръб. — Това ме подсеща, че трябва да ти намеря нов адвокат. Джей не успя да изготви брачния ти договор.

Гърлото на Кристъл се стегна и тя наведе глава и отново погали котката.

— Не говори за Джей, татко. Не и тази вечер. Нека поне днес се позабавлявам. Толкова съм нещастна, откакто той изчезна. Затова не можах да се съсредоточа върху организирането на сватбеното тържество. Като си помисля само, че на бедния Джей или му изтича кръвта някъде, или лежи на дъното на Мичиган, или пък на Чикагската река. — Тя вдигна очи. — А защо още не са открили и следа от него?

Сивите очи на Лорънс също потъмняха.

— Не знам. Онзи ден се обадих в полицията, за да видя, дали са разбрали нещо. Детектив Фогърти заяви, че продължават разследванията и спомена за някакъв телефонен разговор и нова връзка. Но, доколкото знам, единственото им доказателство все още е само открития ягуар на Джей и кръвта по шофьорската седалка. Поддържат хипотезата, че първо е убит, а после тялото му е извлечено някъде.

Кристъл едва преглътна в опит да премахне буцата в гърлото си. Искаше да каже нещо на баща си, но й беше трудно.

— Преди не ми се щеше да споменавам това, но… — тя замълча и навлажни устни с език — винаги съм имала чувството, че по някакъв начин виновна за смъртта му съм аз.

Баща й придоби угрижено изражение, седна на един стол срещу нея и внимателно я погледна.

— Ти, виновна?

Често си бяха говорили за тайнственото обаждане на Джей по телефона в нощта, преди да изчезне. Бе поискал тя да отиде в офиса му още същата вечер, но тя имаше среща с Тони. Никога не бе споменавала пред Тони за обаждането и за необичайната тревога в гласа на Джей. На другата сутрин, когато отиде в офиса, секретарката на Джей бе притеснена, защото той не се бе появявал. По-късно чуха по радиото за кръвта и колата му, намерена в подземния гараж на сградата.

Кристъл безпомощно вдигна голите си рамене.

— Ами… Гласът на Джей бе много напрегнат. Сякаш наистина имаше да ми съобщи нещо важно. И не искаше да го обсъжда по телефона. Мислех, че има нещо общо с брачния договор, но може би е било друго, информация, която някой си не му позволяваше да издаде и затова са го убили. Той беше толкова тих, слаб, умен, сигурно се е напъхал в опасна ситуация и е имал нужда от помощ, затова ми се обади. Може би, ако бях отишла при него, вместо на среща с Тони, това нямаше да се случи — тя разсеяно въздъхна. — Тревожи ме натрапчивото усещане, че… че той умря заради мен.

Лорънс поклати глава.

— Джей никога не би ти съобщил нещо, което да те изложи на опасност. Отчасти съм съгласен с предположенията ти. Винаги съм подозирал, а и полицията също, че може да е убит, защото е научил нещо, което не е трябвало да знае, докато е работил по някое от неприятните дела. Той беше блестящ адвокати и се говореше, че през годините, прекарани във Вашингтон, се е занимавал с доста специални дела. Възможно е убиецът да е отмъстител от миналото. Но пък той никога нямаше да ти каже такова нещо. Обикновено съвпадение е, Кристъл, че са го убили на сутринта след разговора с теб.

Момичето разбираше, че в думите на баща й има смисъл. И все пак я гнетеше особеното усещане, че ненавременният край на Джей има нещо общо с нея. Спомни си, колко тревожен и загрижен й се беше сторил гласът му, винаги толкова умерен и лишен от чувства. Стори й се много притеснен за нея по някаква причина. А на следващата сутрин бе убит — или прободен, или пребит, защото не бе намерен никакъв куршум, а тялото му сякаш се беше изпарило.

Баща й се надигна от стола си и я потупа по рамото.

— Не се обвинявай; Наистина ми се искаше да не бяхме загубили Джей, особено при такива обстоятелства. Уважавах го и му вярвах. Затова го избрах и за твой адвокат. Дори се надявах, че…

Кристал вдигна очи.

— Какво?

— Джей бе от добро семейство и все още ерген. Няколко години по-възрастен от теб, идеална разлика. Беше необикновено интелигентен и го очакваше блестяща кариера, а имаше и чувство за отговорност.

— Искаш да кажеш, че можех да забравя Тони и да се влюбя в Джей? — Тя се усмихна и заигра с тафтения волан на роклята си. Знаеше, че баща й би бил доволен да й избере съпруг. — Помня Джей още от времето, когато бяхме деца в училище. Винаги носеше и четеше някаква книга. Беше слабичък и другите момчета го тормозеха.

— Но оттогава насам много се беше променил.

Тя сви рамене.

— Не знам. Голям умник беше и винаги бе пръв в училище, а и после в колежа. И все пак беше сладък. И смел. Като тогава, когато се върна от Вашингтон, защото баща му умря и майка му имаше нужда от неговите грижи. Спомням си, как тихо страдаше на погребението. Нежна душа беше. Винаги съм го харесвала и му вярвах. Но той не беше моят тип.

Тя се облегна на дивана и си припомни последната им среща. Бяха в неговия офис. Къдравата му кестенява глава бе наведена над документите, пръснати по бюрото, докато й обясняваше всички подробности по брачния договор. Стори й се трогателен. В същото време тя вече се бе отегчила до смърт от сложнотиите в правото, а й предстоеше и проба на Фантома в Чикаго, роклята за бала, и среща с комитета, на който се бе съдействала да стане председател. Искрено му бе благодарна за вниманието и загрижеността, но…

— Да, добре, но бих искал отново да си отговориш на въпроса, какъв е твоят тип! — обади се Лорънс и прекъсна размишленията й.

— Привличането е нещо, което усещаш — отвърна му тя. — А за чувствата не може да се разсъждава.

— Но животът не е приказка като „Красавицата и Звяра“ — напомни й той, сякаш самата тя не беше наясно. — След като си наследница, която смята да се омъжи за мускулест главоч без семейство и връзки, по-добре е да се замислиш и за момент да оставиш чувствата настрана. Иначе може и да съжаляваш, ако се окаже, че Тони се интересува само от парите ти.

Кристъл нетърпеливо го погледна. Можеше и да му каже, че намира Тони очарователен, привлекателен и умен по особен малко гаменски начин и тъкмо това й допадаше. Но баща й не бе в настроение да слуша.

Той протегна ръце към нея и смекчи тона си:

— Да можеше да проявиш малко повече разум, когато с отнася до чувствата ти. Страхувах се да не се омъжиш за оня френски плейбой…

— Но той беше богат — отбеляза дяволито тя.

— Беше — това е истина! Но когато започна да те ухажва, бе напълно разорен. После се появи онзи тенисист…

— С пълна стая с награди…

— Сега пък Тони — прекъсна я баща й. — Единствено заради мускулите и склонността си да показва косматите си гърди…

— Не го харесваш само защото отказва да носи костюм с жилетка?

— Никой от твоите приятели не е носил костюм!

— Разбира се. Винаги съм търсила мъже с въображение, които не се притесняват е безполезни притежания и традиции.

— Не такива скучни и предсказуеми като мен, нали?

Кристъл му се усмихна с любов.

— Ти си ми баща. И се очаква да бъдеш предсказуем.

— Какво дочаках да чуя от единственото си дете!

В този момент някой позвъни.

— Това е Тони — бързо каза тя и скочи към вратата.

Лорънс я последва.

— И ще се преоблечеш, преди да тръгнеш, нали?

— Не!

— Нямаш ли капчица свян? И чувство за уважение? Гордост?

— Имам — отвърна му тя, докато крачеше по белия килим към мраморните плочи пред входната врата. — Всеки ден работя в гимнастическия клуб. — Всъщност клубът бе неин, баща й го купи, след като завърши колежа и не можа да избере някаква професия, в която да се развива. Той се надяваше, че новата отговорност по ръководенето на клуба ще я направи по-разумна. — Хората казват, че имам най-съвършеното тяло в Чикаго. Защо да не се гордея тогава с външния хи вид и да не се показвам? Добре е и за бизнеса ми.

— А къде отива благоприличието? Майка ти имаше толкова добър усет. Тя нямаше да те разглези като мен и да те остави да се държиш така — каза той, сякаш говореше на себе си, докато следваше Кристъл. — Щеше да знае, как да те възпитава, особено в пубертета. И щеше да те научи, как трябва да се държи една млада жена от влиятелно семейство.

Кристъл поспря и улови баща си за ръка, докато отиваха към вратата. Помисли си за майка си, починала от рак преди единайсет години. Кристъл се бе появила на бял свят, когато и двамата й родители бяха прехвърлили четиридесетте. Майка й винаги я наричаше „моето малко чудо“. След смъртта й, разбрала колко неочаквано и несправедливо рано може да приключи земният ти път, Кристъл бе решила да вземе всичко от живота. През последните години бе посветила голяма част от времето си на благотворителност и на Фондацията за изследвания за борба с рака.

— Тя и на мен ми липсва — сърдечно каза на баща си тя. — Но аз не приличам на нея. Не вярвам в благоприличието. Докъде може да те доведе то? Искам да живея. Да бъда дръзка! Искам приключения, вълнуващ мъж и също такъв живот. Знам, че ти би желал да харесам някой „подходящ“, който ще получи и твоето одобрение и ще бъде от нашия кръг. Но всички онези новоизлюпени доктори, адвокати и предприемачи от семействата, които познаваме, са заети само със собствения си успех и кариера. Като Джей; например, винаги отговорни и способни, но…

— Отегчават те, знам — въздъхна Лорънс.

— Е, това е положението, татко. Искам мъж, който да завладее и задържи вниманието ми. А костюмът от три части и дипломатическото куфарче изобщо не ме възбуждат.

— Има много по-важни неща от собственото ти влечение! — тихо й пошепна Лорънс, сякаш някой можеше да ги чуе в празната къща.

— Няма, когато си здрава и права млада жена на двайсет и пет, при това сама!

— Добре де, добре — измърмори Лорънс. — В днешно време хората мислят единствено за секса. Той е и във филмите, и по телевизията, и в заглавията на вестниците — навсякъде. Е… може би забравям, как се чувства човек на твоята възраст — отстъпи той. — Но пък трябва ли да с омъжваш за Тони? Не можеш ли да изкараш само един флирт с него, ако толкова искаш? Боже мой, сякаш спиш Тарзан! Но, предполагам, че точно това ти харесва.

Истината бе, че Кристъл тайничко си мислеше върху женитбата с Тони, но не искаше да признае пред баща си, за да не се хване той за съмненията й и да ги подсили. Каквото, решение да вземеше, тя държеше да е лично нейно. А другото беше, че още не бе спала с Тони, вероятно точно заради тези свои съмнения. Но това не засягаше баща й, така тя не виждаше смисъл да му изяснява нещата.

Докато стигнат до входната врата в просторната си къща, отново се позвъни. Кристъл понечи да отвори, а баща й стъпи назад.

— Няма ли да поздравиш Тони? — пошепна тя.

— Ще го видя по-късно на бала. Ще почакам дотогава, да изпитам „удоволствието“ да го поздравя — студено каза Лорънс. Целуна дъщеря си по бузата и тръгна обратно коридора.

Когато той изчезна, Кристъл отвори вратата. В нея се в риха познатите тъмни очи.

— Оу! — каза Тони, когато погледна роклята й с очевидно одобрение. — По-ослепителна си от Таймс Скуеър в новогодишната нощ.

— Ти също — отвърна тя и се усмихна при вида на костюма му. Той бе обут във високи и лъскави черни ботуши върху черен клин, а отгоре носеше богато украсено злати то сако от кадифе в стар военен стил, с висока яка, червен копринен офицерски шарф и еполети на широките си рамене. И без риза. Едрите му гърди изпъкваха с добре оформените си мускули и черни гъсти косми. Бе пригладил буйната си коса назад и така тя допълваше по особен начин костюма му. С една дума, изглеждаше така, сякаш току-що бе слязъл от корицата на романтичен любовен роман.

Той вдигна маската, която държеше в ръка — тя представляваше обрасло в косми лице, огромни сърдити очи и окървавени животински зъби. Изглеждаше така истинска над силното тяло, че тя се стресна и даже мъничко се изплаши. Не можа да си обясни защо. Това бе само маска!

— Мисля, че няма нужда да си я слагаш, освен когато влизаме.

— Добре — съгласи се той. — И без това ще се задуша зад нея. А къде е твоята?

Тя се обърна и взе от масичката в коридора маската си, изработена от златиста коприна, златен ширит и пайети, с прикрепена към единия край обвита също в коприна дръжчица, и я вдигна към лицето си. Формата бе изчистена и покриваше само очите.

— Страхотно! — каза той. — И сме чудесна двойка, нали?

— Е, със сигурност ще бъдем забелязани — кисело отвърна тя. — Сега ще повикам лимузината.

След малко двамата се бяха разположили в дългата луксозна кола на баща й, която той любезно й бе отстъпил, за да пристигнат както подобава на бала, провеждан в големия исторически хотел в северната част на центъра на Чикаго.

Тони опита да я целуне, но тя го спря с ръка и каза, че току-що си е сложила червило и не иска да й се размаже. Той спокойно прие отказа й. Бяха сгодени почти два месеца и понякога вече се държаха като женени. Това я разочароваше, макар да усещаше, че вината е по-скоро нейна.

Беше се запознала с него преди четири месеца, когато той неочаквано се появи в гимнастическия й клуб на Мичиган Авеню и си купи карта, без дори да разгледа мястото. Знаеше доста много за бодибилдинга и тяхното приятелство започна със сравняване на техники и нови начини за провеждане на тренировките. Отначало й беше трудно да води нормален разговор с него, защото, честно казано, бе твърде силно привлечена от великолепното му тяло. Харесваше й блясъкът на тъмните му очи, тенът на кожата му. Очароваха я и бързите реакции и находчивост, присъщи на хората, израснали на улицата. Той познаваше отблизо този вълнуващ свят, на който тя не принадлежеше. Докато отрасна, бе живяла винаги под закрилата на баща си. Тони беше най-енергичният мъж, когото някога бе срещала. Около него витаеше дори някаква опасност, която спираше дъха й и караше сърцето и да учести своя ритъм.

Кристъл бързо му предложи работа като треньор, а той веднага прие с думите, че отдавна имал намерение да напусне другата си служба, която не му допадала особено. Така и не получи отговор, с какво се бе занимавал досега. Скоро след като постъпи в клуба й, той я покани на вечеря и започна да я ухажва. Коленете й наистина се бяха подгънали, когато за пръв път я сграбчи в силната си прегръдка и я целуна така, че дъхът й спря. Беше й предложил и нещо повече, но тя реши да не приема засега, защото се страхуваше да не се влюби и да престане да разсъждава разумно. Ако позволеше по-интимна близост, щеше повече да се обърка — или поне така се оправдаваше тогава.

Той спокойно прие отказа й, сякаш бе готов да изчака. След като се поопознаха за два месеца, я изненада на един обяд в клуба, когато й предложи да се оженят. Дори й подари зашеметяващ двукаратов диамант с крушовидна форма. Скъпият подарък я учуди, защото не бе останала с впечатлението, че той произхожда от заможно семейство или пък изкарва много пари със собствен труд. Когато го попита за роднините той неясно отвърна, че са в Ню Йорк и че не поддържа връзка с тях. С течение на времето тя научи, че е работил като треньор на различни спортисти, предимно боксьори. Неяснотата около миналото му тогава не я безпокоеше особено. В представите й той се покриваше с образа на „силния и мълчалив тип“, който избягва да говори за себе си, вероятно от скромност. Когато прие пръстена, бе развълнувана за бъдещето. Мислеше, че най-после е открила мъжа, който уважава чувствата й, и искаше той постоянно да присъства в живота й.

Тя знаеше, че баща й ще бъде ужасен, но това искрено я забавляваше. Онази нощ се втурна вкъщи и му показа пръстена. Той вече се бе запознал с Тони и макар че не се изказа, тя усещаше неодобрението му. Когато видя скъпата вещ, пребледня от ярост. Тревогата му я натъжи, защото не бе очаквала такова крайно противодействие. Но нали беше твърде млада, единствена наследница на семейното богатство, вече бе влязла във владение на недвижимите имоти на майка си, а досега не бе донасяла у дома годежен пръстен. Трябваше да разбере баща си. Той бе властвал над всеки избор в живота й и не можеше да свикне с факта, че тя вече е достатъчно голяма и има право на собствени решения.

Първото нещо, което направи Лорънс, бе да наеме частен детектив да проучи произхода на Тони, защото според него той бе непочтен. Това не изненада Кристъл, понеже същото се беше случило и с французина, с когото беше излизала. Както и с тенисиста. Баща й я беше накарал да изчете докладите на детектива. Вероятно наученото накара Кристъл да загуби интерес първо към единия, после към другия мъж. И да прекъсне отношенията си е тях.

Но детективът не представи достатъчно материал за Тони. Семейството му бе от смесен средиземноморски произход и държеше ресторант в Бронкс. Тони учил в местния колеж, но не завършил. Бил треньор на боксьори в Ню Йорк, като преди това се беше бил на ринга в продължение на няколко години.

— Видя ли? — обърна се тя към баща си, когато изчете краткия доклад. — Тук няма нищо ужасяващо.

— Може би детективът е бил подкупен — отвърна баща й, изпълнен с подозрение.

Кристъл само се изсмя. Междувременно баща й бе настоял да се състави брачен договор и за целта избра Джей Сондърс за неин адвокат. Тя се срещна с Джей четири-пет пъти, а после той бе убит.

Кристъл замълча, отново обзета от мисли за Джей. Тони взе ръката й, сложи я на коляното си и я покри със своята длан.

— Защо си толкова мълчалива?

— Говорихме с баща ми за Джей — въздъхна тя. — Още не са открили, какво му се е случило.

— Ако е мъртъв, няма смисъл да се тревожиш за тялото му — сви Тони рамене. — За него вече няма значение.

— Да — съгласи се тя, подразнена от безразличието, с което Тони разговаряше за вероятната смърт на Джей. Преди няколко седмици, когато Джей изчезна и тя бе твърде разстроена, за да мисли за бъдещата сватба. Тони прояви разбиране. Но търпението му скоро се беше изчерпало. Онзи ден дори я беше попитал, кога смята да „преодолее“ тъгата си от смъртта на Джей Сондърс.

— И той беше един от адвокатите престъпници — грубо бе измърморил Тони. Но тя знаеше, че винаги се беше дразнил, дори се обиждаше от настояването на баща й да се сключи този брачен договор.

— Не си ли мислила да избягаме? — попита я той, като галеше ръката й.

— Не. Казах ти, че започнах приготовленията за сватбата. Вероятно през май или юни.

— Много по-лесно е да избягаме — настоя той. Напоследък често споменаваше това. — И ще спестим пари на баща ти. Толкова е просто. И… — той стисна ръката й — няма да има нужда да чакаме, нали разбираш?

Тя си беше мислила, че Тони е необичайно разбран, когато му беше казала, че иска да изчакат сватбата, преди да станат по-близки… Обяснението й беше, че щеше да е по-романтично в първата брачна нощ. Скоро обаче той започна да предлага да избягат и не се отказваше от идеята си.

Кристъл се дразнеше само от мисълта да избяга с Тони, макар да не можеше да си обясни защо. Беше й по-удобно да се занимава и залисва с плановете за сватбата и да изчаква вътрешното й чувство да й подскаже, как да постъпи. По този начин бе вземала всичките си важни решения. Не можеше да обмисля нещата стъпка по стъпка, с доводи за и против, както правеше баща й, защото така само се объркваше и й беше по-трудно да стигне до някакво решение. Повече се доверяваше на инстинктите си.

— Не искам да бягаме, Тони — твърдо заяви тя.

— Но защо? Защо да си губим времето с глупостите около сватбата? Нямаме нужда от това. Достатъчно е да отлетим до Вегас и да се оженим. Имам планове за нашия спортен клуб, но нищо не може да се направи, докато не сме официално женени.

— Нашият клуб ли? — повтори си тя. — Тони, хайде да не спорим сега.

— Не споря. Само казвам…

— Добре тогава, нека да не го обсъждаме. Отиваме на прекрасен бал и сме в красиви костюми. Нека се забавляваме, както когато… когато се запознахме.

— Добре.

Тонът му не й се понрави. Отегчаваше я настойчивостта на Тони бързо да се оженят. Понякога той се държеше така, като че ли всичките му планове се проваляха заради нея. Това я караше да се пита, дали пък баща й не е прав, че Тони се стреми само към парите и положението й. Уверяваше го, че действа по приготовленията за сватбата, които само за кратко бе прекъснала, но, ако трябваше да си признае честно, съвсем не бе сигурна, дали ще мине под олтара с него. С всеки изминал ден отношението й към него се променяше. Дори не знаеше дали наистина го обича. Между тях все още припламваха искри като в онзи миг, когато преди малко го посрещна на вратата. Но сега, в лимузината, тези искри бяха угаснали. И все пак никой друг мъж не бе я привличал толкова силно.

След петнайсет минути пристигнаха пред хотела, изкачиха се по украсените стълби и влязоха във великолепната бална зала. Огромните маси, сложени покрай стените на залата с висок позлатен таван и проблясващи свещници, бяха отрупани с ледени скулптури и ордьоври. В единия край свиреше оркестър, а пред него бе оформен дансингът. Хората, облечени в пъстри маскарадни костюми, отвлякоха Кристъл от мислите и съмненията й по отношение на Тони и тя вече бе готова да се отдаде на тържеството, в чиято подготовка бе взела участие.

Малко по-късно Кристъл разговаряше с група приятели. Тони се беше наредил на дългата опашка пред бара. Помолила го бе да й вземе нещо разхладително. Кристъл почти се надвикваше със силния шум на оркестъра, който свиреше стари рок парчета, и глъчката, която стотиците гости вдигаха, докато приказваше с приятелка от колежа, в костюм на Снежанка.

Внезапно тя осъзна, че я обгражда странна тишина. Всички около нея, включително и приятелката й, бяха онемели с погледи, отправени в една посока. Едно особено усещане за безпокойство и предчувствие за нещо съдбовно я накараха да се обърне и да се огледа, за да разбере, каква е причината за странното утихване в техния ъгъл на залата.

И тогава го видя.