Флотът на прокълнатите

25.

През цялата си история таанците бяха гадна злополука, очакваща да сполети всекиго, чийто лош късмет го е изпречил на пътя им. Тази цивилизация бе родена в беда и откърмена от безчет битки.

Дори Вечният император съвсем смътно си спомняше междуособиците, с които започна всичко. Произходът на таанците се коренеше в неимоверната гражданска война, пламнала в един звезден куп много далеч от сегашните им опорни светове. Две могъщи сили се впуснаха във взаимна враждебност и се вкопчиха една в друга за век и половина. Този звезден куп беше толкова незначителен за Императора, че за него се оказа твърде удобно да пренебрегне цялата история и да ги остави да си уреждат сметките сами.

Накрая хората, които щяха да се превърнат в таанци, претърпяха окончателно и съкрушително поражение. Победителите дадоха на оцелелите две възможности — геноцид или масово изселване. Таанците предпочетоха бягството — епизод от тяхната история, който така и не забравиха. Страхливостта стана първороден грях за тяхната раса. За пръв и последен път таанците предпочетоха живота дори пред сигурната смърт.

Първата вълна на голямото преселение се състоеше почти изцяло от воини и техните семейства. Това превръщаше таанците в нежелана група за всяко добре уредено общество, до което припареха. Никой не беше толкова глупав, че да ги подслони под покрива си. Това също стана важна част от историческата памет на таанците. В собствените си очи те бяха вечни изгнаници и от този момент отвръщаха със същото на всеки чужденец.

Районът, в който се заселиха накрая, беше един от най-нежеланите сектори на Империята. Таанците пуснаха корени в затънтена пустош, заобиколена от мъничко по-заможни съседи, и се заеха да изграждат своето общество, посветило се на една-единствена цел. И понеже това общество се крепеше на военни принципи, разделението в него беше отчетливо — от класата на селяците до властващия военен съвет разстоянието беше колкото до най-далечното светило.

Най-голямата слабост на таанците обаче стана и тяхното най-голямо предимство. Те процъфтяваха и се множаха. Съседите им се наежваха, когато таанците доближаваха съответните граници. Повечето се опитаха да преговарят. И всеки път таанците използваха преговорите само като средство да печелят време. След това нападаха ненадейно. Влагаха всичките си усилия в сблъсъка, без да обръщат внимание на загубите, които биха разколебали всяко друго същество.

Сражаваха се непрекъснато над три столетия. В крайна сметка премахнаха съседите си и създадоха своя империя. Беше им все едно, че за постигането на целта пожертваха осемдесет процента от населението си. И преди се бяха въздигнали от пепелта, щяха да го сторят отново.

Вечният император вече бе изправен пред една съвзела се Таанска империя, разширила се несравнимо извън първоначалната си територия. Този взривен растеж породи какви ли не проблеми за таанците — имаше повече несъгласни от когато и да било, честите кървави чистки във Висшия съвет ставаха привично събитие.

Без да иска, Императорът бе премахнал това затруднение вместо тях. Таанците отново бяха единни в стремежите си и в ненавистта си към околния свят.

26.

След няколко седмици Стен вече не беше командир без флот. Неговите четири имперски тактически кораба — „Клагет“, „Гембъл“, „Кели“ и „Ричардс“ бяха разтоварени и поставени върху временни опори за окончателно оборудване във великанските флотски докове на Кавит.

Той обаче си оставаше командир без екипаж. През времето след беседата с адмирал ван Дорман се сбъднаха всичките му опасения — нулев брой подходящи доброволци.

Но в 23-ти флот наистина не липсваха недоволни и подобни на тях типове. След двадесет събеседвания Стен си спомни убийствената фраза от един отдавна забравен виц на Алекс: „Страхотна си ни е Империята, не е чак толкова задръстена“.

Ако бяха назначили Стен за командир на разрушител, може би щеше да намери места за тези загубеняци в различните отделения на кораба без особени проблеми. Но не и в четири кораба с по дванадесет души екипаж и поне минимална наземна група за поддръжка.

Времето му свършваше. Три пъти го навести „по приятелски“ един от помощниците на ван Дорман.

Човекът проявяваше съчувствие към затрудненията на Стен и обещаваше да направи всичко по силите си да не научи адмиралът за тях — просто като услуга от един офицер на друг. Стен предположи, че после онзи надува гравиколата си до дупка от бързане да докладва на ван Дорман колко дълбоко е затънал в дракх вироглавецът.

А може би Стен започваше да страда от мания за преследване. Нищо чудно — цялото си време посвещаваше на тактическите кораби. Ако си спомнеше, че трябва да яде, отваряше нещо пакетирано, загряваше го и дъвчеше разсеяно, докато умът и пръстите му проследяваха схеми, хидравлика и тръбопроводи на фишовете с чертежите на корабите.

Точно този ден той смъкна омазнения работен комбинезон, който носеше денем и нощем, навлече полупарадна униформа и тръгна на война срещу транспортно-снабдителното управление на 23-ти флот.

Всяка военна организация си има таблици за организацията и оборудването, в които е посочено точно колко хора от какъв ранг са упълномощени във всяка бойна единица и какви видове снаряжение — от линейни кораби до вилици, им се полагат. Организацията с прекалено много началници или запаси може да затъне не по-зле от онази, на която всичко не достига.

Стен установи, че в 23-ти флот това управление разрешава да се поддържа еднодневен запас от основни муниции и ракети при максимално изразходване на бойната мощ в сражение. За попълване на запасите по време на война корабите на Стен би трябвало да прекъсват патрулните си обиколки и да се връщат в гигантските снабдителни складове на Кавит.

Той се опита да вразуми офицера — започна с логичния довод, че от прекъснатото патрулиране, когато оръжията няма с какво да стрелят, едва ли има голяма полза, и завърши с може би нелогичното напомняне, че не е изключено при бойни действия складовете да бъдат разпердушинени с масирана бомбардировка.

Офицерът не щеше и да чуе за проблемите с патрулирането, завъртя глава с досада от самото споменаване за вероятни военни конфликти и се разсмя от сърце на идеята, че Кавит не е в състояние да унищожи всеки нападател дълго преди той да изстреля нещо срещу планетата.

Беше просто един от онези дни, които не искаш да си спомняш.

Стен спря грависледа си пред оградената територия на хангарите за дооборудване и разсеяно отвърна на приветствието на часовия, който стоеше пред портала.

— Добър ден, господин капитан.

Часовият се отнасяше със симпатия към Стен. С останалите от охранителната рота се бяха хванали на бас кога ван Дорман ще освободи от длъжност капитана и ще го върне на Първичен свят за преназначаване. Жалко, но от друга страна, посоченият от този часови момент настъпваше само след два дни, а да припечели малко парици за пиене беше много по-важно от съдбата на някакъв си офицер.

— Добър ден.

— Сър, вашият офицер-оръжейник вече е в кораба.

Стен реагира светкавично.

— Боец, изведи караула. Веднага!

— Но…

— Мърдай, момче! Нямам офицер-оръжейник.

Часовият натисна бутона за тревога, който не вдигаше шум, и след броени мигове Стен разполагаше с още петима караулни, които нервно опипваха заредените си уилигъни.

Самият той извади миниуилигъна, който винаги носеше затъкнат на кръста, и се насочи към „Клагет“, единствения кораб със зейнал входен люк.

Саботьор? Шпионин? Или просто досаден любопитко? Все едно. Разположи шестимата войници от двете страни на люка и безшумно се качи по стълбичката.

Спря и се заслуша точно пред миниатюрния въздушен шлюз на кораба. Дочуваше вътре тракане, тропот и мърморене. Вече се канеше да даде знак на караулните да го последват, но започна да различава думите:

— Стига де, дребна гадинке. К’во ще ми втълпяваш, че не мога да изстрелям по две наведнъж.

Стен подаде глава навън.

— Извинете, господа. Оплесках се. Като гледам, все пак имам офицер-оръжейник. Ще съобщя на дежурния офицер, че съм се объркал.

Озадачените караулни отдадоха чест, свиха рамене и се отдалечиха.

А Стен се промъкна навътре и ревна:

— Господин Килгър! — И си достави удоволствието да види как една глава се тресна от изненада в компютърния екран. — Вие не знаете ли, че трябва да се представите?

Подофицер Алекс Килгър го изгледа наскърбен, докато си разтриваше челото.

— Момко, рекох си, че си отпрашил да поиграеш поло с оня твой адмирал.

Алекс Килгър имаше набито и много яко тяло, защото произхождаше от планетата Единбург, свят с твърде силно притегляне. В секция „Богомолка“ беше взводен сержант при Стен, който после настоя да го назначат в двореца, докато той командваше охраната. Килгър допусна грешката да се влюби и подаде молба да му разрешат да се ожени, а Императорът го прати право в летателната школа месеци преди Стен, освен това го повиши в подофицер.

Стен изобщо нямаше представа как или защо Килгър се е озовал на Кавит… но адски се радваше да го види.

— Хич не беше мъчно да си уредя прехвърлянето в твойта ескадрила, млади ми Стен — обясни Килгър, щом седнаха да пийнат по една голяма чаша кафе в килерчето, което минаваше за канцелария в „Клагет“. — Първо, погрижих се да не те изпускам от поглед, щото знаех, че ще си имаш главоболия, дето не знаеш как да избегнеш. После думичка тук, чаровна усмивчица там и — пуф! — Килгър вече е на път. Ама стига сме дърдорили. Я ме светни набързо за положението, капитане. Къде са ни хубавите екипажчета?

Стен му изреди накратко проблемите си. Алекс го изслуша, после състрадателно го потупа по рамото, от което палубната плоча се изви за миг няколко сантиметра.

— Време ти е веч’ да си отдъхнеш, щото Килгър е тук. Лошото при теб е, синко, че не ти е щукнало да си търсиш доброволци там, дето ще ги намериш.

— Как пък не! Опитвах се да ги събера навсякъде освен в гробищата.

— Не сме закъсали чак дотам, че да дирим недоумрели, капитане. Ти си гледай кефа. Просто ми се довери.

27.

— Чудничка групичка, а? — гордо подхвърли Килгър.

Стен изгледа неприветливо тълпата от над тридесет същества, които се взираха начумерено в него, после се озърна към здраво залостения портал на затвора.

— Колко убийци има между тях?

— А, ни един няма. Само двама, причинили смърт по небрежност. Другите пък са…

Стен му махна с ръка да млъкне. По-късно щеше да има време за мъчително умуване над микрофишовете с досиетата им. Внезапно затворниците пред него му се сториха (поне потенциално) блестящи въплъщения на флотски добродетели. Имаше обаче едно затруднение — не го биваше по вдъхновяващите речи и се чудеше какво да каже на тези същества, за да ги убеди, че не искат да останат в безопасния, разумно уреден пандиз на 23-ти флот.

Алекс се примъкна към него и прошепна:

— Мога да ги поразгрея с някой майтап, момко, ако искаш. Ще им пусна два-три вица.

— Никакви вицове — решително отсече Стен.

Алекс тутакси изпадна в униние.

— Дори оня за петнистите змии ли? Идеален е за корава пасмина като тая.

— Изобщо да не си споменал тъкмо онзи за петнистите змии. Килгър, има си закони срещу жестоките и неразрешените наказания. Дори ако сънуваш петнисти змии, ще те прокарам под кила на кораба.

Все така сърдито Стен се зае отново с непосредствената си задача. Погледът му сигурно беше изпепеляващ, защото хората пред него престанаха на мига да пристъпят от крак на крак.

Както и да е. Поне бяха готови да го изслушат. Сега оставаше само да се изхитри някак и да ги убеди. Основно правило при речите — винаги се обръщай към тълпата, сякаш пред теб стои един човек, и си набележи същество, на което да говориш.

Избра си мъж, който не изглеждаше чак толкова мръсен, смачкан и лукав като останалите, и каза все едно на него:

— Аз съм Стен. Командвам четири тактически кораба. И имам нужда от екипажи.

— Кат’ сте стигнали чак дотук, значи направо остъргвате дънцето — вметна друг затворник.

— „Сър“ — натърти Стен.

Затворникът се изплю на земята. Стен се вторачи в него и мъжът се извърна и неохотно изръмжа:

— Сър.

— Не се засягайте, сър — подхвана затворникът, когото Стен си бе набелязал, — но ние каква изгода ще имаме?

— Излизате оттук. Досиетата ви се изчистват. Мога да отменя обвиненията срещу вас, ако поискам. Стига да покажете, че пасвате.

— Ами какви чинове ще имаме? — попита трети.

— Заслужите ли си нашивката, получавате я.

— И какво ще вършим?

— Патрулиране. По далечни маршрути.

— Към таанците ли?

— Толкова близо до тях, колкото успеем.

— Като ви слушам, това е адски сполучлив начин човек да пукне.

— Така си е — потвърди Стен. — Отгоре на всичко видите ли онези каюти, килиите ще ви се сторят истински дворци, от храната може да повърне дори червей в някое бунище, а офицерите ми ще ви държат под око всеки миг. А, да. Голям късмет ще имате, ако излезете в отпуск веднъж на цял цикъл. И вероятно ще го изкарате на някое планетоидче, където най-свястната гледка е как се окислява металът.

— Не звучи много примамливо.

— Изобщо не звучи добре, сър — намеси се четвърти затворник. — Разрешавате ли да задам въпрос? Личен?

— Казвай.

— Вие защо се захванахте с това? Всички в тактическите кораби са доброволци. Да не искате още някой медал?

— Майната им на медалите — искрено отговори Стен и поумува над следващите си думи. — Сигурно можете да ми навлечете голяма беля, ако споменете това пред някого… но си мисля, че сме твърде близо до гадна война.

— С таанците — кимна човекът, когото Стен си бе избрал.

— Ъхъ. И предпочитам да съм някъде в движение из пространството, когато се почне, вместо да си набивам мазоли по задника тук, на Кавит. Или пък да съм натикан в тази кошара.

— Въпреки това мисля, че ще се окажем скапани глупаци, ако се запишем.

— Тъкмо такива доброволци искам — скапани глупаци. Ще съм в канцеларията на главния шибаняк… извинете, на директора, до четири следобед, ако някой от вас сметне, че е достатъчно глупав.

Стен се смая, че имаше седемнадесет доброволци. Изобщо не помисли, че окончателно ги убеди една изтървана думичка — само бивш пандизчия или свикнал да гази законите човек би нарекъл директора на затвора „шибаняк“.

28.

— Лейтенант Сека, от колко поколения според вас прадедите ви са били воини? — с намек за недоверие уточни Стен.

— Поне двеста — заяви мъжът срещу него. — И то след като кланът Сонко емигрирал от Земята. Преди това, ако се вярва на легендите, ние от племената мандинго сме били бойци поне още стотина поколения. Не искам да кажа, че винаги всички сме били воини. Сред нас е имало военни теоретици, дипломати, политици… дори един актьор. Стараем се да не го споменаваме, макар за него да се твърди, че бил блестящ в призванието си.

Сека прихна. Баритоновият му смях беше приятен за ухото.

Стен отново плъзна поглед по фиша с досието на лейтенанта. Изглеждаше много добре — точно колкото трябва порицания и забележки от старши офицери, за да пасват на грамотите и медалите.

— Значи обичате да рискувате?

— Изобщо не е така — отрече Сека. — Всяко действие трябва да е обмислено и ако вероятността за беда е по-малка от шансовете за успех, изборът е очевиден.

Стен върна фиша в плика му и протегна ръка над мъничкото сгъваемо бюро.

— По дяволите, лейтенант, добре дошъл на борда. Вече си капитан на „Кели“. Вторият кораб отляво.

Сека се изпъна в стойка мирно, като едва не си строши черепа в тавана.

— Благодаря, сър. Имам два въпроса. Кои са останалите ми офицери?

— Засега нямаш. Ти си първият, когото назначавам.

— Хъм… А екипаж?

— Разполагаш с четирима пандизчии и един наивен ентусиаст. Разпредели им задълженията, както намериш за добре.

— Слушам, сър.

— Лейтенант Сека… и аз имам въпрос. Ти как научи за тези свободни длъжности?

Сека поизви едната си вежда.

— Ами че от съобщението на адмирала в текущите новини за флота, сър.

Стен замаза положението.

— Аха. Разсеях се. Благодаря, лейтенант. Това е всичко засега. На излизане би ли предал на господин Килгър да се яви при мен, когато му е удобно?

— Килгър, не си го направил!

— А, направих го.

— Как?

— В наборния отдел на ония дрисльовци, дет’ издават пълното с лъжи парцалче, хич не мислят за сигурността.

— Значи си се включил незаконно и си подправил собствената рубрика на адмирала?

— Е, много тежки слова изричаш.

След скорошния успех със затворниците Килгър се смяташе за много вещ в набирането на персонал. Стен смени темата.

— Има ли начин да проследят кой го е направил?

— Мен ли да проследят, момко? Човека, дет’ разнищи заговор срещу самия ни Император?

Стен се хвана за главата.

— Господин Килгър… Знам, че на служба във флота важи сухият закон. Но дали по някаква случайност…

— Има, има. По някаква случайност. Сега ще доприпкам с манерката.

29.

Алекс харесваше дъжда, стига да е като почти неспирното сивкаво ръмене на родния му свят. Но тропическите порои, изсипващи се върху Кавит, ужасно му опъваха нервите. Той преброи неотбелязаните с нищо ниши по тясната задна уличка, намери нужната и затропа на зарешетената врата. В сградата почукването му сигурно звучеше като загряващ цикъл на ковашка преса.

— Кажи паролата — прошепна синтоглас.

— Тука отпред е подгизнало, пък на мене ми се свърши търпението — оплака се Алекс.

И без да се ядосва излишно, отстъпи назад и заби във вратата подкована с метал подметка.

Вратата се сцепи, Алекс махна половинките и влезе.

Имаше време да забележи, че отвътре бардакът е доста приятен, стига човек да си пада по червен плюш и мрачновати картини, преди първият пазач да му налети по коридора. Алекс го запрати в стената, като замахна с едното парче от вратата. Другарчето на пазача също се хвърли, беше вдигнато и се върна по коридора малко по-бързо, отколкото притича.

— Дошъл съм тука да търся някой си гус’ин Уили Сътън.

— Имате ли заповед за задържане под стража? — попита синтогласът.

— Не.

— Въоръжен ли сте?

— Бе ти за какъв скапаняк ме вземаш? Въоръжен съм, то се знае.

— Моля ви, погрижете се ръцете ви да се виждат във всеки момент. Към вас са насочени сензори. На всяка засечена електронна емисия ще последва реакция. Ще се намирате постоянно в сектора за обстрел на автоматични оръжия. На всяко враждебно действие ще последва отговор, преди то да бъде завършено.

Алекс малко се изкушаваше да провери дали рефлексите му са по-бързи от роботизираните пушкала, но си наложи кротост.

— Ще продължите по коридора и ще подминете входа на самото заведение. В края на коридора ще стигнете до стълба. Качете се по нея и вървете по коридора до втората врата. Влезте в тази стая и изчакайте, докато установим дали някой в този имот познава Уили Сътън.

Алекс изпълни указанията. На минаване надникна в приемната на курвенското свърталище, влюби се два пъти, усмихна се любезно и на двете жени, но продължи нататък.

Все пак идваше по служба.

В стаята завари още повече червен плюш и по-овехтели картини, мъждиво осветени от лампи със стъклени абажури. Мебелите бяха необичайни — състояха се от три-четири широки възглавници на пода. Той опря гръб на една стена и зачака.

Вратата в отсрещния край на стаята се отвори.

— Дали е правилна догадката ми, че сте дошли да се наемете като мой телохранител?

„Уили Сътън“ се вмъкна в стаята с тромаво клатушкане. Съществото беше спиндар, и то от едрите — два метра във всяка посока, приличаше на покрит с люспи мравояд, на който са прикачили ръце. Собствените имена на спиндарите бяха непроизносими за езика на Хомо сапиенс, затова те обикновено приемаха човешкото име на особа, изтъкната в областта, която избираха за своето преуспяване.

Килгър не знаеше кой е бил Уили Сътън, но изобщо не се съмняваше, че не се е занимавал с благотворителност.

— Подофицер Алекс Килгър — представи се той, без да отговори на въпроса.

— Значи сте дезертьор като мен?

— Не е тъй, старшина Сътън. Ама съм мислил по въпроса.

— Не сте от военната полиция. Да, гримасата ви твърди това. Как моето заведение и аз можем да ви бъдем полезни? Засега съм склонен да допусна, че нямате намерение да ми навредите.

— Искаме да се върнеш.

Спиндарът изпухтя и седна върху опашката си.

— Във флота? Не ми се вярва. През годините на служба толкова пъти ме изправяха пред военния съд, че тези случки взеха да стават досадни с повторението си.

Сътън казваше самата истина. Вероятно нямаше друг спец по снабдяването в Имперския флот, който да е бил съден толкова пъти, и то почти винаги по същото обвинение: злоупотреба с имперско снаряжение и припаси.

Но вероятно също нямаше и друг спец по снабдяване, който да е бил отново повишаван, и то почти винаги за същото постижение: благодарение на изключителното изпълнение на дълга и подкрепата, оказана от (попълваш чина му в този момент) Сътън, (попълваш тогавашната му бойна част) е изпълнила задачата си за определеното време по блестящ начин.

— Имаме нужда от крадец — сподели Килгър.

Спиндарът изпухтя още два пъти и Алекс му обясни на какви проблеми са се натъкнали със Стен.

Докато размишляваше, съществото подаде ноктите си от едната лапа и разпори на парчета близка част от килима. Алекс забеляза, че килимът е разпран и другаде.

— А какво ще кажете за сегашните обвинения, заради които… да речем, беше твърде желателно да напусна последната си служба?

Килгър извади изпод ризата си два фиша и ги връчи на Сътън.

— Първият е истинското ти служебно досие. Оригиналът де. Смятай го за подарък.

Спиндарът се почеса.

— Вторият е новичко досие, дето, не че се хваля, ама помогнах да го скалъпим. По-чистичко не може и да бъде. Явиш ли се на служба, ще се погрижа да го вкарам в архива.

— Значи ще започна съвсем на чисто — промълви учуденият спиндар.

— Ама шефът ми казва, че има дребно условийце. Почнеш ли да си мислиш как да ни погодиш същия номер, може да се случи нещо лошо. Няма да ти обяснявам какво.

— Случките в сводничеството и проституцията — сякаш на себе си промърмори съществото — вече са прекалено предсказуеми. Вие, хората, имате толкова ограничено сексуално въображение! Да се върна на служба… — Сътън изпухтя. — Що за чудато предложение. — Пухтене. — Предайте на командира си, че до утре по това време ще научи отговора ми.

30.

Стен се бе изтегнал на стола си, изпружил крака на бюрото — скръстени в глезените. Вътрешно беше напрегнат като свита пружина в очакване да се стовари мълнията. Правеше всичко по силите си да изглежда въплъщение на хладнокръвния, безстрастен флотски командир.

Тайничко си мислеше, че вероятно има доста глупашки вид. В момента едно тропане по вратата стигаше да му развали цялото представление.

И наистина някой потропа на вратата. И то настойчиво, а после я отвори с трясък. Стен едва не си навехна коленете от бързане да смъкне краката си на пода. Стреснат се почуди за миг кое командирско изражение да избере — скучаещото безразличие или спокойната загриженост. Нямаше нито камера за ускорен запис, нито време, за да проличат всички гърчове по лицето му, преди да нахлуят Алекс и спиндарът Сътън.

— Какво ви… — подхвана Стен.

— Сър! — избълва Сътън. — Претаковаха ни!

Стен неволно се огледа. Някой да не щурмуваше „Гембъл“? Или започваше нападението срещу Кавит? Или пък бяха изнасилили дъщерята на адмирала? Претаковали ги? Кой? Реши да не се занимава със „защо“ и „къде“, а обърна внимание само на настоящия момент.

Всъщност истинската голяма тревога на Стен беше как да си разплете краката и да подскочи в поза, показваща, че е нащрек. Алекс му спаси задника от натъртване, като се захвана да обяснява.

— Общо взето, гус’ин Сътън иска да ти рече, капитане, че ни сгащиха. Хич не ми се и мисли точно за к’во, ама напоследък малко се попрестарахме.

Стен сподави смеха си. Доста добре знаеше какво става. Но Алекс прекалено много разчиташе на късмета си тези дни. Време беше да му натрие носа. Придаде си извънредно угрижен вид. И едва не прихна. С цялото достойнство, което му позволяваше стайчето два на три метра, той се изправи.

— И в какво, господа, се състои нашият проблем? — попита с подчертано нехаен и невъзмутим глас.

— Опитваме се да ви кажем, сър — забърбори Сътън, — че ни връхлетяха ченгета!

Стен позволи да го издърпат през вратата.

Пред дока до „Гембъл“ имаше цял конвой коли с „буркани“ — по пет полицейски грависледа от всяка страна, във всеки по две ченгета.

— Казах ви, сър — натърти Сътън, — претаковани сме. — Извъртя се към Килгър с укор в очите и гласът му гневно потрепна. — Ти си ме натопил.

— Тебе ли бе? Че кой си ти, дяволите те взели? Я не се захласвай в манията си за величие, момко. Дошли са да приберат всинца ни! — Алекс се вторачи в Стен. — Не ми се вярва да имаме връзчици при тях, ама ако имаме, на твойто място щях тутакси да ги използвам!

Стен запази предимството си, като премълча. Странно, но това като че ли усмири двамата до него. След мъчителна пауза откъм предната кола в конвоя се разнесе съскане. Вратата от страната на водача се отвори и отвътре се разгъна огромен служител на полицейските сили в Кавит. Още една пауза — за изтупване на туниката и почистване на косъмчета от нея. След това с отмерен тропот на ботуши той доближи Стен. В изопнатата ръка на ченгето имаше лист с много официален вид.

— Заповед за арест, тъй си мисля — прошепна Алекс.

Ченгето стигна до Стен с маршова стъпка, напето отдаде чест и му връчи документа. Алекс надникна да го прочете и лицето му се разкриви от изумление.

— Ама ти сериозно ли?!

— Сериозно — потвърди Стен. — Благодаря ви, полицай Фос — каза той официално.

— За мен е удоволствие, сър — отвърна Фос. — А сега ви моля за извинение, сър, но всички тук сме на дежурство. Можете ли да вземете решение за двадесет доброволци в рамките на един час? Или някои от нас трябва да дойдат отново?

Алекс най-сетне успя да се намеси:

— Двайсет сте, а? Я ми елате, както рекъл паякът на мухите.

Съвсем скоро двамата със Сътън подреждаха ченгетата на опашка.

— Та значи дотам се докарахме? — прошепна Килгър на Стен. — Да набираме скапани куки?

Стен му отвърна с отработения си поглед на печен командир.

— Войната е страхотно забавление, нали?

Старши лейтенант Нед Естил беше като чуден музеен експонат. Изглеждаше спретнато! Говореше спретнато! И се държеше спретнато! А професионалната му биография беше чистичка и изгладена като парадната му бяла униформа. Отдаде чест с движение, точно до милиметър, а тракането на токовете му имаше силата на изстрел.

— Ако това е всичко, сър?…

Стен рядко се бе сблъсквал с подобно съвършенство. Пред офицер като Естил и един капитан трети ранг започва да усеща колко мръсна му е якичката. А сравнението беше особено уместно, защото в момента Стен и Алекс носеха зацапани гащеризони на инженери. Събеседването с Естил мина съвсем импровизирано — прекъсна ги насред обиколка из кораба с масльонки в ръцете. Стен се затрудняваше да измисли как да освободи човека, след като двамата с Килгър се чудеха и как да говорят с него. Как да се държиш с рекламен плакат на флота от плът и кръв?

— Лейтенант, ще се свържем с вас — измисли Алекс и го отърва за момента.

На Стен едва не му се наложи да си задържи с ръка ченето, когато Естил безупречно се завъртя кръгом и измарширува (а не слезе) по рампата.

С облекчение опря гръб на корпуса и каза със съмнение:

— Кой го е изпратил? Непременно е съгледвач или нещо от сорта. Никой, ама наистина никой с такива качества за нищо на света няма да кандидатства за нашите смотани корабчета.

— А, ничий шпионин не е той — възрази Килгър, — макар да е вярно, че е бил послушното момченце на Дорман. Спиндарчето вече поразпита за него.

— Добре де — отстъпи Стен, — но ти само му погледни досието! Грамоти, награди, медали, възлагали са му най-трудните проучвателни мисии. Има лични похвали от всеки свой началник.

— Да, ама всичко туй е в мирно време, момко — напомни Алекс. — И нито една добра думичка от най-старшия началник — самия Дорман.

— Естил е прекалено свестен — отсече Стен. — Нямам му доверие.

— Намерихме си екипажи и за четирите кораба — вметна Алекс, — ама още ни липсват двама капитани.

Стен поумува над това — питаше се дали лейтенант Естил му е пратен в отговор на молитвите, или ще е повод за бъдещи кошмари. Пък и дали притежаваше…

— Късмет — промърмори Алекс, довършвайки мисълта му. — Чудя се как ли е туй момче с късмета? И колко сме закъсали ние?

— Ако можех да му пробутам по-корав помощник-капитан… — проточи Стен.

Над главите им забоботиха двигатели, през усилватели изгърмя глас по целия док:

— Ей, вие, мърльовците долу, размърдайте си задниците и помогнете на една дама!

Двамата погледнаха нагоре — над тях бе увиснал ръждясал влекач. Пилотът вече бе окачил под кърмата му един кораб и сега се наместваше към „Гембъл“. Дълги тънки роботизирани манипулатори се протегнаха и започнаха да откачат техния кораб от дока.

— Какви тъпотии вършиш бе? — ревна Стен нагоре.

Женският глас изгърмя отново:

— А ти как мислиш? Местя кораба към изпитателните стендове за двигатели. Записани сте в графика, нали така? Или вашият капитан не съобщава на подчинените си какво има да се прави?

— Не можеш да прехвърлиш два кораба наведнъж! — изкрещя й Стен.

— Брей, да се хванем ли на бас? По дяволите, ако ми е добър денят, мога и три да пренеса. Хайде, господинчо, разшавай се да хванеш въжето!

Леко озадачени, двамата изпълниха искането й. После зяпаха със страхопочитание как тя придърпа „Гембъл“ в примката под първия кораб за броени секунди. Двигателите на влекача изреваха с пълната си мощност и тя го подкара.

— Млади ми Стен — промълви Алекс, — туй девойче си е пилот от класа. Рядко съм виждал някой, дет’ може да се мери с нея.

Стен обаче не се заслуша — тичаше по доковете след влекача, който се провираше към изпитателните стендове. Докато се добере до този хангар, пилотът вече спускаше „Гембъл“ върху работната платформа.

— Ей, качвам се! — подвикна той и без да чака съгласието й, се покатери по сплетените въжета.

Малко по-късно се вмъкна в миниатюрната пилотска кабина. Самата жена се оказа още по-шеметна от очевидната си дарба — стройна и висока, с огромни тъмни очи и дълга черна коса, прибрана под пилотското кепе. Огледа го преценяващо и малко развеселено.

— Ако така си свикнал да каниш една дама на бира — каза му, — възхищавам се на проклетото ти нахалство. Смяната ми свършва след два часа.

— За друго си мислех — увери я Стен.

— Тъй ли било? Ти впрочем от кои си във флота?

— Ами аз съм от капитаните трети ранг — суховато я осведоми той.

Тя се опули стреснато и изпъшка.

— О, не! Тази моя голяма мичманска устица! Е, значи си загубих службицата. Ами майната му! Бездруго си търсех свястна работа, преди да попадна на това бачкане.

— В такъв случай — нареди Стен, — явете се при мен утре сутринта точно в осем часа. Имам свободно място за помощник-капитан.

— Вие май ме взехте на подбив — слиса се жената.

— Не е вярно. Проявявате ли интерес?

— Просто така, а? Помощник-капитан?

— Да. Просто така. Само че отсега нататък ще се обръщате към мен със „сър“!

Тя преглътна и това, после кимна.

— Май ще свикна.

— Сър — напомни Стен.

— Сър — повтори тя.

— Между другото, как се казвате?

— Луз. Луз Тапиа. Ох, гадост… Исках да кажа Луз Тапиа, сър!

Стен наведнъж се избави от проблема с „Ричардс“ и от съмненията си спрямо Естил.

Остана само затруднението с липсващия капитан на „Клагет“. Но последното препятствие изглеждаше непреодолимо. Алекс и Стен мрачно се взираха в малкото незачеркнати имена в списъка.

— Ама че жалка сган — отбеляза Алекс. — На никого от тия мухльовци не бих поверил да командва и гравислед.

Стен по неволя се съгласи с мнението му. Още по-лошо беше, че времето му изтичаше. А Дорман с нищо не го улесняваше. Помощниците му неспирно тормозеха Стен с обажданията си — питаха какво е положението и пускаха едва прикрити заплахи.

Това беше един от редките моменти в живота му, когато се чувстваше прецакан.

Някой изчегърта силно по вратата.

— Влез! — кресна той.

Тишина, последвана от още по-силно чегъртане.

Стен се изправи със скок.

— Кой, всичките адове да го…

Стовари длан върху бутона и вратата изсъска. И той се озова пред самия ужас — и нададе радостен вопъл.

— Какво, да му се не види, правиш тук?

— Чух, че си търсиш капитан — отвърна ужасът.

И Стен потъна в многокраката прегръдка на Ш’аарл’т.

31.

Още докато влизаше през бароковия портал в територията на офицерския клуб, Стен започна да обяснява сам на себе си що за тъпанар е. Зад огромния, грижливо поддържан парк (не се съмняваше, че тази работа вършат под натиска на началниците си редови флотски нещастници) виждаше разкошното, ширнало се здание на клуба.

Имаше богаташки вид дори по мерките на Първичен свят с многото си колони и девствената си белота. Осветяваха го шарещи по фасадата лъчи на прожектори. Над централната част се издигаше купол с медножълтеникав цвят, който подозрително напомняше за позлата. Стен заскърца със зъби, щом пресметна колко кораби са можели да бъдат оборудвани на цената на това крещящо разточителство.

Долавяше шума от забавленията на своите братя и сестри по офицерска съдба. Незнайно защо чуваше смеха прекалено силен, а веселите подвиквания — твърде пискливи.

Едва не се врътна да си тръгне. После си рече: „Майната му“. Беше дошъл да отпразнува с много вкусни гозби и повечко пиене. Продължи към целта, решен да се отпусне. Пък и нали не беше възможно всички в щаба на Дорман да са гадняри? Непременно трябваше да са останали поне няколко интересни същества, нали?

Близо до него отляво имаше голямо дърво, обвито в мрак. Тъкмо го подминаваше и от сенките се показа някаква фигура. Стен се извъртя, ножът изскочи в дланта му. Фигурата като че се хвърли към него и той тъкмо се канеше да замахне, но надуши странна смесица от силен алкохол и замайващ парфюм. Вместо да удари, Стен подхвана… и в ръцете му изведнъж попадна изобилие от изненадваща мекота.

Младата жена вдигна унесен поглед към лицето му и с леко изкривена усмивчица му показа, че май го разпознава смътно.

— О, ти ли си бил? — изкикоти се тя. — Дошъл си да ме гушнеш, а?

В ръцете му беше Бриджит ван Дорман. И то здравата накъркана.

Той отчаяно се мъчеше да я изправи по-далеч от себе си. Много се стараеше, но безуспешно, да не пипа където не бива. В ума му се премятаха картинки с наказателни взводове.

— Ама к’во ти ста’а? — възрази Бриджит. — Ти не си ли виждал момиче да си мръдне… да бе, да си сръбне повечко?

— Моля ви, госпожице ван Дорман… — замънка Стен.

Бриджит залитна към него, той се опита да я хване, а тя му се изплъзна като намазана с грес и се пльосна на моравата. Изведнъж я напуши смях, прекъсван от хълцане.

— Направихме си съ… хлъц!… със… състезание. Над… хлъц!… надпивахме се. Аз победих.

— Личи си — увери я Стен.

— На него не му хареса.

— На кого?

Бриджит внезапно заговори много официално.

— На моя годеник. Онзи де, как беше… Рей. Вярно, Рей Хал… ъъ, Халдор. Моят много, много, много скъп любим.

Наказателните взводове изчезнаха от въображението му, замести ги видение как прокарват една фигурка под кила на кораб. И фигурката доста приличаше на самия Стен.

— Защо не отида да повикам Рей? — предложи той.

— Не, не, не. Той е с татко. А татко също не одобрява, че пия.

В по-прелестна тъпотия от тази едва ли би могъл да се забърка, реши Стен, но само до мига, когато Бриджит ревна. Не с приятно и тихо хлипане, подобаващо на дама, а с гръмогласен вой. Няколко души любопитно занадничаха през прозорците.

— Хайде да ви заведа в дома ви — измисли друго Стен.

Тя незабавно млъкна и го изгледа съучастнически.

— Вярно бе. У дома. И никой няма да научи.

— Съвсем вярно — потвърди той. — Никой няма да научи. Добре, сега ставаме и тръгваме.

Похаби поне пет минути да я изправя, от което нямаше никаква полза, защото тя всеки път се свличаше. Накрая я грабна и я понесе обратно през портала към гравиколата си.

Едва се отлепиха от земята и момичето изпадна в напълно безчувствено състояние. На Стен му идеше да се пръсне от яд. Ама че скапана малка… Все едно, по дяволите. Щеше да намери пътя. Набра името й в справочника на гравиколата, откри адреса и го пусна в автопилота.

Докато фучаха през града, имаше време да я огледа подробно. Освен лекото зачервяване на лицето и подпухналите устни нищо не подсказваше, че се е натряскала.

Че какво пък толкова, като се е натряскала? Стен предполагаше, че не е особено приятно да си близък роднина на ван Дорман. Значи просто бе решила да се напорка. Има право, нали?

В съня си Бриджит имаше много кротък вид, направо невинна като момиченце и… и… „Я се стегни, Стен. Мацето е трепач. Но освен това е и дъщеря на адмирала, забрави ли? Без такива мисли. Ама изобщо!“

Бриджит тъй и не се събуди, когато пристигнаха пред дома й, наложи се той да я отнесе горе и да я сложи на леглото. Докосна превключвателя, за да угаси светлините, въздъхна и се измъкна навън.

До гравиколата завари вбесен русокос мъж с униформа. Беше капитан трети ранг. Стен го бе видял пред кабинета на ван Дорман — тогава съпровождаше Бриджит. Не се наложи да напряга способностите си за дедукция, за да познае кой е пред него.

— А, ето те, гадняр такъв! Ще те науча аз как се…

Мъжът замахна нагоре, като се оттласна с цяло тяло. Стен полека се отдръпна и другият едва не се просна от силата на движението си.

— Ти сигурно си Рей Халдор — подхвана Стен. — Годеникът на Бриджит.

— Адски си прав — потвърди Рей и пак понечи да го удари.

Стен се наведе и протегна двете си ръце в жест на помирение.

— Слушай, Халдор, нямам нищо общо с тази история. Тя се е напила. Намерих я. И я докарах дотук. Точка по въпроса. Друго няма.

Халдор го нападна с диво размахани ръце. Стен се помъчи да отскочи встрани, но единият удар го закачи по ухото. Болката беше пронизваща.

— Добре бе, гнусник — промърмори Стен.

Едната му ръка се напрегна, дланта се стрелна и другият мъж се озова по гръб, зяпнал тъпо.

— Ти… ти ме удари — установи изуменият Халдор.

— Адски си прав, че те фраснах, капитане. Станеш ли отново, още много неща ще ти направя.

— Искам да знам името ти. Веднага, скапаняко!

— Скапанякът, на когото говориш, е капитан трети ранг Стен, на твоите услуги.

— Тепърва ще се разправяме — увери го Халдор.

— Бива.

Стен се намърда със скок в гравиколата. Едва не потроши пулта за управление, докато набираше кода, за да се прибере.

„Върхът си в запознаването с нови хора, Стен. Страхотно са ти оправили възпитанието, докато беше на Първичен свят“.

32.

— Хей, шефе, май надуших нещо — обади се Фос.

Въпреки годините, прекарани в екипите на „Богомолка“, където не държаха много на чинопочитанието, подофицер Килгър се засегна.

— Трябва да кажеш „капитане“ или „Стен“, синко. И не се докладва така.

На Стен му стана забавно и не дочака Фос да превключи на установения език. Незабавно прекоси командната зала на „Гембъл“ — лесно начинание, когато помещението е широко четири метра — и се взря в екрана.

— Е — започна той, докато чакаше корабният компютър да му покаже нещо по-добро от точица, тоест анализ, данни за сектора и разстоянието, — май имаме нещо. И като гледам, не са птички.

Фос се изчерви.

Мъничкият флот на Стен беше в третата си седмица на напасване и нагаждане. И в нито една минута нямаше радостни тръпки.

Съчетай корави пандизчии, служили и преди във флота, с полицаи, които понятие си нямат от военна служба, добави въодушевени доброволци и офицери, които още имат жълто около устата, и напъхай всичко това в патрулни кораби, които са последната дума на техниката. А всеки инженер или техник, натрупал опит във всекидневната поддръжка, ще ти преведе правилно „последната дума на техниката“: „Обещава всичко и ти дава съвсем малко. При натоварване или когато ти е най-необходима, ще се спихне“.

Тактическите кораби клас „Бълкли“ се вместваха съвсем точно в тези критерии.

На Стен и Алекс се падаха по двайсетина часа сън, откакто „Гембъл“, „Клагет“, „Кели“ и „Ричардс“ бяха напуснали базата в Кавит. Излитането, което уж трябваше да е плавно излизане извън атмосферата, се превърна във влачене към открития космос. АМ2-двигателят в кораба на Ш’аарл’т — „Клагет“, отказа да се включи при дадената команда и всички изпълзяха до стационарна орбита с двигателите Юкава. Прахосаха много часове в преглед на схемите, преди да открият, че някой в корабостроителницата е оставил долнопробното си вестниче, изчетено в някоя обедна почивка (имаше заглавие „Ще се ожени ли най-сетне Императорът? Той съпровождаше на бала красавица от Нирвана“), между два екраниращи филтъра.

А лафът на Стен за птичките изобщо не беше шега — веднъж на екраните на кораба една от луните на Кавит бе обозначена като ято морски пернати, за което се получи потвърждение и от каталога на „Джейн“ в базата данни. Още по-неприятно се оказа и предложението на бойния компютър — да открият огън с лъкове и стрели. Разбира се, обзетите от професионална параноя бивши полицаи веднага съзряха признаци за саботаж и симпатизанти на таанците сред корабостроителите. Стен беше по-наясно какво става — с годините проумя, че колкото по-усъвършенстван е компютърът, толкова по-вероятно е самостоятелно да развие у себе си онова, което хората наричат „черен хумор“. Фос успя да налучка отклонението и да промени схемите за по-малко от ден.

Ерик Фос се оказа ценна находка. Ако именно той не бе подкокоросал колегите си от полицията да се запишат, Стен и Алекс сигурно биха го пренебрегнали. Този едър червендалест младеж едва бе навършил годините, за да служи във въоръжените сили, камо ли да бъде полицай. В кратките си месеци сред ченгетата на Кавит бе регулирал движението по улиците.

Въпреки внушителното си телосложение беше толкова тих и невъзмутим, че изглеждаше едва ли не задрямал. Но страховитите му резултати от тестовете за работа с всевъзможни видове комуникации будеха недоверие. Стен лично го подложи отново на тези тестове… и резултатите дори се подобриха. Ако Стен бе суеверен, сигурно би му приписал свръхестествени дарби. Вместо да върши глупости, просто го назначи за свързочен офицер на цялата си флотилия.

Нагаждането и напасването продължи и всяка случка беше мрачно интересна. Струйниците на противопожарната система се оказаха разместени и напълниха оръжейните сектори с пяна. Системите за подаване на гориво бяха разкривени. За да работи човек с печките в кухничките, трябваше да е защитил докторат, с машините за освежителни напитки беше още по-мъчно.

От друга страна, мощността на всички кораби надхвърляше посочените от производителя параметри, засичането на целите се извършваше светкавично, а всички проби на ракетните системи минаха безпогрешно.

И да изглеждаше неочаквано, мъжете и жените се превръщаха в екипажи почти безболезнено. Имаше само едно произшествие — бивш пандизчия извади нож на бивше ченге в спор за последното парче соева пържола. Но бившето ченге строши ръката на бившия пандизчия на шест места, счупи острието на ножа и каза на вахтения офицер, че горкичкият му колега май се е спънал някъде.

Дори командирите влизаха във форма. Ш’аарл’т в „Клагет“ оправдаваше всички очаквания на Стен. Ламин Сека в „Кели“ беше просто великолепен и Стен вече си представяше добре как хората от неговия род са оцелели толкова дълго като воини. Лейтенант Естил в „Ричардс“, подкрепян от мичман Тапиа, свикваше полека. Още имаше навика да изпълнява сляпо и буквално всяка заповед, но Стен таеше надежди и за него.

Поне засега никой не се бе напъхал в силовата инсталация и никой не бе забил кораба си в нещо. И Стен, и Алекс поддържаха нагласата „не е точно както трябва, моите хора, опитайте пак“, но бяха доволни.

Само че сънят си оставаше в бъдеще време, и то все по-примамливо.

„Още седем корабни денонощия — обещаваше си Стен. — После ще упражним кацане и прикриване на най-хубавичкия и безлюден свят, който си намерим, там пък ще се упражняваме в дълбоко дзенбудистко дишане“.

В този момент се задейства алармата за сближаване. Устремно изскочили редове смениха мигащата точка на екрана:

След думите дойде ред на очертанията на наближаващия кораб. Стен и Алекс впиха погледи в екрана.

— Гаден грозник, откъдето ще да е — заяви Килгър.

— Почти колкото „Сиенфуегос“ — съгласи се Стен. Имаше предвид шпионския кораб, маскиран като търсач на минерали, с който за малко не загинаха на служба в „Богомолка“.

Алекс схвана намека.

— Фос, пиленце, я ги стресни малко с аварийното пискало.

Преди свързочникът да превключи на тази честота, екранът се промени отново:

Стен включи микрофона.

— До непознатия кораб… до непознатия кораб… тук имперски тактически кораб „Гембъл“. Вие се движите в забранен сектор. Повтарям, движите се в забранен сектор. Подгответе се за проверка.

И без да чака отговор, се пресегна над рамото на Фос и прехвърли връзката на закрита комуникация между корабите.

— „Клагет“, „Кели“, „Ричардс“, тук „Гембъл“. Бойна тревога за всички кораби. Всички оръжейни системи в пълна готовност. Всички да изпълняват моите маневри. Всички командири готови за самостоятелни действия. Това може да не е учебна тревога. Ако стрелят по вас, отвърнете на огъня. Повтарям — това може да не е учебна тревога. Край.

Запращя високоговорител:

— Имперски кораб „Гембъл“, тук „Бака“. Не разбрахме последното ви изречение. Край.

Пак смяна на честотите.

— „Бака“, тук „Гембъл“. Повтарям последното изречение. Подгответе се за качване на борда и проверка.

— Тук „Бака“. Изразяваме протест. Ние сме цивилен изследователски кораб със законно разрешително. Ако сме допуснали грешка в определянето на курса, съгласни сме да бъдем ескортирани до напускането на забранения сектор. Не желаем да приемаме група за проверка.

— Тук „Гембъл“. Променяме курса си по орбита, успоредна с вашата. Групата ще се качи на борда ви след… осем И-минути. Срещу всеки опит да попречите на влизането й или да окажете съпротива ще бъдат взети подходящи контрамерки. Край. — Стен изви глава към Алекс. — Господин Килгър — ние с теб — лично оръжие. Четирима от екипажа с уилигъни. По-живо!

Екипажите на Стен може и да не бяха подготвени напълно за флотски бойци, затова пък с проникването и нахлуването нямаха проблеми. Не се наложи да разбиват нищо — от „Бака“ бяха разгънали в готовност удължителя на въздушния си шлюз. Входният люк се плъзна встрани. Двама души застанаха при входа на тръбния коридор с почти насочени за стрелба уилигъни. Другите двама придружиха Стен и Алекс. Четиримата тръгнаха по тръбата и стомасите им подскочиха за миг при преминаването между двете полета с изкуствена гравитация.

Вътрешният люк в шлюза на „Бака“ се отвори.

Стен очакваше да бъде посрещнат с бесни крясъци. Натъкна се обаче на сдържано възмущение.

Командирът на кораба се представи като капитан Деска. Личеше си, че има самообладание, но е и крайно разгневен.

— Капитан… Стен, това е напълно неоправдано. Незабавно ще подам протест до нашето правителство.

— На какво основание? — кротко попита Стен.

— Отвличате ни само защото сме таанци. Това е отявлена дискриминация — моята фирма няма нищо общо с политиката.

Моята фирма ли? Капитан на кораб, който работи за други хора, едва ли би казал „моята“. Стен прецени, че Деска не е особено изкусен в измамите.

— Вие сте в забранен сектор — напомни той.

— Не сте прав. Имаме съответните разрешителни за достъп. В моята каюта са.

Стен се усмихна любезно и изрази силния си интерес към тези разрешителни.

Деска го поведе към каютата си. За разлика от нормалните изследователски кораби, тук коридорите бяха безупречно чисти и наскоро метализирани. И хората от екипажа не бяха обичайните брадати саможивци и техници, които летяха по такива дълги маршрути. Приличаха си по гладко избръснатите лица, късите коси и еднаквите гащеризони.

Стен не се забави с преглеждането на разрешителните. Изключи фиша и се отдръпна от малкия пулт в спартански обзаведената каюта на Деска, който му натякна:

— Сам виждате, че са издадени по личната молба и заверени от вашия Танз Суламора. Ако не сте чували за този човек…

— Знам кой е той. Един от тузовете в нашата Империя — отвърна Стен. — Впрочем дори го познавам лично.

Дали пък Деска не трепна едва забележимо?

— Чудесно — сърдечно одобри таанският капитан.

— Много интересен кораб си имате — продължи Стен. — Извънредно чисто е.

— За липсата на спретнатост няма оправдания.

— И аз се придържам към този възглед. Разбира се, не съм цивилен… — Стен смени темата. — И екипажът ви е по-стегнат от моя. Държите юздите изкъсо, капитане.

— Благодаря.

— Според мен не бива да се увличате с благодарностите. Обявявам този кораб за задържан съгласно дадените ми пълномощия като офицер на Империята. Всеки опит за съпротива или неподчинение на моите заповеди ще бъде потушен, ако се наложи, с оръжие. Заповядано ви е да се насочите под мое командване към най-близката имперска база — в случая Кавит, като имате право на цялата закрила и помощ, които ви се полагат съгласно законите на Империята.

— Но защо?

Стен докосна бутоните на две закопчани чантички, окачени на колана му.

— Наистина ли искате да знаете, капитан Деска?

— Определено.

— Чудесно. Между другото, току-що изключих своето записващо устройство и включих блокираща система. Предполагам, че държите и тази каюта под наблюдение. Каквото и да си кажем отсега, няма да бъде засечено, уверявам ви. Капитане, арестувам ви, защото според мен сте шпионски кораб. Не възразявайте, капитане. Попитахте ме и ще ви обясня. Всеки от вашите хора ми прилича на офицер… както и вие. На таански офицери. Ако обичах да си вра носа в чужди работи, щях да стигна до догадката, че сте командир от доста високо равнище. И сте дошли тук с доста добре изпипан фалшификат като прикритие, за да разузнаете околностите на Кавит. В случай че балонът гръмне. Е, греша ли, капитане?

— Това е възмутително!

— Несъмнено е така. И въпреки това сте арестувани. Впрочем дори да убедите Кавит, че сте много, ама напълно, ама абсолютно невинни, всички „горещи“ данни, записани от вашите скенери, ще бъдат изтрити, преди да ви пуснем.

Адмирал Деска, заместник на лейди Атаго, главнокомандващата на обединения флот, само се вторачи в Стен.

— Вие допускате голяма, огромна грешка, капитане. И аз ще я помня много дълго.

33.

— Какво сте направили?! — викна Стен.

Дори не забеляза, че забрави да добави „сър“. Не че ван Дорман имаше нужда от още поводи, за да се вбеси.

— Капитане, не съм питал за мнението ви. Просто ви оказвам любезността да бъдете осведомен за моето решение. И тъй като сте малко глуховат, ще повторя. След старателно разследване, проведено от моя щаб и наблюдавано от мен, установихме, че спирането за проверка на таанския научен кораб „Бака“ е било грешка. Признавам, че те случайно са навлезли в неразрешена за тях област от космоса, но командирът им — капитан Деска — ми обясни, че картите не само са остарели, но съдържат и грешки.

— Сър, вие лично ли проверихте тези карти?

— Мълчете! Капитан Деска е джентълмен. Не открих причина да се усъмня в думата му.

Стен, застанал със събрани пети, се взираше начумерено в бюрото на Дорман.

— Освен това лично аз препоръчвам да изпратите извинение до неговите началници и до управата на фирмата, намираща се на Хийт — столичния свят в Таанската система.

Стен за кой ли път не можа да си удържи устата затворена.

— Сър, имам един въпрос. Поне накарахте ли техниците да изтрият записите в корабните им системи?

— Не. Как биха определили курса си за връщане, ако бях постъпил така?

— Благодаря, сър.

— И още нещо. Смятайте се за късметлия.

— Сър?

— Тъй като би било срам за офицерите и нисшите чинове на 23-ти флот, ако в имперската щабквартира научат за тази позорна случка, естествено няма начин да запиша в личното ви досие подобаващото порицание.

С други думи, ван Дорман не бе съобщил на Първичен свят за произшествието.

— Имам да ви кажа и още нещо, младежо. Когато ви поставиха под мое командване, у мен се появиха съмнения. Флотската служба е горда и благородна. Носят я достойни хора. Вие, от друга страна, сте творение на армията. Несъмнено такива като вас са необходими. Но едва ли имате достойнства от гледна точка на флота. Надявах се да промените навиците си, като следвате примера на околните тук, на Кавит. Позволих си голяма заблуда. Вие не само се изолирахте от равните на вас, но и предпочетохте да се заобиколите с — без да преувеличавам — отрепки от най-долните слоеве на нашето общество. Така да бъде. Дойдохте от канавките… и избрахте да си плувате в тях. При първа възможност, щом допуснете и най-нищожната грешка, аз ще ви съсипя, капитан трети ранг Стен. Ще разпусна цялата ви бойна част, ще ви изправя пред военен съд и най-горещо се надявам, че ще успея да ви пратя на наказателна планета, окован в желязо. Това е всичко!

Стен отдаде чест, обърна се кръгом, излезе с отсечени крачки от кабинета на ван Дорман, после от хотела и се отдалечи в парка — където се свря зад едно дърво и се запревива от смях, докато не се опомни. Адмирал ван Дорман сигурно си вярваше, че го е изкормил и е развял карантиите му на прът. А би трябвало да вземе малко уроци дори от най-учтивия инструктор в „Богомолка“.

Отрепката Стен се запъти към корабите си. Не само искаше да си пийне, но и да научи (Алекс непременно знаеше) що за гадост е „оковаването в желязо“.

34.

— Шефе, като ви гледам, имате нужда от едно питие.

— От много питиета — уточни Императорът. — Махони, придърпай си столче и подай някоя бутилка.

С пиенето нямаше проблеми — трябваше само да докопа бутилка „скоч“, както го наричаше Императорът, от старовремското бюро с подвижен капак и да напълни до половината две чаши.

— Какво — попита Махони, след като изгълта своята порция и си сипа нова — е подпалило така задника на Суламора? Набива крак из приемната, все едно сте национализирали родната му майчица.

— Гнус! — изтърси Императорът. — Вече шест пъти му обясних, че го смятам за невинен. Документите на „Бака“ са били подправени, разбира се. Втълпих му го с ясни и прости думи, направо му ги изкрещях в ухото.

Махони само го изгледа недоумяващо. Императорът въздъхна.

— Все едно. Май ти като си тръгнеш, ще се наложи пак да го погаля по тиквичката.

— Сър, като се заприказвахме за това…

— Ъхъ, знам.

Горещата тема беше проверката, арестът и последвалото освобождаване на „Бака“. Макар че ван Дорман не бе изпратил доклад, един от агентите на Махони, вмъкнат още по времето, когато генералът ръководеше имперското разузнаване — корпус „Меркурий“, вече го бе направил.

— Първата ни неотложна работа, сър, е да разжалваме онзи скапаняк Дорман до корабен плъх трета класа.

— Тъй и не успях да установя дали съществата стават войници, защото поначало са простовати, или носенето на униформа ги прави такива — подхвърли Императорът, помълча и отпи. — Зад ван Дорман има шестима — броил съм ги, точно шестима са — от идиотите в моя парламент, които го смятат за най-блестящия флотски момък след Нелсън.

— Значи ще го оставите да оплеска докрай всичко в 23-ти флот?

— Естествено не. Ще събера, и то най-грижливо, голяма кофа камъни за неговата градинка. И в подходящия момент ще насъскам неколцина от питомните си политикани към Пограничните светове със задача да установят действителното положение. Те ще се върнат и ще ми съобщят колко ужасно е всичко там. След това ще бъда принуден с голяма неохота да добавя на Дорман още една звездичка и да го поставя начело на наблюдението на айсберги в някоя дупка.

— Сър, според мен не разполагаме с толкова време. И моят агент, и Стен смятат, че и последният загубеняк на „Бака“ е бил таански офицер. Те се подготвят да ни ударят.

— Недей да мислиш за онзи Дебилман поне за малко, напълни ми проклетата чаша и ми кажи какво искаш да направиш. И да знаеш отсега — няма да ти разреша превантивен удар срещу Хийт.

— Това — вметна генерал Махони, след като изпълни нарежданията — щеше да е едно от предложенията ми.

— Не забравяй, Йън — аз не започвам войни. Аз само ги довършвам.

Махони вдигна ръка. Безчет пъти бе чувал убеждението на Императора, че в една война няма победител, а колкото повече войни се водят, толкова по-слаба става структурата на сражаващото се в тях общество.

— Сър, а какво ще кажете за…

— Генерале, вече опита с този номер. И аз още не разрешавам да прехвърлиш своята Първа гвардейска на Пограничните светове. В момента сме само на милиметър от война с таанците. Използвам всеки проклет похват, който знам, за да не допусна това да се случи. Стоваря ли твоите биячи там… и край.

Махони много внимателно подбра думите си. Може Императорът да го приемаше като свой довереник, може би дори и като приятел… но си оставаше Вечният император и само една стъпка отвъд чертата щеше да прати Махони да наглежда айсберги заедно с Дорман.

— Не се засягайте, сър. Но ако си представим, че не можете да спрете таанците? Не че проявявам неуважение към вас.

Императорът изръмжа, понечи да го скастри, но вместо това реши да си допие чашата. После се надигна да погледне през прозореца към дворцовия парк.

— И това го има — каза накрая. — Може би съм прекалено закостенял.

— Значи мога да…

— Отказвам, генерале. Никакви гвардейци. — Императорът поумува още малко. — Откога Първа гвардейска не е провеждала опреснителни учения за действия в джунглата?

— От шест месеца, сър.

— Това е прекалено. Срамувам се заради теб, Махони, щом позволяваш твоето подразделение да дебелее и да се разплува.

Махони дори не отвори уста да възрази — лицето на Императора преливаше от лукавство.

— Като се замисля, май притежавам някакви дълбочки блата в онази част на вселената. Някога беше опорна база в Мьолеровите войни.

Махони отиде при един от компютърните терминали на Императора и пусна търсене.

— Тъй вярно, сър. Исби XIII. Според информацията в този фиш сега е необитаема, ако не се броят някои твърде гадни първобитни твари и поддържащ екип в главната база. И сте прав. Много е близо до Пограничните светове. Прехвърлянето оттам би ми отнело… около седмица.

— Няма ли да престанеш да се тревожиш за Пограничните светове? Решението на проблемите с милите благи таанци ще е дипломатическо. Единствената причина да те пратя там е желанието ми да проверя обичат ли комарите да пият ирландска кръвчица. — Императорът се настрои сериозно. — За Бога, Махони. Нищо по-добро не мога да измисля. В момента май си изчерпих императорските ходове.

А генерал-майор Йън Махони се запита дали не е по-разумно да си поднови застраховката за живот.

35.

Двадесет и седмината членове на Таанския съвет слушаха с разнообразни изражения на внимание подробния доклад на лейди Атаго за напредъка в системата Еребус. Нейната ледена деловитост стигаше до тях през светлинните години, отделящи я от родния й свят Хийт, дори от екрана. Доколкото в държането й изобщо се забелязваше почтителност към по-старшите, тя бе насочена единствено към нейния покровител лорд Феерле, най-могъщия сред хората в съвета.

— … И така, лордове и лейди — каза тя, — да обобщя: изградихме шестдесет процента от планирания флот, разполагаме с четиридесет и три процента от горивото и останалите припаси и със седемдесет и един процента от оръжията и мунициите.

Феерле изпъна пръст, за да привлече вниманието й.

— Един въпрос, милейди. Някои от членовете на съвета изразиха загриженост за попълването на екипажите. Какво е положението по този въпрос?

— Неприятно ми е да ви осведомя, ми лорд — отговори Атаго, — че засега разполагам само с приблизителна преценка. Откровено казано, подготовката им още не отговаря на високите таански критерии.

— Ще се задоволим и с преценка — увери я Феерле.

— В такъв случай бих казала, че личният състав в момента е достатъчен за минимално допустимите екипажи на всички готови за действие кораби. Разбира се, някои ключови длъжности няма да бъдат попълнени, но аз съм убедена, че тези затруднения могат да бъдат преодолени.

— Милейди, моля ви да ми отговорите на един въпрос — намеси се полковник Пастур, най-новият член на съвета.

Феерле не си позволи да изпъшка от досада и стрелна с поглед лорд Вихман, който само леко завъртя глава.

— Слушам ви, милорд.

— За колко време можем да постигнем цялата си бойна мощ?

— След най-малко две години — без запъване отговори лейди Атаго.

— Щом е така — продължи Пастур, — може би и за останалите членове на съвета ще е полезно да чуят какво мислите. Според вас трябва ли да започнем действията, които обсъждаме в момента?

— Милорд, не подобава да се изказвам по това.

— Хайде, хайде, несъмнено имате свое мнение.

Погледът на Атаго сякаш прониза полковника. „Браво на нея — каза си Феерле. — Не се остави да бъде подлъгана от привидно невинния въпрос на Пастур“.

— Съжалявам, милорд. Нямам мнение. Мой дълг е да изпълнявам заповеди, а не да се опитвам да мисля вместо съвета.

Пастур обаче не се отказваше лесно.

— Много похвално, милейди. И все пак като командир на флота би трябвало да сте преценявали шансовете ни за успех при незабавни действия.

— Приемливи са, милорд.

— Само приемливи ли?

— Милорд, нима това не е достатъчно за всеки таанец?

Пастур се изчерви, а седящите около масата замърмориха одобрително. Феерле реши да се намеси. Старият полковник го притесняваше с колебанията си, а не беше добре да излага на рискове единодушието в съвета.

— Според мен това е всичко засега, милейди — каза той. — Моля да ни извините, ще се свържем отново след един час, за да ви уведомим за решението си.

— Благодаря, милорд.

Феерле натисна един бутон и изображението на лейди Атаго изчезна от екрана.

— Длъжен съм да отбележа, милорд — обади се Вихман, — като според мен изразявам чувствата и на останалите присъстващи — доволен съм, че избрахте лейди Атаго за командваща на флота.

Другите отново замърмориха в съгласие, само Пастур, който се бе овладял, си позволи да прихне.

— Няма спор по това — вметна той. — Но на ваше място, лорд Феерле, бих следил много бдително какво върши тази жена. Тя е твърде способна, за да са спокойни хората около нея.

Феерле се престори на глух. Пастур понякога пускаше чудати приказки. Феерле се запита правилно ли бе постъпил, като го издигна до членство в съвета. Е, вече беше безсмислено да се тревожи за това. Не можеше да загърби факта, че Пастур е сред най-влиятелните промишлени предприемачи в Таанската империя. И освен това имаше смайващата способност да сформира големи гвардейски части (като за всичко плащаше от собствения си джоб) дори ако наглед изобщо не достигаха хора.

Освен това крайната дори за таанец войнственост на лорд Вихман му служеше като противовес на Пастур. С избора на Вихман лорд Феерле бе нанесъл майсторски удар. Този човек се бе издигнал във военната йерархия и можеше да се похвали с почти всяка награда за героизъм, с която Таанската империя удостояваше. Още по-съществено беше, че той умееше да общува с масите и в ролята си на министър на народонаселението успяваше да изтръгне от трудещите се класи всякакви необходими саможертви. Никой не се стремеше да узнае как ги подтиква към подобна всеотдайност.

В една отминала епоха някой би открил в Таанския съвет твърде близка прилика с политбюро като система на управление. Всеки член беше представител на някоя от най-важните области в обществото. Различните гледни точки се подлагаха на обсъждане и, доколкото е възможно, бяха добавяни във врящото политическо гърне. Всички решения се вземаха единодушно и окончателно. Никога не се провеждаше гласуване, никога не се проявяваше публично несъгласие. Всеки проблем се разнищваше подробно в частни разговори, при нужда се постигаха компромиси за съгласуване на плановете. А самите заседания на съвета бяха обикновена формалност, записана в протокола.

Затова у лорд Феерле нямаше никакви опасения, когато каза на останалите благородни дами и господа:

— В такъв случай приемам, че всички сме единодушни. Значи провеждаме нападението срещу Императора, както го замислихме?

Всички закимаха… освен един.

— Не съм убеден — заяви Пастур. — Още се двоумя дали не е по-добре да изчакаме, докато сме напълно готови. След две години лесно ще смажем Империята.

Залата се смълча на мига. Всички се вторачиха във Феерле и зачакаха реакцията му.

Той се погрижи нетърпението да не прозвучи в гласа му.

— Милорд, всичко това вече е обсъждано. Колкото по-дълго изчакваме, толкова повече време има Императорът да построи още кораби. Не можем да победим в промишлена война срещу Вечния император. Вие би трябвало да знаете най-добре това.

— Да, да. Ами ако операцията е неуспешна? Рискуваме целия си флот! В какво положение ще изпаднем, ако го загубим? Отново отъпкани под петата на Императора, ето в какво!

Вихман мигновено скочи от стола си с изцъклени очи и поаленяло от ярост лице и изкрещя:

— Няма да седя в една зала със страхливец!

И закрачи към вратата. Надигна се гълчава. Феерле удари с длан по масата. Вихман се смръзна насред крачка. И в залата отново се възцари тишина.

— Милорди! Милейди! Нима забравяте къде се намираме?

Феерле изгледа свирепо всекиго поред — всички мърдаха неловко на столовете си — и накрая дари със смразяваща усмивка Пастур.

— Убеден съм, че нашият приятел полковникът сбърка в подбора на думите си. Всички ние знаем, че той не се е проявявал като страхливец. — Феерле погледна за миг към Вихман. — Не е ли така, милорд?

Раменете на Вихман се превиха и той безмълвно се върна на мястото си.

— Моля да бъда извинен за оскърбителното си държане — обърна се той към Пастур.

— И аз моля да бъда извинен за същото — отвърна полковникът. — Надявам се да ми простите. Все още имам да уча много за работата на съвета.

Напрежението спадна и лорд Феерле напомни, че имат задължения.

— Значи е решено. Нападаме незабавно!

Всички се разкрещяха да го подкрепят. И гласът на Пастур звучеше най-гръмко.

36.

— Господин Килгър — подхвана Фос, зяпнал натъжено екрана пред себе си, — може ли да ви попитам нещо?

— Давай, момко.

Алекс провери колко време е минало. Още час и половина до края на вахтата… и малко приказки за дреболии може би щяха да пропъдят скуката.

— Ами вижте ги всичките тези тлъстички лихтери. Като млад не ви ли се е искало да станете пират?

Килгър се изкикоти.

— Момко, ще ти подшушна нещо. На младини аз бях пират. От много поколения в моя род хората са си разбойници.

Фос се обърна и го изгледа. Още не можеше да налучка кога помощник-капитанът го бъзика. После пак се взря в екрана.

Четирите кораба на Стен бяха получили задача да охраняват конвой. Макар че заради засилващото се напрежение с таанците търговският трафик в Пограничните светове бе намалял, някои товари все пак трябваше да минат през този район. Корабите вече образуваха конвои и им се придаваха придружители. Освен това при полет близо до сектора на таанците ги ескортираха имперски бойни кораби. „Под“ ескадрилата на Стен се намираха пет шишкави търговски съда от флота на Танз Суламора, една контейнерна свръзка с четири влекача, два набързо въоръжени помощни кръстосвача и един вехт разрушител — „Неошо“ от флота на ван Дорман.

На Стен му беше трудно да схване мисленето на адмирала… ако той изобщо можеше да бъде обвинен в подобно занимание. Май предпочиташе да държи корабите си на повърхността вместо в космоса. Стен си позволи хапливата догадка, че ван Дорман би забравил колко са, ако не ги вижда постоянно. Адмиралът беше съвършен пример за безполезен бюрократ.

Само че не и спрямо неговата мъничка флотилия. Ван Дорман си държеше на думата — искаше все някак да изпържи Стен. Явно си въобразяваше, че най-прекият път към разпъването на капитана на кръст е непрекъснато да му намира работа. „Клагет“, „Гембъл“, „Кели“ и „Ричардс“ се използваха за какво ли не. Куриерски пратки, картографски мисии или пък както сега — почетна стража на търговски превози. Стен се отнасяше с насмешка към кроежите на адмирала. Ако самият той бе решил да провали нечия кариера, непременно би държал човека наблизо, за да го издебне. Не се безпокоеше особено и че корабите му са в постоянна движение — все още напасваше своите доста разнородни екипажи.

Единствено го мъчеше похабяването и повредите в капризните двигатели. Без изумителните умения на Сътън в отмъкването на резервни части или дори на цели двигатели над отпуснатия им лимит всички тактически кораби вече щяха да са заседнали в ремонтните докове.

Затова сега дремеха в ролята на ескорт. Капитанът на „Неошо“ жизнерадостно се съгласи със замисъла на Стен да държи флотилията си на разстояние от самия конвой, за да го пази с усъвършенстваната електроника на класа „Бълкли“, и веднага изтъпани „Неошо“ най-отпред и — както Стен научаваше от разговорите между корабите — прекарваше повечето си време в един от търговските лихтери.

Стен мъничко му завиждаше (според слуховете корабите на Суламора бяха обзаведени разкошно, а екипажите им не вярваха в спартанския начин на живот), обаче без да прекалява.

Той нареди вахтите да са с минимален състав, но с едно изключение. Специалистите по електронните системи дежуряха постоянно. Прекалено често корабите, минаващи през този сектор, не съобщаваха за местонахождението си. Можеше да има какви ли не обяснения за това — търговските екипажи бяха прочути с небрежността си в докладите за напускане на сектори; случваха се произшествия; имаше пирати; или пък нищо не се знаеше.

Да търсят пирати едва ли имаше смисъл. Каквито и измишльотини да показваха по сим-шлемовете, нямаше начин някой да вършее с бандитски кораб дълго заради имперския контрол над АМ2. Неизвестността обаче дразнеше Стен и Алекс.

На четвъртия ден от изпълнението на задачата научиха отговора на въпросите си.

Сигналът за обща тревога изстреля Стен от тясната му бърлога, където попълваше поредния от нескончаемите отчети за ван Дорман, направо в командната зала.

Конвоят беше под тактическите кораби и пред тях. Стен забеляза, че както винаги един лихтер изостава на опашката на строя. А на монитора трите непознати кораба идваха „отдолу и отзад“. По този курс след броени минути щяха да засекат най-задния лихтер.

Електрониката не винаги облекчава даването на заповеди. Стен почти едновременно нареди всички оръжейни системи на „Гембъл“ да бъдат приведени в готовност; обяви тревога за останалите си три кораба; превключи на уж постоянно поддържаната комуникационна връзка между съпровожданите и съпровождащите, обаче не чу никакъв отговор; овладя нервите си и мина на общата честота за всички от конвоя; накрая загърби комуникационния екран.

„Под“ него мигновено настана хаос. „Неошо“ и лихтерът, където беше ръководителят на конвоя, си продължиха, сякаш не чуваха — Стен предположи, че там се вихри голям купон. Други два лихтера незабавно започнаха маневри за избягване на опасността и се отърваха на косъм от сблъскване. Трети лихтер пое по курс, отдалечаващ го от конвоя. Контейнерната свръзка започна да се гърчи като гигантски червей, сякаш всеки от капитаните на влекачи изведнъж бе решил да поеме по свой маршрут. Изоставащият кораб внезапно и съвсем ненужно наду двигателите с пълна мощност, а от двата помощни кръстосвача се изсипа порой от въпроси.

Стен беше прекалено зает да се занимава с тях.

— До всички тактически кораби, тук „Гембъл“. Преминете на самостоятелно командване. Изберете си цели. Моля, следете опитите ми да се свържа с непознатите кораби. Разрешавам откриване на огън по преценка на командира. Край.

Пак превключи — този път на аварийната честота за този сектор, която поне на теория би трябвало да прослушват всички кораби.

— До неидентифицираните кораби… тук имперски кораб „Гембъл“. Обозначете се… променете траекторията си… или ще бъдете нападнати.

Комуникационният екран остана празен. Килгър посочи друг монитор, на който около всеки от трите кораба личеше виолетова мараня.

— Първо онуй дребосъче „Бака“… сега и тия скапаняци. Таанците май си падат по таквиз игрички.

Трети екран показваше компютърна симулация на нападателите.

— Пърпоретки — промърмори Алекс. — Осмелявам се да налучкам, че са преработени патрулни съдове. Бандитски таратайки, колкото да пръснат на парчета цивилен съд и да носят абордажна група.

Седнал пред контролния пулт, Фос за миг изгледа Килгър. Дали пък човекът от планетата Единбург наистина не беше бивш пират?

— Тактически кораби — заповяда Стен, — нападнете и унищожете наближаващите съдове!

Килгър вече бе насочил „Гембъл“ по орбита за пресрещане, връхлиташе „надолу“ към нападателите. Те очевидно се бяха устремили към изостаналия лихтер.

— Какво оръжие да избера, сър?

— Няма да хабим „Кали“. Готов за стрелба с „Гоблин“.

Алекс си сложи шлема за управление.

— Шест… пет… четири… три… две… едно. „Гоблин“ лети, шефе.

В първия от натрапниците изобщо не разбраха какво ги е сполетяло — корабът просто изчезна. Вторият и третият нарушиха бойния строй. Единият тутакси зави и се понесе обратно с пълна мощност. Стен погледна датчика — максималната скорост на пирата беше само две трети от достъпната за тактическите кораби.

В третия може би имаше по-досетлив капитан, който опита друга тактика. Изстреля две противокорабни ракети и се опита да поеме по орбита за избягване на сражението, за да се сближи на няколко светлинни секунди с изостаналия лихтер. Вероятно се надяваше сигналът му да се загуби в радиошума около товарния кораб.

— „Клагет“… „Кели“… „Ричардс“… — заповяда Стен, — искате ли да очистите онзи, който отпраши? Аз ще поема хитреца.

— Разбрано, „Гембъл“ — отвърна школуваният глас на Сека. — Но вие май оставихте цялото забавление за себе си.

— Възразявам, „Кели“. И докато се занимавате с това, ще се опитате ли да ми уловите някой и друг пленник? И може би да проследите по курса на тези типове откъде са се домъкнали?

— Ще се опитаме. Край.

Докато Стен говореше, Алекс пусна три ракети за контрамерки и много приятно гръмна двете ракети, изстреляни от пирата.

— Сближаване… сближаване… сближаване… — еднообразно дуднеше Фос.

— До неизвестния кораб, тук имперски кораб „Гембъл“. Незабавно изключете двигателите!

На екрана не се показа нищо.

— Горкичкият — отбеляза Алекс. — Горкичкият тъп скапаняк. А пък трябваше само да натресе ракетка в оня лихтер и да разчита, че сме мекушави и ще се втурнем да търсим оцелели… „Гоблин“ изстрелян. Ще се помъча да разпердушиня само двигателните сопла на това идиотче… сближаване… попадение… е, не мина номерът.

И този пиратски кораб се превърна в раздуващ се газов облак.

— „Гембъл“, тук „Клагет“. Нападателят е взривен. Не откриваме никакви оцелели.

— До всички тактически кораби, тук „Гембъл“. Върнете се на предишния курс.

— „Гембъл“, тук „Неошо“. Какво става? — прозвуча жален въпрос.

Фос прозорливо премълча, докато Стен и Килгър измислят отговор, за който да не ги изправят пред военен съд след завръщането на Кавит.

37.

Стен разчисти малката повърхност, която трябваше да му служи като бюро, включи точковото осветление и увеличителите и придърпа стола си по-наблизо. Вече бе решил, че тази вечер ще е съвършена — една от малкото, когато можеше да остане съвсем сам и да се отдаде на своето хоби.

Пусна екипажите на корабите в градски отпуск за половин денонощие и така поне донякъде се отърва от задълженията си. Наля си малко стрегг, завъртя бистрата течност в чашата и отпи. Огнената тръпка го прониза чак до петите.

Въздъхна от предвкусваното удоволствие, после взе мъничката черна кутия и я отвори. Съдържаше малко повече от десет миниатюрни карти, всяка претъпкана с компютърни уравнения. Стен се увличаше по холографски модели на древни заводи и сцени. Една от картите например съдържаше в микросхемите си цял гатер от началото на XX век на Земята с работещи циркуляри, зъбни предавки и конвейерни ленти. Всяка машина в гатера се управляваше от миниатюрен работник, който изпълняваше индивидуалните си задачи (доколкото Стен бе успял да си ги изясни с четене) точно както преди много векове. Бе завършил гатера по време на предишната си служба на Първичен свят.

Последния засега модел започна да изгражда в летателната школа. Щеше да е от по-трудните за изпълнение подвижни холографски сцени. Пъхна картата в прореза и включи компютъра. Върху бюрото сякаш изскочиха фигурки, трудещи се на обширно поле. Стен пресъздаваше отглеждането на хмел в древна Британия. От проучванията си знаеше, че хмелът (използван в производството на бира) е растял по високи пръти на триножници. По времето за прибиране на реколтата наемали мъже и жени от цялата страна. Растенията се издигали нависоко, а узрелите шишарки били най-отгоре, затова работниците крачели из полето на кокили.

Досега в картинката си Стен бе разположил полето с хмел, повечето работници и волските каруци, с които откарвали събраната реколта. Предстояха му много месеци усърден труд, за да допълни ширналото се стопанство. Докосна няколко бутона на компютъра, за да се покаже недовършена каруца. Взе светлинния писец, за да скицира още няколко подробности.

Някой издраска нерешително по вратата. Стен усети как му накипява. Ама че гадост, нали бе заповядал да го оставят на мира! Както и да е.

— Влез! — извика той.

Вратата изсъска и се показа един доста наплашен часови.

— Моля да ме извините, сър, но… — Човекът се оплете. — Но… ъъ, дойде една дама.

— Хич не ми пука, ако ще да е кралицата на… Все тая. Коя е?

— Струва ми се, сър, че е дъщерята на адмирала.

Гнус! Само това му липсваше — една алкохоличка да му се натресе за компания.

— Кажи й, че ме няма.

Часовият понечи да излезе заднешком, поколеба се и подаде нещо — една-единствена роза и пакетче, опаковано като подарък.

— Сър, тя каза да ви дам това — престраши се да забърбори. — Било вместо извинение. Ъъ… ъъ… Май ще познае, че я лъжа, сър, ако й предам каквото казахте.

Стен се смили над човека, прие подаръците и му махна да излезе.

— Ще дойда при нея след минутка.

Остави цветето настрана, сръбна яка глътка стрегг за смелост и разкъса хартията на пакетчето. Вътре имаше малка компютърна карта — еднаква с онези, които използваше за холограмите. Що за… Пъхна я в един от слотовете. И над бюрото му изскочи триизмерен модел на кула. Съвършено изображение на хамбар, в каквито древните стопани съхранявали хмел! Тя пък откъде беше научила?

Както и да го тълкуваше човек, това си беше страхотен начин да се извиниш.

Отидоха на среднощна вечеря, уредена като пикник, в един от най-модните ресторанти на Кавит. Бриджит ван Дорман настоя да плати сметката.

Стен едва позна жената, която видя на платформата пред корабите. Предишния път тя беше хубава, но пияна, а и устните й се цупеха глезено. Този път изобщо нямаше гримаси, само големи напрегнати очи и неуверена усмивка.

— Почти се надявах да не те заваря — призна тя тихо. — Не ме бива много да казвам „извинявай“… особено очи в очи.

— Аз пък си мисля, че много те бива — възрази Стен.

— А, ти за хамбарчето ли говориш? — Тя махна пренебрежително с ръка. — Това беше лесно. Просто попитах твоя приятел Алекс. От време на време си говорехме през последните дни.

Ето защо тантурестият жител на тежкия свят бе отпратил нанякъде тази вечер със загадъчно подхилване и ръгане на лакти в ребрата на останалите от екипажите.

— Сигурно пак той ти е казал, че днес ще си бъда в кораба.

Бриджит се засмя.

— Чак такова предателство ли е извършил?

Стен огледа дългата й къдрава коса и извивките на тялото й.

— Не бих казал.

Незнайно как изпращането до колата й премина в проточил се разговор, а и двамата не искаха да го прекъснат с „благодаря“ и „довиждане“. Така стигнаха и до поканата за вечеря. А после се озоваха в ресторанта, на който според Стен биха завидели дори Марр и Сенн от Първичен свят.

Това беше екзотично място за похапване на открито в края на частна площадка за кацане. По средата имаше градинка с бирария, където посетителите можеха да си пийват и да беседват, докато чакат да им напълнят кошниците с поръчаното за късния пикник. Около градинката имаше множество непрозрачни капсули, всяка можеше да побере удобно кошницата и двама души.

Стен не се изненада, че Бриджит е направила резервация. Изчакаха един час в тихата градина, приказваха си, отпиваха и гледаха как капсулите безмълвно се понасят в нощта, за да се въртят неспирно около ресторанта подобно на светулки.

Стен й разказа за себе си каквото можеше, като прескочи с прикрито неудобство годините си в „Богомолка“. Странно, обикновено не се чувстваше така. Лъжите бяха толкова вкоренени в него, че почти вярваше в тях. Може би смущението се дължеше на топлата нощ и студеното вино.

Бриджит бъбреше за живота си, за израстването си като флотско хлапе, за преместването от една звездна система в друга с издигането на баща й в йерархията. Макар нищо да не бе изразено с думи, Стен долови, че тя се притеснява от пищността, която ван Дорман придаваше на поста си. Хем й беше неловко, хем се чувстваше гузна от това.

Накрая ги поканиха в тяхната капсула. Качиха се, отметнатият капак се затвори тихо и се издигнаха.

В кошницата сигурно имаше поне стотина хапки и никоя не приличаше напълно по вкуса си на останалите.

Когато си сипаха бренди, Бриджит довърши историята си. Разбира се, имала и любим.

— Според мен по-хубав мъж не съм виждала. Не ме разбирай неправилно. Не беше от мъжете с издути мускули, а малко кльощав. И жилав. — Тя помълча. — Беше таанец.

Всичко се намести в ума на Стен. Дъщерята на адмирала и нейният любим таанец. Лесно си представи как би се държал ван Дорман в такова положение. Трябва да е било твърде болезнено и за двамата. Освен това ван Дорман никога не би оставил дъщеря си да забрави тази случка.

— Имам само един въпрос.

— А, за Рей ли ще ме питаш?

— Да, за Рей. Както чух, сте сгодени.

— Рей си мисли, че сме сгодени. Татко знае, че съм сгодена за Рей. А пък аз…

Тя млъкна и се загледа надолу към светлините на Кавит.

— Какво?

Бриджит се засмя.

— А пък аз мисля, че Рей е скапаняк!

— И какво ще правиш?

Тя се облегна на мекия полукръгъл диван.

— О, не знам. Да си играя ролята, така излиза. Докато не се появи по-добър шанс.

Стен бе чувал подобни мечтания и преди.

— Рицарите в бяло не са ли малко старомодни?

Бриджит се примъкна по дивана и се мушна под едната му ръка. Вдигна лице към него и замига пресилено с големите си блестящи очи.

— О, господине — прошепна, доближавайки устни към неговите, — аз изобщо не вярвам да има рицари в бяло.

След миг вече се целуваха и тя се отпускаше назад върху дивана. Роклята й се плъзна нагоре и откри гладка плът с цвят на слонова кост, прикрита само с късче коприна между бедрата — крепеше го златна верижка на кръста.

Стен плъзна устни по меката кожа на корема й и разкопча верижката.

38.

— Тук имперски кораб „Гембъл“. Моля да ми бъде разрешено кацане.

На екрана не се появи образ, но Стен долови, че диспечерът на планетоида под тях се опули.

— Тук Ромни. Повторете.

— Тук „Гембъл“ — търпеливо повтори Стен. — Искам да кацна на вашия дребен мошенически свят.

— Изчакайте.

— Мисля си, млади ми Стен, че се държиш с тия ми ти контрабандисти по-благо, отколкото е редно.

— Може би.

Най-сетне предавателят изпука.

— Имперски кораб… тук Джон Уайлд. Доколкото разбрах, искате да ви насочим за кацане.

— Точно така.

— Откога Империята чука на врати като нашата?

Килгър се поотпусна.

— Прав беше, момко. Вече напредваме.

— Тук „Гембъл“. Чукаме, когато искаме да търгуваме.

— Да търгувате ли? Виждам само един кораб над себе си.

— Така е, сеньор Уайлд.

— Кацането разрешено. Следвайте насочващия лъч от контрола на полетите. Ще ми се да можех да ви заплаша с нещо, ако ме лъжете. И все пак… разговорът се записва, знам това, имам право на адвокат и така нататък… — В гласа се прокрадна жална нотка. — Ще е интересно, ако казвате истината — продължи Уайлд. — Ще ви чака возило, което ще ви докара до моето жилище. Тук Ромни. Край.

Джон Уайлд беше колоритен тип също като планетоида си. Ромни си висеше в пространството малко извън чиято и да било територия. Още преди много поколения тук бяха изградени куполи, за да поставят в тях ретранслатор. Но с развитието на технологиите ретранслаторът бе станал излишен и бе изоставен.

Стен отдели немалко време, за да открие Ромни. Всъщност Килгър му подхвърли идеята за това.

— Момко, да ти река к’во измъдрих — бе започнал той. — Щом имаш диктатура като на ония таанци, значи ще има и кой да нарушава забраните, щото такива са си хората по природа. Е, прав ли съм?

— Да. Когато бяхме на Хийт, се нагледахме на тези неща — кимна Стен.

— Драго ми е, че си на мойто мнение. И щом има сводници, крадци и подобна пасмина, не може ли да има и контрабандисти?

Стен проумя мигновено и позволи на Килгър да се развихри. Тактическите кораби напуснаха района на Пограничните светове и замряха в открития космос, за да следят потайно движението на отделни кораби. Нито един от тези отчети не попадна в разузнавателното управление на 23-ти флот — Стен знаеше, че оттам незабавно ще наредят разследване. Накрая събраха достатъчно данни, за да ги пуснат за обработка от програмите. Да, имаше контрабандисти, които се вмъкваха и измъкваха от таанските светове. Да, те разполагаха с база… по-точно транзитен пункт за стоки от Империята, предназначени за внос при таанците.

Само че и сред контрабандистите се срещат какви ли не. Стен налетя на няколко кораба, насочили се към Ромни, провери товара им и разпита екипажите. Остана доволен и стовари тези хора на удобно отдалечена планета — без комуникационна апаратура, но с припаси за оцеляване.

Вече можеше да обсъжда и съдбата на цялата галактика, ако му щукнеше, с онзи, който предвождаше контрабандистите или поне говореше от тяхно име. Явно този човек беше Джон Уайлд. Стен си представяше всевъзможни образи на старши контрабандист — от крещящо пременен и противно затлъстял любител на пороците до изящно конте. Не очакваше да се натъкне на човек, който сякаш би се радвал най-много да работи в имперския статистически отдел за отдавна починали лица.

Не очакваше и че щабът на Уайлд прилича на диспечерски център. Ако се съдеше по обстановката, шефът на контрабандистите можеше да е и дясната ръка на Танз Суламора в управлението на търговската му империя.

Уайлд предложи на Стен и Алекс да пийнат алк, но не се изненада, че му отказаха. Посръбваше вода (според Стен) и не бързаше, за да ги прецени.

— Значи искате да търгуваме. Какво ви е нужно?

— Видяхте моя кораб.

— Да, видях го. Изглежда, ви върши много добра работа.

— Да, обаче не е особено удобен.

— Адмирал ван Дорман не ви ли осигурява необходимото? — попита Уайлд с прикрито ехидство.

Стен не си направи труда да отговори.

— Защо сте останали с впечатлението — продължи Уайлд, — че аз бих могъл да ви бъда полезен?

Стен не си падаше по увъртанията. Връчи му фишовете със списъците на контрабандата в корабите, които бе конфискувал. Уайлд ги пъхна в дисплея и помълча, преди да реагира.

— Да допуснем, че имам нещо общо с тези пратки. Да допуснем, капитане, и че по някакъв начин бих могъл да осигуря съответното снабдяване на вашите кораби. По-накратко — какъв дял очаквате за себе си?

Килгър настръхна и Стен го хвана за ръката.

— Грешите, Уайлд. Хич не ми пука за вашата контрабанда.

— Виж ти…

— Сега е мой ред. Сложих ръка на товарите ви само за да съм сигурен, че не доставяте оръжия или АМ2 на таанците. Вече знам.

Уайлд изглеждаше искрено смаян.

— Капитане, има нещо, с което много се гордея. Не се занимавам нито с войни, нито с атрибутите им. Но ако съм в състояние да осигуря на хората, които имат пари да си платят, стоки за улесняване на живота, без моите клиенти да се съобразяват с митнически нелепости и разни „това не може“… тогава се заемам с начинанието.

— Благодаря, сеньор Уайлд. И ние ще бъдем откровени с вас.

В замисъла на Стен и Алекс нямаше нищо сложно. Бяха наблюдавали движението на контрабандистите достатъчно дълго, за да установят, че едни и същи кораби заминават и се връщат. Значи си бяха набелязали орбити, които не се пресичаха с гъстата мрежа от таански патрули. А щом не продаваха оръжие или гориво, другото не засягаше Стен — очевидно таанците бяха принудени да плащат стоката с конвертируеми кредити, които нямаше да похарчат на собствените си светове. Ако ще и с малко, това разклащаше стабилността на местната валута.

Направи съвсем простичко предложение — че ще е доволен от всякакви военни сведения, които му предоставят мъжете и жените, подчинени на Уайлд. А в замяна той изобщо няма да ги закача, стига да се придържат към правилото си „никакви военни материали“.

Уайлд поклати глава и си наля още една чаша вода.

— Не ми харесва.

— Че защо?

— Никой не е толкова честен.

Стен се ухили.

— Казах, че бихме искали добра размяна. Не съм споменавал честна сделка.

Уайлд си отдъхна.

— Разбира се, ще трябва да обсъдя това с моите капитани.

— Само гледайте да изпипате работата по-ловко — намеси се Килгър. — Ако изтървете нещо на таанците и се нахакаме в засада…

— Бъдете уверен в нашата ловкост, подофицер — отвърна Уайлд. — Занимавам се с контрабанда от половин столетие и досега никой не се е набърквал в моите дела като вас двамата. — Той се изправи. — Не очаквам никакви затруднения от моите подчинени. — А сега имате ли нещо против да се запознаете с орбитите, по които се движим, за да определим къде са най-подходящите места за срещи?

39.

— Млади ми Стен, май се позалутахме.

— Но това е гадна нелепост. И двамата завършихме блестящо летателната школа. Как е възможно да се загубим на някакви си три километра от базата? Я дай пак да погледна картата.

Стен и Алекс още веднъж се вторачиха в картата на град Кавит. Хората от екипажа на „Гембъл“ се мотаеха наблизо и се мъчеха да не се присмиват прекалено очебийно на началниците си.

— Добре, още веднъж — предложи Стен. — Тръгваме на юг по Имперския булевард.

— Туй го сторихме.

— Наляво по „Деслър“.

— И там бяхме.

— После надясно по „Гарет“.

— Адски е сигурно, че и оттам минахме.

— Сега трябва да видим тясна пресечка, свряна по средата на „Гарет“, по която се стига направо на авеню „Бърнс“. Поне така е на теория.

— Брей, че скапана теория. Уличката хич я няма!

Проблемът им се състоеше в това, че системата от улици в Кавит не отстъпваше по нищо на заплетения лабиринт в древно Токио. И сякаш за да утежнят затруднението им, уличните банди бяха издраскали или изтръгнали половината табелки.

А в началото нищо не предвещаваше такова бродене. Стен реши да възнагради хората си за работата до изнемогване, като ги почерпи с богата вечеря. Каза им да си изберат което искат място и майната й на цената. Малко се изненада, когато мнозинството наложи избора си. Почти всеки бе решил, че трябва да се натъпчат в таански ресторант. И избраха „Джунглата“ — забутано местенце, което можеше да се похвали с най-пикантните таански гозби в целия град.

Той не възрази, но го гризеше любопитството.

— Защо пък таанска храна? Какво й е на местната?

Отвърнаха му с хоров присмех и той проумя, че тукашните ястия се смятат за мазна гнусотия. Значи щяха да отидат в ресторант „Джунглата“. Стен и екипажът му трябваше да достъкмят някои дреболии по „Гембъл“ в последния момент, затова се уговориха, че другите ще отидат по-рано и всички ще се срещнат в заведението.

Той се стъписа, когато стигнаха до центъра на града. Имперският булевард започваше като широка чиста улица, обрамчена с магазини и хотели от най-висока класа и лъскави офиси. Но гледката нататък заслужаваше най-много определението „зона на бойни действия“. По настилката зееха дупки. Половината магазини бяха или заковани с дъски, или опожарени. Тенекиите на изоставени возила се редяха и от двете страни. Единствените хора, които зърваха (ако не се брояха полицейските патрули от по седем души в пълно снаряжение за борба с безредици), бяха потайни силуети, които се шмугваха навсякъде, щом забележеха екипажа на „Гембъл“.

— Що за гадости стават тук? — поиска да знае Стен.

Фос, който бе обикалял до насита по улиците на Кавит, му обясни. Когато таанците започнали да бият бойните барабани, местните хора адски се изнервили. Отначало малцина, после на цели потоци започнали да бягат, като зарязвали и бизнеса, и домовете си. Безработицата нараснала жестоко, а от нея здравата набъбнали уличните банди. Таанските квартали в града пък се превърнали в обсадено западнало гето, оставено в ръцете на шайките, които тръгнали да пребиват таанци.

— Искаш да ми кажеш, че ресторантът е насред район с безредици?

— Нещо от сорта, сър.

— Чудничко се натресохме. Следващия път ще ядем мазни гнусотии.

В момента обаче нямаше какво да направят, освен да упорстват в ориентирането си по картата, с която според часовия на портала в базата нямало как да се заблудят, дори много да се постараят. Стен вече размишляваше с копнеж какви връзки да използва, за да разжалва тоя скапаняк в редови космонавт втора класа.

Тикна картата в ръцете на Алекс и изсумтя:

— Сбъркали сме някой завой. Остава ни един-единствен избор — да се върнем на „Дреслър“ и да опитаме пак.

Всички изохкаха.

— Ама те ще са изплюскали всичко, докато стигнем при тях — оплака се Фос и се опомни. — Моля за извинение, сър.

— Какво друго можем да направим?

— Винаги мога да ви разкажа вица за петнистите змии — предложи услугите си Килгър. — Един вид да повдигна духа де.

Преди Стен да е започнал да го души, иззад ъгъла се показа една от платените мацки. Носеше може би най-мръснишки разголващите дрешки, които Стен бе виждал. И за разлика от останалите хора, които срещаха тази вечер, май не беше плашлива. Ходеше нехайно — но той не пропусна да забележи огромния пистолет на кръста й.

— Ъъъ… извинете, госпожице.

Платената мацка го огледа от главата до петите, после огледа и останалите.

— Стига майтапи бе. Не мога да се оправя с толкова фуражки наведнъж. После една седмица няма да ставам за работа.

— Не, не, разбрахте ме неправилно — възрази Стен. — Просто имам нужда от малко помощ.

— То си личи.

Стен накрая успя да привлече вниманието й, като размаха под носа й няколко кредита. Обясни затруднението си. Жената поклати глава, учудена от тъпотията им, и посочи провиснала порта, наполовина закрита от ръждясал гравислед.

— Пъхате се там, после наляво, пак наляво и ще си блъснете кухите чутури в кръчмата.

След две минути вече надигаха пенливи халби в „Джунглата“, за да наваксат изоставането.

Името на ресторанта му подхождаше. Под малкия му купол наистина се криеше тропическа гора. Масите бяха пръснати между дървета и до кротки водопадчета. Отнякъде повяваше ветрец. Пъстри птички и огромни насекоми с крилца като дантела пърхаха над посетителите. Съдържател беше някой си сеньор Тиге — застаряващ благ таанец, които май искрено се радваше на удоволствието, разляло се по лицата на клиентите, докато се тъпчеха лакомо с неговите гозби.

Менюто не отстъпваше по екзотика на обстановката и наброяваше над тридесет ястия. Храната беше от умерено пикантна до просълзяващо люта и се предполагаше, че ще бъде поглъщана с изобилни количества таанска бира. Повечето порции се поднасяха по семейному в огромни гювечи.

Стен изпъшка, поглади се по леката издутина под колана и се облегна на стола.

— Още един залък и се превръщам в летало с горещ въздух.

— Какво има, капитане? Не сме във форма, а? — ухили му се Луз и започна да пресипва поредната купчина в чинията си.

— Ама ти къде побираш всичко това?

Стен не се шегуваше. Не можеше да проумее как тъпче толкова ядене в стройната си фигура.

— Сър, ако ви кажа, че го пъхам в дървения си крак, ще повярвате ли?

Тази вечер Луз носеше цивилни дрешки, тоест бюстие, което едва покриваше малките й хубави гърди, и най-късите бели шорти оттук чак до Първичен свят. Краката й бяха дълги, загорели и гладки. Стен сведе поглед към тях — как да не им се възхити? — и завъртя глава.

— Не. Изобщо не бих казал, че е дървен!

После се усети и се изчерви. „По-полека, Стен — скастри се. — Не можеш да си го позволиш!“ Луз забеляза изчервяването му и се усмихна. Знаеше какво си мисли. Погали го дружески по ръката, извърна се любезно и подхвана разговор за дреболии със Сека. Стен прозря, че по някакъв странен начин го е отървала от положението, и му стана още по-симпатична.

Разнесе се трясък, последван от силни крясъци. Стен се сепна и вдигна поглед — ужасена млада двойка трепереше, току-що нахълтала през входа. Лицето на мъжа беше окървавено, а дрехите на жената — разкъсани. Младежът беше таанец. Чу се пращене на плас, когато нещо тежко халоса вратата.

Отвън се носеха вопли:

— Изхвърлете ни го тук… скапани таанци, занасят се с нашите жени…

Сеньор Тиге посочи една врата отзад и двойката хукна натам. Но тъкмо в този миг разбиха входа и в ресторанта нахлуха четирима улични биячи. Зърнаха двете жертви, нададоха ликуващ вой и препуснаха към тях. Сеньор Тиге вдигна ръка да ги спре, но един грубиян го просна на пода. Другите, предвождани от грамаден побойник, размахал подходяща за размерите си сопа, напираха към двойката.

— Първо ти, боклук такъв — изръмжа той на таанеца. — После и твойта курва.

— Момко, пречиш ни да хапнем на спокойствие — чу се тих глас с шотландски акцент.

Биячите се извъртяха към Стен и Алекс, застанали точно зад тях.

— След като платите за нанесените щети — добави Стен, — можете да си вървите.

Смехът на онзи със сопата заехтя из залата.

— Я, още от тия, дето си падат по таанци.

Стен видя как екипажите му се надигнаха от столовете си и им махна да стоят настрана, после подхвърли на Алекс:

— Той май се опитва да ни обиди, а?

— Ъхъ. Тоз момък е отгледан като голям простак.

Без предупреждение едрият мъжага завъртя сопата към Алекс с всичка сила. Килгър дори не понечи да се наведе или да отскочи. Хвана сопата насред удара и я изтръгна сякаш от ръчичката на дете. Могъщият замах обаче запрати бияча към него. Жителят на тежкия свят го сграбчи за лакътя, завъртя го и го запрати с крак към вратата. Ритникът вдигна мъжагата над пода и той се заби с главата напред в стената, после се свлече.

Вбесени, другите трима нападнаха. Стен се гмурна под удар с нож и остави противника да вие на пода със счупена китка. Заби три стегнати пръста в гърлото на следващия. В последната частица от секундата сдържа силата си, за да не му смаже гръкляна. Завъртя се на пета, за да се разправи с последния, но нямаше нужда — Алекс бе провесил грубияна над пода, хванал колана му, и говореше помирително:

— Виж к’во, момко, знам, че всички яко сте си сръбнали. Няма да ви държим сметка. Дай си кредитите и си върви по живо, по здраво.

Мъжът беше прекалено уплашен, за да отговори. Алекс губеше търпение, затова го обърна с главата надолу и започна да тръска. На пода изпопадаха кредити. Накрая Килгър доста небрежно запрати своя човек през вратата. Двамата със Стен претърсиха останалите, прибраха им парите и ги изхвърлиха с ритници.

Стен отиде при сеньор Тиге, който утешаваше мъжа и жената, и даде кредитите на стария таанец.

— Ако не стигат, сър, моите екипажи и аз охотно ще съберем още, за да възстановите повреденото.

— Много, много ви благодаря, младежо — отвърна съдържателят. — Но вие трябва веднага да си тръгнете. Преди онези да са се върнали с други като тях.

Стен вдигна рамене.

— Е, и? Силите ни са предостатъчни да се справим с такава тълпа.

Старецът завъртя глава.

— Не, не. Нямате представа какво става тук…

Навън се надигаше гневно бучене, Стен изтича към вратата и видя за какво говори таанецът.

За толкова малко време отвън се бе струпало гъмжило от над стотина имперски заселници. И те беснееха от жажда за кръв. Стен виждаше, че иззад ъгъла притичват още мнозина. А най-смахнатата подробност в сценката беше полицейската кола съвсем близо до множащата се тълпа. До нея си стояха половин дузина ченгета и насъскваха сганта.

Някой дръпна Стен за рамото.

— Знам как да се справя с това — увери го старецът.

Натисна един превключвател до входа и дебели стоманени щори се спуснаха и се заклиниха в издълбаните за тях дупки в пода. Навсякъде около купола дрънчеше стомана, закриваща прозорците.

— Излизайте — подкани ги съдържателят. — Моля ви, излизайте. Ние сме в безопасност тук. Но ако вие останете, ще ви арестуват.

Изтръпналият Стен не усети как се измъкна през задната врата заедно с екипажите си.

— Да знаеш, момко — сниши глас Алекс, — хич не съм убеден дали сме на страната на добрите.

Стен не измисли и една дума в отговор.

40.

Следващите няколко седмици бяха същински парадокс за Стен и останалите. Знаеха, че са пред прага на война. И всяко съобщение от контрабандистите на Уайлд потвърждаваше предчувствията им — всеки ден таанците довършваха и разпределяха по бойните си флотове нови и нови кораби. А цивилните на Хийт вече свикваха с комендантския час и купоните.

Кавит пък беше пълна противоположност на таанския свят. На Стен му се струваше, че адмирал ван Дорман, неговите офицери и нисшите чинове все по-дълбоко затъват в света на фантазиите. Пиршествата, които адмиралът организираше за своите офицери, ставаха все по-щедри. А в очите на подчинените на Стен останалите от флота бяха все по-големи мърлячи.

Но дори това време през по-късните дни изглеждаше златно.

На Стен може би му влияеше любовната му връзка с Бриджит. Но това беше само едната страна.

Вероятно другата беше уговорката с Уайлд. Контрабандистът най-съвестно вършеше каквото се очакваше от него. Стен прецени, че той и другите от корабите му се хранят по-добре, отколкото и в императорския дворец. Дори за пръв път в живота си започна да се чуди дали не напълнява.

Имаше още нещо — не настъпиха неприятности с екипажите, събрани от кол и въже, каквито Стен и Алекс очакваха. Дори лейтенант Естил като че си пасваше идеално на мястото. Дребните проблеми се отстраняваха бързо с по един юмрук от Килгър, който сам се нагърби с ролята на военна полиция в ескадрилата.

Но най-съществената причина се криеше във факта, че четирите тактически кораба и хората, избрали доброволно да летят с тях, вършеха каквото искаха и каквото би трябвало да правят… без никой да стреля по тях.

Стен се стараеше корабите му да са далеч от Кавит възможно повече време. Дори за основен ремонт натъпкваше наземните си екипи в кораба, който щяха да разглобяват, и ги пренасяше на един напълно безлюден свят с райски плажове. Всеобщо беше мнението, че основните ремонти са кошмар, и никой в доковете на Кавит не разбираше защо тези специалисти по корпуси и двигатели се връщат загорели и щастливо усмихнати.

Стен имаше инстинкт на летец, но досега бе получил усещането си за скорост при бръснещ полет, когато всичко наоколо се стрелка нагоре или назад. През дългите мудни бдения откри нов източник на радост.

Тактическите кораби задълго само наблюдаваха, увиснали над плоскостта на еклиптиката в някоя планетарна система — понякога нанасяха поправки в звездните карти, друг път следяха придвижването на таански кораби или преценяваха дали някой свят е подходящ за таанска предна база. Би трябвало Стен да скучае.

Това изобщо не му се случи, Алекс направи промени в една ракета „Гоблин“ — махна бойната глава и я замени с допълнителни горивни клетки.

Когато не беше на вахта, Стен се забавляваше — слагаше на главата си допълнителен шлем за управление и пускаше „своята“ ракета да се рее в открития космос. Знаеше, че и да възприема някоя звезда „над“ себе си или някоя планета — „долу“, това са измамни сравнения, натрапени му от компютъра. Освен това знаеше, че горещината на близкото светило или студеният полъх от заледена планета са изцяло субективни представи. И въпреки това им се наслаждаваше. За него това беше върховното сбъдване на човешката мечта за полети. Още по-хубаво беше, че ако се случеше нещо, той щеше да си е в безопасност на борда на „Гембъл“.

Дежурствата и дните се изнизваха. На Стен честичко му се налагаше да сверява времето по корабния дневник. Мислеше си, че ако има нескончаеми припаси, може би ще остане в пространството завинаги, далеч от другите хора и техните дела.

Тъкмо след едно такова скитане Стен се натъкна за пръв път на „Форез“ и за втори път — на адмирал Деска.

„Кели“ и „Гембъл“ се опитваха да уточнят движението на един метеорен поток. Лейтенант Сека настояваше, че тези метеори би трябвало да произхождат от една и съща пръснала се планета. Стен възразяваше, че макар камънаците да са възголемички, това още нищо не означава. Стана му забавно и разреши да проследят откъде са дошли скалите.

Сякаш всички тревожни сигнали във вселената ревнаха, за да сложат край на игрите и развлеченията. В командната зала на „Гембъл“ Стен и Алекс, а в „Кели“ лейтенант Сека зяпаха екраните.

— Туй, дето е пред нас — накрая промълви Килгър, — е най-гнусно грамаданската бойна машина, която съм зървал — и имперска, и таанска. А за нея нищичко няма в „Джейн“.

— Бойна готовност, аварийна мощност — заповяда Стен.

Провери къде се намират. Предполагаше се, че този сектор е неутрален, но той изобщо не се съмняваше, че ако таанците са склонни да се счепкат, това няма да му помогне.

Приеха мощен комуникационен сигнал, от който показанията на датчиците скочиха отвъд червената черта.

— До чуждия кораб. Обозначете се или ще бъдете пръснати на парчета.

— Неучтиви скапаняци — промърмори Килгър.

Стен превключи на честотата за връзка със Сека.

— „Кели“, започне ли стрелба, не се намесвайте.

— Но…

— Това е заповед.

Той премина на друг канал.

— Тук имперски тактически кораб „Гембъл“, приемам.

Екранът се проясни. Стен не успя да познае веднага таанския офицер в пълна парадна униформа, застанал зад дежурния оператор по комуникациите. И все пак го позна.

— Капитан Деска… Повишили са ви.

Деска също се озадачи… и после се сети. Явно споменът не го зарадва, но той се прикри умело.

— Имперски кораб… не получаваме сигнали от вас. Говори таанският линеен кораб „Форез“. Вие нахлухте в таански сектор. Подгответе се за приемане на група за проверка. Подлежите на интерниране.

— Ех — обърна се Стен към Алекс, — защо Айда не е тук!

Килгър се ухили. Циганката, която пилотираше кораба им в „Богомолка“, веднъж вдигна полата си (отдолу не носеше нищо) в отговор на подобна заповед.

Стен не владееше хапливите лафове и просто прекъсна връзката.

— „Кели“, връщайте се на Кавит с пълна мощност. Подгответе подробен доклад. Задръжте го две И-денонощия или до моето завръщане — който срок изтече пръв.

— Не поех командването на този кораб, за да… Слушам, сър.

Така тревогите намаляха с една — „Кели“ беше на няколко светлинни минути зад техния кораб и Стен не виждаше как онези биха могли да спипат Сека.

Той се замисли за момент.

— Господин Килгър…

— Сър?

— Искам курс за стълкновение с този „Форез“.

— Слушам, сър.

— Три четвърти мощност.

Някой във „Форез“ явно изчисли траекторията им. На аварийната честота се развикаха. Стен не слушаше.

— Момко, хубавичко го измисли. Ама не ти ли щукна, че може вече да сме във война? Таанците ще знаят преди нас, ако почне.

На Стен обаче това не му бе хрумнало. Само че беше малко късно да включи и този фактор в сметките.

— Нова орбита… изведи ме на една светлинна минута от този гад… отброявам… три… две… сега!

Наблюдател, обхванал с погледа си цялата звездна система, щеше да види как „Гембъл“ кривна от курса си.

— Доколкото различавам, оръжейните системи на таанския кораб ни проследяват — съобщи Фос.

— Твърде далеч сме от тия скапаняци. Фос, искам я тази твоя хаотична орбита… отброявам… три… две… сега!

Фос бе измислил метод за атака с наглед случайни отклонения от курса, с който Стен тренираше екипите, изстрелващи противокорабни ракети „Лисица“. Фос се кълнеше, че е невъзможно който и да било, дори да е свързан със суперкомпютър, да проследи ракета, летяща по такава траектория.

Имаше две неприятни обстоятелства — колкото и пъргав да беше „Гембъл“, не можеше да се сравнява с ракета. Освен това въпреки генераторите на Маклийн въздействието върху екипажа беше разтърсващо.

Стен издържа, колкото можеше. После го осени бледичко вдъхновение.

— Нова траектория… готови… Искам траектория за сближаване и абордаж!

— Сър?

— Чу ме, по дяволите!

— Траектория за абордаж. Слушам, сър.

Двата кораба отново се понесоха един към друг.

— Господин Килгър, какви почести заслужава един таански кораб?

— Да пукна, ако знам, шефе. Нож в гърба, все едно е някой Кембъл?

Стен изпсува наум. Подигравката щеше да е великолепна. Изобщо не се безпокоеше заради „Форез“. Е, не много. Първо, според него, ако бе обявена война (или бе започнала ненадейно), адмирал Деска щеше да му натрие носа с новината. Второ, допускаше, че ракетите на противника са по-големи от целия „Гембъл“. И трето, тактическите кораби не атакуват линейни кораби, камо ли повторно.

„Форез“ и „Гембъл“ се разминаха на някакви си три светлинни секунди. Разстоянието беше твърде голямо, колкото и да се хвалеше Килгър, за да бъде остъргано антирадарното покритие от корпуса на тактическия кораб.

В един космически съд с включени генератори на Маклийн няма истински посоки „нагоре“ или „надолу“, затова случилото се във „Форез“ заради разминаването си остана известно само на офицерите и нисшите чинове в командната зала и навигационния център. Но взреният в екрана за заден обзор Стен беше много доволен, когато видя огромния таански линеен кораб да се премята три пъти презглава, преди да овладеят управлението.

— Аварийна мощност, господин Килгър — каза Стен, без изобщо да се засрами от самодоволството в гласа си.

— Момко — успя да смънка Алекс, — ти май се мислиш за твърде хитър, за да си един от нас, човешките същества.

41.

Стен стоеше със събрани пети и правилно изпънати по кантовете ръце и се питаше кой ли от разнообразните му грехове е разкрил Дорман. Незнайно защо обаче адмиралът беше настроен едва ли не весело. Стен си позволи догадката, че е заради бояджиите и дърводелците, покрай които се бе проврял, докато влезе в адмиралските покои на „Карлтън“.

— Капитане, ясно ми е, че церемониите не означават почти нищо за вас. Но известно ли ви е, че след три денонощия е Денят на Империята?

Стен знаеше това. Празникът бе измислен лично от Вечния император. Веднъж на всяка И-година всички имперски въоръжени сили, които не участваха в сражения, отваряха вратите си. Така хем общуваха с населението, хем показваха колко е смъртоносна имперската сабя, обикновено прибрана в ножницата.

— Да, сър.

— Това малко ме изненадва. Исках да дам указания за подобаващо представяне на вашите кораби и екипажи.

— Представяне ли, сър?

— Разбира се — потвърди ван Дорман с намек за сприхавост. — Както обикновено целият 23-ти флот ще бъде достъпен за посетители.

— Ъъъ… съжалявам, сър. Не можем да направим това.

Ван Дорман се озъби, а после грейна. Дали пък не бе получил повода, за да прати Стен в наказателен лагер?

— Капитане, не ви моля, а ви заповядвам.

— Сър, на такава заповед не мога да се подчиня. — Стен би искал да провери колко мораво може да стане лицето на адмирала, преди да обясни думите си, но благоразумието надделя. — Сър, съгласно имперска заповед R–278-XN-фиш: „Бълкли“, всички мои кораби попадат под разпоредбите на указа за секретността. Издадена е на Първичен свят, сър. Копие от нея има във вашите оперативни файлове.

Стен си съчини номера, но заповедта съществуваше наистина.

Ван Дорман се облегна в креслото си и вероятно премълча няколко напиращи на езика му реплики.

— Значи вие и вашите екипажи от бандити ще се свирате в някое уютно кътче в Деня на Империята. Колко удобно.

И тогава идеята осени Стен, вдъхновена от мисълта за празника… и за Императора, който беше любител на двойното прецакване.

— Съвсем не, сър. Не бихме искали, сър, освен ако не ни заповядате изрично. — И преди ван Дорман да каже нещо, Стен продължи: — Всъщност, адмирале, щях да уговоря с вашия секретар да ме приемете днес, за да направя едно предложение.

Ван Дорман чакаше.

— Сър, макар че не можем да пуснем никого близо до корабите, няма причина хората да не ги видят. Всеки в Кавит е гледал как излитат и кацат.

— Имате някаква идея — отбеляза ван Дорман.

— Тъй вярно, сър. Има ли някаква пречка да прелетим над площада? Може би след като произнесете речта за откриване на празненствата?

— Хъм… — проточи адмиралът. — Наблюдавал съм вашите действия. Много зрелищно… въпреки че вече изразих мнението си за ниските бойни качества на поверените ви съдове. Затова пък са много, много ефектни.

— Тъй вярно, сър. А моите офицери имат голям опит в атмосферния висш пилотаж.

Ван Дорман дори се усмихна.

— Не е изключено, капитане, да съм бил твърде суров в преценката си за вас. Стори ми се, че изобщо не вземате присърце интересите на нашия флот. Може и да съм се заблуждавал.

— Благодаря ви, сър. Но това не е всичко.

— Продължете.

— Ако сте готов да ни разрешите, бихме могли да направим чудесно представление с фойерверки, докато прелитаме.

— Сред боеприпасите ни не са предвидени фойерверки.

— Съзнавам това, сър. Но е възможно да заредим с халосни снаряди скорострелните оръдия и да свалим бойните глави от някои остарели ракети, които държим на склад.

— Да, помислили сте и за това. Ще е много вълнуващо. А и така ще се отървем от няколко парчета старо желязо, преди да са ни издърпали ушите при следващата обща инспекция, че още ги съхраняваме.

Стен се досети, че ван Дорман пуска майтап. Засмя се.

— Много добре. Наистина много добре. Ще ви издам разрешение още днес. Капитане, според мен започваме да уеднаквяваме мисленето си.

„Господ да ни пази от това“ — примоли се Стен.

— И още нещо, сър.

— Друга идея ли ви хрумна?

— Не, сър. Имам въпрос. Целият ли флот ще бъде достъпен за разглеждане, както казахте?

— Освен два охранителни кораба — така предпочитам.

Стен отдаде чест и излезе.

Във военния съвет участваха Стен, Алекс, Ш’аарл’т, Естил, Сека и Сътън. Събраха се в една ремонтна работилница в доковете на ескадрилата.

— Значи, всичко това е само за ваше сведение — започна Стен.

Преразказа им разговора с ван Дорман. Другите офицери мълчаха около минута, докато смелят новината, после си придадоха изражението „що за скапана идиотщина, но ти си шефът тук“.

— Може и замисълът ми да е налудничав. Помислих си обаче, че ако съм таанец и искам да налучкам момента, когато да подхвана гърмежите, Денят на Империята никак няма да е лош избор. Всеки проклет кораб, с който разполага чудесният ни адмирал, ще бъде сложен в редичките. Ще ни охраняват два тактически кораба и пеши патрули по брега.

— Не си се сетил зле — одобри Алекс. — Като ги гледам таанците, не си падат по церемонии от рода на обявяване на война.

— А ако ни цапардосат — добави Ш’аарл’т, — предпочитам да не ги чакам на земята.

— Ако искате, обвинете ме в тъпота — намеси се Естил. — Но да речем, че сте прав. И ние сме във въздуха, когато — и ако — те ни връхлетят. Но, моля да ме извините… с гнусни фойерверки?

Алекс изгледа възхитен лейтенанта. Май за пръв път изтърваваше такава думичка, откакто бе получил офицерско звание. Пребиваването в ескадрилата от „комари“ се отразяваше благотворно на характера му.

— Именно, лейтенант — потвърди Стен. — Ще си носим страхотни фойерверки — марка „Гоблин“, „Лисица“, „Кали“. Ван Дорман ни разреши да ошушкаме арсенала му… и ние ще се възползваме.

Тапиа се разсмя.

— Какво ще стане, ако грешиш… и старият Дебилман си поиска фойерверките?

— Ще има шумна сценка и всички ние ще си търсим нова работа. Е, гласуваме ли?

Ван Дорман вероятно би уволнил Стен на секундата дори само защото ръководеше ескадрилата си с някакви наченки на демокрация.

Разбира се, Килгър беше „за“ с две ръце. Тапиа — също. Сека и Ш’аарл’т отделиха малко време за размисъл и се присъединиха към тях. Естил се подсмихна.

— Параноиците трябва да са сплотени — каза и вдигна ръка.

— Отлично. Господин Сътън, подгответе екипите си и няколко грависледа.

— Слушам, сър. Впрочем ще възразите ли, ако се окаже, че някои от моите момчета изобщо не са на „ти“ с математиката и са взели повечко оръжие?

— Господин Сътън, самият аз не успявам да преброя до десет, без да си събуя чорапите. Хайде, накарайте ги да се размърдат.

42.

Сеньор Еку се рееше над пясъка, пресят и подбран по безупречната си белота — по-бял дори от мъничките сензори, подаващи се като мустачки от крилете му. Той се спусна още малко към градината, потръпна от отвращение и леко размаха едно помощно крилце. От пясъка се надигна прашно облаче, а сеньор Еку се върна на мястото си.

Лорд Феерле го караше да чака почти два часа. Обзелото го нетърпение, общо взето, не беше свързано с проточилото се чакане. Сеньор Еку принадлежеше към раса, която ценеше изтънченото разтягане на времето. Но не и сега, не и в тази среда.

Предположи, че го бяха довели в пясъчната градина, защото лорд Феерле иска да го впечатли със своя артистичен усет, с проникновението си. Освен със своето търпение съществата от расата манаби бяха прословути и с чувствителността към зрителни стимули.

Пясъчната градина представляваше идеално кръгла плитка падина с радиус около половин километър. Из този терен бяха разположени точно десет камъка с големина от пет метра до една трета от метъра. Всеки камък имаше различен цвят — земни оттенъци от плътна чернота до оранжево. И всички бяха поставени с математическа прецизност на подходящи разстояния един от друг. Най-студеното произведение на изкуството, което сеньор Еку бе виждал през преживените от него повече от сто години. Докато чакаше — вече два часа, — разсъждаваше какво ли се е въртяло из ума на лорд Феерле, когато го е създавал.

Догадките му не бяха приятни. Ако поне един камък не си беше на мястото или пясъчен участък не притежаваше съвършенството на всичко наоколо, щеше да се почувства много по-добре. Бе опитал да промени общия облик със самото си присъствие.

Тялото на сеньор Еку беше черно с намек за червено точно под краищата на крилете. Опашката му се проточваше на три метра и се стесняваше до връх там, където в далечното минало на неговата раса бе имало шип. Той опита да се прехвърля от точка на точка и да увисва задълго, за да наруши чисто физически студеното съвършенство на градината. И някак все се озоваваше там, откъдето бе тръгнал. Всъщност неговото телесно присъствие на съвършено подбраното положение още повече допринасяше за психологическата грозота на това място.

Дори според условната таанска десетобална скала лорд Феерле трябваше да получи оценка под нулата като дипломат. Сеньор Еку можеше да отсъди по въпроса най-авторитетно. Неговата раса се бе прочула с дипломатичното си поведение — това беше и причината лорд Феерле да настоява за идването му тук.

Ако обстоятелствата бяха други, сеньор Еку щеше да си тръгне с дипломатическа свада още след първия половин час. Гневът от нанесено оскърбление може да бъде и ценно оръжие в отношенията между звездните системи. Но не и при тези обстоятелства. Той не беше убеден, че манаби ще успеят да запазят традиционния си неутралитет, камо ли пък бъдещето си, ако таанците и Империята продължат по пътя към сблъсъка.

Затова щеше да чака, да разговаря и да види какво ще се случи в тази скверна градина, която беше нагледна проява на таанското съзнание.

Мина още половин час, преди лорд Феерле да се появи. Той се държеше учтиво, но рязко, сякаш той е трябвало да чака, а не поканеният манаби. Феерле очерта общо сегашните отношения между Империята и Таан. Манаби знаеше всичко това с изключение на по-незначителните подробности. Опълчи се срещу липсата на търпимост у Феерле, като му го каза.

— Милорд, това е достойно за учебник обобщение на ситуацията. Много похвално. Почти елегантно в пестеливостта си. Но аз все още не виждам каква е моята роля.

— Ще бъда откровен — отвърна Феерле. — Възнамеряваме да започнем бойни действия с цялата си мощ.

И трите стомаха на сеньор Еку се свиха. Лигавицата им бе подлагана на тежки изпитания и преди чак до състояние, в което той се съмняваше ще може ли да яде отново любимите си микроорганизми. Този път обаче ги сполетя истинско бедствие.

— Умолявам ви да размислите, милорд — каза той. — Нима позициите ви са толкова несъвместими? Наистина ли е твърде късно за разговори? Моят опит подсказва…

— Затова ви поканих тук — прекъсна го Феерле. — Има изход. Начин да избегнем тоталната война.

Сеньор Еку позна, че този човек бълва лъжи между лъскавите си зъби. Не би си позволил обаче да спомене това.

— За мен е голяма радост да го чуя. Предполагам, че имате нови искания. Може би за компромис? Будещи загриженост области, които налагат точни договорености?

Феерле прихна.

— Говоря за съвсем друго нещо. Няма да се задоволим с нищо по-малко от безусловна капитулация.

— Милорд, позволете да отбележа, че това не е особено добър начин за подновяване на преговорите — промърмори сеньор Еку.

— И все пак точно с това смятам да започна — отсече Феерле. — Разполагам с фиш, в който е изложена нашата позиция. Ще ви бъде връчен, преди да заминете за Първичен свят.

— С какъв срок ще разполагат емисарите на Императора, за да дадат отговор?

— Три И-денонощия — каза лорд Феерле безизразно.

— Но, милорд, не е възможно. Ще е необходимо чудо дори за да се добера до Първичен свят за толкова време, камо ли да предам посланието по съответните канали.

— Въпреки това им даваме три денонощия.

— Милорд, вслушайте се в разумните доводи!

— Значи отказвате?

Сеньор Еку проумя всичко. Феерле искаше този отказ от него. По-късно би могъл да заяви, че е направил всичко по силите си да предотврати всеобхватната война, но манаби не е пожелал да се заеме с мисията. По неволя се възхити на плана му, както се възхищаваше на съвършено грозната му градина. Защото принципите на неговата раса правеха немислимо съгласието с подобна мисия.

— Да, милорд. Опасявам се, че трябва да откажа.

— Така да бъде.

Без нито дума повече лорд Феерле му обърна гръб и се отдалечи по белия пясък. Сеньор Еку размаха криле и след секунда се издигаше, а самочувствието му и неутралитетът на неговата раса се превърнаха в отломки.

43.

Метеопрогнозата за Деня на Империята разочароваше — облачно с кратки превалявания, понякога силни. Противно време за празник… но то щеше да спаси живота на хиляди същества от Кавит, а може би да допринесе и за оцеляването на Стен в този ден.

Едно денонощие по-рано той забрани на екипажите да напускат района на ескадрилата. Някои мърмореха — в 23-ти флот празникът беше не само повод за перчене, но и оправдание за тежко купонясване. Не че хората му имаха кога да се зъбят, бяха прекалено заети с товаренето и оборудването на корабите. А щом видяха бойните ракети и мунициите не само складирани, но и подготвени за зареждане, бързо схванаха, че се мъти нещо твърде необичайно.

Корабите бяха готови за излитане в 19.00. Стен се развесели, когато видя последния товар — наистина имаше фойерверки, с които Сътън се бе сдобил някъде на черния пазар. Стен потопи всички в хипносън и също се опита да отдъхне, но напразно.

Наметнат с дъждобран заради ръсещите понякога капки, той прекара нощта в крачене около корабите и в пристъпи на недоумение защо изобщо му се е искало да бъде човекът, който е начело на нещо.

Събуди хората си в един след полунощ.

„Кели“, „Клагет“, „Гембъл“ и „Ричардс“ се издигнаха почти безшумно точно в 2.30. Щеше да се зазори в 4.45 часа, а адмирал ван Дорман щеше да открие церемониите в осем сутринта.

Таанците също си имаха график, съобразен с този на 23-ти флот.

Месец по-рано един таанец, работещ в щаба на флота, копира фиша с програмата за Деня на Империята и незабавно го изпрати. Сега фишът заемаше малък екран в едната страна на командната зала на „Форез“. Нито лейди Атаго, нито адмирал Деска имаха нужда да си опресняват паметта с него.

Наблизо се рееше втори, наскоро довършен линеен кораб — „Кисо“, от същия клас като „Форез“. Таанският боен флот чакаше в самите покрайнини на звездната система, където се намираше Кавит. Почти неизброими кръстосвачи, разрушители, щурмови и десантни кораби попълваха флота.

Други флотове, не по-малко внушителни, имаха свои набелязани цели из Пограничните светове. Лейди Атаго трябваше да унищожи 23-ти флот и неговата база на Кавит.

Точно в определения момент тя заповяда атаката да започне.

Сензорите с голям обсег, пръснати надалеч около планетата, бяха унищожени, заглушени или получаваха фалшиви данни, които да препредават. За да е сигурно, че никой няма да вдигне тревога, в 5.00 часа сутринта пет отряда таански командоси (някои обучени в стопанството на Фреда) нападнаха центъра за електронно разузнаване на 23-ти флот. После други таанци, облечени в точни копия на флотски униформи, заеха центъра.

В 7.30 основните елементи на флота, командван от Атаго, достигнаха границите на атмосферата. В двата охранителни кораба измъчените от махмурлук екипажи въпреки дадените им заповеди зяпаха на екраните украсения плац долу и едва успяха да зърнат връхлитащите таански разрушители, преди да умрат.

На плаца адмирал ван Дорман, до когото стояха Бриджит и съпругата му, погледна часовника си — оставаха десет минути. Адмиралът тръгна по стъпалата към трибуната.

Щабните офицери и цивилните сановници вече го чакаха.

В йоносферата таанският щурмови кораб отвори люковете на трюмовете и малки машини за въздушни атаки се изсипаха надолу на рояци.

След излитането Стен имаше нов проблем — къде да се скрият. Ако беше прав и предстоеше удар по Кавит, този удар щеше да е страшен. Стен беше убеден във възможностите на своите тактически кораби… но не и в орбита, където можеха да се натъкнат на някой линеен кораб или на цели шест, да речем.

Облачният слой също не му вършеше работа, защото всеки нападащ от космоса кораб щеше да разчита на електрониката си. На повечето екрани облаците дори нямаше да личат.

Най-доброто решение се оказа извеждането на ескадрилата над океана, на двайсетина километра от Кавит, и висенето на петдесетина метра над водата. Стен разчиташе на смущенията от отразените сигнали — трудно щяха да ги засекат.

Фос пръв откри нападателите.

— До всички кораби — заповяда Стен. — Атакувайте самостоятелно. Не прахосвайте боеприпасите и внимавайте да не ви издебнат отзад. Вече сме във война!

Килгър насочи с пълна мощност „Гембъл“ към Кавит.

На височина хиляда метра първият таански рояк, подреден в клин, изстреля ракети „въздух — земя“ с търсещи метал бойни глави; после машините за миг изравниха полета си и обсипаха плаца с бризантни бомби.

Цялото поле за паради се превърна в ад от взривове.

Ван Дорман имаше време, колкото да зърне ракетите, да се облещи и да се хвърли върху жена си и дъщеря си, преди от главата му да се изпарят всякакви мисли, а благоразумието да го подтиква единствено да се прилепя към раздрусаната опора под тялото му.

Таанските кораби се издигнаха, завиха и се върнаха за повторен обстрел. Повечето сановници и щабни офицери, които оцеляха от бомбите, бяха разкъсани от снарядите на скорострелните оръдия.

Ван Дорман надигна глава и видя налитащите отново кораби. Само това остана в паметта му.

Изобщо не забеляза „Ричардс“ и „Клагет“ да изфучават отстрани с бълващи огън оръдия, нито как покритите с тънка броня таански машини се посипаха на полето — премятащите се отломки нанесоха на 23-ти флот не по-малко щети от ракетите.

Щом видя, че „Ричардс“ и „Клагет“ го изпреварват, Стен промени намеренията и тактиката си. Заповяда на „Кели“ да заеме позиция отзад, за да го прикрива, и се устреми към космоса.

В таанския щурмови кораб не очакваха никаква съпротива от хаоса долу и бяха лесна мишена. Оръжейните системи на „Гембъл“ превключиха от „Кали“ на „Гоблин“ и Килгър изстреля ракетата.

Корпусът на кораба зейна и блъвна червени пламъци.

А в „Кели“ Сека взе шлема на оръжейника си — нали той беше воин от безчет поколения? Бойният напев, който си мънкаше под носа, беше на две хилядолетия. Прицелната система се закова върху гигантското туловище на „Форез“. Без да чака заповед, Сека запрати натам една „Кали“.

Въпреки цялата тяга на АМ2 „Кели“ подскочи, щом огромната ракета изфуча от централната тръба и собственият й АМ2-двигател я тласна напред.

За Сека не съществуваше нищо освен доближаващия корпус на таанския линеен кораб — очите му гледаха с обектива на „Кали“.

Ракетата оправда името си. Заби се в оръжейната палуба на „Форез“. Двеста и петдесет таанци от екипажа загинаха при първия взрив, още повече бяха пометени от вторичните експлозии.

Сека си позволи усмивка със свити устни, когато свали шлема и видя на екрана четири таански разрушителя да се насочват към него. Нищо работа. А дори да го убиеха, нима смъртта е страшна за един воин от племената мандинго?

Вероятно двата таански кръстосвача дори не очакваха да ги нападне корабче като „Гембъл“. Поне пролича, че не се престарават с маневрите за избягване на атаката — пуснаха само шепа ракети за противодействие, преди Килгър да изстреля по тях своите „Гоблин“ със зададени цели.

Стен знаеше, че тези ракети могат да повредят зле един кръстосвач, но не се и надяваше на почти едновременните експлозии. Алекс забеляза просветващия надпис на екрана — „ЛИПСВАТ ЗАСЕЧЕНИ ЦЕЛИ“, и свали шлема от главата си.

— Момко, що за боклук се оказаха тия смотани кръстосвачи?

Стен се взря в глутницата разрушители, които закъсняха да спасят поверените им за охрана кораби, и се зае с маневри да им избяга.

В командната зала на „Форез“ лейди Атаго се държеше здраво, докато корабът се тресеше от поредния взрив. Част от ума й изпитваше задоволство — въпреки бедата обучените от нея мъже и жени реагираха делово и нямаше паника.

— Какви са вашите заповеди?

Атаго обмисли възможностите за избор. Всъщност имаше само една.

— Адмирал Деска, отменете десанта на Кавит. Не можем да продължим само с един основен кораб. Кацанията на второстепенните цели да продължат по план. Двамата с вас ще прехвърлим командния си пункт на „Кисо“. Заповядайте на „Форез“ да се отправи към най-близката ремонтна база.

— Както заповядате, милейди.

Стен гледаше таанското оттегляне. Корабите се връщаха към базата.

Не бе постигнал кой знае каква победа. Долу, на Кавит, 23-ти флот — единствената бойна единица на Империята в Пограничните светове, беше почти унищожен.

Войната с таанците тепърва започваше.