Фантома от Чикаго

Трета глава

Ерик докосна лакътя й.

— Гладна ли си? Искаш ли нещо да пийнеш? Мога да ти предложа вино. Или… Може би имаш нужда да си полегнеш?

— Не! — беше бързият й отговор. — Не съм гладна, нито пък… уморена.

Той сведе очи, а бледите му клепачи подчертаха белотата на маската.

— Нямах предвид… Опитвам се да те накарам да се почувстваш удобно, да се отпуснеш.

Тя внимателно го загледа, като се мъчеше да проникне под безличната маска. Наистина не се държеше като обикновен похитител — така да я съблазни и драматично да я отвлече от бала, да я събори на пода, когато се опита да избяга, а после да я успокоява така, както би постъпил баща й, а сега… Да бъде внимателен като мъж на първата си любовна среща. Искаше й се да беше учила психология, за да открие начин да го разбере. Сигурно той имаше някакви халюцинации и наистина си мислеше, че я спасява от опасност, освобождавайки я от годеника й. Никога не се беше страхувала от Тони така, както сега от този мъж. Макар в момента да не изглеждаше толкова заплашителен…

— Колко време ще бъдеш… ще престоим тук? — попита тя, като внимаваше да не изтърве погрешна дума й да го ядоса.

— Колкото е необходимо.

— За какво?

— Да ме видиш като онзи човек, който наистина съм!

— Боже мой, какво ли трябваше да означава това? — почуди се тя. — Не мога да разбера кой си наистина, докато не свалиш тази маска.

Той поклати глава.

— Ако направя това, тогава никога няма да успееш да видиш. Както и досега. Познаваш ме и през целия си живот си се срещала с мен, но винаги си ме приемала като един приятен, но скучен мъж. Искам да ме откриеш отново постепенно, когато няма да те разсейват празноглавци като Тони и други неща.

— Вече разбирам, че не си скучен — отвърна тя, като се мъчеше да звучи жизнерадостно и да му се хареса. — Доказа го.

— Добре. — Очите му отново проблеснаха. Той махна пелерината от раменете си и я метна върху малък тапициран стол. С бялата си папионка и фрака изглеждаше строго и елегантен. Започна да сваля ръкавиците си, пръст по пръст. После ги метна върху пелерината.

— И откъде си взел този костюм, щом живееш тук? — попита тя.

— От магазина на баща ти. — Той поклати глава и после добави: — Уверявам те, че не ми е присъщ навикът да крада. Имам достатъчно достойнство. Но обстоятелствата бях особени и съм сигурен, че бащата не би имал нищо против, когато му обясня. Знам, че ще бъде дори благодарен, че съм те измъкнал от онази каша.

Хайде пак си дойдохме на думата, помисли си Кристъл.

Той протегна ръце към нея.

— Забравям добрите маниери. Заповядай, седни. Нека пийнем малко вино.

— Аз… Аз не съм жадна.

— Виното е добро — увери я той, като тръгна с леко куцукане към един пластмасов шкаф за лед. — Френско шардоне от добра година. Има малко сирене, хляб и грозде. Взех ги отгоре — добави той и посочи към табелата с надписа „Уинтроп“. — Всичко е прясно. Донесох го днес след шест, когато затвориха магазина. Взех и малко лед…

— О — възкликна тя, без да знае, какво да каже. Последното нещо, за което би мислила в момента, беше гладът. Но се страхуваше да отблъсне гостоприемството му.

Той се върна при нея с бутилката и останалите продукти, увити в познатата кесия със знака на магазините „Уинтроп“ и настоя:

— Моля те, седни. Чувствай се удобно.

Разбира се, каза си тя. После отново се огледа. Имаше само две места засядане — леглото и един стол. А върху стола бяха пелерината и ръкавиците. Тя не смееше да ги махне, нито да седне върху тях, защото се страхуваше от реакцията му. Кой знае, този побъркан Фантом може би бе влюбен в своята пелерина? Много притеснена, тя приседна на ръба на двойното легло. Матракът под чаршафите й се стори нов и здрав. И обзавеждането трябва да е от магазина горе, помисли си тя.

Той сложи всичко на масичката и премести лампата, за да направи повече място. После бутна пелерината и половината от нея се свлече на земята. Метна ръкавиците отгоре и седна на стола.

Сръчно извади тапата от бутилката със специална отварачка за вино. Прищя й се да бе използвал обикновен тирбушон, така поне би си осигурила оръжие, но той явно и за това бе помислил предварително. После извади две блестящи винени чаши от кесията и наля по малко бяло вино, без да разлее и капчица. Бутилката сложи под масата, за да не се обърне, ако някой случайно я ритне. Тя забеляза, че всичко вършеше съвсем внимателно и обмислено. Умелите му движения смътно й напомняха нещо, но тя не можеше да се сети, на кого й приличаше той.

Под масата забеляза дълги бели свещи и дървена патерица. Чудеше се дали да го попита за нея. Вероятно ако покажеше загриженост, той би отвърнал и на други въпроси и така тя би получила повече информация, която да й помогне да избяга от този ужас. Мъжът й подаде чаша вино и тя я пое с насилена усмивка. Дори му благодари. После Ерик протегна своята чаша, за да се чукнат.

— За новото начало — вдигна тост той.

Тя погледна бистрата течност в блестящата чаша, но не отпи.

— Кракът ли те боли? — опита се да вложи съчувствие във въпроса си. — Забелязах, че леко накуцваш, а после видях и патерицата.

Ерик внимателно я наблюдаваше през процепите на маската, зелените като на котка очи бяха ясни и неподвижни. Нищо не каза. Даже не помръдна. Сърцето й лудо заби от притеснение, че може да го е обидила. Очите му не мигаха, втренчени настойчиво в нея. Както и в балната зала, тя усети, че е неспособна да отмести поглед. Дланите й отново овлажняха и нервите й още повече се опънаха. Защо му беше нужно толкова дълго време, за да отговори?

Внезапно той премигна. Кристъл подскочи. Бледите му клепачи хвърляха страховити тъмни сенки и това я изнерви още повече. Няколко капки от виното попаднаха върху роклята й. Той й подаде кърпичка, която измъкна от вътрешния си джоб.

— Още си изплашена до смърт, нали?

— Не, не съм — излъга тя и попи петната по роклята си.

— Винаги съм се възхищавал на хитростта ти усмихна се мъжът. — Пийни малко вино. Ще те отпусне.

Не искам да се отпускам! — помисли си тя, но не вдигна очи, за да не прочете той мислите й. Толкова бе проницателен, че тя се страхуваше да го погледне.

— А колкото до патерицата — продължи той, — това е причината да живея тук. Дълга история, още мисля, откъде да започна и какво от нея да ти кажа. Главното е, че се крия тук.

Въображението й бързо работеше. Дали не е сакат като Фантома от книгата? — зачуди се тя. — Дали краката му не са изкривени? Или пък маската криеше чудовищно лице, което никой не трябваше да вижда? Мислите й се прескачаха объркани и тя събра цялата си воля, за да остане спокойна на мястото си и да не побегне.

Задъха се, а роклята се впиваше в ребрата й. Гърдите й се повдигаха от напрегнатото дишане и когато се осмели да погледне към мъжа, видя накъде бе вперен неговият жаден поглед. Това я ужаси. Очите му се вдигнаха и срещнаха нейните. Желанието проблясваше в дълбоките му зеници. Той остави чашата си на масата. После изведнъж се надигна и седна до нея, като затисна полата на роклята й и така й отне възможността да се измъкне. Леко плъзна ръката си по голото й рамо. Тя се помъчи да не трепне. С другата си ръка повдигна чашата й и я поднесе към устата й.

Тя едва успя да отпие.

— Пийни повече, Кристъл. Не се тревожи толкова. Всичко е наред.

— А ти? — попита тя и мъчително преглътна. Не можеше да стане по-лошо от това. Трябваше да се отбранява. — Какво смяташ да правиш с мен?

— Да се грижа за теб — отвърна той спокойно, почти с любов.

— Ако се опиташ да ме нападнеш, ще ти издера очите! — И тя заплашително вдигна чашата си.

— Шшт — успокои я той и дръпна ръката й надолу. Погали рамото й. Странната му нежност и неочакваната топлина на дланта му я накараха да настръхне. — Нищо няма да ти направя. — Гласът му прозвуча убедително и тя бе готова да се разплаче. — И няма да те насилвам, Кристъл. Не това искам. Искам ти да избереш кога да дойдеш при мен, ако пожелаеш, разбира се. Каквото и да се случи между нас, ще бъде по твое желание.

— Тогава никога няма да стане!

— Не се заричай — отвърна с усмивка Ерик.

Тя се сети, какво бе казал той по-рано, когато то беше попитала, колко време ще останат тук. Отговорът му беше „Колкото е необходимо“. Дали не възнамеряваше да я държи като затворничка, докато се съгласи да стане по-близка с него? Това ли искаше? Ако тя отстъпеше, дали щеше да я пусне да си отиде?

Тази мисъл я накара да потръпне. Дори и да го стореше, не беше сигурно, че после ще я освободи. Целта му бе да я държи далеч от Тони, както беше казал самият той. Съмняваше се, че ще я пусне обратно горе и при Тони, ако другото се случеше помежду им. А ако се привържеше към нея, можеше и да я убие, за да не принадлежи никога на друг. Тя се разтрепери от ужас, но се насили външно да запази спокойствие. Налагаше се. Трябваше да открие начин да се измъкне. Бързо.

В какво ли бе най-уязвим, запита се тя, докато ръката му галеше рамото и масажираше врата й. Навярно желанието, бе слабото му място. Тя би могла да отвлече вниманието му, като се престори, че го харесва. Той обаче владееше техниките за самоотбрана и тя щеше да бъде принудена да играе театър, за да го разсее така, че да не очаква нападението й. Другото му уязвимо място бе болният крак. Още в асансьора бе забелязала, че му създава проблеми.

И, разбира се, всички мъже имаха едно и също слабо място. Ако успееше да го прилъже и после да го удари там, където най-много боли, би могла да се измъкне. И щеше да бяга по-бързо от него, стига да не беше с тази рокля и високите обувки. Планът й криеше ужасен риск. Но имаше ли друг избор? Не желаеше да бъде нито негова затворничка, нито пък да му стане жертва.

Трябваше да прояви хитрост и да го накара да повярва, че й харесва. Но беше трудно да премине от страх към желание само за няколко минути. Нужно бе повече време и изобретателност. Пое си дъх, за да се стегне, вдигна чашата към устните си и отпи мъничко. Трябваше да запази ясно съзна ние.

— Поуспокои ли се? — попита той, а ръката му се плъзна по голия й гръб. Искаше й се да не бъде толкова нежен. Така й бе по-трудно да разсъждава.

— Да — отвърна тя, решена да поведе разговор, за да помогне на плана си. — Всичко е… много ново за мен. Досега никой не ме е отвличал от бал — и се усмихна колебливо. — Малко съм изплашена — призна тя, сметнала, че е по-добре да изглежда уязвима. Когато преди малко се беше разплакала, той бе започнал да я успокоява. Ако го остави да го стори отново, планът й може би щеше да успее. Трябваше да изглежда слаба и нещастна, за да отвлече внимание ето му.

— Разбирам — каза й той. — Не мога да те обвинявам, че се страхуваш. И не бих постъпил така, ако обстоятелствата не го налагаха.

— Защо се криеш? И от какво? — попита Кристъл.

— Преследват ме. Даже стреляха по мен. — И той докосна лявото си бедро.

— Стреляли са по теб! — възкликна тя. Боже мой, дали не го издирваше полицията? Трябва да е престъпник, щом бяга от закона.

— Извадих куршума и се скрих в подземията, за да не ме открият и да довършат работата.

— Сам ли го извади? — искрено се изненадана тя. — Сигурно ужасно те е боляло.

— Болеше. Сега почти минава. За щастие имах антибиотик, иначе можех да умра от инфекция. Превързах се, взех лекарствата и слязох тук, за да оздравея на спокойствие.

— Сега добре ли си? — попита тя, притеснена от любопитството си и учудена, че този мъж е успял да се справи съвсем сам.

— Имах треска известно време, но се пооправих. Когато свърша антибиотика, се качвам за още. Раната заздравява, кракът ми също не е вече така слаб.

— Кой стреля по теб?

Той се поколеба и погали къдриците й.

— Ще ти кажа по-късно. Сега ми се ще… да се поопознаем по-добре.

Пролазиха я тръпки, защото разбра, че играта започва.

— Добре. Какво имаш предвид?

Той я погледна в очите и поклати глава.

— Още се страхуваш. Не искам да те плаша. Вероятно съм последният човек, който би ти се сторил опасен, ако ме срещнеш на някоя забава или по улицата. И сега не съм по-различен, само дето нося маска.

— Но знаеш как да се отбраняваш — отбеляза тя.

Той замълча, после каза:

— Да. Много неща научих, когато… Е, ще запазя засега в тайна тази част от живота си. Но всичко свърши. Вече се отказах. Сега искам да имам нормален живот… С красива жена до себе си, която винаги съм обожавал.

Тя се усмихна и сведе очи, поласкана и смутена. Даже страхът й намаля, а тя се зачуди, дали така не е по-лошо. Трябваше да бъде нащрек. Но гласът му, тих, искрен и уверен, отекваше в подземието, сякаш я обгръщаше и чувствено галеше ухото й в обкръжаващия ги мрак. Тя се почувства уязвима и макар да искаше той да я възприема точно такава, не желаеше наистина да се усеща така. Но какво й ставаше?

Неочаквано той погледна към свещите под масата.

— Защо не поседим на светлината на свещи? Ще бъде по-приятно от тази лампа. — Той се изправи и започна да ги нарежда върху масата. — Всяка вечер заспивам на свещи, за да пестя батериите. Наистина успокоява — добави той, дръпна кесията с храна и я сложи на стола. После попита Кристъл — Огладня ли вече?

— Не, благодаря — отвърна тя.

— Щом огладнееш, кажи.

Запали трите свещи и изгаси фенера. Подземието неочаквано придоби по-мрачен, но романтичен вид, а пламъчетата хвърляха меки сенки. Тунелът сякаш утихна още повече. Всичко проблясваше в златиста светлина. Роклята й изглеждаше по-лъскава. А чашата в ръката й — по-крехка и вълшебна. Дори бялата маска на Ерик придоби по-меко излъчване, отбеляза за себе си Кристъл, докато изучаваше профила му с добре оформения нос и полегатото чело. Когато той се обърна към нея, маската му й се стори извън времето, като образ на тайнствена и спокойна Мъдрост.

— Ето така — обади се той. — Нали е по-добре?

— Прекрасно е — съгласи се тя, а в гласа й прозвуча изненада. Беше в такава опасност, а изведнъж се оказа обградена от тайнствен и топъл блясък. Кристъл не знаеше как да се справи с неземната красота, обвила заплахата за жестокост и насилие.

Той взе големия фенер и го сложи до леглото, вероятно по навик, за да му е подръка, когато се събужда. После леко я докосна и отново седна, но този път по-близо до нея.

— Още не си изпила виното си.

— Н-не.

— Хайде, глътни малко — подкани я той и побутна чашата към устните й.

Тя искаше да бъде напълно трезва, за да не се обърка и новата обстановка. Но той й позволи да остави чашата, едва след като отпи две големи глътки. Ръката му приближи до гърдите й, пръстите му се поколебаха, сякаш неспособни да се удържат. Той леко докосна материята, обвила нежната й кожа. Стори й се, че пръстите му треперят. Но може би треперещата беше тя. Съзнаваше, че ако го остави да я докосне и успее да отвлече вниманието му, би се създала възможността да избяга.

— Много си красива — прошепна той. — Толкова дълго съм копнял да те докосна.

— Така ли? — успя да изрече тя и скалъпи нещо като у мивка.

— Дълги години мечтаех за теб. А мечтите по време… треската ми бяха съвсем истински, сякаш… Сякаш виновна за треската ми бе ти. И само ти можеше да я премахнеш.

Пръстите му се плъзнаха по голата й кожа и тя пое треперещо дъх. Но се налагаше да продължи играта.

— Да премахна треската ти? И как? — невинно попита тя.

Той дръпна ръката си и внимателно я изгледа, сякаш подозираше, че тя се преструва, за да го заблуди.

— По-добре да не говорим за това.

Тя сведе очи към чашата си, разочарована, че не е успяла да го предизвика да продължи.

— Обикновено треска се лекува с компреси и аспирина, наивно подхвърли тя.

— Ти така ли лекуваш треската на Тони? — попита той, а тонът му бе променен.

Въпросът му я свари неподготвена.

— Той не е боледувал, поне доколкото знам — измисли отговора тя.

— И по теб ли?

— Ами…

— Или така си се грижила за него, че не се е разболявал? — в тона му прозвуча сарказъм. — И по колко пъти на седмица или на ден, си го обслужвала? Той е такъв истински мъж, сигурно е имал нужда от много внимание.

— Мразиш го, нали? — попита тя и в очите й проблесна ново разбиране. — Ревнуваш. Това сега е отмъщение. Затова ме отвлече.

— Не защото спи с теб, а защото…

— Не е вярно. — Ако щеше да й причини болка, може би бе по-добре за нея да му каже истината.

Очите му се разшириха до отворите на маската.

— Но ти си сгодена. — Той вдигна ръка и посочи пръстена й.

— Да, но ние никога… Аз не му позволих…

Той силно стисна брадичката й и приближи лице до нейното:

— Недей да ме лъжеш — заплашително отекна гласът му. — Няма да понеса да ме мамиш, защото си мислиш, че така можеш да ме разиграваш.

— Не лъжа. Никога не сме го правили.

— Защо? Да не би да е болен?

— Не. Не зная защо. — Тя се мъчеше да измисли някакъв отговор. — Той искаше, но аз… аз не исках. Казах му, че е по-романтично да изчакаме.

— Защо тогава ще се омъжваш за него, щом не си имала желание за това?

Твърде личният му въпрос я притесни.

— Той е вълнуващ мъж. Имаме много общо. Интересува се и от спортния ми клуб, знае много за бодибилдинга. Просто исках да изчакам подходящия момент.

— Но той настояваше да избягате, нали?

— Откъде знаеш? — учудено попита тя. Дори баща й не бе осведомен, че Тони искаше да избягат.

— Ти ми каза.

Това беше невероятно.

— Никога на никого не съм споменавала.

— Имаш лоша памет. Или пък винаги си забравяла нашите разговори, толкова са били незначителни за теб.

Кристъл объркано разтърси глава.

— Помниш ли всяка дума, която Тони ти е казвал? — попита той.

— Не знам — отвърна тя и повдигна рамене.

— О, Боже, не прави това — каза той, а очите му потърсиха деколтето й. — Не мога да си представя, как се е въздържал да те докосне. Може би наистина са го интересували само парите ти.

Кристъл започваше да се замисля над думите на Ерик. Очевидно доста неща му бяха известни.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Разбрах го — Ерик стисна устни, сякаш да се спре. — Да ти кажа ли, какво си мисля?

— Какво?

— Че си избрала мъж като Тони от желание да се противопоставиш на баща си и живота, който той е смятал, че трябва да водиш. А те е омаял точно Тони, защото харесваш силни и атлетични мъже с животинска привлекателност, с мускулести тела и с надпис „расов кон“ на челата — ядно и саркастично изрече той. После се наклони към нея и тонът му омекна. — Никога не си разбирала, че мъж като мен може да ти предложи много повече. Една здрава и трайна връзка превъзхожда елементарната биология и зова на хормоните. Любовта при нея е истинска и идва направо от сърцето. Това ти предлагам аз. Ако ми позволиш, разбира се.

Кристъл безмълвно преглътна. Той бе толкова умен, възпитан и романтичен, че изобщо не приличаше на човек, който би взел една жена за затворничка. И все пак се намираше пред нея — силен и мрачен, страшен с бялата си маска и този черен костюм. Тя седеше на леглото му и не смееше даже да опита да побегне, а сега… И това бе най стана ужасяващо, част от нея вече не мислеше за измъкване. Щеше й се да си седи и да слуша още, да усеща мълчаливия му копнеж по онзи отровен начин, който я караше да се чувства желана като никога досега.

Гласът му ставаше все по-тих и омайващ, обвиваше я в паяжината си като в коприна.

— Много те обичам и се тревожа за теб. Заради теб живея тук като беглец.

Той вдигна ръка и прокара пръст по линията на брадичката й и надолу към гърлото. Докосването накара чувствителната й кожа да настръхне по невероятен начин и тя потръпна от потиснато вълнение.

— Искам твоето време и цялото ти внимание, тук, където нямаме какво друго да правим и където нищо не може да те отвлича от мен. Никога не съм се радвал на това горе на земята. Тук ще разбереш копнежа ми, а и собствените си желания.

Той плъзна пръсти по врата й, точно под косата. Наклони се напред, докато устните му докоснаха нейните. Бяха топли, твърди и настойчиви. Тя бе обзета от неочаквана страст, която изтръгна лек вик на уплах от гърлото й. Другата му ръка я обгърна и я притегли по-близо. Тя вдигна ръце към раменете му, за да го отблъсне, но не успя да се пребори. Тогава си припомни, че не трябва да се съпротивлява. Налагаше се да го остави на желанието му, за да намери начин да се измъкне. Устните му се плъзнаха надолу по гърлото й, тя едва си пое дъх. Така я беше притиснал, че не й даваше възможност да диша. Дланта му се върна и погали рамото й, пръстите му леко докоснаха нежните гърди. Той наведе глава и горещите му устни прилепнаха към гладката кожа.

Сърцето на Кристъл заби до пръсване. Случваше се нещо прекрасно. Не бе очаквала така да се развълнува. Имаше намерение единствено да се преструва. Вероятно твърде добре играеше ролята си… О, Боже, той леко я захапа. Кристъл притвори очи от чувственото усещане. Сърцето й лудо биеше, тя едва си поемаше дъх.

— Ерик… Моля те… Не мога… да дишам.

— Толкова си красива — прошепна той. — Как копнеех да те докосвам така. Нали не те нараних?

— Не, не, просто… не мога да дишам. Тази рокля е много тясна.

— Забелязах. И доста те разголва — подразни я той. — Искаш мъжете да въздишат по теб, нали?

Така ли беше наистина?

— Исках само да изглеждам добре.

— Изглеждаш прекрасно — каза той и отново плъзна пръсти първо по очертанията на роклята, после по голата й кожа. Вече нямаше никакво колебание. Сякаш бе в правото си да го стори. — Започвам да разбирам. Харесва ти да се обличаш предизвикателно и да изглеждаш съблазнителна, защото ти липсва истинското. Обичаш да побъркваш мъжете. Обожаваш вниманието им. Това ти дава чувство за превъзходство, нали?

— Аз…

— Винаги си побърквала и мен — продължи той, — но никога не си го забелязвала. И не те е интересувало. Приемаше го като нещо съвсем нормално. И отношението ти към мъжете е такова. Дори се сгоди за човек, когото очевидно би могла да напуснеш, а и толкова лесно си отблъснала желанието му. Но аз се заклех да не допусна никога да постъпиш така и с мен.

— Заклел си се? Да се любиш с мен?

Той впи очи в нея.

— Не съм казал това. Но ако желаеш…

— Аз… не съм сигурна — каза тя, като внимаваше как ще прозвучи гласът й, защото имаше намерение да изглежда колеблива и мъничко безпомощна.

Очите му се разшириха до границите на процепите на маската. Блясъкът им се смекчи. Тя никога не бе виждала друг мъж с толкова нежен поглед.

— И какво би те направило сигурна? — пламенно и тихо попита той.

Тя трескаво дишаше, докато търсеше думите, още се бореше да поеме дъх, а гърдите й се повдигнаха под пръстите му и тя усети тяхното докосване. Инстинктивно сграбчи, ръката му и я притисна към себе си, за да му даде мълчалив и лъжлив отговор. Но застина, когато усети мъжката му топлина да прониква през топлата кожа направо към сърцето й.

— Усещам как бие сърцето ти — прошепна той и леко се усмихна. — И ти се развълнува от целувките ни.

Тя кимна и отново се почувства заплашително замаяна. Така нямаше да стане. Разсъдъкът й трябваше да бъде бистър!

Но той я привлече в прегръдките си за още една дълга, изтощителна целувка. Устните и езикът му бяха така настойчиви, че за миг тя изгуби представа за онова, което се случваше. Леко извика и се отпусна в ръцете му.

Той спря и потърси очите й.

— Добре ли си? Досега не съм карал никоя жена да припада! Чакай малко. — И той дръпна ципа на роклята и, която леко се свлече и откри голите й гърди.

— Не — каза тя, но гласът й прозвуча като шепот, когато усети ласката на хладния въздух по кожата си.

— Боже, колко си хубава — чувствено промълви той. Благоговейно я докосна. Тя притвори очи от усещането на тази нежност, която я успокояваше и почти заличаваше страха, а замайването й бе на път да се превърне в удоволствие. Той продължи да я гали и Кристъл осъзна, че никой друг от мъжете, които познаваше, не я беше карал да се чувства така. Никога не бе мислила… не знаеше, че една мъжка ласка би могла да предизвика такива усещания. Но как успяваше да се чувства по този начин с човек, когото дори не познаваше? Би трябвало да се страхува. Той я беше отвлякъл, бе заплашил живота й. Тя отвори очи и ги впери в бялата маска, като се мъчеше да не забравя къде се намира и какво още може да й се случи.

Но той само се усмихна и продължи да я целува. Леко я блъсна на възглавницата и се отпусна до нея. После се подпря на лакът и започна да я гледа. Тя се почувства неуязвима с голотата си пред погледа на този непознат и импулсивно посегна да свали маската от лицето му. Той се дръпна и сграбчи китките й.

— Не, Кристъл. Още не.

— Искам да знам кой си…

— Още не. Аз ще реша, кога да ти се разкрия. И така сме добре засега. Няма нуждала усложняваме нещата и удоволствието. Ние се харесваме. Между нас става нещо рядко и вълшебно. Нека не разваляме магията и да видим, докъде ще ни отведе тя. После ще поговорим. — Плъзна поглед надолу и видя роклята, увита на кръста й. — Това само пречи — каза той и я дръпна. — Не ти трябва повече. — Ерик стана, освободи краката й от роклята и я метна на стола.

Кристъл се притесни, останала само по ефирно бельо и чорапи. Обувките й също бяха паднали, докато той изхлузваше роклята. Тя опита да запази спокойствие. Така поне щеше да бяга по-бързо. Не й трябваха високите токчета. Но когато той посегна към колана на чорапите й, тя се сви, за да попречи на ръцете му.

— Не се страхувай — успокои я той. — Не искаш ли да разбереш, докъде ще ни отведе страстта?

Преди малко тя искаше да го убеди точно в това, нямаше смисъл да проваля плана си. Трябва да се измъкнеш, напомни си Кристъл. Остави го да я докосва и гали. Нека се заплесне по тялото й. Още по-добре, това щеше да отвлече вниманието му. Само… Само дето я притесняваше собственото й смущение.

Той свали чорапите й и посегна към бельото, но тя спря ръцете му.

— Моля те… Не още. Смущаваш ме.

Той се усмихна и нежно докосна бузата й.

— Възможно ли е жена, облечена в такова предизвикателно бельо, да бъде толкова свенлива? — Той се зае със собствените си дрехи. — Трябваше да се сетя. Никога не си била безсрамница. Просто — разглезена и свикнала на внимание още от дете. Дори и тогава ме очароваше.

Той отново я погледна, гола и отпусната върху леглото. Невъздържаният му поглед я изнервяше, а се налагаше запази спокойствие.

— Все още си разглезена. И аз възнамерявам наистина да ти обърна голямо внимание. — И той плъзна тялото си върху нейното. Кристъл се стегна и си повтори, че тази близост не трябва да й харесва. Но когато той поднови целувките и страстта отново се промъкна помежду им, тя почувства нещо съвсем различно от нежелание. Целувките му отново замъглиха разума и възбудиха сетивата й. Как ли се любеше този мъж? Щеше ли да бъде нежен и страстен… или пък жесток? Какво ли щеше да й говори? Дали нямаше да я подлуди? Можеше ли да отвърне на копнежа, който години наред бе носила в себе си? Не беше ли той мъжът, за когото тайно бе мечтала и когото никога не бе открила досега?

А защо си задаваше всичките тези въпроси, намеси се разумът й. Тя бе негова затворничка. Той беше опасен! Не можеше да изпитва желание към този мъж, чиято единствена цел бе да я похити и да й стори зло. Трябваше да избяга. Но как? Той бе легнал така, че нямаше да успее да го ритне. Налагаше се да го предизвика да се помръдне някак си.

В този миг мъжът премести наранения си крак встрани.

Фенерът, сети се тя. Той беше до ъгъла на леглото. Можеше лесно да се пресегне и да го стигне. Ерик едва ли щеше да забележи…

— Обожавам те — шепнеше той. — Само теб Цял живот. — Леко целуна устните й. — Винаги съм си мислел, че ще го преодолея. Когато бях малък, си казвах, че това е само ученическо увлечение, което ще заглъхне. После в колежа, далеч от теб, се залъгвах, че трудно заздравяват раните от първата любов. Но копнежът никога не изчезна. Всеки път, когато се връщах и те виждах някъде — на забава или на нечия яхта, чувството ме заливаше отново, много по-силно от преди. Когато научих, че ще се омъжваш за Тони, нямах мира. Докато накрая разбрах, колко опасен за теб е той. Тогава реших какво трябва да направя. Сега и ти съзнаваш, че той не е подходящ за теб, колкото и привлекателен да ти се струва. Не виждаш ли как отвръщаш на чувствата ми? Сякаш… сякаш сме създадени един за друг. — И той се усмихна.

Кристъл бе объркана и изплашена, думите му предизвикаха такъв копнеж и изненада, че сълзи напълниха очите й. Цял живот бе чакала някой да й говори така. Защо сега трябваше да чува тези думи от един маскиран и вманиачен Фантом?

Сенките в тунела и трепкащите пламъчета на свещите се замъглиха още повече, когато горещите му устни обсипаха с целувки лицето, брадичката, шията й. Ръцете му продължаваха да я галят неспирно. И не й се искаше това да свършва. Щеше й се да извърви докрай пътя на страстта, която той запалваше у нея.

— О, Кристъл — мърмореше той — Знам, че и ти ме желаеш.

Трескавите му устни изгаряха кожата й. Тя безпомощно изстена. Това не можеше да продължава повече. Кристъл не издържаше. Дъхът й се накъса. Какво да прави? Бе на път да изгуби контрол, трябваше да вземе някакво решение. Това бе част от плана й, напомни си тя. Вече достатъчно го беше разсеяла. Той бе погълнат изцяло от тялото й. Проблемът бе в това, че и тя искаше същото, което и той. Да се отдаде ли на разкъсващото желание? Или да се възползва от възможността да избяга?

Тя вече, знаеше, какъв трябва да бъде отговорът. О, Боже, но защо продължаваше да иска да остане? Сигурно е прихванала лудостта му. Единственото разумно нещо бе да избяга и да се върне в истинския свят, далеч от този мрак, от свещите и от маскирания съблазнител — призрак, който сякаш я омагьосваше с чувствата си.

Докато той продължаваше да я гали и целува е обожание, тя протегна едната си ръка покрай леглото и хвана металния фенер. Беше по-тежък, отколкото очакваше. По-добре. Тя го вдигна. Здраво го стисна и го насочи към болния му крак, като опитваше да си спомни къде точно й беше посочил, че се намира раната. Трепереща, тя стисна зъби и стовари тежкия фенер с всичка сила върху бедрото му.

В първия миг мъжът застина, сетне изкрещя и се вдигна на лакът. Тя използва възможността да се измъкне и посегна отново да го удари, този път по рамото. Мъжът изкрещя от болка. Кристъл съзнаваше, че трябва да стовари фенера върху главата му, но по някаква причина не успяваше да го стори. И нямаше нужда, каза си тя. Кракът толкова щеше да го боли, че никога нямаше да може да я стигне.

Кристъл скочи от леглото и остави мъжа да се гърчи в болка. Спомнила си вратата към магазина, тя хукна натам с фенера. Ерик бе казал, че е заключена. Може би само я беше излъгал.

Тя задърпа ръждясалата дръжка, но не успя да отвори. Нищо, успокояваше се Кристъл. Щеше да намери обратни път към хотела и асансьора, с който бяха слезли долу. Най-важното бе бързо да се измъкне от погледа му, за да не може да я настигне. Тя зърна дългата му пелерина на стола, грабна я и се уви в нея. Забеляза, че той се мъчи да стане от леглото. Яростно я изгледа, докато притича край него.

— Лисица такава! — изкрещя той, а тя вече се отдалечаваше по тунела. — Ти ме подведе. Измами ме. Проклета да си — отекна гласът му, но този път като дрезгаво ридание…

За миг настъпи тишина. Кристъл продължаваше да бяга като осветяваше пътя си с фенера. И после чу:

— Върни се! Обичам те…