Галактическа болница

I

Извънземното същество, доведено в спалното помещение на О’Мара, тежеше около половин тон, имаше шест къси, дебели израстъка, които му служеха за ръце и крака, и кожа като гъвкава броня. Тъй като произхождаше от Хъдлър, планета с гравитация четири g — четирикратно по-голяма от земната, и налягане равно на седем земни атмосфери, то подобно масивно телосложение трябваше да се приеме за нормално. Но въпреки огромната му сила O’Мара знаеше, че съществото е безпомощно — едва на шест месеца, то току-що бе видяло родителите си да загиват при строителна злополука и мозъкът му бе достатъчно развит, за да се изплаши силно от гледката.

— До-до-доведох малкото — каза Уеринг, един от операторите на лъчеви влекачи. Той не без основание мразеше O’Мара, но сега се стараеше да не злорадствува. — Как-Как-Какстън ме изпрати. Каза, че с този крак не те бива за работа, така че можеш да се грижиш за малкото, докато пристигне някой от родната му планета. Сигурно са тръгнали вече насам…

Уеринг се отдалечи с провлачени стъпки. Залови се да проверява клапаните и закопчалките на космическия си костюм, като очевидно бързаше да се измъкне, преди O’Мара да спомене за злополуката.

— Донесох и малко от храната му — завърши той припряно. — Оставих я в херметическата камера.

O’Мара кимна мълчешком. Той бе млад човек с великолепна физика, която му осигуряваше победа във всяка битка. Лицето му бе квадратно, сякаш изсечено, и подхождаше на едрото мускулесто тяло. Той знаеше, че ако си позволи да покаже колко много го е засегнала злополуката, Уеринг ще си помисли, че просто разиграва театър. O’Мара бе открил много отдавна, че на хората, надарени с неговата сила, не се разрешаваше да изразяват каквито и да било по-нежни чувства.

Веднага щом Уеринг си тръгна, той отиде до херметическата камера за бояджийската пръскачка, с която хранеха жителите на Хъдлър, когато бяха далеч от родната си планета. Докато проверяваше уреда и резервните контейнери за храна, той се опита да преповтори историята, която щеше да разкаже на началник-сектора Какстън, щом той дойдеше. Взирайки се мрачно навън през илюминатора на херметическата камера към триъгълничетата и квадратчетата на гигантската игра-мозайка, разпръснати из пространство от петдесет кубически мили, той се опита да събере мислите си. Те обаче заобикаляха злополуката и се насочваха към истории и случки от далечното минало или бъдеще.

Огромната конструкция, която бавно издигаше снага в Дванадесетия сектор от пръстена на Галактиката, по средата на пътя към гъсто населените системи от Големия Магеланов облак, щеше да бъде болница — болница, която да засенчи всички останали. Стотици видове условия за живот, необходими за пациентите и персонала, щяха да бъдат възпроизведени тук точно с крайните граници на горещина, мраз, атмосферно налягане, гравитация и радиация. Такава гигантска и сложна структура далеч надхвърляше възможностите на всяка отделна планета, затова стотици светове изработваха своите секции и ги транспортираха тук, до мястото за монтажа им.

Всеки един от световете участници имаше свое копие от генералния план. Въпреки това възникваха грешки — вероятно поради обстоятелството, че планът трябваше да се превежда на толкова много различни езици и да се превръща в толкова много измервателни системи. Твърде често секции, които би следвало да паснат точно, трябваше да се видоизменят, за да се сглобят правилно, а това налагаше да се разместват многократно с помощта на цял куп лъчеви влекачи и преси. Тези затруднения усложняваха много работата на лъчевите оператори, защото докато в открития космос теглото на секциите бе равно на нула, масата и инерцията им бяха огромни. А всеки, който имаше нещастието да попадне между съединяващите се повърхнини на две секции, докато ги пасваха, се превръщаше в почти идеално изображение на двуизмерно тяло.

Загиналите при злополуката същества принадлежаха към много издръжлив вид — по-точно към биологичната класификация ЕСОВ. Възрастните екземпляри тежаха някъде около два земни тона, притежаваха изключително плътна, но еластична обвивка, която освен че ги предпазваше от нормалното налягане на тяхната собствена планета, им позволяваше да живеят и работят удобно във всяка атмосфера с по-ниско налягане, включително в безвъздушно пространство. В допълнение те имаха възможно най-висока поносимост към радиация и това ги правеше безценни помощници при монтажи на ядрени реактори.

Загубата на две такива полезни същества в неговия монтажен сектор сигурно щеше да накара Какстън да побеснее. O’Мара въздъхна тежко, реши, че нервната му система се нуждае от по-пълно разтоварване, и изруга. После взе пръскачката и се върна в спалнята.

Обикновено хъдлъритите поглъщаха храна през кожата си направо от гъстата, подобна на супа атмосфера на своята планета, ала когато се намираха в някой друг свят или в космоса, на определени интервали върху плътната им обвивка трябваше да се впръсква концентрирана хранителна смес. По кожата на малкото се виждаха широки, голи ивици, а на места впръснатият отпреди хранителен слой бе съвсем излинял. Несъмнено, помисли си O’Мара, то трябваше да бъде нахранено. Той се приближи на безопасно разстояние и започна внимателно да впръсква храната.

Процесът на обливане с храна очевидно допадаше на малкото. То престана да трепери в ъгъла и започна да препуска неудържимо из тясната спалня. За O’Мара храненето се превърна в мъчителни усилия да улучи бързо движещ се предмет, като същевременно той самият трябваше да предприема отчаяни ловки маневри, от които нараненият му крак го заболя нетърпимо. Пострадаха и мебелите му.

Накрая, когато Какстън пристигна, не само притихналият вече невръстен хъдлърит бе изцяло покрит с храна, но и всичко в спалното помещение лепнеше от силно миризливата хранителна смес.

— Какво става? — попита началник-секторът.

Космическите строители като категория хора бяха обикновени скромни личности, чиито реакции можеха лесно да се предусещат. Какстън обаче бе човек, който винаги питаше какво става, дори и в случаи като този, когато всичко му е ясно. Той най-вече обичаше да задава подобни ненужни въпроси, когато те просто целяха да уязвят някого. При нормални обстоятелства началник-секторът бе сигурно съвсем приличен човек, помисли си O’Мара, но те с Какстън все още не бяха се срещали при такива обстоятелства.

Подтискайки обзелия го гняв, O’Мара отговори на въпроса и завърши с думите:

— После смятам да изкарам малкото в космоса и да го храня там…

— Да не си посмял! — сряза го Какстън. — През цялото време ще го държиш тук, при теб. Но за това по-късно! Сега искам да чуя за злополуката. За твоето участие в нея, ясно ли е?

Изражението на Какстън показваше, че е готов да го изслуша, но че предварително се съмнява във всяка негова дума.

— Преди да продължиш по-нататък — прекъсна го Какстън, след като O’Мара бе казал едва две изречения, — искам да ти напомня, че този Проект е под ръководството на Мониторния корпус. Обикновено Мониторите ни оставят да уреждаме по наше собствено усмотрение възникналите неприятности, но в този случай има намесени извънземни жители и Мониторите ще трябва да се заемат с него. Ще има следствие. — Той потупа плоската кутийка, окачена на гърдите му. — Ще бъде справедливо да те предупредя, че записвам всяка твоя дума.

O’Мара кимна и с тих, равен глас започна своя разказ за злополуката. Той знаеше, че историята е неубедителна и че ако наблегнеше на някой отделен епизод, който да говори в негова полза, това само би я направило да звучи още по-неправдоподобно. На няколко пъти Какстън отваряше уста да заговори, но се отказваше от това си намерение. Накрая той попита:

— Някой да те е видял да вършиш тези неща? Или поне да е видял как двете същества се движат из опасната зона, въпреки че са били включени предупредителните светлини? Твоята скалъпена историйка обяснява проявеното от тях лекомислие, а теб самия едва ли не те изкарва герой. А не е ли могло да си пуснал предупредителните светлини след злополуката и именно това ти нехайство да е причината за случилото се? И всичките тези измишльотини за заблуденото малко сираче не са ли само куп лъжи, които трябва да те измъкнат от едно много сериозно обвинение…?

— Уеринг ме видя — прекъсна го O’Мара. Какстън втренчи поглед в него. Сега в очите му се четеше не само сдържан гняв, а и пълно отвращение и презрение. O’Мара усети как лицето му пламна.

— Уеринг, така ли? — запита глухо началник-секторът. — Изпипана работа, няма що. На всички ни е добре известно, че непрекъснато се подиграваш на Уеринг, че издевателствуваш над него и му се присмиваш заради дефекта му така злобно, че той сигурно те мрази като отрова. Дори и да те е видял, съдиите ще очакват, че той ще си премълчи за това. А ако не те е видял, ще приемат, че те е видял, но нарочно си премълчава. O’Мара, повдига ми се от теб.

Какстън се завъртя и тръгна към херметическата камера. Прекрачил е един крак вътрешния люк, той отново се обърна.

— Теб, O’Мара, те бива само да създаваш неприятности — каза той ядосано. — Ти си една заядлива камара от кости и мускули, но си достатъчно кадърен, за да те търпим. Да не мислиш, че получи самостоятелна квартира, защото си много способен? Нищо подобно — теб те бива, но не чак толкова! Истината е, че никой в моя сектор не желае да ти стане съквартирант…

Ръката на началник-сектора посегна да изключи копчето за запис. Гласът му постепенно се сниши и придоби зловеща нотка:

— И чувай, O’Мара, ако само допуснеш да се случи нещо лошо на малкото, ако изобщо нещо му се случи, Мониторите дори няма да си губят времето да те съдят.

Скритият в тези последни думи намек бе ясен, помисли си с раздразнение O’Мара, когато началник-секторът си отиде — той бе осъден да съжителствува с този жив половинтонен танк за период от време, който, колкото и къс да беше, щеше да изглежда цяла вечност. Всеки знаеше, че да оставиш хъдлърит в космоса бе все едно да изкараш навън някое куче за през нощта — нищо лошо не можеше да му се случи. Но това, което хората знаеха, и това, което чувствуваха, бяха две съвсем различни неща, а тук O’Мара имаше работа с най-обикновени, скромни, свръхсантиментални и много сърдити строители.

Когато преди шест месеца дойде на строежа, O’Мара откри, че отново е обречен да върши работа, която макар и важна сама по себе си, не го задоволяваше и бе далеч под способностите му. Откакто бе завършил училище, животът му представляваше низ от подобни препятствия. Завеждащите личен състав не можеха да повярват, че един млад човек с подобни ъгловати черти и толкова огромни рамене, та сгушената между тях глава изглеждаше малка като на умствено недоразвит, бе способен да се интересува от такива изтънчени науки като психология и електроника. Бе заминал за космоса с надеждата, че там нещата ще бъдат различни, но остана разочарован. Независимо от упоритите му усилия по време на конкурсите да направи впечатление със солидните си познания, членовете на комисиите биваха дотолкова смайвани от силата на мускулите му, че дори не го изслушваха и молбите му неизменно се резолираха: „Годен за тежък физически труд.“

Като постъпи на този строеж, той реши да оползотвори по-пълноценно перспективата за поредната си досадна и неприятна работа — реши да стане ненавиждана личност. Сега обаче му се искаше усилията му да се превърне в ненавиждана личност да бяха имали по-скромен успех.

Сега повече от всякога той се нуждаеше от приятели, а нямаше нито един.

Острият, проникващ навсякъде мирис на хъдлъритската смес върна мислите му от безрадостното минало към още по-неприятното настояще. Нещо трябваше да се направи, и то спешно. O’Мара бързешком се напъха в лекия си космически костюм и излезе през външния люк на камерата.

II

Квартирата му се намираше в малък монтажен блок, който един ден щеше да образува операционната зала, хирургическото отделение и съответните складови помещения на болничния сектор с ниска гравитация за пациенти МТХК. Две малки стаи, свързани с коридор, бяха осигурени с постоянно атмосферно налягане и снабдени с гравитационни решетки, за да могат да бъдат ползувани от O’Мара, а останалата част от блока си оставаше безвъздушна и безтегловна. Той бродеше из къси недовършени коридори, чиито краища зееха към космоса, и се взираше в голите ъглови помещения, покрай които минаваше. Навсякъде из тях се виждаха положени тръбни системи и полусглобени машинарии, за чието предназначение човек трудно можеше да се досети, без да вземе Информационна касета МТХК. Ала всичките помещения, които огледа, бяха или твърде малки, за да поберат хъдлърита, или пък едната им страна бе открита към космоса. O’Мара изруга сдържано, но от душа, спусна се към един от назъбените краища на малкото си владение и се огледа наоколо.

Отгоре, отдолу и навсякъде встрани от него, на разстояние от десет мили се носеха плавно части от болницата, които се виждаха само благодарение на ярките сини светлини, кацнали отгоре им като предупреждение за корабния трафик в тази зона. Картината донякъде напомняше ядрото на кълбовиден звезден рой, помисли си O’Мара, и бе твърде красива, ако човек имаше настроение да й се наслаждава. Той нямаше, защото на всеки един от тези монтажни блокове имаше дежурни лъчеви оператори, поставени там, за да отклоняват секциите, които заплашваха да се сблъскат. Ако O’Мара изведеше малкото навън дори само за да го нахрани, те щяха да видят и да докладват на Какстън.

Поел обратния път, той си помисли с отвращение, че единственото решение оставаха запушалките за нос.

Вътре в камерата O’Мара бе приветствуван от гръмогласен рев. Той се разнасяше на протяжни нестройни приливи, с малък интервал помежду им, достатъчен, за да накара човек да изтръпне от ужас в очакване на следващия. Огледът установи оголени ивици от кожа, прозиращи през нанесения хранителен слой — следователно невръстното съкровище бе отново гладно. O’Мара отиде за пръскачката.

Бе успял да покрие около три квадратни ярда, когато се наложи да спре работата си. Пристигна д-р Пелинг.

Лекарят на строежа свали само шлема и ръкавиците си, раздвижи вдървените си пръсти и изръмжа:

— Чух, че сте наранили крака си. Я покажете.

Пелинг бе невероятно внимателен, докато преглеждаше ранения крак на O’Мара, ала неговата любезност бе чисто професионална, а не някакъв израз на приятелство. Гласът му прозвуча сдържано, когато каза:

— Силно натъртване и разтегляне на няколко сухожилия — това е всичко. Имали сте късмет. Почивайте. Ще ви дам едно лекарство да го мажете. Вие да не лепите нови тапети?

— Какво?… — започна O’Мара, но като проследи погледа на доктора, обясни: — Това е хранителна смес. Малкото зверче непрекъснато обикаляше, докато го пръсках с нея. Но като стана дума за малкото, можете ли да ми кажете…

— Не, не мога — прекъсна го лекарят, — Мозъкът ми е достатъчно затормозен с болестите и лекарствата на моя собствен човешки род, за да се опитвам да го обременявам и с Информационните физиологични касети ЕСОВ. Освен това тези същества са издръжливи — нищо не може да им се случи! — той подуши шумно въздуха и сбърчи нос. — Защо не го държите навън?

— Има хора твърде жалостиви — в отговора на O’Мара се долавяше горчивина. — Те се ужасяват от такива очевидни жестокости, като например да вдигнеш котенце, хващайки го с два пръста за врата…

— Хм — изсумтя почти съчувствено лекарят. — Но това си е ваша грижа. Ще се видим след една-две седмици.

— Почакайте! — извика настоятелно O’Мара, куцукайки след доктора. — Ами ако наистина нещо се случи? Би трябвало да има някакви правила по отглеждането и храненето на тези същества, най-обикновени правила. Не можете да ме зарежете така…

— Разбирам какво искате да кажете — отвърна Пелинг. Той поразмисли малко и продължи: — У дома се търкаля някъде една книга, нещо като наръчник по даване на първа помощ на хъдлърити. Само че тя е напечатана на универсален език…

— Аз чета универсален език — рече O’Мара.

— Юнак! Добре, ще ви я изпратя. — Той кимна рязко и си отиде.

O’Мара затвори вратата на спалнята с надежда, че от това нетърпимият мирис на храната може да понамалее, после се излегна внимателно на дивана във всекидневната, като реши в себе си, че напълно заслужава тази почивка. Нагласи крака си така, че да го боли поне поносимо, и се залови да си самовнушава, че трябва да се примири с положението.

Но той бе така изтощен, че и най-малкото вълнение би му дошло премного. Клепачите му се затвориха и някаква топла отмала се разля по крайниците му. O’Мара въздъхна, намести се удобно и се приготви да спи…

Звукът, който го изхвърли от дивана, притежаваше пронизващата повелителна настойчивост на всички сирени за тревога и сила, която заплашваше да изкърти вратата на спалнята. O’Мара посегна инстинктивно към космическия си костюм, но като разбра каква е работата, го захвърли с проклятие и отиде за пръскачката.

Бебето бе отново гладно…!

През следващите осемнадесет часа на O’Мара му стана ясно колко малко знае за невръстните хъдлърити. Той бе разговарял много пъти с родителите на малкото посредством транслатора, бебето бе често споменавано, но те някак си не бяха говорили за най-важните неща. За спането например.

Съдейки от последните си наблюдения и опит, малките ЕСОВ изобщо не спяха. По време на съвсем кратките промеждутъци в храненето те вилнееха из спалнята, мачкайки мебелите, които не бяха метални или пък закрепени с болтове за пода, независимо от тяхното предназначение или полезност. По-късно се свиваха в някой ъгъл и започваха да сплитат и разплитат израстъците си. Вероятно тази гледка, наподобяваща играта на едно бебе с пръстите си, би предизвикала блажено гукане у възрастния хъдлърит — тя обаче направо подлуди O’Мара и го направи разноглед.

На всеки два часа с толеранс от няколко минути той трябваше да храни малкото. Ако имаше късмет, то лежеше спокойно, но по-често му се налагаше да го преследва с пръскачката. Обикновено на тази възраст съществата ЕСОВ бяха твърде немощни, за да бягат, но това се отнасяше за условията на смазващата гравитация и налягане на Хъдлър. При тукашните условия, които за него бяха едва една четвърт g, малкото можеше да се движи най-спокойно. И то се забавляваше.

На O’Мара не му бе до забавления: усещаше тялото си като дебел, натежал и напоен с умора сюнгер. След всяко хранене той рухваше на дивана и оставяше изтерзаното си до краен предел тяло да се гмурне слепешком в небитието. Чувствуваше се така изнемощял, че след всяко пръскане се опасяваше, че ако заспи по-дълбоко, нямаше да може да чуе кога отново ще го призове малкият хъдлърит. Но всеки път нестройният рев на същата гръмогласна тръба го изстрелваше полусънен от дивана и го изпращаше, олюлявайки се като пияна марионетка, да грабне пръскачката, за да сложи край на тази ужасна, умопобъркваща врява.

След почти тридесет такива часа O’Мара разбра, че повече едва ли може да издържи. Дали щяха да вземат малкото след два дни, или след два месеца, резултатът, поне доколкото го засягаше него, щеше да бъде един и същ — той щеше да бъде буйствуващ луд. Освен ако в моментна слабост не предприемеше разходка навън без космическия си костюм. O’Мара знаеше, че Пелинг никога не би разрешил да бъде подложен той на подобно наказание, но докторът бе невежа по отношение на биологичния вид ЕСОВ. А Какстън, макар и не по-просветен по този въпрос, бе онзи глупак, който изпитваше удоволствие от подобни жестоки дебелашки шеги, особено пък ако бе убеден, че жертвата си ги заслужава.

Ами ако началник-секторът бе по-непочтен човек, отколкото O’Мара подозираше? Ако на него му бе съвършено ясно на какво точно го обрича, като оставя на неговите грижи малкия хъдлърит? O’Мара изруга уморено, но тъй като вършеше това непрекъснато през последните десет-дванадест часа, пиперливите думи бяха престанали да изпълняват ролята на емоционален отдушник. Той разтърси гневно глава в напразен опит да разпръсне умората, която забулваше мозъка му.

Какстън нямаше да се измъкне безнаказано.

O’Мара знаеше, че е най-якият мъж на целия строеж и запасите му от сила би трябвало да са значителни. Цялата тази умора и нервно напрежение бяха само в главата му, повтаряше си той упорито, а няколко дни безсъние не значеха нищо за неговата невероятна физика — въпреки сътресението, което бе получил при злополуката. И в края на краищата сегашното положение с малкото не можеше да стане по-лошо, така че скоро трябваше да започне да се подобрява. Въпреки всичко ще ги победи, закле се той. Какстън няма да успее да го изпрати в лудницата, нито да го принуди да моли за помощ.

Това бе предизвикателство, настояваше той с уморена решителност. Винаги се бе оплаквал, че нито една работа не използува напълно възможностите му. А ето сега тази задача щеше да постави на безпощадно изпитание неговата физическа издръжливост, и умствени способности. Едно невръстно същество бе оставено на негова отговорност и той бе решен да се грижи за него независимо дали то щеше да остане тук две седмици, или два месеца. Дори нещо повече — когато пристигнеха новите му родители, той щеше да покаже, че за него е било чест да се грижи за малкото…

Бе изминал четиридесет и осмият час в компанията на невръстния ЕСОВ и петдесет и седмият, откакто бе спал като хората — подобни непоследователни и донякъде сантиментални мисли сега изобщо не му изглеждаха странни.

И тогава най-неочаквано настъпи промяна в онова, което O’Мара бе приел за нормален ход на нещата. Малкият ЕСОВ бе надал своя рев, той го бе нахранил, ала бебето бе отказало да млъкне!

Първоначалната реакция на O’Мара бе оскърбено учудване — та това беше против правилата! Обикновено бебетата плачат, нахранваш ги и те престават да плачат — поне за известно време. Това сега бе толкова несправедливо, че от изненада и безпомощност той не успя да реагира.

Какофонията с вариации бе истинска лудница. Заляха го протяжни, нестройни звуци. Те ту варираха налудничаво произволно по височина и сила, ту се превръщаха в стържещо стакато, като че ли малкото имаше натрошени стъкла в гласните си струни. Настъпваха и паузи от порядъка на две секунди до половин минута, през което време О’Мара се свиваше в очакване на следващия взрив. Той изтърпя, доколкото му бе по силите — не повече от десет минути, — след което отново свлече от дивана натежалото си като олово тяло.

— Какво по дяволите те прихваща? — изкрещя O’Мара, за да надвика врявата. Бебето ЕСОВ бе надлежно покрито с хранителна смес, така че не можеше да бъде гладно.

Когато малкото го видя, силата и настойчивостта на писъците му се увеличиха. Външната, подобна на мях издутина от мускули на гърба на хъдлърита, която му служеше само за възпроизвеждане на звукови сигнали (съществата ЕСОВ изобщо не дишаха), продължи да се подува и спада рязко. O’Мара притисна с длани ушите си, ала това изобщо не помогна и изкрещя:

— Млъкни!

Той знаеше, че осиротелият неотдавна ЕСОВ сигурно все още се чувствува объркан и уплашен и че само процесът на хранене не може да задоволи всички негови емоционални потребности — той разбираше всичко това и силно му дожаля за малкото. Но тези му размишления кръжаха в един спокоен, здравомислещ и облагороден кът от съзнанието му и бяха откъснати от цялата болка, умора и ужасяващи изблици на вой, които непрестанно терзаеха тялото му. В действителност у него съжителствуваха двама души — и докато единият от тях разбираше причината за врявата и я приемаше, другият — чисто физическият O’Мара — реагираше инстинктивно и яростно, за да я смаже.

— Млъкни! МЛЪКНИ! — изкрещя O’Мара и пусна в действие юмруци и ритници.

Като по чудо десетина минути по-късно малкото престана да реве.

Треперейки, O’Мара се върна при дивана. През тези десет минути той бе обладан от убийствена необуздана ярост. Бе удрял с юмруци и ритал свирепо, докато болката в ръцете и ранения крак го принуди да спре да си служи с тези три крайника, ала той продължи да рита и да сипе ругатни с единствените оръжия, които му бяха останали — здравия крак и езика му. Явната жестокост на стореното го потресе и отврати.

Безполезно беше да се успокоява с това, че малкото е издръжливо и едва ли е почувствувало ударите — то бе спряло да реве, значи някак си се бе справило. Известно бе, че хъдлъритите са яки и издръжливи, но това все пак беше бебе, а бебетата имат някои слаби места. Човешките бебета например имаха много нежно място на темето си…

Когато напълно изтощеното тяло на O’Мара се отдаде на съня, последната му ясна мисъл бе, че той е най-мръсната и долна гадина, която някога се е раждала.

Шестнадесет часа по-късно той се събуди. Това бе бавен естествен процес, който мъчително го възвърна към съзнание. Изпита мимолетно учудване от факта, че малкото не бе виновно за събуждането му, и отново потъна в сън. Събуди се след пет часа, и то от шума, вдигнат от Уеринг при влизането му през херметическата камера.

— Д-р Пе-Пе-Пелинг ме помоли да ти донеса това — каза той, подхвърляйки на O’Мара една книжка. — И да не мислиш, че го правя заради теб — донесох я, защото той ми каза, че е за доброто на малкото. Как е то?

— Спи — отвърна O’Мара.

Уеринг облиза устни.

— Трябва да на-на-направя проверка. Как-Как-Какстън ми нареди.

— Как-Как-Какстън ли ти нареди? — попита O’Мара, като му подражаваше.

Той наблюдаваше мълчешком как лицето на Уеринг силно почервеня. Уеринг бе слабоват млад човек, чувствителен и не много силен, но създаден от онази материя, от която правят героите. При пристигането си O’Мара бе засипан с разкази за този оператор на лъчев влекач. По време на монтажа на един ядрен реактор става авария и Уеринг попада в капан в една от секциите, която не била добре защитена от радиация. Той обаче не изгубва присъствие на духа и като следва инструкциите, предавани му отвън по радиото от някакъв инженер, успява да предотврати една ядрена експлозия, която в крайна сметка е щяла да отнеме живота на всички в тази секция. Той извършва това, макар че през цялото време съзнава ясно, че степента на радиацията, при която работи, ще причини неминуемо само за няколко часа неговата собствена смърт. Но защитата се оказала по-надеждна, отколкото се е предполагало, и Уеринг оцелява. Злополуката обаче, доколкото O’Мара бе дочул, бе оставила следи у него. Той губеше съзнание, заекваше, нервната му система, казваха, силно пострадала, а имаше и други неща, които O’Мара сам забелязваше, но бе принуден да пренебрегва. Защото Уеринг бе спасил живота на другарите си и поради това той заслужаваше специално отношение. Ето защо, където и да отидеше, му правеха път, оставяха го да печели всички битки, спорове и игри, за които се изискваше умение или късмет, и изобщо от умиление не даваха и прах да падне върху него.

От това Уеринг бе станал разглезен, нетърпим и превзет пикльо.

Като наблюдаваше побелелите му устни и стиснати юмруци, O’Мара се усмихна. Никога не бе се оставял Уеринг да го победи в нещо, ако сам той можеше да бъде победителят и още първата битка, която лъчевият оператор поведе срещу него, се оказа и последнал. Не че го бе обидил с нещо, но той бе достатъчно костелив орех, за да покаже, че да се сражаваш с O’Мара не бе най-блестящото хрумване.

— Влез и виж! — каза накрая O’Мара. — Направи, както Как-Как-Какстън ти е наредил.

Те влязоха вътре, огледаха набързо леко потрепващото бебе и излязоха навън. Заеквайки, Уеринг каза, че трябва да си тръгва, и се отправи към херметическата камера. O’Мара знаеше, че напоследък той не заекваше така често — може би се бе уплашил, че въпросът със злополуката ще бъде повдигнат.

— Почакай малко! — рече O’Мара. — Хранителната смес е на привършване. Ще донесеш ли…

— До-донеси си сам!

O’Мара втренчи поглед в него, докато Уеринг гледаше встрани и каза тихичко:

— Какстън не може да ме разиграва, както му отърва. Ако за малкото трябва да се полагат толкова усърдни грижи, че дори да не ми се разрешава да го храня или държа в безвъздушното пространство, ще бъде престъпление от моя страна да изляза и да го оставя за няколко часа, за да набавя храна. Сигурно разбираш това. Един бог знае каква беда може да се случи на малкото, ако го оставя само. След като ме натовариха с отговорността за живота и здравето на бебето, аз настоявам…

— Си-си-сигурно няма да…

— Това не би отнело повече от час от почивката ти веднъж на два-три дни — сряза го O’Мара. — Стига си мърморил! И престани да заекваш — достатъчно голям мъж си, за да говориш като хората.

Уеринг из скърца със зъби. Той си пое дъх на пресекулки и го изпусна бавно през ядно стиснатите си челюсти. Получи се звук като от спукан клапан.

— Това… ще… ми… отнеме… цялата… почивка днес и утре. Помещенията… където държат храната на ЕСОВ… ще бъдат монтирани към главния корпус вдругиден. Хранителната смес трябва да се докара преди това.

— Виждаш ли как гладко се получава, като се напрегнеш малко — ухили се O’Мара. — В началото малко ти лепнеше релето, но аз ти разбирах всичко. Напредваш. Между другото, като подреждаш навън контейнерите с храната, ще имаш ли добрината да не вдигаш много шум, за да не събудиш бебето?

През следващите две минути Уеринг окичи O’Мара с най-мръсните имена, без да заекне нито веднъж.

— Нали ти казах, че напредваш — кимна одобрително O’Мара. — Не е нужно да ми се фукаш.

III

След като Уеринг си отиде, O’Мара се замисли за демонтирането на секцията на хъдлъритите. С гравитационни решетки, нагласени на 4 g, и малкото други удобства, необходими за ЕСОВ, те живееха в една от възловите болнични секции. Щом тя бъдеше монтирана към главния корпус, до завършването на строителството на болницата оставаха не повече от пет-шест седмици. Той знаеше, че последните етапи щяха да бъдат вълнуващи. От своите пултове за дистанционно управление лъчевите оператори щяха да придвижват из небето хиляди тонове конструкции и внимателно да ги доближават, докато монтажниците щяха да проверяват нивелацията или да пасват бавно приближаваните секции. Въпреки предупредителните светлини над насочваните за стиковка повърхнини монтажниците щяха да останат до последния миг, поемайки най-невероятни рискове, от които може да ти настръхне косата, само и само да спестят време и да не се наложи повтаряне на операцията.

Как му се искаше на O’Мара да участвува в завършването на монтажа вместо да кисне тук като бавачка!

Мисълта за малкото му напомни за опасенията, които бе скрил от Уеринг. Никога досега то не бе спало толкова дълго — трябваше да има поне двадесет часа, откакто бе заспало, или по-точно откакто го бе сритал, за да заспи. Хъдлъритите бяха безспорно издръжливи, но не беше ли възможно малкото да не е просто заспало, а да е в безсъзнание от сътресение на мозъка…?

O’Мара взе изпратената му от Пелинг книга и започна да чете.

Четенето вървеше мудно и мъчително, ала в края на втория час O’Мара вече знаеше нещичко за отглеждането на хъдлъритските бебета и новите му познания го изпълниха едновременно с облекчение и отчаяние.

Стана ясно, че избухването му и последвалите ритници се бяха оказали полезни — бебетата ЕСОВ непрекъснато се нуждаят от милувки и едно скоростно изчисление на количеството сила, влагано от възрастните хъдлърити, за да дарят с нежна милувка своето потомство, показа, че ожесточената атака на O’Мара е била всъщност само слабо потупване. Книгата обаче предупреждаваше за опасност от прекомерно хранене, а в това отношение O’Мара имаше определена вина. Както изглеждаше, най-правилно бе малкото да се храни на всеки пет-шест часа по време на будния му период и да се прилагат физически методи като потупване например, ако то продължава да е неспокойно или още гладно. Освен това на умерено чести интервали невръстните ЕСОВ се нуждаят и от баня.

На родната си планета те просто вземат душ от силна пясъчна струя, но според O’Мара това се дължеше най-вероятно на тамошното налягане и лепкава атмосфера. Другият проблем, който той трябваше да разрешава, бе осигуряването на мощна и достатъчно успокояваща милувка. Той сериозно се съмняваше дали би могъл да избухва всеки път, когато бебето се нуждае от поредната си порция нежност.

Сега поне щеше да има достатъчно време да измисли нещо, защото едно от откритията му за тях бе, че хъдлъритите будуват цели два дни без прекъсване и спят цели пет.

През първия петдневен период на сън O’Мара успя да изобрети методи за милване и къпане на своя питомник и дори му остана малко свободно време да почине и събере сили за двата дни непосилен труд, които му предстояха, щом малкото се събудеше. Тази работа би се оказала убийствена за човек с обикновена физическа сила, но O’Мара откри, че след първите две седмици той свикна и физически, и умствено с нея. А след четири седмици, когато болката и сковаността на крака му попреминаха, той вече нямаше никакви затруднения с малкото.

Навън монтажните работи бяха към своя край. Огромният мозаечен ребус в три измерения бе вече подреден — оставаха само няколко незначителни петна по краищата. От Мониторния корпус бе пристигнал следовател и задаваше въпроси на всички освен, разбира се, на O’Мара.

Измъчваше го въпросът дали Уеринг е вече разпитан и ако е, какво ли бе казал лъчевият оператор. За разлика от обикновените инженери Монитори, които бяха на строежа, следователят бе психолог и по всяка вероятност не бе глупак. O’Мара си помисли, че и той самият не е глупак. Той бе изчислил нещата и по правило не трябваше да се безпокои за изхода от разследването на Монитора. O’Мара бе преценил случая и хората, замесени в него, и би могъл да предскаже реакциите на всеки един от тях. Всичко обаче зависеше от това какво Уеринг ще каже на този Монитор.

Хваща те шубето! — помисли си ядно O’Мара, изпълнен с отвращение към себе си. — Сега, когато любимите ти теорийки се поставят на изпитание, ти се изплаши, глупако, че ще се окажат несъстоятелни. Май ти се прииска да легнеш по корем пред Уеринг и да му ближеш подметките!

O’Мара знаеше, че поведението на Уеринг може да обърне всичко с краката нагоре дори в едно, така да се каже, изчислено положение и почти сигурно да изпрати всичко по дяволите. И все пак — изкушението бе голямо.

Беше в началото на шестата седмица от наложеното му принудително опекунство над малкото. Той тъкмо четеше за някои съдбоносни и необикновени заболявания, към които бяха предразположени бебетата ЕСОВ, когато сигналният апарат в херметическата му камера съобщи, че има посетител. Бързо скочи от дивана и като застана с лице към отварящия се люк, се помъчи да си придаде вид на човек, чийто работи са напълно в ред. Посетителят се оказа не друг, а Какстън.

— Очаквах, че ще е Монитора — каза O’Мара.

Какстън изсумтя:

— Още ли не те е викал? Може да е преценил, че само ще си загуби времето. След всичко, което му казахме, той вероятно смята, че случаят е изяснен и приключен. Тук той ще дойде направо с белезници.

O’Мара само го изгледа. Изкушаваше се да попита Какстън дали представителят на Корпуса е разпитал вече Уеринг, но се овладя.

— Причината за идването ми тук — започна Какстън с дрезгав глас — е да разбере какво става с водата. От „Снабдяване“ се обадиха, че си дал заявка за тройно по-голямо количество от това, което нормално изразходваш. Да не би да си направил аквариум или друга някоя глупост?

O’Мара нарочно не му даде пряк отговор. Задоволи се да каже:

— Време е да къпя бебето — ще искате ли да погледате?

Той се наведе, отмахна ловко една ивица от подовата настилка и бръкна в отвора.

— Какво правиш? — избухна Какстън. — Та това са гравитационните решетки, ти нямаш право да пипаш…

Изведнъж подът се наклони с тридесет градуса. Проклинайки, Какстън се облегна на една стена. O’Мара се изправи, отвори вътрешния люк на херметическата камера и тръгна нагоре към спалнята по образувалия се стръмен наклон. Като повтаряше гръмогласно, че O’Мара няма нито право, нито ценз да пипа инсталацията за изкуствена гравитация, Какстън го последва. Вътре O’Мара каза:

— Това е резервната пръскачка за храна, чиято дюза е пригодена да изхвърля водна струя под силно налягане.

Той взе инструмента и започна да показва нагледно действието му, като насочи струята към един малък участък от кожата на малкото. Обектът на тази демонстрация усърдно блъскаше останките от един стол, като старателно му придаваше още по-причудливи форми и не обръщаше никакво внимание на двамата мъже.

— Можете да видите — продължи O’Мара — местата по кожата, където се е втвърдила хранителната смес. Те трябва да се измиват периодически, защото иначе се задръства поглъщателният механизъм на малкото в тези участъци и това затруднява всмукването на храната. А от това невръстният хъдлърит става тъжен, и, хм, шумен…

O’Мара замълча. Той видя, че Какстън не гледа към малкото, а наблюдава водата, която отскачаше от кожата му и се стичаше през стръмно наклонената врата на спалнята, прекосяваше всекидневната и се събираше в херметическата камера. Това бе добре дошло за него, тъй като пръскачката му бе разкрила едно петно върху кожата на ЕСОВ с вид и цвят, каквито той никога не бе виждал преди. Може би нямаше основание за тревога, но по-добре, че Какстън не го забеляза и не започна да задава въпроси.

— Какво е онова там горе? — попита Какстън, сочейки към тавана на спалнята.

С цел да осигури на малкото полагаемите му се ласки, O’Мара бе изработил набързо една система от макари и балансирани тежести и бе провесил от тавана цялото това примитивно съоръжение. Той ужасно се гордееше с уреда, който му даваше възможност да положи някоя и друга хубава солидна милувка — с удар, който би убил моментално всяко човешко същество — на всяко местенце по това половинтонно чудовище. Ала той се съмняваше, че Какстън ще хареса уреда. Вероятно началник-секторът щеше да се закълне, че той изтезава бебето, и щеше да забрани употребата му.

Като излизаше от спалнята, O’Мара отговори през рамо:

— Обикновен повдигащ механизъм.

Той избърса мокрите петна от пода с един парцал, който захвърли в понапълнилата се с вода херметическа камера. Сандалите и работният му комбинезон бяха мокри, ето защо той ги свали и ги хвърли и тях там, после затвори вътрешния люк и отвори външния. Докато водата възвираше и се изпаряваше навън в космическото пространство, той нагласи отново гравитационните решетки, така че подът стана пак хоризонтален, а стените вертикални, и прибра сандалите, комбинезона и парцала, които бяха вече съвсем сухи.

— Струва ми се, че всичко е добре организирано — неохотно отбеляза Какстън, като затягаше шлема си. — Поне за малкото се грижиш по-добре, отколкото се грижеше за родителите му. Гледай да поддържаш темпото. Мониторът ще те посети утре в девет часа — добави той и си отиде.

О’Мара се върна бързо в спалнята, за да прегледа по-внимателно странното петно. То имаше бледосинкавосив цвят и на това място гладката, твърда като стомана повърхност на кожата бе хванала напукана кора. O’Мара разтри леко петното. Бебето ЕСОВ се разшава и нададе рев.

— И двамата не ни бива за нищо — каза разсеяно O’Мара. Не можеше да си спомни дали е срещал в книгата нещо подобно, но той все още не беше я прочел докрая. Колкото по-скоро я свършеше, толкова по-добре.

Главният начин за общуване между две същества от различни видове бе посредством транслатора, който електронно отделяше и подреждаше всички разумни звуци и ги възпроизвеждаше на родния език на приемащия. Друг начин, ползван при предаването на обемисти количества точни сведения от по-описателно естество, бе Информационната касетъчна система. Тя изпращаше чрез внушение всички сетивни възприятия, познания и черти от характера на едно същество в ума на друго. Далеч зад тях, на трето място по популярност и точност се нареждаше писменият език, на който бе дадено екстравагантното име Универсален.

Универсалната писменост можеше да се ползва само от същества, чийто мозък бе свързан с оптически рецептори, способни да извличат информация от писмени знаци, изобразени върху плоскост — накратко от печатна страница. Докато много от съществуващите видове притежаваха тази способност, то начините, по които те възприемаха цветовете, много рядко съвпадаха. Това, което за O’Мара бе синкавосиво петно, можеше спокойно да изглежда от жълтосиво до мръсно мораво на някое друго същество, а бедата бе там, че именно това същество можеше да се окаже авторът на книгата. В едно от приложенията бе дадена сравнителна таблица за цветовете, но да сверява по нея би било досадно занимание, което само щеше да отнеме много време, а и познанията му по Универсалния език не бяха дотам съвършени.

Пет часа по-късно той не бе постигнал никакъв напредък в установяването на диагнозата на бебето ЕСОВ, а единичното синкавосиво петно върху кожата му стана двойно по-голямо и към него се прибавиха още три. Докато хранеше малкото, той се питаше загрижено дали в такива случаи обливането с храна не е вредно, а след това бързо се залови отново с четенето.

Според наръчника съществуваха буквално стотици леки, краткотрайни заболявания, на които бе изложен малкият хъдлърит. Неговият питомник ги бе избягнал само защото бе приемал хранителна смес от контейнери и така се бе спасил от зараждащите се във въздуха бактерии, които изобилствуваха на родната му планета. Вероятно тази болест бе нещо като най-обикновена шарка за хъдлъритите, утешаваше семислено O’Мара, но тя имаше вид на тежко заболяване. При следващото хранене броят на петната достигна седем, като новите бяха по-възпалени и по-наситено сини. Освен това бебето непрекъснато се дращеше с израстъците си. Очевидно петната зловещо го сърбяха. Въоръжен с тези нови сведения, O’Мара се залови отново с книгата.

И изведнъж откри това, което търсеше. Симптомите бяха описани като поява на груби цветни петна върху кожата, придружени от остър сърбеж и причинени от неусвоени хранителни частички. Лечението се състоеше в почистване на възпалените петна след всяко хранене, за да се успокои сърбежът, и изчакване природата сама да се погрижи за останалото. Заболяването се срещаше напоследък твърде рядко на Хъдлър, симптомите се появяваха съвсем ненадейно, но се развиваха и изчезваха с не по-малка бързина. При полагане на необходимите грижи за пациента, съобщаваше книгата, заболяването не бе опасно.

O’Мара се залови да привежда цифрите от книгата към своята собствена таблица за време и мащаби. След възможно най-точните изчисления, които успя да направи, се оказа, че преди да започнат да изчезват цветните петна, трябваше да нараснат до около осемнадесет инча в диаметър и можеше да се очаква да достигнат до дванадесет на брой. Това щеше да настъпи, изчислявайки времето от появата на първото петно, след около шест часа.

Той нямаше основание да се тревожи.

IV

В края на следващото хранене O’Мара внимателно почисти сините петна, но малкият ЕСОВ продължаваше все така ожесточено да се дращи и тромаво да трепери. „Като коленичил слон, размахал гневно шест хобота“, помисли си той. O’Мара хвърли още веднъж поглед в книгата, но тя все така упорито твърдеше, че при нормални условия болестта протича в лека форма и е краткотрайна и че единственото успокояващо лечение бе почивка и постоянно почистване на засегнатите участъци.

„Децата“, мислеше си O’Мара, „са дяволски голяма грижа…“!

Здравият разум му подсказваше, че това треперене и дращене изглеждат обезпокоителни. Вероятно малкото се чешеше просто по силата на навика, макар че яростта, с която го правеше, поставяше под съмнение това предположение, но ако отвлечеше вниманието му по някакъв начин, то може би щеше да се успокои. O’Мара бързо избра една тежест от петдесет фунта и с помощта на повдигащия механизъм я провеси от тавана. Той започна да я вдига и спуска ритмично над един участък от около два фута зад твърдата прозрачна ципа, която предпазваше очите на ЕСОВ, и откри, че това доставя огромно удоволствие на малкото. Петдесет фунта, падащи от осем фута височина, бяха чудесна нежна ласка за всеки хъдлърит.

Под въздействието на милувката движенията на бебето ЕСОВ престанаха да бъдат така войнствени и резки. Ала веднага, щом O’Мара спря механизма, малкото се разяри до такава степен, че се втурна с всичка сила срещу стените и нападна жалките останки от мебелировката. По време на една отчаяна атака то едва не се намъкна във всекидневната — попречи му единствено наедрялото му тяло, което не можа да се провре през вратата. До този момент O’Мара не си бе дал сметка колко много е наддало малкото за пет седмици.

Накрая умората принуди O’Мара да се предаде. Той остави хъдлърита да вършее и се блъска из спалнята и проснат върху дивана отвън, се помъчи да събере мислите си.

Според книгата бе вече време сините петна да започват да изчезват. Но те не изчезваха, бяха достигнали максималния си брой — дванадесет — и вместо осемнадесет инча в диаметър бяха почти двойно по-големи. Те бяха толкова огромни, че при следващото хранене поглъщателната повърхност на малкото щеше да намалее наполовина, което означаваше, че то щеше да продължава да губи сили поради недостиг на храна. А освен това петната не трябваше да се дращят, за да не плъзнат по цялото тяло и положението да стане още по-сериозно…

Продран тръбен зов прекъсна мислите му. O’Мара бе натрупал достатъчно опит, за да разбере, че малкото бе много уплашено, а по относително намалялата сила на звука — че то бе вече и изтощено.

O’Мара имаше огромна нужда от помощ, но се съмняваше дали изобщо някой може да стори това. Да каже на Какстън, ще е безполезно — началник-секторът щеше само да повика Пелинг, а Пелинг знаеше много по-малко за хъдлъритските бебета и от O’Мара, който се бе специализирал в тази насока през последните пет седмици. Това щеше да бъде само загуба на време и нямаше изобщо да помогне на малкото. Освен това имаше голяма вероятност — независимо от присъствието на Монитора-следовател — Какстън да се погрижи да отмъсти жестоко на O’Мара за това, че е допуснал малкото да се разболее, защото началник-секторът щеше да погледне на случилото се именно така.

Какстън не обичаше O’Мара. Никой не обичаше O’Мара.

Ако се бе държал по-мило към хората, никому и през ум нямаше да мине да го обвини за заболяването на малкото или така набързо и единодушно да приемат всички, че той е човекът, отговорен за смъртта на неговите родители. Той обаче бе решил да докаже, че е твърде противна личност, и бе успял да постигне това дяволски добре.

А може би той наистина бе неприятен човек и по тази причина ролята, която си бе избрал, му се удаваше с лекота. Вероятно вечното безсилие да получи възможност да използува истински мозъка си, скрит в могъщото тяло, постепенно го беше озлобило и ролята, която мислеше, че играе, беше всъщност на истинския O’Мара.

Да не беше се занимавал поне с този Уеринг. Това съвсем ги бе озлобило срещу него.

Разсъждаваше ли по този начин, нямаше да стигне до никъде. Решението на собствените му проблеми се състоеше — поне в известна степен — да покаже, че има чувство на отговорност, че е търпелив и грижовен и че притежава различни други качества, на които колегите му по принцип гледат с уважение. За целта той първо трябваше да докаже, че е достоен да му бъде поверена грижата за едно бебе.

Изведнъж се замисли дали не би могъл да помогне Мониторът. Не лично — един психолог, офицер от Мониторния корпус, едва ли би могъл да знае за някакви неизвестни заболявания на хъдлъритските бебета, — а чрез организацията си. В качеството си на галактическа полиция, момчета за всичко и носители на върховна власт, хората от Мониторния корпус бяха в състояние да осигурят незабавно специалист, който да знае необходимите отговори. Но, разбира се, такъв специалист можеше да се намери единствено на планетата Хъдлър, а властите там вече знаеха за положението на осиротялото ЕСОВ и вероятно помощта бе тръгнала отпреди няколко седмици. Тя сигурно щеше да пристигне скоро и без намесата на Мониторите. Помощта може би щеше да дойде навреме, за да спаси малкото. Но можеше и да не дойде.

Отговорността продължаваше да лежи изцяло върху O’Мара.

Нищо повече от най-обикновена шарка! Но понякога шарката може да се окаже и много сериозна болест за човешкото бебе, ако то се държи в студено помещение или в някаква среда, която макар и не смъртоносна сама по себе си, може да се окаже фатална за организъм, чиято съпротива е отслабнала от заболяването или от недостиг на храна. Наръчникът предписваше покой, почистване и само толкова. Ами ако в него имаше допусната грешка? Това твърдение можеше да има и някакъв съществен, но добре прикрит смисъл. Причината бе, че описаният в книгата пациент боледува на родната си планета. При нормалните за там условия болестта вероятно протича леко и бързо.

Условията в спалнята на O’Мара обаче бяха далеч от нормалните за едно заболяло хъдлъритско бебе.

С тази мисъл дойде и отговорът, ако не беше твърде късно да го приложи. O’Мара скочи стремително от дивана и забърза към шкафчето с космическия си костюм. Той тъкмо се напъхваше в тежкия работен костюм, когато комуникаторът избръмча.

— O’Мара — достигна до него гласът на Какстън, — Мониторът иска да разговаря с теб. Това не се очакваше да стане по-рано от утре, но…

— Благодаря ви, мистър Какстън — намеси се един спокоен, по-плътен глас. Последва кратка пауза: — Казвам се Крейторн, мистър O’Мара. Както знаете, бях запланувал да се срещна с вас утре, но успях да си свърша другата работа и ми остана време за един предварителен разговор…

„По дяволите! — избухна мислено O’Мара. — Само какво неудобно време е избрал!“ Бе вече облякъл костюма, но не си сложи ръкавиците и шлема. Той се втурна към командното табло за притока на въздух.

— …Да си призная — продължи спокойният глас на Монитора, — вашият случай попадна случайно в обсега на моята основна работа. Аз се занимавам с всичко, свързано с настаняването на различните същества, които наскоро ще пристигнат, за да попълнят щата на болницата, и отговарям за предотвратяването на недоразуменията, които могат да възникнат помежду им след тяхното пристигане. Трябва да се грижа и за безброй дреболии, но в момента съм свободен. За мен вашият случай е много любопитен. Бих искал да ви задам няколко въпроса.

„Ето един отличен оператор“ — помисли си едната половина от мозъка на O’Мара. Другата половина отбеляза, че положението на лостовете, регулиращи притока на въздух, отговаря на условията, набелязани от него. Той остави командното табло и започна да измъква едната от подовите секции, за да се добере до намиращите се под нея гравитационни решетки. Малко разсеяно той каза:

— Ще трябва да ме извините, но докато разговаряме, ще си върша работата. Какстън ще ви обясни…

— Аз му разказах за малкото — прекъсна го Какстън — и ако мислиш, че ще го измамиш, като му пробутваш пиесата за изтерзаното майчино сърце…

— Всичко ми е ясно — рече Мониторът. — Бих искал да ви кажа също, че принудителното ви съжителство с невръстния ЕСОВ, когато това съвсем не е било необходимо, може да се определи като жестоко и необичайно наказание и че за това, което сте изтърпели през последните пет седмици, ще трябва да се намалят най-малко десет години от присъдата ви, ако, разбира се, докажем, че сте виновен. Извинете ме, но винаги съм си мислил, че е по-добре човек да вижда на кого говори. Може ли да получим картина, моля?

Рязкото превключване на решетките от едно на две g завари O’Мара неподготвен. Ръцете му изпукаха под тежестта на тялото и гърдите опряха о пода. Заплашителният рев на пациента от съседната стая успя да заглуши шума от падането, тъй като Мониторът не спомена нищо. С върховни усилия той се надигна на колене.

С мъка си наложи да не изпъшка.

— Съжалявам, но видеопредавателят ми не е в изправност — рече той.

Мониторът направи пауза, достатъчно продължителна, за да покаже на O’Мара, че е разбрал лъжата, но че за момента е склонен да не я взема под внимание. Най-сетне каза:

— Тогава поне вие ще можете да ме виждате. — И видеоекранът на O’Мара светна.

Показа се млад мъж с високо подстригана коса. Очите му изглеждаха двадесет години по-стари от лицето. Пагоните му на майор се виждаха върху спретнатата тъмнозелена униформа, а на гърдите му отляво стоеше хермесов жезъл1. O’Мара си помисли, че при други обстоятелства сигурно би харесал този човек.

— Трябва да свърша една работа в другата стая — излъга отново O’Мара. — Ще се върна след малко.

Той започна да наглася антигравитационния колан на костюма си на отблъскване две g което щеше напълно да противодействува на сегашното притегляне на пода и щеше да му позволи да го увеличи на четири g, без това да му причини силно сътресение. После щеше да нагласи колана на три g и това щеше да му възвърне нормалното притегляне на едно g.

Или поне така трябваше да се получи.

Но вместо това коланът или подовите решетки, или и двете едновременно започнаха да произвеждат полугравитационни колебания и стаята полудя. Имаше чувството, че се намира в експресен елеватор, който непрекъснато спира и тръгва. Честотата на вълните нарасна рязко и O’Мара се затресе така силно, че зъбите му затракаха. И преди да успее да реагира, възникна ново, още по-страшно усложнение. Подовите решетки не само показваха колебания по сила, но те спряха да действуват под прав ъгъл към своите повърхности и започнаха да се отклоняват своеволно от десет до тридесет градуса от отвесната ос. Едва ли някой подхвърлян от бурята кораб се е клатушкал и накланял толкова яростно. O’Мара се олюля, направи отчаян опит да се хване за дивана, не успя и бе захвърлен с трясък към стената. Когато следващата вълна го подметна към отсрещната стена, той успя да изключи колана си.

Стаята отново се успокои с постоянното притегляне от две g.

— Още много ли ще се бавите? — запита внезапно Мониторът.

През последните трескави секунди O’Мара почти бе забравил за майора. Докато отговаряше, той се постара гласът му да прозвучи не само естествено, но и да създаде впечатлението, че идва от другата стая.

— Може и да се забавя. Бихте ли ме потърсили малко по-късно?

— Предпочитам да изчакам — отговори Мониторът. През следващите няколко минути O’Мара се опита да забрави за контузията, която бе получил въпреки защитата на тежкия космически костюм, и съсредоточи мислите си как да се измъкне от получилата се бъркотия. Той започваше да се досеща какво се бе случило.

Когато два антигравитационни генератора с еднаква сила и честота работят един до друг, попадат в интерференция, която нарушава тяхната устойчивост. Антигравитационните решетки в жилището на O’Мара бяха инсталирани временно в пода и се захранваха от генератор, подобен на този, вграден в костюма. Беше осигурена разлика в честотите, за да се избегне възникването на неустойчивост. Обаче O’Мара бърникаше в решетъчните инсталации непрекъснато през последните пет седмици — всеки път, когато малкото се нуждаеше от баня, ако трябва да бъдем по-точни, — така че той сигурно бе променил несъзнателно честотата.

Нямаше представа какво точно е повредил, но дори и да знаеше, нямаше достатъчно време да се опита да го поправи. С раздразнение O’Мара включи отново своя антигравитационен колан и бавно започна да увеличава силата му. Коланът отбеляза три четвърти g, когато се появиха първите признаци на неустойчивост.

Четири g без три четвърти правеше малко повече от три g, Изглежда, помисли си O’Мара мрачно, се налагаше да осъществи плана си по най-трудния начин…

V

О’Мара затвори бързо шлема, после прекара кабел от микрофона на костюма до комуникатора, така че да може да разговаря, без Какстън или Мониторът да разберат, че е затворен вътре в костюма си. Ако имаше късмет да завърши лечението успешно, те не трябваше да заподозрат, че е имало нещо нередно. Последва окончателната настройка на регулатора за въздушно налягане и на гравитационните решетки.

Само за две минути атмосферното налягане в двете стаи се увеличи шест пъти, а притеглянето бе четири g — всъщност най-близкото, което O’Мара можеше да отнесе към „нормалните условия“ за хъдлърита. С опнати от усилието мишци — тъй като сега коланът намаляваше съвсем слабо притеглянето в стаята — той издърпа от тясната пролука над решетките невероятно тромавия и натежал израстък, в който се бе превърнала ръката му, и се търколи тежко възнак.

Изпита чувството, че бебето е седнало върху гърдите му, и огромни черни петна заиграха пред очите му. През тях той съзираше част от тавана и под някакъв лудешки ъгъл видеоекрана. Лицето от екрана изразяваше вече нетърпение.

— Върнах се, майоре — произнесе задъхано O’Мара. Той се помъчи да овладее дишането си, така че да не изстрелва и предъвква думите. — Предполагам, че искате да чуете моята версия за злополуката.

— Не — отвърна Мониторът. — Аз прослушах записа, направен от Какстън. Това, което съм любопитен да чуя, е нещо за самия вас до идването ви тук. Направих нужните справки, но открих, че има някакво несъответствие.

Прогърмя оглушителен рев, който прекъсна разговора им. И макар че от високото налягане звукът кънтеше по-силно, O’Мара се досети за какво беше сигналът: бебето бе сърдито и гладно.

С огромно усилие O’Мара се претърколи на едната си страна и се надигна на лакти. Постоя малко в тази поза, събирайки сили да се опре на колене и длани. Но когато накрая успя да направи това, откри, че ръцете и краката му бяха започнали да се подуват и като че ли заплашваха да се пръснат под напора на стеклата се в тях кръв. Като изпъшка, той се простря по очи. Кръвта мигновено нахлу в предната част на тялото и пред очите му започна да се прояснява.

Той не можеше да пълзи, опирайки се на ръцете и коленете си, нито пък можеше да се влачи по корем. Беше съвсем сигурно, че при действуващите три гравитации той не можеше и да се изправи да върви. Какви ли изпитания още го очакваха?

С мъчително усилие O’Мара легна отново на едната си страна и се претърколи по гръб, но този път успя да се надигне на лакти. Твърдата яка на костюма му служеше като подпора за главата, но отвътре ръкавите бяха много тънко подплатени и лактите го боляха. А от усилието да задържи изправена дори една част от трикратно по-тежкото си тяло, сърцето му биеше до пръсване. Най-лошото от всичко бе, че отново започваше да му притъмнява.

Сигурно имаше някакъв начин да уравновеси или поне да разпредели тежестта на тялото си така, че да не губи съзнание и да може да се движи. O’Мара се опита да си представи какво положение заема човек в креслата за ускорение, използувани в космическите кораби преди настъпването на изкуствената гравитация. Гърдите и главата бяха леко повдигнати, спомни си внезапно той, а коленете бяха свити към тялото…

Като се опираше на лакти, гръб и крака, извивайки се като змия, О’Мара бавно напредваше към спалнята. Сега неговите яки мускули му бяха явно от полза — при такива условия всеки човек с обикновена физическа сила щеше да бъде прикован безпомощно към пода. Дори на него отиването до спалнята за пръскачката му отне петнадесет минути и през цялото това време бебето продължаваше да надава оглушителния си вой. От повишеното налягане звуците бяха станали така невероятно силни и звънки, че едва ли не всяка костица от тялото на О’Мара вибрираше от тях.

— Трябва да поговаря с вас — извика Мониторът по време на едно затишие. — Не можете ли да накарате това дяволско бебе да млъкне?

— То е гладно — каза О’Мара. — Ще се успокои едва когато го нахраня, но…

Пръскачката за храна бе монтирана върху една количка и О’Мара бе приспособил към нея педален механизъм, така че да могат и двете му ръце да остават свободни за насочване на струята. Сега, когато бебето бе притиснато към пода, не бе необходимо да си служи и с ръцете. Той успя да насочи количката с рамене и натисна педала с лакът. Поради повишената гравитация мощната струя непрекъснато се насочваше надолу към пода, но въпреки това той успя да покрие малкото с храна. Ала да почисти засегнатите места от хранителната смес бе още по-непосилна задача. Водната струя, която насочваше с много труд от легналото си положение, почти не попадаше в целта. Той успя да измие само широката яркосиня ивица, образувана от три отделни, слели се в едно петна, която покриваше почти една четвърт от цялото тяло на малкото.

Като свърши, О’Мара изпъна крака и долепи внимателно гърба си о пода. Независимо от трите гравитации, които му оказваха въздействие, напрежението при поддържането на това полулегнало положение през последния половин час го бе почти успокоило.

Бебето бе спряло да плаче.

— Това, което се канех да кажа — продължи мрачно Мониторът, когато му се стори, че настъпилата тишина бе продължила достатъчно дълго, — бе, че във вашето досие оценките от предишните места, където сте работили, не съвпадат с това, което намирам тук. Преди вие пак сте били такъв неспокоен и размирен дух, но сте се ползували неотменно със симпатията на колегите си и в по-малка степен на началниците си, тъй като началниците ви понякога са допускали грешки, а вие никога не сте…

— Никога не съм бил по-глупав от тях — рече уморено О’Мара. — И често съм го доказвал. Но никога не ми е личало, че съм интелигентен. Моята недодяланост винаги е била изписана на челото ми!

Странно, мислеше си О’Мара, но имаше чувството, че сега собствените му неприятности почти не го интересуваха. Той не можеше да снеме поглед от възпалената синя ивица върху кожата на малкото. Цветът й бе станал по-наситен, а освен това изглеждаше подута в централната си част. Като че ли свръхтвърдата броня бе поомекнала и огромното вътрешно налягане на малкото ЕСОВ бе избило в подутина. Увеличаването на гравитацията и налягането до обичайните хъдлъритски норми би трябвало според него да задържи своеволното нарастване на петната — освен ако то не беше симптом на някакво друго заболяване.

O’Мара си бе наумил да отиде още по-далеч в осъществяването на идеята си и да впръска хранителна смес във въздуха около малкото. На Хъдлър храната на местните същества се състоеше от микроорганизми, които обитаваха свръхплътната й атмосфера, ала наръчникът заявяваше категорично, че хранителните частички трябва да се отстраняват от увредените места по кожата, така че засега трябваше да се задоволи само с повишената гравитация и налягането…

— Въпреки това — чу той да казва Мониторът, — ако подобна злополука бе станала на някое от предишните ви работни места, колегите ви щяха да повярват на вашата версия. И дори грешката да беше ваша, те пак щяха да се сплотят и да ви защитят от външни хора като мен. Каква е причината да се превърнете от общителен и обичлив човек в такъв…?

— Беше ми дошло до гуша — отвърна кратко О’Мара. От малкото все още не се чуваше никакъв шум, но той бе видял характерните движения на израстъците му, които подсказваха че до поредния взрив остава още много малко време. И наистина. За разговор през следващите десет минути не можеше да става и дума.

O’Мара се обърна на едната си страна и се търкулна върху ожулените си и кървящи лакти. Той знаеше какво не бе наред: за малкото не бяха положени обичайните след храна грижи. O’Мара мъчително и бавно се отправи към двете въжета на уреда, който бе изобретил за милване на бебето, и се приготви да поправи пропуска.

Краищата на въжетата обаче висяха на четири фута от пода.

Като лежеше подпрян на единия си лакът и се напрягаше да повдигне натежалата си друга ръка, O’Мара си мислеше, че със същия успех въжето би могло да се намира и на четири мили от него. От неимоверното усилие по лицето и тялото му се стичаше пот. Бавно, като трепереше и се олюляваше така силно, че първия път облечената в специална ръкавица ръка мина покрай края на въжето, той се протегна и го сграбчи. Вкопчи се здраво в него и се отпусна внимателно назад, увличайки със себе си и въжето.

Устройството представляваше система от противотежести, ето защо не беше необходимо да се дърпат много силно контролните въжета. Една огромна тежест се стовари точно върху гърба на малкото, като го дари с успокоителна милувка. O’Мара си почина няколко минути, след което с големи усилия се залови да повтори същата процедура и с другото въже, спъването на което щеше да издърпа нагоре и първата тежест и да я приготви отново за действие.

Някъде след осмата милувка той откри, че не вижда края на въжето, към което протяга ръка, макар че все пак успя да го хване. Бе държал много дълго главата си твърде високо над останалата част на тялото и сега се намираше непрекъснато на границата на припадъка. Намалелият приток на кръв към мозъка му имаше и други последствия…

— … Хайде, хайде — чу O’Мара собствения си глас, в който определено се долавяше сълзлива нотка. — Вече си добре, татко ще се погрижи за теб. Хайде, стига толкова…

Най-смешното бе, че той наистина изпитваше чувство на отговорност и някакво отчаяно безпокойство за малкото. За какво го беше спасявал вече веднъж, за да му се случи това ли? Може би трите гравитации, които го притискаха към пода и превръщаха всяко негово дихание в цяла вечност, а най-незначителното движение в операция, поглъщаща всичките му запаси от сила, събудиха у него спомена за друг един кошмар — бавното, неумолимо доближаване на две чудовищни, безжизнени и безмилостни грамади от метал.

Злополуката.

Като главен механик на онази злополучна смяна O’Мара тъкмо бе включил предупредителните светлини, когато видя двамата възрастни хъдлърити да преследват детето си по една от конструкциите, която щяха да монтират. Повика ги чрез транслатора, като ги подкани да се отдръпнат на безопасно място и да оставят него да догони малкото. Той бе далеч по-дребен от тях и можеше да остане по-дълго време между бавно съединяващите се лица, а именно през тези няколко допълнителни минути O’Мара можеше да изведе малкото в безопасност. Но или техните транслатори бяха изключени, или пък не бяха склонни да поверят сигурността на детето си на някакъв дребосък от човешки произход. Каквато и да бе причината, те останаха между лицата, докато стана вече твърде късно. O’Мара трябваше да наблюдава безпомощно как те бяха хванати в капан и смазани от съединяващите се конструкции.

Видът на малкото, което поради малкия си обем все така невредимо се луташе между телата на покойните си родители, подтикна O’Мара към закъсняло действие. Той се хвърли, успя да го измъкне от опасността, преди секциите да се съединят и го приклещят, и едва успя сам да се измъкне. В тези няколко ужасни мига O’Мара бе помислил, че ще трябва да се прости с единия си крак.

Това в никакъв случай не беше място за деца, помисли си той гневно, като погледна потреперващото, раздирано от спазми тяло, покрито с яркосини грапави петна. Не трябваше да се разрешава на възрастните същества да водят тук децата си, дори ако те са издръжливи като хъдлъритите.

Но ето че майор Крейторн заговори отново:

— …Съдейки по това, което чувам сега — започна хапливо Мониторът, — вие се грижите много добре за своя питомник. Старанието ви да запазите малкото бодро и здраво ще бъде несъмнено точка във ваша полза…

„Бодро и здраво“, помисли си O’Мара, като отново посегна за въжето. „Здраво…“!

— …Но има и други съображения — продължи спокойният глас. — Може би вината ви се състои в това, че от небрежност не сте включили предупредителните светлини, а сте сторили това, както се твърди, едва след възникването на злополуката. И въпреки доброто ви досие тук вие сте се представили като недодялан и сприхав грубиян, и особено вашето отношение към Уеринг!…

Мониторът направи пауза, намръщи се леко осъдително и продължи:

— Преди няколко минути казахте, че сте направили всичко това, защото ви било дошло до гуша. Моля да обясните.

— Минутка само, майоре — намеси се в разговора Какстън и лицето му се появи внезапно на екрана зад това на Крейторн. — Той шикалкави нещо, сигурен съм в това. Всички тези прекъсвания, този задъхан говор и това гальовно гукане трябва само да покажат каква великолепна малка бавачка е той. Мисля, че трябва да прескоча дотам и да ви го доведа тук, да отговаря на въпросите ви лице в лице…

— Това няма да е необходимо — изрече бързо O’Мара. — Още сега съм готов да отговоря на всички ваши въпроси.

Той си представи ужасната картина — реакцията на Какстън, ако само видеше малкото в сегашното му състояние — гледка, от която на самия O’Мара му се повдигаше, макар и вече да бе свикнал с нея. Какстън не би се главоболил с разсъждения, не би чакал обяснения, нито пък би си задавал въпроса, дали е било правилно да се повери едно невръстно извънземно същество на човек, който е напълно невеж по отношение на неговата физиология. Той просто щеше да се развихри. Ожесточено.

А колкото до Монитора…

O’Мара смяташе, че дори ако се измъкне от историята със злополуката, но допусне малкото да умре в ръцете му, за него нямаше да има вече никаква надежда. Бебето ЕСОВ прекарваше в лека форма някакво рядко срещано заболяване, което още преди няколко дни трябваше да се повлияе от лечението, но вместо това състоянието му прогресивно се влошаваше и то сигурно щеше да умре, ако последният, отчаян опит на O’Мара да възпроизведе условията на родната му планета не успееше. Сега той се нуждаеше само от време. Според книгата не повече от четири до шест часа.

Изведнъж го порази цялата безнадеждност на положението. Състоянието на малкото не бе се подобрило — то се гърчеше и трепереше и изобщо имаше вид на най-отчаяно болното и окаяно същество в цялата Галактика. O’Мара изруга безпомощно. Това, което се мъчеше да направи сега, би трябвало да го направи още преди няколко дни, сега бебето бе кажи-речи вече умряло, а ако лечението продължеше още пет или шест часа, това сигурно щеше или да умори O’Мара, или да го направи инвалид за цял живот. И така му се падаше?

VI

Израстъците на малкото се извиха по начина, който за O’Мара беше сигнал, че то ще зареве отново, и той мрачно, облягайки се на лакти, се отправи за поредната серия от милувки. Това бе най-малкото, което можеше да направи. И макар да бе убеден, че е безсмислено да продължава да върши всичко това, той трябваше да даде последна възможност на бебето. Беше му необходимо да завърши лечението без прекъсвания и да се погрижи да отговори на въпросите на Монитора изчерпателно и точно. Ако малкото заплачеше отново, той нямаше да може да стори това.

— …за вашето любезно сътрудничество — продължаваше сухо Мониторът. — Преди всичко искам обяснение за внезапната промяна, настъпила в характера ви.

— Всичко ми беше омръзнало — каза O’Мара. — Работата не ме задоволяваше. А може би вината да се превърна в такъв неудачник да е донякъде моя. Но главната причина да си насадя този гаден характер бе, че тук имаше една работа, която можеше да се свърши само от противен човек. Учил съм твърде много и мисля, че съм добър и опитен психолог…

Нещастието дойде внезапно. Лакътят, на който се бе опрял, докато се пресягаше за въжето, се подхлъзна и той се сгромоляса на пода от височина два и половина фута. При три g това бе равно на падане от седем фута. За щастие той бе с тежкия си работен костюм и с подплатен шлем, ето защо не загуби съзнание. Той обаче извика силно и докато падаше, инстинктивно се вкопчи във въжето.

Това беше и грешката му.

Едната тежест се спусна надолу, а другата се стрелна високо нагоре. Тя се удари с трясък в тавана и разклати скобата, която подпираше леката метална напречна греда на уреда. Цялото устройство се откърти и увисна, след което, увлечено от четирите гравитации, се изтръгна внезапно и рухна надолу право върху малкото. Както бе зашеметен, O’Мара не успя да изчисли количеството сила, стоварила се върху бебето — дали тя бе повече от необходимата за обичайната милувка, равна на силно пошляпване по задните части, или нещо далеч по-сериозно. Малкото изведнъж съвсем притихна и това разтревожи O’Мара.

— …за трети път — крещеше Мониторът. — Какво, по дяволите, става там при вас?

O’Мара смотолеви нещо несвързано. Тогава се намеси Какстън.

— Там става нещо подозрително и се обзалагам, че в тази работа е замесено малкото! Отивам да проверя…

— Почакай! — извика отчаяно O’Мара. — Дайте ми шест часа…

— Ще бъда при теб — прекъсна го Какстън — след десет минути.

— Какстън? — изкрещя O’Мара. — Ако влезеш през херметическата камера, ще ме погубиш! Отворил съм до края вътрешния люк, а ако ти отвориш външния, ще опразниш помещението. Тогава майорът ще загуби затворника си.

Настъпи внезапна тишина, сред която прозвуча спокойният глас на Монитора.

— За какво ви се необходими тези шест часа?

O’Мара се помъчи да разтърси глава, за да проясни мозъка си, но сега, когато тя тежеше три пъти повече от нормалното, той само контузи врата си. За какво ли наистина му трябваха тези шест часа? Той се огледа наоколо и с учудване видя, че и пръскачката за храна, и свързаният към нея контейнер с вода бяха разбити от падналото от тавана устройство. Той не можеше нито да храни и къпе, нито дори да види пациента си от нападалите отломъци, така че през тези шест часа можеше само да седи и да чака да се случи някакво чудо.

— Аз тръгвам — каза Какстън упорито.

— В никакъв случай! — гласът на Монитора звучеше все така любезно, но в него се долавяха нотки, които не търпяха възражение. — Искам да разровя до дъното тази история. Ще почакате навън, докато поговоря с O’Мара насаме. А сега, O’Мара, какво… става… там?

Легнал отново по гръб, O’Мара се помъчи да поеме достатъчно въздух, за да проведе един по-продължителен разговор. Бе решил, че най-добре ще е да разкаже на Монитора цялата истина, а след това да го помоли да изпълни молбата му — да го оставят на мира за шест часа. Това бе единственият възможен начин за спасяването на малкото. Докато говореше, O’Мара се чувствуваше много отпаднал, а зрението му бе така отслабнало, че понякога не можеше да разбере дали клепачите му са вдигнати, или спуснати. Той видя как някакъв човек подаде на майора бележка, но Крейторн не я прочете, докато О’Мара не завърши разказа си.

— Загазили сте здравата — каза Крейторн накрая. В гласа му дори се прокрадна съчувствие, но после той бързо възвърна хладния си тон. — Служебно съм принуден да приема предложението ви и да ви дам тези шест часа. В края на краищата книгата е у вас и следователно най-добре знаете какво трябва да се направи. Но през последните няколко минути положението се промени. Току-що ми известиха, че са пристигнали двама хъдлърити и че единият от тях е лекар. Най-добре ще е да се оттеглите, O’Мара. Вие доста се потрудихте, но оставете сега по-опитните да спасят каквото могат от положението. — Той помълча и добави: — За доброто на малкото.

Изминаха три часа. Какстън, Уеринг и O’Мара седяха до бюрото на Монитора с лице към майора. Крейторн току-що бе влязъл.

— През следващите няколко дни ще бъда зает — отривисто започна той, — ето защо трябва спешно да решим въпроса. Първо злополуката. O’Мара, вашето положение зависи изцяло от това, дали Уеринг ще потвърди версията ви. Зная, че по този въпрос имахте някакви догадки. Аз вече изслушах показанията на Уеринг, но за да задоволя собственото си любопитство, искам да чуя какво мислите, че е казал той?

— Той е подкрепил моя разказ — каза с пресипнал глас O’Мара. — Просто не е имал друг избор.

Той сведе очи към ръцете си, продължавайки да си мисли за безнадеждно болното бебе, което бе оставил в квартирата си. За кой ли път си повтори мислено, че не е виновен за случилото се. Дълбоко в себе си обаче бе убеден, че ако бе разсъждавал по-гъвкаво и бе започнал лечението под налягане по-рано, малкото щеше да е вече добре. Резултатът от разследването на злополуката, изглежда, не го вълнуваше, нито пък имаше значение какво бе казал Уеринг.

— Защо мислите, че не е имал друг избор? — запита го рязко Мониторът.

Какстън зяпна от учудване. Уеринг отбягваше да срещне погледа на O’Мара и започна да се изчервява.

— Когато пристигнах тук — започна вяло O’Мара, — си потърсих някаква допълнителна работа, за да запълвам свободното си време, и така започнах безмилостно да преследвам Уеринг. Той е причината да се превърна в омразен тип, защото това бе единственият начин да мога да му въздействувам. Но за да разберете това, трябва да се върнем малко назад. Поради злополуката с ядрения реактор — продължи O’Мара — всички от неговия сектор бяха твърде много задължени на Уеринг — сигурно вече сте научили тези подробности. Самият Уеринг бе напълно объркан. Физически той не бе на висота — трябваше да му бият инжекции, които да поддържат нормална кръвната му картина, едва намираше сили да се справя с уредите, и, честно казано, тънеше в самосъжаление. От психологическа гледна точка той бе развалина. Въпреки всички уверения на Пелинг, че инжекциите ще му са необходими само още два месеца, той бе убеден, че има злокачествена анемия. Освен това, пак въпреки всичко казано му от лекаря, той вярваше, че е станал стерилен, и това му убеждение го караше да се държи и разговаря по начин, от който всеки нормален човек би се отвратил. Подобен начин на мислене е патологичен, а в действителност той си беше съвсем в ред. Когато разбрах как стоят нещата, аз започнах да му се присмивам при всеки удобен случай. Издевателствувах безмилостно над него. Така че, ако питате мен, той не е имал никакъв друг избор, освен да подкрепи моя разказ. Най-обикновената благодарност го изисква.

— Започвам да разбирам — каза майорът. — Продължавайте.

— Хората, които го заобикаляха, му бяха твърде много задължени — продължи O’Мара. — Но вместо да му сложат спирачка или да го нарежат здравата, те го засипваха със съчувствие. Оставяха го да побеждава във всички схватки, игри на карти и тем подобни и обикновено се отнасяха с него като към малко „губернаторче“. Аз правех тъкмо обратното. Когато той фъфлеше или заекваше, или не го биваше за нещо — продължи O’Мара — било поради някой от самовтълпените му умствени недъзи, или поради физически недостатък, който той наистина не можеше да преодолее, аз го яхвах и пришпорвах здравата. Може би понякога съм бил твърде жесток, но спомнете си, че аз бях сам и трябваше да поправям вредата, нанесена от петдесет човека. Естествено, той ме мразеше до смърт, но пък винаги знаеше какви точно са ни отношенията. Аз обаче никога не съм прекалявал с нападките си. В малкото случаи, когато е успявал да ми надвие, той знаеше, че е спечелил въпреки всичките ми усилия да му попреча — за разлика от неговите приятели, които го оставяха да ги побеждава във всичко и по този начин правеха победата му безсмислена. Именно от този лек се нуждаеше той за болката си — някой да се държи с него като с равен и изобщо да не проявява снизхождение. И когато започнаха тези неприятности — завърши O’Мара, — аз бях напълно сигурен, че той ще започне — съзнателно или несъзнателно — да разбира какво съм правел за него и че най-обикновената благодарност, както и фактът, че той е почтен човек, не ще му позволят да откаже да даде показания, които да ме оневинят. Прав ли съм?

— Да, прав сте — потвърди Мониторът. Той замълча, за да успокои Какстън, който бе скочил на крака от възмущение, и след това продължи: — А сега по въпроса с ЕСОВ. По всичко личи, че вашето бебе е хванало едно от онези редки заболявания, които могат да бъдат лекувани успешно само на родната му планета — продължи Крейторн. Внезапно той се усмихна. — Поне така се смяташе допреди няколко часа. Сега нашите хъдлъритски приятели заявяват, че вие сте започнали необходимото лечение и те сега ще трябва само да изчакат няколко дни, след което малкото ще бъде отново здраво и читаво. Но те са ви много сърдити, O’Мара — продължи Мониторът. — Казват, че сте направили специално устройство за милване и успокояване на бебето и че сте го ползвали много по-често, отколкото е желателно. Смятат, че бебето е било прехранено и безобразно разглезено, и то в такава степен, че понастоящем предпочита човешки същества пред представителите на собствения си биологичен род…

Неочаквано Какстън удари по бюрото:

— Няма да го оставите да се измъкне толкова лесно! — изкрещя той с пламнало лице. — Уеринг понякога не съзнава какво говори…

— Мистър Какстън — сряза го Мониторът, — всички налични показания доказват, че O’Мара е невинен както по време на злополуката, така и по-късно, когато се е грижил за малкото. Аз обаче все още не съм привършил с него. Надявам се, че вие двамата ще имате добрината да ни оставите сами…

Какстън си излезе побеснял, последван от Уеринг, който не бързаше толкова. На вратата лъчевият оператор се спря, отправи една прилична и три неприлични думи към O’Мара, най-неочаквано се усмихна и си излезе. Майорът въздъхна.

— O’Мара — започна строго той. — Вие отново сте без работа. По принцип аз не давам съвети, без да са ме помолили за това, но бих искал да ви припомня няколко факта. След две-три седмици персоналът и инженерите по поддържането на Болницата ще започнат да пристигат. На практика те ще бъдат представители на всички биологични видове в Галактиката. Моята работа е да им помогна да се настанят и да не позволявам помежду им да възникват дрязги, така че да могат да се сработят като болничен екип. Все още няма издаден учебник с правила по този въпрос, но преди да ме изпратят тук, моите началници решиха, че за тази работа е необходим добър и опитен психолог, който да не се страхува да поема разумни рискове. Мисля, че е ясно и без да го казвам, че ще е дори по-добре да има двама такива психолози…

O’Мара го слушаше привидно, защото си мислеше за усмивката, която бе получил от Уеринг. Той знаеше, че сега и малкото, и Уеринг щяха да бъдат вече добре, и при това щастливо разположение на духа той не можеше да откаже никому нищо. Но очевидно майорът бе взел неговата разсеяност за нещо друго.

— Дявол да го вземе, та аз ви предлагам работа! Вашето място е тук, не разбирате ли това? Та това е Болница, човече, а вие вече излекувахте нашия пръв пациент…!