Галактическа болница

I

Това вероятно беше един от онези големи колониални транспортни кораби, които бяха превозвали между звездите четири поколения колонисти, преди свръхестествените двигатели да ги направят старомодни. Конуей си мислеше за това, докато наблюдаваше от илюминатора в кабинета на O’Мара грамадния кораб с форма на сълза, пристанал до Болницата. Като се изключи плувналата в зеленина пилотска кабина, екраните на галериите за наблюдение и илюминаторите бяха покрити с плътна метална обшивка и затегнати здраво със скоби отвън, за да могат да издържат на мощното вътрешно налягане. Дори редом с масивната конструкция на Болницата корабът изглеждаше огромен.

— Вие ще служите за свръзка между Болницата, от една страна, и лекаря и пациента от този кораб, от друга — каза Главният психолог O’Мара, като го наблюдаваше внимателно. — Лекарят е твърде дребна форма на живот. Пациентът е динозавър.

Конуей едва успя да скрие учудването си. Той знаеше, че O’Мара анализира реакциите му и нарочно искаше да усложни работата на Монитора.

— Какво му е на пациента? — попита той.

— Нищо — отвърна O’Мара.

— Ако е нещо психическо, тогава…

O’Мара поклати глава.

— В такъв случай каква работа има едно здраво, нормално и разумно същество в Бол…

— То не е разумно,

Конуей бавно пое въздух. Очевидно O’Мара отново си играеше с него на гатанки. Конуей нямаше нищо против това, при условие че му се даваше наистина възможност да налучка правилните отговори. Той погледна отново към огромния преустроен кораб и се замисли.

Да се поставят свръхсветлинни двигатели в този чудовищен кораб е струвало пари, а и обширните надстройки към корпуса сигурно също не са излезли евтино. Такива значителни преустройства да се направят за едно…

— Сетих се! — усмихна се Конуей. — Това е екземпляр от непознат за нас вид, който трябва да нарежем на части и изследваме…

— Само това не! — извика O’Мара ужасено. Той хвърли бърз, почти уплашен поглед към едно малко пластмасово кълбо, което лежеше полускрито под няколко книги върху бюрото му, и след това продължи със сериозен тон:

— Цялата тази работа е уредена на най-високо ниво — от подкомитета на Галактическия съвет. А що се отнася до въпроса в какво изобщо се състои работата — това нито аз, нито който и да било друг в Болницата знае. Може би лекарят, който придружава болния и отговаря за него, ще ви разкаже някога…

От тона, с който говореше, личеше, че O’Мара твърде много се съмнява в това…

— Както и да е — всичко, което се изисква от Болницата и от вас, е да окажем сътрудничество. Лекарят в случая е представител на открита наскоро раса — продължи да обяснява O’Мара, — на която временно е дадена класификация ХФЧЖ. Това означава, че те са същества, които притежават известни свръхестествени способности, могат да превръщат всяко вещество в енергия за своите физически потребности и умеят да се приспособяват едва ли не към всякаква околна среда. Те са дребни на вид, но почти неуязвими.

Лекарят ХФЧЖ е телепат, но етиката и неприкосновеността на тайната му забраняват да използва тази си способност при общуване с нетелепатични форми на живот, в това число и със земните обитатели. Поради тази причина ще разговаряте единствено чрез транслатора. Този лекар принадлежи към древна раса с вековна история, отразена в летописите на планетата, които разказват, че там никога не е имало война.

— Те са древна, мъдра и изключително смирена раса — каза в заключение O’Мара. — Толкова смирена, че са склонни да се подчиняват на други, не толкова покорни раси.

Конуей трябва да се държи много тактично, защото тази изключителна, тази почти смазваща покорност понякога може лесно да се изтълкува погрешно.

Конуей погледна внимателно O’Мара. Не се ли прокрадваше подигравателна искрица в тези проницателни стоманеносиви очи и не беше ли преднамерено това невъзмутимо изражение на грубо изсеченото лице? Поразен, той видя как O’Мара най-неочаквано му намигна.

Конуей се направи, че не е забелязал това, и каза:

— И тази раса, доколкото разбирам, сте решили да я лепнете на моя гръб.

Той видя как устните на O’Мара се присвиха, след което един нов глас се включи най-неочаквано в разговора им. Той се разнесе от транслатора и прозвуча глухо и безизразно:

— Смисълът на последната забележка не ми е много ясен. Ние сме лепнати, залепени — но къде? — След кратка пауза гласът продължи: — Като признавам, че моите умствени способности са много посредствени, то в същото време най-смирено допускам, че грешката може изобщо да не е у мен, а да се дължи отчасти на недостойната склонност, която вие, по-младите и по-вироглави раси, проявявате — да вдигате безсмислен шум, когато изобщо не е необходимо да се вдига шум.

Едва тогава търсещият поглед на Конуей се спря върху прозрачното пластмасово кълбо, поставено на бюрото на O’Мара. Сега, когато го разгледа по-внимателно, той забеляза прикрепените към него ремъци, между които безпогрешно разпозна очертанията на транслатора. Вътре в контейнера плуваше нещо.

— Д-р Конуей — каза хладно O’Мара, — запознайте се с д-р Аритапек, вашия нов началник. — И добави полугласно: — И вие, с вашата голяма уста!

Нещото в пластмасовото кълбо, което най-вече приличаше на сбръчкана сушена слива, плуваща в купа сироп, бе лекарят ХФЧЖ! Конуей усети, че лицето му пламна. Добре поне че транслаторът се занимаваше само с думи, а не предаваше и тяхната емоционална окраска. В противен случай, след направената с такъв саркастичен тон забележка, той щеше да се окаже в твърде неудобно положение.

— Тъй като се изисква най-тясно сътрудничество — продължи припряно O’Мара, — а теглото на д-р Аритапек е твърде малко, вие ще го носите със себе си по време на дежурство.

O’Мара сръчно показа на дело как щеше да става това, като пристегна ремъка на контейнера около рамото на Конуей. Когато свърши, той добави:

— Можете да си вървите, д-р Конуей. При необходимост ще получавате подробни заповеди директно от д-р Аритапек.

„Това може да се случи само тук“, помисли си с горчивина Конуей на излизане. И какво на практика се беше получило? Някакъв си чуждопланетен доктор бе яхнал рамото му като тресяща се прозрачна ябълка, печена в тесто, пациентът им бе як и здрав динозавър, а целта на цялата тази работа бе нещо, което колегата му не желаеше да обясни. Конуей бе чувал за сляпо подчинение, но сляпо сътрудничество бе ново и според него твърде глупаво понятие.

На път към Седемнадесети входен люк, където бе пристигнал корабът, приютил техния пациент, Конуей се помъчи да обясни на извънземния лекар как бе организирана на работата в Галактическата болница.

Д-р Аритапек задаваше от време на време по някой уместен въпрос, което показваше, че разказът го интересува.

Макар и подготвен за това, което му предстоеше да види, Конуей остана потресен от огромния вътрешен обем на преустроения кораб. С изключение на двете най-близки до корабната обшивка площадки, където сега бяха монтирани генераторите за изкуствена гравитация, инженерът-проектант от Мониторния корпус бе премахнал всичко останало и бе оставил едно грамадно кълбо от празно пространство с диаметър около две хиляди фута. Отвътре това кълбо приличаше на разорано тресавище. Огромни мръсни купища от изкоренена растителност бяха нахвърляни безразборно наоколо и се валяха в калта. Конуей забеляза, че повечето от растенията бяха съвсем смачкани и повехнали.

След ослепителната стерилна чистота, с която бе свикнал, Конуей установи, че тази гледка действува по много странен начин на нервната му система. Той започна да се оглежда за пациента.

Погледът му запълзя настрани и нагоре, преброди акрите от кал и смачкана растителност, докато се спря високо, на отвъдната страна на кълбото, където тресавището се сливаше с едно малко, но дълбоко езеро. Под неговата повърхност се долавяха смътни движения и водовъртежи. Изведнъж една малка глава, понесена от огромна извита шия, се показа над водата, огледа се и с мощен плясък се гмурна отново.

Конуей измери на око разстоянието до езерото и прецени състоянието на терена,

— Много е далеч да отидем пеша — каза той. — Ще наглася гравитационния колан…

— Това няма да е необходимо — рече Аритапек. Земята рязко отскочи от тях и те полетяха към отдалеченото езеро.

„Класификация ХФЧЖ, припомни си Конуей, когато отново успя да си поеме дъх, притежава известни свръхестествени способности.“

II

Те кацнаха леко близо до ръба на езерото. Аритапек каза на Конуей, че иска за няколко минути да съсредоточи мисловните си процеси, и го помоли да пази тишина и да не мърда. Няколко секунди по-късно Конуей усети сърбеж някъде навътре в ухото си. Той мъжествено се овладя да не се почеше с пръст и за да забрави за сърбежа, насочи цялото си внимание върху повърхността на езерото.

Изведнъж грамадно сивокафяво исполинско тяло разсече водната повърхност и една източена заострена шия и мощна опашка заудряха яростно по водата. За миг Конуей си помисли, че грамадното животно е изплувало като гумена топка на повърхността, но след това си каза, че на това място дъното на езерото сигурно рязко се скосява. Като продължаваше да вилнее бясно с шията, опашката и четирите си стълбовидни крака, гигантското влечуго стигна до ръба на езерото и излезе — или по-скоро влезе в калта, защото затъна в нея до коленните си стави. Конуей прецени, че въпросните коленни стави се намират най-малко на десет фута от земното ниво и че диаметърът в най-широката част на туловището е около осемнадесет фута. Разстоянието от главата до опашката на животното бе повече от сто фута. Допускаше, че теглото му е около 80 000 фунта. Тялото на динозавъра бе покрито с естествена броня с изключение на върха на опашката, която за огромните си размери бе изненадващо гъвкава. Върху него се виждаше костена коруба, от която стърчаха зловещо два твърди, извити нагоре шипа.

Докато Конуей го наблюдаваше, огромното влечуго продължаваше да размесва калта с явно настървение. След това то рязко се отпусна на колене и дългата му шия се изви право настрани, после напред и се подви навътре, докато накрая главата му се завря под самия търбух. Това бе смешна, но странно трогателна поза.

— Много е уплашен — каза Аритапек. — Условията тук не възпроизвеждат точно околната среда на родната му планета.

Конуей разбираше и съчувствуваше на животното. Елементите на околната му среда бяха несъмнено точно възпроизведени, но вместо да бъдат подредени така, че да създават правдиво нейно копие, те бяха просто нахвърляни из лепкавата тинеста каша. Той си помисли, че сигурно има някаква повреда в решетките, за изкуствена гравитация, която бе причинила целия този безпорядък в пейзажа.

— От значение ли е душевното състояние на пациента за целта на вашата работа? — попита той.

— От голямо при това — отговори Аритапек.

— Тогава първата стъпка, която трябва да се предприеме, е да направим участта му по-поносима — каза Конуей и приклекна. Той взе проба от езерната вода, калта и от няколко растителни вида. Накрая се изправи и каза:

— Имаме ли някаква друга работа тук?

— В момента не съм в състояние да върша каквото и да било — отговори Аритапек. Гласът му, предаден от транслатора, бе безизразен и естествено не се долавяха абсолютно никакви чувства, но от интервалите между думите Конуей остана с убеждението, че д-р Аритапек бе дълбоко разочарован…

Щом се върна при входния люк, Конуей се отправи с решителна стъпка към трапезарията за топлокръвни, дишащи кислород форми на живот. Той бе огладнял.

Там завари много от колегите си — гъсеници ГБЛЕ, които бяха мудни навсякъде другаде, освен в операционната зала, земни хора ГБГЖ като самия него и огромния слоноподобен тралт — класификация ЕЖЛИ — заедно с дребната форма на живот ОУТБ, живееща в симбиоза с него, който бе на път да влезе в редиците на богоизбраните Диагностици. Но вместо да се включи в разговорите им, Конуей се замисли как да получи възможно най-пълна информация за родната планета на пациента-влечуго.

За по-голямо удобство при разговора той бе извадил Аритапек от пластмасовия му контейнер и го бе поставил на масата в една пролука между картофите и сосиерата. В края на обяда Конуей с изненада откри, че съществото бе издълбало двуинчова дупка в масата!

— Намираме ли се в дълбок размисъл — отговори Аритапек, когато Конуей твърде раздразнено поиска да узнае защо е направил това, — процесът на приемане и поглъщане на храната при нас е автоматичен и несъзнателен. Ние не си позволяваме лукса да се храним като вас за удоволствие — това само би разводнило качеството на нашето мислене. Ако аз обаче съм причинил някаква щета…?

Конуей веднага го успокои, че при дадените обстоятелства една пластмасова покривка не е голяма загуба, ала побърза да се измъкне от трапезарията. Той не се и опита да обясни как служителите на отдел „Обществено хранене“ щяха да се ядосват за тази своя „неголяма загуба“.

Оттам Конуей мина да вземе анализа от пробите, а след това се отправи към кабинета на началника на Техническа дирекция. Там завари едно от „мечетата-играчки“ от Нидия, което носеше обточена със златен ширит лента на ръката си, и един Монитор-полковник, на чийто ревер стоеше светкавицата — символа на инженерите. Конуей описа положението и това, което искаше да се направи, ако, разбира се, подобно нещо бе възможно.

— Възможно е — каза червеникавото мече-играчка, след като известно време си шушукаха с полковника над таблиците на Конуей, — но…

— O’Мара ми каза, че разходите са без значение — прекъсна го Конуей, кимайки към дребното същество, увиснало на рамото му. — Максимално сътрудничество — ето какво каза той.

— В такъв случай можем да го направим — намеси се оживено в разговора Мониторът-полковник. Той гледаше Аритапек едва ли не със страхопочитание. — Нека да пресметнем — ще ни трябва транспорт за превозването на материалите от родната му планета — курсът наистина е дълъг, но ще ни излезе по-бързо и по-евтино, отколкото ако синтезираме храната му тук. Освен това ще са ни нужни две роти от инженерната дивизия заедно с техните роботи, които да превърнат бърлогата му в един уютен дом.

Умът му трескаво изчисляваше.

— Три дни — каза накрая полковникът. Макар че свръхсветлинните кораби развиваха изумителни скорости, Конуей си помисли, че Техническа дирекция работи наистина експедитивно. И бе доблестен да го каже. Полковникът прие комплимента с тънка усмивка.

— Все още не сте ни казали какъв е смисълът на всичко това? — рече той.

Конуей изчака една минута, за да даде на Аритапек достатъчно време да отговори на този въпрос, но дребничкият ХФЧЖ, си замълча.

— И аз самият не знам — успя само да смотолеви Конуей и бързо излезе.

На следващата врата, към която се отправиха, се мъдреше табела с нескромен надпис: „Главен диетик — биологични видове ГБГЖ, ГБЛЕ и ЕЖЛИ, д-р К. У. ХАРДИН.“. Щом влязоха, белокосата знаменита глава, на д-р Хардин се вдигна от някакви диаграми, които разглеждаше, и той изкрещя:

— На вас пък какво ви е притрябвало…?

Макар че харесваше и уважаваше много д-р Хардин, Конуей не се страхуваше вече от него. Той бе научил, че Главният диетик бе твърде любезен с непознати, с познатите си той бе склонен да бъде рязък понякога, а с приятелите си бе направо груб. Конуей се опита да обясни съвсем накратко какво точно му е притрябвало.

— Искате да кажете, че аз трябва да посадя отново всичките боклуци, които животното е изяло, без то да разбере, че не са пораснали по естествен път? — Тук той направи пауза. — За какъв по дяволите ме вземате? И колко изяжда тази мръсна тлъста крава?

Конуей му връчи изчисленията си.

— Три и половина тона палмови листа на ден! — изрева Хардин и буквално се покатери на бюрото си. — И нежни зелени филизи от… Милостиви боже! И ще ми разправят, че диетиката била точна наука. Три и половина тона шубраци! И това ми бяло точно, а?

В този момент те оставиха Хардин, Конуей знаеше, че всичко ще бъде наред, тъй като в поведението на Диетика нямаше и следа от любезност.

Конуей обясни на лекаря ХФЧЖ, че Хардин не е отказал да сътрудничи, но че просто характерът му е такъв. Той не по-малко от другите двама желае да помогне. В отговор на това Аритапек заяви, че подобно налудничаво поведение е естествено за представителите на такава, недоразвита и млада раса.

Последва второ посещение при пациента. Този път Конуей взе със себе си гравитационен колан, за да бъде независим от свръхестествените способности на Аритапек. Те облетяха надлъж и нашир огромната подвижна планина от плът и кости, но Аритапек нито веднъж не пожела да докосне динозавъра. Не се случи абсолютно нищо освен това, че пациентът още веднъж показа приззнаци на възбуда, а Конуей страдаше от периодичен сърбеж дълбоко навътре в ухото си. Той хвърли, бърз поглед към миникомпютъра, имплантиран отвътре над китката му, за да провери дали в кръвта му няма някакво чуждо тяло, но всичко бе нормално. Може би той просто бе алергичен към динозаври.

Когато се върна в Болницата, Конуей установи, че честотата и силата на прозявките му заплашваха да изместят долната му челюст, и осъзна, че е прекарал тежък ден. Понятието сън бе напълно чуждо за Аритапек, но той изобщо не възрази срещу идеята Конуей да поспи, щом това е необходимо за доброто му физическо състояние. Конуей мрачно го увери, че нещата стоят именно така, и по най-краткия път се отправи към стаята си.

Въпросът какво да прави с д-р Аритапек го разтревожи, но не за дълго. Съществото ХФЧЖ бе важна личност — той не можеше просто да го захвърли в килера или в някой ъгъл, макар че то бе достатъчно устойчива форма на живот и можеше да се чувствува удобно и при много по-сурови условия. Нито пък можеше да го остави навън за през нощта, без жестоко да го оскърби — поне ако с него постъпеха така, той сигурно щеше да се почувствува оскърбен. Искаше му се О’Мара да му бе дал указания как да действува в такива непредвидени случаи. Накрая той настани съществото върху писалището си и там го заряза.

През нощта Аритапек сигурно бе размишлявал много задълбочено, защото на следващата сутрин върху плота на бюрото зееше триинчова дупка.

III

На втория ден следобед между двамата лекари избухна свада. Поне Конуей го смяташе за свада, а какво можеше да мисли по този въпрос един необикновен мозък като този на Аритапек, изобщо не го засягаше.

Всичко започна, когато лекарят ХФЧЖ помоли Конуей да стои мълчаливо и неподвижно, докато той се вглъби в едно от своите размишления. Аритапек зае мястото си на рамото на Конуей, обяснявайки, че се съсредоточава по-успешно при статично положение, а не когато част от мислите му е заета с летене. Конуей се подчини на нареждането без коментарии, макар и много да му се искаше да зададе няколко въпроса: „Какво е заболяването на пациента? С какво го лекува Аритапек? И как прави това, когато нито един от двамата не бе изобщо докосвал динозавъра?“ Конуей се оказа в крайно нелепото положение на лекар, изправен пред пациент, върху който не му разрешават да приложи своето умение: разяждащо го любопитство и това го безпокоеше. Той обаче положи всички усилия да стои неподвижно.

Ала сърбежът, по-нетърпим от всякога, наново запълзя навътре в ухото му. Той вече не виждаше гейзерите от кал и вода, които вдигаше динозавърът, проправяйки се път през плитчините към брега. И когато силата на мъчителния пъплещ сърбеж нарасна безмилостно, той с внезапен вик на ужас се плясна отстрани по главата и неистово зачовърка в ухото си. Това мигновено му донесе благородно облекчение, но…

— Аз не мога да работя, ако вие се въртите — каза Аритапек и само скоростта, с която бе изстрелял тези думи, издаваше чувствата му. — Моля незабавно да си отидете.

— Аз не се въртях — възрази сърдито Конуей. — Сърбеше ме ухото и…

— Сърбежът, особено този, който е в състояние да ви накара да подскочите, както току-що направихте, е симптом на физическо страдание, което трябва да се лекува — прекъсна го д-р Аритапек. — Или пък причина за появата му е някоя паразитна или симбиозна форма на живот, която без ваше знание се е настанила някъде в тялото ви. А сега искам да заявя най-категорично, че моят асистент трябва да бъде в отлично здравословно състояние. Той не може, било съзнателно или несъзнателно, да приютява паразити — и на всичко отгоре да има лошия навик да се върти. Ако не бяхте помръднали така внезапно, аз може би щях да доведа докрай нещо много важно. А сега вървете си!

— И високомерен на всичко…

Динозавъра избра този момент за най-подходящ, за да нагази отново в плитчините, да забави ход и с всичка сила да се пльосне по корем. Кал и вода се изсипаха върху Конуей, а една малка вълна заля краката му. Станалото погълна изцяло вниманието му. Последвалото мълчание му даде възможност да размисли и разбере, че лично той не е оскърбен. Имаше много разумни същества, които приютяваха паразити — някои от тях действително необходими за здравето им, така че при тях жаргонният израз, че са въшлясали или червясали, означаваше само, че са в отлично здравословно състояние. Може би Аритапек бе имал намерение да го обиди, но Конуей не можеше да бъде сигурен в това. А в края на краищата този ХФЧЖ бе много важна личност…

— И какво по-точно щяхте да доведете до край? — попита с насмешка Конуей. Той бе все още ядосан, но бе решил да се бори на професионална, а не на лична основа. Освен това той знаеше, че транслаторът ще изчисти подигравателния тон от думите му. — Какво се опитвате да доведете докрай? И как смятате да го постигнете — само като гледате пациента ли?

— Това не мога да ви кажа — отвърна Аритапек след няколко секунди. — Моята цел е… грандиозна. Тя принадлежи на бъдещето. Вие не бихте могли да разберете.

— Откъде знаете? Ако ми кажете какво точно искате да направите, аз вероятно бих могъл да ви помогна с нещо.

— Вие не можете да ми помогнете.

— Вижте какво — изгуби търпение Конуей, — вие дори не използувате пълноценно всички условия, които предоставя Болницата. Независимо от това, какво се опитвате да направите за пациента си, първото нещо, което трябва да се предприеме, е пълно изследване — обездвижване, рентгенови снимки, биопсии и всичко останало. Това би ви осигурило неоценими физиологични данни, на основата на които да изработите…

— Да не усложняваме нещата — прекъсна го Ариталек. — Според вас, за да разберем един сложен организъм или механизъм, трябва да го разглобим на съставните му части, така че да можем да ги изучим поотделно. Моята раса не вярва, че един обект на изследване трябва да бъде разрушен дори частично — преди да бъде разбран като цяло. Ето защо за мен вашите жестоки методи на изследване нямат никаква стойност. Предлагам да си отидете.

Кипящ от ярост, Конуей си тръгна.

Първата мисъл, която му хрумна, бе да се втурне в кабинета на О’Мара и да каже на Главния психолог да си намери някой друг да изпълнява нарежданията на този ХФЧЖ. Ала О’Мара бе казал, че настоящата му задача е важна, и О’Мара щеше да наговори цял куп грубости, защото сигурно щеше да си помисли, че Конуей се признава за победен само от инат — поради незадоволено любопитство или наранена гордост. Имаше много лекари — особено асистенти на Диагностици — на които не им се позволяваше дори да се докоснат до пациентите на началниците си. Или да не би Конуей да се чувствува обиден от това, че има за началник същество като Аритапек…?

Ако отидеше при O’Мара в това настроение, съществуваше истинска опасност психологът да реши, че необузданият му нрав не подхожда на заеманата от него длъжност. Като изключим това, че назначението в Галактическата болница будеше уважение — работата в нея бе увлекателна и твърде достойна. Ако на O’Мара му хрумнеше, че той е неподходящ да остане тук, и го изпратеше в някоя планетна болница, това щеше да бъде най-голямата трагедия в живота на Конуей.

Но ако не можеше да отиде при О’Мара, къде другаде можеше да отиде? Натирен от едно място, без да има някаква друга задача, Конуей бе напълно свободен. Няколко минути той стоя така замислен на една пресечка. Покрай него крачеха, кретаха и прелитаха най-различни същества — истински конгломерат от всички разумни раси на Галактиката. Изведнъж Конуей взе решение. Имаше нещо, което можеше да направи, нещо, което обезателно щеше да направи, ако всичко не беше станало така набързо.

Болничната библиотека разполагаше с няколко източника на информация за праисторическия период на Земята — във вид на касети и в старомодната, но по-обременителна книжовна форма. Конуей ги натрупа върху едно писалище и се приготви да задоволи професионалното си любопитство.

Часовете отлетяха неусетно.

Още в началото Конуей откри, че динозавърът бе само общото название, което се използуваше за гигантските влечуги. По външните си физически белези, като изключим по-едрия му ръст и костеното образувание на върха на опашката, пациентът му най-вероятно спадаше към бронтозаврите, живели сред блатата на морския период. Те също бяха тревопасни, но за разлика от пациента нямаха защитни средства срещу месоядните влечуги от онова време. Имаше и изненадващо много физиологични данни, които Конуей жадно изгълта.

Гръбначният му стълб бе изграден от огромни прешлени и с изключение на опашните всички бяха кухи. От това спестяване на костен материал телесното му тегло бе относително по-ниско в сравнение с исполинския му ръст. Бронтозавърът бе яйценосен. Главата му бе дребна, а черепната кутия — една от най-малките по обем сред гръбначните животни. Освен мозъка си имаше и добре развит нервен център в областта на поясните прешлени, който бе няколко пъти по-голям от самия мозък. Смяташе се, че бронтозавърът е растял бавно, а огромният му ръст се обясняваше с факта, че вероятно е живеел повече от двеста години.

Единствената защита на бронтозаврите срещу тогавашните им врагове е била да избягат във водата и да останат там — те можели да пасат под водата и очевидно се задоволявали само с няколко глътки въздух. Започнали да изчезват, когато геологичните промени пресушили блатистите им убежища и ги оставили на произвола на естествените им врагове.

Един автор изказваше мисълта, че гигантските гущери били най-голямата несполука на природата. И въпреки това, посочва друг автор, те просъществували цели три геологични периода — триас, юра и креда, — които възлизат общо на 140 милиона години, твърде дълъг живот за една „несполука“, като се има предвид, че човекът е съществувал едва около половин милион години…

Конуей напусна библиотеката с убеждението, че е открил нещо важно, но какво точно, той не можеше да каже — чувствуваше се много объркан. Докато се хранеше набързо, реши, че му е нужна още информация и че има само един човек, който може да му я достави. Трябваше отново да се срещне с O’Мара.

— Къде е нашето малко приятелче? — запита без предисловия психологът, щом Конуей влезе в кабинета му няколко минути по-късно. — Да не би да сте имали дуел или нещо от този род?

Конуей преглътна и се постара да отговори със спокоен глас.

— Д-р Аритапек — рече той — пожела да поработи с пациента си сам за известно време, а аз реших да направя в библиотеката едно малко проучване върху динозаврите. Бих искал да знам дали вие можете да ми дадете някаква допълнителна информация?

— Съвсем незначителна — отговори O’Мара. Той втренчи поглед в Конуей за няколко неприятни мига, след което заговори навъсено. — Наблюдателният кораб на Мониторния корпус, открил родната планета на Аритапек, снабдява жителите й със свръхсветлинен кораб, след като установява високото ниво на цивилизация, постигнато от тях. На една от първите посетени от тях планети те откриват див, лишен от разумен живот свят, но една от животинските форми — гигантските гущери — привлича вниманието им. Те казват на съответните галактически власти, че ако им се осигури необходимата помощ, ще могат да направят нещо, което ще е от полза за цивилизацията като цяло, и тъй като никоя телепатична раса не умее да лъже, нито дори да разбере понятието лъжа, те получават исканата помощ и Аритапек и пациентът му пристигат в Галактическата болница.

Имаше и едно малко допълнение. Очевидно свръхестествените способности на ХФЧЖ включват и нещо като умение да виждат в бъдещето. Това изглежда да им помага много, защото то не се отнася за отделни индивиди, а само за големи групи от население. Те обаче виждат толкова надалеч в бъдещето и така безразборно, че това им умение в действителност се оказа безполезно.

След този разговор Конуей се почувствува напълно объркан.

Той продължаваше да се опитва да сглоби късчетата информация така, че да се получи нещо смислено, ала бе или много уморен, или твърде глупав. А той наистина бе уморен — през последните два дни в главата му се бе наслоила гъста изтощителна мъгла…

Трябваше да има някаква връзка между двата фактора — идването на Аритапек и тази безгранична умора, помисли се Конуей. Той бе в добро физическо състояние и никакво мускулно или умствено напрежение дотогава не бе го изтощавало до такава степен. А не бе ли споменал нещо Аритапек за сърбежа, че може и да е симптом на някакво страдание?

Изведнъж Конуей се разтревожи за собствената си безопасност. Ами ако сърбежът се дължеше на някакъв нов тип бактерии, които не се отчитаха от миникомпютъра? Той си бе помислил подобно нещо, когато помръдването му бе накарало Аритапек да го изгони, но през целия ден се бе опитвал да убеди себе си, че това не е нещо сериозно, тъй като след известно време сърбежът бе изчезнал. Сега вече си мислеше, че трябва да отиде при някой от специалистите, който да надзърне в ухото му. И трябваше да стори това незабавно.

Ала сега бе много уморен. Обеща си, че на другата сутрин ще помоли бившия си началник, д-р Манън, да го прегледа. Освен това на следващата сутрин Конуей трябваше отново да застане от дясната страна на Аритапек. Той продължаваше да се безпокои за странната неизвестна болест, която вероятно бе хванал, и за това по какъв най-приличен начин да се извини на ХФЧЖ, когато заспа.

IV

На сутринта върху писалището имаше двуинчова дупка и Аритапек се бе сврял в нея. Веднага щом Конуей показа, че вече се е събудил, а това той направи, като се приповдигна от леглото и седна, Аритапек заговори:

— От вчера си мисля — започна той, — че аз вероятно съм очаквал твърде много по отношение на неща като самообладание, уравновесеност и издръжливост от един индивид с относително посредствен интелект. Ето защо ще се постарая да бъда по-скромен в изискванията си при нашите бъдещи отношения.

На Конуей му бяха необходими няколко секунди, за да разбере, че Аритапек му се извинява. Когато осъзна това, той си помисли, че бе получил най-оскърбителното извинение през живота си. А това, че той не се бе извинил пръв, говореше добре за неговото самообладание. Конуей само се усмихна и заяви, че за всичко е виновен той самият. После отидоха да видят пациента.

Промяната в интериора на огромния кораб го бе направила почти неузнаваем. На мястото на кълбото, покрито с дебел слой от кал и шума, сега пред погледа се разкриваше прекрасен мезозойски пейзаж. И макар че картината не беше точно копие на илюстрациите, които Конуей бе разглеждал предишния ден (те пресъздаваха една далечна епоха от историята на Земята, а тази растителност тук бе пренесена от родната планета на пациента), разликата бе учудващо малка. Ала най-очебийна бе промяната в небето.

Ако преди, като погледнеше нагоре, човек виждаше отвъдната страна на кълбото, то сега погледът се губеше в гълъбовобяла мъгла, през която прозираше едно съвсем истинско слънце. Централната част на кораба бе почти изпълнена с тази опалова пелена и човек се нуждаеше от остро око и проницателен ум, за да разбере, че не се намира на истинска планета, под истинско слънце в мъгливото небе. Инженерите бяха свършили отлична работа.

— Никога не съм допускал, че при това сложно преустройство ще може да се постигне толкова много достоверност — каза внезапно Аритапек. — Заслужавате похвала. Всичко това сигурно ще окаже положително въздействие върху пациента.

Динозавърът, за който ставаше дума — необяснимо защо инженерите упорито го наричаха Емили, — блажено си късаше клонки от върха на едно тридесетфутово, подобно на палма дърво. Това, че се намираше на сушата, а не пасеше под водата, говореше за доброто му душевно състояние, защото, заплашван от враговете си, едновремешният бронтозавър неизменно е влизал във водата — единственото негово убежище. Очевидно този необронтозавър нямаше от какво да се страхува.

— Все едно че сме оборудвали едно ново отделение за някое извънземно същество — каза скромно Конуей. — Тук единствената разлика е в мащаба на извършената работа.

— Независимо от това аз съм поразен — рече Аритапек.

Първо извинения, сега похвали, каза си мрачно Конуей. Те се приближиха към пациента и Аритапек отново го предупреди да стои безмълвно и неподвижно. През това време Конуей си мислеше, че промяната в поведението на лекаря ХФЧЖ се дължи най-вероятно на добре извършената от инженерите работа. Сега, когато пациентът се намираше сред тази безупречна обстановка, възможностите за неговото успешно лекуване бяха значително нараснали…

Внезапно Конуей отново усети сърбежа. Той се появи на обичайното място — дълбоко навътре в дясното ухо, ала този път се разпростря и усили. Конуей имаше чувството, че безброй насекоми пъплят и настървено го жилят по целия мозък. Усети, че го обля студена пот, и си спомни за опасенията от предишната вечер, когато бе решил да отиде при д-р Манън. Това не беше плод на въображението му, а нещо сериозно, може би изключително сериозно. Ръцете на Конуей машинално се устремиха към главата му, събаряйки на земята контейнера с Аритапек.

— Пак започнахте да се въртите — обади се ХФЧЖ.

— Моля… моля да ме извините — запъна се Конуей. Той измърмори нещо неразбрано за това, че се налага да го остави, че се касае за нещо много важно, което не търпи отлагане, и побягна презглава.

Три часа по-късно той седеше в кабинета на д-р Манън, докато кучето на Манън ту ръмжеше яростно срещу него, ту се търкаляше по гръб и с умоляващ поглед се опитваше да го подмами да си поиграе с него. Конуей обаче нямаше настроение за обичайните закачки и боричкане, на които той и кучето се отдаваха с удоволствие, когато разполагаше с повече време. Сега цялото му внимание бе съсредоточено върху приведената глава на бившия му началник, който разчиташе резултатите от изследванията. Внезапно Манън вдигна очи.

— Нищо ви няма — каза той с категоричния тон, който пазеше за студенти и за симуланти. А след няколко секунди добави: — Не, не се съмнявам, че сте изпитали усещания като умора, сърбеж и тем подобни, но по всичко личи, че те са психоматични. Кажете ми върху какъв случай работите в момента?

Конуей започна да обяснява. На няколко пъти по време на разказа му Манън се усмихна.

— Предполагам, че това е първото ви продължително м-м-м общуване с телепатична форма на живот и че съм първият, с когото споделяте опасенията си, така ли е? — казаното прозвуча по-скоро като констатация, отколкото като въпрос. — И въпреки че сигурно чувствувате този сърбеж най-вече когато се намирате близо до Аритапек и пациента, вие продължавате да го усещате, макар и в по-слаба форма, и през останалото време.

Конуей кимна.

— Само преди пет минути го почувствувах пак, но изчезна бързо.

— Естествено действието му отслабва с увеличаване на разстоянието — каза Манън. — А що се отнася до здравословното ви състояние — нямате основание за безпокойство. Причината за всичко е Аритапек, който, макар и съвсем несъзнателно, се опитва да направи от вас телепат. Ще ви обясня… Продължителното общуване с някои телепатични форми на живот възбужда определена област в човешкия мозък, която е или зачатък на телепатична функция, която може да се развие по-късно, или някаква атрофирана способност, притежавана в първобитното минало, и впоследствие изчезнала. В резултат на това се получава неприятен, но съвсем безвреден сърбеж. В много редки случаи тази болест създава у човека нещо подобно на изкуствена телепатична способност. Той например може да приема понякога мисли от телепата, под чието влияние се намира. Тази способност във всички случаи е само временна и изчезва, когато съществото, предизвикало появата й, се разделя с човека.

— Случаите на предизвикана телепатия обаче са изключително редки — каза в заключение Манън — и очевидно при вас е налице само вторичният продукт — сърбежът. В противен случай вие щяхте да узнаете с какво се занимава д-р Аритапек просто като прочетете мислите му…

Докато д-р Манън говореше, мозъкът на Конуей, освободен от страха, че е прихванал някаква неизвестна болест, работеше трескаво. Като прехвърляше някои странни случки с Аритапек и бронтозавъра и добавяше откъслечни фрази от разговори с лекаря ХФЧЖ и данните от проучването си върху земните гигантски влечуги, в главата му постепенно се оформи една картина. Тя бе налудничава — или най-малкото изкривена или незавършена, но какво друго можеше да направи Аритапек с пациент като бронтозавъра, който бе напълно здрав?

— Какво казахте, моля? — попита Конуей.

— Казах, че ако откриете с какво се занимава Аритапек, трябва незабавно да ми го съобщите — повтори Манън.

— О, аз вече знам с какво се занимава той — рече Конуей. — Или поне така ми се струва — и разбирам защо Аритапек не желае да разговаря по този въпрос. Страхува се, че ако опитите му се провалят, ще бъде изложен на присмех. Но дори само идеята да опита е нелепа. Ала все още не знам едно — защо той се занимава с това…?

— Д-р Конуей — рече Манън с привидно безобиден тон. — Ако не ми кажете какво точно имате предвид, аз, както се изразяват кратко и ясно нашите по-недодялани ординатори, ще ви направя на пух и прах.

Конуей скочи на крака. Той трябваше незабавно да се върне при Аритапек. Сега, когато имаше най-обща представа за заниманията на лекаря ХФЧЖ, той трябваше да се погрижи за някои спешни предохранителни мерки, за които едно същество като Аритапек не можеше да се досети. Той каза разсеяно:

— Извинете, сър, но нищо не мога да ви кажа. От това, което ми обяснихте, излиза, че е възможно информацията ми да произтича телепатично направо от мозъка на Аритапек. В такъв случай тя е поверителна. Сега трябва да побързам. Много ви благодаря за всичко.

Щом излезе навън, Конуей се затича към най-близкия комуникатор и повика Техническа дирекция. Обади се полковникът, с когото се бе запознал неотдавна.

— Ще може ли корпусът на онзи преустроен кораб — започна направо Конуей — да издържи на удар от тяло с приблизително тегло осемдесет хиляди фунта, което се движи със скорост, да речем, между двадесет и сто мили в час, и какви предохранителни мерки могат да се вземат срещу едно такова сблъскване!

След продължително напрегнато мълчание се обадиха:

— Вие да не би да се шегувате? Такъв удар ще изтърбуши корпуса като шперплат. Но ако се получи толкова голяма пробойна, обемът на въздуха вътре в кораба е достатъчен, за да имат време техниците да облекат костюмите си. Защо питате?

Конуей мислеше напрегнато. Искаше му се работата да бъде свършена, но не желаеше да разкрие причината. Той каза на полковника, че се безпокои за гравитационните решетки, които поддържат изкуственото притегляне вътре в кораба. Те бяха толкова многобройни, че ако дори един участък случайно променеше своята полярност и отхвърлеше от себе си бронтозавъра, вместо да го притегли…

Полковникът се съгласи троснато, че гравитационните решетки могат да се включат на отблъскване или да се насочат към някой лъчев влекач или преса. Ала сериозни смущения в действието им едва ли можеха да възникнат само защото някой е решил да духне върху тях. Там има вградени предпазни устройства, които…

— Въпреки това — прекъсна го Конуей — ще се чувствувам много по-спокоен, ако настроите гравитационните решетки така, че ако падащото тяло се приближи към тях, те автоматично да превключат на отблъскване — за всеки случай, ако стане най-лошото. Възможно ли е да го направите?

— Това заповед ли е? — попита полковникът. — Или само ваши опасения?

— Боя се, че е заповед — отвърна Конуей.

— В такъв случай е възможно.

Остро щракане постави точка на разговора им. Конуей се запъти към Аритапек, за да поеме отново ролята на идеалния асистент. За тази цел той трябваше да има готови отговори, преди да му бъдат зададени въпросите. Освен това се налагаше умело да насочи Аритапек към онези въпроси, на които можеше да отговори.

V

На петия ден от съвместната им работа Конуей каза на Аритапек:

— Убедих се, че вашият пациент не страда нито от физическо неразположение, нито от заболяване, което изисква психиатрично лечение. От това стигнах до извода, че вие се опитвате да предизвикате някаква промяна в мозъчната му структура посредством телепатични или други някакви сродни средства. Ако изводите ми са правилни, желая да ви съобщя, че разполагам с информация, която може да ви помогне или поне да ви заинтересува. В най-древни времена на моята родна планета е живяло гигантско влечуго, което прилича твърде много на пациента. От останките, открити при разкопките на археолозите, научаваме, че в областта на поясните прешлени то е притежавало или му се е налагало да притежава втори нервен център, няколко пъти по-голям от самия мозък, който вероятно е направлявал движенията на задните крака, опашката и т.н. Ако случаят се окаже същият, вие ще трябва да се занимавате с два мозъка вместо с един.

Докато очакваше отговора на Аритапек, Конуей благодари на съдбата, че лекарят ХФЧЖ принадлежи към една високо етична раса, чиито представители не използуват своите телепатични способности върху същества, които не са телепати. В противен случай Аритапек щеше да разбере, че Конуей знае, че пациентът му има два нервни центъра — и го знае, защото една нощ, докато Аритапек спокойно прогризваше нова дупка в писалището, а Конуей и пациентът спяха кротко, някакъв колега на Конуей тайно бе изследвал нищо неподозиращия динозавър с помощта на рентгеново сканиращо устройство и камера.

— Изводите ви са правилни — обади се най-сетне Аритапек, — а информацията е интересна. Не допусках, че е възможно едно същество да притежава два мозъка. Това обаче ще обясни необикновените трудности, които срещам при телепатичното си общуване с това същество. Ще направя нужните изследвания.

Дълбоко навътре в главата си Конуей отново усети сърбежа, но сега, когато знаеше причината за появата му, той успя да го понесе, без „да се върти“. Сърбежът тъкмо позатихваше, когато Аритапек възкликна:

— Ето че получавам и отговор. За пръв път получавам отговор!

Сърбежът отново запълзя из черепа на Конуей, постепенно се усили, стана нетърпим…

Този път това не бяха насекомите, забили огнени пипалца в мозъчните му клетки, помисли си Конуей, докато водеше мъчителна борба със себе си да не помръдне и отклони вниманието на Аритапек, който наистина сега бе стигнал донякъде. Сега имаше чувството, че някой дълбае с ръждив гвоздей в нещастния му пламнал мозък. Никога преди това не бе изпитвал такова усещане — това бе истинско мъчение.

Внезапно в главата му настъпи едва доловима промяна. Не че сърбежът намаля, но към него се прибави нещо друго. За миг пред очите му се мярна нещо ослепително — нещо подобно на музикална фраза от велико произведение, изсвирена на повреден грамофон, или шедьовър на изобразителното изкуство, напукан и обезобразен до неузнаваемост. Той разбра, че през изкривяващите вълни на болката за миг бе надзърнал в мислите на Аритапек.

Сега той знаеше всичко…

Лекарят ХФЧЖ продължаваше да получава отговори през целия ден — те биваха ту колебливи, ту яростни и необуздани. След като един особено драматичен отговор накара обзетия от ужас динозавър да изкорени дърветата от два акра площ и да се втурне уплашено към езерото, Аритапек прекъсна заниманията си.

— Безполезно е — рече той. — Това същество никога няма да може да използува знанията, които се мъча да му внуша. Ускоря ли малко процеса и то започва да се страхува.

В безизразните звуци, идващи от транслатора, липсваше всякакво чувство, но Конуей, който бе вече надзърнал в мислите му, знаеше какво горчиво разочарование изпитва Аритапек. Отчаяно му се прииска да помогне по някакъв начин, но знаеше добре, че нищо не може да направи — в случая Аритапек сам трябваше да извърши цялата работа. И дори докато си лягаше, Конуей продължаваше да напряга ума си и да търси решение на проблема. Точно преди да заспи, той си помисли, че го е намерил.

На следващата сутрин те откриха д-р Манън тъкмо когато влизаше в операционната зала ГБЛЕ.

— Сър — обърна се към него Конуей, — може ли да вземем за известно време кучето ви?

— За работа или за игра? — попита подозрително Манън. Той бе силно привързан към кучето си, дотолкова, че извънземните същества от персонала подозираха някаква симбиозна връзка между тях.

— Нищо лошо няма да му направим — успокои го Конуей. — Благодаря.

Той взе каишката от израстъка на ординатора-тралт и след това се обърна към Аритапек:

— А сега обратно в стаята ми…

Десет минути по-късно кучето с яростен лай се премяташе из стаята на Конуей, докато самият Конуей непрекъснато го замеряше с възглавници. Най-неочаквано една възглавница попадна в целта и похлупи кучето. Като драскаше с лапи и боксуваше по лъскавата подова настилка, то нададе оглушителен вой.

Конуей изведнъж се озова увиснал във въздуха на около осем фута от пода.

— Никога не съм допускал — прогърмя откъм писалището гласът на Аритапек, — че сте възнамерявали да превърнете всичко това в демонстрация на човешки садизъм. Аз съм потресен и възмутен. Незабавно пуснете това нещастно животно.

— Свалете ме на пода и ще ви обясня… — промълви Конуей.

На осмия ден те върнаха кучето на д-р Манън и отново се заловиха с динозавъра. В края на втората седмица все още продължаваха да работят и за Аритапек, Конуей и техния пациент се говореше, свиркаше, пиюкаше и ръмжеше на всички възможни езици, употребявани в Болницата. Един ден, докато седяха в трапезарията, Конуей изведнъж разбра, че стенният говорител, който монотонно предаваше съобщения някъде зад гърба му, викаше в момента неговото име.

— …по комуникатора с майор O’Мара — повтаряше гласът. — Доктор Конуей, моля, свържете се незабавно по комуникатора с майор O’Мара…

— Моля да ме извините — каза Конуей на Аритапек, който се бе сгушил върху пластмасовото блокче, поставено с явен намек върху масата им от управителя на Трапезарията. Той стана и се отправи към най-близкия комуникатор.

— Работата не е чак толкова спешна — отговори O’Мара на въпроса му какво се е случило. — Просто искам да ми обясните някои неща. Например: защо растителността, с която се храни пациентът, засаждана и отглеждана толкова старателно от д-р Хардин, сега трябва да се пръска с някакъв химикал, който ще намали вкусовите й качества? Защо известно количество растителност, чийто истински вкус е запазен, се държи на склад? С каква цел сте поискали тридиаметрален проекционен апарат? И какво общо има с всичко това кучето на Манън? — O’Мара спря неохотно, за да си поеме дъх, и след това продължи: — А полковник Скемптън направо заявява, че на неговите инженери им е дошло до гуша да инсталират цели планини от лъчеви преси и влекачи за вас двамата. Това не го безпокои кой знае колко, но според него, ако всичките тези машинарии се насочат навън вместо навътре, от този стар негоден кораб, из който само се мотаете, би могло да се получи отличен военен кръстосвач.

— А що се отнася до неговите оператори… — O’Мара напразно се стараеше да се придържа към нормалния за един разговор тон — на повечето от тях вече им се наложи да се консултират с мен професионално. Някои просто не вярват на очите си, но те имат късмет да им се размине само с това. Другите биха предпочели да изпаднат в делириум тременс.

Последва кратка пауза, след което О’Мара продължи:

— Манън се оплака, че много си вирите носа с тази ваша етика и зададе ли ви някакъв въпрос, вие изобщо нищо не му обяснявате. Направо се чудя…

— Извинете ме, сър — прекъсна го Конуей с известно неудобство.

— Да ви вземат всички мътни на Галактиката! Но с какво все пак се занимавате? — избухна O’Мара, а след това добави: — Каквото и да е то — на добър ви час! Край.

Конуей побърза да се върне при Аритапек, за да продължат разговора оттам, откъдето го бяха прекъснали. Малко по-късно, на излизане, Конуей каза:

— Беше глупаво от моя страна да не взема под внимание ръстовия фактор. Но сега, когато имаме…

— Глупаво от наша страна, приятелю Конуей — поправи го Аритапек с безизразния си глас. — Досега повечето от вашите идеи свършиха доста добра работа. Вие ми оказахте такава неоценима помощ, че понякога ми се струва, че сте отгатнали моята цел. Надявам се, че тази ви идея също ще свърши добра работа.

— Ще стискаме палци.

Тук Аритапек не възрази както обикновено, че, първо, не разчита на късмет и, второ, че няма палци. Той определено започваше да вниква по-задълбочено в характера на хората. А на Конуей сега му се искаше надменният ХФЧЖ да прочете мислите му просто за да разбере цялата му съпричастност, да узнае за огромното му желание следобедният опит да успее.

По целия път до кораба Конуей чувствуваше как вътрешното му напрежение непрекъснато се засилва. Докато даваше последни указания на инженерите и техниците и проверяваше готовността им за действие при критични обстоятелства, той осъзна, че се шегува малко пресилено и че смехът му не звучи много искрено. Но по това време у всекиго от присъствуващите се съзираха признаци на възбуда. След няколко минути обаче напрежението достигна връхната си точка и Конуей заприлича на неподвижна и външно спокойна пренавита пружина.

Беше застанал на по-малко от петдесет ярда от пациента и бе отрупан със снаряжение, като коледна елха с гирлянди — антигравитационен пакет, пристегнат около кръста, тридиаметрален проекционен уред и малък телевизионен приемник, завързани за гърдите, и тежък радиопакет върху раменете.

— Прожекторната група — готова за действие — разнесе се един глас.

— Храната — поставена на място — обади се друг.

— Всички лъчеви оператори са на позиция — докладва трети.

— Е, докторе — обърна се Конуей към колебаещия се Аритапек и внезапно облиза със сухия си език още по-сухите си устни. — Вече можете да си вършите работата.

Конуей натисна едно копче на проекционния уред и мигновено около и над него изникна безплътното изображение на един Конуей, който се извисяваше на петдесет фута от земята. Той забеляза как главата на пациента се повдигна, дочу приглушеното му цвилене — бронтозавърът цвилеше само когато е възбуден или уплашен и това контрастираше странно на огромното му туловище — и го видя как се втурна към водата. Но Аритапек излъчваше ожесточено мощни вълни от спокойствие и увереност по посока на двата малки, почти рудиментарни мозъка на бронтозавъра и гигантското влечуго утихна. Много бавно, така че да не го подплаши. Конуей направи маневра и застана зад него, после вдигна нещо от земята и го постави пред себе си. Петдесетфутовото му изображение направи същото.

Но там, където се отпусна огромната ръка, имаше сноп зеленина и когато ръката отново се повдигна нагоре, снопът я последва, насочван леко от три умело управлявани лъчеви преси. Свежият сочен сноп от трева и палмови клонки бе поставен наблизо до все още неспокойния динозавър от същата гигантска ръка, която след това се отдръпна.

След минута, която се стори на Конуей цяла вечност, масивната змиеподобна шия се изви надолу. Бронтозавърът започна да души зеленината. Започна да хрупа…

Конуей отново повтори, а след това потрети маневрата. През цялото време той и петдесет футовото му изображение непрекъснато се приближаваха към животното.

Той знаеше, че в краен случай бронтозавърът може да яде и от растителността, която се зеленееше наоколо, но тъй като пръскачката на д-р Хардин бе свършила своята работа, тя вече не беше приятна на вкус. Бронтозавърът позна, че тези стръкчета бяха от предишната, истинската сочна и дъхава трева, която той така добре познаваше, и която напоследък бе изчезнала по най-необясним начин. Хрупането му се превърна в лакомо и шумно лапане.

— Отлично. А сега етап втори… — каза Конуей.

VI

Без да снема поглед от екрана на малкия телевизионен приемник, който показваше как изображението му насочва движенията на динозавъра, Конуей се устреми отново нагоре. Една друга, невидима лъчева преса, инсталирана високо върху насрещната стена на корпуса, заработи, синхронизирайки действието си с движенията на огромната ръка, която сега потупваше грамадната шия на пациента. Пресата оказваше постоянен, умерено силен натиск върху динозавъра. След първоначалната уплаха пациентът продължи да се храни, като от време на време леко потреперваше. Аритапек съобщи, че животното изпитва удоволствие от усещането.

— А сега — рече Конуей — играта ще позагрубее.

Две исполински ръце легнаха върху едната страна на туловището и лъчите на няколко преси го катурнаха. Падайки, животното разлюля земята. Обладано от истински ужас, то се заблъска и заизвива отчаяно в напразни опити да изправи огромното тромаво тяло върху краката си. Ала вместо да му нанесат смъртен удар, огромните ръце продължиха да го потупват и милват. Бронтозавърът притихна и тъкмо когато отново започна да дава признаци на доволство, ръцете заеха ново положение. Лъчевите влекачи и преси сграбчиха полегналото на една страна тяло, изправиха го и го катурнаха на другата страна.

Включил гравитационния колан, за да увеличи своята подвижност, Конуей започна да кръжи около бронтозавъра, а Аритапек, който бе в телепатична връзка с пациента, непрекъснато докладваше за въздействието на различните дразнения. Конуей потупваше, галеше, бъхтеше с юмруци и сипеше удари по гигантското влечуго с многократно увеличените си безплътни ръце и крака. Той го дърпаше за опашката и пляскаше по шията, а през цялото време екипите на операторите следваха безпогрешно неговия ритъм…

Нещо подобно се бе случвало и преди, да не споменаваме за другите неща, за които се носеха слухове, че са накарали един инженер да се пропие и не само него, а най-малко още четирима. Но едва днес, когато бе взет под внимание ръстовият фактор и бе приложена тази панорамна тридиаметрална проекция, те успяха да получат такива обещаващи резултати. От опитите им през последните десетина дни човек оставаше с впечатлението, че някаква мишка малтретира санбернарско куче — нищо чудно тогава, че бронтозавърът побесняваше от ужас, когато с него ставаха най-различни необясними неща. Очевидно единствената причина за това е била, че той ги е виждал като две микроскопични същества!

Но събратята на пациента бяха бродили по родната му планета в продъжение на сто милиона години, а и самият той можеше да се похвали с дълголетие. Макар че двата му мозъка бяха малки по обем, той в действителност бе много по-приятен от куче, така че много скоро Конуей го накара да седне на задните и да свие умолително предните си крака.

А два часа по-късно бронтозавърът полетя.

Чудовищно тромавата и неописуема грамада се отдели рязко от земята. Мощните крака правеха машинални движения, като че ли бронтозавърът вървеше по суша, докато огромната му шия и опашка бяха увиснали и плавно се олюляваха. Очевидно именно мозъкът в поясната област, а не този в черепа, направляваше летенето, помисли си Конуей, когато огромното влечуго се приближаваше към снопа от палмови клонки, закрепен съблазнително на височина от двеста фута. Това обаче бяха подробности — той летеше и това бе важното. Освен ако…

— Помагате ли му? — запита рязко Конуей Аритапек.

— Не!

Гласът прозвуча вяло и безизразно, но ако този лекар ХФЧЖ. бе човек, отговорът му щеше да бъде вик на истински триумф.

— Браво на Емили! — провикна се някой в слушалките на Конуей, вероятно един от лъчевите оператори, и продължи: — Вижте, тя го задминава!

Бронтозавърът не бе успял да улучи увисналия във въздуха сноп и продължаваше да се издига бързо нагоре. Минавайки покрай него, той се опита да го достигне, но от рязкото непохватно движение се преобърна. Последвалите отчаяни движения на шията и опашката само влошиха полежението…

— По-добре да я свалим оттам — обади се настоятелно друг глас. — Онова изкуствено слънце може да й опърли опашката!

— …а от това въртене направо ще подлудее — подкрепи го Конуей. — Операторите на влекачи…!

Но той се намеси твърде късно. Слънце, земя и небе се завъртяха в лудешки вихрен танц около животното, което до този момент бе привикнало да чувствува само твърда земя под нозете си. То искаше да се спре долу или горе, или изобщо някъде. Въпреки настойчивите опити на Аритапек да го успокои, то отново се понесе.

Конуей видя как чудовищната планина от плът и кости полетя със скорост поне четири пъти по-голяма от първоначалната.

— Техниците от сектор „З“! — изкрещя той. — Притиснете го полекичка!

Операторите на лъчеви преси обаче не разполагаха нито с време, нито с пространство, за да убият постепенно скоростта му. За да го предпазят от фатално сгромолясване върху земята, където той нямаше да се спре, а щеше да пробие обшивката на кораба и да излети навън в космоса, те се видяха принудени да намалят рязко скоростта му, а на бронтозавъра това внезапно спиране сигурно бе подействувало като физически удар. Той се понесе отново.

— Сектор „В“ — насочва се към вас!

Но в сектор „В“ се повтори случилото се в сектор „З“ — животното се подплаши и се стрелна в друга посока. Положението оставаше същото — огромното влечуго кръжеше вихрено ту към едната страна на кораба, ту към другата, когато…

— Тук Скемптън — заговори отривисто и властно един глас. — Техниците ми докладваха, че постаментите на лъчевите преси няма да издържат. Не са закрепени добре. Обшивката на корпуса се пропука на осем места.

— Не можете ли да…

— Правим всичко възможно да заварим по-бързо пукнатините — прекъсна го Скемптън, отговаряйки на въпроса на Конуей, преди другият да го е задал. Ала този бяс ще натроши кораба на парчета.

На това място се намеси д-р Аритапек.

— Доктор Конуей — заговори той. — Очевидно пациентът показва изненадващо влечение към новата си способност. Възпира го единствено неговият страх и обърканост. Убеден съм, че този драматичен опит ще причини непоправимо увреждане на мисловните му процеси…

— Конуей, пази се!

Гигантското влечуго се бе спряло на около двестатриста ярда от земната повърхност, но внезапно започна да се спуска под прав ъгъл точно към мястото, където стоеше Конуей. Той видя как сгромолясващото се тяло се накланя и върти в резултат на отчаяните усилия на лъчевите оператори да овладеят скоростта му. Изведнъж могъщото туловище се вряза в ниските гъсти дървета и като изора широка, недълбока бразда в рохкавата блатна пръст, се спря в една огромна купчина от изкоренена растителност — Конуей стоеше точно насреща му.

Преди да успее да дръпне лоста на антигравитационния пакет, земята под нозете му се надигна и сгромоляса отгоре му. Няколко минути той бе твърде зашеметен, за да осъзнае ясно защо не може да се помръдне. След малко видя, че е затънал до кръста в лепкава каша от счупени клони и тиня. Достигащите до него земни трусове идваха от бронтозавъра, който се изправяше на краката си. Конуей вдигна очи нагоре и съзря извисилото се над него огромно туловище. Видя го да се обръща тромаво и когато чудовищните могъщи нозе нагазиха до колене в калта и шубраците, дочу шум от клокочене и пращене.

Бронтозавърът отново се отправи към езерото, а по средата на пътя му стоеше Конуей…

Той закрещя и с отчаяни усилия се помъчи да привлече вниманието на околните, тъй като антигравитационният пакет и радиото му бяха разбити, а самият той бе затънал здравата. Исполинското влечуго идваше към него. Чудовищната, плавно поклащаща се шия затулваше светлината. И тъкмо когато един гигантски преден крак замахна, за да го убие и погребе с един удар, Конуей най-неочаквано полетя нагоре към една сбръчкана сушена слива в купа сироп, която се носеше из въздуха.

— От прекомерно вълнение — започна Аритапек — бях забравил, че се нуждаете от механически средства за телепренасяне. Моля да приемете извиненията ми.

— Ня-няма нищо — каза с треперещ глас Конуей. Докато полагаше усилия да се успокои, погледът му се спря върху застаналите отдолу лъчеви оператори.

— Донесете друго радио и проекционен уред, по-бързо! — провикна се той.

Десет минути по-късно, макар и изтощен от преживяването, той бе отново готов да продължи. С Аритапек, увиснал на рамото му, Конуей застана на брега на езерото и петдесетфутовото му изображение отново се извиси нагоре. Лекарят ХФЧЖ, който поддържаше връзка със скрития под водата бронтозавър, съобщи, че шансовете за успех или провал са равни. Пациентът бе претърпял нещо като духовно крушение, но това, че сега се намираше под водата (а тя за него означаваше безопасност), както и телепатичната утеха на Аритапек му оказваха успокояващо въздействие.

Обземан ту от надежда, ту от пълно отчаяние, Конуей стоеше в очакване. От време на време под напора на чувствата си той изругаваше. Нещата нямаше да се развият така зле и нямаше да са от толкова голямо значение за него, ако той не бе надзърнал в намеренията на Аритапек и ако не се бе привързал така силно към това надуто и свръхснизходително кълбо петмез. Но всяко същество, надарено с такъв ум, което така всеотдайно се е заловило да осъществи намеренията си, има право да бъде снизходително.

Огромната глава рязко се подаде над водната повърхност и чудовищното тяло се измъкна на брега. Бавно и тромаво задните крака се прегънаха на две и дългата заострена шия се изпъна нагоре. Бронтозавърът отново искаше да си играе.

Нещо заседна в гърлото на Конуей. Погледът му обгърна десетките снопове сочна зеленина, разхвърляни за примамка. Той махна с ръка и извика:

— Дайте му ги всичките, той си ги заслужи…

— Така че когато Аритапек видял условията на планетата на пациента — каза Конуей с леко надут тон — и неговата способност да вижда в бъдещето му подсказала каква най-вероятно ще бъде съдбата на бронтозавъра, той просто решил, че трябва да се опита да я промени.

Конуей се намираше в кабинета на Главния психолог на предварителен устен доклад в обкръжението на O’Мара, Хардин, Скемптън и Главния лекар на Болницата, които го слушаха внимателно. Това го караше да се чувствува неловко. Той се поокашля и продължи:

— Но Аритапек принадлежи към древна и горделива раса и освен че е много чувствителен, той е и телепат, а телепатите наистина усещат какво си мислят околните за тях. Това, което Аритапек бе решил да направи, бе толкова смело, че в случай на неуспех той рискуваше да изложи на открит присмех не само себе си, но и цялата си раса. Ето защо всичко трябваше да остане в тайна. Условията на планетата на бронтозавъра показват, че след като изчезнат гигантските влечуги, там никога няма да възникнат форми на разумен живот, а от геологична гледна точка тяхното изчезване няма да се забави много. Събратята на пациента са съществували вече твърде дълго време — благодарение на тази бронирана опашка и природата си на земноводни те са надживели много по-хищни и устойчиви свои съвременници, — но климатичните промени са неминуеми. Те не могат да се придвижат към по-топлите райони към екватора, защото планетата им е покрита от безброй много островни континенти. Един бронтозавър не може да прекоси океан. Ако гигантските влечуги обаче могат да развият у себе си свръхестествената способност за телепортиране, океанът ще отпадне като препятствие, а заедно с това и опасността от нахлуването на студа и недостига от храна. Ето това успя да постигне д-р Аритапек.

На това място се намеси O’Мара.

— Щом Аритапек е успял да внуши телепортна способност на бронтозавъра посредством пряко въздействие върху мозъка му, защо не може да направи същото и за нас?

— Вероятно защото ние се справяме добре и без нея — отвърна Конуей. — На пациента, от друга страна му бе показано и обяснено, че тази способност е необходима за неговото оцеляване. Щом веднъж се осъзнае това, способността ще бъде използвана и предавана и в следващите поколения, защото тя е залегнала в почти всички животински видове. Сега, когато Аритапек доказа, че идеята му е осъществима, всички от неговата раса ще пожелаят да се заловят с внедряването й. Насърчаването на развитието на разум у обитателите на една планета, която иначе би се превърнала в мъртъв свят, е наистина грандиозен проект, който приляга на тези горди същества…

Конуей си мислеше за онзи мигновен поглед, който бе хвърлил в мислите на Аритапек, за цивилизацията, която щеше да се развие на планетата на бронтозаврите, и за чудовищните, но по своему грациозни летящи същества, които щяха да я обитават в някой далечен бъдещ ден. Но той не изрази гласно тези си мисли. Задоволи се само да каже:

— Като повечето телепати Аритапек бе не само придирчив, но и склонен към подценяване на чисто физическите методи на изследване. Отношението му се промени едва когато му представих кучето на д-р Манън и му доказах, че един отличен начин да накараш дадено животно да използува някаква нова способност е да го учиш на най-обикновени номера, свързани с нея. Показах му онзи номер, при който замерям кучето с възглавници и след като то се боричка с тях известно време, ги подрежда в една купчинка и ми позволява да го хвърля върху нея. По този начин му демонстрирах, че умствено недоразвитите същества приемат в известни граници и по-груби закачки…

— Ето какво значи сте правели — започна да разсъждава на глас O’Мара с поглед, впит в тавана — през свободното си време…

Полковник Скемптън се окашля.

— Излиза, че в цялата тази работа сте преследвали собствени цели — рече той. — И хрумването ви да натъпчем онова старо корито с лъчеви влекачи и преси…

— Има само едно нещо, което трябва да изясня, преди да се разделя с Аритапек — прекъсна го припряно Конуей. — Той чул, че някои от техниците наричат пациента Емили. Би искал да знае защо.

— Виж го ти! — каза възмутено O’Мара. Той присви устни и продължи: — Очевидно някой от техниците, който изпитва влечение към старинна художествена проза — сестри Бронте — Шарлот, Емили и Ан, за да бъдем по-точни, — е нарекъл нашия пациент Емили Бронтозавър. Държа да съобщя, че изпитвам патологичен интерес към един мозък, който може да мисли по този начин… — O’Мара сбърчи нос, като че ли в стаята нахлу някаква воня.

Конуей въздъхна с облекчение. Като се обърнала да си тръгне, той си помисли, че последната му и най-трудна задача ще бъде да обясни този каламбур на високомерния д-р Аритапек.

На следващия ден Аритапек и динозавърът си заминаха. Мониторът, който отговаряше за доставките на Болницата, отрони гръмка въздишка на облекчение, а Конуей се озова отново включен в дежурства по отделение. Сега обаче той се чувствуваше нещо повече от обикновен техник. Направиха го завеждащ сектор в детско отделение и макар че му се налагаше да взема сведения, лекарства и анамнези от Торнстър, Главния диагностик на патологията, той нямаше пряк началник. Сега можеше да обхожда сектора си и да казва, че това са неговите отделения. А O’Мара дори му бе обещал асистент…!

— Още от самото ви идване тук стана ясно — бе казал майорът, — че общувате с много по-голяма охота с извънземни същества, отколкото с представители на собствената си раса. Възложената ви задача с д-р Аритапек бе първият ви изпит, който издържахте с чест, а асистентът, който ще ви дам след няколко дни, може да се окаже вторият.

O’Мара бе замълчал, после бе поклатил учудено глава и бе продължил:

— Вие не само че се сработвате изключително добре с чуждопланетни същества, но до мен все още не е стигнал по „агенция партенка“ нито един слух, че преследвате дамите от собствената си раса…

— Нямам време за такива работи — бе рекъл сериозно Конуей. — И се съмнявам дали някога ще имам…

— Да, точно така, женомразството е поносима невроза — бе отвърнал O’Мара, след което бе започнал да разисква въпроса за новия асистент. Впоследствие Конуей се бе върнал в отделението си и бе започнал да работи много по-упорито, отколкото ако бе имал за началник дори старши терапевт.

Той бе твърде зает, за да даде ухо на плъзналите слухове за приемането на някакъв странен пациент за наблюдение в Трети сектор.