Желана смърт

1.

В малките часове на една безлунна октомврийска нощ, още по-потискаща заради носещия се на талази дъждец, в полето край Бедфорд бе убит един от хората, които най-много ненавиждах. Първоначално решиха, че трупът само е изхвърлен там. Че Алекс Джеферсън е бил убит другаде, че е умрял, преди да започне гаврата с тялото му.

Грешаха.

Трупът бил открит малко след пладне на другия ден. На полето скоро се събрали десетина коли — патрулни автомобили, микробуси от полицейската лаборатория, една безполезна линейка, изпратена за всеки случай. Не съм бил там, но си представям сцената — достатъчно такива съм видял.

Или пък не? Може би не съвсем. Онова, което са видели и за което по-късно научих от втора ръка, изречено по разсеяния начин, характерен само за хора с дългогодишен полицейски стаж… не е било нещо, с което съм се срещал често.

Джеферсън бил докаран от града с вързани ръце и крака и запушена уста. Свалили го от колата (микробус, ако се съди по следите от гуми) на около километър по черния път през пустата нива и го подложили на продължителни мъчения, преди да умре. Според аутопсията и преценката на криминалистите той останал жив и вероятно в съзнание в продължение на петнайсет минути.

Петнайсет минути е разтегливо понятие. Може да ти се стори един миг, ако се сбогуваш с близък човек на летището. Може да е колкото една ледникова епоха, ако попаднеш в задръстване, а вече закъсняваш за интервю за работа. Ами ако си вързан и някой бавно обработва тялото ти от главата до пръстите на краката със запалка и бръснач? Тогава петнайсет минути не ти се струват цяла вечност… Не, точно за нея се молиш — да отидеш най-сетне там, където всички ще отидем накрая, веднъж и завинаги.

Полицията се занимавала с основните неща до вечерта на първия ден: оглед на местопрестъплението, свързване с експерти от Охайското бюро за разследване, установяване на самоличността на убития, уведомяване на близките и създаване на теория за последните часове на Джеферсън. Разпити на живущите в околността, щателно претърсване на полето и околните гори за улики.

Нищо. Поне от началните етапи, от тези първи няколко часа работа. Затова разследването се проточило. Детективите започнали да търсят заподозрени — стари съперници на Джеферсън, врагове. На челно място в списъка бях аз.

Появиха се в девет без десет в деня след откриването на трупа и аз още не бях отишъл в кантората си, макар че живея през няколко сгради на същата улица. Под апартамента ми има голяма зала за фитнес, на която съм собственик и от време на време се възползвам от това. Назначил съм една жена за управител, но точно този ден тя имаше проблеми с колата. В седем и половина ми се обади да съобщи, че съпругът ѝ се опитвал да запали от друг акумулатор и ако не станело, щяла да закъснее. Успокоих я да не се притеснява — нямах бърза работа. Щях да отворя залата и да изчакам, докато тя се появи.

Слязох с чаша кафе в ръка и отключих офисното помещение. Имаме система с електронни карти, която позволява на клиентите да идват по всяко време на денонощието, но Грейс, управителката, работи от девет до пет в офиса и магазинчето. Основната ни печалба идва не от месечните вноски за членство, а от продажбата на енергийни напитки, протеини, шоколадчета и витамини.

Когато отворих офиса, имаше две жени на пътеките за бягане и един мъж, който вдигаше щанги — обичайната клиентела. Има едно хубаво нещо в моята зала за фитнес — не се налага да чакаш за уредите. Това е добре за клиентите, но не толкова за мен.

Погледнах в съблекалните, за да се уверя, че има чисти кърпи. Грейс се беше погрижила за това миналата вечер. Влязох отново в залата с уредите и тогава видях две ченгета в офисното помещение. Бяха цивилни, но мярнах значка, закачена на колана на единия, сребрист проблясък на светлината на флуоресцентните лампи, който ме накара да присвия очи и да забързам крачка.

— Какво желаете? — попитах, когато влязох в офиса.

Не ми бяха познати, но нямаше как да познавам всекиго в участъка, особено сега, след като от няколко години не работех там.

— Линкълн Пери?

— Да.

Онзи, който не носеше значката си на колана — строен мъж с прошарена коса и фина мрежа от бръчки около очите — извади кутийка от джоба си, отвори я и ми показа служебната си карта. Харълд Таргънт, детектив, Кливландско полицейско управление. Хвърлих ѝ един поглед и кимнах.

— Хубаво. С какво мога да ви помогна, детективе?

— Наричайте ме Хал.

По-високият му колега, който трябва да беше с десетина години по-млад, ми махна леко и също се представи:

— Кевин Дейли.

Таргънт огледа залата с уредите, после пак се обърна към мен:

— Може ли да затворим вратата? Да поговорим насаме.

— Управителката ми закъснява. Не искам да затварям офиса, докато не се появи, ако нямате нищо против.

Таргънт поклати глава:

— Трябва да поговорим насаме, господин Пери.

— Толкова ли е сериозно?

Започнах да се безпокоя. Досетих се, че не са дошли заради някое водено от мен разследване, а за нещо, което ме засяга лично.

— Да, сериозно е. От онези сериозни случаи, при които умират хора, господин Пери.

Затворих вратата и заключих.

— Да се качим горе.

Момчетата не губиха време за обичайните глупости, преди да ми кажат защо са тук. Нямаше въпроси какво съм правил предишната нощ, нямаше игрички. Започнаха направо още щом влязоха в хола ми.

— Снощи е бил убит човек, когато сте познавали — каза Таргънт. — Знаете ли?

Последните новини, които знаех, бяха от вчерашния вестник. Още не бях прочел днешния, а за актуална информация повече разчитам на пияницата, който по цял ден кисне на близката спирка, отколкото на телевизията. Бавно поклатих глава. Таргънт ме изгледа скептично, но не злонамерено.

— Ще ми кажете ли кой? — попитах.

— Алекс Джеферсън.

Това бе един от онези моменти, когато ми се иска да бях пушач — само за да има какво да правя с ръцете си, някакво обикновено действие за отклоняване на вниманието в неловката ситуация.

— Помните ли го? — попита Дейли.

Погледнах го, изсмях се мрачно и поклатих глава:

— Да. Помня го.

След кратко мълчание Таргънт отбеляза:

— Отношенията ви са били леко обтегнати, нали?

Погледнах го в очите:

— Той чукаше годеницата ми, детективе. Когато научих, изпих дванайсет бири за два часа, после отидох в клуба на Джеферсън и го пребих, глобиха ме за каране в нетрезво състояние и ме обвиниха в опит за убийство. Накрая ме осъдиха само за хулиганство, но пак изхвърчах от полицията. Това сигурно вече ви е известно. Така че… да, може да се каже, че отношенията ни са били леко обтегнати.

Таргънт ме наблюдаваше. Дейли също се преструваше, че се интересува от мен, но скришом оглеждаше апартамента ми, сякаш очакваше да види опрян на стената метален лост или стик за голф с кръв и полепнали косми от жертвата.

— Добре — каза Таргънт. Седнал изглеждаше още по-дребен, сякаш нямаше и шейсет килограма, но въпреки това всяваше респект, гласът му издаваше решителност.

— Не го приемайте лично, господин Пери. Никой не ви обвинява. Сега, ако позволите да ви попитам…

— Къде бяхте, когато ѝ казаха?

— Моля?

— Карън. Жена му. Бяхте ли при нея, когато ѝ казаха?

Той поклати глава:

— Не, не съм бил там. Много хора работят…

— Предполагам. Той беше голяма клечка.

Таргънт издиша шумно и погледна Дейли, който още обхождаше с очи помещението, търсейки най-малкия повод да изкрещи: „основание за обиск“ и да започне да обръща всичко нагоре с краката.

— В събота до единайсет бях с една приятелка — казах.

— Вечеряхме, пихме няколко чашки в центъра. Мога да намеря касовите бележки. Прибрах се, четох книга около час, после си легнах. За това нямам доказателства.

Таргънт се усмихна леко:

— Добре. Но малко избързвате.

— Както той каза, никой не ви обвинява — добави Дейли.

— Разбира се.

— Събираме предварителна информация. До неотдавна сте били в полицията, знаете как става.

— Да.

Таргънт се облегна назад и преметна единия си крак върху другия.

— Значи сте имали спречкване с господин Джеферсън.

— Преди три години.

— И оттогава…

— Дали съм го виждал ли? Не. След последната ни среща го оставих целия в кръв, проснат по гръб на паркинга, а аз се опитвах да се кача в колата си.

Не беше съвсем вярно. След този случай го бях виждал още два пъти, но все от разстояние и без никой да ме забележи. Веднъж в един ресторант; той стоеше на бара с някакви типове със скъпи костюми, хилеха се. Отворих вратата, видях го и веднага си излязох. Другият път беше на сватбата му с Карън. Бях спрял от другата страна на улицата и седях в колата. Гледах ги как слизат по стълбите на църквата, а около тях хората ръкопляскаха и подсвиркваха. Помислих си каква детска игра е сватбената церемония и колко тъжно е, когато човек като Джеферсън — около петдесетте и пробващ вече трета жена като поредния скъп костюм — го прави с толкова шум. Жалка картинка. Почти толкова тъжно и жалко като да седиш в колата си със затворени прозорци въпреки трийсетградусовата жега и да гледаш как любимата ти се омъжва за друг.

Това беше в лошия период от живота ми. Току-що изхвърлен от работа, безпомощен и гневен. Оттогава бе минало време, нещата се бяха променили. Макар че нямаше как да го забравя напълно, Алекс Джеферсън вече не ме вълнуваше.

Губите си времето — казах на полицаите. — Знам, че трябва да следвате процедурата, но тук няма да излезе нищо. Не съм виждал нито него, нито нея и не съм го убил. Дали се радвам, че е умрял? Не. Дали ми е жал? Не особено. Безразлично ми е. Нищо повече. Той и животът му не ме интересуват. Вече не.

Таргънт се наведе напред, прокара пръсти през косата си и сведе очи.

— Не са бързали.

— Моля?

Той ме погледна:

— Убийците, господин Пери. Не са бързали. Убили са го бавно и мъчително. Така е умрял. Четирийсет и седем изгаряния и над петдесет порезни рани. Изгаряния от цигари и запалка, порязвания от бръснач. На места са дълбали с острието, като с нож. На други само са белили кожата му. Устата му беше запушена с водопроводно тиксо и в някой момент, може би в опит да изкрещи или пък от гърчовете, е прехапал езика си.

Обърнах се и се загледах през прозореца.

— Не искам да знам подробности, детективе. Просто ме задраскайте от списъка на заподозрените.

Поседяха още десетина минути, после си тръгнаха. Сега щяха да потърсят информация за отношенията ми с Джеферсън, щяха да се опитат да докажат, че не съм се отказал да го преследвам, да проверят какво съм правил в нощта на убийството. Ако всичко бъде наред, както очаквах да бъде, едва ли щяха да ми досаждат пак.

След като си тръгнаха, излязох и си купих вестник. Седнах на една пейка пред близката закусвалня и разгърнах страниците, шумолящи на прохладния ветрец. Джеферсън, разбира се, беше на първа страница, но статията бе кратка. Полицейска сводка и бележка от адвоката на Карън, че съпругата на убития няма желание да коментира. Бяха научили новината късно — класически полицейски трик. В крайна сметка информация достига до медиите, но това става в последния момент, непосредствено преди срока за включването ѝ в новия брой.

Името на журналиста, написал статията, ми беше непознато. Можех да се обадя на приятелката си във вестника, Ейми Амброуз, да попитам дали тя не знае нещо повече — но какво ме интересуваше? Какво ми влизаше в работата? Хвърлих вестника и тръгнах към кантората.

Завих зад ъгъла, пресякох, качих се на втория етаж, отключих и влязох в тихото помещение. Партньорът ми Джо Причард не беше на работа от два месеца и така щеше да продължи още неопределено време. В момента сигурно беше на физиотерапия. Три пъти седмично ходеше за възстановяване на лявата му ръка. Наскоро го бяха ранили в рамото и макар че куршумът бе излязъл, пораженията бяха сериозни. Столът му зад съседното бюро беше празен.

Включих компютъра и седнах на работното си място, загледах се през прозореца. Може би трябваше да се обадя на Джо да му кажа какво е станало. По дяволите, сигурно вече знаеше. Джо винаги научаваше отнякъде. Не ми се обаждаше обаче и това беше изненадващо. Освен ако като по-умен и досетлив от мен не си беше дал вече сметка, че въпреки реакцията на полицията тази история не ме засяга.

— Отдавна беше — изрекох в празния кабинет.

Придърпах купчината папки, натрупани на бюрото, и отворих най-горната. Имах много работа и нямаше кой друг да я свърши.

Карън ми се обади в десет часа в деня след погребението на съпруга ѝ. Отново бях в кантората, отново сам, и пишех доклад по едно дело за настойничество. Бащата ме беше наел и искаше да докажа, че приятелят на бившата му съпруга е наркопласьор. Надяваше се, че това ще му помогне да си вземе децата. През двете седмици, през които работех по случая, установих, че жената няма приятел и че клиентът ми е негодник. Макар че имаше време да ми звъни по шест пъти дневно, за да ме обвинява, че не си върша работата, защото „онази кучка“ със сигурност имала гадже, и то гадже наркопласьор, бе закъснял с три дни да честити рождения ден на седемгодишния си син. Когато се усети, разбира се, хвърли вината върху бившата си жена.

Взирах се в компютъра и се опитвах да измисля начин да кажа на клиента си, че е кретен, без да пожертвам остатъка от хонорара си, когато телефонът иззвъня. Натиснах копчето на микрофона, навик, който имах, откакто Джо го нямаше, и отговорих.

— Линкълн?

От високоговорителя на телефона гласовете на хората винаги звучат далечно, но сега това сравнение можеше да се използва и в друго значение. Този глас идваше не само отдалече, а и от минало, което се опитвах да забравя.

— Карън.

За момент съжалих, че изрекох името ѝ, трябваше да се престоря, че тази единствена дума не е достатъчна да позная гласа ѝ, но после осъзнах, че е безсмислено. Щях да я позная, дори само да беше кихнала, и тя го знаеше.

— Как си?

— Добре. Със сигурност по-добре, отколкото вероятно се чувстваш ти.

— Имаш ли малко свободно време?

Замълчах за момент.

— Имам работа. Защо питаш?

— Ами… Питах се дали няма да наминеш. Исках да се извиня и така… Току-що научих какво са направили от полицията. Това е абсурдно. Не мога да повярвам, че са идвали да те разпитват. Нямат никакво основание.

— Имаха основание — отвърнах. — Нарича се „вършене на работа“. Не съм се обидил.

— Все пак съжалявам. Исках да се уверя… исках да знаеш, че не съм ги изпратила аз. Не съм направила нищо, с което да ги насоча към теб.

Гласът ѝ ми звучеше нереално. Толкова добре го познавах, тембъра, ритъма, но въпреки това имах чувството, че слушам певица, чието лице никога не съм виждал. Този глас ми бе до болка познат, но вече не познавах жената, на която принадлежеше. Вече не.

— Разбирам — промълвих.

Мълчание. Облегнах се назад и зачаках.

— Линкълн?

— Да.

— Помислих, че си затворил.

— Тук съм.

Пак кратко мълчание.

— Някак… надявах се, че ще се отбиеш.

— За да можеш да ми се извиниш?

— Ами, да.

— Вече го направи. Благодаря ти, но не беше необходимо.

— Добре. Добре. Тогава… довиждане, Линкълн.

— Довиждане, Карън. Късмет.

Тя затвори. Телефонът запиука и това ми напомни да се наведа и да изключа копчето на микрофона.

След десет минути пак иззвъня. Пак Карън.

— Линкълн, имам голяма нужда да те видя. Съсипана съм, разстроена, преди малко затворих, защото ти… ти звучеше толкова резервирано. Разбирам те. Наистина. Но имам нужда да те видя. Лично.

— Само за да ми се извиниш ли?

— Линкълн…

Звучеше, сякаш ще се разплаче.

Мамка му. Залюлях се назад на стола, вдигнах очи към тавана и поклатих глава. Какво, по дяволите, означаваше това?

— Само за двайсет минути — тихо, внимателно изрече тя, опитвайки се да скрие емоциите си. — Важно е.

— Къде?

— Вкъщи.

„Вкъщи“. Сякаш домът ѝ беше някаква световна забележителност, като Монтичело1.

— Не знам къде е това „вкъщи“, Карън.

— Пепър Пайк. Близо до „Шейкър“, при клуба.

Продиктува ми адреса.

— Клубът. Разбира се.

Мястото на последната ми среща с Джеферсън, но Карън едва ли щеше да оцени емоционалното значение, което то имаше за мен, затова си замълчах.

— Ще дойдеш ли?

— Сигурно съм си загубил ума.

— Моля?

— Нищо. След малко идвам.

— Благодаря, Линкълн.

Отново затвори и след няколко минути, проклинайки се, станах и излязох.

2.

Къщата беше впечатляваща. Алея, чиято настилка вероятно се сменяше всяка година, се виеше между високи дървета със съвършено оформени корони, хвърлящи сянка върху морава като игрище за национални турнири по голф. После пред мен се откри къщата — съчетание от южняшки, колониален и съвременен стил, събрани някак в хармония. Бели стени и големи стъкла, огромна веранда под балконите на втория етаж. Оградени със зид покрит басейн и тераса с каменна камина.

От едната страна имаше гараж за четири коли, оформен като хале за файтони. Спрях отпред, като почти очаквах някой да излезе и да предложи да зареди багажника ми с овес и вода. Никой не ме посрещна, затова изгасих двигателя и слязох. Просторният двор беше пуст и притихнал, къщата — също. Отидох до верандата по павирана пътека. Похлопах няколко пъти с медното клепало върху дървената врата. Минаха няколко минути. До вратата някой бе оставил букет. Взех го и погледнах картичката, прикачена към него. „От Тед и Нанси с най-искрени съболезнования“. Отново похлопах — силен, кънтящ звук. Вратата се отвори.

При вида ѝ дъхът ми спря. Да, беше красавица, но не това бе причината — такава си я спомнях, такава се опитвах да не си я спомням. Имаше може би някоя и друга нова бръчка, нежната ѝ руса коса бе оформена в по-скъпа прическа, един-два килограма в повече, макар че и още пет нямаше да я загрозят, но по дяволите, това бе същата Карън, на която бях направил предложение в онази топла априлска вечер. Искаше ми се да не беше така.

Носеше широки бели панталони и фланелка без ръкави, беше боса, без украшения. Тялото ѝ бе стегнато и стройно. Погледнах я и изведнъж си представих сцените, които бях пропуснал през изминалите няколко години: вечерните приеми, на които богатите, тлъсти приятели на Джеферсън са зяпали прекрасната му жена и са шушукали със сподавена завист; самодоволната усмивка на Джеферсън, когато в компанията на Карън се е срещал с някоя от застарелите си вече бивши съпруги.

— Радвам се да те видя, Карън.

— И аз.

Тя пристъпи напред и ме прегърна. Спомних си колко идеално си пасваха телата ни — как раменете ѝ се наместваха точно под моите, как притискаше брадичката си във вдлъбнатината под врата ми. Косата ѝ обаче миришете другояче. Скъп парфюм там, където очаквах остатъчен аромат на ябълки от някой евтин шампоан.

Тя се отдръпна, стисна ръката ми над лакътя.

— Благодаря, че дойде. Разбирам те напълно, уверявам те. Знам, че не ти е приятно, но трябва да поговорим за нещо. Наложително е.

— Добре.

— Влез. — Видя цветята. — О, Линкълн. Не трябваше…

— Не са от мен. Бяха до вратата.

— О.

Тя пусна ръката ми, взе цветята и влязохме. От просторното антре се откриваше поглед към долния етаж — светъл дъсчен под, бели первази, повече прозорци, отколкото бях виждал на едно място. Минахме покрай стая отляво, пълна с книги — стари, с напукани кожени корици; отдясно имаше друга, с бюро и камина, би могла да служи за кабинет на човек, който си работи вкъщи, но всъщност бе само за показ. По дяволите, цялата къща приличаше на музей. Когато минахме покрай кухнята, преди да влезем в хола, забелязах, че на плота има само една стъклена чаша и солница. Атмосферата беше стерилна, сякаш всичко бе подготвено за фотосесия. В друга стая отдясно имаше десетки букети със съболезнователни картички, стилно подредени около пиано.

Карън влезе в хола в задната част на къщата и седна на ореховокафяво кресло с гръб към прозореца, гледащ към двора. Настаних се на канапе в същия цвят срещу нея и потънах с около половин педя в проклетото нещо.

— Удобно е — отбелязах, като се почудих дали изобщо някой друг е сядал преди мен.

Тя мълчеше, просто седеше и ме гледаше. Изглеждаше по-уморена, отколкото я бях виждал някога, по-уморена, отколкото си бях представял, че може да изглежда жена на нейната възраст и с нейната енергия. Красива, да, но съсипана от умора, идваща някъде дълбоко от душата. Е, все пак изглеждаше по-добре от съпруга си.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита.

— Не.

Макар че още нямаше единайсет, тя вдигна чашата с вино, която стоеше на масата до нея.

— Нервите ми са разклатени — обясни, когато проследи погледа ми. — Това ме успокоява.

— Разбирам.

Карън отпи глътка вино. Беше толкова странно в този час, че несъзнателно отместих поглед, сякаш не пиеше, а се преобличаше.

— Сама ли си?

— Близките ми си тръгнаха преди малко. Мама не е добре.

— Съжалявам.

— За полицията…

— Вече ми се извини — прекъснах я, — макар че нямаше за какво. Те само си вършат работата, както я разбират. Повече щях да се изненадам, ако не се бяха появили при мен, след като съпругът ти е бил убит.

Тя присви болезнено очи. Поднесе чашата към устните си и в този момент телефонът иззвъня — продължително, рязко. Карън се стресна — не потрепери, а направо подскочи — изпусна чашата и тя се разби на пода. Виното образува локвичка, после навлезе в пролуките между дъските и потече към каменния перваз пред камината.

На масичката до мен имаше телефон. Вдигнах го и ѝ го подадох. Тя се притисна назад към облегалката, очите ѝ се разшириха, вдигна ръка, сякаш се отбраняваше от телефона.

— Не. Не сега, моля те.

Изгледах я изпитателно, все още държейки апарата, после го оставих на мястото му. Той иззвъня още веднъж и спря. Едва тогава Карън вдигна столчето на счупената чаша. Остави го на масичката, където имаше снимка със сребърна рамка: Карън и Джеферсън се целуваха на някаква веранда, вероятно на някое далечно място като Париж. Отново погледнах разлятото вино. Част от него бе попила в килимчето под масичката, което сигурно струваше колкото цялата ми зала за фитнес.

— Да отида ли за салфетки?

— Няма нужда.

— Добре.

Останахме седнали, загледани един в друг. Гърдите ѝ се повдигаха и отпускаха в такт с дишането ѝ. Поглеждах ту нея, ту счупената чаша и виното на пода.

— Карън, какво става, по дяволите?

Тя си пое дълбоко дъх, отново прокара пръсти през косата си и поклати глава:

— Съпругът ми беше убит, Линкълн. Това става. Съпругът ми мъчително…

— Има още нещо.

— Не.

— Карън.

Тя отмести очи. След малко отново заговори — с тих глас, сякаш бе изнемощяла от тежко боледуване.

— Имаш ли представа какво са му направили? Измъчвали са го. Рязали са го с…

— Чух. Съжалявам. Представям си какво ти е и… няма какво да кажа, защото думите не значат нищо. Особено ако са от моята уста.

Замълчах. След малко попитах:

— Какво искаш от мен?

Тя поседя втренчена в мен няколко секунди, преди да отговори:

— Ще ти платя добре.

Разперих ръце.

— За какво?

Голямата къща изглеждаше пуста по начина, характерен само за много просторните помещения. От канапето виждах стълбището за втория етаж, започващо от коридора между хола и кухнята. На стената имаше няколко картини и бях готов да заложа цялото си състоянието, че нито Карън, нито Джеферсън са ги избирали. Всичко бе дело на специалисти по вътрешен дизайн.

— Нуждая се от помощ.

Тя седеше наведена напред, стискаше ръба на креслото толкова силно, че ноктите ѝ сигурно бяха пробили кожената тапицерия, гледаше ме втренчено в очите.

— За какво?

— Сина на Алекс.

— Никога не съм имал подход към децата.

— Трябва да намеря сина на Алекс.

Намръщих се:

— Не знае ли, че баща му е мъртъв?

— Не.

— Не знаеш ли как да го намериш? Нямаш ли номера или адреса му?

— Не.

— Кажи на ченгетата да го намерят.

— Не искам… Положението е деликатно.

— Защо?

— Алекс не му се е обаждал от години. На собствения си син. Бяха се отчуждили.

— Полицията може да го намери.

— Искам друг да го намери — процеди тя през зъби.

— В околността има десетки частни детективи, Карън. Всеки от тях може да го намери.

— Трябва ми доверен човек.

— Аз ли съм този човек?

— Да.

Каза го уверено, без да се замисля. Вместо да ме поласкае, това ме ядоса. След всичко станало между нас тя още очакваше, че когато ѝ потрябвам, веднага ще се отзова. Че ще направя каквото поиска от мен.

Поклатих глава:

— Не става, Карън. Съжалявам.

Канех се да стана и да си тръгна, когато тя каза:

— Наследник е на осем милиона долара и не го знае.

— Били са в лоши отношения и въпреки това момчето получава осем милиона?

Тя кимна:

— И дори не знае, че Алекс е мъртъв. Искам някой да го намери и да му каже. Освен това…

— Какво?

Тя сведе очи:

— Не искам да се разчуе във вестниците и по телевизията, Линкълн.

— Кое да не се разчуе? Че Алекс Джеферсън е бил скаран със сина си?

Тя кимна, но остана със сведена глава.

— Аха, репутацията. Ясно.

Тя вдигна глава и този път погледът ѝ беше по-суров.

— Не е това.

Замълчах. Тя вдигна ръцете си от тапицерията, наведе се напред и видях, че трепери. Сключи длани и ги притисна между коленете си.

— Знаеш ли колко е един процент от осем милиона, Линкълн?

— Осемдесет бона.

— Това ще е хонорарът ти. Толкова ще ти платя, дори това да е най-лесната задача, която си имал. Обещавам ти. Счетоводителят ми ще ти напише чека в деня, когато откриеш момчето.

Джо вероятно бе свършил физиотерапията. Двучасов сеанс, който струваше неколкостотин долара. Застраховката покриваше една част, но не всичко. Джо ходеше на терапия три пъти седмично. Правеше го от няколко седмици. Таксата за сеансите се трупаше към останалите медицински разноски, много от които бяха за екстравагантни неща. Миналата седмица единствената работа на агенцията ни бе проклетият иск за попечителство за клиент, който едва ли щеше да плати целия хонорар.

— Деловите ни отношения няма да са най-идеалните — отбелязах. — Мога да ти препоръчам друг. Някой по-подходящ за случая.

— Не — отсече тя. — Моля те, Линкълн… само го намери. Колко време ще ти трябва? Да намериш някого?

С всяка минута, през която седях там и разговаряхме, къщата ми се струваше все по-голяма и пуста, а Карън — все по-уморена. Представих си я как изглеждаше една събота през юни, когато излязохме с яхта в езерото Ери — с мокра коса, полепнала по лицето и врата, и с толкова искрена усмивка. По неизвестна причина много често си спомнях този момент. В кухнята, в колата или в залата за фитнес — изведнъж пред мен изплуваше образа ѝ на яхтата, виждах усмивката ѝ, огряната от слънцето кожа, мократа коса, и нещо в мен се прекършваше. После си я представях с Джеферсън и споменът за самодоволната му усмивка заличаваше всички други.

— Издирването на човек може да отнеме от половин час до няколко седмици. Трябва да знам повече подробности.

— Минали са пет години.

— Оттогава ли е изчезнал?

Тя кимна, после добави:

— Всъщност, не. Не е изчезнал. Просто оттогава е прекъснал отношенията си с Алекс.

— Но не изчезнал така, че полицията да има основания да го издирва.

— Да.

Прокарах пръсти през косата си и сведох очи към пода.

— Къде е майка му? И с нея ли е скаран?

— Не. Почина около две години след развода. Матю сигурно е бил на около четиринайсет. Живееха в Мичиган. Той дойде при Алекс, докато отиде в колеж. Отчуждиха се, откакто Матю влезе да учи право.

— Матю Джеферсън ли се казва?

— Да.

— Често срещано име. В страната сигурно има няколко хиляди души, които се казват така. Рождена дата, социалноосигурителен номер, някаква друга информация?

— До края на деня мога да намеря всичко.

Вдигнах глава и я погледнах.

— Хонорарът, който ми предлагаш, е безумен. Ще го намеря за ден-два максимум. Ще ти взема според нормалната тарифа.

— Ще получиш колкото ти обещах.

Осемдесет бона за обикновено издирване. Обикновено го правех за двеста долара.

— Спомням си как ми взе на заем сто долара, за да покриеш вноската за колата си — отбелязах.

Тя ме погледна, опита се да си придаде непроницаемо изражение, но не успя. След няколко секунди се извърна.

— Обади ми се, когато събереш данните — казах след известно мълчание. — Намирам го и повече няма да се виждаме. Разбрано?

Тя не каза нищо, но кимна. Станах, поколебах се за момент, обмисляйки дали да не отида при нея и да я прегърна, да сложа ръка на рамото ѝ или нещо такова. Вместо това просто си тръгнах.

3.

Джо лежеше по гръб в хола, държеше дълга пръчка. Застанах на вратата. С изпънати ръце той вдигна пръчката от нивото на кръста си. Здрав човек може с лекота да изнесе пръчката над главата си и там да я остави на пода. Джо спря с ръце, изпънати на нивото на брадичката си, и се намръщи. Лицето му бе почервеняло и когато си спомни, че трябва да вдиша, той силно изпъшка. Присви очи и мускулите на челюстта му леко потрепнаха от стискането на зъби. Пръчката помръдна с няколко милиметра. Той я задържа така за момент, отново си пое дъх и се опита да я избута още един сантиметър. Не успя. Издиша тежко и върна пръчката на нивото на кръста си.

— Тази сутрин не беше ли на терапия? — попитах.

— Бях.

Той леко промени позицията си на пода и отново започна.

— Идваш от терапия и продължаваш с упражненията? Не трябва ли да почиваш?

— Трябва постоянство.

Поклатих глава, заобиколих го и влязох в хола. Той се стараеше, може би повече от терапевтите, които се занимаваха с него, но такъв си беше Джо. Познавах го добре, затова не се изненадах, а и през ум не ми минаваше да го разубеждавам.

Той отново си пое дъх и аз отместих поглед. Три месеца бяха минали, а още ме беше срам да го погледна. Така е, когато друг отнесе куршума заради теб.

— Чу ли за Алекс Джеферсън? — попитах, след като седнах на дивана.

Той спусна пръчката на земята и я остави встрани. Седна с пъшкане, избърса лицето си от потта и ме погледна.

— Да, чух. Дошъл си да признаеш за убийството, нали?

— Не.

Той се усмихна:

— Длъжен бях да проверя. Какво мислиш за това?

— Мисля, че той беше негодник във всяко едно отношение, тъй че нищо чудно някой да е решил да го очисти. — Замълчах за секунда. — Ченгетата идваха.

— Заради Джеферсън ли?

Джо стана. Костваше му известно време и усилия. В началото на лятото излизахме да тичаме по три пъти седмично, на изкачване по стръмнините Джо дишаше леко, сякаш ходеше, за мой срам и напук на шейсетте му години. Сега се задъхваше, ако повърви малко повече.

— Да, за него.

Джо отиде в кухнята. Останах сам за момент, после станах и го последвах. Той си бе налял вода, стоеше опрян на мивката, вдигна чашата и отпи; няколко капки потекоха по брадичката и покапаха по анцуга му. Екипът му беше сив, с емблема на „Кливланд Браунс“. Допреди няколко месеца можех да преброя на пръсти пътите, когато съм го виждал без вратовръзка в делнични дни. Докато изпи водата и си наля друга, аз се загледах през прозореца; вятърът гонеше листата по тротоара и „Чатфийлд авеню“.

— Досаждат ли ти? — попита Джо.

— Ченгетата ли? Не. — Обърнах се към него. — Карън също се обади.

Той свали чашата, изплакна устата си и преглътна, сякаш изведнъж почувства неприятен вкус.

— Карън ли? Сериозно?

Кимнах:

— Искала да се извини заради полицията. И ми поиска услуга.

Той остави чашата на плота и въздъхна, сякаш бе очаквал да го чуе. Разказах му какво иска Карън и той ме изслуша мълчаливо.

— И ти прие, така ли?

— Осемдесет бона, Джо. За обикновено издирване. Имаме нужда от тези пари.

— Осемдесет бона. Това е лудост.

— Знам, но ако има нещо, което тя да притежава в изобилие, това са пари. Къщата ѝ красноречиво го доказва.

— Нима ще ги вземеш? Осемдесет хиляди долара за нещо, за което обикновено вземаш не повече от хилядарка?

Погледнах го в очите.

— Казах ѝ, че е прекалено много. Но ако напише чека, бъди сигурен, че ще отида да го осребря.

— Толкова ли много ти дължи, а?

— Не съм казал това.

— Но си го помисли.

Свих рамене:

— Парите ще са ни от полза, а тя няма да обеднее без тях. Край на обсъждането.

— Добре. Ти си шефът.

— Поне докато се върнеш на работа.

Той не коментира. Изля водата в умивалника и се върна в хола. Проследих го с поглед. Рамото му още беше зле. Не можеше да го движи добре и го болеше, но състоянието му много се беше подобрило. Можеше да шофира, да седи на бюро и да говори по телефона, да работи на компютър. Но въпреки това си стоеше вкъщи, правеше упражнения, четеше книги, гледаше спортния канал. Не бяхме обсъждали кога ще се върне на работа, но не съм имал съмнение, че рано или късно това ще стане. През последните няколко седмици обаче бях започнал да се съмнявам.

Последвах го в хола. Джо се беше настанил на едно старо кресло в ъгъла и бе вдигнал краката си на масичката отпред. Седнах на кушетката и го погледнах. Искаше ми се да го попитам направо кога ще се върне. Не го направих. Може би защото се опитвах да бъда търпелив, може би защото се боях от отговора му.

— Нямам много информация за сина на Джеферсън — заговорих. — Странна работа. Махнал се е преди пет години, явно преди Карън да се омъжи за баща му, затова тя не знае много за него. Оттогава не се е обаждал. Тя обеща да даде някои данни, но само толкова.

— Когато получиш информацията, можеш да започнеш от компютърните архиви.

— Да, но да видим докъде мога да стигна така. — Погледнах го предизвикателно. — Няма ли да ме посъветваш да не се забърквам?

— Нали вече си се забъркал. Освен това работата изглежда лесна.

Той взе една книга от масичката и я сложи в скута си. Очаквах да ме попита за чувствата ми към Карън, да ме предупреди за рисковете, но разговорът явно беше приключил.

— Е, хайде, аз да си тръгвам.

— Хубаво. — Той отвори книгата. — Радвам се, че се отби.

— Да.

Бях на средата на кухнята, когато чух шумолене. Погледнах назад — Джо бе наметнал едно одеяло върху краката си и се беше зачел. Застинах неподвижно за миг. С посивяла глава, наведена над книгата, с хилави рамене, прозиращи през горнището на анцуга, с одеяло върху краката.

Джо Причард изглеждаше остарял.

Той вдигна глава, видя, че го гледам, и аз отместих очи, сякаш съм направил беля. Бързо излязох и се върнах в кантората. Сам.

Изразът „изчезнало лице“ навява асоциации за похищение и отвличане, за загадка и насилие. Средно месечно издирвам около десетина изчезнали и повечето изобщо не се вписват в тези категории. Ако съдя по опита си, изчезналият обикновено е в неизвестност само за малка част от познатите си. Хората пътуват, женят се, развеждат се и пак се женят, сменят работата си или остават безработни. Във всеки от тези случаи те прекъсват връзката с една част от познатите си. Моята работа е да открия онези, с които не са прекъснали връзка и да използвам информацията, за да ги намеря. Понякога те искат да се скрият. Това са хората, които бягат от нещо — проблеми с властите, неплатени дългове, семейни задължения. Друг път просто потъват в неизвестност, защото никой не се интересува достатъчно от тях, за да следи движението им.

Нямах представа към коя от тези категории спада Матю Джеферсън, но бях уверен, че бързо и лесно ще го открия. Той идваше от престижно и богато семейство, имаше активна банкова сметка и коли, регистрирани на негово име, може би ипотека. Най-трудни за намиране са хората, в чийто живот цари постоянен хаос. Хора с изтекла шофьорска книжка, без спестявания, без кредити, живеещи при близки или приятели, за да спестят някой и друг месечен наем. Не вярвах синът на един от най-изтъкнатите кливландски адвокати да е в тази група.

Оказа се, че греша. Поне в очакванията си, че ще го намеря лесно. Карън ми беше оставила съобщение на телефонния секретар с рождената дата на Матю Джеферсън, социалноосигурителния му номер и номера на шофьорската му книжка. Откъде ги беше намерила, не знам, но не ми помогнаха много. Шофьорската книжка беше невалидна от три години, когато Матю е бил на двайсет и шест. Сега трябваше да е на двайсет и девет и последните данни за него в компютърните архиви бяха от Блумингтън в Индиана. Имаше няколко адреса в това градче, все на апартаменти. Блумингтън е седалището на Щатския университет на Индиана. Може би Матю Джеферсън беше учил там.

Навремето Ейми Амброуз ми беше дала адреса на един Интернет архив на вестници от цялата страна. Сега отворих този сайт и намерих студентския вестник на Университета на Индиана. Потърсих името Матю Джеферсън и открих няколко страници информация. Оказваше се, че в университета нашият човек е бил знаменитост, а преди няколко години беше спечелил няколко академични награди в юридическия факултет. Срещу името му бе споменат родният му град — Пепър Пайк, Охайо.

— Пипнах те, Мат.

Потърсих в асоциациите на юристите в Индиана и Охайо и в два национални архива, но не намерих нищо, което да показва, че въпросният Мат Джеферсън някога е бил практикуващ адвокат.

Въведох социалноосигурителния му номер в сайта на Управлението по моторните средства в Охайо, но не открих друго освен, че срокът на шофьорската му книжка е изтекъл. Това ме изненада, но не ме обезпокои особено. Пробвах в публичните архиви за кредитна информация. Противно на общото мнение частните детективи нямат достъп до кредитните данни на хората, а само до публичния кредитен архив — извадка от доклада за платежоспособност, съдържаща адреса на кредитополучателя и датата на издаване на доклада. Ако кандидатствате за кредитна карта, заем или нещо подобно, поне една от големите кредитни фирми проверява адреса и платежоспособността ви. По социалноосигурителния номер на Матю Джеферсън намерих адрес в Индиана, град Нашвил, който бе проверяван шест пъти за последните няколко години.

Разлистих пътния атлас. Нашвил беше малко градче в окръг Браун, на пет-шест часа с кола от Кливланд.

— Нищо не ми пречи да се разходя дотам — изрекох в празната стая. — Имаме достатъчно средства.

Изсмях се, но нямаше кой друг да оцени хумора ми. Все по-често си говорех сам, особено в кантората. Сякаш, като се смеех на собствените си шеги, това намаляваше самотата ми от отсъствието на Джо.

Телефонът иззвъня и аз включих микрофона.

— Изключи това чудо — измърмори Ейми Амброуз. — Звучи, сякаш говориш от пещера.

— Включвам го само за определени хора. За онези, които знам, че ще говорят толкова дълго, че ще ме отмалее ръката да държа слушалката.

— Много смешно. Джо още ли го няма?

— Не — отговорих и веселата нотка в гласа ми се позагуби. — Не се е върнал и с нищо не показва кога смята да го направи. Честно да ти кажа, днес мислех да го попитам дали изобщо смята да се върне. Вече не знам.

— Трябваше да го попиташ.

— Може би си права. — Замълчах за секунда, после смених темата: — Ти какво правиш в последно време?

— Пиша статии на килограм.

Когато се запознах с нея, Ейми пишеше статия за убийството на един гимназист, който посещаваше и моята зала за фитнес. След няколко спречквания в началото се сприятелихме и наред с Джо тя бе от малкото хора, на които се доверявах напълно.

— Има ли нещо сензационно? — попитах.

— Не особено. Защо?

— Ела да се разходиш с мен. В красивата южна Индиана.

— Не.

— Хайде, царевичните ниви са прекрасни по това време на годината. Говори се, че от красотата им някои жени се вцепенявали.

— Разбирам. Значи най-после си променил подхода си и се опитваш да ме примамиш с романтична разходка вместо с дебилните си забележки относно задника ми.

— Мислех си за комплексно обслужване.

Тя замълча за миг.

— Сериозно?

— Абсолютно. Една клиентка е готова да плати десетки хиляди долари, ако намеря изчезналия ѝ наследник. По дяволите, мога дори да те взема за подизпълнител. Ще ти дам и ти да помогнеш с нещо. Например да ми държиш пищова.

— Дръж си го сам, умнико.

— Тогава няма да получиш процент. Предложението ми обаче е сериозно. Не искаш ли да се разходиш? Един ден натам и един на връщане.

— Може. Сутринта съм на интервю, но сигурно ще се освободя до десет.

— Добре.

Зарадвах се, че се съгласи, макар че идеята ми бе съвсем спонтанна. Беше ми омръзнало да работя сам.

— Коя е клиентката? — поинтересува се Ейми.

— Карън Джеферсън.

Мълчание.

— Работиш за бившата си годеница? — измърмори тя след малко. — Онази, дето наскоро убиха съпруга ѝ? Същият тип, заради който тя те изостави?

— Същата.

— Луд ли си? Защо си се набутал така?

— Лесни пари. Това е единствената причина.

— О, стига, Линкълн. Това е постъпка на слабохарактерен човек.

— Не постъпвам слабохарактерно. Това е истината. Ченгетата идваха да ме разпитват за Джеферсън. Карън научила и се обади да се извини. После ме помоли да издиря сина на Джеферсън. Той е наследник на няколко милиона, а не знае. Не знае, че баща му е мъртъв.

Ейми не коментира.

— Ако не искаш, не ми вярвай, Ейми, но единствената причина да го правя са парите. Тя ми обеща солидна сума, която няма да ми е излишна, докато Джо трупа сметки за лечение, вместо да работи.

— Добре — каза тя и пак замълча.

— Сега трябва да поработя. Утре ще се видим. Ако искаш, можеш да ми мърмориш, докато пътуваме.

— До утре.

Затвори.

Въздъхнах и изключих микрофона. Не бях очаквал Ейми много да се въодушеви, че съм поел издирването, но се надявах, че няма да хареса идеята ми и да ми натяква през целия път.

За няколко часа написах единственият доклад, който трябваше да подготвя. Когато няма друга работа, човек може да отдели време и за изпипване на подробностите. Повечето малки фирми обаче рядко могат да си позволят този лукс. Когато свърших, заключих кантората, прибрах се вкъщи, преоблякох се и слязох в залата за фитнес да потренирам. Останах там около час, после излязох да потичам. Когато се върнах, захладняваше, слънцето залязваше и къщата, в която живеех, бе в сянка. Спрях на тротоара и се протегнах, загледах се в двуетажната постройка, която беше станала мой дом, след като юмрукът ми размаза физиономията на Алекс Джеферсън и така сложи край на полицейската ми кариера. Замислих се за екстравагантната къща на Карън близо до луксозния клуб на висшето общество и колко пуста ми се беше сторила тази сутрин. Почудих се дали изглежда още по-самотна, когато слънцето залезе.

4.

Както се бяхме уговорили, Ейми дойде вкъщи в десет на следващата сутрин. Вкара колата си на свободното място до моя пикап, спря рязко, когато гумите ѝ опряха ограничителното трупче, после даде на задна и я намести.

— Ето, че се приземи — отбелязах.

Стоях на вратата на залата за фитнес и говорех с Грейс, която ме бе помолила да ѝ дам съвет за един проблем с колата ѝ, който започвал със странно дрънкане, а то преминавало в по-силно тракане, когато вдигнела висока скорост на магистралата. Посъветвах я да закара колата на сервиз, но тя изсумтя презрително, затова ѝ предложих да си слага тапи за уши, когато кара.

— Здравей — каза Ейми.

Носеше дънки, тънко яке и бяла памучна фланелка, слънчевите ѝ очила бяха вдигнати над челото ѝ. Преди два месеца бе изправила русата си коса и още не беше свикнала. Изглеждаше страхотно, но в естествените ѝ къдрици имаше нещо небрежно, което сега ми липсваше.

— Така ли ще пътуваш?

Отидох при нея на паркинга. Тя носеше само чантичка през рамо и нищо друго.

— Не — отвърна Ейми, като се облегна на капака на колата си и изпъна краката си напред. — Няма да дойда.

Намръщих се:

— Имаш работа или нещо друго те накара да размислиш?

Тя ме погледна за момент, после отмести очи.

— Да не би да се отказваш само защото работя за Карън?

— Не.

— Добре. Не е затова, не е заради работата, а вчера беше навита. Какво те накара да се откажеш?

Тя въздъхна, свали очилата от главата си и прокара пръсти през косата си.

— Защо искаш да дойда с теб?

Наведох главата си на една страна и я погледнах изненадано:

— Хрумна ми, че така пътуването ще е по-приятно и че на теб също ще ти хареса.

— Защо?

— Защо мисля, че ще ти хареса?

— Ами на теб? Защо ще ти е по-приятно, ако дойда?

Веднъж като малък бях на летен лагер, където имаше езерце с пътека от дървени платформи по средата. Някои от тях плуваха, но други потъваха, когато скочиш върху тях. Трябваше да пресечеш езерцето, прескачайки от платформа на платформа. При всеки скок можеше да потънеш, но нямаше как да знаеш кога. При този разговор изпитвах същото чувство за несигурност.

— Защо ще ми е по-приятно, ако дойдеш?

Ако започнеш да повтаряш въпросите на жената, с която разговаряш, значи си загазил.

— Да.

— Очаквах, че ще направиш дългото пътуване по-приятно. Омръзнало ми е да работя сам.

— Значи си търсиш заместител на Джо.

— Какво? Не. — Поклатих глава и се отдръпнах. — Мислех, че ще прекараме добре, защото обикновено ни е приятно да сме заедно. Мислех, че ще се посмеем, ще си побъбрим, ще направим досадното пътуване по-забавно.

— Взимаш ме само за да ти бърборя.

— Ейми. — Погледнах я изпитателно. — Какво означава това? Постоянно сме заедно, а ти ми се сърдиш, че съм те помолил да ми правиш компания.

— Не искам да съм красива притурка към колата ти. Нито в това пътуване, нито по принцип.

Изсмях се и разперих ръце:

— Откъде ти хрумна? Приятели сме от близо две години. Да не изживяваш криза на личността?

— Колко трайни връзки имаш през последните две години, Линкълн?

Отпуснах ръце.

— Приблизително ли? Нула.

Тя запази сериозно изражение.

— Ами аз?

— Ти излизаше с няколко кретени.

— Говорим за трайни връзки.

— Нула.

Именно. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Само не ми казвай, че няма връзка.

— Е, може и да има.

Тя се усмихна мрачно:

— Ето. Тази песен ми е позната — не си много по трайните връзки и за теб приятелството е по-важно. Дрън-дрън.

— Не си ли съгласна…

— Не става дума за съгласие или несъгласие. Не те критикувам, само казвам, че трябва да преосмисля и може би да променя някои неща в живота си.

— Някак изненадващо е, че го решаваш точно тази сутрин.

Тя се изсмя и поклати глава:

— Ако мислиш, че е изненадващо, значи агенцията ти спешно се нуждае от нови детективи.

Някой спря до нас. Беше един от редовните ми клиенти. След като слезе, реши да използва възможността да си поговори с някого за спорт и за времето. Усмихнах се и кимах учтиво, докато бъбреше. След малко Ейми спусна черните очила пред очите си и се изправи.

— Ще поговорим вътре — казах на клиента, като вдигнах ръка, за да го прекъсна. — Става ли?

Той влезе и аз се обърнах към Ейми. Беше сложила ръка на дръжката.

— Ейми…

— Отивам да работя, а ти трябва да ходиш до Индиана. Ще говорим, след като се върнеш, разбрано?

Не отговорих. Тя се качи в колата и потегли. Изругах на висок глас и седнах на ограничителното трупче на паркинга. След малко вратата се отвори и Грейс надникна навън.

— Наред ли е всичко, шефе?

Погледнах я:

— Знаеш ли какво означава, когато отношенията ти с някой приятел започнат да се раздрънкват, а после да тракат?

— Да. Означава, че си оплескал нещо.

— Аха — кимнах, — и как се оправя това?

— Бъди по-смел — отвърна тя и влезе.

— Уволнена си — казах на затворената врата, после се изправих и се качих в пикапа.

На третото рязко спускане на пътя, при което стомахът ми отново се качи в гърлото, осъзнах, че тази част на Индиана не е каквато си я представях. На около пет часа от Кливланд минах през Блумингтън и отново завих на изток по посока Нашвил. Шосето между двете градчета бе тясно и се виеше между хълмовете, сякаш нарочно е направено да затруднява шофьорите. Налагаше се ту да натискам педала за газта до пода, докато пикапът с недоволно ръмжене едва пъплеше на някое изкачване, ту да скачам върху спирачката при стръмните спускания, стараейки се да не стряскам водачите на колите в отсрещното платно. Завоите бяха твърде много и не виждах много далеч напред, но когато се откриеше гледка, беше величествена. Безкрайните хълмове бяха покрити с тучни ниви и гъсти гори с толкова ярки цветове, че и най-качественият фотоапарат едва ли можеше да ги улови успешно.

След трийсетина минути каране по шосето, което очевидно бе проектирано като прототип на увеселително влакче в лунапарк, попаднах на задръстване, толкова дълго, че предположих, че причината е катастрофа или закъснял ремонт на пътя. Оказа се, че всички чакат, за да влязат в Нашвил. Трябваха ми десет минути, за да изляза на единствената главна улица, пресичаща градчето, която по ирония се наричаше „Ван Бюрен“, докато „Мейн стрийт“ бе тясна пресечка от едната ѝ страна.

В Нашвил явно имаше строги строителни правила — всички къщи бяха от масивни греди, с покриви от дървени плочки — и това му придаваше вид на нюингландско градче от края на миналия век. В случай че не схванеш идеята, много от магазинчетата на главната улица включваха в имената си думата „стар“, много често на стария правопис, от рода на „Магазинъ за стари дрънкулки“. Така се създава атмосфера.

Тротоарите гъмжаха от хора с пазарски торби, тесните паркинги бяха претъпкани и имаше дълги опашки от коли, чакащи за свободно място. Видях номера с регистрация от Северна Каролина, Флорида, Аризона, Онтарио. Не си бях направил хотелска резервация, понеже не очаквах голям наплив от туристи в такова градче, но сега ми хрумна, че може би съм сгрешил. Отбих се пред първия хотел — на хълма над самия Нашвил. Паркингът беше претъпкан, затова спрях пред входа и оставих сигналните светлини, докато вляза да попитам за стая. Въпросът ми предизвика снизходителна усмивка у служителката на рецепцията.

— Нямате ли резервация?

— Не.

— Октомври е.

— Да, и какво от това?

Тя се усмихна по-широко:

— Не познавате района, нали?

— Не.

— Ако идвате в Нашвил през октомври, трябва да имате резервация.

Огледах се, припомних си уличката, по която бях дошъл, почудих се каква велика атракция може да съм пропуснал.

— Не се засягайте, но какво привлича толкова много хора тук?

— Листата.

— Листа ли?

— Да, листата на дърветата.

— Хората идват от всички краища на страната, за да гледат листа?

— Разходете се малко. Огледайте се. Ще видите, че е впечатляващо. Има и магазини.

— Има си хас да нямаше. — Погледнах пикапа си навън. — Добре, бихте ли ми казали къде е най-близкият хотел, в който може да има свободни стаи.

— В Блумингтън, предполагам. На трийсет минути с кола. За тази вечер няма да намерите нищо по-близо. Съжалявам.

Ако намирането на място за преспиване в града беше толкова трудно, можех да се опитам да свърша работата за един ден. Трябваше само да намеря сина на Джеферсън, да му предам новината за баща му и можех да се прибирам. Пътят не беше толкова лош и бе за предпочитане пред безкрайното обикаляне от хотел на хотел с надеждата да намеря свободно легло.

— Само трябва да предам нещо на един човек. Живее на шосе 135. Наблизо ли е?

Тя кимна и посочи с пръст:

— Продължете нагоре. Шосе 135 е продължение на „Ван Бюрен“.

Благодарих ѝ и излязох, качих се в пикапа, стигнах до изхода на паркинга и установих, че ще трябва да чакам още двайсет минути, за да изляза отново на улицата.

— И всичко това за някакви си листа — измърморих, като се огледах.

Мамка му, листата наистина бяха великолепни. Накъдето погледнеш — алени, оранжеви и виненочервени багри, навсякъде по хълмовете и около града. Подуших аромата им, а също миризма на дъжд и пушек от печки на дърва. Аз съм градско чедо и дори сред бетон и асфалт винаги съм съумявал да видя красота, за която другите хора извървяват километри пеша в гората, но признавам, че ако има сезон, чието великолепие градът убива, това е есента.

Матю Джеферсън живееше на около километър от центъра, в една от четири едноетажни дървени къщички, разположени покрай кръгла чакълеста алея. Пощенските кутии бяха събрани в единия край и на самите бараки нямаше номера. Слязох от пикапа и се заоглеждах. В този момент вратата на най-голямата от къщите се отвори, отвътре излезе възрастна жена и отиде при паркираната наблизо хонда.

— Извинете. Тук ли живеете?

Тя ме погледна подозрително:

— Да, под наем съм. Но къщата не е моя.

— Търся един от съседите ви.

— О. — Тя се усмихна и премести чантичката си, която имаше вид, сякаш тежи трийсетина килограма, на другото си рамо. — Повечето хора, които идват по това време на годината, искат да купят къща. Макар да няма табела, че се продава, пак спират. Ние сме само наематели, но пак получаваме по десетина предложения на година.

— Не съм дошъл да купувам. Търся Мат Джеферсън. Познавате ли го?

— Мат ли? Да. Дълго време живя на номер две.

Жената посочи къщата точно зад мен.

— Вече не живее ли тук?

Тя поклати глава и вече започнах да съжалявам, че съм карал шест часа, за да проверя един невалиден вече адрес.

— Имате ли представа къде живее сега?

— Да. Премести се в малък апартамент близо до мястото, където работи.

— Какво работи?

— Бере ябълки.

Вдигнах вежди:

— Сериозно?

Тя кимна:

— Все по този път, малко преди Моргантаун. Има голяма овощна градина и Мат отговаря за събирането на реколтата.

— Събиране на реколта. Бере ябълки.

— Ами, да.

Според последната информация, която имах за него, Мат Джеферсън, синът на известен и богат адвокат, бе завършил право и по всичко личеше, че го чака блестяща кариера. Сега научавах, че бере ябълки в затънтено градче в Индиана. Странно развитие на нещата.

— Бихте ли ми казали как да намеря градината?

Тя започна да ми обяснява, но на шестото „и там пак завийте наляво“, реших да потърся лист и химикалка в пикапа.

Дори със схемата ми беше нужен близо час, за да намеря мястото. През седем-осем километра имаше разклонения и ако отминеш някое, можеше да продължиш да караш още дълго, докато осъзнаеш, че си го пропуснал. За сметка на това пропускането на отклонение не беше трудно, защото много от тях не бяха означени. Нямаше и бензиностанции, затова се примирих, че ако скоро не намеря мястото, ще се наложи да го търся пеша. Напрежението ме поддържа винаги във форма.

Накрая, след поредния завой видях изписана на ръка табела, която гласеше: „Ябълкова градина — след пет километра завийте наляво“. Хората бяха достатъчно съобразителни, за да не си дадат труда да пишат име на улица или нещо подобно, което бе излишно. След пет километра завих наляво и намерих градината.

Главната сграда бе дълга барака, боядисана в червено. През широко отворената двойна врата се виждаха купища бурета и сандъци, преливащи от ябълки, на верандата под сянката на големи дървета бяха натрупани тикви. Бяха се появили облаци; слънцето, което цяла сутрин напичаше, сега бе забулено от тънка сивкава пелена. Влязох в бараката. Вътре стояха няколко жени, вземаха някоя ябълка, вдигаха я, оглеждаха я на светлината и се мръщеха, търсейки най-малкия дефект. На касата при входа работеха две момичета, но въпреки това опашката беше дълга. Със сигурност някъде наоколо имаше началник. Минах през цялото помещение, видях табелка „Пресен ябълков сок“, сочеща навън, и тръгнах натам.

Каменна пътека, оградена от късни есенни цветя водеше към беседка до голямо изкуствено езеро. Хълмовете на другия бряг бяха покрити с големи дървета, чиито цветове някак си изглеждаха още по-ярки под скупчващите се облаци. Навън нямаше друг освен мен; цареше тишина и спокойствие, погледнах беседката и си помислих, че е прекрасно място да прекараш един следобед с някого на бутилка шампанско. Добре, че Ейми се отказа да идва, защото щях да се изкуша да го направим.

Заобиколих бараката, търсейки мястото, където продават ябълков сок. Завих зад ъгъла и се натъкнах на голяма метална машина, издаваща тихо бръмчене. До нея червенокоса жена държеше поднос с пластмасови чашки, пълни с тъмнокафява течност.

— Опитайте.

— Аз всъщност търся…

— Опитайте — повтори тя и ме погледна така, сякаш ако откажа, може да ми се случи нещо много лошо: например да ме потопят в карамел и да ме овалят в орехи.

Бързо взех една чашка и отпих.

— Хубаво е, нали? — попита тя, като ме наблюдаваше внимателно.

— Толкова, че ми се подкосиха краката.

— Току-що изстискан. Кажете сега с какво мога да ви помогна?

— Търся управителя или собственика.

— Аз съм и двете. Кара Рос. — Заради подноса не можа да ми подаде ръка, но леко кимна. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Трябва да говоря с един от служителите ви. Мат Джеферсън.

— Сериозно?

— Не работи ли тук?

— О, да, работи. Просто никой никога не го е търсил. Мат е доста затворен. Той отговаря за беритбата.

— Да, казаха ми.

— В момента е в градината, работи. Разработваме нов парцел на няколко километра оттук. За да отговорим на търсенето, нали се сещате.

— Как мога да открия Мат на този нов парцел?

— По-добре да изчакате час-два. Освен ако не е спешно.

Поклатих глава:

— Важно е, но мога да почакам. Тук ли ще дойде?

— Да, той живее тук. Елате с мен.

Минахме покрай сокоизстисквачката и влязохме в тъмен коридор. По средата му дремеше старо куче, но Кара Рос го прескочи, сякаш не съществуваше, и аз последвах примера ѝ. Влязохме в главното помещение на бараката, собственичката остави подноса на един тезгях и се обърна към мен:

— Ако искате, ще оставя бележка на вратата на Мат. Ще си тръгна, преди да се върне.

— Кога ще бъде това?

— Работи до залез. До около седем часа. Тогава трябва да се прибере.

Кара Рос взе химикалка и листче с формата на ябълка.

— Какво да запиша?

Не ми се стори уместно Джеферсън да научи за смъртта на баща си от бележка с формата на ябълка, залепена на входната му врата. Малко по-добре щеше да е, ако научи, че е милионер, но все пак предпочитах да му го кажа лично.

— Напишете само, че един човек от Кливланд иска да го види.

— Без име?

— Не се познаваме. Идвам по семейни дела, но не сме роднини.

Тя написа:

— Добре ли е така?

— Идеално.

— Ще оставя бележката на вратата му. Когато дойдете, тази част на сградата ще е затворена. Ще ви покажа къде е апартаментът му.

— Чудесно. Благодаря ви за помощта.

— Няма защо. — Тя се усмихна. — Знаете ли, този ябълков сок, който толкова харесахте, се продава.

— Мога да изпия десет литра още сега.

Купих си един литър сок и килограм ябълки. Хитра тактика — винаги се старай да спечелиш благоразположението на местните. Кара Рос отново ме заведе отзад, за да оставим бележката на вратата на Джеферсън, който живееше в преустроената като апартамент плевня на бивш обор с изглед към езерото и гората. Не беше зле.

— Един човек от Кливланд… Семейни дела — прочете тя бележката и се засмя. — Обзалагам се, че ще събуди любопитството му.

Това бе очевиден намек за собственото ѝ любопитство, но не смятах да казвам повече на никого освен на младия Джеферсън. Нямаше да му навреди, ако се поизмъчва от любопитство половин час, докато се появя.

— Сигурна ли сте, че бележката няма да падне?

Кара Рос внимателно залепи листчето с форма на ябълка така, че вятърът да не може да повдигне края му. Отдръпна се назад и го огледа доволно.

— Сега няма как да не го прочете.

— Чудесно.

Вятърът се беше усилил, носеше сухи листа и аз бях доволен, че бележката ми няма да отлети в езерото. Исках да съм сигурен, че синът на Джеферсън ще ме очаква.

5.

Карах към Моргантаун по път, олицетворяващ есента по начин, по който хората от града я виждат изобразена само на картина или картичка. Обагрени в алено и златисто дървета покрай ниви с изсъхнала и изпочупена царевица под бледосивкаво небе. През краткото време, което бях прекарал в овощната градина, се бяха натрупали облаци и това унищожи шансовете ми да се насладя на залеза. Беше захладняло, но още не валеше.

Моргантаун много приличаше на Нашвил, но нямаше тази подчертана туристическа насоченост. Докато чаках зелено на един от двата светофара в градчето, се замислих, че ако направя черно-бяла снимка на улицата пред мен и каменните сгради с разноцветни навеси и затъмнени прозорци, само по съвременните автомобили ще личи, че не е правена през петдесетте. На един магазин имаше табела, че продават ръчно изработени мебели; друг рекламираше кленов сироп. Това бе едно от онези места, които те карат да се радваш, че си се отклонил от главния път, далеч от сервизните станции на магистралите с ресторанти на самообслужване и паркинги за камиони.

Помотах се из градчето, за да убия времето, зяпах магазините и кимах на поздрав на минувачите, после влязох в едно ресторантче и отделих четирийсет минути за вечеря. Когато тръгнах обратно към ябълковата градина, започваше да се свечерява, дърветата хвърляха дълги сенки върху шосето, ярките им цветове преминаваха в матово кафяво. Карах на отворен прозорец, но въздухът, който влизаше, бе достатъчно студен, за да ме накара да съжаля, че не съм си взел още едно кафе за из път.

Голямата барака в овощната градина беше тъмна, вратата — затворена, паркингът — празен, ако не броим няколкото работни автомобила. Лампите край входа осветяваха няколко скулптури от царевични стебла, сено и кратунки, на един стълб до бараката висеше плашило. Спрях и вдигнах прозорците, предното стъкло веднага се запоти от разликата в температурата.

Слязох и се заслушах в тишината. На улицата пред апартамента ми винаги има движение, често се чува силна музика или пък вой на сирени. В тиха нощ мога да чуя някоя жена, говореща по телефона от кабриолета си, или силния смях на мъже, излизащи от близкия бар. Тук единственият шум идваше от вятъра. Не вой или свистене, а непрестанно шумолене в листата на дърветата и тревата.

Минах покрай главния вход на бараката и заобиколих отзад по пътя, по който Кара Рос ме беше завела по-рано. Обувките ми тропаха по дъските, луната беше във формата на полукръг и даваше единствената светлина от тази страна на сградата. Знаех, че за тази фаза на нощното светило има някаква специална дума — първа или последна четвърт, не знаех точно; имаше медно червен цвят, какъвто може да се види само през есента. Завих зад ъгъла и намерих вратата на преустроената плевня.

Бележката бе свалена, нямаше и следа от тиксото. Похлопах с юмрук по грубото дърво и зачаках. Никой не отвори и не чух някой да се движи на горния етаж. Отново почуках, но пак нищо. Нямаше брава, само някаква странна дръжка с форма на кука и ключалка. Дръпнах дръжката, но вратата не се отвори. Синът на Джеферсън бе взел бележката, но не ме беше изчакал. Може би не беше толкова любопитен да разбере за какво става дума, колкото очакваше Кара Рос.

Обърнах гръб на вратата, пъхнах ръцете си в джобовете и свих раменете си заради студа. Пред мен черната повърхност на езерцето бе надиплена от вятъра. Изведнъж забелязах някакъв силует в беседката.

Нямаше лампа, но очертанията на човека се виждаха ясно. Седеше на пейката под изящната дървена решетка, изпълняваща функцията на стена, неподвижен като плашилото пред бараката. Леко потреперих, когато го видях — присъствието на човек на такова пусто място нощем ми се стори някак заплашително. Дадох си сметка, че това трябва да е синът на Джеферсън. Ако живеех тук, и аз щях да прекарвам вечерите край брега. Беседката и езерото бяха на трийсетина метра от бараката, затова ми се стори странно, че не ме е чул, но може би вятърът отнасяше звука в друга посока. Тръгнах по пътеката към беседката, като внимателно стъпвах в тъмното.

Когато изминах половината разстояние, видях, че е седнал с гръб към езерото и с лице към мен. Не можеше да не ме е видял пред вратата си, но въпреки това продължаваше да седи безшумно и да ме гледа. Понечих да извикам, да го поздравя, но поведението му бе толкова странно, че ми се стори някак неуместно да наруша тишината, затова продължих мълчаливо към него.

Изкачих стъпалата на беседката и застанах на няколко крачки от него. Мъжът носеше дънки и дебела фланелена блуза; гъстата му тъмна коса висеше до раменете, а няколко кичура закриваха лицето му. Брадичката му бе опряна в гърдите, но очите му бяха насочени към мен. На парапета до него имаше бутилка уиски, почти празна. Отворих уста да заговоря, но тогава видях револвера.

Оръжието бе на пейката до него, но макар че очите ми още не се бяха нагодили съвсем към тъмното, видях, че ръката му е върху ръкохватката, а пръстът — на спусъка. Държеше дулото насочено към мен. Спрях и преместих погледа си от револвера към безизразните черни очи, които ме гледаха равнодушно.

— Баща ми е мъртъв, нали?

Гласът му беше безизразен като очите.

Постарах се да гледам лицето му, а не оръжието.

— Да. Мъртъв е. Това съм дошъл да ви кажа.

Той вдигна револвера и го насочи към гърдите ми; деляха ни около два метра. При такова разстояние уменията на стрелеца не играят роля. Дори да беше изпил цялото липсващо количество уиски от бутилката, нямаше как да не улучи.

Стоях колкото можех по-неподвижно. Устата ми пресъхна като пустинен пясък след кратък порой, сърцето ми затуптя лудо, чувствах пулса си в слепоочията и китките си, а мускулите на краката ми затрепериха като след дълго тичане.

— Чуйте ме… — започнах, но той веднага ме прекъсна.

— Можех да ви убия. Можех да ви застрелям още щом се появихте зад ъгъла.

Замълчах. И преди са ме заплашвали с оръжие и на няколко пъти дори съм успявал да убедя човекът, който го държи, да го свали, но случаят не беше такъв. В поведението на Джеферсън не личеше никаква нерешителност, нито следа от бушуващите емоции, които обикновено изпитват хората, държащи оръжие. Той говореше и седеше като актьор, останал сам на сцената — всички други са си тръгнали, светлините са изгаснали, но той знае ролята си и ще я изпълни до край.

— И да ви бях убил обаче, нямаше да помогне, нали? Защото не сте сам.

Сега почувствах, че трябва да кажа нещо, макар че не знаех какво, а и с този револвер, насочен срещу мен, не исках да рискувам с неподходящи думи. Преглътнах и се опитах да се успокоя, така че когато заговоря, гласът ми да е равномерен и да не внесе допълнително напрежение.

— Той поне имаше причина да го направи — добави Джеферсън. — Вие го правите само от алчност.

Револверът се помести, видях го като проблясък, но в мрака не можах да разбера какво прави, забелязах само движението и инстинктът ми за самосъхранение ме накара да направя нещо. Чух изщракването на петлето и непохватно скочих на една страна, с което нямаше да постигна нищо, ако вместо да лапне дулото на оръжието, синът на Алекс Джеферсън го беше насочил към мен.

Револверът изгърмя толкова силно, че заглуши всички други шумове, куршумът излетя през тила на Матю Джеферсън и разпръсна мозъка му над езерото. Тялото му се заклати назад, но рамото му се удари в парапета и залитна напред. Падна върху пейката и се търколи по очи в краката ми, откривайки пред погледа ми пулсиращия кратер в тила му.

Мисля, че се опитах да изкрещя и може би дори съм го направил, но дори така да е станало, не съм чул собствения си глас — само ехото от изстрела, което още звучеше в ушите ми, дори по-силно от истинския гърмеж. Погледнах сина на Джеферсън, бликащата кръв от главата му, уплашено заотстъпвах назад, прескочих парапета на беседката, без да отмествам очи от трупа. Преметнах се и паднах непохватно в храстите отзад, изпълзях от тях и хукнах към бараката. Когато я достигнах, седнах на земята и се втренчих към беседката.

Матю Джеферсън не стреля по мен. Държеше револвера към мен, бе само на няколко крачки, а после стреля. Но не по мен. Не ме застреля.

— Не стреляха по теб — изрекох високо. — Не стреляха по теб.

Надявах се, че като чуя глас си, ще се успокоя, но вместо това затреперих. Започна от ръцете ми и се разпространи по цялото ми тяло. Насилих се да се изправя и да отида до каменната пътека. Застанах там, дишайки дълбоко, докато престана да треперя, после извадих мобилния си телефон от джоба. Опитах се да го отворя, но го изпуснах в тревата. При втория опит успях да набера трите цифри, които исках.

Дадох им необходимата информация. Диспечерката искаше да ме задържи на линията, докато патрулната кола пристигне, но затворих. Бавно се върнах при беседката, изпитвах нужда отново да видя трупа — може би за да се уверя, че не е моят.

Около тялото се беше образувало езерце от кръв. Револверът бе паднал наблизо. Миризмата на кръв беше натрапчива дори тук, на открито и въпреки постоянния вятър.

— Ти си милионер — казах на трупа. — Това бях дошъл да ти кажа. Не знам за кого, по дяволите, ме помисли, но само това исках да ти кажа.

Не можех повече да го гледам, извърнах се и се загледах към езерото, в което бе потънала част от черепа му. Луната се отразяваше в бутилката от уиски на мястото, където бе седял мъртвецът, под нея имаше някакво листче. Приближих се и видях, че е бележката с форма на ябълка, която Кара Рос бе написала:

6.

Първият полицай от шерифството, който пристигна, изглеждаше на не повече от четиринайсет-петнайсет години. Нервно започна да се мотае из паркинга, като говореше по радиостанцията си, и когато му извиках, подскочи, сякаш стрелях по колата му.

— Там има труп — казах му, като излязох на осветеното петно на паркинга. — И много кръв. Правили ли сте оглед на местопроизшествие?

Той поклати глава и колебливо отстъпи назад. Проклетият му хлапак се страхуваше от мен.

— Някой друг ще дойде ли?

Той преглътна с мъка, кимна и измънка:

— Да, сър. Щатската полиция.

— Искате ли да ги изчакаме? — предложих внимателно.

— Ами, да. Защо не?

После явно осъзна, как ще изглежда, ако щатските го заварят да чака на паркинга с мен, без дори да е погледнал трупа, и добави:

— Всъщност може би трябва… така де, да отцепя района.

Кимнах бавно:

— Добре. Елате с мен.

Бяхме извървели половината път до беседката, когато шумът от втора кола, навлизаща в постлания с чакъл паркинг, дойде като спасение за хлапето. Обърнахме се. Автомобилът беше цивилен. Форд „Таурус“, какъвто имаше и Джо.

— Това ли са щатските?

— Да — облекчено отвърна младежът.

Тръгна да се връща към паркинга. От втория автомобил слезе цивилен полицай и заслиза към нас. Срещнахме се при ъгъла на бараката, под една от външните лампи.

— Самоубийство — обяви младият полицай, като леко се изпъчи, опитвайки се да впечатли по-старшия.

— Аха — измърмори цивилният. — Имах такива подозрения, след като диспечерите ми казаха, че има сигнал за самоубийство.

Младокът се умърлуши.

— Вие кой сте? — попита цивилният полицай.

Беше безличен във всяко отношение — среден на ръст с нормално телосложение, нито красив, нито грозен, един от хиляди хора, които подминаваме на улицата, без да забележим.

— Линкълн Пери. Аз се обадих.

— Вие ли намерихте трупа?

— Видях как се гръмна.

— Аха. — Той кимна и извади малък касетофон от джоба си. — Линкълн Пери. Хубаво име. Аз съм Роджър Бруър от щатската полиция.

Включи касетофона и го поднесе към устата си, каза името си, датата и часа, описа къде се намираме, какво са му казали диспечерите и какво е научил от мен. След като направи всичко това, изгаси касетофона и ми кимна:

— Водете.

Последваха ме зад бараката и когато излязохме на тъмно, щатският полицай извади фенерче. Заведох ги при беседката.

— Ето го. Предполагам, че трябва да изчакам встрани.

— Да.

Цивилният се приближи, без да издава някакво безпокойство; младокът го последва плахо. Когато видя трупа, Бруър изсвири удивено и поклати глава:

— Доста добре се е справил, а?

Не коментирах. Младият полицай пребледня, застана от другата страна на беседката, опря се на парапета и се извърна да не гледа. Вятърът се беше усилил, бе станал по-студен, вдигаше вълнички в езерото и ме смразяваше. Събори няколко листа от дърветата и едно падна върху гърба на Матю Джеферсън. Бруър го махна с показалеца си.

Гората и езерото се осветиха от мигаща лампа и до бараката спря трети автомобил — патрулна кола на щатската полиция. Слязоха двама униформени, с високи черни ботуши и шапки с периферия.

— Изчакайте тук, ако обичате — нареди Бруър.

— Разбира се.

С полицая от шерифството останахме на брега на езерото, докато Бруър говореше с новодошлите. Каза им да извикат линейка за трупа и да опаковат дланите и пръстите на трупа в пликчета. След като даде нарежданията си, ме извика. Минах мълчаливо покрай двамата униформени, които ме изгледаха подозрително, и отидох при Бруър до главния вход на бараката. Говореше тихо, като държеше касетофона вдигнат пред устата си.

— Така, господин Пери, ще ми трябват вашите свидетелски показания. Много е важно, след като вие сте единственият, който е видял нещо.

— Разбира се.

— Давали ли сте някога свидетелски показания?

Звучеше като процедурен въпрос, но това бе и хитър начин да разбере дали някога съм участвал в криминално разследване.

— Да, давал съм. Но повече съм вземал.

— Моля?

Той вдигна вежди.

— Няколко години съм работил в кливландската полиция. Бях стигнал до детектив.

— Сериозно? — Той кимна замислено. — А сега?

— Частен детектив съм.

— Частен детектив… Ясно. Нещата се усложняват, струва ми се. И какво ви води в тази затънтена част на света, детективе? Почивка или работа?

— Работа.

— Аха. — Касетофонът записваше. — Значи, ето какво ще направим, господин Пери. Вие ще ми разкажете всичко, което знаете, а после ще ви задам още въпроси, ако има такива.

— Добре.

Бруър ми даде знак да започвам. Разказах му всичко ясно, без да скривам нищо освен миналата си връзка с Карън. Не беше от значение, но той вероятно щеше да се опита да го свърже със случилото се, а не исках да си създавам такива главоболия. Затова представих Карън като обикновен клиент. Сега тя беше точно такава. Линейката пристигна, когато свършвах, но Бруър остави униформените да се занимават с нея и остана с мен.

— Хъм — измърмори, след като приключих, — странна работа. Човекът се връща от работа, вижда бележката, че сте го търсили, и сяда край езерото въоръжен с револвер и бутилка уиски. Не се самоубива тогава, докато е сам, а изчаква да дойдете. Когато се появявате, той отнякъде вече е научил новината, заради която сте шофирали шест часа, за да му я съобщите. Казва ви го и се гръмва.

Не коментирах. Бруър изцъка с език и поклати глава.

— Много странно — повтори. — Имате ли някакво предположение, господин Пери?

— Ами, очевидно ме е помислил за друг.

— За някого, който е познавал баща му.

— Да.

— За някого, който не е дошъл сам, ако съдим по онова, което ви е казал.

— Точно така. Явно мислеше, че с мен има още някой.

— И какво? Уплашил се е от този някой, така ли?

Замислих се и кимнах:

— Да, така мисля. Мисля, че е бил много уплашен.

— Много уплашен?

— Той вече беше решил да лапне дулото на револвера. Не е било спонтанно решение. Вече е било взето.

— Да, но е изчакал да дойдете, преди да се застреля.

— Да.

— Но не е и онзи неизвестен някой, от когото се е боял.

— Така излиза.

— Не ви познаваше, нали?

— Не, но ми се стори, че вижда в мен познат човек. Помислил ме е за друг или за пратеник на някого, когото познава.

Бруър ме погледна изпитателно. Вгледах се в лицето му, в очите му, и видях, че не е доволен от обясненията ми. Не казваше, че не ми вярва, но очевидно не харесваше онова, което беше чул.

— Много странно.

— Може би.

— Не, наистина. Странно е. Ще направим психологически профил на този човек, може би от него ще научим нещо повече, но на този етап ми се струва доста необичайно да се самоубие по такъв начин.

— Съгласен съм.

Той се размърда и излезе от светлото петно под лампата.

— Разбира се, ако приемем, че наистина се е самоубил.

— Самоуби се.

— Така твърди господинът от Охайо — уточни Бруър с благ тон. — Само че, уви, господинът от Охайо е единственият свидетел. Затова, ако предположим — само да предположим — че господинът лъже, тогава… това означава сериозни главоболия. Защото, ако случайно този джентълмен лъже, това е убийство.

— Самоубийство е.

— Револверът не беше в ръката на убития.

— Изпуснал го е, когато падаше. Разследвали ли сте друг път самоубийство? — Бруър кимна и аз продължих: — Значи знаете, че понякога оръжието изпада от ръката на умрелия. Пръстите могат да се сгърчат, но невинаги става така.

Той мълчеше. Само стоеше и ме гледаше.

— Проверете палеца му.

— Моля?

— Проверете палеца му за отпечатък от петлето. Той вдигна петлето, преди да стреля. Знам, защото го чух. Смъртта настъпи мигновено, затова отпечатъкът от петлето трябва да се е запазил. Случва се, когато сърцето спре внезапно.

— Чудесна идея. — Бруър се изплю в близките храсти. — Ще се погрижа да проверят палците, господин Пери.

— Хубаво.

— Много странна работа — повтори отново и поклати глава. — Така, господин Пери, както казах, ще ми трябват и писмени показания.

— Добре.

— Кога смятахте да се върнете в Охайо?

— Тази вечер.

Той се усмихна и поклати глава:

— Опасявам се, че няма да можете.

— Казах ви всичко, което знам, и ще ви дам писмени показания. Ще ви дам телефона си, в случай че ви потрябвам.

Той направи физиономия, сякаш трябваше да ми съобщи лоша новина и това никак не му харесва. Само се преструваше — всъщност му доставяше голямо удоволствие.

— Положението е много деликатно. Наистина, казвате, че е самоубийство. Но докато не получа потвърждение, трябва да разчитам само на думите ви. Страшно неудобно ще се получи, ако момчетата от лабораторията намерят улики, че сте убили този човек, а аз съм ви пуснал. Тогава ще се наложи да ви търсим, да се разправяме с десетки ченгета в Охайо, които ще ме гледат, ще клатят глава и ще си шушукат как този идиот от Индиана е пуснал убиеца да си тръгне по живо по здраво.

Погледна ме, изражението му бе непроницаемо.

— Мразя да ми шушукат зад гърба.

— Дадох ви показания — заявих решително. — Смятам да се прибирам вкъщи, освен ако не ме арестувате.

Изведнъж много ми се прииска да съм си у дома.

— Ножът май опря до кокала, а?

— Да.

— За съжаление трябва да ви задържа. Поне за няколко часа, докато изясним нещата.

— За убийство ли ме арестувате?

Той поклати глава:

— За мен това е разследване на смърт, настъпила при съмнителни обстоятелства, господин Пери. Едната възможност е самоубийство, другата — убийство. А също и стрелба по невнимание, предполагам. Това са възможностите, нали? Както и да е, трябва да проверя всичко, да се уверя…

— Разбирам. Но ако смятате да ме задържите, ще трябва да ме арестувате за нещо. Не мисля, че имате основания да ме обвините в убийство.

Той се усмихна тъжно и кимна, сякаш тук съм го надхитрил.

— Разрешителното ви за частен детектив, от кой щат е издадено?

Мамка му. Разбрах накъде бие и поклатих глава.

— От кой щат?

— От Охайо.

— Виж ти. Това не е хубаво. Защото тук е Индиана. Онзи тип там? Той е в Индиана. Значи водите частно разследване в Индиана, без да имате разрешително, валидно в този щат. Олеле. Ужасно съжалявам, господин Пери, но това ми прилича на сериозно закононарушение.

— Не достатъчно сериозно, за да ме тикнете зад решетките.

Той се ухили самодоволно:

— За една нощ ще свърши работа.

7.

Полицейският арест на окръг Браун бил чисто нов. Хлапакът от шерифството ми даде тази информация, след като Бруър го натовари със задачата да ме закара там. Когато узна новината, той видимо пребледня, явно си помисли, че ме арестуват, задето съм гръмнал човека в беседката, и си спомни, че прекара с мен няколко минути насаме преди пристигането на колегата си от щатската полиция. Когато се качихме в колата, все поглеждаше нервно в огледалото, сякаш очакваше, че изпечен престъпник като мен някак ще съумее да мине през решетките, отделящи задните от предните седалки, и да го удуши с белезниците. След около пет минути и петдесет уплашени поглеждания реши да ме заговори. Може би ако ме предразположи, щях да се откажа да го убивам и можеше само да го фрасна по главата със собствения му пистолет и да офейкам с колата му. Така би направил един добронамерен изпечен престъпник.

— Доста е луксозен — обясни за ареста. — Много по-хубав от стария. Има електронни ключалки, по-просторен е, всичко е последен крясък на техниката.

— Аз пък се притеснявах, че няма да намеря къде да преспя тази нощ.

— Уютно е. За затвор.

— Пък и сигурно е най-евтиното, което може да се намери в града.

Хлапакът продължи да бъбри нервно през целия път, докато аз разсеяно гледах навън. Чудех се кога ще се върна в Кливланд. Бруър изглеждаше упорит, щеше да ме задържи колкото може, но ако не направи глупостта да ме обвини в убийство, сутринта трябваше да ме пусне. Карън щеше да научи новината много преди да се прибера. Вероятно щяха да ѝ се обадят още тази вечер, след като имах добрината да дам на Бруър информация за близките на убития. Все пак работата ми беше да предам вестта за починал роднина, а Матю Джеферсън вече знаеше за смъртта на баща си. Не исках да ми плащат за нещо, което не съм свършил.

Облегнах се назад и се опитах да не слушам полицая, който описваше мерките за предотвратяване на бягство от новия арест, вероятно опитвайки се да ме разколебае от мисълта да пробвам да се измъкна. Надявах се, че след като говори с Карън, Бруър ще се поуспокои. Тя щеше да потвърди разказа ми и при липса на улики за убийство трябваше да ме пуснат преди обяд. Кучият син вероятно щеше да ме глоби, че работя без разрешително в Индиана. Щеше да уведоми комисията по лицензиране в Охайо и оттам също да ме глобят. Чудесно.

Отне им половин час да ме регистрират в ареста. Позволиха ми да остана с личните си дрехи, но ми взеха колана, за да не се обеся. Заведоха ме във вътрешността на сградата през няколко дебели стоманени врати, които се затваряха със силно, глухо тракане. Вратите в затворите винаги ми навяват мисли за люкове на подводници — всяват същото чувство за обреченост, когато се затварят.

Бях сам в килия, но отсреща имаше някакъв изпаднал пияница, който искаше да му разкажа за престъпленията си. Попита ме за какво са ме прибрали.

— За незаконно варене на уиски — отговорих.

Легнах и му обърнах гръб. Преди да заспя, си помислих, че Ейми е пропуснала голям купон.

Бруър дойде рано сутринта, вероятно не беше мигнал цяла нощ, както се случва с повечето усърдни полицаи. Изглеждаше ми добър професионалист, просто сега леко се беше заблудил.

— Добре ли спахте? — попита, след като надзирателят ме пусна и ме поведоха през серия от врати към малка стая за разпити, на чиито стени бяха прикачени окови.

— Свършихме ли вече с тези глупости? — сопнах се аз. — Искам да се прибера преди обяд.

— Не бързайте толкова.

Надзирателят излезе и с Бруър останахме сами. Беше се преоблякъл, носеше дънки и горнище на анцуг — всекидневни полицейски дрехи. Брадата му бе набола, значи не е имал много свободно време преди втората си среща с мен.

— Направих някои справки — отбеляза той. — Излиза, че сте били доста добър полицай. Имате сериозни успехи като детектив, което е хубаво. Това придава повече достоверност на показанията ви.

— Съжалявате ли вече за постъпката си?

Той почука с молива си по масата пред него.

— Има обаче няколко неща, които ме притесняват. Например защо способен детектив като вас не спомена няколко много интересни подробности в свидетелските си показания. Например ареста за нападение срещу бащата на покойния. Или романтичната ви връзка с мащехата му.

— Прекалено много несъществени подробности биха разводнили показанията.

— Мислите ли, че съм дошъл да си разменяме остроумни забележки?

— Натам вървят нещата.

— Вече не. — Той се наведе напред. — Така, казах, че снощи пропуснахте да споменете някои доста интересни подробности, господин Пери. Казахте, че сте дошли да съобщите на Джеферсън за смъртта на баща му.

— Да, така е.

— Не казахте обаче, че е трябвало да му съобщите, че е наследил няколко милиона.

— Това са семейни дела. Не съм склонен да обсъждам финансовото състояние на клиентите си, господин Бруър.

— Разбира се. Така, нека да видим какво ми казахте вчера, съгласен ли сте? — Извади малък бележник от джоба си и го отвори. — Казахте ми и няколко пъти повторихте, че Матю Джеферсън вече е знаел за смъртта на баща си. Това е било първото, което ви е казал.

— Точно така.

Бруър затвори бележника.

— Ако е знаел, че баща му е мъртъв, би трябвало да се е досетил, че е наследил сериозно състояние, нали? Странен мотив да се самоубие, не мислите ли?

— С баща си са били в лоши отношения. Може би не е очаквал, че ще получи наследство. Може би това е част от емоционалния му проблем: че не само е изгубил баща си, а и наследството.

— Ако са били в лоши отношения, както ми казахте и снощи, защо баща му му се е обаждал три пъти за последните няколко седмици?

Облегнах се назад и го погледнах. Не блъфираше; личеше по изражението му. Ако се е обадил на съдията у дома и е взел разрешение за телефонна разпечатка, напълно възможно бе да я е получил сутринта.

— Интересно, нали? — каза Бруър, като ме наблюдаваше.

— Може би — отговорих равнодушно.

Беше повече от интересно, но не исках Бруър да разбере, че ме е грижа. По дяволите, дори не исках да мисля за това. В момента ме интересуваше само как да си проправя път през трите заключени врати, делящи ме от паркинга.

— Ами парите? — продължи Бруър. — Милионите, които синът е трябвало да получи? Е, след като той вече е мъртъв, парите отиват право при вдовицата. Същата вдовица, която преди време е била ваша годеница.

Той разпери ръце и се подпря на масата.

— Знаете ли, ако бях параноик, сериозно щях да се запитам дали да вярвам на показанията ви, господин Пери.

— Не съм се виждал с Карън Джеферсън от години, Бруър. Обадете се в кливландската полиция и поразпитайте. Повярвайте ми, след смъртта на съпруга ѝ подробно са проверили връзката ни.

— Задължително ще говоря с Кливланд. Сега обаче още не съм свършил с вас. Искам да знам защо, по дяволите, сте приели тази задача. Или — и това е още по-интересен въпрос — защо, по дяволите, са ви възложили тази задача. Разтрогнали сте годежа си с тази жена, пребили сте бъдещия ѝ съпруг и от години не сте поддържали връзка. После убиват съпруга ѝ и вие изведнъж ставате семеен приятел.

— Не съм семеен приятел. Просто си върша работата.

— Да съобщавате на хората за смъртта на техни близки, това ли ви е работата?

— Трябваше да го открия. Никой не знаеше къде е.

— Никой освен баща му.

Свих рамене.

— Да — продължи Бруър. — Баща му е знаел къде живее, защото му се е обаждал. Или някой друг му е телефонирал от къщата в Пепър Пайк. И ако бащата е говорил със сина си, мамка му, не ви ли се струва адски странно, че не е споменал на жена си? Да каже: „Скъпа, помниш ли момчето, с което от няколко години не се бяхме чували? Оказва се, че е в Индиана и работи в ябълкова градина…“

Няколко минути поседяхме мълчаливо и се гледахме; Бруър потропваше по масата с проклетия молив.

— Снощи ми казахте, че покойникът е бил в лоши отношения с баща си, но се оказва, че не е вярно. Днес ми казвате, че не сте поддържали връзка с вдовица, която съвсем скоро ще наследи голямо състояние. Питам се дали е вярно. Просто размишлявам на глас.

— Колкото и да ме ласкае, че ме включвате в мисловния си процес, искам вече да си тръгвам.

— Както вече казах, няма нужда да бързате толкова.

Изправих се.

— Освободете ме или ме арестувайте за нещо, Бруър. За нещо по-сериозно от водене на частно разследване без разрешително за частен детектив, валидно в Индиана. Или ми осигурете адвокат и ми дайте телефон, за да разтръбя в медиите как ме задържате без основание.

Той остана седнал и ме погледна спокойно, нито враждебно, нито добронамерено, просто замислено.

— Мислите, че тук пасем трева, нали? Мислите ме за някой тъп селяндур, дето му е писнало да търси домашни лаборатории за амфетамини?

— Не, не мисля така, Бруър. Мисля — или поне мислех допреди малко — че сте способен полицай. Умен човек. Но не ми харесва да гледам как един способен, умен полицай си губи времето.

Той стана, отключи вратата, отвори я и ми направи път да мина. Почти бях излязъл, когато ме хвана за ръката. Направи го бавно, може да се каже нежно, но ме стисна като с клещи. Постави тънките си пръсти върху рамото ми и натисна с палец една болезнена точка. Задържа ме така, извъртя главата си настрани и ме погледна в очите.

— Снощи предложихте да проверя палеца на умрелия за отпечатъци от петлето на револвера.

— Направихте ли го?

— Да. Имаше. Когато видях, си помислих, че съм вкарал в ареста един умен човек. Започнах да съжалявам. После се почудих дали не е прекалено умно. Отпечатъци от петлето върху палеца. Странно е да си спомниш тази подробност само час след като си станал свидетел на такава травматизираща случка.

— Аз съм детектив, Бруър. Станало ми е рефлекс.

— Според патолога отпечатъкът от петлето може да е оставен, като някой е сложил револвера в ръката на жертвата и е натиснал петлето с палеца. Каза, че трябвало да се направи много бързо, веднага след убийството, но било възможно отпечатъкът да остане, след като кръвообращението спре.

Пресегнах се, стиснах китката му с пръсти, свалих ръката му от рамото си и го избутах с лакът. Действията ми бяха също като неговите — агресия, скрита в бавни, внимателни движения. Останах втренчен в очите му и той не се опита да ме спре. Обърнах му гръб и отидох до следващата заключена врата. Спрях и го погледнах с очакване. Той се поколеба, после дойде и отключи.

— Приятно ми беше, Бруър. Жалко, че няма да се срещнем повече.

— О, ще се срещнем. Смятам да присъствам, когато ви съдят за убийство.

Бе от онези хора, по чиито очи никога не можеш да разбереш дали говорят сериозно, или се шегуват.

8.

Когато стигнах Кливланд, слънцето се виждаше като сплескана червена топка в огледалото ми. Спрях да обядвам, защото бях пропуснал вкусната затворническа закуска, но иначе карах без да спирам и без да се притеснявам, че могат да ме спрат за превишена скорост. Когато си заподозрян за убийство, глобите са малък проблем. Линкълн Пери, магистралният бандит. Ако се стигнеше дотам, трябваше да се въоръжа с автомат и да се готвя за сериозна престрелка.

Влязох в града по 71-во в посока запад, където живеех. В Брукпарк обаче завих по шосе 480 на изток. Носех дрехите си от предишния ден, бях брадясал, уморен и скован, но още не исках да се прибера у дома. След като един човек си пръсна мозъка пред очите ми, след като бях прекарал една нощ в затвора и едно ченге ме нарече убиец, имах да изясня някои неща. Струваше ми се съвсем уместно да направя една разходка до Пепър Пайк.

Когато спрях на алеята, къщата и всичките ѝ прозорци блестяха на светлината от залязващото слънце, стъклата отразяваха аленото сияние към очите ми. Слязох и опрях ръка върху капака, беше нагорещен от продължителната работа на двигателя. Колкото повече караш една кола, толкова повече ти се струва, че е живо същество. Като в оня стар филм, където Стив Маккуин играе механик на един военен кораб. „Камъчета на плажа“, така ли се казваше? Хубав филм. Той обичаше онзи проклет корабен двигател. Накрая Маккуин умира. Опитва се да спаси една жена, ако правилно си спомням. Може би трябваше да си стои в трюма при машините.

Извървях пътеката до къщата с наведена глава, потънал в мисли за Маккуин и корабния двигател. Когато стигнах до вратата, видях, че вече е отворена. Карън стоеше на прага и ме гледаше със зачервени очи.

— Чух колата.

— Така ли?

Без да чакам покана, минах покрай нея и влязох в хола. Седнах на същия диван, както при предишното си идване, и зачаках.

Карън дойде след минута, след като затвори входната врата и заключи всички ключалки. Чух шума от резето, дрънченето на веригата. Слушах и си представях как е изтичала към вратата, щом е чула бръмченето на пикапа ми, спомних си как при последното ми посещение разля виното си, когато телефонът иззвъня. Доста беше нервна.

— Казаха ми какво е станало.

Носеше дънки и горнище на анцуг, но от онези, които купуваш за по триста долара от магазин, в който всички служители ходят на маникюр веднъж седмично и никога не са си купували рок албум.

— Кой?

— Полицията в Индиана. Снощи се обадиха.

— Казаха ли ти, че ме задържаха в ареста?

Очите ѝ се разшириха.

— Не. Какво? Не. Казаха само… детективът каза, че трябва да вземе показания от теб и иска да потвърдя всичко.

Усмихнах се:

— Доста дълго им отне да ги проверят. Достатъчно дълго, за да ме настанят на удобно легло зад решетките.

Тя издърпа ръкавите на скъпия анцуг над китките си.

— Линкълн, съжалявам. Не знаех. Дори не ми беше казал, че отиваш в Индиана.

— За парите, които пръскаш, реших да го уведомя лично.

— Разбирам. Не мога да повярвам, че е станало така.

Съвсем скри ръцете си в ръкавите, скръсти ги на гърдите си. Поглеждаше ме плахо за миг, после отместваше очи към някой неодушевен предмет в стаята. Основата на лампиона явно ѝ беше любимият обект.

— Доста неочаквано — съгласих се, като я гледах изпитателно. — Ненормалният кучи син лапна револвера и издуха хубаво парче от черепа си. Беше по-близо до мен, отколкото ти си сега.

Тя ме погледна невярващо:

— Ужасно.

— Адски странно.

Дадох си сметка, че повтарям думите на Бруър от снощи. Сега аз бях в неговата роля. Надявах се да имам по-голям успех.

Карън мълчеше, седеше вторачена в основата на лампиона.

— Представи си да се самоубиеш малко преди да наследиш няколко милиона. Е, какво ще кажеш? Лош късмет. Само че знаеш ли кое е най-странното, Карън? Той знаеше, че баща му е мъртъв. Каза ми го още щом ме видя, както си седеше с револвера и бутилка уиски.

Тя вдигна глава и ме изгледа с широко отворени очи.

— Какво?

— Не знаеше ли?

— Не, разбира се. Откъде може да е узнал?

Останах загледан в нея известно време. Тя не отмести очи, но явно се чувстваше некомфортно.

— Трябва да си много глупава, ако си мислиш, че не мога да разбера когато ме лъжеш, Карън. Ако имам някакви спомени от теб, това е как изглеждаш, когато лъжеш. Запечатало се е в паметта ми.

Тя се облегна назад и отпусна ръцете си.

— Моля?

— Не ме лъжи — изрекох с леден глас. — Един човек се застреля пред очите ми и със същата лекота можеше да гръмне и мен. Може би дори е мислил да го направи. После прекарах една нощ в затвора и един детектив от Индиана иска да ме вкара там за дълго. Търпението ми много лесно се изчерпва, Карън.

Тя изглеждаше, сякаш ще заплаче.

— Линкълн, не съм…

— Знаела си, че Алекс и синът му са поддържали връзка. Когато ти казах, че Матю е знаел, че баща му е мъртъв, ти се престори на изненадана. Това беше глупав ход. Първо, защото познавам, когато лъжеш, и второ, защото полицаят, който ти се е обадил, ти е казал. Той е способно ченге и със сигурност е искал да изясни тази подробност. Попитал те е откъде може младежът да е научил. Защо ме лъжеш сега? Знаела си, че са поддържали връзка. При все това по някаква причина ме изпрати да търся сина и беше луд късмет, че не ме гръмнаха.

Накрая закрещях, а тя заплака. Замълчах и я оставих да циври. Майната ѝ. Ако затворя очи, пак виждах беседката, револвера, чувах изщракването на петлето. Чувствах как куршумът полита към мен, както го бях почувствал в онази частица от секундата, преди Матю Джеферсън сам да се изпрати на оня свят. А тя да ми реве! Мамка ѝ.

Дишането ми се учести, възбудата ми растеше. Седях, гледах я как плаче и дишах дълбоко. Накрая заговорих:

— Кажи ми нещо, което да е истина, Карън.

Тя избърса очите си.

— Всичко е истина.

— Глупости.

— Вярно е! Бяха се отчуждили. От години. Нямах представа къде живее Матю. Никаква представа. Нямах телефонния му номер или адреса.

— Знаела си, че наскоро са говорили. Защо не провери разпечатката на телефонните обаждания?

— Знаех само, че се е обаждал на Алекс. Обажданията от друг номер не фигурират в разпечатката, само ако е за сметка на абоната.

Седяхме и се гледахме втренчено. Стъмваше се, но светлият дървен под още блестеше в бледо червено. Часовникът на стената тиктакаше и лек ветрец гонеше листата по терасата, но иначе цареше тишина.

— Сега, след като съпругът ти и единственият му наследник са мъртви, ти си много богата — отбелязах.

Страхът в погледа ѝ се смени с гняв.

— Какво? Линкълн, да не искаш да кажеш…

— Нищо не казвам, Карън. Други ще кажат разни неща. Неща, които хората говорят, ако някоя жена изведнъж наследи голямо състояние вследствие от смъртта на двама души при съмнителни обстоятелства. И ако вярвах, че двата случая не са свързани и че нямаш нищо общо с тях. Щях да те посъветвам да не обръщаш внимание на хорските приказки и да си живееш живота.

— Но ти не вярваш, така ли? — бавно изрече тя.

Поклатих глава:

— Не вярвам, защото не е вярно.

— Не знам какво е вярно, Линкълн. Наистина не знам.

— Знаеш повече от мен.

— Искаш ли да чуеш какво знам?

— Ченгетата искат да ми лепнат едно убийство, Карън. Да, по дяволите, искам да чуя.

Тя стана от креслото и отиде в кухнята. Останах на дивана. В кухнята Карън вдигна бутилка вино от една подставка на плота, поколеба се, после я остави, взе си минерална вода от хладилника и се върна в хола. Отпи и сведе очи към пода.

— В това семейство има нещо много нередно.

Едва се сдържах да не се изсмея: „Стига, бе, Карън? Нещо нередно в семейството? Как ти хрумна след жестокото убийство миналата седмица и странното самоубийство вчера?“

— Запознах се с Алекс покрай работата…

— Знам — прекъснах я, като не успях да скрия язвителния си тон.

Отлично знаех как се е запознала с Алекс Джеферсън и нямаше нужда да ми напомня. Карън работеше в архива на окръжната прокуратура, после премина в частния сектор и постъпи като стажантка с доста добра заплата в престижна кливландска адвокатска кантора. Да, много добре си го спомнях. Вечерта, след като получи новата работа, пихме шампанско, бутилка „Дом Периньон“, струваща колкото една полицейска заплата, и вдигнахме тост за бъдещите ѝ успехи с Алекс Джеферсън.

Тя ме погледна тъжно:

— Ако искаш да чуеш какво знам, трябва да изтърпиш, когато говоря за Алекс. Не мога да ти дам факти, защото не знам нищо. Мога да ти разкажа само каква промяна съм наблюдавала у съпруга си.

Осъзнах, че стискам зъби едва когато отворих уста да заговоря:

— Добре, разказвай.

Тя отпи глътка вода, после затвори бутилката и я остави на масичката.

— Запознах се с Алекс и започнах работа в кантората. Беше мил и ми обръщаше внимание. През първата ми седмица във фирмата ме изведе на обяд и това стана редовна практика. Спомням си, че ми направи впечатление как въпреки голямата си заетост отделя време за мен всяка седмица. Много разпитваше за теб и отначало си мислех, че така иска да покаже, че интересът му към мен не е сексуален. После започнах да осъзнавам, че е точно обратното, че така пробва колко сериозна е връзката ни.

Колко сериозна била връзката ни. Явно думата „сгодени“ не е означавала много за Джеферсън. Може би в неговия свят годежът — и дори бракът — не бяха показателни за сериозността на една връзка.

— Знам, че не ти е приятно, и ще ти спестя подробностите. Все още се чувствам ужасно, Линкълн. Може би не ми вярваш и никога няма да повярваш. Причината да ти разказвам всичко това е, защото искам да обясня какво съм наблюдавала у съпруга ми.

Седях наведен напред, с ръце на коленете и поглед, забит в пода. Прокарах ръка през косата си, задърпах я, докато ме заболя.

— Сигурно като всички, които ни познаваха, имаш много предположения за онова, което ме е привличало у Алекс. Сигурна съм, че всички говорят за парите, макар че не ми се иска да вярвам, че са ме мислили за толкова повърхностна. Ще ти кажа какво ме привличаше — той се нуждаеше от мен. Изглеждаше отчаяно влюбен. Шегуваше се какво удоволствие му доставят младостта и невинността ми, но след време осъзнах, че говори сериозно. Аз олицетворявах нещо, от което той си мислеше, че отчаяно се нуждае. Веднъж ми каза, че съм лек за душата му, и говореше сериозно. По-сериозно от всичко, което ми е казвал. Това ме привличаше. Почти непреодолимо. Този човек имаше всичко и въпреки това се нуждаеше от това двайсет и пет годишно момиче, което работеше в кантората му и имаше желание да учи право.

Карън замълча. Не исках да вдигна глава и да я погледна, но го направих. Опрях брадичката на дланите си.

— Знам, че ме обичаше, Линкълн — каза тя. — Но никога не съм имала чувството, че се нуждаеш от мен.

За момент настъпи тишина, отново чух тиктакането на часовника. Карън изглеждаше смутена. Може би и аз нямах вид да се чувствам особено удобно.

— Ти си силна личност — продължи тя. — Знаеш много добре на какво си способен… уверен си. Мисля, че това е правилната дума. Самоуверен. И много по-независим от повечето хора. Това са прекрасни качества, Линкълн, наистина, но… може би заради тях изглеждаш по-дистанциран. Знам, че бях важна за теб, знам, че ме обичаше, но никога не съм имала чувството, че съм необходима. Никога…

— Нали щеше да ми разказваш за съпруга си?

Тя застина с отворена уста, сякаш се канеше да изрече поредното признание, но замълча и кимна, почти незабележимо:

— Добре. Така е. Извинявай. — Облегна се назад и сви краката си. — Около Алекс винаги е имало нещо тайнствено. Нещо, което усилваше чувствата му към мен, но никога не разбрах какво. Мислех, че е свързано със семейството му, със сина му. Каза ми само, че с Матю вече не са близки. Тази тема не му беше приятна, затова не съм любопитствала. Поне докато не започнахме да правим планове за сватбата. Тогава му казах, че искам синът му да присъства, че това е важно за мен. Отговори ми, че Матю за нищо на света няма да дойде, и отказа изобщо да говори за това. Тогава съм го разпитвала най-настоятелно, но напразно.

След като се оженихме, почти не сме засягали темата. Знаех, че е деликатна за Алекс и честно да си кажа, никога не съм се замисляла за сина му. Защо да мисля за него? Никога не го бях виждала и той не играеше роля за връзката ми с Алекс. Дори от време на време да съм си спомняла за него, просто съм се питала къде е и толкова. Бях щастлива — двамата бяхме щастливи — и Алекс изглеждаше спокоен.

— Това обаче се промени, така ли?

Тя кимна:

— Преди няколко седмици стана нещо. Алекс внезапно се промени, драстично. Той се страхуваше, Линкълн, и не ми казваше защо. Не можеше да спи; в два през нощта съм го заварвала седнал на бюрото си или на терасата, втренчен в нищото. Стана потаен и дистанциран. Знам, че искаш подробности, но не знам повече. Виждах само промяната. Виждах страха.

— Какво ти каза, когато го попита за причината?

— Отначало отрече. Каза ми, че съм луда, че бил добре, просто бил много зает. И така за известно време. До обаждането на Матю.

— Кога беше това?

Тя се намръщи, замисли се.

— Първото обаждане бе преди две седмици. Беше много късно, почти полунощ. Алекс беше долу, а аз — горе. Слязох да видя кой се е обаждал и той ми каза, че бил синът му. Изглеждаше по-уплашен от всеки, когото съм виждала, Линкълн. Попитах го какво не е наред, но той просто поклати глава. Каза, че не ме засяга, и не иска да ме замесва. Разбира се, това ме ядоса, защото той ме плашеше, а не разбирах какво става. Развиках му се, поисках да ми каже какво има, а той стана и излезе. Не беше ядосан. Движеше се машинално. Мълчаливо.

Карън се загледа към входната врата, сякаш виждаше как Алекс излиза.

— Излезе и го нямаше с часове. Върна се около четири. Бях още будна. Легна до мен. Не казах нищо, но той знаеше, че не спя. Полежа няколко минути, после ми каза, че съжалява, задето ме е разстроил, но го правел за мое добро. Обясни, че някой му търсел сметка за нещо, което бил направил преди много години. „За един стар грях“, така се изрази.

— Не ти ли каза нищо друго? Нещо, което да ти прозвучи странно?

Тя понечи да поклати глава, но спря.

— Всъщност имаше нещо такова. Каза нещо от този род: „Когато телефонът иззвъни в два през нощта, или са сбъркали номера, или някой си прави шега, или това ще промени живота ти. За мен беше последното.“

— Със сигурност е така.

— Да, но това е проблемът. Едва ли е говорил за обаждането на Матю. Той се обади около полунощ. Бях вкъщи и чух телефона.

— Може да се е объркал. Когато сте говорили, е било около четири часа, нали?

— Да.

— Може да му се е сторило, че Матю се е обадил по-късно. Мисля обаче, че няма да навреди ако провериш телефонната разпечатка. Да видиш дали някоя нощ не е имало друго обаждане.

— Вече проверих, полицията също. Не е имало други късни обаждания. Нито вкъщи, нито на мобилния му, нито в кантората.

— Колко време не се бяха чували със сина си?

— Пет години. Алекс ми го каза онази нощ. Бяхме се умълчали, опитвахме се да заспим и той промърмори почти на себе си: „Не го бях чувал от пет години.“

— Ами този стар грях? Не ти ли каза нещо за него?

— Не. Каза само, че ще уреди всичко.

— Явно нищо не е уредил — отбелязах, като си спомних разказа на Таргънт за изгарянията и раните от бръснач.

— Не — промълви Карън. — Явно не го е уредил.

— Разказа ли всичко това на полицията?

— Да. Освен за обаждането на Матю.

Намръщих се:

— Защо премълча? Изглежда, че е знаел нещо, Карън. Нещо, което можеше да се окаже важно.

— Знам. Затова исках първо аз да говоря с него. Преди полицията.

Втренчих се в нея за секунда, после разбрах. Тя се тревожеше какво е направил съпругът ѝ. Безпокоеше се за престижа му. И за своя.

— Искала си да вземеш мерки, преди полицията и медиите да научат. Искала си да се погрижиш отдавна забравените тайни да не излизат наяве.

Очите ѝ проблеснаха.

— Не е вярно. Исках само да разбера какво е станало. Исках първа да говоря с него.

Поклатих глава:

— Е, идеята се оказа адски лоша, Карън. Защото сега Мат Джеферсън няма да каже нищо на никого. Ако беше постъпила правилно и бе казала всичко на ченгетата, те щяха да го намерят, преди да си пръсне черепа. Да, щяха да се справят по-добре от мен. Разбира се, и аз можех да се справя по-успешно, ако ми беше казала всичко.

— Мислиш ли, че не съжалявам? Мислиш ли, че не се чувствам виновна?

Замълчах. Тя поклати глава и премигна, за да пропъди сълзите. Този път успя да ги сдържи. След малко отново ме погледна:

— Искам да разбера какво е станало в това семейство, Линкълн. Трябва да знам какво е станало.

— Не мога да ти помогна. Никога не съм бил подходящ за тази работа. И защо все пак се обади на мен, по дяволите?

— От полицията ми казаха, че са говорили с теб и аз… — Тя замълча, загледана в нищото. После отново ме погледна. — Спомних си качествата, за които ти казах. Увереността, независимостта…

— Качествата, които те накараха да ме изоставиш.

Тя присви леко очи, но кимна:

— Да. Е, макар че заради тях изглеждаше дистанциран, те ми вдъхваха вяра в теб, Линкълн. Доверие. Съжалявам, но то се е запазило в мен. — Погледна ме тъжно. — Не ти ли звучи логично?

— Не по-логично от всичко останало.

— Не разбираш ли, че трябва да узная какво е станало в това семейство?

— Разбирам. И ти желая успех. Аз обаче няма да ти помогна. Не мога. Изобщо не трябваше да се захващам с това и през по-голямата част от пътя, докато се връщах днес, се проклинах за тази грешка.

Тя не каза нищо. След дълго мълчание промълви:

— Съжалявам, ако така мислиш. Съжалявам, че те замесих.

Изправих се.

— Трябва да се обадиш в полицията и да разкажеш всичко.

Карън ме изпрати до вратата.

— Изпратих ти чек. За сумата, за която се договорихме.

Поклатих глава:

— Ще ти взема колкото на обикновен клиент. С това сметките ни ще са уредени.

Отворих голямата врата и излязох. Слънцето беше залязло и навън ме посрещна хлад и мрак. Обърнах се към Карън, един силует на светлината от антрето.

— Желая ти късмет, Карън.

След тези думи се качих на пикапа и си тръгнах.

9.

Едва бях стигнал до края на дългата, криволичеща алея, когато два ярки лъча от фарове пронизаха мрака пред мен и ме заслепиха. Примижах, намалих скоростта и закрих очите си с ръка. Когато спрях пикапа, фаровете угаснаха и след малко някой потропа по прозореца ми.

След като премигнах няколко пъти, докато белите петна пред очите ми изчезнат, смъкнах стъклото и след още няколко премигвания различих лицето на Хал Таргънт.

— Господин Пери, как сте?

— Уморен. Прибирам се вкъщи. Бихте ли разкарали тези коли от пътя ми?

— Не. Искам вие да се разкарате от пикапа.

Отместих очи от него и се облегнах назад. Започвах да се нервирам и имаше опасност да избухна. Нямаше да издържа дълго. Нямаше да изтърпя още един полицай да ме разпитва за неща, с които нямах нищо общо. Не и тази вечер.

— Слезте от пикапа, господин Пери.

— Не.

— Моля?

Той се наведе над прозореца и подуших миризма на цигари в дъха му.

— Няма причина да слизам, Таргънт. Какво искате, по дяволите?

— Само да поговорим. По-лесно е, ако дойдете при нас.

— Отивам си вкъщи.

Той се опря с ръце на вратата и се набута до кръста през прозореца. Стиснах кормилото, но продължих да гледам през предното стъкло в мрака. Зрението ми се беше нагодило достатъчно, за да видя две патрулни коли, спрели една до друга, блокирали алеята. Нямаше как да са ме проследили от Индиана. Това означаваше, че са наблюдавали къщата на Карън или случайно са минали, видели са пикапа ми и са решили да ме причакат на излизане.

— Научих, че сте били арестуван в Индиана — отбеляза Таргънт. — Пускат ви и вие веднага тичате при вдовичката.

— Тя ми беше клиент.

— Чух за това. Странно е да работите за нея само няколко дни, след като ни разказахте каква кучка е и че не сте се виждали от години.

— Наистина не се бяхме виждали. И не съм я нарекъл кучка.

Таргънт кимна разсеяно:

— Да, да. Днес говорих известно време по телефона с детектив Бруър от Индиана. Каза, че му било приятно да си поприказва с вас.

— Прекрасен човек.

— И аз останах с това впечатление. Има обаче някои странни идеи.

Лицето на Таргънт почти се допираше до моето, осветено от зелените лампички на таблото.

— Да, така е — съгласих се аз.

Пикапът беше на ръчна спирачка, но двигателят още работеше. Мина ми през ума да натисна газта и да пробвам да премажа пръстите на Таргънт, преди да успее да дръпне краката си.

— Бруър ми разказа доста странна теория, почти налудничава. Повече подхожда за някой нелеп телевизионен филм. Главните герои са двама — стари любовници, които отново се събират. Тайно. Нещата между тях се задълбочават и те решават да убият съпруга на жената. Защо? Разбира се, той им пречи, но има и още нещо. Оказва се, че нещастникът е червив от пари и героят, изпълняващ главната мъжка роля — която според колегата от Индиана най-много подхожда за вас — този герой отдавна има зъб на съпруга. Нападал го е и преди. И така двамата любовници изкарват съпруга от играта. Обаче, мамка му, така ще получат само половината мангизи. Другата половина отива при сина му — един неудачник, който изобщо не се е появявал наскоро. Лоша работа. Какво ще стане обаче, ако и синът изведнъж се спомине? Би било адски удобно. Тук според мен на сценария нещо му куца. Любовниците се опитват да инсценират самоубийството на сина. Самоубийство, макар че няма явен мотив той да посегне на живота си и ще наследи милиони долари. Тук всеки холивудски режисьор би изгубил търпение, защото единственият свидетел на самоубийството е същият тип, който е заподозрян за убийството на съпруга.

Таргънт изцъка с език и поклати глава:

— Тъй де, не е ли абсурдно? Заподозреният за убийството, любовникът на богатата вдовица, се оказва единствен свидетел на самоубийството на сина. Твърде нагласено, не мислите ли?

— Махнете се от колата ми.

Превключих скоростите, готов да потегля.

— Хайде, господин Пери, успокойте топката. Разказвам ви само теорията на колегата от Индиана. Не моята.

— Махнете се от пикапа.

— Няма закъде да бързате. Боя се, че пътят ви е преграден.

Отпуснах спирачката и пикапът бавно потегли. Таргънт тръгна отстрани, все още с ръка върху вратата. Преместих крака си върху педала за газта и полицаят се отдръпна, преди пикапът да го повлече. Патрулните коли бяха спрени на десетина метра пред мен. Завих рязко наляво и излязох на моравата. Някакви декоративни храсти препречваха пътя ми и минах през тях. Има си причина да карам шевролет „Силверадо“, а не тойота „Приус“. След като излязох от декоративните храсти, рязко завих надясно и дадох газ. Почувствах как гумите ми изскубват мократа трева, заобиколих полицейските коли, минах през още едни храсти и пак излязох на алеята.

— Има пари, има и градинари — измърморих.

Не се чувствах виновен за пораженията на растителността. Когато излязох на улицата, чух бръмчене на мотор отзад, но не видях светлини. Това беше хубаво — едно преспиване зад решетките на седмица ми беше достатъчно.

— Кое е най-важно при мулчирането? — мърмореше Джо. — Не можеш да трупаш сламата на купчини и само да я ровиш с греблото. Трябва да се разстила на равен, гладък слой. Като одеяло.

Запотен, вдигнах очи от земята, погледнах го и едва устоях на изкушението да го набуча на греблото. Той седеше на шезлонг на няколко метра от мен, увит с дебело яке, което при нормални обстоятелства би трябвало да стои в гардероба още два месеца, пиеше кафе и гледаше как работя.

— Слушай какво — предупредих го, — вече постави на сериозно изпитание търпението ми, като ме накара да застилам със слама проклетата градина. Това се прави напролет, Джо, не наесен.

— Ако разбираше нещичко от зазимяване на градини, щеше да знаеш, че не е така. Прави се веднъж наесен и веднъж напролет. Има огромна разлика.

Огромна разлика, дрън-дрън. Обърнах му гръб и поклатих глава, отново взех греблото и продължих да разстилам сламата. Преди да почине, съпругата на Джо, Рут, бе създала една от най-красивите цветни градини в квартала. След смъртта ѝ той се зае с поддръжката, макар че преди това едва ли бе обръщал особено внимание на цветята. Разбираемо, Джо хвърляше много повече усилия в градинарството от повече хора. Сега, понеже не можеше да използва ръката си, помоли мен да подготвя градината за зимата. Нямах нищо против да поработя, докато той не извади шезлонга, давайки да се разбере, че смята да ме наставлява.

— Ти изобщо слушаш ли ме какво ти приказвам? — възнегодувах.

— Да. Но ще ми е много по-лесно да те слушам, ако вършиш работата както трябва.

Продължих да разстилам сламата и да говоря, разказах му какво се случи в Индиана и за срещата си с Таргънт миналата нощ. По погледа му личеше, че цялото му внимание е в разстилането на сламата, но от време на време изръмжаваше, давайки знак, че следи и разказа ми.

— Сега ченгетата и тук, и в Индиана искат да ми лепнат две убийства.

— Това е голям успех дори за теб. Едно убийството е нормално, но две — това вече е голямо постижение.

— Имам чувството, че и ченгетата са доста впечатлени.

— Ами Карън?

— Дали е впечатлена?

— Не, имам предвид как го приема.

— Не много добре. Или може би твърде добре, като се има предвид за какъв негодник беше омъжена.

— Казваш го с голямо задоволство.

— Така ли?

— Аха. Не ми е приятно да научаваш лоши новини от мен, но… Слушай, мисля, че тия луковици не са заровени достатъчно дълбоко.

— Коя е лошата новина?

— Казах ти петнайсет сантиметра, минимум, Линкълн Пери. Трябва да са по-дълбоко, за да не измръзнат. Най-важното при есенното засаждане е дълбочината.

— Зарових ги на петнайсет сантиметра.

— Не мисля…

Въздъхнах и се обърнах.

— Джо! Коя е лошата новина?

Той се намръщи на цветните лехи и пак ме погледна:

— Не те засяга пряко, но не е много благоприятно за Карън.

— Казвай.

— В деня, когато ти отиде в Индиана, ми се обади Кал Ричардс. Таргънт го е разпитвал за теб, интересувал се дали си склонен толкова да намразиш някого, че да го накълцаш с бръснач.

Кал Ричардс бе детектив в отдел „Убийства“ на кливландската полиция, с когото бях работил едно лято.

— Чакай да отгатна… Кал ги е посъветвал веднага да ме окошарят.

— Не, сигурно тъкмо се е бил върнал от почивка, защото е бил в добро настроение. Казал им, че си губят времето с теб. Те го уверили, че не те подозират сериозно. Това може би се е променило след самоубийството в Индиана, но така поне са казали на Ричардс.

— Хубаво.

— Ричардс ми каза… разбира се, придружено със задължителните заплахи какво ще ми се случи, ако издам на някого… та, каза ми, че Таргънт и хората му се интересували от няколко разговора между Джеферсън и неговия брокер, инвестиционен специалист или както другояче се нарича финансовият му съветник.

— Така ли?

Вятърът се усили, разроши оредялата прошарена коса на Джо, подхвана едно облаче пара от чашата му и я понесе към навъсеното небе. Джо говореше небрежно, но лицето му се беше променило, бе потъмняло и изглеждаше напрегнато.

— Според този човек Джеферсън се интересувал колко пари в брой може да събере и за колко време. Не споменал причината и когато финансистът го попитал, му казал да си гледа работата. Искал да продаде колкото може повече за максимално кратък срок.

Намръщих се:

— Занимаваше се с фирмено право. Може би е участвал в нещо, което всеки момент е щяло да се провали, и се е опасявал, че ще наложат запор на средствата му при разследването.

Джо изръмжа, но не в съгласие. Достатъчно отдавна се познавахме и знаех значението на всичките му изръмжавания.

— Ако се е боял от разследване срещу него, не мислиш ли, че вече щеше да е излязло наяве? Някой щеше да се обади, че го разследват. Пък и не знам някой да изтезава хората с бръснач и запалка за провал на финансова машинация.

— Половината дейност на мафията са финансови престъпления. Разбирам обаче какво имаш предвид. Каква е твоята теория?

Той сви рамене и отпи глътка кафе.

— Има няколко възможни причини някой да иска да обърне всичките си активи в пари за много кратко време. Ти каза едната. Другата е, че може би е искал да офейка, да избяга от нещо. За това обаче няма доказателства. Тъй че какво остава? Какво е могъл да направи с толкова пари?

Заклатих се на пети, приведох се като бейзболист дебнещ да хване топката, после се досетих какво има предвид и го погледнах.

— Откуп. Мислиш, че някой го е изнудвал.

Той отново сви рамене:

— Стори ми се една възможна причина за разговора му с финансовия съветник. Ако това е случаят, значи Джеферсън може би не е изплатил целия дълг. Затова споменах Карън.

Замислих се, спомних си страха ѝ, как подскачаше при най-малкия порив на вятъра, сякаш нервите ѝ бяха оголени като електрически кабели, хвърлящи искри при всяко докосване. Парите ли бяха причината? Дали някой я притискаше за пари?

— Не се вживявай много — продължи Джо. — Просто подхвърлям идеята. Това е единствената информация, която знаеше Ричардс.

Изтръсках ръкавиците си от сламата и ги свалих. Джо се изправи и сгъна шезлонга със здравата си ръка, като го опря на бедрото си.

— Мисля, че ще е най-добре да стоиш настрана, Линкълн Пери.

— Малко е късно за такъв съвет, но наистина така смятам да направя.

Той за последен път погледна лехите, намръщи се и поклати глава. Изобщо не беше доволен от работата ми, но цветята явно щяха да оцелеят до пролетта.

— Този следобед на физиотерапия ли си?

— Чак утре.

— Добре. Аз ще отида в кантората. Може да се обадя на любимите ни адвокати да проверя дали нямат нещо за нас. Понякога се налага да им напомняме да пуснат някоя задача и на нашата агенция.

Той можеше да ми помогне в тази работа, можеше да се включи. Исках да видя дали ще се хване на уловката.

— Нищо свързано с Джеферсън, надявам се.

— Не.

Той кимна и тръгна към къщата.

— Благодаря за помощта в градината. Късмет, Линкълн.

Взехме си довиждане, излязох на улицата, отключих пикапа, качих се и запалих двигателя. „Късмет“. Същото, което бях казал на Карън снощи. Преди да си тръгна и да я оставя сама с проблемите ѝ. Съвпадение ли беше? Сигурно. Сигурно беше съвпадение.

10.

Денят мина бавно. Имаше работа, но нищо, изискващо особено усилие или съсредоточаване. Най-вече компютърни проверки, няколко издирвания и търсене в имотните архиви. Тръгнах си в пет, върнах се вкъщи, преоблякох се и слязох в залата за фитнес.

След един час на уредите излязох да потичам. Октомври е един от любимите ми месеци за тичане, достатъчно е прохладно, за да се почувстваш зареден с енергия, но не е толкова студено, че да затрудни дишането ти. Тичах трийсетина минути, по „Роки Ривър драйв“, надолу до парка, после през реката. Леко докоснах с ръка една от железните арки на моста, както правех винаги, когато минавах по него — за да си спомня как партньорът ми за малко не се удави в реката, за да благодаря на Бог, че оцеля. Върнах се в залата запотен и задъхан. Колата на Ейми беше на паркинга.

Забавих крачка, сърцето ми биеше силно, дишах учестено. Зарадвах се, че я виждам, но и веднага застанах нащрек. От последната ни среща си бе тръгнала ядосана — или поне разстроена — и оттогава не бяхме говорили. Сигурно е гледала в огледалото, защото отвори вратата и слезе от акурата, преди да стигна до нея. Носеше дънки, бяла фланелка без ръкави и риза върху нея. Изглеждаше крехка и стройна, както винаги. И както винаги — красива.

— Здравей.

Не съм много по многословните встъпителни реплики.

— Здрасти. — Държеше някакво листче и се мръщеше. — Май добре направих, че пропуснах разходката до Индиана, а?

— Джо ли ти каза?

— Не.

— Откъде тогава разбра?

— От това.

Подаде ми листчето. Беше разпечатка с надпис „Асошиейтид прес“ отгоре. Първият ред гласеше „Моргантаун, Индиана“. Нямаше заглавие, но първото изречение даваше достатъчно ясна представа за статията.

„Единственият свидетел на самоубийство край Моргантаун в четвъртък вечерта е частен детектив от Охайо, който прави връзка между жертвата и наскоро убития ѝ баща.“

Вдигнах очи и се намръщих.

— Откъде го взе?

— В новините е, Линкълн. Утре го пускаме.

— Какво?

— Тя кимна:

— Знаех, че ще те подразни, но няма как да накарам редактора да се откаже. Убийството на Джеферсън е голяма сензация. Репортерката от Индиана явно има връзки с полицията, защото има много информация. Самоубийствата не са голяма новина, освен ако жертвата не е известна личност или важен държавен служител. Това е една от малкото области на живота, в която ние журналистите зачитаме правото на личен живот.

Изръмжах и прочетох статията до край. Да, някоя репортерка от Индиана наистина имаше връзки при ченгетата. Не бяха цитирани имена, имаше само много изрази от рода на „според местната полиция“, но бях сигурен, че източникът е Бруър. Споменаваха името ми и че съм бил задържан за една нощ заради водене на разследване без разрешително, валидно в Индиана. Това можеше да им го е казал всеки. Подробностите за връзката ми с Карън и нападението ми над съпруга ѝ обаче бяха известни само на Бруър.

— Погрижил се е да се разчуе. — Смачках хартийката. — Иска да ме притисне. Тоя задник е убеден, че съм замесен.

— Кой задник?

Въздъхнах и потърках очи.

— Да, явно трябва да ти разкажа какво стана. Хайде да влезем.

Качихме се в апартамента ми. Тя седна на дивана, а аз взех бутилка вода, облегнах се на стената и ѝ разказах всичко. Ейми ме изслуша с интерес, но твърде мълчаливо, не задаваше никакви въпроси, докато обикновено не можех да ѝ затворя устата.

— Нещо против да си пусна набързо един душ? — попитах, след като свърших.

Потта от тренировката ми започваше да засъхва и исках да се изкъпя и преоблека.

— Отивай.

Влязох в банята. Когато се върнах в хола, Ейми още седеше на дивана. Телевизорът работеше с изключен звук, но тя не го гледаше, а зяпаше втренчено стената.

Приближих се до дивана, но почувствах някакво напрежение, като защитно поле, което ми подсказваше, че може би не е добра идея да седна до нея. Затова се настаних на пода, облегнах се на дивана и извъртях главата си така, че да я гледам.

— Добре ли си?

Тя кимна:

— Да. Може би трябва да ти се извиня все пак. Онзи ден трябваше да изясня някои неща, но не знам дали го направих по най-подходящия начин.

— Няма проблем, Ейми.

Тя сви рамене, но не каза нищо.

— Човек трябва да споделя мислите си, за да не му тежат, Ейми. Такъв е животът.

— О, така ли? Затова ли никога не знам какво мислиш?

— Защото съм примитивен и глупав. Не мисля много.

Тя се засмя:

— Добро обяснение.

За момент и двамата замълчахме. Почудих се дали чака да подема отново разговора от онзи ден на паркинга, преди да замина за Индиана. Предпочетох да мълча. Ако има нещо, с което да се справям по-зле, отколкото с поддържането на връзки, това е обсъждането на връзки. По принцип съм приказлив, но обикновено не искам да говоря за истински важните неща в живота. Какво означава това? Че съм примитивен и глупав човек? Охо, май не е било шега.

— Последните два дни бяха тежки за теб — отбеляза Ейми, вероятно само за да запълни мълчанието.

— О, да.

Наведох глава и си поех дълбоко въздух. Наистина адски напрегнати дни.

Тя протегна ръка, плъзна хладните си пръсти по врата ми и започна да масажира мястото, където се събират мускулите на гърба ми. Въздъхнах блажено, наклоних главата си назад, после настрани, чувствах как напрежението намалява. Ръцете ѝ бяха малки и деликатни, но силни. Почувствах се, сякаш всички други части на тялото ми изчезват и остават да съществуват само онези няколко квадратни сантиметра над лопатката ми. Това леко докосване ми напомни — не за първи път, нито дори за стотен — колко много я желая.

„Знаеш ли какво означава, когато връзката ти с някой приятел се раздрънка, а после постепенно започне да трака?“

„Да, знам. Означава, че си прецакал нещо.“

„Как се поправя?“

„Преодолей страха си.“

Тя продължи още няколко минути, после спря и нежно прокара ноктите си по врата ми, преди да отдръпне ръката си. Погледнах я.

— Благодаря.

— Няма защо. Личеше си, че имаш нужда.

— Повече, отколкото подозираш.

Опрях дланите си на пода, изправих се и седнах до нея на дивана. Тя се беше свила в единия ъгъл и ме гледаше. Опитах се да си спомня защо винаги съм избягвал да направя първата крачка към по-интимни отношение между нас, какво съм чакал. Основната причина отначало изглеждаше достатъчно основателна: Досегашните ми опити за любовна връзка винаги са се проваляли, а Ейми ми беше твърде добра приятелка, за да рискувам да я загубя. Може би трябваше да престана да се тревожа за онова, което може да не потръгне, и да видя кои ще са успешните страни. Може би този момент беше сега.

Дори леко се наведох към нея, когато тя каза:

— Трябва да престана да мисля за теб като за мъж, с когото мога да имам връзка.

Застинах на място, неловко наклонен към нея, после се отдръпнах и вдигнах вежди.

— Моля?

— Няма да се получи. Постоянно ще се караме. Дори сега го правим, а сме само приятели. По твърде много неща си приличаме. Взехме правилно решение, а може би ти го взе и за двама ни и трябва да съм ти благодарна за това. Извинявай. Добър приятел трудно се намира и е мъчително, когато го изгубиш, Линкълн. Не искам това да се случи с нас.

Не бях направил опит да я целуна, но се чувствах, сякаш съм го направил, и сега с мъка се опитах да хвана нишката на този внезапен обрат в разговора.

— Няма за какво да се извиняваш — измънках.

— Онзи ден дадох прекалено много воля на чувствата си. Въпросите, които ти зададох, за успешните връзки, които съм имала, откакто те познавам, всъщност бяха насочени към мен.

— Мислех си…

— По дяволите!

Тя гледаше часовника си.

— Какво?

— Преди двайсет минути имах среща на кафе. Не прецених, че ще се забавя толкова при теб. Исках само да оставя статията и да ти се извиня.

Стана и грабна чантичката си.

— Тогава нека да прекъснем разговора тук и да забравим.

Тя кимна и се забърза към вратата.

— Добре, пак ще говорим, но сега трябва да бягам. Съжалявам, Линкълн. Ще ти се обадя.

— Надявам се — казах и вратата се затвори пред носа ми.

След минута слязох на улицата, сякаш се надявах да я догоня, въпреки че бях чул колата ѝ да тръгва. Паркингът беше празен, нямаше никой от нощните птици, които идваха да тренират. Пъхнах ръце в джобовете си, свих се, за да се стопля, и за известно време останах втренчен в нищото. Беше студено, но не исках да се качвам. Затворих и заключих, после заобиколих сградата и тръгнах на запад по „Лорейн“.

Познавах Ейми от година и половина, прекарвахме все повече време заедно, но никога не се бях замислял за нещо повече от приятелство. Сега, в нощта, когато реших да я свалям, тя ми сервира, че приема досегашните ни отношения като трайно — и уместно — решение на проблема. Чудесно. Винаги уцелвам точния момент.

Завих наляво по „Роки Ривър“, слязох до „Чатфийлд“ и тръгнах на изток, стараейки се да опиша кръг в град, планиран на правоъгълници. Една кола мина покрай мен и спря пред къща с огромна надуваема вещица на метла, чието лице под островърхата черна шапка блестеше в електриково зелено. Хелоуин беше след една седмица. Несъзнателно бях тръгнал към къщата на Джо. Вероятно още не си беше легнал и гледаше повторението на някой мач по телевизията, но не бях сигурен, че искам да се отбия при него и да му съобщя новината. Може би защото не исках да го притеснявам толкова късно или пък понеже с всяка изминала седмица го чувствах по-малко като мой партньор, а повече като бивш колега.

По „Чатфийлд“ имаше и други празнично украсени къщи, със светещи тиквени фенери по прозорците и фосфоресциращи скелети, закачени по дърветата. Всички празници са странни, ако се замислиш как са започнали да се отбелязват и какво е сега, но най-странен е Хелоуин.

От устата ми излизаше пара. Вървях бързо, все още с ръце в джобовете, притиснал лакти до тялото си, за да се топля. Мократа ми коса попиваше влагата и ме караше да треперя. Направо си просех настинката. Е, може би това не беше най-лошото. Иначе трябваше да си стоя вкъщи, да си легна, да се изолирам от света и всички номера, които може да ти погоди.

Нападателят тичаше по тревата, не по тротоара, затова чух стъпките му в последната секунда. Бях чул отваряне и затваряне на врата, но предположих, че е от колата на хората, които бяха спрели пред къщата с вещицата, затова не погледнах назад. Бях се обърнал наполовина, за да видя какво става, когато ме удари, толкова силно, че ме изкара от равновесие, блъснах се в близкото дърво и паднах.

Приземих се по гръб, което беше най-изгодната позиция за самоотбрана срещу нападателя, когото виждах само като черен силует. Лицето му бе в сянка, захлупено от козирката на бейзболна шапка. Когато замахна повторно, скочих, приклекнах и се хвърлих срещу него. От звука на ръката му, преминаваща на милиметри от главата ми, се досетих, че държи оръжие, нещо тежко. Той се отдръпна безшумно, бързо и вместо да се засили за нов удар, просто насочи тежестта и инерцията си в другата посока и отново замахна с дясната си ръка към главата ми, този път плавно, спокойно, като тенисист. Удари ме толкова неочаквано и силно, че усетих вкуса на кръвта в устата си миг преди да загубя съзнание.

11.

Първото, което изпитах, когато дойдох в съзнание, бе смразяващ ужас — бях ослепял! Бавно дойдох на себе си, бях отпаднал, но когато съвсем се свестих, примигнах и се опитах да фокусирам, установих, че нищо не виждам. Само мрак. За няколко ужасни секунди изпитах страх, който досега не познавах, страх, че съм загубил зрението си, може би за постоянно. После почувствах плата върху лицето си и осъзнах, че на главата ми е нахлузена торба, вързана на врата ми.

Някой ме сръга в ребрата.

— Събуди ли се?

Сетивата ми се възвръщаха — лежах на земята, на студената, мокра трева, ръцете бяха вързани зад гърба ми, не с белезници, а с онази невероятно тънка найлонова корда, която се използва в полицията. На главата ми бе надяната торба от много дебел плат, който не пропускаше абсолютно никаква светлина. Облизах сухите си устни и присвих болезнено очи, когато напипах дълбока рана с металически вкус. Болката зад дясното ми ухо постепенно се усилваше.

— Кажи нещо.

Отново ме сръгаха в ребрата, вероятно с твърда обувка.

— Махни тази торба от главата ми, бе, кретен.

Непознатият се изсмя:

— Аха, значи се събуди.

— Махни торбата. Не мога да дишам.

Щом го казах, почувствах, че наистина не мога да дишам, с мъка се овладях да не започна да се задъхвам, борейки се отчаяно за глътка въздух.

— По-добре да не я свалям. Тази торба е добра алтернатива за теб, Линкълн Пери. Тя ни дава шанс да поговорим. Другата възможност е да поумреш. Затова мисля, че ще предпочетеш да не я махам.

Хвана торбата и част от косата ми, дръпна ме нагоре. Когато застанах на колене, ме пусна.

— Стой така.

Коленичил, с вързани ръце и торба на главата, се чувствах като на екзекуция. Опитах се да се изправя, но той опря крака си в гърба ми и ме изрита така, че пак да падна на колене.

— Не мърдай. Стой така и говори. Ако слушаш, тази вечер ще се прибереш вкъщи.

Отново облизах устни, от слюнката засъхналата кръв се разтвори и вкусът ѝ изпълни устата ми.

— Кой си ти?

— Човек, който има много общи неща с теб. Затова предпочитам да поговорим, вместо да умреш. Да, определено имаме много общо.

Не коментирах. Чаках да каже още нещо.

— Не ти трябва да ме познаваш, Линкълн Пери. Аз те познавам и това е важното. Знам кой си, знам какво е станало с живота ти, знам кой е важен за теб. Знам, че снощи беше у Карън Джеферсън, че тази сутрин работи в градината на партньора си и че прекара голяма част от вечерта с онази хубава журналистка. Изглеждаше разстроена, когато си тръгваше. С какво я огорчи?

— Казах ѝ, че искам да правя извратен секс със завързани ръце и торба на главата.

Той се засмя:

— Хубаво, Линкълн. Много хубаво, че пак влизаш във форма и се опитваш да скриеш страха си. Възхищавам ти се за това. Само недей да преиграваш.

Чух тракане от вкарване на куршум в цевта на пистолет и почувствах допира на метал в главата ми.

— Не потискай страха си, Линкълн. Аз съм човек, от когото трябва да се страхуваш, нищо че обещах да се прибереш вкъщи тази вечер. Не забравяй това.

Дръпна оръжието и аз осъзнах, че съм прехапал ранената си устна и кръвта отново тече свободно.

— Напоследък ми създаваш проблеми — отбеляза той, като ме заобиколи от лявата ми страна.

Чувах само шепота на вятъра и гласа му. Не знаех къде се намираме, но явно бе на усамотено място. Тази мисъл не ме успокои много.

— Вярвам, че си се забъркал в това по невнимание — продължи похитителят ми. — Просто лош късмет. Сега обаче трябва да разнищим проблема.

— Добре.

Когато говорех, устните ми се търкаха в грубия плат.

— Какво стана в Индиана? Защо отиде там и какво стана?

Запазих мълчание за минута, но осъзнах колко е безсмислено. Ако не му кажа нищо, той щеше да ме принуди. Имаше смисъл, ако пазех някаква важна тайна. Не пазех обаче никакви тайни. И без това от вестниците можеше да научи всичко, което кажех.

— Отидох да търся сина на Джеферсън и да му кажа, че баща му е мъртъв и той е богат. Когато го намерих, той се гръмна пред очите ми.

— Колко дълго беше при него?

— Две минути, най-много.

— Каза ли ти нещо?

— Да.

— Какво?

Почувствах леко напрежение в гласа му.

Подвоумих се.

— Какво ти каза?

— Каза ми името ти и какво се опитваш да направиш. В момента десетина ченгета те издирват.

— Той не каза нищо, след няколко секунди ме удари. Бързо, силно, в бъбреците. Залитнах напред и понеже не можех да се подпра с ръце, паднах по очи. Подуших миризмата на мократа земя и след секунда той отново сграбчи торбата и косата ми и ме изправи.

— Защо? — попита. — Защо лъжеш без причина?

— Защото ми писна да стоя с тази торба, идиот такъв.

Дулото на пистолета, твърдо и студено, отново се допря до главата ми.

— Пак ще те попитам… Какво ти каза синът на онзи негодник?

По брадичката ми потече кръв. След дълга пауза заговорих:

— Каза ми, че имаш причина да го правиш, а аз се ръководя само от алчността. Мислеше, че те познавам, че работя за теб. След това лапна дулото на револвера и дръпна спусъка.

— Лъжеш.

— Това каза и предишния път. Избери си нещо, на което да повярваш.

Той стисна торбата и косата ми.

— С тебе сме изминали един и същи път. Знам какво си направил на Джеферсън и знам какво ти е причинил той. Възхищавам ти се за това и ти съчувствам. Но сметките, които си имал да разчистваш с него? Неправдата, която си преживял? Линкълн, това не може да ме трогне. Виждал съм го в най-добрите му дни. Виждал съм го в най-голямото му падение. И дойдох да си уредим сметките.

— И го уби.

— Да. Щях да очистя и сина му, но ти ми попречи. Това изобщо не ми харесва.

— Какво общо има синът му?

— Всичко. Една нощ този малък мръсник извика татко си на помощ и аз трябваше да платя цената, плащах я пет години. Това обаче не те засяга. Изобщо не ти влиза в работата и съжалявам, че сме тук, но когато отиде в Индиана и остави онзи тип мъртъв, ти създаде няколко сериозни проблема. С този ход промени играта, макар че не знаеше какво правиш. Сега ще трябва да пренасочим фокуса си, а ти да престанеш да ни се месиш.

— Накъде да го пренасочите?

— Линкълн, слушаш ли ме?

Затреперих, духаше студен вятър, а аз бях на колене, само по фланелка, с разкървавена уста, невиждащ нищо.

— Стой далеч от Карън — изрекох. — Каквото и да ти е причинил Джеферсън, тя няма никаква вина за това.

Той заговори като разочарован учител:

— Ти нищо не разбираш. Кажи го. Кажи, че нищо не разбираш.

— Нищо не разбирам.

— Разбира се, че не разбираш. И това е много, много хубаво за теб. Защото ще се погрижа да се прибереш благополучно вкъщи. Вкъщи, Линкълн. Там трябва да си стоиш. Знаеш ли какво обещах на Джеферсън? Обещах му, че когато го хвана, ще приветства смъртта. Ще се моли за нея. Казах му, че ще копнее да легне в гроба, Линкълн. Мисля, че не ми повярва. Поне в началото. Мислеше, че може да ме спре. Но накрая… Накрая ми повярва.

Коленичи до мен и ме почука по главата с пистолета.

— Остави тъпата кучка на мира. Разочарова ме, че изобщо говори с нея, но предполагам, че трябваше да го очаквам. Повече никакви срещи. Никакви разговори. Ако още веднъж отидеш у тях, можеш да си създадеш проблеми, от които няма да съм в състояние да те спася.

Настъпи тишина. След няколко минути той стана и чух да крачи около мен. Заръмя, вятърът духаше силно и постоянно, не можех да спра да треперя.

— Какво ти каза синът на Джеферсън? — попита отново похитителят.

Размърдах се, цялото тяло вече ме болеше от стоенето на колене.

— Нищо не ми каза. Нищо повече от онова, което вече чу.

— Знаел е какво го чака. Затова го е направил. Бях му казал онова, което казах и на баща му — че ще приветства смъртта. Но той не беше арогантен и глупав като баща си. Повярвал ми е. Знаел е, че не може да предотврати онова, което го чака.

Замълча за минута, после пак заговори:

— Добре. — Заучеше замислено. — Добре.

„Добре — помислих си. — Този откачен е доволен от отговора ми и сега ще ме пусне.“ Това бяха последните ми мисли, преди да ме удари — толкова силно, че сякаш главата ми се отдели от тялото. После отново загубих съзнание.

Събудих се в каросерията на собствения си пикап, на паркинга зад апартамента ми. Изстенах и се опитах да седна, болката от главата ми се разпростря по цялото ми тяло. Небето и земята се завъртяха около мен като в лудешки танц. Отново седнах, облизах устните си и зачаках.

Направих три опита, докато успея да сляза. Стената на каросерията изглеждаше невероятно висока, земята — невероятно далечна. Когато стъпих на асфалта, коленете ми се огънаха и ако не се бях хванал за пикапа, щях да падна. Постоях така, облегнат на камиона. Може би пет минути, може би десет. Дишах на пресекулки, в главата ми звучеше цял хор от камбани.

Ключовете ми бяха в джоба. Извадих ги със сковани пръсти, отключих вратата и се качих, като едва преодолявах стъпалата, подпирайки се на стената. Отключването на входната врата на апартамента ми струваше още усилия. Когато най-сетне прекрачих прага, сякаш бях на финала на триатлон. При това на триатлон, голяма част от който съм бягал на глава. Влязох в банята, включих лампата и се погледнах в огледалото.

— Мамка му.

По лицето и врата ми имаше кръв и кожата ми бе по-бледа от всякога. Изплакнах се със студена вода и изцапах бялата кърпа с кръв. След като се измих, видях, че положението не е чак толкова сериозно. Раната на устната бе пуснала много кръв, но не беше нещо особено — само дълбоко цепване от вътрешната страна. Вероятно трябваше да ѝ сложат няколко шева и със сигурност щеше да се наложи да ме проверят за сътресение. Не знаех с какво ме е ударил, може би с палка или с бокс, но ме зашемети като с бейзболна бухалка.

Опипах тила си и напипах две големи цицини. Извадих шишенце ибопруфен от шкафчето, лапнах няколко хапчета и ги прокарах с малко вода. Едва ги бях глътнал и почувствах, че искат да излязат, коленичих и повърнах в тоалетната чиния. Свих се на пода, едва поемайки си въздух, и опрях главата си на ваната. Студеният порцелан ми подейства добре. След няколко минути отново пробвах да взема ибопруфен и този път не повърнах. Отидох в кухнята, напълних найлонова торбичка с ледени бучки, сложих я на дивана, легнах и положих главата си върху нея.

— Мамка му — изругах отново.

И преди ме е боляла глава, например веднъж, когато си я фраснах в една тухлена стена, но това беше съвсем друго. Сътресенията са опасни. Черепните фрактури — още повече. Помислих си, че ако заспя сега, може никога да не се събудя.

След две минути изгубих съзнание.

Събудих се след около два часа, по врата ми се стичаха струйки студена вода от разтопения лед. Размърдах се, пробвах координираността на движенията си. Всичко изглежда наред. Главата ме болеше, но не силно колкото преди. Зрението ми се беше прояснило.

— Ще мина без болница — заявих на глас.

И без това щяха да ме оставят да чакам час-два в спешното. Можех да ходя, да говоря и нямах силно кръвотечение, което в кливландската болница те изпраща на последно място в списъка с чакащите. Глътнах още няколко ибопруфена и за да намаля отока, отново легнах.

Нападателят ми беше казал, че ще ме оставят на мира, ако стоя настрана. Този идиот не разбираше, че щях да стоя настрана. Докато той не ми нахлупи торбата на главата.