Гадателката

8

Наричаха я Последен шанс и името й подхождаше напълно.

Беше (поне засега) последната населена планета по пътя към Галактическото ядро, последният източник на ядрено гориво, последното място за попълване на кухненските запаси и (доколкото беше известно) за среща с други разумни същества.

Последен шанс, с изключение на местоположението си, не се отличаваше с нищо особено. Бе малка, но с нормална за човешките същества гравитация. Гореща, но не чак толкова, че да няма живот на нея. Суха, но не дотолкова, че да не може да се вади вода от червената глина, която покриваше цялата планета. Годината й бе доста дълга (4623 стандартни галактически дни), но дните и нощите влизаха в приемливи граници: по четиринадесет стандартни галактически часа всеки. Сезоните бяха меки, но все пак се различаваха. Местният живот, главно птици и двуутробни, бе уникален, ала не беше изобилен.

Имаше една-единствена общност, провинциален Търговски град, известен с име Края на пътя, което много му подхождаше. Той се състоеше от два хотела, пансион за постоянните посетители, няколко хангара за космически кораби, пощенска станция, публичен дом, три празни сгради, чието предназначение отдавна бе забравено, офис на оценител, голям магазин и таверната „Края на пътя“, която беше също така и ресторант, магазин за книги и касети, малък космически предавател, хазартен салон и оръжеен магазин.

Таверната „Края на пътя“ принадлежеше на Ледения и той я управляваше, както и цялата планета. Нито един кораб не кацаше без негово разрешение. Нито един кораб не излиташе без негово знание. Нито един мъж или жена не можеше да влезе в Търговския град без негово съгласие. Ако по някакви свои причини той откажеше на някой мъж или жена да напусне планетата, никой никога не се обаждаше да му иска сметка, освен ако не жадуваше да умре.

Никой не знаеше защо го наричат Ледения. Истинското му име бе Карлос Мендоса, но не го бе използвал поне от десетина години. През това време го наричаха по най-различен начин, а той сменяше имената според планетите, както обикновените хора се преобличат за различните случаи. Ледения не бе име, измислено от него, но то му подхождаше доста добре и той реши да го приеме.

По външен вид не се отличаваше с нищо особено. Липсваше му ужасяващият поглед на Предприемача Макнеър или огромното тегло и височина на Планината Бейтс. Или дори русият перчем на Вечното хлапе. Беше с около два-три сантиметра по-нисък от средния ръст, започваше да напълнява в коремната област, а кафявата му коса бе оредяла на темето и посивяла на слепоочията. Въпреки това хората го запомняха. Особено тези, които не му бяха от полза.

Миналото на Ледения бе неясно, бъдещето неопределено, а настоящето — изключително негова работа. Държеше се приятелски, говореше с всекиго, който искаше да прекара времето си в разговори, от време на време казваше по някоя шега, понякога преспиваше с жена или изиграваше някоя игра със залози. Ако се напиеше порядъчно, дори рецитираше някоя от своите поеми. Онези, които си мислеха, че го познават или разбират мотивите му, грешаха. Само един човек бе успял да го опознае по-отблизо.

И сега тя кръжеше над Последен шанс и искаше разрешение за кацане.

9

Мишката влезе в таверната „Края на пътя“, видя свободна маса в ъгъла и се обърна към Вечното хлапе:

— Ще наемеш ли стая за Пенелопа и мен и една за себе си? Ще дойда след малко.

Младият мъж огледа огромната таверна и масите за залагания в казиното.

— Тук има поне пет ловци на глави, които познавам — отговори той с приглушен глас.

— Всичко е наред — увери го Мишката.

— Плащаш ми да те пазя.

— Платих ти да ме доведеш до Последен шанс. Вече съм тук.

Той поклати глава.

— Плати ми за цяла седмица. Имаш още четири дни.

— Върни ми половината сума и ще си оправим сметките.

— Не възстановявам даден ми хонорар.

— Ще ти хареса да се справиш и с петимата наведнъж, нали? — тя се усмихна многозначително.

— Не съм против подобна възможност — призна той, като се опитваше да скрие колко приятна му е мисълта.

— Никой няма да ме закачи тук — рече Мишката.

— Защо си толкова сигурна?

— Пенелопа щеше да ме предупреди.

Вечното хлапе впери поглед в малкото момиче.

— Така ли?

Мишката се усмихна, протегна ръка и погали детето по главата.

— Тя ми е партньор. Ти си само наемник.

— Точно така — обади се Пенелопа. — Ние сме партньори.

— Как познаваш кой може да причини неприятности? — попита я мъжът.

— Просто бъди благодарен, че наистина знае — отговори Мишката.

Той продължи да се взира в малкото момиче. Накрая въздъхна.

— Такъв ми е късметът — промърмори Хлапето.

— За какво говориш?

— Последното нещо, което някога съм искал, е да имам предимство. А сега изглежда се сдобих с едно, независимо дали го искам или не.

— Само през следващите четири дни — успокои го Мишката. — След това можеш да се изправиш, ако щеш, сам срещу триста убийци.

Той вдигна рамене, хвана Пенелопа за ръка, излезе на прашната улица и се отправи към по-близкия от двата хотела. Мишката забеляза, че въпреки очевидното си желание да умре мъжът държеше Пенелопа с лявата си ръка, докато размахваше дясната на сантиметри от звуковото оръжие.

Тя се запъти към масата в ъгъла и в следващия миг една червенокоса сервитьорка се приближи до нея.

— Какво да бъде?

— Бира — отговори Мишката. Беше глупаво да иска определена марка — за свят, толкова близо до Ядрото, наличието на бира бе своего рода постижение.

— Добре — сервитьорката понечи да тръгне.

— И искам да видя Карлос Мендоса.

— Кого?

— В последно време е известен като Ледения.

— Ще го видите.

— Кога?

— Когато е готов. Знае, че сте тук. Питието ви е за сметка на заведението. Същото се отнася за стаята ви.

Да, помисли си мрачно Мишката, той знае, че съм тук.

— Ще дойде на масата ви, когато е готов — продължи сервитьорката.

Тя се върна на бара, после донесе бирата и изчезна през вратата. Мишката се взря в чашата за миг, след това я вдигна към устните си и отпи голяма глътка. Когато остави чашата обратно на масата, откри, че Ледения седи срещу нея.

— Доста време не сме се виждали.

— Наистина.

— Мислех, че си мъртва. Радвам се да науча, че не съм бил прав.

Настана дълга и неловка пауза.

— Как са нещата при теб?

— Добре. А при теб?

— Справям се.

— Кога напусна службата си? — попита Мишката.

— Преди девет години — отговори той. — Реших, че петнайсет години са напълно достатъчни за всекиго.

— Предполагам, че е така.

Отново мълчание.

— Не мислех, че ще поискаш да ме видиш отново — проговори накрая той. — Смятах, че си ми ядосана.

— Така е, Карлос. Но се нуждая от помощ.

— Виж ти.

Тя кимна.

— Имам малки неприятности.

— Съдейки по начина, по който те гледат някои хора тук — той посочи няколко ловци на глави, — бих казал, че имаш големи неприятности.

— Говори се, че ти управляваш този свят — продължи тя, без да обръща внимание на забележката му — и че нищо тук не става без твоето разрешение. Истина ли е?

— Горе-долу.

— Трябва ми безопасно място, където да се скрия за няколко седмици.

— Само за няколко седмици?

— След месец тук ще има толкова ловци на глави, че няма да можеш ги обуздаеш, дори да искаш.

Той се усмихна само с устни.

— Ще се изненадаш какво мога на моя свят.

— Както и да е, до месец ще сме си заминали, вероятно и по-рано. Но ми трябва малко време да планирам следващия си ход, без да трепвам от всяка сянка или шум.

— Защо си мислиш, че тези ловци на глави няма да те последват?

— Ако ни дадеш една преднина от десет часа, когато си тръгнем… Това е всичко, от което се нуждаем.

— Може да се уреди.

— Значи сме под твоята защита?

— Единият от вас не се нуждае от нея — отговори Ледения. — А както чувам, няма и да я поиска.

— Познаваш ли Вечното хлапе?

— Чувал съм за него. — Той млъкна за малко. — Защо пътува с вас?

— Наех го… но мога да си го позволя само за още няколко дни.

— Кого трябва да убие за парите ти?

— Не знам. Всеки, който се опита да убие мен.

Ледения се замисли, после каза:

— Ако малкото момиче е това, което мисля, че е, работата не му е по силите.

— Коя мислиш, че е тя?

— Пенелопа Бейли.

Мишката кимна.

— Как я… как се сдоби с нея?

— Освободих я от един извънземен на Уестърли.

— Ако беше откраднала негатронна бомба от военния флот — отбеляза кисело Ледения, — щеше да си в по-голяма безопасност.

— Не знаех коя е — отвърна Мишката. — Видях просто едно малко момиче, оковано в стая на извънземен, и реших, че не мога да я оставя там. — Тя замълча за миг. — Оттогава бягаме. Мисля, че ни преследват около трийсет или четирийсет души.

— Трийсет или четирийсет? — повтори развеселено мъжът.

— Вероятно.

— Все още не си наясно какво си направила, нали?

Тя се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Три правителства се опитват да намерят малкото момиче, а вероятно двеста твърде решителни мъже и жени искат да вземат наградата.

Мишката го погледна изненадано.

— Три правителства? — повтори тя.

— Поне толкова.

Тя асимилира думите му.

— Не мислех, че има двеста ловци на глави в цялата Вътрешна граница.

— Вече има.

Мишката поклати озадачено глава.

— И всички търсят Пенелопа?

— Точно така — потвърди Ледения.

— А ти? — попита остро тя.

— Какво аз?

— И ти ли искаш наградата?

Той поклати глава.

— Имам достатъчно пари, а и съм направил достатъчно услуги на Демокрацията.

Тя втренчи поглед в него.

— Ти си последният човек, когото ми се иска да моля за помощ, но ни е необходима твоята защита.

— На кои „вас“?

— На Пенелопа и на мен.

— Тя няма нужда от защита. Ти да, но тя не.

— Няма да позволя на никого да я отведе и затвори в някоя лаборатория.

— Повечето не искат да го правят.

— Мъжът, наречен Тридесет и две, иска.

Той я погледна втренчено.

— Какво знаеш за него?

— Само че е била в ръцете му веднъж и че вероятно я иска обратно — отговори Мишката. — А ти какво знаеш за него?

— Повече от теб. — Ледения се намръщи. — Как е допуснал въобще да му се изплъзне? Той е най-внимателният и старателен човек, когото познавам.

— Откъде го познаваш?

— Работил съм с него преди.

— Докато беше шеф на шпионите ли? — попита саркастично Мишката.

— Шефът на шпионите не е нищо повече от техен работодател — отговори Ледения.

— Знам. Както нае мен.

— Точно така.

— И него ли нае?

Мъжът поклати глава.

— Работехме за различни агенции. От време на време пътищата ни се пресичаха. — Той замълча за момент. — Беше най-добрият, когото познавах. Не мога да си представя, че е постъпил толкова небрежно и е позволил на малкото момиче да избяга. Тя наистина трябва да е всичко, каквото твърдят, че е.

— Най-вече е самотно, наплашено дете, което дори не знае на кой свят е родено.

— В същото време е най-силното оръжие в цялата галактика.

— Тя е само едно малко момиче.

— Малките момичета растат.

— И нейните възможности са твърде ограничени.

— Способностите също нарастват с възрастта.

Мишката поклати глава.

— Всичко, което може да каже, е кога някой ще й навреди.

— А ти не мислиш ли, че онзи, който е способен да предвиди бъдещето и чийто способности вероятно са още в зародиш, може да представлява голяма опасност?

— За кого? — поиска да знае Мишката. — За ловците на глави, които искат да я заловят?

— За всички или за всеки свят, който реши, че не й харесва.

— Това е абсурдно!

— Така ли? Както чувам, ти пътуваш с малко момиче, което може да накара възрастни мъже да падат мъртви на земята.

— Не става точно така — възрази Мишката.

— Искаш да кажеш, че тя не може да причинява смърт?

— Не е толкова просто.

— На мен ми звучи доста просто.

Мишката поклати глава.

— Тя притежава известна способност да предсказва.

— Така чух.

— Може да вижда няколко варианта на бъдещето и понякога чрез своите действия да избере кой да се превърне в действителност.

— Пак ти казвам, ти имаш нужда от защита. На нея никога не й е била необходима.

— Но тя не винаги може да избере бъдеще, в което да е в безопасност. Понякога няма алтернатива и я хващат.

— Хрумвало ли ти е, че колкото повече расте, толкова повече алтернативи ще се появяват пред нея?

— Надявам се. Страдала е достатъчно.

Ледения й възрази нетърпеливо:

— Нямам предвид, че ще вижда варианти на бъдещето, където е в безопасност.

— О!

— Щом има безброй възможни варианти на бъдещето и тя става все по-добра в опитите да си ги представя визуално и да ги манипулира, можеш ли да си спокойна, че един ден няма да си представи бъдеще, в което властва над цялата галактика с желязна ръка? Или няма да манипулира така събитията, че тази възможност да се осъществи?

— Господи, Карлос! Та тя е просто едно изплашено малко момиче. Говориш за нея, като че е някакво чудовище.

— Обзалагам се, че Калигула и Адолф Хитлер, а и Конрад Бланд са били някога малки изплашени момчета. Но са пораснали. — Той направи пауза. — Сигурна ли си, че искаш и тя да порасне?

Мишката го погледна яростно.

— Ти наистина си мръсник! Не ми помогна преди единайсет години, трябваше да се досетя, че няма да го направиш и сега.

— Ти знаеше какъв риск поемаш — отговори Ледения. — Когато чух, че са те хванали, се опитах да организирам размяна, но те не се заинтересуваха от предложението.

— И ти ме отписа.

— Всеки е заменим — отвърна той безизразно. — Това е част от играта.

— Не ти изглежда като игра, когато си затворен в клетка на някакъв чужд свят.

— Не, предполагам, че не.

Отново настана мълчание. Мишката бе втренчила поглед в мъжа пред себе си и се опитваше да преглътне това, което си спомняше за Карлос Мендоса.

— Добре си подбрал новото си име — проговори накрая тя. — Никога не си се отличавал със сърдечност и топлота, но сега си студен като лед.

— Сърдечността и топлотата никога не са решавали нищо — отговори той. — Причиняват само болка.

— Трудно ми е да повярвам, че някога съм те обичала. Като че ли е било с друг човек.

— Да, и той се казваше Карлос Мендоса, но вече не съществува.

— Може би е за добро — отвърна Мишката и се изправи. — Предполагам, че трябва да опитаме късмета си другаде. Съжалявам, че те обезпокоих.

— Млъкни и седни — рече Ледения. Той не повиши глас, но тонът му не търпеше възражение. За голяма своя изненада Мишката се подчини.

— Така е по-добре. Ти и момичето сте в безопасност, докато сте на Последен шанс. Дължа ти поне това — той замълча за момент. — Защитата ми не включва Вечното хлапе. А сега отиди в хотела и остани там около половин час. Така ще имам време да оглася решението си.

— А Вечното хлапе?

Той вдигна рамене.

— Може да остане или да си тръгне, но ако търси някой да го отърве от неговата скука, има същите шансове да го намери тук, както и навсякъде другаде.

— Имаш предвид себе си ли?

Ледения поклати глава.

— Няма причини да ме убива, а и аз нямам какво да доказвам.

— Ако след три седмици съм все още тук, един човек ще дойде при мен — илюзионист на име Мерлин. Искам и той да бъде под защитата ти.

Той я изгледа втренчено, но накрая кимна в знак на съгласие.

Тя отблъсна стола си назад и се изправи.

— Пак ще се видим.

— Така предполагам.

— Сервитьорката ми каза, че не трябва да плащам нито за стаята си, нито за бирата. Вярно ли е?

— И храната ти е за сметка на заведението.

— И по-добре да бъде — отговори тя. — Това е доста малка цена за успокояване на гузна съвест.

— Не се чувствам гузен, а задължен.

— Учудва ме силата на твоите емоции — рече саркастично Мишката.

— Наистина се радвам, че си жива.

— Следващия път дори ще ми кажеш, че още ме обичаш — подигра го тя.

— Не, няма.

— А може би никога не си обичал.

— Обичах веднъж — той замълча за миг. — Беше грешка. Не можеш да излагаш на опасност някого, когото обичаш.

— Значи престана да изпращаш хората срещу опасности?

Ледения поклати тъжно глава.

— Не. Престанах да ги обичам.

10

Този следобед Мишката се отби в офиса на оценителя и размени диамантите за стандартните 33 процента от пазарната цена. Излезе със 165 000 кредита и след като плати на Вечното хлапе за цялата седмица, се върна в стаята, която деляха с Пенелопа, и скри останалите пари във възглавницата на малкото момиче заедно с 20 000 кредита в брой, които бе взела от телата на миньорите.

— На безопасно място ли са парите тук? — попита тя.

Пенелопа, която играеше с куклата си, вдигна рамене.

— Предполагам.

— Но не знаеш със сигурност?

— В момента никой не ги иска.

— Ще ги потърсят ли довечера, когато мислят, че сме заспали?

— Вероятно не.

— Защо „вероятно не“? — попита Мишката. — Защо не „да“ или „не“, или „не знам“?

— Не мога да видя всичките възможни варианти на бъдещето. В тези, които виждам, никой не се опитва да открадне парите. — Тя замълча. — Освен един.

— И какво става с този един?

— Мъжът, когото наричаш Ледения убива жената, която се промъква, за да те обере.

— Наистина ли я убива?

— Само ако се опита да дойде тук. В другите варианти на бъдещето тя не се спира в офиса на оценителя или ако спре, мъжът, който работи там, не й казва за твоите пари.

— Трябва да е много объркващо за теб понякога да отделиш действителността от бъдещето или истинското бъдеще от въображаемите.

— Те всички са въображаеми, докато един от тях не се случи — отговори Пенелопа, като внимателно оправяше роклята на куклата. — Преди беше доста по-трудно. Уча се как да ги подреждам по-добре.

— Виждаш ли някакво бъдеще, където никой не иска да ни нарани или да ни обере?

— Почти никога.

— Е, предполагам, че има логика, колкото и да е изкривена тя — призна Мишката. — Имам чувството, че половината галактика иска да ни убие, а другата половина с удоволствие би ни обрала. — Тя въздъхна и се отпусна на леглото си. — Поне за момента сме в безопасност. — Тя се изкиска. — Господи, с Вечното хлапе и Мендоса, които ни защитават, едва ли сме били в по-голяма безопасност, откакто сме се срещнали.

— Мишке? — обади се Пенелопа след известно време.

— Какво?

— Скоро ли ще вечеряме?

— Мислех, че обядва преди един час. Пак ли си гладна?

— Не — призна Пенелопа. — Но тук няма какво да правя, а Вечното хлапе ми каза, че не мога да напускам стаята, освен ако не ходим да ядем. И че когато излизам, той трябва да е с мен.

— Е, нали затова му плащаме.

— Знам… но ми е скучно.

— Играй си с Дженифър — каза Мишката и посочи куклата.

— И на нея й е скучно.

— Опитай се тогава да гледаш холовизия.

— Има само една честота и аз вече видях всичко, което показват там.

Мишката стана.

— Добре. Намери едно тесте карти и ще те науча как да играеш дубайски джин.

Момичето отвори двете чекмеджета на гардероба, без да намери нищо, после отиде до невзрачното бюро до вратата, пребърка го и измъкна тесте карти. Когато ги извади от кутийката, за своя радост откри, че върху всяка карта бе нарисувана някоя митична фигура от човешката история. Имаше изображения на Пол Бънян и танцьора Билибък, на Тарзан и Сантяго, на Голямата стъпка и Джеронимо, на Свети Николас и Свети Нгани, всички в героични пози.

Мишката обясни накратко правилата на дубайския джин, после разбърка картите и започна да раздава.

— Не забравяй да дадеш и на Дженифър — каза Пенелопа, докато настаняваше куклата в седнало положение.

— Няма — Мишката остави девет карти, обърнати с фигурите надолу, пред куклата.

— Много са красиви — обади се момичето, подреждайки своите карти.

— Така ли мислиш? — попита Мишката. — Когато Мерлин дойде, ще го накарам да ти покаже едни карти, които взе от Сириус V. На тях са изобразени петдесет и два изчезнали бозайника от Земята, освен това той има и друго тесте с петдесет и две изчезнали хищни птици.

— Какво е хищна птица?

— Птица, която се храни с месо.

— Не се ли хранят всички с месо?

— Не, много рядко се срещат такива — отговори Мишката. Пенелопа се умълча, докато разглеждаше холограмите върху картите, така че жената изчака една минута, преди да се обади. — Ако искаш само да гледаш картите, не е необходимо да играем.

— Не — Пенелопа се стресна, — наистина искам да играем.

— Добре — съгласи се Мишката. — Трябва да вземеш една карта от купчината, а после да извадиш една от своите и да я поставиш тук. — Тя посочи къде ще оставят изхвърлените карти.

Пенелопа направи, както й беше казано.

— Сега е ред на Дженифър — съобщи тя.

Взе една карта, без да я погледне, сложи я пред куклата и изхвърли четворка.

— Може би ще е по-добре да гледаш картите на Дженифър, преди да играеш с тях — предложи Мишката.

— Няма да е честно — възрази Пенелопа. — Трябва да гледам само своите карти.

— Тогава Дженифър ще загуби.

— О? — Малкото момиче изглеждаше загрижено. — Защо?

— Тя изхвърли много ниска карта, четворка. Понякога това е умен ход, но обикновено целта е да се отървеш първо от високите карти.

— Дженифър знае това.

— Очевидно не го знае, щом не постъпи така.

— Ще изхвърли десятката следващия път — обясни Пенелопа.

— Каква десятка?

— Тази, която току-що взе. — Тя се протегна и обърна десятка купа с холографско изображение на богинята Атина Палада. — Толкова е хубава, че тя искаше да я задържи замалко.

— Откъде знаеш, че е десятка? — попита остро Мишката. — Следях те, ти дори не я погледна.

— Знаех, че на картата има снимка на красива дама — виновно отвърна момичето. — Не ме интересуваше, че е десятка.

— Но ти знаеше каква е картата — настоя Мишката.

— Исках само Дженифър да види картинката. — Пенелопа щеше да се разплаче всеки момент. — Не се опитвах да излъжа, честно, не исках.

— Добре, добре — успокои я Мишката.

— И не ми се сърдиш?

— Как мога да се сърдя на партньора си? — Жената се опита да прикрие с усмивка нетърпението си. — Чудя се… — започна тя, но остави гласът й да заглъхне.

— Какво?

— Само желанието ти да видиш картинката ли те накара да разбереш каква е картата, или можеш да го направиш отново?

— Обещай да не се ядосваш, ако ти кажа.

— Обещавам.

— На следващата карта има мъж, облечен в черно, с пелерина в черно и червено.

— Можеш ли да видиш стойността й?

— Стойност?

— Числото и боята.

— Поп пика.

Мишката обърна картата. Беше поп пика със страховитото изображение на граф Дракула.

— Знаеш ли какво имам в ръката си? — попита тя.

Пенелопа описа холограмите, а после с намалял интерес изброи съответните стойности и бои.

— Много добре — каза Мишката.

— Ще продължиш ли да играеш с мен? — попита Пенелопа. — Ще се опитам да забравя какви са, докато играем.

— Не искам да ги забравяш.

— Но тогава ще печеля през повечето време.

— А защо не през цялото време? — попита любопитно Мишката. — Не можеш ли да избереш бъдеще, в което винаги да получаваш най-добрите карти?

Малкото момиче поклати глава.

— В някои от вариантите ти не ги разбъркваш правилно. А и това ще бъде измама.

Мишката обмисли получената информация, после вдигна рамене.

— Какво пък, ние и не искаме да побеждаваме всеки път. Това само ще подплаши хората.

— Ние? — повтори Пенелопа. — Мислех, че играя срещу теб.

Мишката поклати нетърпеливо глава.

— Свършихме с тази игра.

— Но ти обеща! — Момичето пак беше готово да заплаче.

— Има много по-важна игра, която трябва да изиграем — успокои я Мишката.

— Каква?

— Игра, в която може да сме партньори вместо противници. — Тя замълча за миг. — А ти ще ми даваш тайни сигнали, както си говорихме преди.

— Наистина ли? — извика Пенелопа с нов ентусиазъм.

— Наистина.

— Но така няма ли да измамим друг човек? Ако ти помагам?

— Няма да мамим никого, който не го заслужава — отвърна Мишката. — А и трябва да стоим на Последен шанс, докато се появи Мерлин или докато спечеля достатъчно пари, за да купя кораб.

— Не можем ли просто да кажем на Вечното хлапе да ни вземе със себе си? — попита Пенелопа.

— Не, защото той не прави услуги, той продава услугите си. А аз нямам достатъчно пари, за да го наема за още една седмица.

— Сигурна ли си, че е правилно? — Момичето все още бе разтревожено.

— Не само че е правилно. Сигурна съм, че това е единственият начин да се махнем от тази топка кал. — Тя млъкна, а после добави: — За нас не е безопасно да стоим на която и да е планета повече от няколко дни. Прекалено много хора искат да те вземат от мен.

— Знам — обади се мрачно Пенелопа. — Продължавам да търся бъдеще, в което всички просто да забравят за мен, но не знам как.

— Засега избери такова, в което ще спечелим много пари на карти в таверната „Края на пътя“.

— Ще се опитам — обеща момичето.

— Добре. Нека в следващите няколко часа се уверим, че знаеш правилата. Първо идва чифт, после два чифта, след това три еднакви и…

11

Таверната „Края на пътя“ бе препълнена. Полилеите й — блестящи кръгли глобуси, осветяваха търговци, златотърсачи, търсачи на приключения, ловци на глави, проститутки и комарджии. Всичките скитници и отрепки на Вътрешната граница се събираха покрай полирания бар от хром и игралните маси. Тук-там се виждаше някой извънземен сред човешката тълпа, който изпробваше късмета си на игралните маси и поглъщаше някоя от специалните течности, доставяни от Ледения за клиентите му — нечовеци. Или пък някой извънземен, който продаваше на черно стоки, недостъпни в световете на Демокрацията.

Мишката вървеше бавно между хората и извънземните, като държеше Пенелопа за ръката. Към малкото момиче се насочваха любопитните погледи на богато облечени комарджии, неодобрителното оглеждане на предизвикателно наконтени проститутки и алчните очи на ловци на глави, но слухът за покровителството на Ледения се бе разпространил и никой не посмя да ги обезпокои.

Мишката се чувстваше неудобно под гладните погледи на ловците на глави и почти изпита благоговение пред силата на Ледения. Това бяха студени и груби мъже, които не биха се спрели пред нищо. И въпреки това след заповедта на Ледения, никой от тях не искаше да прекрачи определената от него граница.

— Ще пиеш или ще играеш? — попита мек глас зад нея. Тя се обърна и се оказа лице в лице с Вечното хлапе.

— Ще играя.

— Сигурна ли си? Има доста професионалисти тук тази вечер.

— Всичко ще е наред — увери го тя. — А пък и ако искам да те наема за още една седдмица, трябва да изкарам малко пари.

Той вдигна рамене.

— Както кажеш. Щом си избереш маса, ще седна така, че да мога да те наблюдавам.

— Благодаря. Ледения е казал никой да не ни закача, докато сме на Последен шанс, но винаги има вероятност някой да не е чул. — После добави с горчивина в гласа: — Освен това веднъж разчитах на него и той ме подведе.

Тя мина покрай няколко маси с извънземни игри и със зарчета, докато стигна до една шестоъгълна, където трима мъже, две жени и един лодинит играеха покер. Раздаващият картите се отличаваше от останалите натруфени комарджии: призматичните му одежди променяха цвета си с всяко негово движение, ръцете му бяха обсипани с пръстени с истински скъпоценни камъни, ботушите му бяха от блестящата кожа на чуждоземно влечуго. Носеше монокъл с обикновено стъкло, прикрепен към туниката му със златна верижка, а на рамото му стоеше малка извънземна птичка, чиито оранжеви очички бяха вперени в блестящите пръстени, като че ли всеки момент щеше да скочи върху ръката му и да ги изкълве наведнъж.

Мишката застана зад играча с най-малко чипове — жена в износени кожени дрехи, които я открояваха сред тълпата от комарджии и мошеници дори повече, отколкото се набиваше на очи раздаващият картите. След няколко минути жената стана от стола, събра няколкото останали чипа и си тръгна.

— Това частна игра ли е? — попита Мишката.

— Не — отговори раздаващият картите. — Но мизата е висока.

— Колко?

— Десет хиляди, за да се влезе. Хиляда е минималният залог.

— Добре — съгласи се Мишката и се настани срещу него, като сложи на масата тридесет хиляди кредита. Щом парите бяха на масата, Вечното хлапе седна наблизо.

— Виждам, че сте дошли да играете — каза доволно раздаващият картите. — Банката! Донесете на дамата малко чипове.

Замениха парите й с тридесет елегантни чипа, направени от розовата кост на някакво извънземно животно.

— А детето? — попита раздаващият картите, когато човекът от банката на казиното се втурна към друга маса.

— Тя не играе — отговори Мишката.

— Освен това не наднича и в чуждите карти, нали? — настоя той.

— Нима ме обвинявате в измама, преди да съм започнала да играя?

— Не, съвсем не. Само искам да се уверя, че няма да ми се наложи да ви обвинявам по-късно.

Мишката се обърна към малкото момиче.

— Пенелопа, отиди седни там — тя посочи масата на Вечното хлапе, тъй като я виждаше, без да извърта глава — и ме изчакай.

— Може ли да получа една колода карти? — попита момичето. — За да си редя пасианси.

Раздаващият картите измъкна запечатано тесте от джоба си и го плъзна по масата.

— Дайте й тези.

— Благодаря — Мишката взе картите и ги подаде на Пенелопа. — Сега отиди там и ме изчакай.

Пенелопа благодари за картите и се настани на посочената маса.

— Имаш ли си име, госпожо?

— Най-различни.

— А как да те наричам?

— Както желаеш.

Той се усмихна.

— Винаги страшно много съм харесвал името Мелизанда.

Тя помисли за секунда, после се намръщи.

— Казвам се Мишка.

Раздаващият вдигна рамене.

— А твоето как е? — обади се отново тя, докато разглеждаше картите си.

— Ами когато минавам през Митницата, за да вляза в Демокрацията, се казвам Валенте, госпожо, Рикардо Валенте. Но тук си изкарвам прехраната, като ухажвам богинята на късмета, и името ми е Краля на залаганията.

— И как да ти викам — Краля или Залагащия?

— Наричай ме така, както ти харесва — отговори той.

— А какво ще кажеш да поиграем малко покер, докато си помисля? — попита Мишката и бутна два чипа към средата на масата.

Лодинитът и другите двама мъже посрещнаха залагането й, жената се отказа, а Краля на залаганията погледна картите си още веднъж.

— Отговарям и вдигам с хиляда. — Той взе три чипа и ги постави до другите в средата на масата.

Мишката вдигна картите си отново и се престори, че ги изучава, докато хвърляше поглед към Пенелопа. Малкото момиче почеса носа си — знак, че Мишката ще загуби ръката, а после се върна към своя пасианс.

Мишката помисли върху възможността да хвърли картите и да понесе по-малка загуба, но реши да не го прави: след като бе започнала със замах, не можеше да се оттегли веднага. Със съжаление отговори на залагането на Краля, изтегли две карти, после отказа да посрещне новите пет хиляди кредита, които той постави в средата на масата след изтеглянето само на една карта.

— Лош късмет, госпожо — той с усмивка протегна ръка, за да прибере купчинката чипове. След това й подаде картите. — Мисля, че е твой ред.

— Същата игра — отговори Мишката и бутна един чип напред.

Тя раздаде картите, после вдигна своята ръка. Имаше три дами, петица и четворка и след като никой от другите не започна, на нея й се искаше да заложи пет хиляди кредита… но първо погледна към Пенелопа, чиято ръка съвсем небрежно потърка за втори път носа й, докато разглеждаше разпилените карти пред себе си.

Мишката въздъхна, погледна пак картите си и накрая със съжаление ги хвърли на масата.

Спечели две малки мизи, изпадна от едно раздаване доста рано и отново беше ред на Краля на залаганията да раздава. Щом взе картите, Мишката погледна косо към Пенелопа, която изглеждаше вглъбена в собствената си игра.

Мишката държеше двойка, петица, шестица, девятка и дама, три от тях червени, две черни, така че тя започна с един чип. Същото направиха и следващите четири играчи. Краля на залаганията бутна пет чипа към центъра на масата.

Мишката се намръщи и се престори, че оглежда картите си, докато хвърляше поглед към Пенелопа. Както и преди, детето изглеждаше вглъбено в собствения си пасианс и не помръдваше.

— Добре, приемам — отговори Мишката, като посрещна залога на Краля на залаганията. Силно се надяваше, че липсата на реакция от страна на Пенелопа е преднамерена, а не просто небрежност.

— Излизам — съобщи лодинитът в превеждащото устройство.

— И аз — обади се един от мъжете.

Другият мъж се взря в ръката си, най-накрая въздъхна и бутна една малка купчинка от чипове до тези на Краля на залаганията.

— Колко карти, госпожо? — попита любезно Краля.

— Три — отговори Мишката и изхвърли двойката, петицата и шестицата.

— Една за мен — обади се мъжът.

— Раздаващият не тегли — обяви Краля на залаганията.

Мишката вдигна бавно своите карти и откри, че е изтеглила две деветки и една дама.

— Изчаквам — съобщи тя.

— И аз — обади се другата жена.

— Добре — обяви Краля на залаганията, — опасявам се, че ще ви струва пет хиляди кредита, за да видите моите карти.

Мишката го погледна и едва устоя да не се усмихне.

— Отговарям — каза тя накрая — и вдигам с пет.

Мъжът отпадна, а Краля се вторачи в картите си, подреждайки ги във формата на ветрило, така че да вижда края на всяка от тях.

— Ти взе три карти, нали?

— Да — отговори Мишката.

Той погледна картите си още веднъж и въздъхна, сякаш най-после бе взел решение.

— Отговарям на твоите пет хиляди — той бутна голяма купчинка чипове към центъра на масата — и вдигам с още пет.

„Господи, въздъхна безмълвно Мишката. Само като си помисля за всичките стени, които съм изкачила, и вентилационните шахти, през които съм се промъквала, за една двадесета част от тази сума!“

— Отговарям и вдигам с пет — каза високо тя и бутна десет чипа към бързо растящата купчина в средата на масата.

Дълбоко в сърцето си Краля на залаганията имаше чувстото, че е победен, че никой не блъфира срещу патова ръка до сумата от двадесет хиляди кредита. Обаче вече бе инвестирал толкова много, че трябваше да играе докрай, за да види какво държи Мишката. Така че подхвърли още пет чипа, но отказа да вдигне залога отново.

Тя постави на масата фул — три деветки и две дами, а той задържа своя флош, сложи картите с лицето надолу и с едно кимване показа, че тя е спечелила ръката.

— Много смело от твоя страна да посрещнеш моето открито залагане само с две деветки в ръката… или само с дамите? — отбеляза Краля на залаганията.

Мишката си позволи лукса да се усмихне.

— Добър опит, Кралю — рече тя, — но ако искаш да разбереш как играя, ще трябва да се разделиш с още двайсет хиляди.

Той й се ухили в отговор.

— Мисля, че мога да живея в неведение.

Тя нарочно загуби пет и седем хиляди кредита в следващите две ръце, после удари отново и спечели петдесет хиляди, като повечето от парите бяха на Краля на залаганията.

По същия начин протече следващият час и половина. След първия час всички други играчи се отказаха, така че на масата бяха само тя и Краля на залаганията. Мишката никога не сваляше слабите карти от първия път, винаги губеше достатъчно, за да го изкуши да продължи да играе с нея… и после, когато Пенелопа седеше вторачена в своя пасианс, сякаш забравила за целия свят, Мишката неизменно печелеше по-големите залагания.

Най-накрая Краля на залаганията бутна стола си назад.

— Отказваш ли се? — попита любезно Мишката.

— Знам кога картите са против мен — отговори той. — Ще бъдеш ли тук и утре вечер?

— Струва ми се. — Мишката реши, че независимо какво ще предпочете: да купи кораб или да продължи да ползва услугите на Вечното момче, или и двете, ще се нуждае от още доста пари.

— Ще се върна — обеща той, стана, поклони й се ниско и изтънчено и излезе през вратата.

— Няма да е в негов интерес, нали? — прозвуча нисък глас до нея.

Тя се обърна и се оказа лице в лице с Ледения, който се бе настанил на стола до нея.

— Не знам за какво говориш.

— Исках да кажа, че моята защита не се простира върху хората, които мамят клиентите ми. Дори и за теб не правя изключение.

— Едва ли е моя грешка, че той не знае как да играе с картите си — защити се Мишката.

— Дали щеше да играе по-добре, ако малкото момиче бе останало в стаята си? — отвърна Ледения. — Може и да не го осъзнаваш, но тази вечер си спечели много силен враг.

— И преди съм имала врагове.

— Смелостта не ти прави чест. Тя е резултат от невежеството ти. Ако бях на твое място, щях да се откажа, докато имам предимство.

— Нуждая се от парите, за да се махна от тази топка кал.

— На твое място щях да потърся друг начин да ги набавя.

— Мога да получа сумата, от която се нуждая, само за една вечер. Ще продължиш ли протекцията си за още четирийсет часа?

Ледения се замисли върху молбата й.

— Ще те уведомя — той се изправи и я остави сама.

Веднага щом той напусна масата, Пенелопа се приближи до нея.

— Добре ли се справих? — прошепна малкото момиче.

— Справи се чудесно — увери я Мишката. — Мислиш ли, че можеш да го направиш и утре?

— Предполагам — отговори Пенелопа.

— Предполагаш ли? — учуди се Мишката. — Какво значи това?

— Само че не мога да видя толкова далеч в бъдещето.

Мишката се успокои.

— Всичко ще е наред, партньоре — тя разроши русата коса на детето. — Сега нека да обърнем чиповете в пари и да отиваме да спим.

Извика човека от банката на казиното, размени чиповете си за пари и като хвана Пенелопа за ръка, започна да си пробива път между масите към вратата. Вечното хлапе вървеше няколко стъпки след тях.

— Вечерта беше добра за теб, както виждам — обади се той, щом се озоваха навън.

— Да.

— Събра ли достатъчно пари да си тръгнем или ще останем още?

— Искам да играя и утре вечер — отговори Мишката.

— Добре.

Тя спря и го изгледа любопитно.

— Защо се интересуваш?

— Защото тази вечер ти спечели срещу Краля на залаганията — отвърна Вечното хлапе. — А той ще се върне.

— С повече пари, надявам се — рече тя, като се опитваше да потисне нарастващото безпокойство.

— Ако имаш късмет.

— А ако нямам? — попита Мишката.

Очите на Вечното хлапе светнаха с надежда.

— Тогава имам чувството, че късметлията ще съм аз.

12

На следващия ден Мишката спа до късно и през по-голямата част на деня остана в стаята да гледа холовизия с Пенелопа. Момичето можеше да повтаря няколко пъти едно и също нещо, стига да не го гледа сама.

Обядваха в стаята си. След залез слънце Мишката дълго стоя под душа, сетне облече дрехите, които бе купила след кратка обиколка по магазините на Края на пътя (въпреки че бяха нови, знаеше, че изглеждат доста обикновени в сравнение с тези, които щеше да види в казиното). След това разреса разбърканата коса на Пенелопа и й даде последни инструкции. После, придружена от малкото момиче, Мишката слезе на улицата и премина краткото разстояние до таверната и казиното.

Ледения я чакаше, както се опасяваше. Спря я, преди да се запъти към масата, където Краля на залаганията, облечен още по-великолепно, отколкото предишната вечер, с малката извънземна птичка върху рамото си, раздаваше карти на трима мъже, чиято оцветена в синьо кожа ги издаваше като част от оцелелите мутирали заселници на Каккаб Касту IV.

Мишката забеляза, че Вечното хлапе се е настанил на маса по средата между таверната и казиното, и се наведе към Пенелопа.

— Отиди и седни при него.

Момичето кимна, спря се на бара, за да вземе колода карти, позволи на бармана да й напълни една елегантна чаша за коктейл с плодов сок и накрая се присъедини към Вечното хлапе.

Мишката се обърна към Ледения.

— Какво реши, Карлос?

— Ако настояваш да използваш малкото момиче, ще оттегля защитата си.

— Трябват ми още пари — отговори Мишката. — Ще се наложи да разчитам на другия си защитник.

— На него? — възкликна Ледения и с рязко движение на главата кимна в посока на Вечното хлапе. — Забрави за това. Тук той не може да те защити и пет секунди.

— Повече от две столетия е защитавал хора.

Ледения поклати глава.

— Повече от две столетия е убивал хора. Има разлика. И единствената причина да е още жив е, че първо защитава себе си, а после клиентите си. — Той огледа бара и казиното. — Тук има шестима мъже и три жени, които са дяволски добри в своята работа. Всеки от тях ще те убие и ще отвлече детето веднага след като моята протекция бъде вдигната. Дори и Вечното хлапе не може да те спаси от всички тях.

Мишката огледа вътрешността на таверната, като се опитваше да открие деветимата, за които говореха. Тя позна двама или трима от холограмите им, един по оръжията… но осъзна, че повече от половината са й напълно непознати.

— Ти решаваш — обади се отново Ледения. — Направи това, което смяташ за най-добро. — Той спря за миг. — Но помни какво ти казах. Ако използваш малкото момиче срещу Краля на залаганията, аз ще…

Точно тогава в таверната „Края на пътя“ влязоха един мъж и една извънземна и Ледения се намръщи.

— Какво има? — попита неспокойно Мишката.

— Нищо — отговори той.

— Не ми казвай, че няма нищо, Карлос — възрази тя. — Виждала съм това изражение и преди.

Той се обърна към нея.

— Спомняш ли си, че ти казах да не използваш момичето?

— Да.

— Забрави го. — Кимна незабележимо към двамата новодошли. — Твоят приятел току-що изравни силите.

Тя леко промени положението си, докато започна да ги вижда с крайчеца на окото си.

— Кои са те?

— Мъжът се нарича Златния дук. Чувала ли си за него?

Тя поклати глава.

— Ами огледай го добре — каза меко Ледения — и ако го видиш някъде другаде, освен на Последен шанс, бягай от него като от дявола.

— Убиец ли е?

— По малко от всичко — отговори Ледения, втренчил поглед във високия и слаб като скелет мъж.

Златния дук очевидно притежаваше някаква ориенталска жилка, която се проявяваше във формата на очите, цвета на кожата, изпъкналостта на скулите и черната му коса. Вървеше с грацията на атлет, като че готов незабавно да смени посоката или скоростта на движение. Не носеше оръжия, но дясната му ръка завършваше с протеза, направена от чисто злато — в нея се криеха четири сгъваеми смъртоносни ножа, по един във всеки дълъг и елегантен златен пръст.

— Знае се, че търгува с наркотици в Демокрацията — продължи Ледения, — а също че понякога причинява пожари.

Златния дук и неговата придружителка седнаха на масата на Краля на залаганията и внезапно всички останали играчи се сетиха, че имат спешни ангажименти другаде, и се преместиха на съседните маси или на бара.

— Освен това е и комарджия?

— Не съвсем.

— Тогава защо седи на масата с картите?

— Предполагам, че Краля на залаганията го е поканил да поиграе с теб.

— Но нали току-що каза, че…

— Казах, че не е комарджия. — Ледения направи малка пауза. — Но ако той помогне на Краля на залаганията да те измами, това не е комарджийство, нали?

— Как мислиш, че ще се опитат да ме измамят?

— Вероятно ще те победят по втория начин.

— По втория начин? — повтори тя учудена.

— Имат си свои сигнали, чрез които разбират кой от тях има най-добра ръка. Другите двама се отказват рано, така че и да победиш, ще получиш малка сума. А ако загубиш, ще ти се наложи да платиш прекалено много, за да видиш печелившата комбинация, тъй като този, който я държи, ще наддава до припадък.

— Разбирам. — Мишката кимна към извънземната. — Коя е тази?

— Тази ли? — Ледения погледна човекоподобната извънземна с големи оранжеви очи, широки ноздри, червена перука, която едва прикриваше зеещите ушни отвори, и костюм, в който циркулираше чиста течност около торса и краката й. — Наричат я Зората на Септември. Дяволски добра е с картите. В чуждите светове е машата на Краля на залаганията. — Той продължи да се взира в нея. — Всъщност тя не вдишва течност през хриле или нещо подобно, просто трябва да поддържа тялото си влажно. Ако този костюм спре да подава вода около нея за няколко минути, тя се свива на кълбо и умира… Или изпада в някакво каталептично състояние, което е много близко до физическата смърт.

— Откъде знаеш всичко това?

— Виждал съм какво причинява неизправност в костюма на представител от нейната раса. Грозна гледка. Грозна миризма.

И двамата млъкнаха, после Мишката се обърна към него.

— Какво ще стане, ако Краля на залаганията се опита да ме убие на масата? Ти дори не носиш оръжие.

— Това е моят свят и не се нуждая от оръжие. А и той няма да опита нищо такова.

— А ако опита?

— Тогава в тялото му ще има единайсет дупки, преди да успее да се прицели с пистолета си.

— Наблюдават го единайсет твои хора?

— Дванайсет — отговори Ледения. — Приемам, че един може да не улучи.

— Къде са?

— Наоколо.

— Тогава са добре прикрити — Мишката огледа набързо таверната и казиното.

— Така трябва да бъде.

— Колко са зад това огледало? — продължи тя и кимна към огромното огледало зад бара.

— Няколко.

— Огледална е само тази страна, нали?

Ледения се усмихна.

— Нямаше да са ми от полза иначе, нали?

— Да, така е — съгласи се Мишката и добави: — Ами предполагам, че е най-добре да отида на онази маса и да позволя на Краля на залаганията и неговите приятели да изпълнят пъкления си замисъл.

— Само запомни, че не са глупави.

Тя се усмихна по-уверено, отколкото се чувстваше.

— Та това са само пари.

— Имаш нещо по-ценно от пари и лекомислено поемаш риска да го загубиш — отвърна Ледения, като погледна към Пенелопа. — Краля на залаганията и приятелите му още не знаят коя или какво е тя, но ако някоя от двете ви се провали, той доста бързо ще се досети.

— Все още сме под твоята защита — припомни му тя.

— Мислех, че играеш, за да спечелиш пари за кораб. Тръгнеш ли си от Последен шанс, можеш да разчиташ само на себе си.

Тя задържа погледа си върху лицето му в опит да открие признак на емоция — раздразнение, ревност, каквото и да е, но не успя. Затова се обърна, прекоси таверната и влезе в казиното, приближи се до масата на Краля на залаганията и се настани така, че да може да вижда Пенелопа, без да бие на очи.

— Добър вечер, госпожо — поздрави я Краля на залаганията. — Вярвам, че ще ми дадеш шанс да си върна парите?

— Ако можеш — отвърна Мишката.

— Ще бъде малка игра тази вечер — отбеляза той. — Само ние четиримата.

— Нямам нищо против.

— Добре. Джентълменът отляво е известен като Дука — Мишката се усмихна любезно на Златния дук, който я гледаше студено, — а тази очарователна дама е Септември.

Извънземната, наречена Зората на Септември, кимна едва забележимо и за миг изкриви лицето си в подобие на усмивка.

— Същата игра като снощи? — попита Мишката.

— Чудесно, госпожо — отговори Краля на залаганията.

Тя повика представителя на банката на казиното, който отвори сейфа, извади чипове по хиляда кредита и нареди три купчинки точно пред нея.

— Защо не вдигнем входната вноска на две хиляди тази вечер? — предложи Краля на залаганията.

— Изглежда бързаш да си върнеш парите — рече Мишката.

Той вдигна рамене.

— Но ако ти не желаеш…

Тя го изгледа.

— Не, защо, две хиляди са добро начало — ако вземем неотворена колода карти от бара.

— Това показва сериозно недоверие, госпожо — отбеляза Краля на залаганията, въпреки че не изглеждаше изненадан.

— Играем за сериозна сума пари — парира тя.

Той сви рамене и поиска нова колода. Остави на Мишката да я отвори, после бутна два чипа към центъра на масата и разбърка картите с лекота, докато другите трима играчи поставяха чиповете си до неговите.

Мишката спечели първата ръка, после изгуби три малки залагания едно след друго. Златния дук не изглеждаше увлечен от играта, винаги напускаше рано и не сваляше черните си проницателни очи от нея. Зората на Септември играеше по-изкусно и спечели две от залаганията.

Тогава Мишката удари успешно и прибра шестдесет хиляди кредита, когато нейните четири валета победиха фула на Краля на залаганията. Дойде време за техния втори начин — Златния дук, Краля и Зората на Септември се редуваха да играят ръцете си. Този, който имаше слаби карти, напускаше рано и оставяше другия да залага срещу Мишката. Самата тя не можеше да каже как си сигнализираха, но не й пукаше.

Играта продължи още един час, Мишката натрупваше все повече пари, докато накрая отново се падна на Краля на залаганията да раздава. Той спря да разбърква картите и впери очи в нея.

— Имаш голям късмет с картите, госпожо — проговори накрая той.

— Може би просто имам талант да играя — отвърна тя.

Той поклати глава.

— Не, трябва да призная, че имаш късмет.

Тя сви рамене.

— Добре, щом повече ти харесва — имам късмет.

— Голям късмет.

— Обвиняваш ли ме? — попита Мишката.

— Не мога да те обвиня в измама, щом не знам как го правиш.

— Знаеш ли, така не звучи много по-добре.

— Как би ни излъгала? — попита Краля на залаганията с изражение, което опровергаваше думите му. — Ако моят приятел Дука се усъмнеше дори за миг, че ни лъжеш, веднага би ти извадил сърцето на масата. Нещото, което той наистина мрази, това са измамниците.

— Е, вашият приятел Дука може да вземе няколко урока по покер — рече Мишката.

— Покерът всъщност не е специалността му — отвърна Краля на залаганията многозначително.

Мишката хвърли бегъл поглед към Златния дук.

— Вярвам ти. — Тя издърпа стола си назад. — Атмосферата стана неприятна — обяви тя. — Мисля, че ми стига за тази вечер.

— На колко възлиза купчинката пред теб? — заинтересува се Краля.

— Не знам.

Той се вторачи в чиповете й.

— Изглеждат около двеста хиляди.

— Щом казваш.

— Нека ти предложа нещо, госпожо — продължи той. — Хайде да цепим веднъж за тях.

— За всичките?

Краля кимна.

Тя погледна набързо към Пенелопа, но момичето изглеждаше погълнато от пасианса си. Естествено, помисли си Мишката, тя не може да ми каже дали ще изгубя или ще победя, докато не съм обявила, че приемам.

— А ако откажа? С уважение, разбира се.

— Мисля, че приятелят ми Дука ще го приеме като лична обида.

Мишката отвърна на усмивката му.

— Това може да не хареса на моя приятел Ледения.

— Тогава нека не забъркваме приятелите си — предложи опонентът й. — Нека да бъдем само ти и аз. Ще цепим веднъж за цялата тази купчина.

Той извади неразпечатана колода карти от джоба си.

— И ще използваме неотворено тесте.

— На мен ми харесваше това, с което играхме.

— За такава сума картите трябва да са чисто нови.

Мишката се замисли дали да го накара да поиска колода от бара, но реши първо да погледне към Пенелопа. Не видя никакъв отрицателен знак, затова кимна в знак на съгласие.

— Добре, цепим веднъж за сумата, която имам пред себе си. — Тя замълча за момент. — Ако загубиш — губиш. Няма да има повторение или изключения, защото иначе можем да продължим цялата нощ, докато ти победиш.

— Дадено — отговори Краля на залаганията. Отвори картите и ги разбърка, после ги остави на масата.

— Заповядай — подкани я той.

— Ти си пръв — отвърна тя.

— Предпочитам ти да цепиш първа.

Тя поклати глава.

— Това са моите пари. Ако искаш да си опиташ късмета за тях, цепи пръв.

— Както искаш. — Той протегна ръка, леко прокара пръсти по картите и вдигна поп.

Мишката погледна към Пенелопа, но за нея съществуваше единствено пасианса й. Най-накрая Мишката прочисти гърло, протегна ръка, поколеба се за миг и сложи внимателно пръстите си върху картите.

И тогава Пенелопа разля чашата със сока и изтрака със стола си, докато отскачаше, за да не си изцапа дрехите.

— Добре ли си? — попита Мишката, като вдигна леко ръката си над картите.

— Съжалявам — извини се момичето и започна да бърше масата със салфетка. — Толкова съм несръчна. Сърдиш ли ми се?

— Не, разбира се, че не — отговори Мишката.

— Госпожо — обади се нетърпеливо Краля на залаганията, — чакаме те.

Мишката се вторачи в колодата, пое дълбоко въздух и сцепи картите на асо.

— Моите поздравления, госпожо — Краля на залаганията стана от масата и се поклони ниско. — Предполагам, че днес просто не е моята вечер.

Зората на Септември също се изправи, но Златния дук остана на мястото си и продължи да я наблюдава студено. Едва когато Краля на залаганията и извънземната стигнаха до вратата, той стана и излезе мълчаливо след тях.

Както и предишната вечер, Пенелопа се присъедини към Мишката, а Вечното хлапе остана на масата.

— Успяхме! — прошепна Мишката, като се опитваше да овладее вълнението и радостта си. — Каква беше тази история с разлятата чаша?

— Видях, че ако цепиш, ще бъде тройка, и се опитах да видя как да го променя — обясни момичето. — Ако нададях вик и ти ме погледнеше, щеше да цепиш на вале. Ако направех нещо друго, ти вадеше други карти… но ако си разлеех сока, ти цепеше на асо. Зависеше колко ще се стреснеш и как ще мръднеш ръката си.

— Забележително! — възкликна Мишката. — Просто забележително!

Тя извика представителя на банката на казиното, смени чиповете си за кредити и ги занесе при Вечното хлапе.

— Ето — подаде му тя парите. — Ти ще ги пазиш по-добре от мен.

Мъжът прибра пачката в джоба на туниката си.

— Защо е това тъжно изражение? — попита Мишката. — Аз победих. Мога да те наема за още една или две седмици.

— Те просто си тръгнаха — Вечното хлапе изглеждаше нещастен.

— А какво очакваше да направят?

— Знам какво исках да направят — отвърна той. — Чувал съм за Златния дук. Никога не съм мислил, че ей така ще изостави една възможност за битка.

Той поклати разочаровано глава.

— Виж, съжалявам, че не ти се удаде да умреш на тази забравена от бога планета — рече Мишката с фалшиво съчувствие. — Но погледни на нещата откъм хубавата страна — ще имаш две седмици да рискуваш живота си. Междувременно имаш ли нещо против да отведеш Пенелопа обратно в хотела?

— Би трябвало да пазя и двете ви — отбеляза той.

— С мен всичко ще е наред — успокои го Мишката. — Освен това всички ме видяха да ти давам парите. Не искам напразно да те обнадеждавам, но ако има опасност за някого, това ще си ти.

Настроението на Вечното хлапе се повиши, но пък Пенелопа придоби нещастен вид.

— Не мога ли да остана с теб? — примоли се тя.

Мишката поклати глава.

— Трябва да си поговоря с Ледения.

— Не се страхувам от него.

— Знам — усмихна й се Мишката. — Но имам чувството, че той се страхува от теб.

— Той ли? — не повярва Пенелопа.

— Да — потвърди Мишката. — А сега отиди в хотела. Аз ще дойда след няколко минути.

Вечното хлапе се изправи, хвана момичето за ръка и излезе нещастен в студената нощ.

13

Мишката усети погледа на Ледения, който се бе облегнал на бара. Тя му кимна с глава да дойде при нея. Той взе питието си и го пренесе покрай половин дузина безвкусно облечени миньори и търговци. Успя ловко да избегне един огромен извънземен торквил, който бе безразличен към уискито и другите екзотични чуждоземни напитки, но държеше да стои на бара. Красива червенокоса жена спря Ледения и му прошепна нещо; той огледа посетителите в таверната, поразмисли върху чутото, после кимна и без да обръща повече внимание на жената, продължи към масата на Мишката.

— Доста пари спечели тази вечер. — Ледения седна и остави питието пред себе си. — Искаш ли да ти ги пазя, докато наистина ти потрябват?

— Вечното хлапе няма да позволи на никого да му ги вземе — отговори тя. — А и ще ми трябват утре сутринта.

— О?

Мишката кимна.

— Искам да купя кораб.

— Мислех, че Вечното хлапе има.

— Да, но не мога да продължа да му плащам по сто хиляди кредита на седмица. Рано или късно ще имам нужда от свой кораб. Всъщност вероятно доста скоро.

— Колко голям?

— За трима. Не, нека да е за четирима, в случай че Вечното хлапе е все още с нас, когато се срещнем с Мерлин.

Ледения вдигна едната си вежда при споменаването на магьосника, но не зададе никакви въпроси.

— Е? — попита Мишката.

— Е какво?

— Мога ли да купя един кораб утре?

— Отиди в хангара. Обикновено имат няколко за продажба, а ако нямат, поне ще те насочат къде можеш да намериш. — Той замълча за момент. — Твърдо си решила да тръгнеш утре, така ли?

Тя кимна.

— Прекалено много хора вече знаят, че тя е тук. Колкото повече чакам, толкова повече от тях ще ни последват, когато напуснем планетата. Сега имам парите и няма причина да оставаме.

— Тя е в безопасност.

— Шегуваш ли се? — сериозно го попита Мишката. — Огледай се. Не всички тук са дошли да пият алкохола ти или да играят в твоето казино.

— Ти си тази, която е в голяма опасност — отговори той, срещайки погледите на няколко ловци на глави, които се преструваха, че не забелязват Мишката. — Но май все още не си осъзнала с кого точно пътуваш.

— Пътувам с най-добрия партньор на хазарт, който някой може да си пожелае.

Ледения вдигна рамене и отпи от чашата си.

— Прави каквото искаш. Не е моя работа.

— Не знам защо продължаваш да настояваш, че е опасна — продължи Мишката. — Повярвай ми, тя е само едно много уморено и уплашено малко момиче.

— Малко момиче, преследвано близо година от двеста професионалисти, което още е на свобода. Това не ти ли говори нещо?

Банкерът на казиното привлече вниманието му, като направи кратък знак с ръка, но Ледения поклати глава. Миг по-късно банкерът обясняваше на ядосан клиент, че шилинги Нова Кения не се приемат на Последен шанс.

— Беше затворничка на извънземен, когато я намерих — отговори Мишката. — Казах ти го вече.

— А сега затворничка ли е на извънземен?

— Не. Извади страхотен късмет, че я намерих.

— Имаш ли навик да влизаш в секторите на извънземните, когато крадеш в някой хотел? — попита Ледения.

— Не.

— Колко стаи имаше хотелът?

— Не знам.

— Сто, двеста или повече?

— Вероятно.

— Не се ли зачуди как попадна точно в тази, в която е била тя?

— Казах ти как се случи — раздразнено отговори Мишката.

— Знам как е станало.

— Въобще не си се променил, Карлос. Никога никому не си вярвал.

— Вероятно затова още съм жив. — Той замълча за миг. — Но нека ти дам един съвет.

— Какъв?

— Никога не я ядосвай.

— Аз съм единствената й приятелка.

— И без приятели се е справяла доста добре.

— Какво искаш да направя? — настоя Мишката. — Да я изоставя? Да я върна на твоя приятел Тридесет и две?

Ледения се вгледа продължително в нея.

— На твое място — каза накрая той — щях да я убия, докато все още имам този шанс.

Тя се вторачи в него.

— Не — рече с отвращение, — не си се променил.

Стана и излезе, прекоси улицата и влезе в хотела си. Заповяда на асансьора да я качи на етажа й, а после тръгна по коридора към стаята си. Веднага след чупката, която водеше към вратата й, се озова лице в лице със Златния дук. Той държеше звуково оръжие и мълчаливо я въведе в тъмна стая, три врати преди нейната.

— Светлина — заповяда нисък глас и изведнъж стаята се обля в светлини.

— Добър вечер, госпожо — каза Краля на залаганията, след като Златния дук застана до вратата. Тя се огледа отчаяно, като проклинаше глупостта си да не задържи Пенелопа при себе си. Видя Зората на Септември да й се усмихва от мястото си пред единствения прозорец в стаята.

— Какво искаш? — поиска да знае Мишката. — Ако са парите, не са у мен.

— О, ще стигнем и до парите, госпожо — отговори Краля на залаганията. — Точно сега ми се иска да поговорим за късмета.

— За късмета? — повтори Мишката.

— За късмета. — Той пристъпи напред и посочи малък белег върху слепоочието си. — Виждаш ли това, госпожо?

Мишката кимна, без да проговори.

— Знаеш ли какво представлява?

— Не.

— Това е хирургически белег.

— Някой, когото си опитал да биеш по втория начин, те е прострелял в главата ли?

Той се засмя.

— Не, госпожо. Опасявам се, че не. — Внезапно усмивката му изчезна. — Тук ми имплантираха силиконов чип, Щайнмец/Хардинг, номер 90347.

— И какво трябва да ми говори товва?

— Това е най-мощният математически чип, изобретен някога — обясни Краля на залаганията. — Мога да направя единайсет милиона изчисления, преди картата, която виждаш, да се регистрира от ретината ти.

Той направи малка пауза.

— Виждаш ли лявото ми око, госпожо?

— Изглежда точно като дясното — отговори Мишката.

— И така трябва да бъде. Но е изкуствено, госпожо. Може да вижда инфрачервения сектор, така както този изкуствен пръст — той повдигна показалеца на лявата си ръка — може да оставя следи, които само това око може да види.

Отново направи пауза.

— Ето защо знам, че тези две вечери ти имаше късмет, госпожо. И знаеш ли какъв късмет?

— Защо не ми кажеш?

— Ами в началото имах девет на един шанс да спечеля само заради чипа. Но когато започнах да губя, започнах да мамя. До края на вечерта ти победи при шанс едно на шест хиляди за мен. Това наистина бе поразително. Но тази вечер… тази вечер мамех при раздаването и те атакувахме по втория начин, и знаех, че ще цепя на поп, защото го маркирах, докато отварях тестето. Точните шансове ти да победиш тази вечер, госпожо, бяха 53 024 на един за мен… Такъв късмет не е за вярване! И се надявам да ми простиш, че не го вярвам.

Мишката не отговори, а Краля на залаганията продължи монолога си.

— Знаеш ли, госпожо, почти две вечери не можах да разбера как го правиш. Не можеше да виждаш картите, защото нямаш око за инфрачервения сектор, а дори и да имаше, не можеш да проникнеш в моя код. Нямаш съучастник, защото на масата бяхме само ние. Нямаше как да разбереш какво държа в ръката си, след като два пъти дори самият аз не погледнах.

— Говори по същество — обади се Мишката.

— По същество ли? — повтори Краля на залаганията. — Ами не можех да разбера как ме мамиш, така че реших да те накарам да цепиш картите с мен. Избрах да цепя поп и гледах какво ще стане по-нататък.

— Ако случайно си забравил, цепих на асо.

— О, знаех, че ще цепиш на асо, госпожо. И през ум не ми мина, че няма да успееш. Не, беше ми интересно какво ще стане, преди да го извадиш.

— Нищо не се случи.

— Почти нищо — поправи я той. — Малкото момиче излезе на сцената. — Той помълча малко. — Първоначално си помислих, че е телепат, но осъзнах, че един телепат не може да знае къде ще е асото. Или пък да прочете моите карти, когато дори аз не съм ги погледнал. И тогава се сетих за историите, които съм чувал за едно момиче, търсено от всички. — Той впери поглед в Мишката. — Тя е Бейли, нали?

— Не ставай смешен. Тя ми е дъщеря.

— Дук? — извика Краля на залаганията и четири тънки остриета се показаха от пръстите на дясната ръка-протеза на Златния дук.

— Сега, госпожо, ще те попитам само още веднъж и ако ме излъжеш, моят приятел ще те изкорми като риба. Разбра ли ме?

— Върви по дяволите — изруга Мишката.

— Сигурен съм, че всички ще отидем там, госпожо. И така, тя момичето Бейли ли е или не?

— Недейте! — чу се тъничък глас от другата страна на вратата.

Краля на залаганията и Златния дук замръзнаха. После комарджията показа на Златния дук да отмести Мишката в единия ъгъл, извади малък лазерен пистолет от джоба си и заповяда на вратата да се отвори.

— Не й причинявайте болка! — извика умолително Пенелопа. — Тя е най-добрата ми приятелка.

— Заповядай вътре, млада госпожице — рече Краля на залаганията и се отмести леко встрани, а момичето се втурна в обятията на Мишката.

— Не трябваше да правиш това — смъмри я Мишката. — Той просто блъфираше.

Пенелопа поклати глава.

— Във всяко бъдеще, което можех да видя, ти не му казваше и Златния дук те убиваше.

— Ето значи как работи — възкликна Краля на залаганията с усмивка. — Толкова лесно ли било? Виждаш милиони варианти на бъдещето и си избираш този, който ти харесва, а?

— Не е толкова лесно — отговори Пенелопа.

— Ако ставаше така, вие никога нямаше да ме изненадате — обади се Мишката.

— Но тя беше в стаята си, госпожо, далеч от теб. Иначе не се и съмнявам, че щеше вече да си в таверната и да молиш Ледения за помощ.

— Той ви наблюдава и в тази минута — предупреди го Мишката.

— О, съмнявам се. Моята приятелка Септември намери всички негови холокамери. Това е един от талантите й: привлича я енергията от всякакъв вид — електрическа, магнитна, ядрена… А приятелят ми Златния дук сряза проводниците.

— Тогава той ще разбере, че тук става нещо нередно.

— Защо ме мислиш за толкова глупав, госпожо? Точно сега неговите хора от охраната гледат холограми на празна стая, които моята приятелка Септември свърза към системата преди намесата на Дука.

— Ще разбере.

— Сигурен съм в това — съгласи се Краля, — но дотогава ние ще сме изчезнали.

— На ваше място нямаше да съм толкова сигурен — обади се младежки глас през все още отворената врата и всички се обърнаха — Вечното хлапе стоеше с пръст върху спусъка на звуковия пистолет.

— Знам кой си — каза Краля на залаганията.

— И аз знам ти кой си — отговори Вечното хлапе.

— Това няма нищо общо с теб, така че ако си вървиш по пътя, няма да пострадаш.

— Просто последвай двамата си приятели навън или доста хора ще пострадат. — Очите на Вечното хлапе блестяха от вълнение, което Мишката виждаше за пръв път у него.

— Ние не търсим схватка — проговори Краля на залаганията.

— Не винаги получаваш това, което искаш — отвърна Вечното хлапе.

— Нека аз се заема с него — обади се Златния дук, а лицето му беше абсолютно безизразно, докато наблюдаваше противника си.

— Можеш да опиташ — ръката на Вечното хлапе леко се напрегна.

— Не! — внезапно изкрещя Пенелопа.

Всички замръзнаха.

— Какво има? — попита Мишката.

— Не искам да умираш — изхлипа Пенелопа.

— Няма да умра.

— Ако Вечното хлапе извади пистолета си, каквото и да се случи, ти ще умреш и аз не мога да го променя! — изплака момичето.

— Е? — попита Краля на залаганията, вперил поглед в младия мъж до вратата.

— Хлапе, по-добре си тръгни — обади се накрая Мишката.

— Но аз мога да се справя с тези тримата! — възрази той.

— Никой не казва, че не можеш — отвърна Мишката, като се опитваше гласът й да прозвучи твърдо. — Но дори и да го направиш, аз ще попадна под лазерен лъч или звуков удар. — Тя го погледна. — Моля те!

Вечното хлапе изгледа Златния дук още веднъж, после бавно тръгна назад, излезе в коридора, стигна до края му и зави зад ъгъла.

— Много умно от твоя страна, госпожо — одобри Краля на залаганията.

— Все още не съм готова да умра — отговори му тя.

— Никой никога не е готов — съгласи се той.

— Тогва ни пусни и Ледения няма да те убие — продължи Мишката. — Той не е като Вечното хлапе, него не мога да го разкарам.

— Защо не оставиш на мен да се тревожа за Ледения? — отвърна Краля. — Той не е напускал планетата с години. Едва ли ще го направи и сега… Но вие с детето тръгвате веднага.

— Няма да доживееш да вземеш наградата за нея.

— Знам, че може и да те шокирам, но аз въобще не се интересувам от наградата.

— Да, бе.

— Наистина. Наградата е едно малко ограничено състояние, докато възможностите за използване на малкото момиче са безкрайни. Съзнаваш ли колко мога да спечеля в някои от най-големите казина на Демокрацията с нейна помощ?

— Никога няма да ви помагам — обади се Пенелопа.

— Разбира се, че ще го направиш, скъпа моя — любезно й отговори Краля на залаганията.

— Не можете да ме принудите, независимо какво ще ми причините!

— Ти си рядко съкровище, скъпа. Дори не ми хрумва да те нараня. — Той внезапно обви ръка около Мишката. — Но нямам никакви скрупули да причиня болка на нея.

— Не! — извика Пенелопа. — Тя ми е единствената приятелка. Пуснете я и ще дойда с вас.

— О, не бих го направил, скъпа. Вече разбрах каква си и не бих си помислил да те взема без някакво средство, с което да те контролирам. Рано или късно ще намериш начин да избягаш или дори да ме убиеш. Но ако знаеш, че моят приятел Дука ще убие твоята приятелка веднага след като не ми се подчиниш… Тогава мисля, че ще имаме дълги и ползотворни отношения. — Той се усмихна. — Много си малка, скъпа моя. Убеден съм, че като пораснеш, ще оцениш гледната ми точка.

— Хайде да тръгваме — подкани го Златния дук, като държеше протезата си до гърлото на Мишката и вече пристъпваше към вратата.

— Все още не — спря го Краля на залаганията.

— Защо? — поиска да знае Златния дук.

— Завържете очите на момичето и й запушете устата.

— Защо? Тя няма да създава проблеми.

Краля на залаганията въздъхна.

— Радвам се, че поне аз все още използвам главата си — той махна на Зората на Септември, която започна да завързва очите на Пенелопа. — Може и да си забравил, но един недоволен убиец се разхожда по коридорите и ни причаква някъде там. Докато Мишката си мисли, че ще я убием, няма да му заповяда да ни нападне. А сега ми кажи какво ще се случи, ако малкото момиче види бъдеще, в което само ние тримата ще умрем?

По лицето на Златния дук постепенно се изписа разбиране.

— Точно така — продължи Краля на залаганията. — Следователно ако тя не може да им каже, те няма да предприемат нищо.

Той провери превръзката върху очите на Пенелопа.

— Добре, а сега й запуши устата.

Извънземната напъха смачкана носна кърпичка в устата на детето.

— Чудесно — Краля внимателно огледа пленничките си. — Вече можем да тръгваме. — Той се обърна към Мишката: — Госпожо, бъди така любезна и кажи на твоя приятел да не ни безпокои.

— Хлапе! — изкрещя Мишката. — Ако все още си там, позволи ни да минем. — Тя си пое дъх. — Помни, че още работиш за мен. Заповядвам ти да ни пуснеш!

Нямаше никакъв отговор.

— Хлапе! — извика отново Мишката. — Заповядвам ти!

После малката групичка тръгна по коридора, остриетата от протезата на Златния дук леко допираха гърлото на Мишката. Тя почти очакваше да попаднат на Вечното хлапе след всяка извивка на коридора или във фоайето, или дори в хангара. Но десет минути по-късно бяха на кораба на комарджията, а след още пет Последен шанс бе толкова далеч зад тях, че не се виждаше дори на екрана.

14

Таверната „Края на пътя“ вече беше затворена, когато Вечното хлапе захлопа по вратата. Миг по-късно вътре светнаха лампите, а Ледения каза седемцифрения код, който отваряше вратата.

— Търсих те — каза заплашително Вечното хлапе.

— Ето ме.

— Защо не ме пускат да излетя от Последен шанс?

— Първо исках да говоря с теб — отговори Ледения. — Ще пийнеш ли нещо?

— Бързам.

— Не е нужно. Ако Краля на залаганията искаше парите си, щеше да изпрати Златния дук след теб. Той искаше малкото момиче. — Ледения замълча за момент. — Тя и Мишката са в безопасност засега.

— Знаеш, че са отвлечени?

Ледения почти се усмихна.

— Не се случват много неща на моята планета, които да не знам.

— Защо не ги спря? — попита Вечното хлапе. — Спомням си, че им обеща защита.

— А аз се сещам, че на теб ти плащаха да ги защитаваш — отвърна другият. — Май нито един от нас не си свърши работата както трябва.

Той прекоси празната стая към бара и извади бутилка със странна форма и две чаши.

— Сигурен ли си, че не искаш да ти предложа нещо за пиене?

Вечното хлапе поклати глава.

— Само ми позволи да си тръгна — аз все още работя за тях.

Този път Ледения се усмихна наистина.

— Едва ли ти пука за тях — отсече. Убиецът не му отговори и той продължи: — Искаш единствено да се справиш със Златния дук.

Вечното хлапе обмисли за миг думите му, после вдигна рамене.

— Има ли значение? — Не се и опита да отрича. — Резултатът ще е един и същ. Ще го убия и ще ги освободя.

— Нямам никакви възражения. — Ледения напълни чашата си с някаква синя течност.

— Тогава защо не мога да си тръгна оттук?

— Защото си мислех, че може и да дойдеш с мен.

— Не искам.

Ледения изпрази чашата си.

— Моят кораб е по-бърз и по-удобен от твоя.

— Работя винаги сам.

— Знам накъде е тръгнал Краля на залаганията.

Другият не се учуди особено.

— Ще го намеря и сам. Човек като него не се крие дълго.

— Платено ти е за още ден или два — продължи Ледения. Помълча малко. — Ела да работиш за мен и ще удвоя сумата, която ти е давала Мишката.

Вечното хлапе отвърна на погледа му, но забави отговора си.

— Каква е твоята полза? — попита накрая той. — Не ми изглеждаш филантроп.

— Аз притежавам този свят. Управлявам го, както един крал би властвал над кралството си там, на Земята. Обявих, че никой не трябва да ги закача, а Краля на залаганията не ми се подчини. — Наля си още веднъж от шишето и изпразни чашата на един дъх. — Ако му позволя да се измъкне, следващата година няма да управлявам дори този бар.

— Само заради това?

— Да. От какво ти е толкова весело?

— Ами и ти не си се загрижил за тях повече от мен. Ти тръгваш, защото пазиш репутацията си, а аз — защото искам да се справя със Златния дук. Не мислиш ли, че е забавно?

— Е, тези дни трудно се намират герои — отговори с тънка ирония Ледения. — Така че разчиташ на каквото имаш. А те имат само нас.

— Колко мъже ще вземеш със себе си?

— Нито един.

Вечното хлапе повдигна вежда, но не каза нищо.

— Ще наема тези, от които се нуждая, щом стигнем там, където отиваме — добави Ледения.

— Разправят, че ти самият си бил добър убиец.

— Разправят много неща. Не всички са верни.

— Но и не всички са лъжа.

Ледения впери поглед навън в тъмнината.

— Бях, преди време — каза накрая. — После открих, че е по-лесно да наемам хора, които са по-ентусиазирани от мен.

— Ентусиазирани да убиват?

Ледения поклати глава отрицателно.

— Да умират. — Остави бутилката обратно зад бара. — Готов ли си да тръгваме?

— А какво ще стане с моя кораб?

— Остави го тук. Ако оживееш, ще ти опростя сметката за съхранение. Ако ли не, няма да имаш нужда от него.

— А парите на Мишката? — продължи Вечното хлапе и потупа пачката под ризата си.

— Вземи ги. Тя няма да се върне повече тук, независимо какво ще се случи на момичето или на тебе.

За по-малко от пет минути Вечното хлапе прибра вещите си в малка чантаи я преметна през рамо. След още пет заедно с Ледения се качиха в кораба и излетяха в орбита, за да се отправят към по-гъсто населените светове на Вътрешната граница, в покрайнините на разширяващата се Демокрация.

Спаха, докато компютърът поддържаше курса, после се събудиха и закусиха в пълно мълчание. Ледения си наля кафе и погледна към измамно младия мъж, който седеше срещу него.

— Не си от най-приказливите — каза сухо той.

— Поживееш ли две столетия, откриваш, че си казал всичко, което някога си искал да кажеш — отговори Вечното хлапе.

— Предполагам, че е така — замислено кимна Ледения.

— Е, имам един-два въпроса към теб, но могат да почакат.

— Питай.

— Може би е по-добре да почакам. Няколко дни ще сме затворени на този кораб. Не е разумно да се скараме.

— Вече не се карам с никого.

— Едва ли преследваш Краля на залаганията заради самото преследване.

— Тръгнах след него, за да му дам урок — никой не нарушава заповедите ми на Последен шанс. Но не съм ядосан, това е просто бизнес.

— И, разбира се, няма да имаш нищо против, ако той убие малкото момиче, нали?

— Защо мислиш така?

— Имам си очи и уши. И мога да ги използвам.

Ледения помълча.

— Няма да я убие — рече накрая, без да отговори на въпроса.

— Когато спечели достатъчно или някой друг се досети коя е тя, може и да я убие.

— Няма.

— Мислиш ли? Той и Златния дук не ми приличат на състрадателни хора.

— Това няма нищо общо със състрадателността — отвърна Ледения.

— Тогава защо мислиш, че няма да я убие?

— Защото тя няма да му позволи — рече след дълга пауза.

Вечното хлапе се замисли над думите му.

— Тя наистина те притеснява, нали?

— Не, просто ме тревожи.

— Добре, не се тревожи прекалено много. Все още ми плащат да се грижа за нея.

— Аз ти плащам сега — наблегна на думите си Ледения. — Ще правиш каквото ти кажа.

— Не и през следващите два дни. А и ако бях на твое място, нямаше да раздавам прекалено много заповеди. Не убивам деца.

— Наемните убийци убиват този, за когото им е платено. Но — добави Ледения, — никой няма да убие това дете — нито Краля на залаганията, нито Златния дук, нито ти, нито който и да е друг. — Отново млъкна за миг. — Пенелопа Бейли няма нужда от твоята помощ. Плащам ти да ми помогнеш да освободим Мишката и да накараме всички да разберат какво се случва, когато някой наруши заповедите ми на моя свят.

— Имаш ли нещо против да те попитам нещо? — обади се Вечното хлапе след няколкоминутно мълчание.

— Давай.

— Защо толкова много ти се иска да освободиш Мишката? Според нея последния път, когато е имала нужда от твоята помощ, си я оставил да гние в един затвор на Мсали IV.

— Този път положението е различно. Когато я пратих на Мсали IV, и двамата работехме за правителството и имахме секретна мисия. Тя можеше да откаже задачата. Знаеше рисковете, знаеше също, че ако я хванат, политическото и военното положение не позволяват спасителна операция… В момента, когато я хванаха, всичко свърши. Имах заповед да не предприемам никакви спасителни действия.

— Останах с впечатлението, че сте били доста близки по онова време.

— Бяхме.

— Но не толкова близки, че да не се подчиниш на заповедите?

— Почти бяхме стигнали до политическо решение на нашите проблеми. Ако направех опит да я освободя, щях да изгубя доста опитни мъже и жени, а вероятно и да предизвикам война.

— Е, война все пак имаше. Дойдох твърде късно, за да се запиша за доброволец.

— Да, водихме война въпреки всичко — призна Ледения с въздишка. — Но аз не бях причината за нея.

Вечното хлапе напълни отново чашата си с кафе и започна да я разбърква енергично.

— Щом шансовете против нея са били такива, защо е приела задачата? — попита той.

— Поради същата причина, поради която сега е пленница на Краля на залаганията.

Вечното хлапе се намръщи.

— Не те разбрах.

— Мишката е най-добрият крадец, когото познавам. Няма сграда, която да не може да изкачи, стая, в която да не влезе, или ситуация, от която да не се измъкне. Трезва глава, бърз ум, стоманени нерви. Заради това я наех. Но тя имаше един недостатък и все още го има.

Другият помисли върху казаното и сви рамене.

— И какъв е той?

— Шекспир има един стих — тя обича силно, но не и умно. Мишката отиде на Мсали IV не защото смяташе, че може да се справи с работата. Тя отиде, защото ме обичаше и защото я помолих. А сега е решила да бъде майка на момичето Бейли и попада в ноктите на друг вид любов. И отново има неприятности. — Той поклати тъжно глава. — Позволява на чувствата да влияят върху трезвата й преценка. Затова ще срещне смъртта в скоро време.

— Този път ще я освободим и тя ще бъде жива — каза уверено Вечното хлапе. — Може и да не сме герои, но със сигурност сме се заели със спасителна операция.

— Нека изясним нещо: първата ни цел е наказателна — поправи го Ледения.

— Но нямаш нищо против и да я освободим между другото, нали? — развеселено го попита убиецът.

— Дори не знам от кого най-вече трябва да я освободим — мрачно отговори Ледения.

Отново млъкнаха. Ледения потъна в своите собствени мисли и спомени, а Вечното хлапе просто се умори да говори. Корабът продължи да се носи стремително през Вътрешната граница.

15

Изведнъж Пенелопа седна на койката си.

— Той идва — прошепна уплашено.

— Кой идва? — Мишката се вторачи тревожно в заключената врата на тяхната каюта.

— Ледения.

— На този кораб ли е?

Детето поклати глава.

— Не, но идва.

— Сигурно грешиш. Той никога не напуска Последен шанс.

— Идва да убие Краля на залаганията и Златния дук — убедено каза момичето. — А вероятно и мен.

— Мислиш, че Ледения иска да те убие?

— Той мисли, че съм лоша — Пенелопа внезапно се обърна към жената. — Защо ме мрази?

Мишката слезе от горната койка, седна до малкото момиче и я прегърна.

— Той никого не обича и никого не мрази — обясни тя. — Прекалено е затворен, за да чувства нещо към някого.

— Вечното хлапе е с него — допълни детето. — Може би той ще ни спаси от Ледения.

— Объркала си всичко, Пенелопа. Ако са заедно, значи идват да ни спасят от Краля на залаганията и неговите приятели.

Момичето видя студеното отчуждено лице на Ледения в ума си и потрепери.

— Предпочитам да остана с Краля на залаганията.

— Ледения няма да ти направи нищо лошо — рече успокоително Мишката. — Обещавам ти.

— Ти грешиш — отвърна малкото момиче. — От всички преследвачи той е единственият, който може да ми стори нещо.

— Откъде знаеш?

— Просто зная.

Внезапно по бузата й се търкулна сълза.

— Липсва ми Дженифър. Иска ми се да не я бяхме изоставили.

— Нямахме друг избор.

— Но тя е съвсем сама там, в оня хотел.

— Ако беше с нас, щеше да е пленница — изтъкна Мишката. — По-добре е там, където е.

— Но тя беше първата ми приятелка, а сега никога повече няма да я видя.

— Тя ще бъде с тебе дотогава, докато я помниш.

— И въпреки това ми се иска да е с мен сега.

— Понякога се налага да кажеш сбогом на някого, когото обичаш — отговори Мишката. — Това е част от растежа.

— Всички ли изоставят хората, които обичат, когато пораснат?

— Почти всички. Понякога самите хора искат да бъдат изоставени. Резултатът обаче е един и същ.

— Но Дженифър обичаше да й говоря — настоя Пенелопа. — Ами ако прислужничките просто я захвърлят в килера?

— Сигурна съм, че ще дадат Дженифър на някое самотно малко момиче, което се нуждае от първа приятелка.

— Наистина ли? — Пенелопа се оживи за момент.

— Сигурна съм.

— Надявам се да си права.

Внезапно Мишката се усмихна.

— Ще ти хареса ли да спиш на горната койка?

— Може ли?

— Разбира се.

— Много ще ми хареса.

Мишката прегърна малкото момиче, вдигна я на горната койка и за стотен път се зае да разглежда наоколо. Стените, таванът и подът на малката каюта бяха от титанова сплав и в обичайното корабно сиво. Двете койки бяха закрепени с болтове към преградата. Компютърната ключалка бе изключена и вратата беше заключена отвън. В малката баня имаше сух душ, химическа тоалетна и суха чешма. Вентилационните отвори бяха прекалено малки за който и да е човек и дори Мишката не би могла да се промъкне през тях. Нямаше прозорец, нито видеоекран или интерком.

Мишката прекоси каютата, оглеждайки пода за възможен отвор, но напразно. Ако имаше начин за бягство, дори най-невероятната възможност, сигурна бе, че досега щеше да я открие. Въпреки това продължи да оглежда педантично всеки сантиметър, като че ли го правеше за пръв път. Накрая се върна на долната койка.

Няколко минути по-късно вратата се отвори и Зората на Септември влезе с два подноса.

— Вечерята — каза извънземната и подаде на всяка по един поднос.

— Още колко остава, докато пристигнем? — попита Мишката.

Лицето на извънземната се изкриви в гротескно подобие на човешка усмивка.

— Ако ти кажа, може да се досетиш къде отиваме.

— И какво значение има? На кого мислиш, че ще кажем?

— Ти? На никого. — Тя погледна към Пенелопа. — Тя? Кой знае…

— Тя не е телепат.

— Казваш, че чете бъдещето. А според мен тя чете нашите умове. Каква е разликата?

— Разликата е, че тя не може да контактува с никого по телепатичен начин, така че спокойно можеш да ни кажеш къде отиваме.

Зората на Септември се усмихна отново.

— Няма никакво значение дали ще ти кажа или не. Но ако тя е телепат, тогава ще е от голямо значение.

— Но аз не мога да чета мисли или да изпращам съобщения — възрази Пенелопа.

— И да можеш, пак ще кажеш, че не можеш — отговори Зората на Септември.

После излезе от стаята и заключи вратата отвън.

— Това не ми харесва — обади се Мишката.

— Кое?

— Ако мислят, че си телепат, могат да поискат да им прочетеш или да им изпратиш някоя мисъл. А когато им обясниш, че не можеш, и те не ти повярват, тогава вероятно ще си имаме големи неприятности.

— И сега имаме големи неприятности — отговори Пенелопа и продължи разсеяно да рови храната си.

— Виждала съм и по-лоши затвори — Мишката разглеждаше своя поднос. Започна да яде екзотичната салата от извънземни зеленчуци.

— Какъв беше оня чуждоземен затвор? Където Ледения те изоставил?

— Не много приятен.

— Беше ли студен, тъмен и влажен? — попита с детски ентусиазъм Пенелопа.

Мишката замълча, като че ли се мъчеше да си спомни.

— Беше тъмен, но не и студен. По-скоро приличаше на пещ. Мсали IV е доста горещ свят.

— Измъчваха ли те?

Мишката поклати глава.

— Не така, че да ми оставят белези. Просто ме хвърлиха в една килия и ме оставиха там. Понякога се сещаха да ме нахранят, понякога не.

— За колко години беше присъдата ти?

Мишката се усмихна накриво.

— Клаите — расата, която живее там, не действат така. Когато си виновен за нещо, те хвърлят в затвора, а когато умреш, те погребват. Няколко пъти почти умрях от тяхната вода. Казват, че болестите не се предавали от раса на раса, но предполагам, че мръсотията би разболяла всекиго. А това бе най-мръсната вода, която някога съм виждала.

— Викаха ли доктор да ти помогне?

— От време на време. По този начин успях да избягам.

— Разкажи ми! — примоли се нетърпеливо Пенелопа. — Уби доктора с някой от неговите хирургически инструменти ли?

Мишката се усмихна.

— Никога не си виждала клай, нали? Те са високи около два и половина метра и вероятно тежат към триста килограма, а кожата им е като броня. Да се опиташ да удариш някой от тях с нож или да го застреляш, означава само да го раздразниш.

— Тогава какво направи?

— Престорих се на по-болна и по-слаба, отколкото бях. След няколко дни, когато бях достатъчно силна и те не ме наблюдаваха както трябваше, се измъкнах от стаята и през вентилационния отвор слязох в мазето. Крих се там три дни и изследвах различни тунели, докато накрая намерих този за мръсната вода и се спуснах по него до помийната яма на половин километър от затвора.

— А как избяга от планетата?

— Два дни след бягството ми Демокрацията я нападна. Аз просто се представих пред един от военните отряди. Те ме изпратиха на флагманския кораб, където ме разпитваха, докато се убедиха, че съм тази, за която се представям. След това ме откараха до най-близкия човешки свят.

Пенелопа се премести върху койката си така, че да може да вижда Мишката.

— Защо Ледения не се е опитал да те спаси?

— И аз доста се чудех — призна Мишката. — Не можех да разбера защо се е загрижил повече за заповедите си, отколкото за мен. Един ден осъзнах, че той никога не би пратил някого, когото обича, в такава ситуация, и тогава всичко си дойде на мястото.

Пенелопа присви очи.

— Не го харесвам.

— Ами и аз харесвам доста хора повече от него — съгласи се сухо Мишката.

— Защо е тръгнал след нас? — попита момичето и бутна настрана подноса си, след като най-накрая реши, че яденето не й харесва. — Теб не те харесва, а мен ме мрази.

— Той има причини за всичко, което прави — отговори Мишката. — Моето предположение е, че ще остави Вечното хлапе да убие Краля на залаганията и приятелите му само за да докаже, че никой не може да пренебрегва заповедите му на Последен шанс… Може ли Вечното хлапе да се справи с тези тримата?

Пенелопа сви рамене.

— Не знам.

— Опитваше се да го направи в хотела. А ти тогава какво видя?

— В някои от вариантите на бъдещето той побеждава, в някои не, но във всички убиваха тебе.

— Златния дук трябва да е доста добър в занаята си.

— О, Хлапето винаги убиваше Златния дук — възрази Пенелопа. — Но понякога Зората на Септември убиваше него.

— А аз дори не съм забелязала, че тя носи оръжие — учуди се Мишката. — Какво щеше да използва и къде го криеше?

— Имаше толкова много варианти и всичко се случваше толкова бързо — рече момичето безпомощно, — че не помня.

— Обаче тя е по-опасната, така ли?

— Не знам. Може би ставаше така, защото Вечното хлапе гледаше само Златния дук.

— Добре — въздъхна Мишката, — да се надяваме, че Вечното хлапе може да се справи.

— А ако не може?

— Тогава Карлос ще намери друг начин да ги убие.

— Ще успее ли?

— В онези дни беше един от най-добрите, но вече не действа така. И все пак, ако иска нещо, той винаги го получава.

— Ами ако иска да ме убие?

— Тогава първо ще трябва да убие мен — обеща Мишката. — А това той няма да направи.

— Защо не? Ако не го е грижа вече за теб?

— Защото знам как работи мозъкът му. Той мрази излишните неща, а моето убийство не би му послужило за нищо.

— Ще има смисъл, ако продължаваш да ме защитаваш.

— Той ще се опита да намери начин да ме заобиколи — обясни Мишката. — Можеш да ми се довериш.

— А как ще го направи?

— Не знам — Мишката забеляза страха, изписан върху лицето на Пенелопа, и се протегна да хване ръката й. — Не се тревожи, това са напразни страхове. Той идва да ни освободи, а не да ни навреди.

— Надявам се, че си права.

— Не знаеш ли?

Пенелопа поклати глава.

— Все още не. Прекалено е далеч.

— Повярвай ми — няма да позволя на никого да ти причини болка.

Внезапно момичето слезе от горната койка и прегърна силно Мишката.

— Ти си ми най-добрата приятелка. Ти си единствената ми приятелка — поправи се детето. — Иска ми се да сме винаги заедно.

— И ти си моята най-добра приятелка — отговори Мишката.

Изведнъж Пенелопа се изправи.

— Какво има? — попита Мишката.

— Току-що променихме курса.

— Аз не почувствах нищо. Как разбра?

— Просто знам.

— Знаеш ли накъде летим?

Пенелопа примижа, сетне примига в пространството, като че ли се опитваше да прочете нещо в ума си.

— Към Звездната лодка — каза накрая тя.

— Звездната лодка? Какво е това?

— Огромен кораб, който е в орбита около някакъв червен свят.

— Колко голям е?

— Има много каюти и огромни стаи като при Ледения.

— Искаш да кажеш таверни?

— И такива.

— Казина?

Пенелопа кимна.

— Стаи, където играят на карти и други подобни игри.

— А знаеш ли името на червения свят?

— Не. — Изведнъж детето се усмихна. — Но знам нещо друго.

— Какво?

— Знам, че на Звездната лодка има един мъж, който ще ни помогне.

— Кой?

— Не знам името му, но е облечен в много ярки цветове, много е висок и има брада.

— Убиец ли е? — попита Мишката. — Или ловец на глави?

— Не мисля.

— Как ще ни помогне?

— Все още не знам — отговори Пенелопа. — Но качим ли се на Звездната лодка, ще знам.

— Ако той разбере, че помагаш да го измамят, може и да ни убие.

Пенелопа поклати твърдо главва.

— Не. Не знам какво ще прави, но няма да ни навреди.

— И ще помогне и на двете ни, не само на теб?

— Да.

— Абсолютно сигурна ли си?

— Никога няма да тръгна без теб — увери я момичето.

— Може ли Карлос да ни настигне, преди да отидем на Звездната лодка?

— Не.

— Тогва ще трябва да вземем решение.

— Този човек ще ни помогне — настоя Пенелопа.

— Ще убие ли Краля на залаганията или другите?

— Не знам.

— Можеш ли да видиш дали Краля на залаганията тръгва след нас?

— Не.

— Не тръгва или не можеш да видиш?

— Не мога да видя толкова далеч.

Мишката въздъхна.

— Просто не знам — вдигна рамене тя. — Ако Карлос и Вечното хлапе ни настигнат, поне съм сигурна, че няма да си тръгнат, без да убият Краля на залаганията и приятелите му.

— Не искам Ледения да ме настигне — обади се момичето, а върху лицето й бе изписан предишният страх.

Мишката я погледна напрегнато.

— Сигурна ли си, че този човек ще ни помогне? — попита тя накрая. — Няма просто да се опита, а ще успее?

— Така мисля.

— Но не си сигурна?

— Ще съм сигурна, преди да го уведомя, че имаме нужда от неговата помощ.

— Дано да действа бързо, след като му кажеш, иначе ще останеш без най-добрата си приятелка.

— Краля на залаганията ще те убие само ако аз не му се подчинявам — отговори убедено Пенелопа. — Когато намеря някой да ни помогне, ще му се наложи да се притеснява повече за собствената си кожа.

— И това ли видя?

Пенелопа се усмихна.

— Не в бъдещето. Знам го, защото е лесно да разбереш Краля на залаганията — той е толкова елементарен.

— Така ли?

Малкото момиче кимна.

— Не е по-умен от Дженифър — отвърна тя и Мишката забеляза нотка на презрение в гласа й, която липсваше преди.

— Беше достатъчно умен, за да ни хване — подхвърли Мишката, като следеше много внимателно реакцията на детето.

— Не можах да видя достатъчно напред. Но следващата седмица или месец ще мога. — Пенелопа прегърна отново Мишката. — Мислят, че могат да те убият, но аз няма да им позволя. — Тя се замисли за момент. — Много глупави мъже са Краля на залаганията и Златния дук. — Внезапно върху лицето й се изписа детска ярост. — И ще съжаляват, че ме накараха да изоставя Дженифър.

Мишката я изгледа изненадано, но миг по-късно, толкова бързо както се бе появило, странното яростно изражение изчезна от лицето на Пенелопа.

— Обичам те, Мишке.

Жената на свой ред я прегърна.

— И аз те обичам, Пенелопа.

— И ако се опитат да те убият — продължи детето, — нещо лошо ще им се случи.

— Например? — попита Мишката.

— О, не знам — сви рамене момичето. — Просто нещо.

16

Звездната лодка бе най-изумителната и елегантна космическа станция на Вътрешната граница.

Стотици кораби, малки и доста големи, бяха спрели около нея. Всъщност лъскавият й корпус беше първото нещо, което привличаше погледа на посетителите, защото рекламираше името на тази станция с шестдесетметрови букви, които блестяха като милион малки слънца. Виждаше се от корабите, когато приближаваха на около две хиляди километра.

Вътрешността беше не по-малко блестяща от корпуса. Имаше ресторанти, барове, нощни клубове и дузина огромни хазартни зали, както и няколко частни стаи за игри с високи залози, които дори Краля на залаганията не можеше да си позволи. Мъже в официални костюми, жени в доста оскъдно облекло, извънземни в екзотични одежди — всички се движеха дискретно от маса на маса, от игра на игра, като предлагаха напитки, наркотици, асортимент от чуждоземни видове тютюн и игрални чипове.

Самите маси бяха разделени почти наполовина между човешки и извънземни игри. Не бе за учудване, че преситените хора са тълпяха около масите с по-популярни извънземни игри и понякога губеха по десет хиляди кредита в такива като джабоб, които бяха доста сложни и отнемаха години да се усвоят. А представителите на извънземните раси — канфорити, домарианци, лодинити и дори двама метанодишащи атрианци в своите студени защитни костюми, губеха огромни суми на покер, двадесет и едно или рулетка.

На борда на Звездната лодка можеше да се направи всякакъв вид облог. Огромна зала със стотици компютърни и видеоекрани предлагаше най-пресните новини и облози за всички спортни събития в рамките на Демокрацията. В друга зала висяха прогнозните резултати от хилядите избори, провеждани всекидневно, за важни и дребни политически постове из петдесетте хиляди свята на Демокрацията. Трета стая бе предназначена за безкрайните всекидневни игри, които отново бяха на мода в галактиката, където Човекът се бе отдалечил от корените си, но постоянно търсеше начин да научи повече за тях.

Златния дук остана да пази Мишката, или по-точно да я накаже, ако Пенелопа откаже да упражни своя талант в полза на поробителите си. А Краля на залаганията заведе Зората на Септември и малкото момиче на Звездната лодка.

Бяха сканирани много бързо и внимателно на входа. После Краля на залаганията отиде до едно от гишетата на касиерите, внесе сума за игрален кредит и направи бърза обиколка на игралните зали. Накрая си намери маса, която не се различаваше по нищо от останалите, но кой знае защо му хареса, и махна на Зората на Септември да се настани на един от празните столове до него.

После се наведе към Пенелопа и й прошепна:

— Помниш ли сигналите, за които говорихме?

Тя кимна.

— Докосвам лявото си ухо за твоя победа и дясното, ако Септември е с по-добрата ръка.

— Точно така, детето ми. А помниш ли какво ще се случи на приятелката ти, ако дори веднъж ми подадеш грешен сигнал?

— Помня — отговори Пенелопа. Тя се огледа наоколо. — Къде искаш да застана?

— Ела с мен — Краля на залаганията я поведе към дълъг бар покрай стената. Повдигна я върху един екзотичен стол и извика бармана, белонианец с оранжева кожа.

— Имате ли нещо безалкохолно за младата дама? — попита Краля любезно.

— Имаме широк избор — отговори белонианецът в превеждащото устройство.

Краля на залаганията извади пачка рубли Нов Сталин от джоба си и ги сложи на бара.

— Дайте й всичко, което поиска, и се погрижете никой да не я безпокои.

Белонианецът показа виолетовите си зъби в своя най-добър опит за усмивка и взе парите.

— За мен ще е удоволствие, господине.

Краля на залаганията се обърна към Пенелопа.

— Не искам да мърдаш оттук, ясно ли е?

— Да — кимна момичето.

— Надявам се да е така, детето ми, или твоята приятелка ще пострада.

Пенелопа го изгледа, но не каза нищо. Миг по-късно той се върна обратно на масата и се настани така, че да я вижда добре.

Белонианецът донесе три вида сок на Пенелопа и тя избра най-големия контейнер — искрящ кристал във формата на рог от древно животно. Първата ръка бе раздадена и тя съвсем небрежно докосна дясното си ухо. Краля на залаганията се усмихна — неговите опоненти приеха, че се усмихва на някаква тяхна забележка, и продължи да залага и да вдига мизите, докато всички освен Зората на Септември отпаднаха. Когато тя обърна своя фул от аса и валета, той остави картите си на масата, без да ги показва.

Похитителите й загубиха следващите две ръце, после Пенелопа докосна лявото си ухо — победа на Краля на залаганията. Този път Зората на Септември продължи да залага и да вдига мизите, докато не остана само още един играч. Тогава тя свали картите си и остави на Краля да залага сам за себе си.

Продължиха така още половин час. Не винаги вдигаха мизите, когато знаеха, че държат печеливши ръце, и не винаги отпадаха рано, ако бяха обречени да загубят, но постепенно събраха почти всички пари на масата пред себе си. Двама от играчите — един канфорит и един човек, решиха да се откажат и местата им бяха заети от нови двама мъже.

Докато Краля на залаганията и Зората на Септември трупаха пари, Пенелопа седеше неподвижна на бара, очите й обхождаха залата, умът й подреждаше различни възможности, варианти на бъдещето и средства за постигане на желаната цел.

Най-накрая откри, каквото търсеше. Висок, разкошно облечен мъж, чиито блестящи дрехи постоянно променяха цвета си, а косата и брадата му имаха всички нюанси на дъгата. Ботушите му бяха от фосфоресциращата синя кожа на вече изчезналия Леден демон от Белок IV. Той сякаш се разхождаше безцелно из залата, като се спираше от време на време до някоя маса, а черните му очи не изпускаха и най-малкия детайл. Накрая застана срещу огромна рулетка, извика един от касиерите и си поиска няколко чипа. Пенелопа не знаеше името му или защо се намира върху борда на Звездната лодка, но знаеше, че той е човекът, когото търси.

Наблюдаваше го, докато той заложи четири пъти на рулетката и загуби. Толкова се бе вглъбила в това, че почти забрави да сигнализира на Краля на залаганията за поредната му победна ръка, но се опита да не обръща внимание на погледа му, когато го уведоми едва след първите залози.

Тогава се появи възможността, която чакаше. Слаб млад мъж се приближи до бара и тя разля питието си върху него.

— Много съжалявам! — извини се тя.

— Няма проблеми — отговори мъжът и поиска кърпа от бармана, за да изтрие ръкава си. — Но трябва да бъдете по-внимателна, млада госпожице.

Пенелопа изчака извънземния барман да се отдалечи.

— Разлях го нарочно — каза меко тя.

Мъжът я погледна, но не отговори нищо.

— Нуждая се от помощ — продължи тя.

— Ако се забавляваш, като разсипваш питиетата си върху непознати, имаш нужда от нещо повече. Трябва да се научиш на добри обноски, млада госпожице.

Той се обърна и понечи да си тръгне.

— Ако си тръгнете — прошепна тя напрегнато, — няма да ви кажа на кое число ще падне топчето на рулетката следващия път.

— А ако остана, ще ми кажеш печелившото число и аз ще се сдобия с милион кредити — рече развеселено той.

— Колко ще спечелите, зависи от това, което сте заложили.

Младият мъж погледна към рулетката.

— Колелото се върти сега. Защо не ми кажеш печелившото число, като израз на добра воля?

— Двадесет и седем — отвърна без колебание Пенелопа.

— Сигурна ли си?

— Да.

Той й се ухили.

— А какво ще получа, ако грешиш?

— Нищо — отговори тя и внезапно замръзна, когато Краля на залаганията, след раздаването на губеща ръка, погледна към нея. — Но тъй като не ми повярвахте, няма да спечелите нищо.

— Никой ли не те е учил как се говори с големи хора? Защото…

— Двадесет и седем, черно! — извика крупието.

Пенелопа устоя на изкушението да се усмихне мило на младия мъж.

— Чист късмет — обади се той.

— Ако не искате да ми повярвате, няма да ви кажа следващото число.

— А защо ми казваш тези числа?

Тя изчака, докато двама мъже, които минаваха покрай бара, я скриха за момент от погледа на Краля на залаганията.

— Вече ви казах: имам нужда от помощ.

Той се намръщи.

— Искаш да се обзаложа вместо теб ли?

— Не. Искам да освободите моята приятелка и мен… и не ме гледайте, докато говорим — добави тя.

— Каква приятелка? — попита той, като огледа залата.

— Тя не е тук. Тя е в кораба отвън.

— Не се занимавам със спасителни операции, млада госпожице.

— Следващото число е осем — внезапно каза тя.

Мъжът изчака, докато топката се успокои и крупието потвърди, че печелившото число е осем.

— Сега вярвате ли ми, че мога да познавам печелившите числа? — прошепна Пенелопа, като хвърли кос поглед към Краля на залаганията, но той бе прекалено погълнат от играта, за да й обръща внимание.

— Много интересно — отбеляза мъжът, вече без усмивка. — Щях да се обзаложа, че това е честно колело.

— Честно е.

— Не вярвам.

— Каква е разликата? Независимо дали е честно или не, аз мога да ви кажа печелившите числа.

Той я зяпна.

— Всеки път ли?

— Да. — Тя отново се озърна към масата на Краля на залаганията. — И престанете да гледате към мен.

— Защо?

— Не искам никой да разбере, че говорим.

— А защо ми говориш? — попита той, като бързо извърна погледа си от нея.

— Пак ви повтарям: имам нужда от помощ.

— Но защо избра мен?

— Не искам вашата помощ, а на човека, за когото работите.

— Защо си мислиш, че работя за някого?

— Нямам време да ви обяснявам. Но ако отида да говоря с него, те ще убият приятелката ми. Никой не знае вие кой сте, затова мога да говоря с вас.

— Знаеш доста неща, които не ти влизат в работата, млада госпожице — намръщи се мъжът и замълча за миг. — За кого мислиш, че работя?

— За човека с кожените ботуши.

— И ако си права, защо мислиш, че той ще иска да ти помогне?

— Сега не иска, но ще промени решението си, когато му занесете съобщението ми.

— Защо да му нося съобщение от малко момиче, което знае твърде много?

— Защото ако не го направите, ще намеря някой друг и той ще ви се ядоса.

Младият мъж погледна към масата с рулетката, после пак към Пенелопа.

— Какво съобщение искаш да предам?

— След като пълната жена с бялата коса напусне масата, следващите три печеливши числа ще са тридесет и едно, девет и единадесет.

— Тридесет и едно, девет и единадесет?

— Да.

— И после какво?

— Тогава се върнете на бара и ще ви кажа къде е приятелката ми. Не мога да им позволя да видят, че говоря с него.

— Им? Кои са те?

Пенелопа докосна дясното си ухо, когато Зората на Септември взе най-добрата ръка, а Краля на залаганията впери поглед в нея.

— Вървете си сега — прошепна тя. — Прекалено дълго говорих с вас.

Младият мъж се огледа още веднъж наоколо, като се опита да види от кого се страхува малкото момиче, после нехайно се приближи до масата с рулетката. Миг по-късно пълничка жена с побеляла коса стана, а той продължи да наблюдава рулетката в мълчание, докато топчето спря на тридесет и едно. Накрая се приближи до ярко облечения мъж и му прошепна нещо. Той го изгледа любопитно, после вдигна рамене и заложи доста чипове на девет.

Прибра спечеленото и сложи още по-голяма купчинка чипове върху единадесет. Когато топчето спря на същото число, прошепна нещо на младия мъж. Той се върна на бара, но по пътя спря закратко до една-две игри на покер и един джабоб.

Застана на около два метра от Пенелопа, облегна се на бара и каза тихо, взирайки се в бутилките с алкохол точно пред себе си:

— Добре, млада госпожице, сключихме сделка… Но при едно условие.

Пенелопа знаеше какво е условието, но въпреки това попита за него.

— Иска още две печеливши числа.

— След като освободи приятелката ми.

— Ами като се втурнем в кораба, за да я освободим, после може да се наложи да си тръгнем много бързо. Затова иска числата сега.

— На масата седи мъж със златен зъб. След неговата печалба ще се паднат две и двадесет и девет.

— Веднага се връщам.

Младият човек предаде информацията на работодателя си и се върна на бара.

— Добре, ако са печеливши, ще работим заедно. Разкажи ми за твоята приятелка.

— Казва се Мишката.

— Мишката? Не ми се ще да мисля на какво прилича тогава.

— Много е хубава — защити я Пенелопа.

— Къде е?

— На кораба на Краля на залаганията.

— Краля на залаганията? Кой е той?

— Играе на карти в средата на залата.

— Преди да се обърна, кажи как да го разпозная. Доста народ има тук.

— Зората на Септември е с него.

— Това няма да ми помогне много.

— Тя е извънземна. В костюма й има вода.

— Воднодишаща? Не видях нито една, докато обикалях наоколо.

— Не диша вода, но тялото й трябва да е постоянно влажно.

— Добре, това ще свърши работа.

Младият мъж се извърна бавно, очите му обходиха внимателно залата, после отново се облегна на бара.

— Има ли някой друг, освен Краля на залаганията и извънземната?

— Има един мъж на кораба.

— Само тримата ли са?

— И моята приятелка.

— Корабът има ли си име? — попита мъжът, след като се падна първото от двете числа, които Пенелопа му каза.

— Не знам името му.

— Регистрационен номер?

— Не го знам.

— Надявам се, че не очакваш да влизаме във всеки кораб навън, нали?

— Мога да ти го опиша и да ти обясня къде е спрян.

— Защо просто не дойдеш да ми го покажеш?

— Защото ако тръгна с теб, Златния дук ще убие приятелката ми, преди да стигнем до кораба.

— Златния дук? — повтори младият мъж. — Чувал съм за него.

Падна се и второто печелившо число.

— Добре, кажи ми как да намеря кораба.

Пенелопа описа формата, размера и мястото.

— Следващия път като ме видиш, излез през вратата откъм масите със заровете — й нареди мъжът.

— Не се бави много.

— Ще освободим теб и твоята приятелка — рече раздразнено той. — Това не е ли достатъчно?

— И други ни преследват — поясни Пенелопа. — Ще пристигнат скоро.

— Какво, за Бога, сте направили вие двете — ограбили сте трезора на Делурос VIII ли?

— Нищо не сме направили — горещо възрази Пенелопа.

Ярко облеченият мъж прибра печалбата си от масата с рулетката, спря пред гишето на касиера и излезе от залата, без дори да погледне към тях.

— Време е за работа. Ще се върна след няколко минути.

— Бъди внимателен — помоли Пенелопа.

Мъжът се усмихна саркастично.

— Много мило, че си се загрижила за мен.

— Внимавай Златния дук да не нарани приятелката ми.

— Може и да е убиец, но не е луд. Когато разбере срещу кого е, ще я пусне без съпротива.

— Понякога я пуска, понякога не.

— За какво говориш? Само веднъж ще я освободим.

— Погрижи се приятелката ми да не пострада.

— Ще дадем всичко от себе си.

— И ще е най-добре да го направите.

Той се изсмя.

— Или какво?

— Или ще съжалявате — каза Пенелопа толкова убедително, че усмивката му изчезна. Той задържа погледа си върху нея още малко, като се чудеше в какво се забърква, после сви рамене и напусна казиното.

17

Корабът на Краля на залаганията все още бе до Звездната лодка, когато комуникационната му система се задейства.

— Искам разрешение да се кача на борда — прозвуча безизразният глас на Ледения.

— Ти? — Краля беше искрено изненадан. — Дошъл си толкова далеч заради тях?

— Да, аз съм — отговори Ледения.

— Върви си — рече в микрофона Краля на залаганията. — Вече не са при мен.

— Настоявам за разрешение да се кача на борад.

— Разрешението отказано.

Последва десетминутна тишина. После гласът на Ледения отново прозвуча в кораба.

— Току-що поставих малък експлозив на един от вентилационните ти клапани. Държа превключвателя в ръката си. И така, по един или друг начин ще се кача на този кораб. Абсолютно безразлично ми е дали ще има живи, когато се кача.

— Не ти вярвам — отговори Краля.

— Това е твое право. Имаш трийсет секунди да отвориш люка.

Комарджията изчака двадесет и три секунди, после неохотно заповяда на компютъра да отвори люка. Миг по-късно Ледения и Вечното хлапе влязоха в малкия кораб.

Вътрешността беше променена, така че да няма стени между пилотската кабина, кухненското помещение и една от каютите. Ледения се озова срещу Краля на залаганията в стая с почти петметрови стени. Зората на Септември, без своя защитен костюм, лежеше гола във вана с някаква цветна течност и ги гледаше с извънземните си очи. Златния дук с лазерен пистолет на единия си хълбок не обърна никакво внимание на Ледения, а се съсредоточи изцяло върху Вечното хлапе.

— Има ли бомба? — попита Краля на залаганията.

— Възможно е — отвърна Ледения.

— Това не е отговор — рече кисело комарджията.

— Както кажеш.

Краля на залаганията вдигна рамене.

— Няма никакво значение вече. Хората, които търсиш, не са тук.

— Хората, които търся, са точно тук.

Комарджията поклати глава.

— Няма ги — повтори той. — Малкото момиче ни направи на глупаци.

— Как?

— Чувал ли си за Главореза Янки?

— Не.

— Нарича себе си търговец, но не е нищо повече от пират. Има доста голяма флота и работи в областта край звездния куп Кинелус. Нито един товар не минава оттам, без той да вземе част от него, нито един кораб не влиза или излиза, без да плати глоба. Той е най-лошият вид крадец.

— Най-лошите крадци отмъкват хора, а не пари — вметна Ледения.

— Презирам такива забележки!

— Както искаш. Та какво за Главореза Янки?

— Снощи беше на Звездната лодка, на рулетката. По някакъв начин — все още не знам по какъв, момичето Бейли го е накарало да я вземе със себе си. Не разбрах нищо, преди да изчезнат.

— А Мишката? Тя къде е?

— И нея са взели. Разбрах чак когато Дука ми каза, че е изчезнала.

Вечното хлапе изглеждаше развеселен.

— Позволил си да откраднат Мишката от теб?

— Бяха четирийсет — изръмжа Златния дук в своя защита. — Ти какво щеше да направиш?

— Да ги спра — отговори Вечното хлапе.

— Не обвинявам моя партньор за нищо — продължи Краля. — Детето е виновно за всичко. Не бях го разбрал досега, но ако тя може да вижда бъдещето, може и да го променя. И точно това направи, въпреки че я наблюдавах през цялото време. — Той вдигна рамене. — По-добре е, че се отървах от малкото чудовище. Тази вечер спечелих добра сумичка и ако тя може да манипулира събитията, както го направи сега, рано или късно щеше да убие мен и приятелите ми.

— Мисля, че щеше да е доста скоро — отбеляза Ледения.

— Тя е голяма заплаха за всички.

— Има такава вероятност.

Краля на залаганията се вторачи любопитно в него.

— Никога не си мислил да я освобождаваш! — възкликна накрая.

— Какво възнамерявам да правя, си е моя работа.

— Ти тръгна след нас, за да я убиеш! — продължи комарджията.

— Не съм казал такова нещо.

— Но аз го казвам, виждам го изписано върху лицето ти. Виж, тя не е вече при нас. Нека да сключим примирие и ние ще тръгнем с тебе. Дължа й нещо за начина, по който ни направи на глупаци тази вечер.

— Ти все още не си разбрал, нали?

— Да разбера какво?

— Не съм тръгнал след нея.

— А след Мишката ли?

Ледения поклати глава.

— На Последен шанс бях издал заповед. Ти не се подчини. Сега е време да понесеш последствията.

Очите на Краля на залаганията се разшириха от изненада.

— Не си преследвал тях!

— Това не е спасителна операция — обади се Вечното хлапе и се усмихна на Златния дук. — Това е наказателна акция.

— Но това е смешно! — възрази Краля на залаганията. — Ние не сме твой враг. Врагът е на свобода някъде там — момичето Бейли.

— Ти наруши закона — отговори Ледения.

— Какъв закон, за Бога?

— Моят закон. — Той се обърна към Вечното хлапе. — Нека да видим дали си толкова добър, за какъвто се мислиш.

— По-добър — отвърна убиецът и посегна към звуковото си оръжие.

Пръстите на Златния дук се сключиха около лазерния му пистолет, но беше мъртъв, преди да го извади и да се прицели. После бавно и съвсем нехайно Вечното хлапе се обърна към Краля на залаганията и го уби.

— По дяволите!

— Не се разстройвай — обади се Ледения. — Това беше екзекуция, а не убийство.

— Не ми пука, че ги убих — отговори Вечното хлапе. — Но се надявах Златния дук да бъде по-голямо предизвикателство. — Той вдигна рамене. — Не разбирам как, по дяволите, е изградил репутацията си. — Погледът му попадна върху Зората на Септември, която гледаше, без да помръдне или да издаде звук. — А тази?

— Убий я.

Вечното хлапе изгледа голата извънземна, беззащитна в своята вана с животворна течност.

— Виж, това изглежда като убийство.

— В колана си имам метателен пистолет — отговори Ледения. — Или ти ще я убиеш бързо, или аз ще пробия на няколко места ваната й и ще я гледаш как умира бавно, докато течността изтича.

— Ти си един безсърдечен мръсник! — Вечното хлапе внезапно се усмихна. — Възхищавам се на професионализма ти.

— Аз съм ти работодател — прекъсна го Ледения. — Убий я.

Той тръгна да разглежда кораба с надеждата да намери някаква следа къде пиратът е отвел Пенелопа и Мишката. Когато се върна, Зората на Септември бе мъртва.

— Сега какво?

— Аз тръгвам след Главореза Янки — отвърна Ледения. — Закарай тези тримата на Последен шанс.

— Какъв смисъл има? Нали са мъртви.

— Искам всички на Последен шанс да го научат.

— Прати им холограма.

— Всеки артист с малко грим може да стъкми една холограма. Искам да ги закараш на Последен шанс и да ги окачиш там, където всички ще ги видят.

Вечното хлапе се замисли.

— Не смятам, че ще го направя.

— Работиш за мен, забрави ли?

Убиецът поклати глава.

— У мен има двеста хиляди кредита на Мишката. На нея не й трябват, докато е затворничка, следователно тя и малкото момиче са ме наели за още две седмици.

— Детето не се нуждае от твоята помощ. Това трябва да ти е станало пределно ясно досега.

— Така мислиш ти.

— Такива са фактите.

— Но има и още една причина.

— О?

Лицето на Вечното хлапе се оживи от вълнение.

— Искам да се изправя срещу четирийсет мъже наведнъж.

Ледения замълча, после вдигна рамене.

— Ако наистина искаш да загинеш в славна битка, можеш да останеш с мен. Само да уредя някой да откара тези тримата на Последен шанс и тръгваме.

— Почакай малко.

— Какво има?

— Знам защо аз отивам. Но ти?

— Какво значение има?

— Никакво, докато не стигнем там.

— И?

— Ще спася малкото момиче, няма да я убивам. — Младият мъж направи малка пауза. — Ако искаш да я убиеш, ще трябва първо да се справиш с мен.

— Ще застреляш работодателя си? — попита Ледения.

Вечното хлапе не можеше да познае дали той е разгневен, любопитен или просто развеселен.

— Не, няма.

— Е, тогава всичко е решено.

— Не съвсем. Напускам. Не работя повече за теб.

Ледения се усмихна.

— Възхищавам се на професионализма ти. — Той замълча за миг. — Разбира се, може да се интересувам единствено от спасението на Мишката. Не съм казвал нищо друго.

— Съмнявам се.

— Защо?

— Защото сега те познавам по-добре.

— Не съм казал, че възнамерявам да убивам когото и да било — подчерта Ледения.

— Няма значение какво казваш — отговори твърдо Вечното хлапе. — Просто запомни: ако се опиташ да убиеш малкото момиче, преди парите на Мишката да свършат, първо ще трябва да се справиш с мен.

— Направи това, което смяташ за правилно — изрече Ледения невъзмутимо.

— Така и смятам да направя — потвърди убиецът. Внезапно момчешка усмивка озари лицето му. — Може да стане доста интересно.

— Може би.

Гледаха се изпитателно един дълъг и неудобен момент. После Ледения се обърна към люка.

— Хайде — обади се накрая той. — Нека да наемем някой да закара тези тела на Последен шанс.

Излезе през люка, миг по-късно Вечното хлапе го последва.

Ледения уреди превоза на телата. Двайсет минути по-късно двамата, сключили временно примирие, се отправиха за далечния звезден куп Кинелус по следите на Главореза Янки и неговия човешки товар.