Гадателката

18

— Всъщност аз не харесвам думата „пират“ и нейните значения — каза Главореза Янки, като се облегна назад в стола си и отпи от алтаирското бренди. — Смятам се за обикновен трудолюбив бизнесмен.

Мишката и Пенелопа седяха в луксозен салон на пиратския кораб, обзаведен с маси, столове, кушетки и картини в рамки, чийто излъскан хром блестеше. Килимите — за пръв път Мишката виждаше килими на борда на кораб — бяха в строг стил и убити цветове. Преградите бяха покрити с картини и холограми, както натуралистични, така и абстрактни, от хиляди светове. Навсякъде в салона се виждаха предмети на изкуството, всеки откраднат от различна планета.

— Обикновените бизнесмени не притежават такива кораби — отбеляза Мишката. — Само тази стая е по-голяма от повечето кораби, в които съм се качвала.

— Имах страхотен късмет — отговори Янки. — Разбира се, аз бях доста агресивен в преследването си на финансова сигурност.

Той се обърна с кратка заповед към компютъра и внезапно салонът се изпълни с Деветата симфония на Бетовен.

— Е, ще ти призная едно нещо — обади се Мишката. — Не приличаш на нито един от пиратите, които познавам.

Той се усмихна.

— Ще го приема за комплимент. — После извади огромна пура от единия си джоб, за момент я задържа обичливо в ръката си и накрая я запали. — Чудесно! Всеки, който се съмнява в смисъла на поробването на чуждите раси, трябва само да изпуши една антареанска пура. И веднага ще стане привърженик на мъглявите принципи, върху които се крепи нашата любима Демокрация.

— Демокрация, която ти ограбваш и плячкосваш.

— Е, имам си разногласия с тях — призна с лекота той, — но се радвам, че мненията ни съвпадат по въпроса за добрия тютюн. — Той замълча за миг. — Ще повярваш ли, че преди работех за тях?

— За тях? — повтори Мишката. — Имаш предвид Антареанските тютюневи ферми?

Той се изсмя.

— Не, за Демокрацията. Повече от десет години бях част от нейната бюрокрация.

— В армията?

— Защо мислиш така?

— Ами нали си командир на кораб — отговори Мишката.

— Всеки може да командва този кораб. Просто активираш капитанския компютър и казваш „Отиди там“ или „Унищожи този и този кораб“. Не ти трябва специално образование, за да станеш командир. — Той отново се усмихна. — Предпочитам да притежавам цялата флота и да оставя на моите подчинени грижите как да се придвижваме от една точка до друга.

— Коя професия те подготви за това? — попита Мишката.

— Нито една — Главореза забеляза, че пурата му е угаснала, и я запали отново. — Всъщност бях данъчен инспектор. Изкачих се по йерархичната стълбица и станах началник на цялата данъчна служба на Ниландър IV. И тогава реших, че е по-добре да съм предприемач, отколкото роб на заплатата. Сдобих се с няколко милиона кредита и реализирах няколко нови идеи. — Той отпи от брендито си, после се обърна към Пенелопа, която седеше абсолютно неподвижна. — Сигурно те отегчаваме. Имаш разрешението ми да разгледаш целия кораб, стига да не докосваш нищо, без да попиташ.

— Ще остана при приятелката си. — Пенелопа се протегна и хвана Мишката за ръката.

Янки вдигна рамене.

— Както искаш. — Обърна се към Мишката: — Отне им почти две години да открият какво съм направил, а през това време успях да премисля възможностите си.

— Отне им толкова много да открият, че си ограбил хазната?

— Учудвам се, че разбраха толкова бързо. Бях доста добър в отчетите, а те се опитваха да управляват над петдесет хиляди свята от Делурос VIII, която е на половин галактика разстояние. — Той остави пурата в кристален пепелник и вдигна чашата с бренди. — В началото исках само да грабя редовно планетарната хазна, но Ниландър IV е бедна планета, която никога нямаше да задоволи финансовите ми амбиции. Така че купих един кораб, не този, разбира се, и напуснах системата Ниландър. — Той се усмихна на спомена. — Финансовото ми положение беше доста несигурно и аз се огледах за най-добрата възможност да умножа инвестициите си. Моето, така да се каже, двусмислено положение сякаш ме ориентира към професия извън физическите ограничения на Демокрацията. Никога не съм харесвал Външната граница — Пръстенът винаги е изглеждал прекалено изоставено място, а Спираловидния ръкав е едва заселен. Така че се спрях на Вътрешната граница. Прекарах малко време в системата Байндър, където поразмислих върху възможностите си, и накрая реших да стана това, което всички вие наричате пират. След внимателно обмисляне дори се сдобих с пиратско име, какъвто изглежда е обичаят тук… Приех го веднага след онзи нещастен случай край Нова Ботсуана.

— Ти ли унищожи армейския конвой?

— С най-голямо съжаление — призна той с очевидна неискреност. — Но те вече бяха обявили награда за главата ми. От моя гледна точка това им беше за урок.

— Урок, заради който повече от четири хиляди мъже загубиха живота си.

— О, съмнявам се, че жертвите бяха повече от две хиляди и петстотин. — Той махна с ръка. После добави замислено: — И все пак именно онзи ден ме направи пират в очите на Демокрацията. Преди това бях просто крадец.

— Трябва да признаеш, че имат известни основания за названието — отбеляза Мишката.

— Предполагам, че е така — въздъхна Главореза Янки. — Но не е много приятно. Повечето пирати са долни и вулгарни типове. А аз още от самото начало реших да ръководя бизнеса си делово, да подхождам към всеки риск рационално и никога да не позволя на гордост или емоция да ми повлияят. — Замълча и дръпна от пурата си. — И трябва да призная, че съм по-богат, отколкото дори аз очаквах.

— А аз си мислех, че всички пирати са богати — обади се Мишката. — Или мъртви.

Янки поклати глава.

— Повечето от тях са в бедствено положение всеки ден. — В гласа му се прокрадна нотка на презрение. — Те губят това, което са ограбили, налага им се да грабят отново и така нататък, и така нататък. Реших, че има и по-добър начин. Събрах екипаж от бивши военни — хора, които разбират от дисциплина и могат да изпълняват заповеди, без да спорят, и им плащам неимоверно много. Половината от приходите от нашите скромни начинания се дели между екипажа и мен, а другата половина отива в това, което аз наричам увеличение на основния капитал.

— Още кораби? — предположи Мишката.

— И още хора.

— Звучи доста делово.

— Така е. Въртя бизнеса си по-ефикасно, отколкото Демокрацията ръководи правителството или армията, и имаме невероятно голяма възвръщаемост на инвестициите, като се вземат предвид всички обстоятелства. — Той млъкна, когато един офицер влезе в стаята и му подаде няколко документа за подпис, после вдигна ръка за поздрав и излезе. — Разбирам, че всичко това не се вмества във вашите престави за пиратството, но такова ще е бъдещето. Дори конкурентите ми — онези, които са живи и свободни, заимстват моите методи.

— Като го описваш по този начин, ме караш да забравям, че бизнесът ти всъщност е убиване и грабене — каза Мишката.

— Само когато е абсолютно необходимо. Предпочитаме да продаваме протекцията си на изолирани светове из Границата. В края на краищата — добави той — убиеш ли един човек, повече не можеш да спечелиш от него. Но ако сключиш дългосрочен договор с някого…

Той се усмихна и позволи на гласа си да заглъхне.

— И какъв договор мислиш, че си сключил с нас? — попита Мишката. Интеркомът започна да мига по радиото върху китката на пирата, но той го изключи, без да му обръща внимание.

— Най-добрият. Ще ми донесе печалба.

— Ти ме спаси от оня кораб и помогна на Пенелопа и на мен да избягаме от Краля на залаганията и неговите приятели, за което сме ти изключително благодарни. Но според мен на теб ти беше платено предварително.

— Споменавал ли съм нещо за пари?

— Не — Мишката замълча, вперила поглед в него. — Именно това ме озадачава.

— Успокойте се. Вие сте мои гости, а не затворници и имате свободен достъп до целия кораб. Вашите стаи са просторни и луксозни и обзаведени с всичко необходимо. Имаме трапезария като на увеселителен кораб и дори малка зала за фитнес с най-доброто оборудване.

— И това е всичко? — попита подозрително Мишката. — Значи не ти дължим нищо?

— Разбира се, че не. Вие сте напълно свободни и тъй като сте мои лични гости, никой няма да ви поиска и кредит. На четвърто ниво имаме един малък склад, изберете си нещо оттам, гратис.

— Гратис? — повтори недоверчиво Мишката.

— Отново ви казвам, че сте мои гости.

— Закъде летим?

— За звездния куп Кинелус — отговори Пенелопа.

Янки погледна малкото момиче и се усмихна.

— Напълно си права, скъпа моя. — Отново се обърна към Мишката. — В Кинелус е моята база и там ще се чувстваме в пълна безопасност. Веднага след като напуснахме Звездната лодка, направих дискретни запитвания и открих, че доста хора се интересуват от твоята симпатична малка спътничка. — Той се усмихна на Пенелопа. — Не бива да се тревожиш повече за това, скъпа моя. В пълна безопасност си, докато си с мен.

— Оценяваме твоето гостоприемство, но искаме да слезем на първата планета-колония веднага след като се приближим до звездния куп. Трябва да уредим някои неща и да се срещнем с един приятел.

— Не искам и да чувам за това — възрази Главореза. — Моето космическо радио е на твое разположение. Свържи се с приятеля си от кораба.

— Мисля, че щом сметките ни са чисти, по-добре е да не те притесняваме повече.

— Не ме притеснявате изобщо — настоя пиратът.

— И въпреки това бихме предпочели да слезем веднага след като стигнем в Кинелус.

— Ами добре, щом настоявате — отговори Главореза Янки с красноречиво свиване на раменете.

— Нека да кажем, че силно те молим за това — доуточни Мишката.

— Вашето желание е заповед за мен. — Той мълча малко. — Пет милиона.

— Пет милиона какво?

— Пет милиона кредита, разбира се.

— Добре. Какво значат тези пет милиона кредита?

— Това е таксата, за да ви сваля от кораба.

— Каза, че не ти дължим нищо.

— Точно така.

— И че сме твои гости.

— Наистина сте ми гости — потвърди той и най-накрая изпразни чашата си с бренди, после я остави върху излъсканата масичка от хром. — Но щом отказвате моето гостоприемство и напускате уюта и сигурността на моя кораб, тогава, разбира се, вече не сте ми гости, нали? — Усмихна се. — Ти знаеш, а и аз знам, че за младата Пенелопа заинтересовани страни биха дали милиони. Иска ми се да играя ролята на ваш домакин, докато цената й продължи да се покачва… Но ако не мога да разчитам на тази потенциална печалба, тогава ще трябва да ви взема поне минималната такса от пет милиона кредита.

Мишката бе вперила мълчаливо поглед в него. Внезапно почувства как ръката на Пенелопа стиска нейната.

— Всичко е наред — обади се малкото момиче.

Жената се обърна към нея.

— Знаеше, че той ще направи това, нали?

— Нуждаехме се от него — продължи детето, без да отговори на въпроса.

— Фактически ние сме пленници на неговия кораб.

— Всичко е наред — повтори Пенелопа. — Поне Ледения не ни настигна.

— Ледения ли? — прекъсна ги Главореза. — Кой е той?

— Много лош човек. Той иска да ме нарани.

— Тогава си направила верен избор, скъпа моя. На мен никога не би ми хрумнало да те нараня или да позволя на някого да го направи.

— Знам.

— Не мога да не съчувствам на дете в твоята ситуация — продължи пиратът, после се замисли за момент. — А и подозирам, че цената ти ще падне, ако те наранят.

Мишката го погледна.

— Значи ще летим из звездния куп Кинелус, докато решиш, че си струва да се разделиш с нея?

— Точно така. Вече съм изпратил дискретни съобщения до няколко заинтересовани страни.

— Те ще взривят кораба ти.

Пиратът се усмихна.

— Не и докато тя е на борда. — Той млъкна. — Но преди да се лиша от удоволствието на вашата компания, изглежда разумно да определим справедлива пазарна цена за малкото момиче. Не можех да направя това, без да информирам всеки, че тя… може да бъде доставена при необходимата цена.

— Освен ако ние първо не ти дадем пет милиона кредита.

— Да. Разумен човек съм и една птичка в ръката струва доста повече от две в храстите. Това прекрасно дете може да хване неизлечима болест, да направи опит за самоубийство или просто да загуби забележителните си способности. Разбира се, не виждам как ще успееш да ми дадеш такава сума, имайки предвид положението, в което се намираш. Но винаги съм готов да призная, че греша.

— Ако играеш на карти или рулетка, мога да ти помогна да спечелиш пет милиона кредита — обади се Пенелопа.

— Съмнявам се, скъпа моя. Всички знаят коя и какво си ти — въздъхна той. — А това ще ни затрудни да намерим доброволци за хазартна игра, докато си на борда.

Пенелопа се намръщи.

— Ти не си по-добър от Краля на залаганията.

— Напротив, много по-добър съм — поправи я той. — Поне в едно нещо. Аз ти осигурявам всякакъв уют. И още нещо — вече ти дадох дума, че никой няма да те нарани физически. Но съм по-добър от Краля на залаганията най-вече защото се уча от грешките на другите.

— За какво говориш? — попита настоятелно Мишката.

— Мисля, че е очевидно. Вие сте тук вместо на Звездната лодка само защото малката Пенелопа така манипулира събитията, че точно аз ви спасих. — Янки впери в поглед в малкото момиче и въпреки че гласът му остана сърдечен, в очите му се появи неочаквана студенина. — Трябва да те предупредя, скъпо мое дете, че ако забележа някаква нередност на борда на кораба си — каквато и да е нередност, ако случайно се спъна и счупя крак или се порежа, докато се бръсна, или ако този тайнствен Леден ни приближи прекалено, тогава ще те поставя в камерата за сън и ще те замразя до момента на приключване на сделката с онзи, който се нуждае най-много от тебе. Замразяването е абсолютно безболезнено, използваме го за пътуване в дълбокия Космос. Подозирам, че когато умът ти спи и метаболизмът ти е забавен, няма да можеш да влияеш на събитията, както направи с Краля на залаганията. — Внезапно Янки се изправи. — Но стига сме говорили за работа. Вие сте мои почетни гости и с нетърпение очаквам да вечеряме заедно. Междувременно — той им се усмихна лъчезарно, докато отиваше към вратата, — моля ви да се настаните удобно. Очаквам да поостанете при мен.

След като той си отиде, Пенелопа и Мишката останаха сами в огромния салон.

— Видя ли всичко това, докато бяхме на Звездната лодка? — попита Мишката.

— Не точно така. Знаех, че ще ни освободи и че няма да ни нарани.

— Но не знаеше, че ще те продаде на онзи, който даде най-много?

— Това няма значение — отговори малкото момиче. — Той ни води в правилната посока, а именно това е важното.

— В правилната посока?

Пенелопа кимна.

— Правилната посока за какво?

— Още не знам — отвърна детето. — Но знам, че е вярната посока. — Тя стисна още по-силно ръката на Мишката. — Не се тревожи. Няма да позволя на никого да те нарани.

Мишката изведнъж разбра, че й вярва, и това я притесни много повече, отколкото фактът, че е в ръцете на Главореза Янки.

19

В малкия склад Мишката поведе Пенелопа край беден запас от дрехи и тоалетни принадлежности и още по-малък запас от книги и касети, докато стигнаха до едно кътче, което, ако имаше надпис, той щеше да гласи „Разни“.

— Какво търсим? — полюбопитства малкото момиче.

— Ще видиш — отговори с усмивка Мишката.

Тя започна да бърка в купчината, събрала излишните остатъци от набезите, и накрая намери необходимото.

— О, прекрасни са! — възкликна Пенелопа, когато Мишката отстъпи и показа четири изящни кукли с ярки роби и блестящи бижута.

— Мисля, че са от Нова Кения, но може и да греша. Ще попитаме някого.

— Много са големи. Доста по-големи от Дженифър.

— Ами те се направени да стоят на витрини или на друго видно място, а не за игра — поясни Мишката. — Заради това са и толкова вдървени. Предполагам, че са част от колекция. Може би другите са унищожени или са носели истински бижута и екипажът ги е взел.

— Харесват ми огърлиците им — Пенелопа продължи да прокарва пръсти по огърлицата на една от куклите.

— Вероятно всяка от тях представя различна нация или религия.

— А и дрехите им са толкова красиви — продължи детето. После погледът му попадна върху нещо, което се подаваше изпод един малък топ коприна.

— Имаш избор. Можеш да вземеш някоя от тях или, ако искаш, и четирите.

— Искам тази — отговори Пенелопа и измъкна изпод коприната малка парцалена кукла, обвита единствено с парче червен плат.

— Дори не я видях.

— Но аз я видях.

— Не е толкова красива като останалите.

— Знам.

— А защо не ги вземеш всичките?

— Искам само тази — отговори твърдо Пенелопа. — Другите са за големи, а тази е за малки момичета.

— И ти напомня за Дженифър? — попита с усмивка Мишката.

Пенелопа кимна.

— Добре, твоя е. Чудя се къде трябва да платим?

— Не трябва. Сещаш ли се какво каза Янки? Можем да си вземем каквото и да е, безплатно.

— Знам, но ми се иска да намерим управителя или касиера на този склад и да му го обясня, преди да ни застрелят за грабеж.

— Няма да ни направят нищо.

Мишката сви рамене.

— Добре, досега не си сгрешила. — Тя замълча. — Как ще я наречем? Дженифър?

Пенелопа поклати глава.

— Дженифър я няма повече. За тази ми трябва ново име. — Тя се намръщи, гледайки куклата, после вдигна глава към Мишката. — Как е твоето име?

— Мишка.

— Имам предвид истинското ти име.

— О, не е нещо особено. Отървах се от него в момента, в който попаднах на Вътрешната граница.

— И все пак искам да го зная.

Мишката вдигна рамене.

— Мариан — отвърна с нежелание.

— Мариан — повтори замислено Пенелопа. — Мариан.

Тя кимна одобрително.

— Точно така ще я нарека.

— Сигурна ли си?

— Да. По този начин, дори и да не си с мен, Мариан ще ми напомня за теб.

— Какви са тия приказки, че няма да съм с теб? Нали сме екип?

— Но ти ми каза, че понякога се налага да изоставиш човека, когото обичаш, както аз изоставих Дженифър — малкото момиче замълча за миг. — Ти изостави Мерлин. Някой ден може би ще изоставиш и мен.

— Никога — отговори Мишката убедено. Тя обви ръце около Пенелопа. — Аз не обичах Мерлин. А освен това ние съвсем скоро ще се срещнем с него.

— Не мисля така. Няма го в нито един вариант на бъдещето, което виждам.

— Но ти виждаш само малко напред — отбеляза Мишката.

— Понякога мога да виждам и по-надалеч.

— О!

— Не винаги, само понякога.

— По-често, отколкото успяваше преди?

— Да — Пенелопа замълча. — Чудя се защо.

— Предполагам, че това е признак за порастването ти. Вече можеш да бягаш по-бързо, да ядеш повече и да казваш по-дълги думи. Защо тогава да не можеш да виждаш и по-далеч в бъдещето?

Пенелопа вдигна рамене.

— Не знам.

— Това беше риторичен въпрос — рече Мишката с усмивка.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Това е въпрос, на който не е необходимо да се отговаря. — Тя огледа отново другите кукли. — Сигурна ли си, че не искаш нищо друго?

— Всичко, което искам, е Мариан — отговори Пенелопа и притисна куклата до себе сси.

Мишката трепна.

— Боже, мразя го това име!

— Името е хубаво и след като ти не го искаш, то трябва да отиде при една хубава кукла.

— Ти си шефът — предаде се Мишката.

— Наистина ли? — попита Пенелопа.

— Ами ти решаваш коя кукла ще вземеш и как ще я наречеш. — Мишката помълча. — А ако Карлос беше тук, вероятно щеше да се опита да ме убеди, че можеш да ръководиш цялата галактика, ако поискаш.

— Това е глупаво.

— Съгласна съм. — Мишката огледа още веднъж малкия склад. — Добре, нека се връщаме в нашата каюта.

— Ти тръгвай, аз ще покажа кораба на Мариан.

— Ще дойда с теб — предложи сама Мишката.

— Не е необходимо. Няма да се изгубя, а Янки е казал на всички, че сме негови гости.

— Нямам нищо против да дойда с теб. Наистина.

— Няма нужда — отвърна твърдо Пенелопа.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш? — попита загрижено Мишката.

— Ще се оправя.

Мишката я изгледа втренчено, после вдигна рамене.

— Е, предполагам, че всеки има право на малко време само за себе си — каза тя накрая. — Ще се върна в стаята и може би ще дремна малко.

Мишката прегърна Пенелопа и се отправи към каютата, докато момичето, държейки куклата като че ли е от кристал и може да се счупи всеки момент, тръгна в обратна посока. Мина покрай лечебницата, качи се с асансьор до палубата и сви наляво. Там кипеше оживена дейност, тъй като бе операционното ниво и екипажът си вършеше работата, без да обръща внимание на детето.

Пенелопа също мина устремно по коридора, който водеше към залата за наблюдение, доста голяма стая с около петнадесет видеоекрана, а върху от тях — образ на различна област от Космоса, предадена от външна холокамера. Така можеше да се наблюдава цялото пространство около кораба на разстояние малко повече от парсек във всяка посока.

В средата на стаята стоеше сам стройният мъж, към когото се бе обърнала на Звездната лодка.

— Добър ден — поздрави той, като я забеляза.

— Добър ден — отговори официално тя.

— Това изглежда като нова кукла.

— Казва се Мариан — момичето вдигна куклата към него, за да я види.

— Знаеш ли, така и не те попитах как е твоето име.

— Пенелопа.

— Добре дошла на борда, Пенелопа. Аз се казвам Потьомкин, Миша Потьомкин.

— Звучи като истинско име — рече изненадано момичето.

— Истинско е.

— Мислех, че никой тук не използва истинското си име, освен мен и Мариана, разбира се.

— Именно затова — отговори Потьомкин с усмивка. — Мисля, че така се отличавам от другите.

— Вярно е — съгласи се Пенелопа.

— Е, добре, какво правиш тук съвсем сама?

— Не съм сама. Мариан е с мен.

— Извини ме. Какво правите ти и Мариан тук?

— Аз си говоря с теб, а Мариан разглежда видеоекраните.

Потьомкин се изсмя.

— Нямах това предвид.

Пенелопа продължи да го гледа учтиво в очакване да й обясни думите си.

— Това, което те питам, е защо въобще сте в залата за наблюдение?

— Видях те тук, а всички други са ужасно заети, така че реших да поговоря с теб.

— За какво искаш да си поговорим?

— Ами не знам — Пенелопа се огледа наоколо. Очите й спряха върху екраните и тя ги посочи с пръст. — Как работи това? Имам предвид, че не е прозорец, защото сме в средата на кораба.

— Същото е като холографския екран у вас — обясни Потьомкин. — Имаме камери отвън на кораба и те предават каквото виждат на различните екрани.

— Но не можеш да сменяш каналите.

— Именно затова имаме толкова много екрани — усмихна се той.

— Как оправяте някоя камера, когато се повреди?

— Не я поправяме. Просто я изхвърляме и слагаме нова.

— Ти ли я слагаш?

Потьомкин изглеждаше изненадан.

— Това не е моя работа.

— А каква точно е твоята работа? — попита Пенелопа. — Всички други изглежда, че работят доста усилено, а ти стоиш тук и наблюдаваш екраните. Ти ли предупреждаваш капитана, когато наближаваме метеорен облак?

— Не, корабът го прави автоматично.

— Тогава какво правиш ти?

— Нищо в момента.

— Тогава си просто пътник?

— Не. Аз съм военачалникът.

— Военачалникът?

Той се усмихна.

— При Демокрацията, предполагам, това се нарича военен съветник. Не правя нищо, докато не нападнем някого или някой не нападне нас. И когато това стане, се скъсвам от работа.

— Значи, ако ти кажеш на Главореза Янки да нападне някого, той го прави, а ако му кажеш да не го прави, той не напада?

— Обикновено става така.

— Това те прави доста важен — каза възхитено тя.

— От време на време.

Тя замълча и го изгледа втренчено.

— Какво става, ако му дадеш грешен съвет?

— Тогава губим битката.

— Губите? — повтори тя.

— Умираме.

— А доста ли пари печелиш?

— Не мисля, че това ти влиза в работата, млада госпожице — отвърна Потьомкин.

— Още не — съгласи се Пенелопа.

— Това пък какво значи? — поиска да узнае мъжът.

Пенелопа погледна загрижено към куклата си.

— Мисля, че тя е гладна.

— Може да почака малко — прекъсна я Потьомкин. — Какво искаше да кажеш с това „още не“?

— Ти знаеш за какво говоря — отговори момичето с очи, все още вперени в куклата.

— Кажи ми все пак.

— Някой път можеш да му дадеш грешен съвет.

— Възможно е — призна мъжът. — Никой не е прав през цялото време.

— Аз не греша — рече Пенелопа, без следа от самохвалство.

— Дрън-дрън.

— Много ми е мъчно за тебе, господин Потьомкин — каза искрено тя.

— О? И защо?

— Защото един ден, рано или късно, може би утре, а може би дори тази вечер, Янки ще се сети какво направих в казиното и ще разбере, че аз ще съм по-добър военачалник от теб.

Потьомкин се изсмя дрезгаво.

— Ти не разбираш нищо от военна тактика.

— Но знам всичко за бъдещето — изтъкна тя. — Ако той може да победи в битката, ще знам как. А ако не може, пак ще знам.

Потьомкин впери присвити очи в нея за доста дълго време.

— Ти не ме намери тук случайно, нали? — проговори накрая той.

— Не — призна момичето, — знаех, че си тук.

— И знаеше, че ще си говорим така?

— Да, нещо подобно. Не точно какви думи ще използваме, но знаех, че ще говорим, ако поискам.

— Знаеш ли, че съм убил всички, които са заплашвали да ме изместят от поста ми?

— Не, но ти вярвам. Имаш добри маниери, но не си добър човек.

— Ако реша, че си права, какво те кара да мислиш, че няма да те убия?

— Ти не си добър, но си умен човек — отговори Пенелопа. — Ако ме убиеш, Янки ще се досети защо и ще убие тебе, тъй като си го лишил от човек, който може да му осигури победа във всяка битка.

— Мога да поема този риск — каза зловещо мъжът. — По-добре ще е, вместо отново да стана обикновен член на екипажа.

— Няма нужда да ме убиваш или да губиш поста си.

— Така ли?

— Трябва само да оставиш мен и приятелките ми на някоя планета.

— Приятелките ти?

— Мишката и Мариан — отвърна тя и посочи към куклата.

Потьомкин поклати глава.

— Не мисля, че ми се иска да го направя. Ти струваш няколко милиона кредита, може би и повече. Доколкото знам, Главореза вече се е свързал с някои от хората, които те търсят.

— Толкова ли са важни за тебе парите?

— Те са едно от любимите ми неща.

Тя го погледна в очите.

— В един от вариантите на бъдещето, който виждам, ти ни сваляш на една планета заедно с Янки, ставаш капитан на кораба и вземаш всичките му пари.

— А виждаш ли дали съм жив на следващия ден, след като направя всичко това? — попита саркастично той.

Тя поклати глава.

— Не мога да видя бъдещето ти, след като те напусна — тя замълча. — Но виждам много варианти на бъдещето, в които аз ставам военачалник и още повече, в които Янки те убива, защото си ме наранил.

— А виждаш ли бъдеще, в което нещата си остават така, както са сега, а тебе те продаваме на онзи, който предложи най-високата цена?

— Не.

— Защо не?

— Защото не ги търся.

— Ами по-добре започни да ги търсиш. Защото така ще стане.

— Не съм съгласна — отвърна сериозно Пенелопа. — Много скоро Янки ще реши, че аз ще бъда по-добър военачалник от тебе… Много преди да имате шанс да ме продадете. — После погледна отново към куклата си. — Вече наистина трябва да отида да я нахраня — извини се тя и тръгна към вратата, през която беше влязла.

Потьомкин я наблюдаваше как върви и точно преди тя да изчезне в коридора, й извика:

— Не че повярвах на всичко това, но ако го допусна поне за миг — на коя планета мислиш, че ще те сваля?

Тя се върна в стаята и спря пред видеоекраните, в които се бе взирала от самото начало. Впери поглед напрегнато за момент, после посочи една жълта звезда.

— Има единайсет планети, които обикалят около тази звезда. Искаме да ни свалиш на четвъртата.

— Била ли си там преди?

— Не.

— Тогава защо избра точно нея?

Тя му се усмихна.

— Много е красива.

— Изглежда като всяка друга звезда от клас G в звездния куп. — Той я изгледа продължително. — Сигурна ли си, че нямаш никакви приятели там?

— Сигурна съм.

— Но ще си намериш няколко?

— Един може би.

— Само един? — попита невярващо той.

— Понякога един е достатъчен — отговори Пенелопа. Тя отново прегърна куклата. — Наистина трябва да тръгвам или Мариан ще ми се разсърди.

Тя напусна стаята под мълчаливия поглед на Потьомкин и няколко минути по-късно се озова в тяхната просторна каюта. Мишката, която дремеше върху леглото, се изправи рязко при отварянето на вратата.

— Съжалявам — обади се Пенелопа. — Не исках да те будя.

— Няма нищо — отвърна Мишката и се отпусна обратно върху сатенения чаршаф. — Ако не ме бе събудила, довечера нямаше да мога да заспя.

— В Космоса винаги е нощ — изтъкна Пенелопа.

— Това е военен кораб. Използва стандартното галактическо време. — Мишката разтърка очи. — Как се разбирате с Мариан?

— Трябват й нови дрехи. Не може да се разхожда само в парче от одеяло.

— Тогава ще й направим няколко.

— Можем ли? — попита нетърпеливо малкото момиче.

— Защо не? — Мишката огледа стаята. — Знаеш ли, ако можехме да намерим някое парче от материята, която са използвали за нашите мебели, ще я облечем по-добре от всеки друг на този кораб.

— Ще бъде чудесно — съгласи се Пенелопа.

— На Мариан хареса ли й обиколката из кораба?

— Не мисля, че тук й харесва.

— Съжалявам да го чуя, защото ще й се наложи да остане тук за известно време.

— А може би не — възрази малкото момиче.

Мишката я изгледа.

— О?

— Има една доста красива планета наблизо — продължи Пенелопа. — Мисля, че там Мариан ще бъде много по-щастлива.

— И кой според теб ще позволи на Мариан да слезе на тази хубава планета? — попита внимателно Мишката.

— О, не знам. Някой.

— Някой като Главореза Янки ли? — настоя Мишката.

Момичето поклати глава.

— Не, не мисля така.

— Знам, че изглежда приятен, Пенелопа, но той е много опасен човек.

— Няма да ти стори нищо, ти си единствената ми приятелка. — Внезапно тя си спомни за Мариан. — Е, поне най-добрата ми приятелка. Никога няма да позволя на никого да те нарани.

Мишката се усмихна мрачно.

— Би трябвало аз да се грижа за тебе.

— Съжалявам — рече объркано Пенелопа. — Не исках да прозвучи покровителствено. Не и към теб.

Мишката стана, прекоси разстоянието, което ги разделяше, и я прегърна топло.

— Не се държиш покровителствено, Пенелопа. Ти си загрижена и това е много мило. Но не искам да се излагаш на опасност. Имаш невероятна дарба, но все още си малко момиче и не можеш да разбереш на какво са способни тези хора, ако ги ядосаш.

— Да, знам. Мога да видя какви са — тя посочи слепоочието си. — Тук.

— Тогава знаеш, че не бива да ги ядосваш.

— Но ние трябва да стигнем до онази планета.

— Какво толкова има на тази планета?

Пенелопа вдигна рамене.

— Все още не знам.

— Но си сигурна, че ще стигнем там? — настоя Мишката.

Малкото момиче кимна.

— Да.

— Кога мислиш, че ще разбереш защо?

— Скоро — каза убедено Пенелопа. — Много скоро.

После тя си спомни за Мариан и докато Мишката я наблюдаваше смутено, прекара следващите пет минути в почистване и преобличане на куклата си. По всичко изглеждаше, че е само едно малко русо момиче без никакви грижи, а не най-ценната пленничка на борда на най-мощния пиратски кораб в звездния куп Кинелус.

20

Пенелопа спеше дълбоко, когато една ръка се протегна и леко я разтърси за рамото. Тя измънка и се обърна на другата страна, но ръката продължи да я разтърсва.

— Махай се — измърмори тя.

— Събуди се, дете — прошепна мъжки глас.

— Остави ме на мира.

— Трябва да поговорим.

Мишката се събуди, седна в леглото, огледа сравнително просторната кабина и видя елегантен мъж да стои над Пенелопа.

— Какво искаш? — попита Мишката.

— Това не те засяга — отговори Потьомкин.

— Всичко, свързано с нея, ме засяга.

— Няма да й сторя нищо, госпожо, само трябва да поговоря с нея.

— Махай се — повтори Пенелопа.

— Дете, или се събуди, или ще светна лампите и ще излея кофа студена вода отгоре ти. Ти решаваш — повиши леко глас Потьомкин.

Момичето бавно се надигна в леглото си и разтърка очи.

— О! — възкликна тя, разпознавайки го. — Това си ти.

— Пенелопа, ако не искаш да говориш с него, мога да извикам помощ.

— Той е помощта — отговори Пенелопа, с което съвсем обърка Мишката.

— Може да съм, може и да не съм — рече Потьомкин. — Първо искам да задам няколко въпроса.

— Очакваше ли го? — намеси се Мишката.

— Да, но не толкова скоро.

— Това има ли нещо общо с разходката ти из кораба този следобед? — настоя жената.

— Оставете въпросите за по-късно, госпожо — прекъсна я Потьомкин. — Нямам много време.

— Всичко е наред, Мишке — обади се успокоително Пенелопа. — Наистина. Той няма да ни направи нищо лошо.

— Не бъди толкова сигурна — възрази Потьомкин.

— Ако искаше да ни сториш нещо, щях да знам. — В гласа на момичето не личеше нито страх, нито безпокойство. — Ти дойде, за да поговорим.

— Мога да променя намеренията си.

— Ти си умен човек, а това ще е глупост.

Детето го гледаше, без да мигне. Той посрещна погледа й, после сведе очи.

— Добре, имам нужда от няколко отговора, и то бързо.

— Ще отговоря на всички въпроси, на които мога.

— Все още не отговаряй на нищо — обади се Мишката. Тя се обърна към Потьомкин. — Вече намерих три подслушвателни устройства, но вероятно съм изпуснала някое и друго.

— Няма проблеми — отвърна той. — Мой човек ще ни наблюдава, докато съм тук.

После се обърна отново към Пенелопа.

— Още не съм готов да се справя с Главореза. Прекалено много хора са му верни. Не мисля, че ще успея.

— Сигурен ли си? — попита момичето.

— По дяволите, говорим за бунт срещу най-силния пират в звездния куп! Не си струва риска, освен ако не ми гарантираш, че ще успея.

— Вече ти казах — не мога да видя какво ще стане, след като повече няма да съм с теб.

— Знам, но… измислих друг начин да те сваля на твоята планета.

— Чия планета? — намеси се Мишката.

— Млъквай, госпожо, говоря с момичето! — Потьомкин пак се обърна към Пенелопа. — Какво ще стане, ако уредя търгът да се проведе на тази планета? Главореза ще те заведе там.

— Няма да бъде сам. Ще вземе много от своите хора.

Потьомкин се изсмя кисело.

— Нима не можеш да се измъкнеш от няколко човека охрана, ако поискаш? За бога, ти си се спасила от ловци на глави по цялата територия на Демокрацията и Вътрешната граница.

— Просто казах, че ще вземе доста хора със себе си.

— Какво ще стане с него на тази планета?

Пенелопа вдигна рамене.

— Не знам.

— Не ти вярвам дори за секунда. Ще живее или ще умре?

— В някои варианти на бъдещето той живее, в някои умира. А в трети не мога да видя.

— В колко от тези варианти той се досеща, че е на тази планета, защото аз не те искам на кораба?

— В много малко.

— И в тези няколко какво точно предприема?

— Щом веднъж ме остави, не мога да видя какво ще направи.

— Ако той умре, как ще го убиеш? — настоя да узнае Потьомкин. — Ще може ли това да се свърже по някакъв начин с мен?

— Въобще няма да го убивам. Та аз съм само едно малко момиче.

Той посочи с пръст Мишката.

— Тя ли го прави?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Значи ако той умре на тази планета, никой няма да обвини мен?

— Ако той умре на тази планета, никой няма да обвини тебе.

— А ако той не умре и ти избягаш, пак няма да обвинят мен?

— Не знам. Но ако той не знае, че ти си избрал планетата… ако мисли, че другите са избрали мястото…

— Добре, това е всичко, което исках да разбера.

— Ще уредиш ли да ни свалят долу? — попита Пенелопа.

— Трябва да си помисля.

— Наистина не ни искаш на кораба.

— Да.

— Но и не искаш да ни сториш нещо лошо.

— Казах, че ще си помисля — отговори раздразнено Потьомкин. Той се изправи и вече до вратата рече: — Ще разбереш, когато реша.

После излезе в коридора, а вратата се затвори след него. Мишката впери озадачен поглед в Пенелопа.

— Ще ми кажеш ли за какво става дума? — попита тя накрая.

— Трябва да слезем на тази планета, за която ти споменах — Потьомкин ще го уреди.

— Потьомкин? Така ли се казва?

Пенелопа кимна.

— Миша Потьомкин. Не е ли смешно име?

— Сигурна ли си, че той ще ни свали на планетата, към която ти толкова се стремиш?

— Сигурна съм — Пенелопа вдигна рамене, взе Мариан и започна да оправя малкото й червено одеялце.

Мишката се намръщи.

— Ти си пленничка на Главореза Янки, а Потьомкин работи за него. На път са да вземат милиони кредити, като те продадат на някого от хората, които се опитват да те открият. Защо изведнъж ще иска да те сваля на някаква планета, за да не те види никога повече?

— Обясних му защо трябва да го направи — отвърна Пенелопа, докато оправяше косата на куклата. — Кога ще можем да направим нови дрехи на Мариан?

— Не знам — отговори разсеяно Мишката. — Можем да огледаме кораба утре и да видим дали ще намерим нещо, което да използваме.

— Ще я боли ли, ако я измия в сухия душ?

— Не, мисля, че не. Може ли да се върнем към Потьомкин за минутка?

Пенелопа въздъхна.

— Щом искаш. — Тя вдигна Мариан нагоре и я погледна съсредоточено. — Но трябва по-скоро да я измия. Нуждае се от баня всеки ден, иначе може да се разболее.

— Опитай да се съсредоточиш, Пенелопа — Мишката полагаше усилия да говори тихо и спокойно. — Един много опасен човек мисли да жертва печалба от милиони на своя още по-опасен шеф, за да ни свали на непозната планета… Можеш ли да ми кажеш защо ще го прави?

— Ако ти кажа, ще ми се смееш.

— Няма, дори и да ми се стори смешно — увери я Мишката.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Той се страхува от мен. — Пенелопа се засмя. — Не е ли смешно — пират да се страхува от едно малко момиче?

— Защо се страхува от теб? — попита остро Мишката. — За какво си говорихте вие двамата този следобед?

— За много неща. — Пенелопа сякаш изгуби интерес към разговора. — Наистина трябва да измия Мариан сега, Мишке. — Тя тръгна към банята и спря на вратата. — Искаш ли да дойдеш за един сух душ с нас?

Мишката поклати глава.

— Не, вървете.

— Ще бъдеш ли тук, като се върна?

— А къде да бъда? — попита иронично Мишката.

— Не знам. Но понякога ми се струва, че те ядосвам, и се страхувам, че ще ме оставиш. И че отново ще бъда съвсем сама.

— Никога няма да те изоставя, Пенелопа — отговори искрено Мишката. — Щом можеш да виждаш бъдещето, трябва да го знаеш.

— Много рядко виждам хубави неща — обясни момичето. — Само лошите.

— Ами ако приемем, че да те напусна е лошо нещо, би трябвало да можеш да го видиш.

Изведнъж лицето на Пенелопа грейна.

— Точно така! — възкликна щастливо тя. Втурна се към Мишката и бурно я прегърна. — Обичам те, Мишке.

— И аз те обичам, Пенелопа. — Жената отвърна топло на прегръдката. — Сега върви под душа, а после ще си поговорим пак.

След няколко минути Пенелопа излезе, облечена в чисти дрехи.

— Къде е Мариан? — попита Мишката.

— Оставих я там.

— Там? Къде?

— В банята.

— Защо?

— Защото ако ще говориш за Потьомкин и Главореза Янки, не искам тя да те слуша. Може да се уплаши.

— А ти не се страхуваш, така ли?

— Не.

— Защо?

— Защото няма да ни навредят.

Мишката се намръщи в опита си да задържи интереса на детето върху разговора.

— Но аз се страхувам — каза накрая тя. — Можеш ли да ми обясниш защо не трябва да се плаша?

— Янки няма да ни стори нищо, защото струваме много пари.

— Той може да ни причини болка, без да ни убива.

— Няма да го направи — убедено рече Пенелопа. После добави замислено: — Не и докато сме на кораба. Не мога да видя по-далеч.

— А Потьомкин?

— Той иска да ни навреди, но не смее.

— Защо?

— Защо иска да ни навреди или защо се страхува?

— И двете.

— Иска да ни навреди, защото му обясних, че ще съм по-добър военачалник от него.

— Разбирам — Мишката замълча за момент. — А той повярва ли ти?

— Защо да не ми повярва? Това е истината.

— Тогава защо се страхува?

— Защото Янки знае, че мога да виждам бъдещето. Все още не е разбрал, че ще съм добър военачалник, но ако Потьомкин ми стори нещо лошо, той ще се опита да разбере причината и скоро ще се досети.

— Ама че разговор сте водили с Потьомкин този следобед!

— Доста се разстрои — Пенелопа се усмихна при спомена, после прихна: — Трябваше да видиш лицето му! Целият почервеня.

— Обзалагам се, че е почервенял — усмихна се и Мишката. — И ти го убеди, че най-добрият начин да се отърве от тебе е да те свали на някоя планета?

— Да ни свали на някоя планета — поправи я Пенелопа. — Никога няма да те изоставя, Мишке.

— Оценявам това. Ти ли му предложи да завземе кораба и да свали Главореза Янки с нас?

Пенелопа поклати главва.

— Беше негова идея, но не е много добра. По-разумно е да остави Янки да ни заведе при този, който иска да ме купи.

— И това не те тревожи?

— Не.

— Защо? — настоя Мишката. — Вероятно ще вземе двайсет-трийсет души охрана да ни пазят.

— Няма значение.

Малкото момиче не показа никакъв признак на притеснение.

— Как така няма значение?

— Защото там ще намеря един приятел.

— Но не знаеш кой е той?

— Не.

— Тогава откъде знаеш, че ще може да ни помогне?

Пенелопа сви рамене.

— Просто знам.

— Възлагаш доста надежди на приятел, когото никога не си виждала.

— О, той не е единственият, който ще ни помогне.

— Така ли? Кой още ще е там?

— Вечното хлапе.

— Той е на тази планета?

— Ще бъде, щом корабът му го уведоми, че сме се приземили.

— Не споменаваш нищо за Карлос Мендоса — отбеляза Мишката. — Все още ли е с Вечното хлапе?

Пенелопа се намръщи.

— Да, но той не иска да ми помогне.

— Казах ти и преди: няма да му позволя да те убие.

— Ти не можеш да го спреш — каза с въздишка момичето. — Може би новият ми приятел ще може.

— Не се тревожи за Карлос — рече твърдо Мишката. — Повярвай — върши доста неща, които не одобрявам, но убиването на деца не е между тях.

— Той ме плаши.

— Не мога да разбера защо. Виждала си Оли Трите юмрука и Гробаря Смит, както и други убийци. Защо един нисък мъж на средна възраст те плаши повече от тях?

— Защото никой от тях не искаше да ме убие — обясни Пенелопа. — Те просто си вършеха работата.

— Златния дук щеше да те убие, ако Краля на залаганията му бе заповядал.

— Това е различно.

— Защо?

— Той не ме мразеше. Нито някой от другите, дори и Тридесет и две не ме мразеше… А Ледения не иска да ме убие за пари или защото някой му заповядва. — Една сълза се търкулна по бузата на детето. — Той дори не ме познава, а иска да ме убие. — Още две сълзи се търкулнаха по бузите й. — Дори не знам защо. Никога нищо не съм му сторила.

— Грешиш — обади се успокояващо Мишката. — Той не иска да те убие.

— Не греша — възрази Пенелопа.

— Тогава му е съдено да се разочарова — каза искрено жената.

— Защо въобще си го харесвала, Мишке?

— Бях самотна — въздъхна Мишката, — а когато са самотни, хората лесно правят лош избор.

— Чувстваш ли се самотна, след като ме намери?

— Не — Мишката прегърна момичето. — Ти си най-добрият избор, който някога съм правила.

— Наистина ли? — Пенелопа цялата засия.

— Наистина.

— И винаги ще бъдем заедно?

— Винаги — обеща Мишката.

Пенелопа си спомни за Мариан, донесе я от банята и започна да си играе с нея. Мишката наблюдава повече от час как малкото момиче обсипваше парцалената кукла с обич и внимание. После тя заспа, а скоро след нея заспа и Пенелопа.

Рано сутринта вратата се отвори и Главореза Янки влезе в стаята.

— Тук никога ли никой не чука, преди да влезе? — попита раздразнено Мишката.

— Събудете се и внимавайте какво ще ви кажа — натърти пиратът, докато се настаняваше на един стол. — Има промяна в плановете: изглежда, че някои от заинтересованите страни няма да се чувстват спокойни да преговарят на борда на водещ пиратски кораб. — Той се усмихна накриво. — Предполагам, че на тяхно място и аз щях да постъпя по същия начин… Затова ще ви свалим на една близка планета и ще уредим сделката там.

— Би ли назовал тези заинтересовани страни? — попита Мишката.

— Защо да се отегчавате с подробности? Ще научите името на онзи, който е дал най-висока цена, останалите са без значение.

— Значи ще бъде нещо като търг?

Янки се изсмя.

— Няма да я сложим на подиум и да й оглеждаме зъбите, ако това имаш предвид. Ще позволя на заинтересованите страни да се уверят, че е в мои ръце, и после ще определя чия награда избирам да взема.

— Най-високата без съмнение — вметна сухо Мишката.

— Не непременно — отговори Янки сериозно. — Демокрацията я иска, както и Конфедерацията на канфоритите. Имал съм, нека да кажем, неразбирателство и с двете правителства, така че ако получа опрощение на вероятните си грехове от някое от тях в допълнение към паричната сума… това може да натежи при обмислянето на предложенията.

— Защо? — попита любопитно Мишката. — Смяташ да се откажеш от пиратството ли?

— Не, разбира се. Но в момента не мога да инвестирам парите си в рамките на Демокрацията или на Конфедерацията, без да ги излагам на риск. Освен това ми се иска да знам, че ако се случи най-лошото, ще има поне едно правителство, което да ме приюти.

— Това ми звучи като пораженско настроение — отбеляза Мишката.

— Така ли? На мен ми изглежда като политически и икономически здрав разум. В края на краищата кой знае какво ще стане утре… — той неочаквано се ухили, — освен това малко момиче, разбира се.

— Кога тръгваме? — попита Пенелопа.

— В единайсет часа корабно време — отвърна пиратът. — Този кораб е прекалено голям да кацне, затова ще се прехвърлим на по-малък, преди да тръгнем.

— Ние?

— Да, аз идвам с вас. — Янки се усмихна. — Знам, че е необичайно капитанът да напуска кораба в несигурна територия, но смятам, че необичайните ситуации изискват необичайни действия. — Той се обърна към Пенелопа. — Не знам какво можеш да ми сториш, ако остана на борда на кораба. Може би няма защо да се притеснявам, но винаги се опитвам да работя със сигурни неща вместо с вероятности. А ти никога не би разрушила кораба, на който си, така че възнамерявам да бъда до тебе… Двамата ще станем големи приятели, Пенелопа, и не мисля да те изпускам от поглед преди приключването на сделката. Ще уредя около нас винаги да има половин дузина въоръжени мъже. — Той отново й се усмихна. — Ако се задавя, докато ям, или получа удар, или ми се случи каквото и да е, те ще имат заповед да те застрелят веднага. Разбираш ли ме?

— Да.

— Добре. Тогава можем да се възползваме пълноценно от обстоятелствата… Поне няма да скучаем. Деловата ни среща ще бъде на една от най-интересните планети в звездния куп.

— О? — възкликна Мишката.

Янки кимна.

— Това е свят, който винаги съм искал да посетя и все не съм намирал време досега.

— Как се казва?

— Калиопа — отвърна Главореза Янки.

21

Калиопа бе известна в Кинелус като планета на удоволствията и имаше повече публични домове, наркотични бърлоги и заведения за перверзни забавления, отколкото бе нужно. Но това бе само малка част от определението за удоволоствие, а Калиопа не беше просто един преситен град, а цяла планета.

В западното полукълбо имаше известен динозавърски парк, резерват на 57 000 квадратни километра, където живееха 80 000 грамадни топлокръвни влечуги от първобитната планета Куантос VIII. Вътрешен океан бе заселен с хищници и техните жертви, внесени от Пинайпс II. И всеки от стотиците хотели по брега даваше под наем не само риболовни лодки, а и малки удобни подводници на туристите, които искат само да наблюдават.

В просторни ферми те можеха да участват в истинско отглеждане на добитък, а на огромни арени матадорите се изправяха пред смелите бикове (и всяко друго смело, но обречено животно, което се пускаше на тези арени). Организираха се сафари — дръзки и атрактивни екскурзии. Имаше и хиляди площадки за голф.

Точно зад увеселителния парк на 19 000 хектара, близо до космодрума в източното полукълбо на специални писти се надбягваха на седемнадесетте вида животни от всички кислородни светове, за които бе разрешено да се правят съответните залагания. Имаше дори двойници на вече изчезналите коне от Земята — Менъуор, Ситейшън, Секритериът и Сиатъл Слю редовно се срещаха помежду си и с по-известните си конкуренти.

Една трета от Големия източен континент бе ловен резерват за ентусиастите за сафари, но най-вече бе известна сред aficionados3 на кръвожадните спортове, тъй като правителството се хвалеше не с трофеите, които туристите отнасяха със себе си, а с броя на ловците, убити от преследваните животни.

Планината Рамзи се гордееше с втория най-дълъг ски-склон в галактиката и се говореше, че търсачите на приключения могат да започнат спускането си по склона преди зазоряване и да го продължат и след залез слънце, без да спират.

Имаше всекидневни ралита по солените равнини, състезания с лодки по река Йордан всеки ден, ежедневни спортни мероприятия от най-различен тип на дузината огромни стадиони, издигнати по цялата планета. Градовете бяха девет, от които Ксанаду бе най-големият. Всеки бе неизчерпаем източник на удоволствия, ресторанти и магазини; два от деветте обслужваха почти единствено извънземни, докато един друг, наречен Нов Гомор, имаше седем многофункционални хотела с различна околна среда, както и самостоятелен увеселителен парк за дишащите хлор същества.

Въпреки че бе в рамките на звездния куп Кинелус, следователно официална част от Вътрешната граница, Калиопа всъщност се управляваше от няколко картела от Спираловидния ръкав и Галактическия пръстен. Тук идваха все повече почиващи и екскурзианти от самата Демокрация.

Групата на Главореза Янки, включваща освен него Мишката, Пенелопа Бейли и охрана от осемнадесет въоръжени мъже, се приземи на космодрума близо до Ксанаду и бързо се регистрира в частен хотел в покрайнините на града, не твърде далеч от един от по-малките увеселителни паркове. Мишката и Пенелопа споделяха луксозния апартамент на пирата, но вратите и прозорците бяха под непрекъснатото наблюдение на неговите хора, които работеха на смени по шестима. Храната, питиетата и дори новите дрехи на Мариан бяха донасяни в апартамента, но нито Пенелопа, нито Мишката можеха да го напускат. А когато Янки сметнеше за необходимо да излезе, един от хората му го заместваше и седеше с насочен към главата на Мишката пистолет, докато пиратът се върнеше.

Сутринта на втория им ден в хотела Главореза Янки — брадата му току-що подрязана, дрехите по-блестящи от всякога, влезе в салона на техния апартамент и се настани на големия кожен диван.

— Още ден или два и ти ще си на път, млада госпожице — каза той на Пенелопа.

— Кой наддава за нея? — попита Мишката.

Пиратът се изхили.

— По-добре попитай кой не наддава. Нашето момиче тук е доста популярно. Демокрацията я иска, Конфедерацията, два научни института, религиозна фондация и девет частни лица — той млъкна, запали една пура и я закрепи на края на изящен кристален пепелник. — Потьомкин ми каза, че всички ще пристигнат тук до утре вечер. Ще вечеряме, ще си разменим красиви фрази, ще сключим сделката и тогава, най-накрая, ще спра да се тревожа какво можеш да ми причиниш.

— Нищо не мога да ти направя — отговори Пенелопа, застанала до огромен прозорец, от който се виждаше центърът на града. — Аз съм твоя пленничка.

— И преди си била пленничка на други хора. Повечето от тях не са тук да кажат какво им се е случило, но се обзалагам, че не е било много приятно.

— Бяха лоши хора — вдигна рамене Пенелопа.

— Надявам се, че ще запомниш колко добре се отнасях аз с тебе.

— Ти си по-лош от всички.

— Глупости, нали те спасих от Краля на залаганията?

— Това не те прави добър човек — отвърна детето, — а само по-алчен.

— Но аз съм и недоверчив — изстреля в отговор Янки, взе пурата и смукна дълбоко. — Ако нещо ми се случи, докато съм на планетата, моите хора имат заповед да убият приятелката ти.

— Ако нещо ти се случи, Мишката няма да е виновна — Пенелопа не успя да скрие загрижеността си.

— О, те ще се опитат да убият и теб, но не знам дали е възможно. От друга страна, сигурен съм, че могат да убият Мишката, и затова ще я застрелят първа. — Той й се усмихна. — Надявам се да го запомниш.

— Ти си лош човек — повтори Пенелопа — и страшно ще съжаляваш, че се отнесе така с нас.

— Глупости — присмя се Главореза. — Отнасях се с вас като с кралски височества. — Той махна с ръка наоколо. — Погледни този салон. Елегантни мебели, красиви гледки, оригинални картини с маслени бои по стените, обслужване по стаите за всеки ваш каприз. Дори заредих бара с плодови сокове и безалкохолни напитки само заради теб.

— Знаеш за какво говоря — рече сериозно Пенелопа. — Може да съм малко момиче, но имам добра памет. Някой ден ще съжаляваш.

— Някой ден ще умра от старост — вдигна рамене пиратът. — Междувременно ти предлагам да помислиш какво ще стане с приятелката ти, ако нещо се случи с мен.

Той напусна салона и вратата се затвори след него.

— Имаш един стандартен ден да намериш непознатия си приятел — отбеляза Мишката. — Или да го кажа по-правилно, той има един стандартен ден да намери нас, тъй като нямаме голям шанс да напуснем този апартамент, освен ако някой не убие хората на Янки.

— Ще излезем оттук — каза убедено Пенелопа.

— Как?

Малкото момиче вдигна рамене.

— Все още не съм сигурна. Има толкова много варианти на бъдещето.

— Винаги има. Въпросът е можеш ли да повлияеш на някой от тях, за да излезем оттук?

Пенелопа не отговори, съсредоточена в нещо, което само тя можеше да види, затова Мишката сложи една дискета в холовидеото и изгледа няколко триизмерни реклами на местните забавления. Научи, че е изпуснала грандиозно шествие а ла Дивия запад, пресъздадено според обичая от древното минало на Земята, както и доста рекламирания мач за купата на първенството по бокс средна категория на Вътрешната граница. Бъдещите атракции включваха посещение на най-известния цирк на съзвездието, финала на щафетата около екватора на Калиопа, започнала преди осемдесет и два дни, и пресъздаване на решителната битка във войната на сетите в саваната на двайсетина километра западно от Ксанаду.

— По дяволите! — измърмори Мишката. — Не е честно.

— Кое не е честно? — попита Пенелопа.

— През целия си живот съм мечтала за свят като този, гъмжащ от дебели мъже с дебели портфейли. И ето ме тук — заключена в хотел, толкова близо до всичките тези пари, че ги усещам физически — гласът й се изпълни с копнеж. — Знаеш ли какво можехме да направим с Мерлин тук? Колко пари можехме да спечелим!

— Мислех, че аз съм ти партньор — обади се обидено Пенелопа.

— Така е — увери я Мишката.

— Тогава защо продължаваш да говориш за Мерлин?

— Защото Мерлин също ми е партньор и има най-сръчните пръсти, които някога съм виждала. Ти и аз сме добри в други неща, но Мерлин можеше да започне от едната страна на хотела и докато стигне до другата, щеше да е прибрал двайсет портфейла. — Тя се усмихна. — Само като си помисля какво можехме да направим, докато обикаляме в тълпата край състезателните писти!

— Мога да изкарам повече пари от него.

— Не се и съмнявам.

— Нямаме нужда от него.

— Имаме нужда от всекиго, който иска да ни помогне — възрази Мишката.

— Не и от Мерлин.

— Защо така внезапно се загрижи за Мерлин? Не си го споменавала от седмици.

— Добре сме си и без него.

Мишката въздъхна.

— Трябва да разбереш, че не преставаш да харесваш един приятел и да си лоялна към него само защото си срещнала друг, когото харесваш повече.

Пенелопа я изгледа внимателно.

— Наистина ли ме харесваш повече от него?

— Да. Но не забравяй, че Мерлин води Оли Трите юмрука и Гробаря Смит, и някои други ловци на глави далеч от нас вече няколко седмици… Какви приятели ще бъдем, ако не го искаме обратно, след като е рискувал живота си за нас?

— Права си — съгласи се Пенелопа, след като помисли малко. — Съжалявам.

— Няма нищо — успокои я Мишката. — Не е нужно да се извиняваш.

— Просто се притеснявам, че пак ще остана сама.

— А аз се притеснявам как ще излезем оттук — отвърна Мишката. Заразхожда се отново из салона — четиринадесетата й обиколка, откакто бяха дошли, и да опитва сигурността на стените, прозорците, пода и вентилационната система, без да открие нищо.

— Има много начини — обади се Пенелопа, докато Мишката продължаваше да търси слаби места. — Само че все още не зная кой от тях мога да предизвикам.

— Свързани ли са с новия ти приятел?

Пенелопа поклати глава.

— Той дори не знае кои сме ние.

— Тогава как ще ти бъде приятел?

Малкото момиче вдигна безпомощно рамене.

— Не знам.

— Сигурна ли си, че си права?

— Така мисля. Избирането на правилно бъдеще не е толкова лесно, както беше преди. Сега виждам повече неща, а някои от тях не мога да разбера.

— Какви неща? — попита Мишката, като завърши поредната си проверка и се обърна към детето.

— Не знам. Просто неща.

— Картини? Образи? Цели сцени?

— Не мога да ти обясня — отговори момичето. — Много по-сложно е от преди. — Тя замълча и се намръщи. — А би трябвало да става по-лесно сега, след като пораствам.

— Може би ставаш по-могъща — предположи Мишката. — Може би виждаш повече неща и можеш да влияеш на повече неща.

— Наистина ли мислиш така?

— Възможно е.

— Тогава защо не винаги разбирам какво виждам?

— Защото си още малко момиче и нямаш достатъчно опит, за да разбереш какво виждаш, а и всички промени, които един избор би причинил.

— Не ми е ясно какво искаш да кажеш.

Мишката се усмихна.

— Когато разбереш, ще узнаеш и какво виждаш.

— Надявам се — отговори сериозно Пенелопа. — Много е объркващо. А преди всичко беше толкова ясно. Сега има неща, които не виждам, но някак си ги знам, и неща, които виждам, без да разбирам.

— Сигурна съм, че един ден всичко ще ти се изясни.

— Радвам се, че не можеш да видиш това, което виждам аз, Мишке. Понякога е доста объркващо и… страшничко.

— Страшничко?

Пенелопа кимна.

— Виждам как Ледения и Вечното хлапе ни намират и как Главореза Янки те убива, когато узнава.

— Тъй ли? — възкликна неспокойно Мишката.

— Няма да позволя да се случи. Има толкова други възможности…

— Надявам се, че има.

— Но не разбирам всички тези варианти на бъдещето.

— Избери някой, в който не ме убиват и аз ще съм доволна.

— Няма да те убият — увери я Пенелопа.

— А Карлос и Вечното хлапе пристигнаха ли вече на Калиопа?

— Не знам. Но знам, че ще намерят тази стая до довечера, така че ако не са тук, поне са съвсем наблизо.

Внезапно момичето се напрегна.

— Какво има?

— В някои от вариантите на бъдещето двамата умират, в други не.

— Нека се надяваме на бъдеще, в което остават живи — каза Мишката.

— Такова виждам в момента.

— Тогава защо си толкова разстроена?

— Защото ако и двамата влязат в тази стая, ще се опитат да се убият взаимно.

— Защо? — озадачи се Мишката.

— Заради мен.

— Абсолютно сигурна ли си?

Пенелопа се намръщи.

— Не. Ледения още не е решил как да действа.

— Как да действа за кое?

— Дали да ме убие или не.

— Ако се опита, Вечното хлапе ще го спре.

Пенелопа затвори очи и се съсредоточи. Накрая ги отвори, видимо разтърсена.

— Не знам. Не мога да видя кой ще победи.

— Карлос е мъж на средна възраст, който с години не е използвал оръжие. А Вечното хлапе е професионален убиец. Виждала съм го как действа. Няма начин Карлос да го победи.

— Все още не мога да видя изхода — повтори Пенелоп. Изведнъж се разтрепера. — Трябва да се махаме оттук, Мишке.

— Отдавна го повтарям.

— Не разбираш — каза развълнувано момичето. — Не искам да съм тук, когато Ледения влезе тук. Ако смята да ме убие и може да справи с Вечното хлапе, още не съм достатъчно силна да го спра.

— Още? — повтори Мишката.

— Някой ден може би ще мога, но не сега. — Лицето на Пенелопа внезапно изгуби цвета си. — Мишке, не му позволявай да ме убие!

— Няма — увери я Мишката и здраво прегърна уплашеното малко момиче, като се чудеше колко силна смята да стане Пенелопа, ако живее достатъчно дълго.

22

Вратата се отвори и Янки влезе в салона.

— Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, прекрасни дами — каза той. — Няма да се бавим повече от минута.

След него влязоха двама ловци на глави, които Мишката бе видяла на Уестърли. Единият пристъпи към Пенелопа, която го гледаше любопитно, без следа от страх, после кимна на пирата. Миг по-късно двамата ловци излязоха.

— Заинтересованите страни започват да пристигат — обясни Главореза. — И всеки, разбира се, иска да се увери, че мога да му дам Пенелопа Бейли, затова се опасявам, че ще ви притесняваме от време на време.

— Виждам колко си разстроен от това — иронично подхвърли Мишката.

— Вярваш или не, но не изпитвам удоволствие от търгуването с човешки същества. Но тук говорим за огромна сума пари и честно казано, ще се почувствам много по-спокоен, когато момичето е на половин галактика оттук… Освен това тя не отива в робство. Като имам предвид цената, която дават, сигурен съм, че ще се отнасят внимателно с нея и ще живее в лукс. — Той се усмихна. — Или поне така ми е удобно да мисля.

Веднага след като напусна салона, един от неговите хора влезе.

Пенелопа се зае да облича Мариан с новите дрехи, които бе поръчала по-рано, а Мишката включи холовизията и се съсредоточи върху резултатите от безбройните спортни състезания през деня. Два пъти Янки доведе хора в апартамента — веднъж офицер от Демокрацията, следващия път безлична жена, която можеше да е всичко — от бюрократ до ловец на глави. После Мишката поръча обяд за себе си и Пенелопа.

Един сервитьор от обслужването по стаите пристигна след десет минути, плъзгайки въздушна количка с тяхната поръчка. Той изчака търпеливо охраната да го претърси, после влезе в стаята и спря пред лакираната дървена маса, където седеше Мишката.

— Обядът ви, мадам.

Щом чу гласа на сервитьора, Мишката се обърна към него.

С гръб към охраната, той й намигна и се усмихна. Внезапно Мишката почувства страхотно облекчение.

— Къде да оставя обяда на младата госпожица?

— Тук — надяваше се, че гласът й не я издава.

— Както кажете — сервитьорът подреди храната за Пенелопа, която продължаваше да си играе с Мариан, без да забелязва присъствието му.

— Извинете ме — той се обърна към охраната, — но тук има допълнителен десерт. Искате ли да го оставя на вас? — Той се усмихна подкупващо. — Разбира се, без да доплащате.

Бодигардът вдигна рамене.

— Защо не?

Сервитьорът остави похлупена чиния в единия край на масата.

— Донеси го тук.

— Разбира се. — Сервитьорът взе чинията, прекоси стаята и спря пред бодигарда.

— Какво е това?

— Един момент, господине — сервитьорът махна капака на чинията и я подаде на бодигарда.

Мъжът се наведе да я вземе и се озова срещу дулото на малък лазерен пистолет.

— Откъде, по дяволите, взе това? — извика той.

— Ръката е по-бърза от окото — отвърна сервитьорът, после вдигна свободната си ръка над главата и внезапно в нея се появи букет цветя.

— Помириши ги — той пъхна цветята под носа на бодигарда. — Знам, че не са рози, но това е по-безболезнено и не толкова фатално, както ако използвам пистолета.

— Какво пра…? — Бодигардът изгуби съзнание, преди да завърши въпроса си.

Сервитьорът погледна безжизненото тяло, после хвърли букета отгоре му и се обърна към Мишката и Пенелопа.

— Здравей, Мерлин — обади се момичето.

— Не мога да ти опиша колко се радвам да те видя — изправи се Мишката. — Какво правиш тук?

— Остави въпросите за по-късно. Трябва да действаме бързо. Причиних късо съединение в камерата точно преди да вляза в стаята, но ще им отнеме само няколко минути да открият, че не се дължи на електрически удар.

— Другата охрана все още ли е в коридора? — попита Мишката.

Мерлин кимна.

— Гадна пасмина. Няма начин да се измъкнем покрай тях.

Той отиде до прозореца и го провери.

— Има ли аларма?

— Не, разбира се. На седемнайсетия етаж сме, кой може да проникне през него?

— Права си — призна Мерлин.

Докато говореха, огледа огромния прозорец, после сви юмрук и притисна пръстена си в стъклото, в долния край на прозореца.

— Обичам магьосническите трикове — ухили се той.

Мишката чу бръмченето на малко моторче вътре в пръстена и стъклото се сряза без проблеми. Мерлин направи почти пълен кръг, около седемдесет и пет сантиметра в диаметър, бръкна в джоба си за малко всмуквателно устройство и го закрепи към стъклото. После довърши отрязването на кръга и чрез устройството го отдели от прозореца.

— Дори сградата да има достатъчно дупки, по които да се спусна до долу, някой ще ме види, преди да съм слязла — обади се Мишката. — А и никой да не ме види, вие двамата не можете да ме последвате за нищо на света.

— Няма да слизаш надолу, а ще се качваш нагоре — уточни Мерлин.

— Нагоре? — повтори тя.

Той кимна.

— Този е апартамент е на най-горния етаж. Покривът трябва да е около два метра над прозореца.

— А ти и Пенелопа?

Мерлин свали часовника си и натисна скрит бутон.

— Ето. — Извади тънка и невероятно здрава жица и я завърза за кръста на Мишката. — Това е титанова сплав с много здрава молекулна връзка; може да издържи повече от тон, преди да се скъса. Щом стигнеш до покрива, завържи края за нещо стабилно, после Пенелопа и аз ще се изкачим по нея.

— Не можеш да се катериш по това нещо — възрази Мишката. — Ще ти пререже пръстите.

Мерлин се усмихна.

— Няма да се наложи. Имам една малка макара тук, върху която ще се навие.

— Ще си изкълчиш ръката.

Той отново се усмихна.

— Под сервитьорската жилетка имам защитен пояс, ще се справя.

Мишката обаче не беше убедена.

— Опитвал ли си преди такава каскада?

— Не… но получих часовника от един приятел, който я изпълнява всяка вечер в цирка.

— И защо се раздели с този часовник?

— Беше в болницата, за да му сложат крака-протези. Нямаше повече нужда от него — той видя загриженото й лице. — Заради друг негов номер, а не този.

— Не знам…

— Моля те, Мишке — намеси се Пенелопа. — Трябва да побързаме.

— Добре — съгласи се веднага Мишката.

Наведе глава, пъхна се през дупката в прозореца и излезе на перваза. Бързо и майсторски намери къде да се захване и започна да се катери по външната стена на сградата.

— Внимателно — прошепна Мерлин по-скоро на себе си, отколкото на Мишката, която бе на половината път към покрива. — Внимателно.

— Всичко е наред — обади се Пенелопа и взе Мариан от пода, където беше играла с нея преди влизането му. — Тя няма да падне.

— Искаше ми се и аз да съм толкова сигурен — отвърна Мерлин, като продължаваше да извива врат, за да следи Мишката с поглед.

Пенелопа отиде до масата и спокойно започна да яде един от сандвичите, които той бе донесъл като сервитьор.

— Не ти ли пука какво ще стане с нея? — попита раздразнено той, като я видя какво прави.

— Казах ти, че няма да падне.

— Дано да си права, защото ако не си, не само че аз ще загубя партньора си, но двамата ще си останем в тая стая.

Пенелопа подаде последната хапка от сандвича на Мариан, после я остави на масата и внимателно избърса устните на куклата с ленена салфетка. Накрая я хвана под мишница и се запъти към прозореца.

— Трябва вече да е стигнала — обяви тя.

— Да — въздъхна с облекчение Мерлин. После се обърна към момичето. — Нека да помислим за момент. Не можем и двамата да излезем едновременно през тази дупка, а ако счупим прозореца и стъклата се разбият долу, ще се издадем… Дай няколко салфетки от масата.

Пенелопа се усмихна и му подаде салфетките, които бе донесла със себе си.

— Значи и ти си се досетила, а? Умно дете. — Той закрепи жицата за зашитния си пояс. — Бъди много внимателна, докато излизаш през дупката. Щом се озовеш на перваза, увий ръцете си със салфетките и се дръж за краищата на стъклото, докато и аз изляза.

Той премести поглед от момичето до върха на покрива и обратно.

— Май не си достатъчно силна, за да се държиш за гърба ми до горе?

— И аз мисля така — отговори Пенелопа.

— Добре — продължи Мерлин след секунда размисъл. — Щом и аз изляза на перваза, ще те вдигна, а ти ще обвиеш ръце около врата ми и крака около кръста ми. И аз ще те хвана с една ръка… Не се тревожи, няма да продължи дълго, щом веднъж заработи макарата.

— Въобще не се притеснявам — увери го Пенелопа.

— Ще ми се и аз да можех да го кажа — промърмори Мерлин. — Всичко трябва да стане по плана, но това винаги е било специалност на Мишката. Аз никога не съм правил нещо подобно.

— Всичко ще е наред.

Той почувства дръпване на жицата — Мишката сигнализираше, че е завързала нейния край за сигурно място.

— Надявам се — отвърна той. — Остави куклата и ще те вдигна.

— Мариан идва с мен.

— Това е просто кукла. Ще ти купя друга.

— Не искам друга. Искам нея.

Той я изгледа продължително, после вдигна рамене.

— Добре, дай ми я — ще я сложа в някой джоб.

— Не, няма да го направиш. Ще я изоставиш.

— Добре, носи си я сама — ядоса се Мерлин. — Не ми пука.

Той помогна на Пенелопа да излезе през дупката в прозореца, а тя притискаше Мариан до гърдите си. Хвана се с едната ръка, увита в салфетка, за стъклото, а с другата продължи да държи куклата.

Миг по-късно Мерлин беше до нея на перваза, а после Мишката ги ръководеше по пътя им нагоре. За цяла минута се заклещиха на края на покрива и Мерлин бе почти сигурен, че титановата корда няма да издържи или макарата ще поддаде, но с помощта на Мишката успяха да стигнат до временната сигурност на покрива.

— Последвайте ме — подкани ги Мишката. Мерлин стоеше на колене и се опитваше да си поеме дъх, а Пенелопа преглеждаше Мариан за драскотини.

Мерлин кимна и с усилие ги последва по покрива. Когато стигнаха до края, видяха, че близката сграда е на двадесет метра под тях.

— Не бива да рискуваме да слезем по пожарното стълбище — обясни Мишката, — защото може да се натъкнем на хората на Главореза във фоайето. Мисля, че ще е най-добре да слезем до съседната сграда и да излезем през нейното фоайе. Колко дълга е тази твоя жица, Мерлин?

— Достатъчно, за да стигне до онзи покрив.

Мишката се усмихна.

— Не гледай толкова нещастно. Слизането е доста по-лесно от изкачването.

— И при всички положения по-бързо — промърмори Мерлин.

И двамата бяха прави: спуснаха се по-лесно и по-бързо, така че няколко минути по-късно тримата слизаха по пожарното стълбище към приземния етаж на съседната сграда.

23

Стълбището ги отведе в шумното фоайе на офиссграда. Търговският център се състоеше само от местни туристически агенции, с изключение на един малък банков клон и магазин за дрехи, главно за сафари.

— Как ни намери? — попита Мишката, докато излизаха през главния вход. — Всъщност как въобще узна, че сме на Калиопа?

— По-късно — отговори Мерлин, като се оглеждаше наоколо. — Нека първо се отдалечим от вашия приятел пирата.

Той спря едно такси и помоли шофьора да препоръча не много скъп семеен хотел близо до по-малките увеселителни комплекси в южния край на града. Мълчаха в таксито, а петнадесет минути по-късно стигнаха до хотела.

Мерлин отиде на рецепцията и обясни, че поради грешка на космодрума багажът им ще пристигне вечерта или на другата сутрин, после резервира две спални с междинна врата. Никакъв коментар не последва — объркването бе нещо съвсем обикновено тук, като се знаеше колко багаж се изсипва на космодрума. Освен това тримата изглеждаха като типично семейство — не разполага с много средства, а е решило да опита забавленията, които може да си позволи.

Когато се качиха в стаите си и отвориха междинната врата, Пенелопа се приближи до Мишката.

— Видях няколко малки момичета на игралната площадка. Мога ли да отида и да си поиграя с тях?

Мишката поклати глава.

— Опасявам се, че не.

— Защо не?

— Защото за разлика от теб тези момиченца не са преследвани от осемнайсет пирати и половината ловци на глави в съзвездието. Не можем да рискуваме някой да те познае.

— Никой няма да ме познае — отговори Пенелопа. — Не и днес.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Вярваш на нейните думи? — учуди се Мерлин.

— Разбира се.

— Ако я видят, сме загубени — продължи магьосникът и внезапно Мишката си спомни, че той не знае нищо за изключителните способности на Пенелопа — те се разделиха, преди тя да ги демонстрира за пръв път.

— Никой няма да я види — настоя Мишката. — Ако не вярваш на нея, повярвай на мен.

Мерлин сложи ръка на рамото на Пенелопа и изчака, докато тя се обърне с лице към него.

— Бъди много внимателна — посъветва я той. — Ако видиш някой да те наблюдава, веднага се върни и ми кажи.

— Никой няма да ме наблюдава — отговори Пенелопа.

— Сигурна съм в това — намеси се Мишката преди протеста на Мерлин. — Отиди да поиграеш.

— Ще пазиш ли Мариан вместо мен? — помоли малкото момиче. — Не искам новите й дрехи да се изцапат.

— Ще е удоволствие за мен — Мишката взе куклата от ръцете й.

— Благодаря — каза Пенелопа. — Сега мисля да тръгвам.

— Приятно изкарване — пожела й Мишката.

Пенелопа спря на вратата с разтревожено изражение на лицето.

— Какво има? — попита я Мишката.

— Не знам никакви игри. Не съм виждала друго малко момиче, откакто бях на пет години.

— Тогава те ще те научат.

— Ами ако не ме харесат?

— Глупости. Ти си едно много приятно малко момиче.

— Но ако все пак не ме харесат?

— Ще те харесат — увери я Мишката.

Пенелопа погледна към куклата.

— Може би трябва да взема Мариан със себе си. Ако не харесат мен, може би ще харесат нея.

— Не се притеснявай толкова — успокоително продължи Мишката. — Кой не би харесал такова сладко момиченце като тебе?

— Много хора — отговори сериозно Пенелопа. — Като Ледения.

— Всичко ще е наред — увери я жената. — Просто се представи и съм сигурна, че ще се радват да се запознаят с теб.

— Надявам се — отвърна несигурно момичето, заповяда на вратата да се отвори, махна нервно на Мишката и Мерлин за довиждане и тръгна по коридора, а вратата се затвори след нея.

— Кой е Ледения? — попита Мерлин, докато оглеждаше с отвращение евтиното обзавеждане на стаята. — Някакъв измислен враг?

— Не съвсем — отвърна Мишката и се настани на огромен стол, като подгъна крака под себе си. — Работих за него преди много, много време.

— Никога преди не си го споменавала.

— Тогава имаше друго име. Стига сме говорили за Ледения. Как успя да ни намериш?

— Дълга история — Мерлин се загледа в холографската снимка на извънземен пейзаж, която висеше над леглото. — Боже, каква грозота!

— Може би трябва да започнеш от самото начало — продължи Мишката. — Как се изплъзна на всичките онези ловци на глави, след като ни остави на Байндър X?

— Не успях.

Мишката се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Не успях да се изплъзна на всичките — повтори Мерлин. — Мислех, че са ме изгубили, когато Оли Трите юмрука ме сгащи на една малка дяволска дупка, наречена Пухени хриле… Шест милиарда птици, петдесет милиарда риби и един малък грозен Търговски град с два мизерни хотела. Мога да се закълна, че всеки втори човек на оная планета бе орнитолог или ихтиолог. Ако имаше някое място в галактиката, където биха ме търсили най-малко, това щеше да е Пухени хриле.

— Очевидно си сгрешил.

— Прекарах почти месец там — отговори магьосникът. — Оли Трите юмрука ме намери едва преди няколко дни.

— Очевидно не те е убил.

Мерлин се изсмя.

— Да.

— Какво стана?

— Искаше малкото момиче. Той и Гробаря Смит бяха чули, че Главореза Янки организира търг за нея с цел да я продаде на предложилия най-висока цена, а техният работодател страшно много искал да се сдобие с нея. Имаха обаче един проблем — никой от тях не бе виждал Пенелопа отблизо. Оли знаеше, че аз я познавам, и за да се увери, че никой няма да му продаде друго момиче, заедно със Смит ми предложиха сделка — половин милиона кредита, а аз ще я идентифицирам, за да знае техният работодател дали да наддава най-високо.

— Значи ето как си разбрал къде ни държи Янки!

— Разбира се — усмихна се Мерлин. — Аз съм илюзионист, а не магьосник.

Той мина по избелелия килим към прост дървен стол, седна на него и се намръщи колко е неудобен.

— На всички заинтересовани страни им бе позволено да се уверят, че това е същото момиче. Всъщност едва не се блъснах в няколко ловци на глави, преди да се намъкна в сервитьорския костюм.

Мишката го погледна развеселена.

— Няма съмнение, имаш разностранни таланти. Днес беше сервитьор, а утре може отново да си илюзионист, но тази вечер си герой, защото освободи Пенелопа и мен.

— Освободих тебе — поправи я Мерлин. — А Пенелопа просто я заех.

— Какво искаш да кажеш? — попита внимателно Мишката.

— Ако тя струва половин милион кредита само за да я разпозная, помисли си колко ще плати Главореза, за да си я върне. — Той помълча малко. — Или ако намерим безопасно място да я скрием, самите ние можем да проведем търга.

— За какво говориш?

— Доста бавно съобразяваш, Мишке. Стоим на златна мина. Можем да направим толкова голям удар, че да се пенсионираме и двамата. Чух, че наддаването ще започне от десет милиона кредита.

Мишката го изгледа продължително.

— Ти си глупак — каза накрая.

— Мислех, че съм герой.

— И аз мислех така. Но съм сгрешила.

— Не би ли ми обяснила защо?

— Първо, много се привързах към това момиче и няма да позволя на теб или на когото и да било да я продава, като че ли е някакво животно. Второ, никой ли не ти е казал защо струва толкова много?

— Кой го е грижа защо? — вдигна рамене Мерлин. — Тя струва цяло състояние и е в нашите ръце. Това е всичко, което искам да знам.

— Не, това не е всичко, което трябва да знаеш — отговори Мишката, наблюдавайки през мръсния прозорец Пенелопа, която седеше сама и гледаше как три момичета играят.

— Добре — съгласи се Мерлин и опита да се намести по-добре върху неудобния дървен стол. — Да предположим, че ми кажеш защо е толкова ценна.

— Защото има дарба и способности, които много хора и дори правителства искат да контролират.

— Каква дарба?

— Предвижда бъдещето.

— Глупости. Ако тя вижда бъдещето предварително, трябва да знае, че ще искам откуп за нея. Защо тогава се съгласи да дойде с нас?

Мишката го погледна и се усмихна.

— Опитай се да не се засягаш много, но ти си най-безопасната алтернатива, която има пред себе си. Сравнен с Ледения или Главореза и някои други, ти си толкова ниско в редицата на опасните за нея хора, че тя не сметна за нужно да се отърве от теб.

— Какво искаш да кажеш с това — да се отърве от мен? — засегна се Мерлин. — Та тя е само едно дете с талант. А ти я изкарваш опасна като Оли Трите юмрука.

— Не разбираш ли какво значи да предвиждаш?

— Естествено, че знам. Значи, че може да предрича бъдещето. Доста удобен талант, ако залагаш на спортни състезания. Това изяснява защо всички тези големи клечки я искат, но не схващам, по дяволите, ти защо го смяташ за толкова опасен.

— Тогава се налага да ти го обясня по-простичко. Няма само едно бъдеще. Вариантите на бъдещето са безброй. Тя има способност да вижда голяма част от тях.

— Не разбирам.

— Тя може да помогне на този вариант, който най-много й харесва, да се случи.

— Всеки се опитва да го прави — каза Мерлин, все още без да разбира.

— Всеки се опитва, а тя успява… Нека да ти дам един пример. Може би в половината от вариантите, които е видяла, нещо се е обърквало с нашето бягство — кордата се е късала, бодигардът се е събуждал по-рано, тя те е изпускала, когато сте се изкачвали към покрива. Тя има способнст да вижда всички тези варианти на бъдещето и да открие какво трябва да направи, за да не се случат.

— Ти си луда! — присмя се той.

— Помниш ли онези двама мъртъвци, които намерихме до кораба си на Чероки?

— Опитваш се да ми кажеш, че тя ги е убила ли?

— Тя е избрала бъдеще, в което умират. Това не е едно и също — поясни Мишката. — Тя не е убиец. Просто е малко момиче, което се защитава, както може.

Мерлин се замисли върху думите на Мишката.

— Ако си права — а това е едно голямо „ако“, все пак е доста ефикасен начин да се защити. — Така е — съгласи се Мишката. — Вече разбираш, че ако те мислеше за нещо повече от дребна досадница, вероятно щеше да получиш удар или инфаркт по пътя нагоре. Или поне да се спънеш и да си счупиш крак по коридора към стаята.

— Не знам дали да се обиждам, или да изпитвам благодарност — каза кисело Мерлин. Млъкна и изгледа Мишката. — И ти харесваш това дете?

— Да.

— Защо?

— Изправена е срещу цялата галактика. Аз съм единствената й приятелка.

— Това не може да е причина. Половината от хората, които познаваме, имат награди за главите си, но тях не ги харесваш.

— Тя е толкова сладка и толкова самотна!

Мерлин погледна през прозореца и видя, че Пенелопа вече играе с другите момичета.

— Едва ли прилича на самотно момиче — отбеляза саркастично той.

— Не съм длъжна да защитавам подбудите си пред теб — Мишката внезапно се раздразни. — Всичко, което трябва да знаеш е, че тя остава с нас.

— Добре. Щом трябва да бъде така, ще бъде. Тя се присъединява към екипа и заедно изчезваме рано сутринта.

— Така ще е най-добре — съгласи се Мишката, като се чудеше защо Мерлин се предаде толкова бързо. — Вероятно си накарал всеки ловец на глави на тази планета да ни търси, да не говорим за хората на Янки.

— Да, доста сила е събрана тук. Колкото по-бързо се махнем от планетата, толкова по-добре.

— Имаш ли собствен кораб?

— Не, дойдох с Оли Трите юмрука.

— Тогава трябва да намерим начин да хванем търговски полет, без да ни забележат.

— Няма да е лесно. Те ще наблюдават космодрумите — той се намръщи. — И ако Пенелопа я искат жива, същото не се отнася до нас.

— Така е — съгласи се тя.

Мерлин се изправи.

— Трябва да има бар наоколо, а аз най-добре мисля там. Искаш ли да дойдеш с мен за по едно?

Мишката поклати глава.

— По-добре да остана тук, в случай че Пенелопа се върне.

Мерлин я изгледа и накрая се усмихна.

— Странно, никога не съм те мислил за майчински тип.

— Нито пък аз.

Магьосникът стигна до вратата.

— Ще се върна след около половин час. Може и по-рано, ако успея да намеря изход от положението по-бързо.

— Ще съм тук.

Той излезе от стаята, а Мишката се заразхожда напред-назад, като провери холовизията и октафонната система, после прегледа шкафчетата в банята и спалните — по-скоро по навик, отколкото от необходимост.

Няколко минути по-късно в стаята влезе Пенелопа.

— Рано се връщаш. Не се ли разбра с момичетата?

— Бяха много мили.

— Тогава?

— Трябва да тръгваме, Мишке.

— Да тръгваме? Искаш да кажеш да напуснем хотела?

Пенелопа кимна с глава.

— Бързо.

— Някой знае, че сме тук ли?

— Да.

— Колко време имаме?

— Може би десет минути, а може и по-малко.

— Добре — рече Мишката. — Мерлин е в бара. Ще го вземем и ще се махнем оттук.

— Не!

— Но той рискува живота си да ни спаси.

— Не го искаме, Мишке.

— Не изоставяме приятелите си, Пенелопа — отговори Мишката. — Мислех, че съм ти го обяснила добре предния път… Чудя се как са ни открили толкова скоро? Смятах, че тук ще сме на сигурно място за няколко дни.

— Мерлин им казва точно сега.

— Те са тук?

— Не. Говори с тях по видеофона, но ще са тук много скоро.

— Ти видя ли го да им казва?

Пенелопа посочи с пръст слепоочието си.

— Тук, вътре.

Мишката втренчи в момичето.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Това коварно копеле!

— Хайде, Мишке — Пенелопа я задърпа за ръкава. — Трябва да побързаме.

— Къде е този твой приятел, когото щяхме да срещнем на Калиопа? — попита Мишката. — Със сигурност се нуждаем от един сега.

— Не знам.

Мишката излезе в коридора, огледа се, за да е сигурна, че Мерлин не е решил да се връща, и кимна.

— Оттук — тя се насочи наляво. — Другият коридор води към бара, а аз не искам да ни вижда, че си тръгваме.

Пенелопа, притиснала куклата до гърдите си, подаде свободната си ръка на Мишката.

— Хайде — разбърза се жената. — Ако имаме късмет, ще хванем такси и ще се махнем оттук, преди Мерлин да е разбрал, че ни няма.

Минаха покрай малък холотеатър, кафене и огромен вътрешен басейн, после предпазливо се приближиха към фоайето.

— Приятелите на Мерлин пристигнаха ли вече? — прошепна Мишката.

— Още не.

— Добре, да тръгваме.

Прекосиха бързо фоайето и спряха пред хотела, а Мишката се опита да спре някое такси.

— Никога ли няма да има край? — попита уморено Пенелопа.

24

Ако Ксанаду показваше изчистеното и лъскаво лице на Калиопа пред стотици хиляди туристи, Нов Гомор откриваше друга, не толкова привлекателна страна на планетата. Градът се издигаше направо върху тревата, грозен издатък върху иначе гладката повърхност на западната савана. В него имаше седем хотела с различна жизнена среда и повечето извънземни, които слизаха на Калиопа, веднага се отправяха към Нов Гомор.

Тук също имаше туристически атракции, а улиците не бяха опасни и много често някое сафари започваше от верандата на „Норфолк II“. Но може би защото извънземните разполагаха с по-малко пари за харчене или може би просто защото бяха извънземни, атракциите в Нов Гомор не изглеждаха толкова изкусителни, както в източния му побратим.

Докато Ксанаду предлагаше циркове с фантастични акробати и екзотични животни, Нов Гомор осигуряваше карнавали със странични представления и нечестни игри. В Ксанаду имаше театър, а в Нов Гомор холошоута. Хотелите в Ксанаду бяха като палати, а в Нов Гомор бяха прости и функционални. Ако Ксанаду предлагаше луксозни ресторанти с елегантно поднесени ястия, Нов Гомор осигуряваше изобилие от извънземни ресторанти с храна, която повечето човеци никога не бяха виждали, а стомасите им не можеха да смелят.

Освен това в Нов Гомор имаше нещо, което пробуждаше кръвожадността на клиентите. Всеки идваше тук за истинско сафари, а не просто холографско приключение. Организираха се битки до смърт между животни, понякога дори между хора и извънземни, пред малки и големи тълпи. Именно тук се печелеха и губеха огромни състояния в игралните салони отзад. И пак тук можеше да се опита почти всяка перверзия, позната на човек или извънземен, ако се дадат достатъчно пари.

Мишката и Пенелопа подминаха космодрума, защото знаеха, че е под наблюдение. Момичето погледна една карта на планетата и веднага избра Нов Гомор. Отне им три дни да стигнат дотам по възможно най-невероятните и заобиколни пътища, което доведе до пълно изтощение както на техните сили, така и на паричните им средства. Мишката, която не бе виждала легло през последните три дни, искаше да похарчи последните им сто кредита за хотел, но Пенелопа настоя да отидат направо на карнавалите, събрани в покрайнините на града.

— Защо? — попита уморено Мишката.

— Защото ще срещнем моя приятел в един от тях.

— Сигурна ли си, че този приятел наистина съществува? Имам предвид, че не се появи, когато имахме истинска нужда от него…

— Сега се нуждаем от него дори повече.

— Ако той е тук сега, значи ще е тук и сутринта — отговори Мишката. — Нека да си вземем първо една стая и да наваксаме малко сън.

— Не искам да го изпусна — настоя Пенелопа.

— Говориш за него, като че ли е търговски пътник.

— Не знам какъв е. Знам само, че е тук.

— И мислиш, че е в един от тези карнавали?

— Не знам. Но чувствам, че трябва да отидем там.

— Добре, чувствата ти бяха доста точни досега — съгласи се с уморена въздишка Мишката. — Хайде да тръгваме.

Хванаха едно от влакчетата за най-близкия карнавал — сравнително неголям, предназначен за семейства с малки деца. Чуваха се радостни писъци от различните палатки, а няколко клоуни — както хора, така и извънземни, смесени с тълпата, раздаваха безплатни билети за по-невзрачни представления.

— Е? — попита Мишката.

Пенелопа поклати глава.

— Не е това мястото.

— Благодаря на Бога! Всички тези чисти и отнесени семейства ме влудяват.

— Не харесваш ли семействата, Мишке?

Жената вдигна рамене.

— Не знам. Никога не съм имала семейство — тя се усмихна на момичето. — За мен ти си моето семейство.

— И ти си моето семейство — отвърна искрено Пенелопа. — Ти и Мариан.

— А сега накъде? — попита Мишката.

— Нека просто обикаляме наоколо. Ще позная мястото, когато стигнем там.

— Както кажеш — Мишката махна на друго влакче.

Минаха покрай открит зоопарк за извънземни животни, покрай огромен стадион, който като че ли не бе достатъчно наситен със събития в този ден, ферма, където се отглеждаха гигантски влечуги от Антарес, и най-накрая наближиха разположен на голяма площ карнавал.

— Тук е — прошепна Пенелопа и Мишката сигнализира на шофьора, че искат да слязат.

— Това нещо сигурно покрива трийсет акра и повече — обади се Мишката, докато стояха на входа. — Имаш ли някаква идея как изглежда той?

— Дори не знам дали е той — отговори момичето. — Но знам, че ще го намерим тук или той ще ни намери.

— Ще го познаеш ли, като го видиш?

Пенелопа сви рамене.

— Предполагам.

Мишката плати входната такса и през следващите няколко часа те си проправяха път през тълпи от туристи, разглеждаха редици с игри и изложби, минаваха покрай мошеници и измамници, покрай стриптийз и представления на изродени деца на природата, покрай извънземни изложби, палати за удоволствие чрез болка, центрове за евтина езда и изложби на говеда и свине от самата Земя.

— Предавам се за днес — обяви Мишката, когато в ранния следобед горещината стана още по-силна. Седна на една празна маса до редица от щандове за храна и махна на Пенелопа да седне до нея.

— Тук трябва да има около десет хиляди души — продължи тя, когато момичето се настани на стола. — Може да сме минали покрай него, без да разберем.

— Той ще бъде тук — отговори твърдо Пенелопа.

— Скоро ли?

— Не знам.

— Днес? Утре? Следващата седмица? — настоя Мишката. — Не искам да те тревожа, но сме почти без пукната пара. Повечето ми пари са у Вечното хлапе, а почти привърших тези, които имах у себе си. Дали ще продължим да търсим твоя тайнствен приятел, или ще търсим изход от тази планета, трябва да открием начин да изкараме някакви пари. Имам достатъчно, за да живеем още три дни, може би четири, ако намерим евтино място, където да отседнем… Знаеш ли дали дотогава твоят приятел ще се появи?

Пенелопа сви рамене.

— Не знам.

— Сигурна ли си, че сме на точното място? В Нов Гомор има още много карнавали.

— На точното място сме.

Мишката въздъхна дълбоко.

— Тогава по-добре да останем тук, на карнавала. Колкото по-малко се движим из Нов Гомор, толкова са по-малко шансовете да ни разпознаят.

— Ще ни позволят ли да останем тук? — попита Пенелопа.

— Не и като туристи. Но виждам няколко празни кабини и палатки. Трябва само да измислим някакъв номер и да убедим шефа да ни вземе да работим за него.

— Какво можем да правим?

— Това е проблемът — призна Мишката. — Предполагам, че мога да се кандидатирам за стриптийзьорка, но съм толкова кльощава и грозна, че хората ще ми платят да се облека.

— Това не е вярно — горещо възрази Пенелопа. — Ти си хубава, Мишке.

— По този въпрос може да се спори — отговори кисело жената. — Както и да е, повярвай ми — никой няма да ме наеме.

— Тогава какво ще правим?

Мишката наведе замислено глава, после вдигна поглед и се усмихна.

— Знаеш ли какво не видях, докато обикаляхме?

— Какво?

— Гадател.

— Какво е това?

— Гадател ли? Това е някой, който претендира, че прави това, което ти наистина можеш: да предсказва бъдещето — тя замълча, колкото да си поеме дъх. — Помниш ли как видя картите ми в казиното на Последен шанс?

— Да.

— Смяташ ли, че можеш да видиш кой ще спечели определено надбягване или борба?

— Мисля, че да. Сега ми се удава по-добре отпреди.

— Когато не можеш, ще знаеш ли, че не можеш?

— Да.

— Тогава вероятно ще ни вземат на работа.

— Чудесно! — рече щастливо Пенелопа. — Тогава, след като спечелим малко пари, като предсказваме бъдещето, мога да ти кажа кой ще победи в дадено надбягване или борба и ти ще заложиш на победителя, и…

— Не — прекъсна я Мишката. — Ако спечеля прекалено много пари наведнъж, ще привлека вниманието. По-добре да ги печелим по малко. — Тя изгледа Пенелопа и се намръщи. — Имаме и друг проблем. Ако тръгне слух, че малко момиче предсказва победители, ще се сдобием с нежелана компания.

— Може би трябва да направим като на Последен шанс — предложи Пенелопа.

— Току-що ти обясних, че не мога да рискувам да спечеля прекалено голяма сума наведнъж.

— Не, имах предвид начина, по който играхме на карти. Ти беше играчът, а аз ти сигнализирах. Ти ще можеш да пресказваш бъдещето, ако аз ти сигнализирам какво да предсказваш.

Мишката се замисли върху предложението.

— Може би ще стане — призна накрая тя.

И тъй като не се появи по-добра възможност, те прекараха остатъка от следобеда в репетиране на сложната система от сигнали, чрез които Пенелопа можеше да даде основната информация за всеки клиент. Тогава, на здрачаване, Мишката откри управителя на страничните забавления, направи кратка демонстрация на уменията си, предложи му подялба 60 на 40 от печалбата за него срещу ползване на кабинка плюс храна и подслон за през нощта. Десет минути по-късно бяха наети на работа.

Прекараха вечерта в украсяване на кабинката и създаване на подходящ костюм за Мишката. После хапнаха набързо и се строполиха върху койките в задната част на кабинката.

На другия ден станаха рано, закусиха и зачакаха да отворят карнавала. Пенелопа толкова се вълнуваше, че не я свърташе на едно място.

— Успокой се — рече Мишката. — Няма да отворят вратите още поне половин час.

— Знам, но не е ли чудесно? Ние отново ще работим заедно! И само погледни тези различни хора и всичките извънземни.

— Всички с едно име: мошеник.

— Какво?

Мишката се усмихна.

— Нищо, радвам се, че си щастлива.

— О, да. Ще можем ли винаги да работим заедно?

— Предпочитам да се оттеглим от занаята и да живеем в лукс заедно — отвърна Мишката кисело. — Но докато дойде този щастлив ден, си оставаме един екип.

Другите карнавални работници започнаха да се събират на централната алея и да издигат своите палатки или да отварят фургоните си. Около две трети от тях бяха крещящо облечени хора, но имаше и канфорити, лодинити, молутеи, домарианци и точно срещу тях, демонстрирайки игра, която като че ли нямаше никакъв смисъл, стоеше извънземен, какъвто Мишката никога не бе виждала досега. Съществото бе двуного, покрито със светлозелени люспи и като че ли отзад имаше сива гърбица като на рак, която се простираше от врата до ханша му. Не бе по-високо от метър и петдесет, но набитото тяло и яките крайници му придаваха голяма сила. Мишката му кимна и то отвори роговия си клюн в нещо, което тя искрено се надяваше, че е подобие на усмивка.

Тогава се отвориха вратите и тълпите нахлуха в карнавалната площадка. На Мишката й отне почти три часа да намери първия си клиент и още два за втория, но когато излезе победителят на местното надбягване и се пусна слух, че една гадателка на територията на карнавала е предрекла победата, пред фургона им се натрупа опашка.

Тя предсказваше бъдещето на нещастни съпрузи и неверни съпруги, на самонадеяни играчи на покер и безнадеждни наркомани, на бедни и богати, на хора и извънземни — добри и лоши съдби. Пенелопа никога не се отдалечи на повече от девет метра и спазваше прикритието си — събираше парите и подканяше минувачите да влязат, за да научат бъдещето си.

На третата сутрин обаче, точно след като бе дала на един лодинит резултата от среща по свободна борба тежка категория, която щеше да се състои в късния следобед, тя вдигна поглед и видя познато лице с брада да се взира в нея.

— Накара ни да се потрудим за парите си, признавам ти го — каза Главореза Янки без никаква враждебност. Той държеше Пенелопа здраво за ръката и явно беше допрял оръжие в нея.

— Как ни намери? — попита Мишката.

Той се изсмя.

— Колко победители можеш да предскажеш, преди пресата да започне да намеква, че тук се разиграва някакъв вид рекет?

Мишката се огледа за охраната на пирата, но не видя нито едно познато лице.

— Къде са хората ти?

— Търсят ви из целия Нов Гомор — отвърна Янки. — Някои са на пистите, други на арената, трети в казината. Но аз реших да опитам карнавала — и наистина, какво по-добро място да се скриеш като гадателка? — Той се усмихна развеселен. — Все едно дезертьор да се скрие в средата на бойното поле.

— И сега какво? — поиска за знае Мишката.

— Ти си свободна да си вървиш.

Мишката се намръщи.

— Не разбирам.

— Влияеш лошо на детето — обясни пиратът. — Вземам само нея.

— Не! — изкрещя Пенелопа.

— Да, скъпа моя. Знам, че присъствието на Мишката трябваше да те направи по-управляема, но фактите говорят, че тя ти помогна да избягаш и по този начин ми причини неприятности, да не говорим за разходите по търсенето ти. И — завърши той невъзмутимо — тъй като смятам да се отърва от теб след един ден, не ми пука дали новият ти… домакин има някакъв начин да те контролира или не.

— Не можете да ни разделите! — проплака Пенелопа.

— Мога и ще го направя — отговори пиратът, после се обърна към Мишката. — Ако ме последваш, бъди сигурна, че няма да се поколебая и ще те застрелям.

Жената го гледаше безпомощно, прехвърляйки с бясна скорост в ума си различни алтернативи, всяка от които по-невероятна. Накрая раменете й увиснаха и тя въздъхна тежко.

— Понеже нямаме какво повече да си кажем, аз се сбогувам с тебе — обяви Главореза Янки и стисна по-силно ръката на Пенелопа.

Внезапно набитият люспест извънземен се приближи до тях по пътеката.

— Моля за извинение — каза той на земен език със силен акцент, — трябва да говоря с Гадателката.

— Няма да преча повече на работата ти — ухили се пиратът. После дръпна Пенелопа за ръката. — Хайде да вървим, млада госпожице.

— Не — извънземният застана на пътя им. — Трябва да говоря с Гадателката.

— Ето я — Янки посочи Мишката. — А сега се дръпни от пътя ми.

— Наблюдавам ги от доста време — продължи спокойно извънземният. — Знам коя е Гадателката и коя е измамницата.

— Въобще не ме интересува какво знаеш — раздразнено му отговори Главореза.

— А трябва, защото освен това зная, че ти допусна сериозна грешка.

— О? И каква е тя?

— Не можеш да докосваш Гадателката без нейно разрешение.

— Ти знаеш ли с кого разговаряш? — извика Янки.

— Да — отвърна невъзмутимо извънземният. — С един мъж, който трябва повече да внимава как се държи.

И тогава, все така спокойно и невъзмутимо, извънземният изведнъж извади оръжие от тип, абсолютно непознат на Мишката. Насочи го към пирата, чу се едва доловим звук и Главореза Янки падна мъртъв на земята.

Извънземният протегна ръка на Пенелопа.

— Ела с мен, Гадателко — каза нежно той. — Очаквах те.

Момичето се вгледа в грозното му лице и се усмихна щастливо.

— Моят приятел — въздъхна тя.