Флотът на прокълнатите

44.

Атаката срещу системата Калтор и Кавит не беше същинското начало на войната. Тя започна един И-час по-рано с нападение срещу Първичен свят и самия Император.

Почти едновременно с това хиляди таански кораби заръфаха Империята. Имаха различни задачи — нашествия, унищожаване на бази, сражения срещу флотове. В края на първата фаза таанците установиха, че са постигнали успех в осемдесет и пет процента от случаите. Този ден беше един от най-черните в историята на Империята.

Координирането на атаките беше извънредно сложно, защото таанците искаха да извлекат колкото се може повече полза от Деня на Империята. Формално мигът на възмездието настъпи с отброяването на една и съща набелязана секунда от часовника с амониев мазер, какъвто имаше в командната зала на всеки флагмански кораб.

Разбира се, в действителност настъпиха промени, защото всеки от световете на Империята използваше локално време. Пренареждаха графиците и вместваха атаките в достатъчно тесен интервал, за да не успее Империята да обяви бойна тревога.

Едва ли не още по-важно за таанците беше „моралното“ напасване. Незнайно защо те смятаха, че е напълно оправдано да започнат война без обичайните увъртания на все по-острите дипломатически заплахи, но пък е безчестие да не нанесат удар (според техния израз) „в гърлото на тигъра“.

Срещу Първичен свят.

Срещу Императора.

Имаше няколко причини да изберат Деня на Империята за начало на войната. Таанците предположиха правилно, че имперските военни ще са събрани накуп и настроени за отдих. Освен това при успех на нападенията бойният дух на имперските сили щеше да спадне неизбежно. И накрая в този ден от годината всеки знаеше къде е Императорът — приема гости в дома си.

А този дом представляваше уголемено копие на земния замък Аръндел — с двор отпред, дълъг шест километра и широк два, и заобиколен от парк с радиус петдесет и пет километра. Между стените с клиновидно сечение в двора бяха разположени най-важните елементи от администрацията на Империята. В самия замък бяха настанени не само Императорът, неговата охрана и многобройна прислуга, но и команден център, контролиращ цялата Империя. По-голямата част от необходимата техника бе монтирана дълбоко под Аръндел заедно с достатъчно запаси от въздух, вода и храна за оцеляване при обсада, проточила се цяло столетие.

Гостите, които Императорът очакваше, бяха неговите поданици. Веднъж в годината замъкът, обикновено недостъпен, отваряше врати, за да поднесе гигантско представление с оркестри, военни паради и игри. Да получиш покана или някак да изкопчиш билет за Деня на Империята в двореца беше белег за забележително постижение или финансови възможности.

Четири години бяха нужни на таанците, за да подготвят своето нападение срещу Аръндел. Единствената им възможност беше точен удар по определената цел — оставаше си немислимо да промъкнат флот или дори ескадра разрушители през зоната за сигурност около планетата.

Единствено в Деня на Империята въздушното пространство над Аръндел не беше затворено. Всяка въздушна машина в Първичен свят се наблюдаваше и всяко отклонение от разрешения маршрут привеждаше в готовност зенитните модули в двореца. При нахлуване в периметъра се отправяше електронно запитване и следваше атака. Не по-възможно беше да се доближиш до двореца по земята — единствената връзка между Аръндел и най-близкия град Фоулър беше скоростното пневмометро.

Освен в Деня на Империята…

Тогава използваха огромни войскови гравлихтери, за да превозват туристите от Фоулър до двореца. Спазваха се минимални мерки за сигурност. Разбира се, идентифицираха и претърсваха всички пътници. На самите лихтери даваха точен маршрут и график, оборудваха ги с опознавателна система „свой — чужд“, която поддържаше връзка с отдела за въздушна охрана на двореца.

Тези предпазни мерки правеха диверсията смехотворно лесна.

Дори да изглежда странно, таанците хем биха сметнали за безчестие да не нападнат Императора, хем предпочитаха да ползват маша за мръсната работа. „Честта“ в едно военизирано общество почти винаги напомня за цитат от Рабле: „Каквото и да сториш, туй ще е законът“.

Трима изключително предани таански имигранти, участници в революционното движение на Пограничните светове, доскоро ръководено от покойния Годфри Алейн, бяха подбрани и внедрени от таанското разузнаване още преди две години. Наредиха на единия да си намери незначителна службица в Соуард — космодрума на Фоулър. Вторият се нае като кръчмар. Третият бе приет като градинар от обитателите на разкошно имение, каквито имаше около територията на двореца. Той владееше превъзходно професията си — богатият търговец, при когото работеше, се хвалеше, че досега не е имал толкова усърден и съвестен градинар.

Нападението щеше да бъде извършено с ракета, и то специално конструирана за целта. Таанците с пълно основание допускаха, че дворецът има и противоатомна защита, затова обикновена ядрена бойна глава не би причинила пълно опустошение. В завършен вид ракетата имаше чудноват вид — дълга десетина метра и с такива повърхности, че за сензорите да изглежда като несравнимо по-голям от нея гвардейски гравлихтер.

В нея бяха монтирани две ядрени устройства. Таанската наука бе намерила начин да използва древния принцип на насочения заряд — ефекта на Мънро, и при атомните оръжия. Като материал за обвивката и конуса употребиха империум, в който обикновено поставяха Антиматерия Две — основния енергиен източник на цялата Империя. Зад първото устройство се намираха механизмите за управление, след това — второто устройство. Носът на ракетата беше остър и източен не заради съпротивлението на въздуха, а за постигане на желания резултат от взрива.

Освен механизмите за управление ракетата щеше да носи и копие от излъчвателя „свой — чужд“, какъвто щеше да има във всеки гравлихтер в Деня на Империята.

Няколко месеца по-рано внесоха ракетата на Първичен свят контрабандно на три отделни части и я превозиха до взет под наем склад, където таански учени я сглобиха и разположиха върху насочващата рамка за изстрелване.

На тримата таанци от Пограничните светове изобщо не бе казано къде се намира ракетата, само им дадоха указания в точния час да са на точното място с точните апарати в ръце.

Два дни преди празника таанецът, който се бе наел като бачкатор на товарна рампа в Соуард, инсталира мъничко уредче със закъснител в генератора на Маклийн на посочения му гравлихтер.

Един ден преди празника ръководителят на тримата мъже се качи в кораб, отлитащ към други звездни системи, и изчезна.

В единадесет преди обяд в Деня на Империята тримата мъже бяха по местата си.

Градинарят седеше пред пулта за управление на един от грависледовете, принадлежащи на неговия работодател. Никой в имението нямаше да забележи — двата контейнера с бинарен газ, отравящ кръвта, бяха премахнали тази опасност.

Другите двама се бяха качили върху една сграда в Соуард близо до точката за изстрелване — единият следеше времето по таймер, другият броеше гравлихтерите, излитащи към Аръндел.

Номер седем беше „техният“.

На площадката пилотът на повредения гравлихтер включи мощността. Машината се отдели от площадката, блъвна дим и се стовари обратно. Диспечерът изпсува и нареди на дежурния екип да качи пътниците в друг гравлихтер.

Върху сградата таймерът отброи до нула и първият мъж натисна един бутон на своя контролен уред. В склада избухнаха заряди и пробиха назъбена дупка в покрива. Модули на Маклийн запратиха ракетата във въздуха и се отделиха, щом двигателят Юкава се включи и тя се стрелна напред с максималната си скорост.

На километри оттам третият мъж също направи каквото трябваше. В уреченото време издигна грависледа право нагоре. Устата му пресъхна въпреки надеждата, че противовъздушните сензори на двореца ще реагират с малко закъснение.

И неговият контролен уред започна да писука — ракетата навлизаше в обсег. Той фокусира подобното на пушка устройство към Аръндел, който се виждаше смътно в утринната мъгла, и натисна един бутон. Лазер с малка мощност освети портала. Различно писукане го осведоми, че ракетата е засякла целта.

За тримата таанци задачата приключи. Бе им заповядано да избягнат залавяне и да стигнат до мястото за среща извън Соуард. Разбира се, таанското разузнаване нямаше намерение нито да ги прибере, нито да остави следи. И двата контролни уреда съдържаха по още един закъснител и експлозив. Секунди след сигнала на ракетата те избухнаха.

Никой не забеляза взрива, изпарил двамата таанци, които бяха хукнали към стълбата, но един дежурен офицер в Аръндел видя как грависледът се превърна в огнено кълбо и се стовари на земята. Ръката му вече се протягаше към бутона за тревога, когато автоматичните сензори отчетоха правилно, че доближаващият двореца гравлихтер превишава недопустимо скоростта си, и излъчиха шумно предупреждение.

Вечният император беше в покоите си и се оплакваше с ругатни пред командира на своите телохранители гурки, че е принуден да носи пълна парадна униформа и да си окачва какви ли не награди. Капитан Читаханг Лимбу го слушаше с половин ухо и се усмихваше сговорчиво. Още не можеше да свикне напълно със сегашния си пост. Преди да го назначат на предишната длъжност на Стен начело на обраната, той беше субадар. За пръв път в цялата история на Империята един гурка стигаше до толкова висок пост.

Тъкмо се радваше на спомена за празненството, което родното му селото бе уредило в негова чест по време на последния му отпуск, и алармата над главата му изрева като зъл дух.

Императорът подскочи и се убоде с иглата на поредния медал. Лимбу вече се виждаше размазано от бързане — набит кафяв силует, който плесна един бутон на кръста си и понесе с все сила Императора към отвора, внезапно зейнал в стената.

Каквото и да се случеше, той беше длъжен да изпълнява недвусмислени заповеди, в които нямаше място за влечението на гурките към разгорещени схватки.

Ракетата се заби почти безупречно. Тънкият нос се смачка, както бе предвидено, за да й позволи да увисне на място за една микросекунда. Насочената ударна вълна от първия атомен заряд разкъса защитата. Ракетата продължи да се нагъва и тогава избухна втората бомба.

И Аръндел, сърцето на Империята, изчезна в ядрото на новородено слънце.

45.

Докато бавно провираше бойната си кола през отломките, които доскоро бяха главната улица на Кавит, Стен преценяваше хаоса. Това не беше нито първият град, нито първият свят, на който попадаше след края на приказките и началото на пукотевицата. Но май за пръв път се нахакваше на самото дъно във война, обхванала цялата Империя.

Напомни си, че всеки опит е ценен, а така отбягваше тревогите за Бриджит.

Щом се свечери, той спусна своите като по чудо невредими кораби в базата на Кавит. Понякога измамите са пътят към спасението — бе разположил запасите си в един зарязан склад на изпитателните докове. И така оръжията и мунициите, осигурени от Сътън, останаха непокътнати от таанската атака.

Стен заповяда на корабите си да попълнят снаряжението и незабавно да се върнат на ниска орбита. А самият той се канеше да научи в щаба на флота колко лошо е положението.

В базата на Кавит бушуваше бъркотия от пушеци и пламъци.

Той си присвои една бойна кола и се отправи към хотел „Карлтън“. Предложи, че ако нещо от сградата е оцеляло, остатъците от щаба на ван Дорман ще са там.

Доколкото виждаше, град Кавит не бе пострадал много тежко. Главната му улица — Имперският булевард — бе отнесла малко запалителни или бризантни бомби и ракети, но повечето сгради не бяха разрушени. По нощните улици нямаше други цивилни освен спасителни отряди и пожарни команди. Въпреки вкоренените заблуди при бедствие хората обикновено се сплотяват или се спотайват в домовете си — размириците и грабежите винаги са съществували само в слуховете.

Той отклони бойната кола, за да профучи край нея гравислед с набързо боядисани червени кръстове по опорите за кацане. В далечината се чуваше шум от сражение — превземаха центъра за електронно разузнаване: понеже таанците не кацнаха, революционерите, нападнали центъра, вече измираха до последния.

Стен нито знаеше, нито му пукаше какво означава тази стрелба. И без нея всичко беше достатъчно зле. Спря бойната кола пред „Карлтън“ и тръгна към входа.

Отбеляза кисело, че мерките за сигурност са се подобрили — провериха го трима часови. Но някои неща не се променяха. Двамата постови в парадни униформи взеха за почест уилигъните си, когато той изкачи стъпалата. Стен се питаше дали някой от тях се усеща, че униформите им са опръскани с кал, кръв и може би следи от повръщано.

В град Кавит цареше хаос, но в щаба на адмирал ван Дорман беше по-страшно. Стен отчаяно се нуждаеше от сведения колко тежки са щетите, а и от нови заповеди. Започна с оперативното управление на флота. Там беше тъмно и безлюдно. Само компютърните терминали просветваха с анализи на злополучния ден. Един техник мина оттам и му каза, че май целият персонал на управлението бил загинал.

Прелестно. Значи щеше да си опита късмета в разузнавателното управление.

Би трябвало веднага да се досети какво става, щом видя вратата широко отворена без никакви часови отпред.

Вътре се натъкна на безумие в най-буквалния смисъл.

Капитан втори ранг Ладислав седеше пред един терминал и програмираше и препрограмираше. Радостно поздрави Стен и му показа какви ще са дислокациите сутринта, като придвижваше оцветените точки, символизиращи корабите на 23-ти флот, по звездната карта на едната стена.

Таанците щели да бъдат отблъснати безпроблемно, заяви той. Стен знаеше, че повечето кораби, с които капитанът сякаш играеше шах, лежат разбити и димящи на площадките за кацане в базата.

Усмихнато се съгласи с Ладислав, после пристъпи зад него, извади с една ръка приспивателна инжекция от медипакета на колана си и я заби в кръста му. Ладислав тутакси положи глава върху разпечатаните си фантазии, а Стен тръгна към кабинета на ван Дорман.

Адмирал Ксавие Рийн ван Дорман беше абсолютно невъзмутим и съсредоточен. Неговият команден център беше оазис на спокойствието.

Стен видя как Бриджит надникна през открехнатата врата към жилището на ван Дорман и благодари на Онзи там някъде, че още е жива.

Ван Дорман разглеждаше екрана с текущите данни над бюрото си. Стен също се обърна натам и трепна — не бе очаквал да е чак такава съсипия. На практика 23-ти флот не съществуваше.

На зазоряване силите му се състояха от един тежък кръстосвач — „Блатен паток“, два леки кръстосвача, тринадесет разрушителя, петдесет и шест разнообразни и остарели патрулни кораба, миноносци/миночистачи, тактическата ескадрила на Стен, един болничен кораб и обичайната шарения от снабдителни и ремонтни съдове.

От екрана за данните личеше, че единият лек кръстосвач е унищожен, а другият — сериозно повреден. Шест разрушителя бяха извън строя, както и половината леки бойни кораби и съдове за поддръжка.

Странно — „Блатен паток“ не беше засегнат. Беше оцелял благодарение на атаката на Сека срещу „Форез“. Атаго бе набелязала „Блатен паток“ като мишена за своя флагман.

Стен получи прости заповеди — да държи тактическите си кораби в космоса, Ван Дорман щял да му осигурява всевъзможна подкрепа, докато положението не се подобри. Стен получаваше и пълна свобода на действие. Каквото и съдействие да поискал от разузнавачите и оперативниците, щели да му го окажат… Значи трябваше да разчита на един луд и купчина трупове.

„Направо великолепно!“

Слушам, сър, господин адмирал.

Напето отдаде чест и му беше отвърнато с не по-малък плам. Забеляза празния поглед в очите на ван Дорман и се позамисли.

Щом излезе в коридора, Бриджит се хвърли да го прегръща и се завайка. Майка й загинала при атаката. Нищо не й останало. Нищо.

Може би Стен трябваше да остане при нея тази нощ. Но го възпря студенината, която го обвиваше още от смъртта на родителите му преди години на Вулкан, подхранвана от видяната смърт на твърде много от приятелите му по чашка. Само я прегърна за сбогом и забърза към комуникационния център. Искаше „Гембъл“ да кацне, за да го вземе.

Корабът се спусна устремно насред булеварда пред „Карлтън“, а Стен намери време да се изуми на самообладанието, проявено от ван Дорман.

Още една загадка. И то заслужаваща да не я изпуска от очи, каза си той, докато тичаше към отворения люк на „Гембъл“.

Скоро забрави за ван Дорман, Бриджит и сериозната вероятност да умре заедно с хората си в системата Калтор. В ума му остана само „пълна свобода на действие“…

46.

Вечният император зърна нещо и се заклатушка натам в тромавия си антирадиационен скафандър през ядреното опустошение, останало от огромната розова градина. Зад него с готови за стрелба уилигъни се придвижваха двама гурки в скафандри — капитан Лимбу и един наик. Над тях и малко по-назад се рееше бойна кола, оръжията й се въртяха, покривайки околността.

Лимбу успя да натика Императора в оборудваната с генератор на Маклийн тръба, която се спускаше 2000 метра до подземното убежище и център за управление под замъка, после се гмурна след него. Устойчиви на радиация въздушни шлюзове се затваряха с грохот над тях.

От останалите на повърхността оцеляха малцина — шепа гурки, един мижав взвод от наскоро реорганизираната преторианска гвардия и само десетина служители в замъка.

Аръндел и всичко в близост до него бяха изравнени със земята. Външният слой от стените на двора се изпари, но в скритите зад тях административни сгради почти нямаше щети.

Единствената непокътната постройка на територията на двореца беше Имперският парламент на десетина километра от епицентъра. Във факта имаше ирония, защото оцеляването му се дължеше на нежеланието на Императора да вижда средището на политиците. Затова бе издигнал между двореца и парламента планина, висока цял километър, и тя отклони ударната вълна на двойната бомба.

На планетата имаше съвсем незначителни жертви сред цивилните, защото разрушенията се съсредоточаваха почти изцяло в отделената за Императора зона от петдесет и пет километра.

Той се наведе, непохватно взе нещо от земята и го показа на гурките, за да му се насладят. Една-единствена роза някак се бе превърнала мигновено в пепел, оставайки цяла. Гурките се взряха в розата, лицата им зад плочките на шлемовете останаха безизразни, после те изведнъж се извъртяха, защото чуха скимтенето от генератор на Маклийн, и вдигнаха оръжията си.

— Не! — викна Императорът и те отпуснаха уилигъните.

Към него се носеше капсула с формата на сълза. Императорът различи през прозрачния нос черното тяло с червени шарки на манаби. В момента това можеше да е само сеньор Еку.

Сълзата застина над земята на дипломатично разстояние от три метра.

— Вие сте жив.

Фактът бе установен с невъзмутим тон.

— Жив съм — съгласи се Императорът.

— Споделям тъгата ви. Аръндел беше много красив.

— Лесно е да изградиш наново дворец — безстрастно отбеляза Императорът.

Капсулата помръдна леко от ветреца.

— От името на таанците ли говорите? — попита Императорът.

— Така биха искали. Аз отказах. Пожелаха да предам ултиматум… но без да ми дадат достатъчно време за пътуването от Хийт до Първичен свят.

— Да, подобна постъпка им подхожда.

— Сега говоря от името на манаби. И от свое име.

„Ама че интересно“ — помисли Императорът. Манаби почти никога не се изявяваха като единна култура.

— Може ли първо да задам няколко въпроса?

— Питайте. Аз може и да не отговоря.

— Разбира се.

Еку завъртя скафандъра си, сякаш се озърташе към гурките.

— Не се притеснявайте — насърчи го Императорът. — Те също като вас не биха се разприказвали.

Това беше самата истина — нито гурка, нито манаби би споделил информация, освен ако не изпълнява изрична заповед. И двете раси не се поддаваха на изтезания, наркотици или психологически похвати в разпитите.

— Току-що пристигнах на Първичен свят. Как преценявате положението?

— Същинска гадост — откровено отговори Императорът. — Загубих поне пет-шест флота. Най-малко четиридесет звездни системи вече са превзети от таанците или ще бъдат в техни ръце съвсем скоро. Гвардейските ми дивизии понасят огромни загуби. И ще става много по-лошо.

Еку обмисли чутото.

— А вашите съюзници?

— Те — започна сухо Императорът — все още обсъждат събитията. Доколкото се досещам, по-малко от половината така наречени мои приятели ще обявят война на таанците. Останалите ще изчакват накъде ще задуха вятърът.

— Какви са прогнозите ви за крайния изход?

Императорът се вторачи задълго в розата от пепел.

— На този въпрос няма да отговоря.

— Разбирам. А сега говоря — официално изрече Еку — от името на своите предтечи, на своите събратя и на поколенията, които тепърва ще бъдат заченати и излюпени.

Императорът примига. Еку наистина говореше от името на цялата раса манаби.

— Ние не сме войнствен разумен вид. В това противоборство обаче заявяваме подкрепата си за силите на Империята. Ще се постараем да запазим привидния си неутралитет, но вие ще имате достъп до цялата информация, която сме събрали или ще съберем.

Императорът за малко не се усмихна. Единствената добра новина в иначе трагичната за него вселена.

— Защо? — попита той. — Изгледите са за победа на таанците.

— Невъзможно — отсече Еку. — Може ли да разговаряме напълно поверително?

— Вече ви казах…

— Повтарям молбата си.

Императорът кимна. Прът от вещество, подобно на метал, се протегна от скафандъра на сеньор Еку (Императорът пак заповяда с жест на гурките да свалят оръжията си) и докосна шлема му.

— Според мен — отекна гласът на манаби — дори най-верните ви хора не бива да чуят следващите думи. Бихте ли се съгласили, че според таанците е възможно Антиматерия Две да бъде възпроизведена или при тяхна победа те да научат къде се намира източникът й?

Отново последва продължително мълчание. Въпросът къде и как бе възникнала Антиматерия Две беше най-строго пазената тайна на Империята, защото единствено АМ2 поддържаше целостта й, макар и крехка.

— Може и да си го мислят — призна накрая Императорът.

— Те грешат. Не си правете труда да възразявате. Ние сме убедени, че единственият, подчертавам — единственият източник на АМ2 сте самият вие. Не разполагаме нито с информация, нито с догадки как се случва това, но стигнахме до това заключение. И поради тази причина предвиждаме само два възможни резултата от войната: или вие ще победите, или таанците ще я спечелят. А тяхната победа ще означава пълно опустошение на сегашната цивилизация, колкото и ниско да е равнището й.

Прътът се прибра и краят му се плъзна по розата.

Сух прашец като пудра обсипа ръкавицата на Императора.

47.

— Капитане, докъде смятате да стигнете в тълкуването на заповедите, които получихте от адмирал ван Дорман?

Стен изчака Сътън да обясни въпроса си. Четиримата капитани на тактически кораби заедно със спиндара и Килгър се мъчеха да определят тактиката си за идните седмици, макар никой от тях да не вярваше, че таанците ще позволят на останките от 23-ти флот да оцелеят толкова дълго.

Бяха се събрали в претъпкания склад, който Сътън бе изкрънкал за припасите на тяхната бойна част.

— Аз… хъм… все повече се привързвам към тези наши корабчета — продължи спиндарът. — Твърде много ми напомнят за чедата на собствената ми раса. Дори когато вече не са свързани биологично с торбичката за износване, трябва да останат близо до нея, иначе загиват.

Стен схвана смисъла на сравнението. Поради недостига на място и ограничените запаси от муниции/храна/вода, тактическите им кораби имаха твърде малък обсег на действие.

— Таанците пак ще ударят Кавит — намеси се Ш’аарл’т. — Може би само с масирана бомбардировка, а може и да нахлуят. Предпочитам нашите припаси да не ги чакат тук.

— Да не споменаваме — добави Сека и огледа щурото струпване на експлозиви, боеприпаси, дажби и резервни части — какво би се случило, ако една мижава бомбичка вземе, че падне през този покрив.

— Именно за това говоря. — Спиндарът изпухтя. — Базата в Кавит изобщо не отговаря на представата ми за бърлога-убежище.

— Първият проблем е — започна Стен, — че ван Дорман за нищо на света не би одобрил прехвърляне извън планетата на корабите, припасите и твоите хора от поддръжката.

— А имате ли намерение да го уведомите?

— Не ми се вярва дори да забележи — вметна Естил.

— Значи се договорихме. Вторият проблем — как да преместим целия този дракх? И без това нямаме никакво място за товари в корабите.

— Предвидих затруднението — успокои го Сътън. — По случайност един цивилен ми дължи услуга. Ама огромна.

— И той разполага с кораб, разбира се.

— Разбира се.

— А как — скептично се обади Ш’аарл’т — го е опазил от мобилизация?

— Въпросният кораб… хъм… се използва за превоз на отпадъци.

— Значи е таратайка за боклуци?

— По-лошо. За човешки отпадъци.

Стен тихичко подсвирна.

— На техничарите страшно ще им хареса да пътуват в лайновоз.

— Думичка няма да обелят, капитане — възрази Килгър. — Щото и те знаят, че бездруго са затънали в говна.

— Много остроумно, господин Килгър. Ще оставя на теб да им съобщиш.

— Няма проблеми, момко. Да спомена още една дреболийка. Някой намислил ли си е вече къде ще се спотайваме?

— Горкото същество — произнесе със съчувствие Ш’аарл’т и една от лапите й погали Алекс по главата. Той така бе свикнал с нея, че дори не трепна. — Къде да се денем освен при другите крадци като нас?

— Бре, проклет да съм! Права си, Ш’аарл’т. Акълът ми е изфирясал.

— Ромни! — възкликна Стен.

— Именно — натърти тя. — Ако някой успее да остане невидим за таанците, това ще са контрабандистите.

— Уайлд май е кривнал наляво, когато е трябвало да скочи надясно — мрачно отбеляза Килгър.

Стен си замълча. Спускаше „Гембъл“ към разбития купол на Ромни. Другите три тактически кораба и транспортният чакаха на разстояние колкото диаметъра на планетоида.

— Никакви електронни сигнали, сър — докладва Фос.

Ако таанците дебнеха в засада, уредите непременно щяха да засекат нещо. Стен намали мощността и „Гембъл“ бавно слезе през дупката, пробита в купола.

Ромни приличаше на гробище.

Стен преброи шест… не, седем пръснати на отломки кораби по площадката. Вместо щаба на Уайлд намериха само кратер. Другите здания — комуникационният център, жилищата, хангарите и огромните складове — бяха в руини.

— Повикайте останалите кораби — заповяда той. — Да се разположат по площадката. Искам целия личен състав в скафандри и строен пред първия хангар след един час.

— Елате по-близо — нареди Стен.

Строят се разпадна, всички се струпаха в полукръг около своя командир.

— Фос, Килгър — какво намерихте?

— Както изглежда — предпазливо сподели спецът по електроника, — Уайлд и контрабандистите му са отнесли изненадваща атака.

— И са ги нападнали таанците — добави Алекс. — Намерихме три неизбухнали ракети.

— А трупове?

— Не, туй е най-смахнатото. И едничък няма. Складовете пък са опразнени до шушка.

— Не е ли възможно таанците да са кацнали и да са ограбили стоката?

— Без да приберат и арсенала на Уайлд ли?

Килгър посочи изоставената ракетна батарея „земя — космос“, която май беше непокътната. Стен кимна. Анализът на електрониката, с която работеше Фос, и преценката на Алекс, натрупал опит в „Богомолка“, съвпадаха с неговите догадки.

— Добре. Е, войскари, това ще ни е вторият дом. Господин Сътън, транспортният кораб да бъде разтоварен на секундата. Всички участваме. После отпрашвате с пълна мощност обратно към Кавит. „Ричардс“ ще ви придружи. Искам да отмъкнеш сглобяеми херметични куполи — колкото намериш. Фос, обясни на господин Сътън какво да ти потърси в Кавит, за да инсталираш тук станция за засичане на противник. Помисли какво можеш да спасиш от електрониката на Уайлд. Ето какъв е планът, приятели. Това е нашата предна база. Ще напъхаме куполите вътре в хангарите и складовете. Ще поразбутаме някои от по-малките сгради, ще ги понатрошим и ще ги използваме за прикрития. Дори ако таанците решат пак да проверят какво става на Ромни, ще видят мъртъв свят.

„Стига да разчитат самонадеяно на визуалното наблюдение — продължи той мислено, когато освободи хората да си вършат работата. — Ако са поставили душачи или топлинни сензори в купола… спукана ни е работата“.

И все пак тук имаха по-голям шанс, отколкото на Кавит.

48.

Най-важният въпрос, който все се въртеше из главите на съществата от 23-ти флот, беше защо таанците не повтаряха удара по Кавит.

Щетите, които бе нанесла тактическата ескадрила на Стен — унищожаването на два кръстосвача и различни атмосферни съдове, както и повредите на „Форез“ и щурмовия кораб, — едва ли можеха да обезсърчат таанците. Вероятно само пълният разгром на флота, командван от лейди Атаго, би постигнал подобна цел.

А нямаше съмнение, че 23-ти флот вече не е заплаха за никого. С изключение на тактическото звено на Стен разнебитените сили на ван Дорман, общо взето, бяха безпомощни.

Същия въпрос си задаваха и екипажите, подчинени на лейди Атаго.

Десантите извън тази система бяха много успешни. Атаго и адмирал Деска тъкмо прекрояваха плановете си за нахлуване на Кавит, когато се получи заповедта. Лейди Атаго трябваше да се яви незабавно пред Таанския съвет, за да получи нови разпореждания, а нейният флот — да затвърди постигнатото без нови сериозни атаки срещу имперските сили.

В очакване лейди Атаго да се завърне адмирал Деска пришпорваше още по-безмилостно ремонтните бригади, които се занимаваха с „Форез“, и се взираше в стенния екран, на който личеше размахът на таанските победи… поне онези, за които съобщаваха таанците или Империята.

На екрана Деска бе откроил с оранжево таанските системи, със синьо — имперските, а с червено — новите завоевания. Показани във времето, те имаха много внушителен вид — таанците все повече разпростираха червените си пипала и проникваха дълбоко в пространството на Империята. Само шепа системи още изпъкваха в небесен оттенък, както и онези в дъното на екрана — световете, атаките срещу които предстояха.

Синьото блещукане на системата Калтор будеше срам у Деска. Той се бе провалил. А таанците не понасяха неуспехите.

Дори повърхностното запознаване с езика им показваше ясно това, както и проблемите, с които всяка лишена от войнственост култура се сблъскваше в опитите си да се разбере някак с таанците. Понеже тази „раса“ или „култура“ беше сбор от различни воински общества, езикът им също гъмжеше от войнишки жаргон и особени думички. Положението се заплиташе още повече заради решението на първия Таански съвет, че тяхната раса се нуждае от начин на общуване, подобаващ за бойци. Затова изкусни езиковеди бяха създали особено наречие, в което една и съща дума имаше множество значения. Така се подразбираше и емоционалната й наситеност.

Три примера: глаголът акомита означаваше и „предавам се“, и „прекратявам съществуването си“; мелтах — и „унищожавам“, и „постигам успех“; верлач — и „завоювам“, и „посрамвам“.

Адмирал Деска съзнаваше, че шансът лейди Атаго въпреки покровителството на лорд Феерле да получи заповед за изчистване на позорното петно от флота си чрез ритуално самоубийство е твърде голям. Съмняваше се, че на човек с нейния ранг биха отредили по-лоша участ. Знаеше и че в такъв случай ще сподели съдбата й.

Наложи си да изпадне в четвъртото равнище на състоянието „дхиана“ — без мисъл, без страх, без съмнения. Така дочака кръстосвача, който караше или лейди Атаго, или новия командир на флота, да съедини въздушния си шлюз с „Кисо“.

Шлюзът се отвори и лейди Атаго стъпи в „Кисо“. Деска си позволи миг на надежда. Увеличи изображението на екрана и лицето й го запълни. Разбира се, тази маска с класически черти нямаше никакво изражение. Той изключи монитора. Атаго щеше да му каже вестта, когато намери за добре.

Така и направи.

Таанският съвет наистина не се бе зарадвал на провала. Други адмирали, неизпълнили докрай поставените им цели, вече бяха изгонени от флота, понижени или снети от длъжност. Деска допускаше, че и Атаго е била набелязана за уволнение. Но продължаващото имперско присъствие в световете на Калтор им бе подсказало друг план. Адмиралът с изненада научи, че негов автор бил не покровителят на лейди Атаго лорд Феерле, а полковник Пастур.

— Това не съвпада с нашите очаквания — каза индустриалецът, — но и в този плевел може би е скрита бъдеща реколта.

— Продължете.

— Бих предположил — натърти Пастур, взрян в стенния екран, — че тази система Калтор се набива и в очите на Императора, както в нашите.

— Вероятно — съгласи се лорд Феерле.

— Значи сме единни в мнението, че един от основните фактори за нашата крайна победа е склонността на Императора да се опира в оценките си както на разума, така и на чувствата?

— Предъвквате стара хапка. Разбира се.

— Проявете търпение. Не съм от отдавнашните членове на този съвет и нямам вашия опит във вземането на толкова важни решения, затова разсъждавам на глас. И така, всички приемаме това като факт. А вторият факт е, че Императорът сигурно се стреми към някакъв успех, за да му останат верни съществата, които още не са минали на наша страна.

— Ще приемем и това като факт — подкрепи го лорд Вихман.

— Като се опираме на тези два факта, предлагам да уредим три надеждни източника на разузнавателни сведения… нека бъдат четири… да пробутат на Империята версията, че причината за провала ни в системата Калтор е некомпетентно командване и използване на второстепенни сили.

— Аха… — кимна Вихман.

— Именно. Може би ще внушим на Императора да прати там други сили освен онзи мижав флот, който вече разгромихме. Щом подкрепленията кацнат, ние ще стегнем примката.

— Сърцевината на идеята ви е здрава — одобри лорд Феерле. — Има още един факт. Известно ни е, че този… — докосна един бутон, за да опресни паметта си — 23-ти флот е лошо ръководен и е подавал неверни разузнавателни сведения. Естествено, не бива да правим промени в собствените си сили, иначе ван Дорман може да вдигне тревога. Планът е великолепен. Изразявам възхищението си към полковник Пастур за хитростта му на боец.

Огледа останалите двадесет и седем члена на съвета. Не се налагаше да гласуват.

— Бих добавил още нещо — обади се лорд Вихман. — Дали не е по-разумно да подкрепим лейди Атаго с един от резервните десантни флотове? Така имперските сили ще бъдат не само победени, но и напълно унищожени.

И потърси с поглед одобрението на лорд Феерле.

— Така ще постъпим. Решено — заяви Феерле и се обърна към екрана, на който се виждаше лейди Атаго. — Това е всичко. Когато се завърнете във флота си, по куриер ще ви бъде изпратен пълният оперативен план.

Нейният екран угасна. Феерле още се взираше в гладката сивота. „И дано този път ти провърви в битката — заръча мислено. — Провалиш ли се още веднъж, няма как да те опазя“.

Заповедите бяха дадени, преди кръстосвачът с лейди Атаго да излети от Хийт — три напълно комплектовани таански десантни корпуса с придадените им снабдителни, ремонтни и щурмови съдове щяха да бъдат добавени към нейния флот, а дезинформацията щеше да бъде пусната веднага.

Изобщо не беше необходимо да го правят. Вечният император вече бе заповядал на генерал-майор Йън Махони и неговата Първа гвардейска дивизия да разположат фронтовата си оперативна база на планетата Кавит.

49.

Единствената надежда за оцеляване на Стен и четирите му тактически кораба беше да не се мяркат на места и в моменти, където и когато ги очакват. Дори една таанска корвета, ако беше подготвена да ги посрещне, имаше предостатъчно оръжие да заличи безследно всеки кораб от клас „Бълкли“. Стен непрекъснато втълпяваше на хората си да се смятат за рибка лещанка сред цял рояк акули.

След като си намериха сравнително незабележима база, трябваше да си подберат цели, по които да удрят и да се измъкват с някакъв шанс да си опазят кожите.

Трите най-близки до Калтор звездни системи гъмжаха от таански кораби, които бяха нащрек и жадуваха за слава. Екипажите на Стен можеха да удрят само неочаквано, и то там, където ще нанесат най-много щети.

Значи им оставаха снабдителните маршрути на таанците.

Разбира се, те се охраняваха най-добре в близост до системата Калтор. Ами по-надалеч, около собствените звездни системи на врага? Таанците едва ли щяха да прахосват за това гориво, кораби и хора, защото единствените имперски сили, способни да се доберат дотам, бяха остатъците от флота на ван Дорман. Сигурно предполагаха, че тактическите кораби, попречили на първата десантна операция, имат твърде ограничен обсег, за да навлязат в собствената им империя.

Тактическите кораби наистина имаха ограничен обсег — заради боеприпасите и дажбите, не заради горивото. Всеки от тях носеше количества АМ2, които щяха да му стигнат за половин година непрекъсната работа.

Стен се надяваше, че таанците не му отстъпват в логичните разсъждения.

Затова четирите кораба от ескадрилата се превърнаха в паразити. Присвоиха си проучвателен кораб, чиито двигатели бяха съсипани при първото таанско нападение, излетяха с него на буксир от Кавит (опитът на Тапия с влекача се оказа безценен) и го натъпкаха с припаси на Ромни. И пак излетяха, теглейки го.

Отначало се отнесоха далеч встрани от световете, които таанците бяха окупирали. И някъде насред пустошта промениха курса към ядрото от таански звездни системи.

Напредваха съвсем бавно с опипващи околността сензори час след час, хората от екипажите или бяха на вахта, или почиваха за малко. Знаеха (тоест отчасти знаеха, а отчасти се надяваха пламенно), че могат да засекат всеки вражески кораб, преди той да ги е открил. Не тършуваха слепешком. Стен предположи, че ще има поне един маршрут от средищния свят Хийт към наскоро завзетите системи близо до Кавит. Прокара на картата права линия, очерта и вероятните, още неизвестни маршрути към тези светове.

Две седмици след потеглянето се запасиха за последен път от проучвателния кораб, настаниха го в ниска орбита над една необитаема планета и запълзяха нататък. Малките износени системи за рециклиране на въздуха вече стенеха от претоварване, корабите и екипажите се вмирисваха като твърде дълго носени чорапи. Стен се чудеше защо сим-филмите за войни никога не споменават за смрадта на бойците — смрад от страх, от изтощение, от мръсотия.

И в един момент се разпищяха алармите. Четирите кораба минаха в състояние на обща тревога и зачакаха заповеди.

На екран пред Стен се бяха подредили четири транспортни съда. Разбира се, тук двигателите им не бяха маскирани, затова по виолетовото сияние той мигновено определи, че са таански. Но още по-интересни му се сториха множеството мънички проблясъци на друг екран.

— Да им видим ли сметката? — попита Ш’аарл’т от „Клагет“.

— Забранявам. Изчакайте в готовност.

Стен, Килгър и Фос се взираха в блещукането.

— Таквиз дребосъци няма как да са кораби — отсъди Алекс.

— Радиофарове — предположи Фос.

— За какво са им толкова далече в открития космос? — възрази Стен. — Излъчват ли?

Фос провери данните на пулта си.

— Няма нищо, сър. Приемаме някакъв бял шум с ниска мощност. Дали не е от работата на активиращи приемници?

— Да не са нещо като импулсни ретранслатори? Или суперантени?

— Хич не ми се вярва — отсече Килгър.

Стен искаше да огледа отблизо. Настани се пред оръжейния пулт на Килгър и си сложи шлем за управление.

— Пусни една „Лисица“. Бойната глава да е изключена.

Алекс се пресегна над рамото му и чукна един бутон.

Стен, който „виждаше“ пространството през радара на ракетата за противодействие, я насочи към мъждукането с малко над минималната й скорост. Светлинните растяха и гледната му точка се промени заради радара. Възприемаше десетки обекти, които вече блестяха равномерно. Стен обърна тягата, за да прекрати доближаването към тях, пак превключи и зачака някакви данни от анализа в кораба, който сега сякаш беше далеч зад него, макар че той си седеше пред пулта.

— Няма никаква връзка помежду им — установи Фос. — Нито веществена, нито електронна. Поне е така в сегашното им състояние.

— Прилича ми на минно поле — изхъмка Стен.

— Момко, взел си да превърташ. Дори таанците няма да си захвърлят мините насред нищото заради толкоз дребен шанс някой нещастник да се нахака в тях.

— Задължително ли е мините да са пасивни?

— Хъм… Сериозен довод.

Стен свали шлема и се обърна към другите двама в командната зала. Докато умуваше, Фос потропваше с нокти по зъбите си.

— Може би радиошумът е от приемниците им. Не е особено трудно да се направи. Ами да. Такава схема се сглобява и върху дъска за хляб.

Жаргонът в електрониката не се бе променил много през вековете… но Стен и Килгър пак нищичко не проумяха.

— Исках да кажа, сър, че може да се стъкми с лекота. Разполагате в пространството ракета с приемо-предавател. Вашите кораби имат някакъв опознавателен код, затова ракетата е осведомена, че не бива да ги подгони. Ако друг навлезе в обсега й, тя се устремява към него. Прииска ли ви се да хитреете, можете дори да програмирате ракетите си за преместване или самостоятелно прибиране. Вероятно схемата изглежда горе-долу така…

Фос изчисти един екран и взе светлинен писец.

— Момко, после ще си показваме схемички — спря го Килгър. — Въпросът е какво да ги правим?

— Може би не са нагласени да нападат дребосъци като тактическите кораби — предположи Стен.

— Ти готов ли си да се хванеш на бас?

— Майка ми не е отгледала толкова глупав син.

— Значи няма да налетим на тия ми ти конвои като овца на глутница вълци.

— Ще видим. А може би не е необходимо. Господин Килгър, кажи на помощника си да подготви три скафандъра за открития космос.

— Някой момък може и да си докара белята, като ги върши таквиз — изръмжа Килгър.

Тримата висяха на сантиметри от една таанска мина.

Стен, Фос и Килгър бяха излезли от „Гембъл“ — оставиха управлението на инженера Хоукинс — с една ракета „Гоблин“ с изключена глава. Стен беше доста сигурен, че масата на малкия „Гоблин“ не би задействала мината. Напомни си обаче, че доста сигурен понякога означава и доста мъртъв.

На половин километър от мината Стен спря ракетата и тримата продължиха с двигателите на скафандрите си.

Мината бе дълга около пет метра, с цилиндрично тяло, което имаше сопла в единия край. Оръжието беше нагласено в своя модул за изстрелване/наблюдение/управление — пръстен като геврек с диаметър шест метра.

Обиколиха, за да се уверят, че няма поне очевидни капани, след това се примъкнаха към нещо, за което се надяваха да е капак, позволяващ проверка на системите. Фос откачи от колана си автоматична отвертка.

— Разрешавате ли да опитам, сър?

— Защо пък не?

Стен включи връзката с „Гембъл“ и започна да описва непрекъснато какво става. Ако Фос сбъркаше и мината гръмнеше, следващият екип (ако изобщо имаше такъв) не би повторил грешката му.

Фос опря отвертката в един винт и включи моторчето.

— Сега махаме винта долу вляво… изглежда стандартен. Има ли съпротива? Първият винт излезе. Вторият — горе вдясно. Изваден. Третият — горе вляво, И той е изваден. Всички винтове са махнати. Капакът е освободен. Изваждаме го два сантиметра нагоре. Капакът не е свързан с мината.

Тримата мъже надникнаха през тесния отвор за достъп, който Фос осветяваше с прожектора на шлема си.

— Какво имаме тук?

— Мърлява работа, сър.

— Фос, сега не си на изпит по електроника!

— Извинете, сър. Ако сме прави… и като гледам как са направили схемите… ами да. Простичко е.

— Тук Стен. Прекъсвам за малко. — Той изключи насочения към „Гембъл“ радиосигнал и махна на другите двама да се отдръпнат от мината. — Фос, можем ли да обезвредим тези грозотии?

— Съвсем лесно. Срежем ли връзката към всяка от трите схеми, които открих, тези чудесии ще са годни само за декоративни боклукчийски кошчета.

— Значи остава да налучкаме какъв е обсегът им, да обезвредим достатъчно мини, за да имаме оперативно пространство, и отново сме в играта.

Килгър три пъти тупна тежко с ръка по шлема на Стен. Очевидно искаше да го погали съчувствено, но и двамата се завъртяха в пируети. Накрая се озоваха шлем срещу шлем.

— Горкото момче — съжали го Алекс. — Тия отговорности на командир направо са ти препекли мозъчето.

— По-добра идея ли имаш?

— Имам, я. Страшно подъл план. Какъвто приляга на някой Кембъл. И най-хубавото е, че няма защо да се шматкаме наоколо, за да сеем смърт и опустошение.

— Давай тогава.

— Ако се навиеш, може ли да пусна на наш’те хора вица за петнистите змии?

— Не може, ако ще чрез твоя план да спечелим войната с голи ръце. Хайде де, Килгър. Стига си се правил на хитрец, говори.

И Килгър заговори.

Таанският конвой се състоеше от осем кораба за войскови превози — всеки с елитен десантен батальон вътре, за да стане по-здрав заложеният в системата Калтор капан, три кораба с оръжия и боеприпаси и един-единствен охранителен кораб. Той беше малък патрулен съд, който по-скоро трябваше да ги води, а не да ги пази.

По този курс щяха да минат на броени светлинни секунди от едно минно поле. Командирът на конвоя, наскоро призован на служба запасняк, изобщо не беше спокоен. Като капитан на търговски кораби още преди години се бе уверил, че машинариите вечно погаждат номера. И колкото по-големи са, толкова по-смъртоносни намерения имат. Стараеше се да прогонва апаратите с експлозиви в тях дори от кошмарите си.

Тази мъничка суеверна частичка в съзнанието му никак не се изненада, когато един наблюдател съобщи за активност в минното поле. После съобщенията заваляха като порой — мините се задействаха и се насочиха към корабите.

Убеден, че повредата е в идентификатора „свой — чужд“, командирът заповяда корабът му да се сближи с друг съд от конвоя.

От маневрата нямаше полза.

Той обяви с крясък бойна тревога на общата честота. Екипажите се втурнаха към бойните си постове, всички аварийни прегради се затвориха.

Ракетите фучаха към конвоя, скоростта им нарастваше с всяка секунда.

Петнадесет от тях се забиха в единадесетте транспортни кораба. Ракетите бяха конструирани да пробиват като отварачка за консерви дори бойни кораби, затова тънките корпуси просто се превърнаха в огън, после в газ, а накрая в разпръскваща се енергия.

Екипажите на Стен изпълниха дяволския замисъл на Килгър и Фос и не просто обезвредиха мините — Фос анализира какъв трябва да е опознавателният код на таанските кораби и препрограмира мините да го отчитат като сигнал за активиране и насочване.

Конвоят изчезна — с изключение на малкия патрулен кораб. Не бе имало нужда Стен да проявява чак такава предпазливост. Мините наистина пренебрегваха дребните съдове.

Шест от изстреляните мини не стигнаха навреме до мишените си и кръжаха безцелно, без да имат по-нататъшни указания.

Капитанът на патрулния кораб щеше да направи най-добре, ако бе отпрашил с пълна мощност да докладва какво се е случило. Вместо това той откри огън по една мина… и така включи вторична програма: ако по нея стреля кораб с каквито и да било размери, тя да се насочи към него.

Последен взрив… и началото на загадка. Как е възможно да изчезне цял конвой в напълно безопасен и охраняван сектор?

Флотските хора не обичат загадките, затова пък обожават да си чешат езиците за тях. И скоро плъзна мълва — в Пограничните светове има някаква прокоба. Приятелче, по-добре не се качвай в кораб, отправил се натам.

Изчезването на конвоя принуди таанците да отклонят толкова необходимите им кораби за охрана от фронтовите сектори и да ги пратят на лов за нещо, което според догадките в съвета сигурно беше диверсионен кораб — имперски нападател, преструващ се на таански съд.

Стен превърна в клопка още четири минни полета, преди да заповяда връщането на тактическите кораби на Ромни.

Така започнаха да отвръщат на удара.

50.

— Капитан трети ранг Стен — каза адмирал ван Дорман, щом отмести поглед от екрана с доклада за проведените операции, — поздравявам ви.

— Благодаря ви, сър.

— Знаете ли — подхвана ван Дорман и закрачи към един от затъмнените прозорци в командирските си покои, — опасявам се, че в този флот е твърде лесно човек да придобие определени нагласи. И да свикне с тях. Решава, че са възможни само конкретни правила. Смята, че колкото по-малък е корабът, толкова по-малки са и възможностите му. Вярва, че демонстрацията на сила е предостатъчна, за да се поддържа сигурността на Империята. И си мисли… по дяволите, мисли си какво ли не. Един ден обаче разбира, че греши.

Според Стен адмиралът произнесе доста честно и точно обобщение и присъда над самия себе си. Май трябваше само да добави влечението си към бляскавата показност и тъпия си инат. Това дали би подтикнало ван Дорман да постъпи разумно, например да подаде оставка или да погълне отрова, както постъпваха таанците, ако забъркат страшна каша? Ха-ха.

— Реших да ви удостоя с Ордена за изключителни заслуги и да ви упълномощя да наградите с Имперския медал четирима от подчинените ви в тактическата ескадрила, според ваша преценка.

— Благодаря, сър.

Стен би предпочел да получи два резервни двигателя и пълен боекомплект ракети.

— Бих искал вие и избраните от вас четирима да се явите отново в този щаб в два часа следобед. С парадни униформи.

— Слушам, сър. Разрешавате ли да попитам защо?

— За церемонията по награждаването. Ще уредя да бъде предавана изцяло по сим-мрежата. После ще има пресконфренеция.

— Сър… ъъъ, според мен няма да е много подходящо.

— Не бъдете излишно скромен, капитане! Вие постигнахте победа. А в този момент Кавит… не само Кавит, а цялата Империя има голяма нужда от добри новини.

— Не че съм скромен, сър… но ние оставихме там още четири минни полета, които са капан за таанци. Ако се разчуе какво сме направили… сър, това би провалило цялата операция.

Ван Дорман дори благоволи да чуе казаното от Стен. Върна се зад бюрото и замислено потри брадичката си.

— Има ли възможност да… за друго обяснение, да речем?

Превод — можем ли да излъжем?

— Може би, сър. Но… хората от сим-мрежата не биха ли поискали да говорят с моите екипажи? Не вярвам те да се справят. Не са обучени за работа с дезинформация.

Ако Килгър чуеше това, щеше да го разкъса — Алекс беше сред най-изпечените лъжци на служба, които Стен бе срещал.

— Да, рисковано е — съгласи се ван Дорман. — Вероятно сте прав. Засега ще отложа пресконференцията. — После смени темата. — Капитане, още нещо. Нямам желание да променям дадените ви заповеди. Справяте се великолепно като самостоятелна единица. Но бих искал да се съсредоточите върху по-близки цели в бъдещите си действия.

— Например?

— Ще ви бъда признателен, ако вашата ескадрила нанася удари, доколкото е възможно, в най-близките звездни системи, окупирани от таанците.

— Може да се окаже трудно, сър. Те се охраняват много строго.

— Това е изключително важно.

— Позволете един въпрос, сър. Защо се налага тази промяна?

— Подготвям провеждането на операция през следващите седмици, за която ще бъде необходима подкрепата на целия флот. За съжаление не бива да казвам нищо по-конкретно в момента… оперативните планове са строго секретни.

Значи краткият досег на ван Дорман с действителността бе свършил. Стен би могъл да му подхвърли, че има по-висока степен на достъп до секретни материали от всички в 23-ти флот, включително и от самия него. И че е адски трудно човек да подкрепи атака (или щеше да е отстъпление?), ако представа си няма какво се подготвя. И че „строго секретно“ за скапаняците в щаба на ван Дорман означава, че най-вероятно целият офицерски клуб вече обсъжда операцията.

— Слушам, сър — отсече Стен. — Съвместно с щаба си ще подготвя няколко оперативни варианта и ще ви ги представя.

— Отлично, капитане. И отново ви поздравявам.

Стен впери бодър поглед в адмирала и излезе. Питаше се дали влиянието на ван Дорман не е заразно. „Оперативни варианти“ ли? „Щаб“ ли? Той се състоеше от четирима офицери, един подофицер и един спиндар, които предъвкваха кроежите си около бутилката. Тръгна да потърси Бриджит.

Надяваше се да я завари в романтична обстановка — да речем, на обсипана с цветя полянка далеч от гледките и шумовете на войната. Освен това се надяваше Бриджит да се е опомнила достатъчно от смъртта на майка си, за да има и мъничко похот в душата й.

Намери я на трийсетина метра под земята, пременена с гащеризон на кървави петна — буташе болнична носилка на колела покрай дълбаещ скалорез.

У някого в щаба на ван Дорман се бе запазил малко ум и хитрост. След атаката в Деня на Империята болниците на Кавит бяха претъпкани и този незнаен далновиден човек явно добре си представяше таанските похвати във войната. За тях червеният кръст, нарисуван върху покрива на болница, беше просто прекрасна мишена. Затова болницата на базата се бе свряла дълбоко в плътните скали, и то точно под зданието, където преди години се бе намирало таанското консулство в Пограничните светове.

Стен помогна на Бриджит да настани пострадалия в машината за анализи, после попита кога й свършва дежурството. Тя се усмихна уморено и каза, че ще работи до другия ден. Дотогава Стен щеше да е далеч от планетата. Край на романтичните приумици.

Бриджит се насили за още една усмивка със следа от съчувствие. Досещаше се какво бе намислил. Вместо утеха го заведе в навалицата на столовата за персонала и го почерпи чаша отвратително кафе.

Бе постъпила доброволно на работа тук в деня след погребението на майка й. Предвоенният свят на бели дрешки, скука и градинско купонясване бе изпепелен.

Стен се впечатли искрено и понечи да каже нещо, но първо се заслуша истински в умърлушеното й бъбрене.

Доктор Морисън това, доктор Морисън онова, колко всеотдайно работела доктор Морисън и колко души спасила. Научи, че Бриджит е старша сестра в операционната зала на доктор Морисън. Освен това проумя, че дори да се бе озовал заедно с Бриджит на въображаемата полянка, тя само щеше да го помоли да сплете венче от цветя за доктор Морисън.

Все тая. Стен не би си позволил да каже с ръка на сърцето, че е подходящ за слънцето на нечий живот, дори ако загърбеше факта, че по продължителност на живота командирът на тактическа ескадрила се мери само с мушиците еднодневки.

Изражението на Бриджит изведнъж се смекчи, после лицето й грейна. Той си спомни, че съвсем неотдавна гледаше него така.

— Ето я! Доктор Морисън! Елате при нас.

Стен по неволя призна, че капитан трети ранг Елън Морисън от Имперската медицинска служба почти не отстъпва по красота на Бриджит. Тя го поздрави хладнокръвно, сякаш виждаше бъдещ пациент, и седна при тях. Без да се замисли, Бриджит хвана ръката й.

Стен поприказва още няколко минути за дреболии, допи си чашата, извини се, че бърза, и напусна.

Войната променя всичко, което докосне. Понякога дори за добро.

След няколко дни ван Дорман се сдоби с прословутата си победа благодарение на имперския тактически кораб „Ричардс“, лейтенант Естил и мичман Тапиа. Поне всички освен мичман Тапиа вярваха в победата.

Мина една седмица след излитането от Кавит, когато се натъкнаха на мишената — един от чудовищните таански щурмови кораби, от който се спускаха атмосферните десантни съдове. Според сведенията в съответния фиш на „Джейн“ корабът би трябвало да е с лека броня и при попадение, преди да са затворени аварийните прегради в хангара, щеше да се превърне в радващ окото факел.

Имаше обаче проблем. Съпровождаха го един кръстосвач и половин дузина разрушители, а точно в тази вахта на „Ричардс“ нямаше хора, склонни към самоубийство.

Тапиа остави Естил да прекара през компютъра пет-шест варианта за атака, преди да направи предложението си. Макар че то изобщо не се вписваше в традиционните методи, Естил поумняваше от натрупания опит в ескадрилата. Предаде й командването и заяви, че ако има полза от идеята й, той ще „полети“ с ракетата „Кали“.

„Ричардс“ се понесе с пълна мощност пред таанските кораби, леко промени курса си, а после „умря“ насред космоса точно на пътя им, изчислен от Тапиа. Тя изключи всички системи, дори генератора на Маклийн за изкуствена гравитация. После всичко освен боеприпасите бе изхвърлено през шлюзовете — кресла, дажби, метално фолио на такива гънки, че да дава прекрасно отражение за радарите, дори двата резервни скафандъра.

След това зачакаха. Системата за пречистване на въздуха също не работеше и скоро стана задушно.

Пасивните им детектори засякоха опипващите сензорни лъчи на таанските кораби.

Продължаваха да чакат.

Един разрушител изскочи от глутницата и описа осморка в пространството — компютърът му очевидно анализираше какво има точно пред него.

— Това ще е интересно — съвсем ненужно прошепна Тапиа на Естил.

Малко беше да се каже, че е интересно. Ако маскировката им като пострадал кораб не свършеше работа, разрушителят щеше да ги нападне всеки миг. Тапиа не знаеше дали рефлексите им и мощността на „Ричардс“ ще са достатъчни, за да избягат.

Екраните на пасивните детектори угаснаха и тя си отдъхна. При неуспех на измамата те щяха да покажат, че боен компютър прицелва насочващ лъч в тактическия кораб.

— Когато сте готов, лейтенант.

Естил кимна. Тапиа подаде захранване в своя пулт. Лейтенантът пусна насочващ лъч към щурмовия кораб. Сближаване… сближаване… точно в целта.

Тя рязко подаде мощност… прати сигнал на инженера, който направи същото… и „Ричардс“ оживя. След две секунди Естил изстреля своята „Кали“.

Системите за тревога в таанските кораби ревнаха. Разрушителите се престроиха в атакуваща формация, а кръстосвачът се устреми напред да защити поверения му щурмови кораб, който пък започна маневри за избягване на нападението.

Тапиа беше прекалено заета, за да гледа какво става. Движеше „Ричардс“ с пълна мощност по ексцентрична орбита, заложена в компютъра, и сега я интересуваше само оцеляването.

„Кали“ беше на броени секунди от мишената, когато таанският щурмови кораб я посрещна със залп от ракети за противодействие.

Те би трябвало да се окажат безполезни.

Стандартна процедура за всеки оръжейник, насочващ ракетата чрез шлем за управление, беше да остане с „птичката“ си до мига на контакта. Но незнайно защо Естил преживяваше сблъсъка като илюзорна смърт. В последния миг натисна бутона за взривяване и смъкна шлема от главата си.

Експлозията заличи всичко от екраните за заден обзор в „Ричардс“.

— Разбихме го! — викна лейтенантът.

Пак нахлупи шлема и пусна рояк ракети „Гоблин“, за да прикрият изтеглянето им.

Тапиа се взираше в индикатора за обсег — към тях летяха таански ракети. Сближаване… невъзможно. „Ричардс“ ги надбягваше.

Успя да отдели само миг, за да види мигащите точки на главния екран. Те показваха същия брой таански кораби както преди десет минути.

Никой не й повярва… освен таанците. „Кали“ наистина се взриви при стълкновение с антиракета. Четири от носещите рамки в корпуса на щурмовия кораб се разкривиха, но фронтовите ремонтни бази на таанците щяха да го поправят за няколко дни.

Тя все пак се опита… но никой не желаеше да я изслуша.

Лейтенант Нед Естил незабавно се превърна в герой. Ван Дорман го награди с Галактическия кръст, макар че формално това можеше да стане само с лична заповед на Императора. Хората от сим-мрежите пощуряха — по-подходящ герой от Естил изобщо не биха могли да си съчинят. Само за часове неговото лице и подвизите му се разнесоха навсякъде из Империята.

Тапиа сподели със Стен насаме какво всъщност се бе случило според нея. Той помисли и я помоли да забрави тази история. Хич не му пукаше за медалите, Империята имаше нужда от герои, а Естил искрено вярваше, че е унищожил щурмовия кораб.

Заповяда обаче всички офицери и оръжейници да опреснят уменията си със симулатори. Един път грешката е простена, но ако Естил я повтореше, можеше да е последната в живота му.

А Стен не можеше да си позволи да загуби „Ричардс“.

Лейтенант Ламин Сека още беснееше. Разговорът му със Стен започна с ехидство и продължи все по-ожесточено. Сека се чувстваше още по-потиснат от това, че идеята поначало беше негова.

Стен се постара да изпълни смътното указание на ван Дорман да тормози колкото се може повече близките светове. А за да ги тормози, имаше нужда от разузнавателни данни. И то конкретни — например кои планети от какви сили са окупирани и къде са разположени те.

Тактическата ескрадрила отдели твърде много време за шпионски задачи, преди изобщо да се заеме с набелязването на целите.

Сека намери една от най-сочните мишени.

Планетата имаше географска забележителност — река, проточила се на хиляди километри. Над устието й, всъщност разклонена делта, имаше огромна равнина, плодородна от речните наноси. За таанците това беше идеално място да разположат пехотата си. На периодично наводняваното от речни разливи поле наглед имаше към две дивизии във временен бивак преди кацането в системата Калтор.

Сека дори бе успял да установи най-вероятното място на щаба.

Стен го поздрави.

— А сега, лейтенант, вървете да ги изтребите.

— Сър?

От преумората Стен беше малко сприхав.

— Казах да вземете кораба си, да го заредите с боеприпаси и да унищожите таанците.

— Не съм дете, капитане!

Стен вдиша дълбоко.

— Извинявай, Ламин. Но какъв ти е проблемът? Намираш си цяла тълпа таанци. Ами виж им сметката.

— Може би не си представям съвсем ясно какво искате от мен.

— Я да видим… — Стен мислено прерови арсенала, с който разполагаше. — Ето какво ти предлагам. Първо свали системите за изстрелване на „Гоблин“. Сложи още осем скорострелни оръдия в техните гнезда. Отърви се от всички ракети „Лисица“ освен от две. Ще имаш нужда от допълнителни касети със снаряди. Извади и „Кали“. В оная гробница отвън стърчи един разнебитен кораб за огнева поддръжка. Май системата му за непрекъснато подаване на тактически ракети още работи. Монтирай я в тръбата на „Кали“. Най-добре да използваш атомни миниглави по два-три килотона. Когато връхлетиш, ти предлагам да ги пускаш през пет секунди.

— Още нещо, капитане? — попита Сека с треперещ глас.

— Ех, ако знаех как да се докопам до хубав нервнопаралитичен газ с голяма проникваща способност… но не знам. Май това е всичко.

Стен нарочно се престори, че не забелязва реакцията на Сека, защото се надяваше, че няма да му се наложи да се занимава с нея. Обаче сбърка.

Сека скочи от стола.

— Капитане, аз не съм убиец!

Стен също се изправи.

— Лейтенант Сека, застанете мирно. Искам да си отпушите ушите и да си затворите устата. Да, вие сте убиец. Вашата задача е да унищожавате хората от вражеската пехота и флот… по всеки възможен начин. Това означава и да ги удушите веднага след раждането им, ако някой изобрети машина на времето! Кой, по дяволите, управлява според вас онези кораби, по които стреляхте досега? Роботи ли?

— Това е друго.

— Казах ви да млъкнете, лейтенант! Друго било, как пък не! Какво очаквахте да ви заповядам? Да почакате, докато онези войски се натоварят в консервните си кутии, и чак тогава да ги гърмите? Така по-оправдано ли ще бъде? Или може би да отложим до кацането им тук, на Кавит? Лейтенант Сека, може би родът ви е живял с легенди прекалено дълго. Най-добре е да си втълпите, че ако не беше войната, всеки воин щеше да бъде хвърлен в камерите на смъртниците за извършването на предумишлени убийства. Това е всичко. Получихте заповеди. Искам ви далеч от планетата след четиридесет И-часа. Свободен сте!

— Може ли да кажа нещо?

— Не може! Казах, че сте свободен!

Сека безупречно отдаде чест, обърна се кръгом и излезе. Стен се смъкна на стола си. Чу сдържан кикот откъм другата врата, която водеше към столовата на „Гембъл“.

Алекс влезе и си намери стол.

— Ама аз ръководя не бойна част — изпъшка Стен, — а шибан богословски факултет!

— Горкият задръстеняк — каза със съчувствие Алекс. — Малко му остава да си въобрази, че на война има и правила. Може пък да му просветне пред очите, ако му разкажа вица за петнистите змии.

Стен се ухили.

— Алекс, ще те прокарам под кила на кораба. Да де, ако нашите кораби имаха килове. Хайде да сложим нашите скаутчета да си легнат.

Сека изпълни заповедите и излетя с кораба си. Планът му за проникване бе осъществен успешно… и от този успех имаше вкус на пепел в устата. Спусна „Кели“ в атмосферата през нощта над морето, далеч отвъд хоризонта на видимост и под прикритието на буря. Вкара кораба си в устието, без да се подава над повърхността, и предпазливо изплава срещу течението, а накрая легна на дъното точно срещу базата на таанците. Те изобщо не помисляха да патрулират в морето или по реката на този свят, който още се намираше на съвсем първобитен етап в еволюцията си.

Екипажът беше мрачен и смълчан като командира си.

Сека стигна до извода, че заповедта е неправилна… но реши да я изпълни толкова съвършено, колкото позволяваха уменията му. Спомни си собственото си обучение и прецени, че всяка армия е най-уязвима около час след разсъмване. Ако ще в частта да се провежда и сутрешна, и вечерна проверка, час по-късно всеки е зает с миене, закуска или криене от старшините, които търсят на кого да стоварят най-гадните задачи.

Щом часовникът отброи определения час, той изкара „Кели“ от водата и с надути докрай двигатели се стрелна в зигзаг, който щеше да го отведе точно над района на щабовете. Бе нагласил контролните системи за полет четири метра над контурите на терена.

Щом навлезе в периметъра, заповяда на хората от екипажа да открият огън с допълнителните скорострелни оръдия. Лично включи системата за верижно изстрелване на тактическите ядрени заряди и видя как малките бомби изхвърчат стотици метри във въздуха, преди да се спуснат в дъга. Докато паднеха и избухнеха, той щеше да е на много километри от експлозиите.

Бе изключил всички екрани за заден обзор. Той беше убиец. Допускаше, че капитан трети ранг Стен е прав и всички воини са убийци. Но не смяташе, че е задължително да бъде и очевидец.

Атаката, проведена от един-единствен малък кораб, продължи двадесет минути, В края й, когато „Кели“ се издигна към космоса и премина на АМ2-тяга, щабът на едната дивизия беше унищожен напълно, а в другия четиридесет процента от състава бяха убити. От над 25 000 таански войници почти 11 000 бяха мъртви или смъртно ранени. И двете дивизии вече не съществуваха като боеспособни съединения.

Лейтенант Ламин Сека отказа да приеме медала, помоли за тридневен отпуск и в продължение на три денонощия се поддържаше в пълна безчувственост с наркотици и алкохол.

След това се излекува от махмурлука, обръсна се, изкъпа се и се върна да изпълнява дълга си.

Ш’аарл’т си бе намерила великолепна цел. Никой обаче не можеше да измисли как да я унищожи, без да бъде пръснат и той на парчета.

Целта беше таански склад за боеприпаси. Таанците си бяха избрали широка долина, обрамчена с канари. Нацвъкаха по скалите наоколо противовъздушни ракети и лазери, патрулираха с въздушни бойни коли отгоре, имаха и въоръжен спътник в стационарна орбита малко отвъд пределите на атмосферата. И сякаш за да стане още по-лошо, планетата Орагент беше почти винаги плътно покрита с облаци.

Ш’аарл’т бе проследила таанските кораби за презареждане до този свят и изчисли приблизителните координати на мястото, където кацат. Движението беше твърде усилено и това изостри интереса й. Тя предположи, че долу има някакъв склад, защото сред кацащите и излитащите съдове имаше съвсем малко бойни кораби.

За да стесни още повече областта на догадките си, тя се прокрадна към единичен кораб без охрана, насочи лъч и пусна една-единствена ракета, която управляваше грижливо, за да пръсне само двигателните установки на кораба. След това имаше намерение да го човърка с ракети „Лисица“, докато не открие какъв товар пренася.

Ракетата избухна… и таанският кораб просто изчезна.

— Следователно можем да смятаме — каза Ш’аарл’т на своя оръжейник, — че този скапан шлеп не пренасяше хранителни дажби.

— Пак не е сигурно, госпожо. Таанците май обичат гозбите по-лютивички.

— Тъпа шегичка, господинчо. Ама като си толкова остроумен днес, я ми кажи как ще се пъхнем в този оръжеен склад да го изтърбушим?

Въпроса си го биваше. Да установят какво има под облаците с пилотиран разузнавателен полет можеше да се окаже фатално. А всяко друго събиране на данни трябваше да бъде извършено, без таанците да усетят.

Ш’аарл’т кацна с „Кели“ на една от луните на Орагент и се захвана да умува над проблема.

Първата й стъпка беше монтирането на напълно стабилизирана камера с извънредно голямо фокусно разстояние на обектива. Инфрачервените снимки и компютърният анализ свършиха останалото. Тя вече виждаше приблизително кръглата територия на склада. Рискува с няколко бързи лазерни сканирания и получи достатъчно информация, която подсказваше, че складът е в долина. Поредицата от инфрачервени снимки постепенно показа по-топли петна в един участък от долината (сигурно беше площадка за кацане) и понякога отражения от скалните стени. Най-вероятно противовъздушни лазери.

Тогава тя се върна на Ромни и се посъветва със Стен.

Съвсем лесно изясниха какво не може да се направи. Стоварването на ракета право към склада едва ли имаше особени шансове за успех. Дори „Кали“ с разделящи се независими бойни глави (никой не знаеше дали ще успеят да я модифицират така) нямаше да мине покрай спътника, камо ли през пръстена от противовъздушни батареи.

Някой специализиран кораб клас „Невестулка“ може би щеше да смаже отбраната достатъчно, за да успее нападението… но корабите „Невестулка“ бяха сред многото неща, без които напоследък бе останал 23-ти флот.

— Ето го и проблема — заяви Ш’аарл’т. — Няма начин да се промъкнем.

— Ще те поправя, момиче — намеси се Алекс. — Няма високотехнологичен начин да се промъкнем. И се хващам на бас, че таанците мислят досущ като тебе.

Стен схвана намека му.

— Кой знае — проточи със съмнение. — Първо, не вярвам Дебилманда ни даде назаем щурмоваците си за десант. А дори да се съгласи, как да разчиташ, че са по-способни от останалите му подчинени?

— Хич не съм мислил да си вземам белята назаем, щом като стигаме и ние двамцата.

— Вие ли? — прихна Ш’аарл’т. — Кои вие?

— Че аз говоря за безстрашния ни командир Стен, то си е ясно.

— Да смятам ли, че пак си изтърсил нескопосан майтап?

— А, не. Тоя път съм си мъртвешки сериозен.

— Тези приказки са истински дракх, господин Килгър — скастри го тя. — Двамата не сте суперкомандоси. Не те знам какво си правил преди, Килгър, но нашият командир, който не трепва пред лика на смъртта, си е бил най-обикновен гвардеец. Забрави ли?

Даа… Тъкмо такова прикритие имаха Стен и Алекс в досиетата си за годините, прекарани в „Богомолка“.

— Ей, ти да не се двоумиш? Капитане, бъз те е, че не можеш да се мериш с дърт скапаняк като мене, нали? Или пък си се размекнал? Напоследък те гледам, че си пуснал шкембенце.

Според Ш’аарл’т това беше нагла непочтителност. Тя зачака да се разрази бурята. Стен обаче само се обиди.

— Килгър, изобщо не затлъстявам.

— Да бе, момко, прав си. Само гащеризонът ти е провиснал малко отпред.

— Ама вие двамата да не говорите сериозно!?

— Може би това е единственият начин да го направим — каза Стен.

— Нали знаеш, че в имперския устав има член, който задължава офицера да освободи от длъжност своя пряк началник, цитирам — „в случай на раняване, поради което е неспособен да изпълнява задълженията си, при отказ да изпълни поставена му задача или при…“ — подчертавам — „… психични смущения“, край на цитата?

— Че кой ще отсъди в тоя флот от прокълнати, заблудени, побъркани и празноглавци?

— Добре де. Ще опитам още веднъж. Няма начин двама флотски загубеняци да видят сметката на цял оръжеен склад. Това се случва само в сим-филмчетата.

Стен и Алекс се спогледаха. Някакъв си скапан оръжеен склад ли? По дяволите, няколко правителства на звездни системи най-внезапно се сблъскваха с неприятни промени благодарение на двама-трима агенти на „Богомолка“.

— Да смятам ли, че планът ти е малко по-обмислен от простото нахлуване с размахана сабя в ръка? — осведоми се Стен.

— Хич нямам планове засега — призна си Алекс. — Ама все нещо ще ми хрумне.

— Не се напъвай, господин Килгър. Споходи ме една мисъл.

— Леле, той мисли! Значи здраво сме загазили.

— Като излизаш, ще кажеш ли на Фос да си довлече задника тук?

Ш’аарл’т ги изгледа изпитателно. Изобщо не можеше да се каже, че е глупава.

— Много интересно — сподели тя. — Или и двамата сте превъртели окончателно… или някой ме е лъгал.

— Моля?

— Помня как споменаха пред мен веднъж, че когато потайните типове на Империята придърпат някого на работа, фалшифицират служебното му досие. Нещо да кажете?

— Страхотна историйка измисли, Ш’аарл’т. Някой ден ще си побъбрим за нея. Е, господин Килгър? Временцето си лети.

Планът на Стен щеше да бъде осъществен с крайно примитивни средства, но самият метод на нападение беше извънредно техничарски. Или по-скоро антитехничарски.

Стен и представа си нямаше как се борави с прашка, но се надяваше да преживее голямо забавление, докато замеря таански глави с таански камъни.

Откриха възможността в големия напредък на системите за управление на огъня и противовъздушната отбрана.

Отдавна бяха отминали дните на храбрите зорки стрелци, присвити зад оръжията си и гърмящи по налитащите отгоре въздушни машини. Ракетният комплекс или лазерното устройство бяха свързани с централен пункт за управление на огъня. И този център (Стен предположи, че е някъде насред долината) обновяваше данните си за ситуацията над склада с помощта на радарите, спътника и други сензори във въздуха и на повърхността.

Ако имаше нахлуване в контролираното въздушно пространство, системата за управление на огъня анализираше заплахата, при нужда задействаше зенитния комплекс, определяше целите на различните оръжия и започваше да стреля.

Отделните оръжия може би имаха, а може би нямаха възможност за самостоятелни действия, ако центърът бъде унищожен. Но около всяко едва ли се навъртаха повече от един-двама стрелци, неизбежните двама-трима техници по поддръжката и вероятно охрана от няколко души.

Щом оръжията се управляваха дистанционно, разполагането им изискваше малко повече усилия от точното установяване на координатите. Задължително беше за всяко оръжие да се програмира зона, забранена за обстрел — каквото и да прави нападащата въздушна машина, оръжието например не би стреляло към точка в отсрещния край на долината, където може да улучи друга защитна инсталация. А отбранителният пръстен заобикаляше пълен с експлозиви склад, затова при никакви обстоятелства не би имало стрелба към долината.

Стен предложи да променят този факт.

Да разбъзикаш местна система за управление на огъня според Фос било толкова лесно, колкото да задремеш от някой виц на Килгър. Трудно беше да прикачиш своето устройство.

За късмет не всички таански кораби, свалени над Кавит в Деня на Империята, бяха напълно съсипани. Стен и Фос ровичкаха из отломките и старателно изучаваха всички технически похвати, прилагани от таанците. Разгледаха внимателно и изоставените оръжия на Ромни — Стен предположи, че са таанско производство.

За щастие се оказа, че трябва да предвидят не повече от десетина варианта. Фос разчиташе и да има известно сходство между имперските и таанските системи за управление.

В окончателния си вид устройството, кръстено от Фос „злодейската джаджа“, се състоеше от един модул за управление, метализиран в същия цвят като намерените сред останките, висящи кабели и самостоятелно захранване. Всичко това се побра в две раници по двадесет и пет килограма всяка.

Сътън изрови от някакъв склад два комплекта от фототропните камуфлажни униформи на „Богомолка“, които приблизително бяха по мярка на Стен и Алекс. Сложиха на една бойна кола покритие, поглъщащо радарните лъчи, както и покривало срещу сензори. Нито една от предпазните мерки не беше съвършена, но Стен се уповаваше на основната идея на Килгър — че таанците няма да се взират чак толкова усърдно в посоката, откъдето щяха да се появят те. Поне се надяваше да е така.

Ш’аарл’т настоя да осъществят проникването с „Клагет“ — все пак тя бе открила целта и макар че нямаше да участва в атаката, тя си беше нейна. Стен не можеше да познае дали е наежена от гняв и увереност, че нейният командир е полудял, или пък се тревожи за него.

Ш’аарл’т спусна „Клагет“ в атмосферата от другата страна на планетата, после последва контурите на терена, докато сензорите на тактическия кораб не започнаха да улавят сигнали от оръжейния склад. Пак разчиташе на имперското превъзходство в техниката за засичане.

Стен и Алекс разтовариха бойната кола от капсулата, окачена под „Клагет“. На същото място щяха да ги приберат след две местни денонощия.

Ш’аарл’т печално им помаха с едната си мандибула, люкът се затвори със съскане и „Клагет“ отлетя.

Стен и Алекс се качиха в колата и съвсем бавно се понесоха на метър над земята към склада. Не бяха определили курса по права линия, а криволичеха в посока към долината. Ако таанците забележеха непознат обект, тоест возилото им, такъв маршрут може би щеше да ги обърка.

И двамата бяха леко въоръжени — ако дракхът им се стовареше на главите, нямаше какво да направят освен да отвърнат за малко на огъня и да се прикрият.

Носеха миниуилигъни и четири зашеметяващи гранати. Имаха също и кукри — извитите бойни ножове, с които се бяха научили да боравят, докато бяха на служба заедно с гурките. Стен притежаваше и собствения си миниатюрен нож, скрит в калъфа под кожата на дясната предмишница.

Той спря бойната кола на десет километра от долината и изчака да притъмнее. В здрача виждаше пръстена от планини. Разгледа ги с бинокъл и се досети, че долината май е прастар кратер на вулкан. Поне нямаше съмнение, че склоновете около нея са особено стръмни. Още по-добре — никой не би очаквал натрапници да минат оттам.

Щом мракът се сгъсти, Стен подкара пълзешком колата до подножието. Двамата нагласиха качулките с усилващи светлината очила, нарамиха раниците и започнаха катеренето.

Изкачването беше мъчително, но не се наложи да ползват въжета. Най-неприятни бяха хлабавите парчетии под краката им. Всяко подхлъзване не само щеше да предизвика голямо свлачище, но и вероятно щеше да задейства алармени инсталации. Предварително набелязаният маршрут ги водеше към един от лазерните бластери близо до входа на каньона.

Изглеждаше, че Килгър е избрал най-правилната тактика — никой не би очаквал тъпи пешаци да направят опит за проникване.

Първата охранителна система беше направо първобитна — лъч, минаващ един метър над земята. Ако на този свят имаше дребни гадинки, можеха да минават отдолу, без да смутят дрямката на някой дежурен.

Стен и Алекс се престориха на дребни гадинки и пропълзяха под лъча.

Втората защитна линия вероятно би им отнела повече време за преодоляването й — състоеше се от наредени полусферични сензори, предполагаемо настроени за натрапници с определени телесни особености. Може би щяха да се задействат при движение на тяло над някакви размери, с температура над някаква стойност или дори от сътресенията на почвата. Килгър беше готов да заблуди сензора с излъчвател, който в „Богомолка“ имаше прякора „Невидимия бандит“. Не се наложи — системата дори не беше включена. Но за да не се случи това, след като я преодолеят, Стен извади ножа от ръката си, сряза металоидната кутия на сензора и усърдно накълца електронните му вътрешности.

Дотук задачата вървеше като по учебник — и новобранец от гвардията би успял да проникне.

След това трябваше да има опънати жици, които вдигат тревога при допир. Имаше. Двамата внимателно минаха през тях.

Изключиха захранването на системите за нощно виждане в качулките и запълзяха да намерят часовия. Пред тях беше ръбът на клисурата, над която се издуваше корпусът на лазерното оръдие, а до него се виждаха двете самоходни жилищни машини за обслужващия екип.

Стен първо огледа района с бинокъла, нагласен на пасивно приемане и усилване на светлината. Ако някой друг наблюдаваше с активен увеличител, бинокълът щеше да го открие. Нямаше такъв наблюдател. Стен превключи на активно наблюдение.

И намери стража на оръдието, седнал на стъпенката пред единия модул, огнестрелното му оръжие бе облегнато до него. Май зяпаше съсредоточено земята между краката си.

Стен си представи как Алекс мърка наум: „Няма пррроблеми“. Отново включиха качулките си и запълзяха към лазера.

Килгър намери съединителните контакти на линиите за входящите сигнали от центъра и щом се увери, че не са свързани с аларма, ги откачи. Провериха сред стърчащите като пипала на октопод контакти на своята диверсионна кутия. Пак им провървя — един контакт, сложен от Фос, подхождаше идеално.

Изтеглиха проводника под оръдието и нагласиха кутията и резервния енергиен източник. Алекс разхлаби ключалката на капака, закриващ външния датчик, и просветнаха бледи знаци. Ако всички бяха прави в догадките си, значи бяха успели със задачата и фитилът вече съскаше.

Стен и Алекс отново се сляха с нощта и се плъзнаха надолу по склона към бойната кола. Стен все си повтаряше, че нищо няма да стане — толкова хитроумна измама рядко сбъдваше очакванията.

Но следващата част, след прибирането им от „Клагет“, можеше да се окаже интересна.

В командната зала в кораба настана голяма навалица, защото Стен и Алекс настояха да видят с очите си ще даде ли плод тяхното велико начинание.

Ш’аарл’т снижи кораба в атмосферата на старателно изчислено разстояние, колкото да го засекат сензорите на спътника, после пикира към повърхността.

Надяваха се, че така ще предизвикат бойна готовност на зенитните системи.

После Ш’аарл’т пусна две въздушни коли с дистанционно управление, които бяха преправени, за да ги определят сензорите като тактически кораби. И тя, и нейният оръжейник си сложиха шлемовете за управление (макар че нейният повече приличаше на предпазни очила, едва покрили очите й) и запратиха колите с бясно ускорение към долината.

Четири километра до целта… Ш’аарл’т промърмори:

— Откриха ни…

Три километра… и системата за управление на огъня даде команда на всички следящи оръжия да започнат стрелба.

Едно от тези следящи оръжия, разбира се, беше и пренастроеният от Стен и Алекс лазер. Той се завъртя не встрани от долината, а към средата й и тръбата му незабелязано от никого се наведе към дъното й. Колите бяха на два километра, когато отвесните канари избухнаха в пламъци и лумна виолетова светлина. Системата за управление на огъня не се занимаваше със ставащото в долината. Тя продължи да стреля. Едната дистанционна кола бе улучена от два лазерни лъча и три ракети и се изпари. В „Клагет“ Ш’аарл’т изруга и дръпна шлема от главата си.

Аналитичен компютър, който беше част от системите за проверка, установи повреда в един от лазерите и го изключи от схемата. Това задейства собственото захранване на диверсионния модул и включи втора програма. Лазерът започна да обстрелва с максимално учестени импулси цялата долина.

При екипа за поддръжка се разпищяха сирени. Техниците изскочиха навън и видяха как техният лазер методично унищожава онова, което уж трябваше да пази.

Втурнаха се към таблото за аварийно изключване тъкмо когато втората въздушна кола кривна в пламъци към отвесната каменна стена и целият оръжеен склад експлодира.

Ш’аарл’т насочи „Клагет“ по шеметна крива към космоса; единият й чифт очи търсеше на екраните таански съдове, опитващи се да ги прехванат, но иначе цялото й внимание бе насочено към бушуващите пламъци и пушеци на хоризонта, които вече достигаха горните слоеве на атмосферата.

Стен и Алекс се спогледаха.

— Успяхме. — В гласа на Стен се прокрадна изненада.

— Ами да де. Кога се е случвало някой от моите кроежи да потръгне накриво?

— Твоите, а?

— Стига си се заяждал. За нашия план говоря.

— Тъй бива — примири се Стен. — Май трябва да се радвам, че приписваш и на мен частичка от заслугата.

51.

Бойният план на флотски адмирал Ксавие Рийнван Дорман беше готов и наречен Операция „Контраудар“. Стен би му лепнал прякора „Последно издихание“, но прецени, че не подобава да лиши от илюзиите им героите, които са се повлекли към долината на мъртвите.

Не че и ван Дорман беше настроен особено оптимистично, когато се зае с инструктажа.

В стаята присъстваха осем офицери — ван Дорман, неприятелят на Стен капитан трети ранг Рей Халдор, четирима капитани, двама лейтенанти и самият Стен. Капитаните командваха разрушители, лейтенантите — миночистачи.

Ван Дорман ги представи един на друг, след това заяви, че предварителното му обобщение не бива да бъде разгласявано извън тази зала при никакви обстоятелства. Вероятно беше прав, защото казаното от него прозвуча крайно потискащо. Извънредно точно… и потискащо.

Таанците, започна той, до броени дни щели да осъществят втори опит за нахлуване на Кавит. Ван Дорман призна откровено, че ако проведат такова нападение, за 23-ти флот ще е непосилно да ги спре.

Но било недопустимо само да си седят и да чакат кога ще бъдат ударени.

Стратегията му не се различаваше прекалено от операциите на Стен — искаше да цапардоса таанците още сега, за да ги извади от равновесие. Имаше някакъв шанс остатъците от 23-ти флот да са в състояние да ги тормозят, докато Империята окаже подкрепа на Кавит, а после прогони врага от Пограничните светове.

Като съдеше по собствените си разузнавателни операции, Стен не вярваше, че Империята ще успее скоро да постигне това.

Все пак признаваше, че ван Дорман поне е съчинил план, и то учудващо поносим… поне по време на инструктажа.

— Предлагам — подхвана адмиралът — да възложа на четири от моите разрушители функцията на основна ударна сила — нарекох я „специална група Халдор“. — Той кимна към капитана, седнал до него. — Капитан трети ранг Халдор ще ръководи пряко бойните маневри. Капитан трети ранг Стен и неговата тактическа ескадрила са установили, че таанците придвижват щурмови части за планетарен десант към следните звездни системи. — Включи се стенен екран с карта на близкия космос около Кавит. Четири системи се открояваха ярко. — Таанците не си позволяват никакви рискове — придвижват войските и корабите си в плоскостта на еклиптиката и я използват за прикритие, стремят се да остават близо до самите планети, които също им служат като защита. И макар че осигуряват силна охрана на тези конвои, от капитан трети ранг Стен научих, че защитата е много отслабена между конвоите и планетите. Господа, това ме подтикна да разработя плана си.

Специалната група трябваше да се спотайва над атмосферата на една планета по маршрутите на таанските конвои. Атмосферата щеше да причинява достатъчно смущения, та корабите да не бъдат открити от доближаващата ги охрана на конвоя.

— Ето какъв боен строй ще приложим — продължи ван Дорман.

Светна друг екран.

Двата миночистача щяха да летят пред четирите разрушителя, пръснати на свой ред в рехава редица. Адмиралът призна, че това далеч не е най-добрият боен строй. Но само шест разрушителя бяха невредими, а четири от тях щяха да участват в нападението и той изобщо не искаше да ги губи заради таански минни полета.

Тактическите кораби на Стен щяха да осигуряват флангова подкрепа за разрушителите. Ван Дорман се надяваше специалната група да проникне през охраната на конвоя, преди да бъде открита.

— Стига да имаме късмет — добави той. — В такъв случай, капитан трети ранг Стен, вие ще имате и задачата да обявите тревога, когато таанските кораби все пак атакуват.

„Поне не ми заповяда да ги спра“ — рече си Стен. Таански разрушител можеше да пръсне тактически кораб с второстепенните си оръжия, преди някой да е мигнал. А пък по-тежките кораби… Той реши да не пресмята какво ще стане, ако налети на такъв.

Разрушителите щяха да се стремят към унищожаване на транспортните кораби и избягване на схватки с охраната.

— Нахълтайте сред тях — натърти ван Дорман — като гладна ксипака в кокошарник.

Разрушителите трябваше да прелетят два пъти през конвоя и да се оттеглят. Тогава тактическите кораби на Стен щяха да ударят каквито цели им попаднат и да напуснат полесражението. Той чу указание да проследи курса на бягащите разрушители и да не го пресича при собственото си оттегляне — минните кораби щяха да пръскат мини.

— И накрая — продължи ван Дорман, — аз ще чакам на една астрономическа единица от района на сражението, за да ви прикривам с „Блатен паток“. Бих предпочел да участвам в нападението, но „Блатен паток“…

Той замълча, а Стен довърши мислено вместо него: „… пречи сам на себе си, никога не е участвал в бойни действия, има паяжини в ракетните шахти и вероятно ще гръмне, ако бъде включен на пълна мощност“. Поне никой нямаше основание да каже, че на ван Дорман му липсва смелост.

Адмиралът завърши инструктажа и раздаде фишовете с оперативните заповеди. След това развълнуван застана мирно и отдаде чест на своите офицери.

— Успешен лов — пожела им той. — И дано се завърнете с богата плячка.

„Плячка ли… — беззвучно промърмори Стен. — Май ще е играчка-плачка“.

Спря Халдор в коридора.

— Когато атакувате — започна дипломатично, — какви тактически схеми ще прилагате?

— Ще уведомя вашата ескадрила за намеренията си — хладно отвърна Халдор.

„Велик си — похвали го Стен. — Бриджит е в обятията на Морисън, значи и двамата сме на сухо, а ти още не ме понасяш“.

— Не това беше смисълът на въпроса ми — обясни той на глас. — Тъй като моите корабчета ще се движат по фланговете, а доколкото си представям, вие ще бълвате ракети във всички посоки, искам да съм сигурен, че никой от моите хора няма да налети на як гърмеж.

Халдор поумува.

— Когато нападнем, можете да включите опознавателните си сигнали… а аз ще наредя да ги програмират в ракетите.

— Това не върши работа, капитане. Ние бездруго можем да бъдем смазани, когато се счепкат големите кораби. С тези сигнали все едно размахваме факли, а не ставаме по-невидими. Защо не заложите в ракетите филтриране на целите по размери? За да не подгонят нас, дребосъците.

Халдор го изгледа от главата до петите.

— Много сте предпазлив, а, капитане?

„Бъзик, бъзик, а, капитане. Не искаш ли и да ти фрасна един в зъбите?“ Стен само се усмихна.

— Не съм предпазлив, капитан трети ранг Халдор. Аз съм бъзльо.

Отдаде му чест и отиде да проведе инструктаж със своите екипажи.

Битката край планетата Бадунг би могла да влезе в историята на Империята и в методическите фишове за флотовете като класически кинжален удар.

Но не успя.

Разправят, че Наполеон казал, когато един от генералите му бил представен за получаване на маршалски жезъл след дълго изброяване на победите, които е постигнал: „По дяволите заслугите му! Късметлия ли е?“

Каквито и други качества да притежаваше ван Дорман, не се отличаваше с късмет.

Сражението започна чудесно за тях. Специалната ударна група успя да се разположи близо до Бадунг, без да бъде открита.

И наистина се появи таански конвой — пет тлъстички безгрижни транспортни кораба, съпроводени от шест разрушителя, един кръстосвач и цял рояк леки патрулни съдове.

Халдор заповяда нападение.

И всичко се оплеска.

Собственият му разрушител се натъкна на нещо (тъй и не разбраха дали е мина, или космически боклук) и получи пробойна в оръжейния сектор. Халдор прехвърли командването на друг разрушител и се повлече с кораба си под закрилата на „Блатен паток“. Другите три разрушителя продължиха атаката.

Стен се скова пред главния екран в „Гембъл“. Нямаше нужда от данните на бойния компютър, за да познае какво се е случило и кое няма да го бъде.

Трите разрушителя изстреляха своите противокорабни ракети от пределно допустимото разстояние. Имаше много причини за постъпката им.

С изключение на екипажите под командването на Стен, оръжейниците в 23-ти флот, общо взето, не бяха помирисвали битка. В мирно време им разрешаваха да пуснат по една ракета годишно, а каквото и да твърдят производителите на симулатори, машините им изобщо не наподобяват правдиво сраженията.

Другата причина може би се коренеше в слуховете за противокорабните ракети на таанците. Говореше се, че имали по-мощни бойни глави и по-добро управление, както и по-висока скорост от повечето бойни кораби на въоръжение в Империята. Нямаше нищо вярно в тези приказки, макар че таанските унищожители на кораби си бяха извънредно бързи. Таанските кораби сееха гибел просто защото мъжете и жените в тях се бяха подготвили усърдно години наред преди началото на войната.

Третата причина беше набързо плъзналата мълва, че имперските ракети изобщо не ги бива. Не летели накъдето ги пращали, не пресмятали курса си според заложените програми и не избухвали когато и където трябва. Тази мълва беше самата истина.

Затова трите имперски разрушителя стигнаха само до половината на таанския конвой, преди да се врътнат в обратната посока. Секунди по-късно един от тях беше улучен и унищожен. В анализа след сражението се твърдеше, че го е настигнала противокорабна ракета, изстреляна от кръстосвача. Стен обаче се намираше в точка, откъдето видя проблясъка на ракета с малък обсег, която излетя от транспортен кораб. Очевидно екипът за електронно противодействие в имперския разрушител не бе внимавал или не бе реагирал достатъчно бързо, за да я спре.

Минус два кораба.

Останалите два разрушителя се оттегляха с пълна мощност. Докато бягаха към не особено надеждната закрила на „Блатен паток“, всеки от тях пусна по три ракети — напосоки, както установиха бойните компютри в тактическата ескадрила на Стен.

По-късно си приписваха попадения. Според техните доклади един таански разрушител бил пръснат безследно, кръстосвачът получил тежки повреди, два транспортни кораба били унищожени и още един таански разрушител бил засегнат леко. Пет попадения от шест възможни.

За жалост нямаше нищо подобно.

Никой от тези имперски офицери или нисши чинове не лъжеше. Те видяха на екраните си как ракетите се взривиха близичко до мигащите точици на таанските кораби и предпочетоха най-благоприятната за себе си версия. Винаги е така в битките — хората виждат онова, което им се иска.

Имаше само едно попадение.

Може би Халдор бе забравил да нареди програмирането на филтър за размери в ракетите, макар че се кълнеше в обратното. Или пък подпрограмата в ракетата просто не се включи.

Но именно тази ракета се заби с безупречна точност в „Кели“.

Лейтенант Ламин Сека, потомък на двеста поколения воини, едва окървавил копието си, загина заедно с двама офицери и деветима нисши чинове.

Една четвърт от ескадрилата на Стен изчезна в този ослепителен проблясък.

52.

Завръщането в Кавит беше печално тътрене. Не стигаше, че ударната група се оплеска напълно, както Стен знаеше добре, но и неговите екипажи не можеха да се отърсят от шока. Тактическите кораби не се различаваха много от екипите на „Богомолка“ — обикновено даваха съвсем малко жертви, защото бяха особено изкусни в отбягването на тежката артилерия. Само че лошите вероятности се трупаха и когато лавината се стовареше, само малцина приятели успяваха да се съберат за помена.

А ударната група се влачеше, защото скоро след срещата на оцелелите кораби с „Блатен паток“ и началото на оттеглянето едно от овехтелите двигателни сопла на кръстосвача се пръсна. Накрая се наложи тактическите кораби и разрушителите да го охраняват по обратния път до Кавит.

За тяхна изненада там кипеше от кораби. И то огромни — транспортни, щурмово-десантни, бойни: запълваха небето и се трупаха нагъсто по площадките за кацане. Два линейни кораба висяха над горните слоеве на атмосферата.

В първия момент Стен помисли, че таанците са си довършили работата и са кацнали в Кавит, докато имперските сили дебнеха конвоя. После компютърът му изръмжа и започна да разпознава корабите.

Това беше цял имперски флот заедно с корабите за превоз и поддръжка на цяла гвардейска дивизия.

Стен и Алекс впиха погледи един в друг. Нищо не казаха, защото ушите на Фос щяха да попият всичко чуто в командната зала. Но споделиха една мисъл — че може пък всички те да не са обречени. Че може пък войната да не е потръгнала толкова зле, колкото си представяха. С такива подкрепления щяха да спрат таанците, ако не и нещо по-добро.

Имаше и черешка върху тортата. Откриха, че дивизията е Първа гвардейска, може би най-добрата сред имперския елит, и я командваше генерал Йън Махони, бившият им началник в „Богомолка“.

Кацнаха и заповядаха на Сътън и наземните екипи да заредят трите кораба с гориво и да попълнят боеприпасите и снаряжението, за да са готови за незабавно излитане. Килгър леко промени заповедта. Наземните екипи винаги се смятаха за част от екипажа на кораба, който обслужваха. Алекс знаеше, че техниците на „Кели“ не само ще оплакват своя кораб, но и неуморно ще ги гризе мисълта дали някое тяхно твърде припряно или безгрижно действие не е допринесло за гибелта му. Екипът на „Кели“ бе освободен от работата и получи шест часа градски отпуск.

Не че отпускът в съсипания Кавит беше голямо удоволствие. Цели квартали, където още живееха таанци, бяха станали недостъпни и не си струваше човек да влиза в тях с нещо по-крехко от брониран гравислед. Половината магазини на имигрантите от Империята бяха затворени или опожарени, а собствениците им — избягали.

Цената за качването в някой от търговските кораби, събрали дързост да стигнат до Кавит и достатъчно ловки да се изплъзнат на таанските патрули, се определяше просто — колко твърда валута имаш? Само най-богатите успяваха да си осигурят ъгълче във вонящ товарен трюм.

Стен веднага изпрати доклада си за операцията. После двамата с Килгър се поосвежиха, облякоха най-малко похабените си гащеризони и тръгнаха да търсят щаба на гвардейците.

Намериха генерал Йън Махони сред тълпа негови подчинени. Щабът на дивизията се бе разположил в бронирани возила на половин километър от космодрума. Стен недоумяваше защо Махони не е предпочел командирския си десантен кораб.

Генералът ги зърна до личната си бронирана кола и им нареди с четири знака на езика на жестовете: „Стойте и чакайте. Десет минути. Затънал съм в дракх“.

Минаха двадесет минути, преди и последният офицер да получи заповедите си и да се втурне нанякъде. Тогава Махони набързо ги светна за положението.

Може и да има черешка, само че я няма тортата, осведоми ги той начумерен.

— Хубавичък ни е флотът. — Той посочи екрана. — Нарадвайте му се по-скоро, господа. Защото ще се навърта тук още около четиринадесет часа. Не знам как биха кръстили официално тази операция в генералщабната академия, но аз ще си я нарека „Хвърли и офейкай“.

— Има ли причина? — попита Алекс. — Или мъничетата от тоя ми ти флот ги е страх да не си оцапат туниките?

— Да, има си я гадната причина — потвърди Махони. — И ако нямах съвещание на щаба след… двадесет минути, щях да извадя бутилка и да ви разправям надълго и нашироко противните подробности. Ще се задоволите с краткия вариант. Първо, Империята изяде боя. Ама страшен. Сигурно двама бандити като вас не са пропуснали да надничат в строго поверителните съобщения, които ван Дорман е получавал от Първичен свят?

Така си беше — Стен бе хакнал компютъра, а Алекс се бе сприятелил с една донякъде миловидна специалистка по кодовете в „Блатен паток“. Всички съобщения обрисуваха катастрофа.

— Истинското положение е още по-лошо — увери ги Махони. — Зяпате този симпатичен дундест флот наоколо, а? Няма ли да се стреснете, ако някой ви подшушне, че това е единствената още непокътната ударна сила в цяла четвърт от галактиката?

Стен примига. Генералът се усмихна криво.

— Таанците и всичките им отскорошни съюзници, които толкова бързат да се качат в корабчето им, не пропуснаха почти нищо. Две дреболии може да ви се сторят интересни — досега не успяхме да организираме нито една офанзива. Нито срещу таанските системи, нито дори за да си върнем някоя от загубените. Флотът прикрива моите транспортни кораби… и щом се разтоварим, те ще качат всеки член от семействата на тукашните хора и всеки имперски заселник, на когото му стига умът да се евакуира. После всичко освен няколко щурмови кораба и няколко патрулни катера се омита, за да си опази задника.

Стен направи гримаса.

— Нямаме цял гаден куп възможности за избор — увери го Махони. — Империята не може да си позволи риска да загуби и този флот.

— Не че ми влиза в работата, сър, но защо и вие сте тук? Както ми се струва, просто и Първа гвардейска ще хлътне в помийната яма заедно с нас.

— Твоят командир е голям оптимист — подхвърли Махони на Килгър.

— Такъв си е, сър. Още си мисли, че има помийна яма, в която да хлътнем.

— Ясно. Това, също като останалия дракх, който чухте от мен, е поверително. От нас се очаква да отбраняваме Кавит. Рано или късно вятърът ще се обърне. И Империята ще се нуждае от трамплин, от който да отскочи.

— А това кой тиквеник с опърлен мозък го измъдри?

— Бившият ти началник — изсумтя Махони.

Стен си прехапа езика — въпреки съвсем неофициалния разговор според него не беше благоразумно да подхвърля оскърбления за Вечния император.

— Извинете, сър. И все пак не вярвам да има полза.

В бронираната машина бяха само тримата, обаче генералът сниши глас.

— И аз не вярвам, капитане. Доколкото разбирам, Императорът още си въобразява, че има време да върти игрички. Защото рано или късно ние ще победим. Залага всичките си чипове на „рано“.

— Имам личен въпрос, сър. Вие какво мислите?

— Аз мисля, че вие, аз, гвардейците и флотът на ван Дорман накрая ще осигурим мъченици от най-високо качество, с които да се фукат наборните пунктове в Империята — откровено сподели генералът. — Е, както и да е. Положението едва ли ще се скапе още повече.

Махони се заблуждаваше.

Три часа по-късно, още преди флотът да е разтоварил всички припаси за хората му, два таански разрушителя връхлетяха град Кавит. Ракети пръснаха на парчета първия, а единият линеен кораб така очука втория, че го принуди да отстъпи.

Но адмиралът на флота изпълняваше безпрекословни заповеди. Ако таанците извършат каквато и да било атака, той трябваше да отмени всичко и да се оттегли незабавно, независимо от положението на Кавит.

Засъскаха люкове и имперският флот се издигна със скимтене във въздуха, после изчезна, понесен от АМ2-двигателите си, небесата над Кавит опустяха както преди… и над седем хиляди цивилни поданици на Империята бяха зарязани на планетата.

Два дни след това таанските бомби загърмяха по Кавит. Започна бомбардировката преди нахлуването.

53.

Първата атака беше успешна. Дори прекалено.

Таанските кораби пуснаха четиридесет конвенционални бомби, щом се гмурнаха в горните слоеве на йоносферата, после офейкаха. Всички бяха насочени към сходни цели — имперските комуникационни и/или компютърни центрове. Тридесет и една улучиха мишените или паднаха достатъчно близо до тях, за да нанесат значителни щети. Още шест причиниха изключване на центровете поне за час. Две бяха унищожени от един особено бдителен екип на гвардейска батарея „земя — въздух“, последната пък бе гръмната в полет от патрулен катер.

Разбира се, тези бомби бяха насочвани. Махони и неговите извънредно способни техници от гвардията имаха по-малко от три часа, за да анализират фактите.

Възможно ли бе оператори в таанските кораби да са направлявали бомбите от разстояние? Вероятността за това беше нищожна, защото пострадаха не само стационарните центрове на 23-ти флот (с две попадения по критично важния център за електронно разузнаване), но и три от полумобилните модули на Махони. На практика беше невъзможно човек да има толкова бързи рефлекси, че да забележи антените и да отклони навреме ускоряващата се бомба.

А и никой от подчинените на генерала експерти по електронно противодействие не засече предаване на която и да било честота, насочено към бомбите.

Ван Дорман, чиито знания в електрониката не му позволяваха дори да схване как тъй токът в кабела е променлив, но въпреки това върши работа, си имаше собствена теория — таанците са разработили секретно оръжие.

Нямаше нищо изненадващо във факта, че техническите специалисти от неговия флот повтаряха като ехо твърдението му. Знаеха от кого зависи сладкият животец.

Махони изслуша учтиво теорията на адмирала, издаде някакви уклончиви звуци и прекъсна връзката. Вече имаше свои идеи и хората му се бяха разшетали.

Всяка войска е тромаво чудовище не само заради количеството сила, което може да употреби, а защото проявява склонност да се вкопчва във всеки план, постигнал нещо веднъж-дваж, докато не бъде доказано, че врагът му е намерил цаката. Това води до жертви сред своите, понякога стъписващо големи, но нерядко дори и в тези случаи никой не си извлича поука.

Например в една от войните на Земята през 1914–1918 г. по местното летоброене бойните действия стигнали до безизходицата на окопните престрелки — противниците водели сраженията от вдълбани в земята неподвижни позиции. Командирът на една от страните, някой си Хейг, заповядал на своите части да атакуват в стройни редици с маршова стъпка. И шестдесет хиляди мъже от неговите войски загинали само през първия ден.

След подобна касапница всеки човек, който не е окончателно изкуфял, би подал оставка поради гибелната си тъпота или би намерил друго тактическо решение. Но с твърде оскъдни изключения същият боен план продължил да се прилага, докато войната не забуксувала от изчерпване на силите… и всеки път броят на дадените жертви бил не по-малко катастрофален.

Таанците също можеха да бъдат порицани за подобна умствена леност. На повече от сто свята внедряването на агенти, които на място да насочват с лазер бомбите или ракетите, им донесе великолепни успехи. Нямаше никаква нужда да измислят различен метод за бомбардировката на Кавит, предшестваща нахлуването. Особено след като разполагаха в града с множество агенти, както и с изобилие от обучени и предани членове на различните таански революционни организации въпреки загубите, които бяха понесли при провала в Деня на Империята.

Навикът несъмнено изигра своята роля в решението на лейди Атаго и адмирал Деска да използват бомби с лазерно насочване. Друг фактор вероятно беше тяхното напълно оправдано презрение към имперските сили. Имаше обаче огромна разлика между разпасаните мърльовци и наборните войничета от 23-ти флот и коравите мъже от Първа гвардейска дивизия. Вярно, Империята не бе водила мащабна война от много години… но Първа гвардейска имаше солиден опит в потушаването на местни огнища. Повечето хора в дивизията бяха военни от кариерата, почти половината имаха над двадесет години боен опит.

А градските боеве и претърсването бяха сред особените им умения. Из град Кавит имаше над петдесет контрольори на бомби, сврени на тавани или в изоставени сгради, или пък укрили се в отдавна подготвени като убежища офиси и апартаменти.

Два батальона гвардейци се включиха в операцията. Действаха на групи по пет души — същински юмруци с по пет пръста. Първият тропаше или звънеше, застанал встрани от вратата. Двама стояха присвити отстрани, насочили оръжията си. Последните двама заемаха позиция по-назад, за да прикриват със стрелба или да попречат на някой снайперист от прозорец. При всеки опит за съпротива или отказ да им отворят разбиваха вратата. Ако някой предположеше, че генерал Махони е склонен да погазва гражданските права, стига така да му е удобно, щеше да се окаже напълно прав. Пък и ако изобщо бъдеше създадена комисия да разследва действията му, това щеше да стане в случай, че опазят Кавит и победят във войната.

Грависледове с детектори за посоката на излъчване кръстосваха по улиците и над покривите.

Преди да налети следващата вълна таански кораби, за да пусне бомбите, откриха четиридесет и седем гнезда за насочването им — и или ги унищожаваха заедно с операторите, или таанците бягаха, като зарязваха всичко. Останалите десетина бяха набелязани и смазани, щом се опитаха да откроят целите с лазерите си.

Бомбите се разпиляха из града. Безвредно от военна гледна точка — само три по-важни цели понесоха щети. Само че опустошиха град Кавит. Загинаха шест хиляди цивилни. Военната гледна точка е твърде себична.

Таанците обаче не се измъкнаха невредими. Трите тактически кораба и рояк патрулни катери ги дебнеха по очакваната им орбита. Дванадесет таански тактически кораба бяха унищожени. Противникът предполагаше, че е разстроил противовъздушната отбрана на Кавит, и изпрати в тази атака второкласни и третокласни кораби.

Последваха още три вълни през определените от таанците тричасови промеждутъци. И трите бомбардировки бяха същински гаф. Загинаха още граждани — и имперски поданици, и таански заселници.

Тогава лейди Атаго промени тактиката си.

Стен — също.

Алекс спря да мънка и се обърна към Фос.

— К’во си ме зяпнал бе?

— Сър, не знаех, че си падате по селските песнички.

— Я не ме вземай на подбив. Още не съм ти дал оценка за служебна пригодност.

— Е, и? „Не ще дочакаш повишение, ще ти намерят много прегрешения, затуй главата горе, моите момчета, и майната им на фуражките проклети!“ — също си послужи с цитат Фос и добави лицемерно: — Сър!

Разбира се, канеха се да примамят и прилъжат не хубавеца сър Хю, а командващата таанските сили. И Стен нямаше намерение да използва ябълка, ако ще да е зелена и червена. Вместо нея под всеки тактически кораб бе окачена дълга обтекаема капсула. Вътре имаше пълен комплект за електронно противодействие, предназначен за монтаж в разрушител — далеч по-мощен, макар и не толкова усъвършенстван като подобната апаратура в корабите клас „Бълкли“. Капсулите и собствената електроника на тактическите кораби подаваха сигнали по дълги половин километър кабели към странните чудновато подредени многоъгълници долу. Смалената ескадрила висеше на двеста метра над главния космодрум.

— Я кажи честно, вярваш ли да сполучим? — попита Алекс.

— Че защо не? — отвърна с въпрос Стен.

— Аха… Ще попитам иначе. Ами ако сполучим прекалено?

— Ще направим „бум“.

— Не съм против да ме похарчат… ама не е никакъв кеф да те зачеркнат безследно.

Стен се досети, че след неуспеха с контролираните от земята бомбардировки следващият опит ще е по-традиционен.

Позна. Четири таански разрушителя изстреляха залпово ракети, насочвани от оператори в корабите, които се рееха на километър над повърхността на четиристотин километра от град Кавит.

— Засичам изстрелване… засичам множествени цели… — изведнъж обяви Фос с равен глас, приковал поглед в екрана.

От „Клагет“ и „Ричардс“ занареждаха същите съобщения.

— Всички кораби — в готовност — заповяда Стен. — По мой сигнал включвате… сега!

Фос докосна един бутон и капсулата за електронно противодействие оживя с бръмчене.

Таанските оператори управляваха ракетите си по визуалните и радарните данни, постъпващи в шлемовете им. Зрителните сигнали бяха твърде лесни за потискане със смущения. Без да се суетят, таанците насочиха цялото си внимание към радарите.

Сензорите им проникваха през бъркотията на Кавит в търсене на мишените — големи метални обекти. Този удар беше насочен към остатъците от 23-ти флот и малкото останали кораби на Махони.

Умелите таански контрольори намериха цели — бойните им компютри не допуснаха всички ракети да се устремят към един и същ кораб… и целите вече растяха в радарното зрително поле.

Насочени лъчи им попречиха да видят как неподвижните кораби се размърдаха.

— С половината скорост — нареди Стен.

Тактическите кораби се издигаха.

— Уловихте ли ги?

— Ъъъ… потвърждавам. Всички ракети насочени според предвижданията.

— Пълна мощност! Пълна тяга!

Тактическите кораби се втурнаха към открития космос.

Ракетите стигнаха съвсем близо до имперските кораби… поне такова беше впечатлението у таанските оператори. Всъщност се сближаваха със залъгващите радарите многоъгълници, а не с намиращите се на земята кораби на 23-ти флот. В почти всички ракети бяха задействани програмите за автоматично насочване, затова те се опитаха да подгонят тактическите кораби.

Системите за стабилизация на полета се претовариха и ракетите се запремятаха. Малкото, които още бяха под контрола на операторите, изгубиха мишените си и продължиха по инерция, докато таанците се мъчеха да проумеят какво става. Боен кораб няма как да изчезне безследно.

Шест ракети успяха да последват фалшивите цели още няколко секунди, после горивото им се изчерпи и се включиха механизмите за самоунищожение.

На няколко астрономически единици от планетата Стен заповяда да изключат двигателите, преброи корабите си и установи, че този път им се е разминало. Знаеше обаче, че такъв номер може да пробута само веднъж.

Чудеше се какво ли ще последва.

54.

Времето за Стен и екипажите му се сля. Вместо с часовници и календари го отброяваха по смътно запомнени заради изтощението случки. През онзи ден бяхме на разузнавателен патрул. Не. Тогава охранявахме миночистачите. Не помниш ли, че тогава гръмна „Сампсън“? Главата ти е пълна с дракх. Тогава дебнехме в засада.

Никой не беше съвсем сигурен. И всеки би заменил шансовете си за задгробен живот срещу две вахти непрекъснат сън, гозба не от студена консерва или (не смееха дори да го прошепнат) баня.

Корабите смърдяха почти колкото обитателите си — на страх, изпарения от гориво, озон, пот и прегрята изолация. И вече се износваха. Ракетната шахта за „Кали“ в „Ричардс“ предаде Богу дух. Не че имаше особено значение — оставаха им само три от великанските ракети. И двете скорострелни оръдия в „Клагет“ заекваха, а мудният му боен компютър като че съвсем оглупя. В собствения кораб на Стен — „Гембъл“, само шест от наличните ракети „Гоблин“ можеха да засекат цел.

Всички двигатели Юкава имаха нужда от основен ремонт — работеха твърде много часове над нормата без поддръжка. АМ2-двигателите още не създаваха проблеми, но това не изненадваше никого, защото в тях имаше движещи се части колкото в тухла. Но навигационните компютри бяха същинско главоболие — налагаше се да пускат набелязания курс в тях по четири пъти и да усредняват резултатите. Поне когато имаха време за това.

А таанските сили ставаха все по-могъщи и дръзки. Стен едва ли не се надяваше по-скоро да настъпи денят на нахлуването.

Дотогава трябваше да си изпълняват задачите. Съпровождане на корабите X… патрулиране в сектор Y… охрана на гвардейско подразделение Z и осигуряване на прикритие, докато то не укрепи фронтовата си база…

Всекидневие.

И тъкмо по време на поредната „всекидневна“ мисия се натъкнаха на кораба-призрак.

Един стационарен сензор бе съобщил за наближаващ транспортен съд, който се движи по крайно необичаен курс. Корабът не отговаряше на никакви опити за установяване на връзка, а опознавателните му кодове не съвпадаха с определените за този период. И радарът, и визуалните данни обаче показваха, че е стандартен за имперските сили малък танкер.

Стен предположи, че това е някакъв капан, заложен от таанците.

Той разположи „Гембъл“ и „Клагет“ в точка от изчислената орбита на кораба и зачака. „Ричардс“ беше на Ромни за частичен ремонт. Сътън и екипите му бяха убедени, че този път са налучкали какво не е наред с двигателите и обещаха да ги поправят бързо.

Транспортният съд се появи на детекторните екрани след няколко часа. Двата тактически кораба си чакаха. Стен допускаше, че два-три таански разрушителя се спотайват някъде отзад. Но нямаше нищо. Според фиша на „Джейн“ в базата данни на „Гембъл“ пред тях беше малък танкер клас „Алтрек“ — корабът от Имперския флот „Галкин“.

Стен рискува да поиска от транспортния съд да се обозначи. Автоматично подаденият опознавателен код беше остарял с много седмици. Фос не успя да получи други данни, а и корабът не предаваше на никоя честота, на която „Гембъл“ приемаше.

Стен пусна ракетата „Гоблин“, превърната в подвижно око, за да огледа отблизо. Дали пък танкерът не беше фалшив?

Никаква реакция.

Уеднакви орбитата си с него, включи записващо устройство и обиколи. Двата въздушни шлюза и всички транспортни люкове бяха затворени. Нямаше следа от изстрелване на спасителни катери. Накрая Стен примъкна своя „Гоблин“ толкова наблизо, че единият стабилизатор докосна люка на един шлюз. Ако танкерът бе превърнат в капан, това би трябвало да го взриви.

Детекторите все още не засичаха други кораби наоколо. Въпреки това Стен не можеше да се отърве от чувството, че „Галкин“ е примамката в гнусна таанска изненада.

Свърза се по насочения лъч с „Клагет“, за да обсъди положението с Ш’аарл’т. Тя потвърди опасенията му. Всичко намирисваше на капан. Имаше един-единствен начин да проверят — някой да влезе в кораба.

— Ш’аарл’т… Ще влезем с Килгър. Искам те на една светлинна секунда оттук, зад танкера.

— Стен, това не ми се вижда много разумно. Ако ни налетят, „Клагет“ не може да се надстрелва с почти нищо, което таанците имат… на практика дори със спасителен катер.

Трудно би могъл да оспори довода й. Ш’аарл’т държеше тя и оръжейникът й — мичман Деджийн, да проверят какво става вътре, а „Гембъл“ да осигури охраната. Килгър премести кораба си на позиция и двамата със Стен се взряха в екрана, на който пламна АМ2-тягата на „Клагет“. Съвсем скоро вторият тактически кораб се скачваше с „Галкин“.

Дори от толкова малко разстояние очите на Ш’аарл’т и Деджийн не откриваха нищо извън нормалното. Тя включи микрофона си.

— Влизаме.

Стен потисна инстинктивното си желание да изтърси глупост от рода на „внимавайте“. Само се наведе към монитора и се заслуша в леко пращящите гласове.

Когато посегна към външното контролно табло на шлюза, Деджийн почти очакваше към ръкавицата на скафандъра му да изскочи мълния. Люкът се отвори послушно. Двамата се поколебаха и влязоха. Възприятията на Ш’аарл’т се промениха — гравитационните генератори в „Галкин“ им даваха нова посока „надолу“. Подметките им докоснаха отвътре стената на шлюза… и не последва взрив.

— Скафандърът ми отчита нормална температура на средата — съобщи Деджийн. — Нямам намерение да му се доверя.

Не отвориха шлемовете си. Ш’аарл’т натисна бутона за вътрешния люк. Той също се отвори.

Тя засили излъчването на предавателя си, за да проникват радиосигналите през атмосферата в кораба и плочите на корпуса му. После Ш’аарл’т и Деджийн се помъкнаха навътре като носорози в своите бронирани бойни скафандри.

Не намериха нищо. От апаратните кабини до машинното отделение корабът беше напълно безлюден. Всички спасителни катери си бяха по местата. Всички скафандри — от малките аварийни до двуместните работни капсули, бяха подредени старателно.

Решиха, че ще са по-спокойни, ако продължат претърсването с готови за стрелба оръжия. Ш’аарл’т бе включила записващо устройство на колана си и непрекъснато съобщаваше на „Гембъл“ какво става. Огледаха каютите на екипажа. Не само бяха пусти, но и шкафчетата за вещи се оказаха празни.

Деджийн провери складовете. И те бяха празни, все едно „Галкин“ не е бил снабден с нищо преди излитането.

Ш’аарл’т пренебрегна студените тръпки на уплахата и отиде в командната зала. Намери корабния дневник и го превъртя за стари записи. Танкерът от Имперския флот „Галкин“ под командването на капитан Али Ремо бе излетял от планетата Меер преди шест цикъла. Пълен личен състав — 42 офицери, 453 нисши чинове. Капитан Ремо бе отбелязал прилежно, че текущият личен състав съгласно получените разпореждания е шестима офицери и тридесет и четирима нисши чинове.

„Галкин“ бе изпълнявал заповед да се присъедини към 23-ти флот на Кавит.

Тя прескочи към последния запис в дневника:

… и дневникът бе записал автоматично данните за състоянието на „Галкин“.

Стен крачеше напред-назад в командната зала на „Гембъл“ и слушаше напрегнато всяка дума на Ш’аарл’т.

— Всичко изглежда напълно нормално — съобщи тя. — Ако пренебрегнем факта, че малко след 23.00 часа всеки мъж, жена и същество на борда на „Галкин“ са решили да се изпарят.

Стен се озърна към Алекс. Набитият мъжага от планетата Единбург изглеждаше много начумерен.

— Хич не вярвам в призраци, ама… — подхвана той.

— Почакайте минутка! Май намерих нещо! — изпука възбуденият глас на Ш’аарл’т от високоговорителя.

Стен изчака много повече от минута. Обзе го нетърпение.

— Докладвай, Ш’аарл’т! Какво намери?

— Ами според дневника…

Настъпи странна тишина, след като гласът й секна насред изречението, сякаш комуникационната система на „Гембъл“ се повреди. Преди Стен да е изрекъл и дума, Фос просто подскочи на креслото си.

— Шефе! Нищо не разбирам! Няма ги!

Стен притича до него и се вторачи в екрана. Големите мигащи петна, които показваха „Клагет“ и „Галкин“, бяха изчезнали.

— Трябва да е някакво прецакване на системата — заяви той, макар че сам не си повярва.

— Никакъв шанс да е така, сър — увери го Фос с потрепващ глас.

Нямаше нужда да дава заповеди. За броени секунди всички в „Гембъл“ бяха на бойните си постове, двигателят — готов за мигновено ускорение. Фос пусна всеки тест на електрониката и всеки метод за търсене в наръчниците заедно с още няколко, които бе измислил лично.

И отново нищо.

Нищо на радара, нищо на сензорите със среден и голям обсег, нищо на никоя честота, дори на аварийната. От разстояние една светлинна секунда и оптиката би трябвало да показва двата скачени кораба. Но екраните бяха празни.

— Четвърт мощност — нареди Стен. — Закарай ни към онзи кораб съвсем бавничко.

Още липсваха всякакви данни.

— Изчисли орбитата им. Господин Килгър, искам претърсване с движение по осморки. Половин скорост.

— Слушам, сър.

Търсеха в постепенно разширяващо се въображаемо кълбо цели три И-денонощия. Но „Клагет“, Ш’аарл’т, подчинените й двама офицери и деветима нисши чинове бяха изчезнали заедно с „Галкин“.

Не намериха никакво обяснение. И никога нямаше да намерят.

55.

Три часа след излитането от Ромни по екрана се изписа съобщение, изпратено без кодиране:

Фос вече бе заложил фиша в навигационния компютър.

— По моя заповед… — каза Стен. — Изпълнявай.

— „Нападнати сме, повтарям — нападнати сме“ — засумтя Алекс. — Туй не е заповед, ами покана да си докараме белята.

Килгър беше прав. Нямаше го „Клагет“… нямаше го и „Кели“… Стен предполагаше, че още сглобяват „Ричардс“ на Ромни. Нямаше намерение да нахълта с твърде уязвимия си кораб (а значи и с твърде уязвимото си тяло) насред меле между флотове.

Включи вътрешния комуникатор и прочете излъченото от Кавит съобщение на екипажа, без да допусне никакви чувства в гласа си. И добави също толкова безстрастно:

— Ако някой има идея какво да правим, когато стигнем до Кавит, моля да даде своя принос.

Алекс се пресегна към микрофона.

— Мъничко допълнение към словата на нашия командир. Идея, дето няма да ни донесе посмъртни медали. Мамчето на господин Килгър не ще се израдва, ако й върнат сина в сандък.

Нямаше идеи.

— Страхотно — измърмори Стен. — В тактиката сме тъпи като ван Дорман.

— Хич не се коркай. Ще се престорим майсторски, че не сме.

Лейди Атаго и адмирал Деска се престараха в усилията си да не оставят и нищожен шанс за втори провал на нахлуването. Повече от петстотин кораба загъмжаха в системата Калтор. Надмощието им над 23-ти имперски флот беше, меко казано, смазващо.

Махони бе разположил бойни групи от гвардейци по всяка планета и естествен спътник в системата. Те разполагаха с възможно най-усъвършенстваната апаратура за засичане. Тоест с нищо особено, макар че и последният детектор бе свален от поразените военни или граждански кораби. Оръжията за отблъскване на нашествието бяха също толкова набързо стъкмени.

Имаше всевъзможни ракети, частни яхти, извънатмосферни катери, остарели корабчета — спрени в пространството и свързани с импровизираните системи за насочване. Дори бившият влекач на мичман Тапиа бе роботизиран и безлюдната му командна зала се запълни с оплетени като спагети жици.

Повечето „ракети“ ръчна изработка бяха унищожени много преди да стигнат до целта си или се скапаха и я пропуснаха. Но някои нанесоха ударите си.

— Бийте по транспортните кораби — нареди Махони на гвардейците.

И те се опитаха. Войскови кораби се цепеха като консерви и изсипваха таански бойци да замръзнат в космоса или да се палят като метеорити в атмосферата.

Но таанците бяха прекалено силни.

Махони следеше в новия си щаб, заровен на сто метра под хълмче близо до космодрума на Кавит, как комуникационните му екипи един по един губят връзка с частите извън главната планета. Лицето му не изразяваше нищо.

Една техничка впери яростен поглед в своя генерал от кръглия балкон около централните пултове. „Този е целият от империум! — каза си вбесена. — На гадняра дори не му пука!“

А Махони все пак се опитваше да вникне в чувствата си. Мислеше си с одобрение, че нямаше нито едно съобщение хората му да са се огънали. „Ами ти, Йън? Вече имаш… я да видим, около двадесет и пет процента загуби. Е, как е? Не е чак толкова зле. Не по-лошо от, да речем, ампутация на дясната ръка без упойка. Я не се съжалявай, генерале. Ако направиш някоя тъпотия — разревеш се или се разпсуваш, цялата ти дивизия може да рухне. Брей, че самочувствие имаш. И какво като рухнат? Това ти е последното изпълнение, нали? Накрая няма да остане кой в Първа гвардейска да напише и предсмъртна бележка. Точно както казах на Стен. Ще дадем мъченици за каузата на Империята. Стига, Йън. Имаш работа за вършене“.

Махони направи знак на един оператор и незабавно го свързаха с командирите на всички оцелели части.

— Те напират. Изкарайте резервите от бърлогите и се подгответе.

Опората под краката на Махони внезапно се разтресе, осветлението примига два пъти, преди да се задейства изправна аварийна мрежа.

Таанците удряха по самия Кавит.

На предна линия пуснаха безпилотни кораби за обстрел на наземни цели. Зенитните батареи на флота и дивизията спазваха заповедта да не откриват огън. Почти нямаха запаси от муниции и ракети. Чакайте, бе им казано, истинските мишени — корабите с екипажи. Очакваше се те да са във втората вълна на атаката.

Но Атаго приложи друга тактика.

Вторият елемент от нахлуването бяха двадесет малки щурмови съда. Те се отвориха и от всеки към града паднаха шест капсули с войници. Всяка побираше отряд таански командоси.

За разлика от по-голямата капсула на въоръжение в Империята, която имаше криле и забавяше падането си с отделящи се парашути, тези имаха само спирачни реактивни двигатели, които се включваха обърнати надолу на съвсем малко разстояние от повърхността.

Някои капсули тъй и не заеха правилно положение и двигателите ги завъртяха във въздуха, преди да ги забият с все сила в земята. Дори онези, които изпълниха маневрата добре, намалиха скоростта до около 50 километра в час. Вътрешната облицовка трябваше да смекчи остатъчното сътресение… донякъде. Тридесет процента от командосите успяха да се измъкнат от разбитите си капсули, да се престроят и да се насочат към посочените им цели.

Това беше напълно задоволително — лейди Атаго предвиждаше и допускаше осемдесет процента загуби при кацането. Таанският цинизъм стигна и по-далеч. Тя не очакваше никоя от набелязаните цели да бъде завзета. Това не бе казано на командосите при инструктажа, нито пък им разкриха тяхното истинско предназначение — да боцкат като с игли отбраняващите се имперски войски, да отвличат вниманието им от приземяването на основните сили.

Въпреки всичко един отряд командоси стигна до целта — хотел „Карлтън“. Според Атаго не беше изключено там все още да е настанен щабът на 23-ти флот. Той обаче беше изоставен преди седмици. Ван Дорман се върна в „Блатен паток“, прибран в дълбоко укритие близо до космодрума. Командосите наистина отвличаха вниманието, но само на гвардейските патрули по улиците. Предните таански отряди се провалиха, обаче причиниха жертви и прахосване на боеприпаси. Империята не можеше да си позволи нито едното, нито другото.

Третата вълна беше най-мощна — четири линейни кораба, сред тях възстановеният „Форез“, отново станал флагман на Атаго и Деска, двадесет кръстосвача и цяла орда разрушители обсипваха с огън планетата. В средата на бойния строй бяха седемдесет и петте шишкави щурмови кораба.

Скритите дотогава ракетни батареи се подадоха от гола земя, от къщи и бараки, а един особено находчив разчет се възползва от двупалубен изоставен гравислед. Беше почти невъзможно да не улучат.

Но също толкова невъзможно беше да поразят всички таански кораби. Шестдесет и три щурмови кораба се приземиха в кръг с радиус към 400 километра около град Кавит, люковете им се отвориха като миди и щурмоваците се изсипаха навън.

Лейди Атаго си позволи доволна усмивка. Според нея оставаше само окончателното прочистване.

56.

„Гембъл“ висеше в пространството, екипажът се надяваше, че се е потулил от кацащите на Кавит таански сили зад една от луните на планетата. Всички без Фос, който следеше показанията на сензорите, се натъпкаха в мъничката столова, за да решат какво да правят.

Затруднението на Стен и Килгър се състоеше във факта, че и двамата не се сещаха за начин да нападнат таанците, без да навлекат гибел на собствения си кораб. Алекс подхвърли:

— Доколкото ми увира чутурата, длъжността ми не предвижда да се правя на камикази или каквото там беше думичката.

Стен би се примирил с необходимостта от самоубийствена мисия, ако имаше стратегическа цел и шанс да спре таанците. Но всяка предложена идея, която вкарваха в бойния компютър, даваше вероятност деветдесет и девет цяло и още не знам си колко деветки след десетичната запетая, че не биха се промушили през външния защитен периметър от таански разрушители. Май се оказваше невъзможно да подготвят и осъществят атака срещу някой от тежките кораби на врага.

— Защо не завъртим прашката? — хрумна й на Контрерас, бивше ченге, а сега помощник-боцман в „Гембъл“. — С пълна мощност около луната, после и около Кавит, а ще ги ударим на връщане.

— Няма да стане — охлади я Стен. — Излезем ли иззад спътника, таанците ще ни засекат. Ще имат предостатъчно време да предвидят курса ни и да ни заковат, щом се появим.

Тя си подръпна ухото и потъна в мълчание.

— Сър, не можем просто тъй да си седим тука — натърти Маккой, бивш пандизчия, вече техник-старшина в двигателния отсек. — Имаме ли представа какво е оцеляло от нашия флот?

— Още приемаме сигнали, които според Фос са от „Блатен паток“. И изглежда, два-три от нашите разрушители засега хвъркат.

— Е, тогава може би да почакаме — помъчи се да измисли нещо Маккой. — Рано или късно някой ще си опита късмета от Кавит. И тогава ние ще халосаме таанците от другата страна.

Стен си задъвка нокътя на палеца.

— Смотан план — отсъди накрая. — Някой не измъдри ли по-свестен?

Всички завъртяха глави.

— Добре, Маккой. Да опитаме. Който не е на вахта, да гушка възглавницата.

Постхипнотичните внушения помагаха на свободните от дежурство да заспиват мигновено и да се събуждат готови за работа при команда. Но още преди някой да се добере до койката си, детекторите на кораба вдигнаха тревога.

Стен спринтира към командната зала. Фос показа едно екранче с мигаща точка в единия край.

— Това е „Ричардс“, сър. Опознавателният код съвпада. А онова…

Стен не се нуждаеше от обяснения — съседният екран показваше по-голямо изображение. Таански кораб, разбира се. Вероятно тежък разрушител.

Фос прехвърли двете изображения върху по-големия централен екран.

— Той догонва „Ричардс“.

Стен вече използваше цялата мощност на предавателя, нарушавайки радиомълчанието. Таанците несъмнено щяха да го засекат, само че току-виж успееше да спаси „Ричардс“ — а за кожата си щеше да се тревожи по-късно.

— „Ричардс“… „Ричардс“… тук „Гембъл“. Караконджул по орбита за прехващане. Догонва ви. Координати…

От „Ричардс“ отговориха.

— „Гембъл“… виждаме го. Скоба… рентгенов лъч делта… две. Затварям скобата. Край.

Лейтенант Естил (Стен забеляза колко невъзмутим оставаше гласът му) използваше прост словесен код. „Рентгенов лъч“ — главен двигател. „Делта“ — повреден. „Две“ — петдесет процента загуба на мощност.

— Тук „Гембъл“. Насочваме се към вас. Край.

Стен вдигна обща тревога.

— Господин Фос, курс към прехващане. Двигатели!

— В готовност, сър.

— Основен двигател — пълна аварийна мощност. Помощен двигател — пълна готовност.

— Слушам, сър.

— Всички бойни постове да докладват готовност за изстрелване.

— Всички постове в готовност, сър.

— Господин Фос, с какво разполагаме?

На централния екран вече имаше трета мигаща точка — „Гембъл“. От него се проточваше червена пунктирна линия към таанския разрушител и „Ричардс“. Внезапно точката на другия тактически кораб трепна — АМ2-тягата спря.

— „Гембъл“… тук „Ричардс“. Състоянието в момента — скоба, рентгенов лъч делта четири. Повтарям — четири. Край.

С главния двигател беше свършено.

— АМ2-двигателите не се повреждат — смънка Фос.

— Как пък не, по дяволите — скастри го Алекс. — Ето, тоя се скапа. Сега млъквай и си гледай екраните.

— Тук „Гембъл“. Скоба, Янки алфа едно, тире, Майк танго ехо.

„Янки“ — помощен двигател на Юкава. „Алфа“ — включи. „Едно“ — на пълна мощност. „Майк“ — маневрирай. „Танго“ — към. „Ехо“ — врага.

— Тук „Ричардс“. Скоба. Янки също делта. Три.

Сътън не бе успял да поправи кораба или ремонтираните части не бяха издържали.

Имаше три гледни точки. За таанския разрушител „Ричардс“ като че ли спря заради доближаването на врага към него. Стен пък виждаше как и двата кораба се местят на екрана. Увиснал в пространството неподвижен наблюдател не би могъл да възприеме нищо, защото трите кораба щяха да го подминат със скорост, многократно надвишаваща светлинната.

Фос изведе на екрана два секундомера, отброяващи обратно. Левият показваше изчислените секунди до навлизането на таанците в обсег за стрелба по „Ричардс“. Десният — времето до възможността Стен да заповяда изстрелване. Разликата от седем секунди може би обричаше „Ричардс“.

— „Кали“ в готовност.

— Готов съм си.

— Фос, готовност за пуск на аварийни фарове.

— Аварийни… тъй вярно, сър. Готови.

— Фарове… пускай! „Кали“! Изстрелвай!

Огромната ракета изскочи от носа на „Гембъл“ в мига, когато двата аварийни фара светнаха във видимия, радарния и радиоспектъра.

Секунда по-късно таанският разрушител изстреля две противокорабни ракети по „Ричардс“.

— Алекс… не гледай какво правя аз. Виж сметката на тоя разрушител.

— Момко, сега съм в мой си свят. Не се коркай.

— Дай пак аварийни фарове… пускай!

Стен се надяваше, че фаровете ще разсеят таанците. Може би оръжейниците щяха да отклонят ракетите си към „Гембъл“. Не се хванаха на въдицата. Не биха изпуснали толкова удобна мишена като „Ричардс“.

И все пак планът му не беше пълен неуспех. Вероятно отклони вниманието на контрольорите за толкова важната четвърт секунда. Първата ракета изобщо не доближи мишената… което лесно можеше да се случи, защото по размери почти се равняваше на тактическия кораб. Втората избухна толкова близо до „Ричардс“, че заличи мигащата му точка от екрана пред Стен.

Празен екран… и после „Ричардс“ отново се показа!

— А сега да уловим ловеца — промърмори Килгър… и задейства взривателя на „Кали“.

Шестдесетте мегатона разкъсаха таанския кораб на две. Една трета от него — средната част, вече беше само хаотично излъчване. Парче от кърмата се запремята, пръскайки искри и дълъг огнен език. Остатъците от носа се понесоха по допирателна орбита към Стен.

— „Ричардс“… „Ричардс“… тук „Гембъл“. Край.

Мъртвешка тишина.

— Тук „Гембъл“. Чувате ли ме?

Фос зърна трепкането в един спомагателен датчик.

— Сър… от „Ричардс“ предават по радиостанция в скафандър. Изчакайте.

И добави нова честота.

— …тук „Ричардс“. Повтарям — тук „Ричардс“ — прозвуча гласът на Тапиа.

— Тук „Гембъл“. Разрушителят унищожен. Докладвай положението. Край.

— „Ричардс“. Седмина мъртви. Трима ранени. Помощник-капитанът пое командването.

— Тук „Гембъл“. Сближаваме се с вас. Готови за прехвърляне.

— Възразявам — отвърна Тапиа. — Главният шлюз е смазан. Не можем да стигнем до аварийния. А помощният двигател ще гръмне всеки миг. Стойте настрана, „Гембъл“.

Гласът й беше съвсем спокоен.

— „Ричардс“… тук „Гембъл“. Оцелелите в скафандри ли са?

— Потвърдено.

— Можете ли да стигнете до инспекционния люк на „Кали“?

Поради повредата централната ракетна шахта беше празна.

— Можем. Ще успеете ли да отворите външния люк? Ние нямаме оръжия.

— Отварачката за консерви идва. — Стен прекъсна връзката. — Хайде, Алекс.

Килгър пое управлението на ракета за противодействие „Лисица“ и я изстреля. Скоростта на малката ракета я запрати далеч отвъд „Ричардс“, преди Алекс да изключи двигателя и да я завърти обратно.

— Ще опитаме с четвърт скорост — съобщи той… и заби „Лисицата“ в „Ричардс“.

Въпреки че бойната глава беше на предпазител, ракетата откъсна почти еднометрово парче от носа на тактическия кораб.

— Чудничък хирург щеше да излезе от мене — гордо заяви Килгър.

Стен възстанови връзката.

— Излизайте навън.

Пет фигури в скафандри се изсулиха от ракетната шахта и се зареяха в пространството. Стен за секунди примъкна „Гембъл“ до тях. Маккой вече чакаше в скафандър при отворения шлюз. Магнитно въже прибра като с ласо оцелелите от „Ричардс“.

Стен побърза да се отдалечи.

По-късните версии колко време мина и на какво разстояние бяха от „Ричардс“, преди двигателите Юкава да избухнат, се различаваха според доверчивостта на слушателите и броя на чашите алк, които бе погълнал разказвачът.

Вкараха петимата в кораба и се заеха с лечението им. Стен лично свали скафандъра от мичман Тапиа и я отнесе до койката си. Каза си, че проявява такива грижи, защото тя е много способен офицер и добра приятелка. Дори умът му отказа да повярва на собствените си оправдания. Но нямаше време за глупости.

Трябваше да се върнат в Кавит. Без основното им оръжие нямаше полза от тях в космоса.

Значи оставаше само да се промъкне през таанската блокада около планетата, да се промуши през атакуващите сили, да си намери безопасно място за кацане в базата, а после всички да хукнат към някое бомбоубежище.

Отчаяно се надяваше, че това няма да го затрудни. „Нали сме кораб с късмет“.

Късметът на „Гембъл“ се изчерпи на петнайсетина километра над Кавит. Връхлетя ги звено от шест прехващача. Стен се опита да изскочи към космоса… но бойният компютър му показа три разрушителя, които също можеха да го пресрещнат.

Прехващачите имаха предимство в скоростта и пъргавината. Стен пикира с кораба си към земята в случайни криволици.

Килгър пусна назад три ракети „Лисица“. Два прехващача се разхвърчаха на парчета, после останалите от звеното влязоха в обсег за стрелба. Стен видя мъничките проблясъци под основните чифтове криле на вражеските машини.

— Засичам седем… не знам колко са… изстреляни ракети — съобщи Фос с пресекващ глас. — Време до контакта…

И три от ракетите се забиха в „Гембъл“. Стен чу тежките удари, видя пламъците, блъвнали от пулта, зърна обвитите в мъгли планини на застиналия централен екран и по уредите за ръчно управление и усети, че корабът не му се подчинява.

Командирът на таанското звено изведе прехващача си от пикирането. Проследи как проточващият димна струя имперски тактически кораб потъва в мъглата, после заповяда на подчинените си да се върнат в кораба-база.

Денят се оказа успешен за него. Пет… не, този имперски съд беше шестият, който звеното му свали. Реши да нареди за награда отпускане на порция спирт.