Гай-джин (Част II)

20.

Сряда, 17 октомври

Андре Понсен премигна.

— Бременна ли?

— Да — рече Анжелик тихо. — Разбираш, че…

— Това е чудесно, идеално! — избухна той, смайването му се смени с радост, защото Струан, британският джентълмен, бе злоупотребил с невинна дама и сега не можеше да избегне ранния брак, за да остане джентълмен. — Мадам, мога ли да ви поздравя…

— Шт, Андре, не можеш, и не толкова високо, стените имат уши, особено в Легациите, нали? — прошепна Анжелик; не беше на себе си, учудваше се, че гласът й остана така спокоен и че цялата е толкова спокойна и можа да му разкаже с такава лекота. — Разбираш ли, за нещастие, бащата не е Малкълм Струан.

Усмивката изчезна от лицето на французина и после се появи отново.

— Шегуваш се, разбира се, но защо шег…

— Само слушай, моля те. — Анжелик премести стола си по-близо до него. — Аз бях изнасилена в Канагава…

Андре я загледа втрещен, докато тя му разказа какво смята, че й се е случило, какво е решила да прави, как е прикривала ужаса си оттогава.

— Боже мой, горката Анжелик, горкото момиче, колко ужасно е било за теб — беше всичко, което успя да измърмори, дълбоко объркан, докато постави следващото парче от мозайката на мястото му.

Сър Уилям, Сьоратар и Струан бяха решили да ограничат съобщението за операцията на д-р Хоуг в Канагава пред колкото е възможно по-малко хора — да я скрият особено от Анжелик; и двамата лекари съветваха, че от медицинска гледна точка това е най-разумното. „Защо да я тревожим излишно? Достатъчно я разстрои произшествието на Токайдо?“

„Няма все още причина да й кажа“ — помисли си Андре с ирония.

Взе ръката й и я погали, насилваше се да прогони собствените си безпокойства и да се съсредоточи върху нейните. Гледаше я — седнала в кабинета му, спокойна и сериозна млада девойка, с ясни очи и въплъщение на невинността, само преди няколко часа хубавицата на най-пищния бал в Йокохама; сега случилото се с нея му изглеждаше като небивалица.

— Наистина ли е станало? Наистина ли?

Анжелик вдигна ръка, сякаш за да положи клетва.

— Кълна се в Господа. — После отпусна ръце в скута си. Бледожълта пристегната дневна рокля, малко оранжево боне и чадър.

Смутен, Понсен поклати глава.

— Изглежда невъзможно.

През целия си живот бе участвал в множество такива трагедии на мъже и жени: в някои бе забъркван от своите началници, с други се сблъскваше, много от тях създаваше и ги използваше, ако не и всичките, за доброто на каузата: за Франция — за революцията, за Liberte, Fraternite, Egalite или за императора Луи Наполеон, за когото и да било от силните на деня… и на първо място за самия себе си.

Защо не? — помисли си Понсен. — Какво е направила Франция за мен, какво ще направи тя за мен? Нищо. Но тази Анжелик, тя или ще се провали някой ден — нейното спокойствие не е истинско, — или и тя е като някои познати жени, родени лоши, дето блестящо изкривява истината за собствени цели; или пък като други, подтикната от ужаса, ще стане пресметлива, студенокръвна за годините си жена.

— Какво?

— Трябва да го премахна, Андре.

— Мислиш за аборт ли? Та ти си католичка!

— Ти също. Това е работа между мен и Господа.

— Ами изповедта? Трябва да се изповядаш. В неделя ще се наложи да отидеш и…

— Това пък е работа между мен и свещеника, а после и Господа. Първо трябва да се реши основното.

— То е против Божите и човешките закони.

— И е било правено през вековете още преди потопа. — Гласът й прозвуча остро. — Ти всичко ли изповядваш? Прелюбодеянието също не е според „Божите закони“, нали? Убийството също е против всички закони, нали?

— Че кой казва, че съм убил някого?

— Никой, но е повече от вероятно да си причинявал смърт. Става дума за случай на насилие. Андре, нуждая се от помощта ти.

— Ще си навлечеш вечно проклятие.

„Да. Вече пролях езера от сълзи“ — помисли си Анжелик мрачно. И макар да го гледаше с невинни очи, мразеше го, задето й се налага да му се довери.

Сутринта се бе събудила рано и лежа, докато обмисляше плана си; така стигна до внезапното откритие, че трябва да мрази всички мъже. „Мъжете причиняват проблемите ни, бащи, съпрузи, братя, синове и свещеници — свещениците са най-лошите измежду мъжете, мнозина сред тях са прословути женкари, грешници и лъжци, които използват църквата за долните си цели, макар да е вярно, че се срещат и светци. Свещениците и останалите мъже са господари на нашия свят и погубват нас, жените. Мразя мъжете — с изключение на Малкълм. Него не мразя, не още. Не зная дали наистина го обичам. Не зная какво е любовта, но го харесвам повече от всеки друг мъж, когото съм познавала, и го разбирам. Най-после благодарение на Бога очите ми се отвориха!“

Анжелик погледна Андре с доверие и с молба. „Проклет да си, че трябва да се заробя пред теб, но, слава Богу, поне сега те разбирам какъв си. Малкълм и Джейми са прави — единственото ти желание е да господстваш над компания Струан или да я разориш. Проклятие, че трябва да се доверя на мъж. Само ако си бях в Париж или дори в Хонконг, щеше да има десетки жени, които дискретно да помоля за нужната помощ, но не и тук. Онези две вещици? Невъзможно! Те открито ме мразят и са ми врагове.“

Анжелик пророни няколко сълзи.

— Моля те, помогни ми.

Понсен въздъхна.

— Ще говоря с Бабкот днес…

— Ти луд ли си? В никакъв случай не бива да го замесваме. Нито пък Хоуг. Не, Андре, премислих всичко много внимателно — никого от тях. Трябва да намерим някой друг. Някоя съдържателка.

Той я зяпна, поразен от спокойния й глас и логиката й.

— Искаш да кажеш някоя мама-сан? — заекна Понсен.

— Какво е това?

— О… жената… японка, която… която държи местните публични домове, уговаря услугите на момичетата, уговаря цената, настанява момичетата. И така нататък.

Челото й се набръчка.

— Нямах предвид тях. Чух, че има една къща надолу по пътя.

— Господи! Искаш да кажеш — онази — Безсрамната Нели… в Пияния град? Не бих отишъл там за хиляда луидора.

— Но не е ли това домът, който държи сестрата на госпожа Фъдърингил? Прочутата госпожа Фъдърингил от Хонконг.

— Как си научила за нея?

— О, Боже мой, Андре, аз да не съм глупава и тесногръда като англичанките — заяви Анжелик сприхаво. — Всяка европейка в Хонконг знае заведението за млади дами на госпожа Фъдърингил, макар да се преструва, че не й е известно, и да не говори открито за него, както и всички, освен най-глупавите знаят, че мъжете им посещават чайните или че имат любовници от Ориента. Такова лицемерие. Дори ти би се учудил, ако разбереш какво си говорят дамите насаме в будоарите или когато няма мъже край тях. В Хонконг чух, че сестра й е отворила къща тук.

— Не е същото, Анжелик, при нея се обслужват моряци, пияни, безделници — отрепките. Безсрамната Нели не е нейна сестра, само твърди така; навярно плаща нещичко, за да използва името.

— О! Тогава къде ходиш ти? „За забавление?“

— В Йошивара — отвърна Андре и й обясни подробностите, учуден, че е толкова откровен.

— Имаш ли определено място, определена къща, където си в добри отношения с мама-сан?

— Да.

— Отлично. Иди при твоята мама-сан и вземи лекарството, което използват те.

— Какво?

— Боже мой, Андре, бъди разумен, бъди сериозен! Работата е сериозна и ако не решим проблема, никога няма да стана стопанка на Търговската къща и няма да съм в състояние да служа на… на определени интереси. — Анжелик видя, че е улучила целта, и изпита задоволство от себе си. — Иди довечера там и я помоли. Не моли своето момиче или изобщо някое момиче за него, те вероятно няма да знаят. Попитай покровителката, мама-сан. Можеш да й кажеш, че на „момичето“ му закъснява.

— Не зная дали имат такова лекарство.

Анжелик се усмихна мило.

— Не ставай глупав, Андре, разбира, се, че имат, сигурно имат. — С дясната си ръка опъна пръстите на лявата си ръкавица. — Щом разреша този проблем, всичко ще се нареди чудесно, ще се оженим на Коледа. Между впрочем реших, че докато се оженим, ще е по-добре да се преместя от покоите на Струан — сега господин Струан се оправя с всеки изминат ден. Ще се върна в Легацията днес следобед.

— Разумно ли е? По-добре стой близо до него.

— Съвсем нормално е. Въпрос на благоприличие, освен това е твърде важно; сигурна съм, че от лекарството ще се чувствам зле ден-два. Щом всичко свърши, ще реша дали трябва да се върна. Зная, че мога да разчитам на теб, приятелю. — Анжелик се изправи. — По същото време утре?

— Ако не съм намерил нищо, ще ти изпратя бележка, за да те уведомя.

— Не. По-добре да се срещнем тук по обяд. Зная, че мога да ти вярвам. — Тя се усмихна с най-милата си усмивка.

Андре изтръпна от усмивката й и от мисълта, че госпожицата бе свързана с него завинаги, каквото и да стане отсега нататък.

— А буквите — започна той, — написани върху чаршафа, помниш ли ги?

— Да — отвърна Анжелик, изненадана от неговата непоследователност. — Защо?

— Ще успееш ли да ми ги напишеш? Може да позная някоя, сигурно имат значение.

— Написал ги е върху, кувертюрата, не върху чаршафа. С… с неговата кръв. — Анжелик пое дълбоко въздух, пресегна се, взе перодръжката и я потопи в мастилото. — Забравих да ти кажа още нещо. Когато се пробудих, малкият ми кръст, който нося от дете, бе изчезнал. Търсих навсякъде, нямаше го.

— Той ли го е откраднал?

— Предполагам. Макар че нищо друго не липсваше. Имаше малко бижута — бяха недокоснати. Не че бяха много ценни, но струваха повече от кръста.

Представата за нея в леглото, с разрязана до подгъва нощница, за ръката на насилника, дърпаща верижката, за лунната светлина, проблясваща върху кръстчето, преди или след това, бързо се превърна в нещо осезаемо и еротично и Андре целият се разтрепери. Очите му се плъзнаха по фигурата й, приведена над бюрото, неподозираща за страстта му.

— Ето — Анжелик му подаде листа.

Той го загледа, слънчевата светлина просветна върху пръстена му с печат, който носеше винаги. Буквите не се свързваха по никакъв начин.

— Съжалявам, не означават нищо, дори не изглеждат китайски — китайски или японски, писането е едно и също. — Внезапно обърна листа и зяпна. — Токайдо — ето какво означават! — Анжелик пребледня. — Ти просто си ги прекопирала наопаки. Токайдо обяснява всичко! Искал е да знаеш, искал е цялата Колония да научи и така щеше да стане, ако беше казала на някого какво се е случило. Но защо?

С треперещи пръсти тя докосна слепоочията си.

— Аз… аз не зная. Може би… Не. Той… той сигурно е мъртъв вече. Г-н Струан го простреля, сигурно е мъртъв.

Разтревоженият Андре се поколеба, претегляше дали да й разкрие за операцията.

— Тъй като си споделихме много съкровени неща и е ясно, че можеш да пазиш тайна, съжалявам, но ще трябва да ти открия още една подробност. — Французинът й разказа за Хоуг и за операцията. — Не е грешка на Хоуг, не е имало начин да знае. По ирония на съдбата и двамата лекари съветваха да не ти казваме, да ти спестим тревогите.

— Заради Бабкот и неговия опиат стигнах дотук — измърмори Анжелик, гласът й го накара да изтръпне. — Мъжът оживял ли е?

— Не знаем. Хоуг смята, че не е имал много шансове. Защо тоя дявол е искал неговото зло да стане известно на всички, Анжелик?

— Има ли други тайни около тоя кошмар, за които ти знаеш, а аз не?

— Не. Наистина, защо е искал всички да научат? Някакво перчене ли?

Тя мълча дълго, като гледаше написаното на листа. Бе неподвижна, само гърдите й се повдигаха, докато постепенно дишането й се успокои. Тогава, без да каже дума, Анжелик излезе. Вратата се затвори тихо.

Андре поклати глава в почуда и отново се вторачи в буквите.

В малката постройка, свързвана с Британската легация, която делеше с Бабкот, Тайърър се упражняваше да пише с Накама; под това име му се бе представил Хирага.

— Моля те, кажи думите за: днес, утре, вдругиден, следващата седмица, следващата година, дните на седмицата и месеците.

— Да, Тайра-сан. — Хирага внимателно произнесе една японска дума, загледа как Тайърър я написа фонетично с английски букви. После Хирага начерта йероглифите и отново загледа как Тайърър ги преписа. — Ти добър ученик. Винаги използва същия ред за щрихите, лесно е, тогава няма ги забравиш.

— Да, започвам да разбирам. Благодаря ти, много ми помагаш. — Тайърър отговори мило, беше му приятно да пише, чете и учи — и да преподава в замяна; забелязваше, че Накама е високоинтелигентен и възприема бързо. Поработиха по списъка още малко и като реши, че е доволен от постигнатото, рече: — Добре. Благодаря ти. Сега, моля те, иди до Райко-сан и потвърди моята среща за утре.

— „Потвърди“, моля?

— Да се увериш. Да се увериш, че срещата ми е сигурна.

— Аха, разбирам. — Хирага потърка брадичката си, почерняла от наболата му брада. — Аз отивам да потвърди.

— Ще се върна следобед. Моля те, бъди тук, тогава ще можем да се поупражним в говора и ти ще ми разкажеш повече за Япония. Как да го кажа на японски? — Хирага изрече думите. Тайърър ги записа фонетично в тетрадката си за упражнения, вече претъпкана с думи и фрази, повтори ги няколко пъти, докато остана доволен от произношението си. Готвеше се да го освободи, но внезапно попита: — Какво е „ронин“?

Хирага се замисли за момент, после обясни колкото можеше по-просто. Но и дума не обели за шиши.

— Значи ти си ронин, извън закона?

— Хай.

Тайърър му благодари някак замислен и го пусна да излезе. Сподави прозявката си. Снощи бе спал лошо, разстроен от неочаквания отказ на Райко.

„По дяволите Райко, по дяволите Фуджико — помисли си той, сложи си цилиндъра; готвеше се да се спусне по Хай стрийт до клуба да хапне. — По дяволите ученето на японски и по дяволите всичко — главата ме боли и никога, никога, никога няма да науча този ужасно сложен език.“

— Не ставай смешен — рече си после на глас. — Разбира се, че ще го научиш, имаш Накама и Андре, двама много добри учители, довечера ще вечеряш хубаво, ще изпиеш бутилка шампанско с някой веселяк и после ще си легнеш. И не проклинай Фуджико, скоро ще спиш с нея отново. О, Боже, надявам се!

Денят беше приятен и заливът — претъпкан с кораби. Търговците се събираха в клуба.

— О, здравей, Андре! Хубаво е, че те виждам, ще обядваш ли днес заедно с мен?

— Благодаря ти, но не. — Понсен не се спря.

— Какво има? Добре ли си?

— Нищо особено. Някой друг път.

— Утре? — „Андре никога не е бил толкова рязък. По дяволите, исках да го попитам какво трябва…“

— Аз ще ти правя компания, Филип, ако може — обади се Макфей.

— Разбира се, Джейми. Изглеждаш скапан, старче.

— Да. И ти също. Това е от хубавото празненство.

— Сигурно. Как е Малкълм?

— Не е толкова добре. За него исках да поговорим. — Двамата мъже намериха маса, салонът беше претъпкан и изпълнен с цигарен дим, всички както обикновено бяха облечени с рединготи.

Седнаха в далечния ъгъл. Прислужниците китайци носеха подноси с печено говеждо, пилешки пай, рибен пай, чорба от риба, корнуелски сладкиши, йоркширски пудинги, осолено свинско, ястия с къри и купи с ориз, приготвени за китайските ветерани, както и уиски, ром, джин, портър, шампанско, червено и бяло вино и халби с бира.

— Исках да те помоля да поговориш с Малкълм, уж, без мое знание, и да му кажеш, че е добре да се върне в Хонконг колкото е възможно по-скоро.

— Но, Джейми, сигурен съм, че Струан ще се върне и без да му казвам нищо. Той не ме слуша, пък и защо да го прави? Какво има?

— Майка му. Боя се, че това вече не представлява тайна за никого. Не казвай нищо. Тя ми пише с всяка поща и ми нарежда да му заповядам да се върне — не мога нищичко да направя. Малкълм просто не ми обръща внимание, а когато новината за празненството и за официалния му годеж стигнат в Хонконг… — Макфей завъртя очи. — Аййиая! Лайното ще се развони оттук до Йедо.

Въпреки че изразът на Макфей бе сериозен, Тайърър прихна да се смее.

— Вече се усеща, както никога преди. Градината на Легацията е потънала до колене в нова премяна от най-отбрани изпражнения.

— О? — Шотландецът се намръщи и подуши във въздуха. — Не съм забелязал. — После попита съседа си: — Как е ястието с къри?

— Люто, Джейми. — Лънкчърч изплю парче от пилешко кокалче върху стърготините на пода. — Ям второто.

Тайърър махна на един от келнерите, които минаваха край тях, но младият зъбльо съзнателно избягваше да го забележи.

— Хей. Дю не ло мо, келнер? — извика раздразнен Макфей. — Ястие с къри много бързо, хей?

По адрес на китайските ругатни избухна смях, много подигравки и ехидни забележки се чуха от търговците на едро и дребно и последваха кисели погледи от страна на отчето на шотландския батальон; той обядваше, без да пести парите с англиканския отец, пасторът на драгуните.

Младият китаец тръшна силно чиния с недопечено говеждо пред Макфей.

— Къри, госп’дар, много бърже — бърже, хей? — рече сияещ прислужникът.

Разгневеният Макфей блъсна чинията обратно.

— Това е печено говеждо, за Бога! Къри, да ти се не види. Донеси къри!

— Аз ще ям пилешка баница — бързо Додаде Тайърър.

Прислужникът измърмори и се върна в кухнята и въпреки врявата там веднага прихна зад вратата.

— Фей от Търговската къща избухна като буре с барут, когато заврях печеното говеждо под носа му — патладжан; престорих се, че му нося къри. Аййиая — китаецът се държеше за стомаха от смях. — Само дето не паднах от смях. Да вадиш душата на чуждоземските дяволи е по-забавно от чукането.

Останалите се засмяха с него, докато главният готвач не се протегна и не го шибна през лицето.

— Слушай ти, мръсен малък чукач — и останалите, — не се подигравайте с чуждоземските дяволи от Търговската къща, докато Чжан от Търговската къща не каже, че така трябва. Сега бързо занеси на Фей от Търговската къща неговото къри и не плюй в ястието или ще те накарам да си изядеш тестисите панирани.

— Аййиая, плюенето в храната на чуждоземските дяволи е съвсем обикновено нещо, уважаеми главен готвачо — измърмори младежът с почти напъхана в раменете глава, взе чинията с пилешката баница и хукна да изпълни поръчката.

Тресна чинията с къри и купата с ориз пред Макфей.

— Къри, госп’дар, вие иска, хей, няма значение. — Келнерът забърза обратно, като ги изруга наум, с главоболие, но доволен, защото макар да се подчини на главния готвач, бе държал мръсния си палец в кърито по целия път от кухнята.

— Грубиян — изруга Джейми. — Давам десет долара, че тоя негодник е плюл в яденето, докато го е носил.

— Ако си толкова сигурен, защо му крещя? — Тайърър започна да реже дебелата коричка на месната баница.

— Трябва да им се крещи, всички те се нуждаят от това и от по един ритник в задника. — Макфей започна да нагъва с удоволствие жълтеникавото като овесена каша месо и картофите с къри, капки мазнина плуваха на повърхността. — После чух, че тайно си извел от Йедо някакъв самурай, който говорел малко английски.

Тайърър едва не се задави с парче от пилешкото.

— Глупости.

— Тогава защо си морав, за Бога? Говориш с мен, Макфей от Търговската къща! Хайде, Филип, нима очакваш да опазиш тая тайна тук? Ние подочухме нещичко. — Пот ороси челото му от горещото къри, от време на време разгонваше и мухите. — Много е люто, чак да ти подпали топките — обаче си го бива. Искаш ли да опиташ малко?

— Не, благодаря.

Макфей продължи щастливо да яде. И постепенно, между хапките, гласът му стана рязък, макар все още да говореше поверително.

— Ако не поговориш с мен открито за станалото, старче, строго поверително естествено — давам ти дума, — и не споделиш със стария си приятел всичко, цялата информация, ще направя съобщение тук и сега… на него — посочи с лъжицата Нетълсмит, редактора на „Йокохама Гардиън“, който ги наблюдаваше с интерес. Малко къри капна на покривката. — Ако Дребосъка Уили научи за твоята тайна най-напред от вестника, ще вдигне врява, каквато никога не си чувал.

Целият глад на Тайърър изчезна. Той рече с отвращение:

— Аз… истина е, че помогнахме на един бунтовник да избяга от Йедо. Това е всичко, което мога да кажа. Сега той е под покровителството на Нейно величество. Съжалявам, но не мога да споделя повече, служебна тайна.

Макфей го изгледа проницателно.

— Под покровителството на Нейно величество, а?

— Да. Съжалявам. Мълчанието е злато, не мога да кажа нищо повече. Държавни тайни.

— Интересно. — Макфей свърши яденето си и извика за второ. — Но в замяна няма да съобщя никому.

— Съжалявам, дал съм клетва да пазя тайната. — Тайърър също се изпоти поради климата в Азия, поносим само през зимните и пролетните месеци, а и защото тайната му се знаеше. И все пак му беше приятно, че се справя с Джейми, без съмнение най-важния от търговците в Йокохама. — Сигурен съм, че ме разбираш.

Макфей кимна учтиво и се съсредоточи върху кърито.

— Много добре те разбирам, старче. Щом свърша, Нетълсмит ще получи извънредна новина.

— Няма да посмееш! — Тайърър се стресна. — Държавни тайн…

— Глупости — държавни тайни — изсъска Макфей. — Първо, не ти вярвам, второ, дори да е така, ние имаме право да знаем, ние сме Държавата, за Бога, а не сбирщината от дипломати нехранимайковци, които на две магарета слама не могат да разделят!

— Виж какво…

— Виждам. Кажи ми, Филип, или ще прочетеш за това в следобедното издание. — Макфей сияеше като серафим, докато обираше последния сос с последния залък хляб; изяде го, оригна се, бутна стола си назад и понечи да стане. — Ти отговаряш.

— Почакай.

— Всичко ли? Съгласен ли си да ми кажеш всичко?

Тайърър кимна сковано.

— Ако се закълнеш да пазиш тайна.

— Добре. Но не тук. В моя кабинет е по-безопасно. Хайде. — Като мина край Нетълсмит, той го попита: — Какво ново, Гейбриъл?

— Прочети следобедното издание, Джейми. Скоро ще има война в Европа, в Америка е ужасно, и тук се мъти война.

— Както обикновено. Добре, ще се вид…

— Добър ден, господин Тайърър. — Зорките очи на Нетълсмит огледаха критично Тайърър, редакторът се почеса замислено, после отново насочи вниманието си към Макфей. — Имам новоизлезлия екземпляр на последната глава на „Големите надежди“.

Джейми се спря, Филип също.

— Не вярвам!

— Десет долара и обещанието за извънредна новина.

— Каква извънредна?

— Когато имаш такава новина. Ще ти се доверя. — Проницателните очи отново погледнаха Тайърър, който се опитваше да не трепне.

— Този следобед ли ще получа главата, Гейбриъл? Да не ме излъжеш?

— Да, само за час, така че не можеш да я препишеш — тя е моята извънредна новост. Потрябваха ми всички протекции на Флийт стрийт, за да я получа.

— Искаш да кажеш да я откраднеш. Два долара?

— Осем, но ти си след Норберт.

— Последното ми предложение — осем, и аз ще я прочета първи?

— Плюс извънредната новина, а? Добре. Ти си истински образован човек, Джейми, ще бъда в кабинета ти в три часа.

През отворения прозорец Тайърър чу как корабният звънец от кабинета на пристанищния управител удари осем пъти; с крака, подпрени на бюрото, той дремеше, забравил за следобедното си упражнение по калиграфия. Нямаше нужда да поглежда часовника на полицата върху камината. Осъзна, че е четири следобед. Сега на борда на корабите застъпваше първата двучасова смяна — от четири до шест, после втората — от шест до осем, после нормалната четиричасова смяна до утре в четири следобед. Марлоу му бе обяснил, че смените са измислени така, че да се изрежда целият екипаж.

Тайърър се прозя и отвори очи, мислейки си: „Допреди не повече от година никога не бях чувал за двучасовите смени, не бях стъпвал на военен кораб, а сега мога да определя часа по звънците на корабите така лесно, както по часовника си.“

Часовникът върху полицата на камината удари четири. Точно така. „След половин час трябва да се видя със Сър Уилям. Швейцарците могат да правят хронометри по-добре от нас. Къде, по дяволите, е Накама? Избягал ли е? Трябваше да се е върнал преди часове. Какво, по дяволите, ще иска Сър Уилям? Много се надявам да не е чул за тайната ми. Надявам се, че ще иска само да направя копия на пощата. Да му се не види, защо пиша най-красиво в Легацията, нали съм преводач, а не чиновник? По дяволите… по дяволите… по дяволите!“

Тайърър се изправи уморено, подреди листата си и взе да мие ръцете си в мивката, като търкаше мастилото от пръстите си. Някой почука.

— Влез.

Зад Хирага се виждаше сержант в ален мундир и един войник, и двамата с насочени пушки, и двамата ядосани. Хирага бе контузен, разчорлен, потъмнял от гняв и почти гол, без шапка, без тюрбан, кимоното му на селянин висеше на парцали. Сержантът го блъсна напред със заредената пушка и отдаде чест.

— Хванахме го да се катери по оградата, сър. Сума време ни отне да укротим този дявол. Той притежава документ, подписан от вас. Истински ли е?

— Да, истински е. — Ужасен, Тайърър се приближи. — Той е гост тук, сержант, гост на Сър Уилям и на мен, учител е по японски.

— Учител ли? — рече мрачно сержантът. — Ами кажете на негодника, че учителите не се катерят по оградите, не се опитват да бягат, нямат прическа на самурай, не плашат хората и не се бият, като че ли от това зависи животът им. Един от хората ми е със счупена ръка, друг — с разбит нос. Хванем ли го следващия път, няма да сме толкова любезни. — Двамата войници излязоха.

Тайърър затвори вратата, втурна се до бюфета и се върна с чаша вода.

— Ето.

Хирага поклати глава, задушаваше се от гняв.

— Моля. Искаш ли саке или бира?

— Да.

— Моля… ами, седни и ми кажи какво се случи.

Хирага го заля с обяснения на японски.

— Гомен насай. Ингериш додзо.

— Съжалявам, на английски, моля.

С усилие и все още кипящ от гняв, Хирага премина на английски и с дълги паузи между думите обясни:

— Много охрана на порта и мост. Мина през блатото, през вода, над ограда. Тези войници ме видя. Спрях, поклоних, посегнах за документ, те мен хвърлили на земя. Борих, ама не много. — После учителят му го заля с нов жлъчен поток на японски и с клетви за отмъщение.

Когато пристъпът премина, Тайърър рече:

— Съжалявам, но грешката е твоя. — Отстъпи назад неволно, защото Хирага се извъртя към него. — Стига! — ядоса се англичанинът. — Войникът е бил прав. Самураите плашат хората! Сър Уилям ти каза да внимаваш, аз също, помолих те да бъдеш предпазлив.

— Аз бил учтив, само направил, правилно! — изрече ядосан Хирага. — Невъзпитани маймуни ме нападнал, аз търсил документа, беше трудно да го намеря. Маймуни, ще ги убия!

Сърцето на Тайърър биеше и му се гадеше от страх.

— Слушай, трябва да решим това заедно, бързо. Когато Сър Уилям чуе за случилото се, може да те изхвърли от Колонията! Ти и аз трябва да решим проблема, разбираш ли!

— Айяе. Какво е „реша“, моля?

Тайърър бе благодарен да чуе поне любезното „моля“ и сдържа уплахата си. „Този човек очевидно е също толкова опасен, сприхав и луда глава като всички самураи в Япония. Слава Богу, че не е въоръжен.“

— „Реши“ означава да стигнем до разбирателство. Ние, ти и аз, трябва да решим как да живееш тук безопасно. Разбираш ли?

— Хай. Со десу ка! Уакаримасу. Тайра-сан, аз, ние решим проблем. — Хирага овладя гнева си. — Моля, какво предлага? Документ не добър за войник. Мъже, които ме види, мрази. Как решим това?

— Първо… първо има стар хубав английски обичай. Когато трябва да решим сериозен проблем, пием чай.

Хирага го изгледа озадачен. Тайърър позвъни и поръча чай на Чен, главния прислужник, той пък изгледа Хирага с подозрение, зад гърба си криеше грозен сатър.

Докато чакаха, Тайърър седна на стола си и със сериозен израз загледа през прозореца; отчаяно желаеше другият да му разкаже за Фуджико, но беше твърде възпитан, за да попита направо. „По дяволите тоя тип — мислеше си той, — трябва сам да си предложи услугите да ми разкаже всичко, знае, че се тревожа — защо ме кара да чакам. Ще го науча на английските нрави, да не избухва за щяло и нещяло, войниците са съвсем прави. Ще го направя джентълмен. Но как? При това и тоя Джейми, дето е дяволски умен.“

След обяда Тайърър бе отишъл в кабинета на Макфей, видя се принуден да пийне малко бренди и след минути, без да се усети, му разказа всичко.

— О, Филип, ти си великолепен — възкликна Макфей с искрен ентусиазъм. — Хлапето ще бъде същинска златна мина, ако му задаваш въпросите правилно. Каза ли откъде е?

— От Чошу. Мисля, че така каза.

— Искам да говоря с него — насаме.

— Ако говориш с него, другите сигурно ще разберат и тогава новината ще… ще плъзне навсякъде.

— Ако знам аз, знае и Норбърт, а се обзалагам, че и Бакуфу ще научат — те не са глупаци. Съжалявам, но тук няма тайни, колко пъти да ти напомням?

— Добре. Ще го попитам. Но при условие, че ще присъствам и аз, когато се срещнеш с него.

— Е, съвсем не е необходимо, Филип, имаш толкова работа. — Не ми се иска да ти губя времето.

— Да или не!

— Макфей въздъхна.

— Упорит човек си ти, Филип. Добре.

— Искам също да прочета последната глава, без да плащам, да речем, утре. Ще го уредиш с Нетълсмит.

Макфей рече остро:

— Ако ще плащам смайващата сума от осем долара, и ти ще участваш.

— Никаква среща тогава и ще информирам Сър Уилям. — Тайърър се усмихна, като си спомни киселото изражение на Макфей.

— Чай, госп’дар, много бърже, бърже — прекъсна мислите му прислужникът и го върна към Накама. Чен остави подноса, вече не носеше сатъра, но му беше подръка, вън до вратата.

Тайърър важно наля на себе си и на Накама, добави мляко и захар и сръбна от врялата, черна като мастило отвара с облекчение.

— Така е по-добре.

Хирага повтори действията му. Събра цялата си воля, за да не извика от горещината и да не изплюе най-отвратителната на вкус течност, която някога бе опитвал.

— Хубав е, нали? — попита Тайърър сияещ, щом довърши чашата си. — Още малко?

— Не, не, благодаря. Английски обичай, а?

— Английски и американски, не и френски. Французите — Тайърър сви рамене — нямат вкус.

— А, со ка? — Хирага забеляза леката подигравка.

— Французи не като англичаните, нали? — попита той с престорена невинност, прикри яда си за по-късно.

— Слава Богу, не, изобщо не сме като тях. Те живеят на континента, ние подобно на вас сме островна нация. Различни обичаи, различна храна, правителство, всичко е различно, и, разбира се, Франция е по-слаба в сравнение с Британия. — Тайърър разбърка нова лъжичка захар, доволен от себе си, задето бе разсеял гнева на японеца. — Съвсем различни сме.

— О, така ли? Англичани и французи воюват?

— Тайърър се засмя.

— Десетки пъти през вековете, а са били и съюзници в някои войни, бяхме съюзници при последния конфликт.

— Тайърър му разказа накратко за Кримската война, после за Наполеон Бонапарт, за Френската революция и за сегашния император Луи Наполеон. — Той е племенник на Бонапарт, абсолютен шут. Бонапарт не беше такъв, но пък беше един от най-злите мъже, които някога са се раждали, виновен е за смъртта на стотици хиляди хора. Но ако не бяха Уелингтън, Нелсън и нашите войски, щеше да управлява света. Разбираш ли всичко това?

Хирага кимна.

— Не цял свят, но разбирам. — Все пак той бе уловил същността и му се зави свят, макар да не схвана защо считат великия генерал за бедствие. — Моля, продължи, Тайра-сан.

Тайърър продължи още малко, после приключи урока по история и промени темата.

— Сега за твоя проблем. Когато напусна Йошивара, охраната създаде ли ти трудности?

— Не, престорих нося зеленчуци.

— Добре, о, между другото, видя ли Райко-сан?

— Да. Фуджико не свободна утре.

— О! Е, няма значение. — Тайърър сви рамене и падна духом.

Но Хирага забеляза огромното му разочарование и изпита наслада. „Соно-джой“ — помисли си мрачно. Трябваше да откупи услугите на Фуджико за себе си, но какво от това. Райко му бе казала: „Като плащаш добре, макар да не е цената на гай-джин, съгласна съм. Но той трябва да спи с Фуджико вдругиден. Не искам да си намери друга…“

Тайърър му говореше:

— Накама-сан, единственият начин да останеш в безопасност тук, е никога да не излизаш. Вече няма да те изпращам в Йошивара. Трябва да стоиш вътре в Легацията.

— По-добре, Тайра-сан, отседна в селото, намеря безопасна къща. Вътре зад ограда по-безопасно. Всеки ден идвам на изгрев или когато ти иска, аз те уча, ти мен учиш. Ти много добър сенсей. Това решава проблем, да?

Тайърър се поколеба, не искаше да го изпусне, но и не искаше да е твърде близо до него.

— Да, ако ми покажеш точно мястото и не се местиш, без да ме предупредиш.

Хирага кимна и рече:

— Съгласен. Моля да каже на войници, че е добре мен стоя тук и в село?

— Да, ще го направя. Сигурен съм, че Сър Уилям ще се съгласи.

— Благодаря, Тайра-сан. Кажи на войници също, че мен нападат отново, взема катана.

— По-добре е да не го правиш! Забранявам ти. Сър Уилям е забранил! Никакви оръжия, никакви мечове!

— Моля, кажи войници не нападат, моля.

— Да, ще им кажа, но ако носиш мечове тук, ще те убият, ще те застрелят!

— Моля, никакво нападане! Уаката?

Хирага сви рамене. Тайърър не отговори. Уаката беше заповедна форма от уакаримасу ка: разбираш ли.

— Домо. — Със сдържана ярост, която Тайърър можеше почти да подуши, Накама му благодари отново; обеща, че ще се върне призори, за да го заведе до безопасната къща, и ще отговори на всички въпроси, които Тайърър иска да му зададе. Поклони се вдървено. Тайърър направи същото. Японецът излезе. И едва тогава Тайърър видя тежките контузии по гърба и краката му.

През нощта вятърът се промени, морето се развълнува.

Навън флотата пусна котва и се готвеше да спи, първият пост застъпи в осем вечерта. Вече бяха по местата си. Над петдесет мъже лежаха в различни клетки и за различни простъпки, обладани в различна степен от страх, шестима прилежно увиваха своите камшици от девет ремъка; с тях призори трябваше да им ударят петдесет удара за неизпълнение на заповед и нарушение на военната дисциплина: един бе заплашил да счупи врата на педераста боцман, трима за сбивания, един за кражба на порция ром, а друг за псуване на офицер. За призори бяха запланувани девет погребения. Всички корабни лазарети бяха претъпкани с болни от дизентерия, диария, круп, магарешка кашлица, треска, морбили, венерически болести, счупени крайници, хернии и други обичайни заболявания, с изключение на онези опасни четиринайсет души с едра шарка на борда на флагмана. Пускането на кръв и пиенето на очистителни се препоръчваше като лечение на повечето — болшинството от лекарите бяха също и бръснари. Кръвопускането не се прилагаше на малкото късметлии, които получаваха тинктурата на д-р Колис; той я бе измислил по време на Кримската война и по този начин бе намалил смъртността от дизентерия с три четвърти: шест капки от тъмната течност на основа на опиума, и вътрешностите на човека започваха да се успокояват.

Из цялата колония всички се готвеха за вечеря и за най-нетърпеливо очакваната част от нея — разговорите след храната, обсъждането на слуховете и новините от деня — слава Богу, пощенският кораб се очаква на другия ден, — така че оставаше наслаждението от топлото другарство и смеха над пикантни скандали, бала, напрежението около търговските проблеми и дали ще избухне война; обсъждаше се най-последната книга, която някой бе прочел, нова забавна история или поема, която друг бе съчинил, или разказите за бури, ледени страни и пустини, както и такива за пътувания, направени до странни и слабо изследвани места из Империята — Нова Зеландия, Африка и Австралия, — или за Дивия запад в Америка и Канада; разказваха се истории за калифорнийската треска за злато от 48-а година или за посещения на Испания, Франция и Руска Америка — Дмитрий бе пътувал веднъж до неизследвания западен бряг от Сан Франциско на север до Руска Аляска — всеки разказваше за странните неща, които бе видял, за момичетата, които бе пробвал, или за войните, на които е бил свидетел. Хубаво вино и напитки, лули и тютюн от Вирджиния, няколко питиета за пред сън в клуба, после молитви, и в леглото.

Една обикновена нощ в Империята.

В някои гостни се пееха хорали или се четяха стихове и части от желани романи, а тази вечер на изключително поверителното празненство у Норбърт Грейфорт гостите му се заклеха да пазят в тайна специалния прочит на последната глава от контрабандното копие, което Грейфорт бе направил, като бе възложил на своите петдесет чиновници да го препишат за час.

— Ако изтече информация за това, всички сте уволнени — бе ги заплашил той.

В клуба все още обсъждаха бала от предишната вечер и се опитваха да пресметнат кога ще имат друг.

— Защо не го правим всяка седмица, а? Анжел Хубавелката може да вдига поли и да си показва красотите за мен всеки ден от седмицата наред с безсрамната Нели Фъдърингил…

— Престани да я наричаш Анжел Хубавелката, за Бога!

— Тя има ангелска хубост и е Анжел Хубавелката!

Сред подигравки и ехидни забележки се правеха облози и двамата съперници Лънкчърч и търговецът Грим застанаха на стартова линия и се опитаха да се смажат един другиго до безсъзнание.

Отсреща през пътя, край морето, се издигаше голямата тухлена постройка на Британската легация, с пилон в двора, градини, заобиколени като всички най-важни сгради със защитна ограда. Сър Уилям бе вече облечен за вечеря, както и най-важният му гост, адмиралът. И двамата бяха разгневени.

— Проклети негодници! — изруга адмиралът, зачервеното му лице бе по-зачервено от обикновено, отиде до бюфета и си наля ново голямо уиски. — Човек не може да ги разбере.

— Напълно. — Сър Уилям хвърли настрани свитъка и се вторачи в Йохан и Тайърър, застанали пред него. Преди час свитъкът бе пристигнал по пратеник на японския управител, който го изпращаше от името на Бакуфу.

— Много спешно, съжалявам.

Вместо на холандски, както обикновено, той беше изпълнен с йероглифи. Със съгласието на Сьоратар Йохан заедно с един френски йезуит мисионер направи груб превод, който Тайърър веднага преписа на правилен, английски. Съобщението беше от Съвета на старейшините, подписано от Анджо:

— Йохан — гласът на Сър Уилям бе леден, — не смяташ ли, че посланието е необикновено грубо, неучтиво и изцяло отвратително?

Швейцарецът предпазливо каза:

— Мисля, че е точно така, Сър Уилям.

— За Бога, прекарах дни в преговори, заплахи, безсъние, повторни преговори, докато те се заклеха в главата на шогуна, че ще се срещнем в Йедо на пети ноември и с шогуна — на шести, а сега пристига това! — Сър Уилям гаврътна питието си, задави се и руга цели пет минути на английски, френски и руски; другите го гледаха с възхищение, впечатлени от блестящите живописни псувни.

— Съвсем правилно — рече адмиралът. — Тайърър, налейте на Сър Уилям още джин.

Тайърър незабавно се подчини. Сър Уилям извади носната си кърпа, издуха си носа, смръкна малко емфие, кихна и пак изтри носа си.

— Шарката да ги тръшне дано!

— Какво предлагате, Сър Уилям? — попита адмиралът, като прикри насладата от поредното унижение на своя противник.

— Естествено ще отговоря веднага. Моля, заповядайте на флотата да иде в Йедо утре и да обстреля пристанищните им съоръжения по мой избор.

Адмиралът присви очи.

— Мисля да обсъдим това насаме. Господа! — Тайърър и Йохан веднага се приготвиха да излязат.

— Не — извика твърдо Сър Уилям. — Йохан, можеш да вървиш, моля, почакай отвън. Тайърър е личният ми помощник, нека остане.

Вратът на адмирала почервеня, но верен на себе си, морякът не каза нищо, докато вратата не се затвори.

— Знаете много добре мнението ми за обстрела. Не пристигне ли заповед от Англия, няма да го започна, освен ако не бъда нападнат.

— Позицията ви прави преговорите невъзможни. Силата ни е в нашите оръдия, не в нещо друго!

— Съгласен съм, разногласията ни са само относно времето.

— Аз определям кога. Добре. Тогава просто наредете малка канонада, двайсет снаряда по обекти, които посоча.

— По дяволите, не! Не съм ли ясен? Пристигне ли заповедта, ще подпаля Япония, ако е необходимо, но не преди това.

Сър Уилям пламна:

— Вашето нежелание да подпомогнете политиката на Нейно величество не е за вярване.

— Личните несъгласия, изглежда, ще са истинският проблем. Какво значение имат няколко месеца? Никакво — само ще проявим благоразумие!

— По дяволите благоразумието — изруга ядосано Сър Уилям. — Разбира се, че ще получим инструкции да действаме, както аз, повтарям, аз съветвам! Неблагоразумно е да се бавим. С утрешната поща ще помоля да бъдете сменен от офицер, на когото са присърце интересите на Нейно величество — и подготвен за битки!

Адмиралът стана отново морав. Малцина знаеха, че през цялата си кариера не бе участвал в никаква битка по море или на суша. Когато почувства, че може да говори, отвърна:

— Това, сър, е ваша привилегия. Междувременно, докато сменят мен или вас, аз командвам силите на Нейно величество в Япония. Лека нощ, сър — и затръшна вратата.

— Грубо копеле — измърмори Сър Уилям, после за своя изненада видя застаналия зад него Тайърър, парализиран от изблика; бе го забравил. — Ти по-добре си дръж езика зад зъбите. Научиха ли те на това?

— Да, сър, наистина.

— Добре. — Сър Уилям пропъди от възбуденото си съзнание гордиевия възел от Бакуфу, роджу и непреклонността на адмирала за по-късно. — Тайърър, сипи си шери, изглеждаш така, сякаш имаш нужда да пийнеш, и по-добре се присъедини към нас за вечеря, тъй като адмиралът отхвърли поканата ми. Играеш ли табла?

— Да, сър, благодаря ви — отвърна Тайърър хрисимо.

— Тъкмо се сетих: какво чувам за схватката на твоя любим самурай срещу Британската армия?

Тайърър подробно му разказа за случая и изложи решението си, но премълча за заплахите на своя сенсей да си вземе мечове; чувстваше се още по-виновен, че крие нещо от посланика. — Искам да го задържа, разбира се, с ваше одобрение, сър, той е добър учител и смятам, че ще е много полезен за мисията.

— Съмнявам се, пък и най-важното е да си нямаме други неприятности тук. А да не говорим какво може да забърка тоя тип, току-виж, станал пепелянка в нашето гнездо. Утре ще му заповядам да си иде.

— Но, сър, той вече ми даде много ценна информация. — Тайърър задържа внезапната си умора и избъбри: — Каза ми например, че шогунът е момче, едва на шестнайсет, че е само марионетка в ръцете на Бакуфу, истинската власт принадлежи на техния Император — той използва титлата Микадо няколко пъти, — който живее в Киото.

— Всемогъщи Боже — избухна Сър Уилям, — истина ли е това?

Беше на върха на езика на Тайърър да му каже, че японецът говори английски, но успя да се спре.

— Не зная още, сър, нямах време да го разпитам, както трябва, трябва да му вадиш думите с ченгел, но, да, смятам, че ми каза истината.

Сър Уилям го загледа, възбуден от обърканата информация.

— И какво друго ти каза?

— Едва започнах и това ми отнема време, както сам ще прецените. — Вълнението на Тайърър нарасна. — Разказа ми за ронините. Думата означава „вълна“, сър, те се наричат ронини, защото са свободни като вълните. Всички са самураи, но са извън закона по различни причини. Повечето от тях, като Накама, са противници на Бакуфу, защото вярват, че са узурпирали властта от Мидако извинете, Микадо, както казах.

— Почакай малко, по-бавно, по-бавно, Тайърър. Има много време. Най-напред какво точно е ронин? Тайърър му обясни.

— Боже мой! — Сър Уилям се замисли за миг. — Значи, ронините са самураи, поставени извън закона, защото са загубили благосклонността на своя крал или са обявени за престъпници от техните крале за истински или въображаеми престъпления; или пък са извън закона по своя воля и се обединяват, за да съборят централното правителство на шогуна марионетка?

— Да, сър. Той каза, че това правителство е незаконно.

Сър Уилям изпи остатъка от джина си, кимайки с глава, учуден и обнадежден от чутото.

— Значи Накама е ронин — това, което ти наричаш съпротивленец, а аз бунтовник?

— Да, сър. Извинете ме, сър, мога ли да седна? — попита Тайърър неуверено; едва се сдържаше да не избълва истината за японеца, но се боеше да го направи.

— Разбира се, разбира се, Тайърър, извини ме, но първо си налей шери и ми донеси глътка джин. — Сър Уилям го наблюдаваше, доволен от него, но и някак смутен. Дългогодишният му опит в работата с дипломати, шпиони, полуистини, лъжи и съзнателна дезинформация му подсказваха, че младият преводач крие нещо. Той прие напитката. — Благодаря. Вземи си онзи стол, най-удобен е. Наздраве! Значи говориш твърде добре японски, щом си измъкнал толкова много и за толкова кратко време — подхвърли той небрежно.

— Не, сър, не говоря, но прекарвам всичкото си време в изучаването му. С Накама, искам да кажа; това изисква преди всичко търпение, жестове, няколко английски думи и японските думи и изрази, които Андре Понсен ми даде; французинът е извънредно услужлив, сър.

— Андре знае ли какво ти е казал японецът?

— Не, сър.

— Не му казвай нищо. Абсолютно нищо. Впрочем казал ли си на някой друг?

— Не, сър, с изключение на Джейми Макфей. — Тайърър гаврътна шерито си. — Той вече знаеше нещичко. Ъъ, много е убедителен, изкопчи всичко за шогуна.

Сър Уилям въздъхна.

— Да, меко казано, Джейми е убедителен и винаги знае повече, отколкото казва.

Посланикът се облегна удобно в стария си кожен въртящ се стол и сръбна, мислите му закръжиха около безценната нова информация, вече премисляше отговора на тазвечерното оскърбително официално писмо, зачуден доколко може да рискува и доколко може да се довери на казаното от Тайърър. Както винаги в тези обстоятелства, добросъвестно си припомни предупрежденията на Постоянния секретариат относно провалите.

— Колкото до Накама — започна Сър Уилям, — ще приема твоя план, Филип… мога ли да те наричам Филип?

Тайърър се изчерви от удоволствие при внезапния и неочакван комплимент.

— Разбира се, сър, благодаря, сър.

— Добре, и аз ти благодаря. За момента ще приема твоя план, но, за Бога, бъди нащрек с него, не забравяй, че ронините извършиха всички убийства, с изключение на горкичкия Кентърбъри.

— Ще внимавам, Сър Уилям. Не се безпокойте.

— Измъкни всичко, което можеш, от него, но не го казвай никому, веднага ми съобщавай информацията. За Бога, пази се, винаги дръж револвера си подръка и ако той покаже и най-малкия признак за насилие, насочи го срещу убиеца, застреляй го, напълни го с куршуми.

В съседство с Британската легация се намираше Американската, до нея Холандската, Руската, Германската и накрая Френската. И там, в своя апартамент, тази вечер Анжелик се обличаше за вечеря, помагаше й А Со. След час трябваше да започне угощението, което Сьоратар даваше в чест на годежа им с Малкълм. По-късно щеше да има музика.

— Но не свири до късно, Андре, кажи, че си уморен — бе го предупредила предварително Анжелик. — Остави си достатъчно време за твоята мисия, нали? Вие, мъжете, сте такива късметлии.

Анжелик едновременно се радваше и тъжеше, че се е преместила. „По-разумно е, по-добре е — мислеше си тя. — След три дни ще мога да се върна. Нов живот, нов…“

— Какво има, госп’жица?

— Нищо, А Со. — Анжелик се насили да не мисли за това, което скоро щеше да понесе, и затаи страха си по-надълбоко.

Надолу по улицата с чудесно изложение срещу морето се виждаше добре осветената сграда на Струан, както и тази на „Брок и синове“ в съседство; и двете компании имаха много чиновници и сарафи, които все още работеха. Днес Малкълм Струан се бе преместил в апартамента на тай-пана, много по-голям и много по-удобен, отколкото този, който използваше. Сега обаче се бореше да облече дрехите си за вечерята.

— Какво е твоето мнение, Джейми? Проклет да съм, ако зная какво да направя с майка си и с нейните писма, но това си е моя работа, а не твоя — тя и тебе ръчка, нали?

Джейми Макфей сви рамене.

— Ужасно й е трудно. От своя гледна точка е права, госпожата само желае най-доброто за теб. Мисля, че се безпокои до смърт за здравето ти, както и за това, че си толкова далеч, че не може да дойде тук. И че нищо за компанията не може да се реши от Йокохама, всичко е в Хонконг. „Китайският облак“ ще влезе на док след няколко дни, след като пристигне от Шанхай, после бързо ще се върне в Хонконг. Ще си заминеш ли с него?

— Не, и, моля те, не повдигай пак този въпрос — остро рече Струан. — Ще ти съобщя кога Анжелик и аз ще си тръгнем. Надявам се само, че майка ми не е на „Китайският облак“ — само това липсва. — Струан се наведе да издърпа ботушите си, не успя, болеше го твърде много. — Съжалявам, би ли ми помогнал? Благодаря. — После избухна: — Сякаш че шибан сакат ме води по ръба на пропастта.

— Мога да си представя. — Макфей скри изненадата си. За първи път чуваше Струан да ругае. — И аз щях да съм същият, не, не същият, още по-зле — добави любезно, харесваше Малкълм, възхищаваше се на смелостта му.

— Ще се оправя, когато се оженим и цялото очакване свърши и всичко се подреди. — Струан с усилие използва нощното гърне, както винаги изпита болка и видя няколко капки кръв в урината. Бе казал на Хоуг предишния ден, когато кръвта се появи, и Хоуг му отвърна да не се тревожи. — Тогава защо ти изглеждаш толкова разтревожен?

— Не съм, Малкълм, просто съм загрижен. При такива тежки вътрешни наранявания всеки признак по време на лечението трябва да се наблюдава…

Струан свърши, дотътри се до стола при прозореца и седна с облекчение.

— Джейми, нуждая се от услуга.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Можеш ли, ами трябва ми жена. Би ли ме уредил с някоя от Йошивара?

Джейми се стресна.

— Аз ли… да… мисля, че да. — После добави: — Разумно ли е?

Порив на вятъра разтърси капаците и разлюля дърветата и градините, събори няколко керемиди на земята, измъкна плъховете от купчините с боклук, хвърлени небрежно по Хай стрийт, и от обиколния набъбнал и зловонен канал, който служеше и за клоака.

— Не — отвърна Малкълм.

На половин миля от сградата на Струан, близо до Пияния град, в безлична постройка в японското село, Хирага лежеше по корем и гол; масажираха го. Къщата беше семпла, фасадата й гледаше към разбитата улица; беше еднаква с другите, наредени от двете страни на тесния мръсен път, всяка служеше едновременно за дом, склад и магазин през деня. Вътре, както в много от жилищата на по-едрите търговци, всичко сияеше от чистота, бе излъскано, поддържано и просторно. Хирага се намираше в къщата на шоя, старейшината на селото.

Масажистката беше сляпа и малко над двайсет, яка, с нежно лице и мила усмивка. По древен обичай из по-голямата част от Азия слепите държаха монопола в това умение, макар да се срещаха и практикуващи с нормално зрение. И пак според древния обичай слепите бяха винаги много надеждни и никой не ги закачаше.

— Много си силен, самурай-сама. — Масажистката наруши тишината. — Тези, които се бият с теб, сигурно умират или страдат.

В първия миг Хирага не й отговори, наслаждаваше се на силното мачкане и опитните пръсти, дето търсеха възлите на мускулите му и ги отпускаха.

— Може би.

— Моля, мога ли да предложа, имам специално масло от Китай; то ще помогне на твоите разрези и белези да зараснат бързо?

Хирага се усмихна. Това беше често срещан номер за получаване на повече пари.

— Добре, използвай го.

— О, но ти се усмихваш, уважаеми самурай! Предложението ми не е номер за повече пари — отвърна масажистката веднага, пръстите й мачкаха гърба му. — Баба ми, която също бе сляпа, ми предаде тайната.

— Откъде разбра, че се усмихвам?

Жената се засмя и звукът му напомни песента на чучулига призори.

— Усмивката започва от много части на тялото. Моите пръсти те слушат — слушат мускулите ти и дори понякога и мислите ти.

— И за какво си мисля сега?

— За соно-джой. Ах, права съм! — Смехът й отново го смути. — Но не се бой, не си казал нищо, домакините не са казали нищо, аз няма да кажа нищо, само пръстите ми говорят, че си специален майстор на меча, най-добрият, който някога съм обслужвала. Ясно е, че не си Бакуфу, затова трябва да си ронин, ронин по избор, защото си гост в този дом и следователно шиши, първият, когото посрещаме тук. — Жената се поклони. — Поласкани сме. Ако бях мъж, щях да подкрепя соно-джой.

Твърдите й като стомана пръсти умело натиснаха нервен център и тя почувства, че Хирага потрепери от болката, която премина през него: стана й приятно, че може да му помогне повече, отколкото мъжът предполагаше.

— Толкова съжалявам, но тази точка е много важна за подмладяването и кара соковете ти да се раздвижат.

Той изсумтя, болката го прикова към фотоните, но все пак изпита странно удоволствие.

— Баба ти също ли е била масажистка?

— Да. В моето семейство поне едно момиче от всяко второ поколение се ражда сляпо. В този живот бе моят ред.

— Карма.

— Да. Говори се, че в Китай днес бащите или майките ослепяват някоя от дъщерите си, та като порасне, да си намери работа за цял живот.

Хирага никога не беше чувал това, но й повярва и се разгневи.

— Тук не е Китай и никога няма да бъде, един ден ще превземем Китай и ще го цивилизоваме.

— Ийе, толкова съжалявам, че наруших хармонията ти. Господарю, моля да ме извиниш, о, толкова съжалявам. Ах, така е по-добре, моля да ме извиниш. Ти каза, господарю… ще цивилизоваме Китай ли? Както искаше диктаторът Накамура? Възможно ли е?

— Да, един ден. Нашата съдба е да придобием Драконовия трон, както твоята съдба е да масажираш и да не говориш.

Смехът й отново прозвуча нежно.

— Да, господарю.

Хирага въздъхна, тъй като пръстът й отпусна точката, която натискаше, и вместо болката самураят усети пъплещо, успокояващо парене. „Значи всички знаят, че съм шиши — помисли си той. — Кога ли ще ме предадат? И защо не? Две коку са състояние.“

Да стигне до това убежище не беше лесно. Когато навлезе в квартала, настана ужасна тишина; бе влязъл самурай, самурай без мечове, който изглеждаше като подивял човек. Улицата се изпразни, с изключение на тези, които бяха близо до него, те коленичиха и зачакаха своята съдба.

— Ей, старче, къде е най-близката ви риокан — кръчма?

— Нямаме, господарю, нямаме нужда, уважаеми господарю — измърмори старият магазинер, от страх продължи да бръщолеви, — няма нужда, тъй като нашата Йошивара е наблизо, по-голяма е от повечето градове, с десетки къщи, в които можеш да отседнеш, и с над сто момичета, без да броим прислужниците, с три гейши и седем чираци, оттук е…

— Достатъчно! Къде е къщата на шоя?

— Там, господарю.

— Къде, глупако? Стани, покажи ми пътя.

Все още ядосан, последва стареца надолу по улицата, искаше му се да прободе очите, които го наблюдаваха през всички пролуки, и да пресече шушукането, което го следваше по петите.

— Там, господарю.

Хирага му махна да си върви. Знакът отвън на отворения магазин, напълнен с всякакви стоки, но иначе празен откъм купувачи, гласеше, че това е дом и място за търговия на Ичи Риоши, шоя, търговец на ориз и банкер, агент в Йокохама на Гиокояма. Гиокояма беше дзайбацу — означаваше тесен семеен търговски комплекс, — извънредно мощен в Йедо и Осака като търговци на ориз и саке и пивовари, но най-важното — банкери.

Той се овладя. Почука много предпазливо и учтиво, приклекна и зачака, опитваше се да надвие болката от побоя, дето бе изял от десетте души охрана. Най-сетне мъж на средна възраст и със строго лице излезе иззад тезгяха, коленичи и се поклони. Хирага му отговори със също такъв поклон, представи се като Накама Отами и спомена, че дядо му също е шоя, не каза къде, но даде достатъчно сведения за него, така че онзи да му повярва, и че може би, тъй като няма никаква риокан, където да отседне, шоя ще му отдели стаята за гости, която не се използва.

— Дядо ми също има честта да търгува с Гиокояма дзайбацу — неговите села продават цялата си реколта чрез Гиокояма — продължи той учтиво. — Всъщност моля те да им изпратиш моя залог в Осака и ще ти бъда благодарен, ако ми предплатиш малко пари в брой за него.

— Йедо е по-близо до Осака, Отами-сан.

— Да, но в Осака е по-добре за мен от Йедо — рече Хирага, не искаше да рискува с Йедо, където можеше да бъде разкрит от Бакуфу. Забеляза хладния, безстрашен, оценяващ поглед и скри омразата си, но дори даймио ставаха предпазливи, когато работеха с Гиокояма или с техните агенти, дори господарят Огама от Чошу. Знаеше се, че Огама има солидни дългове към тях и бъдещите годишни доходи вече бяха заложени като гаранция.

— Моята компания има честта да обслужва старите купувачи. Моля, колко дълго желаеш да останеш в дома ми?

— Няколко дни, стига да не те притесня. — Хирага му разказа за Тайърър и главоболията с войниците само защото бе сигурен, че вестта го е изпреварила.

— Можеш да останеш поне три дни, Отами-сан. Толкова съжалявам, но трябва да си готов да напуснеш бързо в случай на внезапно нападение, денем или нощем.

— Разбирам, благодаря ти.

— Моля да ме извиниш, но искам заповед, подписана от тоя Тайра, или най-добре от главния на гай-джин, което ми нарежда да отворя къщата си за теб, за всеки случай или ако Бакуфу пристигнат тук.

— Ще го уредя. — Хирага се поклони за благодарност и скри раздразнението си. — Благодаря ти.

Шоя нареди на прислужничката да донесе чай и пособия за писане и загледа как Хирага написа залога, в който молеше сумата да бъде изтеглена от сметката на Шинсаку Отами, тайното кодово име на баща му. Подписа го и го подпечата с печата си, написа и подпечата разписка за Риоши, който се съгласи да му даде в аванс половината сума при обикновена лихва от два процента на месец — за три месеца, нужни да се изпрати документът в Осака и да се извърши прехвърлянето.

— В брой ли искаш парите?

— Не, благодаря ти. Все още имам няколко обана — преувеличи той, бяха му останали само два. — Моля, открий ми сметка, сметни си разходите за стаята и храната ми, нужни са ми дрехи, мечове и ако можеш, уреди ми масажистка.

— Разбира се, Отами-сама. Прислужникът ми ще ти покаже склада. Избери каквито дрехи искаш. Колкото до мечовете за продажба — Риоши вдигна рамене, — единствените, които имам, са дреболии за гай-джин и едва ли си струва да се занимаваш с тях, но можеш да ги видиш все пак. Ще се опитам да получа истински за теб. Сега ще ти покажа стаята и твоя личен вход и изход — има охрана тук, денем и нощем.

Хирага го последва. Нито веднъж Риоши не обели дума за голотата и натъртванията му и не го попита нищо.

— Ти си добре дошъл и оказваш чест на моя беден дом — заключи той и го остави.

Като си спомни начина, по който му каза това, Хирага настръхна — толкова учтиво и сериозно, но в същността си толкова ужасно. „Отвратително — помисли си, — отвратително е, че безчестните даймио, шогуни и Бакуфу държат нас, самураите, в бедност и сме принудени да вземаме заеми от тези дзайбацу от ниска класа, които не са нищо друго, освен противни търговци, трупащи пари, а те се държат така, сякаш парите им дават власт над нас. В името на всички богове, когато Императорът си възвърне властта, ще има разчистване на сметките, търговците и дзайбацу ще си платят.“ В този момент усети, че пръстите й спряха.

— Какво има, господарю? — попита изплашена масажистката.

— Нищо, нищо, моля, продължи.

Пръстите й се подчиниха, но сега допирът им беше различен и в стаята се усещаше напрежение.

Беше помещение с осем постелки, футоните бяха напълнени с пух, татамите от добро качество и шоджи с наскоро сменена пергаментова хартия. В нишата такояма стоеше петролна лампа, икебана и малка рисунка на обширен пейзаж, чиято единствена къща беше мъничка колибка в бамбуков храсталак, с още по-мъничка жена, застанала отчаяна на вратата, загледана в далечината, а до нея — любовно стихотворение.

Толкова самотна, пълна с неимоверна надежда, че мъжът й ще се върне.

Хирага се унасяше в сън, когато вратата се плъзна.

— Извини ме, господарю. — Прислужникът коленичи и тревожно съобщи: — Толкова съжалявам, има един човек от низшата класа отвън, който твърди, че те познава, моли да те види, толкова съжалявам, че те безпокоя, но той е много настоятелен…

— Кой е? Как се казва?

— Той… не пожела да си каже името и не попита за теб по име, господарю, но непрекъснато повтаря: Предай на самурая: Тодо е брат на Джун.

Хирага скочи тутакси. Докато намъкваше юкатата, помоли масажистката да дойде утре по същото време и я отпрати, премести се по-близо до двата меча, които бе заел, докато шоя му намери по-добри, и коленичи в позиция за защита и нападение с лице към вратата.

— Изпрати го тук и не пускай никого.

Слабият, мръсен млад селянин с дрипаво кимоно пропълзя през входа и стигна така на колене чак до вратата.

— Благодаря ти, господарю, благодаря ти, че ме приемаш — мърмореше младежът, после вдигна поглед и се ухили глупаво, предният му зъб липсваше. — Благодаря ти, господарю.

Хирага го изгледа кръвнишки, миг след това зяпна от изненада.

— Ори? Но… но това е невъзможно! — Погледна го по-отблизо и видя, че зъбът му е просто почернен и в светлината илюзията бе идеална. Нямаше грешка, Ори вече не изглеждаше като самурай: главата му бе избръсната и цялата коса отзад и отстрани грубо бе изравнена с дължината на косата, пораснала по темето му. — Защо? — запита безпомощно.

Ори се ухили и седна близо до него.

— Бакуфу търсят ронин, а? — прошепна с нисък глас, тъй като и стените имаха уши. — Не съм по-малко самурай, но сега мога да мина през всяка бариера, нали?

Хирага изсъска от възхищение.

— Прав си. Блестящо: соно-джой не зависи от прическата. Толкова е просто — никога не бих се сетил за това.

— Дойде ми наум снощи. Мислех за твоя проблем, Хирага и…

— Полека. Казвам се Накама Отами.

— А, така ли! Добре. — Ори се усмихна. — Не знаех какво име да използвам, така че подадох код.

— Намерили ли са Тодо и другите?

— Не, все още ги няма. Сигурно са мъртви. Чухме, че Джун бил екзекутиран като обикновен престъпник, но все още не зная как са го хванали.

— Защо дойде тук, Ори? Твърде опасно е.

— Не е, не и през нощта, не и в тоя вид, а и ми се искаше да проверя новия Ори и да те видя. — Той гнусливо прекара ръка по наболата си коса, лицето му беше свежо избръснато. — Струва ми се ужасна и мръсна, някак отвратителна, но няма значение. Сега мога безопасно да стигна до Киото. Ще тръгна след два дни.

Хирага загледа главата му очарован, все още зашеметен от удивителната промяна.

— Щом нещо спомага за безопасността ти, добре, но сега самураите ще те вземат за обикновен човек. Как ще носиш мечове?

— Когато са ми нужни мечове, ще нося шапка. Когато съм маскиран, нося това — Ори плъзна ръка в ръкава си и измъкна малък двуцевен пистолет.

Лицето на Хирага отново засия.

— Ийе, идеално! Откъде го взе?

— От Фуджико. Тя ми го продаде с кутия куршуми. Един клиент й го подарил, когато си тръгвал от Йокохама. Представи си! Долнопробна курва с такова богатство.

Хирага го взе внимателно, претегли го в ръката си, прицели се, после го вдигна и огледа двата патрона.

— Сигурно ако си притиснат, можеш да убиеш двама, преди да те убият, стига да си близо до тях.

— Един е достатъчен, за да спечелиш време, да избягаш и да грабнеш някакви мечове. — Ори се усмихна и се вгледа в Хирага. — Чухме за войниците. Исках да видя дали си наред. Бака! Ще идем до Киото и ще изоставим това кучешко място, докато можем, да се върнем със значителни подкрепления.

Хирага поклати глава и му каза какво всъщност се бе случило, после за Тайърър и за враждебността между французи и англичани; накрая добави развълнуван:

— Това е един от клиновете, които можем да забием между тях. Ще ги накараме да се бият помежду си, ще ги оставим да се избият един друг вместо нас, а? Трябва да остана, Ори. Това е само началото. Трябва да научим всичко, което знаят, за да можем да мислим като тях, и после ще ги унищожим.

Ори се намръщи, мислеше за плюсовете и минусите — обаче не бе простил на Хирага, че го унижи и махна нейния кръст, но все пак щеше да защитава соно-джой.

— В такъв случай, щом ще бъдеш нашият шпионин, ще трябва във всичко да си като тях и да проникнеш в обществото им като дървеница, външно да се сприятелиш с тях, дори да носиш техните дрехи. — И в отговор на смутения поглед на Хирага той добави: — Защо не? Това ще те предпази и ще бъде по-лесно за гай-джин да те приемат, нали?

— Но защо трябва да ме приемат?

— Не би следвало, ала те са глупаци. Тайра ще бъде твоето прикритие. Той може да го уреди, да заповяда. Ще настоява.

— И защо ще го прави?

— В замяна ще му дадеш Фуджико.

— А?

— Райко ни даде ключа към загадката: гай-джин са различни. Те предпочитат да спят с една и съща жена. Помогни на Райко да го омотае в тяхната мрежа и той ще се превърне в твоето ловджийско куче, защото ти ще станеш неговият крайно необходим посредник. Утре му кажи, че войниците са те разкрили, но вината не е негова. С голяма трудност си се промъкнал до Йошивара и си му уредил Фуджико за вечерта, и „толкова съжалявам, Тайра-сама, ще бъде по-просто за мен да уговарям тези срещи, ако нося истински европейски дрехи, за да минавам през бариерите“, и т.н. Остави му я на разположение, пусни му я и го омотай. А?

Хирага тихо се разсмя.

— По-добре стой тук, а не ходи в Киото, твоят съвет е много ценен.

— Кацумата трябва да бъде предупреден. Сега какво разбра за жената гай-джин?

— Утре ще науча къде е точно.

— Добре. — Вдигна се вятър и повеят премина през къщата, хартията в рамките изплющя и пламъкът на петролната лампа затанцува. Ори се загледа в него.

— Виждал ли си я?

— Не още. Прислужниците на Тайра, отвратителна тълпа китайци, не говорят никой от езиците, които разбирам. Така че ми е трудно да науча от тях, но най-голямата сграда в Колонията принадлежи на мъжа, за когото тя ще се омъжи.

— Там ли живее?

— Не съм сигурен, но… — Хирага млъкна, една идея се въртеше в главата му. — Слушай, ако ме приемат, ще ходя навсякъде, ще разбера всичко за защитата им, ще се кача на военните им кораби и…

— И някоя нощ — поде Ори тутакси, изпреварвайки го — може би ще завземем или потопим един.

— Да.

И двамата засияха при тази мисъл, свещта трептеше и хвърляше странни сенки.

— При хубав вятър — започна Ори тихо, — южен вятър, както тази вечер, с петима или шестима шиши, с няколко бурета с петрол, предварително укрити в необходимите складове… дори и без това ще минем: можем да направим запалителни бомби и да подпалим Йошивара. Вятърът ще раздуха пожарите в селото, те ще се разпрострат из Колонията и ще я изпепелят! Нали!

— А корабът?

— В суматохата с гребане ще се доберем до големия. Ще бъде лесно, нали?

— Няма да е лесно, но какъв удар само!

— Соно-джой!