Желана смърт

12.

Намерих снимката на сутринта. Обикновена фотография на нискокачествена хартия, пъхната в задния джоб на дънките ми. Не я бях забелязал през нощта, но тогава бях адски съсипан. Освен това снимката не тежеше много, за да ми направи впечатление. Поне докато не я погледнах.

Беше близък план на главата и торса на Алекс Джеферсън. Беше гол и през гърдите му преминаваха два диагонални прореза, събиращи се в долния край на снимката, като горната половина на буквата X. Кръвта изглеждаше повече черна, отколкото червена и раната трябва да беше прясна, защото тъкмо бе започнала да кърви върху кожата и сивите косми на гърдите му.

Устата му бе запушена с водопроводно тиксо, покриващо долната половина на лицето му, очите му бяха изцъклени от болка и ужас. Прошарената му коса бе разрошена и сплъстена на челото му, кожата му лъщеше от пот. През седмицата на убийството температурите бяха спаднали, нощите и сутрините, като онази, когато Таргънт и Дейли дойдоха в залата за фитнес, бяха студени. Замислих се каква болка може да накара тялото да плувне в пот в такава студена нощ.

Постоях известно време втренчен в очите му. Онази вечер на паркинга на клуба бях замахнал към тях. Може би улучих носа му, но когато почувствах счупването на кост под юмрука ми и видях как краката му се подгъват и той се свлича на земята, очите му бяха онова, което ме бе предизвикало да го нападна. Самодоволството, арогантността, чувството, че държи света на дланта си, че контролира всичко. Това исках да премахна, но не успях. Малкото кръв на асфалта не повлия нито на йота живота му, а коренно промени моя. Следващия път, когато го видях, светът все още бе негов и очите му го показваха.

Вече не. Погледнах снимката и видях, че всичко, което мразех в изражението на лицето му, е изчезнало. Светът се бе отскубнал от дланта му, изтръгнат рязко, гневно, жестоко, оставяйки един влиятелен човек абсолютно безпомощен на края. Светът често прави така.

Поседях няколко минути сам в спалнята, със снимката в ръка. Трябваше да я дам на полицията — тя бе веществено доказателство, свързано с разследване.

Веществено доказателство. Тези думи звучаха в ушите ми през цялата ми професионална кариера. Те бяха фокусът на работата ми, онова, което търсех, онова, от което имах нужда. А сега — онова, от което се боях. При всякакви други обстоятелства, със снимка от сцена на убийство в ръка, щях да взема телефона и веднага да се обадя в полицията. Сега се колебаех. Веществено доказателство.

Отново си спомних Таргънт, наведен през прозореца на пикапа ми, лицето му, осветено от лампичките на таблото, докато ми разказваше теориите, които са обсъждали с Бруър. Теории, които можеха да ме изпратят в затвора. Абсурдни теории, разбира се. Сега държах снимка на убития. Да, това бе веществено доказателство, но срещу кого? Знаех, че по снимката няма да има други отпечатъци, че е отпечатана на обикновена хартия, която може да се купи навсякъде в страната, че сниманото на нея с нищо не разкрива самоличността на убиеца. Той се беше погрижил за всичко това, бе приготвил снимката предварително и внимателно я бе пъхнал в джоба ми. Убиецът на Джеферсън беше професионалист.

Лицето ми бе цялото в синини и рани, оставени от нападателя. Но беше ли то достатъчно доказателство? Щяха ли Таргънт и Бруър, опитващи се да ме замесят в две разследвания, водени на стотици километри едно от друго, да ми повярват?

Не, нямаше да им дам снимката. От момента, в който го реших, започнах да се чудя сам на себе си на дързостта и глупостта си. Беше абсурдно. Престъпление, укриване на доказателства. Упреквах се мислено през цялото време, докато държах запалката под ъгълчето на снимката, продължих, докато събирах пепелта в умивалника и я отмих с вода, не спрях да се самопоучавам, докато не се качих в пикапа и не тръгнах към къщата на Карън. Очаквах, че ще успея да си внуша, че съм сгрешил. Напротив, онова, което ме плашеше, бе чувството, че съм постъпил правилно.

— Линкълн… лицето ти!

Не беше най-любезният поздрав, с който ме бяха посрещали, но можеше да се очаква. Опитах се да се усмихна на Карън, застанала на вратата, но не се стараех много. Не исках устната ми пак да се цепне и да омажа с кръв всичките ѝ мебели.

— Добро утро. Може ли да вляза?

Тя се отдръпна от вратата и ме пусна вътре. Този път не ме заведе в хола, а остана в антрето.

— Какво е станало?

Зад нея имаше огледало — огромно, с лъскава месингова рамка, сигурно тежеше петдесетина килограма. Мярнах отражението си и положих усилие да не направя гримаса.

— Един от старите приятели на съпруга ти реши да ме посети. Искаше да си поговорим. Другата възможност бе да ме убие.

Тя вдигна ръка към устата си, после бавно я свали.

— Кой…?

— За съжаление не се представи.

— Какво каза? Какво каза за Алекс?

— Че го е убил.

Тя рязко вдигна глава и цялото ѝ тяло се залюля назад, после примигна и застана по-стабилно.

— Видял си убиеца му?

Поклатих глава:

— Не. Виждах вътрешността на торбата, която бе нахлузил на главата ми, след като ме зашемети и ме завлече в гората, където стоеше с пистолет, опрян в главата ми и ми задаваше въпроси.

Карън ми се стори с двайсет години по-стара от мен, а пък не се чувствах особено млад. Лицето ѝ беше бледо, с тъмни кръгове около очите, с тревожното изражение на човек, който се е загубил, дълго се е лутал и вече се е отказал да гледа картата.

— Не си го видял, така ли?

— Не.

— Как звучеше?

Въпросът ме изненада, но отговорих, без да се замисля:

— Като безжалостен кучи син, Карън.

Тя не коментира, обърна се мълчаливо и отиде в хола, сякаш аз не съществувах. След малко я последвах. Когато влязох и седнах, тя ме гледаше, но разфокусирано, разсеяно. Остана така, загледана в нищото, докато ѝ разказах какво ми се беше случило, целия разговор почти дума по дума. Можех да го възпроизведа почти дословно. Трудно би могъл да се заличи от паметта ми за една нощ.

Когато свърших, тя продължи да седи безмълвно. Не ме беше прекъснала нито веднъж и не реагира по никакъв друг начин. Това не беше Карън, която познавах. Тя никога не успяваше да скрие добре емоциите си и си спомних, че докато ходехме заедно, съм си мислил, че от нея няма да стане добро ченге — не умееше да се дистанцира, да блъфира.

— Някой изнудва ли те за пари? Някакви неуредени дългове?

Тя поклати глава:

— Не.

— Някой опитвал ли се е да се свърже с теб във връзка с убийството?

— Само двамата полицаи, които дойдоха да ми съобщят, че Алекс е мъртъв, ако това може да се нарече „свързване“.

— Преди да бъде убит, съпругът ти се е опитвал да продаде всичките си активи. Искал е бързо да събере голяма сума в брой. Защо?

— Полицията ли ти каза?

— Не пряко. Мисля, че парите са важни. Ликвидирането на активи малко преди убийството може да означава, че е бил изнудван.

— Знам. И част от парите липсват.

— Какво?

— Така ми казаха от полицията. Нямах представа за това. Те обаче са проверили и се оказва, че петдесет хиляди долара са изчезнали.

— Само толкова?

— Така ми казаха.

Петдесет бона били изчезнали. Джеферсън се е опитвал да събере още пари в брой. В живота му се беше появила заплаха, напомняща му за стари грехове. Каквото и да е направил в миналото, трябва да е било сериозно. Петдесетте бона явно не бяха достатъчни за покриване на дълга му. Животът му — също.

— Ще започнем с един телефонен разговор.

— На кого ще се обаждаш?

— На никого. Всичко е започнало с едно телефонно обаждане и трябва да разберем какво е станало. Каза ми, че през нощта, когато сте говорили за случилото се, съпругът ти е споменал за някакво обаждане в два часа през нощта.

Карън кимна:

— Каза, че в такъв случай или е грешка, или ще промени живота ти.

— Точно така. Снощи негодникът, който ме нападна, спомена нещо подобно. Каза, че Мат Джеферсън се е обадил на съпруга ти за помощ и той — убиецът — трябвало да плати цената. Плащал я в продължение на пет години.

— Нямам представа какво означава това.

— Не съм и очаквал. Искам да вземеш разпечатка от телефонните обаждания. Все пак си негова вдовица, трябва да уважат молбата ти. Ако вземем разпечатката, ако открием среднощното обаждане, което преди пет години е променило живота на мъжа ти, ще има за какво да се захванем. Поне ще знаем деня на обаждането.

— Няма нужда да подавам молба.

— Как така?

— Алекс почти никога не използваше домашния телефон, говореше само по мобилния. Беше му странна мания.

Разговорите по стационарни телефони се подслушват и проследяват по лесно. Когато някой нарочно ги избягва, това е признак за корупция. Беше интересно, но не коментирах.

— Пак ще трябва да вземем разпечатка.

— Мобилният оператор изпраща подробни сметки на абонатите. Алекс пазеше всички бележки.

— Дали ще има отпреди пет и повече години?

— Много ще се изненадам, ако има, но нека да проверя.

— Ако обичаш. Това е нещо, от което ще мога да започна. Без информация за обаждането нямам за какво да се захвана.

— Онзи ден не искаше да се занимаваш. Искаше да се махнеш от всичко това.

— Така е, но размислих. Убиецът на мъжа ти сам си го изпроси.

Тя ме погледна с безизразни очи, които вече имах чувството, че са развили способност да виждат през стени.

— Е, надявам се да получи онова, което си е изпросил.

— Да. Това е целта.

13.

Беше ни нужен около час, за да прегледаме сметките. Алекс Джеферсън не беше водил много разговори в малките часове, но имаше няколко. Карън беше права — сметките бяха подробни и той пазеше всички бележки от осем години насам. Намерих три среднощни обаждания през последния месец и записах номерата. Единият започваше с код 812 — Индиана. Това трябва да беше първото обаждане на сина му от години. Другите два номера бяха от района. Записах ги и продължих.

Прехвърлих бележките от пет години назад и намерих още едно обаждане. На пети юли Алекс Джеферсън бе получил обаждане на мобилния си телефон в един и трийсет и пет през нощта. Кодът отново беше 812. Разговорът бе продължил единайсет минути. Следващото записано обаждане от неговия телефон, в един и петдесет и две беше до номер с код от североизточно Охайо, между Кливланд и Пенсилвания, район Ащабула.

Прегледах останалите бележки просто защото ги имаше. Още пет обаждания бяха направени около един-два през нощта. Макар че записах номерата, не очаквах да ми помогнат с нещо. Най-интересното бе, че имаше много обаждания от номера с код 812.

— Дали има някъде бележник с телефони? — попитах Карън. — Нещо, на което да пази записани стари номера?

— В кабинета му има класьорче с визитни картички.

Написах ѝ номера с код 812 на едно листче и ѝ го дадох.

— Потърси този. Предполагам, че е бил на сина му.

След пет минути тя се върна и потвърди:

— Според бележника това е бил номерът на мобилния телефон на Мат. Обадих се и вдигна някаква жена, която нямаше представа кой е Мат.

— Сигурно е спрял да го използва преди няколко години. Последното му обаждане е от друг номер. Достатъчно беше да знам, че някога е бил негов.

— Вече имаме напредък, нали?

— Не знам, но направих списък на телефонните номера и кога е разговарял с тях. Ще потърся информация на още няколко места и съвсем скоро ще се заема с това. — Замълчах за момент и добавих: — Да се надяваме, че няма да съм сам.

Джо тъкмо излизаше, когато спрях пред дома му. Пак носеше дънки и дебелото бяло яке, държеше ключовете от колата си. Когато смъкнах стъклото на прозореца си, той спря и ми хвърли бегъл поглед.

— Не случваш момента, Линкълн Пери. Отивам на физиотерапия.

— Днес ще я пропуснеш.

Той наклони глава и надникна в колата, втренчи се в мен изненадано:

— Какво?

Обърнах лицето си към него, за да види добре синината под окото ми и разбитата ми устна. Изключих двигателя.

— Искам да поговорим за малко, Джо. Може ли?

Той кимна смутено:

— Добре. Хайде да влезем.

Седнахме в кухнята. Поне аз седнах. Той си сипа вода, отпи малко, облегна се на плота.

— Е. Какво става?

Разказах му. Той не продума през цялото време. Само стоеше и пиеше вода, още веднъж напълни чашата. Седях на стола до малката кухненска маса, всичко в стаята бе адски подредено и чисто, съвсем в стила на Джо. Когато свърших разказа си, го погледнах в очите.

— Започва да ми идва множко, Джо. Чувствам, че не мога да се справя сам. Може би не трябва да е така. Може би трябва да не ми пука, да запазя спокойствие и присъствие на духа, както вероятно ти би направил на мое място. Но, мамка му, свикнал съм да работя с партньор. Свикнал съм да работя с теб. Ножът опря до кокала, ченгетата ме обвиняват в убийство, а разни негодници ми нахлузват торби на главата и ме заплашват с пистолети. В такъв момент се обръщам и очаквам да си до мен, а теб те няма. — Смекчих малко тона си и се облегнах назад. — Поне не те виждам до мен, Джо.

Той ме гледаше втренчено, безизразно. Допи водата и остави чашата. Поклати глава:

— Съжалявам, че го казваш, но трябва да признаеш, че допреди пет минути не знаех повечето от тези неща.

— Така е. Защото те нямаше. Не ме разбирай неправилно. Здравето ти е най-важно, но трябваше ли да се отдръпнеш толкова от мен, за да се излекуваш?

— През цялото време бях тук.

— Трябваше ли да се отдръпнеш толкова, за да се излекуваш? — повторих и след няколко секунди той кимна в знак, че е разбрал.

— Добре — каза. — Прав си.

Настъпи кратко мълчание.

— Не те обвинявам за нищо — продължих. — По дяволите, Джо, раниха те заради мен. Ти ме спаси. Ако го осъзнавам, но въпреки това по някаква причина ти се сърдя, трябва да съм голям егоист. Искам да кажа само…

— Какво?

— Че в този момент имам нужда от теб. Имам нужда от помощ. Разбираш ли? Имам нужда от помощта ти.

Той прокара пръсти през прошарената си коса и кимна:

— Тогава ще ти помогна. Разбира се, че ще ти помогна. По дяволите, Линкълн Пери, не може да си се съмнявал в мен.

— Не съм се съмнявал. Знам, че ще ми помогнеш. Исках само да разбереш колко се беше отдръпнал от мен в последно време. Аз съм виновен, че ти…

— Не е твоя вината.

— Напротив. Само аз съм виновен, давам си сметка за това. Но мислиш ли, че ми е лесно да те моля да се върнеш?

В погледа му нещо се промени. Нещо странно, което друг не би забелязал, но след толкова години заедно нямаше как да ми убегне.

— Ще се върнеш ли при мен, Джо?

Той взе празната чаша и я изплакна. Отми водата с още вода, после остави чашата с театрално движение, сякаш постигаше голям успех.

— Слушай, най-важно сега е какво се случва с Карън, нали?

— Да.

— Добре. Нека тогава да се съсредоточим върху това, Линкълн Пери. Ако те тикнат в затвора, най-големият ти проблем няма да е това, че нямаш партньор. — Замълча за момент и леко се усмихна. — Всъщност, като се замисля, докато си в затвора, най-големият проблем ще е това, че имаш партньор.

Разсмяхме се и ми стана адски хубаво. Мамка му, не си спомнях кога за последен път сме се смели за нещо. Посмяхме се на перспективата да ме тикнат зад решетките, сякаш щеше да е голяма веселба, после той придърпа един стол и седна срещу мен, като подпря болната си ръка на масата.

— Така, какво знаем досега? Освен, че хубаво са те подредили, какво друго ни е известно?

— Знаем, че има някакъв стар грях, имаме списък на няколко късни обаждания и петдесет бона, които са изчезнали. Това е всичко. Имах и снимка на убития, но вече не.

Той се намръщи:

— Не ми харесва какво решение си взел. Сигурно и ти си се досетил. Това е било веществено доказателство, Линкълн Пери.

— Точно тези думи ме мотивираха да я изгоря.

Той въздъхна и забарабани с пръсти по масата.

— Е, няма да постигнем много, ако киснем в кухнята. По-добре да отидем в кантората.

Погледнах часовника.

— Колко трябваше да продължи физиотерапията?

— Един час.

— Ще те приемат ли по-късно, ако им кажеш, че нещо важно те е задържало?

Той сви рамене:

— Може би.

— Отиди тогава на физиотерапия. — Джо понечи да поклати глава, но аз вдигнах ръка. — Отивай, Джо. Казах, че твоето здраве е най-важно, и говорех сериозно. След като свършиш, ела в кантората. Ела и ми помогни.

Той се поколеба, но кимна. Когато излязохме, отидох при пикапа. Джо тръгна към колата си, но спря и се обърна.

— Благодаря.

— Извинявай — в същия момент изрече той.

Кимнахме си един на друг. Качих се в пикапа и потеглих. Отдавна не се бях чувствал толкова добре.

Толкова добре, че за малко да забравя проблемите си.

Таргънт и Дейли цъфнаха по-малко от петнайсет минути след като влязох в кантората. Бях успял само да включа компютъра и да открехна прозореца, за да пусна малко свеж есенен въздух в стаята. Чух стъпките им по стълбите, когато сядах на стола си. Отначало си помислих, че Джо е решил да пропусне физиотерапията. После някой почука на вратата и аз почти се досетих кой може да е.

Отворих и Таргънт ми се усмихна лъчезарно.

— Добър ден, господин Пери.

Влязоха. Дейли носеше черна кожена чанта. Мина покрай мен и се настани на един от старите пластмасови столове в средата на помещението, реликви от Общинския стадион на Кливланд. Таргънт също влезе, но остана прав.

— Какво искате?

— Онази вечер много бързахте и не успяхме да си довършим разговора.

— За мен разговорът е приключен, Таргънт. Освен това имам работа. Затова дано да е за нещо важно, защото ако идвате само на посещение, ще ви помоля да си тръгнете.

Той кимна и ме изгледа странно.

— Като заговорихме за посещения, да не би наскоро да сте ходили на място, където не сте добре дошъл?

— Не.

— Защото… — посочи първо окото, после — устната си — … изглеждате малко променен в лицето.

— Да. Това ми е от човека, когото трябва да арестувате.

Знаех накъде отива разговорът и нямаше да е в моя полза. Бях длъжен да подам сигнал за нападението. Бях изчакал, защото исках да говоря с Карън, а като отида сам, имах по-голям шанс да е искрена с мен, когато я разпитвам за изнудването. Сега действията ми се обръщаха срещу мен.

Таргънт сбърчи вежди:

— Човекът, когото трябва да арестуваме?

— Снощи ме поразпитаха за някои неща. Доста агресивно. Един тип ми нахлузи торба на главата и искаше да знае какво е станало със сина на Джеферсън в Индиана.

Таргънт погледна Дейли. Когато отново се обърна към мен, по лицето му се четеше само гняв.

— Разпитвали са ви за сина на Джеферсън?

— Да.

— Значи някой сериозно е загазил. Ако някой е пропуснал да ми предаде този доклад, пряко свързан с разследването за убийство, което водя, може да очаква сериозни неприятности. Явно сред нас има малоумник. Защото съм сигурен, че сте подали сигнал и че е съставен полицейски протокол, но въпреки това аз не съм го получил.

Поклатих глава, без да отмествам поглед от очите му.

— Не? — Ниският глас на Таргънт издаваше кипящ гняв, който той едва сдържаше. — Срещнали сте се… не, били сте нападнат от човек, за когото имате основания да подозирате, че е замесен в убийство, и не сте сметнали за необходимо да уведомите полицията? Това ли да разбирам?

— Исках да поговоря с Карън.

— Тя ли разследва убийството?

— Не.

— Вие ли го разследвате?

— Не. — Замълчах за момент, но заговорих пак, преди да успее да ме прекъсне. — При последния ни разговор, се държахте като абсолютен идиот, детективе. Препречихте пътя ми, изнесохте ми развлекателна сказка за някакъв филмов сценарий и изобщо ми изгубихте времето. Нима очаквате, че ще горя от желание да се срещнем отново?

— Очаквам, че горите от желание да разкрием това престъпление. Като криете такава информация, никак не ни помагате, Пери. Били сте полицай и трябва да го знаете.

— Слушайте, Таргънт, и да бях дошъл снощи, нямаше да има полза. Нападателят го няма, пък и каква следа можех да ви дам? Никаква. Щях да ви представя само някакъв несвързан разказ и да ви покажа сините си.

— Скрили сте важна информация по разследване за убийство…

— Сега ви я давам. Мислите ли, че щяхте да разкриете престъпника, ако ви се бях обадил в два през нощта? Стига. Сега ви казах какво стана и това трябва да ви е достатъчно. Можем цял ден да спорим за това, но ако наистина искате да разнищите случая по-бързо, както твърдите, ще осъзнаете, че това не ви помага много. Ако имате желание да се правите на мъж пред мен, продължавайте в този дух. Можем да пропилеем колкото часове поискате.

— Добре — измърмори той. — Няма да спорим за това, но и няма да си тръгна. Искам да обсъдим нещо.

— Няма какво да обсъждаме.

— Така ли мислите?

Очите му се промениха, гневът се смени с безизразното изражение на комарджия, държащ в ръцете си комбинация, за която е сигурен, че другите не подозират.

— Така мисля.

— Не искате да си поговорим дори за един руснак на име Тор?

Втренчих се в него, като се стараех да не издавам емоциите си. Надявах се, че няма да чуят учестеното биене на сърцето ми.

— Не познавате ли руснак на име Тор? Мога да пробвам да произнеса второто му име, но едва ли ще успея с толкова много съгласни. Или пък бяха гласните?

— Какво общо има той?

— Значи все пак го познавате, а?

— Не съм казал такова нещо. Просто ми кажете защо питате за него. След това можете да се махате.

Таргънт се усмихна, напрежението в гласа ми го развесели.

— След като намерихме трупа на Джеферсън, претърсихме колата му и взехме отпечатъци. Имаше от няколко души, но само един от тях е регистриран в архива ни. Два отпечатъка от дясната ръка на руския мафиот, известен като Тор. Срещу него има обвинения за четири престъпления, разследват го за още трийсетина, но не е осъден за нито едно. Говори се, че е наемен убиец. Ползва се със закрилата на Дайнюс Белов, а за него вече съм сигурен, че знаете.

Думите само преминаваха покрай ушите ми, без да мога да ги осмисля. Единственото, върху което бях в състояние да се съсредоточа, бе споменът за две сини очи, най-бледо сините, които някога бях виждал, очи, сякаш гледащи от дълбините на някой древен ледник. Питаше ме дали познавам Тор. Живото доказателство за това седеше пред него. Навремето Тор бе спасил живота ми. Спаси ме, докато отнемаше живота на неколцина други, но когато ти си оцелелият, не те интересува много другата част на уравнението.

— Този тип много ни заинтригува от самото начало — говореше Таргънт.

Примигнах, втренчих се в него, опитах се да се съсредоточа, да си придам спокоен вид, а не на човек, когото са изритали в корема.

— Да?

— Човек с такава репутация… майко мила! Изглеждаше добро попадение. Проблемът беше, че нямахме мотив, Пери. Единственото, което го свързваше с Джеферсън, бяха двата пръстови отпечатъка. Нищо друго. Нищо в разпечатката на телефонните обаждания, никакви данни, че са се познавали, нищо. После научихме нещо много интересно за вас.

Махна на Дейли, който извади няколко листа от чантата. Таргънт ги взе, разлисти ги и отново заговори:

— Сигурно познавате детектив Суондърс от отдел „Убийства“. Вярно ли е?

Кимнах.

— Така. Оказва се, че преди година с него сте работили по едно и също разследване. Някой пречуква Уейн Уестън. Следите водят към руската мафия, към хората на Белов. Вие сте изиграли важна роля за разкриването на всичко това. Опасна работа, както пишат във вестниците. Интересното във вестникарските статии е, че са пълни с неизяснени подробности. Знаете ли, аз мразя неточностите. Затова поразпитах Суондърс. Той си спомни, че приблизително по време на убийството на Уестън руснаците са имали известни вътрешни противоречия.

Седнах на стола зад бюрото си, облегнах се назад и се постарах да си придам възможно най-отегченото и непроницаемо изражение, на което бях способен. Не ми се удаде много добре.

— Поразпитахме за тези противоречия. Няколко души в управлението и още неколцина във ФБР внимателно наблюдават руснаците. Добре си спомниха случая. Оказва се, че трима от хората на Белов просто са изчезнали. — Таргънт щракна с пръсти. — Пуф. Един ден са тук, сеят хаос из града, а на следващия вече ги няма. В същото време вие, човек, който по всяка логика трябва да създава сериозни главоболия на руснаците, все още сте тук. Знаете ли какво мислят някои от момчетата, които разследват тези негодници? Струва им се адски странно.

— Ако сте намерили отпечатъци от този Тор и всичко това е вярно, трябва да говорите с него, не с мен.

— Говорихме с него. Или поне се опитахме. Моментално си извика адвокат и той го измъкна. Чудя се дали не му зададохме неподходящи въпроси.

— Не бих се учудил. Никой от въпросите, които ми задавате, не звучи особено смислено.

— Вие имате мотив. Тор няма, поне не явен. Но ако докажем, че между вас има връзка, Пери… Мамка му, ще стане адски интересно.

Облегнах се назад и се усмихнах.

— Таргънт.

— Да?

— Изчезвайте от офиса ми. Незабавно. Напоследък много ми досаждате, но днес прекалихте. Няма да търпя повече глупостта ви.

Станах, отидох при вратата и я отворих, погледнах го очаквателно.

— Мислите ли, че не можем да ви свържем с него? — попита Таргънт.

— Изчезвайте.

— Мисля, че можем — отбеляза той, като отиваше към вратата. — Мисля, че отдавна се познавате с този човек.

Излязоха и аз затръшнах вратата след тях. Чух бръмченето на колата им на паркинга, погледнах часовника и се почудих кога Джо ще се върне от физиотерапията. Може би той щеше да ме посъветва какво да правя с един призрак с руски акцент и прозрачни сини очи.

14.

Обичайното изражение на Джо наподобява тъжна усмивка. Когато го видиш разтревожен, все едно гледаш лицето на войник, останал сам в окопа, привършващ боеприпасите и с цял вражески батальон настъпващ срещу него. Накратко, не действа много окуражаващо.

— Тор — измърмори той, като се наведе над бюрото си и започна да огъва металната линия, сякаш смяташе да я използва за самозащита и пробваше здравината ѝ.

— Да.

— Мамка му.

— Да.

— Ти ли му плати да убие Джеферсън?

— Ами, не.

— Мамка му.

Той допря двата края на линийката, поставяйки на изпитание еластичността ѝ, и ме погледна, сякаш очакваше катастрофално бедствие.

— Мисля, че вече постигнахме съгласие по този въпрос — отбелязах.

Той остави линийката на бюрото.

— Това развитие на нещата е повече от обезпокоително, Линкълн Пери. Живеем в малък град. Вероятността Тор да е бил замесен случайно е малка.

— Дали не блъфират?

— Мислиш, че Таргънт търси начин да те притисне и опипва почвата?

— Не е изключено.

— Значи е напипал адски добър начин. Ако се поразрови, може да установи, че предполагаемата връзка между тебе и Тор, е много реална. Това ще създаде известни проблеми.

— Ако не е блъф, какво, по дяволите, е правил Тор в колата на Джеферсън?

Този въпрос накара Джо да се намръщи още повече. Той отново взе линията и започна да я огъва.

— Възможно ли е негодникът, който те нападна на „Чатфийлд“, да е бил руснак?

Поклатих глава:

— Говореше с чист акцент от Средния Запад.

— Може причината да е проста. Джеферсън да е защитавал Тор в съда или нещо такова.

— Таргънт каза, че не са открили връзка между Тор и Джеферсън. Ако имаше нещо явно, например Джеферсън да е работил за хората на Белов, щеше да излезе.

Джо замълча. Седях с крака върху бюрото и гледах през прозореца. Някой беше спрял отдолу и бе оставил уредбата в колата да работи, рап музиката беше достатъчно силна, за да накара стъклата да треперят.

— Може да се отбия при Тор.

Джо ме погледна, сякаш бутах врата, на която има надпис „Дръпни“.

— Блестяща идея, Линкълн Пери. Ченгетата се опитват да ти лепнат убийство въз основа на подозрения за връзката ти с тоя ненормалник, връзка, за която ти си отрекъл, а сега искаш „да се отбиеш“ при него?

Свих рамене:

— Може би ще обясни някои неща.

— Може би ще ти пререже гърлото.

Последния път, когато го видях, Тор заби ловджийски нож в бедрото на друг човек. Може би Джо имаше право.

— Значи ще действаме, сякаш не знаем тази малка подробност, така ли?

Той се намръщи:

— Това също не ми харесва, но ми изглежда най-умно за момента. Не трябва да забравяш, че си заподозрян, Линкълн Пери. Съобразявай начина си на работа с това.

Замълчахме няколко минути, рапът още бумтеше под нас, Джо огъваше металната линийка.

— Ако отида при Тор и му задам само няколко въпроса… — започнах, но Джо ме прекъсна.

— Има и други неща, които можем да направим — изръмжа. — Трябва да проверим телефонните номера.

— Джо, стига. Ако Тор е замесен, мисля, че е безпредметно да се занимаваме с телефонните номера.

— Защо? Само преди час твърдеше, че са важни. Сега само защото някой е споменал името на Тор, ти си готов да грабнеш пистолета и да хукнеш подир него. Свърши някаква детективска работа. Така се разнищват тайни. Свърши ли изобщо нещо, докато ме нямаше, освен да слушаш глупостите на Таргънт?

— Чаках да чуя мъдрия ти съвет.

— Хубаво, защото съм готов да ти го дам. Първо, мисля, че трябва да стоиш далеч от руската следа. Колкото може по-далеч. Ако започнеш да се навърташ около тези момчета, Таргънт веднага ще надуши. Второ, трябва да разберем какво означават тези среднощни обаждания. Не се отказвай от тях само защото Таргънт те е погнал.

Кимнах и извадих списъка на обажданията. Общо седем, разделени от петгодишен интервал. Дадох на Джо трите телефона от по-пресните обаждания, запазих трите от по-отдавнашните за себе си. Четвъртият номер нямаше значение — знаех, че е бил на Мат Джеферсън.

Десет минути ни бяха достатъчни да ги проверим. С някои беше лесно — обикновена справка в указателя; други два бяха на обществени телефони и изискваха по-сложно търсене.

— Последните две обаждания са направени от улични автомати — обяви Джо. — Нищо чудно те да са уплашили Джеферсън, ако този човек отново се е намесил в живота му. Ти какво откри?

— Две обаждания са от болница „Феървю Парк“. Те обаче са отпреди четири години, а снощният нападател каза пет. Повече ме интересува един номер, на който Джеферсън е звънял.

Разказах му за последователността на обажданията: Малко преди два през нощта Мат Джеферсън се обадил на баща си, който веднага след това провел друг разговор.

— Откри ли на кого е номерът?

— Да. На някой си Пол Брукс в Джинива он дъ Лейк.

— Значи господин Брукс е най-добрата следа. Никой в болницата няма да иска да говори за телефонно обаждане отпреди четири години, а последния път, когато се опитах да измъкна информация от уличен автомат, не постигнах нищо.

— Днес си истински извор на мъдрост.

— Джинива он дъ Лейк е далече. Да се надяваме, че човекът си е вкъщи. Ако не, можем да го изчакаме.

— Искаш да отидем там? Мислех първо да се обадим.

Той поклати глава:

— Не. По-трудно ще му е да ни разкара, ако отидем лично.

— Така е.

Джо стана и взе ключовете от колата си — нов форд „Таурус“. Старият му автомобил със същата марка бе претърпял лека повреда през лятото. От онези леки повреди, които една кола може да претърпи при престрелка с автомат. Верен на традицията, Джо си купи по-нова версия на абсолютно същия модел с абсолютно същия цвят. От „форд“ се чуваше, че скоро ще спрат да произвеждат „Таурус“. Не исках да казвам на Джо. Беше силен характер, но такава новина… не знаех как ще я приеме.

— Ти ли ще караш? — попитах.

— Да.

— Не е ли по-логично човекът с две здрави ръце да кара?

— Не и когато този човек си ти. Освен това трябва да разработя колата, да навъртя километри. Още не съм минал хиляда.

— Имаш я от два месеца, Джо. Как не си навъртял хиляда?

— Не се е налагало да ходя никъде. От два месеца не си се забърквал в нищо.

— Нов рекорд — измърморих и го последвах навън.

След час стигнахме до езерото и излязохме на шосе 534, водещо към Джинива он дъ Лейк. През лятото тук гъмжеше от туристи, но в края на октомври беше спокойно. Карахме по виещото се провинциално пътче между разпръснатите тук-там постройки, като от време на време мярвахме водите на езерото Ери през някоя пролука между боровете.

— Трябва да сме близо — измърмори Джо. — Надявам се да има номер на пощенската кутия. Полудявам, когато адресът не е написан на кутията.

Оказа се, че няма за какво да се тревожи — номерът беше висок половин метър, изписан върху огромна дървена табела, рекламираща „Избата на Брукс“. Джон зави с форда по алеята и спря на голям паркинг, пълен с коли. Имаше дълга дървена постройка, а зад нея се виждаха мрачните сиви води на езерото.

— Мислех, че е частен дом — отбеляза Джо.

— Така ми каза компютърът.

— Добре, да влезем и да попитаме.

Слязохме и се приближихме към постройката. На едната стена на главното помещение имаше рафтове с бутилки, от другата страна — кофички в лед, в които се изстудяваше вино. По средата бяха подредени сандъци със скъпи сирена и други лакомства. В един ъгъл стояха десетина души с чаши в ръце; червенокоса жена им разправяше за „плътния аромат“ на течността, която дегустираха. Към нас се приближи усмихнато привлекателно момиче с черна пола и блуза.

— Мога ли да ви помогна, господа?

— Малко сме объркани. Мислехме, че това е частен дом. Търсим Пол Брукс.

Тя кимна:

— Господин Брукс е собственикът на винарната и живее тук. Просто, когато сте влезли през портала, е трябвало да завиете надясно, а не наляво. Къщата трудно се забелязва между боровете.

Благодарихме ѝ, пак се качихме в колата и последвахме указанията ѝ. Къщата беше на около двеста метра от винарната и момичето беше право — боровете напълно я скриваха от паркинга. Сградата бе в същия стил като избата — голяма дървена постройка с покрив от зелени плочки, съвършеното място за усамотение край езерото. Минахме покрай черно беемве, спряно на алеята, отидохме при верандата и почукахме. След няколко секунди ни отвори симпатичен младеж. Изглеждаше на не повече от трийсет, носеше бяла риза, сини дънки и кожени мокасини. С това облекло, безупречните черти на лицето и гъстата кестенява коса приличаше на фотомодел от каталога на някой от онези баровски магазини, които твърдят, че продават дрехи за хора, живеещи сред природата, а всъщност клиентите им не стават от компютъра.

— Какво желаете?

С Джо му показахме разрешителните си. Той не реагира нито с недоверие, нито с детска възбуда, както е обичайно за повечето хора, щом видят служебна карта на частен детектив; просто кимна.

— Вие ли сте Пол Брукс?

— Да. За какво искате да говорите с мен?

Забеляза пораженията на лицето ми и веднага отмести очи. Тактичност.

— За едно телефонно обаждане отпреди пет години.

— Моля?

— Интересуват ни подробности за един човек, който наскоро беше убит. Преди пет години той се е обадил в тази къща в два часа през нощта на…

— Четвърти юли — довърши Брукс. — За това обаждане говорите, нали? Оттогава минаха пет години.

С Джо се спогледахме и аз кимнах.

— Това е. Обадил се е на пети, но е било през нощта на четвърти.

Пол Брукс въздъхна и отвори по-широко вратата.

— Май ще трябва да влезете.

15.

Изведе ни на покрита тераса с кедрова ламперия, гледаща към гората и частен плаж на езерото Ери. Вълничките леко се плискаха край брега, в далечината облаците се сгъстяваха. Пред тази картина прекрасният ми изглед към светофара на „Лорейн“ и работилницата за поправка на автомобилни двигатели отсреща бледнееше.

— Е, Пол, какво ще ни разкажете?

Той поклати глава:

— Да не бързаме. Първо ми кажете защо ви интересува онова обаждане.

Обясних му с възможно най-малко подробности, че съм нает от вдовицата на Алекс Джеферсън да разследвам обстоятелствата около смъртта на съпруга ѝ и сина му и че тези обстоятелства са ни довели тук.

— Чух, че Алекс Джеферсън е бил убит — каза той, след като свърших. — За сина му обаче не знаех.

— Не четете ли вестници?

Той се усмихна:

— Сигурно съм изостанал с няколко дни. Защо този телефонен разговор е толкова важен за вас?

— Мат се е обадил на баща си малко преди два и веднага след това Джеферсън е звънял у вас. Питаме се защо.

— Причината ще ви хареса.

— Така ли?

— Обажданията бяха свързани с убийството на един човек в имот на баща ми, на което синът на Джеферсън бе станал свидетел.

За няколко секунди настъпи тишина, докато с Джо чакахме Брукс да каже нещо. Той гледаше към езерото. Плажът пред къщата продължаваше към винарната. Чуваха се гласове и смях, но дърветата пречеха да видим хората.

— Бихте ли ни казали нещо по-подробно? — попита Джо.

— Предполагам, че сте чували за баща ми — отговори Брукс.

С Джо се спогледахме, после едновременно поклатихме глава. Брукс се намръщи, леко обиден.

— Фентън Брукс. „Брукс байомедикал“. Не ви ли говори нищо?

— Тръби — досети се Джо.

Брукс кимна:

— Да, фирмата произвежда пластмасови тръбички за медицински изследвания, но и много други продукти за здравеопазването.

— Баща ви обаче е натрупал състоянието си от производството на тръбички, нали?

— Голяма част. — Брукс се намуси, сякаш смяташе въпроса на Джо за израз на лош вкус. — Сега фирмата се занимава с много по-сериозно производство. Баща ми почина пред няколко години. От рак.

— Съжалявам.

Замълчахме за момент, после Брукс прочисти гърлото си.

— Добре, вече разбирате ситуацията. Баща ми беше собственик на голяма компания с много работници, адвокати, съветници. Купи тази винарна като странична дейност и толкова хареса мястото, че построи къщата, за да я използва като вила. През лятото правехме партита за приятели, колеги и така нататък. Преди пет години организира празненство по случай Четвърти юли. Имаше стотина гости, може би и повече.

— И Мат Джеферсън е бил сред тях.

— Да, и той беше. Алекс Джеферсън също, но той си тръгна рано. Сигурно знаете, че беше адвокат на баща ми.

— Не знаехме.

— Сега знаете. Синът му учеше право, доколкото знам. Беше няколко години по-млад от мен. Поне така мисля. Във всеки случай беше тук и ми се струва, че се чувстваше малко неловко. Гостите започнаха да се разотиват около полунощ, но мъжът, с когото беше дошъл Мат, бе пиян и не си тръгваше, затова се наложи и той да остане.

— Кой беше той?

— Друг адвокат на фирмата, Джеймс Саймън. Мат работеше с него, беше му като стажант.

— Какво се случи?

— Ами, няколко души останаха до късно. Знаете как става, когато има алкохол в изобилие. Саймън се напи, а на Мат му стана скучно, беше се ядосал за нещо или… де да знам? Във всеки случай слезе на плажа и тръгна към винарната. По-рано там бяхме организирали вечеря, затова пътят му е бил познат. На терасата видял мъж и жена, които явно се били усамотили за малка среднощна лудория. Решил да ги остави на спокойствие, затова се обърнал и тръгнал да се връща. Тогава обаче му се сторило, че момичето се съпротивлява. Чул вик или нещо такова. Решил да провери какво става. Когато стигнал до терасата, жената не се виждала, а мъжът се скрил зад ъгъла на сградата. Мат изтичал горе и намерил момичето. Полуголо и мъртво. Била удушена.

Захладя, а Пол Брукс бе само по тънката риза. Въпреки това не изглеждаше да му е студено. Седеше и гледаше лицата ни с доволното изражение на разказвач, който е успял да омае слушателите си.

— Какво стана после? — попита Джо.

— Вие как мислите? Извикахме полиция. Разпитаха Мат и всички други. Мат беше доста разстроен и го разбирам. Искаше да говори с баща си. Може би му се е сторило, че ченгетата прекаляват с въпросите. Обади му се и той му казал само да отговаря на това, което го питат, и да им съдейства. После Алекс се обади на моя баща, за да се увери, че Мат казва истината.

— Научихме повече, отколкото очаквахме — призна Джо.

— Да, много интересно, но не виждам какво общо може да има с убийството на Алекс Джеферсън и самоубийството на сина му. Струва ми се, че търсите под вола теле.

— Коя беше жертвата? Беше ли от гостите на партито?

— В известен смисъл. Работеше във фирмата, която осигуряваше храната за партито. Беше едва двайсетгодишна, доколкото си спомням. Почти дете. Пренасяха разни неща от винарната в къщата и я бяха оставили да почисти. Оказа се грешка.

— Ами убиецът?

Брукс преметна единия си крак върху другия.

— Излизала с него няколко пъти, после се опитала да го разкара. Нехранимайко с огромно полицейско досие. Живееше във фургон на няколко километра оттук. Лесно се е промъкнал.

— Арестуваха ли го?

— Арестуваха го и го осъдиха. Още е в затвора.

— Знаете ли името му?

— Анди Доран. Момичето се казваше Моника Хийт.

— Интересна история — отбеляза Джо.

— Да, интересна. Предполагам, че това дава отговор и на въпроса ви за телефонното обаждане. Не мога да си представя обаче с какво може да ви е полезно за разследването.

— Никога не се знае.

Брукс изглеждаше скептично настроен:

— Може би. Всичко това много разстрои баща ми. Наистина, Анди Доран не беше сред гостите, но все пак… момичето обслужваше партито, нали разбирате.

— Никой друг ли не е видял или чул нещо? — попита Джо. — Мат Джеферсън ли беше единственият свидетел?

— Да.

— Значи той е разпознал извършителя, Доран. Така ли? — вметнах аз.

Брукс понечи да кимне, но се замисли и поклати глава:

— Честно да си кажа, не помня. Имам чувството, че разпозна колата му, но не и самия Доран. Не съм сигурен.

— Доста трудно е да осъдиш някого само с един свидетел.

— Имаха много повече основания. Във фургона на Доран откриха сигурни доказателства, пък и с това полицейско досие… Преди процеса шест пъти променя версията си за случилото се.

— Казахте, че Мат се обадил на баща си, защото се е засегнал от начина, по който са го разпитвали. Какво имахте предвид?

— След като беше единственият свидетел, предполагам, че ченгетата са водели разпита малко по-агресивно от необходимото. Може би се е почувствал, сякаш подозират него.

— Стига бе — възкликна Джо. — Сякаш подозират него?

Брукс усети накъде бие и се усмихна:

— Не си правете прибързани изводи, детективе. Изпратиха в затвора правилния човек. Проверете материалите от делото, ако искате, но съм почти сигурен, че ще се съгласите със съдебните заседатели.

— Добре ли познавате семейство Джеферсън? — попитах аз.

Той сви рамене:

— Не особено. Баща ми ги познаваше повече.

— Какво ви е мнението за двамата? За Алекс и сина му?

— Не ги познавах толкова добре, че да давам оценка. Но ми се струва, че нямат голям късмет, не мислите ли?

16.

На връщане по криволичещото шосе не срещнахме друга кола.

— А ти искаше да се откажеш от проверката на обажданията — измърмори Джо. — Искаше да гониш Тор из града и да чакаш да те убият.

— Проверката на обажданията беше отлична идея. Добре, че ми хрумна.

— Хрумна ти, но после се отказа от нея.

— Затова имам нужда от теб. Да стимулираш гения ми.

Той се усмихна и поклати глава.

— Изглежда добра следа, но може да не излезе нищо — отбелязах.

— Кое?

— Ами, всичко. Убийството на момичето, разпита на Матю Джеферсън.

— Много ще се изненадам, ако не излезе нищо. И Джеферсън, и убиецът са споменали за обаждането на сина му. Проверихме тази следа и се оказва, че момчето е било свидетел на убийство. Това е важно.

— Добре, но с какво? Доран изглежда много подходящ за изкупителна жертва. Имало твърди доказателства срещу него, опитвал се да лъже, момчето го разпознало. Къде се намесва Алекс Джеферсън в тази картинка?

— Няма как да разберем, докато не проверим материалите по делото и не разберем какво е станало. Най-логичният извод е, че са го натопили.

— Малко е прибързано да подозираме, че Мат Джеферсън е убил момичето.

Джо ми хвърли бърз поглед и пак се загледа напред.

— Ти твърдеше, че момчето играе главна роля в тази история, а и твоят приятел от снощи явно им има зъб.

— И още как. Само че Доран още е в затвора. Ако го задраскаме от списъка на заподозрените, какво ни остава?

— Може би онзи, който отмъщава на Джеферсънови, е свързан с Доран. Може да му е брат, близък приятел, нещо такова.

— Някой, който толкова да обича Доран, че да е готов да убива за него, но въпреки това е чакал пет години, преди да предприеме нещо?

Джо въздъхна:

— Добре де, няма съвпадение във времето. Въпреки това не трябва да изключваме тази възможност.

— Не я изключвам. Само казвам, че има още много неща, които не знаем.

— Трябва да пробваме да се срещнем с Доран. Повечето затворници, излежаващи престъпления, които твърдят, че не са извършили, са склонни да разговарят с всеки, да не говорим за онези, които наистина са невинни.

— Добро хрумване.

Умълчахме се за известно време. Погледнах в огледалото и видях, че Джо се хили.

— Какво има?

— Много се разбърза.

— В какъв смисъл?

— Преди малко ме предупреди да не прибързвам. Да давам по-спокойно, да изчакам да съберем повече информация.

Още се смееше, когато излязохме на главния път.

Върнахме се в кантората малко след пет. Джо спря на паркинга, изключи двигателя и посегна към дръжката на вратата. Използва дясната си ръка — признак, че лявата го е заболяла от шофирането.

Тъкмо затварях вратата си, когато чух отваряне на друга и се обърнах. Таргънт слезе от една „Краун Виктория“, спряна на отсрещния тротоар. Говореше по телефона, но ми помаха приятелски.

— По дяволите. — Посочих го на Джо. — Този човек няма ли с кого друг да си приказва?

Изчакахме при колата, докато Таргънт свърши разговора и се приближи.

— Дали да не се качим горе? — предложи.

— Няма да стане. Ако продължите така да се заседявате в кабинета ми, ще започна да ви взимам наем.

Той се усмихна кисело и кимна на Джо:

— Господин Причард. Как сте?

— Отлично.

— Къде сте били, господа? С какво се занимавате?

— С нищо интересно — отвърна Джо. — Сега искам да хапна. Не съм обядвал и умирам от глад.

— Чува се. Не обичам да преча на един мъж да нахрани корема си, затова няма да ви отнема много време. Просто след последния си разговор с госпожа Джеферсън реших да се отбия. Тя ми каза, че сега вие, как да се изразя… водите разследване по нейна поръчка.

— Да, така е — отговорих.

— Трябва да призная, че не съм много възхитен от идеята.

— Не съм и очаквал.

— Раздвоен съм какво да правя. От една страна, ми се иска да ви отрежа, да ви покажа, че не може така. От друга, си мисля, че няма смисъл да се занимавам с вас.

— Послушайте втория глас.

Таргънт гледаше земята и разсеяно въртеше венчалната халка на лявата си ръка. Отново това непроницаемо спокойствие. Дори днес, когато му разказах за нападението и признах, че не съм подал сигнал в полицията, той запази самообладание или поне си го възвърна бързо. От личен опит знам, че един спокоен полицай кара заподозрения да се чувства много по-несигурно, създава впечатление, че е със сто шахматни хода по-напред от теб. Джо беше такъв тип. Аз бях далеч от това.

— Добре — каза Таргънт. — Може би сте прав. Може би трябва да ви оставя да работите. Ще поддържаме връзка, нали? Ще обменяме информация. Ще бъдем един екип.

Погледнах го и се почудих какво всъщност си мисли, защо е дошъл, защо е този приятелски жест.

— Разбира се, Таргънт. Така ще направим. Ще сме един екип, както казахте.

Той кимна:

— Чудесно. Много любезно от ваша страна.

— И аз така мисля. Свършихме ли вече?

— Не съвсем. Ще ми отделите още една минутка. Тази сутрин ми се обади лейтенант Бруър от полицията в Индиана. Разказа ми нещо странно.

Таргънт бръкна в задния си джоб и извади някакво листче. Бавно го разгъна, изглади го върху бедрото си и ми го подаде.

Беше регистрационен формуляр от полицейския арест на окръг Браун, където бях прекарал нощта при посещението си в района. Снимката бе на мъж на средна възраст със зле оформени мустаци, когото не познавах. Беше задържан преди шест часа за възпрепятстване на полицейско разследване.

— Стан Майерс. — Погледнах Таргънт. — Това име трябва ли да ми говори нещо?

— Не знам. Вашето поне му говори много.

— В какъв смисъл?

Той взе формуляра, пак го сгъна и го прибра в джоба си.

— Господин Майерс е частен детектив от Индиана. Това не ви ли говори нещо?

— Не.

— Арестували са го вчера. Опитал се да подкупи служител в щатската полиция да му даде поверителна информация. — Таргънт замълча за секунда. — Информация относно разследването на смъртта на Мат Джеферсън.

— Самоубийство.

— Разследване на смъртен случай при неизяснени обстоятелства. Поне така ми каза Бруър.

— Добре. Приемам. Какво общо има този Майерс с мен?

— Малко ме изненадвате с този въпрос — отбеляза Таргънт. — При положение, че вие сте го наели.

Не отрекох веднага. Може би Таргънт очакваше да си призная, защото присви очи и за момент на лицето му се изписа възбуда.

— Спомнихте ли си? Премина ли временната ви амнезия?

— Не съм наемал този човек. Никога не съм го чувал.

— Имате ли доказателства, че Линкълн го е наел? — попита Джо. — Или всички му вярват, защото звучи убедително?

— Майерс веднага е назовал името му. Казал на Бруър, че друг детектив, на име Пери му се обадил в деня след самоубийството на Мат Джеферсън и го наел да следи разследването.

— Значи отговорът на въпроса ми е…

— Още не. Това е отговорът. Още нямат доказателства, но Бруър работи по въпроса.

Таргънт отмести очи от Джо и ме погледна:

— Твърди, че сте поискали да работи тайно от полицията и когато чул това, отказал. После пак сте му се обадили, повторили сте молбата си и сте му обещали да му изпратите десет хиляди в брой по пощата, ако дори само се опита да измъкне последните сводки. Господин Майерс изглежда не преуспява в този бизнес. Според Бруър припечелвал допълнително като нощен пазач за по десет долара на час. Затова десетте бона го убедили да се пробва. Глупаво решение, разбира се. Сега нещастникът вероятно ще се прости с разрешителното си.

Гърлото ми се бе свило и ме глождеше неприятно, сякаш по средата бе заседнала сламка.

— Знаете, че е клевета. Знаете, че лъже, Таргънт.

Той разпери широко ръце.

— Не го казвайте на мен. Кажете го на господин Майерс. Той е убеден, че изпълнява ваша поръчка. Бруър иска да отидете там. На базата на същите обвинения, както преди. Предупредих го обаче, че при това плащане в брой ще му е по-трудно да го докаже, отколкото си мисли. Очаквах да отричате всичко и това наистина е брилянтна защита. Предупредих го, че не сте откровен, не сте склонен да ни помагате.

— Нямате доказателства. Бруър няма доказателства. Подхвърляте ми информация от втора ръка за десет хиляди в брой, които самият Бруър може да е подхвърлил.

— Намерили са плика. Клеймото е от Кливланд.

Замълчах.

Таргънт се усмихна:

— Да не се разтревожихте?

— Ни най-малко. Просто ми хрумна, че може би вие сте изпратили парите.

— Разбира се. Вие сте жертва на световна конспирация. Извинете ме, че все забравям.

— Нямам излишни десет бона, Таргънт. Ако се съмнявате, проверете банковата ми сметка.

— Да, но Алекс Джеферсън е имал пари и петдесет бона от тях липсват. Изтеглени са в брой и оттогава никой не ги е видял.

— И какво, подозирате, че сам е платил на Линкълн да го убие? — намеси се Джо. — Желязна логика.

Таргънт поклати глава:

— Спомнете си, че може някой да е изнудвал семейство Джеферсън, господин Причард. Къде са отишли тези пари? Вероятно при човека, който е упражнил този натиск върху Джеферсън.

— На какъв натиск може да го е подложил Линкълн?

— Надявах се той да обясни.

— Това е важно — заговорих. — Ако някой наистина е наел този човек, като се е представил за мен… това е много важна следа, Таргънт, и ако откриете кой е бил…

— Някой се е представил за вас. Това ли е вашето обяснение?

Кимнах:

— Да. Аз не съм го наемал и ако сериозно твърди, че съм го наел, какво друго остава?

— Предполагам, че възможностите са две. Или някой се е представил за вас, или вие лъжете.

— Можете да задраскате втората възможност.

— Добре, но какъв е смисълът? А? Защо някой ще се представя за вас? Защо да плаща десет хилядарки на частен детектив, след като няма никаква гаранция, че ще го хванат? Ако беше успял да се добере до полицейския доклад и да ви го изпрати… извинете, да го изпрати на самозванеца, каква щеше да е ползата?

— Не знам.

Той се усмихна и кимна:

— Разбира се, че не знаете. Разбира се. Започва да ми става жал за вас, Пери. Защото, ако не лъжете, излиза, че сте най-големият наивник, когото познавам. Сърцето ми плаче за вас. Но понеже съм добросърдечен човек, ще ви помогна. Всички тези неща, които не разбирате. Всички тези въпроси. Ще ви ги обясня. До последния. Ще го направя за вас.

След тези думи Таргънт кимна на Джо, обърна се и тръгна бодро към колата си, като си подсвиркваше изнервящо.

17.

Можеш да стоиш на брега на някоя река, да гледаш водата и да ти се струва топла и спокойна, дори приветлива, подканваща те да се потопиш в нея. Когато скочиш — изненада; оказва се студена, със силно течение, със скрити корени по дъното.

Така се чувствах сега. Молбата на Карън да открия сина на покойния ѝ съпруг ми се беше сторила съвсем невинна. Толкова много пари за такава обикновена задача. Разбира се, имах едно на ум — все пак бях в списъка със заподозрените на полицията, колкото и назад в него да беше името ми. Пренебрегнах това, водейки се от простата логика, която постоянно обяснявах на хората, когато бях полицай — ако не си извършил нищо нередно, няма от какво да се страхуваш.

Не бях извършил нищо нередно, но с всеки изминал час се страхувах все повече и повече. Последната изненада, това откритие на Бруър, промени всичко. Преди ми изглеждаше, че всичко са случайни съвпадения. Макар че ми създаваха главоболия, можех спокойно да ги пренебрегна, поне така си мислех. Сега нещата се бяха променили. Някой се беше представил за мен, бе вложил десет хиляди долари в това усилие.

— Всичко започна с ходенето ти до Индиана — отбеляза Джо.

Седяхме на капака на пикапа ми. Таргънт си беше тръгнал.

— Така изглежда.

— Ченгетата са дошли да проверят къде си бил по времето на смъртта на Джеферсън и не са намерили улики. Но когато отиде да търсиш сина му, всичко се промени. Нещо е привлякло нечие внимание върху теб.

— Да… на ченгетата.

— Не, Линкълн Пери, на някой друг.

Джо разтърка рамото си и за първи път забелязах колко уморен изглежда. Денят бе изтощителен за него — два часа шофиране след пълен физиотерапевтичен сеанс.

— Върви си вкъщи, Джо. Хапни, вземи обезболяващи и си почивай.

Той престана да масажира рамото си и поклати глава:

— Не, добре съм. Трябва да поработим на компютъра, да разучим за този Доран и да се опитаме да си уредим свиждане. Повече от ясно е, че някой те атакува. Не е зле да се подготвиш за отбрана.

— Доран няма къде да ходи. Утре ще е в същата килия, в която е и днес. Ще изчакаме.

Той кимна и умората му пролича още по-ясно. Накрая се отказа:

— Добре. Но ще започнем рано.

— Да. Отново ти благодаря.

Той махна пренебрежително и отвори вратата на колата си.

— Искаш ли да те закарам?

— Ще се прибера пеша и сутринта ще дойда да те взема. Утре ще разнищим още загадки. От днес имаме напредък.

— Така си е. Денят, в който започна да отбелязваш напредък, случайно съвпада с момента, в който реших да се включа.

— Жалко, че не се включи малко по-рано. Тогава може би лицето ми нямаше да изглежда като премазано от камион.

Той се качи в колата си, понечи да затвори вратата, но спря.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че не ми харесва решението ти да изгориш снимката.

— Да.

— Вземам си думите назад.

Прибрах се вкъщи, направих си бъркани яйца и бързо ги изядох, като смятах да сляза да потренирам в залата. Отказах се от тази идея, докато миех чиниите. Нямах енергия за тренировка и не исках да оставам сам тази нощ. Постоянно мислех за Алекс Джеферсън, Карън и Таргънт, но често се сещах и за Ейми. Избърсах ръцете си, взех телефона и ѝ се обадих.

— Свободна ли си тази вечер?

— Може би. Ако „свободна“ означава да седя на дивана и да пия бира, да. Ако „свободна“ означава дали искам да изляза някъде, тогава, не.

— Настроена си да си седиш вкъщи, така ли да разбирам?

— Вече съм се облякла с удобни дрехи. Няма начин да ме примамиш да изляза тази вечер, освен ако не ми предложиш нещо дяволски разтоварващо.

— Какво ще кажеш за голо парти?

— Това най-много харесвам в теб, Линкълн. Изтънчените ти идеи.

Дойде по дънки и блуза с дълъг ръкав — не шити по мярка от най-финия памучен плат, каквито носеше Карън, а от онези, които изравяш от гардероба, когато започнат студените нощи.

— Имам „Бекс“ и „Будвайзер“ — предложих. — Избирай.

— С тази буква ли се изчерпват познанията ти за бирената азбука?

— Не виждам нужда да продължавам нататък.

— „Бекс“.

Подадох ѝ бира и отворих една за себе си. Когато се обърнах, тя ме погледна стъписано и за първи път от няколко часа насам си спомних как изглежда лицето ми.

— О, да, май още не съм ти разказал за миналата нощ.

Тя докосна кожата под окото ми, примигна болезнено и дръпна ръката си.

— Изглежда мноого зле, Линкълн.

— Усещането не е по-добро.

— Разкажи ми какво се случи.

Влязохме в хола и седнахме на дивана. Отпих глътка бира и ѝ разказах какво се бе случило през последните двайсет и четири часа. Когато споменах името на Тор, на загриженото ѝ лице се изписа тревога.

— И Тор ли е замесен? Същият Тор, който кара хората да изчезват, сякаш това е рутинна работа за него?

— Всъщност, мисля, че за него това наистина е рутинна работа.

— Не е смешно.

— Не е.

— Ако полицията намери връзка между него и теб, Линкълн…

— Да. Няма да е добре. В момента обаче Тор не ме притеснява толкова, колкото онзи частен детектив в Индиана. Някой му е изпратил десет бона в брой, като се е представил за мен, Ейми. Това е сериозна инвестиция. Чудя се каква възвръщаемост очакват.

— Да те изпратят в затвора.

— Твърде прямо казано.

— Но е вярно, нали?

— Не знам. Ако беше свързано с Алекс Джеферсън, щеше да има повече логика. Убиецът му е искал да отвлече вниманието на ченгетата. Синът му обаче се самоуби и това променя нещата.

— Двата случая са толкова свързани. Ако направят така, че да изглеждаш виновен за смъртта на сина…

— Ще изглеждам виновен и за бащата — довърших мисълта ѝ и отново се почувствах, сякаш в гърлото ми е заседнала сламка.

Станах, отидох в кухнята и донесох още две бири. Седяхме на дивана, говорехме, пиехме, може би около час. Приказвахме си за Тор, за Джеферсън и за Таргънт. Обичах да говоря с нея. Изпитвах нужда от това. Тя се бе превърнала в онзи човек в живота ми, с когото знаех, че мога да обсъждам и най-тежките си проблеми, човекът, който ще ми даде по-добър съвет от стените на празния ми апартамент — обичайните ми събеседници. Бях живял известно време без такъв човек и макар че можех да продължа все така, не исках. Присъствието ѝ до мен на дивана някак ме разконцентрираше, не можех да се съсредоточа върху разговора, очертанията на бедрото ѝ върху тапицерията и ароматът на парфюма ѝ ме разсейваха.

Тя питаше нещо за Таргънт, когато я прекъснах:

— Онази вечер, когато каза, че можем да бъдем най-много приятели, бях на крачка да те целуна.

Очите ѝ се разшириха изненадано.

— Леле. Много рязко променяш темата.

— Извинявай.

Тя замълча за момент, после измърмори:

— Една крачка, а?

— Може би и по-малко.

— По дяволите. Да бях говорила по-бавно.

Засмя се, но прозвуча напрегнато.

— Може би не трябваше да ти го казвам. Изглеждаше, че добре си обмислила всичко, докато бях в Индиана. И може би си права.

— Аз ли може би съм права? Мислех, че решението е твое, Линкълн.

— Знам. Но откога се доверяваш на решенията ми? Би трябвало да си по-разумна.

Тя понечи да каже нещо, но замълча и поклати глава.

— Какво има?

— Просто моментът е много интересен. Аз се ядосвам за странната връзка, която сме създали, и ти изведнъж решаваш да ме сваляш. Проклета да съм, ако съм знаела, че ще се получи така…

— Не съм решил да те свалям, защото се ядоса.

— Няма да споря, макар че мога.

— Знам.

Тя ме погледна изпитателно:

— Значи бе събрал смелост да направиш първата стъпка, но после се отказа.

— Да, ти уби устрема ми.

— Вечно ще се проклинам за това.

— Лъжкиня.

— В живота си не съм била по-искрена, Линкълн.

Настъпи мълчание, което някак си създаваше атмосфера на комфорт, след няколко секунди се наведох, обгърнах с ръка врата ѝ и я целунах. Тя притисна устните си до моите, нежно, но страстно, после се отдръпна. В очите ѝ се четеше едновременно радост и тъга.

— Кой не е честен сега? — попита тя.

Кимнах:

— Не е честно. Разбирам, Ейми.

Лицето ѝ бе на сантиметри от моето, нежната ѝ коса галеше ръката ми.

— Тогава престани.

— Добре.

Отново я целунах. Тя отново се отдръпна от мен:

— Проклет да си, Линкълн!

После отново впи устни в моите, извъртяхме се на дивана, така че тя да бъде върху мен, тялото ѝ леко се отпусна върху моето, косата ѝ — върху лицето ми.

Погали с пръсти раменете и врата ми и по гръбначния ми стълб сякаш премина електрически ток. Прокара ги през косата ми и когато докосна цицините на тила ми, болката за миг ми напомни за Алекс Джеферсън, Карън и непознатия отмъстител. После изхлузих старата блуза над главата ѝ, погалих гладката, нежна кожа на гърба ѝ и всички проблеми изчезнаха.

След известно време вече лежахме в спалнята ми, усещах топлината ѝ до себе си, единият ѝ крак бе преплетен с моя, главата ѝ — притисната до врата ми. Дишаше бавно и спокойно, почти заспиваше, но аз бях буден и нащрек, гледах сенките, танцуващи по тавана при преминаването на всяка кола отвън.

— Да се чуди човек защо не сме го правили преди — заразмишлявах на глас.

— Досега винаги съм подбирала мъжете — отвърна Ейми; почувствах топлия ѝ дъх до врата си и в следващия миг тя ме захапа нежно по рамото.

18.

Телефонът иззвъня, пронизително и настоятелно. Вдигнах глава и примигнах, заопипвах в тъмното за апарата. До мен Ейми се размърда, но не се събуди, спеше дълбоко, сякаш ѝ предстоеше зимен сън. Надигнах се, пресегнах се зад нея и вдигнах телефона от конзолата. Станах от леглото и излязох в коридора. С присвити очи се вгледах в номера на дисплея, когато апаратът иззвъня за трети път. Беше домашният номер на Карън.

Вдигнах точно когато зрението ми се проясни и видях часовника в хола. Беше три без десет.

— Карън, какво има?

— Той ми се обади, Линкълн. Преди малко.

Гласът ѝ бе напрегнат и уплашен.

— Кой?

— Убиецът на съпруга ми! Попита колко пари щеше да наследи Матю. Започнах да му крещя, почти изпаднах в истерия…

— Успокой се, Карън.

Тя говореше толкова бързо, че едва я разбирах.

— Каза ми, че не е задължително да умра — изрече тя бавно и ясно.

— Какво друго?

— Каза, че иска само онова, което Матю е щял да получи. Стига да е разумна сума. Да, точно така се изрази. Стига да е „разумна“ сума. После каза, че ще предаде останалите си указания чрез теб.

— Какво?

— Накара ме да ти кажа след малко да очакваш обаждане в залата за фитнес. Нареди веднага да ти се обадя.

Стоях в кухнята, бос върху студените плочки.

— Казал е да очаквам обаждане в залата.

— Да, Линкълн. Трябва…

— Ще ти се обадя по-късно, Карън.

Когато се върнах в спалнята, Ейми лежеше подпряна на една ръка, изглеждаше сънена, но на лицето ѝ се четеше загриженост.

— Кой беше?

— Карън. Приятелят ми от снощи иска да му се обадя от залата.

Тя седна и притисна чаршафа до гърдите си.

— Линкълн, дали е добра идея…

— Трябва да говоря с него. Все пак е само телефонен разговор. Явно не иска да ме убие.

При последната ни среща поне нямаше такова намерение, но разбира се, през последните двайсет и четири часа постоянно нарушавах нарежданията му.

— Ще сляза с теб.

— Не, няма. — Облякох се набързо и я погледнах. — Стой тук, Ейми. Стой тук и ако ти се стори, че има нещо нередно, обади се в полицията.

Влязох в допълнителната спалня, взех пистолета си и проверих пълнителя. Когато се върнах в коридора, Ейми стоеше на вратата на стаята. Светъл лъч от уличните лампи озаряваше пода под краката ѝ.

— Всичко ще е наред — успокоих я и тръгнах.

Излязох бос, асфалтът беше груб и студен. Извадих ключовете и отворих вратата на залата. Всичко беше спокойно, както можеше да се очаква в три часа през нощта. Застанах с гръб към стената, намерих пипнешком ключа на лампата и светнах. Бавно се завъртях и приклекнал влязох в главното помещение, огледах, като държах пистолета насочен напред. Нямаше никой.

Последният клиент вечерта бе изключил лампите, но слабите аварийни крушки по ъглите на помещението бръмчаха тихо и излъчваха бледо сияние. Едно двайсет и четири часово заведение не може да остава съвсем тъмно, дори когато няма никой.

Исках да проверя останалата част на сградата, но също и да съм близо до телефона. В крайна сметка предпочетох второто; седнах на ръба на бюрото с пистолет в ръка и зачаках.

Когато телефонът в залата иззвъня, за малко не изпразних пълнителя в стената. Очаквах да звънне телефонът в офиса и когато звукът дойде от другаде, това ме стресна. В залата с уредите имаше телефон за клиентите, който бе на самостоятелна линия. Пак иззвъня; станах, поех си дълбоко въздух и пистолетът потрепери в ръката ми.

— Добре, добре, задник такъв. Идвам.

Бях на средата на помещението, когато предният прозорец се пръсна. Из залата се разлетяха стъкла, полъхна студен въздух отвън и чух тракане на автоматично оръжие. Хвърлих се на земята и се изтърколих наляво, търсейки прикритие зад бетонната подпора по средата на помещението. В стената зад мен се забиваха куршуми, откъртваха парчета мазилка, разбиваха метални и стъклени премети. Добрах се до подпората, скрих се отзад, облегнах се с гръб към нея. Наведох главата си и притиснах ушите си с предмишниците. Оглушителното тракане продължаваше, алармата от счупения прозорец не можеше да заглуши гърмежите. Куршумите се забиваха в подпората и разбиха кутията за хартиени кърпички от другата страна, върху мен се посипаха парченца пластмаса. Последва кратка пауза, след което нов откос от куршуми пресече залата, от единия до другия ѝ край.

Внезапно настъпи тишина. Алармата беше спряла още по време на стрелбата, вероятно улучена от куршум. Стиснах пистолета с две ръце, готов да стрелям. Исках да надникна иззад подпората, но ми бяха нужни няколко секунди, за да се престраша.

Когато погледнах от прикритието си, видях само пустата улица. Подът бе покрит с мазилка, стъкла и други отломки, но през дупката, където допреди минути беше прозорецът, не се виждаше никой. Нямаше коли, нямаше въоръжени нападатели.

Телефонът на стената пак иззвъня. Ушите му пищяха от изстрелите и алармата и затова отначало не го чух, но когато осъзнах, че звъни, станах и отидох в другия край на залата, без да ме е грижа, че последното му иззвъняване се бе оказало прелюдия към автоматична стрелба.

Вдигнах слушалката и я доближих до ухото си, но не казах нищо. Когато човекът от другата страна на линията заговори, едва чувах думите му, но това се дължеше по-скоро на звъна в ушите ми, отколкото на тихия му глас. Въпреки това веднага го познах. Току-що беше направил със залата ми за фитнес същото, което бе причинил на лицето ми.

— Още си жив — установи той. — Хубаво. Стрелях навсякъде, но при толкова много куршуми човек никога не знае.

— Когато те открия…

— Млъкни, Линкълн. Няма да ме откриеш, а ако се опиташ, ще умреш. Имам лошото предчувствие, че в крайна сметка точно така ще стане, но тогава сам ще си си виновен. Дадох ти възможност да се оттеглиш. Възможност, която трябваше да приемеш, но не го направи. Следващия път дори няма да имаш време да съжалиш за това.

— Ти ще съжаляваш, нещастник. С тази стрелба си подписа присъдата.

— По дяволите, бързо си възвърна самоувереността. — Говореше спокойно и безгрижно. — Синът на Джеферсън трябваше да наследи сериозна сума, преди да се спомине. Някъде около пет милиона. Може би повече, може би по-малко, но нека да проявим великодушие и в името на по-бързото уреждане на проблема ще поискаме само три милиона. Кажи на вдовицата да ги приготви за превеждане. Ние ще се свържем с нея и ще ѝ кажем къде и кога да извърши превода. Ако го направи, може би никой няма да умре.

Продължи, преди да успея да отговоря:

— Хайде, Линкълн, обади се сега на ченгетата. Днес ме разочарова, когато толкова бързо отиде при тях. Явно съм имал прекалено високо мнение за теб. Хайде, обади им се сега. Нищо няма да промениш.

Връзката прекъсна и от слушалката се чу само бръмчене; отвън долиташе вой на полицейски сирени, Ейми крещеше името ми.

19.

Обадих се на Таргънт. Полицаите, които дойдоха, нямаха никаква представа какво става и колкото повече подробности научаваха, толкова повече се усложняваха нещата. Исках да се обадя на Карън, но те не ме оставяха на спокойствие, засипваха ме с въпроси. Таргънт дойде около четирийсет и пет минути след първата полицейска кола. Дори разгромът в залата ми за фитнес да вся някакво съмнение в убеждението му, че съм виновен, той не го показа. Само се разхождаше из помещението, ръмжеше и сумтеше, без да коментира много, докато му разказвах какво е станало. Погледна Ейми, която стоеше в ъгъла на залата и отговаряше на въпросите на друг полицай, но не попита коя е, дори не провери дали тя ще потвърди разказа ми.

— В залата има камери, които записват всичко — обясних. — Държа ги за сигурност, защото нямам служител, който да работи през нощта. Ако се съмнявате в показанията ми и искате да се уверите, че не съм разбил собствения си фитнес, изгледайте записа.

Влязох в офиса, взех касетата от системата за видеонаблюдение и му я дадох. Той я взе, без да продума, прошепна нещо на сержанта, който отговаряше за отцепването на района, после ми каза, че ще се обади на Карън, за да провери показанията ми.

— Добрата новина е, че не пострадах — отбелязах аз.

— Знаете ли, това е много странно.

— Кое?

— Този тип иска да действа чрез вас. Работил съм по няколко случая на изнудване. Когато някой иска да измъкне пари от някого, той просто го притиска. Този тип обаче се обажда на Карън Джеферсън и ѝ казва, че ще се обади на вас. После казва на вас сумата, която иска.

Погледнах го втренчено, после се обърнах към залата и разперих ръце.

— Огледайте се хубаво, Таргънт. Наистина ли очаквате някой да унищожи собствения си имот само за да скрие една лъжа?

— Зависи от човека и от лъжата. При подходяща комбинация, да, мисля, че е възможно.

Поклатих глава:

— Изгледайте проклетия запис от камерите. Изгледайте го и ако не ми повярвате, трябва да ми дадете „Оскар“.

Молбата ми да повикаме Таргънт само засили любопитството на униформените, но им казах, ако се интересуват от подробности, да се обръщат към него. Те се застояха още известно време, снимаха, опитваха се да изчоплят куршумите от стените. Двама ми помогнаха да почистя, пометоха стъклата и отломките и ги събраха в голяма кофа за боклук. Щангите не бяха повредени, ако не броим няколко одрасквания, но двата велоергометъра бяха улучени, а компютрите им — разбити. Щетите бяха за няколко хиляди долара.

Полицаите най-после свършиха с Ейми и тя остана в ъгъла, притиснала ръце до гърдите си, разтреперана в тънката блуза. През счупените прозорци в залата безпрепятствено проникваше студен въздух. Отидох при нея и разтърках ръцете ѝ, опитвайки се да я сгрея. Тя се опита да се усмихне, но не се получи. Беше уплашена.

— Прибирай се вкъщи, Ейми. Ще се разболееш да стоиш така. Прибери се и се стопли. Съжалявам.

— Няма за какво да се извиняваш, Линкълн. Просто… — Тя поклати глава. — Когато заспивах, ти беше до мен. Събудих се и ти говореше по телефона, а след две минути някой стреляше по къщата…

— Знам. Съжалявам. Много бързо стана. Не го очаквах. — Тя погледна полицаите срещу нас. — Всичко това заради Карън ли е?

— Заради съпруга ѝ.

Тя си пое дълбоко въздух и кимна.

— Ще запомним тази нощ, а? — опитах се да я разведря.

Тя леко се усмихна:

— С много неща. С много неща.

— Хайде, прибери се вкъщи и се стопли.

Тя отново кимна и ме прегърна силно. Целунах я, после се отдалечих към вратата. Спрях при сержанта да попитам дали Ейми може да си върви. Тя тръгна да излиза, но спря на вратата и ме погледна.

— Линкълн.

— Да?

— Такава ли е зарята, когато за първи път преспиш с някоя? Много ефектно.

Засмях се и веднага ми олекна; щом още можеше да се шегува, значи бързо щеше да се съвземе.

— Ще го имам предвид — отговорих и тя излезе.

Когато всички си тръгнаха, минаваше пет. Намерих голяма пластмасова плоскост и руло тиксо и се заех да затворя дупката в стената, където беше прозорецът. Докато работех, се замислих за Ейми и гневът ми се разгоря. Щеше да бъде прекрасна нощ. За няколко часа всичко вървеше отлично. Но те не ми дадоха дори това. Ейми си тръгна премръзнала, уморена и уплашена. Запитах се дали негодниците го знаеха, дали я бяха видели да излиза сама и това ги забавляваше.

След като затворих дупката и почистих, доколкото можах, седнах в офиса с крака върху бюрото и чаша кафе до мен и огледах пораженията. Бях закачил на вратата табелка: „Затворено поради вандализъм“. В седем часа се обадих на Грейс, казах ѝ какво е станало и че няма нужда да идва днес. След като отговорих на тревожните ѝ въпроси и отклоних предложението ѝ да ми помогне, затворих и се обадих на Джо. Той изслуша разказа ми безмълвно и когато свърших, попита само едно:

— Казваш, че Ейми била там, така ли?

Въздъхнах:

— Да, Ейми беше тук.

— Имало е парти с преспиване, а?

— Джоузеф…

— Спокойно, спокойно, няма да ти се меся в личния живот. Просто ми е трудно да повярвам. Имах чувството, че тя подбира мъжете, а пък ти никога не си имал такъв добър вкус.

— Ще се видим в кантората — изръмжах и треснах слушалката, но коментарът му ме развесели.

Следващото ми обаждане бе до застрахователния ми агент. Беше рано и още го нямаше на работа, но точно това целях — исках да научи новината от телефонния си секретар. Досадно беше да обяснявам, че искам покриване на щети от въоръжено нападение над залата ми.

В осем без десет допих кафето и пак влязох в залата. Огледах за последно, преди да тръгна към кантората. Не се чувствах уморен въпреки недоспиването, гневът при вида на разбитите от куршуми уреди ме зареди с енергия.

Изгасих лампите, за да си личи, че залата е затворена. Пластмасовата плоскост, с която бях запушил дупката, пропускаше някаква светлина, но вътре цареше сумрак. Застанал по средата на помещението, погледнах полупрозрачната преграда и забелязах човешки силует. Не можех да различа чертите на лицето му, но личеше, че е мъж и се опитва да надникне в залата. По неизвестна причина изпитах страх, чувството, че от другата страна на пластмасата стои опасен човек.

Направих две крачки към стената, наведох се и взех един метален лост от щангите. Тежеше няколко килограма и при добре прицелен удар можеше да бъде опасно оръжие. В този момент мъжът от другата страна бутна пластмасата и тиксото започна да поддава. Едната страна на плоскостта се отлепи от стената и след секунда неканеният гост прекрачи през прозореца и влезе.

Беше Тор. Явно на пръв поглед неоснователното ми предчувствие за опасност не беше чак толкова абсурдно. Тор (така и не знаех фамилното му име) бе може би най-безмилостният убиец в града. Предишния ден бях отрекъл, че го познавам, но при появата му сега изпитах страх, какъвто малко неща на света биха могли да предизвикат. Макар че се бяхме срещнали случайно, познанството ни имаше огромно значение за мен. Това бе от онези срещи, които нямаше да забравя до края на живота си, колкото и дълго да продължи той. Среща, споменът за която понякога не ми даваше да заспя.

— Линкълн Пери — изрече той тихо и спокойно името ми, без заплаха в гласа, както звучеше винаги, колкото и напрегната да беше ситуацията.

— Тор.

Той плъзна безизразния си поглед към лоста в ръцете ми, после призрачните му очи се втренчиха в лицето ми. Носеше черни панталони и черна риза с дълъг ръкав, изобщо във външността му нямаше нищо забележително… освен тези очи.

— Изглежда, че наскоро си имал неприятности — отбеляза, като за няколко секунди огледа цялата зала, без да пропусне да забележи нито един повреден предмет.

Аз също се огледах.

— Да, напоследък си създадох доста врагове.

— Изглежда доста често ти се случва.

Лицето му остана безизразно, но останах с впечатление, че това му е забавно.

— Е, всеки го бива за нещо.

Той прокара показалеца си по една от лежанките, изучавайки дълбоката драскотина от куршум в единия ѝ ъгъл.

— Твоите и моите проблеми много често започнаха да съвпадат.

Не коментирах.

— Полицията ме разпитва — продължи той. — В интерес на истината, често ме викат да ме разпитват, но рядко получават отговор. Вчера въпросите им бяха свързани с теб.

Пак се втренчи в мен със сините си очи.

— Какво им каза? — поинтересувах се.

— Както казах, рядко давам отговор.

Кимнах:

— Мен също ме разпитваха, Тор. Вчера за първи път споменаха името ти. Казаха, че си бил в колата на един мъртвец. Мъртвец, когото подозират, че съм убил.

Лицето му остана безизразно.

— Ти ли го уби?

— Не.

— Но си любовник на жена му.

— Не. Навремето бяхме. Сега обаче не сме.

— Ние знаем доста неща един за друг — изрече той бавно, сякаш внимателно подбираше думите си. — Неща, които е най-добре да останат между нас.

— Няма да кажа на никого.

Той кимна кратко.

— Имаше още един човек.

— Той избяга и толкова се уплаши, че никога няма да проговори, каквото и да става.

На това със сигурност повярва.

— Това решава проблема. — Тор още веднъж огледа залата. — Поне за мен. А ти? Явно имаш още неща за уреждане. Желая ти късмет, макар да съм сигурен, че няма да ти трябва.

Обърна се към прозореца и посегна към отлепения край на пластмасовата плоскост.

— Чакай.

— Да?

Той се обърна наполовина, с тяло, все още наклонено към прозореца.

— Защо си бил в онази кола?

Когато хладните му сини очи се втренчиха в моите, по гърба ми преминаха тръпки, студени като железния лост в ръцете ми.

— Не обсъждам чужди проблеми.

Той убиваше хора, правеше го много често, но не искаше да обсъжда чужди проблеми.

— Те са ме набелязали, Тор. Убийците на Джеферсън и ченгетата. Всички са се съюзили срещу мен.

Той леко вирна брадичката си и се намръщи. Тор не обичаше да говори. Беше човек на действието, не на приказките. Въпреки това остана втренчен в мен и може би си спомни, че след като заби ножа си в тялото на един друг човек, погледите ни се бяха срещнали, а по-късно не се бях появил в съда, за да свидетелствам срещу него. Тези неща искаше да останат между нас, както е било досега.

— Направи ми предложение — отговори Тор. — Беше объркан. Аз не приех и си тръгнах. Това бе единственият път, когато съм виждал този човек.

— Какво предложение?

Тор остана втренчен в мен дълго време и точно когато си мислех, че ще откаже да ми отговори и ще си тръгне, каза:

— Алекс Джеферсън искаше да ме наеме да убия някого. Не знам кого, защото му отказах много преди да спомене подробности. Казах на господин Джеферсън, че каквото и да е слушал да се говори за мен, не е вярно. Казах му, че не убивам за пари.

„Не, убиваш само заради пари“ — помислих си. Тор обаче едва ли би оценил играта на думи, затова си замълчах.

— Как се свърза с теб?

— Чрез свой познат, който работеше за съдружниците ми по някои проблеми с властите.

— Адвокат на криминални дела — досетих се и това като че ли отново му се стори забавно.

— Това не те засяга. Казах ти всичко, което знам. Дали няма да съжалявам, че съм ти казал твърде много?

Въпросът прозвуча заплашително като свистенето на мачете над главата ми.

— Не е прекалено много — уверих го.

Той не коментира, само кимна — учтиво. Повдигна свободния край на пластмасата и се промъкна навън през ниския прозорец.

Дълго след като си тръгна, още стисках металния лост.

20.

— Значи не е било съвпадение — отбеляза Джо. — Нали ти казах, че този град е твърде малък, за да е случайно, че пътищата ви с Тор отново се преплитат. А пък когато става дума за наемни убийства, градът се оказва още по-малък. Една уютна задружна общност.

Присвих очи:

— И мен ли причисляваш към тази общност?

Той сви рамене:

— Не съм аз този, който посреща гости като Тор.

Станах от стола и отидох при прозореца, за трети път, откакто бях дошъл в кантората поглеждах навън. Напоследък доста наблюдавах улицата. Това е навик, който човек получава, ако наблизо се навъртат опасни хора. Малко ободряваща параноя.

— Трябваше да го разпитам по-настойчиво.

— Луд ли си? Хора като Тор не реагират добре на настойчиви разпити, Линкълн Пери.

— Хора като Тор дават само минималната информация — отбелязах и се обърнах към него. — Сигурен съм, че знае много повече от това, което ми каза.

— На твое място щях да се радвам, че си е тръгнал. — Джо поклати глава. — Да мине през проклетия прозорец. На цялата му резервираност и спокойствие, този човек има склонност да драматизира.

— Ако Джеферсън не е успял да наеме Тор за убийството, вероятно е потърсил друг. Ако онова, от което се е страхувал, е било толкова сериозно, че да го принуди на тази стъпка, едва ли се е отказал само защото един наемен убиец не е приел поръчката.

— Може би.

— Тор на практика призна, че Джеферсън се е свързал с него чрез адвокат, който е защитавал хората на Белов. Ако намерим този човек, може би ще открием и друг, с когото го е свързал.

Джо ме погледна, сякаш му предлагах чаша прокиснало мляко.

— Линкълн Пери, нали не предлагаш да започнем да разливаме всеки наемен убиец в града?

— Някой от тях може да знае нещо.

— Точно така. И когато го открием, той ще ни убие и с това ще приключи проблема. Предлагам да използваме малко по-заобиколен подход.

Прокарах длан по лицето си; мозъкът ми вече бе леко замъглен от безсънието.

— Напълно си прав. Просто не мога да спра да мисля за Тор. Той е от онези хора, които трудно се забравят.

— Не съм го забравил. Тук обаче имам нещо друго, което ще привлече вниманието ти.

— Така ли?

Той взе един лист и ме погледна, очите му блестяха от възбуда.

— Спомняш ли си, че не можехме да си обясним как някой, свързан с Анди Доран може да е убил Джеферсън?

Кимнах:

— Времето не съвпада. Интервалът е твърде голям.

— Десет минути, преди да се появиш, този проблем отпадна.

Той плъзна листа по бюрото ми. Беше разпечатка от електронен вестник.

— Анди Доран е избягал от затвора в края на септември. Бил е на свобода две седмици преди убийството на Джеферсън.

Вдигнах листа и погледнах Джо. Той се усмихна напрегнато:

— Е? Сега ще престанеш ли да мислиш за малко за Тор?

Без да отговоря, наведох глава и прочетох статията. Доран и още двама затворници, дежурни по почистването, избягали скрити в камион за боклук. Двамата били арестувани в рамките на двайсет и четири часа. Доран изчезнал.

— Сигурен ли си, че още не са го хванали? Полицията залавя повечето избягали затворници толкова бързо, че…

— Още е навън. На уебсайта на полицията има цяла страница за него.

Прочетох статията още веднъж, после я оставих настрана и погледнах Джо.

— Той е нашият човек. Доран е убиецът.

— И аз съм склонен да мисля така.

— Когато ме държеше с торба на главата, каза, че синът на Джеферсън се обадил на баща си за помощ и той е плащал за това пет години. В статията пише, че е излежал пет години от двайсетгодишна присъда.

— Възможно е. Много е вероятно. Трябва обаче да разучим повече, преди да кажем на Таргънт. Едно мъгляво споменаване на срока от пет години няма да убеди ченгетата.

Отново погледнах статията.

— Пише, че е осъден за непредумишлено убийство.

— Видях и не разбирам защо. Трябва да намерим съдебното досие, да видим как са се развили нещата.

— Досието трябва да е в Джинива.

— Точно така. Затова предлагам да тръгнем веднага.

Обадих се на Карън, докато пътувахме, и я попитах дали отново са ѝ се обаждали, дали е получавала нови заплахи. Не беше, но очевидно още не се бе опомнила от последното обаждане, говореше напрегнато, твърде бързо, гласът ѝ трепереше.

— Добре ли си? Успя ли да поспиш?

Тя се изсмя мрачно:

— Не, Линкълн. Снощи не ми беше много до спане. От полицията идваха и доста се задържаха. Това беше добре. Бях… Беше тежка нощ. Не бях много на себе си.

— Защо не излезеш някъде днес? Махни се от тази къща, стига си стояла сама, виж се с някой познат.

— Ще се оправя.

— Добре. Слушай, с Джо работим над случая. Имаме няколко идеи, може би сме на добра следа. Днес ще има напредък, Карън, сигурен съм.

— Ще ми кажеш ли нещо повече?

— Дай ми един ден. Нека свършим малко работа. Довечера ще дойда у вас да ти разкажа какво сме свършили и какво мислим да правим.

— Благодаря ти, Линкълн. Много ти благодаря.

Затворих и казах на Джо какво сме си говорили.

— Трябва много да внимаваш какво ѝ казваш и кога — предупреди ме той. — Има много причини човек да иска да отмъсти на някого. Но ако убиецът наистина е Доран и е бил невинен… сещаш ли се?

— Излиза, че Джеферсън е бил мръсно копеле.

Той кимна:

— Точно така.

— Нямам проблем да го приема.

— Така е. Но за Карън ще е проблем. Още повече, ако идеята дойде от теб…

— Нека да мислим за това, когато му дойде времето. В момента ме интересува само какво е станало с този човек.

Шофирането ми помогна да се поотпусна. Джо седеше до мен, където му беше мястото, и отбелязвахме напредък по важно разследване. В този важен момент се сетих за въпроса, който му бях задал вчера и на който той предпочете да не отговори.

— Благодаря ти, че ми помагаш в това разследване, Джо. Не знам дали ти го казах достатъчно ясно миналия път.

— Няма защо.

— Вчера, когато дойдох у вас обаче… попитах те дали смяташ да се върнеш.

— Да.

— Ти не ми отговори.

Той замълча. Останах загледан напред към пътя и зачаках.

— Постъпих в полицията веднага щом завърших училище — заговори той. — Това беше единственото, с което някога съм искал да се занимавам, единственото, което съм си представял, че мога да правя. Затова станах полицай и изкарах трийсет години в службата. Когато Рут почина, си взех една седмица отпуск и после пак отидох на работа. Това е била единствената ми почивка. Да, с нея правехме какви ли не планове. Как ще се пенсионираме, как ще обикаляме задно. А после, когато почина, какво можех да правя? Да обиколя Европа сам? Да построя оранжерия за тропически цветя? Глупости. Нямаше как, затова се пенсионирах и започнах като частен детектив с теб. Почивал съм само едно лято. Почти веднага пак започнах работа. Без значка, без бюрокрация, но на практика същата професия.

Той замълча за момент и много ми се прииска да го погледна, но ме беше страх, сякаш с движението си щях да прекъсна мисълта му и той да замълчи.

— Когато ме простреляха това лято, бях принуден да се оттегля. За първи път ми се случваше, Линкълн Пери. За първи път от ученическите си години не живеех в ритъма на някое разследване.

— Хареса ли ти?

— Може би да, може би не. Във всеки случай беше различно. След три десетилетия едно и също преживявах нещо ново. И това ме накара да се замисля… Не знам.

— Какво?

— Запитах се дали няма нещо друго, с което искам да се занимавам, преди да си отида. Нещо друго, което имам нужда или трябва да правя. Времето ми изтича…

— Глупости, имаш още много време.

— Казваш го, защото си млад. Не казвам, че смъртта чука на вратата ми или нещо такова, но вече не съм млад. Стар съм и все повече остарявам. А цял живот съм правил все едно и също.

Погледнах го за първи път, откакто беше заговорил.

— Доволен ли си, че прекъсна?

— Не знам.

— Не изглеждаше щастлив. Изглеждаше някак… празен, Джо. Разбирам, че цял живот си работил едно и също, но когато те измъкнах от вас, ти просто седеше на креслото в хола. По-добре ли ти беше?

Той поклати глава:

— Не, не ми беше по-добре. Нямам намерение да прекарам остатъка от живота си, седейки в това кресло като някакъв изкуфял старец. Просто си мисля, че е време за промяна. Седях в креслото, защото не знаех каква трябва да е тази промяна и дали изобщо трябва да я правя.

Гледах пътя пред нас и мълчах.

— Знам, че се чувстваш, сякаш съм те изоставил през последните два месеца — продължи Джо, — но ако беше достатъчно умен, щеше да осъзнаеш, че това е неизказан комплимент за теб. Аз не се тревожа за теб. Не се налага да се обаждам в кантората по десет пъти на ден, за да се уверя, че нещата вървят. Всичко ще е наред, защото ти си способен детектив. Адски способен, може би в някои отношения дори по-добър от мен. Имаш по-силна интуиция за тези неща от всеки когото познавам, а сега си дозрял дотам, че да се вслушваш и в разума си. Вече не си безразсъдният младеж, който беше, или поне не в такава степен.

— Още имам нужда от теб, Джо. Не мога да работя сам.

— Не е вярно. — Той поклати глава. — Можеш да работиш сам и го знаеш. Можеш да се справиш с всяка задача. През последните няколко месеца работеше сам и го правеше добре.

— Знаеш, че ще одобря всяко твое решение. Не искам да работя сам, но ако решиш да напуснеш, ще те подкрепя.

— Знам. И когато най-после взема решение, ще поискам съвета ти, Линкълн Пери. Ти си мой партньор не само в офиса, а и по принцип.

21.

Анди Доран бил арестуван за първи път осем месеца, след като завършил гимназията „Джон Маршал“. Тогава живеел в Кливланд. Хванали го, след като разбил къща в Шейкър Хайтс, откъдето откраднал няколко телевизора и усилвателни колони. На около пет километра от местопрестъплението го спрели за превишена скорост и пътният полицай се поинтересувал от странната колекция употребявана електроника на задната му седалка.

Разминало му се с пробация като за първо престъпление и през следващите две години Доран продължил да се мотае из града, докато постъпил в армията. Там служил четири години, взел няколко награди за физическа подготовка и точна стрелба, получил обучение като пехотинец, парашутист и за водене на бой в градски условия. Наградите обаче не били гаранция за безпроблемно начало на блестяща военна кариера — дисциплинарните наказания се трупали и не след дълго бил арестуван за втори път. Според разследването на военната полиция Доран с двама цивилни съучастници от околностите на форт Браг продавали крадена военна екипировка чрез местните търговци на оръжие и по Интернет — в това число прибори за нощно виждане, оръжие, гранати. За това бил уволнен и получил две години.

След като излежал присъдата си, както повечето неудачници, Доран се върнал у дома. Шест месеца след като се нанесъл у майка си, тя починала, оставяйки му скромно наследство и доста по-голяма ипотека. Доран отказал да изплаща заема и потънал някъде. Година и половина по-късно се появил в Джинива он дъ Лейк и бил арестуван за нападение и нанасяне на побой при пиянско сбиване. От сбиването Доран се отървал с леки синини и драскотини — все по ръцете, които доста умело използвал върху лицето на противника си. За това престъпление лежал още шест месеца. Причината за сбиването бил спор за сърцето на една червенокоса сервитьорка, но макар че излязъл победител от боя, Доран не успял да спечели любовта на момичето, защото, когато го пуснали от затвора, все още бил ерген. Той бързо се опитал да запълни този пропуск, като се запознал с двайсетгодишната Моника Хийт.

През този период Доран карал микробус, макар и без шофьорска книжка, пренасял мебели и извършвал всякакви други хамалски услуги. Понякога използвал поръчки на фирмата за доставка на храна, в която работела Хийт. Завързали краткотрайна връзка, основаваща се на общите им предпочитания към секса на открито и марихуаната. Ходили около три месеца, преди приятелите на Хийт да я убедят, че Доран е нехранимайко и тя може да си намери нещо по-добро. Любили се за последно в микробуса, изпушили един джойнт и се разделили, както изглежда, приятелски.

Седем седмици по-късно Хийт бил намерена мъртва, с вдигната пола и без бельо. Била удушена с кърпата, с която бършела масите. Това бил проблемът — по кърпата нямало отпечатъци. Полицията разпитала Доран веднага след откриването на трупа; на следващия ден се върнали със заповед за претърсване на фургона и оранжевия му шевролет „Камаро“ с мотив, че е бил видян от свидетел на местопрестъплението. Когато дошли, в умивалника му имало лула за хашиш и той бил надрусан, но това не му попречило да се сбие с полицаите, след като открили черен найлонов плик, скрит под купчина бетонни тухли под единия ъгъл на фургона му — с бельото на Моника Хийт вътре. Доран излязъл, олюлявайки се, започнал да сипе цинизми по адрес на полицая, който намерил уликите, нахвърлил се върху него с некоординирани удари и закрещял, че са го натопили.

Бельото било изпратено в лабораторията на Бюрото за криминални разследвания на щата Охайо, където намерили ДНК от Хийт, но не от Доран или друг човек. При все това прашките „Викториас сикрет“ доста утежнявали положението на Доран, особено в комбинация с полицейското му досие и показанията на пет-шест приятелки на Хийт, според които Моника често разказвала, че сексът с Доран, макар и добър, бил доста груб, че той бил агресивен и необуздан, склонен понякога да я дърпа за косата и дори да се опитва да я души. Никоя не била сигурна за душенето, но две от тях имали някакъв спомен, че — да, може би, много вероятно Моника да е споменавала нещо такова някога.

Сериозни улики, които можели да станат по-сериозни само ако се намери свидетел, видял на местопрестъплението шевролета на Доран и човек с неговото описание в компанията на Хийт на терасата зад винарната.

Този свидетел, Матю Джеферсън от Пепър Пайк, се държал доста странно. Той открил тялото и се обадил на полицията, но не могъл да каже подробности за мъжа на терасата — поне не в началото. На следващия ден младият Джеферсън се явил с преработена версия на онова, което е видял през нощта, и в компанията на баща си. На тази среща студентът по право заявил, че се бил уплашил от полицаите, които се държали агресивно при разпита, и затова забравил да спомене, че забелязал някаква кола на паркинга пред винарната. Колата била стар шевролет „Камаро“, който изглеждал оранжев на лунната светлина. Освен това се оказало, че успял да огледа мъжа на терасата по-добре, отколкото бил казал преди, толкова добре, че можел да прецени ръста му на около метър и осемдесет и забелязал, че има къса стърчаща коса и някаква татуировка на лявата ръка.

Доран твърдял, че има алиби. Бил прекарал нощта в компанията на някой си Дони Уорд, с когото пиели уиски и стреляли по мишени с .22-калибров пистолет. Когато полицията разпитала Уорд обаче, той заявил, че в това няма нищо вярно. Казал, че не е виждал Доран от срещата им в един бар преди няколко дни.

Скоро след убийството на Хийт срещу Доран вече имало свидетелски показания и улики, открити в дома му, а алибито му не струвало нищо. Положението му, разбира се, било безнадеждно, а и не можел да си позволи да наеме адвокат. Служебният му защитник, който не бил работил по нито едно дело за убийство, все пак успял да издейства предложение за споразумение със смекчено обвинение в непредумишлено причинена смърт, настъпила по време на еротични действия, забележете — действия с взаимно съгласие. Два дни преди датата, за която било насрочено делото, Анди Доран получил предложение за двайсетгодишна присъда, което означавало, че може да излежи само десет, ако се държи добре. Изправен пред опасността от доживотна присъда, ако се даде ход на процеса, дори от смъртно наказание, ако нещата се влошат, той приел.

Пет години прекарал в затвора. Държал се добре, не създавал проблеми на надзирателите, не си отварял, много устата. Имал толкова добро поведение, че започнали да му дават най-леката работа, обикновени мързеливи задължения като раз дига не на столовата, миене на пода и изхвърляне на боклука.

Финансовата година беше тежка и бюджетите почти на всички щатски и федерални институции, включително на местата за лишаване от свобода, бяха съкратени. Закриха се много работни места, а на служителите, напускащи по свое желание, не можеха веднага да се намерят заместници. Съкращаването на щата създаваше трудности за всички затвори и така Доран и колегите му от отряда за поддържане на чистотата получили нова задача — да обслужват машината за пресоване на боклука, което преди се извършвало под наблюдението на надзирател. Всички отпадъци, извозвани от затвора, се пресовали, както за намаляване на обема, така и за да се вземат мерки всеки затворник, опитващ се да избяга скрит в торба с боклук, да бъде добре сплескан, преди да бъде натоварен на боклукчийския камион.

Един ден в края на септември не всички отпадъци били пресовани. Анди Доран и двама други се скрили в боклука, били натоварени на камиона и така излезли на свобода. В рамките на четирийсет и осем часа другите двама били арестувани на един паркинг за камиони на шосе I-70, където отишли да си купят хотдог и енергийна напитка „Ред бул“, докато на телевизора над тях показвали снимките им. Анди Доран не бил с тях и според другарите му бегълци последния път, когато го видели, той отивал на север, крачейки през кална пшенична нива.

С Джо научихме всичко това от неколкостотинте страници показания и стенограми от делото срещу Доран, които прочетохме в продължение на няколко часа в Окръжния съд на Ащабула. Докато преглеждах материалите от процеса, Джо отиде в библиотеката и донесе още десетина статии за бягството на Доран от затвора и последвалото неуспешно издирване.

— Можем ли да приемем, че след като този тип е избягал от затвора, първото за което си е помислил, е отмъщение? — заразсъждава на глас Джо.

— Защо не? Ако е лежал пет години за престъпление, което не е извършил…

— Може наистина да е убил момичето. Засега поне не сме сигурни, че е бил невинен.

— Така е, но по логиката, която следваме досега, можем да приемем, че е невинен и че по все още неизвестна причина смята, че Джеферсън е отговорен за вкарването му зад решетките. Пет години затвор са дълъг период, ако си невинен. Достатъчно дълъг, за да натрупаш много омраза. Чел ли си „Граф Монте Кристо“? Освен това Доран е беглец. Къде ще избяга? Откъде ще намери пари? Имал е нужда от средства, а Джеферсън беше богат.

Джо се намръщи и продължи да разлиства документите, но кимна:

— Джеферсън не се е оплакал в полицията. Опитал се е да наеме Тор да убие онзи, който го заплашва. Не е от най-законните начини да си уредиш сметките с някого. Затова може би си прав. Може би е решил да потърси помощ от някого като Тор, защото е знаел, че Доран може да ги разобличи — него и сина му.

— Твърденията на сина звучат абсурдно. Да се появи заедно с баща си в деня след убийството, за да промени показанията си?

— Неубедителни са, затова не би трябвало да осъдят Доран с тях. Бельото на момичето…

— Лесно биха могли да го подхвърлят.

— Да, но въпреки това то е много по-убедителна улика от показанията на Джеферсън. Но в крайна сметка именно той е насочил полицията към Доран. Той е задвижил всичко.

— Нападателят ми от онази нощ ясно спомена периода, през който Доран е лежал зад решетките. Каза, че пет години плащал… после избягва от затвора и веднага се заема да отмъсти на Джеферсън и сина му. Това е и моментът, в който Джеферсън и синът му са се отчуждили. Обзалагам се, че Джеферсън е измъкнал момчето от кашата, но веднага след това го е отрязал. Не е искал да рискува репутацията си, ако се разчуе, че синът му е убиец, но не е желаел и да го вижда повече. Нито да го вижда, нито да си спомня за него.

— Може би си прав, като казваш, че е прекалено ясно, Линкълн Пери.

— В какъв смисъл?

— Защо Доран да ти казва такова нещо? Изглежда ми прекалено лесен начин да издаде самоличността си. Всеки, който знае какво се е случило с Мат Джеферсън преди пет години или дори само да се разрови в миналото, както ние направихме, ще достигне до същото заключение.

— Какво му пука на Доран? Едва ли има нещо да губи — веднъж да се натъкне на полицай, отива обратно в затвора. Едва ли му дреме дали ще привлече допълнително вниманието на ченгетата. И без това вече го издирват.

Джо се замисли и кимна.

— Много ще се изненадам, ако този човек не е Доран — заявих убедено.

— Склонен съм да се съглася с теб. Засега обаче това са само предположения. Освен споменаването на петте години нямаме друго основание да подозираме, че Доран е решил да отмъщава на Джеферсън.

Мобилният ми телефон завибрира. Извадих го, погледнах дисплея и видях, че ме търсят от номера на залата за фитнес. Това беше странно, при положение че не работеше. Вдигнах — беше Грейс.

— Линкълн, трябва да дойдеш. Едни… хора те търсят.

— Имам важна работа — отговорих, като си помислих, че са дошли от застрахователната компания; точно сега не ми се занимаваше с тях. — Кажи им да ми се обадят да си уговорим среща, а не да се появяват така без предупреждение.

— От полицията са — отговори тя, като понижи глас.

— Какво?

— Искат да влязат в апартамента ти и май имат заповед за обиск.

22.

Беше ни нужен цял час бързо каране, за да се върнем в Кливланд, но когато Джо спря на паркинга, те все още чакаха пред апартамента ми. Видях автомобила на Таргънт и две патрулни коли. Вратата към стълбището беше отворена и Таргънт се появи в момента, в който, обзет от гняв, слязох от колата. Държеше съдебна заповед за обиск.

— Това са глупости — заявих, когато ми я показа.

— Съдията не смята така.

— Ще съжалява, когато адвокатът ми ви погне за неоснователен обиск. Нямате абсолютно никакви доказателства, че съм направил нещо нередно, Таргънт. А най-тъжното е, че колкото повече се занимаваш с мен, толкова по-малко работа вършиш по разследването.

— Добре, обади се на адвоката си — спокойно отговори той, като тръгна към вратата. — А за липсата на доказателства, както твърдиш, ще си говорим пак след минутка. Сега не ни се пречкай, докато не свършим.

Обърна се и тръгна по стълбите. Грейс седеше в офиса на залата за фитнес и гледаше загрижено през отворената врата.

— Дойдох да помогна за почистването — заоправдава се тя. — Казаха да отключа, иначе щели да разбият вратата. Не исках да разбиват…

— Няма нищо, Грейс. Не е толкова важно. Правилно си постъпила.

Говорех спокойно, но не можех да скрия гнева си. Джо спря да поговори с Грейс, а аз се качих в апартамента си. Отпред Таргънт тихо инструктираше хората си, но не можах да се съсредоточа, за да чуя какво казва. Когато получиш заповед за обиск, задължаваща те да пуснеш в жилището си група ченгета, чиято единствена цел е да намерят нещо, уличаващо те в престъпление, чувството е на пълно поругаване и унижение. Като полицай многократно бях извършвал такива обиски, но нито веднъж не се бях замислял за това. Сега виждах нещата от съвсем нов ъгъл.

Дейли и още двама, които не познавах, започнаха да свалят книгите от полиците и да отварят чекмеджетата ми. Таргънт остана при вратата.

— Хайде да седнем и да поговорим за причината, поради която сме тук — предложи той. — Да оставим момчетата да си вършат работата.

Поклатих глава:

— И дума да не става, Таргънт. Да не мислиш, че ще оставя хората ти без надзор? Не бих се изненадал, ако някой кървав нож се появи под възглавницата ми в момента, в който им обърна гръб.

Той се намръщи, но не възрази. Тръгнах след полицаите, претърсващи апартамента ми, като гневно стисках и отпусках юмруци. Вършеха работата си професионално, проверяваха внимателно всичко, но не разхвърляха и връщаха нещата на местата им. Един от по-младите намери оръжията ми във втората спалня и ги показа на Таргънт, като го погледна въпросително, но аз отговорих, преди шефът му да успее да каже нещо:

— Няма да ги вземете. Заповедта за обиск е във връзка с убийството на Алекс Джеферсън, а той не е бил застрелян. Върни ги на мястото им.

Таргънт не каза нищо, затова младежът прибра пистолетите в кутията им и продължи претърсването. Под оръжията в шкафа намериха друга метална кутия, в която държах важни документи. Младият полицай я извади и я отвори, измъкна голям хартиен плик и изтръска съдържанието му.

Първото, което изпадна, бе малка кутийка, облицована с кадифе. Полицаят я отвори; вътре беше венчалната ми халка. Карън ми я бе изпратила по пощата малко след като коригирах носа на Алекс Джеферсън. Бях изхвърлил съпътстващата бележка, но още пазех халката; не можех да се наканя да отида в бижутерийния магазин и да поискам да ми върнат парите — нямаше да понеса съчувствените погледи на продавачите. Освен кутийката в плика имаше бележки, писма и снимки. Таргънт се наведе и вдигна снимка на Карън, застанала на балкона на бившия ми апартамент, с вързана на опашка руса коса, с черни очила, бира в ръка и засмяна на нещо. В частицата от секундата, за която погледнах снимката, си спомних, че току-що се бяхме върнали от пикник в Еджуотър Парк, край езерото. Тогава тя имаше куче, престарял дебел лабрадор, който извървяваше петдесетина метра след нас, след което въздъхваше тежко, лягаше и се просваше по гръб в знак, че повече не може.

Таргънт вдигна вежди:

— Изглежда ми позната отнякъде.

— Предполагам.

— Странно, че си запазил всичко това.

Той прегледа набързо останалите снимки и почука по кутийката.

— Бях сгоден за тази жена, Таргънт. Пазя тези неща за спомен. Това не е престъпление.

Погледнах едно от нещата, които още бяха на пода — писмо с клеймо от Бостън. Спомних си, че Карън бе заминала само за седмица, но това ми се стори цяла вечност. Наведох се, вдигнах плика от килима, извадих писмото и прочетох краткия текст, изпълнен с нежни чувства и обещания, които скоро щяха да бъдат нарушени. Карън Грейсън, това бе името на подателя. Грейсън. Сега това име някак не ѝ прилягаше. Предполагах, че и тя има същото чувство.

— Често ли вадиш кутията? — попита Таргънт. — Преглеждаш ли снимките, замисляш ли се какво си изгубил?

— Не съм я отварял, откакто прибрах всичко това вътре и я набутах в шкафа. Не се въодушевявай толкова, Таргънт.

— Повечето мъже биха изхвърлили всичко това.

— Повечето мъже са идиоти.

Търсенето продължи дълго. Не погледнах часовника, затова не знам точно колко, но полицаите огледаха апартамента сантиметър по сантиметър, цяла вечност преглеждаха документите от бюрото ми. Никой не възкликна „аха“ и не размаха улика, която ще помогне за разплитането на целия случай. Знаех, че нищо няма да намерят, но въпреки това ме беше страх, че ще излезе нещо. Убиецът на Джеферсън изглеждаше професионалист. Достатъчно добър, за да отвори няколко обикновени ключалки и да подхвърли някоя улика в апартамента ми. Ченгетата обаче не намериха нищо и когато се върнаха в хола, отново започнах да натяквам на Таргънт. Той не ми обърна внимание, каза на по-младите полицаи, че могат да си тръгват, и така останахме само с него и Дейли. Дейли се настани на един стол в кухнята, Таргънт издърпа друг и ми даде знак да седна.

— Не намерихте нищо — отбелязах аз. — Какво още правите в дома ми? Нямате работа тук и ако си мислите, че ще си говоря с вас, много се лъжете. Утре сигурно ще твърдите, че съм признал не само за убийството на Джеферсън, ами и за още десетина. Имам чувството, че имате доста неразкрити престъпления.

Дейли почервеня, но Таргънт не се впечатли.

— Разгледа ли добре заповедта за обиск? — попита.

— Защо? Да не си я отпечатал на домашния си компютър? Не бих се учудил.

— Трябваше да се загледаш малко. Щеше да забележиш, че заповедта е издадена по заявка на щатската полиция в Индиана.

— Старият ми приятел Бруър?

— Същият.

В Индиана явно много лесно дават разрешение за обиск, защото той няма никакви основания да иска претърсване на жилището ми.

— Така ли мислиш? — Таргънт се наведе напред, като се опря с длани на масата. — Бруър не е взел заповедта вчера, когато са арестували твоя приятел частния детектив. Взел я е тази сутрин, след като открил нещо много интересно. Десетте бона, които частният детектив твърди, че си му изпратил, са били на две пачки по пет хиляди в петдесетдоларови банкноти. Тази сутрин Бруър е получил потвърждение от една кливландска банка, че пачките са били увити с бандерол, каквито те използват. Това е същата банка, „Куяхога Вали кредит юниън“, от която Алекс Джеферсън е изтеглил петдесет хиляди долара в брой през седмицата преди смъртта си.

Стоеше надвесен над мен и ме гледаше отвисоко, неприятното чувство като от сламка, заседнала в гърлото ми, се спусна към стомаха ми и студена буца заседна в гърдите ми.

— Джеферсън е изтеглил парите на пачки с петдесетдоларови банкноти — добави Таргънт.

23.

— Все още не могат да те свържат с парите — отбеляза Джо. — Това е добре. Може да не вярват, че някой се е представил за теб, но и няма как да докажат противното.

Стояхме пред сградата, Таргънт и Дейли си бяха тръгнали.

— Така ли? Колко косвени доказателства мислиш, че им трябват, за да вземат заповед за арестуването ми?

Джо не отговори.

— Снощи си мислех, че ония негодници са ми направили услуга — продължих разпалено. — Мислех, че само ми помагат, като разбиха залата ми за фитнес. Дори Таргънт би трябвало да повярва, че не си измислям. Оказва се обаче, че не е така.

Джо поклати глава:

— Не е и това не бива да ни изненадва. Вчера Таргънт се опита да те притисне, Бруър също — с онова арестуване в Индиана. Логично е, ако лъжеш и искаш да го убедиш, че си невинен, да се опиташ да го направиш по някакъв много зрелищен начин. Да накараш някого да надупчи залата ти с автоматично оръжие не е лоша идея.

— Това е абсурдно.

— Така ли мислиш? Обаждането за парите на Карън бе направено по време на стрелбата, докато си бил вътре. Добре. Но ако съм на мястото на Таргънт и гледам отстрани, мога да го сметна като отчаян опит от твоя страна да докажеш, че нямаш нищо общо с убиеца. Той е прав — защо им е на тези хора да искат пари от Карън чрез теб? Няма логика. Освен ако целта им е да те натопят.

— Доран — ако изобщо това беше той — ми каза, че има съучастник, който искал да ме изкара от играта. Даде ми възможност да се откажа, но аз не се възползвах. Може би това е отмъщението. Не използвах шанса си да остана чист и сега те правят всичко, за да ме натопят.

— Каза ли на Таргънт за Доран?

— Още не.

— Може би така е по-добре. И без това ни трябва нещо по-конкретно, за да направим пряка връзка между него и Джеферсън. Таргънт няма да се впечатли от това, което сме открили досега, защото всичко се основава на думите на онзи тип, когато те е хванал, а освен теб няма кой да го потвърди.

Бях седнал на стълбите и сега се изправих. Докато седях, се чувствах безполезен. Таргънт, Бруър и още много хора, за чиито имена и роля дори не подозирах, работеха усилено около мен, дебнеха, опъваха мрежи, поставяха капани, а аз бездействах. Седях на паркинга и чаках да ме хванат.

— Трябва да направим нещо, Джо. Това нещо в Индиана… може би проблемите не се изчерпват с него. Няма причина да смятаме, че ще спрат. След като са решили да ме натопят, да привлекат вниманието на полицията върху мен, няма логика да престанат. Щом някой се опитва да ми припише вината, по-добре да потърся по-подходящ заподозрян.

Джо кимна:

— Пак ще проверим Доран. Нещо ще изскочи. Тогава ще убедим Таргънт да го приеме сериозно.

— Ами ако не ни повярва?

— Ще ти нося цигари в затвора.

Беше добър опит да се пошегува, но никой от двамата не се засмя.

Дони Уорд живееше на десетина километра от винарната, където бе убита Моника Хийт. Къщата му бе с хлътнал покрив и разкривени стени, четири кучета скитосваха из двора, обрасъл с еднометрова трева. Тънка струйка дим излизаше от стар варел, който, ако се съди по миризмата, се използваше за напълно законната и щадяща околната среда практика изгаряне на отпадъци. Джо потропа на вратата, докато едно от кучетата, ловджийско с наръфани уши, ръмжеше от основата на верандата.

— Спокойно, спокойно — опитах се да го успокоя, но то настръхна и щракна със зъби.

— Добър подход имаш към животните — отбеляза Джо.

— Ти ли искаш да го погалиш?

Никой не отвори и единственият звук наоколо бе ръмженето на кучето.

— Можем да почакаме или да се върнем по-късно — предложи Джо.

— Предпочитам втория вариант.

Погледнах кучето, което беше събрало кураж да се промъкне по-близо до стълбите.

Тъкмо се канехме да си тръгнем, когато по алеята с трясък се зададе пикап със синя кабина и старо покривало на каросерията, бълващ задушлив черен дим от ауспуха. Шофьорът спря до колата на Джо и кучетата се събраха около камиона, радостно джафкайки и въртейки опашки. Всичките бяха помияри, но явно обичаха господаря си.

— Това сигурно е Дони — предположи Джо.

— Предполагам.

Изчакахме на верандата, докато шофьорът слезе и си поигра за няколко секунди с кучетата. Беше жилав мъж с добре очертани мускули и носеше фланелка с къси ръкави, въпреки че температурата едва ли надвишаваше десет градуса. Изпод шапката му с емблема на „Индианс“ стърчаха кичури тъмна коса. Когато се наигра с животните, той се изправи, намести шапката си и ни погледна с присвити очи.

— Господин Уорд?

— Да. — Приближи се с бодра крачка. — Заради кучетата ли сте дошли?

— Не.

— Хубаво. — Извади ключовете си и отключи вратата. — Натам по улицата живее една кучка, дето редовно вика ченгетата. Твърди, че държа подивели кучета. Голяма смехория, да знаете. Всичките са скопени. Е, едното е стерилизирано, щото е женско. Мисълта ми е, че са си съвсем наред, имунизирани са. Имам двайсет и четири декара място и проклет да съм, ако ги затворя в клетка. Виждали ли сте куче в клетка? Вглеждали ли сте се в очите му? Сърцето ти се къса, като го погледнеш.

Вече бяхме вътре. Той не попита кои сме, просто влезе в къщата, като бъбреше непрекъснато, и ние с Джо го последвахме.

— Сърцето ти се къса — повтори Уорд, като хвърли ключовете върху шкафчето до входната врата.

Вътре не беше толкова зле, колкото можеше да се очаква при този външен вид на къщата. Единият налакътник на дивана бе залепен с тиксо, вероятно за да не излиза пълнежът, и на тавана имаше петна от течове, но иначе беше доста чисто. На кухненския плот, където бях очаквал да видя купчина от празни бирени кутии, имаше електрическа тенджера и домашна фурничка за хляб. На стената имаше снимки в рамки, все на шест-седемгодишно момиченце с дебели бузки и няколко липсващи зъба. Явно първото впечатление за Дони бе подвеждащо.

— И така — каза той, като за първи път ни обърна някакво внимание, — какво ви води насам, господа?

— Ние сме частни детективи — каза Джо. — От Кливланд.

Дони се усмихна добронамерено:

— Частни детективи. Брей, каква изненада.

— Така е. Съжалявам, че идваме така неочаквано, без да се обадим, но трябва да ви зададем няколко много важни въпроса за един човек на име Анди Доран.

Усмивката застина на лицето му. Той погледна към вратата, вече затворена, и без да помръдне устни издиша шумно.

— Спомняте ли си господин Доран? — настоя Джо.

— Приятели. — Дони отстъпи няколко крачки към хола. — С удоволствие бих ви помогнал. Наистина. Само че вече ми е писнало да приказвам за това.

— Стори ни се много странно, че Доран ви е посочил като човека, който ще му осигури желязно алиби, при положение че не сте се виждали през онази нощ — намесих се аз. — Пък и не изглежда да сте били първи приятели. Имате ли представа защо го е направил?

Дони поклати глава:

— Не, няма. Но както казах, вече достатъчно съм говорил за това.

— Знаете ли, че той е на свобода?

Дони остана втренчен в мен за около минута, навлажни устните си и кимна:

— Да.

— Струва ми се, че има два варианта. Или сте казали истината на полицията и Доран си е измислил адски глупаво алиби, или сте излъгали. Ако второто е вярно, старият Анди вероятно ще реши да ви посети. Не мислите ли?

Дони отиде при входната врата, отвори я и със свободната си ръка ни направи знак да се махаме. Никой от двама ни не помръдна.

— Аз говорих с него, Дони — продължих. — Има голяма вероятност пак да се срещнем. Едно мога да ви кажа със сигурност — този човек е много ядосан. Каза ми, че е лежал пет години в затвора за чуждо престъпление. Знаете ли какво се случи с един от хората, които смяташе, че са виновни за това? Беше убит, Дони. Измъчван и убит.

Дони Уорд свали шапката си, изкриви козирката и се втренчи в ухиленото лице на щампата, сякаш търсеше увереност в него.

— Трябва да си изясня нещо. Трябва да разбера дали някой е натопил Доран. Ако е така, значи вие сте лъжец, Дони. Трябва да разбера защо сте излъгали. Защото не смятам, че вие сте причината за всичко това. Не вярвам да е станало само заради вас. Можете обаче да ми помогнете да разбера кой е главният виновник.

— Нямам какво да ви кажа.

— Повече от петдесет рани, Дони. От бръснач. По цялото тяло. Болка, която сигурно не можете да си представите. Така е свършил човекът, когото Доран е обвинявал за престоя си в затвора.

Уорд още гледаше втренчено шапката.

— Копелето застреля кучето ми.

Спогледах се с Джо, после пак погледнах Дони Уорд.

— Доран ли го застреля?

Той поклати глава, сложи си шапката и затръшна вратата с пета.

— Не. Човекът, когото бяха изпратили да говори с мен. Още не знаех, че са арестували Анди. От полицията не ми се бяха обадили. Онзи човек дойде първи.

— Кой беше той? — попита Джо.

— Да не мислите, че знам името му? Да не мислите, че ми е оставил визитна картичка?

— Знаете ли кой го е изпратил?

Той поклати глава, влезе в хола и седна на дивана до кръпката от тиксо.

— Дойде сутринта. Беше дребен, мургав, приличаше на италианец. Но як. Як като бик, мамка му. Слезе от колата, дойде на верандата и аз го пуснах да влезе. Каза ми, че полицията ще ме разпитва за Анди. Искаше да им кажа, че не съм бил с него. Така и без това щяло да е по-лесно за мен, нямало да се наложи да ходя в съда и така нататък. Отговорих му, че сигурно е луд, ако си мисли, че ще излъжа, когато човекът може да отиде в затвора. Той отвори чантата, която носеше, и започна да вади пари. Не знам колко. Изглеждаше, като че ли никога няма да свършат. Остави ги на онази маса и попита: „Сигурен ли си?“

С Джо още стояхме прави, но Дони Уорд сякаш не ни забелязваше. Седеше втренчен в стената и чоплеше тиксото.

— Казах му: „Махай се от къщата ми, качвай се в колата и върви по дяволите.“ Защото нямах намерение да изпратя някого в затвора за някакви си смрадливи долари. Не, нямаше да го направя. Оня взе парите и пак ги прибра в чантата. Имаше една такава тънка усмивка… След като прибра парите, пак бръкна в чантата и извади пистолет. Завря дулото пред очите ми и ме гепи за топките. Чували ли сте този израз: „да хванеш някого за топките“? Е, този кучи син точно това направи. Пресегна се, хвана ме за топките и ги стисна. Помислих, че ще умра. Задушавах се. Той продължи да стиска, държеше пистолета пред очите ми и попита… попита много ли обичам дъщеря си.

Дони Уорд вдигна очи за първи път, откакто беше заговорил — рязко движение с главата. Не погледна някого от нас, а отзад, към стената, където висяха снимките на усмихнатото момиченце с липсващи зъбки.

— Имам дъщеря, но не живее при мен. Казва се… няма значение. Тя ми е дъщеря. Мое дете. А той каза…

Дони замълча, избърса очите си и отмести поглед. Стискаше силно тиксото; беше отчоплил едно парче и го мачкаше, по пръстите му бяха останали лъскави следи от лепилото.

— Имах голям стар лисичар, най-доброто куче, което някога съм виждал. Когато пусна топките ми, оня тип взе чантата си, отвори вратата и излезе. Отис беше вън и ме чакаше, както винаги. Когато чу вратата да се отваря, веднага дотича. Онзи мръсник вдигна пистолета и го застреля. Право в главата. Обърна се към мен и каза абсолютно спокойно: „Помисли за дъщеря си, Дони.“ Отново тръгна, но преди да се качи в колата си извика: „И по-добре разчисти тая мърша, преди полицията да дойде.“

В този момент гласът на Дони Уорд затрепери и той млъкна. Дълго седя така, чоплейки тиксото. С Джо мълчахме. Дори не се поглеждахме.

— Ще намерим този човек, Дони — казах накрая аз.

— На ваше място не бих се опитвал.

— Ще го открием, бъди сигурен. И ако пак видя Доран, ако имам възможност да говоря с него, ще му кажа, че не си виновен.

Той се покашля.

— Той вече знае.

— Какво?

— Направих го от страх. Боях се за детето си. Но това не означава, че ми беше лесно да го преглътна. Видях как изпратиха Анди в затвора и знаех, че не е убил онова момиче. Съвестта ме гризеше. Не ми даваше спокойствие, не ми мина след година-две, разбирате ли? Е, преди известно време майката на детето ми се премести. Отиде в друг щат, омъжи се за един… Той е добър с дъщеря ми. Не знам дали сега е по-безопасно за нея, или не. Нямам намерение да казвам нищо на полицията. Още ме е страх. Така че ако изпратите ченгетата, ще им кажа, че лъжете.

Погледна ни предизвикателно, но с Джо не казахме нищо. След малко Дони продължи:

— Времето минаваше, а Анди все не ми излизаше от главата и… просто ми се прииска да му кажа нещо. Да му обясня. Едва ли щеше да ме разбере след толкова време в затвора, но все пак трябваше да опитам. Затова взех един празен лист и му написах писмо. Написах му, че съм го направил, защото са заплашили да убият дъщеря ми. Не написах името си или нещо такова, но предполагам, че се е досетил от кого е.

Погледнах Дони Уорд и се замислих за Алекс Джеферсън, за следите от бръснача и запалката.

— Това писмо може да се окаже страшно добра идея — отбелязах.

24.

Когато тръгнахме от дома на Дони в гората, вече се беше стъмнило. Кучетата ни наобиколиха, когато отивахме към колата. Двете бяха приятелски настроени, но третото, онова с наръфаните уши, стоеше на разстояние и не спря да ръмжи, докато Джо не запали двигателя. Почудих се на колко е години и дали е било тук по време на посещението на човека с пистолета и чантата с пари. Възможно ли беше да го помни? Реших, че вероятно не.

Колата заподскача по неравната алея, после излязохме на главното шосе и след няколко секунди къщата на Дони Уорд се изгуби от поглед. Ръмеше, капчиците бяха ситни като мъгла и не издаваха шум, но образуваха тънък воден слой върху предното стъкло, преди чистачките да го смъкнат.

— Трябва да кажем на Таргънт — заговорих. — Не вярвам Дони да изпълни заканата си и да отрече всичко. Доста бързо го накарахме да се разприказва и мисля, че с всеки изминал ден все повече ще се огъва. Ще каже всичко на ченгетата.

— Възможно е, но това не доказва връзката между Доран и Джеферсън. Не е достатъчно.

— Въпреки това Таргънт трябва да го чуе. Това доказва, че Доран е бил натопен. Натопен от някого с достатъчно пари за харчене. Само трябва да докажем, че е бил Джеферсън. Искам да пипна този негодник.

Джо ме погледна изпитателно:

— Това ли било?

— Нали чу какво каза Уорд? За дъщеря си, за кучето… Ако всичко това е станало по поръчка на Джеферсън, искам да се разчуе.

— Джеферсън е мъртъв.

— Хората, които трябва да знаят какво е станало, са живи.

— Например Карън?

Погледнах го, но той гледаше пътя.

— Не съм казал такова нещо. Мислех си за близките на Моника Хийт. За близките на Анди Доран.

Джо намали, приближавахме знак „Стоп“.

— В разказа на Дони има едно несъответствие.

— Не съм забелязал.

— Човекът, когото са изпратили да го сплаши, е дошъл преди ченгетата. Откъде е научил за алибито на Доран преди полицията?

Добър въпрос. Замълчах за известно време, обмисляйки възможностите.

— Възможно ли е да има замесен полицай? Някой, подкупен от Джеферсън?

Джо се намръщи:

— Би трябвало да са повече от един, не мислиш ли?

— Това е проблем. Не знам отговора, но вярвам на Дони Уорд. Ти си провеждал хиляди разпити, Джо, много повече от мен. Мислиш ли, че казва истината?

— Да, но пак искам да разбера как онзи тип се е появил на вратата на Дони с цяла чанта пари, преди полицията да говори с него.

— Ще дойдем пак утре. Ще говорим с ченгетата, с прокурора, със служебния защитник на Доран.

— Ами довечера, когато се видиш с Карън? Какво ще ѝ кажеш?

Погледнах през прозореца към мъгливата гора наоколо.

— Не знам.

Когато пристигнах у Карън, Таргънт беше там. Пипнах капака на неговата „Краун Виктория“, когато отивах към къщата, и установих, че е студен. Чудесно. Таргънт бе прекарал известно време насаме с Карън, беше напълнил главата ѝ с налудничавите си теории, които все сочеха към мен.

Карън ме посрещна с най-мрачната усмивка, която бях виждал. Лицето ѝ изглеждаше по-напрегнато от преди, малка, но ясно забележима промяна. Сякаш всяка нощ невидим скулптор внасяше нови нюанси, загатване за напрежение, няколко тревожни бръчки, които се проявяваха на сутринта.

— Здравей. Детектив Таргънт е в хола. Не го очаквах. Казах му, че скоро ще дойдеш и той реши да изчака.

— Чудесно. Остроумието и очарованието му тъкмо започваха да ми липсват.

Тя не отговори и двамата влязохме в хола.

— Благодаря, че уважи компанията ни — поздрави ме Таргънт.

Седеше на ниския каменен перваз пред камината. Дейли го нямаше.

— Имам новина за теб — обявих. — Докато се занимаваш с безсмислени обиски, с партньора ми свършихме малко детективска работа.

— О?

Изражението му остана непроницаемо. Карън ме погледна с интерес.

— Чували ли сте името Анди Доран? — попитах.

Въпросът бе отправен към двамата, но гледах Карън.

Името изглежда не ѝ говореше нищо.

— Не — отвърна Таргънт, а тя поклати глава.

— Преди пет години е отишъл в затвора за убийството на млада жена в Джинива он дъ Лейк. Главният свидетел — единственият свидетел, който го е разпознал, е бил Матю Джеферсън. Мат се обадил на баща си в нощта на убийството, на следващия ден отишъл в полицията и променил показанията си от първия разпит. Така ги насочил към Доран, който твърдял, че са го натопили, но накрая сключил споразумение с обвинението за двайсет години затвор.

Таргънт не ме гледаше. Седеше с наведена глава и бавно галеше с показалеца си ръба на перваза.

— Значи е в затвора — отбеляза. — Малко трудно би могъл да убие когото и да било, не мислиш ли?

— На свобода е, Таргънт. Преди около месец е избягал от затвора скрит в камион за боклук. Станало е непосредствено преди първото обаждане, което е разтревожило Джеферсън.

Таргънт вдигна глава и ме погледна:

— Значи според теб този тип толкова се е ядосал, че синът на Джеферсън го е разпознал, че се е заел да отмъсти на него и баща му веднага щом е избягал? Сигурно се шегуваш, Пери.

— Може би не се е ядосал, защото са го разпознали. Може би има нещо друго.

— Например?

Погледнах Карън:

— Казал е на полицията, че са го натопили.

Личеше си, че това не ѝ хареса. Тя разбра накъде бия и поклати глава:

— Всеки престъпник твърди, че е невинен.

— Именно — съгласи се Таргънт.

— С партньора ми току-що открихме смайващи доказателства, че обвиненията срещу него са били скалъпени.

До този момент не бях решил дали да им кажа за Дони Уорд. От една страна, чувствах, че е твърде рано, но от друга, очаквах поне малко да привлека интереса на Таргънт. Досега нямах никакъв успех.

— Доран казал на полицията, че има алиби. Твърдял, че е прекарал нощта с приятел. Когато разпитали приятеля му, той казал, че Доран лъже.

— И вероятно е било така.

Поклатих глава:

— Днес с Джо бяхме при този човек. Тогава е имал основателна причина да излъже, но лъжата си остава лъжа.

Разказах за разговора ни с Уорд, но изражението на Таргънт не се промени; лицето му изразяваше само скептицизъм и едва сдържано нетърпение.

— Това не ти ли е достатъчно, Таргънт? Не мислиш ли, че поне си струва да провериш тази следа?

— Ще я проверя, защото това ми е работата, но всичко това ми се струва твърде пресилено. Изсмукано от пръстите. Дори това, което казваш, да е вярно, не виждам връзка с Алекс Джеферсън.

— Има връзка. Повярвай ми, има. Онзи тип, който ме нападна на улицата, каза, че Джеферсън и синът му…

— Чакай малко — прекъсна ме Таргънт, като вдигна ръце. — Всичко това е много интересно, не ме разбирай погрешно, но преди да продължим, трябва да си изясним някои неща. Какво каза преди малко?

Намръщих се:

— Че човекът, който ме нападна…

— Не. Преди това. Каза, че има връзка, и после каза…

Той замълча.

— Да ми повярваш.

Таргънт кимна:

— Това е. Точно това имах предвид. Каза „Повярвай ми“. Сякаш ти си най-надеждният източник на информация в това разследване. Сякаш не лъжеш, както и досега не си лъгал.

— Точно така.

— Добре. Нека да не забравяме това твърдение, докато изгледаме едно филмче.

— Какво?

— Преди да дойдеш, с госпожа Джеферсън гледахме едно филмче. Радвам се, че дойде и ти да го видиш. Мисля, че е много удачно.

Карън седеше на края на дивана, свита, колкото можеше по-далеч от мен и Таргънт.

— С госпожа Джеферсън поприказвахме за снощи — продължи Таргънт. — И двамата сме на мнение, че е малко странно този, да кажем, натрапник, да избере точно теб за посредник, ако единствената му цел са парите. Защо те е нападнал на улицата, преди да се свърже с нея? Защо стреля по залата ти за фитнес?

Погледнах Карън и видях в очите ѝ нещо, което не разбирах. Дали вина или обвинение? По-скоро нещо по средата, замислих се, и изведнъж разбрах. Подозрение. Таргънт бе успял да събуди подозрения към мен. Тя не искаше да се поддаде, чувстваше се виновна за това — и оттам този нюанс в изражението ѝ — но въпреки това ме подозираше.

— Карън, знаеш, че е абсурдно.

— Знам, че нямаш нищо общо. Просто съм объркана. Не разбирам защо някой ще иска да те изкара виновен. Този човек в Индиана, който твърди, че си му платил…

— И за това ли си ѝ казал? — обърнах се към Таргънт.

— Важно е за разследването. Опитвам се да я държа в течение.

Разочаровано поклатих глава:

— Не знам какво да ти кажа, Карън, освен че всичко това е лъжа. Не съм плащал на този човек.

— Вярвам ти.

— Да изгледаме филмчето — настоя Таргънт.

— Поне ме изслушай за Доран. В този случай има повече, отколкото подозираш.

— Сигурен съм в това. Удивително е, че откри този заподозрян толкова бързо след като уведомих теб и госпожа Джеферсън, че Бруър е открил нещо в тази връзка в Индиана. Моментът наистина е много добре избран. Същото важи и за нападението над залата ти за фитнес снощи.

— Нали изгледа записа? Видял си какво стана и че не е било нагласено.

Той остана мълчаливо втренчен в мен за известно време. За кратко премести погледа си към Карън, за да се увери, че ни гледа.

— С госпожа Джеферсън разговаряхме за отпечатъците, които открихме в колата на съпруга ѝ. Отпечатъците на Тор.

Мамка му. Това бе последното, за което исках Карън да научи.

— Днес пак се срещнах с детектив Суондърс, а също с един човек от отдела за борба с организираната престъпност към ФБР. Някои хора там са доста разочаровани от теб. Смятат, че си премълчал важна информация за руснаците. Според някои си влязъл във връзка лично с Дайнюс Белов. Казаха ми, че и този Тор вероятно е бил наоколо. Както изглежда, той е дясната ръка на Белов. Попитах човека от Бюрото каква е вероятността да познаваш Тор и той ми отговори: „Деветдесет процента“.

Карън не смееше да ме погледне в очите. Гледаше само Таргънт.

— Защо не разкажеш на госпожа Джеферсън откъде познаваш Тор?

— Вече ти казах, не познавам този човек.

Таргънт взе дистанционното устройство и го насочи към големия плазмен телевизор до него. Включи го и натисна няколко копчета. На екрана се появи зърнеста черно-бяла картина от залата ми за фитнес, заснета от собствените ми видеокамери. Виждаха се лежанките, между които стоях аз, стиснал металния лост, лице в лице с Тор.

— Би ли ми казал кой е този джентълмен? — попита Таргънт.

Сега аз не можех да погледна Карън в очите.

— Знаеш кой е.

— Точно така. Ти също го познаваш, Пери. Пред нас е доказателството, че си лъжец. Помниш ли какво ми каза днес, когато претърсвахме апартамента ти? Каза ми, че трябва да докажа, че лъжеш. Смятай, че съм го направил. А да ме лъжеш, означава укриване на информация по важно разследване за убийство, което е престъпление. Излъга ме вчера, когато те попитах за него, излъга ме преди половин минута тук, пред клиентката си.

— Тази касетка не би трябвало да е при теб. Не съм ти давал…

— Вечерта оставих един полицай да гледа залата. За твоя сигурност. Знаеш, че престъпниците понякога се връщат на местопрестъплението. Помислих, че този път може да имаме късмет, и точно така се оказва. Просто не очаквах да стане по този начин.

— Този запис не е направен от полицая. От камерата в залата е. Това е незаконно претърсване и изземване.

— Съвсем законно е. Ти ми даде разрешение да взема касетите пред петима други полицаи.

— Това беше за касетата от снощи.

— Така ли? Извинявай, забравил съм. Обадих се на управителката на залата и ѝ казах, че трябва да върна една касета и да взема друга. Постигнахме съгласие, че е най-добре да не те притесняваме. След всичко, което преживя снощи. — Таргънт ме погледна предизвикателно. — Кажи ми какво търсеше Тор там.

— Отби се да попита дали може да се запише да тренира. Искал да влезе във форма, така каза.

Таргънт запази спокойствие, но Карън почервеня от гняв. Погледнах я и почувствах как раменете ми се напрягат и вратът ми се изчервява. Аз ценя много честността и не ми беше лесно да седя пред Карън и да лъжа. Можех да им кажа защо бе дошъл Тор и какво ми каза, но нямах никакво намерение да го правя. Дори да пренебрегнех факта, че руснакът веднъж ми спаси живота, дори да решах, че това не е достатъчно, за да спечели мълчанието ми, би трябвало да съм пълен глупак, ако проговоря. Да изпратя Таргънт при Тор с подробности за разговора ни? По-добре да тръгна да си избирам надгробен камък.

— Не съм убил Алекс Джеферсън — заявих. — Не съм наемал друг да го убие. Всичко останало са странични, несъществени глупости. Ако си си наумил да изкараш някого виновен, винаги ще намериш за какво да се хванеш.

— Така е — съгласи се Таргънт, — но бих искал да ми обясниш поне едно нещо. Каквото и да е. Защо този човек иска да те натопи? Защо синът на Джеферсън е изчакал да отидеш при него, преди да се гръмне? Каква е ролята на Тор и защо излъга за него? Можеш ли да ми отговориш на един от тези въпроси, Пери? Това искам от теб. Поне един честен отговор.

— Това е смешно, Таргънт. Наистина ли мислиш, че съм зад всичко това? Карън бе тази, която ме помоли да намеря Мат, не съм я търсил аз. Карън ме помоли да ѝ помогна. Затова се замесих.

— Прав е — потвърди тя.

— Чудесно. Тя те била замесила. Какво обяснява това? На кой от въпросите ми дава отговор?

— Това е твоя работа. Опитвам се да ти помогна, но ти дори не искаш да ме изслушаш за Анди Доран. Не ти ли прави поне малко впечатление съвпадението във времето между бягството му от затвора и първото телефонно обаждане до Джеферсън? Или мислиш, че е по-вероятно да съм чакал и да съм събирал злоба, за да убия някого заради едно малко разногласие?

— Когато го нападна, също ли мислеше, че е малко разногласие?

— Това е минало, далечно и забравено. Стига си се опитвал да го намесваш.

— Видях някои неща, които ме карат да мисля, че не е толкова далечно и забравено, Пери. Малката ти кутийка със съкровища…

— Запазил съм снимки на жената, с която бях сгоден, и ти го приемаш като свидетелство за някаква мания? Сериозно ли говориш? Би било по-голяма лудост, ако не бях запазил нищо, ако бях унищожил всичко.

— Партньорът ми разпита един от колегите на Алекс Джеферсън. Той му казал, че Алекс те видял на сватбата си да наблюдаваш тайно от колата си. Не казал на госпожа Джеферсън, защото не искал да разваля настроението ѝ в този важен ден.

Карън ме погледна изненадано и съчувствено; отместих поглед.

— Това е евтина тактика, Таргънт. Да ме злепоставяш така пред нея.

— Евтина или не, бих искал да ми обясниш защо си бил на сватбата. Това ми прилича на действия на човек, който не е загърбил миналото, Пери. Човек, който е опасно вманиачен.

Поклатих глава, не исках да поглеждам никого от двамата.

— Е? — настоя Таргънт. — Можеш ли да обясниш?

Изсмях се мрачно.

— Да, мога да обясня. Тя ми липсваше. Това ли искаше да чуеш? Това ли трябваше да кажа, нещастнико? Тя ми липсваше. Ненормално ли е да страдаш по някого, когото си обичал? Не знам. Просто така се чувствах известно време. Това обаче отдавна отмина.

— Не е нужно да говорим повече за това — намеси се Карън с нотка на съчувствие, от която още повече ме заболя.

— Няма проблем, Карън. Щом иска да ме притисне, така да бъде. Жалкото е, че с това не ти помага.

— Ами това, че се появяваш навсякъде, където погледнем, и все се месиш в разследването? — контрира Таргънт. — Това помага ли?

— Не се появявам никъде, Таргънт. Някой иска да излезе така. Но след като не можеш да разбереш истината…

— Знаеш ли какво? За тази вечер свърших с теб. Чух, каквото искаше да ми кажеш, Пери. Сега искам да си отидеш вкъщи.

— Дойдох да поговоря насаме с Карън.

— Ще поговорите по-късно. Още не съм свършил разговора си с нея, но с теб приключих. Свободен си, Пери. Ако искаш да говориш с нея, можеш да ѝ се обадиш по-късно, макар че ще я посъветвам да не вдига телефона.

— Всичко е наред, Линкълн — успокои ме Карън. — Не знам какво става, но те познавам добре. Не се тревожи.

Така ме изгониха. Двамата седяха и чакаха да се махна. Станах, минах по коридора и излязох. Когато затварях вратата, вече чувах тихите им гласове, обсъждащи вероятността аз да съм убиецът.

25.

„Объркването е смърт.“

Старият полицай написа думите върху учебната дъска с маркер, от чието скърцане при всяка буква те побиват тръпки; пишеше твърде бързо и натискаше твърде силно.

Учебният семинар се наричаше „Реагиране в критична ситуация“ — бюрократичното название на ситуация, в която някой започва да стреля по теб. Бях сред десетината полицаи в стаята и внимателно слушах инструктора, който близо три десетилетия обучаваше полицейските отряди за бързо реагиране из цялата страна.

— Объркването е смърт — прочете на глас и се обърна към нас. — Трябва да знаете кой е врагът, трябва да знаете кой е с вас. Когато седим в тази стая, звучи много просто. Няма да е толкова лесно, когато е тъмно и не чуваш нищо, а наоколо летят куршуми, всеки от които може да ви улучи в сърцето. Ако сте достатъчно добре обучени, ако сте подготвени, ще можете да работите под обстрел, ще оцелеете, ще постигнете целите си. Ако не сте, първото, което тези куршуми ще причинят, е объркване. А объркването, господа, е смърт.

Мат Джеферсън се беше прибрал по залез от поредния работен ден в ябълковата градина. Спрял пикапа си на паркинга пред винарната, както е правил всяка вечер, отишъл по каменната пътека до вратата на апартамента си и застинал на място. Прочел бележката ми. Някакъв човек от Кливланд идвал да говори с него. По семеен въпрос. Човекът щял да се върне.

Няколко къси изречения, чието значение ми беше съвсем ясно, но за Мат Джеферсън са означавали нещо съвсем друго. Докато съм седял в малката закусвалня в градчето и съм си мислил за Ейми, Мат е свалил бележката от вратата, качил се е в апартамента си, намерил е бутилката уиски и револвера и е отишъл да ме чака в беседката.

Какво прекрасно място. Сигурно залезът е бил великолепен, езерото е заблестяло в пастелни цветове под бледите лъчи, проникващи през облаците, после е потъмняло, проблясвайки тук-там под изгряващата луна в мрачното небе. След вечеря не бързах да се върна във винарната. Той е имал време да поседи сам. Да послуша вятъра, да гледа мъртвите листа, падащи на земята, да отпива бавно и да чувства паренето на уискито в гърлото си, да гали студената, удобна ръкохватка на револвера.

Видял ме е, когато съм дошъл. Гледал ме е, докато чуках на вратата на апартамента му под прицела на револвера. Всяка моя стъпка по дървения мост, когато отивах към беседката, за да се изправя лице в лице с него, е кънтяла в ушите му. И после вдигна револвера, лапна дулото и дръпна спусъка, мислейки ме за съвсем друг човек.

Объркването е смърт.

Бруър беше прав, като ме подозираше за убийство. В известен смисъл аз бях убил Мат Джеферсън. Идването ми, приближаването ми към беседката, неспособността ми да разсея достатъчно бързо изненадата и страха му — това го бе накарало да дръпне спусъка.

— Синът му повярва — бе казал нападателят ми онази нощ. — Знаеше, че ще приветства смъртта.

Така беше. Мат Джеферсън предпочете смъртта, сам се изпрати в гроба, защото е знаел, че онова, което го чака (и чието олицетворение е видял в мен), е по-лошо.

Но за кого ме мислеше? Кой, по дяволите, бях аз в неговите очи и защо бях там?

„Той поне има причина. Вие го правите само от алчност.“

Мат Джеферсън е вярвал, че знае кой съм и защо съм дошъл, и точно това объркване го уби. В хола на Карън също цареше объркване, създадено от Таргънт и подклаждано от някой неизвестен участник — може би Анди Доран, може би друг. Този път ми дадоха възможност да обясня с няколко думи — което щеше да стигне да спаси Мат Джеферсън. Сега думите не бяха достатъчни. Сега оръжието още сочеше към мен.

Влязох в залата за фитнес, преди да се кача в апартамента си. Тази последна вечерна проверка дотолкова ми се беше превърнала в навик, че дори не се замислих. За миг пластмасовата плоскост на мястото на стъклото ме изненада. През деня някак бях успял да забравя пораженията, нанесени върху собствеността ми.

Денят. Само преди няколко часа бях стоял в залата и Тор се бе вмъкнал през пластмасовата плоскост. Изглеждаше ми невъзможно.

Заключих вратата — сякаш имаше значение, след като нямаше прозорец — и отидох в офиса. Лампичката на телефонния секретар на бюрото светеше, но не проверих какво е съобщението. Сигурно бе от застрахователите, на които задължително трябваше да се обадя, но точно сега изобщо не ми беше до това. Застрахователната фирма нямаше да избяга, а и пораженията на собствеността ми нямаше да изчезнат. На мен, от друга страна, можеше да ми се наложи да се скрия, ако Таргънт открие още нещо.

На телефонния секретар в апартамента ми чакаха още съобщения, повечето от клиенти, които познавах достатъчно добре, за да им дам домашния си номер; бяха се обаждали, за да изразят загрижеността си и да любопитстват за подробности. Изтрих съобщенията и се обадих на Ейми.

— Чаках някакъв знак, че си жив — каза тя, когато вдигна. — Никога не съм спала с мъж, който да ми е създавал такъв проблем — да се налага да проверявам дали е още жив.

— Извинявай. Исках да ти се обадя, но много ми се струпа. Стрелбата, после полицията претърси апартамента ми, накрая извадиха видео доказателство, че познавам Тор и съм лъгал.

— Олеле.

— И аз така казвам. — Облегнах се на стената и издишах тежко, почувствах се уморен от самото изброяване на проблемите ми през деня. — Може ли да се видим?

— На това се надявах. Защо не дойдеш у нас? Не се засягай, но след снощи не съм голяма почитателка на твоето жилище.

— Една обикновена нощна престрелка и вече обявяваш квартала ми за опасен.

— Хайде, идвай.

Посрещна ме боса, по фланелка с четири размера по-голяма от нейния и с очила, които никога не носеше извън дома си. Обожавах я с очила. В ръката ѝ имаше бутилка.

— Вино?

— Задължително.

Качихме се на втория етаж. Тя наля две чаши червено вино и ми подаде едната. Отидохме в хола и седнахме на дивана. Отпих глътка вино и затворих очи.

— Дълъг ден, а? — отбеляза тя.

Засмях се.

— На въпроса ми ли се смееш?

— Да. Преди няколко минути стоях в залата и се опитвах да си спомня колко дни са минали от стрелбата. Не можех да повярвам, че е станало снощи.

Разказах ѝ за Тор, Дони Уорд, частния детектив в Индиана и касетата на Таргънт. Доста време ми отне.

— Сериозно ли мисли така? — попита тя. — Наистина ли те подозира?

— За него аз съм единственият заподозрян, Ейми. И тази работа с Тор… — Поклатих глава. — Мъчително е, няма спор. Защото отвън изглежда съвсем ясно. Наистина. В теорията за човек, който е имал зъб на Джеферсън и е наел убиец, ние с Тор сме най-логичните заподозрени. Появата на руснака в залата за фитнес днес още повече влошава нещата. Няма как да го обясня.

— Защо?

— Когато човек като Тор ти каже, че някой разговор трябва да остане в тайна, по-добре да се вслушаш.

— Да, но ако така ще премахне подозренията от теб…

— Няма да ги премахне. Нямам доказателства за нищо. Таргънт няма да повярва на Тор и единственото, което ще постигна, е да си навлека гнева на един от най-опасните хора в града.

— Какво можеш да направиш тогава?

— Ще свърша работата на Таргънт. Ще намеря истинския извършител. Ако успея, ако открия достатъчно добри доказателства срещу някого, ще трябва да пренасочат разследването. Анди Доран е добра възможност.

Ейми замълча. Погледнах я и си помислих, че тази вечер трябва да бъде по-романтична. Седнали така на дивана, с чаши вино в ръце, разговаряйки в деня, след като за първи път сме се любили, би трябвало да сме безгрижни, да се чувстваме специално. А ние говорехме за убийци и полицаи.

— Това трябва да спре скоро — обявих. — Таргънт ще се изчерпи. Така става, когато грешиш — опираш в стена. Няма повече улики, няма за какво да се заловиш.

— Кога ще опре в стената?

— По-добре да е по-скоро. — Погалих крака ѝ. — Съжалявам, Ейми. Трябваше да говорим за друго. Не трябваше да станеш в три през нощта и да завариш тълпа полицаи.

— Е, не беше обичайна първа среща.

— Винаги се опитвам да осигуря на жените нещо необичайно. Нали се сещаш, за да изпъкна сред сивата маса от мъже.

— Смятай, че си го постигнал.

Не знам как разговорът замря и кога сме замълчали. Знам само, че по някое време съм заспал на дивана. През нощта се събудих и се зарадвах, че Ейми още е до мен.

Бях в апартамента си, обличах се и пиех кафе, когато Джо се обади:

— Мислиш ли да се появиш по някое време?

— Осем без десет е, Джо.

— По-добре побързай да дойдеш.

— Защо?

— Докато ти спеше, аз работех. И ще се смаеш, когато чуеш какво открих. Ще се смаеш.

— Какво откри?

— Спомняш ли си несъответствието в разказа на Дони Уорд?

— Да. Че онзи тип се е появил преди ченгетата.

— Точно така. Е, проблемът е решен, Линкълн Пери, и отговорът ще повдигне настроението ти за целия ден.

— Как?

— Ела тук и ще ти кажа.

Петнайсет минути по-късно влязох в кантората и заварих Джо седнал зад бюрото си; усмихваше се мрачно.

— Какво откри?

— Този въпрос ме глождеше цяла нощ, Линкълн Пери. Не виждах друго обяснение, освен че Уорд лъже или пък мъжът, който го е заплашвал, е следил Доран в нощта на убийството на Моника Хийт.

— Мислиш ли, че го е следил?

Той поклати глава:

— Не. Тази сутрин станах около пет и отново прочетох документацията по делото, търсейки нещо, което съм пропуснал. Открих, че Доран е отказал да отговаря на въпросите на полицията и поискал адвокат. Дали му служебен защитник и той разговарял с него, преди да разкаже на ченгетата какво е правил през нощта. Единственият човек, който е знаел за Дони Уорд, е бил адвокатът на Доран.

— Значи трябва той да е дал информацията.

— Именно. Реших да го потърся, за да отидем да го разпитаме. Оказа се, че вече не работи в окръг Ащабула. Преместил се е на частна практика. Познай къде.

Не отговорих. Изчаках той да ми каже.

— В „Джеферсън, Гроф и съдружници“ — обяви Джо.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно. Името му фигурира в сайта на кантората и в адвокатския регистър.

— Отишъл е да работи при Джеферсън. След като е убедил Анди Доран да сключи споразумение с обвинението, с което е предотвратил опасността съдът да го оправдае поради липса на достатъчно доказателства, той е постъпил на работа при Джеферсън.

— Позна.

— Кучи син — изругах. — Пипнахме го. Джеферсън е манипулирал процеса отвън и отвътре. Заплашил е свидетеля, който е щял да осигури алиби на Доран, и е подкупил адвоката му.

— Фактът, че адвокатът работи в кантората на Джеферсън, не е доказателство.

— Да, но знаеш, че е станало така. Колко служебни защитници от провинцията са постъпили в кантората на Джеферсън през последните години?

— Поне един.

— Да. Предполагам, че не са го взели заради професионалните му успехи.

— Трябва да говорим с него, но не знам какво ще постигнем. Трудно ми е да си представя, че ще е искрен като Дони Уорд. Този човек е адвокат, знаеш какво означава, ако признае — загуба на лиценза и вероятно затвор. Ако наистина нарочно е съсипал защитата на Доран, сигурно ще се уплаши, като ни види.

— Значи вероятно ще отрича. Чудесно. Въпреки това ще имаме убедителни аргументи. Дори Таргънт трябва да се вслуша.

— Обадих се и на прокурора, който е водил обвинението срещу Доран. Казва се Джордж Хилиард. Звучеше предпазливо, но се съгласи да ни отдели няколко минути тази сутрин.

— Мислиш ли, че и той е участвал, а не е бил само подведен?

— Не може да се каже, но засега няма такива основания.

Кимнах:

— Ще го попитаме и за служебния защитник. Да видим какво мисли за него. Искам също да разбера кога са го взели в кантората на Джеферсън. Колко скоро след делото срещу Доран.

— Тук Карън може да помогне. Работила е във фирмата на Джеферсън. Сигурно може да намери датата на назначаването му.

Кимнах и седнах зад бюрото си.

— Да. На нея ще ѝ е достатъчно едно телефонно обаждане, а на мен ми трябва съдебна заповед. Така или иначе трябва да ѝ се обадя. Снощи ме изгониха от къщата ѝ.

Джо вдигна вежди:

— Карън ли?

— Таргънт. Пусна запис от камерите в залата, на който се вижда Тор.

Лицето му придоби по-сериозно изражение.

— Пред Карън ли го направи?

— Да.

— Какво стана после?

— Помолиха ме да си тръгна, за да могат да обсъдят разследването. Съмнявам се, че са говорили много за Анди Доран.

— Значи каза на Таргънт за него.

— Напразно пропилени усилия. — Вдигнах слушалката. — Ще се обадя на Карън и ще я помоля да провери този адвокат. Как се казва?

— Коул Хамилтън.

Тя вдигна след първото иззвъняване. Навярно е седяла през цялото време до апарата, чакайки нови нареждания за превода на парите. Гласът ѝ звучеше напрегнато и неестествено и не се промени много, след като се представих.

— Добре ли си? Не се ли е обаждал?

— Не. Всичко е спокойно.

— Слушай, онова, което Таргънт показа снощи…

— Замълчи. Няма нужда да ми обясняваш, Линкълн.

— Може би трябваше да те предупредя да го очакваш. Особено това за Тор. Беше моя грешка.

Тя не отговори.

— С Джо работим по случая и имаме напредък. Подозренията срещу Анди Доран са по-основателни, отколкото Таргънт иска да приеме. Мисля обаче, че открихме нещо, което ще го накара да размисли, и имам нужда от помощта ти. Можеш ли да се обадиш в адвокатската кантора на съпруга си и да провериш кога са взели един от адвокатите?

Тя замълча за известно време, преди да отговори:

— Защо?

— Казва се Коул Хамилтън и може да се окаже много важен за разследването.

— Защо ти трябва? Какво му е толкова важното?

— Бил е служебен защитник на Анди Доран. Открихме, че веднага след това е постъпил във фирмата на мъжа ти.

— Това какво значение има за теб?

— Може да е важно, Карън. Толкова мога да ти кажа. Мат Джеферсън е бил ключов свидетел, а после този адвокат започва работа при съпруга ти… Търсим някаква връзка. Това е.

— Да не би да намекваш, че Алекс го е взел заради това, което е станало с онзи убиец? Доран? Искаш да ми кажеш…

— Искам да кажа, че може да ни даде важна информация, Карън. Искам само да знам на коя дата е постъпил във фирмата.

— Не. Искам да чуя какво е станало според теб, Линкълн. Струва ми се, че обвиняваш Алекс в нещо ужасно.

Настъпи мълчание. Минаха десетина секунди, може би двайсет.

— Е? — настоя тя.

— Трябва да разбереш нещо, Карън. Убиецът на съпруга ти вероятно е имал причина да го направи. Разбираш ли? Причина.

Последва пауза, няколко секунди, през които тя не каза нищо. Затворих очи и съжалих за думите си. Дадох си сметка как ѝ е прозвучало.

— Знаеш ли какво му бяха направили? — заговори тя. — Знаеш ли каква болка са му причинили, колко е страдал? Сега ми казваш, че това по някакъв начин е било оправдано.

— Не, Карън. По дяволите, не съм казал такова нещо, не съм си го помислял. Това е ужасно, жестоко престъпление, но който го е извършил, е имал мотив. За това говоря.

— Не трябваше да те моля да се захващаш с това.

— Карън, опитвам се да помогна. Не ме интересува съпругът ти, искам само да докажа…

— Не е вярно. Ти мразеше Алекс. Разбирам те, Линкълн, наистина, но… не трябваше да те моля за помощ. Грешката е моя и не те обвинявам. Мисля обаче, че повече не трябва да се замесваш. Не е правилно. Сега, след като полицията те подозира…

— Знаеш, че това са глупости, Карън. Трябва да го знаеш.

— Дори така да е, не трябва да се занимаваш повече с това. Не е справедливо към теб и към паметта на съпруга ми. Трябваше да си дам сметка по-рано и те моля да ме извиниш, че те забърках в това.

— Искаш да се откажа? Просто да зарежа всичко? Карън, стигнали сме много близо до истината. Много по-близо сме, отколкото Таргънт. Не ме карай да се откажа. Този мръсник е наоколо, а полицията не се интересува.

— Детектив Таргънт ще се справи. Мисля, че той е единственият, който трябва да води това разследване.

Джо ме гледаше, беше усетил, че разговорът не отива на добре. Погледнах го, сякаш очаквах да ми помогне, въпреки че чуваше само моите думи.

— Няма ли поне да потърсиш информация за Коул Хамилтън…

— Не, няма. Не разбираш ли какво ти казах? Това трябва да спре. Трябва да се откажеш. И между другото, познавам Коул и той е добър, честен човек. Какъвто беше и съпругът ми.

Гласът ѝ затрепери и тя затвори.

26.

Оставих слушалката и погледнах Джо:

— Току-що ни уволниха.

— По идея на Таргънт ли?

— Със сигурност ще му хареса, но решението беше на Карън. Не хареса идеята, че онзи задник съпругът ѝ може да си е заслужил онова, което убиецът му е направил.

— Не съм много изненадан.

— Ние обаче сме по следите на правилния човек, Джо. Не ме интересува какво Карън иска да чуе за съпруга си, важно е да открием убиеца.

— Тя го е обичала, Линкълн. Няма да ѝ е приятно да бъде злепоставен след смъртта му.

Избутах стола си назад и поклатих глава. Карън ме беше замесила в това въпреки нежеланието ми, беше ме убедила да се захвана с мисия, която ми навлече проблеми с полицията в два щата, и аз се бях съгласил, защото исках да помогна. Чувствах се длъжен да го направя. Сега ме караше да се откажа. Не трябвало да се задълбочавам толкова. Не исках да се задълбочавам, когато някакъв негодник, представящ се за мен, е наел частния детектив в Индиана, но къде беше Карън тогава? Седеше си в скъпата къщичка и чакаше да ѝ помогна. Нямаше нищо против помощта ми, докато не намекнах, че съпругът ѝ може би не е бил толкова чист, за колкото го смяташе.

— Иска ми се да можеше да го види в истинската му светлина. Аз го познавам от лошата му страна, а Доран със сигурност е пострадал още повече. Това не означава, че Доран не е негодник, просто е видял Джеферсън такъв, какъвто Карън никога няма да може.

— Тя го е видяла от тази страна, от която вие с Доран не го познавате.

— Фасадата може би. Съмнявам се, че е видяла истинския човек.

Джо ме погледна изпитателно:

— Значи човек не може да има няколко лица, така ли? Ако е мръсник, във всяко отношение трябва да е такъв.

— Изпратил е невинен човек в затвора. Нима твърдиш, че това е само лошото му лице? Че иначе може да е бил съвсем порядъчен човек?

— Още не знаем всичко. Не забравяй. Още не сме свършили.

— Според Карън, вече сме свършили.

— Това ли решаваш? Отказваш се, при положение че ченгетата се опитват да те пипнат?

Не отговорих.

— Имаме среща с обвинителя по делото срещу Доран — напомни ми Джо. — Или искаш да я отменя, да се доверим на Таргънт, че ще изясни този проблем?

— В колко часа е срещата?

— След час и половина. Той даде да се разбере, че ще ни приеме само за малко.

Изправих се.

— Да оползотворим тогава времето.

Окръжният прокурор на Ащабула Джордж Хилиард не приличаше толкова на юрист, колкото на човек, който отглежда коледни елхички, а в свободното си време ръчно изработва мебели. Беше около метър и деветдесет висок, с масивни, нерелефни мускули и гъста брада. Носеше костюм, но сакото бе преметнато на облегалката на стола му, а възелът на вратовръзката изглеждаше ужасно, сякаш някое дете се е упражнявало да му я връзва. С Джо седнахме един до друг на ниски кресла, не повече от трийсет сантиметра над земята, създаващи впечатление, че Хилиард седи на трон. Почудих се дали нарочно не е поръчал да скъсят наполовина краката им, за да постигне този ефект.

— Разбира се, че си спомням случая „Доран“ — каза той, след като му обясних за какво сме дошли. — От седем години съм на тази длъжност и съм имал само пет дела за убийство. Ясно са се запечатали в паметта ми.

— Знаехте ли, че Доран е избягал от затвора? — попита Джо.

Хилиард кимна:

— Да, чух за това. Никой обаче не ме е уведомил официално и нямам представа защо. Информацията за господин Доран е доста остаряла и затова малко се изненадвам, че очаквате да ви помогна.

— Мога ли да попитам защо му предложихте споразумение? — поинтересувах се аз. — Ако, както казахте, за седем години сте имали само пет дела за убийство, логично е да използвате всяка възможност да влязат в съда.

Хилиард се облегна назад и столът му изскърца заплашително под тежестта му. Беше странен дървен въртящ се стол и боята на единия налакътник изглеждаше по-тъмна отколкото на другия. Може би Хилиард наистина изработваше сам мебелите си. Той се намръщи, но сви рамене:

— Е, какво пък, ще ви кажа. Предложих да сключим споразумение, защото се съмнявах, че присъдата ще издържи едно обжалване — ако изобщо успеех да издействам присъда. Споразумението бе за предпочитане пред поражение в съда.

— Защо се съмнявахте, че ще постигнете присъда?

— Прочели сте материалите по делото. Имаше много улики, но при внимателна проверка — каквато се прави в съда — щяха да излязат много пропуски, които нямаше как да попълня. Наистина, бяха намерили гащите на момичето при фургона на Доран, но не бяха открили негова ДНК по тях, което даваше възможност да се твърди, че са подхвърлени. Освен това главният ни свидетел се отказа от показанията си.

— Имате предвид показанията му при първия разпит, които е променил на следващия ден.

Хилиард поклати глава, бавно накланяйки я наляво-надясно като мечок:

— Не. Това беше достатъчно неприятно, но после, някъде в началото на есента, ми изпрати писмо, с което ме уведомяваше, че няма да свидетелства в съда. Щял да се позове на петата поправка, да каже, че не си спомня нищо, и трябвало да го доведем насила, защото нямало да приеме призовка.

— Това не ви ли направи впечатление? Не ви ли хрумна, че може показанията му да са били фалшиви от самото начало?

Хилиард се намуси:

— Разбира се, че ми хрумна, но вече бяхме дали ход на процеса, имахме бельото и Доран нямаше алиби. А той, трябва да кажа, е опасен мръсник. Доволен съм, че го пратих зад решетките, и не съжалявам.

— Дори да е невинен?

— Ако не я е убил, нямаше да приеме споразумението. Вижте, идеята за споразумение не беше моя. Очаквах, че ще има процес, и не бях много оптимистичен за шансовете си. Тогава адвокатът на Доран започна да ми досажда през ден с този нов сценарий за задушаване при секс, твърдеше, че било нещастен случай, приписваше вината на наркотиците и не знам какви гадости в кръвта на клиента му. Попитах го дали това ще е тактиката на защитата му и той ми отговори, че ако е така, може би ще постигнем споразумение. Щял да се опита да убеди Доран да приеме, ако се откажа от обвинението за предумишлено убийство. Мамка му, звучеше много примамливо.

Погледнах Джо и той кимна. Това бе още едно потвърждение. Самият адвокат на Доран беше предложил споразумението, за да предотврати влизането на делото в съдебна зала, където щеше да бъде подложено на по-щателно разследване и да привлече вниманието на медиите. Същият адвокат сега си живееше живота с тлъста заплата във фирмата на Алекс Джеферсън.

— Служебният защитник знаеше ли за писмото на Мат Джеферсън? — попита Джо.

— Не, но не бях задължен да му казвам на този етап. Още можех да изпратя призовка на младежа и да го задължа да се яви. Дори не се бях опитал да го убедя, че е важно да даде показания. Не бях сигурен, че няма да свидетелства.

— Когато е отишъл в полицията, за да промени показанията си, Мат Джеферсън е бил с баща си.

— Да, спомням си.

— Какво си помислихте?

— Че е дошъл да вдъхне кураж на сина си. Единственият проблем, който съм имал с бащата, беше в контактите му със семейството на жертвата.

— В какъв смисъл?

— Беше убедил близките ѝ, че помага на разследването. Фентън Брукс беше собственик на винарната — сега е покойник, но имаше повече пари, отколкото във форт Нокс — и Джеферсън бе един от адвокатите му. Предполагам, че той е убедил Брукс да се свържат със семейството на жертвата, да се опита да послужи като свръзка между тях и полицията. Доведе един от частните си детективи, някакво бивше ченге от Кливланд. Предполагам, че Брукс се е чувствал виновен, задето момичето е било убито в неговия имот, на неговото парти. Наложи се да говоря с него, казах му, че намесата на външен човек може да навреди на разследването, особено след като синът на адвоката му е главен свидетел. Той се извини. Каза, че Джеферсън го посъветвал така, за да избегне евентуални искове от роднините.

— Сигурно знаете, че Джеферсън бе убит наскоро — казах аз.

Хилиард се почеса по брадата, погледна ме, леко се заклати на стола, който изскърца като стар дъб при силна буря.

— Да, знам. Да не би да намеквате, че има връзка с делото срещу Доран?

— Доран е избягал от затвора, а Джеферсън е убит, господин Хилиард. Точно за това си мисля.

— Значи Джеферсън е бил в къщата на жертвата, така ли? — попита Джо. — С един от частните си детективи.

— Да.

— Интересно.

— Защо?

— Ами, Доран винаги е твърдял, че бельото на момичето е било подхвърлено при фургона му, а по дрехите не е имало друга ДНК освен нейната. Да предположим, че търсите улики, които да подхвърлите, и не искате по тях да има ДНК от друг човек. Откъде ще ги вземете?

Хилиард не отговори, но аз му помогнах:

— От дома ѝ.

27.

Джери и Ан Хийт живееха в скромна дървена къщичка на тиха задънена улица в Джинива. На моравата стърчеше пилон за знаме, а пред двойния гараж бе паркиран голям пикап. Джери Хийт събираше листа и ни изгледа изпитателно, когато спряхме зад камиона му, но не остави греблото. Довърши участъка от моравата между последната купчина, която бе натрупал, и алеята, и чак след това отиде при гаража и закачи греблото на една кука. Беше висок, широкоплещест, с прошарена коса, закриваща врата, и мустаци, достигащи до брадичката му. Носеше подплатена фланелена работна риза, маслинено зелени панталони и високи обувки. С Джо бяхме слезли от моя пикап и чакахме на алеята, но Хийт не продума, просто мина покрай нас, остави греблото и свали ръкавиците си. Пак излезе и ни погледна с присвити очи:

— Вие ли сте детективите?

Бяхме му се обадили, след като тръгнахме от кабинета на Джордж Хилиард.

— Да, господине. Аз съм Джо Причард. Говорихме по телефона.

— Аха. Ами, влизайте. Майка чака. Иска да говори с вас.

Някак си стана ясно, че има предвид жена си, и това, че я нарича „майка“, прозвуча съвсем уместно по някакъв старомоден начин. Минахме през гаража, покрай грижливо подредени инструменти и стар, но безупречно чист седан „Буик“, и влязохме в къщата. Джери Хийт спря и внимателно избърса краката си на изтривалката пред вратата, с Джо последвахме примера му. Вътре миришеше на изсушени цветя и на стените висяха ръчно плетени кошнички. Минахме покрай кухнята и влязохме в хола. Дребна руса жена, застанала с гръб към нас, миеше прозорците, пръскаше стъклата с препарат и ги търкаше с парцал, вглъбена в работата си и без да подозира за присъствието на непознати в стаята.

— Детективите дойдоха, Ан.

Ан Хийт се обърна и се усмихна, остави почистващия спрей и кърпата в пластмасовата кошница до краката си и се приближи, за да се ръкува с нас и да ни поздрави. Ръцете ѝ бяха силни, лицето ѝ — осеяно с бръчки от чести усмивки.

С Джо седнахме на един диван, а домакините ни — на друг. Мебелите бяха износени, но удобни и чисти, което важеше за всичко в къщата. Това бе постигнато не с пари, а с много грижи.

Джо пое водещата роля в разговора, понеже вече бе разговарял с Джери Хийт по телефона, и отново обясни, че се интересуваме от Анди Доран покрай разследване, несвързано със смъртта на дъщеря им.

— Интересуват ни няколко души. Хора, които са били свързани с разследването преди няколко години. Знам, че темата вероятно е трудна за вас, но ако успеете да си спомните нещо за тези хора…

— Искахме да я изпратим в колеж — заговори Ан Хийт, като се усмихваше. — Имаше добри оценки и можеше да продължи да учи. Може би за известно време щяхме да имаме малък проблем с парите, но така е, когато детето ти учи в колеж. Имахме спестявания. Тя обаче не пожела. Каза, че няма да издържи пак да седи в класна стая, поне не толкова скоро. Затова се съгласихме да си почине една-две години, да поработи, да спести пари и после да си продължи учението.

Когато говореше, гледаше повече Джо, отколкото мен, и бях доволен за това. В такива ситуации той умееше по някакъв начин да утешава пострадалите, което не ми се удаваше, но без обилни словоизлияния или излишен драматизъм, без съчувствено стискане на ръце или банални съболезнования. Просто умееше да гледа хората в очите и да им покаже, че ги разбира.

— Съжалявам, че не е могла да го направи — каза той.

Ан Хийт се усмихна и кимна:

— Благодаря. Мисля, че щеше да се справи добре. Но Бог я взе и ние го приехме. Всеки ден се стараем, но успяваме.

Погледнах я, после огледах къщата; представих си двайсетгодишната девойка, израснала тук, глезена и пазена, в тази чистота, и разбрах желанието ѝ да бъде поне малко непокорна, да пуши малко трева и да излиза с по-възрастен мъж, като Анди Доран, малко лудории без сериозни последствия. Всъщност, ако Джо беше прав, връзката с Доран наистина не е имала сериозни последствия. Поне не такива, каквито мислеха родителите ѝ. Не такива, каквито предполагаха в полицията.

Джери Хийт постави ръка на коляното на жена си и каза:

— За кого искате да ни попитате?

— За един адвокат, който е идвал при вас — отговорих аз. — Алекс Джеферсън.

Джери и Ан кимнаха едновременно.

— Дойде с Фентън Брукс — каза Ан. — Донесоха цветя и господин Брукс беше толкова мил. Каза ни колко ужасно се чувства, че това се е случило на неговото парти, и ни увери, че с всички средства ще подпомогне разследването.

— Джеферсън е довел един частен детектив — добави съпругът ѝ. — Адвокатът каза, че той може да помогне на полицията да установи какво е станало.

— Да помогне на полицията — повторих. — Спомняте ли си името на детектива?

— Робърт Уокър. Пенсиониран полицай от Кливланд. Е, може би не е бил пенсионер, беше доста млад, но вече не работеше в полицията.

Погледнах Джо:

— Познаваш ли Робърт Уокър?

— Не.

— Нито пък аз. Господин Хийт, бихте ли ни описали този човек? Опитвам се да разбера кой е. С Джо също сме работили в кливландската полиция. Би трябвало да го познаваме.

Джери Хийт се обърна към жена си и се намръщи: — Беше… как мислиш, около четирийсетте?

— Или по-млад. Приличаше на италианец. Мълчалив човек. Само слушаше и си записваше.

— Италианец на име Уокър — измърмори Джо; погледна ме и вдигна вежди.

— Мога ли да попитам дали сте го оставяли сам в стаята на дъщеря ви? — попитах.

Джери Хийт ме погледна подозрително, но жена му отговори:

— Да, пуснахме го да огледа. От полицията вече бяха претърсили, но той също искаше да види, да се увери, че са си свършили добре работата. Искаше да провери какво са гледали, дали са направили снимка, дали са изготвили… как се казва? Протокол. Искаше да се увери, че са направили всичко по правилата. Явно имаше доста опит с тези неща.

— Сам ли остана в стаята?

— Да. Господин Джеферсън каза, че не иска да ни измъчва пак да оглеждаме всичко, защото беше много трудно за нас.

— Защо питате? — попита Джери Хийт. — Защо се интересувате дали е бил сам?

— Само искаме да си изясним ситуацията — отвърна Джо.

Телефонът иззвъня. Джери Хийт стана, отиде в кухнята и вдигна. Поговори тихо за няколко минути, докато с Джо седяхме при жена му и го чакахме да свърши. Когато се върна в стаята, лицето му бе почервеняло от гняв.

— Имате десет секунди да се махнете от дома ми!

— Моля?

— Беше Джордж Хилиард. Прокурорът. Каза, че току-що му се обадили от полицията в Кливланд. Питали за вас двамата. Казали му, че не работите с одобрението на полицията и никой не ви е наел.

Обърна се към мен и забоде показалеца си в гърдите ми:

— А вие сте заподозрян за убийство!

— Какво? — възкликна Ан Хийт и скочи.

— Някой е убил адвоката, който тогава дойде да ни помогне. Този, за когото разпитват — Джеферсън. Според полицията, този човек се опитва да използва Моника за отвличане на вниманието. Да използва нашата дъщеря, за да отклони полицията от следите си.

— Не е вярно — запротестирах. — Опитваме се изясним какво наистина се е случило с дъщеря ви, господин Хийт. Мислим, че Анди Доран…

— Ще отворя вратата и по-добре се омитай по-бързо, господинчо. Защото, ако не го направиш, с удоволствие ще те изритам. Вън!

Когато си тръгнахме, Ан Хийт плачеше.

28.

Докато се отдалечавахме, гневът ме изпълни като вода празен маркуч. Извадих телефона си още преди да излезем на главното шосе, набрах номера на Таргънт и зачаках да вдигне, стискайки до болка апарата.

— На кого се обаждаш? — попита Джо, но не му отговорих, защото Таргънт вдигна.

— Кажи, Пери.

— Много си жалък. Аз ти върша работата, а ти ни въртиш такива номера. Как можа да кажеш на бедните хорица, че използвам дъщеря им, за да отклоня вниманието на полицията?

— Казах, че си заподозрян, на прокурора, не на родителите на момичето.

— Знаел си колко бързо ще им предаде новината.

— Точно така, знаех и трябваше да се предаде бързо. Ти само пречиш, Пери.

— Някой трябва да разследва…

— Млъкни. Да ми се оплакваш ли се обаждаш? Твърде дръзко, като се има предвид, че цял час убеждавам лейтенант Бруър да не поиска заповед за екстрадирането ти в Индиана.

— На света няма съдия, който да подпише заповед за екстрадиране въз основа на неговите доказателства, Таргънт. Не се опитвай да се представяш за мой закрилник.

— Не съм твой закрилник. Единствената причина да го направя е, че си в основата на много по-важно разследване тук. Казах му, че ми трябва още време, за да разнищя случая. Колкото до доказателствата, които според теб не са достатъчни, нещата вече стоят съвсем другояче, Пери. Има голяма промяна. Ако Бруър поиска заповед за екстрадирането ти, ще я получи.

— Как така?

— Имаш половин час да се върнеш в кантората си. Ще те чакам там. Ако не се появиш, може би ще размисля, лично ще те арестувам и ще те изпратя в Индиана.

— Имам един час път, Таргънт.

— Тогава те съветвам да побързаш.

Таргънт бе пристигнал преди нас. Седеше на едно бетонно трупче на паркинга с бутилка вода в ръка и чакаше. Когато Джо спря, детективът остана седнал, отпи глътка вода и се загледа към нас, докато слизахме. Едва когато застанахме до него, зави капачката на бутилката и се изправи, без да ни поздрави.

— Какво ти каза Бруър? — попитах. — Какви са последните глупости, които сте измислили, Таргънт?

— Вътре.

Влязохме, качихме се на горния етаж и Джо отключи кантората. Таргънт влезе първи и се настани срещу бюрото ми. Минах покрай него, седнах на стола си, придърпах го напред и разперих ръце.

— Е?

— По моя молба Бруър иззе парите, които са били изпратени на частния детектив в Индиана и ги провери за отпечатъци. Исках да видя дали ще намерят отпечатъци от Джеферсън, за да докажем че парите са негови.

— Не ме интересува дали са негови. Не съм ги изпратил аз.

— Е, не намериха негови отпечатъци.

— Голяма работа.

— Намерихме твои.

Постоянно чуваме как хората около нас използват думата „шокиран“. Те се шокират, когато разберат, че банкоматът е изтеглил с петдесет долара повече от кредитната им карта; шокират се, когато научат, че чистокръвното им шицу всъщност е мелез; шокират се, когато открият, че таксата за кабелната телевизия не е включена в цената на новия им луксозен телевизор. Тези хора са абсолютни нещастници. Те се изненадват, не се шокират. Човек се шокира, когато му кажат нещо, което е невъзможно, но въпреки това някой твърди, че е вярно. Шокира се, когато някой полицай му каже, че е намерил негов отпечатък върху пари, които никога не е пипал.

— Лъжеш — избухнах. — Блъфираш. Много хитър опит. Не се изненадвам, че прибягваш до такива хитрини.

— Ще ми изпратят цифрова снимка да ти покажа. И не е само един. Имаме отпечатъци от цели три пръста върху пет банкноти. Плюс няколко размазани.

— Подхвърлени са.

— Отпечатъци не могат да се подхвърлят.

— Разбира се, че могат. Има начин. Можеш да вземеш нещо, което съм пипал, да използваш тиксо или някаква друга гадост, някакъв химикал… може да се направи, Таргънт.

Почувствах се като лъжец, отчаяно търсещ жалки оправдания. Таргънт ме гледаше с вдигнати вежди.

— Наистина ли? Ще ми е много интересно да чуя експерта по криминалистика, когото адвокатът ти ще извика да го обясни в съда.

— Не съм пипал тези пари, Таргънт. Не съм ги изпращал и не съм ги пипал.

— Както не познаваше Тор, така ли?

— Това е друго.

— Разбира се. Друга лъжа.

— Опитват се да ме натопят. Не можеш ли поне да предположиш, че казвам истината? Да го приемеш като една възможност? Опитвам се да ти обясня, че Анди Доран е човекът…

— Това ми напомня разказа ти за Дони Уорд. Проверих го. Обадих му се тази сутрин. Отрече всяка дума. Каза, че сте се изтърсили у тях и сте се опитали да го заставите да каже всичко това. Той ви е помолил да си тръгнете.

— Лъже.

— Той лъже. Макар че нямаш никакво доказателство, аз трябва да ти вярвам. Но когато кажа, че ти лъжеш и представя доказателства, ти продължаваш да отричаш.

— Имам доказателство за онова, което ти казах за Доран. Говорихме с родителите на жертвата. Джеферсън отишъл у тях с някого, когото представил за бивш полицай. Изглежда, че това е същият човек, който е отишъл у Уорд. Семейство Хийт няма да излъжат, ако ги попиташ. За разлика от Уорд, те нямат какво да крият.

Таргънт въздъхна, но махна отегчено:

— Добре. Кажи.

Разказах му за полицая, който отишъл заедно с Джеферсън у семейство Хийт, за петте години, които нападателят ми беше споменал, и връзката с Доран, за служебния защитник, който е постъпил в кантората на Джеферсън. Таргънт дори извади бележника си и започна да записва. Това ме изненада. Очаквах само отегчен поглед и скептицизма, който през последните дни излъчваше като лоша миризма.

— Значи според теб Алекс Джеферсън е виновен за онова, което се е случило с Доран след арестуването му, така ли?

— Да.

— Защо?

— Виж каква е ситуацията, Таргънт. Синът му е единствен свидетел на убийство, после Джеферсън се намесва и променя хода на разследването. Какво според теб е правил? Не мога да си представя, че е познавал Доран или момичето отпреди. Единствената му връзка с тях е чрез сина му, който удобно изчезва, след като всичко се е наредило.

— Смяташ, че синът не е бил само свидетел.

— Да, точно това мисля. Трябва само да докажем връзката между Джеферсън и човека, който е отишъл да сплаши Дони Уорд. Уорд не иска да говори с теб. Чудесно. Той се страхува от Доран, опасява се да не реши да му отмъщава, както на Джеферсън. Не го обвинявам, че се бои, и това е единственото, което го подтикна да говори. Мислеше, че ще се видя с Доран.

Таргънт отново кимна и пак записа нещо в бележника си.

— Отиди да провериш всичко, което току-що ти казах — продължих аз. — Ще се окаже истина, Таргънт. Мислиш, че не е вярно, но това е самата истина.

— Всъщност убеден съм, че е така.

Той спря да пише и затвори бележника. Не се беше бръснал и прокара ръка по брадясалото си лице.

— Всичко, което си свършил досега, изглежда доста изчерпателно. Солидни доказателства. Така де, ако приемем, че семейство Хийт ще ми кажат същото, което са казали на теб. Да, доста солидни доказателства. И наистина си прав — това са неща които лесно могат да се проверят.

Тонът му не ми хареса, не ми хареса спокойното му изражение.

— Какво друго си намислил, Таргънт?

— Само казвам, че си свършил много добра детективска работа. И много бързо. Мамка му, Пери, открихте всичко това за колко… за два дни?

— Да.

— Кое точно те накара да тръгнеш по тази следа?

— Думите на нападателя, че пет години е плащал за чужди грехове. Вече ти казах за това. Споменаването на онова телефонно обаждане от Доран — или който друг ме нападна онази нощ.

— Хъм. Адски бързо действаш.

— Имам чувството, че не ми правиш истински комплимент, но няма значение, стига да го приемеш сериозно и да провериш.

— О, ще проверя.

— Чудесно. Провери и можеш да ме изключиш от разследването.

Той се намръщи и наклони главата си на една страна.

— Има само един проблем. Не виждам основание да те изключа от разследването.

— Какви ги приказваш? Ако се докаже, че Доран…

— Тогава ще го включа в разследването. Но да изключа теб? Да се върнем малко назад, Пери. Спомни си как изглежда, че е започнало всичко. Някой е изнудвал Алекс Джеферсън, нали? Успял е да измъкне някакви пари и сега се е насочил към вдовицата му. Но кой е основният му инструмент? Трудно е да изнудваш някого, ако не държиш силен коз. Ако не си открил някоя мръсна тайна, някой скелет в гардероба. Как ще изиграеш картите си? Как ще убедиш някого не просто да плати, а да плати големи пари? За това трябва да знаеш много мръсна тайна. Нещо, свързано с престъпна дейност, съучастие в престъпление, скрити грехове. Точно това, което ти… — Таргънт потупа по бележника си — … току-що ми разказа с подробности.

— Мислиш, че съм разкрил всичко това само преди месец и съм решил да изнудвам Джеферсън?

— Някой го е изнудвал и досега ти си единственият, който ми дава ясна идея какво може да е в основата на изнудването. Интересно, че ти си и основният заподозрян. Отношенията ти с него в миналото са те накарали да се задълбаеш в живота на жертвата, да откриеш неща, до които обикновен аматьор не би се добрал.

— Не съм имал нищо общо с Алекс Джеферсън от вечерта в клуба му. Там всичко свърши, Таргънт. Трябва да повярваш, че е така.

— Радвам се, че засягаш тази тема. Чух нещо интересно за тази среща от свидетел, който е бил на паркинга онази вечер. Спомняш ли си какво си изкрещял на Джеферсън точно преди да го фраснеш?

— Казах му няколко неща.

— Знаеш кое имам предвид.

Погледнах Таргънт в очите.

— Казах, че ще съсипя живота му.

— Така чух и аз. Въпросът е дали вече не си го направил.

Хрумнаха ми цял куп въпроси и възражения, но замълчах. Нямаше да помогнат. Таргънт ме беше набелязал. Нищо не можеше да го разколебае, освен ако не се появеше някой друг, окован с белезници, готов да признае. Може би и тогава нямаше да промени мнението си.

— Таргънт — намеси се Джо, — изобщо ли не те интересува фактът, че Доран е на свобода? Не мислиш ли, че моментът на бягството му има някакво значение?

— Напротив, мисля, че има. Може да означава, че е замесен в убийство или че е дал възможност на друг да го извърши. Ако убиецът е умен — умен, да речем, колкото Пери — той не би поел риска, освен ако не е убеден, че има солидно алиби. Изкупителна жертва. Подходяща версия и подходящ човек, каквито ми представяте сега в лицето на Анди Доран.

— Значи още ме смяташ за убиец. Но вече станах умен и находчив.

— Обясни ми за отпечатъците, Пери.

— Не мога. Трябва да са подхвърлени.

— На пет банкноти? От три пръста?

— Може би са откраднали мои пари, не знам.

— Откраднали са няколко петдесетачки, а ти не си забелязал.

— Не знам, Таргънт. Знам само, че не съм изпращал пари на онзи идиот в Индиана.

— Да, но отпечатъците ти са върху тях.

— Само дето няма отпечатъци от Джеферсън. Сам го каза. Значи нямаш доказателство — никакво доказателство, че парите са същите.

— Ще намеря доказателство. Ако искаш да заложиш на нещо, което със сигурност ще стане, това е шансът ти.

Таргънт се изправи и се надвеси над бюрото ми, агресивно, както никога не го бях виждал преди.

— Ще отида в банката на Джеферсън и ще стоя там, докато го докажа, Пери. Ще ги подлудя, ще ги накарам да ми покажат всяка камера, всеки компютър и всяка разписка за превод, ще проверявам, сверявам и сравнявам, докато не намеря доказателство, че са същите пари. Мислиш, че е невъзможно? Много се лъжеш. Парите в Индиана са били изтеглени от Алекс Джеферсън и дадени на теб. Ще го докажа и тогава ще дойда и ще ти щракна белезниците. И какво ще стане тогава, Пери? По-добре да започнеш да говориш истината. Дотук успя да стигнеш с лъжи, но на това скоро ще се сложи край. Аз ще те спра.

— Иронията е, че си убеден, че можеш да познаеш истината, ако се натъкнеш на нея.

Той се изправи, отдалечи се от бюрото си и стиснал зъби, хвърли на Джо мрачен поглед, сякаш го предизвикваше да се намеси. След като партньорът ми не каза нищо, Таргънт отново се обърна към мен.

— Скоро пак ще се видим, Пери. Ако бях на твое място, щях да започна да си търся добър адвокат. Имам чувството, че ще ти трябва.

29.

Пръстовите отпечатъци са нещо удивително. Това са едва видими следи, които човек остава навсякъде, откъдето минава. Те са уникални за всеки човек. Никой не може да ви ги вземе.

При все това някой бе откраднал моите.

Моите отпечатъци и моята самоличност. Едното върви с другото. Току-що Таргънт ме уведоми, че някой е използвал отпечатъците ми. Без мое знание.

Аз не бях пипал парите. Не ги бях изпращал на частния детектив в Индиана, дори не ги бях виждал. Но фактите — неоспоримите научни факти — твърдяха обратното. Действителността, която познавам, сякаш се сриваше пред очите ми. Хората са склонни да приемат думите ти за истина до определен момент. Този момент идва, когато фактите — особено научно доказаните — започнат да противоречат на думите. Сега само това ми оставаше — думи. Таргънт имаше факти.

С Джо отново бяхме сами в офиса, седнали зад бюрата под ъгъл едно спрямо друго като в един обикновен следобед. Никога обаче не се бяхме чувствали така.

— Беше прав — каза Джо след неколкоминутно мълчание. — Парите не са на Джеферсън. Ако бяха, по тях щеше да има негови отпечатъци, не твои. Не знам откъде са взели парите, но…

— Това са негови пари.

Той ме погледна, сякаш признавах, че съм извършил престъпление.

— Какво?

— Парите са на Джеферсън, Джо. Таргънт ще го докаже. Може би тази вечер, може би утре. Ще намери начин. Ще докаже, че парите са на Джеферсън, и няма да има как да го обясня. Така ще стане.

— Доказателствата не са толкова убедителни, колкото си мислиш. Не са толкова убедителни, колкото той си мисли. Тези пари не са свързани пряко с убийството. Не са открити до трупа на Джеферсън, по тях няма следи от кръвта му. Дори да успеят да докажат, че е изтеглил точно тези банкноти от банката, това не доказва, че си убиец.

— Да — измърморих, като си помислих, че щом Джо изведнъж влиза в ролята на оптимиста във фирмата, значи нещата наистина вървят на зле.

— Откъде са взели отпечатъците ти? — попита той.

— Всяка вечер в залата за фитнес преброявам печалбата. През ръцете ми минават по няколко петдесетачки. Ако са откраднали няколко такива или дори само една и са ги сложили при другите…

— Това не е добро обяснение. Как са влезли в залата?

— Тези хора ли? Не виждам особен проблем.

— Камерите ти заснемат офиса, нали. Можем да вземем касетките и…

— Не снимат офиса.

— Какво? Дал си толкова пари за камери, а не си сложил никоя да следи парите ти?

— Целта не беше такава. Камерите показват залата и клиентите се чувстват по-сигурни. Освен това облекчават условията на застраховката ми. Никога не съм се тревожил за безопасността в истинския смисъл на думата — че някой ще проникне с взлом и ще открадне няколко долара.

Той ме погледна смутено, после стана, отиде при прозореца и погледна на улицата. Бе пъхнал ръцете си в джобовете и раменете му — здравото и болното — бяха присвити. Обикновено стоеше толкова изпънат, че ти идваше да му отдадеш чест и да минеш покрай него с маршова стъпка.

— Положението не е толкова сериозно, колкото изглежда, Линкълн.

— Това е някакво успокоение. Защото изглежда адски лошо.

Той се обърна:

— Няма да се откажем. Чуваш ли? Няма да спрем разследването, дори няма да го забавим. Ще продължим да действаме и ще контрираме всеки ход на Таргънт с наш.

— Той е този, който контрира ходовете ни, Джо. Всеки път, когато открием нещо, той също намира. И всеки пък като че ли изважда все по-убедителни доказателства.

— Все още има неща, които можем да докажем. Например да проверим Робърт Уокър. Не би трябвало да е трудно. Хайде да се обадим в управлението и да проверим дали е имало детектив с такова име. Ако е имало, това може да е голям пробив. Може би той ще ни обясни някои неща.

Това ме подтикна към действие. Намерих номера на архива на кливландската полиция, обадих се и потърсих една стара позната. Тя ми каза да изчакам десет минути. Обади се след пет:

— За последните двайсет години нямаме данни за никакъв Робърт Уокър. Има седем Уокъровци, но никой от тях не е Робърт нито по малко име, нито по бащино, и единственият, който е бил детектив, все още работи при нас. Чернокож е и се казва Дарил. Не е вашият човек.

Благодарих ѝ, затворих и погледнах Джо:

— Няма Робърт Уокър. Джеферсън е довел фалшив полицай, същият човек, който е заплашвал Дони Уорд.

Той кимна, но не особено въодушевено. И двамата знаехме, че Уокър се е представил с фалшиво име, така че това не беше новина, а само потвърждение.

— Уорд не ми харесва. Ако каже истината, ако докажем на Таргънт, че негодникът, който го е заплашвал, и онзи, когото Джеферсън е завел при семейство Хийт, са един и същи човек…

— Ами, да пробваме. Да отидем пак при него. Да му обясним колко е важно.

— Каквото и да ни каже, е безсмислено. Може да ни помогне само ако потвърди историята си пред Таргънт.

— Да пробваме. И този път ще вземем касетофон.

Касетофонът беше добра идея и можеше да ни свърши работа, ако бяхме открили Дони Уорд. У тях обаче го нямаше. Застанахме на верандата под провисналия покрив, през чиито цепнатини и дупки още течеше вода от последния дъжд, капеше от разядените улуци, и отново потропахме на вратата. Никой не отвори. Извикахме името на Дони и единственият отговор, който получихме, бе протяжният, жален вой на едно от кучетата.

— Камионът му е тук — отбеляза Джо.

— Може да е в гората. Може някой да го е закарал на работа. Ако изобщо работи нещо.

— Заключена ли е вратата?

Пробвах дръжката и кимнах.

— Последното, което ни трябва, е да влизаме с взлом. Така ще дадем на Таргънт основание да те арестува.

— Наистина не е добра идея.

Часът отиваше към пет. Небето беше черно от дъждовни облаци, но сега и дневната светлина намаляваше. Можехме да чакаме пред вратата на Дони цяла нощ. Можеше да се появи, можеше да не дойде. По шосето мина някаква хонда и шофьорът ни изгледа подозрително, като намали, когато минаваше пред къщата.

— Неприятно ми е, като си помисля, че сме се разкарвали напразно — сподели Джо.

— Да чакаме ли?

Той потърка брадичката си, като гледаше втренчено уплътняващите се сенки около верандата.

— Когато стигнем в Кливланд, вече ще е твърде късно. Адвокатът, Коул Хамилтън, ще се е прибрал вкъщи.

— Мислиш ли, че трябва да говорим с него?

— Мисля, че трябва да изпреварим Таргънт със следващия ход. Ако събере достатъчно доказателства, че лъжеш полицията, няма да иска да чуе нищо друго. Трябва да го накараме да ти повярва преди това.

— Добре.

Слязохме от верандата и кучетата се събраха около нас, махайки с опашки, дори онова, което предишния път ръмжеше. Вече ни познаваха, а може би бяха гладни и чакаха Дони да ги нахрани. Когато се качихме в колата, заскимтяха, сякаш им беше тъжно, че си тръгваме. Отново заваля, тежки капки се размазваха върху предното стъкло, но преди да стигнем до края на изровената алея, преминаха в ситен, бърз дъждец. Вятърът накланяше дърветата, събаряше малкото листа, останали по клоните, и ги гонеше по пътя. След месец тези черни облаци щяха да сипят сняг, а не дъжд, щяха да затрупат Ащабула, вятърът щеше да духа бясно откъм езерото, да клати клоните на боровете и да чупи обледенените електрически стълбове. Намирахме се в сърцето на Снежния пояс — районът с най-много годишен снеговалеж в целия щат. Подобно на южното крайбрежие на Мейн, когато паднат първите снегове, в селищата край езерото Ери, толкова оживени през лятото, животът отдавна щеше да е замрял — туристите бяха добре дошли през топлия сезон, но зиме оставаха само най-коравите местни жители.

На връщане почти не разговаряхме, само гледахме осветеното от фаровете петно на пътя и се опитвахме да не мислим за пръстови отпечатъци и купчини петдесетдоларови банкноти. Ейми може би вече се беше прибрала. Щеше да е прекрасно, ако отидем на ресторант, да прекараме една спокойна вечер, без да страхуваме от полицията, избягали затворници и техните незнайни съучастници. Замислих се за нея и отново си представих живописната беседка в ябълковата градина с аромат на есенни листа. Прекрасно място, ако не беше кръвта, събираща се на локва върху дъските и капеща в проблясващите тъмни води на езерото.

„Той поне имаше причина. Вие се водите само от алчността.“

Когато стигнахме, градът светеше, мостовете в центъра бяха озарени от разноцветни светлини. Подминахме ги и продължихме на запад по 150-то шосе към „Лорейн“.

— Ще минем ли през кантората? — попитах.

— Имаш ли адреса на Коул Хамилтън?

— Не е у мен.

— Тогава по-добре да се отбием.

Дъждът беше спрял, поне временно, но когато влязохме в сградата, стълбището беше тъмно. Единствената светлина идваше от резервното осветление на бижутерийния магазин на партера и табелката над аварийния изход.

— Няма ток — отбелязах. — Записал ли си адреса на адвоката, или трябва да отидем другаде, за да използваме компютър?

— Имам го записан.

Качихме се по стълбите, като се осланяхме повече на това, че познавахме пътя, отколкото на зрението си. На площадката Джо бръкна за ключовете си, но аз вече бях извадил моите. Отключих, влязох в преддверието и заопипвах стената за ключа на лампата.

— Няма ток — напомни ми Джо.

— Да, бе. Колко съм глупав.

Отказах се да търся ключа и отдръпнах ръката си от стената. В следващия момент почувствах как някой стиска врата ми отзад и металния вкус на цев, пъхната в устата ми.

30.

Вътре беше съвсем тъмно, блъснах се в един от шкафовете и се препънах. Дулото на оръжието още беше в устата ми, но не виждах друго освен силуета на човека, който го държеше.

— Влизай, Причард — нареди той и веднага познах, че беше същият, който ме беше нападнал на улицата и унищожи залата ми за фитнес. — Сигурен съм, че не искаш да дръпна спусъка.

Джо бавно влезе и затвори вратата с крак. Цевта излезе от устата ми, като одраска с мерника небцето ми.

— Доран.

— Много си досетлив. Така, Причард, отиди, ако обичаш, от другата страна на стаята и седни зад бюрото си. Не се тревожи, вече прибрах пистолетите от чекмеджето ти.

Джо прекоси стаята и седна. Още стоях прав, свободен за момента, но Доран бе съвсем близо до мен с оръжие в ръка. Пистолетът беше у мен, но в кобур на гърба ми. Вратите на сградата и кантората бяха заключени, но ключалките явно не бяха пречка за Доран.

Зрението ми се нагоди към тъмното и успях да разгледам малко по-добре нападателя. Изглеждаше по-слаб, отколкото на снимките в досието, а там бе доста хилав. Лицето му бе изпито, тялото му — жилесто и напрегнато, кипящо от енергия. Късо подстриганата му коса от снимките беше пораснала и закриваше челото и ушите му. Носеше високи обувки, дънки и яке от мъхест плат.

— Ето какво ще направим. Причард, ти ще седиш където си сега, няма да мърдаш и да се обаждаш на никого. Пери, с теб ще се повозим. Ти ще караш и ще си поприказваме. Ако партньорът ти направи каквото му казах, ако само седи и прояви търпение, тогава ще се върнеш жив.

Настъпи тягостно мълчание. Никой не помръдваше.

— Седи и чакай, Джо — казах след известно време. — Скоро ще се върна.

Доран кимна:

— Пери знае, че на няколко пъти имах възможност да го убия, но не го направих. Предпочита да ми се довери, вместо да ме пробва.

— Добре — каза Джо. — Ще седя и ще чакам. Поне за известно време. После, ако Линкълн не се върне, ще изляза, ще те намеря и ще те убия, Доран.

Доран се усмихна и светлината от фаровете на една преминаваща кола озари лицето му.

— Добър приятел е този твой партньор. — Отиде при вратата, отвори я и ми даде знак с глава. — Ти си първи. Слизаш по стълбите, излизаш от задния вход и отиваш при пикапа си.

Излязох и след секунда вратата се затвори зад гърба ми, Доран тръгна след мен, Джо остана сам в тъмния офис. Излязохме на паркинга през задната врата. Доран вървеше отзад, но на около крачка след мен. Качихме се в пикапа, той се настани на дясната седалка с пистолета — голям „Колт Командър“ — в скута си, държеше го насочен към корема ми. Носеше тънки ръкавици.

— Излез от паркинга, завий надясно и карай направо — нареди той.

Потеглих на север по „Роки Ривър“. Радиото се беше включило автоматично и Доран не го спря. „Ю ту“ пееха за града с ослепителните светлини. Може би Доран беше почитател на Боно.

— Доста работа свърши — отбеляза той. — Хубаво разследване. Все пак не прегледах всички материали; повечето неща не са нови за мен.

— Предполагам.

— Колко време ме проучвате?

— От няколко дни.

— Бързо ме разкрихте. — Той кимна одобрително. — Може да е за добро. Може би сега знаеш повече неща и можеш да ги видиш от друг ъгъл. Сега разбираш положението ми, нали? Не мога да се измъкна без малко пари, Линкълн. В безизходица съм.

— Ти ли си в безизходица? Заради теб ще ме тикнат в затвора.

— Ако мислиш, че ще ти съчувствам, сбъркал си човека. Аз бях в затвора заради Джеферсън.

— И сега искаш да скроиш същия номер на друг, така ли?

— Завий по следващата улица.

Завих по „Уест Клифтън“, която продължаваше на север. Пресякохме „Детройт“, после старата норфолкска железопътна линия и излязохме на булевард „Клифтън“, хубава улица в направление изток-запад, минаваща покрай красиви стари къщи и оградени с дървета дворове.

— Надясно — заповяда Доран и аз се подчиних, продължихме на изток.

Минахме няколко кръстовища, след което той нареди да завия наляво. Досетих се къде отиваме. В тази посока беше Лейкууд Парк, оживено място в летните вечери, но вероятно доста пуст в тази студена, дъждовна октомврийска нощ. Доран ме накара да спра на един паркинг и да сляза от колата. Не ме беше проверил за оръжие, което ми се стори голям пропуск, но може би се чувстваше уверен, че може да ме убие при най-малкия опит да извадя пистолета.

В парка нямаше никой. Доран ми заповяда да вървя към езерото, покрай маси за пикник, заслончета и люлки. Стигнахме до високата ограда на парка с бодлива тел на върха. В този участък от телената мрежа имаше дупка, вероятно изрязана през лятото от хлапета, идващи да пият или да правят секс край езерото. Доран махна с пистолета натам.

— Минавай.

Погледнах го, докато посягах да дръпна мрежата. Пред нас склонът се спускаше стръмно към ъглестите камъни, образуващи вълнолома покрай брега. Доран бе казал, че не смята да ме убива, но това място щеше да е много подходящо за тази цел. Уединено, шумно заради плискането на водата около големите камъни. Лесно щеше да хвърли трупа в езерото.

— Минавай — повтори той по-настойчиво и вдигна пистолета няколко сантиметра по-високо.

Дръпнах свободния край на мрежата и се промъкнах от другата страна. Той мина веднага след мен, като притисна пистолета в гърба ми. Държеше го високо, на нивото на бъбреците ми, така че не го допря до оръжието ми, но пак се уплаших, че може да забележи очертанията му под якето.

Покрай брега имаше павирана виеща се пътека, водеща към Еджуотър Парк. Тръгнахме по нея и след няколко минути Доран ми заповяда да сляза сред големите камъни на вълнолома. Огромните скални блокове бяха разхвърляни безразборно, опасен терен за ходене дори по светло. Вървях бавно, внимателно, като се подпирах с ръце. Зад мен Доран се движеше сръчно, без колебание скачаше от камък на камък.

Колкото повече се отдалечавахме от пътеката и се приближавахме към езерото, толкова повече се тревожех. Бях му повярвал в кантората, когато каза на Джо, че не смята да ме убива (все пак защо не застреля и двамата, ако е решил?), но сега не се чувствах толкова уверен. Той нямаше никакво отношение към Джо, не го беше предупреждавал. Може би с извратения си мозък бе решил да му даде шанс.

Отново заваля, ситен и студен дъждец, камъните станаха хлъзгави. Вече почти бях стигнал до езерото, по шума от стъпките на Доран се опитвах да установя къде върви зад мен, чудех се дали ще мога да извадя пистолета си, преди да ме застреля, но си спомних кратката ни борба на улицата, удивителната бързина, с която се движеше.

— Спри.

Командата беше леко безсмислена, защото ако продължах да вървя, трябваше да се гмурна в езерото. Застанах върху широк, плосък камък на самия край на водата и се обърнах да видя Доран. Той стоеше на малко по-висока канара, държеше пистолета до крака си.

— Има ли причина да дойдем да си приказваме точно тук?

Той погледна пистолета в ръката си, после — мен.

— Това не беше планирано. Исках само да говоря насаме с теб. Когато се появи с партньора си, всичко се промени. Затова дръпнах шалтера и изчаках.

Чудесно. Значи бяхме дошли само за разходката, случайно хрумване на болния му мозък. Голямо успокоение сега, докато стоях сам с този откачен на брега на езерото, сред канарите в дъжда.

— Сега си много по-наясно с положението от последния път, когато говорихме — отбеляза Доран.

— Кой път? Когато разби залата ми или когато ме зашемети на улицата?

Той бавно вдигна пистолета и допря дулото до челото ми. Беше студено и мокро и дори в мрака успях да различа една капчица върху пръста му, държащ спусъка.

— Преди около шест години дойдох тук с Моника Хийт — заговори Доран. — Беше през лятото горещина. Влажно. Само докато слезем тук от парка, фланелката ми залепна за гърба. Носехме двулитрова бутилка кока-кола, половин литър „Капитан Морган“ и две пластмасови чашки. В залива имаше две лодки, а някакъв човек караше водни ски, при това доста добре. Седнахме на тези камъни, сипахме си кола и ром, гледахме човека с водните ски, слънцето залязваше и цялото езеро стана оранжево. Горе в парка някой правеше барбекю, спомням си миризмата на дим и печено месо, хората се смееха. Хвърлиха летяща чиния над оградата и я изгубиха. Падна в клоните на едно дърво. Ромът свърши и тази летяща чиния на дървото ни се стори страшно смешна. Слънцето залезе, езерото стана черно, от другата страна стадионът светеше, попушихме хашиш и заспахме на скалите.

Доран свали пистолета и аз най-после успях да си поема дъх.

— Това е най-голямото престъпление, което съм извършил с Моника Хийт.

Дъждът се беше усилил, набраздяваше водната повърхност зад мен и се сипеше безшумно върху дърветата. Косата на Доран беше мокра, залепнала върху челото му.

— Синът на Джеферсън ли я уби? — попитах.

Той кимна:

— После баща му манипулира разследването.

— Как разбра?

— Получих картичка от един приятел, който беше помогнал да ме вкарат зад решетките, като излъга полицията.

— Дони Уорд. Разказа ни какво е станало.

— Сериозно? Не съм го търсил. Сигурно, ако го видя, ще го убия. Не искам да го правя. Той не е главният виновник. Алекс Джеферсън въртеше всичко.

— Как разбра?

— Получих картичката и реших да се обадя на бившия си адвокат, който ме беше убедил, че споразумението е най-доброто решение за мен. Открих, че работи за Алекс Джеферсън. Бяха го взели доста скоро след делото. Синът на Джеферсън бе излъгал полицията. Не можех да си обясня защо го е направил, ако не е замесен по някакъв начин. След като открих, че са подкупили адвоката ми, не беше трудно да се досетя за останалото.

— Защо не обжалва, след като научи всичко това? Щяха да преразгледат случая ти.

— Защото щях да им дам време.

— Какво?

— Замисли се, Пери. Щях да стоя в затвора и да чакам някой навън да преразгледа случая. Още след първото ми обаждане Джеферсън щеше отново да задейства връзките си, щеше да направи същите гадости, с които ме вкара вътре. Можех ли да се доверя на друг адвокат, че ще си свърши по-добре работата от първия? Можех ли да се доверя на полицията? Абсурд. Аз сам трябваше да си уредя сметките, по моя начин. Схващаш ли? Не заради присъдата, заради Моника.

Доран се премести върху камъка над мен, направи няколко стъпки вдясно, стъпваше стабилно дори върху хлъзгавата повърхност. Още валеше и двамата бяхме прогизнали. От време на време вятърът откъм езерото се усилваше и ме поръсваше със студени пръски.

— В деня, когато избягах, се обадих на Джеферсън — продължи Доран. — Казах му, че идвам. Той отрече всичко, разбира се, престори се, че няма представа кой съм, но страхът, Пери, страхът струеше от него, предаде се по жиците, изпълни телефонната кабина, от която говорех. После се заех да отмъстя на него и сина му. Синът разбра какво го чака. Знаеше как ще умре. Повярва ми от самото начало. Но не и бащата. Бях решил да го убия, да сложа край на живота му, а мръсникът дори не го осъзнаваше. Мислеше, че ще се измъкне.

— Изпратил е някого да те убие.

— Да, и му беше предложил обидно ниска цена за такъв богат човек. Беше убедил своя, така да се каже, служител, че задачата не е много трудна.

Бях вдигнал ръката си до хълбока, на сантиметри от пистолета ми, а Доран не забелязваше. Беше спокоен, държеше оръжието към земята, но това не означаваше, че не е нащрек.

— Опитваш се да ме натопиш — отбелязах. — И то доста успешно. Това ли е целта ти? Да изпратиш друг невинен човек в затвора? Аз казах на ченгетата какво се е случило с теб, Доран. Опитвам се да ти помогна.

— Предупредих те, дадох ти прости нареждания, а ти не ме послуша. Не съм виновен аз.

— Как отпечатъците ми се озоваха на банкнотите.

— Идеята не беше моя.

— Идеята не е била твоя? Но ти си го направил, негоднико. Да не искаш да повярвам, че си невинен, че са те заставили против волята ти?

— Да, точно така. Това е истината, приятелю. Ако търсиш виновник за проблемите си, трябва да благодариш на Джеферсън.

— Ти вече получи своето. Уби Джеферсън и принуди сина му да се самоубие. Оттегли се, Доран. Вече си отмъстен.

Той разпери ръце, насочи пистолета към дърветата.

— Какво съм получил? Къде да се оттегля? Обратно в затвора с още по-голяма присъда от преди?

— Досега доста успешно се справяш навън.

— Трябват ми пари. И ще ги взема от кучката на Джеферсън. Честно да си кажа, тази пачавра ми допада.

— Тя няма да плати.

Той отпусна ръцете си и ме погледна почти тъжно:

— Тогава ще има още трупове, Пери. Ще има още трупове.

Гласът му отново прозвуча заплашително, както при последната ни среща, когато се беше развихрил. Той отново се премести върху камъка, завъртя се странично към мен, за да погледне къде стъпва. Не бях планирал да извадя пистолета си, но когато го видях обърнат така, оцених добрата възможност, може би единствената, която щях да получа. Кобурът бе малко над кръста ми и капачето се залепваше с велкро, не се закопчаваше. Достатъчно бе едно по-силно дръпване, за да извадя пистолета. Измъкнах го по-бързо, отколкото съм вадил оръжие през живота си, насочих го към гърдите на Доран и в този момент той извика:

— Пипнах те.

Стоеше още с гръб към мен, главата му бе извита така, че брадичката докосваше лявото му рамо. Гледаше ме. Пистолетът му бе насочен към корема ми, на нивото на десния му хълбок. Беше реагирал потресаващо бързо; вместо да се обърне към мен, просто изви главата си и завъртя пистолета. Дори с гръб към мен пак ме надхитри.

— Струва ми се, че силите са равни — отбелязах.

Положението му беше неудобно, трябваше да стреля зад гърба си и това ми даваше някакво преимущество. Но когато разстоянието между пистолета и мишената е по-малко от метър и петдесет, няма преимущества. Нямаше как да не ме уцели, ако реши да дръпне спусъка.

— Ще ме убиеш ли, Пери?

— Не е изключено.

За момент останахме неподвижно, никой не потрепваше. После Доран сви рамене и свали пистолета.

— Поех голям риск да те открия. Но те наблюдавах. Останах с впечатлението, че знаеш кой съм, че разбираш положението. Реших, че ти дължа обяснение. Ето, че ти го дадох. Ако искаш да ме застреляш, сега е моментът.

Направих крачка напред.

— Остави оръжието на камъка, Доран.

Той поклати глава:

— Не става. Ако искаш пистолета, трябва да ме застреляш.

Направих още една крачка напред, но Доран заотстъпва назад.

— Не си ли готов да стреляш?

— Ще стрелям, ако трябва.

— Защо?

— Защото си убиец, Доран.

— Да убиеш човека, който те е натопил заради престъплението на сина си, не е престъпление. Това е възмездие.

— Само за теб.

— Тогава стреляй! — Той пъхна пистолета си в панталона и вдигна ръце. — Стреляй, Пери. Мислиш ли, че Джеферсън не заслужаваше да умре? Ето ти шанс да уредиш нещата. Знам, че си му много задължен.

— Не му дължа нищо.

Продължих да се приближавам. Той стоеше по-високо от мен, гърдите му бяха на нивото на главата ми.

— Аз обаче му дължах.

— Той трябваше да отиде в затвора, Доран. Не да умре.

Той изви главата си назад и се изсмя. Отстъпи още една крачка, покачи се на по-висок камък.

— Нима вярваш, че щеше да стане? Че в нашата система, в нашето „правосъдие“, един адвокат милионер може да отиде в затвора, а негодник като мен да остане на свобода? Пълни глупости, човече. Знаеш ли как гледам аз на нещата? Когато се измъкнах от затвора с камиона за боклук, съдбата ми раздаде печеливша карта, а на Джеферсън отсъди точно каквото заслужаваше. Това е справедливост, Пери, в най-чиста форма.

— Ами изнудването на жена му? И това ли е справедливост? Не стига, че ѝ отне съпруга, ами искаш да ѝ вземеш и парите.

— Аз лежах пет години, човече. Според теб не заслужавам ли да получа няколко долара в замяна? За това, че съм лежал пет години за чуждо престъпление?

— Карън не е извършила престъпление.

— Парите също не са нейни. Поне не по право.

— Застани на колене и сложи ръцете си зад тила, Доран. Тази нощ ще се върнеш в затвора. После ще имаш възможност да разкажеш пред полицията и съда как разбираш правосъдието. Защото точно сега аз съм най-вероятният им заподозрян и нямам намерение да отида в затвора заради нещастник като теб.

Той избухна в смях, силен звук, извисяващ се над воя на вятъра и плискането на вълните под краката ни.

— Това е най-интересното. Можеш да ме закараш в затвора, да ме оставиш там седмици, месеци, години, но това няма да ти помогне. Ако искат, нека да правят каквито поискат ДНК изследвания, да извикат най-добрите детективи в щата, ФБР, ЦРУ, Шерлок Холмс, когото се сетят. Нека ме проверят отвсякъде, но на твоя жалък задник няма да му се размине.

Хлъзнах се на камъка и наджапах в плитка локвичка, но почти не усетих студа. Държах пистолета насочен към Доран, но той се кискаше, гледаше ме, сякаш бях герой в най-смешната комедия, която е гледал, а аз нямах ни най-малка представа защо.

— За какво говориш?

— Ако ченгетата ме хванат, това няма да ти помогне. Знаеш ли защо?

Той се усмихна още по-широко.

— Защото аз не съм го убил, Пери. Не съм убил Алекс Джеферсън.

Можех да дръпна спусъка и да сложа край на този фарс още сега. Можех да извикам Таргънт да прибере трупа на Доран и да си направи изводите. Но колкото повече гледах негодника над мерника на пистолета, толкова повече се затвърждаваше подозрението ми, че тези изводи няма да са в моя полза. Той не лъжеше.

— Ти ме зашемети на улицата, нахлупи ми торба на главата и се похвали, че си го убил — бавно изрекох аз. — Каза ми защо си го направил, каза ми защо си го е заслужил.

— Знам. Но не беше истина.

— Защо ми го каза тогава?

Налудничавото ухилено изражение изчезна от лицето му и се смени с гняв.

— Защото трябваше да съм аз. Негодникът ме изпрати в затвора, натопи ме, остави ме да гния пет години заради убийството, извършено от сина му. Аз трябваше да го убия.

Доран застана стабилно на камъка, погледна ме отвисоко, втренчи се в дулото на пистолета ми.

— Последна възможност, Пери. Ако искаш това да приключи, стреляй.

Държах пистолета насочен към него и мълчах.

— Добре. — Той докосна челото си с два пръста, сякаш козируваше. — До скоро.

— Никъде няма да ходиш.

— Тогава стреляй — повтори той и хукна.

Почти не забелязах как скочи на следващата канара, тичаше по мокрите, хлъзгави камъни, сякаш бяха пътечка за бягане в зала за фитнес.

За момент останах на мястото си, здраво стъпил на камъка, и насочих пистолета към него. Той обаче скачаше на зигзаг, движеше се едновременно вертикално и хоризонтално.

— Мамка му! — изругах, свалих пистолета и се затичах след Доран.

Бягаше невероятно бързо въпреки тъмнината и хлъзгавите камъни. Опитах се да държа неговото темпо, но просто не можех; той като че ли си избираше къде да стъпи още преди да види следващия камък, едва го докосваше с крак и веднага скачаше на следващия. Бях изминал трийсетина метра, когато стъпих на мокър камък, гладък като стъкло. Хлъзнах се и политнах назад и настрани. Гръдният ми кош се удари в ръба на една каменна плоча, целият ми въздух излезе, болка прониза белите ми дробове. Проснах се по гръб, пистолетът издрънча някъде зад мен.

Седнах веднага, но за няколко ужасяващи секунди ми се струваше, че няма да мога да си поема дъх. Въздуха отново изпълни белите ми дробове с едно продължително, несигурно вдишване; разтреперан се изправих и затърсих пистолета си. Беше се заклещил между два камъка зад мен. Направих няколко болезнени крачки, вдигнах го, избърсах го от калта и се огледах.

Доран бе на петдесетина метра пред мен, на границата между вълнолома и дърветата. Спря за момент, обърна се и ме погледна. После вдигна ръка, помаха ми и изчезна в гората.

31.

Когато Таргънт дойде, шестима униформени полицаи вече претърсваха вълнолома и гората наоколо. Знаех, че няма да намерят Доран, но въпреки това се обадих в полицията — след като телефонирах на Джо. Той бе изпреварил ченгетата и сега стоеше до мен в дъжда, докато разказвах какво е станало на един сержант, който изглеждаше меко казано скептичен и явно си отдъхна, щом научи, че Таргънт идва насам — някой щеше да поеме щафетата.

Разказах всичко на Таргънт, който стоеше с ръце в джобовете, а от козирката на шапката му капеше вода.

— Преди пет часа искаше да ме убедиш, че Доран е убил Алекс Джеферсън — измърмори той, като гледаше лъчите от фенерите в мократа трева около нас. — Сега ми казваш, че си грешал. Че той те е отвлякъл и те е домъкнал тук, за да ти го обясни, така ли?

— Това беше едно от нещата, които ми каза.

— Е, добре, кой е убил Джеферсън?

— Не знам.

— Доран не ти ли каза? Жалко. Твърдиш обаче, че е признал за участието си в опита за изнудване, така ли? Поел е вината.

— Да.

— Докато бяхте тук, случайно да е говорил по телефона?

Избърсах очите си и поклатих глава, пръскайки вода като куче.

— Не. Защо?

Таргънт само кимна:

— Бихте ли дошли в колата ми за секунда? И двамата. Да не стоим на този дъжд.

Седнахме в колата му — Джо отзад, аз и Таргънт — отпред. Той светна лампичката в купето и извади малък касетофон.

— Казваш, че Доран е бил с теб в 19.00, така ли?

— Да.

— И не е говорил по телефона.

— Не.

— Тази вечер Карън Джеферсън е получила телефонно обаждане. Бяхме сложили телефона ѝ на подслушване. — Той увеличи звука с палеца си. — Искам да чуете това.

Натисна копчето. Чу се леко пращене, след което Карън се обади:

— Ало?

— Как са парите ми? Готови ли са за превод, или беше прекалено заета с полицията?

Гласът не ми беше познат. Беше дълбок и изкривен, вероятно подправен с електронно устройство.

— Не съм била заета с полицията.

— Лъжеш. Прекара много време с тях въпреки ясните ми нареждания да не го правиш.

— Те разследват убийството на съпруга ми. Трябва да са тук. Не мога да ги спра. Не мога.

В гласа на Карън звучеше объркване и страх.

— Поставена си под голямо напрежение. Това е лошо. Но вината не е моя. Парите ми бяха обещани. Ако не ти харесва, говори с Линкълн Пери. С него също прекара много време.

— Какво общо има Линкълн?

— Както казах, парите ми бяха обещани.

— Кой ти ги е обещавал? Какво общо има Линкълн? Кой ти е обещавал пари?

Карън звучеше, сякаш всеки момент ще закрещи или ще се разплаче.

— Линкълн.

— Какво?

— Линкълн ми обеща парите. Не знам какво ти е говорил, но на мен ми гарантира, че ще ми платят. Смятам да се погрижа това да стане. Никой няма да ме спре. Нито той, нито ти.

— Линкълн не ти е обещавал никакви пари! Кой си ти? Защо…

Връзката прекъсна. Карън престана да крещи едва когато телефонът даде свободно. Отново започна пращене. Таргънт спря касетофона и ме погледна.

— Нещо да кажеш?

Не казах нищо. Седях втренчен в касетофона в ръката му, сякаш беше жив — същество, което иска да ме нарани.

— Това е много интересно — заговори Джо, — но е безсмислица. Ако мислиш, че Линкълн се е обадил, защо ще се издава? Ако мислиш, че има съучастник, с когото искат да вземат парите, защо ще хвърля вината върху него? Това очевидно е жалък опит да го натопят.

— Безсмислица ли? Добре, Причард, но аз мога да кажа същото за всичко, което партньорът ти ми е казал от самото начало. Знаеш ли защо? Защото, когато трупаш лъжа върху лъжа, се получава една голяма безсмислица.

— Не разбираш ли, че се опитват да ме натопят? — избухнах. — Първо отпечатъците, сега това обаждане. Това е просто…

— Като заговорихме за отпечатъци, нали казваш, че Доран бил в пикапа ти?

— Да.

— Значи може да е оставил отпечатъци.

— Носеше ръкавици.

— Разбира се. Е, може да има други улики. Влакна, отпечатъци от обувки, все някаква следа.

— Може би.

— Радвам се, че постигнахме съгласие. По тази причина ще конфискувам пикапа.

— Хайде, давай.

— Докато давам, може да разгледам по-добре тези гуми. Да проверя дали няма да съвпаднат с гипсовите отливки от нивата, където е бил намерен Алекс Джеферсън.

— Няма да съвпаднат — заявих, макар че вече не бях много убеден.

В ушите ми още звучеше гласът от записа, използващ името ми, и този на Карън, на ръба на истерията.

— Може би — съгласи се Таргънт, — но вече не ти вярвам за нищо.

— Ще отида при Карън. Знам, че не би трябвало да вярва на тези лъжи, но трябва да я видя.

Таргънт поклати глава:

— Няма да стане.

— Не можеш да ме спреш, детективе.

— Партньорът ми още е при госпожа Джеферсън. Тя е много разстроена. Съгласи се — признавам по наше настояване — да подаде молба за закрила, забраняваща по-нататъшните ти контакти с нея, докато всичко се изясни. До изготвяне на съдебните документи тази заповед ще се прилага от полицията. Само да ѝ се обадиш, можем да те натикаме зад решетките.

— Не можеш да го направиш, Таргънт. Това е твоя идея, не нейна. Този кучи син ѝ се обажда, а вие искате да ми забраните да я виждам. Няма да стане. Отивам при нея.

— Тогава ще отидеш в затвора. Едно телефонно обаждане е достатъчно.

Погледнах Джо, но видях само отчаяние в очите му. Какво ли правеше Карън сега? Сигурно слушаше как Дейли ѝ внушава идеите на Таргънт.

— Можем да улесним нещата — каза детективът, като се наведе към мен, опрял лакът на кормилото, показвайки ми осветеното си наполовина лицето. — Ако не си убил Джеферсън, сега е моментът да говориш. Кажи ни кой го уби. Кажи ни какво знаеш. Съдействай ни и ще ти бъде по-леко.

— Казвам ти всичко до последните подробности. Доран е убиецът, а съучастникът му е бил нает от Джеферсън.

— Няма да слушам тези глупости, Пери. Вече разобличих някои от лъжите ти и ще продължавам да го правя. Колкото повече мълчиш, толкова повече се убеждавам, че ти си в основата на всичко. Че ти си убил Джеферсън.

Не отговорих.

— Помисли върху това. И се махай от колата ми.

32.

Откараха пикапа ми на буксир, Таргънт си тръгна и ме остави на дъжда. Сержантът, който с толкова нетърпение бе чакал да прехвърли случая на детектива, сега се съжали над мен, предложи ми яке и попита дали имам нужда някой да ме закара вкъщи. Отговорих му, че партньорът ми ще се погрижи.

Когато тръгвахме, Джо вече масажираше болното си рамо, от косата му капеше вода и попиваше във вече мокрите му дрехи. Той запали двигателя и увеличи парното. Поседяхме известно време, докато хладният въздух от вентилаторите се стопли и стъклата се запотиха.

— Държах го на прицел — измърморих. — Можех да го прострелям в крака, да го хвана и да се приключи.

— Ако Доран те беше убил, нямаше да има полза.

— Той сигурно знае кой е убил Джеферсън. Поне можеше да свидетелства, че нямам пръст за това обаждане. Трябваше да рискувам с този изстрел, Джо.

— Мислиш ли?

Представих си пак Доран, тичащ нагоре по вълнолома, гърба му пред мерника на пистолета ми, и поклатих глава. И сега не бих стрелял по него по същата причина, както и преди — вярвах му. Вярвах му, когато каза, че не е убил Джеферсън, както му вярвах, че е бил несправедливо обвинен за убийството на Моника Хийт. Това не означаваше, че ако го хвана, нямаше да реша много от проблемите си. Просто не бях готов да го застрелям в гърба.

— Съучастникът му е в дъното на всичко. Сигурно той се е обадил на Карън. Съмнявам се, че Доран изобщо е знаел за това.

— Невидимият, неуловим съучастник. Нищо чудно, че Таргънт не иска да приеме това обяснение. Кой, по дяволите, е този човек, Линкълн?

— Онзи, когото Джеферсън е наел, за да убие Доран. Знаем, че се е опитал да наеме Тор, но той не е приел. Джеферсън не се е отказал. Намерил е друг, който се е съгласил да му помогне, и той е нашия човек. Съюзил се е с Доран и може би дори е убил Джеферсън.

— Не виждам логика.

— Не виждаш ли?

— Защо този тип се е съюзил с Доран? Предположихме, че е изнудвал Джеферсън за по-голяма сума. Но защо ще го убива, преди да получи парите?

Въздъхнах и прокарах пръсти през косата си. По някаква причина парното засилваше некомфорта ми от мокрото и чувството ми за студ.

— Да се махаме оттук, Джо. Закарай ме вкъщи.

Когато излизахме от парка, полицаите вече привършваха работа, връщаха се при колите си и единственият резултат от търсенето им бяха мокри дрехи и кални обувки. Дъждовните капки се сипеха върху големите каменни късове на вълнолома под нас. Опитах се да видя дупката в оградата, през която преди пет години Анди Доран и Моника Хийт бяха слезли с бутилка ром. Беше прекалено тъмно, дъждът — прекалено силен.

Когато Джо ме остави пред дома ми, огледах улицата и забелязах автомобил, спрян на място, което обикновено беше празно нощем. Дълъг и нисък, като „Краун Виктория“ или „Форд Таурус“.

— Таргънт е оставил да ме следят.

Джо видя колата, без да се налага да му я посочвам. Загледа се в нея за известно време. После предложи:

— Ако искаш, да те закарам другаде и да видим дали ще ни последва.

— Нека да стоят тук.

Изчаках Джо да си тръгне и влязох в сградата. Когато се качих в апартамента, съблякох мокрите дрехи и ги хвърлих на купчина върху пералнята, влязох под душа и пуснах топлата вода.

Когато се изкъпах и преоблякох, влязох в хола, без да паля лампата, и погледнах навън. Колата още беше там. Колкото повече я гледах, толкова повече се ядосвах. Бяха претърсили жилището ми, взеха пикапа ми, а сега ме следяха нощем.

Спуснах щорите, при което в апартамента стана още по-тъмно, и телефонирах на Ейми. Обаждане като при нормална връзка — да поговориш с гаджето си, след като се прибереш вкъщи. При нормална връзка вероятно щяхме да обсъждаме някое заседание в службата, проблеми с развалена факс машина и може би предстоящо посещение при зъболекаря. С мен трябваше да слуша за убийства, вкус на пистолетни дула в устата и полицейски разпити. Поне щях малко да разнообразя живота ѝ.

— Аз съм. Линкълн.

— Добре ли си?

Звучеше сънено.

— И по-добре съм бил. Легнала ли си?

— Не, не. Преди малко те търсих. — Чух шумолене, може би сядаше в леглото. — Какво стана днес?

— Открили са мои отпечатъци върху парите на Алекс Джеферсън, Анди Доран ми набута пистолет в устата и Карън ме уволни, след което е поискала съдебна заповед за ограничаване на контактите ми с нея.

След кратко мълчание тя отбеляза:

— Е, може би не е уместно да се оплаквам от проблемите с електронната ми поща и деформираната кутия кока-кола, която ми продадоха на обяд.

— Няма да се съревноваваме чий ден е бил по-тежък. Нямам нищо против да ми разкажеш за проблемите си.

— Много трезв подход към общуването с партньора.

— Научил съм го в училището по общуване. Вземах вечерни уроци заради тебе.

— Няма да са ти излишни.

— Благодаря.

— Искаш ли да дойдеш? След като вече така и така ме събуди.

Понечих да кажа „да“, но размислих.

— Идеята не е добра. Полицията ме следи, ще тръгнат след мен, а не искам тези идиоти да намесват и теб.

— Отпечатъците… могат ли да ги използват за…

— Да ме изпратят зад решетките ли? Може би. Ще идваш ли да ме утешаваш в затвора?

— А, не. Ще трябва да те измъкна.

— Само ми кажи как да намеря тунела, след като го прокопаеш.

— Никакви тунели. Мразя да копая.

— Значи през стената.

— Да. Така е много по-стилно. В гардероба си имам въже и кука, готови за използване.

Глупавите шеги и безсмисленият разговор ми помагаха, както нищо друго не беше в състояние да ми помогне, част от напрежението в мускулите ми отслабна, вече не мислех толкова за полицейската кола на улицата.

— Не мога да ти опиша колко ми липсваш тази седмица. И нямам предвид като заместител на Джо.

— Вече ти се извиних за това, Линкълн.

— Знам. Но разбираш какво искам да кажа.

— Да. Радвам се.

— Хайде, когато това приключи, да отидем някъде. За събота и неделя. Сами, без ченгета, които да послушват пред вратата.

— Чух, че в Индиана е много красиво в този сезон.

— Неуместна шега.

— Да.

Поговорихме доста дълго, преди да осъзная, че е станало късно, а тя е на работа сутринта. Пожелах ѝ лека нощ, затворих и пак погледнах през прозореца. Ченгетата още бяха долу, дъждовните капки се сипеха върху покрива на колата им. При изгасена лампа едва ли ме виждаха, но въпреки това им показах среден пръст — за всеки случай — и легнах да спя.

Когато телефонът иззвъня, първата ми мисъл бе за едно друго среднощно обаждане. После отворих очи и видях, че през прозорците прониква бледа светлина. Погледнах часовника и установих, че тъкмо минава седем — още десет минути и будилникът щеше да иззвъни. Телефонът още звънеше, отначало посегнах към слушалката, но осъзнах, че е мобилния ми, и го вдигнах. На дисплея не беше изписан номер. Отговорих, но моето „ало“ прозвуча повече като нечленоразделно грачене, отколкото като дума.

— Съжалявам, че те будя — каза непознат за мен глас, — но се очертава това да е най-важният ден в живота ти, Линкълн, затова не е зле да станеш по-рано.

— Какво?

Седнах в леглото и се опитах да позная гласа. Знаех само, че не е Доран, Таргънт или някой, с когото съм разговарял наскоро.

— Днес е денят на плащането, Линкълн. Плащането. Ти ще го уредиш. Някой трябва да убеди Карън Джеферсън да преведе парите. Ти доброволно предложи услугите си за тази работа.

— Тя няма да плати и не мога да говоря с нея, задник такъв. Благодарение на всичко, което ти направи, тя издейства ограничителна заповед срещу мен.

— Ще намериш начин да я убедиш, че това е много важно, защото току-що намерих начин да убедя теб.

— Така ли?

— Искаш ли да поздравиш приятелката си?

Скочих на крака и застанах до леглото, стискайки телефона, изведнъж всяка следа от съня изчезна, тялото ми се смрази.

— Разбираш ли какво означава това? Или искаш да ти обясня по-подробно? Добре, ето какво… хванал съм приятелката ти, Пери. Тя е тук, при мен. Ще ѝ дам да говори, но точно сега не изглежда в настроение за това.

— Кучи син! Тя няма нищо общо…

— Нищо общо с това ли? Хайде, бе. Ти също нямаше нищо общо, но реши да се намесиш. И след като даде да се разбере, че искаш да си вътре, реших да се заема направо с теб. Русокосата кучка не мислеше, че идеята е добра, но аз я убедих, че греши. Кажи ми сега пак, че жената на Джеферсън няма да плати.

— Не мога да я накарам да плати. Дори не мога да говоря с нея. Ченгетата дебнат около къщата ѝ, чакат само да се появя, за да ме арестуват.

— Трудна работа. До вечерта трябва да измислиш как да го направиш. Аз ще си намеря някакво занимание, докато чакам. Може би с приятелката ти.

— Ако я докоснеш…

— Млъквай. Нищо ѝ няма, но и ти не си в положение да ме заплашваш. Ние ще получим парите си. И не на някоя тайна среща на улицата като във филмите. Няма да имаш възможност да ни видиш, затова не си мисли, че можеш да ни спреш. Единствената ти алтернатива е да изпълняваш нарежданията ни. Даваме ти един ден да убедиш жената на Джеферсън да приготви парите за превод. Тази вечер ще ѝ се обадя да ѝ дам номера на сметката и някои прости указания.

Тя сама ще прехвърли парите по компютърен път. Когато се уверим, че парите са при нас и преводът не е фиктивен, ще имаш възможност да вземеш приятелката си. Ние ще определим кога. Защото от този момент вече нищо не зависи от теб.

— Заради вас не мога да говоря с Карън. Натопихте ме, а сега очаквате да я убедя да ви плати? Не е възможно.

— Направи така, че да стане възможно. Решавай дали ще кажеш на полицията. Знаеш рисковете, ако ги замесиш. Мисля, че си достатъчно умен, за да го избегнеш. Ченгетата няма да действат достатъчно бързо, за да ти помогнат. И още нещо, Пери. Помисли колко работа свърши. Успя ли след толкова усилия да ме видиш? Знаеш ли дори името ми? Помисли за това.

Връзката прекъсна.