Фантома от Чикаго

Втора глава

Високият мъж с черна пелерина и бяла маска, не откъсваше поглед от Кристъл. Ръката му бе тържествено протегната и дългият пръст в ръкавица я сочеше. Очите му бяха прозрачно зелени, почти блестящи, изпълнени с неприкрито чувство за притежание. Който и да бе той, имаше най-властния поглед, който тя някога беше виждала.

Щом погледите им се срещнаха, той бавно отпусна ръката си до тялото. Тя застина от изненада, сякаш осветена от един-единствен прожектор, който я отделяше от тълпата наоколо. Измъчена от страх и бездиханно очакване едновременно, тя се надяваше той да й каже, какво иска от нея.

Величествено застанал, с гордо изпъчени гърди и широки рамене, с дългата обвита около тялото му пелерина и с немигащи пронизващи очи, той мълчеше. Какво означаваше всичко това, чудеше се Кристъл. Сигурно имаше някаква причина да я зяпа така. Секундите отлитаха, а хората започнаха да се събират около тях, учудени и очакващи нещо да се случи.

Кристъл почти не ги забелязваше, обзета от бързи мисли. Беше ли срещала някъде този мъж? Не й приличаше на никого от познатите й, но и маската скриваше голяма част от лицето му. Сигурно нямаше да забрави човек с такива очи, ако го беше срещала някога. И все пак, кой бе той? После, внезапно забелязала, че хората ги наблюдават и шепнат като на някакво представление, й хрумна, че вероятно това бе някой от актьорите, наети от благотворителния комитет да участват в бал. Един от членовете бе подхвърлил идеята и бе предложил да ги ангажира. Сигурно този човек нарочно е облечен като Фантома от операта и задачата му е да се закача с дамите. Това бе част от замисленото забавление. Несъмнено и другите наети актьори бяха тук и умишлено се смесваха с гостите, а тя още не бе имала време да ги забележи.

Кристъл почувства облекчение, сметнала, че е разрешила загадката. Но, Боже мой, той наистина добре си вършеше работата! Караше я да се усеща като единствената жена в цялата зала. Съзнавайки, че е част от представлението, тя се усмихваше — на него, на бялата му маска, на здраво стиснатите устни и непреклонни очи. Той също й отвърна с усмивка, която откри равни бели като маската зъби. Това бе наперената усмивка на човек, уверен и доволен от себе си. Той вдигна ръка и с един замах свали пелерината от рамото си.

Тя се разпери и се плъзна край тялото му, а той я подхвана под възклицанията на тълпата наоколо. После я изви така, че тя полетя към Кристъл, леко падна пред краката й и оформи нещо като широка черна копринена пътека между двамата.

Хората изръкопляскаха, а Кристъл се усмихна. Представлението, което устройваше той, наистина заслужаваше възхищение. Когато всички утихнаха в очакване на продължението, маскираният мъж протегна ръката си в бяла ръкавица към нея.

— Минете по пелерината ми и ще влезете в един непознат свят — изрече той с нисък и равен глас.

Имаше ли друг избор в присъствието на всичките тези хора? Освен това Кристъл никога не се притесняваше да бъде център на внимание. За да внесе още драматичност в мига и да се пошегува, тя вдигна пред лицето си и собствената си маска. После протегна ръка към него и пристъпи по черната пелерина. Когато приближи достатъчно, той улови пръстите й и я преведе, докато тя се озова отново на паркета на балната зала.

Той сведе очи към нея, като все още държеше високо ръката й.

— Сега какво? — развеселено попита тя, защото играта взе да й харесва.

— Танцувай с мен. — В тона му прозвуча по-скоро заповед, отколкото покана.

Тя остана без дъх. Свали маската си, за да може да положи ръка на рамото му, но я изпусна и тя се търкулна по гърба на черния му фрак. Тълпата отново изръкопляска. Двамата се понесоха под звуците на бавната романтична мелодия, която оркестърът засвири, а хората лека-полека се върнаха към разговорите, сякаш краткото представление бе свършило.

Докато танцуваше в прегръдката му, тя изучаваше контурите на маската му и косите отвори, които подчертаваха, очите по такъв смущаващ начин. В същото време се питаше, дали един нает актьор би си позволявал така плътно да притиска една непозната жена. Защото усещаше дланта му на гърба си, която я държеше толкова близо, че мачкаше тафтените поли на роклята й.

Изведнъж забеляза, че той често хвърля неодобрителни погледи към дълбокото й деколте. Почти я накара да съжали, че не послуша съвета на баща си да бъде по-скромна. И все пак пламъкът в неговия поглед завъртя главата й и сърцето й подскочи, а това й хареса. В същото време нахалното му държание я засегна. Имаше толкова други жени с богатство и влияние на този бал. Той трябваше да внимава, как постъпва. За какъв се мислеше?

— Актьор ли сте? — попита най-накрая тя с леко надменен тон, след като реши, че достатъчно е позволила да я разглежда.

Очите му срещнаха нейните.

— Актьор ли? — той се засмя, видимо развеселен. — Не. Може би трябваше да стана.

По тялото й пробягаха тръпки, когато разбра, че е сгрешила.

— Т-тогава кой сте вие? — попита тя и се помъчи да увеличи разстоянието помежду им.

Той леко отпусна прегръдката си и й позволи да се отдръпне, но още танцуваха.

— Аз съм Фантома в твоя живот.

Тя въпросително го изгледа, недоволна, че продължава да си играе с нея.

— Как се казвате? — попита тя и се помъчи да запази спокойствие.

— Ерик.

Тук й се наложи да се засмее и да отдаде дължимото за настойчивостта, с която продължаваше да води играта.

— Несъмнено — отвърна тя, защото знаеше, че името на Фантома от операта от книгата на Гастон Льору наистина бе Ерик. — Но вие как се казвате, имам предвид по кръщелно свидетелство?

— Ерик — повтори той. — Така са ме нарекли родителите ми.

Тя сви вежди в почуда, дали да му вярва. Междувременно гласът му й се стори смътно познат, сякаш и преди го беше чувала. Изглеждаше млад, ако се съдеше по гладката му опъната кожа на ъгловатата брадичка, и тя реши, че е приблизително на нейна възраст.

— Познавам ли ви?

— Може би.

— Откъде? От училище ли? Или… — тя пак се замисли — …не сте ли идвали в моя клуб?

— Веднъж.

— Само веднъж?

— Ти беше облечена в екип, който те разголваше като тази рокля. Не можах да го понеса. Тръгнах си дори без да се сбогувам.

— Но защо? — засмя се тя.

— Не исках да се хвърля върху теб пред всичките онези хора там.

Който и да бе той, чувството му за хумор започваше да й харесва.

— Сега не сте толкова стеснителен — отбеляза тя.

— Маската доста освобождава човека.

Тя се засмя на това кратко обяснение. Но още се питаше, откъде познава този глас, щом не бе разговарял с нея тогава.

— А виждали ли сме се някъде преди?

— Може би, Крисиуис.

Крисиуис. Това бе името, с което я наричаха съучениците й от частното училище, когато бе в четвърти или пети клас. Значи този Фантом беше стар познат. Но той можеше да бъде всеки един от четиридесетте или петдесетте момчета, които я познаваха от детството й.

— Наистина сте много прикрит — каза тя.

— Имам много тайни.

— Бихте ли ми обяснили поне, защо ме поканихте на танц по толкова тържествен начин? — попита тя.

Усмивката на лицето му угасна.

— За да те спася.

Тя премигна стреснато. Очаквала бе просто още един комплимент.

— Да ме спасите? От какво?

— Да не се омъжиш за неподходящ човек.

Смехът заклокочи в гърлото й.

— А за кого трябва да се омъжа?

Той се усмихна с откровена увереност.

— За мен, Фантома на твоя живот.

— Така ли? И защо?

Той спря да танцува и впи очи в нея за един дълъг миг силата в тях накара сърцето й да подскочи.

— Ела с мен и ще ти покажа — каза й той, а в чувствен му глас прозвуча тиха заповед.

— Къде да дойда?

— Извън залата, надолу по коридора — отвърна той.

Играта бе стигнала твърде далеч, ала ставаше все по-интересна и тя за нищо на света не искаше да я спре.

— Добре — съгласи Се Кристъл, като си мислеше, че той иска да я изведе навън, за да поговорят насаме. Но се чувстваше уверена, че ще се справи с положението, дори той имаше някакви други намерения. След като успяваше обуздае мъж като Тони, защо да не успее и с този, скрит зад проклетата маска.

Тони, сети се тя. Беше го забравила! Огледа се и го забеляза в тълпата да идва с две чаши в ръце.

— Годеникът ми ще се чуди…

— Няма значение — сурово отвърна Ерик. Бързо се наведе и вдигна пелерината си, после с едно движение я обви около раменете си, както за пръв път го беше видяла Кристъл. После я прегърна така, че единият край на пелерина покри и нея. Той забързано крачеше и увличаше и красивата си дама. По гърба й полазиха тръпки от усещането, че е обвита като пашкул и бяга нанякъде заедно с него. Беше гледала веднъж по телевизията, как прилеп хваща мишка и обвива нещастното същество с черните си крила, докато едновременно смъртоносно го захапва. Тази картина пробягна пред очите й, докато той я отвеждаше, и за миг Кристъл се почувства като онази мишка. Но после си припомни, че се намира в хотел, пълен със стотици хора, следователно нямаше никаква опасност. Каза си също, че е учила карате и може да се справи с този Фантом, преди да е усетил, че го е ударила.

По-късно щеше да измисли някакво обяснение пред Тони. Сигурно е забелязал, как я отвличат. Досега не му бе давала поводи да я ревнува и се чудеше как ще го приеме. Е, щеше да се оправи с него, като приключи тази игра на криеница с Ерик или който и да беше той. Не си спомняше нито едно момче от училището с такова име.

Ерик я изведе от балната зала, после я избута през фоайето и надолу по стълбата, а тя за малко да се спъне в дългите поли на роклята си. Той отвори някаква незабележима врата и се озоваха в тесен коридор. Кристъл се смути, когато забеляза, че напускат централната част на хотела. Ерик се движеше бързо, а дългите му крака правеха такива широки разкрачи, че тя трудно смогваше с тясната си пола и високите токчета. Едва си поемаше дъх от напрежение.

— Къде отиваме? И защо бързаме толкова? — задъхано попита тя.

— Извинявай — рече той, забелязал умората й. Вече бяха в друг тъмен и празен коридор. Тя напълно загуби ориентация, толкова бързо се придвижваха. Когато се увери, че никой не ти следва, мъжът сякаш малко се успокои и отпусна. Но не спираше да върви, все така преметнал ръка през рамото на Кристъл. Завиха покрай един ъгъл и тя забеляза някакъв асансьор. Приличаше й на товарен, защото вратите му не бяха излъскани като онези във фоайето на хотела. Бе подканващо открехнат.

— Няма да отида по-нататък — категорично заяви тя.

Той не обърна внимание на протеста й и я бутна в асансьора, после дръпна някакво парче картон, което очевидно бе поддържало вратата отворена. Натисна копчето за затваряне и не отпусна хватката си от Кристъл, докато вратите не прилепнаха.

Сега вече Кристъл се разтревожи. Този човек отиваше твърде далеч с играта си, каквато и да бе тя. Явно всичко беше предварително подготвено, проумя Кристъл.

— Ерик, какво става? Къде отиваме?

— Казах ти, че ако преминеш върху пелерината ми, ще те отведа в нов свят — пошепна той и гласът му я накара да настръхне.

— Нов… свят ли? — повтори тя, защото досега не бе приемала сериозно думите му.

— Да — заяви той. — Тих и спокоен, далеч от забавленията и покварата, където човек може да познае истината и да осъзнае към какво се стреми наистина. Свят на разкритията, където си даваш сметка за всичко, останало до този миг незабелязано в шума отгоре.

— Къде?

— Само още един асансьор време.

Устата й пресъхна, докато се спускаха все по-надолу и по-надолу. Тя погледна светлините, указващи етажите, и разбра, че вече са минали под нивото на хотелските гаражи, но видя, че са на нещо като второ подземие. Тук вратите отвориха и се показа слабо осветено мрачно помещение бетонен под и стени, небоядисвани от десетилетия. Стари маси и столове, вероятно някога използвани в трапезария голям венец от изкуствени червени, бели и сини цветя с панделка, на която пишеше „4 юли, 1962“.

Ерик я хвана за ръка и понечи да я изведе навън, но тя се възпротиви.

— Не искам да отивам там! Връщам се горе — и бързо натисна копчето за изкачване. Мъжът мигновено я сграбчи през кръста и я издърпа, преди да се затворят вратите. Те захапаха роклята й и той се наведе да освободи парчето плат. Когато отново се изправи, лицето му бе свито в болезнена гримаса.

— Оттук — нареди той и здраво стисна ръката й.

— Казах ти, че не искам! — извика тя, а той я повлече на татък.

— Само още един асансьор — повтори той.

— Как е възможно да има друг асансьор? — възрази тя помисли, че сигурно е луд. — Вече слязохме достатъчно надолу!

Едва успяла да довърши изречението, видя пред себе вратата на асансьор, който изглеждаше доста старомоден. Отново отворен, но този път без помощта на картон. Той сложи ръцете си, все още в ръкавици, на раменете й и я бутна леко, но категорично. После пак я прегърна, сякаш страхуваше, че тя може да му избяга, а на нея наистина и се искаше да може да го стори, пъхна някакъв железен прът и с негова помощ затвори ръждясалата стара врата. Потънаха в мрака вътре, защото очевидно нямаше осветление.

— Ерик! — изпищя тя и го сграбчи.

Неизвестно откъде проблесна слаба светлинка и тя отново можеше да вижда, макар и не съвсем ясно. Пусна го и тогава разбра, че той има фенерче с големината на писалка. Държеше го на нивото на кръста си, насочено напред. Мъждивата светлина създаваше още по-злокобна атмосфера. Младата жена извърна очи и се задъха от страх. Асансьорът тръгна надолу. Чувството, че се движи дълбоко под хотела в това допотопно съоръжение предизвика клаустрофобия у нея, която пък се превърна в панически ужас.

— Това не ми харесва! — яростно изрече тя. — Нямаш право да ме водиш някъде, където нямам никакво желание да отивам!

— Но ти се съгласи да тръгнеш с мен — припомни й той. — Опитай да се успокоиш и да ми повярваш. Нищо не те заплашва.

— Да ти повярвам! — възкликна тя. — Дори не знам кой си!

— Стар приятел, Криси. Цял живот ме познаваш. Сещаш ли се за някого от миналото си, който би могъл да ти причини зло?

Тя отмина въпроса, неспособна да мисли за миналото, когато настоящето криеше толкова опасности.

— Баща ми е влиятелен човек — предупреди го тя. — Ако ми се случи нещо, ще прерови вдън земя, но ще те открие.

Ъгълчетата на устата на Ерик се повдигнаха под маската в саркастична усмивка. Ала гласът му прозвуча спокойно и уверено:

— Баща ти е мой добър приятел. Често сме си говорили.

— За какво? — изуми се Кристъл.

— Предимно за теб.

— За мен?! — Мислите объркано се бореха в главата й, когато асансьорът спря. — Да не би това да е някакъв негов план да ме раздели с Тони? — попита тя. Щом баща й бе наел детектив, защо да организира отвличането й? Но защо сега? Тя дори не бе определила дата за сватбата.

— Баща ти не знае нищо за това — каза Ерик, а вратите се отвориха в пълен мрак. Той насочи фенерчето надолу. Там имаше един голям фенер, поставен направо на пода. Ерик го вдигна, запали го и пъхна малкия в джоба си. Устните му отново болезнено се присвиха, докато се изправяше.

Кристъл изчакваше първа възможност. Нямаше да позволи на този мъж да я отведе още по-далеч. Когато той се пресегна да я хване за ръка, тя го сграбчи, готова да го тръшне на пода с едно от движенията на карате. В следващия миг самата тя се озова долу, легнала по гръб, с Ерик отгоре й. Колената му стискаха тялото й, а ръцете й бяха изпънати над главата. Тя плахо пое въздух и ужасно се изплаши. Очевидно този мъж също знаеше да се отбранява. Поне отлично бе предотвратил нападението й. Той насочи големия фенер към лицето й и това я принуди да затвори очи и да обърне глава. Помъчи се да освободи китките си от здравата хватка, но не успя.

— Не опитвай отново — каза и той, а в гласа му прозвуча нетърпение и даже гняв. — Не искам да те наранявам. Ще направя всичко, за да те задържа при себе си.

— Но защо? — едва пошепна тя, толкова беше изплашена.

— За да си в безопасност, колкото и да не ти се вярва. — И той отмести фенера, за да не блести в очите й.

Тя пак опита да се освободи от ръцете му, когато внезапно осъзна защо бе преместил фенера. Кръгът светлина слязъл по-ниско, към гърдите й, които напираха да изхвърчат, защото и двете й ръце бяха опънати над главата. Тя спря да се движи. Но дишаше толкова тежко, че закръглената й мека плът провокиращо се повдигаше, а Кристъл нищо не можеше да промени.

— Така похотливо ме гледаш, а ми говориш за безопасност! — изкрещя тя. Нямаше да му се остави. По-скоро щеше да умре.

— Аз само… ти се възхищавах. Пък и сама си избрал тази рокля. Би трябвало да очакваш мъжете да го приема като предизвикателство. А колкото до безопасността ти, имам да ти съобщя някои неща. Твоят годеник е убил човек.

— Ти си луд! — отвърна ядосано тя, недоумявайки като може тъкмо той да изрече подобно нещо. Отвлича я най-безцеремонно, държи се като истински грубиян, а после обвинява Тони.

— Разбирам, че ме мислиш за луд — каза той, а спокойният му тон излъчваше заплаха. — Но не съм. Малко съм се смахнал от маската, която нося, но не съм загубил разсъдъка си.

Смахнат, но не и побъркан, помисли си тя. Това може би обясняваше нещата. Лудите винаги се смятаха за съвсем нормални. И това бе част от лудостта им! Как можа да позволи да й се случи това? Ето я сега тук долу, в лепкавия мрак на тази адска дупка, затворничка в ръцете на един побъркан сексуален маниак! Сърцето й така лудо заби, че тя се притесни да не спре изведнъж. Сетивата й се обтегнаха, после студена вълна обля тялото й. Ужасът мобилизира съзнанието й. Трябваше да запази присъствие на духа, за да спаси живота си. Засега ще се преструва и ще общува нормално с него, докато намери някаква възможност да се измъкне.

— Не си мисли, че можеш да избягаш — каза й той, все още насочил фенера към нея. Беше се втренчил в лицето й, сякаш искаше да прочете мислите й.

За разлика от него, освен странния блясък в очите му, тя нямаше достъп до лицето му. Направи се, че се съгласява с него, и напълно се подчинява.

— Добре — каза той. — Сега ще те пусна да станеш. Искам да ме следваш тихо, без да се опитваш да бягаш. Под този град тунелите са дълги поне стотина километра. Лесно можеш да се загубиш така, че и аз да не успея да те намеря. Има места, които още не съм имал време да проуча. — Тя кимна в знак, че е разбрала. Ерик й се усмихна и гласът му прозвуча по-нежно, сякаш приказваше на дете: — Толкова ли се страхуваш от мен, че дори не ми говориш?

Тонът и отношението му я объркаха. Тя кимна отново, но не бе сигурна, че това е начинът да отвърне на такъв въпрос. Вероятно бе луд, но беше проницателен и умен — най-лошата комбинация от качества според Кристъл. Тя опита да навлажни устните си, но и езикът й бе сух. После се помъчи да му се усмихне.

— О, държиш се снизходително — каза той, а в гласа му прозвуча странна тъга. — Предполагам, че и аз бих го правил, ако бях на твое място. — Той освободи ръцете й, дръпна се встрани, все още коленичил, като пазеше единия си крак, който явното болеше. Тя го забеляза да масажира бедрото си. — Ето, сега си свободна. Да ти помогна ли да се изправиш?

— Мога и сама — отвърна тя.

И двамата станаха, но той леко се олюля. Не я изпускаше от очи, сякаш се страхуваше, че тя отново ще опита някоя хватка. Или просто я гледаше как оправя роклята си. Вероятно и двете, реши тя, изпълнена с гняв, ужас и унижение.

Ерик отново посегна към ръката й. Още беше с белите си ръкавици и дланта му топло обви нейната изстинала и изпотена ръка. Насочи силната светлина на фенера си напред и издърпа спътничката си от асансьора в мрака навън. По бетонния под имаше две тесни успоредни релси и за да не се спъне в тях, тя трябваше да следва мъжа. Не й оставаше нищо друго, освен да се опита да запомни местата, където завиваха, в случай че успееше да избяга. Но когато се обръщаше назад, виждаше само тъмнината и скоро загуби представа къде се намира. Положението й ставаше все по-безнадеждно, колкото по-далеч я отвеждаше той в катраненочерния лабиринт на подземието. Изпита непреодолимо желани да се разпищи, да се свлече на земята. Но опита да спотаи тези чувства и да се стегне.

Вървяха в пълно мълчание повече от петнайсет или двайсет минути, когато тя не издържа и попита:

— Къде ме водиш? — Молеше се да й отговори. Гласът й отекна в тунела, изтънял като на дете.

Той спря и насочи светлината към нея.

— Там, където никой няма да успее да ни открие — неговият глас глухо отекна в далечината. — Там ще си в безопасност.

Тя разтърси глава и заплака, сълзите се затъркаляха надолу по бузите.

— Никой няма да ме намери тук долу. — Гласът й се накъса от ридания. — Баща ми никога няма да разбере какво, ми се е случило.

— Шшт — успокои я Ерик. Пусна я, после обви ръката си около кръста й и я привлече към себе си. Тя плачеше на рамото му, а студеният метал на фенера опря до голия й гръб.

— Но защо е всичко това? — попита тя, а раменете й се тресяха от ридания.

— За да те защитя — търпеливо и уверено отвърна той.

— Като ме водиш в това ужасно място ли? — извика тя и вдигна очи към лицето, неясно осветено от слабата светлина зад гърба й. Кристъл виждаше само бялата му безлична маска. — Не искам да ме защищават! Живея си прекрасно.

— Да, но не те очакваше прекрасно бъдеще — мрачно изрече той. — Тони преследва парите ти. И съвсем не влизаш в сметките му за бъдещето. Целта му е да сложи ръка върху наследството от майка ти. Щеше да си умреш твърде млада.

Тя подсмръкна и премигна през сълзи.

— Откъде знаеш?

— Казах ти, че знам доста тайни. И по-късно ще ти разкрия някои от тях. Сега си с мен и нищо не те заплашва. Моля те, опитай се да ми повярваш. — Той погледна към нея в полумрака, очите му проблясваха през отворите на маската.

Изведнъж се наведе и тя усети как устните му докоснаха челото й. Несъзнателно стисна дрехата му, когато разбра, че той я целуна. И то така чисто и нежно. Когато той се отдръпна, Кристъл вдигна очи към лицето му, все още хваната за ревера му.

— Кой си ти?

— Вече ти казах името си. — Гласът му тихо отекна в тунела. — Повече няма какво да научиш. Сега си избърши сълзите. Трябва да повървим още малко.

— Отиваме ли някъде?

— Да, на едно място, където ще се почувстваш като у дома си, обещавам.

Тя все още беше убедена, че е луд, но в ужасния кошмар сега й се искаше да му повярва. После той пак я стресна, като вдигна ръка и нежно изтри сълзите с меката си памучна ръкавица, а фенерът проблесна и освети по-добре извития таван и лицето й. Тя мярна и лъскавата му коса, която на тази светлина изглеждаше черна. Той твърдеше, че Кристъл го познава, но тя не можеше да си спомни никой от училището, който да имаше такава гладка черна коса и зелени очи. Докато той нежно докосваше лицето й, на Кристъл й се прииска да свали маската му и да го види.

— Ето така — каза той, когато свърши. — Сега ме последвай. — Отново я хвана и продължиха да вървят през тунелите.

След около пет минути и още един завой наляво тунелът се разшири. Стори й се, че забелязва тухлена стена. А имаше и повече релси, така че трябваше да внимават къде стъпват. Той спря и насочи фенера нагоре към някакъв стар надпис на тухлената стена.

— Погледни насам — подкани я той. — Какво пише тук?

— „Универсален магазин Уинтроп“ — прочете тя. Обърна се към Ерик. — Наистина ли сме в магазина на моята фамилия? Онзи на Стейт Стрийт?

— Да, първият и все още най-интересен за пазаруване, според мен — отвърна той, сякаш бе един от редовните му клиенти.

— Но какво е това място тук? Защо има релси? Накъде води вратата в тухлената стена? — Точно тази врата привлече вниманието й.

— Това е старата теснолинейка, строена в началото на века, с която са прекарвали стоките и въглищата за магазина. Има цяла железопътна система, която е обслужвала много сгради в центъра на Чикаго. Като хотела, откъдето току-що дойдохме. Вратата, която, между другото, е заключена, води към подземията под складовете на магазина.

Надеждите й за бягство се изпариха. Тя забърбори, за прикрие разочарованието си:

— Спомням си наводнението. Цялата ни стока в склади се развали, изгубихме стотици хиляди долари. Значи това са тунелите…

— Не се притеснявай. Ако водата се просмуче отново, бързо можем да се измъкнем през вратата и нагоре по стълбите. Аз знам как да я отворя.

— А алармените системи? Не стигат ли дотук?

— Стигат, но и за тях съм се погрижил.

Тя го загледа с широко отворени очи.

— Ти да не си от охраната? Да не би да работиш за баща ми? За Уинтроп?

Той се усмихна.

— Добре мислиш. Но не съвсем правилно. Е, пристигнахме — каза той, остави фенера и светна някаква лампа. Тя беше поставена върху ниска масичка. Изведнъж цялото пространство се освети. — Ето. Това е моят дом от няколко самотни седмици насам. Радвам се, че и ти вече си тук и ще имам компания. За известно време този дом ще е и твой.

— Дом? — повтори тя и се огледа. Видя малко кресло вдясно от лампата. Вниманието й привлече и отражението в някакво огледалце на стената от другата страна на релсите.

Тя се завъртя наляво и продължи да разглежда. На пода имаше кутия с вестници. Забеляза и дълга закачалка, на която висяха дрехи — ризи, джинси, мъжки костюм. Някакво светлосиньо петно се появи в периферното й зрение и тя се обърна да види какво е.

Вцепени се от ужас — беше легло.