Гадателят

При циганките

В трамвая горещината беше направо непоносима. Като мина бързо по пътеката, си каза: „Човек с късмет си ти, Гаврилеску!“ Беше зърнал свободно място до отворен прозорец в другия край на вагона. Седна, извади кърпичка и дълго бърса челото си. После я тикна под яката и започна да си прави вятър със сламената шапка. Седналият срещу него възрастен мъж се взираше през цялото време в лицето му, сякаш се мъчеше да си спомни къде го беше виждал. На коленете си крепеше голяма дървена кутия с табла.

— Ужасно е горещо! — обади се старият. — Такива горещини не е имало от деветстотин и пета…

Гаврилеску поклати глава и продължи да си прави вятър с шапката:

— Наистина е горещо — отвърна той. — Но интелигентните хора понасят горещините по-леко. Например: полковник Лоурънс. Чували ли сте за полковник Лоурънс?

— Не.

— Жалко. Всъщност и аз не знам много за него. Но ако се беше качил в този трамвай, сигурно щях да го заговоря. Много обичам да разговарям с интелигентни хора. Тези младежи, Господине, сигурно бяха студенти. Умни момчета. Чаках заедно с тях трамвая и ги слушах. Говореха за някакъв полковник Лоурънс и за приключенията му в Арабия. Само каква памет имат! Цитираха цели страници от неговата книга. Имаше една фраза, която много ми хареса, чудесна фраза — за жегата, която го посрещнала, него, полковник Лоурънс, някъде там, в Арабия, и която го ударила в главата; ударила го като със сабя. Жалко, че не мога да си спомня точните думи. Ужасната арабска жега го промушила като сабя. Като сабя!

Кондукторът го изслуша усмихнат и му откъсна билет. Гаврилеску си сложи шапката на главата и започна да рови из джобовете си за портфейла.

— Моля, да ме извините — прошепна смутено той. — Никога не помня къде го слагам.

— Нищо — отвърна му неочаквано любезно кондукторът, — има време. Още не сме стигнали до циганките…

Обърна се към стария и му намигна. Човекът се изчерви и нервно стисна таблата. Гаврилеску подаде някаква банкнота и кондукторът започна да му брои рестото.

— Това е скандално! — възкликна старият. — Какъв срам!

— Всички говорят — каза Гаврилеску и отново започна да си вее с шапката. — Изглежда много хубава къща. И каква градина само!… Каква градина! И поклати възторжено глава. — Вижте, вече започва да се свечерява — добави той и се наклони, за да вижда по-добре.

Като по даден знак неколцина мъже се приближиха до прозорците и се зазяпаха навън.

— Това е скандално — повтори старият, като гледаше строго. — Трябва да се затвори.

— Има стари орехи — продължи Гаврилеску. — Затова е хладно и сенчесто. Чувал съм, че орехът започва да прави хубава сянка, чак като стане на 30–40 години. Дали е вярно?

Но старият се престори, че не го чува. Гаврилеску се обърна към единия от съседите си, който гледаше замислено през прозореца:

— Тези орехи имат не по-малко от петдесет години — подхвана той. — Затова е толкова сенчесто. В жега като тази е истинско удоволствие. Блазе им на тези хора…

— На циганките… — отвърна му съседът, без да вдигне очи.

— Да. Разбрах, че са циганки — продължи Гаврилеску. — Пътувам с този трамвай три пъти седмично. Честна дума: досега ни веднъж не минах, без да чуя да се говори за тях. Познава ли ги някой? Все се питам: откъде ли са дошли?

— Отдавна са тук — отвърна съседът му.

— Тук са от двайсет и една години — прекъсна го някой. — Когато се преместих в Букурещ, циганките вече бяха тук. Само че градината беше по-голяма. Още не бяха построили лицея…

— Аз какво ви казах — продължи Гаврилеску, — пътувам точно по три пъти на седмица с този трамвай. Заради греховете си станах учител по пиано. Казвам „заради греховете си“ — повтори той, — защото не съм създаден за това. Аз съм артистична душа и…

— Тогава ви познавам — прекъсна го старият. — Вие сте господин Гаврилеску, учителят по пиано. Имам племенничка. Вие й давахте уроци преди пет-шест години. През цялото време се питах откъде ви познавам.

— Да, аз съм — продължи Гаврилеску. — Давам уроци по пиано и пътувам много с трамвай. През пролетта, когато не е много топло и духа вятър, е истинско удоволствие. Стоиш си на прозореца, трамваят лети, гледаш разцъфтелите градини… Както ви казах, пътувам три пъти седмично точно по тази линия. И винаги чувам да се говори за циганките. Много пъти съм си задавал въпроса: добре — да предположим, че са циганки, ама откъде имат толкова пари? Та тази къща е истински дворец: с няколко градини, със стари орехи, цяло състояние.

— Това е скандално! — отново се обади старият и възмутено се обърна към прозореца.

— И си зададох друг въпрос — продължи Гаврилеску: — Ако съдим по това, което получавам за един урок — сто леи, то ще трябва да предам десет хиляди урока, за да получа един милион. Виждате ли, че нещата не са толкова прости. Да предположим, че имам по 20 часа на седмица — тогава ще ми трябват 500 седмици, или близо 10 години — с 20 ученици, с 20 пиана. А през летните ваканции, когато оставам само с 2–3 ученици? А ваканциите за Коледа и Великден? Това са все изгубени часове, изгубени и за този милион. Така че тук не става дума само за 500 седмици с по 20 часа, 20 ученици и 20 пиана на седмица, а за много, много повече!

— Така е — обади се един от съседите. — В наше време вече не се учи много пиано.

— Ах! — възкликна изведнъж Гаврилеску и грабна шапката си. — Сигурен бях, че нещо съм забравил, но не знаех какво. Чантата! Забравил съм чантата с нотите. Заприказвах се с мадам Войтинович, лелята на Отилия, и си забравих чантата… Колко неприятно!… — добави той, измъкна кърпичката изпод яката си и я пъхна в джоба на сакото си. — В тази жега да се връщам до Каля Преотеселор…

Огледа се отчаяно наоколо, сякаш искаше да спре някого. После изведнъж скочи.

— Беше ми приятно да се запознаем — каза той и се отправи към изхода.

След това бързо излезе на платформата точно в момента, когато трамваят спираше. Като слизаше, Гаврилеску усети още по-силно жегата и мириса на разтопен асфалт. Запъхтян пресече улицата, за да стигне до спирката за обратната посока. „Гаврилеску — рече си той, — внимавай! Скоро ще почнеш да остаряваш. Трепериш. Губиш паметта си. Внимавай: още е рано. На 49 години мъжът е в разцвета на силите си…“ Но въпреки това се чувстваше уморен. Отпусна се върху една пейка на слънце. Извади кърпичката си и обърса лицето си. „Това ми припомни нещо — каза си за кураж той. — Опитай се да си спомниш Гаврилеску. Опитай се. Някога: също на една такава пейка, без стотинка в джоба. Не беше чак толкова горещо, но пак беше през лятото…“ Огледа пустата улица, къщите със спуснати капаци, които изглеждаха изоставени. „Хората отиват по курорти — помисли си той, — след ден-два ще замине и Отилия.“ И тогава си спомни: беше в Шарлотенбург: и тогава седеше на пейка, на слънце, но беше гладен и без стотинка в джоба. „Когато си млад и си артист, понасяш всичко по-леко“ — каза си той. Вдигна се и направи няколко крачки, за да види дали не идва трамваят. Върна се и се опря до стената на една къща, като започна да си прави вятър с шапката.

На стотина метра, в горния край на улицата, сякаш имаше оазис от сянка. От някаква градина се подаваха клоните на гъсти, високи липи. Гаврилеску ги огледа очаровано с трепет. Обърна още веднъж глава към посоката на трамвая, който все не идваше, и се отправи с бързи, решителни стъпки към липите… Когато стигна, сянката му се стори по-рядка, но все пак усети прохладата на градината и започна да диша дълбоко, с леко отметната назад глава. Да можеше да поживее поне един месец тук — размечта се той. Приближи се до решетъчната врата и огледа градината. Пътеката беше поливана скоро; виждаха се лехи с цветя, а в дъното синееше басейн. В този миг чу пронизителния шум на трамвая и обърна глава. „Много късно!“ — възкликна, усмихвайки се. — Добави и вдигна шапка за поздрав, също както преди много време на Гара де норд, когато изпращаше Елза за месец при семейството й на село в околностите на Мюнхен.

После примирен, без да бърза, се върна обратно. Стигна до следващата спирка, свали сакото си и се приготви да чака. Изведнъж го удари горчивият мирис на ореховите листа, които беше откъснал, без да забележи. Огледа се и забеляза, че е сам. Сам. Доколкото се виждаше, тротоарът беше съвсем пуст. Не посмя да погледне към небето, но усещаше онази бяла, заслепяваща светлина, чувстваше страшната горещина на улицата, която омайваше главата му. Тръгна отново със сако в ръка и с нахлупена над челото шапка. Щом забеляза гъстата сянка на орехите, сърцето му започна да бие и той ускори крачките си. Почти стигна до спирката, когато чу металния звън на отминаващия трамвай. Спря се и дълго маха с шапката си. Твърде късно! — въздъхна. — Твърде късно!…

Под сянката на орехите го посрещна неочаквано, неестествено хладина. За миг Гаврилеску се смути, обърна се. Сякаш изведнъж се намери в гора или в планина. Започна да оглежда изумен и дори с уважение високите дървета, каменния зид, покрит с бръшлян, и изведнъж го обзе някаква безкрайна, необяснима тъга. Толкова години беше минавал край тая градина, без да прояви поне малко любопитство. Слезе с леко отметната назад глава, като наблюдаваше високите върхове на дърветата. Спря се чак пред портата, иззад която се показа младо красиво момиче, с големи очи, с огърлица и едри обеци от злато.

Момичето го хвана за ръката и шепнешком го попита:

— Искате ли при циганките?

Усмихна му се широко, забеляза, че се колебае, и го бутна леко да влезе в двора. Гаврилеску я последва, очарован и смутен, но след няколко крачки се спря, сякаш се готвеше да й каже нещо.

— Не искате ли при циганките? — отново го попита момичето, като понижи глас.

После го стрелна с поглед право в очите, хвана го за ръка и бързо го поведе към някаква стара къщурка, която се гушеше сред огромни люлякови и бъзови храсти. Отвори вратата и го тикна вътре. Гаврилеску се озова сред странен полумрак, който се процеждаше от прозорци със сини или зелени стъкла. Чу отдалече приближаващия се трамвай с пронизителния метален рев, който му се стори съвсем непоносим, и хвана челото си с длан. Когато шумът се изгуби, забеляза една старица, седнала до масичка с къси крака, пред чаша кафе, която го наблюдаваше, сякаш очакваше да се събуди от сън.

— Какво ти иска днес сърцето? — запита го тя. — Циганка, гъркиня или немкиня…

— Не — прекъсна я Гаврилеску и вдигна ръка. — Немкиня, не.

— Тогава: циганка, гъркиня или еврейка — подхвана старата. — Триста леи.

Гаврилеску се усмихна:

— Три урока по пиано! — възкликна той и започна да търси портфейла си. — Без да смятаме билетите за трамвая.

Старата сръбна от кафето и потъна в мислите си.

— Ти музикант ли си? — изведнъж го попита тя. — Сигурно ще ти харесат.

— Да, музикант съм — отвърна й Гаврилеску, извади няколко влажни кърпички от единия джоб на панталоните си и започна да ги прехвърля в другия. — Заради греховете си станах учител по пиано, но моят идеал е било винаги чистото изкуство. Живея само заради духовното… Извинете — добави той и като постави шапката си върху масичката, започна да я пълни с дребните предмети, които вадеше от джобовете си. — Никога не мога да намеря портфейла си, когато ми е нужен…

— Не бързай — успокои го старата. — Има време. Още няма три…

— Моля да ме извините, че ще ви противореча, но мисля, че грешите. Вече трябва да е четири. В три свърших урока си с Отилия.

— Значи пак е спрял часовникът — прошепна старата и отново потъна в мислите си.

— Ах! — въздъхна облекчено Гаврилеску, показвайки тържествуващо портфейла си. — Бил е там, където трябваше да бъде…

Преброи банкнотите и й ги даде.

— Заведи го в павилиона — рече старата, като най-после го погледна.

Гаврилеску усети, че някой го хваща за ръката. Стреснато вдигна очи и забеляза момичето, което го примами да влезе. Последва я засрамен, като държеше под мишница пълната с предмети шапка.

— Помисли си добре — му поръча момичето, — да не се объркаш: циганка, гъркиня, еврейка.

Спря се, погледна го за миг право в очите и избухна в смях. Гаврилеску тъкмо беше започнал да прехвърля различните предмети от шапката в джобовете си.

— Ах! — въздъхна той. — Аз съм артист и ако можеше, бих живял тук, сред тази горичка — и посочи дърветата с шапката си. — Толкова обичам природата. В такава жега да си тук, на хлад, също като в планината… Но къде отиваме? — попита момичето, което вече отваряше една дървена портичка.

— В павилиона… Тъй заръча баба.

Отново го бутна зад лакътя и затвори след себе си. Влязоха в изоставена градина с рози и гладиоли, които се губеха сред бурени и шипкови храсти. Горещината се усили и Гаврилеску се разочарова.

— Каква илюзия — каза той. — Дойдох заради прохладата, заради природата…

— Почакай, докато вляза вътре — прекъсна го момичето, посочвайки му с ръка малка, наполовина разрушена къща, която се виждаше в дъното на градината.

Гаврилеску си сложи шапката и тръгна след момичето без желание. Но когато стигна до входа, почувства, че сърцето му бие все по-силно. Спря се.

— Развълнуван съм — каза й той. — Не знам защо…

— Не пий толкова кафе — пошепна му момичето и като отвори вратата, го бутна да влезе.

Краят на помещението не можеше да се види, защото всички прозорци бяха със спуснати завеси и в този полумрак параваните се сливаха със стените. Тръгна напред, като стъпваше по все по-дебели и меки килими; сякаш бяха пухени дюшеци, и с всяка стъпка биенето на сърцето му се усилваше, пулсът му се ускоряваше, докато го обзе някакъв страх и реши да спре. В този миг изведнъж се почувства щастлив, сякаш беше отново млад и целият свят му принадлежеше и дори Хилдегард беше също негова.

— Хилдегард! — възкликна той и се обърна към момичето. — Не съм мислил за нея вече двайсет години. Беше моята голяма любов. Жената на моя живот!…

Но щом изви глава, видя, че момичето го няма. С ноздрите си усети нежен, екзотичен парфюм, а ушите му чуха пляскане на ръце. Изведнъж започна да става все по-светло, като че ли завесите се вдигаха бавно, една след друга, пропускайки светлината на летния следобед. Но Гаврилеску успя да забележи, че нито една завеса не се беше мръднала. Пред него, само на няколко метра разстояние, стояха три млади момичета, които леко пляскаха с ръце и се смееха.

— И така: ти вече ни избра — каза му едната. — Циганка, гъркиня, еврейка…

— Но да видим сега дали ще ни познаеш — попита го втората.

— Но да видим дали ще познаеш коя е циганката — добави третата.

Гаврилеску изпусна сламената си шапка и ги загледа втрещено, като вкаменен, сякаш не ги виждаше, сякаш гледаше нещо отвъд тях, нещо отвъд параваните.

— Жаден съм! — прошепна и се хвана за гърлото.

— Баба ти изпрати кафе — каза му едното от момичетата и изчезна зад параваните, за да се върне след миг с кръгла дървена табла, върху която се мъдреше чашка с кафе и малко кафениче.

Гаврилеску пое чашката и я надигна.

— Ужасно съм жаден — каза той.

— Сигурно е много горещо, защото току-що го свалих от огъня — предупреди го момичето, като му напълни чашката. — Пий го по-бавно…

Гаврилеску се опита да сръбне от кафето, но то беше много горещо и опари устните му. Обезкуражен, остави чашката върху таблата.

— Жаден съм — повтори той. — Ако може малко вода.

Другите момичета изчезнаха зад паравана и бързо се върнаха с две пълни табли.

— Баба ти изпраща сладко — рече му едната.

— Сладко от рози и сироп — добави втората.

Но Гаврилеску забеляза една кана, пълна с вода, и голяма чаша от зелено стъкло. Пое с две ръце каната и я поднесе към устните си. Дълго пи, отметнал глава назад. После въздъхна, остави каната върху таблата и извади една кърпичка от джоба си.

— Госпожици! — възкликна той и си обърса лицето. — Бях страшно жаден. Чух за някой си полковник Лоурънс…

Момичетата се спогледаха с интерес и избухнаха в смях. Смееха се с цяло сърце, все по-силно и по-силно. Отначало Гаврилеску ги погледна учуден, а после лицето му се освети от широка усмивка и започна и той да се смее, като продължително бършеше потта от лицето си.

— Ако ми разрешите, и аз ще ви задам един въпрос — каза им той. — Любопитен съм да узная какво ви стана…

— Смяхме се, защото ни нарече „госпожици“ — го прекъсна едната. — Тук сме при циганките.

— Не е вярно! — обади се другата. — Не я слушай — тя иска да те излъже. Смяхме се, защото се обърка и пи направо от каната, вместо от чашата. Ако беше пил от чашата…

— Не я слушай! — прекъсна я третата. — И тя иска да те излъже. Аз ще ти кажа истината: смяхме се, защото те е страх…

— Страх те е! Страх те е! — повтори третата.

Гаврилеску пристъпи напред и тържествено си вдигна ръката:

— Госпожици! — вече засегнат извика той. — Виждам, че не знаете с кого имате работа. Аз не съм някой си. Аз съм Гаврилеску — и съм артист. И преди да стана беден учител по пиано заради моите грехове — живях като поет. Госпожици — възкликна патетично след малка пауза, — на 20 години аз се запознах, влюбих се и обикнах Хилдегард!

Едно от момичетата приближи един фотьойл и Гаврилеску седна и дълбоко въздъхна:

— Ах! — започна той след дълго мълчание. — Защо ми припомнихте за трагедията на моя живот? Защото се досетихте, че Хилдегард не стана никога моя жена? Случи се нещо ужасно, ужасно…

Момичето напълни чашката му с кафе и Гаврилеску започна да го сърба умислен.

— Случи се нещо ужасно — продължи той. — Но какво? Какво се случи? Интересно, че сега нищо не мога да си спомня. Наистина, не бях мислил за Хилдегард от дълги години. Казвах си: Гаврилеску, какво беше, какво беше? Такива са артистите — без късмет. И изведнъж, преди малко, влизайки тук, при вас, си спомних, че и аз съм имал благородна страст, че съм обичал Хилдегард!…

Момичетата пак се спогледаха и започнаха да пляскат с ръце.

— Все пак аз имах право — каза третата. — Страхуваше се.

— Да — добавиха останалите. — Имаш право: беше го страх.

Гаврилеску вдигна очи и ги погледна продължително, с нескрита тъга.

— Не разбирам какво искате да кажете…

— Страх те е — провокира го едната от тях и направи крачка към него. — Достраша те още от вратата.

— Затова беше толкова жаден — добави третата.

— И затова си обърка приказките — обади се и третата. — Ти ни избра, но сега те е страх да ни разпознаеш.

— Нищо не разбирам — опита да се защити Гаврилеску.

— Трябваше да ни разпознаеш още в началото — продължи третата, — коя е гъркинята, коя циганката и коя — еврейката…

— Опитай се, щом казваш, че не те е страх — подхвана първата. — Отгатни! Коя е циганката?

— Коя е циганката? Коя е циганката? — дочу като ехо гласовете на останалите Гаврилеску.

Засмя се и отново ги измери с поглед.

— Това вече ми харесва — започна той, почувствал се изведнъж добре. — Значи щом като съм артист, вие мислите, че живея в облаците, че нямам понятие как изглежда една циганка…

— Не извъртай! — прекъсна го първата. — Разпознай ни!

— Значи — заинати се Гаврилеску — мислите, че нямам толкова въображение да отгатна как изглежда една циганка, особено когато е млада, красива и разсъблечена…

Защото сигурно щеше да ги разпознае, ако ги оглеждаше добре. Тази, която направи крачка към него, напълно гола и много мургава, с черни очи и коси, без съмнение беше циганката. Втората, и тя гола, но покрита с един бледозелен воал, имаше неестествено бяло тяло, блестящо като седеф, а нозете й бяха обути със сърмени чехли. Тя не можеше да не е гъркинята. Третата — без никакво съмнение — беше еврейката: носеше дълга пола от вишнево кадифе, което стягаше тялото й в кръста, оставяйки гърдите и раменете й разголени, а пищната й червена коса беше прибрана и грижливо сплетена на кок.

— Разпознай ни! Коя е циганката? Коя е циганката? — завикаха и трите в хор.

Гаврилеску се надигна от фотьойла и посочи с ръка голото черно момиче и произнесе, тържествувайки:

— Тъй като съм артист — приемам да бъда изпитан даже с такъв детски въпрос и веднага ще ви отговоря: Ти си циганката!

В следващия миг усети, че трите момичета го хванаха за ръце и започнаха да го въртят в кръг, викайки и свирейки с уста: сякаш гласовете им идваха от много далече.

— Не позна! Не позна! — дочу като в сън той.

Опита се да ги спре, да се измъкне от ръцете, които го въртяха в кръг, като в самодивско хоро, но беше свръх силите му.

Ноздрите му усетиха аромата на тези ухаещи млади тела и техния странен, екзотичен парфюм, а в ушите му кънтеше танцът на нозете им върху килима. Почувства как това хоро го носи леко и замайващо сред фотьойли и паравани, сред дима на помещението и след няколко мига се отказа да се съпротивлява и не каза нищо.

Когато се съвзе, забеляза, че голото момиче беше коленичило на килима пред него.

— Дълго ли съм спал? — попита я той.

— Изобщо не си спал — успокои го момичето. — Само се унесе за малко.

— Но какво направихте с мен, за Бога? — попита се и се хвана за челото той. — Чувствам се като пиян.

Огледа се учудено наоколо. Като че ли не беше в същото помещение и все пак разпозна сред асиметрично разположените фотьойли, дивани и огледала параваните, които още при влизането му направиха силно впечатление. Не си спомняше как точно бяха подредени. Някои твърде високи — достигаха почти до тавана, и можеше да се объркат със стените, ако тук-там не стърчаха острите им ъгли. Други: странно осветени, приличаха на прозорци, покрити наполовина със завеси, отворени към някакви вътрешни коридори. Трети — многоцветно и оригинално изрисувани: с шалове и бродирани покривки върху тях, които падаха на дипли върху килимите, образуваха по начина, по който стояха — алкови с най-различни размери и форми. Но беше достатъчно да се спреш само за няколко мига до тях и да разбереш, че тези алкови са само илюзия, че всъщност това са два или три отделни паравана, които събират рисунките си като в едно златистозелено огледало. В мига, в който разбра тази илюзия, Гаврилеску почувства, че стаята започва да се върти около него, и отново се хвана за главата.

— Какво направихте с мен, за Бога? — повтори той.

— Не ме позна — пошепна му с тънка усмивка момичето. — А аз направих знак с очи, че не съм циганката. Аз съм гъркинята.

— Гъркиня! — възкликна Гаврилеску, като бързо скочи на крака. — Вечната Гърция!…

Сякаш умората му в миг изчезна. Усети как биенето на сърцето му се усилва и някакво непознато блаженство се разнася като топло вино из цялото му тяло.

— Когато обичах Хилдегард — продължи екзалтирано той, — не сънувах нищо друго, освен нашето пътуване в Гърция.

— Бил си глупав — прекъсна го момичето. — Не трябва да сънуваш, трябва да любиш…

— Бях на двайсет години, а тя нямаше и осемнайсет. Беше красива. И двамата бяхме красиви.

В този миг си даде сметка, че е облечен в някакъв странен костюм: с широки, подобни на шалвари панталони и с къса туника от златистожълта коприна. Погледна се учудено в огледалото, сякаш му беше трудно да се познае.

— Сънувах, че пътуваме из Гърция — продължи той с по-спокоен глас. — Беше нещо повече от сън, беше нещо, което започваше да става реалност, значи решихме да заминем за Гърция — много скоро след сватбата. И тогава нещо се случи. Но за Бога, какво се случи? — сам попита се след пауза, разтривайки с ръце слепоочията си. — Беше също като днес: ден топъл, дори горещ, ужасно горещ. Видях пейка, отправих се към нея и изведнъж почувствах, че горещината ме удря направо в главата, удря ме като сабя в тила… Не, не, това е историята на полковник Лоурънс — чух я от едни студенти, докато чаках трамвая. Ах, да имаше някакво пиано! — възкликна той.

Момичето се изправи чевръсто, хвана го за ръка и му каза шепнешком:

— Ела с мен!…

Тръгна бързо след нея между параваните и огледалата и след известно време усети, че тя ускори крачките си и дори се затича. Той поиска да се спре за малко, да поеме дъх, но момичето не го остави.

— Късно е — прошепна тя, тичайки, и отново му се стори, че гласът й е като ехо, което се чува от много далече.

Но този път главата му не се замая, въпреки че трябваше, бягайки, да обиколи безброй дивани, меки възглавници, сандъци, покрити с килими, огледала — големи и малки — с най-чудновати форми — които неочаквано се изпречваха пред тях, сякаш бяха предварително поставени на пътя им. Като излязоха от един коридор, между два реда паравани, те внезапно попаднаха в един широк и огрян от слънцето хол. Там, облегнали се до пианото, го чакаха другите две момичета.

— Защо се забавихте толкова? — попита червенокосата. — Кафето изстина.

Гаврилеску си пое дъх и като пристъпи към нея, вдигна и двете си ръце, сякаш искаше да се защити:

— А, не — каза й той, — аз няма да пия повече. Стига ми толкова кафе. Аз, госпожици, макар да съм артист, водя редовен живот. Не обичам да си губя времето по кафенетата.

Но тя като че ли не го чу и се обърна към гъркинята:

— Защо се забавихте толкова? — попита отново.

— Спомних се за Хилдегард.

— Не трябваше да му позволяваш — каза третата.

— Моля, разрешете да забележа — обади се Гаврилеску, като се приближи до пианото. — Това е напълно личен въпрос. И никой не може да ми забрани. Това е трагедията на моя живот.

— Сега пак ще се забави — забеляза червенокосата. — Пак се обърка.

— Оставете ме! — избухна Гаврилеску. — Съвсем не съм се объркал. Това беше трагедията на моя живот. Спомних си за нея веднага след като влязох тук. Слушайте! — възкликна той и седна до пианото. — Сега ще ви изсвиря нещо и вие ще разберете.

— Не трябваше да го оставяш — зашепнаха другите момичета. — Сега вече няма да ни разпознае…

Гаврилеску се съсредоточи за няколко мига, наведе се над клавишите и подготви ръцете си, сякаш искаше да атакува инструмента с най-ефективното брио.

— Спомних си нещо! — извика той внезапно. — Спомних си какво се случи!

Стана и започна да се разхожда нервно, вперил очи в килима.

— Спомних си вече — повтори няколко пъти тези думи. — Беше лято — също като сега. Хилдегард замина със семейството си в Кьонигсберг. Беше ужасно горещо. Живеех в Шарлотенбург и излизах да се разхождам под дърветата. Бяха високи, стари, с гъсти сенки. Нямаше жива душа. Непоносимо горещо беше. Никой не смееше да излезе вън от къщи. И тогава там, под дърветата, зърнах младо момиче, което плачеше силно, с глас и криеше лицето си с ръка. И това, което ме учуди, беше, че събу обувките си и сложи краката си върху малкия куфар, пред себе си, сложен на каменната пътека… Гаврилеску, казах си аз, ето едно нещастно създание. Откъде да предположа, че…

Спря да ходи и рязко се обърна към момичетата:

— Госпожици! — патетично повиши глас той. — Бях млад, красив, с душа на артист. Гледката на едно изоставено момиче можеше да ми разбие сърцето. Заговорих я, опитах се да я утеша. Тъй започна трагедията на моя живот…

— А сега какво да правим? — обърна се червенокосата към другите две.

— Да изчакаме, да видим какво ще каже баба — отвърна й гъркинята.

— Ако още го чакаме, никога няма да ни разпознае — забеляза третата.

— Трагедията на моя живот — продължи Гаврилеску. — Казваше се Елза… Но се примирих. Казах си: „Гаврилеску, тъй трябва да бъде.“ Да, лош час! Такива са артистите: без късмет.

— Виждате ли? — отново се обади червенокосата. — Пак се обърка и не се знае как ще се оправи.

— Това не е заповед, а просто наша игра тук, при циганките — успокои го гъркинята. — Опитай се да ни разпознаеш? Нищо лошо няма да ти се случи.

— Но на мен сега не ми е до игри — продължи пламенно Гаврилеску. — Припомних си трагедията на моя живот. И тъй, както виждате, сега си давам сметка за всичко: ако в онази вечер, в Шарлотенбург, не бях влязъл с Елза в бирарията… Или даже ако бях влязъл, но ако имах пари у себе си и ако можех да платя аз сметката: моят живот щеше да бъде друг, съвсем друг. Но тъй се случи, че нямах пари и плати Елза, а на втория ден обиколих града да намеря няколко марки и да си платя дълга. Но не успях да намеря. Всичките ми приятели и познати бяха заминали през ваканцията. Беше лято, беше ужасно горещо… горещо…

— Пак го е страх — прошепна червенокосата и погледна към килима.

— Изслушайте ме: още не съм ви казал всичко — патетично заговори Гаврилеску. — Три дни поред не можех да намеря пари и всяка вечер отивах при Елза в квартирата й да я видя: да й се извиня. И след това отивахме заедно в бирарията. Ах, ако поне малко държах на себе си, нямаше да приема това! Но какво да се прави? Бях гладен. Бях млад и хубав… Хилдегард замина на бани, а аз постоянно бях гладен. Ще ви кажа самата истина: имаше дни, в които нищичко не хапвах. Какво да се прави: живот на артист…

— А сега какво ще правим? — прекъснаха го момичетата — Времето лети, не чака.

— Сега ли? — сепна се Гаврилеску и вдигна безпомощно рамене. — Сега е приятно и топло, харесва ми у вас, вие сте хубави и млади, стоите пред мен и всеки миг сте готови да ми поднесете сладко или кафе. Но аз не искам нищо повече. Чувствам се добре, дори отлично. И си казвам: Гаврилеску, тези момичета очакват нещо от теб. Достави им радост. Щом искат да ги разпознаеш, разпознай ги! Но внимавай! Внимавай, защото ако сгрешиш, ще те завъртят на хорото си и няма да се оправиш до сутринта…

После усмихнат обиколи от всички страни пианото, като че ли искаше да очертае някаква граница между себе си и момичетата.

— Значи искате да позная коя е циганката. Добре, ще се опитам…

Трите момичета се скупчиха развълнувани, без да промълвят дума, с вперени в него очи.

— Сега ще ви кажа — продължи след кратка пауза той.

После рязко, мелодраматично вдигна ръка към тази със светлозеления воал и зачака. Момичетата замръзнаха на мястото си, сякаш не можеха да проумеят какво се е случило.

— Какво му става? — попита след малко червенокосата. — Защо не може да ни разпознае?

— Нещо му стана — отвърна й гъркинята. — Спомни си за нещо и се изгуби, потъна в миналото.

Момичето, което той взе за циганката, се приближи до него, вдигна таблата с кафетата и като мина покрай пианото, му се усмихна тъжно и каза:

— Аз съм еврейката…

После изчезна зад паравана.

— Ах! — въздъхна Гаврилеску и се плесна с длан по челото. — Трябваше да се сетя. Имаше нещо особено, странно в очите. И носеше воал, през който се виждаше всичко, но все пак беше воал. Напомни ми за Ветхия завет…

Червенокосата избухна в смях.

— Не ни позна Господинът, не ни позна! — викна тя. — Не разбра коя е циганката…

После прокара ръка през косите си и като разтърси на няколко пъти глава, червените й плитки паднаха като пламъци върху белите й рамене. Завъртя се, започна да танцува, бавно, в кръг, пляскайки с ръце, и запя:

— Кажи, гъркиньо, какво щяхме да правим? — извика тя.

— Ако беше познал, щеше да бъде много хубаво — прошепна гъркинята. — Щяхме да ти пеем, да ти играем, да те разходим по всички стаи. Щеше да бъде много хубаво.

— Щеше да бъде много хубаво — повтори с тъжна усмивка Гаврилеску.

— Кажи му, гъркиньо! — извика циганката, като продължаваше да пляска с ръце и да удря с крак по пода.

Гъркинята се промъкна до него и започна да му говори. Говореше бързо, шепнешком, като поклащаше глава и докосваше устните си с ръка, но Гаврилеску не можеше да я разбере. Слушаше я с усмивка, гледаше я с отнесен поглед и от време на време казваше:

— Щеше да бъде много хубаво!…

Чуваше той все по-силното тропане на циганката и този глух, подземен звук и ритъмът непознат и див му се сториха непоносими; затова направи усилие да се отскубне от момичетата, изтича до пианото и започна да свири.

— Ах, кажи му и ти, циганко! — извика гъркинята.

Чу я как се приближава зад гърба му и усети горещият й дъх. Наведе се ниско над пианото и заудря по клавиатурата, сякаш искаше да разрови клавишите, да ги изтръгне, да си направи път до вътрешността на инструмента, да проникне дълбоко в него.

После спря да мисли за всичко друго и трогнат от мелодиите — нови и непознати, като че ли ги чувстваше за първи път, или си ги спомняше след дълго време — той потъна, разтвори се в тях.

След известно време престана да свири и разбра, че е останал сам в стаята, в която беше станало вече тъмно.

— Къде сте? — извика той и уплашено се вдигна от стола.

Няколко мига се колеба, а после се отправи към паравана, зад който беше изчезнала еврейката.

— Къде се скрихте? — извика пак.

Бавно, на пръсти, сякаш се готвеше да ги изненада, се промъкна зад паравана. От него започваше друга стая, от дъното на която като че ли продължаваше някакъв извит коридор. Стаята беше оригинална, с нисък, неравен таван и леко извити стени, които изчезваха и пак се появяваха в полумрака. Гаврилеску направи няколко крачки, после спря и се заслуша. Стори му се, че точно в този миг чува шумолене и леки стъпки, които съвсем близо до него минаваха по килима.

— Къде сте? — извика, като се огледа на всички страни.

Чу ехото и се опита да проникне в мрака, дори му се стори, че ги зърна и трите, скрити в единия ъгъл на коридора, и пое нататък, пипнешком с протегнати напред ръце. Но след няколко мига разбра, че е тръгнал в погрешна посока, че е отишъл няколко метра по-далече, и отново спря.

— Напразно се криете, все едно ще ви намеря! — извика той. — По-добре сами се покажете!…

После внимателно се заслуша и пак огледа коридора. Нищо не се чуваше. Горещината се усили и той реши да се върне и да ги почака, свирейки на пианото. Много добре си спомняше посоката, от която дойде, знаеше, че не е направил повече от 20–30 крачки. Протегна напред ръце и започна да върви внимателно. Но след два-три метра се блъсна в един параван и уплашено се дръпна назад. Знаеше отлично, че няколко мига преди това там нямаше параван.

— Какво ви става? — закрещя той. — Пуснете ме да изляза!…

Стори му се, че отново чува сподавен смях, и стана по-смел.

— Може би си мислите, че ме е страх — подхвана той след кратка пауза, опитвайки се да изглежда уверен и спокоен. — Пуснете ме, пуснете ме!… — добави, бързайки, сякаш се страхуваше да не го прекъснат. — Приех тази игра на криеница само защото ми беше жал за вас. Да, това е истината: беше ми жал за вас. Още в началото ви разбрах: невинни деца, затворени тук, в този дом, при циганките, и си казах: „Гаврилеску, тези момичета ще ти скроят някаква шега. Престори се на измамен. Остави ги да повярват, че не можеш да отгатнеш коя е циганката…“ Това е играта!… Това е игра! — извика той, колкото му глас държи. — А сега вече си поиграхме и трябва да излезете от светлото.

Заслуша се усмихнат и сложи дясната си ръка върху паравана. В този миг дочу някакви стъпки, които пробягаха съвсем близо до него. Рязко се обърна и докосна някого с ръката си.

— Сега ще видим коя си — каза той. — Дали това не е циганката?

Но след като се въртя и маха с ръце така дълго време, без да хване нищо, се спря и се заслуша, но този път вече нищо не идваше и не се чуваше, нищо, дори и най-малък шум.

— Нищо — каза той, сякаш беше убеден, че момичетата са на няколко крачки от него, скрити в мрака.

— Ще почакаме. Виждам, че не знаете с кого имате работа. После ще ви се види другояче. А можех да ви науча да свирите на пиано. Да обогатя музикалната ви култура. Да ви запозная с песните на Шуман. Ах, каква красота! — възкликна пламенно той. — Каква божествена музика!

Отново усети горещината, този път още по-силно и започна да бърше лицето си с ръкава на туниката. После обезкуражен потегли наляво, като непрекъснато опипваше паравана. От време на време спираше и се ослушваше, и пак тръгваше, като ускоряваше хода си.

— Кой ли ме накара да се водя по ума на тези деца? — изведнъж избухна: — Пардон! Казах „деца“ само от любезност. Вие сте съвсем друго. Знаете какво сте. Циганки. Без никаква култура. Прости… Коя от вас знае къде се намира Арабия? Коя е чувала за полковник Лоурънс?

Струваше му се, че параванът никога няма да свърши, а и горещината беше направо непоносима. Съблече туниката и ядосан започна да си бърше врата с нея, после я метна върху голия си гръб като кърпа и пипнешком затърси паравана. Но този път докосна някаква стена — беше гладка и хладна — залепи се до нея, притисна се с двете си ръце. Така стоя дълго време, залепен до стената, дишащ дълбоко. После започна да се придвижва съвсем бавно, без да се отлепва от нея. След няколко крачки откри, че е изгубил туниката и тъй като непрекъснато се потеше, свали шалварите и започна да бърше с тях лицето си и цялото тяло. В този миг му се стори, че нещо го докосна по рамото. Извика и отскочи уплашен встрани.

— Пусни ме да си ида! — изкряска той. — Казах ви: пуснете ме да си ида!

И пак някой или нещо, дали беше човек или предмет — не можеше да разбере точно, го докосна по лицето, по гърба и тогава той започна да се брани и слепешком да размахва шалварите над главата си. Ставаше му все по-горещо, усещаше, че потоци от пот се стичат по лицето му, че се задъхва. При едно рязко движение изпусна шалварите и те изчезнаха някъде в мрака. За миг Гаврилеску остана с вдигната ръка и конвулсивно сви юмрука си, сякаш го беше страх да признае пред самия себе си, че се е излъгал, че шалварите не са вече в негова власт. И изведнъж разбра, че е гол, сниши се, запълзя по килима, с наведена глава, сякаш се готвеше да побегне. Опипваше с ръце пода и се надяваше, че ще намери шалварите. От време на време откриваше някакви предмети, които твърде трудно можеше да определи: някои му приличаха на сандъци, но щом като ги докосваше, разбираше, че са огромни тикви, увити в парчета плат; други в началото му изглеждаха като възглавници за кушетки, а всъщност бяха топки, захвърлени чадъри, покрити с прах, и кошове за бельо, пълни със стари вестници, но той не можеше да разбере какво всъщност става, защото непрекъснато откриваше все нови и нови предмети, които опипваше с ръце. Понякога по пътя му се появяваха големи мебели и Гаврилеску ги обикаляше внимателно, тъй като не познаваше формите им и се страхуваше да не ги размести.

Не можеше да определи от колко време върви така, на колене или влачейки се по корем върху пода. Изгуби всякаква надежда, че ще намери шалварите. Това, което го измъчваше най-много, беше горещината. Сякаш стъпваше по нажежен от следобедното слънце ламаринен покрив. С ноздрите си усещаше задушния въздух и предметите му се струваха още по-горещи. Тялото му беше вече съвсем мокро и той трябваше да спира често, за да си поеме дъх. Накрая се отпусна върху пода, разпери ръце и крака и залепи челото си върху килима, като дишаше неспокойно и тежко.

След малко му се стори, че задряма и че го събужда неочакваният полъх на вятъра, промъкнал се през някакъв отворен прозорец, заедно с който влизаше и прохладата на нощта. Но разбра, че не е това, че е нещо друго, което не принадлежи на нищо познато, усещайки как замръзва почти по гърба му. Не можеше да си спомни какво стана после. Уплаши се от вика, който го разтърси, и разбуден хукна като луд из мрака, като непрекъснато се блъскаше в паравани, събаряйки огледала и всякакви дребни предмети, пръснати по килима, подхлъзваше се и падаше, набързо ставаше и отново хукваше напред, и отново прекрачваше сандъци, обикаляше огледала и паравани, докато забеляза, че е попаднал в някакъв полуосветен ъгъл, в който очертанията на предметите вече не се различаваха. В дъното на коридора, неестествено, високо на стената като че ли имаше отворен прозорец, през който прииждаше светлината на летния залез. Когато влезе в коридора, горещината беше почти непоносима. Трябваше да поспре, да избърше с опакото на ръката си потта по челото и страните, да си поеме дъх. Тогава усети, че сърцето му бие до пръсване…

Преди да стигне до прозореца, се спря уплашен. До ушите му достигнаха гласове, смях и тракане на столове върху пода; сякаш цяла група хора се беше вдигнала от масата и се отправяше към него. В този миг се видя гол, малко по-слаб, отколкото се знаеше, с изпъкнали ребра, с подут и увиснал корем; такъв, какъвто не се беше виждал никога. Нямаше време да избяга назад. Хвана здраво някаква завеса и започна да я дърпа. Стори му се, че е готова да се откачи, и като запъна стъпалата си върху стената, се отпусна с цялата си тежест. Но тогава се случи нещо съвсем неочаквано. Започна да чувства, че завесата го притегля с някаква непрекъснато нарастваща сила, тъй че само след няколко мига се усети прилепен до стената; и въпреки че се помъчи да се отлепи, като пусна завесата, не успя и твърде скоро разбра, че е увит, стегнат от всички страни, сякаш вързан и пуснат в някакъв чувал. Пак беше мрачно и много горещо и Гаврилеску знаеше, че няма да издържи дълго, че ще се задуши. Опита се да извика, но гърлото му беше пресъхнало и звуците, които издаваше, потъваха неизвестно къде.

Дочу някакъв глас, който му се стори познат.

— Кажи, Господине, кажи.

— Какво да ви кажа? — прошепна той. — Всичко ви казах. Това беше. Дойдох с Елза в Букурещ. И двамата бяхме бедни. Започнах да давам уроци по пиано…

Надигна за малко глава от възглавницата и забеляза бабата. Беше седнала пред масичката си с кафеничето в ръка, готова да допълни чашките.

— Не, благодаря, не искам повече! — повдигна ръка той. — Достатъчно пих. Страх ме е, че няма да заспя тази нощ.

Бабата си напълни чашката, а после постави кафеничето върху единия край на масичката.

— Я ми кажи — настоя тя. — Какво стана?…

Гаврилеску за дълго потъна в мислите си, като си правеше вятър с шапката.

— После започнахме да ги играем на криеница — проговори изведнъж той с променен, малко строг глас. — Те, разбира се, не знаеха с кого имат работа. Аз съм сериозен човек, артист, преподавател по пиано. Дойдох тук, воден от най-обикновено любопитство. Винаги са ме интересували новите, необикновените неща. Казах си: „Гаврилеску, ето ти случай да се запознаеш с някои хора.“ Не знаех, че става дума за наивни, детски игри. Представете си: изведнъж се видях гол и чух някакви гласове; дори в един момент бях сигурен, че… Разбирате какво искам да ви кажа…

Бабата поклати глава и бавно отпи от кафето.

— Колко време ти търсихме шапката — рече бабата. — Всичко обърнаха момичетата, докато я намерят.

— Да, признавам, моя беше вината — продължи Гаврилеску. — Не знаех, че ако не ги позная на светло, ще трябва да ги търся, да ги хвана на тъмно. Никой нищо не ми обясни. И повтарям, щом се видях гол и усетих как завесата се увива около мен като някакъв саван, да, честна дума, беше като саван…

— Как се измъчих, докато те облека — въздъхна бабата. — Никак не искаше да те облека…

— Казвам ви: завесата беше като саван — отвсякъде ме стягаше; просто не можех да дишам. И колко горещо беше — възкликна той и продължи да си вее с шапката. — Чудя се как не се задуших!…

— Да, беше много горещо — потвърди бабата.

В същия миг се чу далечният метален звън на трамвая. Гаврилеску се плесна по челото.

— Ах! — възкликна той и с мъка се надигна от канапето. — Как лети времето! Заприказвах се и ето, че забравих, че трябваше да отида до Каля Преотеселор. Представете си: забравих си чантата с нотите. Днес следобед си казах: „Гаврилеску, внимавай, че…“ Да, казах си нещо подобно, но сега не мога да си спомня какво точно беше.

Направи няколко крачки към вратата, после се върна, наведе се леко и махна с шапката си.

— Радвам се, че се запознахме.

На двора се изненада неприятно. Въпреки че слънцето вече си отиваше, беше още по-горещо от преди. Гаврилеску си свали сакото, метна го на рамо и като започна да си вее с шапката, прекоси двора и излезе навън. Колкото повече се отдалечаваше от сенчестата сграда, толкова по-остро усещаше спарения въздух на улицата и мириса на прах и на разтопен асфалт. Крачеше унило, с приведени рамене и зареян в далечината поглед. На спирката вече не чакаше никой. Когато чу приближаващия се трамвай, вдигна ръка и му направи знак да спре.

Вагонът беше почти празен и всички прозорци бяха отворени. Седна срещу някакъв младеж по риза и щом забеляза, че кондукторът приближава, започна да си търси портфейла. Откри го по-рано, отколкото очакваше.

— Странна работа! — възкликна той. — Давам ви честна дума: тук е по-горещо от Арабия. Ако случайно сте чували за полковник Лоурънс…

Младежът се усмихна, развеселен, а после обърна глава към прозореца.

— Колко може да бъде часът? — попита кондуктора Гаврилеску.

— Осем и пет.

— Колко неприятно? Ще ги посетя по време на вечерята. Ще си помислят, че затова съм отишъл толкова късно, за да ги заваря на масата. Разбирате ли, не бих искал да си помислят, че… Разбирате какво имам предвид, нали?… А от друга страна, ако им кажа къде съм бил. Да, мадам Войтинович е любопитна жена и сигурно ще ме задържи до полунощ, че да й разкажа всичко.

Кондукторът го погледна усмихнат и намигна на момчето.

— Кажете й, че сте били при циганките, и ще видите, че няма да ви разпитва…

— Ах, невъзможно е… Познавам я добре. Много е любопитна. По-добре е да не й казвам нищо.

На следващата спирка се качиха няколко млади двойки и Гаврилеску се премести до тях, за да може да чува по-добре разговорите им. Когато реши, че е удобно да ги заговори, си вдигна ръката:

— Ако ми разрешите, ще ви оспоря. Ето, аз например заради греховете си съм учител по пиано, въпреки че не бях създаден за това…

— Каля Преотеселор! — чу той кондуктора и като скочи, се сбогува и бързо се отправи към изхода и слезе.

Тръгна бавно, като си правеше вятър с шапката. Спря се пред номер 18, оправи си връзката, приглади косата си с ръка и влезе. Бавно изкачи стълбите до първия етаж, после нерешително позвъни. След няколко мига се изкачи младежът от трамвая.

— Какво съвпадение — възкликна Гаврилеску, виждайки го да застава до него.

Вратата се разтвори широко, на прага се появи една още млада жена, но вече с бледо и повехнало лице. Имаше вид на готвачка и в лявата си ръка държеше буркан с горчица. Погледна Гаврилеску и се навъси:

— Какво обичате? — попита го тя.

— Забравих си чантата — притеснено започна Гаврилеску. — Заприказвах се и я забравих. Имах работа в града и затова не успях да мина по-рано.

— Не разбирам. Каква чанта?

— Ако вечеряте, не бих искал да ви обезпокоя — продължи смутен Гаврилеску. — Знам къде я оставих. До пианото.

И се приготви да влезе, но жената не се помръдна от вратата.

— Но кого търсите, Господине?

— Мадам Войтинович. Аз съм Гаврилеску, учителят по пиано на Отилия. Не съм имал досега удоволствието да се запозная с вас — учтиво добави той.

— Сгрешили сте адреса — отвърна му жената. — Тук е номер 18.

— Разрешете — отново започна Гаврилеску и се усмихна. — Познавам този апартамент от пет години. Може дори да се каже, че съм член на семейството. Тук идвам три пъти седмично.

Младежът слушаше разговора опрян до стената.

— Как казахте, че се казва? — попита го той.

— Госпожа Войтинович. Лелята на Отилия. На Отилия Пандале…

— Не живее тук — прекъсна го младежът. — Тук живеем ние, семейство Джорджеску. Госпожата пред вас е съпругата на моя баща. По баща Петреску…

— Моля те, бъди възпитан — каза жената — и недей да ми водиш вкъщи всякакви хора…

После се обърна и изчезна в коридора.

— Моля да ме извините за тази сцена — каза младежът и се опита да се усмихне. — Тази е третата съпруга на баща ми. Сега носи на гърба си всички грехове от предните си бракове. Пет момчета и едно момиче.

Гаврилеску го слушаше развълнуван и непрекъснато си вееше с шапката.

— Съжалявам — подхвана той, — искрено съжалявам. Не исках да я разсърдя. Наистина, часът е неподходящ. Време е за вечеря. Но знаете ли, утре сутринта имам урок в Дялул Спирий. Чантата ми е тука. Вътре са школите на Черни — втора и трета. — Моите лични ноти и бележките ми върху интерпретацията. Нося ги винаги със себе си.

Младежът го погледна и продължи да се усмихва.

— Не мисля, че ще мога да ви разбера — прекъсна го той. — Това, което искам да ви кажа, е, че тук живеем ние, семейство Джорджеску. Тук сме от четири години.

— Невъзможно! — извика Гаврилеску. — Аз бях тук само преди няколко часа. Имах урок с Отилия от два до три. После разговаряхме с мадам Войтинович.

— На Каля Преотеселор 18, на първия етаж? — развеселен го попита младежът.

— Точно тук. Познавам много добре къщата. Ще ви кажа къде е пианото. Ще ви заведа до него със затворени очи. В салона е. До прозореца.

— Ние нямаме пиано — каза младежът. — Потърсете на някой друг етаж. Но можете да бъдете сигурен, че не е и на втория етаж. Там живее семейството на капитан Замфир. Опитайте на третия етаж. Съжалявам — добави младежът, като забеляза, че Гаврилеску го слуша уплашен и още по-нервно си вее с шапката. — Бих се радвал, ако тук живееше някоя Отилия…

Гаврилеску трепна и го погледна право в очите.

— Благодаря ви — каза той след миг. — Ще потърся на третия етаж. Но ви давам честната си дума, че до три, три и четвърт бях тук — после решително се обърна и пое по коридора.

Започна да се изкачва, като дишаше тежко. На третия етаж си избърса лицето с една кърпичка и позвъни. Чу ситни стъпки и скоро вратата се отвори от едно момченце на пет-шест години.

— Ах — възкликна Гаврилеску, — боя се, че обърках етажа. Търсех мадам Войтинович…

— Госпожа Войтинович живееше на първия етаж, но се премести, замина в провинцията.

— Отдавна ли замина?

— О, да, отдавна. Наесен ще станат осем години. Замина веднага щом се омъжи Отилия.

Гаврилеску се хвана за челото и започна да го разтрива. После потърси погледа на жената и се усмихна смирено.

— Мисля, че грешите — подхвана той. — Аз ви говоря за Отилия Панделе от VI клас на лицея, племенницата на госпожа Войтинович.

— Познавах ги добре и двете — отвърна му жената. — Когато ние се преместихме тук, Отилия тъкмо се беше сгодила, знаете. Най-напред онази история с майстора. Госпожа Войтинович не искаше да си даде благословията и беше права, имаше голяма разлика във възрастта им. Отилия беше почти дете, нямаше още 19. За щастие срещна Фрънку, инженер Фрънку, вие може би сте чували за него.

— Инженер Фрънку? — повтори Гаврилеску — … Фрънку?

— Да. Изобретателя. За него писаха и във вестниците…

— Изобретателя Фрънку — повтори замислен Гаврилеску. — Интересно…

После протегна ръка, погали детето по главата и като се поклони, си тръгна.

— Моля да ме извините. Мисля, че обърках етажите.

Младежът го очакваше, като пушеше, подпрян до стената.

— Открихте ли нещо? — запита го той.

— Госпожата отгоре твърди, че се е омъжила, но аз ви уверявам, че тук има грешка. Та Отилия не е на повече от 17 години и е ученичка в VI клас на гимназията. Говорих с мадам Войтинович за куп неща и тя не ми каза нищо подобно.

— Интересно…

— Много интересно — окуражи се Гаврилеску. — Казвам ви пак: не мога да повярвам. Честна дума. Но повече няма да настоявам. Всичко се обърка… Утре сутринта пак ще дойда…

Поклони се и заслиза по стълбите.

„Гаврилеску — зашепна си той веднага щом излезе на улицата. — Внимавай, започнал си да оглупяваш. Да си губиш паметта. Объркваш адресите…“ Зърна приближаващия се трамвай и ускори крачките си. Седна до един отворен прозорец и веднага усети лекия полъх на вятъра.

— Най-сетне! — възкликна той и се обърна към дамата, която седеше срещу него. — Сякаш, сякаш…

Но се стресна, че не може да завърши фразата си, и се усмихна смутено.

— Да — продължи след кратка пауза. — Някога казвах на един приятел сякаш, сякаш съм бил в Арабия. Полковник Лоурънс, ако сте чували за него…

Дамата продължи да гледа през прозореца.

— Сега, след час-два — каза Гаврилеску — ще настъпи нощта. Искам да кажа — мракът. Прохладата на нощта. Най-сетне… И ще можем да дишаме…

Кондукторът се спря пред него и зачака, а Гаврилеску започна да търси из джобовете си.

— След полунощ ще можем да дишаме нормално — обърна се той към кондуктора. — Какъв безкраен ден! — добави нервно, като не успя да намери портфейла си. — Какви перипетии!… Ах! — въздъхна облекчено, когато най-сетне го намери.

— Това вече не върви — върна му банкнотата кондукторът. — Сменете я на банката…

— Но защо? — обиди се Гаврилеску, като обърна банкнотата.

— Излязоха от обращение преди година. Сменете я в банката.

— Странно! — каза Гаврилеску и загледа с най-голямо внимание банкнотата. — Днес сутринта вървеше. И при циганките беше валидна. Имах още три като тази и при циганките ги приеха и трите…

Дамата се намръщи леко и решително се отправи към другия край на трамвая.

— Не трябваше да говорите за циганките пред една дама — упрекна го кондукторът.

— Всички говорят за тях — оправда се Гаврилеску. — Аз три пъти седмично минавам оттук, с този трамвай и ви давам честна дума…

— Да, така е — намеси се един от пътниците. — Всички говорим за тях, но не и пред дамите. Това е въпрос на добро възпитание. Още повече сега: когато ще правят илюминации. Да, да, кметството е дало разрешение да се правят илюминации в градината. Аз, мога да ви призная, съм ученик без предразсъдъци, но илюминациите при циганките — това е просто скандално…

— Странно — забеляза Гаврилеску, — нищо такова не съм чул.

— Пише го във всички вестници — обади се друг пътник. — Срамота! — извиси глас той. — Нечувано!…

Неколцина от пътниците извиха глави към него и Гаврилеску сведе очи под укоряващите им погледи.

— Пак потърсете, може да имате и други пари — каза му кондукторът. — Ако нямате, слезте на първата спирка.

Целият зачервен, без да посмее да вдигне очи, Гаврилеску започна отново да търси из джобовете си. За щастие портфейлът с дребните пари беше отгоре, между кърпичките. Той отброи няколко монети и подаде.

— Давате ми само пет леи — каза кондукторът и му посочи монетите в дланта си.

— Да. До пощата.

— Няма значение докъде. Билетът струва десет леи. Вие в кой свят живеете? — строго добави кондукторът.

— Живея в Букурещ — отвърна му Гаврилеску и вдигна гордо глава. — Живея в Букурещ и пътувам три-четири пъти на ден с трамвай, и правя това вече години наред и винаги съм плащал по пет леи…

Почти целият трамвай слушаше с интерес разговора. Няколко пътници напуснаха местата си и седнаха на по-близките седалки. Кондукторът прехвърли наведнъж монетите и каза:

— Щом не искате да ми дадете останалата част, слезте на следващата спирка.

— Трамваите поскъпнаха още преди три-четири години — обади се някой.

— Преди пет години — уточни кондукторът.

— Давам ви честна дума — патетично започна Гаврилеску.

— Тогава слезте на първата спирка — прекъсна го кондукторът.

— Най-добре да платите разликата — посъветва го някой, — че до пощата има доста път пеша.

Гаврилеску потърси портфейла си и извади още пет леи.

— Странни работи стават в тази страна — рече си тихо той, когато кондукторът отмина. — Какви решения вземат посред нощ. В шест часа. Честна дума ви давам… Да, накрая защо да настоявам? Беше страшен ден. Но по-страшното е, че не можем да живеем без трамвай. А аз съм принуден да пътувам най-малко по три-четири пъти на ден с трамвай. А един урок по пиано е сто леи. Една банкнота като тази. А сега и тази банкнота не вървяла. Трябва да отида да я сменя в банката…

— Дайте ми я — каза му един възрастен мъж. — Ще ви я сменя утре в работата си…

Извади от портфейла си банкнота и я подаде на Гаврилеску. Той внимателно я пое, но и грижливо я огледа.

— Красива е — отбеляза. — Отдавна ли е в обръщение?

Няколко пътници се спогледаха и се усмихнаха.

— От около три години — каза единият от тях.

— Чудно как не съм ги видял досега. Наистина много съм разсеян. Нали съм артист…

Прибра банкнотата в портфейла си и погледна през прозореца.

— Става тъмно — каза той. — Най-после.

Изведнъж се почувства уморен и като подпря главата си с ръка, затвори очи. Остана така до пощата.

Опита се да отключи вратата, но не успя и натисна звънеца. Натисна го силно, няколко пъти, а после почука на прозореца на столовата, обърна се с лице към входната врата и започна да я удря с юмруци. След малко от един съседен прозорец се показа някакъв мъж в пижама и се развика с пресипнал глас:

— Какъв е този шум, Господине?… Какво има?

— Простете — заизвинява се Гаврилеску. — Не знам какво се е случило с жена ми. Не се обажда. Не отговаря. И ключът се счупи. Не мога да се прибера вкъщи.

— Защо ще се прибирате? Кой сте вие?

Гаврилеску се приближи до прозореца и се поклони:

— Значи сме съседи — започна той — Не съм имал досега удоволствието да ви познавам. Името ми е Гаврилеску и живея тук, с моята съпруга, Елза…

— Тогава сте сгрешили адреса. Тук живее господин Станеску, но не си е вкъщи. Замина на курорт.

— Извинете — прекъсна го Гаврилеску, — съжалявам, че ще трябва да ви противореча, но мисля, че вие грешите. Тук, на 101 номер, живеем ние. Елза и аз. От четири години сме тук.

— Престанете, господа, не можем да заспим! — обади се някой. — Какво става?

— Претендира, че живеел тук, в къщата на господин Станеску…

— Не претендирам — запротестира Гаврилеску. — Тук е моят дом и аз няма да позволя на никого… Най-напред искам да разбера къде е Елза? Какво се е случило с нея…

— Попитайте в полицията — посъветва го някой от горния етаж.

Гаврилеску повдигна уплашено глава:

— Защо в полицията? Какво се е случило? — извика развълнуван той. — Знаете ли нещо?

— Не зная нищо, но искам да спя. И ако вие цяла нощ говорите…

— Моля — каза Гаврилеску, — и на мен ми се спи, бих казал, че съм страшно уморен… Имах ужасен ден. Какви горещини — като в Арабия!… Но не разбирам какво се е случило с Елза. Защо не отговаря? Може би й е станало лошо и си е легнала.

Върна се пред вратата на номер 101 и отново започна да я удря с юмрук, още по-силно.

— Нали ви казах, Господине, че не си е вкъщи, че господин Станеску замина на курорт.

— Извикайте полиция! — чу се някакъв остър женски глас. — Веднага извикайте полиция!

Гаврилеску спря да чука и се опря на вратата, като дишаше тежко. Изведнъж се почувства много уморен и се отпусна върху стъпалата, като подпря челото си с длани. „Гаврилеску — пошепна си той, — внимавай, станало е нещо сериозно и не искат да кажат. Дръж се добре, опитай се да си спомниш…“

— Мадам Трандафир! — възкликна той. — Трябваше да се сетя веднага. Мадам Трандафир! — извика, надигна се и се отправи към отсрещната къща. — Мадам Трандафир!…

Някой, който беше останал на прозореца си, се обади с по-спокоен глас:

— Оставете я да почива, бедната.

— Спешно е!

— Оставете я да почива. Господ да й прости греховете. Тя отдавна почина.

— Невъзможно е! — развика се Гаврилеску. — Та аз говорих с нея днес сутринта.

— Може би я бъркате със сестра й, Екатерина: Мадам Трандафир почина преди пет години.

Гаврилеску се вкамени за миг, после бръкна в джоба си и извади няколко кърпички.

— Странно — промълви той.

Бавно се върна, изкачи трите стъпала до 101-ви номер, взе си шапката и я сложи на главата си. Похлопа още веднъж и слезе. Закрачи бавно, без да мисли, и продължи да си бърше лицето с кърпичката. Кръчмата на ъгъла беше още отворена и след като се повъртя, реши да влезе.

— Повече от чашка не можем да ви сервираме — каза му момчето. — Затваряме в два.

— В два? — учуди се Гаврилеску. — Колко е сега?

— Два. Даже минава…

— Страшно късно е — пошепна си той.

Приближи се до тезгяха и му се стори, че познава фигурата на кръчмаря. Сърцето му започна да бие.

— Вие не сте ли господин Костика? — попита той.

— Да, аз съм — отвърна кръчмарят, като го погледна продължително. — Май ви познавам — добави след дълга пауза.

— Да, като че ли… — подхвана Гаврилеску и отново изгуби нишката, замълча и се усмихна смутено. — Бил съм тук преди много време — продължи той, — имах някои приятели. Мадам Трандафир…

— Да, Бог да й прости греховете…

— Мадам Гаврилеску, Елза…

— Ах, какво стана с нея — прекъсна го кръчмарят, — още не се знае. Полицията го търси няколко месеца, но не можа да го открие нито жив, нито мъртъв… Сякаш в земята пропадна… Бедната мадам Елза чака го, чака го и най-накрая замина при семейството си в Германия. Разпродаде нещата си и си отиде. Нямаха кой знае какво, бедните. Дори мислех да купя пианото.

— Значи замина за Германия — каза замислено Гаврилеску. — Отдавна ли замина?

— Отдавна, отдавна. Няколко месеца след като изчезна Гаврилеску. Тази есен ще станат 12 години. И вестниците писаха…

— Странно — пошепна Гаврилеску и започна да си прави вятър с шапката. — А аз, ако ви кажа, ако ви кажа, че днес сутринта, давам ви честната си дума, че не лъжа, че днес сутринта говорих с нея… И още нещо. Дори обядвахме заедно. Мога да ви кажа точно какво ядохме…

— Да се е върнала? — погледна го недоверчиво кръчмарят.

— Не, не се е върнала. Защото никъде не е ходила. Голяма бъркотия стана. Сега съм уморен, но утре сутринта ще се разбере…

Леко се поклони и излезе.

Тръгна бавно с шапка в едната ръка и с кърпичка в другата, като спираше за дълго на всяка пейка да си почине. Беше ясна и по улицата се усещаше хладината на градините. Застигна го файтон с един кон.

— Накъде, Господине? — запита го файтонджията.

— При циганките — отговори Гаврилеску.

— Тогава качвайте се, ще ви закарам за два наполеона — каза файтонджията и спря колата.

— Съжалявам, но не разполагам с много пари. Останаха ми сто леи и малко дребни. Стоте ми трябват, за да мога да вляза при циганките.

— По-скъпо е — засмя се файтонджията. — Няма да ви стигнат стоте леи.

— Аз толкова платих днес следобед. Лека нощ — добави той и тръгна.

Но колата потегли след него.

— Това е царицата на нощта — въздъхна дълбоко файтонджията. — От градината на господин генерала. Затова обичам да минавам оттук нощем. Имам-нямам клиенти — винаги минавам от тук, всяка нощ. Страшно ми харесват цветята.

— Имате душа на артист — засмя се Гаврилеску.

После седна на една пейка и му махна с ръка за сбогом. Но файтонджията рязко спря колата точно пред него. После извади табакера и започна да си свива цигара.

— Обичам цветята — каза той. — Конете и цветята. На млади години работех в едно погребално бюро. Каква красота! Шест коня, облечени в черно и златно, и цветя, цветя, купища цветя!… Отмина младостта, всичко се промени. Остарях, станах нощен файтонджия с един-единствен кон.

Запали цигара, бавно пусна дим.

— Значи при циганките! — добави след малко.

— Да, по личен въпрос — побърза да му обясни Гаврилеску. — Бях там днес следобед и станаха куп бъркотии.

— Ех, циганките — тъжно се усмихна файтонджията. — Ако не бяха циганките — добави той и понижи глас, — ако не бяха…

— Да — потвърди Гаврилеску, — всички говорят за тях. В трамвая, искам да кажа, когато мина трамваят пред входа на градината — всички говорят за циганките…

Стана от пейката и отново тръгна, а колата го последва.

— Да минем оттук — каза файтонджията и посочи с камшика си една уличка, — да скъсим пътя… И оттук ще стигнем до църквата. И там е разцъфтяла царицата на нощта. Наистина, не е като при генерала, но ще видите — няма да е лошо…

— Имате душа на артист — каза замечтано Гаврилеску.

Спряха пред църквата, за да вдъхнат от аромата на цветята.

— Сякаш има и други освен царицата на цветята — забеляза Гаврилеску.

— Да има толкова много видове цветя. Ако е имало погребение днес, сигурно са останали много. А сега към сутринта всички започват отново да ухаят… Идвах тук с погребалната кола… Колко хубаво беше!… Сега няма много път. Защо не се качите?

— Съжалявам, нямам пари…

— Ще ми дадете от дребните. Качете се…

Гаврилеску се колеба няколко мига и накрая се качи. Но веднага щом колата потегли, той отпусна главата си върху възглавницата и заспа.

— Беше много красиво — продължи файтонджията. — Църквата беше богата, хората добре… Младост.

Обърна глава и като видя, че е заспал, започна да кара по-леко.

— Стигнахме — извика той и стъпи върху капрата. — Но вратите са затворени.

Разтърси го и Гаврилеску стреснат се събуди.

— Вратите са затворени — повтори файтонджията. — Трябва да позвъните.

Гаврилеску взе шапката си, оправи вратовръзката си и слезе. После започна да търси портфейла с дребните пари.

— Оставете сега — каза файтонджията, — ще ми платите друг път. Аз ще остана да чакам. В този час ако се намери някой клиент, сигурно оттук ще бъде.

Гаврилеску му махна с шапката си, а после се приближи до вратата и потърси звънеца. Точно в този миг тя се отвори и след като влезе в двора, той се отправи към горичката. От прозореца блещукаше бледа светлина. Боязливо почука на вратата и разбра, че никой няма да му отвори, натисна бравата и влезе. Бабата беше отпуснала главата си върху масичката и спеше.

— Аз съм, Гаврилеску — каза той и я бутна леко по рамото. — Създадохте ми големи неприятности — добави той, като видя, че започна да се събужда.

— Късно е — каза бабата и разтърка очи. — Няма никой.

Погледна го продължително и го позна.

— Ах, ти ли си бил, музикантът. Остана само немкинята. Тя никога не спи…

Гаврилеску усети, че сърцето му започва да бие силно и леко потрепери.

— Немкинята? — повтори той.

— Сто леи — каза бабата.

Гаврилеску започна да търси портфейла си, но ръцете му се разтрепериха още по-силно и когато го намери между кърпичките, го изтърва на килима.

— Моля да ме извините — каза той и с усилие се наведе да го вдигне. — Много съм уморен. Беше ужасен ден…

Бабата пое банкнотата, стана от столчето си и отиде до прага, като му показа с пръст голямата къща:

— Гледай да не се объркаш. Върви направо по коридора и отброй седем врати. Когато стигнеш седмата, почукай три пъти и кажи: „Аз съм, изпраща ме бабата.“

После спря прозявката си с длан и затвори вратата. Като въздъхваше тежко, Гаврилеску бавно се отправи към сградата, която блестеше под светлината на звездите. Изкачи мраморните стълби, отвори вратата и се спря за миг. Пред очите му се простираше голям слабо осветен коридор и той отново усети как сърцето му започва да бие, сякаш щеше да се пръсне. Вървеше, развълнуван, като броеше високо, на глас вратите, покрай които минаваше. След малко се сепна: беше преброил тринайсет, четиринайсет… и се спря, без да може да продължи. „Гаврилеску, пошепна той, внимавай, пак ще се объркаш. Не тринайсет, не четиринайсет, а седем. Тъй каза бабата, да преброиш седем врати…“

Реши да се върне и да ги преброи отново, но след няколко крачки усети, че силите го напускат, и се спря пред първата врата, почука три пъти и влезе. Озова се в голям, обикновен салон, почти бедно обзаведен, но пред прозорците, гледащи към градината, се очертаваше сянката на млада жена.

— Простете — започна Гаврилеску с усилие. — Грешно преброих вратите.

Сянката се отлепи от прозореца и се отправи към него с меки стъпки и един забравен парфюм изведнъж събуди спомените му.

— Хилдегард! — извика той и изпусна шапката си.

— Откога те чакам — каза момичето и се приближи до него. — Търсих те навсякъде.

— Бях в бирарията — прошепна Гаврилеску. — Ако не бях с нея в бирарията, нямаше да се случи нищо. И ако имах пари у себе си… Но плати тя, Елза, и аз, разбираш ли, почувствах се задължен… А сега е късно, нали? Много късно…

— Какво значение има? — отвърна момичето. — Хайде да тръгваме…

— Но аз вече нямам дом, нямам нищо. Беше ужасен ден… Заприказвах се с мадам Войтинович и си забравих чантата с нотите…

— Винаги си бил разсеян — прекъсна го тя. — Хайде да тръгваме…

— Но къде? Къде? — извика той. — Вкъщи се е настанил някой, забравих му името, някой, когото не познавам… И сега го няма. Заминал на курорт…

— Ела с мен — каза момичето, като го хвана за ръката и леко го издърпа в коридора.

— Но аз нямам пари — продължи Гаврилеску шепнешком. — Тъкмо когато са сменили парите и са увеличили трамвая…

— Все същият си — прекъсна го момичето и се разсмя. — Все те е страх…

— От моите познати не е останал никой — продължи Гаврилеску. — Всички са по курорти. И мадам Войтинович, от която бих могъл да заема пари. Казват, че била заминала в провинцията… Ах, шапката ми — възкликна той и поиска да се върне.

— Остави я — спря го момичето… — Няма да имаме нужда от нея сега.

— Не се знае, не се знае — настоя Гаврилеску и опита да освободи ръката си от ръката на момичето. — Това е много хубава шапка, почти нова.

— Наистина ли? — учуди се момичето. — Ти наистина ли нищо не разбираш? Не разбираш ли какво ти се случи сега, преди малко? Наистина ли не разбираш?

Гаврилеску я погледна право в очите и дълбоко въздъхна.

— Страшно съм уморен — каза той, — извини ме. Беше ужасен ден… Но сега като че ли започнах да се чувствам по-добре…

Момичето го затегли леко към себе си. Преминаха двора и излязоха, без да отварят вратата, файтонджията ги чакаше, дремейки, и момичето го избута също така леко до седалката на колата.

— Но аз ти се заклевам — започна Гаврилеску пак шепнешком, — давам ти честната си дума, че нямам пукнат грош.

— Накъде, госпожице? — попита файтонджията. И как да ви карам? Бавно или по-бързичко?

— Карай към гората, по оня, по-дългия път — нареди момичето. — И по-бавно. Не бързаме…

— Ех, младост! — каза файтонджията и лекичко шибна коня.

Той държеше ръката си в нейните, но отпусна глава върху възглавницата и загледа небето. Гледаше го съсредоточено, без да мигне.

— Хилдегард — подхвана той след малко. — Нещо става с мен, става, но не знам какво. Ако не те бях чул да говориш с файтонджията, сигурно щях да помисля, че сънувам…

Момичето обърна глава към него и се усмихна:

— Всички сънуваме. Тъй започва. Като в сън…

Париж, юни 1969 г.

Мостът

На този свят всичко може да се случи. Спомних си един мотоциклетист. Стоях пред хижата и го наблюдавах. Исках да разбера кога ще му омръзне да кара мотоциклета си. Изкачваше за четвърти път отвесния склон и щом достигнеше върха на хълма, обръщаше мотоциклета и слизаше тихо, почти безшумно долу, в равното. Но петия път се случи неизбежното: катастрофата. Пренесох го на ръце до хижата — целия в кръв, в безсъзнание. Напръсках го с вода. Събуди се и за мое учудване ме позна. „Мислех, че няма да дойдеш — каза той. — Очаквах те и миналата година, пак по същото време.“ Не го разбрах. „Мисля, че ме бъркате с някого — отвърнах аз. — Тази хижа не е моя. Отстъпи ми я за седмица един приятел.“ Усмихна се. „Зная, че играта е такава: да се правиш, че не ме познаваш. Но това съм аз, Емануел.“ И започна да ми разказва. Все странични случки, една от друга по-невероятни. Прекъснах го неведнъж. „Но всичко това не е вярно. Много добре знаеш, че не може да бъде вярно. Измислил си си го ти.“ „А катастрофата? — засмя се той. — Аз ли я измислих?“ И смъкна окървавената кърпичка от лицето си, като ме погледна чистосърдечно, но и с едва доловима ирония. Разколебах се. Беше ми трудно да му кажа истината, да му съобщя, че просто страда от амнезия. Накрая все пак трябваше да се реша. Ако припаднеше отново, щях да го нося чак до болницата и сигурно щяха да изникнат доста проблеми. „Това е грешка — помъчих се да го успокоя. — Грешиш. Бъркаш с някого. Ти си от друг свят, от друго общество. Може да си писател или авантюрист, но във всеки случай си доста тайнствен, имаш много интересно минало. А пък аз живея в скромен и незначителен скучен свят. Няма откъде да ме познаваш. Повтарям ти, тази хижа не е моя, а на един приятел. Идвам тук за първи път…“ Продължи да ме гледа, като притискаше устните си с кърпичката. Оставих го да си отиде, макар да знаех, че ще се изгуби. Страдаше от амнезия. Дали щеше да намери онези, дето го очакваха и миналата година? Страдаше от амнезия и правилото на играта — мисля, че така го разбрах от него — изискваше да не бъде разпознат поне в началото. Следователно трябваше да дойде за втори или дори за трети път, но как да разбере при кого вече е бил и кого още не, след като страдаше от амнезия? Тръгна си. Бях сигурен, че ще се изгуби. Започнах да съжалявам, че го пуснах да си върви. Беше интересен човек. С такова търпение се изкачваше по хълмовете със своя мотоциклет и слизаше долу, в равнината, при моста…

— Да, на тоя свят какво ли не се случва — ме прекъсна Онофрей. (Знаех защо ме прекъсна, от невнимание пак намекнах за моста.) Стават какви ли не работи. Тая пролет, като минавах по улица „Дамницей“, видях да излиза от някакъв двор поручик от кавалерията. Спрях се на тротоара и го загледах. Беше толкова красив, че за него можеше да се говори само с понятия от теологията. Усмихнах се. Така би трябвало да го опише някой, си казах. Да употреби друг, по-различен от обикновения език. Езика на теологията или поне на метафизиката. Казах си: един поручик от кавалерията, представен с термини от теологията, сигурно крие в себе си някаква тайна, парадокс. Cointidentia oppositorum3, би казал Никола от Куза. Беше ми приятно да мисля така. Сякаш изведнъж попаднах в друг свят, в някаква вселена от същности и архетипове. Усмихнах се щастливо и може би тази усмивка го окуражи. Моя съсед, искам да кажа, младежа на тротоара, а не поручика. Офицерът отмина. „И аз му се възхитих — призна момчето. (Беше достатъчно да го погледна за миг, за да разбера, че е интелектуалец). — Мога да ви кажа, че е нещо повече от красив мъж, толкова красив, че не би могъл да бъде описан освен с термините на негативната теология. Познавам го. Жаден е за култура. Чете «Упанишадите»4. Мога да ви кажа и друго: търси къща с двама студенти. Не искам да ме разбирате грешно: иска да наеме къща, цяла къща, а не апартамент. С градина, с двор и веранда. Може би тази къща не му е харесала — добави той, след като погледна още веднъж фасадата. — Доколкото знам, предпочел една по-голяма къща. За лекции, за събирания.“ Слушах го очарован. Познаваше го толкова добре, разбираше го. „Разбира се — продължи той, — на него му харесва да се връща вкъщи на кон, затова си е избрал да служи в конен полк. Но полковникът му забрани. На кон, един толкова красив мъж, в кавалерийска униформа, по тези улици, покрити с есенни листа и тъй меланхолични, особено по залез-слънце…“ „И момичетата, които го дебнат от прозорците — добавих аз. — Имаше право полковникът…“ „Не, не беше това — продължи той. — Беше заради меланхолията, заради тъгата на букурещките залези. Защото, ако позволите, драги господине — обърна се много учтиво той към мене, — имаме късмета или нещастието да живеем в най-меланхоличния град на света.“

— Тогава го знам! — прекъсна го Гологан. — Срещнах го веднъж. Обича да заговаря непознати по улицата. Оригинал!

— Аз съм му благодарен — продължи Онофрей, — защото чрез него се запознах с поручика. С поручика и с двамата студенти. Като казах „съвпадения на противоположности“ — не преувеличих. Да, разбира се. Кузански употребяваше този израз, за да определя Бога. Но да се разберем: аз не казвам, че този поручик прилича или може да бъде сравнен, или че по някакъв начин е подобен на Бога. Не, не казвам това. Но ви уверявам, че за него не би могло да се говори, освен с помощта на понятията от негативната теология. Не само защото е чел Упанишадите. А и защото, откакто ги е чел, си е задал някои въпроси. Мисля, че се досещате за какво намеквам: нети! нети! и останалите: „последната реалност“, „съществото“, и накрая „атман“. Когато отидох да го видя за първи път, воден от моя приятел Бландузия…

— Мисля, че не се казваше така — го прекъсна Гологан. — Ако става дума за онзи оригинал, за който ви говорих — Меланхоличния, казваше се Горовей, Янку Горовей.

— Уверявам ви, че се казваше Бландузия — продължи Онофрей.

— Всъщност няма никакво значение — вдигна рамене Гологан.

— А пък аз мисля, че има много голямо значение. Добре е да знаем дали става дума за същата личност. Дали ви говоря за Бландузия, моя приятел, или за поручика. Когато отидох да го видя за първи път в новата му квартира на улица „Преотеселор“, бях много изненадан. Трябва да добавя, че тези издигнати мъже, поручикът и двамата студенти, живеят доста по-различно от нас. Бих отишъл и по-далече: да, бих ви казал, че са превърнали своя живот в истински ритуал. Разбира се, всички знаят, че на поручика не му харесва да чака с другите. И затова измислиха този ритуал: вечер, когато се връща вкъщи от полка — обясних ви защо не може да се връща на кон — ординарецът го очакваше на ъгъла на улицата. Когато го видеше да слиза от трамвая, изтичваше обратно до двора и извикваше: „Идвааа!“ Тогава първият студент отваряше първата бутилка с вино. Вторият отиваше до вратата на салона и я заключваше. Трябва да ви обясня защо правеше така: в салона по това време се намираха три-четири, а понякога и повече млади жени — госпожици и госпожи — съпруги, искам да кажа — вдовици и разведени, и поручикът в съгласие с всички от къщата реши да… Ах, да, това сигурно е тяхна тайна и аз не би трябвало да ви я казвам. И така, животът, преживян като ритуал, започваше. Ритуал, в смисъл на тайна, мистерия, тайнство… Любопитно е, като си помислиш…

Силно заинтригувани, всички зачакахме да продължи, но Онофрей се усмихна малко разсеяно.

— Наистина, на тоя свят стават какви ли не неща — започна Замфиреску. — Събудих се веднъж и видях една стара жена. Помислих, че е сляпа. Водеше я някакво момиченце. Но как я водеше? Едва влязоха навън и момичето спря. В дясната си ръка държеше отворена книга, вдигна я и започна да чете. Старата я слушаше с напрегнато внимание, почти с благоговение, като се мъчеше да я разбере. През цялото време я държеше за лявата ръка. Замислих се точно за това, че я държеше за лявата ръка, и изведнъж си спомних, че всичко се беше случило отдавна и го бях забравил. Наистина е така, както ви казвам. Преди доста време — може би преди месец и дори повече, преди няколко години, не зная точно — се озовах пред вратата на една къща. Не бих могъл да ви кажа защо се спрях точно там, май че чаках някого. Едва по-късно разбрах. В тази къща се намираше някаква старица, която беше на умиране. Мъчеше се от доста време, но не искаше да си отиде сред чужди хора. Желаеше да се върне у дома си, да умре на село, да бъде погребана там, в своята земя. Но как да стигне до къщи? Почти не можеше да се движи. Питах се за това и аз — искам да кажа — когато дъщерята на наш съсед, около четиринайсет-петнайсетгодишно момиче, й каза, че ще замине с нея, за да я заведе. И тогава — не може да ви изглежда невероятно! — старата стана от кревата си, хвана девойчето за ръка и тръгнаха. Тръгнаха двете, на път. „Ама нямаме паспорт — каза младата. — Трябва да взема карта и една книга. Да се ориентирам.“ Господа, пред мен се разигра рядко красива сцена. Старицата се умори и седна на едно столче, а момичето й четеше от книгата. Рядко красива сцена! Момичето четеше възхитително, с интонация, всеки път леко повишавайки тон, когато в текста ставаше дума за дом. Да, в тази книга — не знам как беше заглавието й, нито от кого беше написана — всъщност бе скромна по съдържанието си. Ставаше дума за някаква къща, за завръщане у дома — при теб, вкъщи, искам да кажа, навсякъде би могло да имаш дом. Стори ми се, че прилича на нещо познато. Дори си помислих дали не е някоя нова Одисея, нова, в смисъл по-хубава, написана за жени, старци и деца. Но веднага разбрах, че съм се излъгал. И ето как стана. Скоро след това се появи един младеж. Трябва да добавя, че момичето, което беше на четиринайсет-петнайсет години, сега на дневна светлина изглеждаше с няколко години по-възрастно. Не повече от деветнайсет-двайсет и доста красиво. И, разбира се, този младеж, това новоизгряло божество, кой знае откъде, когато я видя да чете книгата, се спря и полюбопитства — разбрах го добре — дори в известен смисъл започна да я ухажва. Казвам „в известен смисъл“, защото той беше доста деликатен. Спомням си много добре как започна: „Ах, вие сте идеалистка, учителка, поетеса! Обичате да четете. И аз имам книги — скромно добави младежът. — Имам и идеи.“

— Познавам го — прекъсна го Онофрей. — Това е Бландузия. Макар да е доста скромно момче, не крие, че чете книги, че има и идеи. Неговото приятелство с поручика от кавалерията и с двамата студенти се базира тъкмо върху това — издигат в култ благородните постъпки, мечтаят за идеални светове. Казах ви, че тяхното съществуване е възвишено, бих казал дори метафизично и теологично. Всъщност какво друго търсят тези млади хора, щом като не е действителността, която за нас, обикновените хора, е най-неясна, скрита зад толкова илюзии и грешки? Търсят я и бих дръзнал да добавя, че понякога я намират. Само да чуете как поручикът говори за атман или още по-трагично, за мита за Адонис! Разбирате за какво намеквам. Не за това, че е толкова красив като Адонис, а за съжаление за личната му трагедия, всъщност метафизична трагедия. Мисля, че ви казах: всичко тръгна от Упанишадите. Когато поручикът се запита: „Кой съм аз?“ и си отговори: „Аз, моето истинско аз е атман“, което е идентично с брахман (на санскритски: ахам брахмасмити или, ако използваме друг израз, аям атма брахма), нещо у него се прекърши. Беше онова, което някои наричат метафизичен срив. С неговия случай травмата беше наистина голяма. Тъй като Адонис бе ранен от глиган, всъщност косвено кастриран по волята на Афродита, голямата Богиня, чийто любовник, син или съпруг беше, тъй и поручикът беше травматизиран от срещата си с действителността, с тайнството на идентичността брахман-атман5. Но не бих искал да ме разбирате грешно. Не бих искал да мислите, че става дума за произшествие от физиологичен или от психоматичен порядък. Казах ви, че неговата трагедия е метафизична и теологична. Не е интересно с колко жени спи този поручик. Когато се запозна с него първият студент, бяха точно дванайсет. Сега, когато се запознах с него и аз, зная, че спи с единайсет. Но ви моля да не обръщате внимание на разликата. Работата е много по-сериозна. Като продължава да се държи като Дон Жуан, поручикът е също и Адонис. Разбирате какво искам да кажа: вече се е откъснал от всичко духовно. Или при него само духът е от значение. Да, трагедията му е духовна. Както можете да си представите, това доведе до радикална промяна в тяхното съществуване. Салонът, предназначен преди за приеми и конференции, сега стана… Какво да ви кажа? Бих преувеличил, ако твърдя, че е светилище, но наистина е нещо от този род: място за размисъл и церемонии. Ще ме попитате: а жените, всички тези млади и красиви жени, госпожици, съпруги, вдовици, които го очакват там, в салона, всяка вечер и които ги заключва един от студентите веднага щом чуе заповедта от двора: „Идва!“ Е, добре, ако съумеете да поставите правилно този въпрос, непременно ще намерите и отговора. Моля ви да не наблягате на вратата, нито пък на ключа — тези символи са вече остарели за човек от духовните мащаби на поручика. Отговора ще го получите от определението, от което тръгнах аз: поручикът не би могъл да бъде описан по друг начин освен с термините от отрицателната теология. Да, отговора можете да откриете от „съвпадението на противоположностите“. Размишления върху този детайл: единайсет жени, но отчужден. С други думи…

Замълча и отново се усмихна, повече на себе си.

— Случвало ли ви се е някога да попаднете в подобна ситуация, без изход, направо абсурдна, дори без начало и без край, в която не може да се намери никакво решение? Или, да си послужа с друг пример: попадали ли сте в стая без някакъв изход, без врата и прозорци, в която сте влезли, без да знаете кога и как, и от която (в рационален план) няма абсолютно никаква възможност да избягате?

Отново замълча, огледа ни поред и продължи да се усмихва.

— Аз само ви попитах. Отговора го очаквам от вас.

— Зная за какво намекваш — подхвана Гологан. — Случвало ми се е, наистина, точно както каза ти: да се намирам в ситуация без никакъв изход. Бях, заедно с приятели, при човек, когото не познавате, при Ставрогин, прочутия Ставрогин, онзи с магазина за колониални стоки и деликатеси. Спомням си добре — въпреки че оттогава минаха почти трийсет години. Бяхме се събрали повече приятели там, по повод една кръщавка. Състоя се същата сутрин, в друга къща, в друга среда — учители, свещеници, песнопение — по-далече, в една махала. Та бяхме у Ставрогин, у дома му и само онзи, който не го познава, не може да си представи какво означаваше това през онези години. Трябва да ви кажа само, че колониалът беше в партера, а на първия етаж живееше част от семейството на Ставрогин — доста е сложно да ви обясня защо, кой и как — но на останалите два етажа — втория и третия, живееше самият стопанин с останалата част от фамилията, но живееше и самичък, защото, знаете ли, беше оригинал, имаше пари и магазин за деликатеси, можеше да си позволи всичко. Значи, както вече ви казах, намирахме се — повече приятели — у Ставрогин на кръщавка. В един момент се чу звънецът и отиде да отвори самият домакин. Бяхме любопитни. Кой можеше да бъде? Защото, разбирате ли, никой не знаеше, че сме тук, в дома на Ставрогин. Всички знаехме, че сме на кръщавка, в съвсем друга среда, в края на града, в една далечна махала. Ставрогин отвори вратата и, представете си, един старец, доста добре облечен, много възпитан, ни огледа всички поред и забелязахме, че не може да повярва на очите си. „Извинете — обърна се той към Ставрогин. — С кого имам честта?“ „Ставрогин“, отвърна домакинът. „И тези сигурно са ваши приятели. Тогава мога да кажа, че имам късмет. Търсих по всички етажи, но без успех.“ „Другите са на кръщавка“, обясни Ставрогин. „Предположих“, отвърна старият. Приближи се до всеки от нас и като ни подаде поред ръка, се представи: „Хергелие. Обикновено тук си правя срещите. На някой от тези етажи. Миналата година не успяха да дойдат всички. Във всеки случай Барона се намира във влака, дето го затрупа снега във Валя Ларга. Помните ли колко говориха за това“. Разбира се, всички помнехме. „Значи Барона не може да дойде. Но има и една изненада. Вижте, госпожа Паликан, която сега е тук, беше и миналата година, макар че писа, че няма да може да пристигне.“ Приближи се до нея и й целуна ръка. После ни представи едновременно: „Приятелите на господин Ставрогин“, каза. Приближихме я поред, като всеки й целуна ръка, а тя ни запозна със своите приятелки. Всичките представителни, елегантни — повечето чужденки. Беше любопитно да се чуят толкова чужди езици в апартамента на Ставрогин. Представете си в какво положение се намираше самият стопанин, който едва говореше френски, сред това отбрано общество, по-голямата част от което беше от чужбина. (Знаеше малко по-добре гръцки, но и този език владееше слабо — в това се убедихме още същата вечер.)

За щастие всичко беше подготвено от кръщавката: шампанското, черният хайвер и останалите неща. След малко Ставрогин слезе в магазина с двама от нас и донесе сандък с шампанско, пушена риба и плодове. Всички столове, кресла и канапета вече бяха заети — отстъпихме ги на дамите — а ние, приятелите на Ставрогин, и другите гости трябваше да стоим прави край стените. Но затова пък — какъв интересен разговор! Само от какви къщи бяха тези хора! Обикновено се срещаха вкъщи с горен етаж. И ми обясниха защо. Интересно, че сега, когато ви разказвам това, вече не си спомням добре защо. И още нещо: срещнах една дама, която познавах от швейцарската легация, която, мога да ви призная сега, се опитвах да ухажвам, но без успех. Разбира се, позна ме веднага и прояви достатъчно такт, за да не си спомни за моето държание. Напротив, дори ми се стори, че е приятелски настроена. „Виждам, че водите много интересен живот — започнах аз. — Светски живот, дипломатически приеми, срещи с изискани хора.“ „О, да — отвърна тя — имам голяма слабост към къщите с горен етаж. Качваш се, слизаш. Слизаш, качваш се. Никога не ти омръзва. Не ти доскучава, искам да кажа.“ И тогава изведнъж се сетих, че от този път не се бях качвал до апартамента на Ставрогин. Не знам как стигнах до тук, но бях сигурен, че не съм изкачил стълбите. Приближих се до Ставрогин. „Кажи — пошепнах му, — как стигна до нас, тук? Доколкото зная, нямате асансьор.“ „Не, нямаме — приза Ставрогин. — И аз се питам как се качих. Много добре си спомням как преди малко слязох в магазина, отлично помня как се спуснах по стълбището, но не знам как се изкачих.“ „Значи за слизане — можем да слезем винаги“ — забелязах аз. „Без проблеми.“ Успокоих се. И все пак добавих: „Какво ще кажете, ако се върнем на кръщавката?“ „Далече е — отвърна Ставрогин, — това е на другия край на града.“ „Може и там да има интересни хора“ — опитах се да го убедя аз. „Но аз трябва да се погрижа за тях“ — предупреди той, като посочи препълнените от гости стаи. „Пристигна Барона — казах му аз. — Той ще се занимава с тях.“ И накрая го убедих. Но разбирате в какво положение се намирахме. Без начало и без край. Сякаш никой от нас не си спомняше да се е изкачвал по стълбите. Слава Богу, че можехме да слезем без проблем… „Тъй че разбирам за какво намекваш“ — добави, като погледна към Онофрей.

— Не мисля, че става дума за същото — отсече Онофрей. — Във вашия случай имаше изход, защото можехте да слезете.

— Не само това — намеси се Замфиреску. — Имали сте работа с изискани, светски хора, от посолствата, които са били посветени. Искам да кажа, които вече са знаели тайната на етажите: да се качиш и да слезеш, да слезеш и да се качиш. Старицата, момичето и младежът, за които ви говорих, бяха, бих казал, изгубени, не бяха открили още нищо. Затова им беше толкова трудно… Не знам колко месеца след този случай ги срещнах отново, на една гара. Мисля, че чакаха някакъв влак. Старицата пак беше седнала на столче, държеше девойката за ръка, за лявата ръка, а тя й четеше. Ох, само колко неща се случиха през това време!… Ако беше чул какво чете момичето, щеше да ти се скъса сърцето. Какво ли само не се случи след тяхното заминаване! Онова момченце, дето живееше с нея, в дома й, с което навремето говореше старата, момченцето порасна, вече е голям мъж, имаше най-различни проблеми, бореше се с толкова трудности. Явно момичето четеше, за да се ориентира. Както вече ви казах, нямаха паспорт. Имаха нужда от карта, да бъдат сигурни за посоките. За щастие бяха поели вярната посока. Но колко тъга имаше в страниците, които четеше тогава, чакайки на перона на гарата… Освен това момичето беше тогава само. Младежът, който я беше заговорил пред къщата, изчезна.

— Не изчезна — прекъсна го Онофрей. — Но той, Бландузия, не напусна никога Букурещ. Имаше голяма слабост към този град, Букурещ. Откакто се сприятели с поручика и с двамата студенти, животът му почти изцяло се подчини на идеята му за самоусъвършенстване. Няма да забравя дискусиите, на които имах удоволствието да присъствам. С всички ония жени, заключени там, всяка вечер в салона, и все пак атмосферата беше много въодушевяваща. Понякога жените напразно удряха с юмруци по вратата, викаха и заплашваха. Сякаш никой не ги чуваше. И разбирате ли защо: ежедневието на тези високопоставени хора беше извисено до някакъв свещен ритуал. Когато седяха на масата, цялото ни внимание се заемаше от вечерята. Наистина това беше единственото време, в което сядаха всички заедно, защото поручикът обядваше в полка, студентите — в мензата. Но вечерята беше ритуал и никой не биваше да го изпуска. Представяте ли си, че когато сервираха второто блюдо, вторият студент отвори друга бутилка вино. Така ми се видя и на мен, но се оказа, че втората бутилка бил отворил поручикът. Ординарецът стоеше прав зад него, готов да я поеме веднага след отварянето й и да напълни чашите на компанията. Да, втората бутилка трябваше да отвори поручикът. Не знам дали разбирате за какво намеквам сега… Преди малко ви попитах дали сте попадали в ситуация без абсолютно никакъв изход. Нещо като в стая без прозорци и без врати или като в тунел без изход, от който не можеш да излезеш, нито да се върнеш назад. Да, когато не можеш да се измъкнеш, когато се чувстваш като в клетка, когато си казваш: все пак трябва да има някакъв изход, трябва да има! Е, добре, господа, уверявам ви, че изход все пак има! Но очевидно в друг план. И бих дръзнал сега да уточня: в друг план, в плана на иреалното. Разбирате за какво намеква — отрицателните номера, парадоксът, в крайна сметка, отрицанието, което отрича отрицанието и те изважда отново на бял свят точно в момента, в който ти, клетият, лишен от въображение човек, се усещаш затворен за вечни времена в онзи каменен саркофаг, зазидан в крипта, в сърцето на планината. Разбрахте сега защо поручикът отвори нова бутилка. Дадох ви ключа: помислете за историята на религиите, за онова, което можем да наречем тайнство на първото повторение, и мистерията на този израз: вторият път, наистина доста банализиран от прекомерна употреба, да, едно профаниране на езика, което все пак запазва добре прикритите елементи от първото явление. Вторият път, значи роден от смъртта, с една дума: роден в света на духовното. Втората бутилка вино се различава качествено от първата, както и от третата. Не е интересно колко бутилки вино се изпразват всяка вечер на улица „Преотеселор“. Но разбрахте, че изходът от ситуацията, която е уж без изход, се крие във втората бутилка, отворена от поручика. Ако кажа, че става дума за някакво преображение или промяна, сигурно ще излъжа. Защото всъщност нищо не се променя. Ординарецът е все там, с таблата с чашите, и студентите продължават да спорят, повишавайки от време на време тон, а поручикът е разхлабил яката си и им рецитира стихове или размишлява върху нещо, или се отдава на спомени от детството си. Но повтарям, всичко това е привидно! В действителност веднъж отворената втора бутилка те кара да усещаш как всичко около теб започва да се променя. Отначало не забелязваш. Държиш чашата в ръка, отпиваш очарован виното, слушаш разговора и ти се струва, че откриваш нещо необичайно, нещо нереално около теб. Отпиваш пак и изведнъж не ти се вярва. Започваш да чуваш стъпки, шепот, сподавен смях. Учуден, обръщаш глава. Зад гърба ти няма никой. Но не се успокояваш. Гледаш отново, отдясно, напред. Поглеждаш поручика. Той говори за полка, за конете. Тогава започваш да разбираш. Да го виждаш да язди към дома по залез-слънце, красив като Аполон, но и някак отчужден, раним. Чуваш стъпките на коня по килима от есенни листа, когато светлината бавно и неусетно чезне и се запалват уличните фенери и газените лампи в къщите, и тогава се запитваш: защо е всичко това? Защо сме се родили, след като не можем да го разберем? След като не можем да го признаем? Не, полковникът имаше право, като му забрани да язди извън полка… Не можеш да се бориш така неподготвен с меланхолията… Нито знаеш кога си отпил от чашата. И постоянно слушаш приказките на поручика, и оставаш на масата още един час, а може би и два, а той, поручикът: „Признаваме се за бити. Покажете се!…“ И всички започват да се смеят, и ги виждаме всички там, зад гърбовете ни и пред лицето ни — всички млади и красиви, и се питаш дали са истински, от плът и кръв, откъде са дошли. А ритуалът изисква вторият студент да стане и той, да се изчерви и да вдигне, колкото е възможно по-високо, ключа на салона. И тогава момичетата отново избухват в смях. Разбира се, ако не си от тази къща, няма да знаеш, че салонът е свързан с кухнята, че ги разделя само една завеса. Не знаеш, защото не се осмеляваш да си го представиш. Но ако имаш въображение, веднага ще видиш завесата и тогава ще проумееш това толкова просто нещо, което никой не би разбрал без нечия помощ, да разбереш, че има праг и завеса точно пред нас. Но това ще разбереш едва втория път. Това е нещо, което ми харесва и което наричам тайнството на първото повторение.

Засмя се щастлив и продължи:

— Наистина става дума за една тайна. Имаш право: някои неща се случват и втори път. Разказвах ви за един мотоциклетист. Мой приятел ми беше услужил с хижата си. За една седмица, и тъкмо се готвех да си вървя, когато отново чух шума на мотоциклет. Опасявах се, че е станала някаква катастрофа, и изтичах до шосето, където вдигнах ръка и му извиках: „Емануел!“ Спря се и ми се усмихна чистосърдечно, но и с малко ирония. „Знам, че ме позна…“ „Разбира се, че те познах“, му казах. „Страхувах се, че ще се изгубиш, че няма да успееш да ги намериш…“ Той сведе очи. „Наистина, не успях да ги намеря — каза. — Ходих и при другите, пак с мотоциклета, но не ги открих. А онези, които срещнах случайно по хижи и по хотели, не ме познаха.“ „Бих искал да ти помогна. Но трябва да знам повече за теб, да знам от кой свят идваш.“ Погледна ме продължително и отново се усмихна. „Мисля, че в нашия случай този въпрос би трябвало да поставя по-скоро аз. От кой свят идваш, макар да знаеш, че съм Емануел, познаваш ли ме? Мисля, че макар да не си забравил правилата на играта, ще можеш да ме познаеш… Закрих очите си с ръце. Бих потънал в земята от срам, а също и от мъка!“ „Владимире!“, си казах тогава. „На колко си години?“ Знаех на колко съм: на петдесет и пет. Животът ми бързо отиваше към своя край. В известен смисъл можеше да се каже, че го бях изживял. Беше вече много късно. Не можех да започна отново. И го бях живял грешно, неправилно. По-скоро бях преживял един сън, без да си давам сметка какво става с мен. Живеех някак случайно, макар през юношеските години и през първите години на младостта да бях чул за Йосафат и да бях започнал да го изучавам. Нещо повече: през най-хубавите си години бях стигнал до втората част, която започва: „При мелницата на Йосафат.“ Харесваше ми толкова много, бях толкова щастлив, че бях сигурен, че няма да го забравя никога, дори напротив, щях да стигна да играя и третата част, все по-добре, да играя до края на живота си. И сега бързо се приближавах, да, все по-бързо, към финала… Как можех да забравя най-същественото! Понесох го на ръце, целия окървавен, до хижата и не можах да го разпозная. Не го разпознах дори когато ми каза, че е Емануел. Мислех, че страда от амнезия. Беше ми жал за него. Беше ме страх да не се изгуби, да изчезне. А той дойде да ме събуди, да ми припомни за Йосафат. Опита се да ме пробуди! Качи се цели пет пъти с мотоциклета си по този стръмен склон, докато накрая не катастрофира. Предполагал е, че може би кръвта му ще ме събуди. Или някоя от неговите невероятни, неправдоподобни истории. Или може би името му, Емануел. Но нищо не ме събуди… За щастие дойде за втори път и аз го познах.

„Имаме ли още време? — попитах го набързо. — Не е ли много късно?“ „Късно е и времето ни е малко — ми отвърна. — Но втората част се играе преди това и ако искаш…“ „А къде са другите? — прекъснах го аз. — Спомних си за Пражан. Имаше красиво чело, обичаше музиката, обожаваше Гьоте, казваше, че ще съчини един нов «Диван…»6. Спомням си също и за Елина, която ни викаше в края на втората част: «Който не признава, вече не си спомня.» Спомням си за…“ „Всичко се обърка — каза Емануел. — Забравиха. Някои се умориха и седнаха. Спомняш ли си правилото на мелницата: когато влезеш в мелница, виждаш празен стол и се питаш кой ли го е сложил там, и продължаваш нататък. Когато видиш някой да си почива на стол, се питаш… Я да видим? Сещаш ли се какво трябва да попиташ?“ Слушах го и усещах как бузите ми пламват. Не можех да си спомня. „Почти никой не може да си спомни за края на младостта — засмя се той. — Но втората част я играят други. Някои забравят за известно време, но после изведнъж си спомнят за втората част и започват отново да играят. Но явно, че онези, които са били от началото и сега играят третата част, са отишли по-надалеч. Да, минаваш от една градина в друга, от една гора в друга, но докато не излезеш от мелницата, играта е все същата, постоянно срещаш други двойки, други групи и ако много закъснееш или забравиш някое от правилата на играта, се объркаш…“

— Вярно е — прекъсна го Замфиреску. — Ако забравиш, объркваш се. Казах ви, че забравих за срещата си със сляпата старица и момичето. Отначало мислех, че е сляпа. Всъщност старата скоро щеше да умре. И оттогава, колкото пъти си спомня за това, ги срещам. Разбира се, момичето постоянно й чете нещо и старата я слуша с интерес и разбира по-лесно живота си. През какво само не минаха тези две бедни жени, откакто ги срещнах за първи път пред къщата. От време на време ги зървам в някой ресторант. Хората не разбират за какво става дума, докосват ръката на момичето, усмихват му се сърдечно и му пъхват по някоя банкнота между страниците на книгата. Момичето се изчервява, леко кимва с глава, благодари с усмивка и тръгва, като хваща старицата за ръка. Трудно й е да откаже, защото хората се приближават до нея с вече приготвени банкноти и не искат да си ги приберат обратно. Но нито тя, нито бабата влизат в ресторантите, за да просят. Обикалят ги, както обикалят училища, банки, църкви и болници, защото покрай тях минава пътят им, поне този, който са си набелязали. Понякога тези техни маршрути им създават неприятности. Например в деня, когато положиха основния камък на Зеленото кметство. Спомняте ли си, че вестниците писаха толкова много за това, защото пристигна премиерът. Аз представях Обществото. Спомням си, че кметът тъкмо приключи речта си и премиерът положи основния камък, когато те се появиха. Не забелязах точно откъде дойдоха. Сигурно е било откъм църквата. По това време беше празна. Никой не я пазеше. И докато премиерът държеше тухлата в дясната си ръка, старата седна на стол точно пред него, само на крачка от изкопа за основата. А момичето започна да й чете от някаква книга. Всички присъстващи бяха респектирани: много се впечатлиха. Не разбираха за какво става дума, но предположиха, че е нещо свързано със старите обичаи тук. И наистина, момичето четеше възхитително. И какъв възвишен текст бе избрала — за водите на Вавилон и за ладиите, които ни очакват там, край реките на Вавилон. Архиереите се разплакаха, политическите мъже се замислиха. Всички впериха поглед в момичето. А тя стана още по-красива. И когато затвори книгата и дръпна старата да си тръгнат, премиерът отиде и й целуна ръка. Знаех, че той направи това неискрено, за пропаганда, но все пак и той, като всички, беше доста впечатлен. Хареса ни този негов жест. Тогава настъпиха едни неразбории! Първо не можаха да намерят тухлата, за основния камък, върху която беше изписан паметният текст. Наистина тухли наоколо имаше много, но нужната така и не се намери. Хората се отдръпнаха да направят място на старата жена, а свещениците дори тръгнаха след нея. Духовата музика и тя се засили да я последва, но някой се сети, че ще трябва да се изчака премиерът, и я спря. Аз нали представях Обществото и трябваше да остана на място, до основите на бъдещия строеж. Признавам, че бях развълнуван. Искаше ми се да тръгна след тях и да слушам четенето на момичето. Знаех, че старата жена се уморява бързо и сяда на стол, а тогава момичето отваря книга и започва да й чете. Но не можех да тръгна, докато не се намереше въпросната тухла. Опитах се да се утеша, като си казах, че пак ще ги срещна, и то много скоро.

— Наистина — започна Гологан, — това е утешение да знаеш, че ще ги срещнеш отново. Та, говорех ви за Ставрогин. Ставрогин умря отдавна и неговата вдовица се върна в Гърция, а магазина му го взе някакъв племенник. Но приятелите на Хергелие се срещат често в големите луксозни къщи с горен етаж, така че и ние имаме възможността да ги срещаме, искам да кажа ние, приятелите на Ставрогин. Няколко години след кръщавката ходих при Аристид. Празнуваше сребърната си сватба и беше поканил, както сам каза, повече от триста души. Добре, че не бяха дошли всички, защото ви питам, къде щеше да ги събере? Вярно е, че има и той къща с партер и три етажа, но кой би дръзнал да се изкачи чак до третия? А голямото, парадното мраморно стълбище беше претъпкано от народ. С доста труд и усилия, като се наложи да си послужа и с лактите, стигнах до втория етаж. Там се говореше само английски и руски. Господа с подстригани брадички, във фракове и с ордени, дами в дълги вечерни рокли и с какви бижута, какви прекрасни бижута! И тъкмо се загледах в един необикновено голям и красив диамант, когато някой ме хвана за лакътя. Беше Барона. „Ако знаеше, че само преди два часа мадам Дьо Шение продаваше билети в кино Селект — прошепна ми той и се усмихна. — Но успя да дойде тук. Наистина — добави той, — при Аристид идваме всички с голямо удоволствие. Всичко зависи от Хергелие: ако има време да ни извести поне седмица напред, ще дойдем всички, дори и да сме в чужбина. Както се случи с госпожа Пеликан. Онзи ден се върна от Стокхолм.“ „Но госпожата, онази красивата госпожа, блондинката — започна той, притеснен, че не си спомням името й, — я срещнах преди време в швейцарската легация…“ „Евангелина — усмихна се той, — Евангелина Фармаки. Трябва да бъде и тя тук. Стори ми се, че дори я зърнах преди малко.“ И случаят ни срещна лице с лице, само след няколко мига. Целунах й ръката с искрено възхищение. „Както виждам — започнах аз, — водите доста изискан, блестящ живот.“ „Да — отвърна тя, — но той уморява, става скучен и човек търси нещо друго. Някои се преселват в курортните градчета, остават там за десет, за двайсет години. Предполагам, че първо ги привлича комфортът. Асансьорите, стаите с бани, игралните зали и особено тенискортовете. Тези вечно подскачащи топки, ракетите, ритмичните звуци, нали е така? Когато топката се удари в ракетата, се чува един неподражаем звук, доста вълнуващ. Напомня ти за детството, за младостта и тогава разбираш защо някои хора са в състояние да слушат по десет и по двайсет години тези звуци, без да се отегчат и уморят — все този вълнуващ ритъм.“ Да, и аз го слушах очарован, без да ми омръзне. Не се уморявах да го слушам как ми разказва за тези курортни градчета, за техния светски живот, тъй интересен, тъй блестящ…

— Разбирам те, прекъсна го Онофрей. — Понякога при определени хора под маската на баналността се крият неподозирани дълбочини. Дълбочини, които са недостъпни за останалите. Както вече споделих пред Бландузия, ако европейската мисъл не е отбелязала никакъв прогрес от Сократовото време насам, то се дължи само на произвола, на чудовищния произвол, наложен от езика. Вървеше ми, и то грешно!, че действителността не може да бъде разбрана по друг начин, освен с помощта на понятията и представите, а те се изковават от езика, и не можем да ги усъвършенстваме, без да усъвършенстваме и пречистваме езика. Но действителността не може да бъде представена и изразена само чрез езика. За нашия разум действителността е битие, тя е мистерия и аз определям мистериозното по два начина: това, което не можем да познаем, и онова, което си е по принцип непознаваемо. Това обаче означава две неща — или, че не можем да опознаем действителността, или, че всъщност не искаме да я опознаем. Но всичко е относително, привидно. То ако тази привидност е само претекст…? Затова говорех за „съвпадение на противоположностите“, за тази мистерия, която в битието може да съвпадне с небитието. Повтарям: може да съвпадне. Но невинаги! Защото, ако е така, да я наречем мистерия. А поручикът? Ще попитате. Как успя поручикът, толкова млад и толкова хубав, същински Дон Жуан или Адонис, как успя да разбули тази мистерия? Мисля, че вече много пъти отговорих на този въпрос. Но ще отговоря още веднъж. Когато разбра, че „атман“ е идентичен с „брахман“, поручикът проумя, че е умрял за света, че се е събудил напълно откъснат и отчужден от всичко и от всички, че тази смърт му е донесла свободата, че се е превърнал, както казват индийците, в „жив мъртвец“, или както става в подобни екстремни ситуации, веднъж усещаш живота, а друг път — смъртта, и в един такъв момент поручикът се е попитал дали съществува изход. Трябваше да умре за втори път и да стане отново такъв, какъвто бе преди — поручик от кавалерията — продължавайки все пак (и тук е този парадокс на „съвпадението на противоположностите“ — да стане чрез Упанишадите: атман-брахман. Но как? Как да намери този изход, как да умре повторно, когато, вече превърнал се в дух, е станал безсмъртен. Ако можете да поставите правилно този въпрос, ще намерите отговора. Говорех ви за един праг. Говорех ви и за група жени, млади и красиви, които понякога се появяват в трапезариите и избухват в смях. Тези жени ви дадоха отговора. Една от тях е Магна Матер, голямата богиня, ако искате, наречете я Афродита, имената й нямат чет. Една от тях, казах. Почти винаги в такава група от млади и хубави жени едната е голяма Богиня, но как да я познаеш? Никой не може да го разбере, дори и самата тя. И сега пак ще ви дам отговора: поручикът се държа, сякаш не знаеше кое е, поручик от кавалерията или Адонис, ранен от голямата Богиня, Адонис, агонизиращ до дънера на едно дърво, Адонис, окървавен, почти умиращ… Но виждате ли — продължи Онофрей след дълга пауза, — тук е мистерията, че поручикът не знае никога преди това дали ще умре като всички, или ще възкръсне. И всяка вечер той започва този ритуал, като поема същия риск: да не се събуди повече, да се раздели с този свят. Защото явно е, че той като „атман“ безсмъртен притежава неразрушим дух. Но този живот няма нищо общо с безсмъртието. В този живот никой не иска да бъдеш нито безсмъртен, нито неразрушим: иска се само да бъдеш жив. И без съмнение животът, красотата, мъжеството, плодовитостта — всичко това го постигаш не чрез духа, не ти го дава и „атман“, а голямата богиня, наречете я, ако искате Афродита. Тя е изворът на живота, на този живот, от този свят, свят, в който всяка вечер поручикът рискува повече да не се завърне. Разбирате ли за какво намеквам: ако между тези няколко красиви жени се случи да няма голяма Богиня? Защото преди ритуала никой не знае дали голямата богиня е там, нито пък знае коя по-точно е тя. И самата тя не знае. Тези жени и момичета вярват, че са госпожи, госпожици, вдовици, разведени. И ще вярват в това до края на дните си, докато не се намери някой — в нашия случай поручикът, който да открие собствената им идентичност. И коя е тяхната истинска идентичност? Четири, пет или десет-единадесет са наистина това, което са — госпожи, госпожици, но една от тях е голямата богиня. По-точно, през онази вечер една от тях олицетворява, без да го знае, без никой друг да го знае, голямата богиня. Разбира се, през следващата вечер може да бъде и друга — и тук е мистерията, че никой не го знае предварително, дори и поручикът. За щастие…

Замълча, съвсем изчерпан, погледна ни и се усмихна.

— За щастие — добави след пауза. — Господ остави на земята заради нашите грехове червеното грозде и лозата…

Потреперах, приготвих се да се обясня, да му кажа, че ме е разбрал погрешно, но Замфиреску ме изпревари:

— Странно е това, което говориш за лозата…

— Наистина е странно — потвърди и Гологан.

— Казвам, че е странно — продължи Замфиреску, — защото последния път, когато ги срещнах, се случи точно това — да ги срещна в едно лозе на един мой роднина, Еуфросин. Кога беше това? Вече не си спомням точно, но не беше много отдавна. Значи след като се роди второто дете, значи преди две или три години. По един гроздобер, на техните лозя, край Търговище. Да, имаше много хора, приятели, съседи от Търговище, гости от Букурещ. Веднага се познахме. Старата седна на стол, момичето започна да чете и неусетно всички гроздоберачи се събраха около тях. Приближих се и аз, развълнуван, исках да слушам. Но най-странното беше, че нищо не чувах. Или чувах, но не разбирах. Не разбирах какво се чете. Всички останали гроздоберачи и гости я слушаха с благоговение и сякаш я разбираха. „Какво казва?“, попитах шепнешком един мъж до мен. Той се обърна и ме погледна раздразнен. „Слушайте, че е много красиво“, отвърна ми и се обърна с гръб. Останах още няколко минути така, напрегнат, опитвайки се да разбера нещо, но не можах и поех по пътя към къщата. По пътя срещнах забързания Еуфросин и тръгнах след него. По едно време усетих, че бързам и аз — извиках на Еуфросин, но той не ме чу или се направи, че не ме чува. Но когато стигнах, ми прошепна: „Ще мине по моста. Момичето каза, че ще мине оттам.“

— Е, видя ли?! — прекъсна го Онофрей и веднага се разгорещи. — Става топло, както очаквах. Винаги има изход, има праг, един мост. В твоя случай, в твоя живот има мост. Но досега бяхте без никакви грижи, защото бяхте в лозето. Не знам дали разбирате за какво намеквам, попита ни и ни погледна поред. — Намирате се там по един естествен начин, дори несъзнателно, защото не сте успели да си зададете въпроса. А какво да правим ние, които си го поставихме? Ние, които изгубихме невинния благослов на децата и на всички незнаещи. А ние знаем, че трябва да преминем моста. Повтарям: знаем, и знаем още какво означава това — да го преминем и да не можем повече да се върнем.

Исках да го прекъсна, но Гологан ме изпревари:

— Имате пълно право — започна силно развълнуван той. — Имате пълно право да поставите този въпрос. Ако Господ ни е оставил заради нашите грехове лозата, защо все пак ни е толкова тежко? Защо се измъчваме всеки ден, от сутрин до вечер, защо не сколасваме никога в работата, защо тя никога не свършва? Защо ни е толкова трудно на всички? Това не мога да го разбера. Да, не ни е трудно само на нас, обикновените хора. Трудно е и за високопоставените. Защото и те си имат проблеми. Ходят по разни места, но невинаги се чувстват свободно и добре. Имат толкова задължения. Барона ми каза веднъж, беше по Димитровден, следното: „Хубаво ти е тук, удобно ти е, имаш къща, голяма, луксозна, на цели четири етажа, но я си представи, ако си на село и трябва да се готвиш за гроздобера. Колко работа ще ти се отвори около гроздето и виното.“

— Не ме разбрахте правилно — прекъснах го аз, обръщайки се по-скоро към Онофрей. — Исках да ви кажа, че тук са може би най-хубавите лозя от тази част на Добруджа. Преди петнайсет години Барона искаше да ги купи и да ги подари на кралицата. Но моите вуйчовци се опънаха. И добре направиха. Сега по гроздобер тук всичко се променя — става толкова красиво. И сякаш брегът изведнъж изчезва и потъва в морето и не виждаш друго освен море…

— Съжалявам — обади се Онофрей и ме изгледа продължително, но останах с убеждението, че не се разбрахме. — Защото, за да стигнем до морето, все пак трябва да преминем Дунава. Да минем по някакъв мост.

— Да, по моста при Черна вода.

— Това исках да кажа. И тук има мост. И сега, искаме или не искаме, отиваме към него и ще минем по него. Но ние поставихме този въпрос. По-точно: аз го поставих. И не мога да забравя това. И тогава кой ми гарантира, че веднъж като минем моста, ще можем пак да се върнем.

— Нали е солиден мост — казах аз.

— Знам какво искаш да кажеш — прекъсна ме Онофрей. — Искаш да кажеш, че не е символичен мост. Но аз нямах предвид това. Не си падам много по символите. Символизмът те държи в една абстрактна среда. Проблемът е как да бягаме от тези абстрактни светове, които сме си създали самите ние. Не, символът сам по себе си не е толкова важен. Важен е конкретният обект, към който се насочва. В това е мистерията. Не символизмът на лозата ни интересува, а лозата, която би могла да бъде и нещо друго, например да означава присъствието на богинята. Забележете, че казах: присъствието на богинята, нейното реално присъствие — конкретното, не идеята за него, нито пък представата за него. Това всъщност е проблемът на поручика: как да идентифицира голямата богиня сред петте или шестте млади и красиви жени, които го заобикалят всяка вечер? Но ако държите сметка за факта, че между лозата, гроздовете и голямата богиня съществува тайнствена солидарност, както в определени случаи лозата израства направо от голото тяло на Богинята, в други случаи гроздовете излизат от устата й — уста, която дарява живот, богатство, плодородие, късмет. Да, тук става дума за един ритуал, а не за символ. Поручикът трябва да открие Богинята сред толкова много жени. Символизмът няма нищо общо с драмата, която преживява всеки божи ден поручикът: как да се приобщи отново към този свят, след като се е превърнал в чист дух, в „атман-брахман“, след като се е запознал с трагичния случай с Адонис?

— Разбирам много добре — опитах се да ги прекъсна аз.

— Не мисля, че разбираш — продължи Онофрей. — Защото иначе преди малко нямаше да намекнеш за солидността на моста при Черна вода. Ако не би признал солидността на този мост през Дунава, не би могъл да живееш в този свят. Лично мен ме интересува преди всичко този свят, защото само тук са прикрити тайните, само тук, в едно въплътено съществуване, имаме някакви шансове да ги открием. Но ако приемем принципа, че тайните са скрити в душите и предметите. Трябва да приемем и този частен случай: мостът при Черна вода би могъл да прикрива и някаква тайна. Казвам и добавям: поне за някои от нас. Разбира се, не бихме могли да знаем това предварително. Тогава за каква тайна може да се говори? Символизмът помага, но само отчасти. Символизмът ти казва, че мостът означава преминаване към нещо друго, към друг свят, към друг начин на живот или съществуване. Но символизмът не може да ти гарантира предварително нещо като друг свят… Разбрахте, че мисля за ситуация, която може да се сравни с тази на поручика — ситуация, която всъщност е без изход. Защото, ето че се приближихме до моста и след няколко минути под нас ще е Дунавът. Но след няколко часа ще се приближим до лозето, в Горгани, но как? По какъв начин? Искам да кажа: по какъв начин ще стане това? Защото по тези места аз вече съм бил, но си спомням доста смътно за тях. Едва си спомням. Дали не съм ги сънувал. Може и така да е. Но, драги Господа, позволете ми да се възползвам от случая, че сте тук — може и да е за последен път, позволете ми да ви благодаря. За мен беше удоволствие да се запозная с вас. С радост бих се срещнал с вас в Букурещ, драги Господа. Сега ви гледам и изпитвам удоволствие, като си спомням за онова пътуване, което направихме някога, може би насън, ние, четиримата, в едно купе първа класа. Не бих искал да ме смятате за прекалено сантиментален, но държа да ви кажа, че съм щастлив, много щастлив. И затова ме предупреди поручикът, че ще изпитвам неописуемо блаженство, в мига, в който ме обземе страх, извиращ издълбоко, от всички посоки и ако в този миг някой не каже: трябва да има изход!, ти си направо изгубен, не можеш повече да се върнеш, оставаш жив погребан, в сърцето на планината, в тази камера обскура7, без врати, без прозорци. Усещам това блаженство, усещам как страхът ме обзема и си казвам, казвам го и на вас: изход има!

Спря рязко и ме погледна, без всъщност да ме види, със стъклени очи. Колко продължи това? Колко продължи? Само видях как става от мястото си и търси кърпичката си.

— Бих искал да добавя още нещо — каза той. — Но мисля, че вече няма какво да се добави. Затова, моля ви, извинете ме, ако съм си позволил да бъда прекалено откровен. И какво бих могъл да кажа повече от онова, което вече ви казах преди половин час, да, когато ви казах, че според мен тайнството е непознаваемо. Вероятно някой от вас е поглеждал през прозореца и го е видял, искам да кажа Дунава. Видяхте Дунава, докато го минахме, видяхте и моста, ще видите и лозята в Горган. В известен смисъл ви завиждам, но от друга страна… Какво друго бих могъл да добавя? Сега започнах да ви опознавам и не мога да кажа друго освен, че на всеки от нас се случват разни неща, които за нещастие ние бързо забравяме. Но когато не ги забравяме, не знаем как да ги осъзнаем. С малко въображение бих могъл да ви опозная и тогава бих си спомнил всичко, което би трябвало да си спомня…

Вдигна кърпичката си, стисна ни сърдечно ръцете и излезе в коридора. Не посмяхме да кажем нещо. Но го гледахме как се отдалечава. И сякаш по съвпадение, когато стигна края на коридора, влакът изведнъж спря и той слезе. Не предполагах, че ще има гара толкова близо до Моста. Никога след това не можах да си спомня името на тази гара.

Декември 1963

Снимка отпреди четиринайсет години

И преди четири години му се случи същото: тъкмо когато реши, че се е заблудил, неочаквано се озова пред тази църква. Беше непретенциозна сграда, без определена възраст, с нищо неотличаваща се от съседните. Тогава имаше толкова много хора, че просто се обърка и спря до вратата.

Сега църквата беше празна. Но той зърна някакъв вратар близо до олтара и веднага се отправи към него, тихо, на пръсти.

— Името ми е Думитру — подхвана усмихнат. — Не вярвам да си спомняте за мен. Бях тук преди четири години, дойдох погрешка — добави след кратко колебание, като понижи глас. — Мислех, че ще има фестивал на балтийските културни организации. Жена ми е латвийка. Знаех, че ще бъде много доволна, ако разбере, че съм пребродил половината град, за да присъствам на балтийските празници. И какво още да ви кажа: бях много впечатлен, като влязох: цялата тази зала, пълна с народ, и доктор Мартин, който говори от амвона разпалено и искрено, като пророк…

— Фестивал на балтийските културни организации — каза вратарят и примигна, — като че ли си спомням…

— Виждате ли, тъкмо това е хубавото — добави Думитру и отново се усмихна. — Фестивалът беше преди седмица, а аз не знаех. Заблудих се. Прочетох афиша, но не забелязах датата. Велика е силата Господна! — тежко въздъхна той. — Бях дошъл за фестивала, тук в тази зала проповядваше доктор Мартин. Проповядваше и правеше чудеса.

— Като че ли си спомням — повтори вратарят. — Фестивал на балтийските организации, на всички балтийски организации. Беше много красиво. Лекции, хорове, танцови състави. Спомням си…

— Съжалявам, че не ги видях — започна Думитру след пауза. — Обърках датите и дойдох след една седмица. Но както вече ви казах, тъй стана чудото: погрешка. Дойдох чак след седмица…

— Добре си спомням — продължи вратарят. — Хорове и групи, деца със звънчета… Не, не, май че греша. Тези деца със звънчетата бяха тук по друг повод. Пак заради някакъв фестивал…

— И сега — прекъсна го Думитру, — тъй като ми донесоха отново нещата тук, мислех да намина да го видя и да му благодаря. На доктор Мартин, исках да кажа…

Вратарят поклати отрицателно глава:

— Той не беше на фестивала. Може би имате предвид доктор Уилямс. Той се занимава с тези неща: събрания, конференции и фестивали. Елате с мен — добави той и се отправи към страничната врата. — Само да не си тръгне, че съветът ей сега ще свърши…

Излязоха в коридора и вратарят рязко ускори крачка.

— Не че имам нещо против него — подхвана Думитру, — но аз дойдох за доктор Мартин. Големият проповедник и чудотворец. Дойдох да му благодаря за чудото…

Вратарят се спря и изненадан изви глава.

— За чудото? — повтори той. — Тогава не е доктор Уилямс. Той е по културната и обществената дейност. Трябва да е доктор Таубес. Но той не идва на работа, освен сутрин…

— А доктор Мартин? — боязливо запита Думитру. — Него искам да видя.

— Не си спомням — отвърна вратарят и разсеяно се почеса по темето. — Що за човек е той?

— Ах — разпали се Думитру и протегна широко ръка, — той е като пророк! Висок, красив, с извити, черни вежди и огнени очи. Говори вдъхновено, пламенно.

— Не се сещам кой може да е — каза вратарят. — Може да е някой от комитета. Елате с мен, че заседанието вече свършва. Доктор Уилямс ще каже кой е…

Щом влязоха, мъжът се смути и остана до вратата, като мачкаше шапката си в ръка.

Край дълга маса бяха насядали десетина мъже. Неколцина погледнаха за миг към входа и веднага се върнаха към работата си. Думитру продължи да мълчи, но скоро усети погледите им върху себе си. После без сам да разбере, направи крачка и започна:

— Не знам кой от вас се сеща за мен; оттогава минаха четири години. В тази света църква Господ се смили над Текла и над мен и направи чудо. Идвах за фестивала, когато изведнъж видях, че започват чудесата. Болни от всякакви болести чакаха на опашка; един от друг по-зле — страдащи от сърце, от астма, от ревматизъм, но с молитви и съсредоточаване се излекуваха всички.

Някой от масата се наведе към доктор Уилямс и му прошепна:

— Това сигурно трябва да е било на осми февруари.

Но докторът като че ли не го чу. Беше вперил очи в Думитру и се помъчи да разбере какво иска да каже, да разгадае развълнуваните му думи.

— Щом дойде моят ред, сложи ръка на челото ми и усетих, че сърцето ми пламва, но не става дума за мен: аз не страдах от нищо. Бях дошъл тук за фестивала. Но Текла имаше астма още от дете и никой лекар на света не можеше да я излекува. „Не е за мен — му казах аз, — а за жена ми, Текла. Страда от страшна астма. Можете ли да направите нещо за нея?“ „Аз не мога да направя нищо — отвърна ми той. — Но Господ е всесилен. Носите ли нещо от нея?“ „Имам една снимка“ — отговорих му и я извадих… Думитру остави шапката си върху килима, потърси портфейла си и измъкна някаква снимка. После направи няколко крачки към масата, като държеше снимката така, че всички да я видят.

— Той тогава, в църквата просто извика: „Тази млада и красива жена вехне и страда. И е далече от нас. Колко далече?“ — ме попита. „Трябва да има две хиляди мили“ — отвърнах му аз. И тогава доктор Мартин скръсти ръце…

— Чакай малко! — прекъсна го доктор Уилямс. — Откъде знаеш, че е бил Мартин? Кой ти каза?

Говореше нервно и почти строго, а Думитру объркан замълча.

— Кой ти каза за Мартин? Откъде знаеш, че е бил точно той? — стресна го изведнъж един почти напълно оплешивял мъж, който до този момент беше пушил мълчалив и замислен.

— Ами че всички от църквата знаеха, че той е доктор Мартин — отвърна Думитру окуражен. — Доктор Мартин — прочутият проведник и чудотворец, който лекува чрез съсредоточаване и молитви и с помощта на Бога прави чудеса в светите църкви…

— Не, не би могъл да бъде той — прекъсна го доктор Уилямс. — Той нямаше такива способности. Дори не стоя дълго при нас.

— Доктор Мартин беше — настоя Думитру. — Оня, който говореше разпалено като пророк и владееше телепатията.

— Най-добре е да му кажем истината — обади се някой откъм прозореца.

Думитру извърна глава към него и зачака.

— Приятелю — започна доктор Уилямс и скръсти ръце, като за миг ги приближи към лицето, сякаш искаше да се помоли. — Неведоми са пътищата Господни, но истината е една и трябва да я узнаеш. Тъй нареченият доктор Мартин не беше нито доктор по теология, нито пък имаше някакви лечителски способности. Дори не беше честен човек, нямаше страх от Бога…

— Не вярвам! — изведнъж извика Думитру. Но веднага се засрами от вика си, който стресна цялата група, изчерви се и млъкна.

— Беше голямо изпитание за всички нас — продължи мъжът до прозореца. — Този тъй наречен доктор Мартин компрометира кампанията ни за лечението чрез молитви.

— Подготвяхме я в широк мащаб — добави доктор Уилямс и горчиво се усмихна. — Но като избухна скандалът с мисис Блит…

— Опита се да измъкне голяма сума пари — заобяснява мъжът до прозореца.

— Солидна сума — продължи доктор Уилямс. — Тази мисис Блит имаше само една дъщеря и тя беше парализирана.

— Детски паралич — уточни някой.

— Беше голям удар срещу църквата — забеляза доктор Уилямс. — Арестуваха го и на процеса си призна всичко.

— Право да ви кажа, това ми хареса. — Обади се един бледен младеж с тъмни очила. — На процеса се държа като истински християнин. Онзи Дюги…

— Истинското му име е Дюге — прекъсна го някой. — По произход е канадец…

— Казва се Дюги — продължи младежът. — Това го знам с положителност. На процеса призна всичко. Всичко, като истински християнин, който честно си изповядва греховете. Шашна ме. А после, видяхте ли какво направи, после, след като излезе от затвора?

— Тогава не е той! — извика Думитру и рязко се наведе, за да вдигне шапката си от килима. — Говоря ви за доктор Мартин, проповедник, който прави чудеса.

— Той беше просто един мошеник! — избухна доктор Уилямс, изгубил всякакво търпение.

— Да, но демонстрира голяма морална сила — осмели се младежът. — Всеки друг след затвора не би се върнал на местопрестъплението, а той, както знаете, живее в същия квартал с мисис Блит.

— За да не плаща наем — прекъсна го оня, който каза за канадския произход. — Живее при свой братовчед.

— Все пак се осмели да гледа в очите хората, които преди това беше подвел — настоя младият. — Значи има морални сили…

— Но къде ги гледа в очите? Къде? В бара „Трите коня“ ли?

— Бара го държи негов роднина — уточни някой. — Всъщност работи там няколко часа дневно за храна и дрехи.

— Не знам какво прави — намеси се доктор Уилямс, като се опита да сложи край на спора — и не искам да го съдя. Не ходя по барове, но тези, които са го видели в „Трите коня“, ми казаха, че е бил ако не мъртво пиян, то поне не съвсем в ред… И в този случай…

— Позволете ми и аз да кажа две думи — прекъсна го Думитру, притискайки шапката си с ръце към гърдите. — Искам, както му е редът, да си кажа думата. — Но от вълнение изгуби нишката на мисълта си и започна да говори английски, който вече трудно можеше да се разбере. — И аз, и моята съпруга Текла ще му бъдем задължени за цял живот. Когато видях това струпване на коленичили, молещи се хора тогава, мога да кажа, че разбрах. Разбрах всичко, което се бе случило от самото начало до деня на сватбата. Можеше да се каже, че е брак по любов. И двамата бяхме бедни, а освен това аз говорех английски зле. Бях беден, окаян емигрант и не бях успял още да усетя тънкостите на езика. Аз съм от Дунава. Да, говорех много лошо, но все пак се разбирахме. Тя, Текла, беше образована, учила в колеж. Мога да кажа, че ми помогна да говоря правилно английски. И тъй като много се обичахме, се оженихме. Но тя страдаше от астма. Всеки ден, буквално всеки Божи ден получаваше пристъп след пристъп… И тогава доктор Мартин ми каза: „Иди си спокойно вкъщи и благодари на Бога за голямата му милост. Твоята жена е излекувана!…“ Като ми го каза, знаех, че е точно така. Затова не поисках да й телефонирам. Знаех, че е излекувана. Защо да се съмнявам във всемогъществото на Бога? И като се върнах у дома, около десет дни след това, десет дни след като бях в тази света църква, вярвайки, че идвам на фестивал, разбрах, че това изцеление е само частица от чудото. Но едва тогава започна чудото на чудесата…

Спря се за миг, погледна доволен към масата и някаква странна усмивка озари лицето му.

— Това искам да ви кажа — продължи той — и моля да ме извините, че се осмелих да ви го кажа, на вас, хора учени, издигнати и добри християни, но все пак трябва да знаете, че този доктор Мартин правеше чудеса. Повярвайте ми! Кълна ви се в най-скъпото, което имам. Самият Бог беше с него!…

Не беше трудно да го позная, макар и да се бе променил за тези четири години. Отслабнал и почти побелял, набраздено от бръчките чело — само веждите му още се чернееха, а очите му бяха запазили трагичния си блясък — той стоеше на маса край прозореца, пред чаша бира и купчина разхвърляни вестници.

— Добър вечер, доктор Мартин — тържествено го поздрави Думитру, като леко наведе рамото си. — Не си ли спомняте за мен…

Мъжът вдигна очи от вестника и го погледна разсеяно.

— Не — отвърна той. — Съжалявам. Впрочем — добави след малко — името ми не е Мартин. Казвам се Дюге.

— А аз Думитру. Малко трудно се произнася. Знаете ли, аз съм румънец по произход… Чакайте, нещо ще ви покажа, може би ще се сетите…

Беше се подготвил за това още преди да влезе в „Трите коня“. Извади снимката от портфейла си и с решителен жест му я подаде.

— Хубаво момиче — каза Дюге и постави снимката на масата. — Никак не се е изменила. Мисля, че пееше в хора на Сиракуза…

— Не, не, тя не пее — кротко го прекъсна Думитру. — Това е жена ми Текла. Намира се на две хиляди мили от тук. И ако е такава и днес, мога да кажа, че е благодарение на вас… Ако разрешите, ще седна за малко на стола — смутено добави той. — Малко съм уморен. Цял ден работа…

Извади кърпичка и избърса лицето си. Дюге отново го погледна, но този път продължително и съсредоточено, а после изпразни наполовина пълната чаша и поклати глава.

— Ще изпия още една бира. Ще ми направите ли компания?

И без да дочака отговор, се отправи към бара. След няколко минути донесе табла с две бутилки бира и две чаши.

— Обслужвам се сам, тъй като съм донякъде свой — и като каза това, се залови да пълни чашите.

— Знам — усмихна се Думитру. — Разбрах го в църквата.

— Каква църква?

— Църквата на Спасението. Бях там, за да науча адреса ви.

— Църквата на Спасението — повтори Дюге и се усмихна горчиво. — Хубаво име. Бяха ми нужни цели две години, за да го разбера.

— Идвах за фестивала — започна Думитру. — Църквата беше претъпкана и на амвона бяхте вие. Говорехте, каквото говорехте, и накрая започнахте да правите чудеса…

— Наистина имаше много хубаво име — замечтан го прекъсна Дюге. — Църквата на Спасението… И след две години теология не мога да го разбера. Вие разбирате ли какво значи това: църква на Спасението?

— Доколкото ми разбира главата — това трябва да означава: тази света църква, в която Бог се смилява и спасява хората.

— Но как? Как? — попита го Дюге, сякаш обзет от внезапна треска. — Как би могъл да се спаси някой в църква? Нали Бог се е оттеглил от света, изчезнал е. За нас, хората, той е като мъртъв. Можем да кажем, че Бог е вече мъртъв, чисто и просто, защото не е с нас; защото е недостижим. Да, оттеглил се е, скрил се е някъде. И това „някъде“ не е част от нашия свят, а е нещо, което философите наричат „трансцендентално“. Но за нас, хората — трансценденталното е форма на смъртта. И щом като Бог е вече мъртъв за нас, как би могло да се спасяваме в някаква си църква?…

Известно време Думитру се мъчеше да следва мислите му, но бързо се умори. Неочаквано лицето му се озари. Бодро надигна чашата и я поднесе към устните си.

— Да ви даде Господ здраве! Здраве и сполука, докторе. Но все пак напразно искате да ме уплашите, като казвате, че Господ бил на умиране. Няма да повярвам тъй лесно на шегата ви…

Дюге отпи от чашата си и се опита да го погледне приятелски, но като че ли усилието му се стори твърде голямо и той бързо отмести погледа си към масата. Загледа се в снимката, а после в празното пространство пред себе си.

— Какво каза? — попита след малко той. — Май че спомена нещо за Бога…

— Казах да не си правите шеги с мен — повтори Думитру и се опита да говори правилно. — Защото и аз бях там, в църквата на Спасението, когато правехте чудесата. И аз имам доказателства. Вижте тази снимка — и му я посочи с пръст, но внимателно, като се стремеше да не я докосне. — Добре я вижте — повтори, понижавайки глас. — Това е най-вярното доказателство, че Бог беше с вас тогава, преди четири години, там, в църквата. Добре я вижте — настоя той.

Дюге взе снимката и я приближи съвсем до очите си, сякаш изведнъж откри, че е късоглед.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Искаш да кажеш, че човекът в самия него е най-сигурното доказателство за съществуването на Бога; че човек е създаден по Божие подобие. Така ли?

Думитру въздъхна тъжно:

— Жалко, че не си спомняте… Да, разбира се, направихте толкова много чудеса. Стотици, хиляди хора, които излекувахте чрез съсредоточаване и вяра. Как да ги запомните всички?

— Да, наистина — каза Дюге и остави снимката на масата. — Изгубих паметта си. Бях почти сигурен, че това момиче пее в хора на Сиракуза. Но това е друга история. Да се върнем сега на образа и подобието Господно. Вярно е, че човек отразява образа Господен. Сега го погледни добре; човека, не Бог. Погледни го. Виждаш го като жив? Не виждаш ли как се разлага?… Не, не гледай снимката — заповяда му той, като забеляза, че Думитру е вперил очи в образа на жена си. — Огледай хората около теб… Не, господине — възкликна Дюге и покри снимката с длан, — не ти говоря за образа на твоята съпруга.

— Но нали точно за нея говорехме — опита се да му възрази Думитру. — Тази снимка е най-сигурното доказателство, че Бог беше с нас, когато направихте чудото…

Дюге погледна разсеян към бара, после надигна примирено чашата си и дълго пи.

— Сега сме квит — започна след малко той. — И аз не те разбирам, и ти не ме разбираш. Да започнем отначало. Как се казваше.

— Думитру. Малко трудно е за произнасяне.

— Добре. Сигурни сме поне в едно нещо: че ти си Думитру, че момичето от снимката е твоята жена и че не участва в хора на Сиракуза.

— Да, Текла не пее.

— Отлично. А сега, моля те, кажи ми: къде точно се намеси Бог? Защото, доколкото разбрах в затвора — ако, разбира се, съм научил нещо от стоте тома теология, които прочетох там — Бог никога не се намесва. Бих добавил още нещо, но не се осмелявам да го кажа: добре прави той, че не се намесва, защото дългото му отсъствие или политическата му ненамеса в историята може да означава и нещо друго: чисто и просто, че се е оттеглил, и то окончателно, или с една дума, е умрял…

— Боже опази! — възкликна Думитру и уплашен се прекръсти. — Не говорете тъй, докторе, не говорете тъй, че е голям грях!…

— Тогава за какво друго да говоря? — попита Дюге. — Това е единственият въпрос, за който има смисъл да се говори. Откакто лежах в затвора и изтрезнях, искам да кажа, проникнах в тайните на теологията, само този въпрос ми се струва интересен за обсъждане.

Думитру го слушаше с голямо внимание.

— И в затвора ли правехте чудеса? — запита изведнъж той.

— Чудеса ли? — учуди се Дюге, като бавно вдигна глава. — Кой говори тук за чудеса?

— Чудеса чрез съсредоточаване и молитви — обясни Думитру. — Правехте ги в църквата на Спасението. Бях там и със собствените си очи ги видях. Хора от всички възрасти, болни от най-различни болести, бяха излекувани наред…

— Да, тъкмо затова платих — прекъсна го Дюге, като говореше бавно и натъртваше думите. — Това беше преди. И за всичките си грехове от онова време платих. Лежах две години в затвора и когато излязох, ме изхвърлиха на боклука. Сега съм нищо. Нямам дори самоличност. Ако не беше теологията, която ме крепи, сигурно щях да изчезна в небитието… И ти ми припомняш онова, което беше преди, когато, без много да мисля, в глупостта си претендирах, че мога да лекувам хората…

— Лекувахте ги с помощта на Бог — уточни Думитру. — Чрез съсредоточаване и молитви…

Дюге го погледна внимателно, после взе чашата си, напълни я и жадно я изпи.

— Всъщност ти какво искаш от мен? — попита след малко той.

— Дойдох да ви благодаря за всичко, което направихте за нас. Защото страдаше от дете, а вие я излекувахте и сега нищо й няма…

— Кой страдаше?

— Текла, моята жена — отвърна Думитру и му посочи снимката.

Дюге я пое отново, дълго и напрегнато я гледа и накрая се ядоса.

— Ужасно е да изгубиш паметта си! — извика той. — Но ще си спомня…

— Ама вие не сте я виждали никога! — прекъсна го Думитру. — Тя не дойде в църквата. Остана у нас на две хиляди мили оттук. Донесох ви само снимката й. Най-интересното беше, че снимката беше стара, може би отпреди десет години. Виждате ли, тук е момиче на осемнайсет-деветнайсет години, но когато я излекувахте беше почти на трийсет.

— От какво страдаше?

— От астма. Още от дете. Имаше пристъпи всеки ден, всеки божи ден.

— Било е внушение — нервно го прекъсна Дюге. — Лекуване чрез внушение. Понякога тъй постъпват и лекарите…

— Но най-интересното — тайнствено се усмихна Думитру — беше, че тази снимка бе от преди десет години… Не знам дали ме разбирате…

— Не — отвърна Дюге. — Съжалявам… Честно казано — уморен съм…

— Не, не! Моя е вината. Когато говоря за нещата, които ни се случиха, когато Бог се смили над нас, с една дума, щом си спомня за туй, дето стана преди четири години, там, в църквата на Спасението, просто изгубвам нишката. Не намирам думите…

— Лучо! — извика Дюге и вдигна ръце. — Лучо!…

Откъм бара някакъв младеж с рядка, черна брада, джинси и фланела лениво обърна глава, щом го зърна, вдигна покорно рамене и бавно се приближи до неговата маса с чаша в ръка.

— Я ела тук да ни помогнеш — подкани го Дюге. — Ти какво мислиш по въпроса? Уж става дума за една снимка, но някакво особено предчувствие ми подсказва нещо съвсем друго.

Лучо взе снимката, седна на един стол и я загледа. След малко я сложи върху масата. Вдигна чашата си и отправи замислен поглед към Думитру. Но скоро размисли, остави чашата, отново взе снимката, като я държеше в двете си ръце, сякаш го беше страх да не избяга.

— Беше отпреди десет години — подхвана Думитру, — но ми харесваше, защото тъй както изглежда на нея, никога не съм я виждал…

— Защо говориш за миналото? — го прекъсна Лучо и вдигна очи от снимката.

Думитру замълча смутен и замига.

— Защо казваш: харесваше ми, изглеждаше, беше? — настоя Лучо. — Защо не казваш: харесва ми, изглежда, е… — продължи той, като се мъчеше да произнася колкото се може по-правилно думите.

— Защото тъкмо разказвах на доктор Мартин как стана чудото преди четири години. Казах му как дойдох там, в църквата на Спасението с тази снимка. Харесваше ми, защото беше отпреди десет години. Текла изглеждаше такава, каквато никога не я бях виждал: приличаше на момиче, на осемнайсет-деветнайсет години…

— Но такава е и на тази снимка — прекъсна го Лучо. — Защо тогава говориш за миналото! Тук, на тази снимка времето не е минало. Това момиче от снимката не е остаряло.

— Ами аз точно това исках да кажа на доктор Мартин! — тържествуващо, със светнало лице извика Думитру. — Исках да му кажа, че тъй както изглежда на снимката, аз никога не съм я виждал; и тъкмо затова ми харесваше толкова много, защото беше, ако мога да кажа така, едно непознато за мен момиче на осемнайсет-деветнайсет години, с което никога не се бях срещал, а и не бих могъл да се срещна дори и да исках, защото по времето, когато тя е била осемнайсет-деветнайсетгодишна, аз още не съм бил в Америка… Но след чудото, значи след четири години, или по-точно: няколко месеца след чудото в църквата на Спасението, тя, Текла, започна да прилича на снимката, която, както ви казах, е отпреди четиринайсет години!… Значи тогава в църквата имах у мен снимка отпреди четиринайсет години!… Значи дори да предположим, че тя се е излекувала от астма чрез внушение, какво ще правим със снимката? Защото тогава, вече тогава отпреди четири години, беше стара снимка отпреди десет години! Разбирате ли какво искам да ви кажа? — попита той с върховно усилие.

Лучо го изслуша очарован и продължи да се усмихва, като замечтано поклати глава, докато Дюге сложи ръката си върху рамото му.

— Сега да ти кажа аз какво разбрах — започна той с разтреперан глас. — Разбрах, че никога няма да мога да кажа: вече платих и се спасих: най-после съм свободен и без минало. Който казваше, че миналото било мъртво, е кръгъл глупак. Виж го тук, до нас, живо, укоряващо. Повярвах, че в църквата на Спасението се свързва само споменът за срещата ми с мисис Блит, среща, която едновременно означава моята смърт и моето възкресение, защото точно тогава, от затвора, започнах да се смятам за човек, нищожен човек, но все пак човек. Но ето че в църквата на Спасението се е случило още нещо: влязъл един ден този Думитру…

— Бях дошъл за фестивала — заизвинява се Думитру. — Фестивалът на балтийските организации. Бях объркал датите.

— Да, беше точно тъй, както твърди той! — почти патетично възкликна Дюге. — Дойде там погрешка! Може ли някой да се похвали, че има по-голям късмет от мен?… Вярвах, и се надявах, че миналото вече е мъртво, че съм платил веднъж завинаги за срещата си с мисис Блит и за всичко, свързано с църквата на Спасението, което трябваше вече да бъде простено или забравено. Но ето че този човек, този Думитру, пристигна от широкия свят… Откъде пристигна, Думитру? — попита, като се обърна към него, Дюге.

— От Дунава, от Румъния…

— Пристигна чак от Дунава и в един хубав ден попадна в църквата на Спасението. Дойде там с тази снимка… — добави той и я вдигна от масата.

— Ужасно страдаше от астмата — дръзна да го прекъсне Думитру.

— С тази снимка! — възкликна Дюге и вдигна високо глава. — И аз съм бил направил чудо с тази снимка. Аз, религиозният шарлатанин, петоразредният актьор, аз съм направил чудо с тази снимка!…

— Уолт, А.Б., Джуниър! — извика Лучо, като направи знак на една групичка до бара. — Елате, че говорим за теология…

— Можеш да се подиграваш с мен, заслужавам го — продължи Дюге с горчива усмивка, наблюдавайки групичката младежи, която тръгна към него с чаши в ръка. — Напълно го заслужавам. Надявах се, че лесно ще се отърва само с две години затвор и лишаване от граждански права. Надявах се, че миналото е вече мъртво, тъй както е мъртъв идолът, който наричаме Бог и който няма нищо общо с истинския Бог, дето един ден ще го срещнем, когато се появи Той, без да го знаем, и тогава ще видите на каква теология ще ни научи! А тук този Думитру ми доказва, че нито миналото е мъртво, нито Бог от църквата на Спасението и от другите църкви… Момчета — възкликна разочаровано той, като се обърна към цялата група. — Нещастието ме преследва! Исках да създам ново учение за Бога, основано изключително на есхатологията. Никой не е писал за това, нито един от големите теолози на нашето време. И тогава се появи този Думитру с неговата снимка — и като каза това, я посочи на групата младежи, — появи се със снимката на болната си от астма жена и тъй като вече били минали пристъпите й, твърдеше, че това било някакво чудо, и обяви, че аз съм бил отговорен за него! Какво по-голямо нещастие от това.

Единият от младежите протегна ръка и взе снимката. Дюге се облакъти върху масата, хвана главата си с длан и затвори очи.

— Да, виждате ли, казах ви, че не е било само астма — плахо наруши мълчанието Думитру. — Казах ви, че снимката е отпреди десет години.

— Все пак аз не разбирам защо наричаш това нещастие — обади се Джуниър. — Било е лечение чрез внушение. Правил си го неведнъж и би могло да се случи и на други. Каква връзка може да има това с есхатологията или дори със съществуването или пък с несъществуването на Бога?

Дюге отвори очи и го изгледа учуден, сякаш не очакваше да чуе тъкмо тези думи от него. Джуниър извади лулата от устата си, бавно я завъртя между пръстите си и зачака.

— Тогава нищо не си разбрал! — избухна Дюге. — Не виждаш ли, че не мога да се отърва от миналото! — Докато този човек вярва в мен, докато е убеден, че мошеникът, който бях аз, може да прави чудеса. Не, не съм свободен. Още ме следва като сянка. Сянка, която не ми дава мира. С мисис Блит работите са ясни. Зная, че бях мошеник и че платих за това. А Думитру вярва, че съм излекувал жена му…

— Не го направихте сам. Господ беше с вас…

— Виждате ли? Няма как — ще трябва да търпя, докато го убедя в противното. Но как да го убедя? Може да съм нищожен, но все пак съм човек. Не мога да направя така, че жена му отново да се разболее, за да се увери той, че не е имало никакво чудо.

Думитру се помъчи да се усмихне, но не успя и смутено докосна устните си с длан.

— Ако вярвах в дявола — продължи Дюге, — бих казал, че чудесата са негова работа, но не вярвам…

Думитру се помъчи отново да се усмихне. Вдигна чашата и я изпразни до последната капка.

— Напразно се мъчите да ме заблудите, доктор Мартин. Сега съм малко уморен и говоря лошо английски, но не мислете, че съм по-прост, отколкото съм… Казах ви, че тази снимка е била отпреди десет години.

Потърси я с поглед и я откри на края на масата, в ръката на Уолт.

— Тъй, както изглежда, Текла тук не съм я виждал никога. Но ето, че Бог се смили и ме срещна с доктор Мартин. И само Бог, чрез доктор Мартин, прогони астмата й…

— Минута внимание! — обади се някой от бара, като плесна с ръце.

Светлините изгаснаха и в средата на залата се появи момиче с черни панталони, което се приближи до микрофона и съобщи:

— Проста песен, по стихове на Форстър.

— С едната си ръка прогони астмата й — поясни Думитру и сниши глас, — а с другата я направи да прилича на снимката…

— Шшт! — чу се от съседните маси.

— Старият Бони седна на своето пони… — пееше момичето.

— Направи така, че да прилича на снимката — прошепна Думитру.

Лучо сложи ръка върху рамото му и се наведе над ухото му.

— Слушай сега — прошепна той, — че ще бъде много интересно.

Снимката минаваше от една маса на друга.

— Запознал се с нея на някакъв балтийски фестивал — заобяснява на седналите край него момчета един младеж с доста закръглена фигура и раздалечени очи, придаващи му вид на екзотична кукла. Била болна от астма и се оженили още същата седмица. Венчали се в църквата на Спасението, където проповядваше Дюге. Но не мога да разбера каква е ролята на Дюге в цялата тази история и защо той е толкова ядосан…

Наблюдаваше го как минава между масите с чисто бялото си сако на барман. Носеше таблата по твърде чудноват начин, сякаш беше опряна на рамото му. Опита се да му направи знак, но Дюге не го забеляза.

— Запознал се с нея на балтийски фестивал — каза едно от момичетата и като се обърна, подаде снимката на един от съседната маса.

— Кой е този мъж? — попита друго момиче.

— Не можеш да го видиш добре сега, защото спи. Оня, който спи с глава върху масата, до Лучо…

— Изглежда като старец до нея — забеляза първото момиче. — А тя е като дете…

— На деветнайсет години е — уточни младежът. После вдигна ръка и извика: Дюге!…

Дюге се приближи бавно и уморен се отпусна на свободния стол пред него.

— Какво става тук? — попита младежът. — Кой е този?

— Ще ме следва цял живот като сянка — въздъхна Дюге. — Ще го мъкна като товар на гърба си… Сбогом, учение за Бога, сбогом, нова есхатологийо…

— Но защо? Защо казваш, че ще го мъкнеш на гърба си? — попита едното от момичетата.

Дюге уморено вдигна ръце във въздуха, после ги отпусна с израз на горчиво примирение. След това се надигна с усилие от стола и започна да нарежда празните бутилки върху таблата.

— Имаше ли още нещо да ви нося? — попита той.

Но не дочака отговор и се отправи към бара с таблата, като леко я опираше на едното си рамо.

— Ще отида да видя за какво става дума — каза младежът, рязко стана и изгаси цигарата си в пепелника.

Думитру спеше спокоен, отпуснал глава върху лявата си ръка, на ръба на масата.

— Кажи, Лучо, този ли е?

— Той е. От Дунава е — започна замечтано Лучо. — Оставил Природата и се отправил към Културата. Дойде при нас, при семантиката8, социологията и дзен9. Изведнъж се отскубнал от обятията на Мутер натур…10

— Глупости! — прекъсна го Джуниър. — Нямал е никаква работа с Мутер натур. Той е християнин. Родил се е такъв и такъв си е останал. Познавал е и Духовното и самото Познание. Бил е, както се казва, по пътя на Спасението.

— Може и да е бил — забеляза А.Б., — но е останал назад. По този път, искам да кажа, много е изостанал. Може би с два-три века, а може и повече.

— С други думи, закъснял е — обади се Лучо и се усмихна меланхолично. — Отлично, формулата е отлична. Много е закъснял. Но за негово щастие, се е намесила Историята, тази сила, която въплъщава всемирният дух, и ето че оставил Дунав и стигнал чак до тук, при нас, първата редица на културния авангард: семантиката, социологията и дзен…

Думитру се събуди и след като слуша няколко минути, се опита да открие Дюге сред множеството хора, но главата му бързо се замая и се хвана за челото.

— Много се уморих — въздъхна той. — Какво ми дадохте да пия, че така ми се затварят очите…

— Да — обади се Джуниър. — Самата история го доведе. Той е, можем да го кажем, един подарък, една изненада от страна на Историята.

— Но защо казахте, че бил закъснял по пътя на Спасението? — попита един от младежите, които бяха седнали по-късно на масата.

— Защото е нямал достъп до световния език — обясни Лучо. — Как се създава култура само с архаични междуметия и с речник от дунавските провинции? Кажи, как можеш да се спасиш, ако нямаш достъп до Световния дух, ако не владееш световния език? Но за негово щастие процесът на преобразяването му сред културата е вече започнал. Ту насила, ту с добро, той вече „поема“ с „помощта на вестниците и на телевизията“, световния език, американския. Започва да го „опитва“, да го дъвче и да го преглъща, докато накрая се „зареди“ добре с него. И тогава този световен език, американският, влиза някъде в корема му, гърдите, кръвта му. Но процесът на преобразяване не е приключил, защото както виждате не успява да изрази тайнственото. И тогава за какво е добър този световен език, американския, щом като не можем да обясним с него тайнственото? И така: нашият приятел възбуди любопитството ни с една тайна, която обаче не можем да разгадаем, защото той, Думитру, не е в състояние да я изрази. Доколкото разбирам, става дума за снимка, която едновременно е отпреди десет или четиринайсет години. Сега мен лично ме удивлява тайната на тази едновременност.

— Но къде е снимката — извика изведнъж Думитру, след като трескаво прерови джобовете си. — Къде е снимката на Текла?…

— Не се притеснявай — успокои го Лучо, — трябва да е някъде тук. Обикаля масите…

Думитру се повдигна с мъка от мястото си.

— Стой, не се вълнувай — направи му знак един от младежите, — аз ще отида да я потърся…

Двете момичета се приближиха до масата, като издърпаха напред столовете си.

— Разбра ли нещо? — попита едната.

Младежът вдигна рамене.

— Не много. Както винаги говорят за философия… В този миг се появи Дюге с празна табла и уморен се отпусна върху един стол.

— Доктор Мартин! — възкликна Думитру щастлив. — Снимката!… Искам да обясня и на тях…

Дюге въздъхна дълбоко, после вдигна една чаша от масата и я изпразни.

— Какво трябваше да ви сервирам? — попита той. — Че след като започнат танците, няма да мога да се добера до вас…

— Шест бутилки — поръча му А.Б. след като преброи с пръст хората от групата.

— Доктор Мартин, снимката! Не забравяйте снимката! — настоя Думитру, произнасяйки тези думи с голямо напрежение. После проследи с поглед отдалечаващия се с опряната на рамо табла Дюге, наведе се за малко над масата и се обърна към едното от момичетата:

— Какво ми дадоха да пия, че не мога да си държа очите отворени?

Момичето го погледна развеселено, усмихна се и вдигна рамене.

— Много съм уморен — продължи Думитру, като разтъркваше слепоочията си. — И съжалявам, че тези Господа ще си помислят, че не зная какво говоря… А аз казвам истината.

Тъкмо се канеше да отпусне глава върху масата, когато младежът се върна със снимката и му я подаде. Думитру я пое с трепереща ръка и още веднъж я показа на всички. После тайнствено се усмихна и внимателно я сложи в портфейла си.

— Повече няма да ви я показвам — каза той. — Но видяхте каква коса имаше, исках да кажа, каква прическа имаше тогава, значи преди четиринайсет години… Същата е и сега. Оттогава не се е изменила. Такава си остана. Но такава каквато никога не бях я виждал. Каквато е била на деветнайсет години.

Опита се да се усмихне, сложи ръка на челото си и дълго време мълча.

— Нещо съм уморен. Много ми е трудно да ви обясня. Но и това беше чудо, защото стана такава, каквато никога не я бях виждал. И оттогава въобще не се промени.

— Знам какво иска да каже — неочаквано започна Джуниър. — Иска да каже, че след като е била излекувана чрез това чудо, жена му си отрязала косата, тъй както я е носила на деветнайсет години. Нали? — попита Думитру той. — Това ли искаше да кажеш?

Думитру поклати сънен глава.

— Каквато не я бях виждал никога — промърмори той.

— Но може би това означава нещо. Нещо друго — замислено каза Лучо. — Може би това, което иска да каже, е, че след като се излекувала от астмата, жена му се е подмладила. Започнала е да прилича на себе си, когато е била на деветнайсет години. Нали? — попита го той. — Това ли искаше да кажеш?

Една щастлива усмивка отново озари лицето на Думитру:

— Няколко месеца след чудото… — започна той, като произнасяше думите с голямо затруднение.

После млъкна, извади портфейла си и уплашен взе да рови в него.

— Беше на десет години и няколко месеца след чудото…

Накрая намери снимката и отново я показа на всички, като с усилие я държеше над главата си.

— Вижте я добре — каза той и напразно се мъчеше да произнася правилно думите. — Такава беше преди четиринайсет години. И така започна да изглежда преди четири години, няколко месеца след чудото. Такава, каквато не я бях виждал никога.

— Но ако е така, както казва той — отново се обади Лучо, — то значи, че жена му се е подмладила с десет години.

— С четиринайсет години! — прекъсна го Думитру. — Четиринайсет години без няколко месеца.

— Тогава наистина е било чудо — продължи Лучо възхитен. — А как така Дюге твърди, че няма нищо общо с тази работа…

— Има! — прекъсна го Думитру. — Бог беше с него!

— Тогава значи наистина е било чудо, няма друго обяснение, освен това: чудото е направил нашият приятел Думитру…

— Господи! — запротестира Думитру и вдигна дясната си ръка нагоре. — Беше самият Бог чрез доктор Мартин…

— Значи този наш приятел, Думитру, е чудотворец. Светец!

Думитру продължаваше да протестира, като вдигна и двете си ръце във въздуха.

— Господи! — извика той.

— Имаме нов светец — продължи Лучо. — Един нов свети Димитър!

— Не произнасяйте напразно името Божие! — опита се да ги прекъсне Думитру.

Но след първите думи залата започна да му се върти и той подпря главата си с ръка върху масата.

— Да не му стане лошо — каза някой и сложи ръка върху рамото му.

Но Думитру отпусна ръката си, която събори чашите, и всички разбраха, че заспива.

Лучо се отправи към микрофона.

— Моля за минута внимание — започна той. — И за още нещо: не ръкопляскайте. Иначе ще го разбудите… Минута внимание. Приятели, имам рядката, изключителната привилегия да ви съобщя, че сред нас има светец!

В залата възцари мълчание.

— Един чудотворец е винаги и светец. Или нашият приятел Думитру, който ще ви посоча с прожектора сега, не само че е излекувал своята съпруга от астма, но освен това я е подмладил с десет години. Или с четиринайсет според друга версия. Този нов светец, свети Димитър, е човекът, който сега ще ви посоча с прожектора…

Някои станаха от местата си в дъното и дойдоха до центъра на залата, за да виждат по-добре.

— Както виждате, той спи. Затова ви моля, не го будете с ръкоплясканията си. Спи, не защото е пил много, а защото е крайно уморен. Идва от много далече. Чак от Дунава. И ние го изморихме с въпросите си. Искахме да го разпитаме подробно, да разберем при какви обстоятелства четиринайсет години могат да се равняват на почти толкова — дори ако не по-малко — от десет години.

От няколко места се дочу смях, но в следващия миг Дюге се приближи до Лучо и му взе микрофона:

— Защо се подигравате с него, та той нищо не ви е направил. Ако вярва в идоли или в призраци, вината не е негова…

Прожекторът рязко промени посоката си. Дюге усети, че светлината го облива целия, но не се смути. С табла в ръка той погледна през масите, сякаш очакваше тъкмо в този миг някой да се появи на вратата.

— … Ние сме виновни, ние, които знаехме за истинския Бог и не си признахме. Такъв, какъвто е Думитру, с неговата наивна и чиста вяра, е по-близък до истинския Бог, отколкото сме всички ние. И тъкмо той пръв ще го види, в мига, когато покаже отново лицето си, но не в църквата, нито в университета. Ще се появи той най-неочаквано тук, сред нас, а може би на улицата или в някой бар, и ние няма да го познаем, и няма да повярваме…

Думитру се събуди, погледна го и цялото му лице се озари от усмивка:

— Говори доктор Мартин — прошепна той. — Говори разпалено и искрено като истински пророк.

Един голям човек

Кукоанеш го знаех още от първите класове в лицея, но приятели не сме били никога. В университета изгубих вече следите му. Чух само, че се бил записал в Политехниката. Когато след няколко години случайно го срещнах в една тютюнопродавница, ми каза, че се дипломирал и най-неочаквано получил много добро място в някакъв град в Трансилвания. Оттогава не го бях виждал. И какво беше учудването ми, когато в една тъжна юлска привечер на 1933-та се появи в моя кабинет. Разбира се, веднага го познах, макар да ми се стори малко променен, тези пет-шест години от нашата последна среща все пак не бяха оставили следи върху лицето му.

— Знаеш ли, че започнах да раста! — веднага сподели той, още преди да успея да му задам някакъв въпрос. — Отначало не ми се вярваше, но се измерих и се убедих, че е така: само за седмица съм увеличил ръста си страшно много. Може би с шест-седем сантиметра… Бях с Леонора на улицата и веднага го забелязахме и двамата. А днес сутринта разликата беше още по-голяма…

В гласа му се чувстваше някакво леко безпокойство. Не можеше да си намери място, ту сядаше върху облегалката на креслото, ту крачеше нервно из стаята, с ръце зад гърба. Забелязах, че не знае как да ги скрие, и разбрах: маншетите му излизаха и колкото и да се мъчеше да ги прибере, толкова повече те се подаваха извън ръкавите на сакото.

— Трябва да ги занеса всичките на шивач да ги оправи — притесни се от мен той.

Опитах се да го успокоя, като му припомних, че в лицея се страхуваше да не остане нисък. Но ме прекъсна отново:

— Ако бях израснал и аз като хората, за година, две… А така, за няколко дни!… Какво да ти кажа, започнах да се страхувам. Много ме е страх да не излезе някое опасно заболяване на костите…

И като видя, че не знам какво да му отговоря, промени темата:

— Минах да те видя, просто така, да разбера дали вече не си излязъл в отпуска… Трябва да ти кажа, че ме преместиха в Букурещ и сме до известна степен съседи. Намерих един малък апартамент на улица Лукач…

Остави адреса си и ми съобщи часовете, в които мога да го намеря. После ми стисна ръката и си отиде.

През цялата седмица бях доста смутен от този факт. Не остана познат лекар, на когото да не разказах за случая „Кукоанеш“. Както очаквах, самият той отиде на другия ден при един специалист по костна туберкулоза, за да го изследва. Това, което можа да разбере, беше, че не страда от тази болест, а че става дума, както се изрази докторът, за един макрантропичен процес, известен на специалистите, но при него той се развиваше с по-бързо темпо. Наистина по-бързо: защото, посещавайки Кукоанеш, на третия ден, преди вечеря, аз се уплаших, когато влязох в стаята; беше се превърнал, както се казва, в мъж едър и добре сложен. Дрехите му стояха тъй зле, че от срам си свали сакото и облече една банска хавлия, чиито ръкави беше разпрал и удължил. А панталоните, които стигаха до глезените, веднага щом седна, се вдигнаха още по-нагоре, придавайки му мизерния вид на бедняк, облякъл чужди дрехи.

— Е, какво ново? — попитах го, снишил глас, за да наруша мълчанието, в което беше потънал. — Какво казва докторът?

— Макрантропия! — отвърна ми с учудващо спокоен тон Кукоанеш.

— Чудесно! — възкликнах аз. — Това означава, че ще станеш един „голям човек“… Не е чак толкова лошо!…

— Не си улучил момента, ако имаш намерение да си правиш шеги! — прекъсна ме Кукоанеш.

После се надигна от стола си и започна да ходи из стаята. Като видя, че се готвя да си запаля цигара, се приближи до мен и ми поиска една.

— Откога си започнал да пушиш? — попитах го аз, за да кажа нещо.

— От този момент… Може и да ми подейства добре…

Във всеки случай цигарата не му понесе и той я захвърли само след няколко дръпвания, които не знаеше как да направи: да глътне дима или да го издиша. Но след малко ме помоли за нова цигара, като този път я изпуши докрай, с известна непохватност, но и с настървение.

— Измерих се преди да дойдеш — с умерен глас започна той. — Ето тук, на вратата. И от днес сутринта, от девет до сега, съм израснал с цял сантиметър. Разбираш ли какво означава това?! Със собствените си очи да виждаш как раста!…

— Може би ядеш повече — опитах се да го утеша, малко притеснен аз. — Или може би консумираш неща, които са ти противопоказни. Сигурно би трябвало да избягваш калция.

— И калция, и желязото, и витамин В, и всички останали витамини, всички са ми забранени — избухна Кукоанеш. — Снощи не съм ял нищо, освен една филийка сух хляб и един чай с малко захар. За да не се измъчвам, изхвърлих всички продукти от къщи. Просто ги изхвърлих…

— Е, и?! — попитах го, като видях, че млъкна.

— Умирам от глад! Вие ми се свят от глад, но продължавам да раста. Непрекъснато раста… С това растене сигурно ще се прочуя!…

Започнах да се чувствам излишен:

— Ще наминавам да те виждам — казах аз и му подадох ръка.

Оттогава отивах всяка вечер. И още след третия ден пред къщата му започнаха да се събират групички любопитни. Откакто се разчу за странната му болест, никой не можеше да повярва; всеки искаше да го види със собствените си очи. И тъй като моят приятел не излизаше вече от дома си, хората се задоволяваха и от новините, които им съобщаваха съседите. Всъщност информация можеха да получат единствено от готвачката, но всеки я обогатяваше според своето въображение.

— Е, как сме днес? — попитах го след две вечери аз, влизайки направо в спалнята му.

— Днес сутринта — два метра и два сантиметра; на обяд — два и пет; тази вечер — два и осем!…

— Невъзможно! — възкликнах аз.

— В природата няма нищо невъзможно — отвърна ми Кукуанеш с престорена сърдечност. — За майката-природа няма нищо невъзможно. Я виж!…

И като скочи рязко от леглото, протегна, доколкото можа, ръцете си към мен. Наведе глава надолу, сякаш се мъчеше да наподоби гигантски паяк. Опитах се да скрия изненадата си. Кукоанеш изглеждаше по-висок и от тези два метра и осем сантиметра, за които ми говореше преди малко.

— Това е, както се казва, уникален случай не само в медицинската практика — добави със същия сардоничен тон. — Уникален дори за цялата съвременна наука. Професорът твърди, че притежавам жлеза, която е изчезнала още в праисторическата ера на плейстоцена; жлеза, която са имали всички бозайници, казва той, а после са я изгубили, защото им е пречила… Мисля, че нещо бърка!…

Говореше отчаяно. Отвори нов пакет цигари, тръшна се на леглото, сви се на кравай, за да може да се побере в него.

— Цяла сутрин ме викаха във факултета, в клиниката, да ми направят нови рентгенови снимки, кани ме лично професорът, тази вечер, в неговия кабинет, пак за преглед… Не отидох. Какъв смисъл има? Не може да ми се помогне с нищо. Знам, интересува ги моят случай, но на мен ми е напълно безразлично какво ги интересува тях. За „прогреса на науката“, ми казаха. На мен ми е напълно безразличен прогресът или регресът… интересува ме само едно: да се излекувам! А виждам, че не мога…

— Ти откъде знаеш?! — прекъснах го аз. — Едва са започнали изследванията. Преди малко сам призна, че това е уникален случай в медицината. Не може да се намери лек за ден-два.

— Мисля, че щом като не са открили досега, няма да го намерят. Защото аз не съм вече обикновен човек, с моите два метра и осем сантиметра. И това от един час. Тяхното лекарство, ако го открият и ми го изпратят утре сутринта, ще ме спре на два метра и петнайсет. Не, не ме интересува. Не ме интересува, щом като вече никога няма да мога да излизам с Ленора на улицата!…

И изведнъж се разплака. Още държеше цигарата в устата си, когато започна да плаче; отначало само няколко сълзици, а после от очите му потече истински порой, който измокри цялото му лице.

— Да стоиш тук, в това легло, да знаеш, че цяла седмица си бил тук, в леглото, и че през тази седмица се е случило нещо, което не можеш да разбереш нито ти, нито някой друг; което те отстранява от редиците на нормалните хора и ти пречи дори да излезеш навън, да се поразходиш с жената, която обичаш; чисто и просто да ти попречи да тръгнеш по улицата с нея, да се движиш сред другите, защото не искаш да я направиш за смях… На пръв поглед нищо не се е променило, няма никаква катастрофа или смърт и все пак ние с нея сега сме разделени; трябва да се разделим, чисто и просто не може другояче!… Страшно е!…

Чувствах, че всяко утешение би било напразно, и млъкнах, като забих поглед в земята. Но изведнъж, сякаш засрамен от слабостта си, Кукоанеш избухна в смях и щракна с пръсти. Стори ми се, че смехът му е по-различен — вече не приличаше на нормалния човешки смях; напомняше странно дърво, което шумолеше в превила се от вятъра гора. Аз продължих да мълча, обзет от тревожни предчувствия.

— Но най-забавна е историята с вестникарите! — засмя се Кукоанеш. — Най-напред се разсърдих на професора, защото им беше казал всичко. Но после ми мина. Нали всеки трябва да си гледа работата, както Бог е наредил. В края на краищата и репортерът е човек, и той трябва да живее добре, както живеем ние, инженерите. Но все пак ми е интересно, как се промъкнаха тук, за да ме измерят?…

В действителност, случката не беше чак толкова весела, колкото искаше да я представи Кукоанеш. Научили за макрантропията му, вестникарите го дебнеха пред клиниката и във факултета, за да го снимат, но лекарите винаги успяваха да го скрият. Докато двама от репортерите не се вмъкнаха в апартамента му, представяйки се за асистенти на професора, дошли с резултатите от последната рентгенография, и така можаха да го фотографират. Разбира се, Кукоанеш имаше достатъчно време да им строши апаратите и да ги изрита по стълбите.

— Сега съжалявам, нали и те, бедните, са хора, изядох им хляба. Но ще ги обезщетя. Ще им изпратя пари до редакцията. И без това сега не ми трябват много…

Наистина, след всичко, което ми каза, като че ли вече нямаше нужда от пари. Почти не ядеше, сякаш гладът го беше забравил. След чашка чай се чувстваше сит през целия ден. А дрехите — напразно ги поръчваше. След седмица вече не му ставаха. Тогава реши да носи някакъв огромен халат, който си бе пригодил с помощта на един шивач от квартала, и по този начин успя да прикрие тялото си. Никой не биваше да влиза в стаята му освен Ленора, аз и професора. По възбудата, която го обземаше, разбирах кога ще пристигне годеницата му и веднага се оттеглях.

На следващата вечер любопитните бяха по-малко. Валеше като из ведро. Само неколцина репортери, подслонили се под сводестия проход, упорито го очакваха да се появи. Намерих го по-спокоен, отколкото го бях оставил предния ден, седнал на леглото, запалил цигара.

— Е, и? — попитах го аз. — Как се чувстваш?

— Какво каза?… Говори по-силно!… Сякаш започнах да оглушавам…

— Попитах как се чувстваш — повторих по-силно аз и се приближих до него.

— Достатъчно добре… Два метра и двайсет и три… Но това беше преди време… Вече няма да се меря!…

И след кратка пауза добави:

— Свърши се с мен, братле!

Говореше достатъчно спокойно, но като че ли това примирение го измъчваше още повече. Фигурата му постепенно се променяше. Не можах да преценя какво по-точно се е изменило, защото пропорциите се бяха съхранили. Макар да бе започнал да става съвсем друг. Забелязах това, след като дълго наблюдавах лицето му — дори имах усещането, че го разглеждам с лупа — беше същият, какъвто го познавах от години, и все пак не бе той.

— Каза ли нещо? — рязко прекъсна мислите ми моят приятел. — Помолих те да говориш по-силно. Сякаш чувам все по-зле…

— Интересувах се какво каза докторът…

Кукоанеш ме погледна учудено, а после се усмихна горчиво:

— Каза, че би трябвало да вляза в неговата клиника.

— Може би това е добра идея — добавих неуверено аз. — Да бъдеш постоянно под неговия контрол.

— Моля те, говори по-силно! — нервира се той.

Повторих, почти извиквайки, всяка дума.

— Не знам какво става с мен — замислено каза той. — Не мога да разбера защо чувам все по-зле…

— Би трябвало да попиташ професора — отвърнах му аз, като акцентирах върху всяка дума. — Откога ти се струва, че не чуваш?…

— От тази нощ… Интересно е, че чувам, но нещо друго, чувам някои звуци много добре… Всъщност и аз не знам дали са звуци… просто чувам други неща…

— Какви неща?

— Не знам как да ти обясня… Трудно е да се каже… Понякога имам усещането, че съм откачил, да, така е, чувам най-странни неща… Струва ми се, че непрекъснато чувам ударите на часовник, но това не е точно часовник, а е като че ли нещо друго, което бие равномерно като пулс и бие едновременно във всички неща наоколо. Ето преди малко на този стол… И все пак бие с друг пулс, не както този на бюрото… Но не е пулс, а е нещо друго, не знам как да ти обясня…

— Това е много любопитно — прекъснах го аз. — Някои окултни науки…

— Моля те да не ми говориш за окултните науки! — избухна той. — Не ме интересуват. Това е чиста измама, тези окултни науки! Интересува ме само едно: да бъда както преди. Не искам да се отличавам от останалите хора! Не искам да ми се случват изключителни неща. Нека те да се случват на онези, които ги искат и ги търсят! Аз не желая да чувам странни звуци, дори да са изключително важни за теб. Не искам, чисто и просто не искам!…

Загледан в пода, изчаках да му мине гневът. Какво друго бих могъл да му кажа? Единственото утешение за този случай можеше да се открие в медитативната техника на индийците, но той, разбира се, беше напълно безразличен към нея. Нямаше никакво желание да попадне в този нов свят, който само би обогатил усещанията му. Не го интересуваше и да види действителността от висотата на своята макрантропия, и аз, в дъното на душата си, напълно го оправдавах.

— Моля те да ме извиниш — добави след няколко мига той. — Бях несправедлив… Ти искаше да ми помогнеш… Зная, че не можеш, и ти го знаеш, но все пак се опита да ме утешиш… Съжалявам… Искам да те помоля да ми направиш една голяма услуга.

Замълча. Сякаш не смееше да сподели мислите си. После се приближи до мен и ме попита:

— Чуваш ли ме добре? Искам да кажа, нормално? Имам чувството, че говоря много силно… А може и да греша…

Истината бе, че говори малко по-силно от обикновено, но достатъчно, за да го разбера без усилие.

— Ще те помоля да ми направиш една голяма услуга — каза той и ме погледна право в очите. — Но ще те помоля да не ми отказваш и да направиш точно това, което ти казвам. Сигурно вече няма никакъв смисъл да обобщавам… Ще те помоля да се погрижиш за Ленора… Искам да кажа…

Замълча за миг, погледна ме така, че направо ме смути. Сякаш се опита, за последен път, да съхрани своята тайна.

— … Погрижи се за нея!…

Рязко прокара длан по лицето си.

— Странно, понякога имам усещането, че са се променили и сетивата ми… Опазил ме Бог!… Може и да бълнувам!…

Намръщи се, сякаш се опитваше да чуе някакви звуци, достъпни само нему. Но скоро се овладя и отново прокара длан по лицето си.

— Това исках да те помоля — продължи с друг глас той, — това исках да те помоля и да ми помогнеш да изчезна… Не, не ме прекъсвай! Изслушай ме до края. Не искам да ми помогнеш да се самоубия, защото, ако исках да го направя, това би било за мен най-лесното. Но може би заради това, че ми липсва достатъчно кураж, или, че съм безкрайно твърдоглав, не мисля да сложа край на дните си. И аз имам поне това право: да видя какво може да направи с мен майката-природа, докъде може да стигне тя. Ще раста, ще раста, но докога? Искам да видя поне едно: границата на тази макрантропия. И само заради това не съм готов да се убия. Но не бих могъл и да живея в този град, сред тези хора, не, не бих могъл. Искам да изчезна. Да се скрия. Да избягам от журналистите, от докторите, от специалистите, от съседите, от познатите. И помислих, че за това ще имам нужда от твоята помощ… Реших да се скрия някъде в планините, може би в Бучедж… Да си направя там хижа или да ремонтирам някоя изоставена, да заживея като отшелник…

— Но може и да умреш от глад, сам, в планината…

— Не, засега, яденето не е проблем. За всеки случай ще взема няколко килограма сухари, малко консерви, чай… Но, повтарям, засега почти не ям, нито пък чувствам някакъв глад… Проблемът е да си намеря хижа и дрехи… Виж, този халат, дето е на мене, е единственото, което бих могъл да взема… Направих го широк и почти без никаква форма. Останалите дрехи вече не са ми нужни. А трябва да взема нещо по-плътно, като за планина… Мислех да купя повече одеяла, различни видове, чифт ножици и един комплект за шев. А може би няма да имам нужда от него. Една дузина безопасни игли ще ми свърши работа. Но от одеяла и чаршафи ще имам нужда… Ще те помоля да отидеш да ми купиш… Дори още утре, сутринта, най-късно до обяд, защото бих искал да тръгна в два…

— Защо непременно в два?…

Поколеба се да ми отговори и накрая се реши:

— Защото утре, в четири, бяхме решили с Ленора да избягаме двамата. Да избягаме заедно в планината… Да се оженим, разбира се, пред Бога, защото там не би могло по друг начин, и да живеем заедно в една хижа… Но после размислих, че нямам право да постъпя така. Не бих могъл да погубя младостта й… Затова реших да изчезна още утре, преди да пристигне тя… А после, каквото Бог реши… Тя е млада, все някак ще си подреди живота.

По усилието, с което произнесе последната фраза, разбрах колко много го е измъчило вземането на това решение, но заедно с това почувствах, че всеки опит да го разубедя би бил напразен. Ако откажех да му помогна, сигурно щеше да избяга сам и да бъде заловен, преди да стигне до планината, и тогава кой знае какво би направил от отчаяние. От друга страна, тръгването в два следобед също бе много рисковано — с толкова вестникари пред вратата, с любопитството на улицата. Да, бягството би трябвало да стане само през нощта и в никакъв случай направо от неговия дом. Трябва да се намери кола от пиацата, и то достатъчно голяма, за да побере нас двамата с одеялата и провизиите.

— По-добре една закрита камионетка — каза Кукоанеш. — Предложи няколко хиляди леи повече на шофьора и дискретността е осигурена поне за седмица-две. Точно това, което искаме…

Разбрахме се, че всичко, което купя на другия ден, ще остане у нас. Той ще изпрати бележка на Ленора, съобщавайки й, че бягството им се отлага след няколко дни, а вечерта аз ще пристигна при него с такси, като заблудя репортерите, че отиваме в клиниката. Той ще ме чака готов и веднага ще слезе, като по този начин няма да даде възможност на любопитните да ни последват с някоя кола. Към полунощ ще стигнем пред моята квартира, където ще ни очаква камионетката.

— Да бъде, както казваш. А сега ще те помоля да ме оставиш сам. Имам доста работи за оправяне. Не искам да казват, че съм си отишъл, като съм оставил безредие след себе си… Искам да напиша и едно писмо на Ленора…

Едва след като се прибрах у дома, си дадох сметка, че съм помислил за всичко, освен за най-важното: за мястото, където ще се приюти моят приятел. Говореше ми за хижа в планината, но тя трябваше да бъде намерена и освен това трябваше да стигнем до нея, докато е още тъмно, за да не привличаме вниманието на хората. Нашият план изглеждаше малко детински: да слезем рано сутринта от камионетката и да започнем да изкачваме планината с дузина одеяла на гърба, с провизиите, без да знаем къде точно отиваме, рискувайки да спрем след неколкостотин метра, защото моят приятел не беше ял от седмица и защото щеше да върви по чорапи — не можах да му намеря чепици по мярка за шестте часа, през които имах време да търся по магазините.

И въпреки това бягството не беше отложено. Колкото и да бе рисковано, нали щяхме да тръгнем още на другия ден вечерта. Но като знаехме, че не можем да се надяваме веднага да намерим някоя празна и защитена от хорските погледи планинска хижа, трябваше да се задоволим и с по-малко. Например с една палатка, която Кукоанеш би могъл да построи в някое по-закътано място. И там да остави одеялата и провизиите, докато се снабди с необходимите инструменти, с които сам да си построи хижа по мярка, където да живее. Разбира се, аз не можех да купя всички тези неща онази сутрин, когато трябваше да му търся толкова други работи от първа необходимост. Една-две нощи моят приятел щеше да изкара върху импровизирано легло, покрит само с одеяла, в палатката. Инструментите и всичко необходимо щях да му донеса след няколко дни.

Нещата се случиха точно така. Когато отидох да го взема в определения час, Кукоанеш беше толкова възбуден, че не успях да му обясня защо съм бил принуден да променя плана, съставен предната вечер. Очакваше ме, стигнал почти до тавана, кършейки от нетърпение ръце, облечен в гигантския си халат, под който стърчаха могъщите му нозе, увити в някакви вълнени парцали и завързани с най-груб канап. Нямаше смисъл да го питам как се чувства. Изглеждаше висок поне три метра, а странното облекло, огромните космати ръце, небръснатата от няколко дни брада — всичко това му придаваше вид на библейски пророк от Апокалипсиса. И аз не можех да наблюдавам без страх блестящите, хлътнали очи и огромните зъби, които оголваше при всеки опит да се усмихне — та нали това надхвърляше всяка представа за ненормалност, която можем да допуснем у едно човешко създание.

— Трябва да тръгваме, колкото е възможно по-бързо! — сякаш изсвири с уста той.

По-скоро отгатнах какво ми каза, защото звуците, които произнасяше, вече бяха изгубили своята интензивност и нормална човешка характеристика; приличаха на шумове от природата; ту на водопад, ту на вятър в житно поле или във висока гора. Оттогава започнах още по-внимателно да се вслушвам в странните модулации и изблици на гласа на моя приятел, за да мога да отгатвам думите, които се стараеше да произнесе. Гласът му се усили най-неочаквано, само за двадесет и четири часа. В някои моменти неговите пронизителни звуци ме караха да си представям някаква сложно направена кутия, в която парчета метал, дърво и кости бяха залепени без никакъв смисъл. И това ме плашеше. В тези моменти не се осмелявах да го погледна, очаквах да стане чудо, да се случи онова, за което бях сигурен, че няма да се случи: да чуя стария му познат глас, предишния, човешкия. Когато беше развълнуван, Кукоанеш говореше съвсем неразбрано. Ужасни съскащи съгласни, невероятни, подобни на пукот от чепове на някоя влажно изкорубена цигулка гласни; свистене на гърлени трели, понякога тъй ниски, сякаш изтръгнати от мъртвешки гробове; шум от скърцащо бюро, тътрене на огромен сандък по пода, стоварване на чувал с пясък — всичко това траеше няколко десетки секунди, понякога прекъсвани от паузи, в които се чуваше леко похъркване.

— Трябва да тръгваме, че ще дойде Ленора! — пак извика той, срамежливо замитайки полите на халата си.

Но досетил се по израза на лицето ми колко трудно го разбирам, той остана за миг така, неподвижен, с вдигнати във въздуха ръце, очаквайки да му потвърдя, че го чувам и разбирам, и да го уверя, че колкото и да го е ударила съдбата, все пак между нас двамата е останала възможност за човешки контакт.

— Купих ти един чифт ботуши от най-големия номер, който намерих! — извиках му аз. — Защото с тези „предмети“ няма да можеш да изкараш повече от един километър.

Слушаше ме, като правеше усилия да ме разбере. Мисля, че накрая успя. Но сигурно му се стори много смешен моят опит да променя темата на разговора. Избухна в смях и като протегна ръка към мен, приятелски ме потупа по рамото. Потреперих. Ръката му беше толкова тежка, хладна и нечовешка. Стори ми се, че ме докосва огромно чудовище, чийто лудешки смях ме разтърси. Ужасен се изтръгнах от ръката му и се отправих към изхода. Трябваше да сляза пръв, за да не привлечем вниманието на любопитните. Когато отворих вратата, Кукоанеш погледна към стаята. Вдигна последните пакети цигари от масичката — с голяма мъка, сякаш пръстите му се бяха вдървили, и излезе. Тогава забелязах, че в дясната си ръка държеше обемист плик, вероятно с повече писма и документи, който ми подаде, обяснявайки със знаци — изглежда, се страхуваше да говори — че е много важен. Пликът беше адресиран до Ленора.

Безполезно е да припомням перипетиите около нашето бягство. Те бяха разказани с най-големи подробности от цялата преса; И макар в тези „славни“ репортажи да имаше всякакви преувеличения, версията им все пак беше в общи линии достоверна, защото се основаваше върху показанията на двамата шофьори — на таксито, което ни докара до нас, и на камионетката, с която пътувахме през цялата нощ. Имахме шанса да избягаме от преследващите ни репортери за около един час. Но колко ужасно беше пътуването ни! Кукоанеш се сви в дъното на колата, без да посмее да каже дума, за да не изплаши треперещия, облян в пот шофьор, който беше сграбчил с двете си ръце волана и гледаше право пред себе си, ужасен от вида на моя приятел. Кукоанеш проговори едва вечерта, когато се качихме на камионетката и успяхме да се скрием от погледите на любопитните. Говореше тихо, шепнешком и аз почти не разбирах какво ми казва. Постоянно поклащах глава, за да не го обезкуража. Но имах усещането, че не го заблуждавам — че вярвам, че е с всичкия си, че онова, което казва, го разбирам и в края на краищата аз не можех да не разговарям с едно живо същество.

Запознат с всичко, което пишеха вестниците през последните два дни, шофьорът на камионетката не изглеждаше толкова уплашен; напротив — важната роля, която играеше в нашето бягство, го поласка и той дори ни даде някои полезни съвети. Пристигнахме в четири сутринта в планината Падукиосул, където Кукоанеш трябваше да се скрие за няколко дни, докато аз се върна с необходимите инструменти за построяването на хижата. Колата спря на един завой, сред гора, разположена върху било над няколко котловини, с безкрайни гъсталаци и долчинки с вирове, недалече от извор, чиито отчетлив ромон ясно достигаше до мен. Луната все още не беше залязла и аз успях да огледам мястото. Когато Кукоанеш слезе, за да се пораздвижи, се видя веднага колко беше голям; ставите му изпукаха, повдигна се за малко на пръсти, рязко отдръпна глава назад и насрещната долина проехтя от неговото изохкване и ние, двамата, онемяхме: гледахме го как се протяга и расте, сякаш с плещите си и с вдигнатите си нагоре ръце подпираше небесата.

— … Хубаво е тук!… Хубаво е! — успяхме да разберем това след продължителната каскада от звуци, стонове и възклицания.

От торбичката, която през цялото пътуване държеше у себе си, извади неразпечатан пакет цигари. Известно време се мъчи да го отвори, а после ми го подаде. Трябваше аз да откъсна ивицата хартия и да отлепя лентичката от целофан. Пръстите на Кукоанеш започваха направо да му отказват при подобни, по-дребни движения. Разбира се, все още можеше да държи цигарата и да си служи със запалка. Но забелязах затруднението, което изпита при пушенето, когато, след като жадно всмука на няколко пъти, се опита да задържи цигарата между устните си. Имаше някак объркан вид, с тази толкова дребна за него цигара, в ъгъла на огромната му уста, която беше готова да падне при всяко негово помръдване. Всъщност той не всмукна повече от два-три пъти, защото това бе достатъчно да превърне малкия къс в миниатюрен фас. „Трябваше да му намеря някой друг вид — си казах аз, като го видях, — може би пури или някой специален размер, произведен по неговата мярка…“

— Хубаво е тук! — отново различих същите думи. Но от този път той започна да прави всичко възможно да разберем и другите думи, които с огромни усилия се опитваше да повтаря, без обаче да успее…

— … Боркс!… — стори ми се, че чувам това. — Боркс… Бретинкс… кретинкс… туес… туес…

— Говори по-бавно! — извиках аз, доколкото ми стигаха силите.

— … Бубаво е тук! — продължи той. — Боркс!… Боркс борбрули! Боркс борбрули!…

После нов водопад от смях, чието ехо изпълни котловината и ме обзе свещен ужас. Разбрах, че Кукоанеш е в отлично разположение на духа. Ако продължеше поне да чува нашите думи! Между изблиците смях, повтаряше само това: Боркс борбрули!… Всъщност аз приблизително записвам звуците, които чувахме, тъй както всички ние приблизително записваме например „Пфиуу!“ — свистенето на куршума, или както с други азбучни знаци фиксираме чукането по врата, звука на строшен кристал, падането на бомба и т.н. „Боркс“ беше всъщност малко далече от истинските звуци, които произнасяше Кукоанеш, променяйки ги така, че само след няколко минути се питах дали те са наистина част от съответната дума. И изведнъж се досетих! „Вокс попули!“ „Глас народен!“ — извиках аз и видях, че лицето му се озарява и усмихнат той поставя ръка на рамото ми. Тогава, набрал повече смелост, продължи: Боркс… бретинкс… кретинкс (?) туес… Не ми беше трудно да отгатна, че сега става дума за друга латинска фраза, която започва с „вокс“, „глас“. Извиках: „Вокс кламантис ин десерто?“ „Глас в пустиня!“ Тогава той сияещ поклати глава. И като се отдалечи на няколко крачки от нас, стигайки до малката височинка пред колата, издигна ръце към небето и подобно на страшен пророк започна да говори, да вика, да зове, да пее на долините и хълмовете, без да ни погледне. „Краят наближава!“, спомних си за какво ми бе казал преди. Но като видях, че шофьорът се вцепени, неспособен да свали поглед от развяната от утринния вятър дреха на моя приятел, аз влязох в колата и започнах да разтоварвам багажа. Работих така около десет минути, докато Кукоанеш продължаваше да се обръща към горите и небето. „Може и да се моли — си казах аз, — а може и да проклина. Кой може да го знае!“…

Приближих се до височината и започнах да му викам с всичка сила. С мъка ме чу. Слезе. По детски се наведе и доближи ухо до лицето ми. Казах му, крещейки, че всички неща са вече извадени от колата, че трябва да потърсим място за палатката, някъде на скрито, че нямаме време за губене. Камионетката трябваше да се прибере в Букурещ преди обяд. Аз щях да купя необходимите неща, за да мога да се върна през някоя от следващите нощи. Той щеше да ме чака от следващия ден, в определени часове с фенер, а аз пък щях да го викам със силен клаксон. Обяснявах му това около пет минути, докато накрая се изтощих, защото направо изкрещявах всяка дума, повтаряйки му я безброй пъти, а той често поклащаше глава, че не е разбрал. Накрая, моят приятел ме прегърна, вдигна ме като дете на ръце и ми каза куп неща, от които не разбрах почти нищо. Потупа шофьора по рамото и тримата, натоварени с багажа, се отправихме към ниското. Избрахме място, сякаш създадено за отшелник. Малка полянка, притисната от гората и надвесена над ручей. Кукоанеш ни направи знак, че не се нуждае от нашата помощ, за да вдигне палатката. Само ми подаде няколко пакета цигари, за да ги разпечатам. После седна на един камък, отметна полите на халата, като оголи коленете си и започна да пее една песен, с която искаше да приближи своята самота до самотата на планината.

Едва след като се прибрах у дома, уморен след петте часа в колата, и прегледах утринните вестници, разбрах, че моят приятел е станал сензацията на деня, че е затъмнил дори най-важните политически събития. Неговата снимка — от нормалните времена или от първите дни на макрантропията му — беше публикувана на първа страница, придружена от репортажи за мистериозното му изчезване, от статии и интервюта, от света на медицината. Без съмнение случаят беше уникален, но все пак не бе „извън възможностите за обяснение от страна на науката“, както заяви пред представители на печата деканът на Медицинския факултет. Чуждестранните журналисти изпратиха своите кореспонденции, които предизвикаха истинска сензация. Мнозина прочути репортери от Европа известиха за предстоящото си гостуване в Румъния, като възнамеряваха да вземат интервю от макрантропа.

Вечерта телефонирах на номера, който ми даде Кукоанеш, и определих среща на Ленора, като я предупредих, че ще й съобщя някои важни неща. Не я познавах и останах малко изненадан. Имаше матово чело, правилен нос на благородник от миналите векове и червеникави коси, а очите й, широко отворени и немигащи, те караха да се чувстваш някак притеснен. Едва овладяла възбудата си, тя отвори плика, който й подадох, и погледна към първата страница от дългото писмо. Но скоро реши, че не бива да чете пред чужд човек, сгъна го и го тикна в чантата си, като започна разсеяно да преглежда другите листове. Предполагам, че бяха: завещание, някакви официални документи, пачка банкноти и малко снимки.

— Къде е? — рязко се обърна към мене тя, като натъпка всичките хартии в плика.

Обясних й, предупреждавайки я, че съм му дал обещание; че засега той е по-добре там, където се намира, отколкото на всяко друго място. Изслуша ме с недоверие.

— Колко голям е сега?! — нетърпеливо ме прекъсна младата жена.

— Трудно е да се каже. Тази сутрин като че ли бе стигнал три метра и половина, а може и повече…

Затвори очи и прехапа устни, без да каже нищо.

— Най-лошото е, че не може да говори… Почти не се разбира какво казва…

— Аз го разбирам! — страстно възкликна Ленора. — Аз ще го разбера, какъвто и да стане! Познавам го. Отгатвам всичко, което казва. Досещам се по устните, по очите…

Остана така няколко мига, просълзена, а после ми стисна ръката.

— Следващия път ще дойда с вас. Ще ви телефонирам утре сутринта.

Подчиних се. Всъщност, казах си, момичето има пълно право. Колкото и много да страда сега, Кукоанеш би страдал още повече, ако те се разделят окончателно, без изобщо да я види. Много трудно биха разговаряли двамата. Ще им трябва нещо помощно; може би черна дъска, на която се пише в училище, и тебешир. Записах си, че трябва да набавя и това и щом се прибрах вкъщи, веднага заспах с мисълта за щастието на Еуджен.

Не успях да тръгна нито следващата, нито последващата вечер. Някои неща не ги намерих; други, като великанските чепици, които му поръчах, не бяха готови. На третата вечер пък шофьорът на камионетката беше зает, а аз в никакъв случай не исках да посвещавам в нашата тайна трети човек. Успях да отида едва през четвъртата нощ. Беше валяло предната вечер и трябваше да се придвижваме по-бавно, така че вместо да стигна до Падукиосул преди три сутринта, както предвиждах, бях там едва в четири. Беше съмнало, когато спряхме колата до познатото място. Шофьорът започна продължително да натиска клаксона. Тримата стояхме в колата, развълнувани, без да смеем да се погледнем един друг. И изведнъж, от място, откъдето не го очаквахме, се появи бавно и отегчено Кукоанеш. Ленора едва сподави вика си. Моят приятел беше наистина неузнаваем. Халатът му бе окъсял съвсем — така както ни се яви, изглеждаше поне шест-седем метра, а и гърдите му се бяха разширили неимоверно — всъщност всичко беше израснало напълно пропорционално. Беше си покрил хълбоците с няколко одеяла, две бе метнал върху раменете си, а на краката нямаше нищо. Платното, с което ги беше обвил, се бе разпокъсало и огромните му пръсти на ходилата стърчаха като пънове. Трудно бих могъл да предам впечатлението, което ми направи неговата поява. Когато вдигна раменете си, приличаше на Нептун, изскочил от вълните. Подобна картина може да те накара да онемееш. Не, не беше обикновен страх, а някакво странно усещане, което те отделяше от времето, за да те изпрати в митологията. Просто очаквах да видя как ще издигне нептуновия си тризъбец или ще изпусне мълнии като Юпитер — и всичко, което би последвало, нямаше да ме учуди. Брадата му беше израснала значително през тези няколко дни и му придаваше вид на пророк. Главата — макар и нормална за пропорциите му — ставаше невъзможна за гледане, особено когато започваше да се смее или да говори, защото тогава оголваше зъбите си и се виждаше бездната на устата му, в която се червенееше змейският му език. Впрочем първият, произнесен от него звук, те разтърсваше и те отхвърляше няколко крачки назад и ти оставаше с впечатлението, че той е някакво ненормално, неземно същество. Чувствах се неспособен да възприема и различа тези тонове. Не бих казал, че приличаха или напомняха някои от безбройните звуци, шумове, свистения, които чувах в природата; и все пак те означаваха нещо, нещо от неопределения свят на съня, с треска и животински страх и само това неволно припомняне ме ужасяваше.

Сигурно моят приятел си даваше сметка за магията на звуците, които произнасяше, защото през цялото време се пазеше да ни говори. Но като видя Ленора тъкмо в момента, в който слизахме от колата, той протегна ръце към небето и избухна като истински водопад, така че ние се вкаменихме от ужас. После направи няколко крачки и с известно затруднение коленичи пред нас, усмихнат. Коленичи и се наведе, за да може да се приближи до нас, но въпреки това не успя да намали много ръста си и пак ни надвишаваше поне с един метър. Тогава се насочих към ухото му и извиках:

— Тя поиска да дойде! Тя поиска…

Помислих, че не ме разбра, и побързах да взема черната дъска, върху която бях написал с огромни букви същите думи. Когато я издигнах към него, за да прочете посланието ми, той погледна буквите, поклати глава и се усмихна. После внимателно протегна ръце към Ленора, мучейки, отначало без да смее да я докосне, но накрая я хвана, издигна я като бебе и я постави върху камионетката. Така можеше да я наблюдава по-добре и да я милва, без да я нарани.

— Еуджен! Еуджен! — му шепнеше Ленора, притиснала двете си ръце в юмрука му.

Без съмнение той не чуваше, нито пък изпитваше необходимост да чува. Беше щастлив, че може да я гледа толкова близо до себе си и да й говори. Защото й говореше, макар звуците, които произнасяше сега, да бяха съвсем тихи; бавно движеше устни, страхувайки се да не бъде силно. На определени паузи дочувах въздишки и хриптения, които излизаха от огромния му гръден кош — това беше неговият шепот на влюбен.

— Какво можем да направим сега? Какво можем да направим? — отчаяно викаше Ленора, която накрая избухна в плач.

— По-силно! — предупредих я аз. — По-силно и по-близо до ухото му!…

На няколко пъти Ленора повтори своя въпрос, но макар и да приближи ухото си към нея, Кукоанеш не разбра нищо; задоволи се да вдигне рамене и да се усмихне тъжен и примирен. По едно време се наведе и вдигна черната дъска. С усилие успя да задържи между пръстите си парчето тебешир. Все пак, без да изпада в отчаяние, той се потруди — като ученик от първо отделение — да изпише с главни букви върху дъската: „Добре е.“

— В какъв смисъл е добре? — извиках аз. — Чувстваш се по-спокоен? Виждаш света с други очи? Виждаш неща, които ние не можем да видим?…

На всички тези въпроси, изкрещени с последни усилия — по-скоро отгатнати, отколкото чути — той се задоволи да отвърне с усмивка и да ми посочи с вдигнатата си ръка небето. Тогава продължих с въпросите:

— Все пак кажи ни какво виждаш, какво чувстваш, какво разбираш? Кажи ни, ако съществува Бог, какво трябва да направим, за да го познаем и ние! Кажи ни, ако съществува живот след смъртта, как да се приготвим за него. Кажи ни нещо! Научи ни!…

Тогава моят приятел отново посочи написаното върху дъската и в нов изблик на радост вдигна ръце към небето и започна да ни говори. Цялата котловина ехтеше от неговите слова, които сякаш предвещаваха настъпващата буря, разклащаха дърветата и превиваха клоните. Ленора уплашена затвори очи и всички ние като че ли станахме още по-дребни, отколкото бяхме. Но у мен въпреки страха се породи непреодолимо желание да се приближа до него и да открия тайните, които той беше открил сега. Изчаках да спре да говори и написах върху дъската друг въпрос: „Какво има там?“ Написах го с главни букви, за да може по-лесно да го прочете. Еуджен бе като че ли малко отегчен от моята настойчивост, но все пак отвори дланта си, да му подам парче тебешир и се залови да пише. След няколко минути ми показа: „Всичко е там!“ Вдигна ръце към небето, после ги насочи към земята, към планините и долините. Посочи към мен, усмихна се, леко посочи към Ленора, към шофьора, после весел докосна камионетката и започна да се смее по-силно. Наблюдавах го, без да мога да го разбера. Като ни видя как стоим и мълчим, той се отдалечи от нас и откърши клон от едно дърво. После внимателно отчупи от него три зелени клонки и ни ги раздаде поред, на всеки. Поех своята със страх, сякаш бях отгатнал, като през някой сън, че ни се разкрива ужасяваща тайна. Стояхме така тримата със зелените клонки в ръце и без да мръднем от мястото си, ги наблюдавахме. Тогава Кукоанеш започна отново да се смее, развеселен от нашето послушание. Но уплашена от смеха му, Ленора се сви и той протегна ръце да я помилва. Изкушението за него беше наистина голямо и той не успя да се овладее. Положи я върху дланта си и бавно я издигна във въздуха като статуетка, която трябваше да се види от повече хора. Изтръпнала, Ленора се захвана с двете си ръце за неговата ръка. (Както ми призна по-късно, била направо ужасена от фигурата на своя годеник, когато я видяла отблизо; сторило й се, че устата му е готова да я погълне и че в очите му се вижда образът на смъртта.) Сякаш не разбрал ужаса на своята любима, Кукоанеш внимателно я притегли към гръдта си, държейки я нежно, като кукла, която се приспива. Но щом я приближи до лицето си и реши да я целуне, като я докосна с брадата си, тя нададе вик и закри лицето си с ръце. Помислих, че е припаднала, защото пребледня и се отпусна в прегръдките на годеника си.

Сега Кукоанеш вече разбра. Постави я внимателно в камионетката, от която с помощта на шофьора, я свалих и той ни даде знак, че можем да си тръгнем. Фигурата му се вкамени. Дори не се усмихна, а очите и устните му останаха така, затворени. Извиках му, че в камионетката има неща за него — инструменти, продукти, чепици. Не пожела да ме чуе, а когато започнах да ги смъквам от камионетката, се разсърди и ни заплаши, че ще изхвърли всичко долу, в низината, ако не искаме да ги вземем обратно с нас. Последно опитах да му оставя чепиците. Сграбчи ги нервно и ги запрати някъде в гората.

— Безполезно е! — прошепна ми Ленора. — По-добре е да си вървим… Това е краят…

Направих му знак с ръка, че си отиваме, и той ни пожела добър път, като дълго размахваше ръка, високо над главата си. Оставихме го там, по средата на пътя, заедно със слънцето, което го огряваше отгоре, като истинска планина.

Видях го отново, за последен път, преди две седмици. Какво ли не се случи през това време… Кампанията на пресата против лекарите, които го оставиха да избяга, против полицията, която не успя да го намери, награда от ексцентричен южноамерикански милиардер за този, който го хване жив и му го покаже, хайки, организирани в Бучедж, а след това разтурени по височайша заповед с мотива, че не може да бъде преследвано като диво животно невинно и беззащитно човешко същество — да, всичките тези събития са все още свежи в паметта на читателите, за да е нужно да ги припомням. От време на време в Синая или в Предял достигаха слухове, че макрантропът е бил видян до един извор или се е мярвал в горите, но тези слухове бяха тъй противоречиви, а и подробностите — тъй фантастични (например, че приличал на планина, че имал много ръце и очи, че търкалял огромна скала, бил видян как изяжда цял жив бивол и т.н.), че всички започнаха да се съмняват в автентичността им. Единственото потвърждение, че моят приятел наистина съществува и се намира в планините Бучедж и Пятра Краюлуй, бяха изтръгнатите дървета и следите, които оставяше, когато преминаваше през някоя по-малка гора. Защото той — както твърдяха всички, които претендираха, че са го видели — се движеше само нощем, а през деня се криеше в най-непроходимите места. Не оставяше никакви други следи. Палатката и вещите, донесени от нас, изчезнаха по чудо. В котловината, където го оставих последния път, пристигнаха безброй изследователи — шофьорът беше предоставил доста точни сведения на журналистите — но не намериха абсолютно нищо, дори следи от огън.

Преди седмици по-късно, беше през нощта, пътувах с един приятел по шосето, което води до Моройени към електроцентралата в Добрещ. Минахме санаториума Моройени, когато отдясно, от един от безкрайните завои на шосето група мъже ни направиха знак да спрем. На лунната светлина забелязах нескрития ужас в погледите им. Бяха работници, които се връщаха от работа, и всички здраво стискаха търнокопите и лопатите, сякаш се готвеха за отчаяна битка със смъртта.

— Призракът, господине, призракът е в гората! — осмели се да проговори единият от тях.

— Непрекъснато клати гората — обади се друг. — Призрак великан, какъвто е нямало досега! Това е Сатаната!

В същия миг гората заскърца и дъжд от камъни и чакъл започна да се изсипва от всички страни към шосето. Замръзнахме на местата си. Хората се скупчиха около колата с вдигнати за отбрана търнокопи. Между дърветата, превит на две, за да предпази главата си от високите им върхове, излезе без страх моят приятел Кукоанеш. Беше почти гол, като изключим парцаливите одеяла, с които беше се увил около хълбоците. Когато стигна до шосето и се изправи, изглеждаше три пъти по-висок, откакто го бях видял последния път. (За височината му мненията се разделяха: моят приятел твърдеше, че не е повече от петнайсет-шестнайсет метра; аз настоявах, че е двайсет-двайсет и два, а някои от работниците казваха, че минава дори трийсет!) Беше запазил пропорциите на тялото си, поради което приличаше на човек, въпреки чудовищните си размери. Но брадата му беше пораснала значително и падаше на вълни върху широката му гръд. Крачеше, без да се оглежда, и сигурно щеше да ни стъпче, ако в последния момент не забеляза светещите фарове на колата. Като че ли те му напомниха за нещо важно и той спря за малко и се наведе към нас. Но само след миг се изправи и продължи по пътя си. Прекоси котловината и бавно, без да бърза, започна да се изкачва по обезлесения отсрещен хълм. Скоро стигна билото му и вече можехме да наблюдаваме посребрения от светлината на луната профил на фигурата му, с развятата от вятъра брада, напомняща ни за свършека на света.

Това е всичко. И това беше, мисля, последният път, когато Еуджен Кукоанеш бе наистина видян от група хора, за разлика от толкова други, в чиито твърдения биха се усъмнили. Месеци след това търсиха Кукоанеш навсякъде. Сведенията за него бяха най-противоречиви. През октомври в Бараган го били видели селяни, които се връщали от полето към полунощ; според свидетелството на други разстоянието между стъпките му било четиридесет-петдесет метра. Но както се случва, следите от тези стъпки винаги се измиват от дъждовете, а Кукоанеш се движи само в дъждовно време (може би, за да му се изтриват следите или защото се страхува да не сгази някой — затова излиза само нощем или при лошо време!). В края на същия месец бил забелязан на север от Констанца, по посока към морето. Някои твърдяха, че го били видели да влиза във водата и да плува, но както установи следствието, тези показания бяха напълно безпочвени. Скоро след това не се чу нищо за Еуджен Кукоанеш.

Гадателят

Отдалече го видя как бавно се придвижваше по плажа. Походката му беше някак странна. От време на време пристъпваше предпазливо, дори със страх; спираше и внимателно оглеждаше пясъка край себе си, сякаш търсеше нещо, после рязко променяше посоката и се приближаваше към морето, като нервно газеше по мократа ивица или пък се връщаше назад, към възвишението, там, където пясъкът и глината се срещаха, а сред белите камъни извисяваха бледосините си цветчета, трънките. Когато се приближи до него, Емануел с учудване откри, че е твърде стар. Носеше избеляло лятно сако и панталони с неопределен цвят, спортни обувки и платнена шапка с измачкана периферия, която отдалече изглеждаше като моряшко кепе. На десетина крачки от Емануел той отново спря и погледна към една изкачваща се по възвишението двойка. После внимателно — сякаш се опасяваше да не стъпче нещо ценно — започна да се върти и обикаля мястото, където още личаха следите от лежалите преди това тела върху пясъка. Наведе се, вдигна някакъв камък, погледна го съсредоточено, усмихна се тъжно и поклати глава. Постоя така замислен, като си играеше и го подхвърляше нагоре, докато накрая рязко се обърна към морето и го метна доколкото можа надалече към вълните. После плюна и се отправи към Емануел.

— Познаваш ли ги? — попита той и ги посочи с ръка.

— Слабо. Господин и госпожа Валимареску. Мисля, че са от Фокшан. Доколкото знам, той е адвокат, а тя — учителка.

— Жалко за тях, че са млади и ако сега не се порадват на живота, кога ще му се порадват?…

Обърна се към морето и ядосано се изплю.

— Но защо? — учуди се Емануел. — Нещо се е случило с тях ли?

— Ще им се случи. Няма да стоят много тук. Ще си заминат. Утре-вдругиден ще си заминат…

Емануел остави книгата, която държеше в ръка, и го погледна усмихнат.

— Скоро пристигнаха — каза той. — В събота. Няма и седмица…

— Ще си заминат — решително повтори другият. — Ще получат телеграма и ще си идат.

— Някаква неприятност вкъщи ли? — незаинтересувано попита Емануел.

— Не, не е това. Въпреки че ще си тръгнат заедно, скоро ще се разделят и той ще продължи сам. Ще остане там задълго. Той дори не предполага колко дълго ще бъде там. Много жалко, че и двамата са толкова млади. Ще се виждат от дъжд на вятър…

— Ясно. Сигурно имате право. Когато разговарях с него, разбрах, че се страхува от нещо: да не го вземат запас.

— Значи това е! — възкликна другият. — Затова заминава…

— Казва, че имал късмет във всичко, само когато хвърлили жребий за казармата — нямал. Бил служил в противовъздушните и досега все успявал да се измъкне с протекции и връзки. Но разбрах, че вече го е страх…

— Но сега няма да се отърве.

— Два-три месеца далече от съпругата… — усмихна се Емануел.

Другият решително поклати глава.

— Не става дума за два-три месеца. Ще ви кажа: този младеж няма да се прибере вкъщи с години. Утре-вдругиден ще започне войната и ако е в противовъздушните…

— Ще започне война? — повтори Емануел. — Всъщност защо се учудвам? Това го знаят всички. Днес, утре, след година или две ще има война…

— За него ще е по-зле, защото ще бъде далече от жена си още преди да започне войната. И ще стои там задълго…

— Вие откъде знаете? — рязко вдигна глава и втренчи поглед в стария мъж Емануел.

Човекът свали сакото си и грижливо го сгъна. Огледа се и направи няколко крачки към един голям червеникав камък. Постави дрехата върху пясъка, под сянката на камъка, обърна се и седна върху него, с лице към Емануел и с гръб към морето. Младият мъж му предложи цигара.

— Не, благодаря, отдавна не пуша. На млади години пушех лула. Знаете ли, дълго време бях моряк. После пет години — пазач на фар в Тузла. Сега съм нещо като рентиер. Но още ми харесва да живея тук, между Тузла и Мангалия. Обичам Добруджа — продължи след пауза. — Аз съм Василе Белдиман, внукът на Леонида Белдиман, прочутия Леонида Белдиман, ако това име ви говори нещо.

— Не — смути се Емануел.

— Разбирам. Не сте от тук. Но Белдиман е сред най-старите фамилии в Добруджа. Прочутият Леонида Белдиман беше мой дядо. Помня и прадядо си — Хаджи Антон. Може да се каже, че тази дарба я притежавахме всички от рода, от Хаджи Антон насам. Той беше първият.

— Каква дарба?

— Ах — колебливо започна Белдиман. — Как да ви обясня? Това е странна дарба. Казвам, че е дарба, защото не ни е научил никой. Става така, че на дванайсет-тринайсет години на едно от момчетата започват да му харесват камъните. Така се е случило и с моя баща: на дванайсет се влюбил в тях. В различните видове: големи, малки, скали, камъчета… Всякакви камъни. И един ден за това узнал баща му Леонида и започнал да му помага. Не мога да кажа, че го е научил. Просто му помагал да ги разчита…

— Не разбирам съвсем — пак се усмихна Емануел.

— Да, признавам, че е малко странно. Това е наистина странна дарба. Как да ви обясня? Има хора, които гадаят по звездите, по утайката на кафето, по царевични зърна. Ние, Белдимановите, четем по камъните…

Висока едра вълна шумно се разби и се разстла като бял чаршаф върху плажа. Белдиман се извърна; погледът му спря върху децата, които се търкаляха сред пяната и той се усмихна.

— Вижте сега какво стана преди малко с вашия приятел Валимареску — продължи старият мъж. — Видях ги двамата и отдалече ми се сториха млади и щастливи, и затова поисках да видя какво им готви бъдещето. Разгледах мястото, където стояха. Рядко се случва да бъде само чист пясък, без нито един камък или поне дребни камъчета. Достатъчни са ми само няколко. От мястото, където е седял човекът, или наблизо. Понякога ги намирам доста далече от съответното място. Търся ги с поглед и когато ги открия, вече разбирам какво ще се случи. Разбирам по формата или по определени ръбове и по посоката на тези ръбове, по цвета, който в една част е по-светъл, а в друга — по-тъмен или на ивици. И тогава чета по камъните и разбирам какво очаква човека, който е седял край тях, а понякога и направо върху тях. Защото, доколкото разбрах аз, човек никога не сяда така, случайно. Всеки сяда, тъй както му е писано. Не си ли забелязал? Отиваш към едно място, струва ти се, че е хубаво, приготвяш се да седнеш, а после виждаш, че по-хубаво е по-встрани. Но когато седнеш там, усещаш, че нещо те притеснява, и пак се преместваш, докато се успокоиш и се отпуснеш и накрая решиш, че всичко е толкова хубаво и приятно, че целият свят е твой. Тогава си намерил мястото, което ти е било предопределено и което те е очаквало.

Емануел изгаси цигарата си и бавно я смачка в пясъка, докато съвсем я зарови.

— Добре, да речем, че е така — каза той, — да речем, че всеки търси мястото, което му подхожда. Но как можем да гадаем бъдещето с помощта на камъните?…

— Не зная как бих могъл да ви обясня. Това е дар от Бога. Гледам камъните и започвам да виждам. Бях започнал да ви говоря за Валимареску, но се заприказвахме и забравих. Но да ви кажа как се случи. Огледах мястото и изведнъж забелязах лош камък, камък без късмет. Стоеше до половината покрит в пясъка и тъй както се беше заринал, сам, с черния си ръб към юг, озъбен като лоша прокоба, разбрах, че тези млади хора няма да стоят дълго тук. Но едва когато го взех в ръцете си и го разгледах от всички страни, видях колко лоши неща бяха изписани върху него. Днес-утре, ще получат телеграма и ще си тръгнат… Жалко! — въздъхна той и нахлупи шапката си.

Емануел го изслуша съсредоточено, втренчил поглед в очите му. Когато старият млъкна, той зарови ръце в пясъка и започна да си играе с него.

— Ужасно е да можеш да четеш тези тъжни и трагични неща…

— Невинаги са тъжни — прекъсна го Белдиман. — Ето например тази сутрин, като се разхождах, на края на плажа ми направи впечатление фигурата на една млада жена. Беше единствената, която мълчеше в една весела и шумна група; мълчеше, загледана в морето, като от време на време се обръщаше и крадешком поглеждаше към съседното семейство и децата. Повъртях се там близо час, докато я видях как стана и си тръгна сама. И тогава се приближих до мястото й и го огледах. Усетих, че другите от групата ме наблюдават с нескрито любопитство и дори, че ми се смеят и си правят знаци. Но на моята възраст съм виждал доста. И изведнъж се досетих, сякаш го прочетох от книга. Тази млада жена беше омъжена от няколко години и нямаше деца. Искаше да има, но нямаше. Скоро някой, може би лекар, й бе казал, че никога няма да има. Но се лъжеха и тя, и лекарят. Ще има деца. И то не едно или две, а четири… Тъй че, както виждате, понякога нося и добри вести.

— Защо не изтичахте след нея да й го съобщите? — попита Емануел.

Белдиман поклати глава и се усмихна.

— Не, това не бих направил. Не съм професионален гадател. Нямам право да се меся в живота на другите, особено когато не ги познавам, да им съобщавам неща, за които не са ме питали. А може и да се излъжа. Веднъж вече се излъгах. Беше в планината, при Изгорените камъни. Канари, които не се бяха помръднали от стотици години. Но и там вярвах, че според начина, по който сяда човек — с лице или гърбом на този или на онзи камък — да, вярвах, че ще мога да видя нещо. Наистина, видях повече неща, но най-важното — не знаех как да го разчета, може да се каже, че не успях да видя. Бях с група. Не бяха мои приятели. Срещнах ги по пътя…

Ако погледнеше по-внимателно, щеше да разбере, че Емануел вече не го слуша. През цялото време пристъпваше от единия крак на другия и нервно пушеше.

— Виждате, че и аз мога да се заблудя — приключи разказа си Белдиман.

— Не бих искал да ме разберете погрешно — оживи се изведнъж Емануел, — да си мислите, че съм прекалено любопитен и недискретен. Но вижте, подобно нещо ми се случва за първи път, как да ви обясня? Да срещна човек, който гадае по камъните…

— Знам какво искате — прекъсна го Белдиман. — Искате да ви погадая.

— Да.

— Да, но не знам дали имам право — сериозно продължи Белдиман. — Не мога да се меся в съдбата на другите. Нямам това право. Мога да гадая по камъните онова, което ще се случи на различните хора около мен, но освен в някои по-особени случаи никога не съм разкривал, което съм видял.

— А може би този път става дума за такъв случай — настоя Емануел. — Тук ще остана само няколко дни. После заминавам за чужбина. Отивам в Стокхолм. На дипломатическа служба съм. Кой знае кога ще се върна у нас…

Белдиман килна шапката си към тила и го изгледа продължително, изпитателно.

— Добре, щом като е така… Но да знаете — добави той, — да знаете, че ще ви кажа само началото.

— И какво трябва да направя сега?

— Станете бавно, минете от тук — и му посочи с ръка откъде да мине — и седнете до мен…

Когато го видя седнал, Белдиман застана на колене и се наклони доколкото може напред, като се опираше върху дланите си. Постоя така неподвижен известно време. После протегна ръка и взе книгата.

— „Път по водата“ — прочете на глас заглавието той. — Каква е тази книга?

— Роман. Нямах друго за четене и я купих от Констанца…

— Няма да ви донесе щастие — каза Белдиман и я изпусна върху пясъка.

— Нали казахте, че четете само по камъните…

— Да, но както беше оставена тази книга, с тази строшена раковина, обърната на юг, и с тези камъчета, които пресичат късмета на пътя ви… Интересно — добави угрижен той, като бавно прокара ръката си по брадата. — И аз много-много не разбирам какво става. Защото виждам тук две момичета, които ще ви донесат нещастие, и все пак не разбирам защо, защото вие няма да се влюбите в нито една от тях. Но това са две момичета, които наистина ще ви донесат нещастие… И е странно — продължи след пауза той. — Като че ли с едната от тях сте се срещали на пързалката или поне на някоя заледена улица и тя, ето я, подхлъзва се, тъкмо когато се затичвате към нея да й помогнете, докато изведнъж се появява другото момиче и я вдига. И тогава искате да й кажете нещо, но в същия миг нейната приятелка я заговаря и тогава започвате да се смеете…

— Господин Белдиман — извика Емануел, като сложи ръка върху рамото му. — Вие сте изключителен човек! Магьосник, ясновидец, гадател, как да ви нарека? Но вие никога няма да ме убедите, че сте прочели тези неща по камъчетата и по мидите на плажа…

Замълча, сякаш гласът му изведнъж секна, и започна сухо да преглъща. Леко пребледня и несъзнателно поглади косите си с ръка.

— Защото всичко, което ми казвате сега — продължи след малко той, — вече се случи…

— Невъзможно — прекъсна го Белдиман. — Абсолютно невъзможно. Това, ако все пак някога се е случило, ще се повтори, същото.

— Не ме разбрахте — опита се да се усмихне Емануел. — Случи ми се насън, във въображението ми…

Белдиман понамести шапката си и изгледа младия мъж с любопитство.

— Ще видите — продължи Емануел, като запали нова цигара. — Сега, преди два-три часа след като бях дошъл тук, на плажа, изведнъж разбрах, че не следя онова, което чета. Не зная дали не ми се доспа, но се отпуснах върху пясъка и затворих очи. И изведнъж се пренесох на оная улица в Букурещ, посред зима. И тогава видях момичето да се подхлъзва и пада. Беше млада жена със светлосиньо палто и барета и когато падаше — баретката също падна и стигна до тротоара. Прекосих улицата, за да й помогна, но от някакъв двор излезе момиче, което се приближи до нея и я повдигна. Мислех да й кажа така, на шега: „Ето една паднала жена“, когато чух онова момиче да й казва точно същите думи. За миг останах така, неподвижен, а после започнах гръмко да се смея… И с този смях свърши видението ми.

— Може и да е било видение — спокойно забеляза Белдиман, — но вие ще го преживеете наистина. И жалко, че тези момичета няма да ви донесат щастие.

Емануел го изгледа някак странно, без да може да го разбере.

— Това е изумително — възкликна той. — Успяхте да видите какво съм си представял преди два-три часа. Как можахте, не мога да го проумея? Но не мога да се съглася, че го прочетохте в пясъка, по камъчетата…

Белдиман помълча известно време, сякаш търсеше други знаци.

— Дано да съм се излъгал — започна след пауза той. — Във всеки случай, ако срещнете в скоро време двете момичета, отдалечете се колкото можете по-надалече. Няма да ви донесат щастие.

Бавно стана от мястото си и тръгна да си прибере дрехата.

— Как беше името ви? — попита старият.

— Емануел. Александру Емануел. Но вкъщи и моите приятели ми викат Санди.

— Странно — поклати глава Белдиман, наметна дрехата върху раменете си и без да добави нещо и без да се сбогува, се запъти към морето.

Натъжен, Емануел отвори прозорците. Небето сивееше, а отдолу — морето се губеше в мъглата. Без никакво желание слезе във фоайето на хотела. Арон, племенникът на собственика, му направи знак от рецепцията.

— Има телеграма за вас. Току-що пристигна…

Емануел я пое развълнуван, прочете с недоверие името и адреса и я смачка между пръстите си.

— Само тази телеграма ли пристигна? — попита той. — Искам да кажа нямаше ли и други телеграми днес в хотела? Например за господин Валимареску?

— Не, получи се само тази.

— Може би снощи — настоя Емануел. — Получи ли снощи някаква телеграма господин Валимареску?

Арон се замисли за миг.

— Не, не си спомням.

Емануел тикна телеграмата в джоба си и се отправи към вратата, но след няколко крачки се върна.

— Случайно да познавате господин Белдиман? — попита той.

— Ах, значи и вие го срещнахте? Голям оригинал. Не обича да влиза в разговор с летовници. Малко е мизантроп. Предпочита да се разхожда сам.

— Но що за човек е той? Искам да кажа: какво говорят хората за него?

Арон вдигна рамене и започна да си играе с молива, като докосваше с него ту брадата, ту долната си устна.

— Сам можете да се досетите, че за човек като него се говори доста. Той е интересен. Едни разправят, че е убил жена си, когато работил като пазач на фар в Тузла. Други пък — обратно: твърдят, че след като се удавила, станал мизантроп и оттогава живеел в свой свят.

— Знае ли се нещо друго за него? — отново настоя Емануел. — Например, че е с някаква изключителна сила или с необикновена дарба?…

— Каква дарба?

— Знам ли? Например да умее да гадае по… Да предвижда бъдещето…

Арон отрицателно поклати глава.

— Не, за това не съм чувал. Говорят се разни работи, че бил наследил огромно състояние, че бил пълен с пари, че жена му, която се удави, не била негова съпруга… Какви ли не неща…

— А нещо във връзка с камъните?… — прекъсна го Емануел.

— Във връзка с камъните ли? Какви камъни? Скъпоценни камъни ли?

— И аз не зная точно какви. Само ви попитах…

— Сигурно има и някакви скъпоценни камъни — забеляза Арон, — ако е истина, че е наследил онова огромно състояние в чужбина…

Емануел се усмихна, запали цигара и се отправи към вратата. Още на тротоара жегата го лъхна. Поколеба се за миг, а после пое към плажа. На около двеста метра отново спря, пресече улицата и влезе във Видригин. По-късно, след като изпи две кафета и престана да чете вестниците, извади телеграмата от джоба си и започна да се смее. Беше от Александрини, от Констанца. Канеше го на ресторант тази вечер. Не беше трудно да се досети защо го кани. Сигурно неочаквано бяха пристигнали приятели от Букурещ.

Когато се завърна в хотела, започна да вали. Едрите топли капки бързо се разтваряха в праха. Хапна нещо, разсеян, без апетит, като се вслушваше в дъжда. Имаше билет за автобуса в пет часа. Изкачи се до стаята си и полегна за малко.

Когато влезе във фоайето, валеше ситен есенен дъжд. За да не чака автобуса навън, седна на канапето, като сложи пелерината върху коленете си и запали цигара. Огледа се наоколо за пепелник и в същия момент зърна на вратата момчето от пощата, което изтърсваше дрехата си от дъжда. „Отменил е вечерята!“, помисли си Емануел и отиде до рецепцията.

— Не, не е за вас — каза Арон. — За господин Валимареску е…

Емануел се усмихна малко смутено, после се върна на канапето и запали нова цигара. От време на време се обръщаше към часовника. Когато би пет, въздъхна облекчен. Метна пелерината върху облегалката на канапето и се отправи към близката масичка с купчина стари списания, за да си избере едно.

Сега из фоайето плуваше някаква навъсена и прашна светлина. Валимареску мина край него, без да го забележи, и се отправи към рецепцията. Емануел стоеше със списанието в ръка, без да посмее да се помръдне от мястото си.

— Дойдох да ви съобщя, че трябва да замина — чу го да казва той.

Арон се опита да му каже нещо, но Валимареску го прекъсна, като раздразнен повиши тон:

— Знам, знам. Имате право. Но вината не е моя. Това е екстрен случай. Моля, ще ви покажа телеграмата…

Емануел взе целия куп списания и се върна на мястото си. Започна разсеяно да ги прелиства, като от време на време се спираше на някоя снимка, разглеждаше я продължително, но без да разбере за какво става дума. После рязко тръшна купчината списания върху канапето и се отправи към рецепцията.

— Ако знаех поне от сутринта — възмущаваше се Арон. — Върнах петима клиенти днес. Телеграмата му можеше да пристигне поне преди шест-седем часа.

— Заповед за запас — произнесе с някаква особена сериозност в гласа Емануел.

— Моля?

— Казах: сигурно е получил повиквателна за запас…

— Не, беше друго. Телеграма от съда. Да се яви по спешност на двайсети август, в осем сутринта, в съда. Значи вдругиден сутринта.

— В осем сутринта, в съда — учудено повтори Емануел. — Мислех, че съдилищата са във ваканция — добави той. — Тогава ще замине сам…

— Не, тръгват си двамата — нервно каза Арон.

Емануел го погледна как, подпрял лявата си ръка върху бюрото, дълго топи перото в мастилницата и бавно и грижливо изписва всяка буква.

— Искахте ли нещо? — попита го след пауза той и вдигна главата си от бюрото.

— Ах, да — сепна се Емануел, сякаш се пробуди от сън. — Исках да те попитам, ако случайно знаеш, къде бих могъл да намеря господин Белдиман.

— По това време? — учуди се Арон и погледна часовника. — Не знам…

Емануел отиде до канапето, взе купа със списанията под мишница, пое пелерината с другата и тръгна към своята стая. След като изкачи няколко стъпала, размисли и се върна до канапето, остави списанията на масата, наметна се с пелерината и излезе на улицата. Дъждът продължаваше да ръми и няколко от фенерите вече бяха запалени. Емануел се запъти към плажа. Морето още се губеше в мъглата, но вълните му бяха по-бързи и яростни от друг път. Оказа се, че не е сам. По дигата се разхождаха още две двойки. Един младеж излезе от водата и върху мокрия си бански костюм облече дъждобран. На неколкостотин метра от горната част на плажа тежко крачеше някакъв мъж. Беше запретнал панталоните си и газеше с боси нозе по крайната ивица пясък, която вълните заливаха. Емануел се спря, бързо събу обувките си, нави крачолите и хукна подир него. Когато го чу на няколко крачки зад себе си, мъжът рязко се обърна.

— Ах! — възкликна Емануел, неуспял да скрие разочарованието си. — Помислих, че вие сте господин Белдиман. Отдалече ви сбърках с господин Белдиман.

Мъжът се усмихна, но не му отвърна.

— Лека вечер! — каза Емануел.

Когато отново стигна до дигата, изтръска пясъка от краката си, оправи панталоните и тръгна към Видригин с обувките в ръка. Терасата и двете стаички бяха претъпкани с летовници. Някои от тях се усмихнаха, като забелязаха как пристъпва бос, с пелерина върху елегантния костюм, понесъл черните обувки в ръка. Нямаше свободна маса и Емануел се отправи към барчето, седна на някакво столче и се зае да бърше краката си с носна кърпа. След това се обу, свали пелерината и се премести до тезгяха, където помоли за чаша кафе. Изпи го, замечтан и замислен, като пушеше и се взираше в стичащите се от измокрената пелерина капки.

— На терасата се освободи маса — прошепна му минаващият покрай него Видригин. — Искате ли още нещо?

— Донеси ми един коняк.

От съседната маса някой се надигна и му махна с ръка. Емануел отвърна на поздрава с усмивка, но не помръдна от мястото си — очакваше Видригин.

— Познаваш ли един господин на име Белдиман? — попита тихо той и извади портфейла си, за да плати.

— Познавам го, но не се имаме — отговори Видригин. — Той не идва тук. Работи с конкуренцията, ако разбирате какво искам да ви кажа — добави, като намигна. — Клиент е на Трандафир. Ще го намерите там.

Емануел изпи набързо коняка и излезе. Беше се стъмнило и светлината на фенерите изглеждаше по-малко зловеща на фона на студения и ситен дъжд. При Трандафир имаше малко посетители, повечето местни хора. Той нямаше радио, а само грамофон. Когато влезе, Трандафир тъкмо слагаше нова плоча „Синьо небе“. Емануел се спря в средата на салона и започна да разглежда масите една по една.

— Търся господин Белдиман — обърна се към келнера той.

— Не съм го виждал днес. Ако времето е лошо, не идва при нас. Отива на вилата… Какво ще поръчате?

— Един коняк.

Потърси с поглед по-отдалечена маса и седна замислен.

— Да — заобяснява му Трандафир, — когато вали дъжд или сняг или изобщо времето е лошо, най-вече през зимата, господин Белдиман отива до голямата вила. През останалото време ще го намерите вкъщи, по-точно в къщата на първата му жена, близо до кметството, или при нас, а също и на плажа…

— Къде е вилата? Може и да успея да го намеря там.

— Ах — поклати глава Трандафир, — далече е, към Тузла. И сега, в тоя дъжд, няма да намерите кола. Пътищата са лоши, без осветление… Там, на вилата, е голяма пустош…

— А той как може да стигне до там?

— Той е друго нещо. Той знае кога точно времето ще се развали: ще завали дъжд или ще има буря, и си тръгва навреме. Понякога пеш, понякога с автобуса до Тузла, който го оставя наблизо…

— Но как разбира, че ще има лошо време?

— Ах, това е дълга история. Бил е моряк. Бил е и пазач на фар в Тузла. Познава времето…

— Познавате ли го добре? — попита след пауза Емануел.

— Зная го от времето, когато беше жива първата му жена. Това ще рече: от трийсетина години.

— Що за човек е? — настоя Емануел. — Вярно ли е, че има необикновена дарба, че умее да предсказва бъдещето?

— Ах — усмихна се многозначително Трандафир. — Господин Белдиман знае всичко. Нали ви казах, беше моряк…

Беше минало полунощ, когато реши да се прибере в хотела. Дъждът се уталожи. Дигата и плажът бяха съвсем безлюдни. Напразно се оглеждаше и очакваше да се появи някой, когото да заговори. Чуваха се само вълните — все по-разгневени, а през равни интервали и бълбукането на шамандурите. От време на време от Видригин излизаше по някоя група посетители, която се смееше високо и огласяше целия плаж.

След малко пред хотела спря кола и Емануел ускори крачка.

— Не — отказа му шофьорът. — Аз съм от Констанца. Доведох един господин от там и сега се връщам.

— Това искам и аз! — възкликна Емануел развълнувано, почти патетично. — Да ме закарате до Констанца.

Шофьорът го изгледа учуден. Стори му се, че произнасяше думите с усилие.

— Ще ви струва доста — предупреди го той. — В коя част на града?

— До господин Александрини. На улица…

— Знам го — каза шофьорът и отвори вратата. — Заповядайте.

Когато стигнаха Констанца, дъждът бе престанал. Светлините на пристанището блестяха необикновено ярко, по улиците на града се носеше дъх на море и на мокра трева. Прозорците на Александрини още светеха. Емануел плати, тичешком изкачи няколко стъпала и натисна продължително бутона на звънеца. По-късно глас на стара жена недоверчиво попита кой е.

— Аз съм, господин Санди. Санди Емануел.

Готвачката превъртя ключа и отвори.

— Чака ви допреди малко. Сега всички отидоха в „Албатрос“.

— Кои са? От Букурещ ли?

— Не. Артисти. Доколкото разбрах, единият е художник. Пристигнал е от Балчик тази сутрин с яхта.

— Колко госпожи или госпожици са? — попита Емануел.

— Две или три.

— А, помисли добре — настоя Емануел. — Две или три?

— Три — отвърна готвачката след кратка пауза. — Първо пристигнаха две, после още две, но едната от госпожиците си отиде преди вечерята. Не знам защо…

— Значи три. Добре! — и бързо слезе по стълбите.

Пред „Албатрос“ се поколеба за минута, обиколи тротоара с ръце в джобовете. Когато се реши да влезе, вратата неочаквано се отвори и портиерът изхвърли на тротоара двама пияни моряци. Емануел се обърна и набързо прекоси улицата. Но след няколко минути се върна, влезе и остави връхната си дреха на гардероба, откъдето купи пакет „Лъки страйк“.

— Пее мадмоазел Одет — съобщи му портиерът.

Запали цигара и изчака отдясно на вратата края на песента. Когато чу аплодисментите, влезе на пръсти. Александрини седеше на почетната маса, заобиколен от мъже и жени от всички възрасти, някои облечени леко и пъстро, като за плажа, а други прекалено елегантно. Александрини го забеляза и се надигна.

— Ваше превъзходителство! — извика той и му махна с ръка.

Но Емануел рязко се извърна, излезе, поиска дрехата си от гардероба, приближи се до портиера, тикна му една банкнота в ръката и цигари „Лъки страйк“.

— Дойдох да се срещна с господин Белдиман — прошепна той, — но не го виждам. Да не би да си е отишъл?

— Не вярвам да си е отишъл — отвърна му портиерът. — Марието — обърна се към гардеробиерката той, — да си видяла случайно господин Белдиман?

— Замина си — каза жената. — Замина си в два. Той не пие, нито пуши — добави заинтригувана тя. — Идва само за програмата.

— Говоря ви за господин Василе Белдиман — обясни Емануел.

— Познаваме го добре — отговори портиерът. — Когато му доскучае на вилата, пристига в Констанца, в къщата си в Порумбари, на всеки два-три дни идва и при нас. Идва заради програмата…

В същия миг Емануел забеляза, че Александрини стоеше на прага, театрално разтворил за прегръдка ръце.

— Ваше превъзходителство! — отново възкликна той. — Най-сетне!…

— Веднага се връщам — смути се Емануел и понечи да тръгне. — Трябва да видя Белдиман.

— Беше тук, с нас, на нашата маса — произнесе тези думи някак отсечено и тежко Александрини. — Ако беше дошъл преди час-два, сигурно щеше да го свариш.

— Веднага се връщам! — повтори Емануел и излезе на улицата.

Вдигна яката на пелерината си и бързо пое напосоки. След около половин час спря, сякаш се сети за нещо, и се отправи към крайбрежната пешеходна улица. Когато стигна, часовникът показваше четири, но беше още тъмно — градът тънеше в мъгла. Черните, високи талази стигаха чак до дигата, за да се строполят с грохот, който го оглушаваше. След като ги гледа дълго и прехласнато, Емануел потърси пейка и седна. Беше се застудило и за да се стопли, си духна в ръцете и запали цигара. След малко усети да го надвива умората, отпусна се на облегалката, като положи ръце под главата си. Но не можа да заспи. Вълните се разбиваха на равни интервали и пяната им покриваше всичко наоколо. Накрая стана, протегна се, въздъхна дълбоко и с решителна крачка се заизкачва към „Албатрос“. Преди да влезе, погледна часовника си — беше пет без четвърт.

Барът пустееше. На една от масите, подпрял лицето си с длани, го очакваше самият Александрини.

— Ах! — възкликна той, като го видя.

После мълчаливо го изгледа.

— Моля те, не се сърди, но става дума за нещо изключително важно — започна Емануел, като издърпа един стол, за да седне до него. — Мога ли да се доверя на твоята наблюдателност и на паметта ти? Можеш да ми се закълнеш, че ще си спомниш всичко, което се случи тази вечер?

Александрини го изслуша намръщен, но накрая най-неочаквано лицето му се озари и той се усмихна почти замечтан.

— Тъй говореше и тя. Сякаш сега я чувам.

— Кой говореше така? — прекъсна го Емануел.

— Тя. Ариана. Ариана — прошепна Александрини и продължи да се усмихва. — През цялото време говореше така. Отначало мислех, че се нарича Адина. Но не се казваше така. Ариана или Адриана…

Емануел извади пакета цигари, но размисли и го остави на масата.

— Това е много важно — отново подхвана той. — Моля те да ми кажеш искрено. Мога ли да ти имам доверие.

Александрини го погледна и неочаквано се разсмя.

— Ти си страшен! — възкликна след пауза той. — Наистина си страшен — повтори, като поклати глава.

После усмивката му изчезна и като скръсти ръце върху масата, отново потъна в мислите си. Емануел го погледна мълчаливо, колебаейки се дали да продължи. Накрая извади цигара и нервно я завъртя между пръстите си.

— Александрини — започна той някак тежко и сериозно, — става дума за нещо много важно. Моля те да ми кажеш само това: дали тази вечер тук или у вас, на вилата, една от твоите приятелки се е подхлъзнала и е паднала и дали някой от вас е скочил да я повдигне, или някоя госпожа или госпожица е била вече до нея и й е помогнала да стане?

Александрини се помъчи да го изслуша докрай, но скоро се отказа и отрицателно поклати глава.

— Не — прекъсна го той, — не ме разбра. Не става дума за това. Исках да кажа друго.

— Може би е паднала, докато е танцувала — продължи развълнуван Емануел, — или може би някой, без да иска, я е блъснал и тя се е подхлъзнала върху паркета и точно тогава е паднала…

— Не, никой не е падал. Но, почакай, историята не свършва тук. Още не са си отишли. Заминаха на вилата да вземела душ и да се преоблечала. Яхтата не тръгва преди десет. Ще те чака.

— Мене ли? — учуди се Емануел. — Но аз не ги познавам…

— Беше идея на Ариана — замечтан продължи Александрини. — На Ариана. Забеляза те още когато влезе нощес. Ах, ваше превъзходителство — почти патетично възкликна той, — каква изключителна жена! Казвам ти: беше достатъчно само да те зърне. За миг! Нямаше нужда от повече…

Емануел разсеяно разпечата пакета и бавно извади цигара.

— Не разбирам много — каза той. — Не виждам каква връзка може да има.

— Трябваше да те зърне само за миг и после да ни говори цял час за теб. Каква интелигентност! Отгатна те веднага и каза: „Този млад човек се страхува от мен! Бяга от мен!“

Емануел запали цигара и жадно погълна първия дим.

— Няма за какво да бягам от нея — отвърна той. — Не я познавам. Дори не знам как изглежда.

— Но тя те познава добре — продължи Александрини. — Веднага разбра, че те е страх. Исках да изпратя Джиб да те потърси; предположих, че си отишъл да се поразтъпчеш, но тя, Ариана, не ми позволи. „Няма защо, каза тя, ще го почакаме и утре сутринта ще го вземем с нас в Балчик…“

— Изключено! — извика Емануел и започна да се смее високо. — Знаеш много добре, че не мога да дойда, нали след две седмици трябва да бъда в Стокхолм.

— Тъй каза и тя, Ариана — продължи Александрини, като се усмихна. Казваше: „Ако не пожелае да дойде с нас в Балчик — няма значение, след две седмици ще се срещнем в Стокхолм.“

— В Стокхолм ли? — учуди се Емануел. — Какво ще прави тя в Стокхолм?

— Не зная. Не съм я питал. Казах ти: тя е изключителна жена. Веднага те разбра… Искаш ли кафе? Аз ще трябва да поостана тук. Чакам Ботгрос.

Емануел неопределено поклати глава.

— Но коя е тя? — попита изведнъж с променен глас, сякаш се пробуждаше от сън. — Как се казва?

— Ах — тежко въздъхна Александрини, — това не знам. Май че ми каза името си, но не го запомних. Отначало мислех, че се казва Адина. Но Адина беше другата, оная, дето си замина. Като че отиде в Мовила да те търси — замечтано добави той. — Твърдеше, че те познава, че те познава много добре.

— Адина ли? — удиви се Емануел. — Адина коя?

Александрини вдигна рамене.

— Право да ти кажа, не й запомних името. Но казваше, че те познава добре, че ако не се било случило някакво събитие в твоя живот, щели сте да се сгодите.

— Тогава ме бърка с някой друг! — изведнъж се зарадва Емануел.

— Не, не вярвам — продължи Александрини. — Разказа ни доста неща за теб. И ако сега си напрегна паметта…

Но не успя да завърши фразата си. Видя влизащия Ботгрос и му направи знак. Мъжът се усмихна и бавно приближи.

— Значи вие сте човек с причина — каза Ботгрос, докато сядаше, и погледна Емануел с жив интерес. — Представях си, че изглеждате по-различно…

— Можеш да му кажеш всичко — поощри го Александрини. — Вече го подготвих.

Емануел започна да се смее притеснено и не знаейки какво да прави, му подаде пакета с цигари от масата.

— Не, благодаря, повече няма да пуша — отклони поканата му Ботгрос. — Цяла нощ пуших… Значи вие сте — добави той, продължавайки да го разглежда и да се усмихва тайнствено.

— Не се колебай — прекъсна го Александрини. — Подготвих го вече…

— Господине — започна Ботгрос, обръщайки се към Александрини, — никога не се доверявай на описанията на жените. Ако искаш да разбереш как изглежда някой мъж, трябва да питаш за това мъжете. Аз например, ако бях попитал теб, вместо да слушам Адина, сигурно щях да го позная веднага.

Александрини докосна ръката на Емануел и му пошепна, като посочи Ботгрос:

— Ако си разбрал добре, Адина е негова годеница.

— О, не! — горчиво се усмихна Ботгрос. — Зная, че се говори това, но съвсем не е вярно. Ако не се беше случило едно събитие в нашия живот… В крайна сметка: каквото било, било. Да не говорим за миналото…

— Замина за Мовила да те търси — добави след кратка пауза той, обръщайки се към Емануел. — Казваше, че не сте се били виждали отдавна. Питаше се дали ще я познаете след толкова години.

Емануел слушаше внимателно всичко, като се напрягаше да го разбере. Прекара длан по лицето си, сякаш искаше да си припомни всичко това, а после избухна в смях.

— Мисля, че това е някакво недоразумение — каза след пауза той, като се опитваше да си придаде безразличен вид.

— Нали ти казах? — обърна се тържествуващ Александрини към Ботгрос. — Нали ти казах, че Адриана го разбра веднага. Само за един миг!

— Да, любопитно — подхвана Ботгрос, като фиксира с поглед Емануел. — Макар че с положителност го позна, а Адина ми го описа по такъв начин, че не бих могъл да го зная и аз. А Императрицата само го зърна на прага и…

— За част от секундата! — прекъсна го Александрини. — Каква изключителна жена — възкликна той. — Каква интелигентност!

— Императрица ли? — повтори Емануел.

— Да, така й викаме ние, на шега — поясни Ботгрос.

— Ариана — добави Александрини. — Вече ти обясних коя е.

— Но коя е тя? Как се казва? — избухна Емануел.

— Адриана — почна Ботгрос. — Допреди няколко месеца беше Адриана Паладе, но сега, след като мина разводът й, стана отново Адриана. Или Императрицата, както й викаме ние. Добри приятелки са с Адина. Запознаха се тази зима, на пързалката, и оттогава са направо неразделни.

— Тя е изключителна жена! — отново възкликна Александрини.

Емануел гледаше в празното пространство пред себе си.

— На пързалката — повтори бавно, повече на себе си той.

— Можеш да му кажеш и останалото — настоя Александрини. — Вече го предупредих.

Емануел се повдигна с мъка от мястото си.

— Трябва да вървя — опита се да се усмихне той. — Имам автобус в осем сутринта…

Но Александрини го хвана за ръката и го задържа.

— Какво те прихвана? Нали ти казах, че ще ходим всички в Балчик?

Емануел поклати глава.

— Невъзможно! Имам запазена стая в Мовила. Разполагам само с една седмица. После, в Букурещ, дългът…

Двамата едновременно избухнаха в смях. Ботгрос се смееше дискретно, почти безшумно, с широко отворени очи, докато Александрини сякаш се задушаваше от дълбок и силен кикот, който го доведе до кашлица.

— Направо е изумителен! — успя накрая да проговори той и започна да си бърше сълзите с опакото на ръката.

Барманът донесе таблата с кафетата. Александрини веднага взе едното и бързо започна да го пие.

— Да — каза Ботгрос и смутен отклони поглед, — наистина е изключително. Това са точно думите на Императрицата.

Емануел се изчерви и започна несъзнателно да върти пакета цигари в ръцете си.

— Не разбирам какво искате да кажете — бавно произнесе той, като наблягаше върху всяка дума.

— Ваше превъзходителство! — избухна Александрини с един неочакван ентусиазъм. — Тя е направо изумителна! Трябва непременно да се запознаете.

— Искрено съжалявам — отвърна Емануел, — но преди обяд трябва да бъда в Мовила.

Александрини рязко се извърна към Ботгрос.

— Тогава е заради Адина — каза той. — Така че в края на краищата тя сигурно има право…

Ботгрос се усмихна отново, а после започна да пие кафето си.

— Що се отнася до мен — каза, без да вдигне очи, той, — аз мисля, че Адина е свободна да вземе всякакво решение. А онова, което вече е минало, не ме интересува.

Емануел отново се помъчи да се усмихне.

— Не се казва Адина — тежко каза Ботгрос. — Адина й викаме ние, приятелите й. Така я нарече веднъж Джиб и оттогава й остана това име.

— Взе я за Адриана — намеси се Александрини.

— Да. Сбърка я с Императрицата. А те съвсем не си приличат.

Емануел стоеше прав и притеснен, като поглеждаше ту към единия, ту към другия.

— Но на нея й хареса това име — продължи Ботгрос — и оттогава стана Адина.

В този момент Александрини вдигна и двете си ръце във въздуха.

— Стойте! Стойте! — извика той, сякаш се обърна към някого, който се готвеше да влезе… — Няма ли да дойдете всички, още не сме свършили!

Емануел пребледня и разтревожен извърна глава към вратата… Един млад блондин с луничаво лице се отправи към тяхната маса. Беше се приготвил като за плажа.

— Императрицата ме изпрати да ви предам, че ще минем през Мовила — каза той, като се приближи.

После се обърна към Емануел и го погледна с нескрито любопитство.

— Това е Йоница — бързо обясни Александрини. — Талантлив художник.

Емануел пое подадената му през масата ръка и я стисна разсеяно.

— Не си представих, че изглеждате така — призна Йоница. — Предполагах, че сте по-нисък. И по-нервен — добави, след като отново го измери с поглед той.

— Повлияла ти е Императрицата — забеляза Ботгрос. — Тъй както ни го описа нощес…

— Не — продължи Йоница, без да погледне Емануел. — Имах предвид описанието на Адина.

После дръпна един стол и седна.

— Разказахте ли му всичко? — попита той.

— Нямах време — отвърна му Александрини. — Пристигна преди малко, към пет.

— Императрицата настоя да му разкажете особено как се опита да избяга, като скочи във водата и заплува към брега.

Александрини и Ботгрос се спогледаха съучастнически и лицата им се озариха сякаш от еднакви усмивки.

— Това беше най-хубавата част — прошепна Ботгрос и леко притвори очи. — Разказвай ти, Господине.

— А, не! — възпротиви се Александрини и поклати глава. — Уморен съм. И освен това не разказвам добре.

— Когато се разбрала с Ботгрос да докара яхтата колкото може по-близо до брега — започна Йоница, — в сюблимния момент я целунал и й казал: „Адио! Никога няма да разбереш колко много съм те обичал!…“ и после бухнал във водата…

Йоница се разхили доволен и отново погледна към Емануел.

— Но онова, което се случи после, беше най-хубавото — намеси се Александрини. — След около километър се умори. Опита се да плува по гръб, но скоро погълна вода и уплашен започна да вика за помощ.

— За щастие скочи и тя, Императрицата, и заплува зад него, готова да му помогне, без той да я види.

Ботгрос някак виновно погледна към Емануел.

— Наистина, това беше най-хубавата част — потвърди той. — Жалко, че я няма и Адина, да я чуе…

— А, не! — възкликна Йоница. — Ако там беше Адина, Императрицата нямаше да посмее да скочи. Адина твърди, че той плува много добре. За един добър плувец километър-два е нищо работа. Ако беше и Адина, тогава Императрицата нямаше да може да каже, че само след един километър се е уморил и е викал за помощ.

— Нека и аз да кажа — прекъсна го Александрини. — Адриана ни обясни, че бил доста уморен и имаше право. Вижте го как изглежда сега, а още няма шест часът. Ами след няколко часа? Спомнете си как ни го описа Ариана. Как се разхождал по дигата в Мовила, на дъжда, и после тук, по кея, палейки цигара от цигара. Бил е страшно уморен.

Емануел ги слушаше, като се опитваше да изглежда безразличен, но не успя и се изчерви.

— За какво говорите? — попита той с пресъхнало гърло.

— Ей, сякаш не можеш да разбереш! — учуди се Александрини. — За кого друг можем да говорим?…

— Нощес Императрицата ни разказа какво ще се случи — обясни Ботгрос. — Как ще се върнеш тук и ще ни намериш и как накрая ще те убедим да дойдеш с нас, с яхтата до Балчик.

— Невъзможно! — прекъсна го Емануел. — Александрини може да ви увери, че аз в никакъв случай не мога да се оставя да ме убедят…

— Явно, че не я познава! — възкликна Александрини.

— Наистина не я познава — ядоса се Йоница.

— Във всеки случай ще дойдеш с нас, с яхтата — продължи Ботгрос. — Но чувството за дълг и най-вече страхът от Императрицата…

— Повтарям ви за последен път — започна Емануел силно развълнуван.

— Моля те, не го прекъсвай! — извика Александрини и го улови за ръката.

— Не разказваш добре — намеси се Йоница. — Пропусна най-важните неща: как се чувстваше там, на яхтата, в банския костюм, който му зае ти, господине — добави, като се обърна към Александрини. — И как трепереше от студ, но не смееше да помръдне, защото Императрицата го бе хванала в прегръдките си и му шепнеше…

— Ах! Каква красива картина! — извика Александрини, като притвори очи, за да си спомни по-добре. — Сякаш бях там и те видях. Нали и аз имах някаква роля в тази история. Телеграфирах до хотела да ти изпратят багажа в Балчик.

— Аз имах най-неблагодарната роля — каза Ботгрос замечтан. — Беше ми жал за теб, чух, че заминаваш за Стокхолм като вицеконсул, че това е твоят първи пост зад граница, и ми дожаля. Исках да ти помогна да излезеш от тази бъркотия. Аз бях на кърмата. Закарах яхтата на километър-два от брега…

Александрини го хвана за ръката:

— И аз ти извиках: „Хайде, Ботгрос, дръж кърмата наляво, че ще ни разбиеш в скалите. Наляво!…“

— И тогава скочи в морето — продължи Ботгрос, — и се помъчи да плуваш към плажа.

— Но беше уморен — продължи Александрини — и след един километър започна да гълташ вода, уплаши се и извика за помощ.

— Императрицата скочи във водата — прекъсна го Йоница, — но ти не я видя. Плуваше зад тебе.

— Добре, че и Белдиман беше там — продължи Александрини — и те видя.

Емануел изведнъж пребледня.

— Белдиман ли?! — извика той. — Какво прави той в тази история?

— Беше там, на плажа, и те видя — продължи Александрини, като се оживи. — Извика ти да плуваш по гръб, съблече се бързо, влезе във водата и се отправи към теб.

— Но какво търси Белдиман в тази история? — отново попита Емануел със сух, задавен глас. — Откъде знаете за него?

— Защо да не знаем? — обиди се Александрини. — Беше с нас тая нощ, на нашата маса…

— Но откъде го познава тя, Адриана, Ариана?! — отчаян извика Емануел. — Откъде може да познава Белдиман?

Тримата се смутиха съвсем и не можеха да повярват на ушите си.

— И таз добра! — извика Александрини, като удари с длан по масата. — Това вече ми хареса!…

И се разтресе от луд смях. Емануел го гледаше с някакво диво изражение, а после му обърна гръб и бързо се отдалечи от масата.

— Довиждане! — извика им той от прага.

Можеше да вземе автобуса в осем сутринта, но като стигна близо до спирката, видя някаква млада жена и му се стори, че го очаква, седнала на пейка, преструвайки се, че чете. Забеляза как често вдига погледа си от списанието и любопитно се оглежда, като от време на време се обръща и към масите на тротоара. Емануел пое по първата уличка, която му попадна, и съвсем скоро откри бръснарницата и влезе вътре.

Когато се върна към осем и половина, жената още стоеше на пейката и отегчена прелистваше списанието. Емануел се поколеба за миг, после се върна и влезе в кафенето. Поръча си чай и го пи дълго, замислен. Небето започваше да се прояснява и предвещаваше топло утро. След около половин час стана и тръгна бавно към автобусната спирка. Момичето нервно крачеше по тротоара. Емануел усети как сърцето му започва да бие учестено, но продължи пътя си и като гледаше право пред себе си, стигна до автобуса. Намери си място точно зад шофьора и въздъхна облекчено.

Пристигна в хотела в единадесет. Като го видя, Арон му направи знак.

— Има изненада за вас — прошепна му той, след като предпазливо огледа хола. — Не мога да ви кажа кой е, но съм сигурен, че ще ви бъде приятно…

Усмихна се тайнствено и леко притвори очи…

— Как се казва? — строго попита Емануел.

— Не мога да ви кажа, защото ще се досетите… Пристигна снощи и ви търси навсякъде, във Видригин, при Трандафир… после ви чака тук, в хола, до два…

— Не можете ли да ми я опишете?

— Не, защото е изненада. Не отиде на плаж, за да ви изчака. Разбрахме се веднага щом като пристигнете, без да ви предупредя, да изпратя Мариана до стаята й, за да й съобщи…

Емануел го изгледа продължително и несъзнателно си облиза устните.

— Добре — съгласи се той, — ще се върна веднага.

Излезе и се отправи към плажа. Почувства горещината и забави крачка, като дори поспираше да си почине. Стигна до дигата, свали сакото си и се събу, тикна чорапите в джоба си, после продължи, като понесе сакото и обувките. След стотина метра спря, потърси кърпичка да покрие челото си заради слънцето, но размисли и отиде до най-близката будка. Купи вестник, сгъна го, така че да го сложи на главата си като каска, и отново тръгна. Но твърде скоро се умори съвсем, почувства болка в костите и седна на края на дигата. Стоя така известно време, зареял поглед в морето.

След време усети, че някой е застанал точно зад гърба му, и уплашен извърна глава. Видя Белдиман, въздъхна облекчен и се усмихна.

— Търсих ви през цялата нощ — започна Емануел.

— Търсих ви в „Албатрос“. Исках да ви кажа, че имахте право. Пристигна телеграма и замина. Валимареску, — добави той, като видя, че Белдиман го гледа разсеяно. — Телеграма, за да се представи спешно пред съда…

Белдиман свали сакото си и седна до Емануел, на дигата. Изглеждаше замислен.

— Не беше заповед за запас, както си помислихме ние — усмихна се Емануел.

После, тъй като Белдиман продължаваше да мълчи, попита рязко снишавайки глас:

— Защо не ми казахте? След като знаехте, защо не ми казахте?

Белдиман се обърна към него, изгледа го с любопитство, като че ли го виждаше за първи път.

— Какво трябваше да ви кажа?

— Всичко, което последва. Всички тези бъркотии, с Александрини, с неговите приятели в Балчик…

— Ах — въздъхна Белдиман, сякаш изведнъж си спомни, — говорите за Александрини. Срещнах го нощес в „Албатрос“… Трябва да се появи и той всеки момент — добави, като погледна към морето.

В този миг Емануел забеляза яхта, която бавно плуваше на около километър от брега.

— Като сте знаели, трябваше да ме предупредите — продължи той, като съвсем сниши гласа си. — Става дума за нещо много важно, за моята кариера. Това е първият ми пост в чужбина.

— Тъй както я виждате — каза с известна гордост Белдиман, — струва сега десет-дванайсет милиона. Купих я преди две години за малко повече от четири. На сметка!

— Ваша ли е? — развълнува се Емануел.

— Беше моя, когато я купих. Но не я взех за себе си. Купих я за смахнатата Адриана. Старчески грехове! — добави след пауза той.

Като в сън Емануел протегна ръка, потърси чорапите си и започна да се обува.

— Гледайте сега — продължи Белдиман, приковал поглед в яхтата — как ще скочи в морето и ще дойде при нас, плувайки. Тъй прави, откакто я знам. Затова избрах това място, защото няма скали. Погледнете сега! — въодушеви се той. — Скочи!

Успял да нахлузи само едната обувка, Емануел се надигна от мястото си.

— Не я виждам — каза той.

— Плува под водата. Ще я видите ей сега, след три-четири минути, ще се покаже точно тук, срещу нас…

Разтреперан, Емануел обу и другата обувка и вдигна списанието над главата си, да си направи сянка.

— Старчески грехове! — изрече повече на себе си Белдиман. — Добре го е казал поетът: не прави деца на стари години…

Емануел стоеше до него изправен и мълчалив.

— Това е вашата дъщеря, нали? — попита след малко той.

Белдиман го погледна малко учудено и се усмихна:

— Така казват хората — отговори той. — И на мен ми се иска да вярвам…

— Викат й Императрицата, нали? — добави Емануел, опитвайки се да се усмихне и той.

— Да — със сериозен тон му отвърна Белдиман. — Красива е като императрица и няма страх от нищо, но каква полза! Като живее в друг свят…

— Трябва да си вървя — изведнъж се сепна Емануел.

— В друг свят — повтори Белдиман повече на себе си.

— Беше ми много приятно, че се срещнахме — каза Емануел, готов да си върви — Довиждане!

Но вече я видя да плува необикновено бързо, на около двадесет метра от брега, и се закова на място — сякаш цялата му кръв се бе изцедила от вените. Дори не забеляза как изпусна списанието, което държеше над главата си, и то се плъзна по краката му и падна върху дигата. След малко разбра, че я очаква щастлив и усмихнат, но когато момичето застана пред него, той видя, че тя го гледа напълно безразлично и дори отчуждено, сякаш изобщо не го познаваше. Подир няколко мига лицето на Адриана се озари от голяма и светла усмивка и замаха с ръка към края на дигата.

— Адина! — викаше тя. — Адина!

Чикаго, март 1959

Дванадесет хиляди глави добитък

Мъжът вдигна празната бутилка и като я разклати, направи знак на кръчмаря да му донесе още вино. После измъкна шарена кърпа от джоба на сакото си и започна разсеяно да си бърше челото. Беше На средна възраст, добре сложен, по-скоро пълен, с кръгло, червено и безизразно лице.

Кръчмарят се приближи, като леко влачеше единия си крак.

— Щом досега не са дошли, значи въобще няма да дойдат — каза той и постави нова бутилка пред него. — Наближава дванайсет…

Мъжът се усмихна недоверчиво и разтегна кърпата с ръце.

— Няма да дойдат — бавно и отчетливо повтори кръчмарят.

Мъжът като че ли едва сега го чу и нервно затършува из джобовете си за часовника, а после отпусна глава и намръщено, без да мига, загледа стрелките.

— Дванайсет без пет — тихо промълви той, сякаш не смееше да повярва на очите си.

Миг след това с рязък, неочакван жест откачи часовника от тежкия златен ланец и го подаде на кръчмаря със съучастническа усмивка.

— Я го подръж! Какво ще кажеш? Колко мислиш, че струва?

Кръчмарят колебливо претегли часовника е ръка.

— Трудно е да се каже — отвърна той след малко. — Сякаш не е от злато. Доста е тежък, за да е златен!

— Царски часовник! Купих го в Одеса. Бил на царя…

И понеже другият се чуди няколко мига и после се отправи към тезгяха, поклащайки глава, оня го хвана за лакътя.

— Аз съм Горе — рече той. — Я вземи една чаша и седни да пийнеш с мене. Янку Горе, „човек стабилен и с бъдеще“, тъй ми викат приятелите…

Един свръхнатоварен камион мина покрай кръчмата, като раздрънча, единствения останал със стъкла прозорец. Усмихнат, Горе подпря брадата си с длан. Загледа с интерес движенията на кръчмаря. Забеляза как той избира чаша изпод тезгяха, дълго и грижливо я бърше. После се отправя към масата, без да бърза, като провлачва крак. Мълчалив и съсредоточен, Янку Горе си наля вино от бутилката и снишавайки глас, го попита:

— Познаваш ли някой си Паунеску?

— Господин Паунеску от финансите ли? — потвърди Горе, напълни чашата, поднесе я към устните си, но изведнъж се спря, сякаш се сети за нещо в последния миг.

Кръчмарят набързо изгълта всичко. После избърса мустаците си с ръкава на ризата.

— Живя тук до нас, четиринайсети номер, но се премести. След бомбардировките — добави, като намигна насмешливо. — Май получи заповед от министерството.

И пак намигна. Но Горе не го видя. Протегна наслуки ръка към масата И хвана шарената кърпа. Започна да бърше челото и бузите си почти машинално.

— Нищо такова не ми каза — обади се изведнъж той. — Заръча, ако имам нужда от него, да не го търся в министерството, а да дойда направо тук, на улица „Фрумоасей“, но на четиринайсети номер няма никой…

— Премести се след бомбардировките — повтори кръчмарят и бавно се отправи към тезгяха. — Що народ измря тогава!…

Двама навъсени шофьори влязоха, без да поздравят, и се настаниха до прозореца със здравото стъкло. Горе отново погледна часовника си, като го повдигна още по-нависоко.

— Дванайсет и десет — тежко въздъхна той.

— Няма да дойдат — рече кръчмарят. — Отървахме се и днес. Господ и Светата дева и днес ни помогнаха…

Горе бутна часовника в джоба на дрехата си, удари чевръсто с юмрук по масата и викна:

— Сметката, майсторе, че бързаме!…

После с усилие се надигна от стола, взе си шапката, залитна и леко се изправи пред тезгяха.

— Имаме си работа. Бързаме! — повтори високо той, сякаш се обръщаше към всички.

Отброи няколко банкноти и без да чака рестото, сграбчи ръката на кръчмаря и я стисна силно.

— Пак ще чуеш за мене. Пак ще чуеш за Янку Горе.

Като излезе на улицата, усети сладката топлина на майския следобед. Миришеше на трендафил и хоросан. Сложи си шапката и пое с бавни крачки.

— Мръсник! — изсъска той, като минаваше пред дома на четиринайсети номер.

Беше скромна едноетажна къща с пропукана на много места мазилка.

— Мошеник! Върза ме да го чакам, а самият той се преместил. Подлец, мошеник! Да ми излапа цели три милиона и да изчезне! Да ме остави сам тук, при бомбардировките!

Разгневен, ускори крачка и след като стигна края на улицата, изведнъж спря, изруга няколко пъти и се върна почти на бегом. Точно пред номер четиринайсети свали шапката си и натисна с длан бутона на звънеца. Дълго стоя така: с шапка в ръка и с длан върху бутона, слушайки звъна, който се връщаше сякаш от много далече, сам и заплашителен от празната къща. Усети как по лицето му се стичат струйки пот, но не махна ръката си от звънеца. Разяри се. Тогава се разнесе пронизителна, ужасяваща сирена. Горе усети, че краката му изтръпват, и отчаяно погледна нагоре. Небето беше бледосиньо, с няколко белезникави облачета, плъзнали се случайно, сякаш не бяха решили накъде да отидат. „Луди хора! Минава дванайсет, къде могат да бъдат?“ Започна разтреперан да търси кърпата и машинално обърса лицето си. Стори му се, че чува гласове от съседните къщи; врати, които се тръшкат, и някакъв пронизителен вик на млада жена.

— Йоане! — крещеше жената. — Къде си, Йоане?

Горе се озърна бързо наоколо, после скоси глава и хукна към горния край на улицата. Сирената за последен път изстена дълго, тревожно и замря. „Шест хиляди глави добитък от най-доброто качество — сепна се Горе и се замисли. — Имам и разрешително за износ. Само да го потвърди Министерството на финансите…“ В този миг съзря табелката, закрепена на оградата, познатата табелка е черна стрелка: „На 20 м скривалище“. Почувства как кръвта му нахлу в главата и затича още по-силно. Стигна пред вратичката, отвори я и дочу краткото изсвирване на някакъв сержант. Воден от табелката с черната стрелка, Горе се отправи към избата, намираща се под двора на къщата. На вратата беше написано с едри букви: „Скривалище за десет души“. „Сигурно още не се е напълнило, ще намеря място“ — рече си Горе и отвори вратата. Беше стаичка с циментов под и зазидан прозорец. Мътна лампа стърчеше на тавана; о стената бяха опрени кофа с вода и няколко чувала с пясък. В средата имаше две дървени пейки. Старец и две жени го изгледаха без любопитство.

— Добър ден! — каза Горе и тежко въздъхна, като се усмихна пресилено. — Голямо бягане му ударих — добави той и пак взе да си бърше лицето. — Мислех, че днес няма да дойдат. Щом не дойдоха до дванайсет, мислех, че няма да дойдат…

— Аз пък ви казвам, че не е истинска тревога — подхвана старецът с неочаквано гръмък глас. — Днес чух по радиото, че щяло да има въздушни учения. Съобщиха го й снощи. Учения са това!…

Говореше разпалено. Беше солиден старец, със запазена фигура и гъста, почти избеляла коса. Мигаше непрекъснато и очите му сякаш плуваха в сълзи. Едната от жените обърна очи и нервно го изгледа. Беше повехнала, но годините й не можеха да се определят с точност. Лицето й, възшироко и петнисто, беше с голяма, почти безформена уста и жълти, неправилни зъби. След като я огледа продължително и насмешливо, Горе рязко се извърна към съседката й:

— Госпожо, аз си отивам! Не ми харесва тази изба. От сутринта ми играе лявото око. Лош знак е туй…

— Елизавето! — опита се да я прекъсне другата.

— Казвам да си идем в къщи, госпожо — продължи първата. — В къщи ще ни е по-добре. Мисля…

— Елизавето! — повиши тон втората. — Не ме дразни, че кръвта ми се качва в главата и ми става лошо!…

Втората, около петдесетгодишна, мършава, с дълъг нос и студени, безцветни очи, беше облечена скромно, но с известно кокетство. Горе веднага разбра, че е жена на положение, и я поздрави няколко пъти с кимване на глава, като й поиска разрешение да седне на пейката срещу нея, редом до стареца. Но нито една от жените не отвърна на поздрава му.

— Аз съм от Питещ — започна малко притеснено той. — Дойдох тук по работа. Дванайсет хиляди глави добитък от най-добро качество. Имам и разрешително за износ и всичко, каквото трябва… Един е Горе, Янку Горе! — добави, като леко повиши глас и огледа всички поред с хитра усмивка.

Но като че ли никой не го чу. Погледнаха го с учудващо равнодушие, сякаш не беше там, до тях. Елизавета непрекъснато се кръстеше и тихо се молеше.

— Донесе ли солта? — нервно я попита господарката й.

Жената поклати глава и продължи молитвата си.

— Стига си се молила, че ще стане по-лошо! — възкликна госпожата.

Горе тъкмо мислеше да се прекръсти, но се отказа.

— Може лък да имаме късмет и да отидат по-далече, към Плоещ — забеляза той. Тях Плоещ ги интересува, сондите, петролът.

Никой не му отвърна.

— Сам чух с ушите си тази сутрин по радиото, че щели да правят упражнения по противовъздушна отбрана — обади се старецът.

После рязко скочи от пейката и се приближи до вратата. Леко наведе глава и се ослуша. Горе небрежно си извади часовника, дълго го претегля с дясната си ръка, а после го подхвърли в лявата. С леки стъпки старецът се върна в средата на стаята.

— Царски часовник — посочи му го Горе. — Купих го случайно в Одеса, бил на царя… Подръжте го за малко; не се страхувайте!…

Започна да го откача от тежката златна верижка, но старецът сякаш не го чу и се обърна към госпожата:

— Имате ли вести от Паунеску, уважаема госпожо Попович? — запита със саркастична усмивка той.

— Вас какво ви интересува? — скочи като ужилена Елизавета. По-добре си платете наема!…

— Близавето, моля те да не се бъркаш — пресече я господарката й.

После погледна стареца и вдигна рамене, без да промълви дума. Развълнуван, Горе продължаваше да си играе с часовника, като се преструваше, че не ги чува.

— Обърнах ви внимание, че не е сериозен човек — продължи старецът. — И аз имам сведения. Казаха ми такива неща, че…

Горе почувства как се изпълва с гняв. Ако Паунеску беше честен мъж, ако държеше на думата си, щеше отдавна да е измъкнал разрешението от финансите, за което му бе дал в аванс вече три милиона. И сега щеше да бъде със стоката на границата — шест хиляди глави добитък. Нето печалба: четиридесет милиона. Нямаше да си губи времето в Букурещ, нямаше да го задържат бомбардировките…

— Познавате ли Паунеску? — обърна се той към стареца, не можейки да се владее повече. — Паунеску от финансите?

Старецът вдигна рамене и се усмихна, без да го погледне.

— Добре ли го познавате? Що за човек е? — шепнешком попита Горе.

Сякаш без да го чува, старецът мина край него и седна на пейката. „Те са луди!“ — рече си Горе, завъртя глава, изплю се и си избърса устата.

— Госпожо, аз си отивам! — каза Елизавета и скочи от мястото си. — Пак ми заигра окото!…

— Ти си луда! — сряза я мадам Попович и я хвана за ръката.

Горе се прекръсти, изплю се пак и отново завъртя глава.

— Щом като са учения, защо сте тук? — обърна се Елизавета към стареца със строг, режещ глас. — Защо стоите? Дошли сте само да ни причинявате неприятности?…

В този миг горе чу сигнал за край на тревогата и се надигна.

— Отървахме се! — викна той.

— Живея в тази къща, затова и аз имам право на това скривалище — отвърна с достойнство старецът.

— Слава Богу! Отървахме се! — повтори Горе и се прекръсти. После се обърна към стареца: — Имате право, не беше бомбардировка. Не се чу нито една бомба. И колко ли трая?… — бързо извади часовника си и го погледна отдалече, прекръствайки се: — Не е било повече от пет минути!

— Ще ме подлудиш с тези свои молитви! — прошепна мадам Попович на Елизавета и раздруса ръката й.

Горе погледна и тримата и се усмихна.

— Може Господ да е чул молитвите ти и затуй да е спрял бомбардировката — възкликна развеселен той.

Накани се да си тръгне, но остана още няколко мига пред вратата, като ги изгледа един по един. Старецът заби очи в тавана.

— Още ли ще стоите? — попита Горе. — Не ви ли беше достатъчно?

Но след като никой не се реши да му отговори, отвори рязко вратата.

— Луди хора! — процеди през зъби той.

Щом излезе на улицата, забеляза, че върви без посока. „Този мошеник Паунеску! — Да, заради него му се помрачи радостта. — Шест хиляди глави добитък — отчая се той. Чиста печалба от четиридесет милиона. Подведе ме. Подигра ми се. Да надхитри мене, Янку Горе!“. Ускори ход, но не успя да смири гнева си. Крачеше с шапка в ръка и бършеше лицето. Изведнъж се озова точно пред къщата на четиринайсети номер. Спря се за миг и се изплю пред оградата на двора.

— Крадец!

Нахлупи шапка и се отправи към кръчмата. Седна на същия стол, на който беше преди половин час. Щом го забеляза, кръчмарят му се усмихна.

— Сервираме й обяд — рече той.

— Най-напред ми донеси бутилка и две чаши — поръча Горе.

Нетърпеливо изчака, като почукваше с пръсти по масата.

След като изпразниха и двете чаши, попита кръчмаря:

— Майсторе, я ми кажи, що за човек е тоя Паунеску? Какво си чувал за него?

Кръчмарят пресуши чашата си и млясна с език.

— Премести се след бомбардировките — започна той.

— Добре, тона вече го знам — прекъсна го Горе. — Казаха ми го. Питах те дали го познаваш добре. Чух, че бил мошеник; Лъжел бил хората…

Кръчмарят остави чашата на таблата и поклати глава.

— Това не съм чувал. Не идваше често тук…

— Да, така е — прекъсна го Горе.

И отново го завладя мисълта: „Шест хиляди глави добитък. Щяха вече да бъдат на границата…“

— Ще ти кажа нещо — продължи разпалено той. — Ще ти кажа, че никой досега не се е шегувал с Янку Горе. Сериозно ти говоря. Дванайсет хиляди глави. Имаме разрешение и всичко, което е нужно. Няма да се оставя да ме измами като оная лудата мадам Попович.

Кръчмарят се сепна и учуден го погледна.

— Вие откъде знаете за мадам Попович? — попита го той. — Кой ви каза?

— Моя работа кой ми го е казал — тайнствено се усмихна Янку Горе. — Да не съм толкова глупав като мадам Попович…

— Бедната Мадам Попович. Господ да й прости греховете!? — прошепна кръчмарят и направи голям кръст.

Горе го изгледа недоумяващо, строго.

— Какво те прихваща? Защо се кръстиш?

— Ами минаха четиридесет дена, откакто загина при бомбардировките и никой не й направи панихида — отвърна кръчмарят.

Горе се отдръпна малко и го погледна мрачно, изпод вежди.

— Значи не е била тя, говорих ти за друга мадам Попович, жена с положение, около петдесетгодишна, с дълъг нос. Живее тук, над оня мошеник Паунеску. Има и слугиня. Луда като нея, Елизавета…

— Бедната Елизавета! — тъжно се усмихна кръчмарят. — Помня я, откакто пристигна от Констанца преди дванайсет или тринайсет години. Откакто мадам Попович остана вдовица, познавам всички тук. Идваха при мене вечер, когато държах градината…

— И какво стана с нея? — нервно го прекъсна Горе.

— Загина през бомбардировките. На четвърти април, знаете, когато се говореше, че било учение, даже съобщиха по радиото…

— Стига, господине, не е умряла — възкликна Горе. — Аз ти го казвам. Преди малко я видях и със собствените си уши я чух да говори…

Кръчмарят недоверчиво поклати глава и се усмихна.

— Тогава не са били те. Господ да им прости греховете. Бомбата падна точно върху скривалището в дъното на двора. Къщата и тя се разруши, но бомбата падна точно върху скривалището. Никого не откриха… Колко народ загина тогава — добави със страх, снишавайки глас.

Горе го слушаше намръщен с полуотворени уста. Извади си кърпата и започна нервно да си бърше лицето.

— Послушай, майсторе — започна той. — Ти май нещо се шегуваш с мене. Мислиш си, че като съм изпил два литра вино на гладно и съм си изгубил ума. Не ме познаваш ти. Щом виното е добро, мога да изпия и цяло ведро. Ела в Питещ да ти кажат кой е Янку Горе. Съжалявам, че се захванах с тоя мошеник Паунеску. Всичко ми беше наред, защо ми трябваше…

Кръчмарят го изслуша притеснен, опитвайки се да се усмихне.

— Може да я бъркаме с някого…

— Ако ти кажа какво чух преди малко от мадам Попович и Елизавета, когато се караха с квартиранта…

— С господин съдията ли? — уплашен го прекъсна кръчмарят. — С господин Прототопеску? И него ли видяхте?!

— Бяха там, в скривалището, и разбрах за какво си говореха. Не си бил платил наема!

Кръчмарят го изгледа продължително.

— Вие какво търсехте в скривалището? — попита го той, за да промени темата.

— Не защото ме беше страх, но щом като чух тревогата, влязох и аз като всички. Нали такава е заповедта…

— Днес не е имало тревога — прошепна кръчмарят и го погледна виновно.

Горе почука няколко пъти по масата и се опита да се овладее…

— Какво имате за обяд днес? — попита изведнъж той.

— Свинско със зеле.

— Донеси ми двойна порция…

Кръчмарят отиде зад тезгяха, а после изчезна в кухнята. Горе се сети как преди малко кръчмарят се беше кръстил и се разсмя.

— Луди хора! — процеди през зъби той.

Група работници влязоха и го видяха да се смее сам. После седнаха на масата отдясно на прозореца, който вече имаше стъкло, и заприказваха. Кръчмарят се върна с голяма чиния и половинка хляб.

— Отървахме се и днеска, господин Костика! — обади се един от работниците. — По една ракия…

— Беше само учение — рече Горе, обръщайки глава. — Не трая повече от пет минути. Както казаха и по радиото. Ако знаех, дори нямаше да влизам в скривалището…

Кръчмарят се върна на тезгяха и внимателно напълни чашките с ракия.

— Казват, че тревога било — обади се той изведнъж, насъбрал смелост.

— Учение! — извика Горе.

— Не, не е било учение — обадиха се неколцина от работниците — Учение имаше миналата седмица. Днес нямаше нищо…

— Казва, че бил видял и чул мадам Попович и Елизавета от голямата къща с решетките — продължи кръчмарят. — Й господин Прототопеску, квартирата на мадам Попович. Там, където падна бомбата, точно в скривалището.

Хората обърнаха погледи към Горе, който гълташе бързо и с апетит, но едвам сдържаше гнева си.

— Работихме там цяла седмица да почистим улицата — каза с отвращение единият от работниците. — Само решетките бяха останали…

— Бърка ги с някого — обади се друг.

Горе се изви със стола, за да ги вижда по-добре, избърса си устата и лицето с кърпата и ядосан тресна по масата.

— Кой ще се обзаложи с мене на една дамаджана ракия? — вдигна се решително той.

— За какво? — попита един от тях.

— Че ще ви покажа скривалището, а после и мадам Попович и Елизавета — продължи Горе. — Ще отида в дома й и ще й обясня, че съм се обзаложил и я моля да се покаже на вратата или поне на прозореца и да ви каже „добър ден“.

Другите се разсмяха.

— Далече е — обади се един от работниците.

— Виждате ли, че ви е страх? — извика тържествуващ Горе.

— Аз съм готов да се обзаложа — скочи от мястото си един младок и вдигна чаша. — Работих на номер четиринайсети, на къщата с решетките…

Горе го изчака в средата на помещението усмихнат и стисна ръката му с двете длани, за да видят всички, че се е обзаложил. После бързо се върна на масата, взе си шапката и се отправи към изхода. Няколко от работниците станаха и го последваха.

— Сложи ни кафе, че веднага се връщаме! — извика от прага на кръчмаря Горе.

Навън горещината му се стори необичайна. Беше средата на май, а тротоарът пламтеше като през юли. Ускори крачка и когато мина край къщата на Паунеску, дори не вдигна очи, за да я погледне. Мъжете го настигнаха веднага, но като видяха, че не продумва дума, го оставиха да върви сам напред. Говореха помежду си, смееха се. След пет минути младият работник направи няколко крачки и го хвана за ръката.

— Ето стигнахме.

Горе се спря и погледна към къщата. Една желязна решетка все още се крепеше върху циментената основа. От къщата бяха останали само каменните стълби на входа; няколко стъпала, които се губеха в безформена камара от керемиди, греди и откъртена мазилка.

— Не е тази — поклати глава Горе и се отправи по-нататък.

— Тук е номер четиринайсети — обади се младежът. — Къщата с решетките…

— Не ме интересува — мрачно отсече Горе. — Обзаложих се да ви покажа мадам Попович. Елате с мен. Не е далече.

И пак се забърза напред. След няколко крачки се огледа на всички страни и спря. Въздухът миришеше на пушек и мазилка. Пропукан на много места, тротоарът не можеше да се познае. По цялата страна, на няколко десетки метра от горната част на улицата, не беше останала нито една здрава къща. Тук-там се издигаше по някой зид, подпрян с греди, или част от вътрешна стълба, запазила се по чудо сред развалините. Горе отправи тревожен поглед към другата част на улицата. Сградите там бяха незасегнати, но нито една нямаше стъкла.

— Беше истински дъжд от бомби — забеляза някой.

Горе тръгна бързо напред, а групата го последва. След няколко минути младежът пак го хвана за ръката.

— Свърши се с улица „Фрумоасей“. Това е улица „Градинилор“ — накрая е трамвайната спирка…

— Какво ме интересува? — ядосано изсъска Горе. И направи още няколко крачки. Спря тържествуващ пред табелката с черната стрелка, насочена към страната, от която бяха дошли.

С големи букви бе написано: „Противовъздушно скривалище на 100 м“. Някой беше добавил с химически молив: Улица „Фрумоасей“ №14.

— Там е, където ви я показах — каза младежът.

Горе извърна глава и още един път погледна запустялата улица, по която беше минал. Видя същите развалини, същите купища от тухли и разбита мазилка, сред които стърчеше по някой самотен, прекършен стълб. Всичко това, разбра той, е заради оня мошеник Паунеску. Щеше да бъде там, на границата, с шестте хиляди глави добитък.

— Луди глави! — прошепна той. — И си тръгна. Но мъжете викнаха след него:

— Хей, господине, дамаджаната!… Нали такъв беше облогът!?

Няколко секунди Горе крачи, без да се обръща. Но младежът го извика с всички сили:

— Платихте ли на кръчмаря? Или искате да го измамите?

Зачервен от гняв, Горе се спря и се обърна към тях:

— Не знаете кой е Горе! — извика той и извади портфейла си. — Не сте чували за Янку Горе, човек почтен и с бъдеще… Но ще чуете. Ще чуете за Янку Горе… — и започна нервно да отброява банкнотите, като се насилваше да се смее. Едно дете му пресече пътя. Млада жена го зърна отдалече и се развика:

— Йоане, къде беше, Йоане, вече цял час те търся, малък дяволе!…

Дъщерята на капитана

Както винаги, всички се събраха горе на стръмното, за да видят как влаковете ще пресекат своите пътища. Веднага щом излезеше от гарата, бързият от Брашов пресрещаше пътническия, който бавно се смъкваше откъм Байкой. Двата локомотива изсвирваха заедно и тогава Дългоносия се провикваше:

— Ехеей! Чуйте ехото!

Но не всички го чуваха, пък и то не се явяваше всеки път. Сега знаеха, че бързият не е стигнал още до гарата, и зачакаха. Оставаха две-три минути. Сториха им се дълги, а и никой не искаше да говори. Тук, на хълма, слънцето все още не залязваше, но в долината се беше свечерило и Прахова смени сребристия си блясък с тъмновинения цвят на дълбока, зла вода.

— Влезе в гората! — съобщи Дългоносия.

Тогава се разнесоха бързи стъпки, сякаш някой тичешком бе слязъл по пътеката, а после се обади някакъв пресипнал глас на момиче:

— Бръндуш — отдалече извика тя, — дойде ординарецът на господин капитана!…

Момче на дванайсет-тринайсет години, рижаво и луничаво, с гъста като четина коса, отегчено изви глава.

— Не отивай — помъчи се да го спре Дългоносия. — Ей сега ще излезе влакът.

Бръндуш се поколеба за миг. После вдигна рамене, плюна и като натика ръцете си в джобовете на панталона, бавно пое по пътеката. Когато стигна до шосето, чу изсвирването на двата локомотива и се поспря, но ехото им не достигна чак до там.

Ординарецът го чакаше на пейката пред къщата. Когато го забеляза, килна кепето си назад и се усмихна.

— Хайде, мусю, побързай, че го’син капитанът ще се ядоса!

Но момчето не ускори хода си. Крачеше спокойно, с ръце в джобовете, гледайки разсеяно пред себе си. Тогава войникът нагласи набързо кепето си и тръгна напред. Вървяха така, на десетина крачки един от друг, по пътеката край шосето, между лайкучката и пелина, които бяха потънали в прах. Най-сетне стигнаха пред вилата със звънчетата на балкона. Ординарецът спря и се извърна назад.

— Страх ли те е? — попита той момчето, което се изравни с него.

— Мене ли? — засмя се Бръндуш, вдигна рамене и плюна встрани.

— Тогава, хайде, по-бързо, че го’син капитанът ни чака.

Но момчето и този път не му обърна внимание. Ординарецът отново намести кепето си и прошепна:

— По-бърза крачка, че ни видя…

Господин капитанът ги очакваше пред вратата, по риза и тиранти. Пушеше нервно. Беше мъж на средна възраст, нисък, почти дебел, с доста къси крака. Имаше кръгло лице, триъгълни вежди и оредяла по темето коса, която сресваше отпред, на челото, сякаш искаше да си придаде малко саркастичен и дори жесток вид.

— Валентине — извика през рамото си той, — можеш да се съблечеш!

Когато Бръндуш влезе в двора, от верандата забързано слезе мургаво момче, с черна, зализана коса. Беше по бански гащета и носеше два чифта боксови ръкавици. Бръндуш сякаш не го видя и отиде направо до чешмата, в дъното на двора, където започна да си съблича ризата. Грижливо я сгъна и я постави върху дънера край мивката. После със същите бавни и отмерени движения събу платнените обувки и дълго търка петите си о тревата. Накрая запретна, доколкото можа, панталоните — искаше да ги направи по-къси.

Капитанът му викна на няколко пъти:

— Хайде, мусю, по-бързо, че ще ни свари нощта!

Беше поставил ръкавиците на Валентин и сега нетърпеливо го очакваше, като и играеше с другия чифт.

Бръндуш най-сетне се приближи, усмихна се и с малко театрален жест, неподходящ за случая — сякаш очакваше да му сложат белезници — му подаде и двете си ръце. Останал на пост до вратата, войникът наблюдаваше приготовленията с нескрито любопитство.

— Внимание! — викна изведнъж капитанът. — Приближете се, погледнете се право в очите и кавалерски си стиснете ръцете!

Докато момчетата пристъпваха един към друг — малко вдървено и непохватно, наблюдавайки се строго, без да мигнат — гласът на капитана отново гръмна — рязък и възбуден:

— Пригответе формулите! Произнесете ги точно, и да не фъфлите!

Без никакво желание момчетата си подадоха натиканите в ръкавиците ръце, поклатиха ги няколко пъти, като внимаваха да не ги измъкнат от екипировките.

— Произнесете формулите — повтори, този път като че ли още по-развълнувано, капитанът. — Слушайте моята команда и се предизвикайте! Едно, две, три!…

— Виртуозо! — произнесе бавно, почти разделяйки сричките, Валентин. — Хафиз!

— Спрете! — извика капитанът, като вдигна дясната си ръка и направи крачка към тях. — Коя е твоята формула? — обърна се към сина си.

— Виртуозо! — отвърна притеснен Валентин. — Виртуозо и Хафиз.

— Какъв е той? Не съм го чувал тоя.

— Това е един персийски поет.

— А откъде го знаеш?

— Агрипина ми го каза.

— Добре — поклати глава капитанът. — Слушай моята команда! Три крачки назад, после напред, произнесете формулите и се предизвикайте! Едно, две, три!…

— Виртуозо! Хафиз! — извика още по-отчетливо Валентин.

После започна да чака и след няколко мига се обърна притеснен към баща си. Бръндуш не каза нищо: само вдигна двете ръкавици към устата, вероятно за да скрие трудно обяснимата си в този момент усмивка.

— Хей, мусю, формулата! — извика капитанът. — Кажи и ти нещо. Кажи поне една дума, каквато й да е — настоя той. — Това е правилото на играта… Кажи поне една дума бе, момче! По дяволите, да не си онемял!…

— Не мога — прошепна след пауза Бръндуш. — Не мога да я кажа. Тя е тайна.

Момчето знаеше какво ще последва. Както всяка вечер капитанът ще се приближи до него, ще сложи ръка на рамото му, ще го помоли; после ще се опита да предизвика честолюбието му, наричайки го невъзпитан, недодялан и грубиян; накрая разгневен ще отстъпи няколко крачки и ще викне: „Хайде тогава, без формули, атакувай!…“ Но този път капитанът не настоя. Усмихна се и погледна към Валентин. „Да направиш както съм те учил!“ — заръча му той. После бавно се отдръпна, със същата тайнствена усмивка и зачака, готов да се наслади на изненадата на Бръндуш. Но тъй като му се стори, че момчето го гледа някак иронично, изведнъж се развика:

— Атакувайте!…

Както обикновено Бръндуш се хвърли с главата напред, без гард, с прилепени към рамената юмруци, сякаш ръкавиците му бяха две малки гюлета, с които щеше да прави гимнастически упражнения. Валентин го очакваше, съсредоточен, със стегнати колене. Заудря го с крошета, но слабо, сякаш без сила, защото Бръндуш не се помръдваше. Остана пред него, усмихнат предизвикателно, вперил поглед в него.

— Атакувайте! — крещеше капитанът.

Валентин отстъпи крачка, за да може да удари с все сила и когато видя пристъпващия към него Бръндуш, насочи юмрука си точно към устата му.

— Пази се! — извика капитанът. — Дръж гард!

Но Бръндуш продължаваше да се усмихва, прилепил юмруци към раменете, с леко наклонена назад глава, сякаш очакваше някаква команда, която беше закъсняла. Разярен, Валентин се заинати и започна да го налага все по-силно, като скърцаше със зъби и дишаше тежко.

— Дръж гард! — повтори отчаян капитанът. — Валентине, не избързвай! Спомни си какво ти казах!… Бръндуш, защитавай се!…

Няколко мига Валентин стоя неподвижен, но с готови за бой юмруци, дишаше дълбоко, вперил очи в Бръндуш, който продължаваше да се усмихва. Изведнъж, сякаш дочул някаква дългоочаквана команда, Бръндуш протегна доколкото можа напред ръце, постоя така неподвижен, а после ги издигна, прилепи ги до тялото си и се нахвърли към своя противник.

— Бръндуш, спазвай правилата, иначе ще прекъсна мача! — заплаши го капитанът.

Валентин поднови нападението си, по-разсеян отпреди, удряйки наслуки, понякога едновременно с двата юмрука. Изгубил търпение, капитанът скочи между двете момчета и ги раздели. Сграбчи ръката на Бръндуш и грубо го отблъсна встрани, към чешмата.

— Слушай, момче — тихо и почти развълнувано започна той, — така ли се разбрахме? Да се подиграваш с мен и с цялото ми семейство?! Слушай — настоя той, положил ръка върху рамото на Бръндуш, като го принуди да обърне погледа си към него, — слушай ме, защото ти желая само доброто. Искам да те подготвя за живота, за съвременния живот. Веднъж завинаги да ти влезе в главата, че както при бокса, така и при останалите модерни спортове си задължен да спазваш правилата на играта. Ясно ли е!

— Да, господин капитан! — сериозно заяви момчето, като го погледна послушно, право в очите.

Окуражен от тона му, капитанът продължи, но този път по-фамилиарно и почти интимно:

— В твой интерес е да направиш и на мен това удоволствие. Казах ти, че това е моята слабост: харесва ми да бъда инструктор и спортен съдия. Но не на всички, а само на моите деца. Защото не знам дали си забелязал, но аз промених правилата на играта, направих я по-кавалерска. Командите: „Пригответе се! Предизвикайте се!“ са моя идея. Разбра ли ме?

— Да, господин капитан — повтори Бръндуш.

— Браво! — възкликна капитанът и го потупа по рамото. — Сега да те видим!…

Но веднага щом Валентин започна атаката, Бръндуш се отказа от гарда и се задоволи да отбягва ударите, отдръпвайки се назад, скачайки встрани или протягайки и двете си ръце, като се опитваше да държи противника на разстояние. Капитанът наблюдаваше борбата с една унила, застинала в крайчеца на устните му усмивка. За щастие той зърна едно момче, което се бе изкачило върху оградата на градината, и без да се обръща, направи знак с ръка на ординареца:

— Марине — пошепна той, — шибалката!

Войникът се наведе да вдигне пръчката си и забърза към вратата. В следващия миг децата хукнаха с викове към църквата. Ординарецът се изплю, после развеселен килна кепето си назад, към тила и застана на стража пред портата, като от време на време обръщаше глава, за да проследи борбата.

— Разиграха им се кончетата! — възкликна той и отново се изплю, колкото можа по-надалече.

Прихванал тирантите си, силно раздразнен и отчаян, капитанът наблюдаваше как синчето му механично удряше Бръндуш. А той — също тъй безразличен, както в началото на мача — се усмихваше, разкървавен, между ударите, протягайки от време на време двете си ръце, за да отдалечи противника си и да изплюе кръвта, която течеше от носа му.

— Спрете! — викна капитанът. — Достатъчно за днес!

Пребледнял и разтреперан, със стиснати зъби Валентин гледаше окървавеното лице на Бръндуш. Капитанът се приближи и нервно им свали ръкавиците.

— Вървете да се измиете — отпрати ги с нескрита горчивина в гласа той.

Бръндуш наведе лице под чешмата и пусна водата да се стича по очите, устата и носа. От време на време се отдръпваше, за да изплюе кръвта. След малко капитанът се приближи до него.

— Днес ще ти дам сто леи, макар да не ги заслужаваш — прошепна му той и му тикна набързо банкнотата в ръцете. Давам ти повече, за да те насърча. Но ако следващия път не спазваш правилата на играта, няма да получиш повече от петдесет. И ако упорстваш и не се биеш, ще потърся някой друг. Ясно ли е?

— Да, господин капитан — отвърна момчето, поглеждайки го със симпатия и респект, без да се осмели да изтрие кръвта, продължила да се стича от носа му.

Капитанът като че ли искаше да каже още нещо, но размисли и се отдръпна силно раздразнен. След малко се приближи Валентин и започнаха да се мият заедно. Бръндуш държеше доколкото можеше лицето си под крана. Валентин пълнеше с вода шепите си и я пръскаше по лицето, раменете и гърдите.

От улицата се дочу гласът на ординареца:

— Го’син капитан, пристигна госпожата, с госпожиците!…

Капитанът отегчено извади часовника си от малкото вътрешно джобче, където го беше тикнал преди мача.

— Тичай да ми донесеш куртката! — извика той.

После се обърна към момчетата, и някак безразлично каза:

— Побързайте, да не ви видят дамите. Да не видят кръв, че са много чувствителни.

Бръндуш се облече и оправи мокрите коси с опакото на дланта си. Когато срещна погледа на Валентин, се усмихна леко и направи крачка към него.

— Агрипина е твоя сестра, нали? — попита го шепнешком той. — Оная, дето е второгодничка, нали?

Валентин се изчерви и остана на мястото си с ризата в ръка.

— Не е вярно! — възрази с усилие той.

— Второгодничка! — отново се засмя Бръндуш.

После, без да добави нещо и без да се сбогува, се отправи към вратичката в дъното на градината; отвори я и продължи бавно, с ръце в джобовете, като не преставаше да се усмихва. Престори се, че не забелязва тайфата момчета, която се помъкна след него. Известно време ги чуваше как му се подиграваха зад гърба:

— Спука го от бой! И днеска му пусна кръвчицата!…

Бръндуш позна гласа на Дългоносия и изведнъж се развесели. Спря и няколко пъти плю в канавката, опитвайки се да се избави от вкуса на кръвта, която продължаваше да тече от устните му. После продължи пътя си, с по-бавна крачка, като очакваше отново да чуе гласа на Дългоносия. Трябваше да му каже: „Синът на капитана направо го смели! Удари му такова кроше, че чак искри му изскочиха от очите!“… На Бръндуш много му харесваше този израз „искри му изскочиха от очите!“ и когато го чуеше, винаги се усмихваше доволно. Пак Дългоносия беше казал: „Опъна му една тангента… светкавица!“ Хареса му израза, макар да не разбра добре какво точно искаше да му каже. Но Дългоносия отдавна не го беше употребявал.

Мина покрай вилата със звънчетата и се учуди, че не чува никого зад гърба си, но не се извърна, за да се увери. Крачеше бавно, с ръце в джобовете, като от време на време спираше да се изплюе в канавката. Чуваха се щурците. И изведнъж разбра защо не го следва никой. Позна тежките и припрени крачки на ординареца, а после го чу да му вика отдалече:

— Хе, мусю!

Спря се и бавно извърна глава. Марин се затича към него.

— Господин капитана заповяда да спреш — задъхано каза той и го хвана за рамото. — Да спреш тук и да го изчакаш, че ей сегичка ще дойдел.

— Пусни ме — възпротиви се Бръндуш, като се помъчи да освободи рамото си.

— Не, мусю! Това е заповед…

— Не се страхувай, няма да избягам — прекъсна го Бръндуш. — Знам какво иска господин капитанът. Пусни ме!

— Не, мусю — поклати глава войникът.

После замълчаха и зачакаха. След малко забелязаха капитана. Крачеше нервно с късите си крака и гледаше право напред, сякаш не ги бе забелязал, но след малко спря и въздъхна дълбоко:

— Марине, връщай се вкъщи и кажи на госпожата да има търпение — ще се върна най-късно след четвърт час.

След като войникът изчезна, той се приближи до Бръндуш.

— Кой ти каза, че Агрипина е второгодничка? — шепнешком попита капитанът. — Най-напред, не е вярно! Клевета е… Кой ти го каза?

— Никой не ми е казал — спокойно му отвърна Бръндуш. — Не аз… Зная, че не е вярно, но го казах просто така, без да се замисля, за да видя какво ще направи Валентин…

— Бръндуш — прекъсна го капитанът, — ти си бил голям подлец! Правиш се на глупак, за да се подиграеш с мен и с моето семейство, но не си мисли, че аз ще мога да понасям обидите на сополанко като тебе. Първо на първо, как можеш да си въобразиш, че аз, капитан Лопата, ще ти повярвам, че си го казал просто така изведнъж, без да се замисляш, че моята дъщеря е второгодничка? От къде на къде? Как можа да ти хрумне точно това, че моята дъщеря е второгодничка? Защо тъкмо това? Какво се умълча, а? — извика той, като забеляза, че момчето го гледа право в очите, без да му казва нищо. — Отговаряй! Не мълчи!

— Мислех какво да ви отговоря — смутено започна Бръндуш, — а вие ме прекъснахте, когато мислех…

Капитанът го хвана за рамото и го разтърси на няколко пъти, но изведнъж откъм горния край на шосето се разнесоха някакви непознати гласове, сякаш шумна групичка хора излизаше от един от съседните дворове, и той с усилие се овладя.

— Аз ти говоря съвсем приятелски — продължи капитанът, като снижи гласа си, — можеш да ми вярваш. Не се страхувай, няма да ти направя нищо лошо.

— Не ме е страх — отвърна му Бръндуш, — но не знам как да ви обясня. За да ме разберете, трябва да научите една моя тайна, това мислех, когато ме прекъснахте преди малко: как да ви кажа тази тайна?

Капитанът го погледна изпитателно, сякаш се опитваше да отгатне мислите му. Две млади двойки се приближаваха към тях, като разговаряха високо.

— И аз си имам своите тайни — започна капитанът с малко особен тон, който дори будеше известна симпатия, — но всичките са свързани помежду си, ако разбираш какво искам да ти кажа. Например не знам дали забеляза тази вечер, по време на мача имахме една тайна с Валентин. Преди това го бях научил как да приложи един суинг с лявата, следван от прав с дясната, за да те нокаутира. Но виждаш, че тази тайна беше единствено във връзка с мача.

Замълча за миг, за да запали цигара, и дълго държа първия дим. Унесени в разговора си, двойките минаха покрай тях.

— Такива са тайните — продължи капитанът, след като групичката се отдалечи. Винаги са свързани една с друга. Но каква връзка имат твоите тайни с Агрипина? Откъде ти дойде на ума да кажеш, че била второгодничка? Да си го казал на някой друг?

— Не. Не бих могъл, защото знам, че не е вярно. Казах го така, на шега, за да видя какво ще направи Валентин. Можеше да се разсърди, да скочи срещу мен и тогава да се сбием, но истински, без ръкавиците…

— Ах! — възкликна капитанът, вече разбрал. — Ясно! Искал си така да го предизвикаш, да го разгневиш…

— Да — поклати глава Бръндуш.

— Искал си да го обидиш.

— Да.

— Как си позволяваш ти, един простак от Бряза, да обиждаш семейството ми? — разгневи се отново мъжът. — Ами ако те е чул някой? Ако те е чул някой от улицата и утре всички заговорят, че Агрипина била повтарачка?

— Никой не ме е чул — защити се момчето. — Говорих много тихо, за да ме чуе само той, Валентин.

— Все пак сте имали нещо помежду, за да ти смачка фасона.

— Да.

Известно време се чуваха само щурците. Капитанът замълча и нервно и безцелно се почеса по врата.

— Ти си бил интересен, дявол да те вземе? — продължи след пауза той. — Когато си с ръкавици, не се защитаваш и оставяш Валентин да те разкървави и след като аз, съдията, съобщавам края на мача, ти обиждаш семейството ми и си готов да започнеш с юмруци като гамените от улицата…

Бръндуш мълчеше и продължаваше да го наблюдава.

— Ама как, дявол да го вземе, ти посмя да си помислиш тъкмо това, че Агрипина, момиче умно и сериозно, може да бъде второгодничка? Как ти дойде тази глупост в главата? Защо не измисли нещо друго?!

Замълча за няколко мига, после изведнъж избухна и заплашително вдигна ръка.

— Да не съм те чул да го повториш, че ще те пребия от бой! Ще те напердаша с колана, докато те просна на земята! Да, докато те просна! — повтори той.

На другата вечер Бръндуш не отиде до скалата да гледа влаковете. Тръгна по шосето и след малко случайно откри някаква пътека, по която започна да изкачва хълма. Напредваше както обикновено, без да бърза, с ръце в джобовете, съсредоточил се в мислите си. Скоро попадна на една полянка и седна на тревата. Бяха минали туристи. Мястото беше пълно с вестници и омазнени хартии и Бръндуш ги огледа поред, сякаш искаше да ги запечата в паметта си. Когато слънцето се оттегли и от това място, той рязко стана и тръгна по-нататък по посока на кметството, по ливадата, която току-що бяха окосили. Но веднага чу някакъв глас зад гърба си: „Хей, момченце!“ и се обърна. На десетина крачки някакво момиче му направи знак с ръка да я изчака. Беше руса, почти бледа, доста висока и слаба, с необикновено дълги ръце. Бръндуш забеляза, че имаше сини очи, но бяха тъй светли, че изглеждаха направо безцветни. Устата й беше интересна; долната устна — дълга, тънка и дискретна, а горната — месеста и плътна, придавайки й някакъв странен екзотичен чар. Беше също така странно облечена: роклята с неопределен розово-жълт цвят, изглеждаше доста къса, а имаше прекалено дълги ръкави. Бръндуш я погледна, без да се вълнува, после й се усмихна и продължи пътя си. Момичето ускори крачка и след няколко мига го настигна, като го хвана за ръката.

— Аз съм Агрипина — каза тя. — Исках да се запозная с теб.

Пусна му ръката и го изгледа продължително, с известно съчувствие и все пак саркастично и дори предизвикателно.

— Зная, че Валентин те бие на бокс всяка вечер — продължи тя — и че те разкървавява, а после капитанът ти дава по шейсет лея…

— Вчера ми даде сто леи — прекъсна я Бръндуш и се усмихна повече на себе си, с нескрито задоволство.

— Дава ти шейсет или сто леи и после те изпраща да си вървиш — продължи Агрипина. — Исках да се запозная с тебе, за да видя що за екземпляр си… Ако не разбираш всички мои думи — бързо добави тя, — направи ми знак, вдигни два пръста нагоре, като в училище, и тогава ще спра, ще ти обясня с други думи, да ме разбереш по-лесно…

— Ти си второгодничка! — изведнъж възкликна Бръндуш.

Момичето го погледна с любопитство, изучаващо и се усмихна иронично.

— Позна — въздъхна тя. — Затова поисках да се запозная с теб, да ми кажеш как отгатна. Защото това е наша семейна тайна. Не е лична тайна, ако разбираш какво искам да ти кажа. Моите лични тайни нямат значение за мен. Целият Бузъу знае, че съм била три пъти влюбена, но едва сега обичам за първи път, истински, защото той, моят годеник, е далече, твърде далече, във времето и пространството, искам да кажа. Сигурно се досещаш, че става дума за човек, който е умрял отдавна. Един човек? — тежко въздъхна тя, сякаш се бе събудила изведнъж на някаква сцена и се опитваше да промени гласа си. — Един човек, като всички други? О, не, момченце, поет, гений, хиперион! Него си избрах за годеник. Едва сега се влюбих истински. В Бузъу всички го знаят. И това не е семейна тайна като например провала ми в училище. Ти как разбра за това? — попита го тя с глас, който му напомни тона на момичета, които се карат помежду си на улицата. — Познаваш ли някого от Бузъу? Да ти е писал някой твой приятел от там?

— Не — отговори Бръндуш.

— Ако сега ти кажа, че трябваше да отидем на баните в Калиманещ, където ходим всяка година, и че мама отложи пътуването ни сега, през тази седмица, защото там било пълно с хора от Бузъу и „честта на семейството ни била застрашена“! — възкликна тя. — Ах, момченце, жалко, че не четеш книги, книги с поезия или романи!… Мама е сякаш излязла от страниците на някоя книга, някой роман. Капитанът, моят баща, и той е герой от роман, защото, първо на първо, е жертва на семейството си, а може би и на обществото. Той не е искал да стане офицер. Нито е искал да бъде наш баща, ако разбираш какво искам да ти кажа. Не е искал да се жени, по-точно не е искал да вземе мама. Разбрах това, когато бях на пет години. Не беше тайна — повтаряше му го мама всяка сутрин, след закуска, докато той правеше кафето. Сега не му го припомня — добави тя и понижи глас, продължавайки малко по-доверително, — не му го казва, защото от много години му говори друго. Припомня му между другото, че на три пъти е пропадал на изпита за майор, че ще се пенсионира като капитан; ще остарее като капитан… Но това са семейни тайни и аз не трябваше да ти ги казвам. Сигурно още утре ще ги повториш някъде и ще се разчуят из цялата долина на Прахова.

— Не — прекъсна я Бръндуш. — Щом е тайна, няма да я казвам на никого.

Агрипина го изгледа продължително с известна симпатия.

— Колко жалко, че не четеш книги! — възкликна тя. — Приличаш на Валентин и на нашата сестра Елеонора. И двамата са отличници.

— Не — възрази момчето и вдигна рамене. — Никога не съм бил отличник. Нямам добра памет — добави той, извърна глава и се изплю настрана.

Агрипина го хвана за ръката и го повлече след себе си.

— Хайде да поседнем на тревата. Сигурно не познаваш думата „буколически“ — продължи малко иронично и все пак с известно съжаление в гласа тя. — Ние сега се намираме в един буколически пейзаж. И ако си по-предвзет, би казал дори „пейзаж от Аркадия“. Ще те науча да харесваш думите, Бръдуш. Да ги обичаш. Да обогатиш речника си… — После, без да му остави време да каже нещо, рязко се извърна към него и го запита: — Как позна, че съм второгодничка?

Бръндуш вдигна рамене. Изглеждаше смутен.

— Не мога да ти отговоря. Това е моя тайна…

Момичето се замисли. Размечта се.

— Харесваш ми, Бръндуш — започна тя. — Ако беше с пет-шест години по-голям, да, ако беше на шестнайсет като мен, сигурно щях да се влюбя в тебе. Харесва ми това, че си имаш свои тайни, въпреки че нямаш много добра памет. След известно време ще трябва да покажеш и малко безумие. На осемнайсет години, когато станеш висок, красив и смел, каквито са момчетата на осемнайсет, ще ми бъде приятно да мисля, че имаш невидими криле върху раменете си — невероятната и фатална сянка на безумието. Да, би ходил по света с меланхоличен израз и разрошени коси, с леко притворени очи, съвсем леко притворени…

Говореше все по-възбудено, нервно кършеше пръсти, опираше длани върху коленете, после уплашено поглеждаше ръцете си, сякаш се боеше да не се разтреперят.

— Ох, Бръндуш, колко хубав ще станеш! — въодушеви се тя, притискайки дланите си върху тревата. Не ще имаш и крилото на безумието! Да бъдеш саркастичен и демоничен, да оскърбяваш, да предизвикваш на дуели, да разваляш годежи с богати, красиви и необразовани момичета. Бръндуш, моето момченце! Само да не чуя някой ден, че ти харесват некултурните и зубрачките! Преди да ги обикнеш, задай им въпроси по: философия, поезия; виж речника им и преди всичко знанията им в поезията! Питай ги… да, питай ги: „Госпожице, хареса ли ви Рилке? Харесва ли ви Хьолдерлин?“ И ако не ти отговорят, не ги целувай… Въздъхна и се усмихна, но някак тъжно. Кой знае? Сигурно и ти ще бъдеш глупав и скучен като всички останали. Ще се влюбваш, ще плачеш, ще пишеш тъпи, сантиментални писма, вместо да постъпваш като истински романтичен, байроновски тип. Да, ти няма да вършиш никакви лудории; най-много, когато се напиваш. Да, ще бъде ужасно! Лудост в множествено число, във винителен падеж! Колективно обусловена лудост!…

Замълча и някак уморена и разочарована го погледна, без всъщност да го вижда.

— Зная за какво мислиш — започна след малко Бръндуш. — Валентин ти е разказал какво правеше нашият котарак и сигурно си решила, че съм луд. Но и това е моя тайна — усмихна се той.

Агрипина се извърна към него и леко смръщи вежди.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Валентин ти е разказал, че нашият котарак — продължи със същия спокоен тон Бръндуш, — повторил ти е онова, което му разправих една вечер, когато слизахме с момчетата от планината. Но не ме е разбрал, защото не му казах всичко. Сигурно е повярвал, че онова, което му разказах, се е случило сега, защото и сега имаме един котарак, който също се казва Василе. Но това беше моята тайна: не му обясних, че съм му разказал за времето, когато бях малък. Тогава бях само на пет години.

— Нищо не разбирам — прекъсна го Агрипина. — Говори по-ясно. Не се притеснявай, не си на изпит.

— Не се притеснявам, но мислех, че го знаеш от Валентин. Да, предположих, че ти е разказал случая с котарака и затова преди малко ми говореше за лудост, като че ли аз нещо не съм в ред, след като съм видял котарака да бърка с лапите си в казана и да изважда прането парче по парче.

— Бръндуш, моето момче! — строго извика Агрипина. — Съсредоточи се, преди да отговориш; изразявай се с помощта на кратки граматични правилни изречения: подлог, сказуемо и всичко, което следва. Аз много не ги знам — добави в скоби тя, — защото никога не съм обичала граматиката. Но ти си мъж, подготвяш се да завладееш света с крило на гърба и трябва да бъдеш ясен, безупречен в граматиката, защото по друг начин лудостта не е интересна!

— Ако постоянно ме прекъсваш, няма да мога да ти обясня. Разбирам, че Валентин нищо не ти е казал за нашия котарак Василе…

— Добре, какво се случи с него? — попита Агрипина.

— Когато бях на пет години — започна Бръндуш, бавно произнасяйки думите, сякаш се стараеше да ги подчертае, — когато бях на пет години, видях веднъж как Василе влезе през прозореца и скочи върху горещата печка. Отгоре беше големият казан с прането. Да, видях как Василе пъхна лапата си в горещата вода и започна да измъква дрехите една по една. Това вече им го разказах. Разказах им и друго: как Василе се катереше по кошовете, как вървеше по кюнците в кухнята и тикаше муцуната си в жарта, сякаш не го беше страх от огъня. И само очите му проблясваха.

— Момченце! — възкликна Агрипина, хвана го за ръката и леко го дръпна към себе си. — Ти си истинско чудо! Изключителен случай! Ти живееш в света на фолклора, ако разбираш какво искам да кажа…

— Не ме чу — прекъсна я Бръндуш и отскубна ръката си от нейната. — Казах ти, че тъкмо това е моята тайна, че всичко, което му разказах, се случи, когато бях на пет години, и те не знаеха. Да, момчетата вярваха, че се е случило сега. Затова някои може да помислят, че съм луд. Но на мен съвсем не ми пука — добави Бръндуш и вдигна рамене. — Аз зная каквото зная.

Агрипина го погледна изпитателно, сякаш направи върховно усилие да отгатне мислите му, а после се обърна към планината и се усмихна меланхолично.

— Жалко, че ме прекъсна — сниши гласа си, сякаш говореше на себе си тя. — Тъкмо се бях вдъхновила. Чувствах, че бих могла да ти кажа удивителни неща, че бих ти говорила за митове и легенди, да, бих ти разкрила смисъла на твоя живот, който все още е свързан с народните приказки. Не се безпокой, ако не можеш да ме разбереш сега, по-късно, когато станеш на осемнайсет, ще си спомниш, че някога си срещнал едно невиждано и нечувано момиче, че си срещнал Агрипина, и тогава ще разбереш…

Свечеряваше се и Бръндуш започна да гледа към планината. Агрипина събра крака и си смъкна, доколкото можа, роклята надолу към прасците.

— Жалко! — добави почти с тъга тя. — Стигна до откритието и затвори очи, не пожела да го приемеш.

— Аз ти отговорих ясно и разбрано — каза Бръндуш, — но ти не ме изслуша. Обясних ти, че това се случи, когато бях на пет години, случи се, когато бях малък, когато бях дете. Сега ми се случват други, дори по-хубави неща, но не мога да ти ги кажа. Онова, което ми се случва на мен, да, само на мен, е тайна. Моя тайна! Не мога да ти го кажа.

— Ти си направо страхотен! — възпламени се Агрипина и плесна с ръце по бедрата си. — Знаеш ли, мислех, че единственото приключение, за което ще си спомняш през целия си живот, ще бъде срещата ти с мен. Отдавна исках да ти направя тази изненада: да те измъкна от безличната тълпа, да избягаш от баналното ежедневие, като се срещнеш с Агрипина. Две седмици те следях отстрани, наблюдавах те, душих те, всяка вечер разпитвах Валентин, оглеждах те, без да ме забележиш, за да те разбера, да, да разбера защо не се защитаваше при бокса, защо всеки път се оставяш да бъдеш бит от моя брат. Имаш тайна, която аз не знаех и не разбирах. Пазеше една тайна, тъй както пазех и аз. Затова ме заинтригува: беше личност. Заслужи срещата си с Агрипина, да преживееш и ти едно фантастично приключение. Защото, момченце — извика въодушевена тя, — аз не съм такава, каквато ме виждаш; аз съм напълно различна от другите момичета: невиждана и нечувана… И изведнъж снощи ти да кажеш на Валентин… И това ме ядоса много — не можах да разбера как позна ти, че съм повторила класа. Кажи ми направо, не ти ли писа някой от Бузъу?

Бръндуш се беше уморил да й обяснява. Продължи да я гледа разсеяно.

— Защото, момченце — продължи, развълнувано тя, — ти едва ли предполагаш колко разглезена бях аз в училище и не можеш да допуснеш колко развита бях. Познавах всички световни поети и на осем години знаех наизуст „Падналия ангел“. Наричаха ме Юлия Хашдеу11. А после се случи нещо, Бръндуш! — възкликна, като отново го хвана за ръката. — Случи се събитието. Никой не знае, а дори и да знае, не би могъл да го разбере. То е необяснимо, по-късно ще разбереш какво означава тази дума. Наистина е тайна; беше разкрита само за мен, и то без нищо в замяна, като едно благоволение. Наистина, бях наказана; оставиха ме да повтарям класа, и това се случи в Бузъу, но стана известно единствено това, защото истинската причина, причината на причините, събитието, е необяснимо за другите… Но това, което ме дразни, е фактът, че все още не мога да разбера как си познал ти, ако наистина си познал, а не ти е написал някой от Бузъу. Бъди искрен и си признай: писа ли ти някой?…

— Стана късно — каза Бръндуш и отново погледна към планината. — Трябва да си вървя.

— Ах, момченце! — извика Агрипина с променен глас. — След време, когато напиша всички романи и разкази, които са сега в главата ми, ще напиша разказ за нас двамата, как сега седим върху тревата, вечерта, и тебе те хваща страх и как скрито поглеждаш към гората…

— Не ме е страх — усмихнат възрази Бръндуш.

— Моля те, не ме прекъсвай, когато ти говоря! — строго му извика Агрипина. — Ти не си даваш сметка, но те е страх. И когато съвсем се стъмни, ще умреш от страх и тогава ще ме помолиш да те пусна да си идеш вкъщи.

— Не е вярно! — опита се да я прекъсне момчето.

— Но аз няма да те пусна и ще те задържа тук до полунощ. Така че в този разказ, Бръндуш, аз съм лошото момиче, нещо като магьосница; харесва ми да измъчвам момчетата на село, но в града, в града съм още по-зле; там пиша анонимни писма, защото завиждам на красивите и богатите момичета, на момичетата, които имат успех, защото в моя разказ на мен, дъщерята на капитана, ми харесва любовта. Страшно ми харесва…

Изведнъж млъкна, почти изтощена и прокара длан по челото си.

— В главата си имам вече цял цикъл: десетки романи и разкази. Цикъла „Дъщерята на капитана“. Аз съм оная Агрипина, дъщерята на капитан Лопата. Първия разказ го написах в романтичен дух, като Пушкин. Започва така: „В нашето градче X., на улица «Обединените княжества», до Градската градина, през 193… година се премести странно семейство, което скоро стана известно като: семейството на капитан Лопата…“

— Стана късно, трябва да си вървя — прекъсна я Бръндуш и отново се опита да се измъкне.

— Не се отивай! — спря го Агрипина и като протегна ръка, го хвана за рамото. — Този разказ го написах отдавна. Оттогава написах около стотина, макар да не съм ги изложила писмено, както казваше моят учител по румънски. Но разказа с тебе ще го напиша по друг начин. Ще направя един фантастичен разказ. Защото, съгласи се, сега ни се случи нещо фантастично, ние двамата с тебе преживяваме изключително приключение. Ти имаше, и още я имаш, тайна, а мене ме обхваща смъртен гняв, че не мога да я разгадая; и изведнъж ти, селското момче, босо, с твоите мръсни платнени обувки, откриваш на нас, фамилията на капитан Лопата, най-страшната семейна тайна. Но аз ще ти отмъстя, Бръндуш! В моя разказ ще те измъча, ще те поизплаша. Ще завия като вещиците от „Макбет“. Не те ли е страх? Тъй както сме сега, сами в гората, изведнъж би могъл да се появи някой призрак…

— Не ме е страх — отвърна й Бръндуш. — Но трябва да си вървя. Късно е.

— Защо трябва да си вървиш? — попита го Агрипина, като приближи главата си до неговата. — Наистина ли мислиш, че съм магьосница? Толкова ли съм грозна и зла? Страх ли те е от мен? Отговори, страх ли те е от мен?

— Не, но трябва да си вървя…

— Тогава работата е по-сериозна! — ужасена избухна Агрипина. — Не те е страх от мен, но ти е жал. Срам те е да стоиш с мен през нощта, защото съм грозна. Кажи ми честно, нали съм грозна? Ти харесваш хубавите момичета, а аз съм грозна, имам дълги и тънки крака, не съм привлекателна, дори мога да уплаша човека. Зная, зная, момченце, аз съм ужасно грозна, но притежавам нещо друго, което няма у нито едно от хубавите момичета на този свят. В моите вени тече кръв на самодива и магьосница. Може би защото съм била орисана да бъда такава, съм толкова грозна, за да бягат глупаците от мене. Но моят любим ще ме познае. Този, който ме целуне веднъж, никога няма да ме забрави. Който ме целуне, веднага ще разбере каква съм: вълшебница, преоблечена като пепеляшка. Ако беше с няколко години по-голям, щеше да ме целунеш и ти, и тогава щяха да паднат люспите от очите ти и ти щеше да ме видиш такава, каквато съм в действителност, вълшебница на вълшебниците, чудо на чудесата. Бих те научила как да ме любиш, как да ме притискаш в прегръдките си и как изглеждат звездите, защото само аз зная да ги показвам, ще ти открия и поетите от този свят, ще те науча на редки и непознати думи… Бръндуш — патетично извика тя, като го хвана за ръката и леко го притегли към себе си, — бих те научила как да произнасяш трудни и безценни думи, думи гръцки и дори персийски…

— Пусни ме да си ида! — възпротиви се Бръндуш, като се помъчи да се надигне.

— Ще те науча да произнасяш: „аподиктик“, „шоефорик“, „шалимар“…

— Пусни ме! — ядоса се Бръндуш. Рязко се отскубна от ръката й и скочи. — Говориш от един час. Говориш, както говорят момичетата, много излишни приказки и неразбрани, женски думи. Напразно ми ги каза и ги повтори. Не искам да ги науча. Нямам нужда от тях! Знам каквото ми трябва: нямам нужда от друго.

Гледаше я, седнала на тревата с късата си рокля и глава, опряна върху коленете, и се усмихваше.

— Мислеше, че ме е страх и затова гледам към планината. А аз гледах, защото се стъмни и имам да вървя още три часа. Нощем оставам в планината. След полунощ ще изгрее луната и искам да остана там да я видя как се появява. Каза, че ме било страх! — въздъхна наскърбен и плю встрани. — Ако ме беше страх, нямаше да се оставя Валентин да ме разкървави. Щях да го сваля само с един удар. Но исках да му докажа и на него, че не ме е страх от болката, че мога да изтърпя всичко, дори и боя с колана и пак нямаше дори да скръцна със зъби. Така се закалявам, свиквам със злото, подготвям се. Защото аз не съм като другите, аз съм намерено дете. Няма да стана обикновен човек, а ще стана голям, много голям, като Александър Македонски. Един ден ще завладея света. Знам си работата! Затова не постъпвам като другите. Нощем спя в планината и не ме е страх, катеря се по дърветата, без да ме усетят птичките, и един ден ще мога да скоча в пропастта, без да се нараня. Аз съм намерено дете, нямам родители като другите.

— Бръндуш, ваше величество! — извика изведнъж Агрипина и обхвана с ръце коленете му. — Може би си от царски род?…

— Напразно ми се подиграваш — прекъсна я Бръндуш и се засмя. — Аз не се обиждам. Свикнал съм с подигравките и със злото, не се обиждам, нито пък ми е смешно.

— Ваше височество — подхвана патетично Агрипина, — остави ме да те помилвам, да ти целуна ръцете, да знам, че и аз съм целунала ръцете и съм погалила един царски син!…

— Непрекъснато говориш — прекъсна я Бръндуш, — говориш прекалено много. Затова момчетата бягат от тебе. Говориш им, без да спреш, и те бягат. Не могат да те разберат и мислят, че им се подиграваш, и започват да се плашат от теб. Така става с всички: бягат от теб, защото им говориш прекалено много и прекалено красиво…

Замълча и я погледна със съжаление. Агрипина пусна коленете му и уморена се излегна върху тревата. Не посмя да повдигне глава.

— Ако те избива на плач, поплачи си — продължи Бръндуш, — нали си момиче, можеш да плачеш, не е чак толкова срамно. Аз не мога. Първо на първо, съм момче, а момчетата не плачат. И освен това съм намерено дете, не съм като другите. А сега си отивам — добави след кратка пауза той, — защото имам да вървя три часа. Лека нощ!

Започна да изкачва пътеката си. Чу я как плаче, но не се обърна; продължи пътя си, както обикновено вървеше с бавна и сигурна крачка, с ръце в джобовете на панталоните, съсредоточен.

Теш, юли 1955

Иван

Първи го видя Замфира. Прехвърли карабината си в лявата ръка и се доближи до него. Леко го побутна с върха на чепика си.

— Май ще мре — каза, без да се обърне.

Раненият го гледаше с огромни, отворени очи. Беше млад, рус, целият в лунички; устните му непрекъснато потръпваха, сякаш се мъчеше да се усмихне. Замфира въздъхна дълбоко и коленичи пред него.

— Иван! — извика той. — Иван!

Отпуши бидона и внимателно го доближи до устните на ранения. Дарие се спря зад Замфира. Свали каската си и започна да бърше челото си с ръкава на куртката.

— Ще умре — отсече Дарие. — Жалко за водата.

Изведнъж ръката на ранения се отдели от тялото му и се зарея във въздуха, сякаш търсеше нещо. После се отпусна и падна, а пръстите й се заклещиха между буците пръст. Беше паднала далече от джоба на брича му. Замфира протегна ръка, извади револвера на ранения и се усмихна.

— За вас е, господин школник — каза той. — Може да го задържите за спомен.

Дарие нахлупи каската си. Пое револвера и го претегли с ръка.

— Няма патрони. Няма полза от него.

Приготви се да го захвърли в царевичната нива, но размисли. Продължи да го претегля, без да може да реши.

След малко пристигна Илиеску.

— Ще умре — бавно произнесе той и поклати глава. — Без свещ, като куче. Като другите — добави, повишавайки глас. Извърна глава и се изплю настрана.

Дарие погледна още веднъж револвера и го пусна на земята. Оръжието падна с глух звук сред буците пръст близо до ръката на ранения.

— Ако ви е жал за него — обади се Дарие, — по-добре го разстреляйте. Да не се мъчи…

Направи няколко крачки към царевичната нива, огледа се уморено наоколо, сякаш търсеше място, защитено от жегата, за да си почине. Но веднага се върна мрачен, с незапалена цигара в ъгъла на устата.

— Да го махнем оттук.

Замфира се изправи, без да откъсва поглед от очите на ранения.

— Ако знаех руски, щях да го помоля да ни благослови — каза тихо, сякаш на себе си той. — Тъй казват у нас; ако те благослови умиращ, ще имаш късмет…

— И аз съм го чувал — прекъсна го Илиеску. — Но само ако те благослови с добро сърце… А тоя е болшевик…

— Какъвто и да е, само да те благослови по своя закон, на своя език…

Замфира се обърна към Дарие:

— Може би вие, господин юнкер, който знаете толкова езици…

Дарие запали цигарата. Вдигна рамене, като се опита да се усмихне:

— Не знам. Съжалявам. Трябваше да науча и руски… — Погледна към ранения и всмукна дълбоко от цигарата. — Но може и да ни разбере. Може да знае и други езици…

Позамисли се и отново повдигна рамене.

— Опитайте, господин юнкер — дочу шепота на Замфира. — Опитайте, може и да ви разбере…

Дарие хвърли цигарата, неохотно се приближи до ранения, погледна го право в очите и изведнъж избухна със задавен глас:

— Nous sommes foutus, Ivan! Nous sommes des pauvres types! Save our souls! Bless our hearts, Ivan! Car nous sommes foutus!…

Раненият изстена глухо и в същия миг устните му се разтвориха в усмивка. Погледна ги поред — един по един — с питащи очи.

— Благословение! — извика Замфира и коленичи пред него. — Боже! Иисусе! Благослови ни, Иване…

Прекръсти се съвсем бавно и вдигна поглед към небето. Допря дланите си една в друга, затвори очи като за молитва и го погледна отново продължително, умоляващо.

— Направи и ти така, Иване! — продължи той. — Направи кръст. Боже, Иисусе!…

После замълчаха и тримата, като приковаха погледи в ранения, и зачакаха.

— Не ме разбра — въздъхна Замфира. — Да можех да говоря на неговия език…

— Преструва се, че не ни разбира — избухна Илиеску…

Дарие извърна глава и му се усмихна горчиво.

— Като го ругаеш, как ще те благослови?

— Когато човек умира, не разбира нищо и всичко прощава — отново коленичи Замфира и се приближи до ухото на ранения. — Прости ни, Иване, прости ни! — прошепна той.

Тогава разбра, че раненият не го виждаше, извърна глава и видя кучето на няколко метра от тях, застанало на края на царевицата.

— От селото е — обади се Илиеску, изправи се и му подсвирна дружелюбно. — Селото трябва да е наблизо.

Беше слабо, изгладняло куче, с червеникава, обезцветена от праха козина. Приближи се до тях със страх, без да посмее да се умилква. Раненият извърна главата си към него и го погледна. Устните му изведнъж престанаха да треперят и лицето му сякаш се вкамени.

— Ако е болшевик и никой не го е учил на молитви, няма откъде да знае — наруши общото мълчание Замфира и се изправи на крака. — Но за Господ и Иисус Христос все пак трябва да е чувал. Не вярвам да не може да прави и кръст.

Отдръпна се малко назад и завика: „Иване!“ После разпери ръце и остана така, неподвижен, вперил очи в ранения.

— Иисус!! — отново извика Замфира. — Направи и ти кръст, Иване. Вдигни три пръста нагоре и ни благослови…

Лицето на ранения се озари от усмивка. Кучето се приближи и започна да лиже вкаменената му, простряна сред буците пръст ръка.

— Преструва се, че не разбира — ядоса се Илиеску и се изплю.

Замфира влезе в царевицата и след няколко мига излезе с два кочана.

— Иване — извика той, като потърси погледа му, — Иване! — повтори и положи кочаните на земята, като ги кръстоса. — Виж добре и си припомни. Това е кръст на Иисус Христос, Спасителя на света. Христос, който сам е бил разпънат на кръст. Сега разбра ли? — запита Замфира, посочвайки кочаните. — Сети ли се?

Раненият следеше движенията му с неочакван интерес, но и със страх. Опита се да вдигне глава, но изохка от болка и затвори очи. Отвори ги след няколко мига и се усмихна, гледайки към очакващия го с кръстосаните кочани Замфира.

— Иисус! — промълви той тихо. — Иисус!

— Чудо божие! — прошепна Замфира и отново коленичи край него, като докосна с длан челото му. — Разбра за какво те помолихме. Благослови ни сега!…

— Benis-nous, Ivan! — разпали се Дарие. — Benis-nous, bless our hearts! Tu t’envoles au Ciel. Au Paradis, Ivan, auprès du Dieu Pere. Aupre de la vierge — добави с уморен глас той. — Майката Богородица, чистата Дева Мария…

Раненият ги слушаше и леко потръпваше. После ги огледа всичките — един след друг. Не посмя да си вдигне главата, но започна да мърда пръстите си, сякаш искаше да им посочи нещо.

— Мария! — успя най-сетне да проговори той. — Мария…

— Разбра — прошепна Илиеску.

Като проследи погледите им, забеляза и кучето, което се отдръпваше с наведена муцуна.

— Май позна кучето — зарадва се Илиеску. — Може би е от същото село.

Раненият започна нещо да шепти, като нервно движеше пръсти и рязко, на определени интервали, отваряше и затваряше очи, сякаш се страхуваше, че ги вижда тук, до себе си.

— Аз казвам да се опитаме да го занесем до селото — обади се Замфира.

Дарие го погледна продължително и с недоверие.

— Трудна работа. Скоро ще умре.

— Ще бъде жалко. Вече разбира и ако изкара още час-два до селото, може и да ни благослови…

Кучето се беше спряло на около десетина метра, до края на нивата и ги очакваше.

Носеха го върху карабините си. Дарие им взе раниците и ги окачи върху своята, която нарами. Раненият потрепери, изстена и продължи да отваря и затваря очи. Все така — на равни интервали. Замфира занарежда:

— Благослови ни, Иване, виж, носим те у дома!… Не те оставихме да умреш на пътя.

— Кажи поне това — замоли го Илиеску, — кажи Иисусе! Иисусе! Мария!

След стотина метра спряха да поемат дъх, но не свалиха товара долу. Разплакан, раненият се опита да се хвърли. После погледна умоляващо към Замфира.

— Говорете му вие, господин школник. Кажете му нещо — да разбере, че му желаем доброто…

Дарие смъкна раниците от гърба си с рязко и гневно движение.

— Какво да му кажа? На какъв език да му говоря? След като не знам руски, как ще ме разбере?

— Говори му каквото ти дойде — окуражи го Замфира. — Само да разбере, че ще си направим труда, че няма да го оставим да умре като куче. Говорете му на който и да е език, нали сте учен, философ…

Дарие неохотно въздъхна и си избърса челото.

— Философ! — възкликна той и се опита да се усмихне. — Иване! — обърна се към ранения и като потърси погледа му, запита: — Спомняш ли си за Фауст?

Това съм аз, Иване, този, който сега ти говори. Философът. Чуваш ли ме?

— Говорете му — окуражаваше го Илиеску. — Говорете му, да ви слуша и това е достатъчно.

— Като ви слуша, няма да умре — добави Замфира.

— … Бих могъл да ти разкажа много неща, Иване, какво не би могъл да каже един наскоро дипломиран студент по философия? Какво ли не му е минало през ума? Само колко приключения в по два-три, а понякога в по двайсет и три тома. Пруст не беше ли написал двайсет и три тома? А може и да греша — да не съм го сметнал правилно. Взел съм и младежките му съчинения: сещаш се кое имам предвид: Pastiches et mélanges и другите…

— Говорете му вие, господин школник, че говорите хубаво — отново го насърчи Илиеску.

— Иване! — възкликна развълнуваният Дарие. — Бих могъл да ти говоря цяла нощ само за доказателствата за несъществуването на Бога, а пък за Иисус Христос, за когото сигурно не си чувал, откакто си бил в началното училище; за нашия и за вашия Спасител и за загадъчния му исторически произход, за неговата политическа неблагонадеждност, ще мога да ти говоря нощи наред, да, само ние двамата, без присъствието на комисари или теолози, така че разбери го и ти, Иване, nou sommes, nou sommes tous foutus! И ние, и вие. Най-вече ние, дето сме от рода на бай Траян13… И ако умра сега веднага, след тебе или дори преди тебе, на двайсет и две години — бих съжалявал само за това, че няма да мога да видя как ще издигнете статуята на бай Траян. Тъй като на него му е скимнало да ни посади тук, на края на земята, сякаш е знаел, че един ден ще довтасате и вие, след като сте скитосвали из степите, и цъфнете при нас красиви, умни и богати, и усетите глад и жажда, тъй както ги усещаме и ние…

— Говорете му, господин школник — че ви слуша — повтаряше Замфира, като забеляза, че Дарие прекъсна разказа си и започна да си бърше лицето с ръкава на куртката.

— … И колко още неща бих могъл да ти разкажа… Макар че се питам дали някога ще мога да споделя с теб за приключенията си от 13 март, от 8 ноември и всичко, което ги последва? Да, това са прекалено интимни неща, Иване, които — както можеш да установиш сега — ме превърнаха в странстващ философ: става ти лошо, докато Бог се смили над тебе и вашите минохвъргачки, car nous sommes foutus, Ivan, il n’y a pluss d’esoir. Nous sommes tous foutus! Също като в прочутата новела, която всъщност още никой не е написал (но все някой ден ще бъде написана), защото е прекалено истинска, ако разбираш за какво намеквам; твърде прилича на всичко онова, което става в наше време, и дори на това, което ни се случи сега, и затова се питам: как би дръзнал авторът на новелата после да погледне, да речем, съпругата и децата си, дори и съседите, как би се осмелил да излезе на улицата — защото сигурно знаеш какво имам предвид: всеки би се познал в лицето на главния герой, и как би могъл да живее след това, как би се радвал на живота, след като разбере, че е осъден, че няма никакъв изход, че не може да съществува такъв, защото за всеки от нас е съществувал — и то много преди да ни има! — един император Траян, без значение как би се нарекъл той: Траян от Африка, от Китай, и накъдето и да се обърнеш ще видиш само хора, които са осъдени, защото някой си император Траян, много преди нас — преди хиляди и хиляди години — е решил да ни засели на неподходящо място…

Изведнъж млъкна и прокара разтрепераната си длан по лицето.

— Продължавайте, господин школник — прошепна Замфира, — но само по-бавно, по-бавно, да ви разбере…

Дарие го погледна и се усмихна, сякаш го виждаше за първи път, и метна раниците на гърба.

— … Да започнем от самото начало, Иване, да започнем от тринайсети март. Оттам започна всичко. Ако бях умрял, на дванайсети, щях да бъда щастлив, защото сигурно щях да ида на Небето; там, където с помощта на свещеника — ако е останал поне един — можеш да стигнеш и ти след малко. Но ако ми е писано да умра днес, утре или вдругиден, къде да ида? В никакъв случай на Небето, защото на тринайсети март разбрах, че Небето чисто и просто го няма. Няма го, Иване! От мига, в който разбереш — както разбрах аз на тринайсети март, че Небето е само една илюзия, всичко ще свърши. Няма нито небе, нито горе, нито долу, защото Вселената е безкрайна, няма начало и край. И тогава ще те попитам аз, къде да отида?… Знам, че те питам напразно, защото предварително си решил да не ми отговориш. Ще ти отговоря аз. Ще ти отговоря с осми ноември или с второто начало. Защото на осми ноември — вярвам, че си се сетил — аз разбрах нещо може би много важно. Разбрах, че не е необходимо да ходиш някъде, защото си вече там. На безкрайността, Иване, аз отвръщам с друга безкрайност. Защото: чуй ме добре, аз, както и ти, както и всички останали, аз, ние, хората сме неразрушими. Не могат да ни унищожат нито вашите оръжия, нито немските самолети. Ние сме тук от сътворението на света и ще останем, докато угасне и последната звезда в тази галактика. И тогава ти ще разбереш, Иване, че ние…

Защото след като съм неразрушим, къде ще отида днес, утре, вдругиден, когато и на мен ми дойде редът? Не мога да отида никъде, защото съм вече там и в същото време съм навсякъде. И това е страшното — да бъдеш навсякъде и заедно с това да не бъдеш, защото вече не си жив. Страшно е да не можеш никога да отдъхнеш, както са отдъхвали нашите деди и прадеди. Защото те са отивали точно там, където им е било писано — едни на небето, други на земята, трети на края на Земята — все едно къде, но те са можели да отдъхнат. А с нас, Иване, какво ще се случи с нас?

Дарие отново метна раницата на гърба си и забърза.

— А сега, ако се решиш да прекъснеш мълчанието си, сигурно ще ме запиташ… какво се случи след този осми ноември? И защото законите на войната ни принуждават да бъдем честни и открити един пред друг, аз съм длъжен да ти отговоря. Но дали ще ме разбереш? Защото засега се натъкваме все на взаимни противоречия, ако мога така да се изразя…

Викнаха му и едва тогава разбра, че е вървял сам напред заедно с кучето. Останалите двама вече бяха разположили ранения под рядката сянка на една акация и като свалиха каските си, започнаха да си бършат потта от челата. Дарие се приближи до тях малко смутен, като се помъчи да се усмихне.

— Нещо все бърбори на своя език, на руски — каза Илиеску.

— Май че поиска вода — прекъсна го Замфира, но ние нямаме. Щом му показах бучките захар, затвори очи. Не поиска захар.

Замфира взе бучка и започна да я смуче.

— Макар да изглежда слаб, е такъв — продължи Илиеску. — Уморихме се. Решихме да починем тук, на сянка. Селото още не се вижда.

— Може и да се върне в съзнание — забеляза Замфира.

Дарие постави раниците върху изгорялата и прашна трева и коленичи до ранения, като се заслуша в тежкото му, неравно дишане.

— Чудя се как е още жив — каза след малко той. — Едвам диша…

Взе едната от раниците и затършува в нея. Раненият го проследи с поглед, като потръпваше с цялото си тяло, сякаш му беше студено.

Дарие се обърна към Замфира и го попита, извисявайки глас:

— Какво да правим с него? Вече не можем да го носим и е доста късно. Да го оставим да се мъчи тук или да му помогнем да умре?

Замфира се подвоуми и наведе очи.

— След като се измъчихме да го домъкнем чак до тука… Господ може и да се смили и да му даде малко сила да ни благослови. Защото, ако ме питате, той сега вече иска да ни благослови…

— И аз го чух — прекъсна го Илиеску. — И аз го чух, когато каза Иисус. Може и да изкара още един час. Селото не е далече.

Дарие запали цигара, изгледа поред и тримата, като се усмихна.

— Нищо не се вижда. Накъдето и да погледнеш само царевични ниви, само царевица…

Кучето се беше спряло на няколко метра от тях и жално скимтеше пред бучките захар. Замфира въздъхна.

— Да му поговорим на нашия език — може по-добре да ни разбере. Като си починем малко тук, ще му поприказваме до селото.

Илиеску се извърна целия към ранения и веднага започна с нов, непознат глас, сякаш говореше на болно дете.

— Иване, още малко и ще стигнем до селото. Там ще бъде хубаво, също като у нас, на село…

— Кажи му какво ще му дадем — прекъсна го Замфира. — Прясна вода, колкото му душа иска…

— Иване — продължи Илиеску, приближавайки се съвсем до него. — У вас, на село, има градини с всички видове ябълки, круши, сливи и ние ще ти откъснем много, колкото поискаш…

— Жените ще ти измият лицето — прекъсна го отново Замфира. — Ще те сложат да си легнеш…

Раненият затвори очи и с голямо усилие задвижи устните си, сякаш искаше да каже нещо.

— Ти само си спомни за нас — продължи Замфира. — Спомни си за туй, дето те помолихме…

— Ще си спомни — продължи Илиеску. — Не може да не си спомни. Нали се потрудихме сега за него. Нали сме приятели. Приятин! Иване, приятин! — извика целият ухилен той. — Ще си спомниш, Иване, хайде вдигни сега ръка, вдигни ръка към нас и ни благослови.

Кучето изведнъж започна да стене, после уплашено се огледа наоколо, цялото разтреперано, с настръхнала козина и накрая се затича към нивата. Раненият отвори очи, но нямаше сила да извърне глава и да го види. Погледна право към небето, без да се подразни от силната светлина на ранния августовски следобед или от финия прах, който се стелеше като безкрайна паяжина над главата му. Всички млъкнаха. Дарие се приближи до ранения, сложи ръка на челото му и продължително се взря в очите.

— Страх ме е, че е вече мъртъв — прошепна той. — Господ да му прости греховете! — добави и с усилие се изправи на крака.

Замфира също положи длан върху челото на ранения, после леко го докосна по бузите и разтърси ръката му.

— Господ да му прости греховете! — каза той и направи кръст. — Да му ги прости, защото ни благослови и това ще ни донесе щастие.

— Направи го, когато си движеше устните преди малко — обясни Илиеску. — Точно тогава ни благослови…

Дарие си сложи раницата и уморено погледна към пътя, по който вървеше кучето.

— Да го вдигнем сега — каза той. — Достатъчно закъсняхме.

— Съжалете го, господин школник — настоя Замфира и извади от раницата си малка лопата. — Не можем да го оставим тука да го изкълват гарваните. Докато изпушите една цигара, ще изкопаем ямата…

Дарие го погледна учудено, сякаш не го разбра.

— Съжалете го, господин школник — намеси се Илиеску. — Земята е бедна, суха и ямата бързо ще стане…

— Абе, момчета, вие май сте полудели — пресече го Дарие. — Наистина сте полудели… Но аз съм виновен — добави той повече заради себе си и се отправи към царевицата. — Аз съм виновен…

След малко се обърна и видя как двамата бързо копаят и дишат тежко, без да разговарят. И в този миг му се стори, че сънува как копаят на разстояние цели два метра един от друг, сякаш бяха решили да направят яма за няколко трупа, и тогава го сепна острият, пронизителен шум на германските изтребители, летящи съвсем ниско, а зад гърба му, отвъд царевичните ниви, в които бяха навлезли сутринта, а може би и откъм шосето дочу кратките и глухи изстрели на руските минохвъргачки.

— Разбрах — продължи Дарие, като отвори нов пакет цигари, — че сънувам, и скоро след това се събудих. Но искам да ви кажа още нещо, макар че няма да ми повярвате: това, което ми направи най-силно впечатление, не бяха нито германските самолети, нито оръдията, а онази невероятно голяма яма, която започнаха да копаят Илиеску и Замфира. Тогава се запитах: какво им става на тези и защо са се заловили да копаят? Защо, както ви казах, всички бяхме гладни и жадни, и безкрайно уморени. Защо искаха да си усложнят живота?

— Във всеки случай — прекъсна го поручикът, поглеждайки го със симпатия и дори сърдечно — още от самото начало вината е била само ваша. Не е трябвало да им разрешавате да го вземат. Вие сте се изтегляли и всяка изгубена минута е била фатална… Ако ви е било жал за този Иван, трябвало е да го застреляте на място…

— Не мислехте ли, че може да оживее? — попита Лаура.

— Не. Казах ви още щом като го видях: изглеждаше, че ще умре. Чудя се как е могъл да изкара толкова време. Наистина, насън нещата са съвсем различни…

— След цели шест дни ръкопашен бой — прекъсна го поручикът — сте насъбрали достатъчно опит. Сега не можете да се оправдаете както преди, че не ви е удобно да командвате войници, които са воювали година или две на предна линия.

— Така е — призна Дарие, като се усмихна вяло. — Но от друга страна, колкото пъти се опитах през онези шест дни да ги командвам, все не се получаваше. Тръгнахме цял взвод, а след последната команда останахме само трима…

— Разбирам за какво намеквате — отново го прекъсна поручикът, — но вината не е била ваша. Украйна беше пълна с партизани и специални отряди, всичките превъзходно прикрити. Ако някоя част — само за малко се отделеше от армията, рискуваше да бъде смазана. Имали сте голям късмет, щом като от шестнайсет сте останали трима.

— Във всеки случай — продължи Дарие — тогава аз не исках да поема отговорността. Сега сме свои хора и затова ще ви споделя нещо: тогава реших, че ме преследва нещастието, и се уплаших да не изгубя и тях, последните двама, и дадох заповед: да се разделим; да тръгнем към селата — те по един път, аз по друг… Затова може би повярвах на абсурдната им надежда, че благословията на този Иван, който умираше, щяла да ни донесе късмет…

С голяма чиния, от която се разнасяха облачета пара, от кухнята се появи госпожа Македон, следвана от Адела, понесла табла със стъклени чашки и шише греяна ракия.

— Заповядайте, докато е топла — подкани ги домакинята, като застана между гостите.

— Все си мисля — подхвана съдията. — Какъв е този Иван? Що за човек е? И дали е разбрал какво сте искали от него? И най-накрая благослови ли ви?

— Няма съмнение — разбрал ги е, даже ги е благословил — отговори вместо Дарие Лаура — Донесъл им е късмет; доказателство за това е, че са успели да се спасят.

— Има и още по-изключителен случай — забеляза някой, който беше се опрял на стената. (До този момент Дарие не го бе видял.) — Войниците, които успели да избягат от Сталинград и се върнали пеш у дома — не знам за колко месеца… Питам се дали са били благословени от някой Иван, който е бил на умиране…

Дарие го слушаше удивен.

— Не вярвам да сме се срещали досега — продължи малко притеснен другият, сякаш искаше да се оправдае. — Моето име е Прокопие. Лекар съм, но и аз съм учил малко философия, когато бях студент. Увличаше ме…

Поручикът ги погледна учуден и малко обиден.

— Как може да не сте се виждали досега? Нали сте били в един полк…

Дарие се обърна към Лаура и се усмихна, сякаш очакваше нейното насърчение, за да продължи.

— Най-любопитното е — започна направо той, — че още от самото начало останах с впечатлението, че сме се срещали някъде. Но не дръзнах да призная, че това се дължеше на случката, която ви разказах преди малко. Наистина, колкото повече ви наблюдавам, господин докторе, толкова повече ми се струва, че приличате на Иван…

Някои избухнаха в смях и го погледнаха учудени. Дарие отново се усмихна.

— Много интересно — възкликна Лаура, — не си представях така Иван. Мислех, че е младеж на осемнайсет-деветнайсет години — съвсем рус и целият в лунички. А докторът, както виждате, е тъмен, без лунички и има две момчета — ученици.

Дарие сложи ръка върху челото си, сякаш се опитваше да си спомни за нещо, което в този момент му се струваше много важно.

— Всъщност това няма никакво значение — продължи Лаура. — По-важното е, че ти се струва, че прилича на Иван. В този случай можем да го попитаме какво се е случило с Иван — по-точно с ума му — когато сте го носили върху вашите карабини. Вие вярвате ли, че той ги е благословил, господин докторе?

Объркан Прокопие вдигна рамене.

— Какво да ви кажа? Доколкото мога аз да отсъдя: и да, и не. Трудно е да допуснем, че Иван не е разбрал какво са поискали от него. Нали е произнесъл името на Христос. Така че той положително им е казал някакви думи, които те не са могли да разберат, защото не са знаели руски. Думи, които твърде вероятно е да са за приятелство, дори за любов, християнска любов или изобщо за любовта между хората. Разбира се, не това са очаквали Замфира и Илиеску от него: всъщност това не е било истинска благословия…

Дарие рязко вдигна чело и разтревожен се огледа.

— Сега вече си спомних! — възкликна той. — Спомних си какво казах тогава, когато, въодушевен от вярата и надеждата на Замфира, го помолих с думите: „Bless our hearts, Ivan! Save our souls!“ Помислих си: ако това е истина, ако Иван, такъв какъвто е той: парализиран, почти ням, умиращ, ако Иван може наистина да ни спаси, тогава той положително крие някаква неразгадаема, страшна тайна, недостижима за моя ум, и той представя или поне изразява невидимия бог, agnostos theos14, за който говореше апостол Павел. Но дали наистина е било така — едва ли някога ще разберем. Защото никога не можем да бъдем сигурни, че благословията или неговата любов могат да играят някаква роля в нашия живот…

Госпожа Македон се приближи до зиданата печка, внимателно я отвори и тикна останалите от следобеда дърва.

— Май изведнъж стана студено — каза тя.

— Отворен е прозорецът на банята — обясни Адела. — Беше много задимено и го отворих…

— Не ни прекъсвайте! — извика Лаура, обръщайки се към двете жени. — Да чуем какво ще ни каже докторът. Идеята за непознатия бог внася нов елемент, за който не бяхме мислили досега. Вие какво ще кажете за това, господин докторе?

Прокопие отново вдигна рамене и закри устните си с длан, сякаш искаше да скрие някаква усмивка.

— Интересно: и аз се питах какво ми напомня тази история. Че ми напомня за нещо познато, съм убеден, но не мога да се сетя точно какво. Във всеки случай, ако беше нова епифания15 на непознатия бог, това не би могъл да бъде agnostos theos от Атина на свети Павел. Съвсем не прилича на бог, измислен от гърците.

Дарие нетърпеливо поклати глава.

— Разбира се, разбира се. Има толкова Богове, които не познаваме…

— Да оставим това — прекъсна го Лаура. — Съжалявам само за едно: че не сте успели да обясните на Иван какво означава този тайнствен израз: „серия от взаимно противоречащи си явления“.

Дарие се сепна, после се усмихна и я погледна.

— Мисля, че това беше най-задълбочената и безмилостна психоанализа, на която съм бил подлаган досега в моя живот. Тогава мислех, че съм доловил нещо, което било винаги недостижимо за мен, че съм разгадал, как да ви обясня, самия принцип на моя живот, а може би и не само на моя — добави той, снишавайки глас. — Чувствах, че съм разгадал тайната на всяко човешко същество. И този приблизителен израз „серия от взаимно противоречащи си явления“ е бил първият опит да се обясни тайната, която тъкмо щях да разгадая, да анализирам и формулирам. Но както става винаги насън, нищо не мога да си спомня…

Дарие се огледа наоколо и му се стори, че с изключение на Лаура и Прокопие останалите го слушаха само от любезност. Поканиха ги на масата, когато Лаура зададе последния си въпрос, и се принудиха да го изслушат прави, почти на вратата на столовата. Трябваше да стане и той и да сложи край на разговора, но малко особената, макар и приятна умора го беше приковала в креслото. Усмихваше се на всичко. Опитваше се да разбере какво точно се е случило с него. Лаура сложи ръка върху рамото му.

— Хайде, че останахме последни. Късно е…

Не стана, докато не усети, че някой го тегли със сила за ръкава.

— Късно е, господин юнкер — усмихна му се Замфира, — вече е нощ…

Дарие се огледа и затърка очи. После отново се огледа, запримига, като се мъчеше да се разсъни. Стояха сред царевицата и едва ли през живота си бяха чували толкова много щурци. Небето над тях притъмняваше, но звездите още не се бяха появили.

— Къде е Иван? — попита Дарие.

— Почива под земята — каза Замфира. — Само кръст не успяхме да му сложим.

— Донесе ни късмет — добави Илиеску. — Какъв ужас беше тук! Още по-зле от там, на моста. А вие спахте…

Замфира издигна ръка над царевицата.

— Толкова ниско летяха немските самолети, че ме беше страх да не закачат с криле кочаните. Обстрелваха нивите — мислеха, че има руснаци. Нас ни оставиха на мира, да си вършим работата… Сигурно си помислиха, че заравяме някой от нашите…

— Но изведнъж — прекъсна го Илиеску, сочейки с ръка към обратната посока — руснаците затрещяха с оръдията си. Имахме късмет, че не можаха да стигнат дотук. Гърмяха, що гърмяха и спряха. Или: свалиха изтребителите — бяха около двайсетина — или запрашиха в друга посока. Щом като немците са изпратили толкова самолети, сигурно все оттук ще се изтеглят онези, дето са останали… По-добре да ги бяха пуснали от друго място, откъм моста — добави той, като се обърна и се изплю ругаейки. — Нямаше да падне такава сеч…

Дарие се наведе и вдигна раницата си.

— А сега — подхвана Замфира, като му помогна да я сложи на гърба — каквото Господ нареди. Щом като руснаците промениха посоката си и ни отрязаха пътя, ще трябва да се промъкнем зад гърба им и да се присъединим към батальона.

— Не се бой — прекъсна го Илиеску, — ще се промъкнем. И този път ще успеем…

Излязоха на широка, извита пътека, която сигурно водеше надалече из царевичните ниви.

— Сънувах — започна Дарие, без да ги гледа, — сънувах, че съм в Яш, беше през зимата, с приятели и аз им разказвах за Иван…

— Хубав сън сте сънували — забеляза Илиеску, усетил, че може да настъпи дълга пауза.

— Ако сте сънували Иван, значи е на добро — отсече Замфира.

— Най-чудното е, че господин поручикът ми каза, че съм постъпил зле, като съм изгубил толкова време. Каза още, че ако ни е било толкова жал за него, трябвало да го застреляме, та да не се мъчи. Не бивало да го мъкнем с нас.

— Да, такива са заповедите — каза Илиеску, — ама и вие видяхте, че той ни донесе щастие…

— Но и ние се потрудихме — пресече го Замфира. — Говорихме му, разказвахме му…

Дарие изведнъж спря и се загледа в двамата войници.

— Абе, момчета, имам чувството, че тук има милиони щурци! Ще ме оглушат…

— Има щурци, господин юнкер — каза Замфира, — много са. По това време винаги има… Сигурно отдавна не сте били на село — добави с усмивка той.

Дарие си свали каската и се спря за известно време, размисляйки нещо. После рязко се обърна и отново тръгна.

— Странен сън — подзе след дълго мълчание той. — Не мога да си го обясня. Защо тогава, насън, ми се стори, че се каня да му кажа нещо важно на Иван, тогава, тъкмо тогава ме разбудихте? Интересно, нали? — и се обърна към Замфира.

— Сънища — отсече Замфира. — Кой може да ги разгадае?

— И сънищата си имат смисъл, само да знаеш как да ги тълкуваш — важно заключи Илиеску.

Дарие замислено поклати глава и ускори крачка.

— Не, аз имах предвид друго, затова казах, че е странно. Защото насън бях убеден, че, от една страна, онези няколко думи, които започнах да казвам на Иван, означаваха много важни неща, но аз не успях да ги кажа всичките, защото вие ме събудихте; а от друга страна — тогава насън не можех да се сетя за тези важни неща и си спомних само началото: „серия от взаимно противоречащи си явления“. Какво изключително откритие съобщава този израз, според мен толкова банален и стилистически неиздържан! Защото знаех много добре какво исках да кажа. И ако не ме бяхте събудили, сигурно щях да разкажа поне някои от тези „взаимно противоречащи си явления“. Добре, че беше и Лаура, онова момиче от Яш. И тя си имаше свой начин да се изразява. Но не беше само тя. Беше и… Беше… Беше, да кажем, и моята страст към философията…

Внезапно млъкна и прокара дланта си през косите. После механично заглади челото си.

— Трудна е — започна Замфира, — трудна е философията.

— Тя е най-трудната — продължи Илиеску. — Най-трудната е, защото не можеш я обясни…

Дарие си сложи каската на главата.

— Най-странното е — важно продължи той, — че тогава, насън, съм имал право. Бях забравил. Бях забравил какво се готвя да кажа на Иван. Сигурно ме беше вдъхновило, ако мога да кажа така, неговото присъствие, невероятната му агония, начинът, по който угасваше той, обграден от пълната си самота. Може би примерът на Иван ми разкриваше моето положение, защото аз наистина не си бях дал сметка за това. Исках чисто и просто, както ме помолихте вие, да го заговоря, да му кажа каквото и да е, само той да не умира…

Замълча, разбрал, че се е отклонил от пътеката и по неволя гази из царевицата. Обърна се и видя на няколко крачки след себе си Замфира.

— Момчета, вие знаете ли къде вървим? Май се объркахме в тая царевица…

— Оттук е пътят, господин студент — успокои го Замфира и се приближи до него. — Ако вървим по пътеката, може да ни стигне някой руски патрул. Ще вървим все така, през царевицата, до полунощ и чак след туй с Божията помощ ще излезем на шосето, зад руснаците и ще караме след тях, докато съмне. После пак ще се скрием в царевицата да починем.

Илиеску се спря на няколко крачки вляво и им направи знак с ръка.

— Да бъдем предпазливи — каза той. — Да вървим бавно и да не тъпчем царевицата. Докато стане съвсем тъмно. След това ще ни оставят на мира… Господин школник — добави той, приближавайки се до Дарие, — вие вървете по средата, между двама ни. Оглеждайте се и вляво, и вдясно и следете накъде се накланя царевицата. Щом решите да поспрете, да си поемете дъх, свирнете ни тихичко и ние ще ви изчакаме…

По това място, както забеляза Дарие — щурците бяха доста оредели или вече спяха. Смрачаваше се, но отникъде не полъхваше и въздухът още тежеше, а от изсъхналите стебла на царевицата, които разклащаше по пътя си, се надигаше тъмна, лепкава прах. Опита се да се промъкне между стъблата, без да ги докосва, но раницата и карабината му пречеха и непрекъснато се спъваше в сухите буци пръст и твърде често обувката му се заклещваше между бурените. Тогава той силно разклащаше стеблата и върху главата му се изсипваха облаци прах и рояци малки нощни пеперуди.

След четвърт час чу изсвирване и се спря. Огледа се вляво и вдясно, но не видя нищо. Въздъхна дълбоко, после надигна глава и се загледа в небето. Беше осеяно със звезди и вече се изясняваше. Отново въздъхна и зачака. Изсвирването се повтори, вече отблизо, отляво, и Дарие дочу гласа на Илиеску:

— Да излезем оттук, господин школник.

— Вървях така до полунощ. Това, че бях уморен, гладен и жаден — нищо; все се питах какво ще се случи с нас сутринта или на другия ден. Откакто влязохме в царевицата, имах чувството, че вървим назад, че се връщаме към моста, откъдето се спасихме като по чудо само ден преди това. Знаех, че не можем да влезем в селото, ако хипотезата на Замфира беше вярна, че руснаците са променили направлението на войските си след атаката на германската авиация. Ядрото на руската колона беше напуснало главния път и се разпръсна встрани, към околните села. Но не разбирах защо трябваше да се връщаме назад, към моста. Явно, че се бях оставил на тяхното чувство за ориентация. Двамата бяха убедени, че вървим по правилния път. Замфира беше казал, че трябва да се промъкнем зад гърба на руснаците, но вместо да се движим зад тях, ние като че ли се връщахме назад…

— Ще чакаме другите или ще продължим? — попита Дарие и се загледа към случайно израсналите сред скалите ели. — Не се вижда жива душа.

— Аз викам да ги почакаме — каза Архип и се облегна на раницата си. — Право да ти кажа: тези скали направо ме изтощиха. Не съм вървял по този път от години. Качвал съм се, но от друго място. Бях забравил, че склонът тук е толкова стръмен… Искам да чуя края на историята — добави той. — Стана ми интересно…

Дарие си потърси цигарите.

— Явно, Лаура вярва, че по някакъв начин Иван все пак ни е благословил и че благословията му ни е донесла щастие.

— Не пали цигарата — прекъсна го Архип. — Почакай малко. Доста си уморен. И тебе те измъчи нанагорнището.

— Най-странното е — продължи Дарие, като послушно пусна пакета цигари в джоба си, — че тогава нито за миг не се запитах какво правеше там този Иван, тъй тежко ранен, сам сред царевичната нива, встрани от бойното поле, където немските изтребители още не бяха минали. Кой го беше ранил толкова тежко, че не можеше да помръдне от мястото си и с такава мъка си движеше устните? И къде бяха пушката и раницата му? Имаше само един револвер в джоба на панталона си, и то без патрони. Нищо друго. Замфира го претърси. Надяваше се да намери някакъв документ за самоличност, снимка или поне писмо. Искаше да научи името му и по-късно да съобщи на семейството му, да им каже къде сме го погребали. Но нищо не намери. И никой от нас — добави след пауза, в която извади цигарите, — никой от нас не се запита: какво търсеше там Иван? Как беше стигнал до там?

— Всеки свят има своя структура и логика — въздъхна Архип. — Както знаете, противоречията или непоследователностите са от два основни типа: тези явните, от вътрешността на системата, и онези, които сами ни се откриват като такива, като противоречия или непоследователности само когато ги виждаме извън системата.

Дарие го слушаше замислено и пушеше.

— Странно — обади се след малко той, — сега като те гледам, разбирам колко много си приличате с Иван. Макар че всъщност ти нямаш нищо общо с него. Но повтарям и подчертавам: това е само привидно.

Архип се надигна и го погледна, сякаш за първи път сериозно, с интерес.

— Очаквах да ми кажеш това — усмихна се той. — В известен смисъл ти все още си обладан от тайната на Иван и съзнателно или несъзнателно по всякакъв начин се мъчиш да я разгадаеш. Но тъй като Иван е недостъпен — не само защото умря — той и като беше жив, почти не можеше да говори — малкото думи, които произнесе, бяха запечатани със седем печата, защото ти не знаеш руски. И след като Иван се оказа недостъпен, ти се опитваше да го откриеш във всеки непознат, когото срещнеш. Последният, от пет-шест часа насам — съм аз. Така че те разбрах много добре: беше готов да ме попиташ какво мисля и аз за онова, което сигурно си е помислил Иван. Не ти се сърдя, попитай ме — ще се помъча да ти отговоря.

Дарие се засмя, вдигна рамене и се обърна да намери камък, в който да угаси цигарата си.

— Вие, технократите, социолозите и психолозите, сте наистина странни хора. Но аз не мисля, че нещата могат да бъдат толкова прости, колкото ги виждате вие. Ако трябва да бъда искрен, когато ви казах, че приличате на Иван, това, което ме развълнува най-много, не беше надеждата, че чрез вас ще мога да разбера какво е мислил тогава той, а по-скоро вярата, че това символично ваше родство с него ще ми позволи да проникна и аз в смисъла на онази мистериозна формула: „серия от взаимно противоречащи си явления“, формула, която бях казал и на Иван, за да му обясня какво се случи с мен след осми ноември. И която тогава ми се стори като просто уравнение от първа степен. Тайната на човешката същност.

— Все за Иван ли говорите? — застана зад тях Лаура. — Докъде стигнахте?

— Ти откъде се появи? — учуди се Дарие. — Как не те видях?

— Бях на пазар — отвърна му тя и седна, като облекчено въздъхна. — Ужасно съм уморена…

— А другите къде са? — попита Дарие и се огледа.

— Идват след малко. Адела се спря на будката долу да си купи вестници, а докторът с мама и останалите се отбиха при съседите да вземат на заем малко дърва. Застуди се, може и сняг да завали…

Дарие усети, че неволно с двете си длани глади облегалката на фотьойла.

— Трябва да ми откриете и на мене някой ден тайната на този фотьойл — каза той. — Имам чувството, че колкото пъти си спомня за Иван, по-точно колкото пъти си спомня за този фотьойл, или сънувам, или се събуждам от някакъв сън…

— Този път не е нито едното, нито другото — го прекъсна Архип.

— Какво искаш да кажеш? — развълнува се Дарие и го погледна право в очите.

Архип вдигна рамене.

— Как би могло да се каже по друг начин? Вече си опитал формулата „серия от взаимно противоречащи си явления“, но май не си много въодушевен. Тогава да поразмислим — добави, отдалечавайки се, — да поразмислим…

Дарие го гледаше как си отива, обиден и разгневен, макар да не можеше да му каже нищо.

— Alors, nous sommes foutus! — прошепна той. — Il n’y a plus d’espoir. Foutus pour l’éternité!…16

— Nous sommes foutus! — повтори през зъби Дарие, когато Замфира му направи знак да тръгва.

Излязоха на черен коларски път, кален и осеян с ями, криволичещ сред царевичните ниви. Отново от всички страни се понесе врявата на щурците. Свалиха каските си: Дарие я държеше в ръка, а другите двама ги прибраха в раниците. Небето засия, но прохладата на нощта още не се усещаше.

— Нищо не казвате, господин гимназист — наруши мълчанието Замфира. — Трябва да сте доста уморен…

— Сега, след полунощ можем да говорим по-силно — забеляза Илиеску. — Докато стигнем шосето. Там ще внимаваме повече…

Дарие си извади кърпичката от долния джоб на куртката и започна да си бърше лицето от потта.

— Абе, момчета — запита след малко той, — вие сигурни ли сте, че това е пътят?

— Това е, господин школник — го успокои Замфира. — Погледнете звездите. Направихме само един завой, за да не попаднем в селото, но сега сме на прав път. Вървим след руснаците…

Дарие погледна бегло блесналия небосвод.

— Сега е един без двайсет и пет минути — каза той. — Ако скоро стигнем до шосето и всичко мине добре, ще можем да повървим още, до четири часа. После, както казахте, ще трябва да се скрием пак в царевицата. Но ако следващите десет-двайсет километра не са засети с царевица, а с жито или овес, тогава къде ще се скрием?

— Не се страхувайте, господин школник — успокои го Илиеску. — Аз минах оттук тая пролет, когато беше сеитбата. Цяла Украйна е такава, каквато я виждате тук: царевица, после няколко километра жито или ръж и след това — пак царевица.

— Ще ни бъде трудно без вода — заговори Замфира. — Може и да не намерим вода ден-два. Ще ни бъде трудно, особено в началото, но с божията помощ ще се справим. Мога да разпознавам разните треви и корени, а може и да намерим някой кочан млечна царевица… Ще се справим някак. Не се страхувайте — повтори той.

— За ядене, ще ядем това, което ядохме нощес — подхвана Илиеску. — Царевица. Жалко, че е вече узряла и няма да стане за печене, но и тъй не е лоша. Залъгва глада.

Дарие се готвеше да си прибере кърпичката, когато кракът му хлътна в някаква яма. Щеше да падне заедно с раницата си, но Замфира го задържа.

— Боже, опази! Ако си бяхте изкълчили крака, добре щяхме да я наредим.

— Когато хлътнеш в яма и не паднеш, се казва, че е на добро — забеляза Илиеску.

Дарие най-после си сложи кърпичката в джоба.

— Като стана дума за яма — засмя се той, — искам да ви запитам защо решихте да изкопаете за Иван толкова просторна, искам да кажа, толкова голяма яма?

— Не беше голяма, господин гимназист — обясни Замфира. — Християнски гроб, като всички други.

— Но когато започнахте да го копаете — прекъсна го Дарие, — бяхте на цели два метра един от друг. Като че ли се готвехте да погребете цял взвод…

И започна да се смее, сякаш жаждата и умората като по чудо изчезнаха. Смееха се и другите двама, макар да го правеха само за да му доставят удоволствие.

— Боже, опази! — въздъхна след малко Замфира. — Ама нямаше два метра…

— Сега седя и си мисля — пресече го Илиеску, — вие няма как да сте го видели, господин гимназист, нали бяхте влезли в царевицата.

— Това беше след това, когато забелязах немските самолети. Но в мига, в който ги зърнах и дочух и руските картечници, видях как вие двамата копаете. Много добре си спомням.

— Да ви каже Замфира — се осмели след малко Илиеску. — Той да ви каже как беше. Едва опитахме земята с лопатите, когато зърнахме първите германски самолети, дадохме им знак — бяха започнали да обстрелват края на нивата. И аз ви търсих да не би някой куршум да ви е стигнал. Намерих ви там, където след това ви събудих: оставих ви да починете, а ние се върнахме да копаем ямата. Когато мина втората ескадрила, може би след четвърт час, ямата беше почти готова: отново отдалече им дадохме знак с лопатите и те ни видяха и ни обстрелваха с картечниците си… Не беше ли тъй, Замфира?

— Тъй беше, както казва Илиеску — потвърди Замфира.

Дарие пак се разсмя.

— Още по-добре. Това значи, че започвам да сънувам още преди да заспя. И друг път ми се е случвало — добави той.

После се замисли. След четвърт час Илиеску бързо пое леко приведен, защото царевицата ставаше по-рядка и дребна. Направи им знак с ръка да се приближат до него.

— Стигнахме полето — прошепна Замфира. — Трябва да бъде точно пред нас, не много далече. Оставете ме аз да вървя напред, господин школник…

Цели два часа вървяха из полето на разстояние един от друг. Бързо стигнаха шосето, но го прекосиха тичешком, защото зад гърба им се беше проточила безкрайна колона от руски камиони с изгасени фарове. Нощта беше ясна и малко студена. Небето се бе надвесило, огряно от множество звезди, с едничък облак, нежен и прозрачен, плуващ надалече, на запад. От време на време ги достигаше ленивият полъх на вятъра, донесъл мирис на изсъхнала трева и бензин.

Дарие видя самотно дърво и като подсвирна от радост, се запъти към него да си отдъхне. Но Замфира му направи знак с ръка да продължи напред, след него.

— Nous sommes foutus! — изсвири с два пръста Дарие.

Би искал да се изплюе като Илиеску, но гърлото му беше съвсем сухо и в този миг почувства със страх и изненада, че изведнъж му става студено. Опита се да ускори хода си, но не можа да разбере с каква скорост напредва. След малко установи, че просто тича, с карабината в дясната ръка и с раницата в лявата — беше я свалил от гърба си, за да не падне. Спря се изтощен и задиша дълбоко.

— Защо ви беше страх, господин философ? — дочу някакъв шепот.

Обърна се уплашен и прикова поглед в Прокопие. Чакаше го до ябълката с кучето си и му се усмихваше.

— Защо ви беше страх? — повтори, като видя, че Дарие продължи да го гледа втренчено.

— Защо сте тук, господин докторе? Как попаднахте тук?

Умората му изведнъж изчезна и той бързо се приближи до него бодър и въодушевен.

— Къде е вашата част? — отново попита той, като се приближи съвсем. В същия миг разбра, че се е припознал, и се опита да се извини: — Тъмно е, не ви познах. Вие сте господин Архип, но не мога да разбера какво търсите тук. Формулата ли търсите още?

Другият го погледна със същата спокойна и малко иронична усмивка.

— Зададох ви въпрос, господин философ, и виждам, не искате да ми отговорите. Казвахте ми, че сме неразрушими. Тогава от какво се страхувахте?

— Иван! — прошепна Дарие.

— Не се казвам така, но не ви се сърдя. Наричайте ме както искате. Викайте ми Иван.

Дарие направи още една крачка към него.

— Значи все пак знаехте румънски, а нищичко не ни казахте. Оставихте ни да се мъчим…

— Сега разбираме всички езици — го прекъсна Иван. — Но това вече няма значение, защото нямаме нужда от тях… Казвахте, че сме неразрушими. Не биваше да се страхувате…

Дарие прокара дланта си по челото.

— Не ме беше страх. Изведнъж усетих студ и като не разбрах какво става, започнах да тичам… Това беше всичко…

Иван го погледна продължително, със симпатия и отново се усмихна.

— Говорихте ми много хубаво вчера, онзи ден, когато се случи онова. Най-много ми хареса, че още съвсем млад сте стигнали до извода, че всички сме неразрушими.

— Значи сте разбрали всичко — тихо промълви Дарие.

— Това, което не разбрах — продължи Иван, — беше вашето отчаяние, господин философ, вашият страх, че никога няма да си отдъхнете. Но защо искате да си отдъхнете? Едва започнахте. Какво имаме зад гърба си? Може би около един милион години! Ако започнем да ги броим от homo sapiens; само няколко десетки хиляди години. А пред нас са милиарди, милиарди години!…

Дарие го слушаше изненадан.

— Милиарди години — повтори шепнешком той. — Знам, знам, но какво ще правим с тях, с тези милиарди години?

— Ще вдъхнем живот на Земята, после на Слънчевата система и на галактиките, които още не познаваме. Ще ги съживим, ще ги възвърнем към живота и ще събудим всеки заспал и отчужден дух. Ще благословим цялото Мироздание, така както някои от вас обичат да го наричат.

— Май че Замфира беше прав. Вие ни благословихте.

— И да, и не. Както много точно се изразяваше доктор Прокопие.

— Но вие откъде познавате Прокопие? — прекъсна го Дарие.

Иван го погледна малко учуден и се усмихна, като вдигна рамене.

— Сега знаем всичко. По-точно всичко, което ни интересува. Вие също ме интересувате, защото ви беше жал за мене и ми говорихте. Освен това ме интересуват Замфира и Илиеску, защото си направиха труда да ме мъкнат до селото, а после и да ме погребат; не че ме вълнува фактът дали съм бил погребан, или не; трогна ме грижата им…

Дарие започна да си търка челото.

— Момчетата! — тихо извика той. — Къде ли са момчетата?

— Малко по-нагоре в полето и ви очакват. Не се тревожете. Ще си починат и те. Всъщност аз няма да ви задържа задълго; скоро ще трябва да тръгвам. Но исках да поговорим. В последно време се срещахме толкова рядко, на края на царевичната нива, но тогава не се познахме, не можахме да говорим и у госпожа Македон, после в планината, под оня връх… А преди се срещахме по-често…

Изведнъж Дарие разбра, че се смее…

— Съжалявам, че ще ви противореча — започна малко притеснен той, — но аз съм сигурен, че грешите. Прокопие и Архип ги познавам отскоро, но вас ви срещнах вчера или онзи ден, както казахте, на края на нивата.

— Ние се познаваме отдавна — прекъсна го Иван.

— Не смея да кажа откога се познаваме. Но ще признаем това, когато стане късно.

Дарие го погледна от упор и механично извади от джоба си пакета с цигарите.

— Мисля, че разбрах какво искате да кажете — прошепна, поклащайки глава. — Всъщност целият човешки живот може да се появи, да се осъществи и да приключи в продължение само на няколко месеца, а понякога и за по-малко.

— Интересно е, че тези същите проблеми редовно се появяваха в нашите дискусии — продължи Иван. — Например: „серията от взаимно изключващи се явления“. Колко пъти и на колко езика ми говорихте за това…

— Най-лошото е — добави с меланхолия Дарие, — че не мога да си спомня какво исках да кажа с това. По-точно не си спомням онова, което следваше. Бях започнал тази фраза, приготвях се да ви представя една цялостна система, когато ме повикаха момчетата и изгубих нишката.

— Казахте това, което трябваше. Което трябваше да се каже засега и да се разбере. Останалото ще го кажете по-късно. Вече го казахте и ще видите, че ще ви хареса и на вас, когато го откриете отново…

Погледна го сърдечно и с лека ирония, като искаше да го предизвика.

— Когато те слушам, Иван, имам чувството, че чувам Архип. Последния път, когато говорих с него…

— Кога беше това? — прекъсна го Иван. — Преди неколкостотин години или преди два месеца? В кой живот?… Не искам да ме разбирате грешно — добави той, забелязал, че Дарие го наблюдава недоверчив и намръщен. — Не става дума за времето, а за интервала между „взаимно изключващите се явления“, както обичате да казвате вие. Съжалявам, че ви прекъснах — продължи след кратка пауза, защото Дарие още мълчеше. — Веднъж вече ви прекъснах, вие не си спомняте, тъй като интервалът между явленията е твърде голям. Прекъснах ви тъкмо когато се готвехте да ни обясните в какъв смисъл употребявате израза agnostos theos. Вие виждахте пред себе си, като на някакъв вътрешен екран, образа на Иван някак си погребан в собствения му труп. И искахте да кажете, че понякога тъй изглежда Бог, Върховният Дух, обвит от Материята, сляп и отчужден, пренебрегнал собствената си самоличност. Но какъв бог бе това? Във всеки случай не богът на Павел, нито на гърците. Вие мислихте за познаваемите мигове, за индийските концепции за Духа и Материята.

— Разбира се, разбира се. Това отбеляза и Прокопие.

— И все пак имаше нещо истинско във вашето сравнение, но само ако погледнем нещата от друг ъгъл. Духът е винаги скрит от Материята. А смисълът му — ако е затворен, ако се намира там временно, защото е активен и т.н., да, смисълът му можеш да откриеш по-късно. Това е всъщност Загадка — Загадка с главни букви — с която се сблъскваме всички, гатанка, която се поставя неумолимо пред всеки човек: как да разпознае Духа, ако той е замаскиран от Материята, ако в края на краищата е непознаваем? Такива сме ние, господин философ; не само неразрушими, както казвахте, но и непознаваеми… Но виждам, че ви очакват — добави той, като се обърна.

В полумрака, който вече предвещаваше утрото, на около двайсетина метра, сред полето, Дарие съзря познат силует, който все пак не успя да идентифицира. Много по-надалече, по посока на шосето, което прекосиха през онази нощ, се носеха изостанали от частите си групи, които едвам се придвижваха напред.

— Трябва да си ида — продължи Иван. — Очакват ме там.

Посочи към изток, но Дарие гледаше зората и не го видя. Кучето тръгна напред, бавно, с наведена глава и тогава Дарие го позна и се усмихна щастлив. Посочи го на Иван.

— То те позна — тихо промълви той. — То беше единственото същество, което те позна…

— Опитайте и вие, господин философ — каза Иван и го погледна право в очите. — Опитайте следващия път — кога ще бъде това? И къде? В някой салон в Яш, в Токио или в планината, а може би в болница или на друга планета? Ако аз ви позная пръв, ще ви дам знак, но дори и аз няма да ви позная, но все пак, ако ви позная и ви дам знак, вие няма да ме разберете. Това е цялата работа, господин философ; ние всички сме непознаваеми и за самите нас, и за останалите…

Напредваше бавно, сякаш потънал в мислите си, но като видя, че Дарие го следва, се спря.

— Не — добави с усмивка той. — Това е нашият път. Вашият е в другата посока — и се обърна назад, към запад. — Побързайте. Чакат ви…

Поздрави го с кратък жест, после се обърна и бавно тръгна към полето заедно с кучето.

Илиеску неочаквано се сети за Замфира и ускори крачка. Всеки миг щеше да се съмне — полето се виждаше ясно, простряло се във всички посоки, без край. Небето беше мътно, без звезди. Стигна до дървото и видя поручика.

— Не ви познах преди малко, господин поручик — започна притеснено той. Научили сте много от Иван. Може би и той някога е бил философ — добави, като се усмихна поручикът. — Но вече трябва да побързаме. Другите ни очакват.

Двамата тръгнаха по посока към шосето.

— Наистина, защо се уплаших — изведнъж се зачуди Дарие. — Отдавна знаех, че сме неразрушими. И все пак — продължи той след пауза, — и все пак…

Тогава видя своя взвод и се спря, страхувайки се да не даде воля на чувствата си.

— Значи и вие дойдохте, господин юнкер — усмихна се Маноле. — Както виждате, пак се събрахме, почти всички…

В същия миг отново си спомни за Илиеску и Замфира и се обърна назад.

— Момчетата — прошепна развълнуван той.

— Те са напред — успокои го поручикът. — Всеки се завръща у дома, както може — меланхолично добави той. — Ние ще се съберем най-напред при реката…

Дарие разбра, че от известно време двамата вървят заедно с всички, но не помнеше точно откога. Само вдигна рамене и ускори хода си. Озова се отдясно на взвода. Не ги чуваше да говорят и все пак беше уверен, че разговарят, и дори знаеше за какво. Небето беше все тъй мътно, но светлината бе достатъчна. Накъдето и да се обърнеше: наляво, надясно, назад или напред, виждаше други нестройни групи, които безмълвно напредваха със същата отмерена и бърза крачка. Няколко пъти се спря и се огледа назад. Полето — докъдето достигаше погледът му — беше като че ли същото, разпростряло се под тъмното и мрачно небе, с няколко самотни дървета, намиращи се на огромни разстояния едно от друго. И се изненада, че не чува нито птици, нито самолети и дори глухия тътен на руските камиони, които преди това срещаше по шосето.

— Това е Украйна — чу гласа на поручика. — За тях е хубава, защото си е тяхна. Но ще видиш как ще изглежда нашият край, когато се приберем у дома.

— Има ли още път? — попита Дарие и в същия миг разбра, че е задал ненужен въпрос, защото знаеше, че в известен смисъл са вече там.

Би искал да се смее, да поиска извинение, но поручикът продължи:

— Има доста и все пак няма. Ще ви бъде по-трудно до реката, тъй казаха. Но знайте, нашата дивизия е от Олтения. Хората искат да се приберат вкъщи, всеки в своето село… Да си починат — добави и отново се усмихна.

— Но след като се приберем, господин поручик — попита с нескрито вълнение Дарие, — какво ще се случи с нас, след като се приберем едни в Яш, други в Букурещ, трети в Олтения? Нали ви казах, че сме неразрушими. Същото казах и на Иван и той беше съгласен. Казах го и на Замфира, и той също се съгласи, и Илиеску… — Изведнъж замълча.

На двайсетина метра пред себе си ги забеляза двамата как се придвижваха с огромно усилие — продължаваха да носят ранения върху карабините си и пътеката в прашната царевична нива беше осеяна с дупки. Изтича при тях и им извика:

— Абе, момчета, вие сте направо луди! Пак ли отначало? Не ви ли стигна Иван, че сега сте понесли и друг?

Приближи се до тях и направо замръзна: върху карабините съзря себе си: лицето му бе покрито с напоена с кръв кърпичка, а под разкопчаната куртка се виждаше ризата му, също почервеняла от кръвта.

— Какво се е случило? — промълви едва чуто той. — Какво е станало с мен?

В същия миг те спряха и внимателно го положиха на края на пътя. Замфира се прекръсти.

— С божията помощ се върнахте в съзнание, господин юнкер — прошепна той и въздъхна тежко.

— Стана точно тъй, както казах — прекъсна го Илиеску. — Водката на Иван…

— Имахме късмет — подхвана Замфира, — че минахме край тях, когато спряха, бяха пили, взехме им всичко, което успяхме да намерим: водата, водката и дори тютюна.

— Но какво се случи с мен? — тихо и уплашено попита Дарие. — Някой ме е ранил?

— Лош час — продължи Замфира. — Препънахте се, паднахте и карабината ви гръмна. Куршумите минаха под мишницата ви. Не беше толкова опасно, но вие припаднахте и докато ви вдигна, изгубихте доста кръв. Ако ви бях превързал ръката веднага, досега щеше да ви мине…

Дарие се огледа. Бяха сред царевичните ниви, на края на пътя и над тях се носеше същият ситен и лютив прах, който знаеше сякаш от памтивека, но сега му се стори още по-противен. Със здравата ръка потърси цигарите в джоба си. Намери ги смачкани, скъсани, но Илиеску му подаде своя пакет с руски тютюн и го изчака да си вземе цигара, а после му я запали.

— Момчета — започна Дарие, след като всмукна два-три пъти. — Вие сте много добри и самоотвержени и се потрудихте доста заради мене. Сега чуйте моята заповед: искам да я чуете, ще бъде последната ми заповед…

Изведнъж млъкна и бързо всмукна от цигарата, за да прикрие вълнението си.

— Ние сме войници — започна отново той, — всички сме срещали смъртта. Поне аз мога да твърдя, че съм я виждал с очите си. Говоря ви съвсем искрено: не се страхувам от нея. От друга страна, искам да ви призная: аз нямам късмет; откакто се помня, ме следва една лоша прокоба.

— Да — намеси се Лаура, — беше достатъчно да им говори за нещастие и за лоша прокоба, за да ги смути и двамата, и да вдигнат те уплашени ръце нагоре, сякаш е произнесъл някакво богохулство. Всъщност имаха право — добави тя, като се обърна към него. — Нали се познаваме от три години и в известен смисъл бяхме сгодени. Ако господин философът нарича това нещастие или лоша прокоба…

— Истина е — продължи Дарие, — че не искаха да ме послушат, когато ги помолих да ме застрелят или да заредят карабината и да ми я дадат. Казах им още, че ако искат, могат да ми изкопаят гроба, както го изкопаха на Иван. И какво ли още не им предложих: да поговорим вечерта, да им обясня какво трябва да кажат в Яш, когато пристигнат, с кого най-напред да се срещнат… Напразно. Съжалявам, че тогава изгубих самообладание и започнах да ги заплашвам…

Взе втора цигара, която Илиеску запали смирен, с навлажнени очи.

— Военният съд ще ви унищожи — започна с неочаквано твърд глас той. — Като стигнем батальона, ще изискам веднага да бъдете изправени пред военния съд за неизпълнение на заповед и обида на по-горен чин.

— Воля Божия — отвърна му Замфира, без да посмее да го погледне — И във военния съд има добри хора. Ще им кажем, че сме изпълнили дълга си…

— Че сте изгубили много кръв, че сте имали треска и може би затова сте поискали да ви дадем карабината, защото дори не сте знаели кой сте — толкова сте били слаб, гладен и болен.

Дарие ги погледна още веднъж, раздразнен и отчаян, хвърли цигарата и изведнъж се надигна и тръгна към поручика.

— Какво да правим с тях, господин поручик, щом като не ми изпълняват заповедите?…

Поручикът го изгледа, сякаш се опитваше да го разпознае, а после вдигна рамене и продължи нататък. Дарие ускори крачка и бързо го настигна.

— Аз съм Дарие, господин поручик, юнкерът Т. Р. Дарие Константин от вашата част. Познавате ме. Говорихме цяла нощ в полето, след като се разделихме с Иван.

Поручикът се спря, погледна го дружелюбно и все пак строго.

— Дарие — бавно каза той, подчертавайки всяка дума, — след шест дни огън вие би трябвало да знаете какво означава това заповед.

— … Улица „Тоамней“ номер единайсет. Яш. Улица „Тоамней“ номер единайсет: Колко пъти им повтарях този адрес от страх да не го забравят или да не го объркат с другите адреси, които казваха толкова други ранени и умиращи през последните месеци. Те бяха вече втора година на фронта и бяха воювали в различни взводове, разбити един след друг, докато през юли ги поех аз в моя взвод, съставен от остатъци, който също щеше да бъде унищожен само след шест дни огън, както каза поручикът. Да, Яш, улица „Тоамней“ номер единайсет, номер единайсет…

— При госпожица Лаура — усмихнат поклати глава Замфира. — Не се безпокойте, господин юнкер, ако стигнем преди вас, най-напред там ще отидем. Ще й кажем, че скоро ще се върнете, ще се върнете с пагони на подпоручик…

— Не й казвайте това — прекъсна го Дарие. — Не й казвайте за пагоните. Кажете й онова, което ви помолих — добави той.

Почувства се безсилен. Погледна към ранената си ръка. Стори му се, че не престава да кърви, че това е започнало много отдавна, че под куртката му изтичат широки червени и топли струи.

— Ако не успеете да запомните всичко — продължи след малко той почти шепнешком, — кажете й поне най-главното; че макар да се знаем с нея само от три години, винаги сме се познавали и сме били щастливи, още от началото на света, винаги, докато изгасне и последната звезда от последното съзвездие. Добре запомнете всичко, което ви казвам сега, че това е най-главното: да й кажете, че липата, която знаем с нея, липата там в Яш, онази липа ни бе достатъчна. През първата нощ, когато се спряхме там, тя остана с нас и ще остане така до края на света. На тази липа няма никога да й паднат листата и цветовете. Няма да може. Тя е само наша и всичко, което е наше, не принадлежи на времето и е безкрайно…

— Добре, господин гимназист — успокои го Замфира, като много внимателно му избърса потта от лицето. — Сега си починете, че звездите вече изгряха и скоро след полунощ ще трябва отново да тръгнем…

Както обикновено, се бяха скрили в прашната и миришеща на дим царевица и си говореха тихо, дръзвайки да повишат глас само когато щурците ги заглушаваха.

— Невероятно е, че са успели да издържат толкова дни — се намеси отново Лаура. — Невероятно е как са успели да се промъкнат сред руските войски, как са намерили вода и даже ракия, да ти измият раната, как са намирали и храна…

— Суха царевица, корени, малко сухари… — усмихнат я прекъсна Дарие, — а на петия ден парче шоколад, което Илиеску намери в джоба на един убит германски войник… По шосето минаваха конвои пленници, ранени и измъчени, падаха и оставаха по пътя, ако не се смилеше Бог или някой от часовите от следващия конвой да сложи край на мъките им. Илиеску се научи къде и как да търси необходимите за нас неща: вода, сухари, кибрит, тютюн. Само хляб нямаше.

— Как не са се изгубили? — възкликна Лаура. — Как толкова дни наред не са срещнали хора от селата? Нали тогава са прибирали царевицата?

— Сигурно сме имали голям късмет — продължи Дарие. — Но Замфира притежаваше инстинкти на диво животно, да, сякаш отдалече усещаше дали иде някой и ние веднага се скривахме. Един път стояхме така цял ден, заровени в копа сено и гледахме как само на стотина метра от нас жените работят… Но това, което ме измъчваше най-много, беше моята рана. Не знам как са успели да ме носят толкова нощи върху карабините и върху един руски шинел. Просто не помня. Сигурно съм бил в несвяст или поне толкова замаян, че не съм виждал нищо. Но си мислех за Иван, за нашия разговор, който ме впечатли толкова много. Къде отиде благословията му? Нали го носиха по-малко от час, а мене — нощи наред. Сега си спомням, че веднъж се запитах дали случайно Иван не е пожелал да стане този инцидент с мене само за да може после да ме срещне и да ми каже всичко, което имаше да ми казва. И все пак каква вина имаха Илиеску и Замфира в този философски спор?…

— Не беше философия, господин гимназист — прошепна Замфира. — Лош час…

— Гарваните пак долетяха — въздъхна Илиеску. — Какво ли означава това?

Дарие сложи ръка над очите си — небето беше пламнало от светлини, които го заслепяваха.

— Самолети са — каза той.

— Има и самолети, но те летят по-нагоре, много по-нагоре — добави Замфира. — А гарваните са тук, долу…

Дарие потъна в мислите си и се усмихна.

— В крайна сметка това правим и ние. Вървим след тях, след нашите, но по-назад, много по-назад… На колко десетки километра мислите, че се намира фронтът? Защото от няколко дни не се чуват нито руските картечници, нито нашата артилерия…

— Ако германската контраатака се развихри, само след ден-два ще се озовем на фронтовата линия — разтревожи се Илиеску.

— Nous sommes foutus — процеди през зъби Дарие. — Foutus pour reternite!

Помъчи се отново да заспи, но жегата беше направо непоносима и се опита да поседне между царевиците. Ранената му ръка туптеше, сякаш беше пълна с кръв. Другите бяха задрямали с кърпи върху лицата, държейки карабините в ръка, но се събуждаха поред, на кратки интервали и го следяха с поглед.

По-късно, след залеза на слънцето, Дарие се убеди, че няма да може да заспи. Намираха се в същата царевична нива, в която бяха влезли преди много дни, вече не си спомняше точно колко: бяха на неколкостотин метра или по-малко от мястото, където беше заровен Иван. Разпозна нивата още сутринта, когато уморени се укриваха, дишайки тежко, и бавно се промъкваха сред царевиците. Позна я, но беше тъй изтощен, че не можеше да говори. През тази нощ се опита за първи път да върви с помощта на бастун — една тежка и здрава тояга, която намери Илиеску. Движеше се с мъка и страх по края на шосето, подпомогнат от някой от двамата, почивайки си на всеки пет-десет минути. За почти десет часа ходене не изминаха и десетина километра, но това все пак беше повече, отколкото през всичките предишни нощи, когато го носиха.

— Върнахме се, откъдето тръгнахме — обади се той съвсем тихо, за да не ги разбуди. — Върнахме се при Иван.

Беше готов да се разсмее — толкова абсурдно му се стори тяхното приключение. Ако беше сигурен, че няма да ги събуди, щеше да се провре през царевиците и да ги дочака при гроба на Иван.

— Всъщност няма никакво значение — прошепна отново той. — Вече нищо няма значение. Nous sommes foutus! От всички гледни точки. Това го знаех от началото. Всичко, което се случи след осми ноември…

Друг път, една вечер, пак в царевичната нива — но кога? Кога? Трепна, като чу въпроса на Замфира:

— Какво се случи след осми ноември, господин гимназист?

— Най-различни неща — започна усмихнат той. — Неща, които ме накараха да се чудя аз ли съм, не съм ли аз?

— Но си признай, че не се осмели да им говориш за мен. Говори им за Лаура на Петрарка и аз се питам какво са разбрали те от тази дълга и трудно смилаема феноменология17 на Музата, още повече че те тресеше. Не, че не биха могли да разберат, но с какво би ги заинтригувала една любовна история от началото на италианския Ренесанс? Ако им беше говорил за мене, за Яш, за улица „Тоамней“ номер единайсет, би било съвсем друго. Щеше да им бъде интересно, защото вероятно това би приличало и на тяхната история…

— Хайде да тръгваме, господин школник — тихо промълви Замфира.

Надигна се с мъка, подпомогнат от Илиеску, но макар и да се чувстваше много по-уморен от друг път, закрачи нетърпеливо. Малко пред него, Замфира му проправяше пътя през царевиците. За първи път небето не беше покрито със звезди, но и облаци нямаше, а само ветрец, който се носеше нависоко. И за първи път не се чуваха щурци. Само от време на време се разнасяше глухият, метален звън на царевичните стебла.

— Не оттук, господин школник — предупреди го Замфира, забелязал, че се насочва с бодра крачка към някакво осветено място сред полето, между две самотни дървета. — Ей, оттам ще излезем на коларския път, по който минахме тая сутрин.

— Това исках да ви покажа — каза Дарие, без да спира. — Да ви покажа, че сме се върнали на мястото, откъдето тръгнахме преди десет-дванайсет дни, когато това се случи. Вижте, на няколко метра нагоре, отляво, там, право пред дървото, там изкопахте гроба. Гроба на Иван — добави, усетил, че Замфира го хваща за здравата ръка и иска да го спре.

— Не е тук гробът, господин школник — възрази той. — Иван почива километри зад нас, на изток. Поне на четирийсет километра…

— И все пак копахте тук — настоя Дарие. — Елате с мен да ви го покажа, не е толкова далече.

След няколко метра всички спряха. Гробът не беше дълбок. Сякаш онези, които го бяха копали, са помислили, че е твърде голям, и не са го довършили, а може и да не са имали време.

— Това не е гробът, господин школник — каза след пауза Замфира. — Това е копано за друг. Не знам за кого. Не виждате ли, че е дълъг цели три метра и че до него има още един, но бих казал, че не е продълговат, а сякаш криволичи, или е във формата на кръст. Сигурно има и други, по-нататък, но ние не ги виждаме.

— Да вървим — прошепна Илиеску, след като още веднъж огледа небето. — Да не завали дъжд.

Не заваля, докато не стигнаха шосето. Прекосиха го бързо, за да не ги настигнат руските камиони. Изминаха около двеста метра по един тесен черен път, успореден на главния.

— Ако дъждът се усили — усмихна се Илиеску, — ще имаме късмет да намерим по-лесно вода. Ако вали няколко дни непрекъснато, водите ще се повишат и като препълнят коритото на реката, ще я минем по-трудно.

Но само ръмеше и Дарие вървеше все по-тежко, стиснал зъби, за да не стене от болка. Замфира крачеше редом с него, а Илиеску — на двайсетина метра пред тях. Късно след полунощ им даде знак да останат на място. Върна се бързо, почти тичешком.

— Влизаме в селото — каза той. — Трябва отново да пресечем шосето, да опитаме оттам — посочи с ръка.

Дарие с мъка овладя гнева си.

— Внимателно да се приближим до шосето — продължи Илиеску. — Тук, зад нас има завой. Между два камиона можем да изтичаме и да го пресечем. Аз ще тръгна първи — добави и се отдалечи.

Чакаха, коленичили, под дъжда, на два-три километра от шосето, скрити под няколко изсъхнали бурена. Камионите минаваха все тъй нарядко, с угасени фарове. След десетина минути Илиеску се надигна и хукна. Видяха го как се изгубва в мрака.

— Да сте готов, господин школник — обади се Замфира, — че сега е ваш ред. Да оставим да мине и този камион… Сега! — прошепна след няколко мига той. — Сега! Скачайте, господин школник!

С върховно усилие, стенещ от болките, Дарие се изправи и тръгна колкото можеше по-бързо към шосето. В ръката си стискаше сопата, готов да си помогне при нужда, но твърде скоро разбра, че ще може да тича и без нея, захвърли я и хукна през полето. Отдалече съзря реката и би продължил да бяга, ако не беше чул вика на поручика. Спря се, обърна се и го погледна.

— Стигнах, господин поручик — приближи се до него той. — Навреме стигнах. Но къде е мостът?

Поручикът се усмихна и му протегна ръката. Реката течеше бавно и тържествено, само на неколкостотин метра от тях. Другият бряг не се виждаше, защото дъждът продължаваше да ръми и напомняше перде от мъгла, което бледата и колеблива светлина не можеше да повдигне. Зад гърба им постоянно се появяваха нестройни групи войници, които слизаха към брега, където се образуваха конвоите, очакващи сигнал за тръгване.

— Но къде е мостът? — отново попита Дарие. — Тук нищо не се вижда…

Поручикът вдигна рамене.

— Огледай се по-добре, Дарие. На този свят има най-различни мостове. Този тук, пред тебе, води към нас, вкъщи.

— Вкъщи — повтори Дарие. — Води към къщи. И след като се върнем вкъщи, какво ще се случи с нас, господин поручик? Веднъж вече ви попитах, но не ми отговорихте. Какво ще се случи, след като се върнем вкъщи? Ще бъде страшно, ако не можем да си починем никога…

Слезе при поручика и щом стигна до него, разбра, че тази мълчалива тълпа, чиито разговори все пак се чуваха, тези конвои, които сякаш очакваха някакъв сигнал, за да потеглят, вече се движеха; напредваха достатъчно бързо по повърхността на реката, като по някакъв невидим мост. И той стигна до самия бряг.

— И ти ли идваш, Дарие? — попита го поручикът.

После се отправи към една група, която го очакваше с нескрито любопитство. Първите започнаха да минават и тогава сякаш слънцето изгря от всички страни и светлината му го заслепи. Видя моста, по който другите бързо напредваха — мост, изграден като че ли от тази златна светлина, която го ослепяваше, и в същия миг го оглуши една звукова експлозия, породена от невидими кристални камбани, медни чинели, флейти и песни на щурци.

Усети ръката на Лаура върху челото си и чу името си, но не отвори очи.

— Не ме събуждай, Лаура — тихо я помоли той. — Остави ме да ги видя… Да ги видя как минават моста…

— Не е госпожица Лаура, господин школник. Ние сме, Илиеску и Замфира от вашия взвод.

— Значи е истина? — попита Дарие, без да отвори очи. — Значи този път е истина?…

— Истина е, господин школник! — развълнува се Замфира. — Какво да й кажем на госпожица Лаура?

— Кажете й да не се страхува. Че всичко е така, както трябва да бъде, че е наред. Кажете й, че всичко това е много красиво. Като голяма светлина. Като по улица „Тоамней“…

Надигна се рязко и без да ги погледне, тръгна отново, бързайки, почти тичешком. Златната светлина вече я нямаше, нито моста, а и реката не беше толкова близо. Все пак я зърна: очертанията й се виждаха отдалече, на запад. Но продължи да тича с детска, отдавна неизпитвана радост, усетил някакво непознато до този миг блаженство: безименно и невероятно голямо. И тогава си спомни: „Не ги благослових…“

Спря се почти със съжаление. Чу как сърцето му бие все по-силно. Погледна още веднъж към реката и му се стори, че започва бавно да се топи в мъглата. Поколеба се за миг, после решително се обърна и се отправи, без да бърза, към царевичното поле, където го укриваха, но кога, в кой ли живот?…

Адио!…

Ако някой ден се реша да напиша пиеса за театъра, ето как бих я направил:

Актьор се появява пред завесата и като се приближава до рампата, казва: „Адио!“… оглежда бавно цялата зала, сякаш търси някого и извиква втори път: „Адио!“ С разбиране и с чувство (нали е актьор!) той вдига ръце нагоре, сякаш прави жест за сбогом, и дискретно, дори малко натъжен (иска да ни внуши, че няма друг избор!) се отделя бавно, като накрая съвсем изчезва зад завесата.

Разбира се, публиката няма да ви разбере. Ще помисли, че това е част от мизансцена на пиесата, и ще чака да види какво ще стане по-нататък. Някои ще се обърнат, ще отправят погледи към дъното на залата, ще се разприказват помежду си. Напразно. Завесата няма да се вдигне. Но зад сцената ще се разнесат разни шумове, след малко и гласове, вик на жена, после ще се обадят други (повече мъже) и сякаш заедно ще произнесат един и същи текст, съставен от кратки, по-скоро заплашителни изречения. В дъното на залата — зрителите там са главно студенти — ще започнат да се смеят. Някои ще станат от местата си, надявайки се, че по този начин ще разберат какво се е случило, но останалите ще протестират, ще викат: „Долу! Сядайте долу!“ И после онези от първите редове изведнъж ще започнат да ръкопляскат, а след тях и цялата зала — ще се чуят шумни аплодисменти и викове, младите студенти ще затропат с крака по пода.

Тогава от единия край на залата се надига някакъв мъж на средна възраст, с блед, меланхоличен израз, и се отправя към сцената. За миг ръкоплясканията ще спрат, но после отново ще продължат, все така бурни, докато мъжът вдигне ръце нагоре и преди да настъпи пълна тишина, ще заговори. (Но първите му думи няма да се чуят. Зрителите ще се питат: „Какво каза? Какво каза?“)

— От името на режисьора и от името на моите колеги ви моля, ви молим да запазите тишина. Трудно ми е да ви обясня защо, но повярвайте ми, опитах се да се откажа: „Изпратете друг, господин режисьор — му казах, дори настоях. — Изберете друг, който умее да говори направо. Дариус или пък Мелания. Вие знаете — обърнах се аз към режисьора, — познавате ме добре: не мога да говоря направо. Позволете ми да им обясня защо тъкмо сега, в началото на есента, слънцето залязва към полунощ и тогава ще намерите десетки, безброй различни и очарователно съблазнителни илюзии, образи и алегории. Но защо тъкмо аз, и точно сега, когато още не съм изкарал първата сцена?“…

— По-високо! Говори по-високо! — извика някой от дъното на залата.

— Ще ми бъде трудно, защото моят монолог… Мога да ви кажа това: само заради монолога от второ действие отказах няколко ангажимента в провинцията, твърде отговорни роли…

— По-високо! — извикаха отново.

— Казах ви, че ще ми бъде трудно, защото монологът, за който ви говорих, трябва да бъде произнесен почти sotto voce18. Ще се провра между бъчвите, ще гледам към вас, ще го изпълнявам, но вие няма да ме чувате. И няма да ме виждате, защото между нас и вас ще бъде завесата.

— Господине, говорете по-високо! — извика някаква дама и рязко стана от мястото си. (Дама на възраст.)

Някои се разсмяха, други изръкопляскаха. Но отново се разнесе едно строго „Шшшт!“… И залата потъна в невероятна тишина, прекъсната след няколко мига от мощен глас, който премина отвъд завесите. Сякаш беше заповядал нещо, защото се чуха викове и дори плач, съвсем близо до сцената. Сигурно беше жена. Актьорът обърна учудено глава.

— Как бързо минава времето, тук, при вас! — възкликна той. — Сякаш лети! Вече стигнах до третата, може би най-мистериозната сцена, във всеки случай тя е най-трагичната. Повярвайте ми, трудно е, да, трудно е… Как да ви обясня? Зная какво би искал режисьорът. Би искал да ви кажа любезно и с много симпатия, че ние, така както е прието, започнахме спектакъла в осем и трийсет и затова моля да бъдете добри и да не вдигате много шум. Наистина, тази завеса е вече стара, но е солидна и може да поглъща шумовете. Но ако се смеете много силно, ако ръкопляскате или тропате с крака по пода, се чува и през нея. А има много важни сцени: монолози, които се произнасят почти шепнешком, едва доловими диалози, и тогава защо да отговарям веднага, ако се обади някой зрител? Отговаряме, когато решим, че е необходимо. Разполагаме с време. Повтарям: Спектакълът би трябвало да приключи в единайсет и трийсет и пет — но в действителност имаме време. Не бързаме.

Сигурно искаше да се усмихне, но размисли и поглади брадата си с ръка. И тъкмо тогава завесата се разлюля от единия до другия край, сякаш духна вятър, и се дочу някакъв глух шум, чийто произход не можеше да се различи.

— Падна някой! — възкликна един младеж от първия ред и стана прав.

— Виждате ли, тъкмо това исках да ви кажа — продължи актьорът. — Няма да се разберем. Отначало повярвах, че е виновна завесата, но тя ни раздели. Поради простия факт, че вие представлявате публиката, а ние — актьорите, и че ни разделя цяла пропаст. Но не е така. Каквото и да говорим — и от едната, и от другата страна на сцената сме хора. Значи е заради времето. Ние имаме време, не бързаме и тогава всичко, което си казваме ние, между нас, чисто и просто…

Поколеба се за миг и отново поглади брадата си с ръка.

— Всъщност не е чак толкова просто — добави той. — Но ние няма да се разберем. Не можем да се разберем, защото само привидно говорим един и същи език. Кой от вас не разбра тази проста, патетична, ако не и трагична дума: Адио? И все пак, когато преди малко моят колега ви обясни, че това беше всичко, че това беше всичко, което имахме да ви кажем, вие избухнахте в смях, започнахте да аплодирате, да тропате с крака… Но още веднъж и директорът, и ние, актьорите, ви молим само за едно: за тишина. Или ако нямате търпение да изчакате края на спектакъла, в единайсет и трийсет и пет, можете да си вървите, да се приберете вкъщи. Сигурно имате достатъчно друга работа…

Поклони се, сякаш искаше да се оттегли. Но изведнъж седналите на първите редове зрители рязко се надигнаха. Един от тях дори се опита да извика: „Ние не сме обикновена публика!“ Имаше нисък глас, изглеждаше развълнуван и думите му едва се чуха. Но съседите му от първите редове го подкрепиха:

— Ние не сме обикновена публика! — повториха те. — Ние сме информирани, подготвени…

— През лятото — продължиха някои от тях. — Четохме сериозни книги.

— Учихме — добавиха други. — Подготвени сме.

— За да ви разберем! — отново избухна господинът с плътния глас. — Очакваме есента… Очакваме есента — повтори той и се задави от вълнение, без да може да продължи.

— Лятото отминаваше — започна зрителят до него.

— Но не съжалявахме — продължиха останалите.

— Казвахме си: „Няма нищо! Няма нищо! Наесен театърът ще започне пак…“

— Театърът! — обадиха се изведнъж няколко ентусиазирани студенти и скочиха от местата си. — Живот, идеи, въображение…!

— Когато прочетох заглавието на афиша — призна една млада жена, — разбрах!…

— Разбрах! — повториха и други, като станаха прави.

Актьорът ги слушаше със симпатия, макар и разсеяно, като поклащаше от време на време глава. Вдигна двете си ръце и преди да настъпи мълчание, започна.

— Така е, както вече го предупредих. „Господин режисьор — казах му аз: Сцена пета! Трябва да се приготвим за сцена пета.“ Защото и те са се подготвили. Имаха цяло лято да се подготвят. Сигурно се бяха занимавали със санскритски: във всеки случай бяха учили антропология, митове, различни структури. Поне за премиерата да имаме културна публика, сигурно доста студенти. Трябва да вдигнем завесата…

В залата отново стана тихо, така че последните думи се чуха съвсем ясно. „Сега наистина започна — прошепна някой. — Това е началото.“ (Разбира се, всички го разбраха. „Какво иска да каже?“, попита съвсем тихо, но достатъчно настойчиво някаква млада дама. „Това е труден текст, заобяснява й нейният кавалер. Поетичен текст, пълен със загадки.“)

Актьорът беше застанал в средата на сцената със зареян поглед, сякаш се питаше какво търси там.

— В името на Бога! — чу се съвсем ясно зад завесата.

Никой не си позволи дори да въздъхне. Актьорът бавно и без желание започна да опипва завесата. Намери края, който търсеше, и започна да я тегли.

— Сцена пета — продължи той. — От гледна точка на…

Но никой не го слушаше. Въпреки че завесата беше вдигната наполовина, най-важното вече се виждаше: млада красива жена, с разпилени по раменете коси, с ръце зад гърба — скоро всички разбраха защо ги държеше отзад — просто бяха вързани. Пред нея стоеше мъж, почти старец, забил поглед в земята, намръщен. Но това зрителите не можаха да забележат, защото той така и не погледна нагоре, а изчезна. Направи само няколко крачки и се скри зад завесата. Момичето сякаш се пробуди от някакъв сън. Огледа се наоколо, без да забележи нищо. Лицето й се озари. Засмя ли се? — учудиха се някои. Но преди да успеят да си отговорят, завесата, която актьорът държеше вдигната с толкова усилия, падна рязко и цялата зала трепна разочарована.

— Моля да не ръкопляскате — започна актьорът, който се приближи до рампата, — защото сцена пета още не е свършила. Както вече ви казах и както ви каза и режисьорът…

— По-високо! — се обадиха няколко студенти от дъното на залата.

Силно раздразнен, актьорът вдигна ръце нагоре.

— Тишина, моля, тишина! — прошепна той. — Направете и вие тази жертва. Няма да продължи дълго, но за нас това е най-важната сцена. Помислете си за вашето детство, спомнете си за приятелите, които вече сте изгубили…

В същия миг зад завесата се разнесоха продължителни викове ура! Развълнуван, актьорът извърна глава. Чуха се още няколко гласа, които потънаха в общия шум. Но изведнъж, най-неочаквано зрителите изгубиха търпение и започнаха да аплодират и дори да тропат с крака по пода. Вдигнал умоляващо ръце, актьорът напразно се опитваше да ги спре. Тогава иззад завесата яростно си проправи път една девойка.

— Какво става тук? — попита сърдито тя с неочаквано груб, дори вулгарен глас. — Може би забравихте, че се намираме в театър. Ако не можете да разберете какво става тук, тогава излезте тихо, на пръсти. Минете през касата и там ще ви върнат парите.

— Разбираме, как да не разбираме — обади се някакъв младеж със спокоен, но все пак заплашителен тон. — Поне досега разбрахме всичко. Това беше тайната на Създателя. Но искаме да разберем какво ще стане по-нататък. Защо спуснахте завесата?

Момичето го погледна втренчено, без да го разбере.

— Кой пусна завесата — попита тя.

— Вашият колега — отвърна младежът и веднага се изчерви.

— Не разбирам какво искате да кажете — продължи момичето. — Ние не държим на завесата. Това е един от новите моменти в нашата пиеса: играем без никаква завеса. Авторът запази разпределението на действието по сцени и действия, но премахна завесата. Ясно е защо постъпи така. Това е по-близо до реалността, до живота. Животът се състои от отделни сцени и дори може да се каже, че е разделен на отделни действия, а завесата се спуска само веднъж. Ако не можете да разберете поне това…

Вдигна рамене и замълча.

— И все пак — продължи младежът, отново насъбрал смелост, — някой спусна завесата. Преди малко. Завесата, която е зад гърба ви. И това е могъл да направи само онзи, който я беше вдигнал; вашият колега!

И го посочи с пръст!

— Има право! — обадиха се от публиката. — И ние видяхме. Видяхме как я дърпаше с ръка.

Момичето се обърна към актьора и го погледна смутено, въпросително.

— Казах им — започна тъжно той. — Казах им, че не разбират. Напразно са се готвили през лятото, напразно са учили. Напразно: каквото и да направим, не разбират!

— А може и да разбират — тихо промълви момичето, — но да разбират тъкмо обратното…

— По-високо! За Бога, говорете по-високо! — извикаха студентите.

Момичето отметна косите си, сложи ръце отзад и като пристъпи рампата, започна:

— И аз, както моят колега, се опитах да си направя отвод. „Не разбирам, господин режисьор, му казах. — Искате да им обяснявам, но кажете, как да им обяснявам? Ако ми разрешите да танцувам, би било по-лесно. Но знам — добави, като снижи глас тя, — че авторът не желае. Казва, че бил професор, и се страхува да не бъде разбран зле…“

— По-високо, госпожице! — извикаха неколцина от залата.

— Накрая — продължи момичето — го молих, настоявах. „Изберете друг, господин режисьор, изберете някой мъж, ако е възможно някой мъж с дълбоки религиозни убеждения, например Дариус. Изобщо някой, когото да го слушат, да го чуват“ — добави колкото можеше по-високо тя.

— Така! Така! — окуражиха я студентите от дъното на залата.

— „Изберете Божия син, роден, но не заченат!“ — завика с всички сили момичето. Но скоро се хвана за челото и пребледняла огледа залата: Простете ми — прошепна тя. — Не биваше да ви казвам това. Това беше от Единайсета сцена…

— И да, и не — уточни някой. — Най-напред беше във „Вярата от Нике“.

— Какво казва? Какво казва? — се обадиха много гласове. — Вярвам в единия Бог и т.н., който е роден, но не заченат — повтори един от първия ред. (Мъж още млад, интелигентен и начетен, с чувство за хумор.)

— И какво от това? — попита някой.

— Това, че госпожицата претендира, че било от Единайсета сцена. Ако е така, значи е плагиат…

— Може и да е цитат.

— Зависи от контекста — обади се един студент.

— Зависи най-много от това как е произнесен — Добави неговият съсед.

— Да ни каже как се произнася! — извикаха студентите.

Момичето отново се хвана за слепоочията. Виждаше се, че е много притеснена. Може би заради това в залата настъпи мълчание.

— Много е трудно да ви обясня — започна тя, опитвайки се да се усмихне. — Как да го произнасяте. Защо преди това трябва да узнаете моето душевно състояние. Но за да го разберете, трябва да се запознаете с моето минало, със социалния ми произход, с проблемите, които ме вълнуват от най-ранно детство. Защото още тогава бях привлечена от всичко, което бе ново и непознато. Докато един божи ден, да, спомням си го много добре, не беше много отдавна, случи се през лятото, всъщност през това лято. Вървях по улицата и видях, че се съобщава за някаква пиеса: „Адио!“ Много се развълнувах. Разбрах. Някой, когото не познавах, но когото очаквах, когото обичах може би, без още да зная; някой, който би могъл да изиграе решаваща роля в моя живот, който би могъл да ме направи щастлива… Ах! Изразявам се зле, не ставаше дума за щастие, за онова, което наричаме щастие; беше много по-благородно и по-дълбоко… Накрая онзи, когото още не познавах, макар да го очаквах и дори търсех, той ми каза, на мен, непознатата, която бе спряла пред афиша с насълзени очи (заглавието беше отпечатано с огромни букви, от които можеше да ти прилошее, които направо те смазваха), та той ми каза: Адио!… Разбрах и започнах да плача там, пред самия афиш. Разбрах, че няма никаква надежда, че никога няма да се срещнем, сякаш вече се беше сбогувал с нас. Успя само да ми каже, най-напред на мен, да ми каже: Адио! Плачех пред афиша, когато се приближи до мен. Познах го веднага: беше режисьорът. Попита ме не искам ли да играя ролята на Мелания и ми посочи афиша: наистина играеше Мелания, май така се казваше, Мелания. Колебаех се. „Зная какво си мислиш, каза режисьорът, но тук не става дума за дубльорство. Предлагам ти ролята на Мелания. Това е тежка роля, но е пълна с изненади.“ Колебаех се. „Аз съм по-скоро танцьорка — му казах тогава. — Изразявам се чрез танца.“ Погледна ме учудено, стори ми се, че е разочарован. „Тогава ще ти бъде трудно, добави той. — Ще ти бъде трудно заради професора…“ Аз, разбира се, не знаех нищо. И сега, когато си помисля за това, се питам кой ли знаеше? Вие знаехте ли? Кажете ми честно, знаехте ли?

В залата изведнъж стана тихо. Но тишината беше тягостна, някак неспокойна, дори виновна.

— Какво трябваше да знаем — се чу някакъв срамежлив глас.

— Че ще ви бъде трудно заради професора.

— Не знаехме — признаха мнозина (но никой не се осмели да я погледне).

— Разбира се! Освен режисьора не знаеше никой.

— Но той, режисьорът, откъде знаеше? — попита господинът от първия ред.

Момичето го погледна учудено.

— Целият свят знае, че голямата му страст е историята на религиите…

В залата отново настъпи мълчание, но този път тежко, напрегнато.

— Не цялата история на религиите — продължи Мелания, — а най-основната част: Индия, още Тибет, Япония. Сигурно сте забелязали и вие, когато гледахте как той изпълни сцена пета: не символично (както би искал авторът), а реалистично, nic et nune19, тъй както го разбира Махаяна, когато твърди, че нирвана20 и самсара21 са идентични…

— Нищо не видях! — извика една дама на възраст, като скочи изведнъж от мястото си. — Нищо! Абсолютно нищо! Макар и аз да съм изучавала Махаяна и да мога да кажа кога е нирвана и кога не е нирвана!

— И ние сме я изучавали! — обадиха се няколко студенти. — И то в оригинал.

— Къде е режисьорът? — продължи дамата. — Да дойде режисьорът. Да поговорим с него. Съвсем ни мислите за невежи!

— Режисьорът ли? — обади се някой от дъното на залата. — Тази вечер аз съм режисьор… — И бавно се отправи към сцената. — Но какво мога да ви кажа, аз? И кога? — добави той, като погледна часовника си. (Някакъв сребърен хронометър.) Антрактът скоро ще свърши. След три-четири минути започваме второ действие и затова отново ще ви помоля да запазите тишина. Второто действие е преди всичко вътрешно действие, ако разбирате това, което искам да ви кажа.

— Разбираме — отвърнаха му мнозина. — Дълги, потискащи паузи, прекъсвани от монолози. Някои монолози са наистина възвишени, но каква полза, щом като не ги чува никой. Малко е да се каже. Това по-скоро са размишления. Авторът ми разказа, че някои отшелници, особено най-прочутите, докато размишлявали, заспивали. И тогава нищо не знам. Искам да кажа, че не знам какво става с тях: връщат се в нищото, изгубват съзнание или се срещат лице с лице с Бога?

Облегна се на рампата и като продължи да задава въпросите си, огледа залата от край до край, сякаш очакваше да му отговорят.

— В известен смисъл — продължи режисьорът, — тайната е неразгадаема… Но давате ли си сметка какво означава това за един режисьор. Как да се представят мълчанията, дългите безплодни мълчания, които прекосяват историята на религиите и всъщност заемат една значителна част от историята на религиите, както и от всяка друга история?…

— Мълчания? Чисто и просто мълчания? — попита някой.

— … Когато не се произнася нищо важно — продължи режисьорът, — когато хората живеят, както са живели техните деди и прадеди, преди стотици, преди хиляди години, когато нито един Бог и нито една идея не се измислят и всичко се повтаря, и се повтаря най-вече в мълчание? Как да представиш едно стерилно мълчание, когато не се казва нищо ново, защото никой не изпитва нужда или просто няма време да каже нещо значимо, полезно?… В текста, който преди известно време ми даде професорът, беше внушен този декор: бъчви и бесилки.

— Бъчви и какво? — попита една млада личност.

— Бъчви и бе-сил-ки. Но ми се стори твърде директно и доста символично, ако разбирате какво искам да ви кажа…

— Разбираме! — чу се едновременно от различни места.

— Значи: векове и дори хилядолетия в света на духовното не се е случило нищо, не се е създало нищо, но историята продължава, хората пият и се забавляват, за да забравят, а господарите бесят, за да останат господари. И това е доста потискаща картина. Наистина, терорът на историята22 е идея фикс за професора. Ако сте чели „Митът за вечното завръщане“, сигурно ще си спомните…

— Бъчви — замечтано повториха неколцина. — Бъчви…

— Най-досадното е, че професорът непрекъснато променя реда на сцените. Например онова, което беше сцена трета, днес е сцена пета; сцената, в която според изискванията на автора участвахте и вие. Разбира се, ясна ми е неговата гледна точка. Той е професор и като такъв следи най-новите открития и публикации, защото направо признава, че не желае да изневери на историческата истина…

— И въпреки това — избухна отново дамата на възраст, — онова, което казва той, че било Махаяна, съвсем не е Махаяна!

Режисьорът я погледна изумен.

— А вие откъде знаете какво казва той за Махаяна?

— От онова, което ни казахте преди малко, когато госпожицата застана с ръце на гърба, а възрастният господин… Всички си спомнихте, нали? — обърна се към залата тя.

— Помним отлично! — се разнесоха безброй гласове от всички посоки.

— Наистина това не е Махаяна — призна режисьорът. — Сцена пета, бившата сцена трета, представя една екзистенциална ситуация, но по-нетипична за Индия след ведическия период23; значи поне хиляда години преди Махаяна. Мисля, че е съвсем ясно…

— Тайнството на Създателя! — извика един младеж. (По гласа и по маниерите личеше, че е интелектуалец.)

— По-скоро бих казал: тайната на откритието на духа на битието, тайната, открита от атман24. Разгневеният старец, който е приковал поглед в земята, представя стария свят, а в нашия случай ведическия политеизъм25 и праксиологията26 ни на саможертвата и останалите. Разгневен е, защото усеща, че историята го е изхвърлила на бунището. И вие видяхте: изчезна само след няколко мига: точно след пет секунди, които бяха равни на петте века, които отделят последното ведическо съчинение от първата Упанишада.27

Залата го слушаше настръхнала. („Упанишадите! — чу се едновременно от много страни. — Четохме ги. Страшни са!…“)

— Момичето със завързаните ръце, Мелания, представлява духа, по-точно атман: Духът, който сякаш ще се събуди от сън и ще разбере, че само му се е сторило, че е завързан. Когато се събуди съвсем, Мелания — или духът, атман — ще разбере, че никога не е била завързана, защото всъщност атман не може никога да бъде „вързан“ или подчинен на материята…

— Но тогава Махаяна? — попита дамата с известна доза съжаление. — Кога започва Махаяна?

Режисьорът отново погледна хронометъра си. Затвори за миг очи, сякаш нещо пресметна на ум.

— Зависи от времевата (темпоралната) перспектива, в която сме разположени — отвърна й той. — За нас, искам да кажа, за артистите, които участваме в тайнството, Махаяна заемаше място точно една минута и половина. За вас, публиката, Махаяна може да се появи всеки момент, зависи от индивидуалната подготовка на всеки от вас…

— Значи можем да се надяваме? — попита дамата.

— Така мисля — окуражи я режисьорът.

(Но мнозина се усмихнаха скептично. Стори им се, че режисьорът не е напълно убеден в онова, което говори).

— Всъщност, ако сме разбрали добре… — подхвана някой.

Но режисьорът му направи знак да спре, сякаш искаше да добави нещо. Наистина, в следващия момент отново се разнесоха одобрителни възгласи, но този път по-тихи, по-скромни. Режисьорът ги изслуша с напрегнато внимание, като леко поклащаше глава. Скоро ехото на възгласите се изгуби и той погледна хронометъра си с известно задоволство.

— И това беше интересна сцена — започна той, — макар и доста трудна за изпълнение. Текстът предполага по едно и също време вътрешни монолози, т.е. медитации и радостни възгласи. Наистина от този път възгласите са вече по-скромни и измерени с хронометъра, не бива да траят повече от осем секунди. Бързам да добавя, че вече не става дума за векове, секундите не са равни на столетия, а на исторически личности. Но сега започва най-трудното, защото текстът е изключително сложен и просто не можеш да бъдеш сигурен за кои исторически личности става дума. Предполагам, че разбрахте какво имам предвид — иконоборството и антииконоборството, както и нашествието на Исляма.

— Следователно, ако сме разбрали добре — се обади някакъв глас, — имаме работа с пиеса, която е вдъхновена от историята на религиите.

— Не вдъхновена — прекъсна го режисьорът, като бавно се отправи към средата на залата. — Както казва и го подчертава заглавието, Адио резюмира и всъщност обяснява цялата история на религиите. Нали авторът е — може би е добре да си спомните и вие — да, авторът е историк на религиите. И за какво друго може да пише един автор, освен за онова, което знае, или по-точно за себе си, за своите наклонности? Поетът пише стихове, философът — философски трудове. Тогава за какво искате да пише един професор по история на религиите, когато реши да се обърне към театъра?

— Ако сме разбрали добре — обади се един от първия ред, — това е нещо ново. Нещо, което не е правено досега…

— Не е правено в перспективата, към която се е насочил авторът — уточни режисьорът. — Както вече видяхте, той не държи на завесата. И не е трудно да се разбере защо не държи. В неговата концепция — резултат от изследванията му върху историята на религиите — завесата не може да се спусне повече от един път.

— Когато умрем — прошепна някой, повече на себе си.

Но режисьорът го чу и разочарован поклати глава.

— Ах! Не, не! — възрази той. — Тогава няма да се разберем! Изобщо няма да се разберем…

Залата възропта.

— Онова, което се случва с нас, хората — продължи режисьорът, — не може да определи съдържанието на една театрална пиеса, в която е кондензирана, дори бих казал дестилирана цялата история на религиите. Както много добре отбеляза един от вас, преди малко имаме работа с нещо съвсем ново, което не е било съществувало досега. Разбира се, ние не можем да отличим веднага това ново. Разбирате какво искам да ви кажа, нали?…

Повечето от зрителите поклатиха утвърдително глава, някои доста сериозно.

— Като се отказва от завесата, авторът предполага присъствието й и в същото време я пренебрегва.

Режисьорът огледа залата, като се опита да окуражи евентуалните отговори. Но никой не дръзна да прекъсне изложението му с въпрос.

— С други думи — продължи той, — завесата присъства и не присъства, или по-точно, съществува и заедно с това не съществува. Това, че тя съществува за вас, зрителите, означава, че престава да съществува за нас, актьорите. Разбирате ли?

— Аз не разбирам! — извика дамата на възраст и пак стана от мястото си. — И не разбирам защо толкова се бавите и не ни показвате Махаяна?

— Казах ви — отвърна й малко притеснен режисьорът, — зависи от вашата подготовка.

— Но аз се подготвих! — възкликна дамата. — И се надявам, че има и други като мен — добави тя, като се обърна към залата.

— Разбира се, че има — се обадиха много от зрителите.

— Имаме чувството, че ни вземате за невежи — продължи дамата. — Опасявате се, че текстът е труден за нас, и затова не вдигате завесата. Мислите, че само вие, актьорите, сте в състояние да разберете пиесата.

Последните думи потънаха сред мощните възгласи, които накараха завесата да потрепери. Режисьорът ядосано погледна хронометъра си. Повечето от зрителите се изправиха на крака, вероятно надявайки се, че така ще видят нещо.

— Завесата! Завесата! — започнаха да викат студентите.

Но още преди да се разберат виковете им, на сцената изскочи някакъв актьор. Изглеждаше интересен, макар и облечен без вкус — под стилния исторически костюм, от който в бързината не бе успял да сложи всичко, се подаваше овехтяла пижама. Но още не се беше разгримирал и зрителите лесно познаха, че това е Дариус.

— От името на автора, но и от наше име, на актьорите — започна той, — ви молим, настояваме за тишина! Вече сме към края на второ действие — може би най-важното за повечето от нас, особено за по-младите. Само да знаете какви жертви направихме, за да изиграем „Адио!“. Особено ние, по-младите. От колко неща се отказахме! От критиката, от публиката… Затова сега имаме право да поискаме поне едно: тишина!… Не разполагаме с много…

— Единадесет минути — уточни режисьорът от центъра на залата.

— За вас не е много — продължи Дариус. — Кажете, колко пъти на ден губите по единадесет минути? А за нас те са решаващи, много важни. Всъщност за това живеем ние, актьорите, особено по-младите, за да можем да играем поне веднъж или най-много два пъти през живота си в подобна пиеса…

Част от залата го изслуша със симпатия, но имаше и такива, които останаха равнодушни.

— Вдигнете завесата! — обади се господинът от първия ред.

— Вдигнете я поне наполовина! — извикаха други.

Мелания и първият актьор се приближиха към Дариус и започнаха да му правят знаци. Изглежда, че повечето зрители не разбраха и в залата настъпи тишина.

— Не е възможно! — започнаха актьорите, като говореха ту заедно, ту поотделно. — Не е възможно, защото противоречи на историческата истина. За вас, зрителите, завесата беше спусната, преди да пристигнете, да, беше спусната днес, следобед, в четири и половина. Защото това е историческата истина. Вие живеете в двадесети век, по-точно в 1964 година, и не можете да се върнете назад във Времето. А ние можем, защото сме актьори, значи участваме в тайнството, преживяваме сгъстено цялата история на религиите.

— Но това го можем и ние! — извикаха неколцина.

— Само ви се струва, че го можете! Лъжете се! Опитайте се днес да се пренесете в средновековието, наистина да съществувате в конкретната историческа действителност, а не като нас, актьорите, които само играем, защото сме актьори и сме освободени от исторически контекст. Не, вие няма да можете да се освободите, защото не знаете — или поне не искате — да играете. Вие сте сериозни личности и възприемате напълно съзнателно и съвсем буквално вашето историческо време. Да, вие не можете да живеете в друго време освен в 1964 година.

— Е, и тогава какво да правим? Кажете, какво? — започнаха да се обаждат от всички страни.

Тримата се спогледаха нерешително.

— Как да им обясним, господин директоре? — попита Дариус. — Откъде да започнем и как да им обясним? Ако бяхме повече, сигурно щяха да разберат…

— Имате още шест минути — ги предупреди режисьорът. — Трябва да побързате.

Тримата се окуражиха. Иззад завесата започнаха да излизат малки групи актьори и актриси, а също и статисти, облечени в най-различни костюми, някои от тях доста екстравагантни. (Бяха с перуки, но и с пистолети.) Мелания ги гледаше сърдечно.

— Чухте го, нали? — започна тя, като посочи режисьора с ръка. — Цяло лято повтаряхме заедно поздравленията. И след всяка репетиция всички се просълзявахме. И всеки глас представяше нещо някой век, символ или пророк. Никога досега не са се чували по-знаменателни, изпълнени с толкова послания поздравления и освен това така безупречно отмерени. Не съдете по онова, което чухте сега тук, в залата. Поздравленията, както и вътрешните монолози са адресирани към нас, актьорите.

— Добре, това вече го разбрах — прекъсна я господинът от първия ред. — Но защо спуснахте завесата в четири и половина?

— Защото това отговаря на историческата истина! — извика Мелания, неуспяла да прикрие раздразнението си. — Вече толкова пъти ви се каза, че „Адио!“ е историческа пиеса, че резюмира цялата история на религията.

— Спомнете си за Ницше! — извика режисьорът от центъра на залата. — Кога за първи път той обяви смъртта на Бога? Около 1800–1882. Пресметнете…

— Това означава, че…? — попита една още млада, изискана дама, като стана от мястото си.

— Това означава — продължи режисьорът, — че за вас, които сте част от елита на модерното западно общество, Бог е умрял преди повече от осемдесет години. В концепцията на автора завесата се спуска само веднъж и вие разбрахте кога. Но не когато умира човек, защото не хората са обект на историята на религиите, а когато умира Бог или изобщо някой Бог. Във всеки случай, що се отнася до вашия Бог, неговата смърт е била вече обявена и затова са спуснали завесата, преди вие да влезете в залата…

Дамата остана права, нерешителна и объркана.

— Тогава защо не ни казахте? — попита тя.

— Спомнете си добре — прошепна Мелания.

Но почти никой не я чу, а студентите дори започнаха да викат.

— По-високо, госпожице! По-високо!

Режисьорът погледна хронометъра и лицето му се озари.

— Започна антрактът — обърна се той към Мелания. — Можете да говорите по-високо.

След малко иззад завесата се появиха неколцина актьори. Единият от тях, уморено се приближи до рампата.

— Вече ви казах — започна той. — Дойдох дотук и извиках в лицето ви: „Адио!“ Поне три пъти ви извиках.

— Но защо? Защо? — раздразнен попита господинът от първия ред.

— Трябва да призная, че това е единствената подробност, която не отговаря на историческата истина — каза режисьорът. — Защото не разполагаме с абсолютно никакво доказателство, че преди да умре, Бог се е сбогувал с хората. Нито един от нас, които обявихме и дори показахме неговата смърт, не може да потвърди, че го е чул да казва „Адио!“. Всъщност такава е съдбата на западната цивилизация. Независимо дали Господ е умрял от естествена смърт, или сме го уморили ние, той не ни е казал абсолютно нищо, когато се е случило това, дори една-едничка дума. Сякаш ние, хората, неговите създания, никога не сме съществували! Може би това обяснява неприязънта и огорчението, които изпитва днес западният човек. Наистина, каквото и да казват, тъжно е, че онова, в което преди си вярвал, в името, на което си се молил и си разчитал, е умряло, без да ти каже нито дума. Дори да е вярно обяснението на Ницше, дори ние, хората, да сме убили Бог, все пак тъжно е, че той не ни е казал нищо, преди да се раздели с нас…

— Това е много вярно — чу се от различни страни на залата.

— Но авторът е на друго мнение — продължи режисьорът. — Той вярва, че определени хора, преди всичко деца и някои жени, са го чули, когато казва: „Адио!“ И след като с тази дума приключва историята на религиите, поне за нас, тук, на Запад, „Адио!“ стана и заглавие на пиеса. Пиеса, в която повтарям, е резюмирана цялата история на религиите…

— Но тогава, всички тези възгласи, вътрешни монолози и бъчви? — попита младежът, който беше споменал за тайнството на Създателя.

— Ах — въздъхна режисьорът, повдигайки рамене, — това е съвсем друга работа! Това се е случило много отдавна и затова ние можем да го изиграем. Ние, актьорите, можем да се пренесем — тоест да играем — във всяко столетие, във всяка историческа епоха. За нас тези неща са изключително важни. Но ние, разбира се, само играем, което означава, че не можем да си позволим да вярваме истински, да се молим, да проклинаме…

— А Махаяна? — притеснена се обади дамата на възраст.

— Казах ви! Зависи от вашата подготовка. Но това няма нищо общо със смъртта на нашия Бог, която е добре документиран исторически факт. И изобщо не е свързана с тайната на неговото изчезване. С това, че не се е сбогувал с нас, или с хипотезата на автора, според когото, той е казал „Адио!“ само на няколко деца, на няколко жени…

— Но защо три пъти? — попита дамата. — Защо три пъти е казал „Адио“?

— Но защо три пъти? — повтори малко объркан режисьорът. — Защо три пъти ли? Никога не съм мислил за това.

— И все пак трябва да има някакво значение — настоя дамата.

— Това е символично число — обади се някой. — Има голямо значение.

— Може би числото три е ключът на пиесата…

— Във всеки случай е така…

— Интересно, не съм мислил за това — призна режисьорът. — Мислил ли е някой от вас? — обърна се той към актьорите и статистите.

Всички поклатиха глава; личеше, че и те са доста объркани.

— И все пак е важно, да, много е важно — повториха няколко студенти.

— Цялата тайна на теологията се свежда до едно: символичното, свещено значение на числото три…

— Сега, като ви слушам да говорите — започна режисьорът, — разбирам, че това наистина е много сериозно. Но аз никога не съм мислил за това. Да попитаме автора — добави той, обръщайки се рязко към мен.

От няколко минути очаквах това и не можех да си намеря място на стола. Ако можех да предположа, че ще се стигне дотук, сигурно щях да си отида с десет минути по-рано, още преди да беше станало дума за Бога. (Тогава нямаше да помислят, че съм напуснал залата в знак на протест.)

— Защо три пъти, господин професоре? — усмихнат ме попита режисьорът.

Явно, че и той се интересуваше от въпроса.

— Ах! — смутено започнах аз. — Трудно е да се каже…

— По-високо! — извикаха изведнъж от няколко страни.

— Би било добре, ако станете на крака — ми подсказа режисьорът. — Можете да говорите: имаме време. Сега е антракт.

Чух като през сън: „Какво казва?“ „Какво казва?“

— Трудно е да се каже — повторих аз, като станах от мястото си и погледнах към събралите се пред завесата актьори. (За щастие познавах всички.)

— Разбира се, че е трудно — ме прекъсна господинът от първия ред. (И той стана на крака.) — Трудно е, защото е символично. Но за един специалист като вас…

— Разбира се — опитах се отново аз, — символично е. Но този път, как да ви обясня? Този път, признавам, не тръгнах с уточнена идея, искам да кажа, от някакъв символ. Помислих си, изобщо си помислих, че ако аз все пак поискам да се сбогувам с някого, щях да повторя повече пъти думата „Адио!“, да, бих казал Адио!…

Замълчах и се опитах да се усмихна.

— Но сега казахте само два пъти Адио! — забеляза един от моите съседи.

— Само два пъти ли? — изненадано възкликнах аз. — Тогава съм сбъркал. Ако поискам да се сбогувам с някого, тогава бих повторил „Адио!“ най-малко три пъти.

— Проблемът не е в това — прекъсна ме отново господинът от първия ред. — Ние не обсъждаме какво правите вие, а какво е направил Бог или неговият представител във вашата пиеса: Защо той три пъти каза „Адио!“?

— Това е сигурно някакъв символ — се чу от няколко места.

— Това е символ — повторих аз.

— Това го знаем и ние. Но какво означава? Как може да се обясни?

Отчаяно затърсих обяснението, но не можех да се съсредоточа от шепота, който се разнасяше около мен.

— Това е най-интересното, а той не знае какво означава…

— Наистина, това е най-интересното…

— Но дори и той не го разбира…

— Как трябва да се обясни? — дочух група студенти от дъното на залата. (И те станаха от местата си.)

Приближих се до режисьора.

— Добре знаех защо не бива да пиша за театъра — прошепнах му аз. — Аз съм притеснен и не мога да говоря пред публика. Тя ме сковава. Образованата публика, особено днешната, която знае толкова неща: чете, размишлява. Символите, дълбокият смисъл… Да, знаех защо не исках да напиша тази пиеса…

Режисьорът ме погледна усмихнат.

— Щом като не искаш, не я пиши…

Въздъхнах облекчено.

— Тогава няма да я напиша.

Продължи да се усмихва, но аз разбрах, че и той беше разочарован.