Галактическа болница

I

Светлините на Галактическата болница в Дванадесети сектор сияеха върху прибуления звезден екран като сребристи украшения по разклонена коледна елха. Жълти и червенооранжеви, меки, бистро зелени и тъмновиолетовосини, те струяха от илюминаторите. Тук-там се съзираха и тъмни петна. Отвъд непроницаемата метална обшивка имаше сектори, в които жичките на осветителните тела бяха дотолкова нажежени, че се налагаше да се вземат предпазни мерки за очите на пилотите на пристигащите космически кораби. В същото време имаше и помещения, които бяха толкова тъмни и студени, че дори звездната светлина, която се процеждаше в тях, не трябваше да достига до обитателите им.

За екипажа на кораба от Телфи, който се измъкна от хиперпространството и застана на около двадесет мили от огромната болнична конструкция, светлинната радиация на този ослепителен парад бе твърде бледа, за да я забележат без помощта на уреди. Жителите на Телфи се хранеха с енергия. Корпусът на кораба им излъчваше синьо радиоактивно сияние, а помещенията вътре бяха залети от мощна радиация, което за тях бе нещо напълно нормално. Само в носовата част на малкия кораб условията не бяха нормални. Тук активното ядро на един реактор лежеше разхвърляно на малки, небрежно отрупани купчинки, осеяли цялото машинно отделение. В него бе твърде горещо дори за един телф.

Съществото с групов мозък, включващо Капитана и целия екипаж на космическия кораб от Телфи, пусна своя комуникатор с малък радиус на действие и заговори на онзи език, изпълнен с отривисти щракащи и бръмчащи звуци, използуван при общуване с невежите същества, неспособни да се приобщят към даден телфски гесталт2.

— Говори телфски гесталт от сто единици — каза то бавно и отчетливо. — Имаме пострадали и се нуждаем от помощ. Нашата групова класификация е ХУЧМ, повтарям — ХУЧМ…

— Подробности, моля, и степен на спешност — прекъсна го енергично един глас тъкмо когато телфът се канеше да повтори съобщението си. Молбата бе преведена на същия език, употребен от Капитана.

Телфът съобщи бързо подробностите и зачака. Около и вътре в него се намираха стоте специализирани единици, които образуваха както мозъка, така и многочисленото му тяло. Някои от тях се бяха превърнали в слепи, глухи, а може би дори и в мъртви клетки, които изобщо не получаваха и не регистрираха никакви сетивни възприятия, но имаше и други, които излъчваха вълни от такова неподправено непоносимо страдание, че груповият мозък се измъчваше и гърчеше от безмълвно съчувствие. Нямаше ли най-сетне гласът да отговори, тръпнеха те, и ако отговореше, щяха ли да получат помощ…?

— Не ви се разрешава да се приближавате на повече от пет мили до Болницата — внезапно се обади гласът. — В противен случай ще възникне опасност за незащитения корабен трафик в този район и за намиращите се в Болницата същества с ниска поносимост към радиация.

— Разбрано — каза телфът.

— Много добре — рече гласът. — Освен това трябва да разберете, че телфите са твърде „горещи“ за нас и не можем да осъществим с вас директен контакт. Дистанционноуправляемите механизми са вече на път към вас и работата по снемането на пострадалите ще се опрости, ако ги поставите до самия главен корабен люк. Ако не успеете да сторите това — не се тревожете. Ние разполагаме с механизми, които са в състояние да влязат във вашия кораб и да изнесат пациентите.

Гласът завърши, като каза, че макар и да се надяват, че ще успеят да помогнат на пациентите, в настоящия момент не могат да се направят никакви точни прогнози за изхода от лечението им.

Гесталтът от Телфи мислено се утеши, че скоро страданието, което измъчваше ума и широко разпространеното му многочислено тяло, щеше да изчезне, ала заедно с него щеше да изчезне и почти една четвърт от самото тяло…

Конуей крачеше бодро към своите отделения с онова щастливо усещане на човек, който има зад гърба си осемчасов сън, вътре в стомаха си солидна закуска, а пред себе си увлекателна работа. Всъщност тези отделения не бяха „негови“ — ако нещо по-сериозно се случеше в някое от тях, в най-добрия случай той можеше да нададе вик за помощ. Но тъй като работеше тук едва от два месеца, това не го тревожеше много и бе убеден, че ще измине още дълго време, преди да му поверят случаи, за които се изискваха не само механични, а и други методи на лечение. Пълни познания за всяка извънземна физиология можеха да се получат от Информационната касета само за няколко минути, но умението да се използуват тези познания — особено в хирургията — се придобиваше единствено с време. Конуей гледаше напред в бъдещето с осъзнатата гордост, че ще посвети живота си на усвояването на това умение.

На една пресечка в коридора Конуей видя свой познат ЕЖЛИ — ординатор от Тралтън, който придвижваше слоноподобното си тяло върху шест порести крака. Сега късите му крака изглеждаха дори по-гъвкави от обикновено, а малкото ОУТБ, което живееше в симбиоза с него, бе изпаднало в летаргичен унес. Конуей поздрави ведро с „добро утро“ и получи по транслатора — а по тази причина и напълно бездушен отговор — „да пукнеш дано“. Конуей се засмя.

Предишната нощ в Приемно отделение и около него бе имало значително оживление. Конуей не бе викан, но тралтът, изглежда, е бил лишен не само от почивката си, но и от цялостното си свободно време. Малко по-нататък той срещна друг тралт, който вървеше редом с един дребничък ГБГЖ, приличащ на самия Конуей. Но не изцяло — ГБГЖ бе само код на групова класификация, който даваше сведения за по-едрите физически атрибути, броя на ръцете, главите, краката и тяхното разположение. Обстоятелството, че съществото имаше на ръцете си седем пръста, бе високо само четири фута и приличаше на много мило мече-играчка, едва ли бе от голямо значение, освен ако класификацията не се разделеше на две или три групи. Конуей бе забравил точния произход на това същество, но му бяха казали,чето произхожда от една планета, която внезапно се покрила с ледници. В резултат на това у най-висшата форма на живот се развил разум и дебело червено кожухче. ГБГЖ бе кръстосало ръце отзад на гърба си и бе забило отсъствуващия си поглед към земята. Тромавият му спътник изглеждаше не по-малко съсредоточен, но поради различното разположение на зрителните органи погледът му се рееше по тавана. И двамата носеха професионалните си отличия — златиста лента на ръкава, което означаваше, че не са какви да е, а почетни Диагностици. Като минаваше покрай тях, Конуей не само че се въздържа да ги поздрави, но и се постара да стъпва тихо.

Възможно бе да са потънали в дълбока размисъл по някой медицински проблем, помисли си Конуей, или твърде вероятно бе току-що да са се спречкали и нарочно да не си обръщат никакво внимание. Диагностиците бяха чудаци. Веднага трябва да се поясни, че те не бяха луди, но поради естеството на работата си понякога се държаха много странно.

На всеки ъгъл стенните говорители сипеха непрестанно чужда реч, от която той пътем долавяше по нещо, но когато говорещият внезапно премина на земен английски и Конуей чу да съобщават неговото собствено име, от изненада едва не умря на място.

— …незабавно при Дванадесети входен люк — повтаряше монотонно гласът. — Класификация ХУЧМ-23. Доктор Конуей, моля, явете се незабавно при Дванадесети входен люк. Класификация ХУЧМ-23…

Първата мисъл на Конуей бе, че това не се отнася за него. Съобщението обещаваше възлагане на клиничен случай — и то значителен, защото цифрата 23 след кода на класификацията означаваше броя на пациентите, които трябваше да се лекуват. Класификацията ХУЧМ му бе напълно непозната. Конуей естествено знаеше какво означават буквите, но никога не бе и помислял, че те могат да съществуват в подобна комбинация. Това, което можеше да каже на първо време, бе, че пациентите са някаква форма на телепатичен биологичен вид — буквата Х в началото показваше, че телепатичната способност е най-важното им качество, а чисто физическите им дадености са второстепенни, че консумират пряко превърната лъчева енергия и че съществуват обикновено в тясно взаимодействуваща група — казано накратко, в гесталт. Докато все още размишляваше слисано дали е готов да се справи с подобен случай, краката му поеха в обратна посока и го понесоха към Дванадесети входен люк.

Пациентите вече го очакваха при люка, в малка метална кутия, обкована с оловни блокчета, поставена на самоходна количка за носилки. Дежурният му съобщи накратко, че съществата са се нарекли телфи, че предварителната диагноза е наложила ползването на Радиационната зала, която вече е приготвена, и че поради малкия обем на пациентите той може да спести време, като се отбие с тях до Информационната зала и ги остави навън, докато възприеме телфската Информационна касета.

Конуей кимна с благодарност, скочи в количката и включи двигателя, като се стараеше да създаде впечатлението, че върши подобни неща всеки ден.

В приятния, но напрегнат живот на Конуей в това изключително и необикновено място, каквото бе Галактическата болница, имаше само едно нещо, което го огорчаваше, и той отново се сблъска с него, щом влезе в Информационната зала: там имаше дежурен Монитор. Конуей не понасяше Мониторите. Присъствието на някой от тях му действуваше като близък допир с носител на заразна болест. И докато Конуей се гордееше с факта, че като разумно, цивилизовано и етично същество никога не би могъл да мрази истински някого или нещо, той с всичка сила ненавиждаше Мониторите. Беше му известно, разбира се, че има хора, които понякога излизат от правия път, и че трябва да има някой, който да предприема действия, необходими за опазването на обществения ред. Но със своето отвращение към насилието във всяка негова проява Конуей не можеше да харесва хората, които предприемаха, тези действия.

И каква ли работа имаха Мониторите в една болница?

Облечената в спретнат тъмнозелен работен гащеризон фигура, седнала пред контролния пулт на Информатора, се обърна рязко при влизането на Конуей и той получи още един шок. Освен майорските пагони Мониторът носеше и лекарската емблема с жезъла и змиите!

— Казвам се O’Мара — рече Мониторът с приятен глас. — Аз съм Главният психолог на тази лудница. Вие, доколкото разбирам, сте д-р Конуей.

Той се усмихна. Конуей застави себе си да се усмихне в отговор, но съзнаваше, че усмивката му е престорена и че другият също разбра това.

— Искате телфската касета, нали? — продължи O’Мара вече не толкова сърдечно. — Е, докторе, с този случай ви се падна наистина необикновен късмет. Погрижете се да изличите информацията веднага след свършването на работата — повярвайте, това не е касета, която ще искате да съхраните в паметта си. Поставете отпечатъка от палеца си ето тук и седнете отсреща.

Докато поставяха запаметяващата лента и електродите върху главата му, Конуей се стараеше да запази изражението си невъзмутимо, както и да не потръпне от допира на силните, опитни ръце на майора. Високо подстриганата коса на O’Мара бе металносива на цвят, а и очите му притежаваха пронизващата острота на метала. Конуей знаеше, че тези очи бяха наблюдавали неговите реакции и сега пъргавият и проницателен ум си правеше съответните изводи.

— Е, това е всичко — каза O’Мара, когато приключиха. — Но преди да си тръгнете, докторе, мисля,че ние с вас трябва да проведем един малък разговор, нека го наречем преориентировъчен. Не, не сега — сега вие имате работа, — но в най-скоро време.

На излизане Конуей почувствува как погледът на Монитора се заби като свредел в гърба му,

Той трябваше да се постарае да опразни мозъка си, така както му бяха наредили, за да могат току-що внушените му познания да се наслоят правилно, ала през цялото време умът на Конуей бе зает с една-единствена мисъл: как бе възможно един Монитор да е висш член на постоянния болничен персонал и да е лекар на всичко отгоре! Как можеха взаимно да се търпят тези две професии? Конуей си помисли за лентата, която носеше на ръката си, и за изобразените на нея Двуцветен кръг на Тралтън, Пламтящо слънце на Иленса и Жезъл със змиите на Земята — всичките почтени символи на медицината на трите главни раси на Галактическия съюз. А тук се мъдреше този д-р O’Мара, чийто знак на петлицата показваше, че е медик, но чиито пагони на раменете съобщаваха, че се занимава и с други, не съвсем почтени неща.

Едно бе сигурно: Конуей никога нямаше да се успокои истински, докато не открие защо Главният психолог на болницата е Монитор.

II

За пръв път Конуей използуваше чуждопланетна Информационна касета и с интерес отбеляза постепенно засилващото се раздвояване на съзнанието си — сигурен знак, че касетата е „възприета“. Докато стигне до Радиационната зала, той почувствува, че у него съжителствуват две личности: земно човешко същество, наречено Конуей, и огромен, изграден от петстотин единици телфски гесталт, създаден, за да направи мисловен запис на всичко известно за физиологията на своята раса. Това раздвояване бе единственият недостатък — ако, разбира се, можеше да се нарече недостатък — на Информационната касетъчна система. На подложения на „обучение“ мозък се внушаваха не само познания, но се предаваше и личността на съществата, които са притежавали тези познания. Нищо чудно тогава, че Диагностиците, които понякога съхраняваха в паметта си най-малко десет различни касети, изглеждаха леко смахнати.

Диагностиците вършеха най-важната работа в Болницата, мислеше си Конуей, докато надяваше противорадиационното си облекло и приготвяше за предварителен преглед пациентите. Понякога, в прилив на самонадеяност, той самият бе мислил да стане Диагностик. Тяхната основна задача бе да извършват творчески изследвания в областта на чуждопланетната терапия и хирургия, като използват за изходна база претъпканите си с касети умове, и да се събират на консилиуми, когато пристигнеше случай, за който нямаше Информационна касета, за да му поставят диагноза и му назначат лечение.

Те не се занимаваха с обикновените незначителни наранявания и заболявания. За да удостои Диагностикът един пациент с внимание, този пациент трябваше да бъде или уникален, или безнадеждно болен, или почти умрял. Когато обаче някой от тях поемеше отговорност за даден случай, пациентът вече можеше да се смята за излекуван — те с еднообразна последователност вършеха чудеса.

Конуей знаеше, че лекарите от по-низш ранг винаги се съблазняваха от изкушението да съхранят съдържанието на касетата, вместо да го изличат, с надеждата да направят някое гениално откритие, което да ги покрие със слава. За уравновесените, здравомислещи като самия него хора това оставаше само едно изкушение и нищо повече.

Конуей не видя своите микроскопични пациенти, макар и да прегледа всеки един от тях. Той и не можеше да стори това, без да прибегне до ненужни усложнения, като използването на защитни екрани и огледала. Той обаче знаеше как изглеждат те не само вътрешно, но и външно, защото в действителност касетата го бе направила един от тях. Това, заедно с резултатите от прегледа и историята на заболяването, дадоха на Конуей всичко необходимо, за да започне лечението.

Пациентите му бяха част от телфски гесталт, зает с управлението на междузвезден кръстосвач, на който бе аварирал един от ядрените реактори. Малките, подобни на буболечки — и взети поотделно, — твърде глуповати същества, бяха консуматори на енергия, но дори за тях тази експлозия се бе оказала твърде силна. Заболяването им би могло да се определи като изключително тежък случай на преяждане, усложнен от продължително затормозяване на сетивните им органи — най-вече на центровете за болка. Ако той просто ги поставеше в защитен контейнер и ги подложеше на радиоактивен глад — а провеждането на подобен курс на лечение бе немислимо на техния високорадиоактивен кораб, — можеше да се очаква, че само за няколко часа около седемдесет процента от тях ще оздравеят. Те щяха да са щастливците и Конуей можеше отсега да каже кои спадаха към тази категория. За онези, които оставаха извън нея, последствията щяха да са трагични, защото, макар че нямаше да умрат физически, съдбата им щеше да е още по-страшна: те щяха да изгубят способността си да се приобщават към груповия мозък, а това за един телф означаваше да се превърне в безнадежден инвалид.

Само онзи, който може да се приобщава към начина на мислене, личността и инстинктите на един телфски гесталт, бе в състояние да разбере тази трагедия.

Всичко това бе много тъжно, още повече че историята на заболяването сочеше, че най-тежко пострадали са именно онези индивиди, които са се помъчили да се приспособят и да запазят своята работоспособност по време на внезапната експлозия през онези няколко секунди, необходими да се разглоби генераторът, а с това и да се спаси корабът от гибел. Обмяната на веществата им сега бе установила твърде опасно равновесие, изградено на основата на три пъти по-висока от нормалната за телфа консумация на енергия. Ако притокът на енергия се прекъснеше за по-дълъг период от време, да речем за няколко часа, от това щяха да пострадат съобщителните им мозъчни центрове. Те щяха да отпаднат покосени, но щеше да им остане достатъчно разум, за да разберат, че са изключени от гесталта. От друга страна, продължеше ли завишената им консумация на енергия, те щяха буквално да изгорят за една седмица.

Но този беше курсът на лечение, даден за тези нещастници, на практика единственият. Докато Конуей подготвяше спомагателната апаратура за работата, която му предстоеше, той почувствува, че този курс е твърде незадоволителен — сбор от пресметнати рискове и бездушна клинична статистика, в който той нищо не можеше да промени. Почувствува се ни повече, ни по-малко от обикновен механик.

Като се залови бързо за работа, той установи, че шестнадесет от пациентите му страдат от това, което на Телфи би означавало остро стомашно разстройство. Тези пациенти той отдели в защитени, поглъщащи радиация бутилки, така че излъчването на радиоактивност от техните все още „горещи“ тела да не забави процеса на „гладуване“. Постави бутилките в малка атомна пещ, регулирана да излъчва нормалната за Телфи радиация, и постави във всяка от тях детектор, който да снеме защитата им веднага, щом изчезне излишната радиоактивност. Останалите седем се нуждаеха от по-специално лечение. Той ги постави в друг реактор и тъкмо когато настройваше контролните прибори, за да възпроизведат колкото може по-точно условията, получили се по време на аварията, близкият комуникатор избръмча. Конуей приключи работата си, провери направеното и едва тогава отговори:

— Да, моля?

— Обаждаме се от служба „Информация“, д-р Конуей. Получихме запитване от телфския кораб относно пострадалите. Имате ли вече някакви новини от тях?

Конуей знаеше, че новините му не са чак толкова лоши, но много му се искаше да са по-добри. Разпадането или видоизменянето на вече образуван телфски гесталт бе равно на смъртна травма за пострадалите единици. Сега, при духовното и умствено сродство, настъпило у него след внушаването на Информационната им касета, Конуей изпита състрадание към тях. Като обмисляше внимателно всяка своя дума, той каза:

— Шестнадесет от тях ще бъдат здрави и читави след около четири часа. Опасявам се, че за петдесет процента от останалите седем изходът ще бъде фатален, но за кои точно, ще можем да разберем едва след няколко дни. В момента ги изпичам в един реактор, където са подложени на двойно по-висока радиоактивност, която постепенно ще бъде снижена до нормалната. Половината от тях ще оцелеят. Разбрахте ли добре?

— Ясно.

След няколко минути гласът отново заговори:

— От телфския кораб се обадиха, че резултатите са много добри, и ви благодарят. Край.

Вместо да се радва, че се справи успешно с първия си случай, Конуей се почувствува някак си подтиснат. Сега, когато всичко бе свършило, той беше странно объркан. Продължаваше да си мисли, че петдесет процента от седем прави три и половина и какво ли щеше да стане с тази нечетна половинка телф? Той се надяваше да се измъкнат четирима вместо трима и че тези четирима няма да се превърнат в душевни инвалиди. Мислеше си, че сигурно е чудесно да си телф, да поглъщаш непрекъснато радиация и да се радваш на богатите и разнообразни преживявания на груповото тяло, наброяващо вероятно стотици индивиди. От тези мисли собственото му тяло се почувствува безжизнено и самотно. С усилие се измъкна от топлината на Радиационната зала.

Отвън той се качи на самоходната количка и я върна до входния люк. Сега по правило трябваше да се яви в Информационната зала, за да му изличат телфската касета — всъщност така и му бе наредено да направи. Той обаче не искаше да отиде там — мисълта, че ще се срещне отново с O’Мара, определено го гнетеше, дори го караше мъничко да се страхува. Конуей знаеше, че се притеснява от всички Монитори, но с този бе съвсем различно. Всичко идваше от отношението на O’Мара и онзи малък разговор, за който бе споменал. Конуей се бе почувствувал нищожен, като че ли Мониторът го превъзхождаше по някакъв начин, и за нищо на света не можеше да разбере как е възможно да се чувствува нищожен пред един противен Монитор!

Силата на чувствата му го порази — като разумно същество, което може да се владее, той би трябвало да не разрешава да го спохождат подобни мисли. Чувствата му граничеха с истинска омраза. Изплашен този път от себе си, Конуей успя донякъде да обуздае мислите си. Той реши да заобиколи въпроса и да не се яви в Информационната зала, докато не направи визитация в отделенията си. Това би било основателно извинение, ако O’Мара поиска обяснение за закъснението му, а дотогава Главният психолог можеше да излезе или да бъде повикан някъде. Поне на Конуей му се искаше да стане така.

Първото му посещение бе при един АФЖЛ от Чалдърскол II — единствения обитател на отделението, определено за този биологичен вид. Конуей нахлузи съответното защитно облекло — в този случай обикновен водолазен костюм — и влезе през люка в басейна със зеленикава възтопла вода, който възпроизвеждаше жизнената среда на съществото. Той взе инструментите от подводния шкаф и отчетливо сигнализира за присъствието си. Ако чалдърът бе наистина заспал някъде на дъното и той го изплашеше, последствията можеха да бъдат твърде сериозни. Само едно случайно замахване на опашката му и в отделението щеше да има двама вместо един пациент.

Чалдърът бе покрит със здрава броня от дебели люспи и приличаше на крокодил, дълъг четиридесет фута, с тази разлика, че вместо крака имаше безразборно подредени щръкнали перки и пояс от лентовидни пипала, който го опасваше по средата. Съществото се носеше сънливо близо до дъното на просторния басейн и единственият признак, че е живо, бе периодичното потъмняване на водата около хрилете му. Конуей го прегледа на бърза ръка — той и без това бе закъснял заради случая Телфи — и му зададе обичайните въпроси. Отговорът преодоля водното пространство, премина през транслатора на Конуей и прозвуча в слушалките му като забавена глуха реч:

— Много съм болен — промълви чалдърът. — Страдам.

"Лъжеш! — каза си мислено Конуей. — „Лъжеш с всичките си шест реда зъби!“ Д-р Листър, Главният лекар на Болницата и нашумял Диагностик, бе буквално разглобил на части този чалдър и му бе поставил диагноза ипохондрия. Той бе заявил също, че признаците на нервно напрежение в някои области на бронираната кожа на пациента и болките, които чувствува в тях, се дължат чисто и просто на мързела и лакомията на този дебел негодяй. Общоизвестна истина бе, че екзоскелеталните форми на живот не могат да затлъстяват по друг начин освен вътрешно. На Диагностиците обаче никой не им държеше сметка за подхода им към болните.

Чалдърът се разболяваше истински само когато го заплашваше изписване или връщане у дома, така че Болницата се беше сдобила с един вечен пациент. Но това не беше беда. Лекарите и психолозите от Болницата продължаваха да го посещават и да го преглеждат внимателно, а така също и всички ординатори и медицински сестри от многобройните раси, представени в болничния персонал. Редовно и най-вече често той биваше изследван, оглеждан отвсякъде и безжалостно мачкан от студенти на практика, чиито понятия за нежност бяха от най-различно естество, но чалдърът обожаваше всичко това. И той, и Болницата бяха доволни от уреждането на въпроса. Никой вече не споменаваше и дума за изписване.

III

Докато плуваше към повърхността на огромния басейн, Конуей се поспря за миг — бе се почувствувал някак си особено. Следващото му посещение трябваше да бъде при две същества в метановото отделение с ниска температура, но той разбра, че няма никакво желание да отиде там. Въпреки че водата бе топла, а и той се бе загрял от плуването около обемистия си пациент, Конуей почувствува, че му става студено и че би дал всичко, за да има край себе си група студенти да цапат из водата и да му правят компания. Обикновено не понасяше компаниите, най-малко тези на студенти на практика, но сега се почувствува отритнат, самотен и нещастен. Това усещане бе така осезателно, че той се изплаши. Явно се нуждаеше от разговор с психолог, макар и не обезателно с O’Мара.

Конструкцията на Болницата в този сектор наподобяваше купчина спагети — дълги, натрупани и неописуемо навити спагети. Така например всеки коридор с атмосфера от земен тип отгоре, отдолу и от двете си страни се пресичаше на чести интервали от други успоредни и напречни коридори с различна атмосфера, налягане и температура, които бяха смъртоносни за човека. Това бе направено с цел да се улесни придвижването на лекарите в случай на спешност, защото да се обиколи от край до край Болницата в защитен костюм бе не само неудобно, но и бавно. Установи се, че е много по-практично лекарите да се преобличат в необходимия за всеки отделен случай защитен костюм отвън, пред самия вход на отделението, така както бе направил Конуей.

Като си припомни разположението на коридорите в сектора, Конуей се сети, че има и пряк път, който водеше до студенокръвните му пациенти — ако минеше по пълния с вода коридор, който излизаше при чалдърската операционна зала, оттам през люка на хлорното отделение на иленсите ПХТЙ и се изкачеше още две нива нагоре, той щеше да се озове в метановото отделение. Ако минеше по този път, щеше да постои в топлата вода още малко, а на него определено му беше студено.

В хлорното отделение един почти оздравял ПХТЙ прошумоля край него върху покритите си с игли ципести израстъци и на Конуей ужасно му се прииска да си побъбри с него. С мъка си наложи да продължи нататък.

Защитният костюм за един ГБГЖ като самия него при посещение в метановото отделение представляваше всъщност малък подвижен танк. Отвътре той бе снабден с радиатори, за да не умре лекарят от студ, а отвън с охладителна система, за да не може излъчващата се топлина да обгори мигновено пациентите, за които и най-слабата доза радиация или дори светлинно излъчване бяха смъртоносни. Конуей нямаше представа на какъв принцип работи сканиращото устройство, което използуваше при прегледите си — това знаеха единствено онези смахнати същества с инженерните ленти, — нов едно бе сигурен — то не работеше с инфрачервени лъчи. Дори те бяха твърде горещи за пациентите.

Докато работеше, Конуей включи радиаторите и макар че започна да се облива в пот, все така му беше студено. Изведнъж го обхвана страх. Ами ако се беше заразил от някаква болест? Когато се озова отново навън, на чист въздух, той огледа миникомпютъра, имплантиран отвътре над китката му. Пулсът, дишането и хормоналният му обмен бяха нормални с изключение на незначителните отклонения, предизвикани от уплахата, а и в кръвта му нямаше никакви чужди тела. Какво ли все пак ставаше с него?

Конуей привърши по възможно най-бързия начин визитациите си. Отново се почувствува объркан. Ако собственото му съзнание си правеше с него лоши шеги, той щеше да вземе необходимите мерки и да оправи работата. Очевидно това имаше някаква връзка с внушената му телфска касета. O’Мара бе споменал нещо за нея, но в момента Конуей не можеше да си спомни точно какво. Той трябваше да отиде незабавно в Информационната зала, без значение дали O’Мара е там или не.

Насреща му се зададоха двама въоръжени Монитори. Конуей съзнаваше, че трябва да изпита към тях обичайната си враждебност и освен това да бъде потресен от факта, че ходят въоръжени из Болницата, и той не скри тези си чувства. Но същевременно изпита и желанието да ги потупа по гърба и дори да ги притисне в обятията си: толкова много му се искаше да е сред хора, да разговаря с тях, да обменя мисли и впечатления, само и само да не се чувствува така ужасно самотен.Когато се изравниха с него, Конуей с мъка успя да смотолеви едно колебливо „Здравейте“. Никога през живота си той не бе заговарял пръв на Монитор.

Единият от Мониторите леко се усмихна, другият кимна. И двамата го изгледаха учудено през рамо, като го задминаха, защото зъбите му тракаха неимоверно силно.

Намерението му да отиде до Информационната зала бе вече ясно оформено в съзнанието му, но сега то не му се струваше толкова привлекателно като идея. Там бе студено и мрачно с всичките онези машинарии, мъждукащото осветление и тъжната компания на O’Мара. Конуей мечтаеше да се изгуби в тълпа, и то колкото по-голяма, толкова по-добре. Той си спомни за близката трапезария и се насочи към нея. На една пресечка видя табела с надпис: „Диетична кухня, Отделения от 52 до 68, Биологични видове ГБГЖ, ГБЛЕ и ЕЖЛИ“. Това го накара да си припомни колко му е студено…

Диетиците бяха много заети, за да му обърнат внимание. Конуей си избра една нажежена до червено фурна и легна пред нея, като се остави да го къпят антисептичните ултравиолетови лъчи, които изпълваха помещението, и пренебрегна мириса на изгоряло, който се разнесе от лекия му костюм. Сега му стана по-топло, мъничко по-топло, но ужасното чувство на безутешна и пълна самота не го напускаше. Той бе отритнат, необичан от никого и никому ненужен. По-добре никога да не беше се раждал…

Когато един Монитор — единият от двамата, които бе срещнал малко преди това и чието любопитство бе възбудено от странното поведение на Конуей, — облечен в набързо взет назаем от един Диетик противотоплинен костюм, дойде при него няколко минути по-късно, по страните на Конуей бавно се стичаха сълзи…

— Вие — каза един добре познат глас — сте много глупав младеж, роден с късмет.

Конуей отвори очи и видя, че лежи на кушетката за изличаване на Информационни касети и че O’Мара и един друг Монитор се бяха надвесили над него. Усещаше гърба си като полуопечен бифтек, а цялото си тяло като опърлено от слънчево изгаряне. O’Мара го изгледа гневно и продължи:

— С късмет, защото не сте сериозно обгорен или ослепен, и глупав, защото забравихте да ме уведомите за нещо много важно, а именно, че пръв път работите с Информационна касета.

Тук в гласа на O’Мара се прокрадна макар и съвсем слаба нотка на самообвинение. Той продължи, че ако е знаел предварително това, е щял да приложи на Конуей хипнотерапия, която да му даде възможност да разграничи своите собствени желания от тези на временно заселилия се в мозъка му телф. Разбрал, че Конуей е новак, едва когато прибирал в картотеката отпечатъка от палеца му и как, по дяволите, можел да запомни кой в тази огромна Болница е нов и кой не е. Ако Конуей обаче бе мислел повече за работата си и по-малко за факта, че един Монитор му внушава касетата, това никога нямало да се случи.

Конуей, продължи O’Мара язвително, се оказал един самодоволен фанатик, който дори не си правел труда да прикрие чувството си на оскърбено достойнство, породено от общуването с такъв груб невежа като Монитора. O’Мара не можел да проумее как човек, достатъчно умен, за да получи назначение в тази Болница, можел да таи подобни чувства.

Конуей усети как лицето му пламва. Беше наистина глупаво от негова страна да не предупреди психолога, че това му е за пръв път. Сега O’Мара лесно би могъл да предяви обвинение срещу него за пренебрегване на личната безопасност — обвинение, което в такава многовидова Болница бе не по-малко сериозно от небрежно отношение към пациент — и Конуей щяха просто да го изхвърлят. Но макар и ужасяваща, тази възможност не го плашеше в момента толкова. Това, което го вбеси, бе фактът, че го ругаеше Монитор, и то в присъствието на друг Монитор!

В кафявите очи на втория Монитор, този, който сигурно го бе донесъл тук, проблясваше закачливо пламъче. За Конуей това бе по-обидно, отколкото ругатните на O’Мара. Как се осмеляваше един Монитор да го съжалява!

— А ако все още се чудите какво е станало — продължи O’Мара с леден глас, — вие сте допуснали, предполагам от неопитност, личността на телфа, която се съдържа в касетата, да вземе временно надмощие над вашата собствена личност. Неговата нужда от мощна радиация, силно топлинно и светлинно излъчване и на всичко отгоре от духовно приобщаване към груповия мозък е станала и ваша потребност — естествено, изразена в съответните човешки чувства. За кратко време сте заживели като отделен телфски индивид, а самотният телф — лишен от духовно общуване с останалите от групата си — е наистина нещастно същество.

Докато обясняваше всичко това, гневът на O’Мара постепенно утихна. Гласът му зазвуча почти безпристрастно:

— Състоянието ви сега е малко по-тежко от силно слънчево изгаряне. След известно време болките в гърба ще преминат в сърбеж. Така ви се пада. А сега изчезвайте. Не искам изобщо да ви виждам до девет часа вдругиден. Постарайте се да бъдете свободен тогава. Това е заповед. Спомняте си, че трябваше да проведем с вас един малък разговор, нали?

Отвън в коридора Конуей бе завладян от две силно противоречиви чувства — от една страна, той осъзнаваше, че е напълно сломен, но, от друга страна, това усещане бе примесено с гняв, който заплашваше да се разрази в буря. През целия си двадесет и три годишен живот той не си спомняше да е бил подлаган на подобно унижение. Бяха го накарали да се почувствува като хлапак — противен, некадърен хлапак. Конуей винаги е бил много възпитано и порядъчно момче. Болеше го от обидата.

Той не беше забелязал, че спасителят му все още стои до него, и му обърна внимание едва когато другият заговори:

— Не му се сърдете — каза Мониторът със съчувствие. — Той е наистина свестен човек и когато отново го срещнете, сам ще се убедите в това. Сега е просто уморен и малко ядосан. Току-що пристигнаха три роти Монитори и се очакват да дойдат още. Но при сегашното си състояние те едва ли ще ни бъдат от голяма полза — повечето от тях са крайно изтощени от участие в продължителни боеве. Майор O’Мара и подчинените му ще трябва първо да ги подложат на известна психообработка, преди да…

— Крайно изтощени, така ли? — каза Конуей с най-оскърбителния тон, на който бе способен. Беше му наистина дошло до гуша от хора, стоящи по-долу от него в умствено и духовно отношение, които или му държаха високопарни речи, или му съчувствуваха. — Вероятно искате да кажете — добави той, — че са се уморили да убиват?

Той видя как състареното преждевременно лице на Монитора се удължи и някаква смесица от болка и гняв проблесна в очите му. Мониторът млъкна. Той отвори уста да го залее с порой от ругатни в стил „O’Мара“, но размисли и каза сдържано:

— За човек, който вече е прекарал два месеца тук, вие имате, меко казано, твърде лошо мнение за хората от Мониторния корпус. Не мога да разбера защо. Да не би някой от хората, с които общувате, да ви е оказал давление по този въпрос?

— Не — отвърна невъзмутимо Конуей, — с тях ние не разговаряме за хора от вашия ранг — предпочитаме по-приятни теми за разговор.

— Надявам се — каза Мониторът, — че поне вашите приятели, ако изобщо имате такива, не мислят като вас.

Той се обърна и се отдалечи. Конуей потръпна неволно само при мисълта, че дори и перушинка може да се допре до обгорелия му палещ гръб. Той обаче си мислеше и за това, което бе казал Мониторът. Та значи мнението му за Мониторите било лошо? Да не би тогава да им се искаше той да ги извини за насилието и убийствата и да се отнася приятелски към онези, които ги бяха превърнали в своя професия? Той бе споменал и за пристигането на няколко роти Монитори. Защо? С каква цел? Тревожно съмнение загриза непоклатимата му самоувереност. Сигурно имаше нещо много важно, което му се изплъзваше.

Когато Конуей пристигна за пръв път в Болницата, съществото, което му даде първоначалните инструкции и задачи, проведе с него и един кратък насърчителен разговор. То каза, че за да получи назначение в Болницата, д-р Конуей е преминал през изключително много изпитания и че като го приветствува с добре дошъл, болничната управа се надява, че той ще хареса достатъчно работата си, за да пожелае да остане завинаги тук. Изпитателният период бе вече минал и отсега нататък никой, дори и да се опиташе, не можеше да го помръдне и с пръст. Но ако по някаква причина — било дрязги с представителите на неговата собствена или друга някоя раса, било появата на някаква чуждопланетна психоза — той се почувствуваше толкова затормозен, че да не може да остане повече на тази работа, тогава, макар и с голяма неохота, щяха да му разрешат да напусне.

Освен това съществото го бе посъветвало да общува с колкото може повече същества от различни биологични видове и ако не спечели дружбата им, то поне да се постарае да постигне с тях взаимно разбирателство. Накрая му бе казало, че ако поради незнание или друга някаква причина изпадне в беда, в зависимост от нейното естество той би могъл да се обърне към едно от двете човешки същества — O’Мара или Брайсън, макар че всеки компетентен представител на който и да било биологичен вид с готовност ще му окаже помощ, щом го помоли за това.

Веднага след това той се запозна с Главния хирург на отделенията, към които бе назначен — много способен човек на име Манън. Д-р Манън все още не бе станал Диагностик, макар и да се стремеше упорито към това, и по тази причина се държеше напълно човешки.

Беше горд собственик на малко кученце, което неотлъчно го следваше по петите, и това караше посещаващите ги извънземни същества да съзират в тази привързаност някаква симбиозна връзка. Конуей харесваше много д-р Манън, но едва сега започваше да разбира, че неговият началник е единственото човешко същество, към което той изпитва някакво приятелско чувство.

Този извод, разбира се, бе донякъде тъжен. Той накара Конуей да се замисли за себе си.

След насърчителния оптимистичен разговор Конуей си бе помислил, че вече е навлязъл в новата обстановка, особено като откри колко лесно бе да се сприятели човек с извънземните членове на персонала. Той не бе обикнал колегите си от човешки произход — освен един — поради тяхната склонност да се отнасят пренебрежително и дори цинично към твърде отговорната и достойна работа на лекаря. Но дори мисълта за възникване на дрязги помежду им бе смешна.

Така обаче вървяха нещата до днес, когато O’Мара го накара да се почувствува нищожен и глупав, обвини го във фанатизъм и направи неговото „аз“ на пух и прах. Това не беше ли пораждане на дрязги? Конуей знаеше, че ако Мониторите продължаха да се държат по този начин, той щеше да бъде принуден да напусне. Той бе разумно и етично човешко същество — защо тогава Мониторите имаха власт да го ругаят? Конуей изобщо не можеше да проумее това. Две неща обаче му бяха ясни: той искаше да остане в Болницата, но за да остане, някой трябваше да му помогне.

IV

Името Брайсън изплува внезапно в съзнанието му — единият от двамата, към когото можеше да се обърне, ако изпаднеше в беда. Другият, O’Мара, отпадаше, но може би този Брайсън…

Конуей никога не бе срещал човек с такова име, но един минаващ тралт му обясни как да го намери. Той не отиде по-далеч от вратата. „Капитан Брайсън — свещеник към Мониторния корпус“ — прочете на табелата и гневно отвърна поглед. Още един Монитор! Сега оставаше само един човек, който можеше да му помогне: д-р Манън. Как не се бе сетил по-рано за него!

Когато Конуей го потърси, началникът му бе зает в операционната зала ЛТХО, където асистираше на един тралтски хирург Диагностик в много сложна операция. Той премина в стаята с екрани за наблюдаване, за да изчака, докато Манън се освободи.

Биологичният вид ЛТХО произхождаше от планета с плътна атмосфера и незначителна гравитация. Беше крилата и изключително крехка форма на живот и това налагаше гравитацията в залата да бъде около нулата, а хирурзите да се вържат с колани към местата си около операционната маса. Дребното създание ОУТБ, което живееше в симбиоза със слоноподобния тралт, не бе завързано с ремък, но едно от спомагателните пипала на неговия гостоприемник го придържаше здраво над операционното поле. Конуей знаеше, че ако съществата ОУТБ прекъснат за повече от няколко минути физическата си връзка с организма, който ги храни, те неминуемо получават остро умствено увреждане. Въпреки личните му неприятности операцията събуди у него любопитство и той започна да се съсредоточава върху това, което се вършеше в залата.

Един отрязък от храносмилателния канал на пациента бе разкрит и находката се оказа прилепнал към стената на канала порест синкав тумор. Без Информационна касета ЛТХО Конуей не би могъл да каже дали положението на пациента е сериозно или не, но от техническа гледна точка операцията несъмнено бе тежка. Той разбираше това от начина, по който Манън се бе привел над масата, и по здраво навитите пипала на тралтския хирург, които временно бездействуваха. Както обикновено малкото ОУТБ със своите многобройни, тънки като жички пипалца, чиито връхчета представляваха зрителни и смукателни органи, вършеше деликатната изследователска работа — то изпращаше на огромния тралт изключително подробна информация от операционното поле и въз основа на нея получаваше указания. Тралтът и д-р Манън вършеха относително по-грубата работа — поставяха щипки, пристягаха, връзваха и тампонираха.

Поради отредената му незначителна роля в операцията д-р Манън се задоволяваше само да наблюдава как свръхчувствителните пипалца на паразита ОУТБ се направляваха умело от тралта, но Конуей знаеше, че неговият колега се гордее дори с възможността да прави това. Тралтите в комбинация с паразитите ОУТБ бяха най-великите хирурзи за всички времена в Галактиката. И всички хирурзи щяха да бъдат само тралти, ако огромните им размери и, операционни процедури не им пречеха да лекуват някои форми на живот.

Конуей все още чакаше, когато излязоха от залата. Едно от пипалата на тралта се протегна и рязко потупа д-р Манън по главата — жест, който изразяваше най-висока похвала, но най-неочаквано иззад шкафа в ъгъла изхвръкна едно кълбо от козина и зъби и се стрелна право върху огромното същество, което очевидно нападаше господаря му. Конуей често бе наблюдавал тази сцена и всеки път я намираше ужасно комична. И докато кучето на Манън лаеше яростно по тралта, извисил се високо над него и над господаря му, и го предизвикваше на смъртен двубой, тромавият хирург отстъпи назад и като се преструваше на силно уплашен, извика:

— Няма ли кой да ме спаси от този страшен звяр!

Като продължаваше да лае ожесточено, кучето го обиколи и понечи да захапе бронята, която покриваше шестте набити крака на тралта. Хирургът отстъпваше бързо и докато викаше силно за помощ, внимаваше къде стъпва, за да не би микроскопичният му нападател да остане сплескан под някой от еленските му крака. Постепенно глъчката на битката затихна надолу по коридора.

Когато шумът утихна напълно, Конуей започна:

— Докторе, дали бихте ми помогнали? Нужен ми е съвет. Ала въпросът е твърде деликатен…

Конуей видя как веждите на д-р Манън се повдигнаха нагоре, а по устните му заигра усмивка.

— На драго сърце ще ви помогна, разбира се — отвърна той. — Само се опасявам, че ако тъкмо сега ви дам някакъв съвет, той няма да е особено ценен. — Той изсумтя възмутено и размаха ръце нагоре и надолу. — Намирам се все още под въздействието на касетата ЛТХО. Имате представа какво означава това, нали? Едната половина от мозъка ми мисли, че съм птица, а другата е леко объркана от този факт. Та от какъв съвет имате нужда? — запита той, като закачливо вирна глава на една страна досущ като птица. — Ако се отнася за онази специфична форма на лудост, наречена младежка любов, или за друго някакво психосмущение, бих ви посъветвал да се обърнете към O’Мара.

Конуей решително тръсна глава — всеки друг, но не и O’Мара.

— Не — каза той. — Въпросът е по-скоро от философско или може би от етично естество…

— И това е всичко! — възкликна Манън. Той тъкмо се канеше да добави нещо, когато лицето му придоби съсредоточения израз на човек, заслушан в нещо. Той повелително посочи с палец близкия стенен говорител.

— Решаването на вашите сериозни проблеми — рече тихо — ще трябва да почакат — търсят ви.

— … Д-р Конуей — повтаряше припряно говорителят, — моля, явете се в стая 87 за поставяне на тонизиращи инжекции…

— Но 87 стая дори не е в нашия сектор! — започна да се възмущава Конуей. — Какво става тук…?

Лицето на д-р Манън внезапно помръкна.

— Струва ми се, че се досещам каква е работата — каза той, — и ви съветвам да запазите няколко от тези инжекции лично за себе си, защото сигурно ще ви потрябват.

Той се обърна рязко и бързо се отдалечи, като си мърмореше нещо за незабавното извличане на касетата, преди да са повикали и него.

Стая 87 бе стаята за отдих на персонала от спешния сектор. Когато Конуей пристигна там, той завари налягали по масите, столовете и дори по пода облечени в зелена униформа Монитори, някои от които дори нямаха сила да повдигнат глава при влизането му. С неимоверно усилие една фигура се надигна от стола си и с неуверени крачки се запъти към него. Това също бе Монитор, който носеше пагони на майор и емблемата на лекар.

— Дозата трябва да бъде максимална — промълви той. — Започнете с мен!

Майорът посегна да смъкне дрехата си. Конуей се огледа из стаята. Мониторите сигурно бяха не по-малко от стотина и от землистия цвят на лицата им личеше, че всички се намират в състояние на крайно изтощение. Той продължаваше да изпитва неприязън към Мониторите, но тези тук бяха пациенти и той трябваше да изпълни дълга си.

— Като лекар възразявам най-категорично! — заяви мрачно Конуей. — По всичко личи, че са ви били вече не малко тонизиращи инжекции. Сега се нуждаете само от един здрав сън…

— Сън ли? — обади се отнякъде глас. — Това пък какво е?

— Спокойно, Тирнън — каза уморено майорът. — И на мен като на лекар са ми известни рисковете. Предлагам да не губим повече време.

С бърза и опитна ръка Конуей се залови да поставя инжекциите. Пред него заставаха в редица напълно грохнали от умора мъже с безжизнен поглед, но пет минути по-късно напускаха стаята с бодра стъпка и светнали от живителния серум очи. Той тъкмо завършваше, когато отново чу името си по стенния говорител — нареждаха му да отиде при Шести входен люк и там да чака за указания. Конуей знаеше, че Шести люк бе един от помощните входове на спешния сектор.

Докато бързаше за натам, той изведнъж осъзна, че е уморен и гладен, но сега нямаше време дори да мисли за това. Стенните говорители призоваваха всички младши ординатори да се явят в спешния сектор и нареждаха на съседните отделения при възможност да се евакуират в други помещения. Чуждоземна бърза и неясна реч разпръскваше тези съобщения до всички биологични видове в Болницата.

Очевидно спешният сектор се разширяваше. Но защо? И откъде идваха всички тези пострадали? Мислите на Конуей се бяха оплели в една объркана и твърде уморена въпросителна.

V

При Шести входен люк един Диагностик от Тралтън водеше задълбочен разговор с двама Монитори. Конуей се почувствува оскърбен от тази гледка — как дръзваха тези нищожества да се държат така фамилиарно с един Диагностик! — но след това с известна горчивина си помисли, че тук вече нищо не може да го изненада. Други двама Монитора стояха до илюминатора на люка.

— Здравейте, докторе — поздрави любезно единият от тях и кимна по посока на илюминатора. — Разтоварват при Осми, Девети и Единадесети люк. Очакваме нашият контингент да пристигне всяка минута.

От илюминатора се разкриваше величествена гледка: Конуей никога не бе виждал толкова много кораби, събрани на едно място. Повече от тридесет лъскави сребристи игли — от десетместните яхти за развлечение до гигантските транспорти на Мониторния корпус — кръжаха и сновяха във всички посоки, като че ли бродираха сложен гоблен, в очакване на разрешение да пристанат до някой люк и се освободят от товара си.

— Сложна работа е тази — заяви Мониторът, докато наблюдаваше.

Конуей мислено се съгласи с него. Полетата на отблъскване, които предпазваха корабите от сблъскване с различните форми на космически детрит3, изискваха обширни пространства. За да отклоняват успешно различните по големина небесни тела, метеоритните заслони трябваше да бъдат поставени най-малко на пет мили около кораба и на още по-голямо разстояние, ако се касаеше за защитата на по-голям кораб. Сега обаче корабите навън се намираха буквално на няколкостотин ярда един от друг и единствената им защита срещу падащите метеори бе умението на техните пилоти. А на пилотите им беше сигурно дяволски трудно.

Конуей нямаше много време за гледане — след няколко минути пристигнаха трима земни ординатори. Последваха ги бързо двама ГБГЖ с червена козина и един подобен на гъсеница ГБЛЕ. Всички носеха медицински отличителни знаци. Разнесе се силен звук от триене на метал в метал. Светлините на сигналната уредба над люка от червени станаха зелени: знак, че отвън е пристигнал и швартовал кораб, и не след дълго пациентите заприиждаха.

Носени на носилки от Монитори, пострадалите бяха само от два вида: ГБГЖ от човешки тип и гъсеници ГБЛЕ. Задачата на Конуей, а и на останалите лекари бе да ги преглеждат и насочват за лечение към съответното отделение на спешния сектор. Той се залови за работа — асистираше му един Монитор, който притежаваше всички качества на опитна медицинска сестра освен отличителните й знаци. Каза, че се нарича Уилямсън.

Видът на първия пациент потресе Конуей не защото положението му бе много сериозно, а защото раните му бяха твърде необикновени. Третият го накара да прекъсне работата си.

— Що за злополука е била тази? — избухна Конуей… — Прободни рани с обгорени краища! По всичко личи, че са причинени от някаква експлозия. Как…?

— Пазехме всичко в тайна — прекъсна го Мониторът, — но предполагах, че поне тук сте научили за това. — Той присви устни и в очите му проблесна онази решителност, която според Конуей бе характерна за всички Монитори. — Решили да си поиграят на война — продължи той, като кимна към пациентите наоколо. — Страхувам се, че когато пристигнахме, те се бяха доста поувлекли.

„Война…“ — помисли си с отвращение Конуей. Човешки същества от Земята или от някоя колонизирана от Земята планета да убиват представители на биологичен вид, с който ги свързват толкова много общи неща. Той бе чувал, че от време на време стават подобни работи, но все не му се вярваше, че има разумни същества, които могат да отидат толкова далеч в безумието си. Колко много ранени…

И въпреки че бе погълнат от мислите си, породени от ненавист и възмущение, той успя да забележи един много странен факт — лицето на Монитора имаше същото изражение като неговото! Ако Уилямсън изпитваше същите чувства към войната, каквито изпитва и той, тогава Конуей трябва да побърза да ревизира изцяло мнението си за хората от Мониторния корпус.

Внезапно настъпилата наблизо суматоха привлече вниманието на Конуей. Ругаейки неприлично, един от земните пациенти се противеше ожесточено на ординатора ГБЛЕ, който искаше да го прегледа. Ординаторът бе явно засегнат от обидата, но въпреки това се опитваше да успокои пациента, който очевидно не се досещаше колко ужасна е постъпката му.

Уилямсън бързо се намеси и оправи работата. Той се обърна към възмущаващия се на висок глас пациент, наведе се над него, докато лицата им се доближиха почти на една педя, и макар че заговори с тих, спокоен глас, по гърба на Конуей полазиха тръпки.

— Слушай, приятелю — рече Мониторът, — да не би да те е страх, че една от тези гадни гъсеници е решила да те убие само защото иска да те позакърпи, а? Хубаво си набий в главата това, което ще ти кажа — тук тази гъсеница е лекар. Освен това в тази Болница няма войни. Сега всички се числите към една и съща армия и униформата ви е болничен халат. Ето защо лежи си спокойно, затваряй си устата и се дръж прилично. Ако ли не — ще ти цапна един.

Конуей се залови отново с работата си, изпълнен с убеждението, че трябва да ревизира мнението си за Мониторите. Докато потокът от разкъсани, смазани и обгорени същества минаваше през ръцете му, мислите му витаеха някъде надалеч. През цялото време той с изненада следеше променящото се изражение на Уилямсън, което като че ли опровергаваше някои от нещата, казани му за Мониторите. Нима бе възможно този неуморен мълчалив човек с твърди като стомана ръце да е убиец или безнравствен садист с бедни умствени способности? Едва ли… Докато наблюдаваше крадешком как Мониторът снове между пациентите, у Конуей постепенно назря едно решение. Щеше да му е много трудно да го изпълни. Ако не внимаваше, можеха и да го цапардосат.

Той не се осмеляваше да се обърне с такъв въпрос към O’Мара, нито пък към Брайсън или Манън, но може би Уилямсън…

— Ъ-ъ-ъ, Уилямсън — започна Конуей колебливо, но продължи по-смело. — Вие някога убивали ли сте?

Мониторът се изправи рязко — устните му се превърнаха в тъничка безкръвна резка. Той каза глухо.

— Вие сам по-добре трябва да знаете това, вместо да задавате на един Монитор подобен въпрос. Нали така? — Той се поколеба, но любопитството му, породено от обърканите чувства, които изразяваше лицето на Конуей, надви набъбващия у него гняв и той попита мрачно: — Какво ви измъчва, докторе?

Сега на Конуей ужасно му се искаше да не бе задавал този въпрос, но за отстъпление бе твърде късно. Заеквайки, той започна да говори за своите представи за медицинско обслужване и за тревогата и объркването си, породени от откритието, че в Болницата — заведение, което олицетворяваше всички негови идеали — за Главен психолог бе назначен Монитор, а сигурно и други членове на корпуса заемаха отговорни постове. Конуей вече знаеше, че в корпуса има и добри хора, особено при сегашното критично положение, когато бяха изпратили на помощ части от медицинската си дивизия. Но въпреки това Мониторите!

— Ще ви нанеса още един удар — каза Уилямсън иронично, — като ви разкрия една общоизвестна тайна. Д-р Листър, Главният лекар, също принадлежи към Мониторния корпус. Той естествено не носи униформа — добави бързо Мониторът, — защото Диагностиците са разсеяни или небрежни към такива дребни неща. Корпусът обаче държи на спретнатия вид дори когато това се отнася за един генерал-лейтенант.

Листър — Монитор!

— Как е възможно! — избухна неволно Конуей. — Кой ви е дал тази власт? Всеки знае какво представлявате!…

— Очевидно не всеки — прекъсна го Уилямсън. — Ето вие например не знаете.

VI

Когато свършиха с поредния пациент и се заловиха със следващия, Конуей разбра, че Мониторът вече не му се сърди. Дори нещо повече — изразът на лицето му бе като на баща, който се кани да разкрие на невръстното си дете някои горчиви житейски истини.

— Вашата беда се състои в това — започна Уилямсън, като сваляше внимателно полевата превръзка на един ранен ГБЛЕ, — че вие и цялата ви социална група сте покровителствувани индивиди.

— Какво? — възкликна Конуей.

— Покровителствувани индивиди — повтори той, — закриляни от жестокостите на съвременния живот. Причината за това е, че от вашата социална прослойка — не само на Земята, но и в другите светове на Съюза — произлизат всички велики художници, музиканти и специалисти. Често вие завършвате дните си, без дори да подозирате, че сте покровителствувани, че още от детството си сте предпазени от грубата действителност на нашата междузвездна цивилизация и че вашите идеи за пацифизъм и етично поведение са лукс, който болшинството от нас не може да си позволи. На вас този лукс се разрешава единствено с надеждата, че от него може да произлезе философия, която един ден да направи всяко същество в Галактиката порядъчно и наистина добро.

— Никога не съм знаел това — обърка се Конуей. — Но… но… вие ни… искам да кажа, вие ме карате да се чувствувам съвсем непотребен…

— И няма откъде да сте знаели — заобяснява търпеливо Уилямсън. Конуей недоумяваше как бе възможно един толкова млад човек да разговаря така снизходително с него, без това да го обижда — очевидно Мониторът всяваше някакъв респект. — Вие вероятно сте били затворен и неразговорлив човек — продължи той, — погълнат изцяло от високите си идеали. Не че в тях има нещо лошо, но разбирате ли, на живота може да се гледа и от малко по-различен ъгъл. Съвременната ни култура — продължи той, като се върна към основната нишка на разговора — е изградена върху принципа на пълната свобода на личността. Всяко същество може да върши всичко, каквото си поиска, стига то да не вреди на останалите. Единствено Мониторите се отказват от правото си на тази свобода.

— А какво ще кажете тогава за ограничените свободи на „нормалните“? — прекъсна го Конуей. Най-сетне Мониторът бе казал нещо, на което той можеше решително да възрази. — Охранявани от Монитори и изпращани на заточение в резервати — това ли наричате свобода?

— Сигурно знаете — отвърна Уилямсън, — че „нормалните“ са онези срещани почти на всяка планета групи, чиито членове смятат, че за разлика от жестоките Монитори и жалките естети именно те са истинските представители на своите раси. Но ако помислите по-внимателно, ще разберете, че те не са заточени. Напротив, те сами са се събрали в колонии и именно в тези колонии на самозвани „нормални“ Мониторите трябва да са винаги нащрек. „Нормалните“ разполагат с пълна свобода, включително и с правото да се избиват помежду си. И Мониторите присъствуват там само за да въдворят ред в случай на стълкновения, при които някой „нормален“, лишен от желанието да убива, може да пострада от войнствените си събратя.

Освен това, когато достигналото до краен предел масово безумие завладее един или повече светове, ние допускаме избухването на война на определена за тази цел планета. Обикновено уреждаме така нещата, че войната да не е нито продължителна, нито твърде кръвопролитна — Уилямсън въздъхна. — Тази война се оказа и едното, и другото. Ние ги подценихме — завърши той с горчиви нотки на самообвинение.

Разумът на Конуей упорито не желаеше да приеме нещата от тази нова и коренно различна гледна точка. Преди да дойде в Болницата, той не бе имал, а и не бе търсил никакъв пряк контакт с Монитори. За него „нормалните“ от Земята бяха твърде романтични хора, които обичаха да се перчат и хвалят, но нищо повече.

Естествено, повечето от лошите неща за Мониторите той бе чул от тях, а вероятно „нормалните“ не можеха и да бъдат достатъчно обективни и честни…

— Много ми е трудно да повярвам на всичко това — заяви Конуей. — Според вас хората от Мониторния корпус стоят в социалната стълбица на по-горно стъпало и от „нормалните“, и от нас — специалистите! — Той тръсна гневно глава. — Както и да е, сега не е най-подходящото време за философски разговори!

— Вие — каза Мониторът — започнахте пръв.

Отговор не последва.

Може би часове по-късно Конуей усети докосване по рамото си и като се изправи, видя зад себе си ГБЛЕ с отличителните знаци на медицинска сестра. Съществото държеше спринцовка.

— Тонизираща инжекция, докторе? — попита то. Изведнъж Конуей усети, че краката му едва го държат и че с мъка съсредоточава погледа си. Изтощението му трябва да е било съвсем очевидно, за да дойде сестрата сама при него. Той кимна и нави ръкава си с надебелели от умора пръсти.

— О-ох! — извика той от внезапната силна болка. — Какво сте сложили — шестинчова игла?

— Извинете — каза сестрата ГБЛЕ, — но преди да дойда при вас, инжектирах двама лекари от моята собствена раса, а както знаете, нашата кожа е по-дебела и по-твърда от вашата. Ето защо върхът на иглата се притъпи.

Умората на Конуей изчезна за секунди. Като се изключи лекото изтръпване на крайниците и сивкавият цвят на лицето му, погледът му се проясни и той се почувствува толкова бодър и физически освежен, като че ли току-що бе взел душ след десетчасов сън. Преди да привърши с поредния преглед, той бързо се огледа наоколо и с облекчение видя, че пациентите, които очакваха помощ, бяха не повече от една шепа и че броят на Мониторите в помещението бе наполовина по-малък, отколкото в началото. Ранените бяха вече настанени по отделенията, но сега Мониторите бяха станали пациенти.

Картината навсякъде бе една и съща. Мониторите, които бяха спали малко или изобщо не бяха спали до пристигането на корабите, но сърцато бяха помагали пряко силите си на претоварените с работа болнични медици, подкрепяни непрекъснато от тонизиращи инжекции, бяха вече пребити от умора. Един по един те буквално капеха по местата си. Настаняваха ги спешно в специални отделения с апаратури-роботи, които им правеха масаж на сърцето, осигуряваха им изкуствено дишане и ги хранеха с венозни системи. Конуей научи, че само един от тях бе умрял.

Като се възползваха от временното затишие, Конуей и Уилямсън се приближиха към илюминатора и погледнаха навън. Ятото от чакащи кораби не беше много оредяло, но той предполагаше, че това са новопристигнали. Конуей нямаше представа къде щяха да сложат всички тези пациенти — дори коридорите на Болницата бяха вече препълнени и за да се направи още място, непрекъснато разместваха болни от всички биологични видове. Но това не беше негова работа, а гобленът, който бродираха корабите, представляваше странно успокояваща гледка…

— Тревога — обади се внезапно стенният говорител. — Кораб без отличителни знаци с един пътник на борда моли за неотложна медицинска помощ. Пилотът не владее напълно управлението на кораба си, ранен е зле и връзката с него е неясна. Застанете в готовност до всички входни люкове…

„О, не — помисли си Конуей. — Тъкмо сега не!“ Усети, че му призлява и го обзема някакво ужасно предчувствие за това, което бе на път да се случи. Уилямсън впи пръсти в ръба на илюминатора.

— Погледнете — каза той с глух и отчаян глас. Един неканен гост се приближаваше с бясна скорост към скупчилите се кораби. Черен и възкъс, без отличителни знаци и с форма на торпедо, той се вряза в ядрото на кръжащите кораби, преди Конуей да успее да си поеме два пъти въздух. Корабите се разпръснаха като пилци и само по чудо избягнаха сблъскването както с него, така и помежду си. Неизвестният кораб продължаваше да фучи наоколо без определена посока. Сега на пътя му се изпречи само един кораб — мониторен транспорт, който бе получил разрешение да пристане и се бе насочил към един от входните люкове. Корабът бе голям и тромав и не бе пригоден за бързо маневриране — той нямаше нито време, нито възможност да се отдръпне. Сблъскването бе неминуемо, а бе претъпкан с ранени…

Но не. В последната секунда втурналият се кораб се отклони. Те го видяха как се разминава с мониторния и как се превръща в малка точка, която с шеметна скорост набъбна отново. Сега торпедото взе курс направо към тях! Конуей искаше да затвори очи, но имаше особена прелест в това да гледаш смъртта право в лицето. И двамата с Уилямсън дори не направиха опит да се втурнат за космическите си костюми — нямаше смисъл, — само няколко секунди ги деляха от това, което щеше да се случи.

Корабът бе вече над тях, когато отново се отклони, тъй като раненият пилот отчаяно се мъчеше да избегне това по-обемисто препятствие — Болницата. Твърде късно обаче — корабът се блъсна.

Страхотен двоен трус разтърси под а под нозете им — корабът се бе врязал през двойната обшивка на сградата. Последваха го по-леки трусове, докато торпедото си проправяше път към вътрешността на огромната Болница. Избухна взрив от всевъзможни писъци, свирки, трясъци и неистови крясъци на нещастни същества, които се давеха, задушаваха и гърчеха. Вода заля сектори, които съдържаха чист хлор. Въздух нахлу през съборената стена на едно отделение, чиито обитатели никога не са познавали нещо друго освен трансплутониев мраз и вакуум — съществата се сбръчкваха като попарени, умираха и се разпадаха без остатък още при допира си с него. Вода, въздух и най-различни атмосферни елементи се сляха в някаква мръсно кафява разяждаща смес, която кипеше и във вид на облаци от пара изтичаше навън в космическото пространство. Но много преди да се случи всичко това, херметическите преградни люкове се бяха затворили, прикривайки плътно ужасната рана, издълбана от кораба-нашественик.

VII

След погрома настъпи внезапно затишие, но миг по-късно Болницата реагира. Над главите им се разнесе с тиха сподавена ярост гласът на говорителя. Инженерите и техниците по поддържането трябваше да се обадят незабавно за получаване на задачи. Имаше повреда в неутрализиращите гравитационни решетки в отделения ЛТХО и МТХК и всички работещи в този район трябваше да поставят пациентите в защитни балони и да ги преведат във втора зала ГБЛЕ, където бяха създадени условия на една двадесета g, тъй като имаше опасност болните да бъдат смазани от собственото си тегло. В коридор АФЖЛ имаше неоткрита пукнатина. Деветнадесето и всички отделения ГБГЖ бяха предупредени за хлорно отравяне в района на трапезарията им. Освен това умоляваха д-р Листър да се обади.

В едно забутано кътче на съзнанието си Конуей отбеляза, че докато на всички им нареждаха да се заловят с някакви задачи, то д-р Листър го умоляваха да се обади. Изведнъж чу, че някой го вика по име, и се обърна.

Беше д-р Манън. Като се приближи енергично към Уилямсън и Конуей, той каза:

— Виждам, че в момента сте свободни. Има една работа, която бих искал да свършите.

Той изчака Конуей да кимне с глава и заговори задъхано:

— Когато врязалият се кораб стигна до средата на Болницата — обясни Манън, — затвореното от предпазните врати пространство не се ограничи само с тунела, който той издълба при катастрофата. Този пропуск се дължи на разположението на вратите — в резултат се получи огромно дърво от вакуум, което се разпростря из болничната конструкция — за ствол му послужи тунелът, пробит от кораба, а за клони — прорязаните коридори, които започват от него. Някои от тези обезвъздушени коридори свързват отделения, които имат самостоятелни херметически прегради, и е твърде вероятно в тях да има оцелели същества. Естествено, сега няма нужда да се бърза със спасяването им, тъй като за известно време те могат спокойно да преживеят там, но възниква едно допълнително усложнение. Корабът е заседнал близо до най-невралгичното място да Болницата — сектора, в който са разположени болничните контролни механизми на инсталациите за изкуствена гравитация. В момента някъде в този сектор, изглежда, има оцеляло същество — може би пациент, служител или дори пилотът на катастрофиралия кораб, — което броди из помещенията и несъзнателно поврежда гравитационните контролни механизми. Ако това продължава, то може да направи огромни поразии из Болницата и дори да причини смъртни случаи сред формите на живот в отделенията с ниска гравитация.

Д-р Манън ги молеше да отидат там и да изведат това същество, преди то неволно да причини разруха в Болницата.

— Един ПХТЙ вече отиде — добави Манън, — но в космически костюм тези същества са твърде непохватни. Ето защо ви изпращам и вас двамата, за да ускорите нещата. Готови ли сте? Тогава действувайте!

Като пристегнаха върху космическите си костюми неутрализиращи гравитационни пакети, те излязоха близо до мястото на катастрофата и се спуснаха по външната обшивка на Болницата към широкия двадесет фута отвор, пробит в стената й от връхлетелия кораб. Пакетите осигуряваха висока степен на маневреност при условия на безтегловност, а по маршрута, който трябваше да изминат, те се нуждаеха именно от това. Носеха също въжета и магнитни скоби, а Уилямсън — само защото това, както каза той, бе част от установеното снаряжение на Монитора — носеше и револвер. И двамата имаха въздух за по три часа.

В началото напредваха без усилия. Корабът бе издълбал гладък тунел, който минаваше през прегради на отделения, подови настилки и на места дори през масивни механизми. Конуей оглеждаше внимателно коридорите, покрай които минаваха, но никъде нямаше и следа от живот. Попаднаха на зловещи останки от обитатели на планети с високо налягане, които биха се пръснали на парчета дори при нормалните атмосферни условия на Земята. Подложени внезапно на действието на мощния вакуум, унищожението им сигурно е било много по-ужасно. Малко по-нататък пред погледа им се разкри друга трагедия: една сестра от почти човешкия вид ГБГЖ — от онези червеникави, рунтави като мечета същества — лежеше обезглавена от затворила се херметическа врата, до която не бе успяла да се добере навреме. Неизвестно защо тази гледка го порази много по-силно от всичко друго, което бе видял през този ден.

Все повече „чуждоземни“ останки от катастрофиралия кораб — парчета от обшивката и скелета му — затрудняваха спускането им по тунела и от време на време се налагаше да си проправят път с ръце и крака.

Уилямсън вървеше напред, а на десетина ярда го следваше Конуей. Внезапно Мониторът изчезна от погледа му. По радиото, монтирано в костюма на Конуей, се разнесе вик на изненада, който рязко бе прекъснат от силен трясък. Конуей се бе хванал за една стърчаща греда и от ужас пръстите му инстинктивно се вкопчиха още по-здраво в нея. През ръкавиците си той изведнъж почувствува как гредата се залюля. Развалините от катастрофата се движеха! За миг го обзе паника, докато разбере, че най-силно бе разместването на отломъците назад, откъдето идваше, и отгоре, над главата му. Люлеенето спря след няколко минути, без руините наоколо да променят значително положението си. Едва тогава Конуей завърза здраво въжето си за гредата и се огледа за Монитора.

Полузатрупан от купчина развалини, със сгънати колене и ръце, кръстосани под главата му, Уилямсън лежеше с лице към пода на около двадесет фута по-долу. По едва доловимите хрипливи звуци в слушалките си Конуей разбра, че Мониторът е съобразил бързо да обвие с ръце главата си и така бе успял да запази невредимо защитното стъкло на шлема си. Това му беше спасило и живота. Дали обаче Уилямсън щеше да оцелее или не, зависеше от естеството на нараняванията му, а те на свой ред — от силата на притеглянето, което го бе повлякло надолу.

Постепенно причината за това разместване на руините му стана ясна — независимо от цялостното унищожаване на веригите в зоната на катастрофата решетката за изкуствена гравитация в един участък от пода продължаваше да действува. Конуей бе благодарен, че притеглянето действуваше само под прав ъгъл към повърхността на решетката, а тази част от пода бе леко наклонена. Ако бе хоризонтален, тогава и Мониторът, и Конуей щяха да пропаднат надолу, и то от височина, значително по-голяма от двадесет фута.

Като отпускаше внимателно спасителното въже, Конуей наближи свитото на кълбо тяло на Уилямсън. Когато навлезе в полето на действие на гравитационната решетка, пръстите му конвулсивно се впиха във въжето, но се поуспокои, като разбра, че силата му не бе повече от едно и половина g. Въпреки че трябваше да преодолява това притегляне, което го дърпаше надолу към Монитора, Конуей започна внимателно да се снишава, като местеше плътно една след друга ръцете си. Той, разбира се, можеше да използува и неутрализиращия пакет, който да противодействува на притеглянето, и спокойно да слезе долу при Монитора, но това можеше да се окаже рисковано. В случай че излезе от полето на действие на подовия участък, тогава пакетът щеше да го запрати отново нагоре, и то вероятно с фатални последици.

Мониторът бе все още в безсъзнание, когато Конуей се добра до него, и макар че той не бе убеден в това, тъй като Уилямсън бе облечен в космически костюм, той имаше съмнения за сложни счупвания на двете му ръце. Докато разчистваше нападалите върху безжизненото тяло отломъци, той изведнъж осъзна, че Уилямсън се нуждае от лечение, от неотложно лечение с всичките средства, с които разполагаше Болницата. Той едва сега се досети, че на Монитора му бяха слагали твърде много тонизиращи инжекции и че запасите му от сила сигурно бяха вече изчерпани. Когато дойдеше в съзнание, ако изобщо дойдеше, може би нямаше да е в състояние да преодолее сътресението.

VIII

Конуей тъкмо се канеше да се обади за помощ, когато един метален къс с остри ръбове прелетя покрай шлема му. Той се наведе и тъкмо навреме, за да избегне удара на друго парче, което се носеше към него. Едва тогава на десетина ярда от себе си той забеляза очертанията на някаква странна фигура в космически костюм, която здраво се бе оплела в една купчина от метални жици и късове. И това същество го замеряше!

Бомбардировката спря веднага щом другият видя, че Конуей го е забелязал. Воден от убеждението, че е открил неизвестния оцелял, чието безцелно бродене си правеше шеги със системата за изкуствена гравитация на Болницата, той забърза към него. Ала веднага забеляза, че съществото не бе в състояние изобщо да помръдне — то бе притиснато от два тежки метални блока, но като по чудо бе останало невредимо. С единствения си свободен израстък то правеше отчаяни опити да стигне задната част на костюма си. За миг Конуей се стъписа, но после забеляза радиопакета, завързан за гърба му, и измъкнатия входящ проводник. С помощта на лейкопласт отстрани повредата и начаса неизразителният глас на транслатора изпълни слушалките му.

Това бе изпратеният ПХТЙ, който бе тръгнал преди тях да претърси мястото на катастрофата. Хванато от същия капан, на който се бе натъкнал и нещастният Монитор, съществото бе успяло да включи своя гравитационен пакет, за да овладее внезапното си падане.

Но от прекалената компенсация се бе сгромолясало и попаднало в сегашното си положение. Падането било сравнително леко, но то причинило срутването на няколко разклатени отломъка, които от своя страна го бяха затиснали и повредили радиото му.

Това ПХТЙ — същество от Иленса, дишащо хлор — се оказа здравата приклещено от развалините: опитите на Конуей да го измъкне останаха безуспешни.

Сега той имаше двама неподвижно болни вместо един. Включи радиото си и се окашля леко. Преди да заговори, в ушите му прозвуча дрезгавият настойчив глас на д-р Манън.

— Д-р Конуей! Монитор Уилямсън! Независимо кой от двамата, моля обадете се спешно!

— Точно това се канех да направя — каза Конуей и накратко докладва за трудностите си до този момент, като помоли за помощ за Монитора и свещеника ПХТЙ. Манън го прекъсна.

— Съжалявам — каза припряно той, — но не можем да ви помогнем. Гравитационните колебания тук се усилиха. Сигурно са причинили и срутване по тунела, защото над вас той е плътно задръстен от развалини. Техниците по поддържането се опитаха да прокарат път, но…

— Оставете ме аз да поговоря с него — намеси се още един глас и се чу пукот от преминаването на микрофона в нечия друга ръка. — Д-р Конуей, говори д-р Листър — продължи гласът. — За съжаление трябва да ви кажа, че здравословното състояние на двамата пострадали е от второстепенно значение. Вашата задача е да намерите онова същество в сектора за гравитационен контроли да го спрете. Ударете го по главата, ако трябва, но го спрете — то ще унищожи Болницата!

Конуей преглътна.

— Да, сър — каза той и започна да търси път през купищата от метални отломъци, които го заобикаляха. Положението изглеждаше безнадеждно.

Внезапно почувствува странично притегляне. Посегна към най-близкия масивен отломък и се вкопчи в него като удавник за сламка. По тъканта на костюма си долови стържещия влудяващ грохот от движещ се метал. Развалините отново се разместваха. Изведнъж силата, която го дърпаше, изчезна така внезапно, както се бе и появила. В същото време откъм приклещеното ПХТЙ долетя странен лаещ вой. Конуей се извърна и видя, че на мястото, където доскоро се намираше притиснатото същество от Иленса, зееше огромна дупка, която водеше надолу към нищото. С мъка си наложи да отпусне вкопчената си ръка. Разбра, че появилото се притегляне се дължи на моментно активизиране на гравитационната решетка някъде отдолу. Ако това се повтореше, докато той се носеше така, без никакви предохранителни мерки… На Конуей дори не му се искаше да мисли за това.

Разместването не бе променило положението на Уилямсън — той продължаваше да лежи в същата поза, в която го бе оставил Конуей, но свещеникът ПХТЙ сигурно бе пропаднал надолу.

— Добре ли сте? — провикна се разтревожено Конуей.

— Да — дойде отговорът на Монитора. — Но все още се чувствувам някак си вдървен.

Конуей предпазливо се приближи до разкрилия се току-що отвор и погледна надолу. Пред погледа му се разкри просторно помещение, силно осветено от някакъв източник, който не се виждаше добре. Стените на помещението бяха извън зрителното му поле и на около четиридесет фута под себе си той видя само пода, който бе плътно застлан с тъмносиня растителност с цилиндрични стебла и обли листа. Предназначението на това помещение поозадачи Конуей, докато накрая той се сети, че гледа басейна АФЖЛ, чиято вода бе източена. Плътната мека растителност, която покриваше дъното, служеше едновременно и за храна, и за вътрешна украса на пациентите АФЖЛ. Иленсът бе имал късмет да си намери такава мека площадка за кацане.

Съществото ПХТЙ, вече освободено от капана на развалините, заяви, че се чувствува напълно добре и е готово да помогне на Конуей при залавянето на оцелелия в сектора за гравитационен контрол. Докато се приготвяха да продължат спускането, Конуей насочи погледа си към източника на светлина, който преди малко не бе доогледал, и дъхът му секна.

Една от стените на басейна АФЖЛ бе прозрачна и през нея се виждаше коридор, временно превърнат в отделение. В леглата, наредени до едната му стена, лежаха гъсеници ГБЛЖ. Когато мощните производни колебания минаваха на вълни по гравитационните решетки, гъсениците една по една се удряха жестоко в пластмасовата пяна на постелите си, която ги изхвърляше нагоре във въздуха. Над пациентите бяха обтегнати набързо предпазни мрежи, които трябваше да ги задържат в леглата им. Въпреки ударите, които получаваха, положението на тези болни не беше толкова отчайващо.

През този отрязък от коридора евакуираха едно отделение и покрай другата му стена се гърчеше, пълзеше и подскачаше върволица от същества, които наподобяваха обитателите на някакъв космически Ноев ковчег. Сред тях имаше представители на всички видове дишащи кислород. Водеха ги санитари от човешки произход и Монитори. От опит санитарите знаеха, че да стоиш или вървиш изправен бе все едно да си изпросиш счупена кост или пукнат череп — ето защо те пълзяха напред, опирайки се на длани и колене. По този начин, ако ги застигнеше внезапно вълна от три или четири g, те щяха да паднат от по-малка височина. Повечето от тях носеха гравитационни пакети, но не ги бяха включили, тъй като ги смятаха за безполезни в условия, при които постоянната гравитация бе твърде променлива величина.

Той видя няколко ПХТЙ в хлорни балони, притиснати към пода, сплескани като експонати под опитно стъкло, които само след миг отново излитаха във въздуха. Водеха пациенти от Тралтън, които въпреки здравата си броня и огромна сила бяха предразположени към вътрешни увреждания. Имаше болни ГБГЖ, ГБЛЕ, ВЛТС и други някакви същества в кълбовидни контейнери на колела, които почти видимо излъчваха студ. Проточили се в нишка, бутани и теглени или кретащи мъжествено без чужда подкрепа, съществата се влачеха напред и като пшеничени класове при силен вятър се привеждаха и изправяха от колебанията на гравитационните решетки.

Конуей отвърна поглед от тъжната върволица и продължи пътя си.

— Конуей — изхриптя отново гласът на Манън след няколко минути. — Онзи там долу вече нанесе повече щети, отколкото катастрофиралият кораб. Цяло отделение с възстановяващи се ЛТХО загина от една трисекундна вълна от четири g. Какво става?

Конуей докладва, че тунелът от катастрофата непрекъснато се стеснява и че корпусът и по-леките апаратури на кораба са се откъртили преди навлизането му до нивото, на което се намираха. Това, което оставаше да намерят напред, бяха само по-обемисти неща, като генераторите на свръхсветлинния двигател и други от този род. Сигурен е, че се намират вече близо до края на тунела, както и до причинителя на цялото това опустошение.

— Добре — каза Манън, — само побързайте.

— Не могат ли инженерите да си проправят път насам? Сигурно…

— Не могат — намеси се гласът на д-р Листър. — В района около гравитационните контролни механизми колебанията стигат до десет g. Невъзможно е. Немислимо е да прокарат и път отвътре през Болницата, за да стигнат до вас. Това ще наложи евакуирането на съседните на района коридори, а всички са пълни с пациенти…

Гласът заглъхна. Сигурно д-р Листър бе извърнал глава от микрофона, но Конуей го чу да казва:

— Едва ли някакво разумно същество може да бъде дотолкова обхванато от паника, че да… О, само да ми падне в ръцете…

— Може и да не е разумно — намеси се друг глас. — Може да е някое недоносче от родилното отделение ЕЖЛИ…

— Тогава ще му извия малкото…

На това място рязко щракане прекъсна разговора и предавателят изключи. Конуей осъзна изведнъж в каква важна личност се е превърнал и се постара, доколкото му бе по силите, да ускори изпълнението на задачата.

IX

Те слязоха още едно ниво надолу и се озоваха в отделение, където безжизнените тела на четири МТХК — крехки, трикраки, подобни на щъркели същества — се търкаляха сред разбити уреди и апаратури. Положението на телата и предметите в стаята изглеждаше неестествено, като че ли някой наскоро ги бе оставил в този безпорядък. Това бе първата следа от загадъчния оцелял, когото търсеха. След малко в едно огромно помещение с метални стени те попаднаха сред лабиринт от механизми. Масивният корабен генератор се беше забил в пода, а около него лежаха разпръснати натрошени части от контролно-измервателни уреди. Под тях се валяха останките на някаква форма на живот, която сега едва ли можеха да класифицират. В разнебитения под близо до генератора зееше огромна дупка, пробита вероятно от друга някаква част от тежката корабна апаратура.

Конуей отиде близо до нея, погледна надолу и извика:

— Ето го!

Под погледа им се разкри обширна стая, която можеше да бъде само гравитационният контролен център. Ниски метални шкафове, подредени в плътни хоризонтални и вертикални редици, покриваха пода, стените и тавана. В това отделение никога не влизаше въздух, нямаше и притегляне. Инженери тук идваха много рядко, защото механизмите в това най-важно отделение бяха саморемонтиращи се. В момента тази им способност бе подложена на сериозно изпитание.

Едно същество, което Конуей неуверено причисли към клас ААВЛ, скочи върху три от чувствителните контролни шкафове. Други девет шкафа, чиито червени сигнални лампи мигаха отчаяно, се намираха в обсега на неговите шест, подобни на питони, пипала. Пипалата му бяха дълги най-малко двадесет фута и завършваха с рогово вещество, което вероятно, ако се съдеше по щетите наоколо, бе твърдо като стомана.

Вътрешно Конуей се бе подготвил да изпита съжаление към това злочесто създание — бе очаквал да го намери ранено, обладано от паника и полудяло от болка. Сега обаче пред него стоеше същество, което не само беше напълно здраво, но и ожесточено разбиваше гравитационните контролни механизми, и то с такава бързина, че вградените саморемонтиращи се роботи едва смогваха да ги поправят. Конуей изруга и започна да търси честотата, на която можеше да се свърже с чудовището. Изведнъж в слушалките му се чу остро, пронизително писукане.

— Хванах ли те! — каза мрачно Конуей.

Ала щом чудовището чу гласа му, писукането изведнъж рязко спря. Престанаха да се движат и зловещите пипала. Конуей отбеляза дължината на вълната, след което превключи на честотата, на която разговаряше със свещеника ПХТЙ.

— Струва ми се — каза иленсът, когато изслуша разказа на Конуей, — че съществото се бои и звуците, които е издало, са били породени от страх, в противен случай транслаторът ви щеше да ги превърне в думи на вашия собствен език. Това, че тези звуци, както и разрушителната му дейност спряха, щом то чу вашия глас, е обещаващо, но мисля, че трябва да се доближим до него бавно и непрекъснато да го успокояваме, че му идваме на помощ. Поведението му долу създава у мене впечатлението, че то се е удряло във всеки изпречил се на пътя му предмет, ето защо ми се струва, че известна предпазливост от наша страна няма да е излишна.

— Да — съгласи се Конуей.

— Тъй като не знаем в каква посока са фиксирани зрителните му органи — продъжи иленсът, — предлагам да се приближим към него от две противоположни страни.

Конуей кимна. Те настроиха радиопакетите си на новата вълна и се спуснаха внимателно през тавана на контролния център. С помощта на неутрализиращите пакети си осигуриха леко притегляне към металната повърхност, отдалечиха се един от друг по посока на две противоположни стени, слязоха по тях и оттам стъпиха на пода. Така съществото остана помежду им и те тръгнаха бавно към него.

Докато ремонтните механизми усилено поправяха повредите, причинени от шестте анаконди, съществото продължаваше да лежи неподвижно. То не само не помръдваше, но не издаваше и никакви звуци. Конуей непрекъснато си мислеше за опустошението, причинено от безразсъдството на това чудовище. Нещата, които искаше да му каже, не бяха в никакъв случай успокояващи, ето защо той остави иленса ПХТЙ да му говори.

— Не се страхувай — повтаряше иленсът за двадесети път. — Кажи ни, ако си ранен. Ние сме тук, за да ти помогнем…

Чудовището нито помръдна, нито отговори. Внезапно хрумване накара Конуей да се включи на честотата на д-р Манън.

— Струва ми се, че оцелялото същество е от клас ААВЛ — заговори той бързо. — Можете ли да ми съобщите с каква цел е дошло тук и защо отказва да разговаря с нас?

— Ще проверя в Приемно отделение — каза Манън след кратка пауза. — Вие сигурен ли сте в тази класификация? Не си спомням да съм виждал тук ААВЛ. Да не би да е крепилиански…

— Не може да е крепилиански октопод — прекъсна го Конуей. — Има шест пипала. Сега лежи и изобщо не помръдва.

Изведнъж Конуей онемя от учудване — това, че чудовището лежи, без да помръдва, не отговаряше вече на истината. То се бе стрелнало към тавана, и то с такава скорост, като че ли се канеше да кацне в мига, в който бе излетяло. Конуей видя как още една контролна единица се разби на парчета под ударите му и как пипалата, които търсеха опора, къртеха други шкафове. В слушалките му Манън крещеше за гравитационни колебания в спокойни досега сектори на Болницата и за растящия брой на жертвите, но Конуей не бе в състояние да отговори.

Той безпомощно наблюдаваше как чудовището се готви за нов скок.

— …Ние сме тук, за да ти помогнем — продължаваше да повтаря ПХТЙ, когато съществото скочи и се приземи безшумно на четири ярда от него. Пет зловещи пипала се заловиха здраво за пода, а шестото се протегна, описа огромна дъга, сграбчи иленса и го размаза на стената. От костюма на ПХТЙ бликна силно животворен хлор и за миг обви в мъгла безформеното тяло, което отскочи от стената и бавно падна в средата на стаята. Чудовището започна отново да издава своите писукащи звуци.

Конуей се чу как с някакъв гузен глас докладва на Манън, после чу как Манън викаше Листър. Накрая пресипналият глас на Главния лекар достигна до него.

— Ще трябва да го убиете, Конуей — каза той.

Ще трябва да го убиете, Конуей!

Именно тези думи направиха невъзможното — те успяха да разтърсят и отрезвят Конуей. Напълно в стила на един Монитор, помисли си с горчивина той, е да избере убийството за изход. И да накара един лекар, човек, отдаден всецяло на опазването на живота, да извърши това убийство. Какво значение имаше за него, че съществото бе обезумяло от страх — то бе създало достатъчно неприятности в Болницата, значи трябваше да бъде убито.

Конуей се бе уплашил и продължаваше да се страхува. Може би при предишното му душевно състояние само мисълта, че трябва да приложи закона на джунглата „убий или ще те убият“, щеше да го хвърли в паника. Но не и сега. Независимо от това какво щеше да се случи с него или с Болницата, той нямаше да убие разумно сродно същество, а Листър можеше да си крещи до посиняване.

С изненада Конуей осъзна, че Листър и Манън крещяха едновременно, опитвайки се да възразят на доводите му. Той сигурно несъзнателно бе разсъждавал на глас. Гневно изключи радиото.

Но въпреки това остана един глас — провлачен, шепнещ, неописуемо немощен глас, който често пресекваше, за да изохка от болка. За миг Конуей си помисли, че духът на мъртвия иленс ПХТЙ продължаваше доводите на Листър, но след това съзря, че горе нещо се движи.

Като се носеше плавно, облечената в космически костюм фигура на Уилямсън се показа през дупката в тавана. Конуей не можеше да си обясни как тежко раненият Монитор бе стигнал дотам — счупените ръце му пречеха да овладее лостовете на гравитационния пакет и той сигурно бе изминал цялото разстояние, като се е отблъсквал с крака, крепен от надеждата, че някоя все още активна гравитационна решетка няма да го събори за втори път. Конуей потрепери само като помисли колко много пъти тези натрошени ръце е трябвало да разчистват пътя надолу! И въпреки това единствената мисъл, която вълнуваше Монитора, бе да убеди Конуей да убие чудовището. Чудовището, което се намираше съвсем близо до него, на разстояние, което с всяка секунда се скъсяваше…

Конуей почувствува как по гърба му изби студена пот. Безсилен да се задържи, раненият Монитор бе преминал през тавана и сега падаше плавно към пода право върху приготвилото се за скок чудовище! Докато Конуей като хипнотизиран наблюдаваше тази картина, едно от твърдите като стомана пипала започна да се размотава, заплашвайки да нанесе смъртоносен удар.

Конуей инстинктивно се хвърли по посока на падащия Монитор — не му остана време да прецени дали постъпва храбро или глупаво. Ударът от сблъсъка на телата им прокънтя глухо. Той успя да задържи Уилямсън, като обви крака около кръста му и остави ръцете си свободни, за да управляват лостовете на гравитационния пакет. Те се завъртяха бясно около общия си център на притегляне — наоколо стените, таванът, подът и чудовището препускаха така шеметно, че Конуей едва успяваше да задържи погледа си върху лостовете. Стори му се, че мина цяла вечност, докато успее да овладее въртенето и да насочи движението им нагоре към отвора в тавана и към спасението. Те почти бяха успели да се измъкнат, когато Конуей видя как дебелото като корабно въже пипало полетя стремително към него…

Х

Нещо го блъсна в гърба с такава сила, че дъхът му секна. Със свито сърце за миг помисли, че с въздушните му бутилки е свършено, костюмът му е разкъсан и той се дави отчаяно за глътка кислород. Ала след като бе извикал от ужас, в гърдите му отново нахлу въздух. Никога преди това Конуей не бе съзнавал колко е приятен на вкус консервираният въздух.

Пипалото на чудовището само го бе закачило леко — гърбът му невредим — пострадало бе единствено радиото му.

— Добре ли се чувствувате? — попита с безпокойство Конуей, когато настани Уилямсън в горното помещение. Наложи се да допре шлема си до този на Монитора — само по този начин другият можеше да го чуе.

След няколко минути до него достигна глухият, съсипан от болка, почти шепнещ глас на Монитора.

— Болят ме ръцете. Уморен съм — с усилие мълвеше той. — Но ще ми стане по-добре, когато… ме внесат… вътре. — Уилямсън замълча, като че ли гласът му набираше отнякъде сила, и продължи след малко. — Ако разбира се, оцелее някой в Болницата, за да ме лекува. Ако вие не спрете онова приятелче там долу…

Внезапна ярост обзе Конуей.

— По дяволите, вие винаги ли сте толкова твърдоглав? — избухна той. — Запомнете добре — аз няма да убия разумно същество! Радиото ми е повредено, така че няма да се наложи да слушам как Листър и Манън ми крещят, за да накарам и вас да млъкнете, трябва само да отдалеча шлема си от вашия.

Гласът на Монитора отново заглъхна.

— Аз обаче чувам Манън и Листър — промълви след кратка пауза той. — Съобщават, че отделенията в осми сектор са вече засегнати — това е другият сектор с ниска гравитация. И пациенти, и лекари са притиснати здраво към пода от притегляне три g. Ако това продължи още няколко минути, те никога няма да станат — нали знаете, че представителите на клас МТХК изобщо не са издръжливи…

— Млъкнете! — изкрещя Конуей. Ядосан, той се отдръпна настрани.

Когато гневът му поутихна и успя да се огледа отново, Конуей видя, че устните на Монитора вече не се движеха. Очите на Уилямсън бяха затворени, оросеното от пот лице бе посивяло и той като че ли бе спрял да диша. Въпреки че виждаше добре, защото абсорбиращите химикали в шлема му предпазваха стъклото от замъгляване, Конуей не можеше да твърди със сигурност, но допускаше, че Мониторът вече е умрял. При пълното му изтощение, многобройните тонизиращи инжекции и най-вече при тези наранявания Конуей отдавна очакваше това. Той почувствува предателска влага в очите си.

Бе видял толкова много убити и ранени през последните няколко часа и чувствителността му към страданието на другите се бе притъпила до такава степен, че реагираше вече на него просто като един медицински автомат. Това усещане за непоправима тежка загуба бе само временно съживяване на неговата чувствителност. В едно нещо обаче той бе напълно сигурен — нямаше сила, която да накара този медицински автомат да извърши убийство. Конуей бе вече убеден, че Мониторният корпус бе сторил повече добрини, отколкото злини, но той не бе Монитор.

И все пак O’Мара и Листър бяха Монитори и лекари, а единият от тях бе прочут из цялата Галактика. „А ти по-добър ли си от тях?“ — обади се заядливо някакъв вътрешен глас. „Ето че сега остана съвсем сам — продължи той. — В Болницата цари безредие. Във всяко кътче витае смъртта и причината за всичко това е чудовището там долу. И какви мислиш са ти шансовете да оцелееш? Пътят, по който дойде, е задръстен от развалини и никой не може да ти се притече на помощ. А това означава, че и ти ще умреш. Нали така?“

Отчаян, Конуей се опита да застане твърдо зад своята непреклонност, да я обвие плътно около себе си като защитна раковина, ала му пречеше този упорит страхлив вътрешен глас. Ето защо той изпита истинско облекчение, като видя, че устните на Монитора се размърдаха отново. Бързо долепи шлемовете.

— …Трудно е за вас, за един лекар — гласът на Уилямсън едва се чуваше, — но трябва да го направите. Представете си само, че вие сте това същество долу — полудяло от страх, а може би и от болка — и за миг идвате на себе си и някой ви разказва какво сте направили, и за жертвите, чиято смърт сте причинили… — Гласът затрептя, заглъхна и отново се чу: — Не бихте ли предпочели тогава да умрете, вместо да продължите да убивате…?

— Но аз не мога!

— Не бихте ли поискали да умрете, ако бяхте на негово място?

Конуей почувствува как защитната раковина се пропука и парчетата й се посипаха наоколо. Отчаяно, като се опитваше да брани своята непоколебимост и да отложи ужасното решение, той каза:

— Е, добре, но даже и да искам, аз не бих могъл да го убия — то ще ме разкъса на парчета, преди да се доближа до него…

— Аз имам револвер — каза Мониторът.

Конуей не си спомняше как бе нагласил оръжието за стрелба, нито дори как го бе извадил от кобура на Монитора. Револверът се озова в ръката му и се насочи към стоящото долу чудовище. На Конуей му призля и му стана студено. Ала той не бе отстъпил напълно. Наблизо се намираше един пулверизатор с бързо втвърдяваща се пластмаса за спешно лепене на космически костюми. Конуей възнамеряваше да рани чудовището, да го хване и върже здраво и след това да впръска втвърдителя през пробития му костюм. Това предполагаше да действува от близко разстояние и бе рисковано за самия него, но така поне нямаше да извърши предумишлено убийство.

Той внимателно повдигна другата си ръка, за да закрепи револвера, и се прицели. Дръпна спусъка.

Когато отпусна ръката си, от чудовището бяха останали само раздробени парчета от пипалата му, с които бе осеян целият под. Сега на Конуей му се искаше да бе знаел малко повече за револверите, да бе знаел, че специално този стреля с фугасни куршуми и че е зареден за непрекъсната автоматична стрелба…

Устните на Уилямсън се размърдаха отново. Конуей машинално допря шлемовете. Вече нищо не го интересуваше.

— Нищо страшно не се е случило, докторе — казваше Мониторът. — Това не е някой…

— Това вече е никой — прекъсна го Конуей. Той отново се залови да разглежда револвера и му се прииска да не е празен. Ако в пълнителя бе останал един куршум, само едничък поне, той знаеше как да го употреби.

— Знаем, че беше трудно — каза майор O’Мара. Сега гласът му звучеше дружелюбно, а в погледа на стоманеносивите му очи се четеше съчувствие и нещо подобно на гордост. — Един лекар обикновено не би трябвало да взема такова решение, преди да е възмъжал и да е станал по-уравновесен. Вие сте, или по-скоро бяхте, просто едно дете, пълно с блянове, може би мъничко самодоволно и самовлюбено, което дори не знаеше какво точно представлява Мониторът.

O’Мара се усмихна. Двете му едри яки ръце лежаха бащински върху раменете на Конуей. Той продължи:

— Това, което извършихте пряко волята си, можеше да разруши както кариерата, така и душевното ви равновесие. Но сега най-важното е да не се чувствувате виновен за нищо. Всичко е наред.

Конуей изпита смътно желание да отвори стъклото на шлема си и да сложи край на цялата тази история, преди инженерите да се струпат в гравитационния контролен център и да го отведат с Уилямсън при O’Мара. О’Мара сигурно бе полудял. Той, Конуей, бе нарушил основния етичен закон на професията си и бе убил разумно същество. Абсолютно нищо не беше наред.

— Чуйте ме — каза O’Мара сериозно. — Малко преди катастрофата момчетата от свързочния център са успели да заснемат пилотската кабина заедно с обитателя й. Пилотът не е бил вашият ААВЛ, ясно ли ви е? Бил е АМТО — една от по-едрите форми на живот, които имат навика да отглеждат като домашно животно някое лишено от разум същество, подобно на тези от класа ААВЛ. Освен това в болницата никога не е постъпвал пациент ААВЛ. Така че чудовището, което убихте, не е нищо повече от едно побъркано от страх куче в защитен костюм. — O’Мара така разтърси Конуей за раменете, че чак главата му се олюля. — Сега по-добре ли сте?

Конуей изпита чувството, че отново живее. Той кимна мълчешком.

— Можете да си вървите — каза с усмивка O’Мара. — И легнете да се наспите. А що се отнася до онзи преориентировъчен разговор, опасявам се, че нямам излишно време за такива неща. Напомнете ми за него някой път, ако смятате, че все още се нуждаете от него…

XI

Конуей спа непробудно четиринадесет часа. През това време притокът на постъпващите ранени значително намаля, а пристигна и новината, че войната е свършила. Инженерите и техниците успяха да разчистят останките от катастрофата и да отстранят повредите във външния корпус. Сега след възстановяването на нормалното налягане вътрешните ремонтни работи напредваха бързо и когато Конуей се събуди и тръгна да търси д-р Манън, той откри, че местеха пациенти в сектор, който само допреди няколко часа представляваше мрачна, лишена от въздух и непроходима планина от развалини.

Той откри началника си в едно странично отделение близо до главния сектор за спешни случаи ЕЖЛИ. Манън се трудеше над един тежко обгорял ГБЛЕ, чието подобно на гъсеница тяло изглеждаше още по-нищожно върху масата, предназначена да побира далеч по-масивните пациенти от Тралтън. Други двама ГБЛЕ, на които бе дадено приспивателно, лежаха като бели купчинки върху една огромна маса до стената, а трети потрепваше леко в самоходна количка за носилки близо до вратата.

— Къде по дяволите пропаднахте? — запита Манън с глас, твърде уморен, за да звучи ядосано. Преди Конуей да успее да отговори, той продължи нетърпеливо:

— Не, не ми казвайте. Всеки граби когото си поиска от чуждия персонал, а младшите ординатори трябва да вършат каквото им наредят…

Конуей усети, че се изчервява. Изведнъж се засрами, че бе спал цели четиринадесет часа, но бе твърде голям страхливец, за да признае истината на Манън. Без да обяснява причината за отсъствието си, той попита:

— Мога ли да ви помогна, сър?

— Да — отвърна Манън и махна с ръка към пациентите. — Тези тук ще ни поозорят малко. Прободни и порезни рани, и то доста дълбоки. Металните късчета са все още в тях. Имат увреждания в корема и силен вътрешен кръвоизлив. Няма да можете да се справите без касета. Идете до Информационната зала. Но се връщайте веднага, чухте ли?

Няколко минути по-късно той беше в кабинета на O’Мара и поемаше Информационната касета ГБЛЕ. Този път не потрепна, когато го докоснаха ръцете на майора. Докато му сваляха запаметяващата лента от главата, попита:

— Как е Монитор Уилямсън?

— Ще поживее още — каза невъзмутимо O’Мара. — Счупените кости бяха наместени от Диагностик. Уилямсън няма право да умира.

Конуей се върна при Манън по възможно най-бързия начин. Той вече усещаше първите признаци на раздвоеното съзнание и трябваше да се съпротивлява на порива да пълзи по корем. Това го убеди, че касетата ГБЛЕ вече действува. Подобните на гъсеници обитатели на Келгия бяха твърде близки до земните човешки същества както по обмяна на веществата, така и по нрав. Ето защо този път объркването не бе така голямо, както при по-раншния случай с телфската касета. Сега той бе изпълнен със симпатия към съществата, които лекуваше, а това се оказа болезнено.

Връзката револвер-куршум-цел бе много проста — само насочваш револвера, дръпваш спусъка и целта пада убита или ранена. Куршумът не разсъждава изобщо, стрелецът много не се замисля, а целта… страда.

Напоследък Конуей бе видял толкова много поразени цели и парчета метал, които си бяха пробили път през тях, оставяйки зад себе си червени кратери от раздрана плът, тресчици от кости и разкъсани кръвоносни съдове. После следваше продължителният и мъчителен възстановителен период. Всеки, който причинеше подобни страдания на мислещо и чувствуващо същество, заслужаваше нещо далеч по-жестоко от мониторната изправителна психиатрия.

Само няколко дни преди това Конуей би се засрамил от подобни мисли — той и сега се срамуваше малко. Запита се дали последните събития не бяха поставили у него началото на нравствен упадък, или той просто бе започнал да възмъжава.

Пет часа по-късно свършиха. Манън даде нареждания на сестрата да наблюдава непрекъснато четиримата пациенти, но преди това я помоли да донесе нещо за ядене. След малко тя се върна с огромен пакет сандвичи и с новината, че в тяхната трапезария се е настанило тралтското мъжко вътрешно отделение. Не след дълго, по средата на втория си сандвич, д-р Манън заспа. Конуей го натовари на една от самоходните колички и го закара до стаята му. На излизане оттам той бе отмъкнат от един тралт — Диагностик, който му нареди да отиде в спешното отделение ГБГЖ.

Този път пациентите на Конуей бяха от собствената му раса и това даде нов тласък на неговото възмъжаване или нравствен упадък. Той бе започнал да мисли, че Мониторният корпус проявява дяволска търпимост към някои хора.

Три седмици по-късно животът в Болницата отново се нормализира. Всички, освен най-тежко ранените пациенти, бяха прехвърлени в своите местни планетни болници. Повредите, причинени от сблъскването на кораба, бяха отстранени, тралтското мъжко вътрешно отделение напусна трапезарията и Конуей вече не бе принуден да се храни на крак, застанал до отрупаните с най-различни инструменти болнични колички. Но докато нещата в Болницата бяха вече наред, същото не можеше да се каже и за личните работи на Конуей.

Той бе изцяло освободен от дежурства в отделенията и бе прехвърлен в една смесена група от земни и извънземни жители, която слушаше цикъл от лекции по спасяване на космически кораб. И Конуей едва сега разбра колко е трудно да се откриват оцелели в катастрофиралите кораби, особено в тези, на борда на които продължават да действуват енергийни източници. Курсът завърши с интересна, макар и изтощителна практика, която той премина успешно. Последва нов курс с по-сложна материя от лекции по чуждопланетна сравнителна философия. Успоредно с тях се четеше и серия от лекции по спешна медицинска помощ при заразяване на околната среда: какво трябва да се направи, ако в метановия сектор се появи пукнатина и има опасност температурата да се повиши над минус четиридесет и един градуса? Какво да се предприеме, ако хлородишащо същество попадне под въздействието на кислород или ако воднодишащо се задушава от въздух или обратното? Конуей трепереше от страх, че някой от съкурсниците му може да му направи изкуствено дишане — някои от тях тежаха повече от половин тон! — но за щастие в края на курса нямаше практика.

Всеки от лекторите подчертаваше значението на бързата и точна класификация на постъпващите болни, които много често не са в състояние да дадат сами информация за родовата си принадлежност. В четирибуквената система за обозначение първата буква беше ориентировъчен знак за общата обмяна на веществата, втората — за броя и разположението на крайниците и сетивните органи, а останалите две за съчетанието от необходимите налягане и притегляне, от които можеше да се съди за физическата маса и вида на защитната обвивка на съществото. Към класификацията с начални букви А, Б и В спадаха воднодишащите. От Г до Е топлокръвните същества, дишащи кислород — в тази класификация попадаха повечето от разумните раси. Съществата от Ж до К също дишаха кислород, но бяха насекомоподобни, от планети с ниска гравитация. Л и М живееха също в условия на ниска гравитация, но бяха птицеподобни. Хлородишащите спадаха към класификациите с начални букви О и П. След тях се нареждаха най-невероятни форми на живот — консуматори на радиация, студенокръвни или кристалинни създания, същества, които по желание можеха да променят физическата си форма, и други, притежаващи различни видове свръхестествени способности. Телепатичните видове, в това число и телфите, имаха за първа буква Х. Лекторите показваха на екрана само за три секунди картина на крак или на част от кожената обвивка на някое извън земно същество и ако за това кратко време Конуей не успееше да направи бърза и точна класификация, щеше да чуе язвителни забележки по свой адрес.

Всичко това бе твърде интересно, ала Конуей започваше да се тревожи, че дори не бе виждал пациент през последните шест седмици. Той реши да се обади на O’Мара и да изясни каква е работата — разбира се, с необходимото уважение и съобразителност.

— Вие естествено искате да се върнете при болните си — каза O’Мара, когато Конуей стигна накрая до същината на въпроса. — Д-р Манън също би се зарадвал, ако се завърнете. Но може би аз имам нещо друго предвид за вас и не желая да се обвързвате никъде. А вие мислите, че тъпчете на едно място. Вие изучавате някои полезни неща, докторе. И дано ги изучавате сериозно. Край.

Докато изключваше комуникатора, Конуей си помисли, че повечето от това, което изучаваше, се отнасяше до самия O’Мара. Курс по лекции по изучаване личността на Главния психолог нямаше, но спокойно можеше да се проведе, тъй като във всяка лекция се чувствуваше присъствието на O’Мара. И Конуей едва сега започна да осъзнава колко близо е бил до изхвърляне от Болницата заради поведението си по време на историята с кораба от Телфи.

O’Мара имаше чин майор от Мониторния корпус, но Конуей бе разбрал, че да се постави граница на неговата власт в Болницата бе много трудно. Като Главен психолог той отговаряше за душевното състояние на целия персонал, състоящ се от толкова различни и многобройни индивиди и видове, както и за това да не възникват дрязги помежду им.

Но дори при максималната търпимост и взаимно уважение, които проявяваха служителите, все още съществуваха случаи, когато възникваха такива дрязги. Потенциално опасни положения възникваха поради невежество или по недоразумение, или когато някой развиеше ксенофобия невроза, която влияше зле върху неговата работоспособност или душевно равновесие, а често и на двете. Някой земен лекар например, който изпитва подсъзнателен страх от паяци, няма да е в състояние да отдаде на един пациент от Иленса онова внимание, което ще е необходимо за неговото лечение. Работата на O’Мара се състоеше в откриването и изкореняването на такива неприятности и ако не можеше да се справи по друг начин, да отстранява потенциално опасния индивид, преди подобни недоразумения да се превърнат в явен раздор. Борбата с неправилното, нездраво и недопустимо отношение към другите същества бе задължение, което той изпълняваше с такова усърдие, че Конуей бе чул да го сравняват с древния Торквемада.

Извънземните същества от персонала, чиято история на родните планети не съществуваше нищо сходно с Инквизицията, го сравняваха с други неща и често открито му ги подхвърляха в лицето. В представите на O’Мара обаче една ругатня не бе признак на неправилно отношение — ето защо това им поведение нямаше сериозни последствия.

Грижата по психическите страдания на лежащо болните не влизаше в задълженията на O’Мара, но тъй като често бе невъзможно да се разграничи къде свършва една чисто физическа болка и къде започва психоматичната, то много често се консултираха с него и по тези въпроси.

Това, че майорът бе отстранил Конуей от дежурства в отделенията, можеше да означава или повишение, или понижение. Ако обаче Манън наистина го искаше да се върне, тогава работата, която имаше предвид за него O’Мара, сигурно беше по-важна. Следователно Конуей можеше да бъде напълно сигурен, че от страна на O’Мара не го заплашваше нищо и от това заключение му стана ведро на душата. Но любопитството продължаваше да го измъчва.

А на следващата сутрин той получи нареждане да се яви в кабинета на Главния психолог…