Гейтуей IV

9. НА МОРОА

Пътниците за бежанския полет от Наблюдателното колело бяха предимно деца и настроението на борда можеше да се определи като „плачливо“. Все пак се поободриха малко с излизането на земна орбита. Тук вече ги очакваха совалки, които веднага се прикачиха към външната стена с помощта на магнитни държатели.

За лош късмет на децата първият кораб, скачен със звездолета, принадлежеше на Обединената служба. Оказа се, че е натъпкан с разузнавачи. Подложиха ги на интензивни „разпити“, задавайки отново и отново едни и същи въпроси с надежда да съберат повече информация за онази „фалшива тревога“.

Разбира се, нито едно от децата не можеше да им даде достоверна информация, но на агентите им беше нужно доста време, за да се убедят в това. Накрая, с очевидна неохота, те оставиха нещастните хлапета в ръцете на посрещачите.

Следващата смяна трябваше да подсигури настаняването на децата. За някои от тях не беше особено трудно, тъй като семействата им живееха на Земята. Останалите бяха разпределени из различни училища.

Кихльо, Харолд и Онико бяха сред последните разпределени. Държаха се един за друг, свързвани от новосъздаденото приятелство, пък и защото никой от тях не знаеше френски или руски. Това изключваше училищата в Париж и Ленинград, но пък тези в Сидни, Ню Йорк и Чикаго вече бяха попълнили отредената им бройка.

— Как ми се иска да е някое топло местенце недалеч от Япония — промърмори Онико. Кихльо, който вече се беше разделил с надеждата да ги прехвърлят на някоя хичиянска колония, побърза да я подкрепи.

Разпределителката беше жена на средна възраст с проницателен поглед и тих, спокоен глас. Макар че принадлежеше към друга раса, Кихльо почти долавяше симпатията, която се излъчваше от нея. Тя погледна към екрана, озърна се и ги дари с ведра усмивка.

— Имам три свободни места за Мороа, Стернутатор. Това е близо до Таити.

— Благодаря ви — отвърна вежливо Кихльо, загледан в картата, която не му говореше нищо. Също както и островът. Но Харолд, който още преживяваше заради разочарованието, че няма да продължат към планетата Пегис, внезапно се обади отзад:

— Ей, страхотно! Аз съм с теб, човече, става ли? Онико, ако островът наистина е толкова хубав, можеш да си го купиш, както възнамеряваше!

Совалката ги свали през облаците до магнитната стартова площадка на Нова Гвинея. Сетне дойде ред на ужасдо дългия полет със стратосферен реактивен самолет до летище Фаа-Фаа-Фаа в Папеете. Тук ги очакваше лично директорката на училището, която ги прехвърли с малка лодка през залива.

— Виждате ли бялата сграда на отвъдния бряг сред дърветата? Това е вашето училище.

Пропусна да обясни предназначението на другите няколко сгради с мрачен изглед, които се издигаха малко по-нататък, а и Харолд не прояви обичайното си любопитство, тъй като повръщаше зад борда. Кихльо бе погълнат от непреодолима носталгия, а Онико се бореше с непосилното земно притегляне. Макар крехкото й тяло да тежеше не повече от трийсетина килограма, това бе с двайсет над онова, към което бяха привикнали мускулите и костите й.

Всички деца бяха прекарали последните няколко дни на звездолета в интензивна подготовка за земната гравитация, включваща сложен набор от физически упражнения както и специална подсилваща диета. За повечето от тях мерките имаха само предохранителен характер. При Онико бяха повече от задължителни. Лекарите разработиха още няколко допълнителни програми специално за нея, използвайки всички възможни медикаментозни средства, за да наблъскат максимално количество калций в костите й. И когато най-сетне излязоха на околоземна орбита, те я увериха, че е готова за поредното изпитание. Не биваше да се опасява от фрактури, стига да не се подлага на прекомерни натоварвания. Но ако скелетът й бе понаваксал от изгубеното, същото не можеше да се каже за мускулите й. Всяка крачка я изморяваше. Усещаше болка при всяко изправяне. Единственото, което й носеше радост през първите дни от живота им в полинезийското училище, беше екзотичната природа, която ги заобикаляше.

Вярно, че в началото ужасно се боеше от водата. Там долу, под зеленото поклащащо се покривало, имаше живи същества. С течение на времето тя се отпусна, а когато за първи път се потопи в прохладните води край брега, изпита приятното усещане, че се е отървала от бремето на гравитацията. След това идваше да плува всеки път, когато имаше възможност.

За Кихльо морето не беше нито особено вълнуващо и страшно, нито кой знае колко забавно. Беше виждал морета на родната си планета, вътре в ядрото. Вярно, че там не ги намираха за забавни, тъй като хичиянците не умеят да плуват. Костите и мускулите не могат да се задържат продължително време върху водната повърхност, ако към тях няма известно количество плът и мастна тъкан. Но за да прави компания на Онико, навлизаше навътре с нея, яхнал малък, надуваем сал.

От тримата Харолд пръв свикна с Мороа. Обясни им — на тях и на новите им съученици — че Земята била досущ като планетата Пегис и не им позволи да го оборят, когато се опитаха да му посочат, че всъщност Пегис е като Земята. Накрая все пак прие компромисен вариант, след като ги накара да се съгласят, че на Пегис е по-хубаво.

Най-много се дразнеше от това, че никой от съучениците им не желаеше да слуша неговите разкази за Пегис. Всъщност трите деца от Колелото имаха един и същ проблем. Те бяха чужденци. Бяха новите деца в училище, пристигнали доста време след началото на срока. Между останалите вече се бяха оформили трайни приятелски връзки, съществуваха и определени сфери на влияние. В началото ги разпитваха за Враговете, но след като се разчу, че нито са ги виждали, нито знаят дали съществува някаква реална опасност, другите изгубиха интерес към тях. Бяха прекалено заети с вълненията си покрай футболното първенство и просто им обърнаха гръб. Нито злобно, нито преднамерено. Изключиха ги от интересите си и толкоз.

Най-тежко го преживяха Кихльо и Онико. Кихльо бе единственият хичиянец в училището, а Онико бе възпитана в хичиянски традиции. Двамата бяха твърде различни, за да си намерят приятели. За Харолд проблемите произхождаха от собствения му характер. Ще вземе да се втренчи в най-високия връх на Мороа и да каже:

— И това ми било планина? Елате на Пегис да видите. Нашите планини достигат четиринайсет километра височина!

Или докато гледат репортажи от Ню Йорк и Бразилия, ще обясни на всички, че градовете на Пегис не са толкова мръсни. След уроците за Великата китайска стена и Помпей го бяха чули да разказва, че на Пегис отдавна са се научили да се отървават своевременно от древните боклуци. Училищният наставник се ограничаваше с тактични забележки, но съучениците му не бяха толкова толерантни.

В определен смисъл Харолд бе много по-чужд за съучениците си, отколкото Онико и Кихльо. Двамата залягаха здраво над материала. В свободното време висяха пред информационните машини и наваксваха пропуснатото. Учеха бързо и скоро започнаха да получават само отлични оценки, което разпали завистта на Харолд. Един ден, след като училищният наставник им върна контролните и за пореден път Харолд бе с най-ниска оценка в класа, той подскочи разгневено и извика:

— Не е честно, учителю. Тези двамата изкарват подобри оценки само защото преписват!

— Престани, Харолд. — Наставникът се усмихна с безмерно търпение. Беше последният час и всички ученици проявяваха признаци на умора. — Как можеш да кажеш, че Стернутатор и Онико преписват?

— Ами как го наричате тогава? И двамата мъкнат със себе си извънземни мозъци, които им помагат във всичко. Виждал съм ги как го правят!

— Но, Харолд, Стернутатор се нуждае от постоянен източник на радиация за…

— Не и Онико!

Наставникът поклати глава.

— Според мен не бива да се прибягва да термини като „преписване“ само защото ученикът носи в себе си определен вид информационна програма. Та нали и ти ползваш компютър? А сега, ако обичаш, върни се на мястото си и ме остави да ви кажа за домашните за утре.

Същия следобед на брега на лагуната, докато Онико се наслаждаваше на водата, Харолд се изтегна с обиден вид на покрития с черупки пясък.

— Мъчно ми е, че не ни харесваш — подметна му без следа от упрек Кихльо.

— За какво говориш? Та ние сме приятели! Как мога да не ви харесвам? — излъга Харолд.

— Не, не смятам — обади се откъм плитките вълни Онико. — Защо го правиш, Харолд? С какво те обидихме?

— Ти специално с нищо. Освен… та ти си човек. Защо се държиш като някакво извънземно?

— Какво не ни харесваш на нас, хичиянците? — намеси се Кихльо. Този път изглеждаше малко ядосан.

— Ами, зная, че не сте виновни за това, но вие сте такива страхливци. Ето например, веднага щом са се появили Враговете, вие сте избягали с напълнени гащи. Е, не ви обвинявам. Баща ми каза, че било съвсем нормално за хичиянците да са шубелии. Но всичко е въпрос на биология — продължи той надменно. — Човешките същества са най-сексапилните създания в галактиката, ето защо са толкова умни и храбри. Ако вземем за пример някой примитивен бозайник като лъва, горилата или вълка…

— Никога не съм ги виждала.

— Но си виждала снимки, нали? И ти, Кихльо? Така. Виждал ли си някоя горила с цици като на момичетата? — Той забеляза, че Кихльо плъзва скришом поглед по плоските гърди на Онико и добави сприхаво: — О, Божичко, нямах предвид точно сега. Говоря за времето, когато тя ще порасне. Жените имат големи цици през цялото време, не само когато хранят малките. Те могат да правят секс през цялата година, а не само в периоди на разгонване. Това обяснява всичко, ясно ли ти е? Еволюцията се е постарала да ни направи по-добри, защото по такъв начин жените привличат мъжете през цялото време и ги задържат край себе си. Така е започнала и цивилизацията, преди хиляди години.

— Какво общо има всичко това със смелостта? — попита Онико, която бе излязла от водата и изтриваше лицето си.

— Това, че експериментът в края на краищата е бил успешен. Баща ми ми обясни всичко подробно. Мъжете са останали край огнището, грижели са се за децата и са набавяли храна. При хичиянците няма такова нещо.

— Моите родители също живеят заедно — възрази Кихльо. Все още не можеше да разбере накъде бие Харолд.

— Така е, защото са видели от нас, вероятно — обясни малко неуверено Харолд. Имаше смътна представа, че хичиянците живеят в комуни и че избягват двуклетъчния модел на семейството. — Освен това не правят секс постоянно, както моите родители, нали?

— Разбира се, че не! — подскочи като ужилен Кихльо. Хичиянските женски позволяваха на мъжките да ги любят само когато настъпи отреденият за целта период. Тялото им подсказва точното време за началото на този период — така му бе обяснил баща му — но как тази информация се предава на мъжа, засега оставаше загадка, Бремстранхлунг бе пропуснал тази част.

— Аха, виждаш ли? — извика победоносно Харолд. — Ето какво прави човеците мъже! Те трябва да се изтъкват пред жените си постоянно! Някога са ходели на лов и са поднасяли плячката или са воювали с други племена. Сега правят още по-героични неща като научни открития, космически пътешествия или спортни подвизи. Разбра ли? Ето какво ни прави по-смели!

Онико завъртя глава.

— Баща ми разказваше, че когато дядо потеглил от Гейтуей, бил направо парализиран от страх.

Харолд сви рамене.

— Съществуват индивидуални отклонения.

— С тях тръгнали и жени. Били почти толкова на брой, колкото и мъжете.

— Стига, Онико — прекъсна я Харолд. — Говоря за общия принцип, а не за изключенията. Виждаш ли, дори не знаеш какво е да си човек, толкова са ти объркани представите. Това е, защото никога не си живяла на някой човешки свят, като планетата Пегис, например.

— Не мисля така. Даже направих проучване по въпроса. Кихльо, ще ми подадеш ли пашкула? Имам някои неща в дневника.

Тя си постави пашкула и се надвеси над него. След това се изправи с нараснала увереност и произнесе:

— Да, това е. Слушай: „Някогашното двуклетъчно семейство все по-рядко се среща на Земята. Съществуват много бездетни двойки. При други пък и двамата родители работят. Не малък е и процентът на семействата с един родител.“ Тъй че, Харолд, нещата са претърпели промяна.

Харолд се подсмихна пренебрежително.

— Да водиш дневник е детински навик. Кога си го започнала?

— Не помня точно. Мисля, че след като се преместихме на Колелото.

— Ами аз също си водя — призна Кихльо. — Сигурно съм чул от теб и идеята ми е харесала.

Онико сбърчи вежди.

— Не, струва ми се, идеята беше твоя. — Тя завъртя глава, — Стига сме приказвали. Ще се прибера в общежитието да си полегна преди вечеря.

Бих искал да ми простите, задето ви разхождам напред-назад из времето, но надявам се все още не е късно да поясня, че всичко това не се е случило по времето, когато двамата с Еси бяхме на Колелото. Станало е много по-рано, вероятно милиони микросекунди преди това, докато аз и Еси все още сме обсъждали идеята дали да посетим Сбръчканата скала по време на празненството. Тогава все още не знаех какво ни чака.

Не са го знаели и хлапетата. Занимавали са се с всекидневните неща, с каквито се занимават всички деца по света. И когато, в нормалния ход на училищната практика, Кихльо се яви за своя периодичен месечен преглед, медикът се зарадва на появата му, защото не му се случваше толкова често да преглежда хичиянец със стандартния набор от двойно сърце, лишени от мастно покритие вътрешности и въжеподобна мускулатура.

— Всичко е в норма — обяви медикът, след като прегледа внимателно данните от монитора. — Но изглежда, не се радваш на добър сън, Кихльо.

Хичиянецът кимна неохотно.

— Понякога ми е трудно да заспя. Дори сънувам…

— Така ли? — медикът, който наподобяваше усмихнат млад мъж, кимна разбиращо: — Разкажи ми за това.

Кихльо се поколеба. Накрая обясни:

— Ами нали си нямам обичайното легло.

— Ах! — възкликна програмата. Кихльо чакаше търпеливо. Нямаше особено желание да обяснява на една програма, пък била тя и медицинска, какво е за един млад хичиянец да спи върху обикновено легло, с нищо около себе си, освен чаршафа. Хичиянците спят загърнати в топло пашкулообразно легло и не се нуждаят от никакви чаршафи и завивки. Колко прав е бил баща му да му забранява човешко легло, припомни си той.

Не се наложи да обяснява, медикът вече беше получил нужната информация и разполагаше с готово решение.

— Поръчах да ти донесат подходящо за теб легло — обяви той решението си. — А сега, относно тези сънища…

— Да? — попита потиснато Кихлъо. Нямаше никакво желание да говори за сънища.

— Ще ми разкажеш ли какво сънуваш?

Кихльо се поколеба.

— Ами… сънувам родителите си — поде той, — а също и родната планета. Онази, в ядрото…

— Разбира се, че ще я сънуваш — кимна усмихнато медикът.

— Има и други сънища. Те са… различни. Малко ме е страх от тях. Защото… понякога виждам едни буболечки. Цели облаци. Летят към мен, обгръщат ме… влизат през носа и устата ми, забиват се в кожата, жилят… те са като светулки — приключи той разтреперан.

— Кога си виждал светулка?

— А… само на картинка.

— Но светулките не жилят, Кихльо — отбеляза медикът. — Освен това след ужилване остава подутина, която сърби. Откривал ли си по тялото си такива?

— Не, не. Нищо подобно… всъщност чувствам сърбеж, но сякаш е вътре в главата ми. Различен е, защото ме подтиква да научавам повече за разни неща.

— За какви неща, Кихльо?

— За разни — отвърна уклончиво Кихльо. Не го биваше да разказва за сънищата си и как иначе, след като сънят е нещо неуловимо, лишено от точни измерения. Думите, за разлика от него, са ясни и конкретни. Освен това не познаваше толкова добре английския, за да описва преживяното, а програмата може би не владееше хичиянски. Във всеки случай разговорът беше започнал на английски и нямаше как да го промени.

Но медикът кимна разбиращо.

— Така, така, Кихльо. Тези съновидения символизират напълно естествения детски интерес към сексуалния живот на неговите родителите. Може би са свързани с преживени от теб психотравми. Сигурно не си даваш сметка, но през последните седмици си бил подложен на далеч по-голям стрес, отколкото за всичките години преди това.

— Уф — въздъхна Кихльо, макар да го знаеше.

— Освен това — продължи програмата, — не бива да забравяме общото безпокойство, което цари на Земята. Досещаш се, че намеквам за Враговете.

— Те са ужасни — съгласи се Кихльо.

— Особено за едно впечатлително дете като теб, което току-що се е разделило с родителите си и с напрегнатия живот на Колелото. — Медикът се покашля многозначително и внезапно смени темата. — А сега, искаш ли да ми разкажеш за твоите дневници?

Кихльо въздъхна.

— Да. Те ми помагат да преодолея носталгията.

— Много добро лечение — съгласи се медикът. — Но, Кихльо, необходимо ли е да описваш всичко с толкова големи подробности? Човек би си помислил, че се опитваш да съставиш цяла енциклопедия. Не смяташ ли, че ще е добре, ако прекарваш по-малко време над дневниците и повече в игра с твоите съученици?

— Ще се помъча — обеща Кихльо и когато се прибра в стаята си, написа само едно изречение:

„Човешките програми не разбират нищо от хичиянски деца.“

По-късно същата вечер нанесе и други неща, които нямаха нищо общо с тази забележка.

Не ме интересува какво ще каже Алберт, истината е, че изпитвам непреодолима жал към Кихльо. Към Онико също. Както и към този — как беше — Харолд Врочек. Харолд не е чак толкова лош. Просто не е имал възможност да се научи да бъде добър.

Тримата продължаваха да прекарват много повече време заедно, отколкото с останалите си съученици, макар Харолд да се възмущаваше открито всеки път, когато Онико и Кихльо отиваха при информационните машини.

— Божичко! Нима смятате, че трябва да научите всичко, което се съхранява там?

— Стига да можем — отвърна простичко Онико. Отчаян, останал съвсем сам, Харолд все по-често се прибираше в стаята си и от нямане какво друго да прави, преглеждаше уроците. Постепенно, за изненада на всички, оценките му започнаха да се подобряват.

Половината от ястията, които им даваха в столовата, бяха от заводите „Чон“. Съвсем наблизо, на един от близките острови, беше построен такъв завод, черпещ суровини от морските дълбини. За изненада на Кихльо повечето от съучениците му предпочитаха „прясна“ храна, която, както с ужас откри, се добиваше от истински, специално отглеждани за целта домашни животни. Запази чувствата за себе си, тъй като не знаеше как ще реагират останалите, ако ги сподели с тях. По-късно установи, че месоядството не е най-отвратителната черта на хората. Имаше и други.

През втория месен от пребиваването им на Мороа в живота на Кихльо се случиха две хубави неща.

Първото беше, че най-сетне пристигна хичиянското му легло и незабавно беше инсталирано в стаята, която му бяха отредили. Сега вече можеше да се увие в меките повлекла на леглото и да скрие вътре главата си, както правеха всички хичиянци. Вярно, че си навлече присмеха на много от съучениците, но беше готов да го преглътне. Сънищата обаче не изчезнаха, което беше странно.

Второто бе, че училищният наставник забеляза несъответствията между настройката на медицинската програма и нуждите на едно хичиянско дете и незабавно поиска да се извърши необходимото препрограмиране. Новата програма, която при срещите с него приемаше облика на красив млад хичиянец с медна кожа и дълбоки, проницателни очи, бързо спечели доверието на Кихльо, и то до такава степен, че той предложи на Онико да се среща с нея. В края на краищата бе постигнат компромис и когато дойде време за поредния преглед, сестрата ги покани в отделна стая, където вече ги очакваха както познатият на Кихльо млад хичиянец, така и жена на средна възраст, седнали зад невисоко масивно бюро. Имаше и столове за децата.

— Решихме, че ще е по-добре, ако ви извикаме двамата — заговори жената на Онико, при това на хичиянски! — Защото имате много общи черти.

— И двамата сънувате сходни сънища — вметна хичиянецът. — Дребни, блестящи насекоми, които ви нападат и жилят. Но никога не ви причиняват силна болка.

— Но се явяват отново и отново.

— Точно така — кимна Кихльо и погледна към Онико. Тя също кимна.

— Освен това и двамата не проявявате интерес към спорта — рече жената. — Мога да оправдая Онико, която все още има проблеми с адаптацията към земната гравитация. Но ти, Стернутатор, си в отлична форма. Никой от вас не гледа пиезовизия. Не ви интересуват първенствата по футбол, бейзбол, джай-алай…

— Честно казано, намирам ги за скучни — призна Кихльо.

— Вслушай се в думите си, Стернутатор — подхвърли хичиянецът. — Нима говориш като десетгодишно дете?

— На мен ми изглежда съвсем нормален — намеси се Онико. Жената кимна.

— Проверихме какво ви е интересувало в информационните машини. Темите са много и обхващат различни полета на познанието. Ето ти, Онико. С какво те привлича идеята за полети със скорост по-голяма от тази на светлината?

— Просто ми е интересно — отвърна изненадано Онико. — Нима в това има нещо странно?

— Едва ли. Ами ти, Стернутатор. Ти също си намираш чудновати теми. Издирвал си координатите на всички хичиянски изследователски станции, занимавал си се с историите на хичиянските експедиции, принципите и способите за проникване в черните дупки. При това, подобно на Онико, интересът ти често граничи с вманиачаване, изучаваш и най-малките подробности и детайли от… — гласът й внезапно се промени и тя заговори с променен до неузнаваемост официален тон:

— Деца, току-що бе излъчено извънредно важно съобщение. Директорът иска да бъде сведено до знанието на всички ученици, затова прекъсваме нашата беседа.

Децата се завъртяха на столовете и впериха погледи в стенния екран. Той се озари в сребисто сияние, което избледня, заменено от образа на човешко лице със сериозно изражение.

— …ето още една част от разшифрованото послание:

„Общият брой на съществуващите понастоящем в галактиката раси, които са достигнали споменатото ниво на развитие или дават признаци, че ще го направят, е единадесет. Само три от тях познават междупланетните пътешествия и една от тези три използва реактивни системи за движение в Айнщайновия космос. От останалите, още две раси вероятно ще овладеят космическите полети до няколко века. Другите са на различни стадии на първобитния строй.“ — Човекът от екрана кимна сякаш на себе си и продължи: — Цялото послание, след разшифроване, е с продължителност девет часа, макар в действителност да представлява само един краткотраен изблик на енергия. Все още не е открит първоизточникът на излъчването, знае се само, че по някакъв начин се е озовало в земната спътникова мрежа, откъдето е било излъчено в посока към кугелблица. Изглежда за целта е била използвана Токийската предавателна кула. — Мъжът млъкна, вперил стоманеносивите си очи в невидимата аудитория. — Трябва да ви припомня, че след решението на Обединената служба за наблюдение на Убийците бяха забранени каквито и да било излъчвания с ПБС-скорост в посока към Наблюдателното колело или кугелблица.

Кихльо долови някакво раздвижване зад себе си и се извърна тъкмо навреме, за да забележи, че Онико напуска забързано стаята. Когато изтича навън, тя се подпираше отпаднало на стената. По лицето й се стичаха сълзи.

— Какво има? — попита разтревожено той. — Това е само техническа грешка или някой се е пошегувал.

— О, Кихльо! Не разбираш ли? — Той понечи да отговори, но тя го прекъсна: — Посланието, за което говорят. Това е цитат от моите дневници!