Гейтуей IV

19. ПОСЛЕДНАТА КОСМИЧЕСКА БИТКА

Не можех да повярвам, че е истина, макар да го виждах с очите си.

Беше невъзможно. Безумие.

И все пак бе там.

Корабите на Обединената служба се носеха със субсветлинна скорост право към кугелблица, а от вътрешността му право срещу тях бликаха мънички семенца, които разцъфваха като зловещи, охрени цветчета.

Не бяха семенца. Лъщяха като гладко полиран метал.

И ужасно много приличаха на звездолети.

Повече не можеше да има и сянка от съмнение. Макар да се намирахме на грамадно разстояние от онези миниатюрни тела, „Истинска любов“ разполагаше с великолепни увеличителни средства. Онова, което наблюдавахме във видимия, инфрачервения и ренгеновия спектър, както и във всички останали фотонни честоти, и „виждахме“ през магнитомерите и гравитационните детектори, по всички канали потвърждаваше неоспоримия и ужасяващ факт:

Кугелблицът бе изпратил цяла армада.

Бях очаквал всичко друго, само не и това. Помислете за миг — за какво са им на Враговете космически кораби? Не можех да отговоря на този въпрос, но корабите бяха там. Грамадни! Покрити с броня! Хиляди и хиляди, подредени в клиновидни формации, обърнати с остриетата си към безпомощно малобройната армада на Обединената служба.

— Взривете проклетата им скала! — изкрещя генерал Касата и без да искам, аз се присъединих към него.

Не можех да се сдържа. Сражението започваше и аз трябваше да избера моята страна. Все още не виждах блясъците на лъчевите оръжия, нито на модифицираните хичиянски сонди, които щяха да се използват за пробиване на вражеските брони, но имаше ярки сияния от химическите експлозии и светещи линии от траекториите на самонасочващите се ракети.

Роякът от вражески кораби се приближаваше. Нито един от тях не беше пострадал.

Наблюдавано единствено като спектакъл, сражението беше потресаващо и същевременно смразяваше кръвта. Макар да не разбирах какво точно се случва.

Виждате ли, това беше първата космическа битка, на която присъствах. И не само аз, но и всички наоколо, защото предишната е била в далечното минало, между бразилски модули и орбитални сонди на Китайската Народна Република, и е довела до създаването на многонационалното управление на Гейтуей. Ето защо не бях никакъв експерт и нямах представа какво следва, но дори и да имах, сигурно щях да остана изненадан. Защото вече трябваше да наблюдавам изригвания на поразени кораби и дъжд от отломки.

Нямаше нищо подобно.

Конусът на Вражеската формация внезапно се разтвори и обкръжи нашата малка армада. После, когато всички очаквахме края… те изчезнаха. Просто се изпариха, оставяйки корабите на Службата скупчени в центъра.

След това изчезнаха и нашите звездолети.

А после трепкащото „под нас“ Колело внезапно се изгуби от погледите ни.

Космосът наоколо бе съвършено пуст. Не се виждаше нищо, освен бледият вихър на нашата галактика, светулките на останалите, по-отдалечени галактики и задимените, жълтовати сфери на кугелблица.

Около мен започнаха да изникват симулациите на спътниците ми, чувствахме се прекалено самотни, за да останем невидими. Спогледахме се объркано.

— Чудех се дали няма да се случи нещо подобно — произнесе Алберт Айнщайн, докато дърпаше от лулата си.

— Дявол те взел! — изрева Касата. — Значи знаеш какво е станало! Казвай веднага!

Алберт повдигна рамене.

— Мисля, че сами ще разберете, защото скоро идва и нашият ред.

Така си и беше. Спогледахме се отново, а след това нямаше какво друго да видим. Никакви очертания извън пределите на кораба. Само сивкавото нищо на хиперпространството. Сякаш надничахме през илюминатора на самолет, заобиколен от непрогледна мъгла.

Сетне и тя изчезна.

Искам да кажа — мъглата. Корабните датчици отново приемаха съвсем ясно.

Това, което изникна пред нас, бе познатият черен космос и звезди… дори планета и луна… да, вече знаех къде се намираме. Планетата и звездата бяха същите, които човечеството познаваше от половин милион години.

Бяхме в орбита около Земята, в компанията на цял куп летателни тела, в които скоро разпознах крайцерите на Обединената служба и дори грамадното Наблюдателно колело.

Това беше повече, отколкото можех да понеса.

За щастие знаех как да постъпя, защото в подобни случаи имаше само една възможност за спасение.

— Алберт! — извиках аз.

Но Алберт продължаваше да съзерцава Земята, Луната и останалите предмети около „Истинка любов“, да пуска облачета дим от лулата си и да се прави, че не съществувам.