Флуктуации на силата

ЖЕЛЕЗА

… само две години по-късно…

Младши сержант Николай се събуди в утринния хлад с неприятен бронзов вкус в устата. Не бе вечерял, а май не бе обядвал предния ден. Не си зададе въпроса дали бе закусвал. Размърда хартиите и проскубаните парцали с които се бе завил. Провери арсенала си, за всеки случай. Измъкна се безшумно и изпълзя на четири крака от шахтата в която се бе сврял. Парцалите от някаква екзотична униформа му придаваха страшен вид. Жалко, нямаше кой да го види. Бе изгубил представа за времето. Броеше само зимите като особено неприятен сезон.

Провря се между камъшите и се запита:

— Ако бях сержант, какво щях да направя? — глупости, от години нямаше кой да го произведе сержант, лейтенант или капитан. Можеше дори да се назове генерал, ако поиска. Пред себе си не можеш да станеш по-велик. Винаги си задаваше именно този въпрос. Сержанта винаги знаеше правилния път. Никога не се съмняваше и не мислеше като офицерите. За да оцелее трябваше да е сигурен в правилния си избор. Като сержант. После си отговори сам:

— На изток. Бойните действия там бяха с конвенционални оръжия. Гадостите сигурно са били по-примитивни. Преди месец видях птица. Движа се в правилна посока. Изпълнен със сигурност пое на изток с притичващо пълзяща походка която неусетно усвои. От колко време не бе виждал нищо живо освен насекоми и мъртви гори покрити с тънка кора мъх. Изкачи поредния хълм и в далечината видя поредното селище. Трябваше да се заобиколи отдалеч. Не искаше да попадне на мини и клопки. Схруска няколко насекоми и попътно си преслади с млади стебла трева, най ги обичаше. Видя няколко широки гнезда картофи, разрови пръстта и напълни торбичката. По-хилавите зарови отново.

Продължи напряко през полето. Изкривените железа с няколко скелета му подсказа да не върви по пътя. След обяд попадна на пътна табела. Какво ли е било тук преди години? Барове и кафенета с момичета и млади майки. Магазини пълни с храна. Животни във всяка къща. Можеш спокойно да си пуснеш котлона и да си направиш храна както я правеше майка му.

Детството не продължава вечно. Сега нямаше никой. Не можеше дори да си запали огън спокойно. Ако запалеше до две минути лазерите от небето щяха да направят няколко декара кръгли базалтови плочки с демонична систематичност. Преди време запали една гора. Автоматите отгоре си направиха фоерверките и като прецениха, че пожара е от техните попадения спряха. Не му се рискуваше да го опекът за едното ядене. Като намереше шахта под земята щеше да си изпече картофите. Мина времето когато буташе по надолнище някой автомобил и се любуваше на атаката на лазерите от далеч. Сега търсеше море и голяма дървена лодка. От шест дни вървеше натам. Морето бе близко. Видя го от един връх и вървеше натам. Много се колебаеше да хвърли ръчните гранати и двата автоматични пистолета за да му е по-леко, но се отказа. Рано или късно щеше да срещне оцелял. Тогава щяха да му трябват. Не може да е останал само той. Все някой е останал. През териториите които преброди за двете зими не срещна никой, но може да са се разминали или се криеха от него. Отдавна видя и кучка с малки кученца. Тази гледка го изпълни с надежда. Значи е оцеляло и мъжко куче. Жалко, че нямаше нейния нюх. Двата пъти когато бе виждал лазерна атака от далеч претърси районите. Сигурен бе, че поне едната бе предизвикана от човек. Като награда на любопитството си получи един далечен откос. Това му стигаше да разбере от първия път, че е нежелан или направо враг. Видя един плосък камък и започна да точи ножа си. Нищо метално по-дълго от педя не биваше да мръдне, иначе следваше лазерна атака. Този урок научи първата пролет след края. Не можеше да пали и огън.

Точно си избираше място за нощувка когато ниско над хълмовете профуча нещо. Не бе самолет, още по малко противников. Ако бе метално лазерите щяха да го изпържат. По-скоро пластмасово или кристално яйце. Стисна мигновено оръжието, но реши да не се заяжда с нещото, каквото и да бе то. От такива работи едва ли щеше да има полза. Свря се в една дупка и хапна набързо без да пали огън.

Като се събуди видя нещото високо в небето. Стоеше кротко. Следва го цяла седмица, почти до брега на морето.

Събра кураж да влезе в малко курортно селище. Безпристрастно огледа потрошените стъкла. Презрително погледна наредени бутилки. Алкохола го караше да се чувства зле. От една изкривена кабинка измъкна пожълтяла карта на крайбрежието и побягна към полето. Закрит в буйната растителност се чувстваше по-сигурен. Вече знаеше къде се намира. Не е ли все едно къде се намира. Бурканите и консервите които пренесе му позволиха да яде до насита и да не мисли за храна поне в близко бъдеще. Лодките откровено не ставаха. Дървените бяха прогнили, а пластмасовите деструктурираха прогресивно.

Доста в страни откри в една вила това което му трябваше. Голяма пластмасова лодка стояла под навес. Трябваше да я замъкне до водата без помощта на метални въжета. Това му отне цял ден. Още няколко дни я пълни с провизии.

Съвсем бе забравил висящото кристално яйце което го следваше. Ако искаше да го убие, да го е направило отдавна. Привечер обаче то се спусна ниско и пусна няколко изстрела на юг. Николай моментално се просна на мокрия пясък и се окопа за секунди с голи ръце. Взе го на прицел с двата пистолета. Яйцето пусна още един лъч хоризонтално над земята.

Николай предпазливо стана и посочи с ръка на юг.

Последва още един изстрел в същата посока. После се издигна и изчезна. Това бе или потвърждение или предупреждение, но при всички случаи бе някакъв отговор.

Наспа се върху цялата храна и сутринта подкара лодката на юг край брега. От весла стъкми мачта и брезент за платно.

Почувства се щастливец. Така и не разбра от какво измряха всички. Уж добре вървеше войната и изведнъж измряха. Противниците също измряха! Той се гърчи няколко дни и повръща кръв. После му мина и нямаше на кого да се похвали и тогава дойдоха машините. Николай бе сигурен, че са от техните, защото силно вярваше в победата и това му спаси живота — машините го възприеха като свой, после изчезнаха и тогава се започна с лазерите от небето. Откъде им се изсипа точно това? Предчувстваше, че именно машините им бяха предизвикали всичко. Започна се със спорадични престрелки, макар и двете страни да не желаеха война. После истерията и омразата бутнаха всичко в пропастта.

Сега се наслаждаваше на всичко на което са се радвали други преди него. Изпъна се и се провикна:

— Мичман, дръж курса.

Ако това бе новия световен ред, заслужаваше ли си?

Пътува седмица. Като се развали времето стоя два дни в един залив. Отяде си ягоди и плодове. Дори си пооряза брадата с парче счупено стъкло. Сутринта се изкачи нагоре и огледа крайбрежието от високо. После хвана една риба и хапна една хапка от нея. До обяд не го заболя стомах, но рибата се вмириса. Не искаше да изяде запасите си и до късно лови и яде риба.

Някаква сила го събуждаше в критични моменти и той пътуваше и пътуваше все по на юг. Тук пораженията не бяха големи. Достигна до първото село с живи хора. Бедно и изостанало. Два месеца срича езика им докато разбере какво става. Никаква война не е имало тук. Божия гняв се изливал от небето върху всеки дръзнал да запали огън или да помръдне нещо метално по-дълго от педя. Селото останало наполовина, но усвоили урока и сега си живеят добре. Даже по-добре от преди. Дори са благодарни на машините, избили местните престъпници оказали съпротива.

С тренирана военна преценка младши сержант Николай пресметна, че в по-слабо развитите територии пораженията ще са по-незначителни, ако версията му е вярна. Реши да продължи още на юг по крайбрежието. След два дни стигна до малко крайбрежно градче с почти 500 човека население. Тук нещата бяха далеч по-цивилизовани. От старите пари с които му бяха пълни джобовете нямаше полза. Поработи два дни да построят един навес за комплект по-добри дрехи. Толкова съжаляваше, че не се облече добре в опустошените земи, там имаше възможност, но нямаше необходимост, а и се гордееше с униформата си, колкото и да бе прокъсана. Тук обаче униформите не бяха на почит. Дори гледаха неодобрително към оръжията му. Бе убеден, че ще го ликвидират само ако направи едно рязко движение — не обичаха въоръжени хора. Трябваше да се занимава с нещо за да си изкарва прехраната. Тук нищо не се намираше в първия разбит дом или магазин.

Понеже познаваше опустошените земи за които хората тук говореха със страх, отплава на север и започна да пълни лодката с разни вещи, които откриваше там — от дрехи до консерви. Върна се след две седмици за да открие, че половината от стоката му бе безполезна. Други преди него бяха залели крайбрежието с подобни вехтории. Въпреки това разбра какво се търси и за половин година направи десетина курса, като всеки път ходеше все по на север и после все по на юг за да продава. Последния път за пръв път се сблъска с нещо позабравено — действуващи пари.

Купи на безценица изоставена къща за зимата. Съседите му го гледаха с любопитство. Знаеха, че хората които ходят на север за трофеи обикновено не живеят дълго. Едно съседско момиче почти се пресели при него и той чак сега разбра, че жените са почти два пъти повече от мъжете. Сам се учуди как набитото му военно око е пропуснало да оцени това. Изпадна в размисли за бъдещето. Може би вече е време да осъзнае новата си същност — не е военен и неговата армия я няма, както я няма и противниковата армия. Сега бе време за ново начало в живота му.

Момичето което се въртеше около него се наричаше Декси. Изглеждаше привързана към него и не се надяваше да се задържи дълго с него, защото по принцип мъжете, особено младите често сменяха жените с които живееха, а и тези, които ходеха на север в опустошените земи често не се връщаха. Николай обаче упорито се връщаше, защото не се лакомеше и строго спазваше собствените си правила за оцеляване. По непонятен начин предчувстваше какво не трябва да прави и кога да спре. Покрай него се завъртаха младежи, желаещи да отидат до опустошените земи и да припечелят, но изчезваха още на другия ден с мнението, че той е абсолютен смотаняк или за нищо на света няма да им каже нищо полезно за бързо забогатяване. Николай не че не им казваше подробно и самата истина, те не искаха да чуят това. Искаха вълшебно с един удар да се завърнат приказно богати. Първия който тръгна с него се опече още първия ден. Другите помислиха, че са намерили нещо много ценно и Николай е убил младежа. Тогава в душата му се зароди дивата омраза към лъчите убийци и ненавистта му даде идеята да унищожи сеещите смърт от орбита спътници. В този момент нямаше дори смътна представа за нещата, само приемаше света като даденост. Не носеше вина за смъртта на момчето. Той го предупреди. Един Бог знае какво си е харесало, но това което гръмна от лазерния изстрел бе или снаряд или газова бутилка. Той самия бе на стотина метра и взривната вълна го хвърли на земята.

Не му понасяше подозрението с което го гледаха хората. Събра си нещата и ги занесе на лодката. Неочаквано дори и за самия него Декси се качи на лодката без да зададе никакъв въпрос.

Николай погледна олющените сгради и сивите хора които се правеха, че не го гледат как отплава като престъпник. Морето бе тежко, като от тежка мазнина.

По време на пътуването почувства Декси като другарче. Толкова време не бе чувствал близостта на друг човек. Толкова време живееше с нея или по-скоро я ползваше, но с мисълта че тя е нещо преходно и всеки миг ще я загуби или той ще умре. Толкова естествено му се струваше всичко да се руши. За пръв път си говореха или мълчаха, но той имаше чувство за общност с нея. Това чувство бе забравил от времената преди войната, когато имаше семейство, съседи, приятели.

Пътува две седмици на юг. Очакваше да е по-добре и по-цивилизовано, но се излъга. В по-цивилизованите райони пораженията бяха по-големи, а в изостаналите селски райони почти незабележими. Влезе в устието на една река и плува нагоре докато стигна селище наречено Пикого. Не ги посрещнаха дружелюбно, но двата пистолета и бомбите на колана вдъхваха някакъв респект.

Настаниха се в управлението на малкото пристанище. Там не живееше никой. Не бе решил дали ще остава тук, не разтовари лодката и искаше да му е под око. През нощта се качи на покрива и си взе очила за нощно виждане. Огледа внимателно околностите и забеляза група от шест човека прикрити зад една барака и се промъкваха към лодката. Гледа ги известно време за да определи кой е лидера. Като приближиха достатъчно се разделиха. Двама останаха в засада до входа, евентуално да го изненадат, ако се опита да слезе. Двама се качиха на лодката и започнаха да разтоварват.

Николай се прицели и с един изстрел уби единия от двамата, които бяха останали на брега. Единия подреждаше вещите, които му подаваха от лодката, а другия ръководеше и това му коства живота. Надяваше се това да им стига и да побягнат, но сгреши. Двамата от засадата на входа атакуваха през входа и една от бомбите ги върна обратно на кея разкъсани на парчета. От лодката откриха бясна стрелба на посоки. Николай се молеше Дикси разбудена и неориентирана да не се покаже на някой прозорец. Метна една бомба към лодката и реши проблема със стрелците и товарача на кея. Оставаха му още три бомби, а в лодката някой стенеше. Николай моментално се спусна по пожарната стълба, прибяга петдесетина метра и св свря в една шахта, която бе отворил предварително. Изчака малко, но лазерна атака не последва. Тогава извика към лодката.

— Излезте и застанете на кея така, че да ви виждам!

Двамата бяха замаяни и изпълзяха от лодката. Нямаха представа как ги вижда в тая тъмница и двамата имаха пистолети. Освен това единия взе и пистолета на убития на кея докато пълзеше. Това явно бяха пияни бандити и нямаше защо да ги жали.

— Хвърлете оръжието!

Нещо издрънча на цимента.

Николай хвърли един камък към съседната барака и двамата моментално стреляха по посока на звука. Това им реши съдбата. Закова ги и не провери дали са още живи.

Чак сега се провикна:

— Дикси, стой там където си!

Не последва отговор.

— Дикси!? Добре ли си?

Дикси чукна два пъти. Значи е добре. Безмълвно като сянка Николай се плъзна по пожарната стълба отново на покрива и огледа наоколо. Интересно, нямаше любопитни.

Спа на пресекулки и оглеждаше от време на време. На сутринта дойдоха и любопитните. Събуди го виенето на жена в сутрешния здрач на стотина метра. Не смееше да приближи. После се събраха хора и някой блъсна жената. Със сигурност не им бе много симпатична. Николай приближи тълпата и направи жест на жените да отидат до телата разхвърляни по цимента пред сградата. По откъслечни фрази разбра, че говореха същия език като Дикси. Поне нямаше да му се налага да учи нов език. Сега бе време да се наспи докато Дикси гледа през прозореца как отнасят телата.

По-късно, по обяд дойде възрастен мъж и разговора му с нея го разбуди. Поднасяше благодарности, че са ги отървали от бандата.

Настаниха се някак си в поломения пристан и заживяха. Покрай Николай се въртяха няколко дечица от градчето. Понякога пристигаше лодка отнякъде и той въртеше някаква търговия с каквото падне. Когато нямаше работа показваше на децата това на което го бяха учили в армията — хватки с нож и удари с ръце и крака. Подсъзнателно им преподаваше и философия на бойните изкуства, понеже като ученик бе посещавал три години и той такава школа. Не беше кой-знае колко напреднал, но неговия учител с голямо внимание и любов се занимаваше с него. Когато от групичката се открои дете, което попиваше идеите, а не само ударите и хватките, го облада желанието да го учи, да му предаде философията и мисията на боеца. Нямаше желание да възпитава побойници, намери дете на което да предаде думите на своя учител и то да има възможност ги разбере и възприеме. Толи не беше най-добрия боец в групата, откровено не ставаше за побойник, но попиваше и овладяваше с лекота Силата, чувстваше нейния повей и бързо се учеше да я насочва.

Толи се въртя покрай него няколко години и замина да учи в съседния град като му дойде времето.

До края на живота си Николай само още веднъж попадна на дете което можеше да приеме Силата, едно девойче Гелиа, пълно, с черни плитки присвити очи. Предаде му каквото можа, въпреки, че вече бе доста стар. По тези времена Толи имаше школа с която се Николай много се гордееше, и дори два пъти ходи да им се порадва. Колко хора обучи Толи и колко чувстваха Силата никой не знаеше. Гелиа предаде дарованието си само на едно от децата си. За жалост децата на Николай нямаха тази дарба. Може би някой от внуците или правнуците щеше да я има.