Фурията на капитана

Глава 47

Отрядът изскочи от засадата край пътя: дузина каними и два пъти повече хора в износената екипировка на Свободния алерански легион.

В един момент никой не се виждаше, а в следващия цял ​​арсенал бе насочен към гърдите на Тави.

— Е — нетърпеливо изсумтя Тави, докато дърпаше поводите на коня си, — крайно време беше…

Един от хората отвори уста да говори, но примига изненадано и се втренчи в Тави, шокиран от подобно обръщение. Тави го погледна за миг и реши, че е най-удобната мишена за атака.

Ако не се справи успешно със словесна атака срещу първия пост под Мастингс, може да му отнеме часове и дни да стигне до Насаг, а се съмняваше майка му и Арарис да имат толкова време.

— Ти — каза Тави, като посочи мъжа и огледа жезъла на колана му. — Центурион, предполагам?

— Да — каза младежът. — Да, аз…

— Изглежда не гледате задната врата толкова внимателно, колкото гледате отпред. Потресаващо безгрижие.

Лицето на човека стана червено.

— И така, вие нахлухте на територията на Свободния алерански и по тази причина аз ви арестувам в съответствие с общите разпоредби…

— Нямам време да слушам вашите цитати, центурион — каза Тави с тон, в който нетърпението и властността бяха отлично балансирани, но нямаше злоба. — Незабавно ме заведете при Насаг.

Един от канимите, воин, в тъмната броня от червено-черни стоманени плочки на своята каста, присви кървавочервените си очи и изръмжа на канимски на един от другарите си, рейдър:

— Я го набучи на копието си. Да видим как ще заговори тогава.

Тави се обърна и твърдо погледна канима, който говореше. Тяхната очукана група не беше създадена да впечатлява и се състоеше от един мъж, който яздеше, но без броня, на кон, който беше виждал и по-добри дни, и един разнебитен фургон с впрегнати двойка рошави мулета, управляван от момиче-марат, а в него — необлечен каним и ранен пътник.

Те трудно биха могли да минат за бандити, а още по-малко за някой достатъчно важен, за да изисква среща с командира на канимите, и ако Тави позволеше на воина-каним да се отнася с тях като към някакви скитници, те несъмнено щяха да се озоват в килия, за да ги влачат и прехвърлят от един офицер на друг, нагоре по командната верига, а цялото начинание щеше да отнеме поне няколко седмици и да завърши без резултат.

Варг вероятно можеше да потвърди ранга си за доста кратко време, но инстинктите на Тави го предупредиха да не моли канима за това. Варг реши да действат заедно и да го подкрепя, докато стигнат до Насаг, но само докато Тави се държи, както подобава на лидер.

Сред канимската каста на воините лидерите не споделят въпроси, засягащи лични интереси, на своите подчинени. Те доказват такива неща сами. И на първо място — кой е шефът.

Тави трябваше да докаже своето превъзходство сам, и то веднага, а когато превъзходството трябва да се доказва пред каними, действията безспорно говорят много повече от думи.

И така, без излишни думи, Тави скочи от коня и небрежно приближи до канима, гледайки го право в очите. Тави спря на около шест фута от вълка-воин и заговори на родния му ръмжащ език:

— Я повтори, ако обичаш. Не те чух.

Войниците от Свободния алерански се опулиха. Всеки каним в полезрението обърна глава към Тави и наостри уши.

Воинът-каним свали подбрадника и предупредително ръмжене заклокочи в гърдите му.

Тави издаде хриплив лаещ смях и оголи зъби в отговор.

— Ти какво, да не искаш да ме уплашиш?

Воинът-каним сложи ръка върху дръжката на меча.

— А ти да не искаш веднага да ти пусна кръв, сочар-лар?

Тави вдигна вежди, чувайки непозната дума, и погледна Варг.

— Маймуна — преведе Варг на алерански. — И дете от мъжки пол.

— Той ме нарече момче-маймуна? — попита Тави.

Варг кимна.

Тави кимна в знак на благодарност и отново се обърна към воина-каним.

— Заведи ме при Насаг — каза му Тави. — Веднага.

Канимът вдигна устни, оголвайки зъби.

— Хвърли си меча и се моли да съм достатъчно милостив, момче-маймуна.

— Да не искаш да ме умориш до смърт с приказки? — попита Тави. — Не мога да не си задам въпроса защо ти, воинът, командваш занаятчии и маймуни, охранявайки селски път. Гадно. Прекалено безполезен ли си за истинска битка?

Каним изръмжа гневно и се хвърли към Тави, а мечът му светкавично напусна ножницата.

Тави изобщо не очакваше чак толкова силна реакция, но беше готов за действие от момента, в който слезе от коня.

Той зае скорост от фуриите на вятъра, за да забави случващото се, и извади меча, за да посрещне канима, после издърпа сили от земните фурии и напрегна цялото си тяло, бедрата, раменете и краката, за да може с всички сили да нанесе удар върху оръжието на канима.

Алеранският гладиус със звън срещна канимското острие от кървава стомана и го разби на парченца под звука на разкъсан метал. Канимът се олюля и Тави се стрелна напред, насочвайки ниския, широк замах на меча си към задната част на покритите с броня крака на канима.

Канимът дръпна крака си от по-далече от удара, който би могъл да разкъса сухожилията и да го направи инвалид, а Тави заби рамо в корема му с цялата си тежест и мощ на фуриите, като почти откъсна огромния вълк-воин от земята, преди с трясък да го просне по гръб.

Въздухът напусна дробовете на канима, превръщайки ръмженето в квакане, и преди той да успее отново да вдиша, Тави стисна едно от широките му уши в желязна хватка и опря върха на меча си към гърлото му.

— Аз съм Руфус Сципио — спокойно каза Тави. — Капитан на Първи алерански легион. Защитникът на Елинарх. Аз стоях пред безбройните редици на вашата армия сам и без оръжие. Аз собственоръчно убих заклинателя на кръв Сари. И — добави той, — победих Насаг на лудус. Дойдох да говоря с Насаг и ти ще ме заведеш при него.

Воинът-каним няколко секунди тъпо го гледаше. После той отмести поглед настрани и леко наведе глава, излагайки гърлото си.

Тави пусна ухото на канима и повтори жеста му, но почти символично. Ушите на канима трепнаха, което Тави разпозна като движение, означаващо удивление.

Тави свали меча си и се отдръпна назад, но не си позволи да се отпусне. После прибра оръжието в ножницата и кимна на канима.

— Ставай. Хайде, размърдай се.

Канимът изръмжа, докато ставаше, но след това отново наведе глава настрани и махна на останалите каними. Той се обърна към центуриона-алеранец и заговори на изкривен алерански:

— Оставям те да отговаряш за поста, центурион.

Центурионът погледна от канима към Тави, лицето му изразяваше множество съмнения, но той отдаде чест на канима по алерански маниер и започна да раздава заповеди на другите хора.

Канимът изръмжа към своите сънародници и канимите се построиха около Тави, който отново се качи на коня си и тръгна напред, държейки се близо до фургона.

— Как е той? — обърна се той тихо към Варг и погледна смъртно бледото лице на Ерен.

— Спи — отговори Варг. Канимът държеше перото, което все още стърчеше от разреза в гърлото на Ерен, позволявайки му да диша.

— Алеранецо — каза Кайтай с нотка на упрек в гласа си. — Ако трябва да управлявам фургон, би било хубаво от твоя страна да ми позволиш да участвам в бой.

Варг изненадано трепна с уши.

— Следващия път — каза й Тави. Той погледна Варг и изви вежди в безмълвен въпрос.

— Имаш ужасно произношение — каза Варг. Той погледна към канимския воин, който раздаваше команди на своите хора, когато тяхната група и новият й конвой потеглиха. — Но ти го накара да те разбере, гадаре. Когато го нарече „безполезен“, може би това беше повече, отколкото трябваше, за да го ядосаш.

Тави изсумтя.

— Тази дума оскърбителна ли е за твоите съплеменници?

Варг отново изсумтя.

— На подобен вид служба в тила често се назначават прекалено агресивни млади воини, за да се научат на сдържаност. И те често са обидени от това.

Тави кимна в знак, че е разбрал.

— Радвам се само, че не трябваше да убивам никого, за да мина.

— Защо? — попита Варг.

Тави погледна отново към канима. Въпросът беше зададен с неутрален, почти небрежен тон, но Тави почувства, че за Варг това означава повече, отколкото искаше да покаже.

— Защото това би било напразна загуба на живот, който би могъл да бъде полезен другаде — каза той.

Варг внимателно го погледна.

— И може би защото не всички твои съплеменници изпитват удоволствие да убиват заради самото убийство.

Тави си помисли за студените, влечугоподобни очи на Наварис, и потисна потръпването си.

— Може би.

Ниско, замислено ръмжене заклокочи в гърдите на Варг.

— Мисля, че започваш да ни разбираш, гадара. И може би аз започвам да ви разбирам.

— Това — каза Кайтай със саркастичен тон — би било прекрасно.

Те стигнаха до Мастингс посред бял ден.

Тави веднага забеляза, че канимите са превърнали града в истинска крепост с няколко редици земни валове и дървена ограда, обхващащи създадена от солиден монолит външна стена, която допълваше високите цели тридесет фута крепостни стени около самия град.

Външните стени ги защитаваха двата Свободни алерански легиона и войската на канимите, а на портата стоеше още един канимски воин. Командирът на техния ескорт продължи напред, за да говори с часовия, а Тави спря и се огледа наоколо.

Разговорът между двамата каними беше енергичен, но тих. Канимът на портата кимна на старшия офицер на алеранците и тримата продължиха тихо да се съвещават.

Човекът хвърли поглед към Тави и се намръщи, а алеранските часови по стената занадничаха, за да огледат групата при портата.

— Привлякохме внимание — отбеляза под нос Кайтай.

— Такъв беше планът — отговори Тави.

Минаха десет минути, никой не излезе да говори с тях, но в посока към града беше изпратен куриер и ездачът напусна портата, пришпорвайки коня право на север.

Мина още половин час, преди от портата на Мастингс да излязат няколко ездачи, които минаха през всички отбранителни стени, докато накрая стигнаха до най-външната.

След като пристигнаха, Тави внимателно се вгледа във външната стена, а след това към всички позиции на вътрешната стена, където хиляди униформени фигури стояха на стража

— Кайтай — едва доловимо си пое дъх Тави. — Огледай стражите на втората стена и на останалите, после ми кажи какво виждаш.

Кайтай се вгледа за един дълъг миг, а после внезапно каза:

— Те не се движат. Изобщо.

— Това са плашила — прошепна Тави. — Имитация. Само пазачите на външната стена са истински.

— Защо? — изсумтя Кайтай.

— За да приспят бдителността на легионите — каза тихо Тави. — Разузнавачите никога не се приближават достатъчно до града, за да видят това. Те ще докладват, че градът е силно укрепен и легионите могат да разчитат, че поне двадесет хиляди войници седят зад градските стени. Пред очите им. На едно място. Така Насаг ще може изненадващо да изкара истински войници.

— Насаг май няма намерение да стои кротко под обсада, както се надявахме — каза Кайтай.

— Не. Той ще ни посрещне на полето, вероятно преди да успеем да се окопаем — Тави поклати глава. — Врани, много е добър.

Варг замислено изръмжа.

— Ти си го победил на лудус?

Тави хвърли бърз поглед през рамо към Варг.

— По време на примирието, за да вземе телата на неговите воини. Той ме подцени и играта му на небесната дъска не беше толкова силна, колкото можеше да бъде.

— Разбирам го — промълви Кайтай. Тя също хвърли поглед на Варг. — Аз също не бях особено впечатлена от алеранците при първата ни среща.

Варг погледна Кайтай, устата му се разтегна в усмивка, ушите му потрепваха, Тави никога досега не беше виждал канима такъв.

Те млъкнаха, тъй като групата ездачи, излязла то портите на Мастингс, бързо приближи.

Те спряха конете едва в последния момент, на няколко крачки пред тях. Предвождащият ги офицер, трибун очевидно, съдейки по по-новото му и добре комплектувано въоръжение, непохватно слезе от коня си с почервеняло от гняв лице.

— Какво имаме тук? — грубо попита той. — Най-после няколко копелета? — той рязко се обърна към мъжа с шлем на центурион с гребен и тикна пръст към земята точно пред Тави. — Центурион, искам веднага да вдигнете бесилка тук.

Тави присви очи и се спогледа с Кайтай.

Центурионът се удари в гърдите и започна да раздава заповеди на ездачите на Свободния алерански. Легионерите веднага се засуетиха и някой се появи с грубо изсечени дъски почти моментално.

От гърлото на техния канимски спътник се изтръгна тихо ръмжене, докато с присвити очи наблюдаваше разгневения трибун, но той не помръдна и си мълчеше. След миг на Тави му хрумна, че той е в същото положение по отношение на младия канимски воин, в каквото преди това се беше оказал с Варг.

Той показа превъзходството си над канима и затова цялата отговорност за действията в конфликтната ситуация лежеше върху него.

Той накара коня си да направи няколко крачки напред, а после каза:

— Извинете, трибун. Може ли да попитам какво смятате да правите?

Зачервеният трибун се обърна яростно към Тави, държейки едната си ръка на меча.

— Центурион — изрева той.

— Сър?

— Следващият път, когато осъденият заговори, погрижете се незабавно да приведете в изпълнение присъдата му!

— Тъй вярно!

За един дълъг момент Тави срещна поглед със злобните очи на трибуна, но не каза нищо. Той погледна към Кайтай. Изразът на лицето на момичето-марат не се промени, но тя леко се премести на седалката и се обърна назад, за да поправи дрехите на лежащия в безсъзнание Ерен.

Тави не забеляза никакви признаци, но беше сигурен, че тя е скрила в дланта си една от многото ками, които Ерен обикновено криеше по тялото си.

Съдейки по ушите му, Варг също го забеляза. Той погледна към младия каним, чиито уши внезапно прилепнаха към черепа му.

Тави прикри гримасата си. Ако се стигне до бой, те нямаха шанс, дори младият воин и целият му патрул да ги подкрепят. Просто имаше твърде много легионери от Свободния алерански и, както във всеки нормален алерански легион, заповедите на трибуна щяха да бъдат незабавно изпълнени от всеки легионер или центурион наоколо.

От града се появи още един конник, който пришпорваше безмилостно коня си по целия път и когато животното приближи, то беше като побесняло. Конят изцвили и се изправи на задни крака, размахвайки копита, а конникът скочи на земята, свали шлема си и извади гладиуса си от колана.

Тави веднага позна мъжа, въпреки че последния път, когато видя Дуриас, чертите му не бяха изкривени от ярост.

Нещо ставаше тук, нещо повече от обикновените тревоги по време на война. Твърде много емоции имаше в реакцията на Свободния алерански, подобно нещо не се случваше без причина.

Това не предвещаваше нищо добро на начинанието им. Толкова надути хора са способни на всичко.

Тави се напрегна, приготвяйки се да призове фуриите на вятъра и да извади меча, преди някой да успее да го спре, но Дуриас се насочи право към ядосания трибун и без да каже нито дума, го перна през лицето с обратната страна на дланта си.

Трибунът падна на земята. Дуриас вдигна меча си и го опря право в бронираните му гърди, принуждавайки мъжа да остане на земята.

— Опитай се да станеш — изръмжа Дуриас, — и ще ти отсека безполезната глава, Манус.

Трибунът яростно го гледаше.

— Центурион. Ще набия главата ти на…

Дуриас замахна с крак и заби пета в устата на трибун Манус. Главата на мъжа отскочи назад, фонтан от счупени зъби се разлетя наоколо и той се отпусна в безсъзнание на земята.

Дуриас го изгледа, после обърна поглед към застаналия наблизо центурион.

— Той пак ли се е наливал с вино?

Устата на центуриона се изкриви от отвращение и той кимна.

— Тогава му дайте нещо по-силно — каза Дуриас. — Ако е прекалено пиян, за да ходи, тогава ще е също така прекалено пиян, за да прави нещо толкова глупаво. Сега върнете обратно тези проклети трупи, а конете ги закарайте обратно в конюшнята.

Центурионът кимна и веднага започна да раздава заповеди, които бяха повече или по-малко пълна противоположност на онези, които беше давал преди малко. Легионерите вдигнаха отпуснатия трибун и го отнесоха.

Жилестият Дуриас, който облечен в броня изглеждаше още по-масивен, отколкото в дрехи на разузнавач, се обърна и пристъпи към Тави, като прибра меча си, когато приближи. Той кимна на Тави веднага щом застана пред него.

— Капитане.

— Дуриас — каза Тави. — Радвам се да те видя отново, особено като се имат предвид обстоятелствата.

Центурионът на Свободния алерански изкриви уста в слаба усмивка.

— Иска ми се да кажа същото. Трябва да ви махнем оттук.

— Не и преди да говоря с Насаг — каза Тави.

Дуриас присви очи, поглеждайки от Тави към фургона и пътниците му и обратно.

— Шегуваш се.

— Това място не изглежда подходящо за шеги — каза Тави. — Трябва да го видя.

— Не бива да оставате тук — настоя Дуриас. — За щастие в този случай нашите желания не се изключват взаимно. Насаг е в полето.

Тави направи гримаса, тъй като Дуриас потвърждаваше догадките му за намеренията на Насаг.

— Ясно. Тогава води.

— Да, сър.

Дуриас се върна при коня си и скочи на седлото, без да си прави труда да използва стремена, мятайки се горе само с помощта на мускулите на ръцете и гърдите си. Той кимна на канимския ескорт и каза:

— Благодаря ти, Сарш. Нататък ги поемам аз.

Канимът небрежно наведе глава встрани и промърмори:

— Внимавай за този на коня. По-бърз е, отколкото изглежда.

Дуриас кимна намръщено и каза:

— Насам.

Те последваха Дуриас на север, отдалечавайки се от Мастингс.

Щом се оказаха достатъчно далеч от градските стени, Тави накара коня си да настигне свободния алеранец.

— Това беше впечатляващо посрещане — каза той тихо. — Каква е причината?

Дуриас хвърли поглед към Тави, нищо не можеше да се прочете по лицето му.

— Не е ли очевидно?

— Не и за мен — каза Тави. — Аз отсъствах известно време.

Дуриас издиша през зъби.

— Естествено, че така трябва да кажеш — промърмори той почти на себе си. После погледна назад към каруцата. — Това Варг ли е?

— Ще говоря за това с Насаг — отговори тихо Тави.

Дуриас сви рамене.

— Достатъчно честно. Тогава ще оставя Насаг да отговаря и на вашите въпроси едновременно.

Тави изсумтя, но кимна.

— Още нещо. Един от хората ми пострада. Ще се нуждае от лечител, преди да продължим напред.

— Няма да го получи — рязко каза Дуриас. После си пое дълбоко, успокояващо дъх. — В смисъл, че в града няма нито един. Всички са в полето, а ние отиваме точно там.

— Руините? — предположи Тави.

— Просто продължавайте напред — Дуриас пришпори коня си и се отдалечи на няколко крачки от Тави.

Те следваха Дуриас в продължение на три часа, макар Тави да беше абсолютно сигурен, че селската местност от двете страни на пътя, по който вървяха, изобщо не е толкова пуста, колкото изглеждаше.

От време на време успяваше да улови смътни, кратки проблясъци с крайчеца на очите си, движение в полето с висока трева или прекалено гъста сянка сред дърветата. Най-вероятно ги следяха разузнавачите на Дуриас, които се криеха с помощта на уменията си на призователи на дърво.

С напредването им пътят показваше все повече признаци на честа употреба. Те се качиха на върха на поредния хълм и пред погледите им се откри хълмът с руините, а също и бойното поле, което Насаг беше избрал, за да изправи силите си срещу легионите на Алера. Тави дръпна юздите и несъзнателно спря коня.

Врани, как му се искаше Макс да е до него, за да създаде с помощта на фуриите леща и да даде възможност на Тави да огледа обсадения връх на хълма по-подробно, въпреки че доста неща бяха очевидни дори оттук.

Легионите бяха под силен натиск, външният земен вал и дървената ограда бяха разрушени. Там бяха претърпели тежки загуби. Тави виждаше лъщящите доспехи на падналите легионери, лежащи на големи групи и поединично толкова плътно, че не се смесваха с покритите с тъмна козина фигури на мъртвите каними.

Най-вероятно бяха загинали, за да дадат време на инженерната кохорта да укрепи стените на руините, които сега стояха неразрушими, издигайки се на огромна височина.

Море от каними обсаждаше хълма и дори бегъл поглед позволи на Тави да разбере, че Насаг е превърнал своите опълченци в дисциплинирана армия и ги е снабдил с единно снаряжение — дори собствена броня, макар и по-лека от тази на канимските воини или на алеранските легионери.

По-лошото беше, че канимите отново бяха пуснали шаманите си в действие. Разряди с виолетов пламък падаха на върха на хълма в почти непрекъсната последователност, удряха в стените и пръскаха на парчета камък и земя, както вероятно и всеки алеранец с недостатъчно късмет, за да се окаже наблизо.

Рязко, търкалящо се ехо от взрив достигна до тях от върха на хълма.

— Кървави врани — прошепна Тави.

Кайтай се взираше нагоре, лицето й беше безизразно, но Тави почувства как в нея стремително се надига вълна от страх и гняв.

Дуриас погледна през рамо и рязко каза:

— Продължаваме.

Те побързаха напред и бързо минаха през няколко контролни пункта, където канимските часови явно ги очакваха. Те просто мълчаливо пропускаха Дуриас, макар Тави да усещаше, че кървавите им очи следят движенията му.

Когато наближиха онова, което Тави разпозна като щаба на канимските сили, те се натъкнаха на кошмар от плът.

Малкият хълм, издигнат от канимите, всъщност се състоеше от купчина тела.

Имаше толкова много трупове, че в началото Тави си помисли, че това са торби със зърно или пясък.

Телата на стотици мъртви алеранци посрещаха настъпващия залез.

Миризмата беше толкова отвратителна, че конете на Тави и Дуриас започнаха да нервничат много преди да приближат до тази воня на смърт.

Тави трябваше да слезе и да върви до главата на коня, като държеше юздата и се опитваше шепнешком да успокои уплашеното животно. Искаше да отвърне поглед от телата, но не можа. Повечето от тях бяха легионери.

Мнозина бяха в малко по-различната по стил броня на Сенатската гвардия, но много бяха в до болка познатата броня на Първи алерански.

А всички останали бяха облечени като обикновени холтъри.

Тави се взря. Сред мъртвите имаше стари хора. Жени. Деца. Дрехите им бяха в кръв, телата им бяха осквернени от безумна жестокост. Ако не избълва съдържанието на стомаха си на пътя, това беше само благодарение на богатата практика, придобита през последните две години.

Отне му известно време, но той разбра, че канимите… бяха сложили тези трупове тук за някакъв ритуал. Двама шамани в бледите си кожени мантии стояха на две отделни платформи — не, те по-скоро приличаха на широки, плитки, издигнати над земята и наклонени под остър ъгъл басейни.

Докато Тави гледаше, други двама каними, по-възрастни, от кастата на работниците, съдейки по техните прости дрехи и посивяла козина, внимателно вдигнаха тялото на жена-холтър. Те го пренесоха до една от платформите и го положиха в басейна, с глава към по-долния му край.

Шаманът каза нещо — звучеше като музикално, дори медитативно ръмжене — а после протегна ръка с крив нож и преряза гърлото на мъртвата жена от двете страни.

Кръвта на тънки струйки потече от трупа. Тя се стичаше в басейна, където се събираше и продължаваше през отвор с малко кранче в долната част на басейна право в каменна кана с широко гърло.

Тави можеше само да гледа с нямо изумление на случващото се, неспособен да повярва на това, което вижда. Работниците пренесоха още един труп във втория басейн.

Тави видя, че първият шаман привиква застаналия наблизо каним, млад самец, висок не повече от шест фута и много по-мускулест от възрастните. Младият каним взе каменната кана, заменяйки я с друга от редицата подобни съдове, стоящи наблизо. След това се обърна и бързо се отдалечи към върха на хълма, където святкаха и се взривяваха магьосническите мълнии.

Минута по-късно шаманът кимна на друг екип работници — само че този път това бяха около половин дузина алеранци в дрехи на холтъри.

Те внимателно извадиха тялото на жената, обвиха го в груб плат и го натовариха в открита каруца, каквито се използваха за извозване на трупове от бойното поле, редом до също такива обвити тела.

Тави вдигна глава и установи, че Дуриас го наблюдава, застанал до главата на своя кон. Лицето на центуриона беше мрачно, но Тави не можеше да прочете нищо по него и не усещаше никакви емоции в младия човек заради собствените си — шок, отвращение и нарастващ гняв.

— Какво е това? — гневно попита Тави. Гласът му прозвуча по-уверено и студено, отколкото му се искаше.

Дуриас няколко пъти стисна челюсти. След което каза:

— Чакайте тук — и поведе коня си напред.

Тави го проследи, после отмести поглед от басейните и подредените трупове. Той отведе уморения си кон обратно към фургона, за да го присъедини към мулетата, които го теглеха.

— Варг? — тихо повика Тави.

Варг гледаше шаманите, без да променя позата си.

— Кръв в съдове — глухо изръмжа той.

— От това черпят силата си — спокойно констатира Тави. — Нали така?

Варг махна с уши в знак на съгласие, а кръвта от труповете продължи да се оттича и бегачите продължиха да пренасят пълните кани към фронтовата линия.

— Значи така са направили магията, която стовариха върху нас при Елинарх — гневно изръмжа Тави. — След слизането на брега те убиха наши хора и са използвали кръвта им срещу легиона.

— В това няма умишлена обида, алеранецо — избоботи Варг. — Те не са придирчиви в избора си на източник на кръв, стига това да е кръв на разумни същества. Шаманите са убили повече представители на моя народ, отколкото е числеността на цялата ви раса. Магията, която използват, за да атакуват вашето крайбрежие, да блокират небето ви, да превърнат звездите ви в кръв — тя изисква милиони и милиони животи.

— И вие им позволявате да съществуват? — изрева Тави.

— Те имат функция — отговори Варг. — Те имат силата да благославят. Да увеличат плодовитостта на нашите жени. Да правят реколтата по-богата и да намалят яростта на бурите, на сушите, на епидемиите.

— И вие сте готови да жертвате живота на своите хора, за да правят това?

— Моите съплеменници са щастливи да дадат кръвта си в дар след смъртта — изръмжа Варг. — Макар да има моменти, когато особено могъщи шамани забравят, че тяхната сила трябва да служи на нашия народ. Не обратното.

— Тук лежат жени — каза Тави, стиснал зъби. — Деца. Имах по-добро мнение за Насаг.

— Аз също — изръмжа Насаг зад Тави, — имах по-добро мнение за теб.

Тави се обърна, сложил ръка на меча си, и присви очи.

Насаг стоеше на десет фута от него в пълна броня — броня, на която имаше няколко нови лъскави драскотини и вдлъбнатини, както и петна от засъхнала кръв. Покритите с тъмен мъх устни на канима бяха повдигнати и показваха зъбите му в неприкрита враждебност, в една от ръцете си държеше изваден меч. Дуриас стоеше до дясната ръка на Насаг, зъбите му също бяха оголени.

Някакво далечно ъгълче на съзнанието на Тави закрещя, че трябва да се успокои и да внимава. Но той едва го чуваше от залялото го възмущение и ужас и затова твърдо срещна погледа на Насаг.

— Заповядай на подчинените си да държат ръцете си далеч от моите хора.

— Или какво? — попита Насаг и очите му се превърнаха в цепки.

— Или аз, проклет да си, ще ги накарам да го направят — отговори Тави.

— Ще умреш, алеранецо — каза Насаг.

Тави извади меча си.

— А ти ще разбереш, че да ме убиеш е по-трудно, отколкото беззащитни стари хора и деца, куче.

Насаг се втурна напред, но не със скок, а с контролиран, светкавично бърз удар, държейки меча си с две ръце. Тави вдигна гладиума и измести тежестта си, подготвяйки се да отклони невероятно мощния удар, като призова силата на земните фурии.

Докато Варг не се вряза в гърдите на Насаг подобно на хвърлено копие.

Насаг, макар и голям и в броня, все още беше по-лек от по-едрия и покрит с белези Варг.

Двамата каними се срещнаха с оглушително ръмжене и започнаха ожесточена животинска битка. Варг изби меча от ръцете на Насаг, но той, бидейки по-нисък, заби зъби в рамото на Варг и му пусна кръв.

Варг изръмжа и удари Насаг по носа, отблъсквайки главата му настрани, а зъбите му оставиха дълбоки рани по тялото на Варг.

Двамата каними се биеха, като се въртяха, извиваха, разменяха си удари, деряха се с нокти и се разкъсваха със зъби. Макар Варг да беше по-голям и по-силен, Насаг беше в броня и безмилостно се възползва от преимуществото, което му даваше тя.

Насаг успя да вкара бронираното си рамо в гърлото на Варг, отвори уста и с оголени зъби се хвърли напред.

Но Варг беше твърде бърз. Якият каним отстъпи съвсем малко назад, зацепи с нокти бронята на Насаг, откъсна по-ниския каним от земята и го удари в земята с ужасяващ удар, от който се разлетя прах на двадесет фута във всички посоки.

Насаг опита да се изтърколи, но зашеметен от удара, беше твърде бавен, и Варг прикова тялото на по-малкия каним към земята, стискайки врата му с челюсти.

Насаг нададе разочарован и едновременно яростен вой, след което млъкна.

За момент Тави си помисли, че Варг го е убил.

После разбра, че Насаг все още диша. Той просто лежеше там, без да мърда и без да се съпротивлява, само ехото на затихващия му гняв се долавяше в ръмженето, което продължаваше да клокочи в неговото гърло.

Тави вдигна очи и срещна очи с Дуриас. След това извади меча си и направи крачка към двамата каними.

Варг пусна гърлото на Насаг, а Тави чу ръмженето на огромния каним, толкова тихо, че едва успя да разбере думите:

— Гадара-лар.

Насаг потрепери. Едното му ухо трепна в знак на съгласие.

— Гадара-сар.

— Чест — каза Варг.

— Чест — като ехо откликна по-малкият каним.

Варг слезе от Насаг и бавно се надигна. Канимският командир застана с лице към Варг и всеки от тях наклони глава, излагайки гърлото си пред другия. Насаг наклони глава повече.

— Лар — каза тихо Тави. — Това означава момче.

Двамата каними обърнаха глави към него.

— Сар — продължи Тави. — Това означава баща. Той е твой син.

— Очевидно — изръмжа Варг.

— И гадара — каза Тави. — Това не означава „враг“.

— Хората на снеговете — каза Варг, — които вие наричате ледените, имат двадесет и четири думи за сняг. Алеранците имат една. Точно както канимите имаме единадесет различни думи за враг.

Тави бавно кимна.

— Можеш ли да ми кажеш какво означава гадара? Да ми обясниш?

Варг сви рамене съвсем по алерански.

— Това означава, че ти си равностоен противник. Благороден. Заслужаващ доверие.

— Врагът да заслужава доверие? — попита Тави. — И ти си нарекъл така сина си?

— Враговете са много по-верни от приятелите, алеранецо, и по-надеждни от съюзниците. Враг се уважава много по-лесно, отколкото приятел. Правиш го осъзнато — каза Варг.

Междувременно Насаг приклекна на пети, все още дишайки тежко, за да си почине и да възстанови дъха си. Борбата с броня го беше уморила много повече от баща му, който се биеше без броня.

— Алеранецо — каза той. — Защо превърнахте честната война в масово убийство на заселници и жени?

— Не знам — отговори Тави. — Напуснах това място преди повече от шест седмици, за да доведа Варг при теб, както се договорихме — той се намръщи. — Значи не вашите хора са убили тези холтъри?

Насаг се изплю.

— Не. Кавалерията на вашия легион избива холтъри от седмици — той посочи с муцуна към платформите, където изцеждаха кръв. — Затова позволих на говорещите с кръв да източат кръвта на мъртвите и така да отмъстят за тях.

Тави покри лицето си с длан за секунда.

— Тези конници — попита той — алеранци ли бяха?

— Да.

— Не марати?

— Белокоси? Не.

Тави издиша бавно.

— Тогава това не е бил Първи алерански. Арнос сигурно е заповядал на кавалерията на Гвардията да го направи.

— Това няма голямо значение за мъртвите — тихо се обади Дуриас. — Или за техните семейства. Съпругата и децата на Манус бяха убити преди два дни. Затова той реагира така, капитане.

— Защо Арнос би направил това? — попита тихо Кайтай.

Тави поклати глава.

— Може би за да гарантира, че тази кампания няма да има мирен край. Или… — той погледна Дуриас. — Свободният алерански легион все още не е влизал в открит сблъсък с войските на Империята, нали?

— Не — тихо каза Дуриас. — Стараехме се да стоим настрана възможно най-дълго.

Тави се изплю, усещайки горчивината на езика си.

— Точно това е — каза той. — Тази кампания от самото начало беше пълна с амбиции. Арнос иска да се увери, че ще имате причина да се сражавате. Тогава той ще смаже нашествениците, а също така ще смаже бунта на робите и ще си спечели всеобща почит и уважение.

— Ако е искал да ни разгневи — каза Насаг, — той успя. Няма да има мирен край на това клане, алеранецо.

Тави се намръщи.

— Рискувах живота си заради моята част от договора.

— Съгласих се, че ако освободиш Варг, ще поговорим. И ние говорим, и ти можеш да си вървиш с мир, гадаре. Но аз няма да позволя на тези, които убиват заселници и жени, да си тръгнат безнаказано.

Той кимна към обсадените руини.

— Те няма да преживеят тази нощ.

Тави стисна зъби. Насаг не беше глупак и ясно виждаше, че легионите вече са в отчаяно положение. Бяха ги изненадали, а непрестанното магьосничество изглежда беше напълно способно да унищожи окаяното убежище, което все още имаха, само канимите да имат достатъчно време.

И кръв.

Тави отчаяно напрягаше мозъка си. Трябваше да има някакъв изход от това блато, някакъв начин да се спаси Първи алерански, някакъв способ…

— И после какво? — чу Тави спокойния си въпрос.

Насаг наклони глава настрани.

— След като ги убиете — продължи Тави, опитвайки се да не потъне в бързия поток от възможности. — Нови легиони ще заемат мястото им, въпреки че вие отдавна няма да сте тук. Но Свободните алеранци няма къде да отидат. И можеш да се обзаложиш на каквото си искаш, че на всички пристигащи сили ще бъде заповядано да ги унищожат. Така че те ще плащат за това, което вие се каните да направите с хората на този хълм.

Дуриас предизвикателно вирна брадичка, но в очите му имаше нещо, което издаваше несигурността му.

— И като стана дума — каза Тави, — как изобщо смятате да прекосите морето? Когато вашият флот пристигна тук, вие използвахте предизвиканата от шаманите буря, за да доплавате по-бързо, и го направихте в големи количества, за да преминете през левиатаните. По обратния път няма да плавате толкова бързо. Колко още кораби ще загубите? Колко по-слаба ще бъде вашата армия, когато най-сетне се приберете у дома?

Насаг гърлено изръмжа.

— Готови сме да посрещнем тези опасности, алеранецо.

— А ако това не е необходимо? — попита Тави.

Ушите на Варг трепнаха развеселено.

— Може би си забелязал — изръмжа той към Насаг, — че нашият млад гадара е умен.

Насаг замислено щракна с челюсти.

— Какво предлагаш?

— Ще ти предам човека, отговорен за тези убийства — каза Тави. — Ще накажа онези, които са изпълнявали заповедите му. Ще се погрижа Свободните алеранци да не бъдат третирани като престъпници за стореното от тях и накрая ще помогна на флота ви безопасно да пресече морето и да стигне до вашите домове.

— И в замяна на всичко това? — попита Насаг, в гласа му ясно се усещаше скептицизъм.

Тави посочи към океана от каними около хълма.

— Ще се предадеш.

Насаг се озъби.

— Какво?

— Ще се предадеш — повтори Тави.

— Дори ако всичко това е възможно, аз никога няма да се предам на алеранци или техните легиони — каза Насаг. — Твърде много от тях са по-лоши от животни.

— Няма да се предадеш на алеранските легиони — отговори Тави. — Ще се предадеш лично на мен, на гадара.

Насаг наклони глава, размишлявайки, ушите му се обърнаха напред. Той размени дълъг поглед с Варг, а после склони глава на една страна. После свали дебелия кожен ремък от себе си и го хвърли на огромния каним.

Челюстта на Дуриас увисна и той впери поглед в канимите в нямо удивление.

Варг надяна ремъка и го затегна с привични движения.

— Алеранецо — каза той. — Да предположим, че приема това предложение. Какво ще ти трябва, за да го осъществиш?

Сърцето на Тави заблъска възбудено и той почувства как усмивка разтяга устните му. С усилие я сподави и не си позволи да се ухили, за да не даде на канимите повод за неразбиране.

— Първо — каза той, — имам нужда да заведеш моя ранен при лечител. Ще ми трябва помощта му.

Варг кимна и каза на Дуриас:

— Погрижи се за това незабавно.

Дуриас хвърли поглед към Насаг, но веднага отдаде чест, удряйки с юмрук в гърдите, и побърза да се отдалечи.

Варг кимна и се обърна към Тави.

— Какво друго?

— Всякакви очевидци на нападенията — каза Тави. — Трябва да говоря с тях.

Варг хвърли поглед към Насаг, който кимна.

— Това може да се уреди, сар.

Тави посочи обсадените руини.

— Атаките трябва да бъдат спрени, поне временно.

Варг присви очи, но кимна.

— Ще ти стигне ли времето до полунощ за осъществяването на този план?

— Би трябвало да е достатъчно — отвърна Тави.

Всъщност е повече от достатъчно, помисли си Тави. До полунощ той почти сигурно ще е успял да спази думата си, дадена на канима.

А ако не е успял, то ще е прекалено мъртъв, за да се притеснява за неспазената дума.