Фондация и Империя

1. Търсене на магьосници

Бел Райъс пътуваше без ескорт, което не се препоръчваше от етикета за командващия флота, още повече, че неговият флот беше разположен в една зловеща звездна система на границата на Галактическата империя.

Но Бел Райъс бе млад и енергичен — достатъчно енергичен, за да бъде изпратен толкова близо до края на Вселената, колкото беше възможно за безчувствения и пресметлив, а освен това и любознателен имперски двор. Странните и невероятни истории, разказвани по причудлив начин от хиляди и мрачно познати за стотици хора, интригуваха последните властници; възможността за война ангажираше останалите. И всичко това, взето в комбинация, се оказваше нещо много значително.

Бел вече беше излязъл от демодираната си наземна кола и стоеше пред вратата на целта си — голяма, застаряваща къща. Той чакаше. Фотоокото, което пазеше пътя към входа, бодро светеше, но угасна едва когато вратата се отвори от човешка ръка.

Бел се усмихна на стареца срещу себе си.

— Аз съм Райъс!

— Познах Ви! — старикът остана на своето място, не изглеждаше изненадан, а по-скоро недружелюбен. — По каква работа?

Райъс отстъпи назад с жест на учтивост.

— Идвам с мирна цел. Ако Вие сте Дакъм Бар, бих искал да поговорим.

Бар се отдръпна настрана и стените във вътрешността на къщата светнаха. Генералът влезе.

Озовал се вътре, той докосна стената на кабинета и изненадано погледна пръстите си.

— Имате това на Сиуена?

Бар се усмихна слабо.

— Не другаде, предполагам! Пазя го и го ремонтирам, както мога. Трябва да Ви се извиня за чакането пред вратата. Автоматичното устройство регистрира присъствието на посетителите, но не обича да им отваря

— Вашите ремонти не са задълго, а? — в гласа на генерал се усещаше подигравка.

— Просто е трудно да се доставят повече резервни части. Ще седнете ли, сър? Един чай?

— Чай на Сиуена? Добри ми човече, съвършено е невъзможно да пиете нещо подобно тук!

Старият патриций се оттегли безшумно с бавен поклон, който беше част от церемониалното наследство на аристокрацията от последните по-добри дни на века.

Райъс гледаше след отдалечаващата се фигура на домакина и заучената му учтивост прерастваше в несигурност. Неговото образование беше чисто военно, опитът му също. Бе срещал смъртта много пъти, но винаги това беше смърт близка и някак особено материална по своята природа. Следователно не беше странно, че обожествяваният военен лъв на Двадесета флотилия се чувстваше като дете в плесенясалата атмосфера на древната стая.

Генералът разпозна в малките черни кутии, наредени по полиците, книги. Техните заглавия му бяха непознати. Той се досети, че големият апарат в дъното на стаята е предавател, който преобразува книгите в „знак и звук“ при поискване. Никога не беше виждал подобно нещо да работи, но бе слушал за това.

Някога му бяха разказали, че отдавна, през златните години, когато Империята е владеела Галактиката девет от всеки десет къщи са имали такива предаватели и не по-малко книги — тук можеха да се видят кориците им. Но Бел знаеше, че поне половината от историйките, които се разказваха за отминалите дни, бяха просто мистика. Дори повече от половината. Чаят пристигна и Райъс седна. Дакъм Бар вдигна чашата си.

— Във Ваша чест!

— Благодаря. И за Вас!

Сетне Бар прибави предпазливо:

— Изглеждате млад. Тридесет и пет?

— Почти познахте — тридесет и четири.

— Все едно! — отвърна Бар с мек акцент. — Е, аз не мога да започна другояче, освен с предупреждението, че не съм по любовните магии, отвари или напитки. А също не съм способен да влияя на благоволението на която и да е млада дама, ако мога да се изразя така!

— Не се нуждая от изкуствено стимулиране за такова влияние, сър! — благодушието, явно изразено в гласа на генерала, се смени с веселие. — Имате ли други предупреждения от този род?

— О, предостатъчно! За съжаление, неинформираната общественост обикновено бърка учените с вълшебници, а и любовните страсти изглежда са този фактор, който налага използването на допълнителни магически средства…

— За някои това може и да е нормално, но не и за мен! С помощта на науката аз просто искам да намеря методите, които са необходими, за да си отговоря на един труден въпрос.

Сиуенианинът се усмихна в отговор.

— Сигурно грешите точно толкова, колкото и те?!

— Това би могло да се разглежда и тъй, и иначе — младият генерал остави чашата си на нейната поставка тя отново се напълни; пусна вътре предложената му капсулка чай и при падането си тя изхвърли няколко пръски. — Кажете ми, патриций, кои са магьосниците? Истинските магьосници, имам предвид!

Бар изглеждаше стреснат от дълго неизползваната титла. Накрая каза:

— Тук няма магьосници.

— Но хората говорят за тях! Сиуена гъмжи от митове! Има някаква странна връзка между това и тези групи сред вашите съотечественици, които размечтано дрънкат глупости за древните дни и призовават към свобода и автономия. Този проблем може да се превърне в опасност за държавата…

Старецът поклати глава.

— Защо питате мен? Смятате, че аз съм този, който може да оглави евентуално въстание?

Райъс сви рамене.

— Не, но по принцип това не е съвсем невероятна мисъл. Вашият баща беше изгнанник на времето, Вие самият сте патриот и шовинист. Не е деликатно като гост да разчоплям всичко това, но моята работа го изисква. Дали има все още заговор и сега? Съмнявам се. Духът на Сиуена беше победен за тези три поколения.

Старецът отвърна с усилие:

— Ще бъда толкова неделикатен като домакин, колкото и Вие като гост. Нека Ви припомня, че един вицекрал мислеше като Вас за лишените от дух сиуениани. Благодарение на заповедите на вицекраля, моят баща се превърна в бедняк, братята ми страдаха, а сестра ми се самоуби. По-късно вицекралят умря с ужасна смърт от ръцете на същите поробени сиуениани.

— Тук Вие се доближавате до нещо, което бих искал да поразчоплим. От три години мистериозната смърт на този вицекрал вече не е мистерия за мен. Знаете ли, замесен беше един млад войник от личната му гвардия, който действаше в своя полза. Вие бяхте този войник, ала сега няма нужда да изясняваме детайлите, нали?

Бар беше кратък.

— Не. Какво обаче целите?

— Искам да отговорите на въпросите ми.

— Не и под заплахи! Аз съм стар, но още не толкова, че животът за мен да означава извънредно много.

— Добри ми човече, остава ни малко време — изрече Райъс с насмешка, — а Вие имате приятели и деца. Имате страна, на която в миналото сте се клели в любов и вярност… Елате на себе си, ако имах намерение да използвам сила, нямаше да Ви предизвиквам толкова нелепо!

В отговор Бар само отрони хладно:

— Какво искате?

Райъс премяташе в ръка празната си чаша, докато говореше:

— Патриций, слушайте внимателно! Настана време когато за най-добър войник се смята този, чиито функции се свеждат до това да ръководи парадите, които се устройват в двореца на Императора, и да ескортира специалния кораб на Негово Императорско Величество. Аз… Аз съм неудачник. Един неудачник на тридесет и четири. И ще си остана неудачник, защото, както разбирате, обичам да се бия! Затова са ме изпратили тук — създавам твърде много проблеми на двора. Не пасвам на етикета. Дразня дендитата и лорд-адмиралите, но съм прекалено ценен като капитан на кораб и военен командир, за да ме освободят набързо и да ме оставят да си живуркам сред звездите. Сиуена се оказа нужният заместител. Тя е граничен свят, непокорна и безплодна провинция. Освен това е далече, прекалено далече… И така аз морално се разлагам, безделнича — обобщи мисълта си Райъс. — Тук няма метежи за потушаване, граничните вицекрале не се бунтуват напоследък, най-малкото, откакто покойният баща на Негово Императорско Величество — вечна му памет! — даде урок на Монтал от Парамей…

— Какъв силен император! — промърмори Бар.

— Да, но ние се нуждаем от такива като него. Сегашният Император ми е господар, запомнете това! Защитавам неговите интереси!

Бар равнодушно сви рамене.

— И какво отношение има всичко това към предмета на нашия разговор?

— Ще Ви го кажа с две думи. Магьосниците, за които съм дошъл, идват отвъд… Отвъд граничните планети… Нарядко там звездите светят…

— Нарядко там звездите светят — повтори Бар, — и космосът студен се вмъква…

— Това стихотворение ли е? — Райъс се намръщи. Поезията изглеждаше неподходяща за момента. — Все едно, това се отнася за Периферията или поне за онази четвърт от нея, където съм свободен да се бия за славата на Императора.

— И по такъв начин да запазите интересите на Негово Величество и едновременно с това да утолите любимата си страст към битки.

— Точно така. Но аз трябва да зная за какво се бия — и тук Вие можете да ми помогнете.

— Защо смятате така?

— В продължение на три години преследвах всеки слух, мит и въздишка относно магьосниците. От цялата тази информация стигнах само до два изолирани факта, които си пасваха съвършено. Те, разбира се, трябваше да бъдат истина. Първият е, че магьосниците идват от противоположния на Сиуена ъгъл на Галактиката. Вторият — че Вашият баща е срещнал магьосник — жив и истински — и е говорил с него.

Лицето на стария сиуенианин побеля, но Райъс продължи:

— По-добре ми кажете, каквото знаете…

— Аз бих бил заинтересуван да Ви кажа някои неща… Това трябваше да бъде един мой психоисторически експеримент — отрони замислено Бар.

— Какъв експеримент?

— Психоисторически — старецът се усмихна нелюбезно. — По-добре си налейте още чай. Каня се да говоря дълго!

Той се отпусна назад върху меката възглавница на облегалката на стола си. Светлината на стените омекна до кремаворозово и очертаваше само профила на военния. Дакъм Бар започна:

— Моите собствени знания са плод на две катастрофи: едната следва от раждането ми като син на своя баща, а другата — от раждането ми като жител на моята страна. Всичко това започва преди около четиридесет години, скоро след голямото Клане, когато баща ми се криеше в горите на Юга, а аз бях артилерист в личния флот на вицекраля. Между впрочем, става дума за същия този вицекрал, който даде заповед за Клането и който умря за жалост много по-късно! — Бар хищно се усмихна и продължи: — Баща ми беше имперски патриций и сенатор на Сиуена. Казваше се Онум Бар.

Райъс нетърпеливо вмъкна:

— Знам много добре обстоятелствата около неговото изгнание. Няма нужда да ми ги разказвате!

Сиуенианинът се направи, че не го е чул, и продължи без отклонение.

— По време на заточението му един скитник е дошъл при него — търговец от края на Галактиката, млад мъж, който говорел със странен акцент, не знаел нищо за историята на Империята и бил защитен с индивидуално силово поле.

— Индивидуално силово поле? — Райъс свирепо го изгледа. — Говорите небивалици! Какъв генератор би бил достатъчно мощен, за да създаде поле с размера на един човек? Майко Галактико, как би могъл той да носи пет милионтонна атомна централа със себе си?

Бар каза спокойно:

— Това е магията, за която сте чували какви ли не истории и митове. Той не е носил генератор, който да е достатъчно голям, за да бъде видян, макар че и най-тежкото оръжие, което човек би могъл да повдигне, не би смачкало защитното му поле.

— И това ли е всичко? Не разбрах — съществуват ли магьосници или един стар човек е откачил от страдание по време на заточението си?

— Историята с магьосниците продължава и без моя баща, сър! И доказателството е по-конкретно. След като напуска баща ми, този търговец прави магическа визита на един техник в града. Там той оставя силов генератор от типа, който носи. Генераторът е прибран от моя баща при завръщането му от заточение след екзекуцията на кървавия вицекрал. Трябваше ми много време, за да го намеря… Този генератор е на стената зад Вас, сър! Той никога не е работил, освен през първите два дни, но ако го разгледате, ще видите, че никой в Империята не би могъл да го направи.

Бел Райъс се пресегна към колана от металически правоъгълници, закачен на извитата стена. Когато тънкото скрепващо поле се разпадна от допира на ръката му, коланът се отдели от нея със свистене. Елипсоидът в края на пояса привлече вниманието на Райъс. Приличаше на орех.

— Това… — започна Бел…

— … е генераторът! — довърши Бар — или по-точно то е било генератор. Субелектронното проучване показа, че е направен от цяло парче метал и дори щателното изучаване на дифракционната му решетка не е достатъчно, за да се разграничат отделните му части, които са съществували преди топенето.

— Тогава Вашето „доказателство“ е все още празна дума без конкретно покритие.

— Вие смятахте да се доберете до моите знания като приложите сила. Ако ги посрещате със скептицизъм, какво значение има това за мен? Искате ли да спра?

— Говорете! — грубо настоя генералът.

— Продължих изследванията на баща си и след смъртта му, а втората катастрофа, за която Ви споменах, ми помогна да разбера, че Сиуена е добре запозната с Хари Селдън.

— Кой е Хари Селдън?

— Учен по времето на Далубън IV. Бил е психоисторик — последният и най-великият от всички. Веднъж е посетил Сиуена, когато тя е била търговски център, средище на изкуствата и науките.

— Хм… — промърмори Райъс. — И къде има западаща планета, която да не претендира, че някога е била земя на богатството и изобилието?

— Времето, за което говоря, е отпреди два века, когато Императорът все още е пътувал и до най-далечните звезди и Сиуена е била вътрешна планета, а не полуварварска гранична провинция. Тогава Селдън е предвидил упадъка на Империята и евентуалната варваризация на цялата Галактика.

Райъс внезапно се разсмя.

— Предвидил? Тогава е предвиждал грешно, сър учен! Мисля, че и Вие сте го разбрали. Защото Империята е по-силна сега, отколкото преди хилядолетия. Вашите очи са заслепени от студения мрак на границата. Съвсем друго ще бъде, ако усетите вътрешните светове, ако постигнете топлината и богатството на Центъра…

Старецът поклати глава.

— Циркулацията е престанала първо в другите части. Ще мине още време, преди загниването да стигне до Центъра. Тогава очевидното загниване ще стане ясно и на вътрешните планети, когато вече е изминал период от време от около петнайсетина века.

— Значи този Селдън е видял Галактиката в дрехата на варваризма — отбеляза Райъс с весел хумор. — И тогава какво излиза, а?

— Той основал две фондации в двата противоположни края на Галактиката, и то от най-добрата, млада и силна част на поколението, което да расте и да се развива там. Световете, на които те са разположени, са подбирани внимателно дотолкова, доколкото е имало време и възможност. Всичко е замислено така, че в бъдещето, видяно чрез неизменната математика на психоисторията, да се осъществява изолацията им от имперската цивилизация. Техният постепенен ръст трябва да ги превърне в зародиши на Втората Галактическа Империя и да съкрати варварското между царствие от тридесет хиляди до хиляда години.

— И откъде си изровил всичко това? Изглежда го знаеш в детайли?!

— Не съм изравял нищо — отвърна спокойно Бар. — Това е болезненият резултат от съединяването на частите на истинското доказателство, развито от моя баща и съвсем малко от мен. Базата е неубедителна, а надстройката е романтизирана, така че въображението да запълни огромните дупки. Но аз съм убеден, че това в крайна сметка е истина.

— Много лесно се убеждавате!

— Аз? Бяха ми нужни четиридесет години за проучвания!

— … Четиридесет години! На ваше място бих могъл да реша въпроса за четиридесет дни. Всъщност, вярвам, че мога!

— И как ще го направите?

— По най-очевидния път. Ще се превърна в изследовател. Ще открия тези фондации, за които говорите, и ще ги видя с очите си. Казахте, че са две?

— Записите споменават за две. Само за едната беше получено потвърждение, че съществува, и това е разбираемо — другата е на противоположния край на голямата ос на Галактиката.

— Добре, ще посетим само по-близката — генералът се изправи, намествайки колана си.

— Знаете ли накъде трябва да вървите? — попита Бар.

— По пътя си. В записките на последния вицекрал — онзи, когото убихте толкова сполучливо — имаше подозрителни истории за външни варвари. Всъщност, една от дъщерите му е дадена за жена на някакъв варварски принц. Ще намеря моя път! — той подаде ръка. — Благодаря за гостоприемството.

Дакъм Бар докосна ръката му с пръстите си и се поклони.

— Вашата визита беше чест за мен.

— Дори само заради информацията, която ми дадохте… — прибави Райъс, — аз зная как да Ви се отблагодаря за това, когато се върна.

Дакъм Бар покорно последва до изхода своя гост и каза тихо след отдалечаващата се наземна кола:

— Ако се върнеш!

2. Магьосниците

В стаята имаше четирима души, а самата тя беше така защитена, че никой да не може да влезе. Четиримата се огледаха един друг спокойно, после продължително фиксираха масата, която ги разделяше. На нея стояха четири бутилки и също толкова пълни чаши, но никой не ги докосваше.

Най-после мъжът, който седеше близо до вратата, протегна ръка и започна да барабани бавно и нетърпеливо по масата с кокалчетата на пръстите си. Накрая каза:

— Докога смятате да седите и да мълчите така? Нима е толкова трудно някой да започне пръв?

— Говори ти тогава! — намеси се едрият мъж, който седеше точно срещу него. — Ти си този, който би трябвало да се безпокои най-много.

Сенет Форъл се засмя тихо и отвърна с ирония:

— Защото мислиш, че съм най-богат? Или очакваш аз да продължа делото, щом съм го започнал? Не си забравил, че моят собствен търговски флот беше този, който залови техния разузнавателен кораб, а?

— Да, имаш най-големия флот и най-способните пилоти, което е друг начин да се каже, че си най-богат. Само че рискът е голям и ще се окаже непосилен, ако го поеме само един от нас — каза третият.

Сенет Форъл се разсмя отново.

— Наследил съм от баща си лекотата при поемане на рискове. Но да не забравяме, че рискът трябва да си струва усилията. А както свидетелстват фактите, вражеският кораб е пленен и изолиран, без загуби от наша страна и без изтичане на информация към противника.

Това, че Форъл е далечен роднина на великия, но вече покоен Хобър Малоу, бе известно на цялата Фондация. А другият факт — че той е незаконороден син на Малоу, беше прието просто като едно необходимо пояснение.

Четвъртият мъж притвори малките си очички. Думите сякаш изпълзяваха между тънките му устни:

— Лесно е да лежиш върху лаврите на триумфа с това завладяване на малки корабчета… И щеше да бъде така, ако гневът на този млад мъж продължава да…

— Ти мислиш, че той се нуждае от причини, за да нападне? — попита Форъл насмешливо.

— Аз? Да — считам. Но няма смисъл да го чакаме да си измисли някоя — четвъртият говореше бавно. — Хобър Малоу работеше по-различно. И Салвор Хардин. Просто оставяха другите да изминат пътя на силата, докато самите те маневрираха сигурно и внимателно.

Форъл сви рамене.

— Този кораб доказа стойността си и ние ще го продадем с печалба — в гласа му се усети задоволството на истинския търговец. — Младият мъж е от старата Империя.

— Ние знаехме това! — каза Едрия с недоволство.

— Не, само подозирахме — поправи го меко Форъл. — Ако мъжът идва с кораби и богатство, с дружелюбни и приятелски намерения и с желание за търговия, би било разумно да сдържим враждебността си към него, докато не се убедим, че полезната за нас маска всъщност не представлява реалното му лице. Но сега…

Имаше нещо като хленч в гласа на третия мъж, докато той говореше:

— Налага се да бъдем по-предпазливи. Първо трябва да проучим всичко, преди да го оставим да си отиде.

Така ще бъде най-добре.

— Това вече беше обсъждано! — отряза Форъл и късо махна с ръка.

— Правителството е слабоумно! — продължи да се оплаква третият мъж. — Кметът е идиот!

Четвъртият огледа останалите трима и извади недогорялата цигара от устата си. Пусна я небрежно в отвора на дезинтегратора от дясната си страна, където тя изчезна с безшумен проблясък. После отбеляза саркастично:

— Вярвам, че джентълменът, който говори последен, се поддаде на своите емоции. Позволявам си да напомня, че ние сме правителството.

Разнесе се одобрителен шепот.

Малките очички на четвъртия бяха сведени към масата:

— Нека тогава оставим на мира правителствената политика. Този млад мъж… този странник може да се окаже и евентуален клиент. На това трябва да се наблегне. Вие и тримата се опитахте да му пробутате предварителен договор. Имахме споразумение — джентълменско при това — и въпреки всичко опитахте!

— Ти също! — вмъкна Едрия.

— Така е — потвърди четвъртият спокойно.

— Тогава да забравим всичко, направено преди — предложи Форъл нетърпеливо, — и да продължим с това, което трябва да се прави сега. Във всеки случай, ако го затворим или убием, тогава какво? Още не сме уверени в намеренията му, а най-лошото е, че не бихме могли да разрушим Империята с унищожаването на един човешки живот. Може да го чакат цели флотилии и ако той не се върне…

— Точно така! — възкликна четвъртият. — А сега кажи направо какво смяташ да правиш с пленения кораб? Прекалено съм стар за всичкото това дрънкане!

— Само няколко думи ще бъдат достатъчни — намръщено отбеляза Форъл — той е имперски генерал или има съответстващ ранг. Освен това е и млад мъж, който иска да докаже военните си способности и е идол за своите хора. С почти романтична кариера. Историите, които те разказват за него, са наполовина лъжи, но даже ако се сметне, че само другата половина е истина, то става ясно, че това е един удивителен човек.

— Кои са „те“? — попита Едрия.

— Екипажът на пленения кораб. Вижте, имам всичките им признания, записани на микрофилм, който пазя на сигурно място. По-късно, ако искате, можете да го видите. Можете да говорите и вие с хората, ако смятате, че е необходимо. Аз ви предавам само същината на разговорите.

— И как си научил всичко това? Как можеш да бъдеш сигурен, че е истина?

Форъл се намръщи.

— Просто не бях нежен, приятелю! Бих ги, наливах ги с опиати до полуда, използвах Сондата безжалостно. Накрая проговориха. Можете да им вярвате!

— В старите времена — каза третият — за целта се използваше чиста психология. Безболезнена, както знаете, но много сигурна. Никакъв шанс за измама!

— Е, добре, в миналото много биха направили — сухо каза Форъл. — Само че ние живеем сега.

— Но… — намеси се четвъртият — какво търси той тук, този генерал или как беше там още — романтичен чудотворец?

Форъл му хвърли бърз поглед.

— Мислиш ли, че той доверява подробностите от държавната политика на екипажа си? Те не знаят нищо. Нищо повече в това отношение не може да се измъкне от тях, макар че аз опитах. Кълна се в Галактиката!

— Което ни позволява…

— Да извадим наше собствено заключение, очевидно! — пръстите на Форъл продължаваха да потропват по масата. — Младият мъж е военен водач на Империята, въпреки че се докарва като някакво жалко князче на няколко разпръснати звезди в един случаен ъгъл на Периферията. Само това стига, за да разберем, че той няма интерес да узнаем реалните му мотиви. После съчетайте професията му с факта, че Империята вече е подкрепила една атака срещу нас по времето на моя баща, и всичко застава на своите места. Първото им нападение не сполучи. Не вярвам, че заради това Империята пращи от любов към нас.

— Няма ли нещо в твоите търсения — попита внимателно четвъртият, — нещо, което да ги потвърждава със сигурност? Нищо ли не криеш от нас?

Форъл отвърна равно.

— Не мога да скрия нищо. Тук не става въпрос за съперничество. Сега нашата сила е в единството!

— Патриотизъм? — в тихия глас на третия имаше подигравка и презрение.

— Проклет да е патриотизмът — спокойно се отзова Форъл. — Мислиш ли, че давам и два атома за бъдещата Втора Империя? Че рискувах цяла търговска мисия, за да изгладя пътя й? Но смяташ ли, че завладяването ни от Империята ще подпомогне моя или твоя бизнес? Ако Империята победи, тук ще останат само няколко гнили гарги, които копнеят за наградите си от битката.

— И ние сме наградите! — обобщи сухо четвъртият. Като размърда огромното си тяло така, че столът под него изстена, Едрия каза:

— Защо говорим за това? Империята не може да победи, нали? Според уверенията на Селдън, накрая ние трябва да се превърнем във Втора Империя. Това е само друга криза, а преди нея е имало още три!

— Така е — замислено изсумтя Форъл. — Само че при първите две кризи сме имали Салвор Хардин да ни води, а при третата — Хобър Малоу. Кого имаме сега? — той мрачно огледа останалите и продължи. — Правилата на Селдън в психоисторията, на която е толкова удобно да се облягаш, допускат различни варианти, които реално се създават от хората на Фондацията. Законите на Селдън ще помогнат на този, който си помага сам.

— Времето прави хората! — обади се третият. — Ето още една подходяща сентенция за теб.

— Не може да се разчита на това, поне не с абсолютна сигурност — промърмори Форъл. — Аз мисля така: ако тази ситуация е четвъртата криза, то Селдън трябва да я е предвидил. Тогава тя ще бъде преодоляна и сигурно има начин да го направим. Сега Империята е по-силна от нас и винаги е била такава. Но за пръв път сме подложени на опасност от директни атаки и това силово превъзходство е много заплашително. За да победим, трябва да има — както и в предишните кризисни ситуации — друг метод, освен този на чистата сила. Трябва да открием слабата страна на врага и да атакуваме там.

— И каква е тази слаба страна? — запита четвъртият. — Смяташ да ни предложиш своя теория?

— Не. Това е мястото, където се предавам. Нашите велики водачи в миналото винаги са виждали слабите точки на враговете си и са се целили там. Но сега…

В гласа му имаше безпомощност и никой не посмя да иронизира. Накрая четвъртият от присъстващите обобщи ситуацията:

— Имаме нужда да помислим.

Форъл нетърпеливо се обърна към него:

— Добре! Не знам кога Империята ще атакува, но би трябвало да разполагаме с време.

— Хобър Малоу беше проникнал в имперските владения сам — отбеляза Едрия. Форъл поклати глава.

— Не така открито! Освен това, никой от нас не е толкова млад, всички сме ръждясали от бюрократизъм и администраторщина. Трябва ни млад и жизнен човек, който до сега е бил…

— Независим търговец? — запита четвъртият.

Форъл утвърдително кимна и прошепна:

— Ако все още имаме време…

3. Мъртвата ръка

Бел Райъс прекъсна дразнещите си обиколки из стаята, когато влезе неговият адютант. Попита:

— Някакви вести от „Старлет“?

— Нищо. Разузнавачите претърсиха района, но детекторите не засичат нищо. Командор Юм докладва, че флотът е готов за незабавно отмъщение.

Генералът поклати глава.

— Не, не и за патрулен кораб. Не още! Кажи му да удвои… Чакай, ще му напиша съобщение. Кодирай то и го изпрати с насочен лъч.

Той написа нещо, докато говореше, и предаде листа на чакащия офицер.

— Пристигнал ли е вече сиуенианинът?

— Не е.

— Добре, гледай да го доведеш тук, щом пристигне!

Адютантът живо козирува и излезе. Райъс отново закрачи из кабинета.

Когато вратата се отвори за втори път, Дакъм Бар вече стоеше на прага. Той бавно последва адютанта в осветеното помещение, чийто таван беше подробен стереоскопичен модел на Галактиката. В центъра на стаята го посрещна Бел Райъс в полева униформа.

— Добър ден, патриций! — генералът побутна с крак един стол и отпрати адютанта. — Тази врата да остане затворена, докато аз не я отворя!

Разкрачен, с ръце зад гърба, той стоеше пред сиуенианина и бавно се поклащаше на пети, докато най-после изстреля:

— Патриций, Вие верен ли сте на Императора?

Бар, който бе мълчал до този момент, смръщи вежди.

— Нямам причини да обичам имперската власт.

— Това е друг начин да се каже, че може да сте изменник.

— Вярно е. Но от верността до превръщането ми в активен Ваш помощник трябва да бъде изминат дълъг път.

— Това също е вярно. Но да се откажем от помощта Ви сега — отбеляза Райъс, — ще бъде също един вид предателство.

Веждите на Бар се сближиха съвсем.

— Запазете словесните си удари за своите подчинени! Едно просто разяснение на Вашите нужди и желания ще ми бъде напълно достатъчно!

Райъс седна и преметна крак върху крак.

— Бар, ние имахме една по-раншна дискусия преди половин година…

— За Вашите магьосници ли?

— Да. Спомняте ли си какво казах, че ще направя?

Бар кимна.

— Щяхте да посетите техните свърталища. Бяхте зает през тези четири месеца… Намерихте ли ги?

— Да ги намеря? Да, направих го! — изкрещя Райъс. Докато говореше, устните му бяха стиснати. Изглеждаше, сякаш е захапал краищата им със зъби:

— Патриций, те не са магьосници, а цели дяволи. Не е за вярване! Представете си, това е свят с размер на носна кърпа, на нокът! Ресурсите му са жалки, силата — незначителна. Нищожното му население не би задоволило дори най-отдалечените светове от прашнните провинции на Тъмните звезди. При това народът му е толкова горд и амбициозен, че си позволява да мечтае за власт над Галактиката! И отгоре на всичко те са до такава степен уверени в себе си, че никога не бързат. Движат се бавно и флегматично, пълзят през системите с безделническо благодушно, лениво поглъщат все нови и нови светове… И преуспяват! Няма кой да ги спре. Вече са създали мръсно търговско общество чиито пипала се протягат през звездните системи до там, докъдето са способни да стигнат техните кораби-играчки. А агентите им, които се наричат търговци с главна буква, са завладели всичко на парсеци наоколо!

Дакъм Бар прекъсна гневната му реч:

— Колко от казаното е потвърдено и колко е изречено просто от гняв?

Генералът си пое дъх и продължи по-спокойно:

— Гневът не ме заслепява! Споменах ти, че бях на няколко планети, разположени по-близо до Сиуена, отколкото до Фондацията, където Империята е просто далечен мит, а търговците — жива истина. Самите ние бяхме счетени за търговци.

— И Фондацията Ви каза, че се стреми към галактическата власт?

— Да ми каже! — Райъс отново се ядоса. — Официално не беше казано нищо. Дрънкаха само за бизнес, но аз говорих и с обикновените хора. Схванах идеите на простия народ, тяхната „предопределена съдба“ за велико бъдеще… Това е нещо, което не може да се скрие. Те дори не се опитват да крият универсалния си оптимизъм!

Сиуенианинът открито излъчваше задоволство.

— Ще признаете ли, че се потвърждава моята реконструкция на събитията, направена по нищожните данни, с които разполагах?

— Няма съмнение — отвърна Райъс с дразнещ сарказъм, — че това се дължи на аналитичните Ви умения. Но то говори и за нарастващата опасност, надвиснала над владенията на Императора.

Бар равнодушно сви рамене. Райъс внезапно се наведе напред, сграбчи го и се взря в очите му със странна нежност. После отрони:

— Повече нито дума за това, патриций! Не желая да бъда варварин! Според мен, сиуенианската враждебност към Империята е просто омразно бреме и ще се постарая да направя всичко, за да го премахна. Но моята специалност е военна и насочването ми към цивилни действия е нецелесъобразно. Това би предизвикало отзоваването ми и би довело до невъзможността да ме използвате. Ясен ли съм? Виждам, че ме разбирате. Нека тогава приемем поне помежду си, че сте отмъстили за зверството от преди четиридесет години, и да забравим за това. Имам нужда от помощта Ви! Признавам го съвсем искрено!

В гласа на младия човек се усещаше настоятелност, но Бар кротко и отмерено поклати глава. Райъс продължи умоляващо:

— Вие не разбирате, патриций, но вярвам, че ще съумея да Ви изясня нещата. Аз не мога да водя спор на научна основа — Вие сте учен, а не аз. Но едно мога да кажа — когато мислите за Империята, не забравяйте, че тя Ви е правила големи услуги. Имперските въоръжени сили са свързани с някои престъпления, но в основата си те са се стремили към мир и цивилизованост. Имперският флот е създал мирната Империя, която е управлявала цялата Галактика две хиляди години. Две хилядолетия мир под имперските „слънце и космически кораб“ срещу предшестващите ги две хилядолетия междузвездна анархия. Разгледайте войните и опустошенията от онези дни и ми кажете дали Империята все пак не струва нещичко, въпреки всичките си грешки? Погледнете в какво се превърнаха останалите краища на Галактиката, след като се отцепиха и обявиха своята независимост… И си помислете: нима заради едно незначително отмъщение искате да превърнете Сиуена от провинция под защитата на могъщ флот във варварски свят, част от варварската Галактика затънала в своя сепаратизъм, общо падение и мизерия

— Нима смятате, че всичко това ще дойде толкова бързо? — промърмори сиуенианинът.

— Не — отговори Райъс. — Честно казано — не, но Империята е тази, за която се бия, както и за военните и традиции, които също значат нещо за мен и които мога да предам. На тези традиции е изградена имперската институция, която пазя.

— Говорите загадъчно, а на мен винаги ми е било трудно да се оправям с гатанките.

— Не може да не разбирате опасността от тази Фондация!

— Аз бях този, който забеляза нещото, наречено Вас „опасност“, още преди да тръгнете за Сиуена.

— Тогава осъзнавате, че това трябва да бъде спряно още в зародиш! Вие сте узнали за Фондацията, преди някой дори да е чул за нея. Знаете повече от който и да било друг в Империята. Може би сте наясно и как би било най-добре да я атакуваме и вероятно бихте могли да ме предупредите за контрамерките им. Нека бъдем приятели!

Дакъм Бар се изправи и каза спокойно:

— Помощ като тази, която мога да Ви предложа, не струва нищо. По-добре е да ви освободя от нея, независимо от Вашите енергични усилия.

— Аз ще съдя за цената!

— Говоря сериозно. Цялата мощ на Империята няма да Ви помогне да смачкате този миниатюрен пигмейски свят.

— Защо? — очите на Бел Райъс блеснаха яростно — Не, оставаш тук! Аз ще ти кажа кога можеш да напуснеш! Ако мислиш, че недооценявам врага, лъжеш се. Патриций — той говореше неохотно, — загубих кораб при моето завръщане. Нямам доказателство, че е попаднал в ръцете на Фондацията, но той все още не е засечен, а ако е имало катастрофа, неговото мъртво тяло би трябвало да е останало някъде по пътя, по който сме се движили. Това не е обикновена загуба — съществува, макар и минимална вероятност Фондацията вече да показва враждебността си. Такова силно желание и такова пренебрежение към последствията може да означава наличие на тайни сили, за които не зная нищо! Бихте ли ми помогнали поне с отговора на един-единствен въпрос? С какъв военен потенциал разполагат те?

— Нямам представа.

— Тогава разяснете ми собственото си изказване. Защо твърдите, че Империята не може да се справи с жалкия си противник?

Сиуенианинът отново седна и се извърна от фиксиращия го свиреп поглед на Райъс. Заговори тежко:

— Казах това въз основа на принципите на психоисторията. Тази странна наука достига математическата си зрялост при Хари Селдън и умира с него, защото никой друг не е способен да работи с нея — прекалено е сложна. Но дори и в този къс период Селдън я превръща в най-силния инструмент, служил някога за изучаване на човечеството. Без да претендира, че може да предвиди действията на отделни личности, той формулира закони за поведението на групи хора. Закони, основани на математическия анализ и екстраполацията.

— Е?…

— Това е същата тази психоистория, над която Селдън и групата му работят и която прилагат при основаването на Фондацията. Мястото, времето и условията са изчислени със средствата на математиката; същото се отнася и за развитието на Вселенската империя.

Гласът на Райъс беше пълен с възмущение:

— Използвали сте това изкуство, за да предвидите, че ще атакувам Фондацията и ще изгубя толкова и толкова битки поради тези и тези причини? Опитвате се да ме убедите, че съм глупав робот, който следва своята предначертана гибел?

— Не — спокойно отвърна старият патриций. — Вече казах, че тази наука не може да направи нищо с индивидуалните действия. Може да бъде предвидено само поведението на огромни маси хора.

— Тогава ние трябва да сме здраво притиснати от желязната ръка на богинята на историческата необходимост.

— На психоисторическата необходимост! — поправи го Бар.

— А ако изпитам свободата си на действие? Ако реша да атакувам догодина или изобщо да не го правя? Колко сговорчива е богинята? И колко изобретателна?

Бар сви рамене.

— Няма значение дали ще атакувате сега или никога, със самостоятелен кораб или с целия флот на Империята, с военни сили или с икономически средства, с открита декларация за война или чрез коварна засада. Правете каквото искате, изпробвайте всичко което Ви подскаже свободната Ви воля. Все едно, ще загубите.

— От мъртвата ръка на Хари Селдън?

— От мъртвата ръка на математиката на човешкото поведение, която не може да бъде спряна, отклонена или забавена.

Двамата дълго се гледаха лице в лице, докато генералът не направи крачка назад и каза просто:

— Ще приема предизвикателството. Нека мъртвата ръка се изправи срещу живата свобода на волята!

4. Императорът

Клеон II бе властелинът на Вселената. По онова време — страдащ от неизвестна и особено мъчителна болест. Поради странните превратности, често пъти изневиделица връхлитащи човешкия живот, тези две необходими пояснения към неговата болест нито бяха взаимно изключващи се, нито пък си пречеха едно на друго. Но в историята могат да се наброят отчайващо голям брой такива прецеденти.

Само че Клеон II не носеше вина за подобни прецеденти. Размишленията над дългия списък сходни проблеми в никакъв случай не можеха да намалят собствените му страдания. Малко го успокояваше и мисълта, че докато прадедите му са владеели само една прашна планетка, той самият спи в разкошния дворец на Аманейтик Велики като наследник на рода галактически владетели, потънали дълбоко в миналото. Единственият му източник на утеха беше, че баща му бе разчистил областта на проядените от бунтове земи и бе възстановил състоянието на мир и единство, на каквото се е радвал само Станел VI. Като следствие на това, за двадесет и пет години властване на Клеон II нито едно въстание не беше помрачило блестящата му глава

Императорът на Галактиката и Лорд на всичко съществуващо лежеше омаломощен, с глава, отпусната върху многобройните силови възглавници. По някое време се изправи с усилие и мрачно се взря в далечните стени на огромната спалня. Това беше стая, неподходяща за самотници. Бе твърде голяма. Както между впрочем и всички останали стаи.

Но не беше ли все пак по-добре да остава сам в миговете на тези осакатяващи схватки с болката, вместо да понася префърцунените дворяни, тяхната разточителна симпатия, безгръбначно и тъпота? По-добре така, отколкото да гледа тези безцветни маски, които разиграваха безкрайни спекулации със съдбата, носеща смърт или успешно бъдеще!

Размишленията като че ли бързаха да го затрупат в развалините си. Той имаше трима сина — трима искрени младежи, преизпълнени с надежди и добродетели. Къде бяха изчезнали в тези лоши дни? Чакаха, без съмнение. Така е, всички чакат с поглед, вперен в него…

Той тежко се раздвижи. И сега Броудриг очакваше аудиенция. Същият Броудриг, който макар и плебей му бе истински верен, защото беше мразен с единодушна и искрена ненавист, по която единствено бяха достигнали до съгласие дванадесетте рода, които разделяха двора.

Броудриг — преданият фаворит, който бе длъжен да му е предан, защото в противен случай нямаше да притежава най-бързия звездолет в цялата Галактика, а щеше да приключи своя земен път в атомната камера на предишния Император още на следващия ден след неговата смърт…

Клеон II натисна гладката топка на облегалката на огромния си диван и тежката врата в дъното на стаята се разтвори във въздуха.

Броудриг мина край тъмночервения килим и коленичи, за да целуне отпуснатата ръка на Императора.

— Как сте, сър? — попита личният му секретар с тих, преливащ от загриженост глас.

— Живея — гневно щракна със зъби Императорът, — ако това може да се нарече живот! — Всеки негодник, който умее да чете медицински книги, ме използва като опитно поле за тъпите си експерименти. Стига да има лек — химически, физически или атомен, който още да не е използван — то тогава няколкото начетени дрънкала от далечните краища на Империята ще дотичат да изпробват и него. А за авторитет ще бъде цитирана още някоя новооткрита или по-скоро подправена книга. Кълна се в паметта на баща си — изкрещя яростно той, — че няма да се намери двуного, което да успее да измери пулса ми, без да държи нечия древна книга едната си ръка! Болен съм, а те ми дрънкат, че това е неизвестна болест. Глупаци! Ако в продължение на хилядолетия са се появявали какви ли не нови болести, то какво общо имат тук трактатите на хора от преди две хиляди години например? Как те биха могли да разкрият моята болест, а още повече да я излекуват?! Излиза, че или аз трябваше да живея по тяхно време, или те да са живи сега!

Императорът редеше дългата си реч, докато секретарят му покорно мълчеше. Накрая Клеон II попита раздразнено:

— Колко души чакат навън? — той завъртя глава по посока на вратата.

Броудриг беше самото търпение:

— Великата зала съдържа обичайния брой молители.

— Добре, нека чакат! Имам толкова държавни проблеми! Капитанът на гвардията да им го съобщи. Или я спри… да не говори нищо за това — само да им каже, че няма да давам аудиенции. И нека капитанът изглежда опечален. Чакалите могат сами да се издадат! — грозно се изсмя Императорът.

— Сър… — спокойно каза Броудриг, — и без това се носи слух, че с Вашето сърце не всичко е наред!

Усмивката на Императора за миг се затъмни от предишното презрение.

— Ако някой действа преждевременно в съответствие с този слух, това ще навреди повече на другите, отколкото на мен! Но за какво си дошъл в действителност?

Броудриг, който все още стоеше на колене, се надигна и рече:

— Касае се за генерал Бел Райъс, военният управител на Сиуена.

— Райъс? — Клеон II се намръщи. — Не го помня! Чакай, не беше ли той човекът, който изпрати онова донкихотовско съобщение преди няколко месеца? Да, спомних си! Молеше за разрешение да стане завоевател в името на Империята и Императора.

— Точно така, сър.

Императорът отново се изсмя.

— И мислиш, че имам чак толкова много подобни генерали, Броудриг? Изглежда като любопитен атавизъм. Какъв отговор му е изпратен? Смятам, че си се погрижил за това.

— Да, сър. Той беше инструктиран да събере още информация и да не предприема нищо без заповед от Императора.

— Хм… Добре. Кой е този Райъс? Бил ли е някога в двора?

Броудриг кимна и устата му се изкриви.

— Започнал е кариерата си като курсант в гвардията — преди десет години. Взел е участие в схватката при Лемъл Кластър.

— Лемъл Кластър? Знаеш, че паметта ми не е добра Не беше ли това по времето, когато един млад войник спаси два кораба от челно сблъскване с… ъъъ… с нещо или…? — той махна неопределено с ръка. — Не помня подробностите. Беше нещо героично…

— Райъс бе войникът. Той получи повишение заради това — сухо съобщи Броудриг — и после беше назначен за капитан на кораб.

— А сега е военен управител на гранична система е все още млад способен мъж, Броудриг!

— Не е точно така, сър. Той живее в миналото. Мечтае за старите времена, за сбъдване на митовете, в които се говори за древността. Такива хора са безвредни за себе си, ала тяхната поразителна липса на реализъм ги прави глупаци в очите на останалите. Но както научавам — добави той, — неговите хора са съвършено под контрола му. Той е един от Вашите най-популярни генерали.

— Наистина ли? — Императорът се замисли. — какво от това, Броудриг, аз не бих желал да бъда защитаван от некомпетентни личности. А още повече от такива, които не носят никакви стандарти за вярност в себе си.

— Некомпетентният изменник не представлява опасност, а със способните хора трябва да се внимава.

— И ти си между тях, Броудриг! — Клеон II се засмя и после се сгърчи от болка. — Добре, можеш да забравиш засега това отклонение. Та какъв точно е проблемът с този млад завоевател? Надявам се, че не си дошъл само за да ми го припомниш.

— Получихме ново съобщение от генерал Райъс, сър.

— О! И за какво?

— Той е шпионирал из земите на варварите и препоръчва военна операция с подкрепата на боен флот. Аргументите му са обстойни и доста отегчителни. Няма смисъл да Ви досаждам с тях при Вашето неразположение. Още повече, че това ще бъде обсъждано от сесията на Съвета на лордовете — той хвърли бърз поглед към Императора.

Клеон II се намръщи.

— Лордовете? Дали това е проблем от тяхната област, Броудриг? Ще се стигне до придвижването на исканията за широка интерпретация на Хартата. Винаги се стига до там!

— Това не може да бъде избегнато, сър. Щеше да е по-добре, ако Вашият августейши баща беше потушил последния бунт, без да подпише Хартата. Но щом тя е налице, ще трябва да я търпим поне известно време.

— Прав си, така трябва да стане… Но защо е тая тържественост, човече? В крайна сметка това е нещо маловажно. Успехите на разни дребни завоевателчета по далечните ни граници едва ли засягат нашите непосредствени държавни дела!

Броудриг леко се усмихна и отбеляза хладно:

— Това е дело на романтичен глупак, но един такъв глупак може да бъде смъртоносно оръжие, ако го използва човек с трезв разум. Сър, този мъж е известен и тук, и там. Той е млад. Ако успее да завладее една или две варварски планети, той ще стане завоевател. А един млад завоевател, който е доказал способността си да пробужда ентусиазъм у пилоти, миньори, търговци и друга подобна пасмина, е опасен във всяко отношение. Ако днес той изявява желание да служи на Вас и блаженопочившия Ви баща, то утре някой от Вашите верни лордове може да пожелае да го използва като оръжие…

Клеон II мръдна бързо ръката си и я сви от болка

Полека-лека дойде на себе си, но усмивката му остана слаба, а гласът му се загуби в шепот:

— Ти си ценен човек, Броудриг. Винаги предвиждаш по-далеч, отколкото е необходимо, и съм принуден да вземам поне половината от препоръчаните от теб предпазни мерки, за да се чувствам сигурен. Ще прехвърлим проблема за Райъс на лордовете. Нека видим какво ще кажат и тогава ще вземем съответните мерки. Надявам се, че младият мъж все още не е предприел враждебни действия?

— В съобщението не споменава нищо подобно. Но вече помоли за подкрепления.

— Подкрепления! — очите на Императора се разшириха от удивление. — С какво разполага той?

— Десет кораба, сър, с пълен комплект допълнителни съдове. Два от корабите са снабдени с двигатели от стария Велик флот, а друг има артилерийска батарея от същия източник. Останалите са ново производство от последните петдесет години, но са в чудесно състояние.

— Десет кораба изглеждат достатъчно за каквато и да било успешна операция. С по-малко от десет моят баща е спечелил първата си победа! Какви са варварите които Райъс смята да подчини?

Личният секретар смръщи вежди.

— Нарича ги „Фондация“.

— Какво е това?

— Нямам записи за нещо подобно, сър. Претърсих архивите внимателно. В тази част на Галактиката се намирала древната провинция Анакреон, която през последните два века е затънала в разбойничество, варваризъм и анархия. В провинцията никога не е имало планета с име Фондация. Но е имало Група учени, заточени в тази област точно преди отцепването. Те трябвало да подготвят Енциклопедия! — той се усмихна подигравателно. — Мисля, че те наричат Енциклопедията „Фондация“.

— Добре! — Императорът счете това за заключение. — Но не виждам някаква особена връзка…

— Аз въобще не намирам връзка, сър. Няма име, което да е останало за тази организация след избухването на анархията в региона. Ако нейните потомци все още живеят и пазят името й, то тогава най-вероятно те да се превърнали във варвари.

— И това изисква подкрепления? — Императорът погледна красноречиво секретаря си. — По-вероятно е да започнеш да се биеш с десет кораба и да поискаш още, преди да нанесеш решаващия удар. Но аз започвам да си припомням този Райъс — той беше хубаво момче от вярно нам семейство. Броудриг, тук има нещо, което не разбирам. Проблемът е много по-сложен, отколкото изглежда… — пръстите му лениво си играеха с блестящия чаршаф, който покриваше краката му. — Трябва да пратя човек там! И то наблюдателен, умен и верен. Броудриг…

Секретарят наклони глава.

— А кораби, сър?

— Не още! — Императорът изпъшка, когато се помръдна. Вдигна пръст. — Не, докато не научим повече. Свикай Съвета на лордовете за тази седмица. Тъкмо ще ни се отдаде възможност за въвеждане на някои лимити. И нека само се опитат да възразяват — ако не им е скъп животът!

Той отпусна болната си глава върху успокояващата топлота на силовата възглавница.

— Тръгвай, Броудриг, и ми изпрати лекаря, макар че той е най-големият бърборко от всички!

5. Войната започва

Армията на Императора напускаше Сиуена и предпазливо потъваше в непознатата чернота на Периферията. Огромните кораби пресичаха безкрайните разстояния, които деляха звездите по края на Галактиката и тръгваха по пътя си към контролираното от Фондацията пространство.

Изолираните в двувековното си варварство светове усетиха още веднъж господството на Империята над техните земи и се заклеха във вярност на Императора след масирания артилерийски огън, изсипан върху техните столици. Навсякъде бяха настанени имперски гарнизони и на старите хора им се наложи да си припомнят отново забравените легенди от времето на техните прапрадядовци, когато Вселената е била голяма, богата и мирна под управлението на мъжете, носещи знака „слънце и космически кораб“ на своите униформи.

След това гигантските звездолети продължиха своя път все по-напред и по-напред и всеки новозавзет свят заемаше подобаващото си място в съответствие с набелязания план, а рапортите се връщаха при Бел Райъс в Генералния щаб, който той беше установил на скалиста и безплодна планета, лишена от слънце.

Сега Райъс седеше отпуснат и се усмихваше предизвикателно на Дакъм Бар.

— Е, какво мислите, патриций?

— Аз? А каква стойност има моето мнение? Аз не съм военен! — старецът уморено хвърли отвратен поглед на хаоса в претъпканата стая, която беше издълбана в скалите и снабдена с изкуствен въздух, светлина и топлина. Тя всъщност беше един вид символ на подземния живот сред многобройните тъмни светове. — За помощта, която мога да Ви осигуря… — тихо добави той, — е, или поне за тази, която бих искал Ви осигуря, ще трябва да ме върнете на Сиуена.

— Не още! Не още! — генералът завъртя стола си към ъгъла, където стоеше тежката прозрачна сфера — карта на древната провинция Анакреон и съседните й сектори, взря се в нея и рече:

— По-късно! Когато това бъде завзето. Вие ще можете да се отдадете на книгите си, нещо повече — ще се погрижа семейните Ви имоти да се върнат при Вас и Вашите деца…

— Благодаря Ви — каза Бар с тънка ирония, — само че ми липсва Вашата вяра в щастливото завръщане от „това“.

Райъс грубо се засмя.

— Не започвайте отново с профанското си дрънкане! Тази карта говори повече от всичките Ви мрачни теории. — Той ласкаво погали извитите, почти невидими контури на сферата. — Можете ли да разчитате карта с радиален профил? Да? Добре, ето тук, вижте сам! Звездите в жълто са имперски територии. Червените звезди са тези, които са във владение на Фондацията; розовите са онези, които може би попадат в сферата на икономическото й влияние. А сега…

Райъс завъртя кръглата ръкохватка и бавно в областта на центъра белите точици се смениха с тъмносини. Като обърната чаша те покриваха червеното и розовото.

— Сините звезди са завзетите от моите сили — каза Райъс със задоволство. — А флотът ми продължава да напредва. Няма никаква съпротива от страна на варварите. Не срещаме съпротива и от страна на Фондацията. Те спят кротко и тежко!

— Разпръснали сте флота си нарядко, нали? — попита Бар.

— Ами… всъщност — да — призна Райъс, — но и не съвсем. Ключовите точки, където съм поставил укрепления, са няколко, ала внимателно подбрани. Факт е, че флотът ми е малък, но стратегически добре организиран. Така се проявяват много предимства — повече, отколкото може да си представи някой, който не е изучавал тактика. Очевидно е, че мога да започна атака от всяка точка в оградената сфера, и когато приключа, за Фондацията ще бъде невъзможно да ме нападне по фланговете или в тила. Просто аз няма да имам флангове или незащитени пространства. Тази стратегия на предварително обграждане е използвана вече в походите на Лоурис VI, преди около две хиляди години, но винаги е оставала нереализирана поради знанието и намесата на врага. Сега, обаче, е различно!

— Панацея, а? — гласът на Бар бе тих и далечен.

Райъс беше нетърпелив:

— Все още мислите, че флотът ми ще загуби?

— Трябва!

— Не разбирате ли, че няма случай във военната история, при който обграждането да е било завършено и атакуващите да не спечелят, освен ако чуждият флот разполага с достатъчно сили, за да го пробие?

— Щом го казвате!

— Но все още сте уверен в загубата ни?

— Да.

Райъс се засмя.

— Продължавайте!

Бар запази гневно мълчание за кратко, после бързо попита:

— Получихте ли отговор от Императора?

Човекът срещу него извади цигара от контейнера до главата си, пъхна края на филтъра между устните си и внимателно я запали. После рече:

— Питате относно молбата ми за подкрепление? Отговорът дойде, но това не е нищо повече освен отговор.

— Без кораби.

— Точно така. Очаквах нещо подобно. Честно казано, патриций, не трябваше да се плаша от вашите теории и да моля за помощ. Това далеч не ме представи в най-добрата светлина.

— Наистина ли?

— Да. Корабите са нещо като награда. Гражданските войни от последните два века са погълнали повече от половината от Великия флот, а онова, което е останало от него, е несигурно и остаряло. Знаете, че звездолетите, които строим сега, не струват нищо. Съмнявам се, че някъде в Галактиката има човек, способен да построи хиператомен двигател като първите.

— Знам! — каза сиуенианинът. Погледът му беше замислен. — Не знаех обаче, че Вие го знаете! Та значи Негово Императорско Величество не е изпратил кораби… Психоисторията можеше да го предскаже. Всъщност тя го направи. Бих казал, че мъртвата ръка на Хари Селдън спечели рунда.

Райъс отговори късо.

— Имам достатъчно звездолети. Вашият Селдън не е спечелил нищо. Стане ли ситуацията по-напечена, тогава ще намерим повече кораби. А и засега Императорът не знае цялата история…

— Сериозно? Какво му разказахте?

— Ами… Вашите теории! — Райъс сви устни. — Историята е, при цялото ми уважение към Вас, малко пресилена… Ако развоят на събитията я оправдае и ми даде доказателства, тогава — но само тогава — ще бъда изправен пред смъртна опасност. И освен това… — Райъс закрачи из стаята, — освен това тази историйка, неподкрепена с факти, няма необходимия аристократичен привкус, за да бъде удостоена с вниманието на Негово Императорско Величество.

Старият патриций се усмихна в отговор.

— Знаел си, че ако му кажеш как августейшият му трон е заплашен от шайка варвари, населяващи Периферията, е невъзможно той да повярва и да оцени сведенията. Значи ти просто не си чакал нищо от него.

— Освен ако смяташ специалния пратеник за нещо…

— И защо специален пратеник?

— Това е стар обичай. Пряк представител на короната присъства на всеки военен поход, който е под покровителството на правителството.

— Защо?

— Така се запазва символът на императорското водачество. Освен това пратеникът има за задача да проверява верността на генералите, макар че не винаги успява в това отношение.

— Този пратеник ще ви създава големи неудобства генерале! Имам предвид намесата на външния авторитет.

— Не се съмнявам в това — Райъс слабо се изчерви — Но не би могло да се избегне…

Приемникът на ръката на генерала тихо избръмча когато цилиндричният комуникатор помръдна в гнездото си. Райъс го завъртя.

— Чудесно! Най-сетне!

Дакъм Бар въпросително повдигна вежди.

— Знаете, че заловихме един от търговците — каза Райъс. — Жив и с кораба му в добавка.

— Чух да се говори за това.

— Е, вече са го доставили тук и ще го видим след минута. Останете, патриций! Искам да присъствате на разпита. Всъщност, за това Ви повиках днес. Вие можете да се усетите там, където аз пропускам нещо важно

Вратата сигнализира и щом генералът я докосна, потъна в стената. Мъжът, който стоеше на прага, бе слаб и брадясал, облечен в късо палто от мек лек пластик с качулка, която стигаше почти до носа му, Ръцете му бяха свободни.

Той влезе нехайно и се огледа така, сякаш пресмяташе стойността на вещите в помещението. Поздрави генерала с леко вдигане на ръка и късо кимване.

— Името ти? — грубо попита Райъс.

— Лейтън Девърс — търговецът пъхна палци в широкия си безвкусен колан. — Ти ли си шефът тук?

— Ти търговец от Фондацията ли си?

— Точно така. Слушай, ако ти си шефът, по-добре кажи на наемниците си да оставят на мира стоката ми.

Генералът вдигна глава и хладно огледа затворника.

— Отговаряй на въпросите ми и не раздавай заповеди.

— Добре, съгласен съм. Само че едно от момчетата ти вече си проби двуфутова дупка в гърдите, като си набута пръстите не където трябва.

Райъс се обърна обвинително към придружаващия лейтенант.

— Истината ли казва този човек? Вранк, ти докладва, че няма жертви!

— Нямаше, сър! — лейтенантът говореше тежко и сковано. — Но тогава! После претърсвахме кораба и открихме много инструменти с неясни функции, за които затворникът твърдеше, че са негова стока. Един от тях светна, когато го докоснаха, и войникът, който го държеше, умря.

Генералът отново се върна към търговеца.

— Корабът ти носи ли атомни бомби?

— Майко Галактико, не! Защо са ми? Този глупак грабна атомното шило с работния край към себе си и включи на максимално пробиване. Едва ли е смятал, че ще стане така… Сигурно го е помислил за бластер. Исках да го спра, но петима души ми седяха на гърдите…

Райъс кимна на чакащия войник.

— Върви! Корабът да се запази, както е! Сядай, Девърс.

Търговецът седна, където му посочиха, и хладнокръвно издържа както безцеремонния оглед на особата му от генерала, така и любопитния, но бегъл поглед на сиуенианския патриций.

Скоро Райъс наруши тишината.

— Ти си разумен човек, Девърс!

— Благодаря. Не знам дали си впечатлен от лицето ми или просто искаш нещо от мен, но държа да ти кажа, че аз съм добър бизнесмен.

— Това е почти едно и също. Ти предаде кораба си, когато можеше да ни накараш да си изхабим мунициите или ти самият да ни превърнеш в електронен прах — по избор. Сигурно се надяваш на добра сделка, щом си го направил.

— Добрата сделка е това, което най-много ща, шефе

— Добре, сътрудничеството пък е това, което най-много ща аз! — Райъс се усмихна, наклони се към Бар и прошепна в ухото му: — Мисля, че думата „ща“ означава точно това, което искам да изразя. Чувал ли си някога по-варварски жаргон?

Вместо Бар, Девърс реагира със задоволство:

— Отлично! Аз просто те проверявах. Само че за какъв вид сътрудничество говореше, шефе? Честно да ти кажа, дори не знам къде се намирам… — той погледна генерала. — Кое е това място, например, и каква е… хмм… идеята?

— А… Извинявам се! — Райъс беше в добро настроение. — Този джентълмен е Дакъм Бар, патриций от Империята. Аз съм Бел Райъс, Имперски пер и генерал трети ранг от въоръжените сили на Негово Императорско Величество.

Търговецът зяпна.

— Империята? Същата стара Империя, за която сме учили в училище? Ха! Ама че смехория! Винаги съм смятал, че тя вече не съществува.

— Огледай се! Тя е тук — намръщено изрече Райъс.

— Трябваше да се сетя! — Лейтън Девърс повдигна глава, брадата му щръкна към тавана. — Твърде мощни и лъскави бяха корабите, които хванаха моята летяща бъчва. Няма кралство по Периферията, което би могла да си го позволи! — той смръщи вежди. — И каква е играта, в такъв случай, шефе? Или трябва да Ви наричам „генерал“?!

— Тази игра се казва война.

— Империята срещу Фондацията, така ли?

— Да.

— Защо?

— Мисля, че знаеш защо!

Търговецът го погледна и поклати глава.

Райъс помисли малко и добави по-меко:

— Сигурен съм, че знаеш защо.

— Много е топло тук! — промърмори Девърс и се изправи, за да свали палтото си. После отново седна и протегна крака.

— Знаете ли — отбеляза той, — стори ми се, че си въобразявате, че сте ме победили. А аз мога да ви хвана, преди да сте успели да мръднете, и този стар човек, дето седи тук и непрекъснато мълчи, с нищо няма да ми попречи.

— Да, но няма да го направиш — миролюбиво каза Райъс.

— Няма — съгласи се Девърс дружелюбно. — Първо, и да ви убия, няма да спра войната — или поне така смятам. Има твърде много генерали там, откъдето идвате.

— Много точно пресметнато!

— Освен това, вероятно ще бъда заловен две секунди, след като ви убия, и ще бъда ликвидиран бързо, а може би бавно — за разнообразие. Но това не влиза в плановете ми. Така че възможността отпада.

— Знаех, че си разумен човек.

— Да, но има нещо, което искам, шефе! Искам да разбера какво имаше предвид, когато каза, че знам защо ни нападате. Не ми е известно нищо. А и играта на гатанки не ми е по вкуса!

— Така ли? Чувал ли си някога за Хари Селдън?

— Не. И казах, че не обичам игрите на гатанки!

Райъс предпазливо погледна към Дакъм Бар, който се усмихна благо и отново възстанови унесеното си изражение. Думите на Райъс бяха съпроводени с гримаса:

— Не си играй с огъня, Девърс! Съществува предание, басня или историческа теория — наречи го както си искаш — за това, че вашата Фондация евентуално ще положи основите на Втората Империя. Имам достатъчно детайлна версия за психоисторическите забавления на Хари Селдън и плановете ви за агресия срещу Империята.

— Това ли е всичко? — Девърс замислено наведе глава. — И кой ви надрънка тия глупости?

— Нима това има някакво значение? — каза Райъс опасно равен глас. — Не си тук, за да задаваш въпроси. Искам да знам това, което ти е известно за баснята Селдън!

— Но ако е басня…

— Не си играй с думите, Девърс!

— Не го и правя! Всъщност говоря сериозно. Знаеш всичко, което и аз знам. Това е полузабравена глупост. Всеки свят има своите легенди — не можете да го опазите от нещо подобно! Да, чувал съм неща от този род — Селдън, Втора Империя и тъй нататък… С такива приказки приспиват хлапетата нощем. Всичко това става за тинейджъри, които се завират в килерите с джобните си видеопроектори, за да се нагълтат с трилърите на Селдън, но то определено не е за възрастни… Във всеки случай, не и за интелигентни възрастни хора — търговецът поклати глава.

Очите на имперския генерал потъмняха.

— Това самата истина ли е? Ще си платиш лъжите, човече! Аз бях на планетата Терминус. Познавам вашата Фондация. Сблъсках се с нея лице в лице!

— Тогава защо питате мен? Аз, който не стъпвам на нея за повече от два месеца през десет години! Губите си времето, но, моля, продължавайте с вашата война щом басните са това, което търсите!

Бар за пръв път заговори:

— Толкова ли сте уверен, че Фондацията ще спечели?

Търговецът рязко се извъртя. Лицето му слабо почервеня и на слепоочието му изпъкна стар белезникав белег.

— Хмм… мълчаливият съучастник! Как си направихте този извод от това, което казах, док?

Райъс внимателно кимна на Бар и той тихо каза:

— Начинът на изразяване, може би… Просто щях да се държите другояче, ако поне малко Ви тревожеше възможността Вашият свят да загуби и да претърпи ужасите на погрома. Знам това! С моя свят веднъж се случи и все още продължава…

Лейтън Девърс подръпна брадата си, погледна първо към Райъс, после към стареца и късо се изсмя.

— Тоя винаги ли говори така, шефе? — лицето на търговеца се намръщи. — Какъв погром? Виждал съм войни и разгроми… Какво от това, че победителят ще надвие? Кой трябва да се тревожи за това? Аз? Момчета като мен? — той присмехулно поклати глава. — Запомнете, че винаги се намират петима или шестима дебели тъпанари, които се разхождат напред-назад из хубавите планетки. Те отнасят каймака, но аз не бих си мръднал и пръста за тях! Защото те ще продължат да получават най-доброто, все едно кой е на власт. После: народът. Армията обикновени търговци. Сигурно някои ще бъдат убити, а другите ще си платят солено за всичко. Но или сами ще се оправят, или ще загубят. Тъй че остава все старата ситуация, само че, може би, с други петима или шестима начело.

Ноздрите на Дакъм Бар потръпнаха, вените по дясната му ръка изпъкнаха, но той не каза нищо.

Лейтън Девърс го гледаше. Не беше пропуснал нищо. Каза:

— Виж, прекарвам живота си сред звездите заради безполезните боклуци, наречени „стока“, и за да плащам вноса си в Тръста, защото там има няколко кръгли идиоти, които си седят в къщи и събират такса за всяка минута от моя живот, че и за този на момчета по-добри от мен. Да приемем, че победите Фондацията. Все едно, ще имате нужда от нас. Ще ви трябваме дори много повече, отколкото сме нужни на Тръста. Вие не познавате земите наоколо, а ние можем да ви ги покажем — е, срещу известно заплащане. Дори ще сключим по-добри сделки с Империята. Да, ние искаме точно това, а аз съм бизнесмен. Ако имате предвид нещо от този род, съм на разположение! — той огледа двамата с малко комична войнственост.

Мълчанието продължи няколко минути, докато в процепа на комуникатора не изскочи навито на тръбичка съобщение. Генералът го разгърна, хвърли му едно око, включи телевизионните екрани и нареди:

— Подгответе карта с координатите на всеки кораб в акцията. Чакайте заповеди за въоръжена отбрана!

Райъс се пресегна за наметката си. Когато тя покри раменете му, той се обърна към Бар и просъска през зъби:

— Оставям този човек на Вас. Очаквам резултати! Сега е война и се налага да бъда безмилостен по въпроса за провалите. Помнете това! — той излезе, като козирува на двамата.

Лейтън Девърс го проследи с поглед.

— Нещо става там, за където бърза! Какво ли се е случило?

— Има битка, предполагам! — рязко каза Бар — Флотът на Фондацията пътува към първото си сражение. Вие по-добре елате с мен!

Влязоха въоръжени войници. Държанието им бе респектиращо, лицата — каменни. Девърс последва стария сиуенианин извън стаята, плътно охраняван войниците.

Новата стая, в която влязоха, беше по-малка. В нея имаше две легла, видеоекран, душ и санитарен възел. Войниците напуснаха помещението и дебелата врата тежко се захлопна зад тях.

— Ха… — Девърс неодобрително се огледа. — Това прилича на затвор!

— Прилича! — отсече Бар и му обърна гръб.

Търговецът раздразнено каза:

— Каква е твоята игра, док?

— Аз не играя игри. Просто си ми поверен, това е всичко.

Търговецът се надигна и пристъпи напред. Тяло му заплашително надвисна над неподвижния патриций.

— Така ли? Само че и ти си с мен в тази килия, а когато идвахме насам, някои от оръжията бяха насочени не към мен, а към теб!… И освен това видях как целият се разтресе преди малко от моето изказване по повод на войната и мира! — той почака малко и прибави: — Е, добре. Нека тогава те питам нещо. Ти каза че твоята страна някога е била победена. От кого? Дошли са хора от друга Галактика?

— Направи го Империята — отвърна сухо Бар.

— Отново тя? Тогава какво правиш тук?

Старецът запази гордо мълчание.

Търговецът сви устни и бавно кимна. Сетне свали гривната от плоски брънки, която обхващаше дясната му ръка и я подхвърли:

— Какво мислиш за това? — той я хвана с лявата си ръка, на която носеше също такава гривна, после я подаде на Бар.

Сиуенианинът опипа орнаментите. Бавно повтори жеста на търговеца и си сложи гривната. Странното затопляне на китката му бързо изчезна.

Гласът на Девърс леко се промени:

— Всичко е наред, док, приборът започнала действа. Говори спокойно. Ако тази стая е под наблюдение, няма да чуят или видят нищичко. Гривната е силов контактор — изкривява полетата. Геният Малоу я е изобретил. Струва двадесет и пет кредита от тук до другия край на Периферията. Можеш да я носиш безплатно! Дръж устните си свити, докато говориш, и го прави внимателно. Бързо ще се научиш!

Дакъм Бар внезапно се почувства отпаднал. Твърдият поглед на търговеца изискаше и настояваше… Бар усещаше, че не може да му се съпротивява.

— Какво искаш? — думите едва изпълзяха между бавните му старчески устни.

— Казах ти! Правиш се на това, което ние наричаме патриот. Твоят собствен свят е бил премазан от Империята, а ти тук си „играеш на топка“ с един имперски генерал. Нещо не се връзва, а?

— Дал съм своето! Завоевателят, имперският вицекрал — умря от моята ръка — отвърна Бар.

— И кога? Скоро?

— Преди четиридесет години.

— Преди четиридесет години! — изглежда тези думи имаха някакъв особен смисъл за търговеца. — Твърде дълго живеете със своите спомени… Знае ли този млад умник в генералска униформа за това?

Вар кимна. Очите на Девърс потъмняха.

— Искаш ли Империята да победи?

Старият сиуенианин излезе извън себе си от гняв

— Ако ще Империята да пропадне с всичките си чудеса вдън най-ужасната катастрофа! Цялата Сиуена ежедневно се моли за това! Някога аз имах братя, сестра, баща… Само че сега имам деца и внуци, а генералът знае къде може да ги намери!

Девърс чакаше. Бар продължи шепнешком:

— Но това не може да ме спре, ако намеренията оправдават риска. Наследниците ми знаят как да умрат!

Търговецът каза меко:

— Веднъж си убил вицекраля, а? Знаеш ли, известни са ми някои неща! Имали сме един кмет — Хобър Малоу, който посетил твоя свят, нали? Та там той е срещнал някакъв човек на име Бар.

Старецът се огледа подозрително.

— Какво знаеш за това?

— Каквото знае всеки търговец на Фондацията. Виж, много е вероятно ти да си един дърт пръч, затворен тук с мен, за да проучи какво всъщност знам… Ето защо те насочваха оръжия към теб — ти мразиш Империята и би направил всичко за нейното смазване. Тук би трябвало да излея сърцето си пред теб и генералът много щеше да се зарадва. Само че няма да стане, док! Така, че аз бих искал да докажеш факта, че си синът на Онум Бар от Сиуена — шестият и най-малкият му син, който е преживял Клането.

Ръката на Дакъм Бар трепереше, докато отвори плоската метална кутия, вградена в стената. Металният предмет остро звънна, когато той го пусна в дланта на търговеца.

— Виж това! — каза Бар.

Девърс огледа внимателно предмета. Очите му се спряха на елегантната централна брънка от верижката:

— Това е монограмът на Малоу или аз съм върл звезден мошеник! Устройството е от преди петдесет години… — той погледна нагоре и се усмихна. — Чудесно, док! Персоналното силово поле е достатъчно доказателство — и Девърс подаде на Бар широката си ръка.

6. Фаворитът

Малките корабчета изникваха от дълбините на Космоса и се втурваха към центъра на Армадата. Без изстрели или взривове от енергия, те дълго се мотаеха около гигантските звездолети; сетне мигновено пропадаха, когато имперските преследвачи се хвърляха след тях като побеснели зверове. Изведнъж две безшумни припламвания затъмниха звездите. Два от малките кораби изчезнаха в пламъците на атомната дезинтеграция, а останалите се оттеглиха.

Гигантските кораби претърсиха района, а след това се върнаха към първоначалната си задача и един след друг световете продължиха да потъват по схемата на обграждането.

Униформата на Броудриг беше величествена — елегантно ушита и също тъй елегантно носена. Неговите разходки из градините на неизвестната преди планета Уанда, сега временен имперски щаб, изглеждаха спокойни, но изражението му бе мрачно.

Бел Райъс се разхождаше с него. Полевата му униформа беше с разкопчана яка, а той имаше печален вид скучната си сива дреха.

Райъс забеляза малка черна пейка под една дървовидна папрат, чиито широки гланцирани листа се извиваха право към слънцето.

— Вижте това, сър! — посочи генералът. — Реликва от Империята. Украсените пейки, направени за влюбените, все още са годни за употреба, докато факториите3 и дворците са се превърнали в руини.

Той седна, а личният секретар на Клеон II остана прав до него, сечейки ловко листата наоколо с прецизни махове на жезъла си от слонова кост.

Райъс кръстоса крака и предложи цигара на Броудриг. Докато говореше, извади една и за себе си.

— Човек би трябвало да очаква от ненадминатата мъдрост на Негово Императорско Величество да изпрати тук такъв компетентен наблюдател като вас. — каза той. — Това успокоява съмненията, които бих могъл да имам, че някаква по-важна и наложителна работа може да засенчи малкия ми поход към Периферията.

— Очите на Императора са навсякъде! — изрече Броудриг автоматично. — Няма нищо по-важно от походите, освен онези от тях, които изглеждат твърде мащабни и биват отменяни заради трудностите. Но, разбира се, малките кораби на Фондацията не са особена пречка и ние трябва да приложим и други успешни маневри, освен обграждането.

Райъс почти се изчерви, но запази хладнокръвие.

— Не мога да рискувам живота на хората си, които са прекалено малко, нито пък съм в състояние да жертвам кораби в масова атака. Завършването на обграждането ми гарантира защита при пряко нападение колкото и тежко да е то. Мисля, че още вчера ви разясних избраната от мен военна тактика!

— Добре, добре, аз не съм военен! Вече Ви позволих да ме убедите, че това, което изглежда просто и очевидно, не винаги се оказва правилно. Но Вашата предпазливост надхвърля всичко. Във втория си рапорт искате подкрепления. И това при беден, малък и варваризиран враг, с който досега не сте имали битки! Изискването за още кораби при тези обстоятелства говори за некадърност или, още по-лошо, не дава доказателства за предизвикалите ранната Ви кариера дързост и въображение.

— Благодаря Ви! — хладно каза генералът. — Покорно благодаря, но считам за нужно да Ви уверя, че има разлика между дързост и безразсъдство. Може да се рискува, когато се познава врага и макар и приблизително сте в състояние да прецените степента на риск, но да се започва война срещу неизвестен враг просто ей така — това вече е безразсъдна смелост. Защо не се запитате, по какви причини нормалните хора действат денем, а нощем се прибират на топло в стаите си?

Броудриг отхвърли ироничните думи на Райъс с леко махване на ръка.

— Драматично, но неудовлетворително. Сам сте били на онази варварска планета. Имате на разположение вражески пленник, същият онзи търговец, когото глезите. Между Вас и затворника не лежи нощна мъгла, нали?!

— Не лежи ли? Моля Ви да си припомните, че свят, който се е развивал в изолация два века, не може да бъде разглеждан като стратегическа точка за нормална атака само след едномесечен престой! Аз съм войник, а не овълчен супергерой от някакъв триизмерен филм! Ние имаме прост затворник, който е обикновен член на икономическа групировка, нямаща тясна връзка с вражеския свят. И човекът не е в състояние да ме посвети във вътрешните секрети на стратегиите им.

— Разпитахте ли го?

— Да.

— Е?

— Може да бъде използван, но само донякъде. Корабът му е малък. Той продава играчки, които са забавни, но нищо повече. Няколко от най-хитроумните съм изпратил на Императора като сувенири. Освен това има много приспособления по кораба и боклуци, които не са ми ясни — не съм техник!

— Да, но имате техници край себе си — педантично отбеляза Броудриг.

— И аз се сетих за това — отвърна му генералът, — но тия идиоти имат още много да учат, преди да ми свършат работа. Вече помолих да ми изпратят умен човек, който е в състояние да проумее изработката на странния двигател със силово поле, който движи кораба, но досега още не съм получил отговор.

— Такива хора са прекалено заети, генерале! Но нима в цялата ваша огромна провинция не се намери нито един, който да разбира от атомни машини?

— Ако съществуваше такъв, щях вече да го открия, за да ремонтира двигателите на два от моите собствен кораби. Два от десетте, които не биха могли да се включат в голямата битка, защото нямат достатъчно енергия. Една пета от моя флот не може да напусне позициите си!

Пръстите на секретаря нервно потръпваха.

— Не сте единственият с такива проблеми! Императорът също има подобни неприятности.

Генералът хвърли незапалената си, накъсана на парченца цигара, извади нова, запуши и сви рамене:

— Е, далеч от моите възможности е да си достатъчно първокласен техник. Ако можех да постигна повече с Психосондата…

— Имате Сонда?

— Да, стара. Един бракуван екземпляр, който винаги ме изоставя, точно когато най-много се нуждая от него. Използвах го, докато затворникът спеше, но не даде резултат. Странно, нали? Пробвах го на един от моите хора и реакцията беше достатъчно чиста, но и в случая отново ми липсва техник, който да обясни защо Сондата не действа на затворника. Дакъм Бар, който знае нещо на теория, но не разбира от механика, твърди, че психическата структура на пленника може да не се влияе от Сондата, ако през детството си той е бил вече подлаган на чуждо влияние и е развил неутрализираща стимулация. Не знам! Но затворникът все още може да бъде използван. Пазя го единствено с тази надежда.

Броудриг се облегна на жезъла си.

— Ще проверя дали има специалист в столицата. Между другото, защо е тук този човек, сиуенианинът, когото току-що споменахте? Държите твърде много неприятели край себе си…

— Той познава враговете. Него също го пазя, за бъдеща необходимост и заради помощта, която може да ми окаже.

— Но той е сиуенианин и син на заклет бунтовник!

— Той е стар и безпомощен, освен това държа като заложници роднините му.

— Добре, но бих искал да говоря с този търговец.

— Разбира се.

— Насаме! — добави хладно секретарят.

— Разбира се! — повтори Райъс. — Като лоялен поданик на Императора, аз считам личния му пратеник за свой началник. Но тъй като търговецът се намира на нашата постоянна база, Вие ще трябва да напуснете фронта, тъкмо когато започва да става интересно.

— Така ли? И в какъв смисъл?

— В такъв, че днес обграждането ще бъде завършено. И освен това в рамките на тази седмица Двадесети флот от Пограничната армия ще сломи огнището на съпротива! — Райъс усмихнат се отдалечи.

Броудриг остана като гръмнат.

7. Подкупът

Сержант Мори Люк представляваше идеалният войник. Той идваше от група аграрни планети в Плеядите, където само военният живот можеше да наруши връзката със земята и тежкия труд на черноработника, типичен за този район. Сержантът беше достатъчно лишен от въображение, за да гледа в лицето смъртта без страх, и достатъчно силен и пъргав, за да го прави успешно. Той изпълняваше заповедите точно, държеше в подчинение хората си и сам беше безупречен по отношение на генерала си. Освен това той бе и „слънчев“ човек. Ако убиваше някого на фронта по задължение и без капка колебание, то го правеше също и без капка злоба.

Това, че сержант Люк сигнализираше на вратата, преди да влезе, се дължеше на вроденото му чувство за такт, макар че той можеше да се възползва от правото си да влиза без предупреждение.

Двамата в стаята привършиха с вечерята и единият протегна крак, за да спре кресливия звук, излизащ от един портативен предавател.

— Има ли още книги? — попита Лейтън Девърс.

Сержантът му протегна стегнатия навит цилиндър на филма и сбърчи нос:

— Принадлежи на инженер, Ори, но той искаше да му я върнем. Смяташе да я даде на децата си, нали знаете, това е нещо, дето го наричат сувенир…

Дакъм Бар пое цилиндърчето с интерес.

— И от къде я е взел инженерът? Та той няма предавател, нали?

Сержантът изразително поклати глава и показа полуразбития предавател в ъгъла до леглото:

— Този е единственият! Та Ори е взел книгата от някой от тези скапани светове, които сме завладели. Влязъл в една от големите сгради и убил няколко туземци, които искали да го спрат и да му попречат да я вземе — той огледа преценяващо малкия цилиндър — Ще стане добра играчка за децата — сержантът спря за миг и тайнствено продължи: — Между другото разнася се голяма новина. Засега е слух, но въпреки това е твърде добра, за да я пази човек само за себе си. Генералът го е направил! — той кимна бавно.

— Какво е направил? — попита Девърс.

— Завършил е обграждането! — сержантът самодоволно се изсмя с бащинска гордост. — Не е ли голям хитрец, а? Не прави ли всичко точно? Едно от момчетата, което може красиво да се изразява, каза, че генералът действа така гладко, както музиката на пеещите сфери…

— Значи голямата офанзива започва? — меко го прекъсна Бар.

— Надявам се! — беше буйният отговор. — Искам да се върна на моя кораб! Уморих се да си протривам задника тук!

— Също и аз! — отсече търговецът рязко и грубо.

Сержантът го погледна със съмнение и каза:

— По-добре да си тръгвам вече. Очаквам капитана и не бих искал да ме види тук — той се отправи към вратата. — Между другото, сър — обърна се той към търговеца със странна свенливост, — обадих се на жена си. Тя каза, че малкият хладилник, който ми дадохте, работи отлично. Излезе ми без пари, а сега тя може да си запази целия месечен запас от храна замразен. Оценявам жеста ви!

— Дребна работа! Забравете го!

Вратата се затвори безшумно след усмихнатия сержант. Дакъм Бар седна на стола си.

— Е, той ще ни се отплати за този хладилник. Нека погледнем новата книга. Я, заглавието го няма!

Той разви повече от ярд от филма и погледна срещу светлината. После промърмори:

— Е, пронижи ме внезапно, както казва сержантът… Това е „Градината на Сама“, Девърс!

— Така ли? — запита търговецът без интерес. Той отмести настрана остатъка от вечерята си. — Седни, Бар. Тази древна литература не ми допада… Чу ли какво каза сержантът?

— Да. Е, и?

— Нападението е започнало. А ние седим тук!

— Къде другаде искаш да седиш?

— Знаеш какво имам предвид! Няма полза да чакаме…

— Сигурен ли си? — Бар внимателно извади стария филм от предавателя и постави нов. — През изминалия месец ти ми разказа голяма част от историята на Фондацията и ми се стори, че великите лидери от миналото са изграждали своите стратегии именно по този начин — те са седели и са чакали.

— Да, старче, само че те са знаели какво правят!

— Мислиш ли? Смятам, че са казвали това, когато всичко приключвало. Възможно е и да са знаели. Но няма доказателства, че нещо би се изменило, ако не са знаели какво точно правят. Икономическите и социалните сили не се командват от отделни хора!

Девърс се подиграваше открито:

— Няма никакви доказателства и за противното… Така можем да дрънкаме до безкрайност! — очите му бяха замислени. — Знаеш ли, ако го убия…

— Кого? Райъс?

— Да!

Бар изсумтя. Пред погледа му се изправи видение от неговото далечно минало.

— Покушението не е изход, Девърс! Опитах веднъж и бях предизвикан, бях двадесетгодишен… И това не промени нищо. Премахнах един мошеник на Сиуена, но не и имперското робство. А всъщност проблемът беше в робството, а не в мошеника!

— Но Райъс не е просто мошеник, док. Той е цялата армия! Тя ще се разпадне след смъртта му. Нали ги гледа като бебчета! Ето, нашият сержант непрекъснато го възхвалява и му се прекланя!

— Да, само че Империята има още армии и още водачи. Трябва да гледаш по-надълбоко. Тук е Броудриг, той има най-голямо влияние над Императора и може да докара стотици кораби, докато Райъс се справя и с десет. Познавам го!

— Е, и? Какво общо има Броудриг? — в очите на търговеца просветна жив интерес.

— Подробности ли искаш? Той е един негодник — плебей, който с невъобразими ласкателства гъделичка самочувствието на Императора. Него го мрази цялата аристокрация — между впрочем, всички са не по-малки паразити от него, но го мразят тъкмо защото нито му се налага да си измисля знатни предци, нито да съблюдава дворцовия етикет. Броудриг е съветник на Императора за всичко и е негов инструмент, когато трябва да се вършат гадости. Винаги знае на чия страна да застане, но е предан при необходимост. Няма друг в Империята, който да е така изтънчен в мошеничествата или да е толкова жесток в удоволствията си. Казват, че пътят към благосклонността на Императора минава само през него, А пътечката към неговата собствена благосклонност минава през измамничеството.

— О! — Девърс замислено подръпна спретнато подрязаната си брада. — И това старо момче е изпратено тук да наглежда Райъс… Знаеш ли каква идея имам?

— Нямам представа.

— Предположи, че Броудриг намрази нашето младичко армейско светило…

— Със сигурност вече го мрази! Той не е човек, който е способен да се харесва.

— Представи си, че нещата не тръгнат към подобряване на отношенията. Императорът може да чуе за това и Райъс ще си има неприятности!

— Уха! Звучи чудесно! Само че как смяташ да го осъществиш?

— Не знам. Предполагам, Броудриг може да бъде подкупен?!

Патрицият се засмя:

— Да, вероятно, но не по начина, по който подкупи сержанта — с портативен хладилник. Няма никой, който може да бъде подкупен по-лесно от Броудриг, но той винаги бърка само в най-сладкия мед. И не остава за дълго подкупен, за каквато и да е сума. Измисли нещо друго!

Девърс кръстоса крак върху крак и пръстите му започнаха бързо да шават.

— Това е първата възможност, въпреки че…

Той спря. Сигналът над вратата припламна още веднъж и сержантът влезе. Беше развълнуван, а лицето му — зачервено и разтревожено.

— Сър… — започна той, като се опитваше да говори почтително, — много съм Ви благодарен за хладилника… Вие пък винаги говорите с мен внимателно, сякаш аз не съм прост син на фермер, а Вие — лорд.

Плеядският му акцент неимоверно се беше усилил, така че почти не му се разбираше какво казва, а от вълнението грубият селски говор бе изместил войнишките му маниери, възпитавани тъй дълго и старателно у него.

— Какво се е случило, сержант? — меко запита Бар

— Лорд Броудриг идва да ви види. Утре! Знам го, защото капитанът ми каза да подготвя хората си за парад утре за… за него. Мислех, че трябва да ви предупредя!

— Благодаря много, но ние го очаквахме. Всичко наред, човече, няма нужда да…

Един поглед към лицето на сержант Люк бе достатъчен на Бар, за да разпознае страх в изражението му Сержантът говореше почти шепнешком:

— Не сте чували историите, които разправят за него! Той се е продал на звездния демон! Не, не се смейте! Има още по-ужасни неща… Казват, че след него вървят хора с бластери, които го следват навсякъде и когато той пожелае, просто им нарежда да убиват всеки срещнат. Те го правят, а лордът се смее! Казват още, че тероризира Императора, принуждава го да увеличава данъците и не го оставя да изслушва молбите на хората… Освен това, той мрази генерала, така говорят. Казват, че би желал да убие генерала, защото е толкова велик и известен, но не може да го направи, защото генералът не е лъжица за всяка уста и знае, че лорд Броудриг е лош човек!

Сержантът примигна. Усмихна се ласкаво, с неприлягаща на предишното му състояние усмивка и се обърна към вратата. На излизане кимна:

— Запомнете думите ми! Сами ще го видите!

Девърс вдигна потъмнелия си поглед.

— Това много променя нещата, нали, док?

— Зависи от Броудриг! — отвърна Бар, но Девърс не го слушаше. Той мислеше. Мислеше здравата.

Лорд Броудриг трябваше да наклони глава, за да влезе в жилищния отсек на търговския кораб. Двама от въоръжената му охрана го следваха бързо, със заредени оръжия и с професионални гримаси на наемни герои.

Личният секретар на Императора в този момент малко приличаше на своята пропаднала душа. Ако звездният демон бе обладал Броудриг, това изобщо не му личеше. Може би изглеждаше така, защото беше донесъл повей от дворцовата мода в мрачния, грозен свят на военната база.

Стегнатите прилепнали линии на блестящия безупречен костюм му придаваха илюзия за височина, от която неговият студен, безчувствен поглед сякаш се спускаше по дългия му нос към търговеца. Перленото копче на маншета му проблясна, когато той опря пред себе си жезъла от слонова кост и се облегна на него.

— Не — каза той с лек жест, — ти оставаш тук! Забрави за играчките си, те не ме интересуват!

Той придърпа един стол, избърса го с обеззаразяващата кърпичка, фабрично монтирана в белия му жезъл и седна. Девърс също се огледа за стол, но Броудриг лениво нареди:

— Ще стоиш прав в присъствието на Имперски пер! — и се усмихна.

Девърс сви рамене и запита:

— Ако не се интересувате от стоките ми, тогава защо съм тук…

Личният секретар изчакваше хладно и Девърс добави:

— … сър!

— Заради уединението! — отвърна секретарят. — Мислиш ли, че съм прелетял двеста парсека, за да разглеждам боклуците ти? Не, исках да видя теб! — той извади от една гравирана кутийка малка розова таблетка и я сложи внимателно в устата си. Засмука бавно и с удоволствие. Каза:

— Между другото, кой си ти? Наистина ли си гражданин на този варварски свят, който е причина за сегашната военна шумотевица?

Девърс кимна.

— И действително си заловен от него след началото на тази идиотщина, която той нарича война? Имам предвид младия генерал.

Девърс отново кимна.

— Та така, мой виден чужденецо! Виждам, че не ти се говори много, но ще ти мине. Изглежда нашият генерал тук се бие в една съвършено безполезна война с учудваща енергия — и това за някакво си парче земя забравено на края на света, за което никой разумен човек не би изхабил и един-единствен оръжеен изстрел А генералът не ми изглежда глупак. Дори, бих казал че е много умен. Улавяш ли мисълта ми?

— Не бих казал… сър!

Секретарят огледа ноктите си и рече:

— Слушай внимателно тогава! Генералът не би прахосвал хора и енергия просто така, от жажда за слава. Знам, че говори за слава и имперски почести — очевидно е, че превземките на непоносимите древни полубогове от героичните времена не могат лесно да се изтрият. Но в случая има нещо повече от слава — той полага такива странни грижи за теб! Ако ти беше мой пленник и ми носеше толкова малко полза, колкото на генерала, аз щях да разпоря корема ти и да те удуша със собствените ти черва!

Девърс остана вдървен. Очите му леко помръднаха първо към единия телохранител на секретаря, после към другия. Те бяха готови — и нетърпеливи.

Секретарят се усмихна:

— Е, сега ти си в капана, дяволе! Съгласих се с генерала, че Психосондата не дава резултати и това е негова грешка, но всъщност съм убеден, че нашият млад военен магьосник лъже. Мой скъпи търговецо! — каза той. — Аз имам на разположение своя собствена Психосонда, която трябва да ти въздейства много по-удачно. Виж това…

Между палеца и показалеца си Броудриг държеше сложно изрисувани розово-жълти правоъгълници, много лесни за разпознаване…

Девърс не го остави да чака дълго.

— Приличат ми на пари!

— Те са пари — най-добрите пари в Империята, защото са отпечатани в моето имение, което е по-добро дори от това на Императора. Сто хиляди кредита. Всичките са тук, между двата ми пръста. Твои са!

— За какво, сър? Аз съм добър търговец, но всяка сделка си има две страни!

— За какво ли? За истината! Какво иска генералът? Защо е започнал тази война?

Лейтън Девърс въздъхна и замислено поглади брадата си.

— Какво иска? — очите му следяха движенията на секретаря, който прехвърляше парите банкнота по банкнота. — С една дума — Империята.

— Ах… колко просто! Винаги се стига до това в крайна сметка. Но как? Кой е широкият и привлекателен път, който ще го изведе от ъгъла на Галактиката до центъра на Империята?

— Фондацията! — изрече Девърс с горчивина. — Но това е тайна! Там има книги, толкова стари книги, че езикът им е разбираем само за няколко от най-високопоставените им хора. Тайните им са обвити в ритуали и суеверия и никой не може да ги ползва. Аз се опитах да направя това и се озовах тук, а и там ме заплашва смъртна присъда.

— Разбирам! Но тези стари тайни? Е, за сто хиляди аз трябва да получа повече подробности…

— Трансмутация на елементите! — късо обобщи Девърс.

Очите на Броудриг се разшириха и загубиха част от безразличието си.

— Бих казал, че практическата Трансмутация е невъзможна според законите на атомистиката.

— Да, така е, но ако се използва атомна енергия! Само че древните са били хитри хора. Има вид енергия, по-велика от атомната. Ако Фондацията я беше използвала, както им предлагах…

Стомахът на Девърс се сви болезнено. Стръвта беше хвърлена и рибата вече я обикаляше.

Секретарят каза внезапно:

— Продължавай! Генералът, сигурен съм, знае за всичко това. Но какво смята да прави той, когато приключи с тази сапунена опера?

Девърс понижи глас:

— С трансмутацията той ще контролира цялата икономика на Вашата Империя. Добивите на метали бързо ще се стопят, докато Райъс ще може да прави волфрам от алуминий и иридий от желязо. А да получиш такава продукция на базата на обикновени елементи е съвсем просто. Ще настане криза, каквато Империята не е виждала, и само Райъс ще успее да я спре. И това, както разбирам, ще придаде на генерала религиозен ореол… Няма нищо, което може да го спре сега. Той вече почти притежава Фондацията и когато всичко свърши, ще стане Император за две години, не повече.

— Тъй… — Броудриг се засмя. — Иридий от желязо нали така каза? Ще ти издам една държавна тайна. Знаеш ли, че Фондацията вече се е свързала с генерала?

Гърбът на Девърс замръзна.

— Изглеждаш изненадан. Защо? Това се очакваше Те му предлагат около стотина тона иридий годишно срещу мир. Стотина тона желязо, превърнато в иридий при нарушаване на техните религиозни принципи, за да се спасят. Напълно прилично предложение, макар че няма нищо чудно в това, че нашият неподкупен генерал е отказал — та нали той може да има и иридия, и Империята, взети заедно. А бедният Клеон го смята за един от най-честните си генерали… Мой скъпи търговецо, заслужихте си парите! — Броудриг ги хвърли и Девърс скочи да събира блестящите банкноти.

Лорд Броудриг спря до вратата и рязко се обърна:

— Още нещо, търговецо! Моите въоръжени играчи тук нямат нито очи, нито езици, нито пък образование или интелигентност. Не могат също да чуват, говорят или пишат и нямат представа от психосонди. Но те много обичат интересните екзекуции! Платих ти сто хиляди кредита, човече! Ти сключи добра сделка, но трябва да забравиш, че ти е плащано някога, и ако се опиташ да преразкажеш разговора ни на Райъс, ще бъдеш убит. Но убит по мой начин!

На деликатното лице на Броудриг се откроиха жестоки бръчки и смениха заучената му усмивка с хищна гримаса. За секунда Девърс видя звездният демон да наднича през очите на човека.

На въпросите на Дакъм Бар Девърс отговори с доволство.

— Това беше най-смешното от всичко! Той подкупи мен!

Двата месеца тежка война бяха оставили белезите си върху Бел Райъс. В движенията му се чувстваше умора. Беше станал и по-раздразнителен.

Сега той нетърпеливо се взря в сержант Люк и нареди:

— Стой отвън, войнико, и отпращай всички, докато аз съм вътре. Никой да не влиза, преди да го повикам! Абсолютно никой, ясно ли е?

Сержантът козирува и застана пред стаята, а Райъс с отвращение събра отрупаните на бюрото му хартии, напъха ги в чекмеджето и го затвори.

— Седнете! — изстреля той късо към двамата чакащи. — Нямам много време! Ако трябва да бъдем по-точни, аз изобщо не трябваше да съм тук, но беше необходимо да ви видя.

Той се обърна към Дакъм Бар, който въртеше из пръстите си кристална чаша с гравирано на нея лице на Клеон II.

— На първо място, патриций — каза генералът, — Вашият Селдън изгуби. В интерес на истината, той се бие добре, тези хора от Фондацията се роят като пчели и се сражават като герои. Всяка планета отчаяно се отбранява и даже след завземането й тя продължава с бунтове, които са много по-голям проблем от завоюването й. Та макар че Фондацията се държи, Вашият Селдън вече губи!

— Е, още не е загубил — промърмори Бар.

— Оптимизмът на Фондацията не е същият. Сега те ми предлагат милиони, само и само да не подлагам Селдън на финален тест.

— Има такъв слух…

— А, значи слухът ме е изпреварил… И включва ли той последната новина?

— Каква новина?

— Тази, че лорд Броудриг, любимецът на Императора, е станал мой помощник-командир по негова собствена молба.

Девърс се обади за пръв път:

— По негова молба ли, шефе? От кога? Или си започнал да харесваш този човек?

Райъс отговори спокойно:

— Не бих казал. Той просто заплати за тази служба една съответстваща цена.

— Каква?

— Може да се нарече молба до Императора за подкрепления.

Девърс широко се усмихна.

— Значи той е говорил с Императора, а? И както разбирам, шефе, вече очакваш тези подкрепления, те пристигат скоро, така ли?

— Не, вече пристигнаха. Пет кораба са на линия, всичките в добро състояние и носят съобщение с личните поздравления на Императора. Идват още кораби. Какво става, търговецо? — подигравателно попита той.

— Нищо! — отговори Девърс през зъби.

Райъс се изправи и се облегна на бюрото. Гледаше търговеца с ръка върху бластера си:

— Попитах: има ли нещо, търговецо? Изглежда новините не ти харесват! Разбира се, ти не се интересуваш от Фондацията…

— Не.

— Аха… и все пак в теб има нещо странно.

— Какво, шефе? — Девърс уморено се усмихна и сви юмруци в джобовете си. — Кажи само за какво става дума и аз ще ти го обясня.

— Да речем, че е така… Но ти се предаде още при първия изстрел. Готов си да разрушиш своя свят, даже без да очакваш награда. Не е ли странно всичко това?

— Искам да бъда на печелившата страна, шефе. Аз съм разумен човек — ти самият го каза!

Гърлото на Райъс се сви:

— Да допуснем! Само че все още няма търговци, които да са се предали. Никой не е избрал сигурността. Нито един търговски кораб не може да развие скорост както твоя и нито един не разполага с аналогично на твоето защитно поле, но нещо ги кара да се бият. Те устройват безредици по окупираните планети, нападат летящи крепости. Дали тогава ти си просто един разумен човек? Никога не си се бил, нито си бягал, но стана предател без никакъв външен натиск. Ти си единствен, един-единствен, драги мой, направо си невероятен!

Девърс меко отвърна:

— Приемам съображенията ти, но нямаш нищо срещу мен. Тук съм от шест месеца и се държа като добро момче!

— Да, така е и аз на свой ред ти се отплатих с добро отношение. Оставих кораба ти цял и невредим и правех всичко, за да се чувстваш удобно. И все пак ти не ми разказа нищо особено. Например, можеше да ме осведомиш за принципите, по който действат твоите играчки. Атомните закони, по които те са създадени, както изглежда са използвани и в някои от оръжията на Фондацията. Така ли е?

— Аз съм само търговец! — натърти Девърс. — не съм техник. Продавам боклуците, а не ги правя!

— Добре, ще бъда кратък. Дойдох да ти кажа, че корабът ти ще бъде претърсен за персонално силово поле. Никога не си носил такова, а войниците от Фондацията имат. И ако ние го открием, твоето нежелание да даваш показания ще стане очевидно. Нали?

Нямаше отговор и Райъс продължи:

— Скоро аз ще получа и по-преки доказателства. Нося със себе си Психосондата. Веднъж се повреди, но втори път… гласът му стана кадифено-заплашителен и Девърс усети как до диафрагмата му се допря оръжие — генералският бластер, който до преди малко беше в кобура си.

Генералът каза бързо:

— Сваляй гривната и другите метални неща по себе си. Дай ми ги! Бавно! Атомното поле може да е пречка и Сондата да работи само привидно. Така е добре!

Приемникът на бюрото на генерала светна и съобщението падна в гнездото, близо до което стоеше Бар. Той все още държеше чашата с триизмерния образ на Императора.

Райъс заобиколи бюрото, държейки насочен бластера си. Обърна се към Бар:

— Ти също, патриций! Гривната те издава! Преди ми помогна и ще го имам предвид, аз не съм отмъстителен, но ще съдя за съдбата на семейството ти по резултатите от Сондата.

В момента, когато Райъс се протегна за капсулата със съобщението. Бар изтърва кристалната чаша точно върху главата на генерала.

Случи се твърде бързо, за да може Девърс да го осъзнае. Сякаш в стареца се беше събудил някакъв демон.

— Навън! — изсипа през зъби Бар. — Бързо! — Той грабна бластера на Райъс и го пъхна в дрехата си.

Сержант Люк се обърна, когато те се появиха в тесния процеп на вратата.

Бар каза просто:

— Води ни, сержант!

Девърс затвори вратата след себе си.

Сержант Люк застана мълчаливо пред своите затворници, но след кратка пауза той усети до гърба му да се опира оръжие:

— На търговския кораб!

Девърс избърза, за да отвори въздушния люк, и Бар нареди:

— Остани там, където си, Люк! Ти се отнасяше добре с нас и нямаме намерение да те убиваме!

Сержантът се взря в оръжието, разпозна монограма на бластера и изкрещя, задушавайки се от гняв:

— Но вие сте убили генерала!!!

След секунда той бе погълнат от изстрела и се превърна в купчина пепел.

Търговският кораб заобиколи мъртвата планета, преди сигналните светлини да светнат и на небето да се разпростре нашироко гигантската просветваща звездна паяжина. Скоро на светлия фон на огромната оптическа леща, наречена Галактика, изплуваха някакви тъмни петна.

Девърс се развесели:

— Дръж се, Бар! Да видим имат ли те кораби, които могат да се мерят по бързина с нас.

Знаеше, че нямат.

Навън, в открития космос, гласът на търговеца прозвуча глухо и слабо, когато каза:

— Пътят, по който пратих Броудриг за зелен хайвер, беше малко по-добър! Поне в сравнение с този, на който той хвърли генерала!

Те бързо се носеха през звездните купове на Галактиката.

8. Към Трантор

Девърс зави към дребната мъртва сфера, търсейки и най-малки следи от живот. Насоченият лъч бавно и старателно пресяваше звезди през стегнатото копие на своя сигнален сноп.

Бар спокойно наблюдаваше процедурата от мястото си на койката в ъгъла. Попита:

— Няма повече следи от тях, нали?

— От имперските момчета? Не! — изръмжа нетърпеливо търговецът. — Преследвачите отдавна са ни изгубили. О, звезди! Имахме голям късмет, че след този скок наслуки в хиперпространството не се озовахме в короната на някоя звезда. Те не биха могли да ни преследват, освен ако не са ни задминали, което е невъзможно! — той седна и с рязко дръпване разхлаби яката си. — Нямам представа какво са направили ония от Империята тук. Мислех, че поне някои космически проходи са оставени без наблюдение!

— Значи искаш да се върнеш във Фондацията?

— Мисля да говоря с Асоциацията — или поне ще се опитам.

— Каква е пък тази Асоциация?

— Асоциацията на Независимите Търговци. Никога не си я чувал, а? Е, не си единственият! Още не сме се прочули!

За малко се възцари тишина, концентрирана около мълчащия приемателен индикатор. Бар я наруши.

— В обсега ли сме?

— Не знам. Нямам представа къде сме. Точно за това използвам насочен предавател, но търсенето може да отнеме години, сам знаеш.

— Може би това…? — Бар протегна ръка и посочи приемника. Девърс скочи, бързо нагласи слушалките си — в малката черна сфера се бе появило бяло петънце

Половин час Девърс поддържаше крехката нестабилна нишка на връзката, прокарана през хиперпространството, за да свърже две точки, между които светлинен сигнал би се влачил петстотин години.

Накрая той седна с безнадеждно изражение и свали слушалките.

— Нека хапнем, док! Тук има душ, които можеш да ползваш, но не прекалявай с топлата вода — той клекна пред един от шкафовете, подредени до стената, и огледа съдържанието му. — Надявам се, че не си вегетарианец?

Отговорът на Бар бе делови.

— Аз съм всеяден. Но да се върнем на Асоциацията. Изгуби ли ги?

— Така изглежда! Бяхме на максималния обсег, дори отвъд него… Но това няма значение! Узнах всичко, което беше необходимо — той се изправи и постави два метални контейнера на масата. — Изчакай пет минути и ги отвори, като дръпнеш скобата. Вътре ще има чиния, прибори и храна — вид удобство, когато бързаш и не ти трябват такива несъществени подробности, като салфетки… Мисля, че искаш да знаеш какво научих от Асоциацията?

— Ако не е тайна.

Девърс поклати глава:

— Не и за теб! Райъс казваше истината.

— Затова, че са му предложили откуп ли?

— Аха. Предложили са го и им е било отказано. Положението става все по-лошо. Има сражения край Лоурис.

— Лоурис част от Фондацията ли е?

— А? О, ти не знаеш ли? Той е едно от първоначалните Четири Кралства. Можеш да го наречеш част от вътрешната защитна линия. Но Лоурис не е най-лошата новина! Сражават се и много кораби, които не са били забелязвани преди. Това означава, че Райъс и този път не ни е излъгал. Той е получил подкрепление, Броудриг е минал на негова страна, а аз ужасно съм объркал всичко…

Очите му бяха пусти, когато той дръпна скобата на контейнера с храна и внимателно го отвори. Ароматът на ястието плъзна из кабината. Бар вече се хранеше.

— Май прекалихме с импровизациите — рече старецът. — Не можем да пробием фронта и да се върнем във Фондацията. Не можем да правим нищо, освен най-разумното — да чакаме търпеливо. Ако Райъс вече е стигнал до вътрешната защитна линия, едва ли чакането ще продължи много дълго.

Девърс остави вилицата си.

— Да чакаме ли? — изръмжа той! — Това те устройва, защото нямаш какво да губиш!

— Така ли мислиш? — Бар слабо се усмихна.

— Да! Всъщност, ще ти кажа… — раздразнението на Девърс най-сетне изскочи на повърхността. — Уморих се да наблюдавам всичко това, сякаш е просто интересна гледка под окуляра на микроскоп! Имам приятели там далеч, които умират! Целият свят там, моят дом, загива! А ти си сам, ти си аутсайдер… Затова не можеш да ме разбереш!

— Виждал съм как умират приятели! — ръцете на стареца стояха отпуснати в скута му, беше затворил очи. — Женен ли си?

— Търговците не се женят — отговори Девърс.

— Е, а аз имам двама сина и племенник. Те бяха предупредени, но не са могли да сторят нищо… Нашето бягство означава за тях смърт. Дъщеря ми и двата ми внука, надявам се, са напуснали планетата още преди това, но даже и да ги изключим, аз вече заложих и изгубих много повече от теб!

Мрачно и грубо Девърс отсече:

— Знам! Но това е въпрос на избор. Ти можеше да останеш с Райъс. Никога не съм те молил да…

Бар поклати глава.

— Това не беше въпрос на избор, Девърс! Не се безпокой, не съм рискувал синовете си заради теб. Работих с Райъс, колкото можах. Ала той имаше Психосонда! — сиуенианският патриций отвори очите си и те бяха пълни с болка. — Веднъж Райъс дойде при мен, беше преди повече от година. Говореше за култ, организиран около магьосници, но всъщност не знаеше цялата истина. Това не е точно култ. Знаеш, че са минали четиридесет години, откакто Сиуена бе притисната в ужасното менгеме, което разрушава и твоя свят. Пет бунта са били потушени… И тогава аз открих старите записки на Хари Селдън — „култът“ вече ме чакаше. Чакаше идването на „магьосниците“ и беше готов за този ден. Моите синове бяха водачи на „чакащите“. Това беше и моята тайна, до която Сондата не трябваше да се докосне. Затова синовете ми трябваше да умрат като заложници. Или, като алтернатива — половината Сиуена заедно с тях. Виждаш, че не съм имал избор! Нито пък съм аутсайдер.

Очите на Девърс поугаснаха и Бар продължи меко:

— Единственото, на което се надява и от което зависи Сиуена сега, това е победата на Фондацията. За тази победа се жертваха синовете ми. Хари Селдън не е предвидил неминуемо спасение за Сиуена, както го е направил за Фондацията. Не съм сигурен за избавлението на моя народ — само се надявам.

— Но все още се задоволяваш просто да чакаш! Даже и когато имперският флот вече е при Лоурис!

— Аз ще чакам, напълно уверен в правотата си — просто каза Бар, — дори и ако той се е приземил на самия Терминус!

Търговецът се намръщи.

— Не знам. Това не би могло да стане като с магическа пръчица! С психоисторията или не, положението е ужасно! Империята е дяволски силна, а ние сме слаби. Какво би могъл да направи Селдън по въпроса?

— Няма нищо за правене, всичко е вече свършено. Това, че не чуваш да тракат колелата на машината и да дрънчат звънците в нея, не означава, че тя не работи!

— Може би. Но ми се искаше да бе успял да пръснеш черепа на Райъс за всеки случай! За нас той е по-голям враг, отколкото цялата му армия.

— Да му пръсна черепа ли? Когато Броудриг е негов помощник-командир? — лицето на Бар се сгърчи от омраза. — Тогава цялата Сиуена щеше да се превърне в заложник заради мен! Броудриг щеше да й остави спомени задълго! Преди пет години една планета изгуби по един мъж на всеки десет — и само защото не успя да покрие повишените данъци. Ролята на данъчен инспектор там изпълняваше Броудриг. Не, Райъс трябва да живее!

— Но шест месеца… Шест месеца, прекарани на вражеската база и — нищо! — силните ръце на Девърс бяха така вкопчени една в друга, че кокалчетата им пукаха. — Нищичко!

— Добре, а сега се успокой! Ти ми напомни, че… — Бар бръкна в кесията си. — Сигурно би искал да видиш това! — той сложи една малка метална сфера на масата.

Девърс я грабна.

— Какво е това?

— Капсула със съобщение. Онова, което Райъс получи точно преди да го ударя по главата. Мислиш ли, че струва нещо?

— Не знам, зависи какво има вътре! — Девърс седна и внимателно търкулна капсулата по дланта си.

Когато Бар се премести от хладния душ под топлите струи на сешоара, той намери Девърс смълчан и погълнат от работата си пред бюрото.

Сиуенианинът се наведе и го попита:

— Какво правиш?

Девърс вдигна глава. По брадата му блестяха капчици пот. Каза:

— Опитвам се да отворя тази капсула!

— Способен си да я отвориш, без да имаш персоналните характеристики на Райъс? — в гласа на сиуенианина прозвуча изненада.

— Ако не успея, ще се оттегля от Асоциацията и повече няма да командвам кораб, ако ще и това да ми коства живота! Вече направих тримерен електронен анализ на вътрешността и освен това имам няколко дяволии, за каквито Империята не е и чувала — специални шперцове за такива капсулки. Преди това съм бил взломаджия, оттогава ги имам! Търговецът или трябва да знае по нещичко от всичко, или не струва пукната пара! — с един малък метален инструмент той проби дупчица до двата контакта. — Тази капсула е груба вещ. Изглежда в Империята нямат опитни специалисти в тази област. Забелязва се! Виждал ли си някога капсула на Фондацията? Тя е наполовина на тази и е непроницаема за електронни анализи… — той се стегна, мускулите под дрехата му видимо се напрегнаха. Малката му сонда напредваше бавно…

Всичко стана безшумно, но Девърс се отпусна и въздъхна. В ръката му лежеше разтворената сфера със съобщението, което се беше развило като изсъхнал език.

— От Броудриг е! — съобщи Девърс и продължи с презрение. — Състоянието на хартията е отлично. В капсула на Фондацията такова нещо би се изпарило за по-малко от минута!

Бар му махна с ръка да млъкне. Четеше съобщението забързано:

Бар вдигна глава от почти микроскопичния текст и ядосано изкрещя:

— Глупак! Тъп сноб! Такова съобщение…

— А? — вметна Девърс. Той беше разочарован.

— Не казва нищо! — изрева Бар. — Нашият злобен дворянин сега пък си играе на генерал! Когато Райъс го няма, той е фронтовият командир и затова успокоява тщеславието си с помпозния стил на военните рапорти, от които нищо не разбира. „… Тази и тази планета вече не се съпротивлява…“, „… планът върви гладко… врагът отслабва…“. Паун!

— Ей, чакай малко! Задръж…

— Изхвърли го! — разстроен, старецът се извърна встрани. — Галактиката ми е свидетел, не съм очаквал да е нещо суперважно, но беше логично да се допусне, че ще има поне някакви сведения за военните операции и придвижването на военните сили. Ето защо взех капсулата. Но такова нещо! По-добре да бях я оставил! Щеше да отнеме поне минута на Райъс — минута, която сега е употребена за нещо по-важно.

Девърс беше възбуден.

— Няма ли да се вземеш в ръце и да спреш да мяташ наоколо? В името на Селдън… — той размаха съобщението пред носа на Бар. — Прочети го пак! Какво трябва да означава това „в последна сметка ще победим“?

— Означава завоюването на Фондацията.

— Така ли? А може би — на Империята? Може би той вярва, че това ще стане в „последна сметка“!

— И какво, ако е така?

— Ако е така — кривата усмивка на Девърс изгуби в брадата му, — ако е така, има какво да покажа!

С един пръст той върна съобщението в гнездото му. С леко щракване то изчезна и сферата отново беше цяла и гладка. Някъде отвътре се разнесе тънкия писък на контролиращия механизъм, изгубил ориентация от движението.

— Та значи тази капсула не може да бъде отворена, без да се знаят персоналните характеристики на Райъс?

— Е, и?

— Но Императорът може да я отвори, нали? Персоналните характеристики на управителите трябва да бъдат записани някъде. Поне във Фондацията е така!

— Също и в столицата на Империята!

— Тогава, когато ти — сиуениански патриций и Имперски пер — кажеш на този Клеон, Императора, че неговият любим питомен папагал и най-добрият му генерал са се сговорили да го свалят и му връчиш капсулата, какво ще си помисли той „в последна сметка“ за Броудриг?

Бар приседна уморено.

— Чакай, не те разбирам! — старецът разтри бузата си с длан. — Не говориш сериозно, нали?

— Напротив! — Девърс беше ядосан. — Слушай, девет от последните десет императора са изгубили троновете си чрез убийство или шутовете им са ги свалили, като са убедили един или друг техен генерал в изключителния му ум. Старият Император бързо ще ни повярва и ще поиска главата на Райъс.

Бар промърмори:

— Той все пак е сериозен човек. В името на Галактиката, човече, ти не можеш да преодолееш Селдънова криза с такава схематична историйка като тази! Представи си, че Броудриг не беше използвал думата „последна“, що се отнася до сметката. Селдън никога не е залагал на случайния късмет.

— Ако случайността ни е пресякла пътя, то няма закон, който да твърди, че Селдън не я е предвидил!

— Да, но… Но! — Бар спря и после заговори по-спокойно, като видимо се сдържаше. — Виж, как ще доставиш капсулата на Трантор? Не знаеш къде се намира той, а и аз изобщо не помня координатите му, дори приблизително. Та ти не си наясно даже със собственото си местоположение!

— Не можеш да се загубиш сред звездите! — засмя се Девърс. Той вече беше застанал до пулта. — Първо ще отидем до най-близката планета и там ще се снабдим с най-добрия комплект навигационни карти, който може да се купи със стоте хиляди на Броудриг.

— И в добавка ще си купим по един изстрел в корема! Описанията ни сигурно са разпратени по всички планети в тази част на Империята.

— Док — изрече Девърс спокойно, — не се прави на идиот! Райъс каза, че корабът ми се е предал твърде лесно и той не се шегуваше. Този кораб има достатъчно огнева мощ и достатъчно здраво силово поле, за да издържи на всичко, което бихме могли да срещнем този край на Галактиката. Освен това разполагаме с персонални силови полета. Войниците не ги откриха при обиска, както знаеш, но нали и тъкмо затова те бяха толкова добре скрити.

— Добре — каза Бар, — представи си, че си вече на Трантор. Как ще се срещнеш с Императора? Или мислиш, че имаш запазен час?

— Защо да не оставим този проблем за Трантор? — отвърна Девърс.

Хиператомният двигател беше включен. Светлината помръкна и отново избухна, което означаваше преминаване на звездолета в хиперпространството.

9. На Трантор

Звездите бяха толкова нагъсто, колкото бурените в изоставена нива. За пръв път на Лейтън Девърс му се налагаше да изчислява и след десетичната запетая уравненията за прехвърляния през хиперпространството. Необходимостта да се пресмятат скокове, дълги не повече от една светлинна година, създаваше у него усещане, подобно на клаустрофобия. Жестоко и страшно беше небето, еднакво във всички посоки, и те като че ли се губеха в сияйното море на космоса.

В центъра на куп от десет хиляди звезди, които светеха неистово и разкъсваха на парчета слабия мрак наоколо, царствено кръжеше императорската планета Трантор.

Тя не беше просто една планета, а нещо много повече, — пулсът на Империята, биещ за двадесет милиона звездни системи. Трантор имаше само една функция — управлението, й произвеждаше един-единствен продукт — закона. На повърхността му нямаше други живи същества, освен хора — хора-любимци и хора-паразити. На стотици квадратни мили4 от императорския дворец не можеха да бъдат открити дори бучка пръст или стрък трева. Извън двореца нямаше даже и капчица вода, ако не се смятат огромните подземни цистерни, които снабдяваха планетата.

Блестящото, неразрушимо и неръждаемо метално покритие, което плътно обвиваше целия Трантор, беше основа на гигантски метални кули, които превръщаха планетата в лабиринт. Кулите бяха свързани с мостове, а плетеницата от коридори ограждаше уютни кабинети. В сутерените на кулите се помещаваха магазини с площ от по няколко квадратни мили — един лъскав свят за забавления, който се събуждаше за живот всяка нощ. Човек можеше да обиколи Трантор, без да напусне нито веднъж този огромен комплекс от сгради.

Множество кораби, повече, отколкото целия военен флот на Империята, оставяха ежедневно своя товар на Трантор, за да се изхранят четиридесетте милиарда души, които не можеха да дадат никакъв продукт в замяна, но заемаха длъжности в най-голямото и целокупно правителство, което човечеството някога бе имало. Двадесет аграрни планети бяха житницата на Трантор. Вселената беше превърната в негова слугиня.

Плътно притиснат от тежки метални ръце, търговският кораб беше внимателно спуснат на платформата, която водеше към хангара. Преди да стигне до тук обаче, Девърс беше принуден да си прокарва път през многото усложнения на свят, заченат на отрупано с хартия бюро и основан на принципите, които се свеждаха до максимата „всичко в четири екземпляра“.

Преди това се беше наложило принудително спиране в космоса, по време на което бяха попълнени стотици въпросници. После имаше множество кръстосани разпити, рутинна проверка с проста Сонда, снимки на кораба, характерологичен анализ на двамата пътници и последващо записване на всичко това, претърсване за контрабанда, плащане на входна такса и накрая — проверка на личните карти и входните визи.

Дакъм Бар беше сиуенианин и поданик на Императора, но Лейтън Девърс нямаше необходимите документи. Отговорният служител изрази искреното си съжаление, но Девърс не можеше да влезе. Всъщност той подлежеше на официално разследване.

Някъде около хиляда кредита, още съвсем новички банкноти, печатани в имението на лорд Броудриг, изведнъж се появиха на сцената и бързо смениха притежателя си. Служителят си затвори очите и забрави за съжалението си. Документът в бюрото му придоби малко по-друга форма, като към него беше добавена и характеристиката на Девърс.

Двама души — търговец и патриций — идваха от Сиуена.

В хангара търговският кораб отново бе фотографиран, описан заедно със съдържанието му, личните карти на пътниците бяха сверени и подходящата за случая такса беше предписана, платена и регистрирана.

Едва след всичко това Девърс се озова на една огромна тераса под яркото бяло слънце, а около него бърбореха жени, крещяха деца и апатични мъже бавно отпиваха от чашите си, докато гледаха новините от Империята на огромен телевизор.

Бар плати необходимото количество иридиеви монети и стана притежател на цял куп хартия — транторския вестник „Имперски новини“, официалния орган на правителството.

След като прегледа заглавията, той запита:

— Какво ще правим най-напред?

Девърс опита да се измъкне от унинието си. Намираше се на свят, твърде отдалечен от неговия собствен, при това — много сложен за самия него. Свят с непонятни хора и също тъй неразбираем език. Отвсякъде го обграждаха блестящи метални кули, многобройните остриета на които задръстваха хоризонта. Целият суетлив, нехаен живот на тази планета-град го караше да се чувства ужасно зле — изоставен и по-незначителен от джудже.

— По-добре да оставя плановете на теб, док! — каза той.

Бар отговори с мрачен строг глас:

— Опитах се да ти го кажа, но е трудно да се повярва, без да си го видял, знам! Известно ли ти е, колко много хора всеки ден желаят да се срещнат с Императора? Около милион. А знаеш ли с колко се среща той? Приблизително с десет. Ако действаме чрез гражданските служби, задачата ни ще е още по-трудна. Но ние можем да подкупим аристокрацията…

— Имаме почти сто хиляди!

— Един-единствен Имперски пер ще ни струва толкова, а са необходими поне трима или четирима, за да ни свържат с Императора. Може да се използват и петдесетте председатели на комисии и старши-надзирателите, което ще ни струва само по стотина кредита на всеки… С тях ще говоря аз. Първо, те няма да разберат акцента ти и второ, ти не знаеш правилата за даване на подкупи тук. Това е е направо изкуство, уверявам те… А!

На третата страница на „Имперски новини“ беше онова, което Бар търсеше, и той подаде вестника на Девърс.

Девърс четеше бавно. Думите му звучаха странно, но той все пак ги разбираше. Накрая ядосано удари с вестника по дланта си.

— Мислиш ли, че може да е вярно?

— Смятам — реагира мрачно Бар, — че е крайно невероятно флотът на Фондацията да е бил разбит. Съобщението е било получено преди известно време ако се използва обичайната техника за военни рапорти при отдалечена от мястото на боя столица. Което означава, че Райъс е имал нова битка — това не е нещо неочаквано. Тук казват, че е завзет Лоурис. За столицата на Кралство Лоурис ли става дума?

— Да… — замислено отвърна Девърс, — или поне за столицата на онова, което се смята за Кралство Лоурис. Намира се на по-малко от двадесет парсека от Фондацията. Док, трябва да действаме бързо!

Бар сви рамене.

— На Трантор не можеш да се движиш бързо. Ако опиташ, най-вероятно ще се озовеш пред мерника на атомен бластер.

— Колко време ще ни отнеме?

— Месец, стига да имаме късмет. Един месец нашите сто хиляди кредита, ако разбира се ни стигнат. И то — в случай, че на Императора не му хрумне да отиде на Летните планети, където изобщо не дава аудиенции.

— Но Фондацията…

— Сама ще се грижи за себе си, както го е правила и преди! А сега да помислим за вечерята. Гладен съм. Освен това, тази вечер си е лично наша и би трябвало да я използваме. Сам знаеш, че никога повече няма да видим Трантор или някой друг подобен свят.

Отговорникът за Външните провинции разтвори дебелите си ръце с жест на безнадеждност и късогледо се взря в посетителите, досущ като бухал:

— Но Императорът е неразположен, джентълмени! Наистина е невъзможно да тревожа моя господар сега! Негово Императорско Величество не е приел никого тази седмица.

— Нас ще приеме! — каза Бар уверено. — Става въпрос за среща с член на щаба на личния му секретар.

— Невъзможно е! — натърти отговорникът. — Би ми коствало службата, ако опитам. А сега, ако можете да бъдете по-подробен относно същността на посещението ви! Иска ми се да ви помогна, разберете го, но ми трябват колкото се може по-ясни сведения във вид, който да представя на моя господар като основателна причина за безпокойството.

— Целта на посещението ни тук е такава, че не мога да говоря за нея с никой друг, освен с Височайшия — равно поясни Бар. — И е точно толкова важна, че струва колкото една аудиенция при Негово Императорско Величество. Мисля, че това Ви дава шанс! Мога да Ви обещая, че ако Негово Императорско Величество оцени важността на нашата мисия — за която гарантираме, че е наистина важна, — Вие ще получите всичко, което ще загубите, като ни помогнете сега!

— Да, но…

— Това е Вашият шанс — продължи да настоява Бар. — Естествено, рискът ще бъде компенсиран. Твърде голяма благосклонност от Ваша страна е, че ни позволявате да Ви молим, но вече бяхме облагодетелствани от любезната Ви готовност да ни дадете възможност да изложим проблема си пред Вас… И ако ни позволите да изразим съвсем непретенциозно нашата признателност чрез…

Девърс се намръщи. Двадесетина пъти за изминалия месец беше слушал същата реч с някои вариации. И тази, както и другите, завърши с експресна размяна на банкноти. Тук обаче епилогът беше различен. Парите винаги изчезваха незабавно, а този път те бяха разгледани, после отговорникът ги преброи бавно и ги проучи отпред и отзад. Най-после в гласа му настъпи лека промяна.

— Печатани у секретаря, а? Хубави пари!

— Да се върнем на въпроса! — настоя Бар.

— Не, почакайте. — прекъсна го отговорникът. — Нека започнем от по-простото. Аз наистина бих искал да знам каква е целта на вашето посещение. Тези пари са чисти и нови, вие сигурно сте сключили добра сделка за тях и мисля, че сте се срещали и с други служители преди мен. Е, та за какво сте тук?

Бар реши, че трябва да възрази:

— Не разбирам накъде биете!

— Вижте, лесно може да се докаже, че Вашият приятел няма лична карта и виза, поради което е на планетата нелегално. Той не е поданик на Империята.

— Отричам това!

— Няма значение какво отричате! — каза отговорникът с внезапна откровеност. — Служителят, който му е издал картата срещу сумата от сто кредита, си признал след мъчения и ние знаем повече за вас отколкото предполагате!

— Ако загатвате, сър, че сумата, която Ви помолихме да приемете, в новата светлина е…

Отговорникът се усмихна.

— Напротив, тя е повече от достатъчна — той хвърли банкнотите встрани. — Да се върнем на това, за което говорех. Самият Император се е заинтересувал от вас! Не е ли истина, господа, че сте били гости на генерал Райъс? Не е ли истина, че сте избягали от мощната му армия с меко казано учудваща лекота? Не е ли истина и това, че сте имали голям късмет с банкнотите, печатани в имението на лорд Броудриг? Накратко, не е ли вярно, че сте двойка убийци, изпратени да… Е, сами ще ни кажете кой ви плаща и за какво!

— Знаете ли — гневно каза Бар, — аз отричам правото на един жалък чиновник да ни обвинява в каквито и да е престъпления! Тръгваме си!

— Никъде няма да отидете! — служителят се надигна и очите му повече не изглеждаха късогледи. — Трябва да отговаряте на въпросите ми! Вашите запазете за по-късно. Аз не съм никакъв представител на Външните провинции, а лейтенант от имперската полиция. Вие сте арестувани — той се усмихна, а в ръката му се появи бластер. — Чудесно е, че ви засякох тъкмо днес! Прочистихме гнездото на стършелите!

Девърс изръмжа и бавно се пресегна за собственото си оръжие. Лейтенантът се усмихна още по-широко и натисна спусъка. Блясък обгърна гърдите на Девърс. Лъчът на бластера отскочи от персоналното му защитно поле с фонтан искри.

Девърс стреля в движение и главата на лейтенанта отлетя встрани, когато горната част на торса му изчезна. Главата все още се усмихваше, осветена от снопа слънчева светлина, която влизаше през дупката в стената, пробита от изстрела.

Девърс и Бар се измъкнаха през задния изход.

Девърс каза пресипнало:

— Бързо към кораба! Скоро ще вдигнат тревога — той ругаеше свирепо. — Планът доведе до обратен резултат. Мога да се закълна, че самият звезден дявол е против мен!

Те се врязаха в тълпите, обграждащи телевизорите. Нямаха време за чакане. Бар успя да грабне един брой на „Имперски новини“, преди да се гмурнат в огромното хале на хангара, откъдето корабът безразлично се издигна през гигантската дупка, която проби на покрива.

— Можеш ли да им избягаш? — попита Бар.

Десет кораба на пътната полиция бясно преследваха излитащия звездолет, който беше прекъснал насочения радиолъч и сега нарушаваше разрешената скорост. Освен това отзад се вдигаха корабите на Секретните служби, за да се включат в преследването на внимателно описания кораб, управляван от двама убийци с уточнени самоличности.

— Дръж се! — предупреди Девърс и изчезна в хиперпространството на две хиляди мили5 над повърхността на Трантор. Прехвърлянето стана толкова близо до планетарната маса, че Бар изгуби съзнание, а върху Девърс се стовари ужасна болка, но когато излязоха няколко светлинни години по-нататък, космосът около тях беше чист. С гордост в гласа Девърс заяви:

— Не съществува имперски кораб, който да е способен да ме настигне! — след което горчиво продължи. — Само че сега ни търсят навсякъде и ние не можем да го избегнем… Какво да правим?

Бар слабо се размърда в креслото си. Ефектът от скока в хиперпространството още действаше и всички мускули го боляха.

— Няма нужда да се прави каквото и да било. Всичко е свършено. Погледни тук! — каза той и протегна на Девърс броя на „Имперски новини“, който все още стискаше. Заглавията бяха достатъчни за търговеца.

— „Райъс и Броудриг са отзовани и арестувани!“ — промърмори търговецът и погледна Бар. — Защо?

— В статията не се казва, но има ли значение? Войната с Фондацията е приключена и в този момент Сиуена се бунтува. Прочети статията и виж! — гласът на Бар отслабна. — Ще спрем в някоя провинция и ще узнаем подробностите. А сега, ако не възразяваш, аз си лягам.

И той си легна.

Досущ като скакалец, с нарастващи по големина скокове, търговският кораб пресичаше Галактиката, за да се завърне във Фондацията.

10. Краят на войната

Лейтън Девърс определено се чувстваше неудобно и беше донякъде възмутен. Беше получил медала си и с ням стоицизъм бе понесъл третата оратория на кмета, която съпровождаше връчването. С това неговото участие в церемонията свършваше, но, разбира се, формалностите го задължаваха да остане. А това бяха формалности главно от вид, който не му позволяваше да се прозява шумно или да се намести по-удобно в креслото си; точно такива неща го караха да прекарва повече време в космоса, на който принадлежеше.

Сиуенианската делегация, начело с величествения Дакъм Бар, подписа Конвенцията и Сиуена стана първата провинция, преминала директно от политизирания курс на Империята към икономическата структура на Фондацията.

Пет кораба от имперския флот, заловени, когато Сиуена се разбунтува зад фронта на имперския граничен флот, прелетяха отгоре — огромни и масивни — като изстреляха шумен салют, когато преминаваха над града.

Нищо, освен пиене, етикеция и незначителни разговори…

Един глас го извика. Беше Форъл — човекът, който, както хладно пресметна Девърс, можеше да купи двайсетина като него само със сутрешната си печалба — същият Форъл, който сега благосклонно го мамеше с пръст.

Девърс прекоси балкона, излезе на студения нощен вятър и се поклони, като дълбоко под щръкналата си брада се намръщи. Бар също беше тук — само че усмихнат. Той каза:

— Девърс, трябва да ме спасиш! Бях обвинен в скромност — ужасно и наистина ненормално престъпление!

— Девърс… — Форъл премести дебелата пура в ъгъла на устата си, докато говореше, — лорд Бар твърди, че пътуването ви до столицата на Клеон не е допринесло с нищо за отзоваването на Райъс.

— Точно така, сър! — Девърс беше лаконичен. — Така и не се срещнахме с Императора. Рапортите относно делото, които пратихме по обратния път, показват, че това е било просто съвпадение. Имаше много приказки, че генералът е свързан с някои подривни организации в двора…

— А той е бил невинен?

— Райъс ли? — намеси се Бар. — Да. В името на Галактиката, да! Броудриг измени на принципите на генерала, но и той не беше извършил нещата, в които го обвиняват. Това бе просто един юридически фарс, но необходим, очакван и неизбежен фарс.

— Психоисторическа необходимост, както допускам! — Форъл изрече фразата звучно и с хумористичната лекота на дълбока фамилиарност.

— Точно така — Бар сериозно се намръщи. — Не съм го допускал преди, но веднъж ми се отдаде възможност и аз можах да… е, добре… да погледна отговорите отзад в книгата. Нещата бяха прости. Сега вече можем да видим, че социалните условия в Империята правят завоевателните войни невъзможни. При слаби императори има цяла купчина генерали, които си съперничат за трона. При силните императори Империята застива в паралич, при който политическите взривове очевидно се прекратяват, но се жертва и всякакво развитие.

Форъл изръмжа откровено през силното си пръхтене:

— Не сте достатъчно ясен, лорд Бар!

Бар бавно се усмихна.

— Ммм, и аз смятам така! Това е трудност, която не може да бъде избегната при психоисторията. Думите са добър, ала неясен заместител на математическите уравнения. Но дайте ми възможност да помисля…

Вар се замисли, докато Форъл се отпусна отново на перилата а Девърс гледаше кадифеното небе и си спомни за Трантор. По някое време сиуенианинът отново проговори:

— И така, сър, ясно е, че Вие — и Девърс, и всеки друг човек, без съмнение смятате, че за победата над Империята трябваше да се противопоставят Императорът и неговият генерал. Вие бяхте прави — прави през цялото време. Само че грешахте, когато допускахте, че това вътрешно разцепление може да бъде постигнато с индивидуални действия, с моментно внушение. Опитахте с подкупи и лъжи. Апелирахте към амбиция и страх. Но не получихте нищо, въпреки всичките си усилия. Всъщност, положението ставаше все по-отчайващо след всеки опит. И при цялото това вършеене с нищожен ефект приливната вълна на Селдън продължаваше бързо и непреодолимо напред. — Дакъм Бар се обърна и погледна през перилата към щастливия град. — Има една мъртва ръка, която движи всички ни — и могъщия генерал, и великия Император, и моя, и вашия свят — мъртвата ръка на Хари Селдън. Той е знаел, че човек като Райъс ще пропадне, тъй като неговият собствен успех ще го доведе до това — и колкото по-голям бъде успехът, толкова по-сигурно ще е пропадането.

Форъл отбеляза сухо:

— Не мога да кажа, че ставате по-ясен!

— Момент — продължи Бар сериозно, — погледнете ситуацията. Очевидно, един слаб генерал не би могъл да ни заплаши. Силен генерал, управляван от слаб Император, също не би могъл да го стори — той би насочил армията си към по-плодоносна цел. Доказано е, че три четвърти от императорите през последните два века са били преди това размирни генерали или вицекрале, преди да станат императори. Значи само комбинацията от силен Император и силен генерал е могла да застраши Фондацията — силният Император не може да бъде детрониран лесно, а силният генерал ще се опита да завоюва слава извън пределите на Империята. Но какво прави Императора силен? От къде идва силата на Клеон? Това е очевидно. Той е силен, защото не си позволява силни поданици. Придворният, който е забогатял, или генералът, който е станал твърде популярен, са опасни. Цялата предидуща история на Империята доказва, че всеки интелигентен Император е достатъчно силен. Райъс печелеше победи и Императорът стана подозрителен. Цялата атмосфера наоколо в този момент го караше да бъде подозрителен. Райъс отхвърля подкуп? Много подозрително — налице са скрити причини. Най-довереният му човек поддържа Райъс?! Съвсем подозрително — отново скрити причини. Всъщност не нечии индивидуални действия го караха да подозира, ето защо нашите лични интриги бяха ненужни и безполезни. Самият успех на Райъс беше подозрителен. Поради това той бе отзован, обвинен, осъден и убит. Фондацията отново победи. Защото, вижте, нямаше възможна комбинация, при която Фондацията да не победи. Това беше неминуемо, каквото и да направеше Райъс, каквото и да направехме ние!

Финансовият магнат на Фондацията тежко кимна.

— Тъй! Но какво щеше да стане, ако Императорът и генералът бяха един и същи човек? Тогава какво? Това е случай, който Вие не засегнахте, значи, още не сте доказали теорията си!

Бар сви рамене.

— Аз не мога да докажа нищо, нали не използвам математика в случая… Но си помислете: в една Империя, където всеки аристократ, силен човек или пират може да се възкачи на трона — и, както историята показва, много успешно — какво би се случило, ако един силен Император лично се заеме със завоевателна война в края на Галактиката? Колко дълго той може да остане далеч от столицата, преди някой да започне гражданска война и да атакува дома му? Социалните условия около Императора правят този срок кратък… Веднъж казах на Райъс, че цялата сила на Империята не може да отклони мъртвата ръка на Хари Селдън.

— Прекрасно, прекрасно! — Форъл чак изпръхтя от удоволствие. — Тогава ти намекваш, че Империята няма да ни напада повече?

— Така ми изглежда — отвърна Бар. — Честно казано, Клеон може да не преживее тази година и ще остане оспорваното наследство, което може да доведе до последната гражданска война в Империята.

— Тогава — каза Форъл — няма да има повече врагове.

Бар изглеждаше замислен:

— Съществува и Втората Фондация.

— На другия край на Галактиката? Осигурени сме за векове!

Девърс се обърна. Лицето му беше мрачно.

— Ще има и вътрешни врагове, вероятно!

— Така ли? — хладно се осведоми Форъл. — И кой например?

— Например тези, които обичат да трупат пари, за да ги концентрират в големи количества и да ги държат по-далече от онези, които си вадят хляба чрез тях и ги създават.

Презрителното изражение на лицето на Форъл бавно изчезна, за да отстъпи място на гнева, който можеше да се прочете и на физиономията на Лейтън Девърс.