Желана смърт

33.

Отпуснах слушалката и я оставих върху апарата, пръстите ми се движеха машинално, без команда от мозъка. Бях като втрещен; след известно време отидох при прозореца, раздалечих щорите с ръка и се вгледах в цивилната полицейска кола на улицата.

Ейми ме беше поканила, но отказах, защото ченгетата щяха да ме проследят. Защото цяла нощ щяха да стоят отпред и да гледат.

— Тя няма нищо общо — изрекох, но нямаше кой да ми отговори.

Вече имаше нещо общо. Аз я бях замесил.

Трябваше да реша нещо, но не можех да се съсредоточа. Мислите ми блуждаеха, образът ѝ постоянно изплуваше пред очите ми — с широка фланелка и очила — отново я чувах да казва как ще ме измъкне от затвора през стената, защото така е по-стилно.

Часът беше седем и двайсет. Навън движението ставаше все по-интензивно, денят започваше, хора, които не са се сблъсквали с по-сериозен проблем от попълването на данъчната си декларация или зареждането с бензин, вече бързаха нанякъде, а аз стоях като вцепенен и слушах бръмченето на автомобилите им.

— Действай, Линкълн — опитах се да се окуража, но думите ми прозвучаха неубедително в празната стая. — Действай.

Облякох се, завързах обувките си, сложих кобура и пъхнах пистолета в него. Всичко, което докосвах, ми се струваше безплътно. Стана седем и половина. От обаждането бяха минали петнайсет минути, а още се мотаех вкъщи, не правех нищо. Желанието ми да действам бързо, да направя нещо най-после, растеше и трябваше да положа усилие, за да го потисна. С безцелно бързане нямаше да постигна нищо и имаше опасност да допусна грешки, каквито не можех да си позволя. Трябваше да обмисля дори как ще изляза от апартамента. Ченгетата щяха да ме последват. Това не биваше да става. Слязох и надникнах през задната врата. Не видях никого и това не ме изненада — ако спрат пред малкия паркинг на сградата, щяха твърде много да бият на очи. Изтичах до оградата и се прехвърлих на задната уличка. Прескочих в двора на съседите, после излязох на „Чатфийлд“ и продължих тичешком.

Джо беше буден, седеше в кухнята, пиеше кафе и четеше вестник — обичайните му сутрешни занимания. Бе забравил вратата отворена и когато влязох, стреснато ме погледна и понечи да стане от стола.

— Линкълн?

— Хванали са Ейми.

— Какво?

— Хванали са Ейми. Доран и съучастникът му. Преди малко ми се обадиха.

Той поклати глава, сякаш не искаше да приеме новината.

— Карън трябва да преведе парите довечера. Искат да я убедя да го направи.

— Не можеш да се срещаш с нея.

— Да. Опитах се да им обясня. Не искат да чуят.

Разказах му какво съм говорил с похитителите и когато свърших, той отново поклати глава.

— Линкълн, трябва да потърсим помощ. Обади се на Таргънт. Това е отвличане.

— Ще я убият, Джо.

— При всякакви обстоятелства ще я убият.

Погледнах го удивено. Той вдигна ръка:

— Извинявай.

— Не. Прав си. — Объркването ми прерасна в страх. — При всяко положение могат да я убият. Дори Карън да преведе парите. Трябва да решим как да спасим Ейми. Не мисля обаче, че Таргънт може да ни помогне.

— Кой може тогава?

— Трябва да се държа така, че да останат с впечатление, че Карън ще плати. Нека да си мислят, че изпълнявам нарежданията им.

— Това е чужд живот, Линкълн. Това е Ейми. Готов ли си да поемеш цялата отговорност за всичко, което ще се случи? Готов ли си да я поемеш сам?

Чувствах допира на пистолета на гърба ми, твърдата издутина на кобура. Това усещане ме безпокоеше, предизвикваше ме. Исках да почувствам тежестта на оръжието в ръката си, да дръпна спусъка, да видя как куршумите излитат от цевта и се забиват в… кого?

— Не беше Доран.

— На телефона ли?

— Да. Беше съучастникът му, не Доран.

— Дори не знаем кой е той — изтъкна Джо. — Не знаем кой е и къде се крие, нямаме време да го търсим. Можем да се обадим в отдела за освобождаване на заложници на ФБР, те ще изпратят някого при Карън, ще са готови, когато похитителят се обади.

— Ако ченгетата оплескат нещо, Ейми…

Не довърших изречението. „Ейми ще умре“. Не бях готов да го кажа открито, не и за нея. Въпреки това осъзнавах истината, безпристрастните, жестоки факти.

— Ако ние оплескаме нещо, друго ли ще бъде?

— Трябва да говоря с Карън. Задължително. Когато похитителите ѝ се обадят, тя трябва да знае какво става. Трябва да знае, че е заложен още един живот.

— Ще я помолиш ли да плати?

Не отговорих.

— Линкълн?

— Не знам. По-лесно е да си върнеш парите, отколкото човешки живот. Карън ще разбере.

— Те са те хванали на тясно — отбеляза той. — Разбираш ли? Нагласиха нещата така, сякаш ти изнудваш Карън и сега те убедиха да го направиш. Дори да я накараш да плати, мислиш ли, че това ще е краят? Че ще освободят Ейми, а ти ще обясниш на Таргънт какво е станало и той ще ти повярва? Не, няма да стане. Сигурно са измислили още някой номер, с който ще те довършат.

— Трябва да създадем впечатление, че действаме според плана им. Така ще си спечелим време.

— Време за какво? Нямаме ни най-малка представа кои са тези хора.

— Искам да говоря с нея, Джо. Те ще ѝ се обадят и когато го направят, Карън трябва да знае какво става.

— Ако отидем и ченгетата са оставили някого да наблюдава къщата, това ще е краят. Ще те арестуват за неспазване на ограничителната заповед и ще се налага да обясняваш всичко от затвора.

— Ще се опитам. Искаш ли да ме закараш, или да си търся друга кола?

Джо изглеждаше разтревожен. Искаше да действаме според закона, да потърсим помощ от полицията и ФБР. Така би посъветвал всеки друг, ако не ставаше дума за Ейми, ако не знаеше, че съм толкова загрижен. Все пак не можеше да отрече и моите аргументи. Знаеше какъв е рискът и при двата варианта.

— Ще те закарам, но искам да ми обещаеш, че още няма да се отказваш от варианта да потърсим помощ от полицията. Тя е заложник, Линкълн. Разбираш ли? Сами не можем да се справим с тази ситуация. Ако се надяваш, че Карън ще плати и това ще оправи нещата, добре. Но ако не пожелае, тогава няма да те подкрепя. Ще ни трябва помощ, най-квалифицираната, която може да ни осигурят от полицията.

— Ще решим, след като говорим с Карън.

Това не му хареса, но не успя да отговори, защото телефонът ми отново иззвъня. Преди да погледна дисплея, и двамата бяхме сигурни, че се обажда Доран или съучастникът му. Този път обаче номерът не беше блокиран.

— Таргънт — измърморих.

— Обади се. Кажи му какво е станало.

— Още не.

— Може да знае нещо. Защо ще се обажда толкова рано, ако…

— Още не, Джо. Искам да говоря с Карън.

Дългата алея беше основният проблем. Минахме два пъти по улицата и не видяхме следи от полицейска охрана. Алеята обаче беше скрита сред дърветата. Ако в къщата имаше полицай, нямаше да видим колата му, докато не стигнем до края на алеята.

— Съмнявам се, че са оставили някого да стои постоянно при нея — отбелязах. — Полицията рядко прибягва до двайсет и четири часова охрана, а сега, след като тя се съгласи да ме отреже, нямат причина да я следят.

— Дано да си прав.

Отново приближихме входа на алеята, Джо караше бавно.

— Завий натам.

Той навлезе в алеята, направихме няколко завоя между дърветата и къщата се откри пред нас. Нямаше спряна кола, никаква следа от полицейско присъствие. Можеше да са оставили свой човек вътре и да са си тръгнали, но реших да се доверя на предчувствието си. Докато никой не знаеше, че Ейми е заложничка, положението на Карън не беше толкова сериозно, че да се наложи постоянна полицейска охрана.

Джо спря. Бързо слязох и се качих по стълбите. Идеята за ограничителната заповед беше на Таргънт, но това не означаваше, че Карън не я приема сериозно и няма да се обади в полицията още щом ме види. Когато Джо слезе, вече чуках на вратата. През гравираното стъкло вътрешността на къщата изглеждаше размазано, но видях Карън да се приближава. В ръката ѝ имаше безжичен телефон.

— По дяволите — измърморих тихо. — Карън, Линкълн е. Искам да поговорим няколко минути.

Тя спря на няколко крачки от вратата, но не вдигна телефона към ухото си.

— Не, Линкълн. Не можеш да идваш тук. Казаха ми да се обадя в полицията дори само ако ми телефонираш. Върви си, моля те.

— Отвлякоха друга жена. Положението е сериозно, Карън. Трябва да ме пуснеш да поговорим.

Тя отстъпи една крачка назад.

— Не мога. Трябва да говориш с полицията, не с мен.

— Карън!

— Махай се, Линкълн. Ще им се обадя.

Тя вдигна телефона и се обърна, за да види цифрите, докато набира, и тогава действах, без да се замислям. Отдръпнах се назад, вдигнах крака си и изритах с всички сили вратата; разхвърчаха се трески, ключалката се разби, но не и резервното резе. Карън изпищя, ритнах още веднъж, резето отхвърча и аз се втурнах вътре; засвири аларма и Карън побягна.

Догоних я в края на коридора, изтръгнах телефона от ръката ѝ, обгърнах я с ръка през кръста и я пристиснах към себе си, за да не може да избяга. Джо влезе след мен, погледнах назад и в мига, в който зърнах лицето му, се почувствах, сякаш не съм аз. Изражението му бе красноречиво за онова, което виждаше: бях разбил къщата на жена, която беше поискала ограничителна заповед срещу мен и сега я държах, за да не може да се обади на полицията. Той бе ставал свидетел на тази кошмарна сцена в не един случай на домашно насилие, а сега виждаше в тази роля партньора си.

— Отвлякоха Ейми Амброуз — изкрещях, докато се опитвах да удържа опитващата се да се освободи Карън.

Тя ме погледна и подозрителността, която бях видял върху лицето ѝ в присъствието на Таргънт, се смени със страх. Карън бе ужасена от мен. Този поглед ме порази по-силно от всичките ѝ физически усилия да се освободи, накара ме да отпусна хватката си, тя се отскубна и избяга в хола. Не направих нищо, за да я задържа. Обърнах се към Джо, застанал пред разбитата врата, и се запитах какво се случва с мен.

— Изключи това чудо.

Алармата още пищеше и скоро щеше да привлече полицията. Карън стоеше по средата на хола, гледаше ме тревожно, чакаше да види какво ще направя.

— Изключи алармата, Карън, и ме чуй. После, ако искаш, се обади в полицията. Дай ми само пет минути. Същите хора, които убиха съпруга ти, сега са отвлекли една невинна жена. Трябва да ме изслушаш.

— Моля те — каза Джо зад мен.

Карън го погледна и изражението ѝ стана малко по-уверено. Поколеба се само за момент, после се върна в коридора, като ме заобиколи отдалеч, и натисна няколко копчета на контролното табло, докато алармата спря.

— Съжалявам. Карън, съжалявам. Но те отвлякоха жена, която няма нищо общо с това, отвлякоха я, защото е много важна за мен. Така смятат да се доберат до парите ти.

— Предупредиха ме, че така ще стане. Казаха ми, че ще дойдеш да искаш парите.

— Карън, не е възможно да вярваш, че съм замесен в това.

Тя не отговори, отдръпна се плахо настрана, по-далеч от Джо, към стълбите.

— Няколко години сме били заедно, Карън. Спомни си. Спомни си какъв човек съм. После си помисли какво са причинили на съпруга ти. Измъчвали са го, запушили са устата му с тиксо…

— Много добре знам!

— Но и мен добре ме познаваш! — изкрещях.

Замълчах за няколко секунди. Тримата стояхме неподвижно, сякаш всеки се страхуваше да се приближи до някого от другите.

— Вярваш ли, че съм замесен в това? — настоях. — Кажи ми честно, Карън. Вярваш ли?

Тя всеки момент щеше да заплаче, но поклати глава:

— Не.

— Тогава трябва да ме изслушаш. Довечера ще ти се обадят и ще поискат парите. Ще ти наговорят разни неща за мен, нямам представа какви. Трябва да мога да говоря с теб. Да държим връзка, докато освободят Ейми. Имам нужда от помощта ти.

— Полицията…

— Ако отида при тях, Ейми ще е в голяма опасност.

— Не исках да кажа това. Те не ми разрешават да говоря с теб. Подслушват телефона ми…

— Ще ти оставим мобилния ми телефон или телефона на Джо, така ще можем да говорим.

— Те ще бъдат тук, Линкълн. Ще стоят през целия ден. Вече са тръгнали насам.

— Какво?

Гърдите ѝ се повдигаха и отпускаха от учестеното дишане. Тя погледна Джо, после мен.

— Ще те арестуват. Детектив Таргънт току-що ми се обади да каже, че изпращат човек да ме пази, докато те хванат.

— Да ме арестуват?

Тя кимна и пристъпи една крачка към мен.

— Казаха ми, че са намерили Дони Уорд убит. Онзи, който ти е разказал за Анди Доран. Снощи са открили трупа му. В къщата му имало скрити пари. С твоите отпечатъци по тях. — Тя замълча и ме погледна в очите. — Твоите и на съпруга ми.

Погледнах Джо. Нямаше какво да кажа. Онова, което бях предсказал, докато бяхме в кантората, се сбъдваше. Парите бяха на Джеферсън, полицията бе открила отпечатъците ми върху тях и сега щяха да ме арестуват.

— Дони Уорд — измърмори той. — По дяволите, Линкълн. Ние бяхме пред къщата му. Може вече да е бил мъртъв. Съседът ни видя.

Отново се обърнах към Карън. Втренчих се в очите ѝ и се опитах да я видя, каквато я познавах преди, исках и тя да ме види такъв, какъвто ме е познавала. Не знам дали можех да го постигна само с един отчаян поглед, скован от страх, но се опитах.

— Не съм го извършил. Не съм убил мъжа ти, Дони Уорд или когото и да било друг. Въпреки това могат да ме вкарат в затвора. Добре. Нека да го направят. Ще се предам доброволно. Но искам преди това Ейми да е в безопасност.

— Вярвам ти, Линкълн. Просто ме е страх, разбери. Страх ме е и съм объркана, но ти вярвам. Затова те предупредих.

Направих няколко крачки навътре в хола, безцелно. Замайването, което ме беше сковало сутринта, отново ме обхвана. Замислих се за Дони Уорд и парите на Джеферсън с моите отпечатъци по тях.

— Никой няма да ни помогне, Джо. Не можем да се обадим в полицията. И дума не може да става. Веднага ще ме арестуват за убийство и ако им кажа за Ейми, ще го помислят за опит за отвличане на вниманието, прах в очите. Докато установят, че наистина е изчезнала, ще загубим твърде много време.

Пред къщата спря кола. Чухме бръмчене, скърцане на гуми, после шумът утихна, затръшна се врата.

— Ченгета.

Карън остана неподвижно, втренчена в мен.

— Детектив Таргънт или друг? — попита.

— Един униформен. Млад.

Тя бързо тръгна към разбитата врата, мина покрай Джо. Погледнах към задния вход и се почудих дали да рискувам да побягна. Нямаше как да се измъкнем с колата на Джо, докато полицаят е навън, но можех да открадна друга; бях готов на всичко, за да остана на свобода, докато се убедя, че Ейми е в безопасност.

— Здравейте — каза Карън и в следващия момент полицаят влезе.

Твърде късно, за да направя нещо. Обърнах се към него. Той погледна подозрително мен и Джо и едва забележимо посегна към пистолета.

— Госпожо Джеферсън?

Не сваляше поглед от мен. Беше много млад, около двайсетте, работеше като патрул и ако не му бяха показали снимки на мен и Джо, нямаше как да ни познава. По изражението му личеше, че не знае кои сме. Може би му бяха дали наше описание, но не беше сигурен, че сме ние.

— Благодаря, че дойдохте — каза Карън. Бе застанала до вратата така, че с тялото си закриваше разбитата ключалка. — Детектив Таргънт ме предупреди, че ще изпрати някого.

— Аха…

Младокът се двоумеше. Изглеждаше готов да извади пистолета, но спокойното държане на Карън противоречеше на подозренията му и това го объркваше.

— Това са Джон и Дейвид — добави тя, като посочи Джо и мен. — Приятели на съпруга ми. Помолих ги да изчакат, докато дойдете.

Той присви очи и се вгледа в нея, опитвайки се да долови някакъв признак, че лъже, но тя изглеждаше съвсем спокойна.

— Много бързо дойдохте. Благодаря.

— Ъ… да, госпожо.

Тя ни даваше шанс. Време за действие.

Приближих се до Джо, леко го потупах по рамото и кимнах към вратата.

— Ами, ние май по-добре да си тръгваме и да оставим полицията да си върши работата.

— Прав си.

Тръгнахме към вратата. Очаквах полицаят да усети лъжата, да извади пистолета и да закрещи по радиостанцията за подкрепления, но той се дръпна да ни направи път.

— Благодаря, че дойдохте — каза Карън.

Наведох се и я целунах. Доближих устните си до ухото ѝ и прошепнах:

— Благодаря.

— Късмет — отговори тя и остана опряна на касата на вратата, закривайки с тялото си пораженията, докато с Джо се изгубихме от поглед.

34.

Пропътувахме няколко километра в напрегнато мълчание. Постоянно поглеждахме в огледалата и се ослушвахме за сирени. Никой не ни преследваше. Дори полицаят да е видял разбитата ключалка, Карън вероятно му бе дала задоволително обяснение. Тя проявяваше истински героизъм, след като така бях изпуснал нервите си и бях нахълтал в къщата. Все пак явно ме познаваше добре. Беше малко, но засега стигаше.

— Дони Уорд — измърмори Джо. — Горкият нещастник. Мислиш ли, че Доран го е направил? Ти му каза за Дони.

— Доран вече знаеше за него. Не знам кой го е убил и сега не мога да мисля за това. Ейми е най-важна в момента, Джо. Тя е единственото, което ме интересува. Одеве говорех сериозно — само да се уверя, че Ейми е в безопасност, и ще се предам. Но сега не мога да отида в полицията. Нито за да се предам, нито за да искам помощ. И дума не може да става.

— Знам.

— Пак тези пари. Доста пръснаха, за да ме натопят. Изглеждат убедени, че ще успея да убедя Карън.

— Това е бил резервният им коз. Съмнявам се Доран и съучастникът му да са искали да го покажат толкова бързо.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е достатъчно за издаване на съдебна заповед, достатъчно, за да те вкарат в затвора. Идеален ход, след като получат парите си — ти привличаш вниманието на полицията, а те изчезват. Само че нямат никаква полза от откриването на Уорд. Така ти отрязват възможността да влияеш на Карън, а на тях това им е необходимо.

— Ако знаят… ако разберат колко съм безполезен…

— Може да се уплашат.

Не исках да обсъждам до какво може да доведе тази уплаха, докато Ейми е с тях.

— Трябва да ги открием, преди това да се случи. Трябва да действаме бързо, Джо.

— Нямаме време, Линкълн. Полицията издирва Доран от няколко седмици. Как ще го намерим за няколко часа?

— Ще потърсим помощ.

— Съгласих се с теб тази сутрин, но сега полицията те издирва да те арестува…

— Нямам предвид полицията. Друг ще ни помогне.

— Кого имаш предвид?

— Тор.

Нямах представа как да го намеря. Телефонните номера на хора като Тор ги няма в указателя, а дори не знаех фамилното му име. Бях го виждал само веднъж, в един доклад на ФБР, а не беше лесно за запомняне. Някаква странна комбинация с много К-та, В-та и десетина гласни. След като не знаехме името му, трябваше да го издирим чрез познатите му, да намерим някого, който да ни свърже с него. А познатите на Тор не бяха компания, в която човек иска да попада, ако държи на здравето си.

— Ще пробваме чрез Белов — предложих.

Дайнюс Белов ни беше предложил помощ в замяна на една услуга, помощ, каквато човек би предпочел да не използва, но сега той бе най-голямата ни надежда.

— Онази къща на „Лейк“ ли?

— Това е единственото място, където знам, че мога да го намеря.

Джо поклати глава. Идеята не му харесваше.

— Белов може да ни помогне, Джо. Ако ни помогне да намерим Тор, той може да ни каже името на човека, чрез когото Джеферсън се е свързал с него. Вероятно същият човек го е свързал и със съучастника на Доран. Така ще намерим съучастника и ще освободим Ейми.

— Ако изобщо намерим Тор и ако той се съгласи да говори.

— Това е една възможност. Може би единствената.

— Сигурно си даваш сметка от кого ще искаш помощ. Той е убиец. Дясната ръка на един от най-опасните престъпници в града.

— Трябва да навлезем в света, в който действа този човек. Това е светът на Тор.

Джо погледна в огледалото, за да се увери, че съседната лента е свободна, и даде газ. Дълго време не каза нищо.

През цялото време, докато Джо караше, мислех за нея. Представях си я заспала на дивана, с коса, закриваща половината ѝ лице, гърдите ѝ, които едва се повдигаха, когато вдишваше. Дали беше будна сега? Дали я бяха наранили, зашеметили, упоили? Дали беше вързана и със запушена уста, или Доран стоеше над нея със своя „Колт Командър“ в ръка? От тези мисли сърцето ми се свиваше, главата ме заболя, в гърдите ми сякаш се бе образувала ледена буца.

Срещу мен имаше издадена заповед за арестуване, лист хартия, който щеше да ме изпрати в затвора, но тази мисъл някак си оставаше в периферията на съзнанието ми. В сравнение със страха, че ще загубя Ейми, това бе дребно притеснение. По дяволите да върви всичко останало, само да успея да я освободя. В сравнение със съучастника на Доран, когото познавах само от един телефонен разговор, Таргънт ми се струваше като добър приятел.

Джо караше точно с разрешената скорост, струваше ми се невъзможно бавно, но разбирах защо го прави. Сега най-лошото щеше да е, ако ни спрат за превишена скорост. И без това скоро нямаше да е безопасно да пътуваме с колата му. Таргънт щеше да я обяви за издирване.

Минахме през града, излязохме по „Кливланд мемориал шоруей“, на запад, до „Лейк авеню“. Не знаехме адреса, но никой от двама ни нямаше да се затрудни да намери къщата. Единствения път, когато бяхме ходили там, бе в компанията на Тор и още един от наемниците на Белов. Такива посещения обикновено се запечатват в съзнанието завинаги.

Голямата къща във викториански стил изглеждаше непроменена, постройката и градината бяха безупречно поддържани. Почудих се дали съседите знаят с какво се занимава Белов, дали изобщо подозираха, какво ли си мислеха, когато, вечеряйки на верандата, погледнеха тихото му имение и видеха суровите мъже с вид на чужденци, които го посещаваха? Може би че се занимава с недвижима собственост или че работи на стоковата борса.

Спряхме отпред, отидохме до вратата и позвънихме. Отвътре не се чуваше нищо. Джо отново натисна звънеца, изчакахме още няколко минути, но никой не отвори. Къщата беше празна.

— Няма го и това ми намирисва на проблеми — измърмори Джо. — Съгласен съм с теб, че Белов може да ни свърже с Тор, но без него…

— Ще пробваме в „Дивата река“.

Обърнах се и слязох при колата.

Джо стоеше при вратата, гледаше ме.

— И какво смяташ да направиш? Ще влезеш, ще се изкашляш учтиво и ще попиташ за Тор? Там?

„Дивата река“ беше стриптийз бар собственост на руската мафия и хората на Белов често се навъртаха там.

— Взел ли си си пистолета? — попитах.

— Да.

— Това е хубаво.

„Дивата река“ се намираше на източния бряг на Флатс — бивш складов район, който по-късно бил преустроен в квартал с ресторанти, клубове и дискотеки. Сега много от тези някога печеливши заведения бяха фалирали и Флатс отново преживяваше трудни времена. „Дивата река“ се справяше добре, но това е лесно, когато зад гърба ти има мафиотски долари.

Прозорците бяха закрити с избелели сиви плоскости, така че минувачите да не виждат танцьорките вътре, през дръжката на вратата бе преметната верига, но не беше заключено. Смъкнах веригата, отворих и влязох в мрачното помещение.

Досега не бях влизал в бара, но бях виждал интериора му на запис от камерата за наблюдение. На касетката бе записано убийство. Влязохме в просторния главен салон, зает от няколко реда маси в основата на висока сцена с четири месингови стълба в средата. Имаше два бара — един отляво и един в дъното на помещението. Над главите ни тиктакаше стенен часовник с формата на женски гърди. Не се виждаше никой, но отнякъде се чуваха гласове.

— Отзад има друг салон.

— Да.

Джо не каза друго, но предположих, че и той си помисли същото като мен: Записът на убийството бе точно от онзи заден салон.

Минахме през празното помещение, покрай сцената и задния бар, до който имаше двойна врата. Гласовете се чуваха по-силно. Разсеяно опипах пистолета на гърба си, после отворих вратата и влязох. Джо ме последва.

Около една маса седяха трима мъже, четвърти стоеше прав. Всички ни погледнаха враждебно, когато влязохме. На масата имаше няколко тестета карти, но никой не играеше; една пура изпускаше тънка струйка дим във въздуха. Не познавах нито един от четиримата по име, но онзи, който стоеше прав — нисък, с плоско лице и широки рамене, напомнящ дребно, мускулесто куче — ми беше познат. Година по-рано бях виждал снимката му при един разпит във ФБР.

— Имате ли някаква работа тук? — попита един от седналите около масата. Имаше дълбока трапчинка на брадичката, а сивата му коса бе прилепнала на главата, сякаш току-що е излязъл от басейн. — Или сте сбъркали адреса? Ако е така, можете да се извините и да се пръждосвате.

Джо застана до мен. Един стол изскърца — единственият от тримата, който седеше с гръб към нас, се обърна.

— Търсим Тор — отговорих аз, сякаш това бе най-нормалното нещо.

Мъжът, който стоеше прав, отговори:

— Не познаваме такъв човек, господа полицаи.

— Не сме ченгета.

— Така ли? Тогава не е необходимо да бъда учтив. Изчезвайте.

Говореше със силен руски акцент, който Тор толкова се стараеше да скрие. Носът му бе изкривен, а над устните и до едното му око имаше белези, следи от побои, които вероятно са му доставяли огромно удоволствие, дори си ги е търсил като алкохолик, който е готов да шофира петдесет километра до най-близкия отворен бар, само и само да изпие още едно уиски.

— Не сме ченгета — повторих — и сме познати на Тор, а също и на Белов.

— Ако сте толкова добри приятели, значи знаете как да го намерите.

— Обадете му се, свържете се с него, ще ви кажа името си, нека той да реши дали иска да ме види. Спешно трябва да говоря с него.

— Хората, които искат да говоря с Тор, знаят как да го намерят, нещастнико. Ако пък не знаят, а Тор иска да говори с тях, той ги намира. Загряваш ли? Хайде сега се махайте. Барът е затворен, а това е частен салон.

Поклатих глава:

— Може би не се изразих правилно. Онова, което искам да обсъдя с него, може да привлече интереса на полицията. Ако разбере, че е могло да се избегне, а вие сте прецакали нещата, Тор няма да бъде доволен.

— Върви извикай ченгетата и им кажи да го духат. Кой си ти да идваш и да се перчиш, сякаш си голяма работа? Ти си никой.

— Защо не попитаме Тор?

— Не е нужно.

Руснакът се приближи бавно, набута се между нас, като блъсна с рамо Джо. Партньорът ми леко присви очи, стараейки се да не издава, че го е заболяло. Аз обаче забелязах, руснакът — също. Той застана срещу Джо, с лице на нивото на брадичката му, и се ухили:

— Да не те заболя?

Нанесе лек удар с дланта си по болната ръка на Джо. Партньорът ми изпъшка от болка и отстъпи крачка назад. Руснакът се изсмя.

— Ако ще ме заплашваш, не ми води някакви грохнали старци.

В следващия момент го фраснах в лицето. Чух стъргане на столове и мъжете около масата скочиха на крака, но не им обърнах внимание. Онзи, който бе ударил Джо, бързо се окопити и се извъртя към мен. Завъртях се, за да набера скорост, като при удар в бейзбола, и го посрещнах с лакът. Улучих го в устата и почувствах как зъбите му се забиват в ръката ми. Той се олюля назад и падна, отстъпих назад и извадих пистолета си точно навреме, за да спра устрема на най-близкия от другите трима, който бе скочил към нас. Почти беше стигнал до мен и дулото на оръжието ми застина на сантиметри от лицето му.

Другите двама бяха станали. Онзи с трапчинката на брадичката бе вдигнал един стол и се готвеше да го хвърли. Джо също беше извадил пистолета си. Руснаците се втренчиха в оръжията ни, после столът падна на земята и тримата отстъпиха няколко крачки назад. Дори някой да беше въоръжен, не реагира навреме и сега положението бе в наши ръце.

— Може би не разбрахте, че става дума за нещо важно — заговорих отново. — Важно за Тор. Когато си тръгнем, можете да се обадите на шефа си. Кажете на Белов, че един от вас е ударил Джо Причард, и да видим дали ще му хареса.

Никой не отговори. Очите им святкаха гневно — типичният поглед на бандити, които са били надвити при сбиване и няма скоро да забравят унижението си.

— Така. Отново ще ви попитам. Къде мога да намеря Тор?

Последва кратко мълчание. Онзи, когото бях повалил на земята, се изправи, от устата му течеше кръв. Опипваше зъбите си с пръст. Не бях погледнал ръката си, но топла кръв капеше от лакътя ми — спомен от сблъсъка със същите тези зъби.

— Знаеш ли „Куджо“? — каза накрая онзи с трапчинката на брадичката.

„Куджо“ беше друг бар на около километър от „Дивата река“. Не бях влизал там, но бях виждал емблемата на вратата му — озъбена кучешка глава.

— Знам го.

— Отиди там.

— Там ли е Тор?

— Най-вероятно.

— Искам телефонния му номер.

— На „Куджо“ ли?

— На Тор.

— Той не използва телефони. Отидете в „Куджо“.

Не бях убеден, че Тор не притежава телефон, но и не бих се изненадал, ако беше вярно. Той не обичаше да се набива на очи.

— Добре. Ще отидем в „Куджо“. И ако не го намерим там, ще се върнем. С Белов.

Заплахата беше безсмислена, понеже с Джо не знаехме как да намерим Белов, но нямаше какво друго да кажа. Направих няколко крачки назад, към вратата, без да отмествам пистолета. Тези момчета имаха оръжия някъде наблизо и не исках да им давам възможност да ги използват.

Руснакът, когото бях ударил, неочаквано засмука кръвта от устните си, изви главата си назад и понечи да ме заплюе. Преди да успее, Джо замахна със здравата си ръка и го фрасна в средата на челото с дулото на пистолета си. Звукът от удара на метал в кост накара всички да застинем. Вместо да се изплюе, руснакът залитна назад и пак се просна на земята. Вече бях опрял гърба си в двойната врата и я блъснах, Джо излезе след мен. Бързо прекосихме главния салон, като държахме оръжията готови за стрелба, но никой не ни последва.

— Задето те удари по рамото ли го фрасна? — осведомих се аз.

— Не. Задето ме нарече грохнал старец.

След десет минути бяхме в „Куджо“. Мислех, че е на „Картър роуд“, но всъщност се намираше на Четвърта улица, от вътрешната страна на един завой на реката. От паркинга се виждаше подвижният мост на „Ийгъл авеню“, а точно зад него се издигаха тухлените комини на старата пожарна, строена няколко десетилетия по-рано за контрол над горските пожари. При други обстоятелства щях да спра да се полюбувам на гледката; малкият парцел, постлан с напукан асфалт, бе идеално място за наблюдение на реката, благодарение на която градът процъфтяваше. Сега само се огледах набързо за полицаи.

Под емблемата с озъбената кучешка муцуна върху дъска, украсена с червеникави капки, сякаш покапали от устата на звяра, пишеше работното време на бара: „Всеки ден след 16:00“.

— Тези заведения явно имат специално работно време за бивши съветски граждани — отбеляза Джо.

— Така изглежда.

На паркинга имаше две леки коли и един стар камион, но не се виждаше жив човек. Извадих пистолета си и се приближих до вратата.

— Доста агресивно започваш — измърмори Джо.

— Нямам доверие на оня тип от „Дивата река“. Тор може и да е тук, а може и да ни готвят капан.

— И аз си помислих същото. Ако влезем и попаднем в същата ситуация, както на предишното място, какво ще правим? Цял ден ли ще обикаляме баровете и ще размахваме пистолети?

— Това е единственият начин да спасим Ейми. Ченгетата няма да могат да открият съучастника на Доран, дори да ми повярват. Тор ще успее.

— Тогава да побързаме.

Вратата беше отключена. Отворих я и влязох. Лампите бяха изгасени, но покрай стените имаше неонови крушки, хвърлящи разноцветна светлина.

— Не виждам познати лица — отбеляза Джо.

— Не виждам никакви лица.

Направих още няколко крачки напред, вратата зад Джо се затръшна и в този момент някой уви верига около врата ми и ме дръпна силно назад. Успях да пъхна пръстите на лявата си ръка между веригата и гърлото си, но това не ми помогна; металните брънки се впиха в плътта ми, прекъснаха достъпа на въздух до белите ми дробове. Дъхът, който си бях поел щеше да бъде последният, ако веригата не се отпусне.

Все още стисках пистолета, но когато се опитах да го използвам, нападателят с лекота го изби от ръката ми. Хванах веригата с две ръце, започвах да се задушавам. Иззад бара излезе някакъв тип по къси ръкави, видях как вдига юмрук и успях да стегна мускулите на корема си точно навреме. Въпреки това ударът сякаш разкъса вътрешностите ми. Юмрукът му се стовари върху слънчевия ми сплит и изкара от гърдите ми и последния въздух, който бях задържал. Инстинктивно се опитах да си поема дъх, но веригата продължаваше да стиска врата ми. Въздухът не ми достигаше и в същото време отчаяно се опитвах да вдишам, болката бе неописуема, сякаш тялото ми от корема до врата щеше да се пръсне.

Пред очите ми се появиха танцуващи ромбове, стаята изчезна. В следващия момент нападателят отпусна веригата и ме блъсна на земята. Нямах време да се окопитя, веригата ме фрасна по слепоочието и ме повали. Плъзнах се по пода и устните ми обърсаха дъските.

Смътно забелязах светъл лъч, преминаващ пред лицето ми; още не чувствах болка в главата си, защото всичките ми усилия бяха насочени в опита да си поема въздух. С появата на светлината побоят спря. Чух гласове, някой говореше на руски. Останах проснат на земята и бавно, мъчително си поех дъх. При всяко вдишване в устата ми влизаше прах, но въздухът никога не ми се е струвал толкова сладък.

Когато се уверих, че отново мога да дишам, се извъртях на една страна и се надигнах на лакът. Главата ми бе разкървавена от веригата и кръвта течеше по лицето ми. Избърсах го с една ръка, после седнах и се огледах. Джо беше при вратата, някакъв мъжага го държеше с ръка през гърлото и притиснал пистолет до главата му. Двамата ми нападатели стояха по средата на помещението и трескаво говореха на руски с новодошлия, при чието влизане бе проникнал светлият лъч, който видях. Примигнах, опитвайки се да фокусирам. Новодошлият изръмжа нещо и мъжагата пусна Джо. Още не можех да го видя ясно в сумрака, но макар че говореше на руски, по тихия му глас го познах.

Тор.

35.

След няколко секунди Тор клекна до мен, прокара пръсти през косата ми, огледа раната.

— От главата винаги кърви силно. Раната не е сериозна.

Обърна се и каза нещо на руски. Мъжът с късите ръкави се замъкна зад бара и донесе кърпа. Тор я сложи в ръката ми и я притисна върху раната.

— Можеш ли да се изправиш?

— Да. — Навлажних устните си с език. — Търсихме те в „Дивата река“. Твоите хора май ни устроиха засада.

Той кимна:

— Казаха ми какво е станало и къде са ви изпратили. Имате късмет, че бях наблизо.

— Предполагам.

— Постъпката ви… не беше разумна.

— Знам, че не беше много умен ход, но трябваше да те намерим. Положението е сериозно, Тор. Онзи…

— Да не обсъждаме това тук — прекъсна ме той с глас, нетърпящ възражения.

Изправи се и ми подаде ръка. Поех я и той ми помогна да се изправя.

— Да излезем. Докато караш, ще ми разкажеш какво става.

Тръгнах след него към входната врата. Джо изглеждаше невредим. Явно бяха решили да го държат, докато ме пребиват. Може би след това и той щеше да бъде подложен на същото. Най-сетне видях онзи, който бе стегнал гърлото ми с веригата — мъж с вид на маймуна, много бледа кожа и татуировки по целите ръце чак до врата. Тор ме заведе до вратата, после пристъпи към нападателя ми. Обхвана брадичката му с пръсти, стисна бузите му и прошепна нещо на руски. Не стискаше много силно, но мускулите на ръката му бяха напрегнати и в очите на мъжа с веригата се появиха сълзи. Той не направи опит да се измъкне. Тор продължи да говори шепнешком известно време. Накрая го пусна и нападателят ми остана със сведена глава. Тор отвори вратата и с Джо излязохме на светло.

— Добре ли си? — попита партньорът ми, като ми подаваше пистолета.

Свалих кърпата от главата си и погледнах червеното петно.

— Да.

— Още доста кървиш.

— Ще спре.

Наближаваше обяд. Ейми бе отвлечена поне от пет-шест часа. Много неща можеха да се случат за толкова време. Можеха да са я закарали извън щата, да са я хвърлили в задницата на някой камион, да са се отдалечили на стотици километри и още да пътуват. Все пак това не беше най-лошият вариант. За него обаче не исках да мисля.

Вратата пак се отвори и Тор излезе, посочи форда на Джо.

— Това ли е твоята кола?

— Да.

— Ще тръгнем с нея. Ти ще караш, а ти ще ми разкажеш какво толкова сериозно се е случило, че да те накара да правиш такива глупости.

Джо седна зад волана, Тор ми махна към дясната седалка и се настани отзад. Носеше черни дънки и черно яке и не беше нужно да го оглеждам за издутини под дрехите, за да се досетя, че е въоръжен. Носеше и ръкавици, макар че не беше студено. Джо постоянно поглеждаше в огледалото, опитвайки се да следи спътника ни. Изчаках да излезем от паркинга, преди да заговоря:

— Знам кой е изнудвал Алекс Джеферсън. Казва се Анди Доран и работи в комбина с онзи, когото Джеферсън е наел, след като ти си му отказал. Наел го е да убие Доран, да премахне проблема с изнудването, но той се е съюзил с него. Вероятно е надушил повече пари в този сценарий.

Светофарът пред нас светна жълто и Джо зави надясно, за да не спира. Караше безцелно, само и само да сме в движение.

— Днес отвлякоха една жена.

Тор гледаше разсеяно навън. Не личеше да ме слуша и не ме поглеждаше.

— Тя няма нищо общо с това. Абсолютно нищо, Тор. Отвлякоха я, защото знаят, че е важна за мен. Трябва да открия съучастника на Доран. Спешно е.

— Мислиш, че знам кой е, така ли?

Поклатих глава:

— Не, но познаваш човек, който може би знае. Онзи, който е свързал Джеферсън с теб, онзи адвокат, той може би знае. Логично е, ако му се е доверил веднъж, Джеферсън пак да е потърсил услугите му. Трябва да разбера кой е този човек, трябва да говоря с него.

— Вече ти казах, че не искам да се замесвам. Полицията ме откри заради една грешка. Не искам да правя повече грешки.

— Ти си замесен повече, отколкото осъзнаваш. Знаеш ли, че са издали заповед за арестуването ми? Мислят, че аз съм убил Джеферсън. Всъщност мислят, че съм организирал убийството му. Заподозреният като пряк извършител си ти, Тор.

— Този Доран, той ли го е убил?

— Твърди, че не е.

— Кой тогава?

— Не знам и точно сега не ме интересува.

Свалих наквасената с кръв кърпа от главата си, раната най-после бе спряла да кърви. Обърнах се към Тор. Той не беше променил позата си, откакто бе седнал, не беше помръднал, но видях, че стиска юмруци.

— Трябва да си върна Ейми. Така се казва тя. Ейми Амброуз. Тя е невинна, Тор. Освен грешката, че ме познава, няма никаква вина. Сега я държат като заложник.

Опитвах се да говоря спокойно, но не се получаваше. Знаех, че Тор е доловил отчаянието ми, и когато отново се обърнах, ледените му сини очи ме гледаха.

— Помогни ни да го намерим, Тор.

Настъпи тишина. Нямах какво повече да кажа. Руснакът обмисляше какво да прави и оставаше само да чакаме. Както бях казал на Джо по-рано, бяхме навлезли в подмолния свят и Тор беше най-подходящият водач там.

— Няма да стане с обикновен разпит, както си свикнал при вашите разследвания — заговори накрая той. — Ще получим информацията, която искаш. Но не по начина, с който си свикнал. И ако узнаем името му, ако открием този тип, той няма да е противник, с какъвто си свикнал да си имаш работа. Този човек е професионалист. А професията му е да убива. Това е положението.

— Разбирам.

Той остана втренчен в мен за известно време. После отмести очи и каза накъде да караме.

36.

Адвокатът се казваше Дж. Д. Рийд. Не беше от ония адвокати, при които човек отива, ако иска да напише завещание или да заведе дело за дребно нарушение. Той обслужваше мафията — престъпник, проникнал в съдебната система. Рийд не беше специалист по наказателно право, както очаквах, а по данъчно, или по-точно по данъчни измами. Започнал кариерата си, обслужвайки един дребен мошеник, собственик на няколко бара в Кливланд. Едно от заведенията беше „Дивата река“. Там Рийд се запознал с Дайнюс Белов, който впоследствие купил бара. Адвокатът не беше член на руската мафия, но започнал да извършва нейни поръчки, да ѝ спестява разходи и от време на време да разрешава проблемите ѝ със закона. Завързал доста контакти и не след дълго си създал връзки с целия престъпен свят в града — продажен адвокат, обслужващ руснаците, италианците и неколцина по-дребни бандити и мошеници. Славата му се разнесла и мрежата му от контакти все повече растяла. Ако някой се занимавал с нещо противозаконно и имал нужда от юридическа помощ, Дж. Д. Рийд обикновено бил първият, при когото отивал. Криминалният бизнес не се различава много от легалния — всичко става с препоръка.

— Умее да крие пари и го прави добре — обясни Тор. — Ако си достатъчно способен в този занаят, скоро се запознаваш с определени хора. Важни хора.

— Той ли те свърза с Джеферсън?

— Да, той уреди срещата.

Тор ни заведе в подземния гараж на стар тухлен склад, преустроен в офис сграда, на десетина пресечки от мястото, откъдето бяхме тръгнали. Когато Джо изгаси двигателя, руснакът се наведе напред, за да ни погледне добре.

— Каквото и да се случи днес, не искам да го споменавате пред никого. Ти знаеш колко е ценно мълчанието. Веднъж вече си го доказал. Не го забравяй сега.

— Няма да го забравя — уверих го.

Тор се обърна към Джо:

— Ти ще чакаш тук.

— Какво?

Джо се намръщи.

Тор не отговори, само го изгледа, сякаш мълчанието беше най-ясното обяснение, което можеше да му даде. Всъщност точно така беше. И двамата с Джо го разбрахме. Аз бях проверен. Джо не беше видял нещата, на които бях станал свидетел. Знаеше за тях, но не ги бе видял. За Тор той още не се беше доказал. Не по начина, по който се бях доказал аз.

Руснакът слезе от колата и аз го последвах. Отидохме при асансьора. Докоснах главата си и погледнах пръстите си. Бяха оцапани със засъхнала кръв. Раната ме болеше, но се търпеше.

Когато се качихме в асансьора, Тор натисна копчето за дванайсетия етаж — последният.

— Сигурен ли си, че е тук? — попитах.

— Кантората и апартаментът му са в същата сграда. Свързани са. Винаги е тук.

Тор не беше свалил якето и ръкавиците, лицето му беше безизразно. Беше ми разказал за Рийд с обичайния си спокоен глас, внимателно избирайки английските думи. Никога не издаваше емоциите си, нито с говора, нито с изражението си. Така преминаваше през света, незабелязан, незапомнен. Като го гледах, имах чувството, че ако поиска, може да мине през стената, да ме остави сам в асансьора, сякаш през цялото време само съм си въобразявал, че е с мен. Знаех, че в полицията и сред организираната престъпност имат същото мнение за него.

Вратата на асансьора се отвори със звън и влязохме в пуст коридор. Пред нас имаше само една врата, без табелка с номер или име.

— Мезонет — обясни Тор.

Пробва дръжката, но беше заключено. До вратата имаше малко домофонно устройство. Тор натисна копчето и след няколко секунди от таблото се чу разсеян глас:

— Да?

— Тор.

Последва кратко мълчание, при което от таблото се чуваше само бръмчене. Когато отново го чухме, гласът звучеше доста по-напрегнато, отколкото при първоначалното обаждане.

— О, да. Да. Добре. Добре. Е… влизай.

Чу се бръмчене, ключалката изщрака, Тор дръпна дръжката и отвори. Влезе и аз го последвах.

Озовахме се в просторно помещение, наполовина жилище, наполовина кантора. Отляво имаше П-образно бюро с две секции за книги и няколко шкафчета отзад и две кожени кресла отпред. На стената до секциите бе закрепен плоскоекранен телевизор. От другата страна на бюрото имаше малък бар с няколко бутилки вино и кристална гарафа с уиски.

От офисната част се влизаше в разположен на по-ниско ниво хол, обзаведен с още няколко кресла, разглобяем диван и огромен телевизор. Цялата стена отзад бе остъклена, с изглед към подвижния мост над Куяхога и целия град отвъд.

В стаята влезе нисък мъж с мокра къдрава черна коса. Държеше ръцете си събрани пред корема и вървеше бързо като човек, свикнал все да догонва по-дългокраки хора. Беше по риза и носеше тиранти. Когато видя Тор, още повече се забърза, почти претича през хола с протегната ръка за поздрав. Мен ме удостои само с бърз, любопитен поглед. Цялото му внимание бе насочено към Тор.

— Здравей. Леле, голяма изненада — измънка, след като стигна до нас, все още с протегната ръка.

Тор го хвана за ръката и го дръпна с все сила. Рийд залитна напред, руснакът го подхвана през кръста и го засили напред към една стъклена етажерка. Тя се разклати, един рафт падна, но дебелото стъкло не се счупи. Малка ониксова статуетка и един гравиран пепелник се търкулнаха до краката ми. Рийд размаха ръце и крака, възвърна равновесието си, но в този момент Тор го завъртя и заби коляно в слабините му. Удари го толкова силно, че адвокатът подскочи, после се търкулна на земята, превивайки се от болка.

Това внезапно нападение бе толкова изненадващо за мен, колкото и за Рийд. Тор не издаваше никаква склонност към агресия, докато не го блъсна в етажерката. Сега застана неподвижно и безизразно се втренчи в гърчещия се на мекия килим дребосък, просълзен и с разкривена от болка уста.

— Ти си казал името ми на Алекс Джеферсън — заговори руснакът след няколко минути, когато дишането на Рийд се нормализира. — Срещнах се с него да чуя предложението му и му казах, че се е объркал. С това всичко трябваше да приключи. Но не стана така. Знаеш ли с кого трябваше да говоря след това? Знаеш ли какви проблеми ми причини с твоята глупост?

Рийд седна на земята и погледна Тор като дете, което е направило беля и сега очаква да бъде наказано. Поклати глава, но не отговори.

— Детективи от полицията — продължи руснакът. — Викаха ме да ме разпитват за Джеферсън. Любопитстваха защо сме се срещали. Сигурно се досещаш, че не съм очарован от този интерес към мен. Сигурно се досещаш, че никак не ми харесва да ми пращаш полицията.

— Не съм ги изпратил аз — проплака Рийд, давейки се в собствената си слюнка.

— Заради теб трябва да се занимавам с тях. Ти ме замеси в тази каша. — Тор ме погледна. — Разкажи му какво става.

Коленичих до Рийд и той се отдръпна уплашено назад.

— Човекът, когото Джеферсън е наел вместо Тор, отвлече една жена. Направи го, за да ми попречи да го разкрия. Опитва се да изнудва вдовицата на Алекс Джеферсън за няколко милиона. Свързал си го с Джеферсън, за да му помогне, но той се е обърнал срещу него.

— Чу ли добре? — добави Тор. — Отвличане. Знаеш ли кой се занимава с отвличания?

Рийд мълчеше, но осъзна, че руснакът чака отговори, и прошепна:

— Полицията.

— ФБР. Федералното бюро за разследване скоро ще се намеси. Ще говорят с полицията и оттам ще ги изпратят при мен. И всичко това заради теб.

Рийд отчаяно поклати глава:

— Дори нямам представа за какво говориш. Аз само посредничих да се срещнеш с Алекс. Не знаех какво иска. Аз само…

Тор се наведе и стисна лъскавите му черни къдрици. Дръпна го и Рийд изстена, изправи се в опит да намали болката. Тор бръкна в джоба си и извади любимия си ловджийски нож със сребърна дръжка. Натисна го с палец, острието излезе и той го притисна до гърлото на Рийд.

— Не съм дошъл да слушам извинения и жалкото ти скимтене. Ти ме забърка в това и сега ще ни кажеш всичко, което искаме да знаем. Ни повече, ни по-малко. Съгласен ли си?

— Да — прошепна Рийд.

Тор завъртя острието така, че подпря дебелата брадичка на адвоката с върха на ножа.

— Кимни, ако си съгласен.

— Съгласен съм.

— Казах да кимнеш.

Рийд преглътна с мъка, погледна Тор. Върхът на острието бе допряно до брадичката му и му пречеше да помръдне главата си, но той все пак реши да пробва. Кимна, като Тор направляваше главата му с ръка, все още стиснал косата на адвоката. При това брадичката на Рийд се плъзна надолу и нагоре по острието. По кожата му остана белезникава следа, която след секунда се разтвори и започна да кърви.

— Хубаво — отбеляза Тор. — Първи въпрос.

Погледна ме. За момент не реагирах, но после осъзнах, че очаква аз да задавам въпросите.

— След като Тор му отказа, Джеферсън идва ли пак при теб?

Рийд ме погледна и присви кафявите си очички. Не знаеше кой съм, но явно виждаше в мен главния виновник за сегашното си нещастие — да стои с разкървавена брадичка в краката на руски наемен убиец, който заплашва да изтръгне косата му от корените. Въпреки това отговори:

— Да.

— Свърза ли го с друг? С друг човек, който може да реши проблема му?

Рийд се подвоуми и Тор стисна по-силно косата му, притисна върха на ножа в брадичката му и той проби кожата му.

— Не — отговори адвокатът, като сведе очи в опит да види острието.

— Лъжеш — изкрещях. — При кого го изпрати.

— При никого не съм го изпращал.

— Кажи ни името.

— Казвам ви, че не съм го изпратил при никого.

Тор ме гледаше, докато държеше Рийд. Сега отпусна ръката си, затвори ножа и го прибра в джоба си. Отдръпна се от адвоката.

— Мислиш ли, че лъже? — попита ме.

— Да.

— Не лъжа, задник такъв. Не разбирам какво искате от мен.

Рийд избърса брадичката си с длан и размаза кръвта. Когато ножът се махна от врата му, смелостта му се възвърна.

Тор се отдалечи, сякаш разговорът вече не го интересуваше, излезе в коридора и се скри в някаква стая отляво. След малко се чу шуртене на вода. Рийд реши да се възползва от това временно затишие и като хвърли плах поглед към коридора, бързо отиде при една ъглова масичка, върху която имаше телефон.

— Мога да се обадя на някого, за да ме отърве от вас — предупреди, като посегна към слушалката, — или да си тръгнете доброволно.

Вдигна слушалката и в този момент десният ми юмрук се стовари върху тила му, той политна напред и падна на дивана. Извих ръката му зад гърба, измъкнах слушалката от пръстите му и го блъснах в стената.

— Първо ще ми кажеш името. Дотогава няма да се обаждаш на никого и никой няма да си тръгва оттук. Много добре знаеш при кого е отишъл Алекс Джеферсън. Кажи ми веднага.

— Доведи го — чух гласа на Тор зад гърба си.

Обърнах се. Той стоеше в коридора над нивото на хола и ми махна с ръка. Вдигнах Рийд на крака и го блъснах към руснака. Тор бръкна под якето си и извади пистолет, много подобен на моя — 9-милиметров „Глок“. Рийд затрепери. Руснакът насочи оръжието към челото му и нареди:

— Заведи го в банята.

Блъснах адвоката по коридора. Тор вървеше зад нас, насочил пистолет към главата му.

— Пуснете ме или ще крещя — предупреди Рийд. Опита се да се запъне в коридора, но аз го изблъсках напред. — На долния етаж има охрана. Ще ме чуят.

— Никой няма да те чуе — каза Тор. — И няма да крещиш.

Една врата отляво бе отворена и аз изблъсках Рийд през нея. Пред нас имаше голяма вана, която още се пълнеше с гореща вода от крана. От нея се издигаше пара и огледалото зад нас беше запотено. Рийд затрепери като листо, коленете му се подгъваха.

— Не, недейте… Вие не разбирате. Аз се занимавам с финанси. Нищо повече. Не знам нищо за тази жена!

Тор застана зад мен, стисна ръката на Рийд близо до рамото му, на сантиметри от мястото, където го бях хванал аз. Изви я нагоре и Рийд изписка от болка. Пуснах го и се отдръпнах.

— Съблечи го — заповяда Тор.

— Какво?

Руснакът бе прибрал пистолета в кобура си и пак беше извадил ножа. Елегантно го прокара по извитата ръка на Рийд и разрязания ръкав, падна на земята. Още две бързи движения и тирантите се свлякоха в краката му.

— Свали му ризата. После панталоните.

Не помръднах. Тор ме погледна и сините му очи проблеснаха на светлината от лампата.

— Първо ризата.

Приближих се и хванах Рийд за яката. Той вдигна свободната си ръка, за да се предпази, но Тор я сграбчи и я изви зад гърба му както другата. За телосложението си руснакът бе удивително силен. Скъсах копчетата и разголих гърдите на адвоката. Тор сряза плата около ръцете и дрехата се свлече на плочките. Надиплената плът по тлъстите гърди и корем на Рийд трепереше, по бялата му кожа изби пот.

— Стига. Стига. Недейте.

Думите излизаха от устата на дребосъка на пресекулки.

— Ще те съблечем и ще те сложим във ваната — спокойно обясни Тор. — Ще ти дадем последна възможност да кажеш истината. Ако не го направиш, ще прережа китките ти и ще изчакам да умреш. После ще залича всички следи и ще те оставим във водата.

Рийд започна да се мята, но руснакът го държеше здраво. По крака на адвоката потече струйка урина, намокри крачола му и се стече по глезена му. Без да поглежда надолу Тор дръпна крака си.

— Свали панталоните му. Панталоните и обувките. После ще го пъхнем във ваната.

— Спрете! — изпищя Рийд.

Краката му омекнаха и се наложи Тор да го задържи, за да не падне на колене. Лицето на адвоката бе мокро от сълзи и парата от ваната.

— Томи Галиончи — изрече пресипнало. — Мисля, че Алекс се върна при него.

Погледнах Тор и за първи път, откакто се срещнахме в „Куджо“, видях някаква реакция. Личеше, че името му е познато, но забелязах и нещо друго. Нещо, граничещо с тревога.

— Знаеш ли за кого говори? — попитах.

Тор гледаше Рийд. Вдигна глава и ме погледна. Онова, което бях видял на лицето му, бързо се скри зад обичайното му непроницаемо изражение. Той кимна:

— Навремето работеше за италианците. Семейна традиция, когато това значеше нещо. Сега действа сам. Не обича да работи в екип. Умен, жесток и непредвидим човек. Не знам как да го намеря.

Коленичих, за да погледна Рийд в лицето. Косата му бе мокра, залепнала за челото му, брадичката и устата му бяха розови от разредената с пот кръв.

— Каза, че мислиш, че Джеферсън се е върнал при него. Обясни ми какво имаше предвид.

— Преди години бях уредил Галиончи да помогне на Джеферсън за нещо. Не знам какво точно, Джеферсън просто ме помоли за помощ и аз го свързах с Галиончи. Затова…

— Чакай — прекъснах го. — Преди колко години? Кога стана това, Рийд?

— Не знам, може би преди пет.

— Не… много добре знаеш. Помисли си и ми дай точен отговор. Кога беше?

Рийд подсмръкна и след кратко замисляне отговори:

— Ами, да. Трябва да е било преди пет години.

— Кога по-точно?

— През лятото. В разгара на лятото.

— И казваш, че е италианец? Мургав, мускулест?

— Да.

Мамка му, точно така Дони Уорд бе описал човека, който застрелял кучето му, а Джери Хийт — мнимия полицай, който Джеферсън и Фентън Брукс довели в дома му. През лятото преди пет години. Когато Доран е бил арестуван, преди да го убедят да сключи споразумение с обвинението. Джеферсън не е искал да моли пак за помощ Галиончи, но не е имал избор. Спомних си Доран на брега на езерото, когато ми каза, че съучастникът му е същият човек, когото Джеферсън е наел да го убие. Явно не разбираше каква роля е изиграл Галиончи за изпращането му в затвора преди пет години.

— Това е същият човек. Този негодник сега работи в комбина с Доран, но тогава го е изпратил в затвора. Печели онзи, който предложи повече пари. Доран го е убедил, че ако се съюзи с него, ще получи повече, отколкото ще му плати Джеферсън. Той просто не знае кой е този човек и какво е направил преди пет години.

Рийд не разбираше за какво говоря и това още повече го плашеше.

— Казваш, че Джеферсън се е върнал при него, но не е искал — продължих аз. — Обясни какво имаш предвид.

— Алекс ми каза, че отново му трябва някой, но да не е Галиончи. Нямаше му доверие. Беше го страх от него. Казах му, че не знам кого друг да му препоръчам, но той настояваше, молеше ме. Тогава го посъветвах да говори… Рийд хвърли бърз, тревожен поглед назад. — … с Тор.

— Значи не си сигурен, че е отишъл при Галиончи, така ли? Само предполагаш.

— Сигурен съм. Каза ми, че идеята не му харесва, но аз нямах с кого друг да го свържа, а той все повтаряше, че няма време.

— Как да намерим Галиончи?

Рийд отвори и затвори уста, от ъгълчето между устните му се процеди слюнка, но той не отговори.

— Рийд, можем да те убием още сега. Вече го знаеш. Ще те оставим във ваната и ще те намерят след два-три дни в локва студена, кървава вода. Нищо няма да спечелиш, ако мълчиш.

— Живее в къща някъде в източните квартали. Не знам адреса. Имам само номера на мобилния му телефон.

— Мислиш ли, че държи отвлечената жена в къщата си?

Рийд облиза нервно устните си.

— Едва ли.

„Едва ли.“ Вдигнах юмрук и понечих да го ударя, но се спрях. Обърнах се и погледнах в огледалото, видях лицето си, замъглено от парата, но страхът още личеше в изражението ми. Имахме напредък, но не достатъчно. Дори похитителят на Ейми да беше Галиончи, той едва ли я държеше в къщата си. Дори да отидем да проверим, нямаше да намерим нищо. Бях сигурен. Този човек беше професионалист; сигурно имаше тайна квартира.

Тор пусна Рийд. Адвокатът падна на пода и пропълзя до тоалетната чиния, опита се да се свре зад нея. Като го гледах, изпитах гняв и отвращение. Той се прехранваше, изкарвайки пари от чужди престъпления, от хора като Галиончи и Доран. Те криеха трупове, той — пари.

Умеел да крие пари. Така бе казал Тор: „Крие пари и го прави добре“. Това беше казал и Рийд, когато се опитваше да се оправдае: „Аз се занимавам с финанси. Нищо повече. Не знам нищо за тази жена.“

— Те смятат да прехвърлят няколко милиона по компютърен път. И не само да ги прехвърлят — ще направят така, че да изчезнат. Таен трансфер, който дори специалистите няма да могат да проследят.

Рийд бе свел очи. Гушеше се зад тоалетната чиния. Посочих го на Тор:

— Той може ли да го направи?

Тор кимна. Изглеждаше почти впечатлен.

— Да. Може.

Рийд се опита да се отдръпне още, но нямаше накъде. Беше сам пред нас, затворен в банята. Заплака.

— Не знаех нищо за това. Не знаех за жената! Само им обещах да прехвърля парите. Само това ми казаха — за парите. Нищо повече!

Давеше се от слюнка и сълзи. Кимнах и изражението ми сигурно е било спокойно, защото той утихна. Спря да хленчи и повтори онова, което вече беше казал — че е знаел само за парите.

— Хубаво. Много добре, Рийд. Радвам се, че си се съгласил да му помогнеш за парите. Мисля обаче, че ще имаш проблеми с превода и ще трябва да се видите лично.

37.

Джо измисли плана.

Качи се при нас, след като Тор отново завлече Рийд в хола. Настоях партньорът ми да дойде и руснакът не възрази. Когато влезе, Джо веднага се втренчи в адвоката — още по бельо, мокър, потен, омазан с кръв. Остана загледан в него за известно време, после ме погледна.

— Знаем кой е нашият човек — казах аз.

Джо не коментира. Слезе при нас в хола, но се стараеше да не поглежда Рийд. Знам какво си мислеше — докато работеше в полицията бе измъкнал доста информация от различни престъпници, без да ги докарва до такова окаяно състояние. Сега обаче правилата бяха други и точно затова бях отишъл при Тор. Бяхме навлезли в подмолния свят и времето летеше. Не можехме да се ограничаваме с правила.

Джо седна и аз му разказах, че Рийд ще извърши превода и искам да го използва срещу Галиончи и Доран.

— Ако успеем да ги примамим тук, можем да смятаме работата за наполовина свършена. За тази цел трябва да измислим причина да се срещнат с Рийд. След няколко часа трябва да ми се обадят с инструкции за начина на превода. Трябва да променим плана по такъв начин, че да се наложи някой от тях да дойде при Рийд.

Джо се намръщи:

— Галиончи държи заложничката. Няма да е лесно да го убедим да дойде, без да се издадем.

— Той иска тези пари, Джо. Копнее за тях. Ще дойде, ако се убеди, че няма друг избор. Трябва да измислим причина някой от двамата да дойде, но всичко, за което се сещам, е твърде елементарно — подписване на някакъв документ за превода или нещо подобно. Няма да се хванат. Не и при такъв компютърен трансфер.

Рийд може би имаше идея, но не я споделяше. Тор мълчеше, седеше с пистолет в ръка и ни гледаше, а пък аз нищо не разбирах от парични преводи.

— Как ще го направиш, Рийд? След като парите бъдат преведени, как ще направиш така, че да изчезнат?

Адвокатът седеше на пода и притискаше парцалите от ризата си до брадичката, за да спре кръвотечението. Когато заговорих, смъкна ръцете си и погледна кървавото петно, сякаш да си припомни, че с мълчание нищо няма да постигне.

— Ще ги рикоширам.

— Какво?

— Рикоширане — такъв е терминът. Когато парите бъдат прехвърлени на определената сметка, веднага ще ги прекарам през серия от влогове. Използвам номерирани сметки, офшорни банки… има безброй начини да се направи по компютърен път. Казва се рикоширане, защото парите изскачат от сметката още преди да бъдат регистрирани. Така се проследяват по-трудно.

— И тези сметки съществуват само за рикоширането?

Той кимна:

— Това са фиктивни сметки. Вече съм ги приготвил.

— По какъв повод можеш да поискаш да се срещнеш лично с тези хора? Не е нужно да е действителна причина, трябва само да звучи убедително.

— Не знам.

— Тогава по-добре започни да мислиш, нещастнико. Защото, ако не успеем да ги примамим тук…

— Отпечатъци — каза Джо.

Погледнах го:

— Какво?

— Гледах го по телевизията… или съм го прочел във вестника, не помня. Беше нещо свързано с безопасността при използването на компютри. Някои организации задължително използват идентификация с пръстови отпечатъци. Вече има скенери за отпечатъци, които могат да се свържат дори с домашен компютър. Някои лаптопи ги имат вградени.

Погледнах Рийд, който кимна:

— Биометрия. Така се казва. Вече много офшорни банки използват биометрична идентификация за повишаване на сигурността.

— Това е — заяви Джо и пак се обърна към мен. — Използваха отпечатъците ти, за да те натопят. Сега ние ще им скроим същия номер.

— Звучи добре. Поне по-добре от всичко, за което аз се сетих. Рийд ще се обади на Галиончи и ще му каже, че за една от сметките му трябват отпечатъци. За по-голяма сигурност.

— Галиончи няма да се съгласи — продължи Джо. — Рийд ще му каже, че задължително трябва да използва нечии отпечатъци, но няма значение чии, и той ще изпрати Доран. Идеята сигурно ще му хареса — така Доран се свързва с парите, а не той.

— Ама аз нямам скенер за отпечатъци.

— Те не го знаят, Рийд — отговорих аз. — Трябва само да повярват, че имаш. Мисля, че можеш да ги убедиш.

Той ме погледна неубедено, но кимна.

Накарах го да използва микрофона на бюрото си. Така щях да чувам и двамата и можех да преценя дали Галиончи се е хванал на въдицата.

— Ако не си достатъчно убедителен — предупредих го, — ще се досетят, че сме те разкрили. Ще разберат, че знаем за Галиончи. Ще се уплашат и невинни хора ще пострадат. Ако това се случи, ще потърся сметка от теб, Рийд.

Той седеше на голямото кресло зад бюрото. Когато се наведе напред и гърбът му се отлепи от облегалката, на кожената тапицерия остана мокро петно. Още беше по бельо и по бледата кожа на косматите му гърди имаше петна засъхнала кръв. Пресегнах се и натиснах копчето на микрофона. Чу се сигнал „Свободно“.

— Обади му се.

Рийд набра номера и се наведе над апарата. Другите стояхме около него. Тор държеше пистолета така, че адвокатът да го вижда.

— Какво искаш?

Гласът не беше на Доран, а на човека, който ми се беше обадил сутринта. Погледнах Тор и той кимна. Галиончи.

— Ами, такова… вижте, има малък проблем.

Рийд говореше твърде бързо, звучеше твърде пискливо. Тор леко премести пистолета и адвокатът се втренчи в дулото, опита се да се успокои.

— Не е нещо сериозно — продължи. — Почти всичко е уредено, както искахте, но…

— Проблем ли има? Проблем?

Тонът на Галиончи обезпокои Рийд повече, отколкото пистолетът на Тор, но той преглътна и продължи:

— Не, няма проблем. Просто… имам система, която е идеална за вашите цели. С нея ще прехвърлим парите направо в една южноамериканска банка. Оттам ще ги преместим във фиктивна сметка в друга страна. Така трудно могат да се проследят, а американските власти нямат такъв достъп.

— Хубаво — заплашително измърмори Галиончи. — Действай.

— Да, ще го направя… тоест ще го направим, но за тази система, за прехвърлянето в първата сметка, ми трябва пръстов отпечатък.

Последва дълго мълчание.

— Пръстов отпечатък ли?

— Да. Имам скенер, свързан с компютъра. Слагате палеца си, натискам няколко копчета и сметката вече е настроена по него. Така сигурността значително се увеличава.

— Няма да използвам никакви отпечатъци! Абе, ти гъбаркаш ли ме? Отпечатък!

Рийд погледна към мен, после — телефона. По челото му беше избила пот, кършеше ръце.

— Добре. Както искате, но искам да ви кажа, че така ще стане най-добре. Това е най-сигурният начин. Отпечатъкът ще ни позволи да направим по-безопасна сметка, в която парите ще изчезнат. Банките смятат отпечатъците за по-високо ниво на сигурност и така влоговете са по-добре защитени.

— Това ме свързва със сметката. Не става.

— Няма значение чий е отпечатъкът. Не мога да използвам моите, но можете да изпратите друг да остави своя.

Гласът на Рийд звучеше все по-пискливо.

— Миналата седмица ми прехвърли половин милион и не ти трябваха такива глупости. Какво, по дяволите, се е променило сега?

Гледах Рийд, но сега се обърнах към Джо и забелязах същото изражение, което предполагах, че се е изписало и на моето лице. Половина милион? Преди една седмица?

— Това е по-голяма сума — каза Рийд и отново насочих вниманието си към него. — Много по-голяма. Поне ако съдя по онова, което ми казахте. Просто се опитвам да ви помогна. С толкова много пари е по-трудно. Пък и нали казахте, че полицията ще се опита да проследи прехвърлянето. Не искам да ме тикнат зад решетките. Искам трансферът да стане по възможно най-безопасния начин. За целта ми трябва отпечатък.

Звучеше по-убедително, не толкова нервно и излагаше разумни доводи.

— Ще използваш отпечатъка за началото и после ще прехвърлиш парите в сметката, за която говорихме, така ли? — измърмори Галиончи.

— Да. Точно това имам предвид. С помощта на отпечатъка ще отворим друг вид влог, който ще ни позволи да извършим превода по-безопасно. Банката го смята за допълнителна гаранция, но така всъщност улесняват нас.

Галиончи замълча. От високоговорителчето се чуваше леко пращене, Рийд облиза устните си и се втренчи в синята лампичка на апарата, сякаш очакваше да оживее.

— Трябва ти един отпечатък — пак заговори Галиончи. — Мой или на друг човек. После ще уредиш всичко. Както се разбрахме.

— Да. Да, точно така. Всичко ще бъде тип-топ.

— Добре. Стой там и чакай.

Синята лампичка изгасна.

38.

— Половин милион — повторих, след като Рийд затвори телефона и се отдръпна от бюрото, бършейки с ръка потното си чело. — Преди една седмица си прехвърлил половин милион в негова сметка, така ли?

Рийд веднага се умърлуши. За момент дори си помислих, че ще излъже, макар че всички бяхме чули разговора, но накрая кимна и потвърди:

— Да.

— Откъде ги е взел?

— Не знам.

— Рийд…

— Честно, не знам! Нямам представа каква беше другата сметка, дадоха ми само номер.

— Това обичайно ли е? Галиончи да има толкова много пари?

Той поклати глава:

— Никога не е имал дори близка до тази сума.

— На коя дата получи парите?

Рийд облиза устните си и сведе очи към пода, замисли се за около половин минута, докато пресмяташе датите.

— На двайсети октомври.

— Чу ли? — възкликна Джо. — Това е денят…

— … в който е бил убит Джеферсън.

— Не. Денят след убийството на Джеферсън. Галиончи го е убил. Убил е Алекс Джеферсън и някой му е платил за това.

Джо се намръщи:

— Може и да не е така. Може би са измъкнали от Джеферсън още пари, не само петдесетте хиляди.

— Абсурд, Джо. Джеферсън не беше толкова богат, та половин милион да изчезне без никой да забележи. Спомни си колко внимателно ченгетата проверяваха сметките му. Ако са забелязали липсата на петдесет бона, със сигурност щяха да засекат половин милион.

— Да, но Джеферсън е наел Галиончи.

Кимнах:

— Така е, но явно някой друг е дал повече пари. Доран си мислеше, че той го е убедил с обещанието да измъкне още пари от Джеферсън. Може би се заблуждава.

Половин милион долара, изплатени в деня след убийството на Джеферсън. И Доран не знаеше нищо за тях. Нямаше как да знае. Спомних го на брега на езерото, когато разпери ръце и попита: „С какви пари?“, когато го посъветвах да се откаже и да бяга. Петстотин хиляди бяха солидна сума. Не можех да повярвам, че Доран още ще се мотае в района, рискувайки отново да го тикнат в затвора, само и само да вземе повече пари.

— Той използва Доран, както използва мен. Още не се е разкрил, а Доран вече се показа. Той поема риска и това е много удобно за Галиончи.

— Дони Уорд е можел да го разпознае — добави Джо. — Да разкрие ролята му за осъждането на Доран. Ние изпратихме ченгетата при него, а после ти каза на Доран…

— Че знам за Уорд. Сигурно Галиончи го е убил. Така едновременно е премахнал опасността и ме е натопил за парите.

Колкото повече мислех за това, толкова по-сериозни ми се струваха последствията от онова, което ни беше казал Рийд. Първо мислех, че противникът ми е Доран, после — Доран и съучастникът му, но сега се оказваше, че има и трети играч. Още някой беше замесен и Галиончи изпълняваше неговите заповеди.

— Кой му е платил?

Джо не знаеше отговора, аз също. Замълчахме за известно време, Рийд ни гледаше тревожно, Тор мълчеше, както обикновено. След малко Джо поклати глава:

— Трябва да сме готови. Той ще изпрати някого. Един от нас трябва да чака в гаража или на улицата, за да предупреди другите.

— Ще го направиш ли? — попита Тор.

— Да. Освен това ще изкарам колата си от гаража. Може да я познаят, затова не бива да е наблизо. Ще я оставя някъде в района и ще дойда пеша.

— Добре.

Джо извади ключовете си от джоба, завъртя се на пети и тръгна към вратата. Извиках след него, когато посягаше към дръжката:

— Галиончи е бил у семейство Хийт с Алекс Джеферсън и Фентън Брукс. Джеферсън казал на полицията, че служи за връзка между Брукс и Хийт. За да не предявят съдебен иск към клиента му.

— Да. А Фентън е мъртъв.

— Синът му не е. С какви средства мислиш, че разполага семейството му?

— „Брукс байокемикалс“ трябва да струва стотици милиони. Може би дори милиард. Сумата е огромна.

— Точно така.

Джо спря с ръка на дръжката и ме погледна от другия край на просторното помещение.

— Галиончи неслучайно е взел половин милион в деня след убийството на Джеферсън — продължих. — Не мога да си обясня как е могло да стане. Плащането е свързано със случилото се между Доран и Джеферсън; Брукс също са замесени. А те единствени имат на разположение толкова пари.

— Мислиш ли, че Фентън е помогнал да потулят престъплението на Мат Джеферсън?

— Може би. Мат е бил приятел на семейството и син на главния им адвокат, Фентън е бил първият човек, на когото се е обадил Алекс Джеферсън.

Джо дръпна ръката си от дръжката и се обърна с лице към нас, замисли се.

— Бих могъл да го приема, ако гледахме само миналото. Има някаква логика. Изглежда невероятно, но има логика. Само че стигаме до настоящето. Защо Пол Брукс ще плаща на някого да убие Джеферсън? Ако знае какво е станало с Доран, Джеферсън трябва да се страхува от него, а не обратното. Джеферсън не би трябвало да е заплаха.

Да, наистина. Ако Фентън Брукс бе помогнал съзнателно за прикриването на убийство, разкриването на истината би очернило паметта му и уронило престижа на семейството. Само че Джеферсън никога не би го направил. Дори да е искал да очерни паметта на Фентън, това би означавало да признае ролята си в същото престъпление и да уличи сина си в убийство. Какво толкова може да е знаел Джеферсън, та Пол Брукс толкова да се плаши от него?

— Сбъркали сме човека! — възкликнах.

— Какво?

— Бил е Пол Брукс. Той я е убил, Джо.

— Как ти хрумна?

— В нощта на убийството на момичето Мат Джеферсън се е обадил на баща си, а той телефонирал на Брукс.

— За да провери дали синът му казва истината. Да разбере какво става.

— Кой ни каза?

Джо кимна:

— Пол Брукс.

— Точно така. В деня след тези обаждания Мат променил показанията си пред полицията, за да натопи Доран. Може би не го е направил, за да свали подозренията от себе си. Може би наистина е видял някого през онази нощ. Но не Доран, а синчето на най-богатия клиент на баща си.

— Твърде смело предположение.

— Мат писал на прокурора, че няма да се яви в съда. Защо ще го прави, защо ще рискува да привлече така вниманието, ако я е убил? Баща му със сигурност би го посъветвал друго. Ако беше виновен, щеше да чака тихо и да стиска палци Доран да приеме споразумението с прокурора. Когато се е върнал в Индиана, той е прекъснал всякакви контакти с баща си. Може би не го е направил, за да се скрие. Поне не по причината, която приемахме досега. Може би се е чувствал виновен и не е искал да говори с баща си, защото той го е накарал да лъжесвидетелства.

— Твърде смело предположение — повтори Джо и след като не отговорих, добави: — Но те имат достатъчно пари. Няма съмнение. Пол Брукс със сигурност има пари.

— Галиончи е участвал в натопяването на Доран. Той е бил главният играч. Ако на някого е могло да му хрумне как да настрои Брукс срещу Джеферсън и да изкара пари от това, това е той.

Настъпи мълчание. Лицето на Тор беше безизразно, но Рийд ни гледаше с интерес, страхът му бе понамалял и се беше сменил с любопитство.

— Тръгвай — казах на Джо. — Премести колата и чакай някой от тях да се появи. Не познаваме Галиончи, но предупреждавай, ако видиш човек, отговарящ на неговото описание. Ще се занимаваме с всичко останало, след като освободим Ейми.

Той излезе и в апартамента останахме аз, Тор и Рийд. Отидох при вратата, седнах на пода с пистолет в скута си и се облегнах на стената. Имах онова усещане, което човек изпитва, когато осъзнае, че всичко, което е смятал за истина, е било лъжа.

Мина един час, два… никой не идваше. Джо се обади на три пъти, но все с фалшива тревога. Започнах да се питам дали не сме сбъркали, дали Галиончи е надушил клопката и се е уплашил. Седях до стената, от време на време се местех, но винаги близо до вратата. Рийд — облечен и измит от кръвта, в случай че се наложи да се покаже — седеше в хола, където можехме да го наблюдаваме. Тор стоеше от другата страна на вратата. Не седна, не крачеше, дори веднъж не се протегна, просто стоеше неподвижно.

Чакането беше мъчително. Сутринта бях намерил временно облекчение в сбиванията, действието, непосредствените задачи, които ми помагаха да не мисля какво би могло да се случи, ако не успеем. През цялото време мислех за Ейми, дори когато лежах на пода в „Куджо“ и ме биеха с веригата, но в тези напрегнати моменти тя бе по-скоро като цел, напомняне защо трябва да стана от земята и да действам. Докато чаках, при мисълта за нея отново ме обхвана страх. Минутите ми минаваха в бездействие и започнах да си представям неща, за които не исках да мисля, всички ужасни опасности, които сякаш изчезваха, когато вършех нещо.

След близо два часа и половина, Джо отново се обади.

— В гаража влезе някаква кола. Малка, спортна. Мазда, струва ми се.

— Добре.

Затворих и предадох думите му на Тор, който само кимна. Минаха няколко минути и тъкмо започвах да си мисля, че това е поредната фалшива тревога, когато Тор каза:

— Асансьорът.

Намръщих се, надигнах се в приклекнало положение и се заслушах. Не бях доловил нищо. След няколко секунди чух иззвъняването от асансьора при пристигането му на площадката. Не знам какво беше чул Тор, но се оказа прав.

Домофонната система избръмча и аз махнах на Рийд. Той се приближи бързо, шляпайки с боси крака по плочките, и натисна копчето.

— Да?

— Пусни ме да вляза.

Гласът не се чуваше добре, можеше да е Галиончи, можеше да е някой друг. Рийд ме погледна и аз кимнах. Той натисна друго копче и ключалката изщрака. Бяхме решили — по предложение на Тор — да оставим антрето свободно и да изчакаме посетителят да влезе.

Бях коленичил до стената, Тор стоеше от другата страна. Дръжката се завъртя и вратата се отвори. Тор зае позиция за стрелба и когато влезе, Анди Доран видя дулото на пистолета, насочено към главата му.

— Мамка му — изруга и в следващия момент аз се изправих зад гърба му и го ударих по главата с ръкохватката на оръжието си.

39.

— Няма мърдане оттук, Доран. Затова се успокой и се настани добре.

Беше паднал по очи на плочките и още лежеше там, тялото му бе неподвижно, но краката му потрепваха, сякаш се опитваха да избягат. Наведох се, напипах пистолета му в раменния кобур под якето му, взех го и го подадох на Тор, който го пъхна под колана си. След няколко секунди Доран дойде на себе си, обърна се по гръб и с присвити от болка очи се вгледа в нас; изглеждаше замаян, но вече преценяваше ситуацията. Седна с известно усилие и опипа главата си на мястото зад ухото, където го бях ударил с пистолета.

— Беше ми длъжник — Отбелязах. — И то не само с един удар.

Той опипа тялото си отстрани, търсеше пистолета, но установи, че го няма. Кимна леко и пропълзя назад, докато се облегна на стената. Не се опитахме да го спрем. Устата му бе разкървавена от сблъсъка с плочките. Той я облиза.

— Къде е тя? — попитах.

Той отново докосна раната си с език и не отговори. Тор стоеше мълчаливо, отваряше и затваряше ножа си с палец. Всеки път острието леко изщракваше и макар че се стараеше да не му обръща внимание, Доран все поглеждаше натам.

— Няма да излезеш жив от тази стая, ако не ни кажеш, Доран. Наистина ли искаш да направиш такава саможертва за човек като Томи Галиончи?

Доран ме погледна. Кожата под едното му око беше зачервена и започваше да се подува. Той продължи да мълчи.

— Отговори ми честно на един въпрос. Само на един, Доран. Отговори ми и мога да ти разкажа много интересни неща. Галиончи ли уби Джеферсън?

Той потърка главата си и се обърна към Тор, погледна острието, което с равномерни движения се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше… Не каза нищо.

— Добре — продължих. — Верен си му. Това е хубаво. Тогава ще ти задам друг въпрос. Галиончи ли уби Дони Уорд?

Погледът му бързо се премести върху мен, но той продължи да мълчи.

— Да, Доран. Уорд е бил убит. Снощи. В момента полицията издирва човека, когото подозират за убийството. Този човек съм аз. Проблемът е, че не съм убил Дони. Не вярвам и ти да си го направил. Почти съм сигурен, че съучастникът ти го е убил. Имаш ли представа защо го е направил, освен за да натопи мен?

Доран отново се загледа в ножа на Тор и облиза кръвта от устните си.

— Защото ченгетата вече разпитваха Дони и Галиончи не можеше да допусне това да продължи. Дони Уорд би могъл да свидетелства, че той е човекът, който те е изпратил в затвора. Преди пет години Галиончи отишъл при Дони, застрелял кучето му и му предложил солидна сума пари, за да го принуди да оспори алибито ти.

Това накара Доран отново да ме погледне. Той наклони главата си на една страна, забрави да оближе устата си и кръвта закапа по пода.

— През лятото, когато си бил арестуван, Алекс Джеферсън е дошъл при него… — махнах към Рийд. — Помолил го да му помогне за една неприятна задача. Задача, от която полицията можела доста да се заинтересува. Рийд го свързал с Галиончи, който посетил Дони Уорд, а също и семейство Хийт, пред които се представил за детектив. Това е станало, преди полицията да намери бельото на момичето във фургона ти. Когато си избягал и си притиснал Джеферсън, той отново отишъл при Галиончи. И тук си прав — опитал се да му плати, за да те убие. Само че Галиончи не е преминал на твоя страна, Доран. Веднъж те е изпратил в затвора и сега смята пак да го направи.

Кимнах на Рийд:

— Кажи му за парите, които Галиончи е получил на двайсети октомври.

— Петстотин хиляди долара — измънка той.

Не му беше приятно и го разбирах при риска, който поемаше — да издаде убиец като Галиончи, за да не си навлече гнева на друг, като Тор.

— Чу ли? — обърнах се пак към Доран. — Половин милион. Толкова пари е получил „партньорът“ ти. Колко от тях си видял досега? Колко?

— Нито цент.

— Така и предполагах. Галиончи ги е получил в деня след убийството на Джеферсън. В деня, след като той е убил Джеферсън.

— Кой му е платил?

— Още не съм сигурен, но имам подозрение. Ако съм прав, онзи, който му е платил, е човекът, вместо когото си лежал в затвора.

— Синът на Джеферсън.

Поклатих глава.

— Кой?

— Ще ти кажа, ако ми помогнеш да освободим Ейми. Очевидно някой му е платил, за да убие Джеферсън. Ти не си получил нито цент от парите и истинският виновник остава ненаказан. Ти си просто пионка. Помисли кога Галиончи се е изложил на риск. Когато стане напечено, винаги те бута напред и ако не успее да лепне на мен цялата вина, ще натопи теб. Това е единствената причина още да те държи. Използва те, за да вършиш мръсната работа, да се занимаваш с мен, да наблюдаваш ченгетата, а сега иска да оставиш твоя отпечатък на неговите пари. Така стоят нещата. Той отвлече невинна жена и заради нея те изпрати в тази клопка. Още ли искаш да го прикриваш?

Доран мълчеше, седеше със сведени очи и се опитваше да асимилира всичко научено. Не му дадох време за мислене. Беше прекалено късно за това.

— Ето какъв човек защитаваш. Той те е изпратил в затвора. Ако не искаш, не ми вярвай, може да не приемеш нито една моя дума, но аз трябва да освободя Ейми.

Протегнах ръката си към Тор и посочих ножа. Той ме погледна изненадано, но ми даде оръжието. Дръжката беше топла. Върху острието нямаше и следа от кръвта на Рийд. Тор го беше изчистил.

— Ще стоим тук, колкото се наложи, Доран. Ще ти причиня всичко, което си искал да направиш на Джеферсън. Ще го сторя и ще се успокоявам, че е оправдано заради Ейми, точно както ти си си казвал, че е оправдано заради Моника Хийт. Лесно ще повярвам в това и може би ще имам по-голям успех от теб.

Доран вдигна глава.

— Ще я измъкнем и тогава ще ми кажеш.

— Какво?

— Ще освободим приятелката ти, ще се разправя с Галиончи и тогава ще ми кажеш кой му е платил. Трябва да разбера. Ще разбера. Защото ако играта свърши днес, аз ще имам последната дума.

Излязохме от апартамента. Доран вървеше свободно. Преди да отвори вратата, Тор сгъна ножа и го прибра в джоба си, почеса носа си с пръст и погледна Рийд:

— Днес взе правилно решение. По-добро от всички, които си вземал наскоро. Сега трябва да вземеш още едно. Ние тръгваме. Ще имаш много възможности да си спомняш какво се случи днес. Съветвам те да забравиш, че изобщо съм влизал през тази врата.

Рийд кимна.

— Не искам повече да те виждам — добави Тор. — Не искам дори да произнасяш друг път името ми.

— Няма.

— Добро решение.

Джо ни чакаше в гаража. Пак беше докарал форда и когато ни видя да се приближаваме с Доран, кимна към съседната кола — малка „Мазда RX-8“:

— С тази дойде. Беше сам.

— Добре.

— Знаеш ли къде е тя?

— При Галиончи. Някъде в околностите на Джинива. Доран ще ни заведе.

Толкова ни беше казал, докато бяхме в апартамента на Рийд — Галиончи го чакал в покрайнините на Джинива, в някаква къща, която намерил преди няколко седмици. Отказа да ни каже повече, но обеща да ни заведе лично.

Джо се намръщи:

— Защо просто не ни каже къде е тя?

— Не иска.

— Няма да ви кажа, защото веднага ще хванете телефона и ще изпратите стотина ченгета — тросна се Доран. — Ако искате да направите така, не мога да ви спра, но само ще си загубите времето. А нямате много. Галиончи знае за колко време би трябвало да се върна. Ако се забавя с час или два, той ще усети, че нещо не е наред, и ще се задейства. А мисля, че това няма да ви хареса.

Кимнах. Доран беше прав — не можехме да рискуваме Галиончи да заподозре нещо.

— Добре. Ще ни заведеш. Джо ще кара, а ти ще седиш зад него.

Посочих Тор. Внимавах да не споменавам името му пред Доран:

— Той ще седне до теб. Само да мръднеш повече, отколкото е необходимо, ще стане много болезнено.

Тор се намръщи.

— Какво има?

Той кимна към маздата:

— Галиончи очаква да се върне с тази кола. Ако види друга, ще се досети какво става. Тази няма да събуди подозренията му.

Много беше прав.

— Добре — съгласих се, — ще вземем тази кола. С нея ще успеем да се приближим повече.

— Нека той да се качи при теб и партньора ти — каза Тор и посочи Доран. — Аз ще ви следвам с неговата кола. Ако всички сме в един автомобил, може да се опита да предизвика катастрофа. Като карам след вас, ще се погрижа, ако направи някоя глупост, да умре.

Доран впечатлено погледна руснака. Той бе служил в армията, но едва ли е имал сержант като Тор, преценяваш толкова хладнокръвно и задълбочено всичко.

— Нали чу — казах на Доран. — Дай му ключовете.

Той ги извади от джоба си и ги хвърли на Тор. Седна на дясната седалка в колата на Джо. Прибрах пистолета си. Джо извади ключовете от колата и малкия си „Смит и Уесън“ и ми ги подаде.

— Ти карай. Аз ще седна отзад и ще го наблюдавам.

В първия момент се изненадах, но после разбрах логиката му. Едната ръка на Джо беше болна и ако Доран се опита да попречи на управлението, по-лесно щеше да му бъде с Джо, отколкото с мен. Нито партньорът ми, нито руснакът вярваха в добрите намерения на Доран. Седнах зад волана на форда, а Джо се качи отзад. Излязохме от гаража и Тор ни последва с колата на Галиончи.

— В тази къща ли се криеш, откакто избяга от затвора? — попитах Доран.

— Да.

— Значи е доста безопасно място.

— Никой не живее там. От години е така. Било е къмпинг за каравани, но отдавна е затворен. Има няколко стари бунгала. Наблизо е имало малък язовир, но щатските власти са разрушили стената, защото е щяла сама да рухне. Това е станало преди години.

Изненадах се, че издава толкова много информация, но нямах голяма полза от нея. Можех да се обадя в полицията и да ги изпратя да търсят бивш къмпинг за каравани в покрайнините на Джинива, но докато го намерят, щяхме да сме там.

— Как се свърза с Галиончи?

— Джеферсън го изпрати да ми донесе първата част от сумата. Той ми каза какво всъщност са се договорили — че Джеферсън му е платил да ме убие. Мислеше обаче, че копелето е прекалено богато, за да се измъкне само с петдесет бона.

— Ти толкова ли му поиска?

— Казах му, че срещу петдесет бона може да удължи живота на сина си с една седмица.

— Сериозно ли го мислеше? Наистина ли щеше да убиеш сина му?

Доран замълча за момент.

— Може би — отговори след малко. — Много мислих. През цялото време. Така де, нали бях в затвора вместо него. Освен това той уби Моника. В крайна сметка това е основният проблем. Нея никой не я е питал. Но дали щях да го убия, ако Джеферсън беше направил, както исках, и не беше замесил Галиончи? Може би не. Мисля, че ако имах парите в джоба си, нямаше да го убия.

— Идеята да действате заедно и да измъкнете още пари на Галиончи ли беше?

— Да. Аз нямах представа с какво разполага Джеферсън. Той знаеше.

— Получи ли нещо от тези петдесет бона?

— Не. Галиончи ми каза, че са му платили да ме убие и ще задържи тези пари. Обеща, че ще вземем много повече.

— Той е получил. Оставил те е на сухо, а е използвал петдесетте бона, за да ме натопи. Как взехте отпечатъците ми?

— Аз го направих. В нощта, когато те хванах на улицата. Галиончи ми обясни как. Пъхнах банкнотите в ръцете ти и ги измъкнах, когато започна да идваш на себе си. Лесно стана.

Елементарен трик, но не знам защо не се бях досетил за него.

— Между другото, кой е този тип? — попита Доран и посочи Тор в огледалото.

— Един човек, с когото от време на време работя.

Той се изкиска и поклати глава:

— Да, бе, Пери, как не. Ти си частен детектив. Този пич е войник. Виждал съм такива.

— Ами Галиончи?

Доран ме погледна за миг и отново се втренчи в асфалта пред нас.

— Да, и той.

40.

Казах на Доран, че искам да спрем на един-два километра от скривалището на Галиончи. След като излязохме от главното шосе и продължихме по виещи се селски пътища сред гората, започнах да се тревожа, че няма да ми каже да спра — че целият разказ за къмпинга е лъжа, че ще минем покрай Галиончи и той ще му даде знак по някакъв начин, ще го предупреди още преди да сме пристигнали. Доран обаче ме накара да спра на едно покрито с чакъл уширение, което изглежда бе собственост на една близка ферма.

— Има още около километър. Наляво се отделя чакълест път. Входът е означен с голяма табела и порта като на ранчо от Дивия Запад. Има стар фургон, където е бил офисът, и бетонни площадки за паркиране на караваните.

— Галиончи във фургона ли е?

— Не. На мястото, където е било езерото, има пет-шест бунгала. Той е в едно от тях.

Някой почука на прозореца ми. Тор. Отворих вратата. Доран и Джо също слязоха. Разказах на руснака какво е положението. Той ме изслуша мълчаливо.

— Прав беше, че очаква да види тази кола — отбеляза Джо. — Въпросът е как да я използваме най-добре. Може Доран да ни закара. Ще го използваме да примами Галиончи навън.

Тор поклати глава:

— Не трябва всичките да сме в колата. Ако нещо стане, ще сме като в капан.

— Добре. Ти какво предлагаш?

Той се отдръпна от колата и огледа поклащащите се борове наоколо.

— Има ли начин да го изненадаме в гръб? През гората или от другата страна на езерото?

Всички погледнахме Доран и той кимна:

— Отзад минава стара железопътна линия. Между релсите и къмпинга има ограда, но на места е счупена. Ако хванеш линията, можеш да намериш мястото по нея.

Това явно хареса на Тор. Той кимна:

— Аз ще карам. Ще намерим линията и с него ще отидете пеша.

Намръщих се:

— Не е ли по-добре аз да карам? Вероятността шофьорът да се сблъска първи с Галиончи е най-голяма и…

— По-добре аз.

Тор се втренчи в мен със сините си очи, които леко потъмняха. Проблемът не беше негов, но той бе дошъл да ми помогне и беше прав — по-добре щеше да е, ако той отиде. Понечих да възразя, но безизразният му поглед ме накара да замълча. Най-важното бе да измъкнем Ейми. Ако така шансовете ни за успех бяха най-големи, това беше правилният начин.

— Добре — съгласих се.

— Аз с тях ли да отида, или с теб? — попита Джо.

— С никого — отвърна Тор.

Джо се намръщи. Бяхме го оставили в гаража, докато разпитвахме Рийд и сега руснакът отново не искаше да го вземе. Джо не беше свикнал да бездейства.

— От къмпинга може да се излезе само по един път — обясни Тор. — Ако нещо не стане, както очакваме, и Галиончи се измъкне, може би с жената, кой ще го спре? Ела с колата си и блокирай изхода, след като мина. Никой няма да може да излезе, без да се сблъска с теб. Това е важно.

— Добре.

Изражението на Джо се промени и той кимна. Разбира се, руснакът беше прав. В такива ситуации Тор винаги беше прав.

— Разбрахме се — казах аз. — Вземам Доран и тръгваме по линията. Как обаче ще се синхронизираме? Ти трябва да изчакаш, докато стигнем до скривалището, а не знаем колко време ще вървим.

Тор посочи Доран, който сви рамене:

— Зависи къде ще засечем линията. Единственото място, на което съм я виждал, е малко по-назад, където пресича шосето. Ще ни трябват петнайсетина минути, предполагам.

— Ще изчакам двайсет — каза Тор. — Къде да го намеря, когато вляза в къмпинга?

— Около езерото има няколко бунгала. Той е в третото отдясно. Приятелката на Пери е при него.

Върнахме се на мястото, където линията пресичаше пътя, на около половин километър назад. Тор отби между няколко туфи тръстика и аз спрях отзад. С Доран слязохме от форда и аз дадох ключовете на Джо.

— До скоро.

— Да — измърмори Джо. — Внимавай с Доран, Линкълн.

— Ще внимавам.

Тор ме погледна:

— Двайсет минути.

— Разбрано.

С Доран тръгнахме по линията — просека, постлана с чакъл и стари дървени траверси, която се губеше в сумрака. След първия завой Тор и Джо се изгубиха от поглед.

Линията очевидно не беше използвана от години, дори релсите бяха махнати. Бяха останали само насипът от трошени бели камъни и дървените траверси. На места стърчаха ръждясали болтове, но общо взето, се движехме с добро темпо. Доран вървеше напред, стъпваше без усилие, без дори да гледа в краката си. Дъждът беше спрял, но въздухът бе хладен. През първите няколко минути от устата ми излизаше пара, но после или дъхът ми изстина до външната температура, или стана твърде тъмно и вече не забелязвах.

Миришеше на влажна пръст и листа и това ми напомни за винарната — как с Джо седяхме на терасата на Пол Брукс и слушахме умелите му, безочливи лъжи. Бяхме приели всичко за чиста монета и бяхме продължили с разследването, губейки няколко дни безценно време, докато в крайна сметка не се стигна до това: Ейми в ръцете на професионален убиец, който броеше всяка секунда. Цената на забавянето… Тръснах глава и закрачих по-бързо. Не исках да мисля за цената.

Петнайсет минути след като тръгнахме по линията, Доран обяви:

— Близо сме.

— Как разбра?

— Ето я оградата. Отляво.

Присвих очи, вгледах се в мрака, но не видях нищо. Последния път, когато се преглеждах, очният лекар каза, че зрението ми е почти безупречно, но при все това не виждах за какво говори Доран. След трийсетина крачки най-после я различих в тъмното — увиснала телена ограда, съборена на много места, преминаваше между дърветата покрай линията.

Навлязохме във високата изсъхнала трева. Въпреки влагата тя шумолеше под краката ни; в гората цареше пълна тишина, струваше ми се, че се движим твърде шумно. Представих си как Галиончи, седнал в бунгалото, долавя стъпките ни и наостря уши, как посяга към пистолета си.

На едно място оградата бе провиснала и стърчеше само на две педи над земята. Доран я прескочи и аз го последвах. От дясната страна видях езерото, празно, обрасло с трева и тръстика. На отсрещния бряг започнаха да се очертават тъмните силуети на бунгалата. Навлязохме в тревата на дъното на езерото и видях чакълестият път през къмпинга като светла ивица.

Промъкнахме се зад бунгалата. Според Доран Галиончи беше в третото. Общо бяха шест и зад всяко навътре в езерото стърчеше малък кей; дъските сигурно отдавна бяха изгнили. Обърнах се, направих няколко крачки назад и погледнах към чакълестия път. Видях силуета на фургона, за който бе казал Доран, но всичко тънеше в мрак. Тор още не се беше появил.

Спряхме до първото бунгало, тъмно и празно, зад нас имаше купчина боклук и строителни отпадъци. Докато се промъквах по тясната ивица трева между постройката и кея, едва не настъпих празна бутилка от пропан-бутан. Вървях няколко крачки пред Доран, но дори не го чувах. Струваше ми се, че с всяко вдишване вдигам невъобразим шум, а той не издаваше нито звук. Група от няколко бора отделяше първото от второто бунгало. Отместих няколко клона, за да мина през тях; Доран сякаш се гмурна в зеленината и излезе от другата страна. Игличките оставиха лепкава смола по пръстите ми. Когато надникнахме иззад второто бунгало, видяхме светлината в следващото.

Това ли е?

Доран не отговори. Закова се на място и се втренчи в бунгалото, сякаш видя нещо обезпокоително.

— Какво има? — прошепнах трескаво.

— Той знае.

— Галиончи ли?

Доран кимна и приклекна, сниши се и огледа пътя и фургона, после завъртя главата си към другите бунгала. Коленичих до него.

— Какво искаш да кажеш?

— Лампите. Галиончи не би оставил светнато в бунгалото. Беше закрил прозорците с черен плат. Не би го свалил, освен ако не иска някой да си помисли, че той е там. Поставил е клопка, в случай че не се върна сам.

По пътя зад нас бавно се появи светлина от фарове. Тор. От височината на фаровете над земята личеше каква е колата. Доран бе подценил разстоянието по линията. Бяхме дошли само няколко минути преди Тор.

— Мамка му — прошепнах. — Много бързо.

Доран мълчеше. Като се държах ниско, минах покрай стената на второто бунгало, след като светлината от фаровете на маздата мина покрай него. Тор караше бавно. Стигнах до ъгъла на постройката и коленичих. В краката ми имаше няколко плочки, съборени от покрива. Вдигнах ги и стъпих на мястото им с левия си крак, хванах пистолета с две ръце и опрях предмишниците си на коляното. Тор спря пред третото бунгало, но още не слизаше, бе оставил двигателя да работи, фаровете осветяваха постройката отвън; наведох се напред и се взрях натам. Нищо не се случи. Вратата остана затворена, лампата — светната. Ако Галиончи наистина не беше вътре, както смяташе Доран, положението бе сериозно. Трябваше да се откажем от всяка надежда, че ще го изненадаме — Галиончи със сигурност бе забелязал колата.

— Къде може да е отишъл? — попитах и се обърнах.

Доран се беше отдалечил на няколко метра от мен, отиваше към високите тръстики на дъното на пресушеното езеро. Изправих се и понечих да го последвам, но в този момент двигателят на маздата изрева и чух скърцането на чакъла под гумите ѝ. Обърнах се да видя какво става.

Тор даде рязко на задна, след няколко метра удари спирачки и рязко завъртя волана, за да обърне колата с предницата към фургона. Включи дългите светлини и фаровете осветиха Галиончи в лицето точно когато излизаше с вдигната пушка на алеята.

Включването на дългите светлини беше добра идея, последен опит да дезориентира Галиончи, но въпреки това той вкара патрон в цевта, стреля и от предницата на маздата се разхвърчаха отломки.

Стрелях, но разстоянието беше голямо за пистолет и пропуснах с голямо отклонение. Галиончи чу изстрела, видя къде куршумът ми се заби в чакъла, завъртя се и стреля в моята посока; от дървената стена на бунгалото около мен се посипаха трески.

Отскочих към най-близкото дърво, само на няколко крачки от мен, залегнах до него и се вгледах в мрака. Маздата не помръдваше и от предния капак излизаше дим. Може би сачмите бяха повредили някаква важна част. Очаквах вратата да се отвори и Тор да слезе или поне да отвърне на огъня. Нищо такова не стана, само тънката струйка дим продължаваше да се точи от мотора. Предното стъкло бе разбито и Тор не се виждаше никъде.

Претърколих се и огледах пътя, търсейки Галиончи. Видях някаква сянка сред дърветата, но изчезна. Той идваше към мен през гората, а аз не виждах нищо. Положението ми беше неизгодно за отбрана — притиснат до стената на бунгалото и само с едно дърво за прикритие. Трябваше да бягам или навътре в гората, към Галиончи, или зад бунгалото, накъдето бе отишъл Доран.

Тъкмо се канех да се оттегля и да заобиколя бунгалото, когато двигателят на маздата изрева. Гумите зацепиха в нестабилната чакълеста настилка и колата потегли с пълна скорост към мястото, където се беше скрил Галиончи. Зад кормилото не се виждаше никой. Тор явно бе залегнал и караше слепешката, използвайки автомобила за прикритие.

Галиончи се показа иззад едно дърво на десетина метра от мен и отново стреля с пушката, като отнесе остатъците от предното стъкло, но колата не спря. Той се поколеба за секунди, преди да се скрие отново в гората. Тор отново рязко завъртя волана и маздата се вряза странично в стволовете на боровете.

За няколко кратки секунди всичко утихна. От капака на маздата заизлиза повече дим — вероятно сачмите бяха пробили радиатора; фаровете осветяваха неравна ивица между дърветата, единият сочеше нагоре, към небето. Около колата нищо не помръдваше. През лявото стъкло видях надутата въздушна възглавница на шофьорското място. Предпазливо излязох на открито, като се оглеждах за Галиончи и се чудех дали Тор е мъртъв. В следващия момент и двамата се появиха.

Галиончи се беше хвърлил на земята и се бе изтърколил встрани, за да избегне летящата към него кола. Сега се изправи и отново насочи пушката си към нея. Вдигнах пистолета и се опитах да се прицеля, докато зареждаше. Тор се показа от колата и стреля през задния прозорец — единственият, пред който нямаше дърво.

Стреля два пъти, но и двата пропусна. Галиончи улучи багажника и задното стъкло. После отстъпи назад и залегна, скри се във високата трева.

Изпратих три куршума в бурените, където изчезна, и отново настъпи тишина. От Доран нямаше и следа; вероятно се криеше в гората или бе избягал от къмпинга. Плю си на петите при първа възможност. Затичах се по пътя, като не изпусках от очи високата трева, в която се беше скрил Галиончи. Той не стреля по мен, но чувах шумоленето и пукането на клонки, при преминаването му през гората. Отново стрелях на сляпо към дърветата, два куршума, с които нямаше шанс да улуча. Шумоленето се отдалечаваше, той излезе от обхват, загуби се в тъмното.

Стигнах до маздата точно когато дясната врата се отвори и Тор се изтърколи в тревата. Имаше кръв по лицето и ръцете, но беше жив. Коленичих до него, но той ми махна да го оставя и се изправи, като се подпираше на колата. Още стискаше пистолета си. Кръвта бе от няколко леки драскотини, не от огнестрелна рана.

— Ранен ли си?

Той поклати глава и избърса лицето си с ръкавицата.

— Леко. Стреля с дребни сачми. Може би няколко са ме улучили.

Когато се вгледах по-внимателно, видях, че от лявата страна якето му е разкъсано, платът бе наквасен с кръв на гърдите му. Той също го погледна, но не изглеждаше загрижен. Понечи да заговори, когато от пътя се чу крясък:

— Ще я убия!

Галиончи отново се беше показал от дърветата, на двайсетина метра от нас, близо до фургона. Силуетът му се очертаваше на фона на сградата. Хукнах натам в момента, в който Тор се опря с длан на покрива на маздата. Само след няколко крачки чух три изстрела от пистолета му. Куршумите бяха изненадващо добре групирани за стрелба в такъв мрак, но никой не улучи целта. Галиончи се обърна към фургона и отново вдигна пушката. Не губих време с опити за стрелба, просто продължих да тичам, знаейки, че единственият ми шанс е, ако го достигна, преди да влезе вътре; съзнавах, че нямам шанс, защото той имаше твърде голяма преднина — беше твърде късно.

Галиончи отвори вратата, влезе и стреля. Чух изстрела и изкрещях, сякаш улучи мен, не спирах да тичам, препъвах се, краката ми сякаш се движеха сами. В момента, когато осъзнах, че гърмежът не беше такъв, какъвто би трябвало да бъде — кратък пукот вместо оглушителното бумтене на пушката — Галиончи залитна назад през вратата и падна. Пушката се търкулна настрани. Възвърнах равновесието си върху нестабилната настилка, и хукнах още по-отчаяно, докато не го достигнах. Насочих оръжието си към главата му, той се гърчеше от болка.

— Добре, че бях тук — каза Анди Доран от вътрешността на фургона.

Стоеше облегнат на вратата и държеше револвер, насочен към гърдите ми.

41.

— Ела да видиш момичето си — каза Доран.

Влязох във фургона. Вътре светеше слаба крушка, но веднага видях защо не се виждаше отвън: Прозорците бяха закрити с плътен черен плат. Доран вероятно го беше купил за десетина долара от някой евтин магазин, но вършеше работа. Платът не пропускаше светлина и през нощта всеки, който погледне фургона, би го помислил за празен.

Доран ме заведе в малката кухня, Тор влезе след нас. Вътре миришеше на разложени отпадъци и мухъл. Подът беше прашен и имаше локви от течове на покрива. Доран бе живял тук близо месец, чакайки своя час. Минах през кухнята, от дясната страна имаше врата към спалня и там видях Ейми.

Лежеше върху старо одеяло на пода. Ръцете и краката ѝ бяха стегнати с белезници, устата ѝ бе запушена с тиксо, но очите ѝ, широко отворени, светеха в сумрака. Пуснах пистолета и коленичих до нея. Анди Доран вдигна револвера и го притисна към челото ѝ.

— Ето ти я жива, Пери. Както обещах. Слушай ме внимателно и нищо няма да ѝ се случи.

Пистолетът ми бе на земята до ръката ми, където го бях оставил, когато посегнах към Ейми. Тор беше на вратата и без да го поглеждам, знаех, че държи оръжието си, насочено към Доран, който го гледаше над рамото ми ухилен.

— Спокойно, пич. Спокойно. Да не преиграваме. Ако започнете да стреляте, и аз ще дръпна спусъка. Знаете как е. Както съм насочил револвера, гаджето ти най-вероятно ще умре, ако направите някоя глупост. Не мога да съм сигурен, че ще я убия, но не е сигурно и че ще оцелее.

Тор не продума. Бях на около метър от Доран, делеше ни само тялото на Ейми, но дори не си помислях да помръдна. Не и както държеше револвера допрян до главата ѝ, с пръст на спусъка. Гледах Ейми в очите. Изглеждаше добре. Уплашена — да, но жива и здрава.

— Кажи на приятеля си да остави пистолета на пода — нареди Доран.

Тор не помръдна. Погледнах го, после се обърнах към Доран и поклатих глава:

— Няма да остави пистолета.

— По-добре да го направи. Кажи му…

— Не. Никой не може да го накара да остави оръжието си. Няма да го направи.

— Прибери го в кобура, тогава — каза му Доран. — Ако наистина си толкова бърз с оръжието, колкото си мислиш, не би трябвало да е проблем.

Тор бавно свали пистолета и го прибра в кобура. Тялото му изглеждаше напрегнато до най-малкото мускулче.

— Хубаво.

Доран заобиколи Ейми, без да отмества револвера от главата ѝ. Приближи се до мен, после с едно-единствено бързо движение вдигна оръжието и го насочи към моята глава. Тор потрепна, но не посегна към пистолета си.

Доран взе пистолета ми, после ми показа къде са ключовете от белезниците. Остави ме да освободя краката ѝ, но не и ръцете. Не ми позволи да отпуша и устата ѝ. Помогнах ѝ да се изправи. Краката ѝ трепереха, прегърнах я и почувствах как през тялото ми преминава вълна от облекчение. Доран ме потупа с дулото на револвера по главата и ме накара да се отдръпна.

— Обещах да я освободим и удържах на думата си. Сега е твой ред да изпълниш своята част от споразумението, Пери. Ще дойдеш с мен. Нея също ще я вземем.

Доран ме блъсна напред, към коридора, после избута Ейми. Коленете ѝ се подгънаха, но той я подпря, помогна ѝ да остане права и я изведе навън, като държеше револвера притиснат до тялото ѝ.

Галиончи бе пропълзял десетина метра от мястото, където беше паднал, оставяйки кървава диря. Доран бе прибрал пушката във фургона, за да не му даде възможност да я използва. Сега той блъсна Ейми на земята и коленичи между нея и Галиончи.

— Изчакай настрана, Пери. Ако стоиш прекалено близо, могат да пострадат повече хора, а това не е необходимо.

Хвана Галиончи и го обърна по гръб. За първи път видях лицето на наемния убиец — беше среден на ръст и със средно телосложение, мургав, с черна коса, заресана назад, мътни очи, втренчени нагоре към беззвездното небе. Около него всичко беше в кръв, попиваше в тревата, събираше се на локвички, тънки струйки се стичаха от тялото му и попиваха във влажната почва. В горната част на гърдите му, близо до ключицата зееше дупка с назъбени краища.

— Как е, мой човек? — попита Доран. — Май ти е малко некомфортно.

Тор бе застанал на вратата на фургона. Пистолетът му беше в кобура. Ейми лежеше на земята до Доран. Стараех се да не я поглеждам. Всеки път, когато го направех, ми се приискваше да я махна оттам, но всяко действие от моя страна можеше да предизвика Доран.

Галиончи се повдигна на лакът и пропълзя назад.

— Знаеш ли колко пъти се изкушавах да те убия? — прошепна на Доран.

Гласът му звучеше заплашително, но личеше, че полага големи усилия да говори.

— Жалко, че пропусна шанса си. Пери ми каза, че си взел тлъст чек за убийството на Джеферсън. Половин милион, а? — Доран изцъка недоволно с език като майка, разочарована от детето си. — Ако бях получил част от тези мангизи, отдавна щях да съм се омел. Жалко, че не стана. Искам да знам кой ти плати.

Дъвкателните мускули на Галиончи се стягаха и отпускаха дори и когато не говореше, той стискаше и разтваряше десния си юмрук, под който се беше образувала купчинка пръст.

— Кой? — Доран допря револвера до главата на Галиончи. — Не си смъртоносно ранен, мой човек. Тази дупчица в гърдите ти? Няма да умреш от нея, повярвай ми. Виждал съм много по-тежко ранени, които само след няколко месеца можеха да тичат с километри. Но този револвер? Той може да те убие. И няма да се поколебая да дръпна спусъка, ако не ми кажеш истината.

— Пол Брукс.

Галиончи изрече името без колебание, както и очаквах. Той не страдаше от излишно чувство за достойнство, беше убиец, чиито решения се диктуваха само от оръжия или пари. Брукс бе използвал второто. Сега Доран го заплашваше с първото. В света на Галиончи винаги щеше да бъде така.

Доран ме погледна.

— Каза, че само предполагаш. Каза, че не си сигурен, но имаш подозрения. Брукс ли подозираше?

— Да. Той е човекът.

— Пол Брукс — бавно изрече Доран. — Синът на собственика на винарната, където бе убита Моника, нали?

— Да.

— Ако той ти е платил… ако той е убил Моника, каква, по дяволите, е била ролята на Джеферсън в тази каша? — обърна се той към Галиончи.

Италианецът си пое въздух и бавно издиша. Опита се да сведе очи към гърдите си. Не отговори и след няколко секунди Доран пъхна дулото на револвера в раната.

Галиончи изрева. Отвори широко уста, запищя от болка и се опита да се отдръпне, но Доран го държеше. Дотогава не ми беше жал за италианеца — той бе отвлякъл Ейми и отиваше да я убие, преди Доран да го простреля — но от писъците и изражението му стомахът ми се сви и ме накараха да се извърна.

— Чакаме отговор — спокойно изрече Доран.

Галиончи задъхано си пое въздух, стараейки се да преодолее болката.

— Не знаех, че той я е убил — отговори след няколко минути. — Поне не в началото. В нощта, когато Джеферсън ме изпрати да те убия, попитах какво си му направил. Ти ми каза за сина му. Мислеше, че той е убил момичето, защото нямаше причина да те изпраща в затвора, ако не е било така. Това ме изненада.

— Бил си у семейство Хийт с тях. С Брукс и Джеферсън. Знаел си кого се опитват да прикрият.

— Не. Джеферсън каза… само, че бил някой от гостите на партито. Приятел на Брукс, нещо подобно. Каза, че не е необходимо да знам подробности, и ми даде достатъчно пари, за да не любопитствам.

Тези обяснения му струваха големи усилия, той прехапа устни и затвори очи, борейки се с болката.

— Това не е всичко — настоя Доран. — Продължавай.

След малко Галиончи отново заговори, но без да отваря очи.

— Върнах се при Джеферсън и му казах, че знам за сина му и с петдесет бона няма да се измъкне. Той побесня. Твърдеше, че синът му не е убил момичето. Мислел си, че искаш да му отмъстиш, защото те е натопил, а на сина му — защото му е помогнал да те вкарат в затвора. Когато обаче научи какво всъщност си мислиш — че синът му е убил момичето, всичко се промени. Заплаши ме, че ще отиде в полицията, ще се предаде и ще признае всичко. Накара ме да ти дам петдесетте бона, които искаше, и да ти кажа, че ще уреди всичко и ще бъдеш оправдан. Казах му, че идеята не ми харесва — ако отиде при ченгетата, те щяха да дойдат при мен.

Галиончи се изкашля и макар че очите му бяха изцъклени от болка, от устата му не течеше кръв — значи нямаше сериозни вътрешни кръвоизливи. Доран изчака няколко секунди, после пак насочи револвера към гърдите му и това накара Галиончи отново да заговори:

— Казах му, че според мен лъже, че ако синът му не е убил момичето, той нямаше да пръсне толкова пари, за да го скрие. Той се изсмя, отговори ми, че парите не били негови, че ги давал истинският убиец. Бях у Хийт заедно с Джеферсън и бащата на Брукс. Знаех колко е богат, затова отидох при Пол Брукс.

— Казал си му, че Джеферсън смята да отиде в полицията — досети се Доран.

— Беше малко на риск, но подейства.

— Убил си Джеферсън и си забогатял, но въпреки това продължи да изнудваш жена му за пари. Искаше петстотинте хиляди да станат три милиона и половина. И да натопиш Пери пред ченгетата.

Галиончи не отговори, само гледаше Доран. Раната му вече не кървеше толкова и Доран беше прав — бях виждал и по-лошо. Галиончи нямаше да умре тази нощ. Поне не от тази рана.

Доран се загледа разсеяно в мрака, стискайки револвера. Поседя така известно време, после леко поклати глава и погледна Тор, за да се увери, че още стои на вратата и не е извадил оръжие. Изправи се бавно, колебливо, като старец, който твърде дълго е седял. Насочи револвера към мен, а със свободната си ръка ми хвърли белезниците, които бях свалил от краката на Ейми.

— Сложи му ги.

Приближих се до Галиончи, коленичих и сложих белезниците на ръцете му. Той не се съпротивлява, не отместваше поглед от Доран.

— Добре — каза Доран. — Да се качваме в микробуса и да тръгваме. Ти ще караш, Пери. Да се поразходим с моя приятел.

Подритна Галиончи.

— Ходи където искаш с този нещастник, но аз няма да дойда. Ще отведа Ейми на безопасно място.

— Той ще я отведе. — Доран кимна към Тор. — Нямам възражения. Да я заведе при партньора ти и после да отидат при ченгетата, в болницата или където другаде решат. С тебе обаче ще се поразходим.

— Къде?

— На гости на Пол Брукс. Когато казах, че ще доведа нещата до край тази нощ, не се шегувах. Или идваш с мен, или пак ще се стреля. Не знам как ще се развият нещата, но засега приятелката ти е в безопасност. Жалко ще е, ако отново я изложиш на риск.

Ейми седеше между двама ни. Ако някой започне да стреля, щеше да попадне под кръстосан огън. Не си струваше да го предизвиквам. Поне в този момент и на това място, когато Ейми беше в безопасност.

— Отведи я оттук — казах на Тор. — Заведи я на безопасно място. Аз ще отида с него.

42.

Зад фургона беше спрян стар микробус, скрит по един черен път между дърветата. Доран извади ключовете. Седнах зад волана и потеглих по чакълестата алея. Доран седеше до мен с револвер в ръка, всичко беше както на идване в къмпинга с тази разлика, че Галиончи лежеше отзад, цапайки всичко с кръв. Доран седеше облегнат на вратата и държеше револвера насочен към главата ми. Минахме по изровения чакълест път и спряхме пред колата на Джо, с която бе блокиран изходът. Джо го нямаше вътре.

— Покажи се и остави оръжието — извика Доран. Беше смъкнал двете стъкла и държеше дулото допряно под брадичката ми. — Броя до пет, след което стрелям.

Сред дърветата от едната страна нещо се размърда и Джо се показа. Не беше свалил оръжието, но бях доста по-уверен, че няма да стеля, отколкото преди малко за Тор.

— Прибери пистолета, Джо. — Натискът на револвера под брадичката ми пречеше да говоря достатъчно високо. — Ейми е спасена. Във фургона е с Тор. Пусни ни да минем и я откарай оттук. Това е най-важното сега.

Джо прибра пистолета. Лицето му изглеждаше бледо на светлината на фаровете, рядката му бяла коса бе мокра и се развяваше от вятъра.

— Откарай я на безопасно място — повторих.

— Ще го направя.

— Премести колата — повтори Доран. — После се покрий някъде и чакай. Почти свършихме, но не прави глупости. Ако видя ченгета, партньорът ти е мъртъв. Сериозно говоря, Причард.

Джо се качи във форда и запали, дръпна колата от пътя и изчака със запален двигател, докато минахме покрай него. Погледнах в огледалото и видях задните му фарове да се отдалечават към фургона, където чакаха Тор и Ейми. Тя беше спасена.

— Брукс още ли е във винарната? — попита Доран?

— Не знам.

— Не лъжи. Той живее там. Спомням си, че имаше къща. Голяма, баровска къща. Там живее, нали?

Не отговорих.

— Приятелката ти е добре. Разбираш ли? Ти я видя, Пери. Тя е жива и здрава и можеш да ми благодариш.

— Благодаря — казах и бях искрен.

Въпреки че сега държеше револвера насочен към мен, в решаващия момент той бе спрял Галиончи, а аз не успях.

— За мен беше удоволствие да прострелям Галиончи. Огромно удоволствие, Пери. До сутринта мога да го направя още веднъж.

Зад нас наемният убиец мълчеше. Виждах го в огледалото. Очите му светеха — той през цялото време ни наблюдаваше. Дори невъоръжен, ранен и с белезници изглеждаше опасен.

— Когато изчезна, помислих, че си избягал — признах пред Доран. — Мислех си, че си се уплашил.

Той поклати глава:

— Само две постройки в къмпинга все още са обитаеми. Третото бунгало и фургонът. Когато разбрах, че не е в бунгалото, най-логично беше да е във фургона. Искал е да е по-близо до пътя, а и знаех, че няма да я остави сама.

— Откъде намери револвера?

— Във фургона. Няколко седмици живях там. Знаех къде е револверът, а Галиончи не подозираше за него. — Доран се намести на седалката и свали оръжието. — Мисълта ми беше, че приятелката ти вече е в безопасност и можеш да се успокоиш, разбрахме ли се? Проблемът ти е решен. Аз имам да свърша още нещо. Ти просто си късметлия, че ще присъстваш. — Погледна ме изпитателно. — Ами синът на Джеферсън? Защо се самоуби? Защо го е направил, ако е невинен?

Долових съжаление в гласа му и това ме изненада. Погледнах го за момент, после отместих очи към пътя.

— Ти си му казал, че ще го убиеш, Доран. Че ще го измъчваш и ще го убиеш. Мисля, че го е приел сериозно.

— Защо все пак е постъпил така? Защо не е отишъл при ченгетата да предаде Брукс? Ако го беше направил…

— Да предаде Брукс би означавало да признае собствената си вина. И тази на баща си. Баща му щеше да отиде в затвора. Може да не са били в добри отношения, но едва ли е искал да му причини това. Появих се скоро след като е разбрал за смъртта на баща си, и е предположил, че и ти си наблизо.

— Трябваше да отиде при ченгетата — измърмори Доран. — Така щеше да промени всичко.

Погледнах го и видях лицето му прорязано от сенки.

— Остави ме да сляза и се махни оттук. Само не отивай при Брукс. Върви на север, на юг, на запад, накъдето искаш, Доран. Това няма да свърши добре.

— Не ме учи какво да правя, Пери.

Замълчахме за известно време. Бяхме единствената кола на пътя, никой не минаваше в отсрещното платно, бяхме само ние в този стар, смрадлив микробус, сами с шепота на вятъра и скърцането на гумите по асфалта.

— Преди убийството на Моника и арестуването ми бях решил да се взема в ръце — заговори Доран. — Признавам, че беше малко късно, но наистина бях решил да се стегна, сериозно. Да откажа алкохола, да спра тревата, да си намеря постоянна, почтена работа. Онова място в Джинива ме накара да се замисля. Там, сред дърветата. Нямаше и час от мястото, където бях израснал, но мамка му, страхотно беше да живееш извън града. Обичах онези дървета. Бях щастлив там. Дори бях спестил някакви пари. Отделях по няколко долара, когато можех, мислех да направя ремонт, след като мине зимата.

Представих си го: фургонът сред гората, високите дървета. Представих си и огромната къща на Алекс Джеферсън до баровския клуб, винарната и имението на Пол Брукс на самия бряг на езерото.

— Справях се добре — продължи Доран — Моника беше добра с мен. Знаеше, че връзката ни няма да продължи дълго, и двамата го знаехме, но тя беше добра с мен. Приятелите и родителите ѝ не ме харесваха, но те не ме познаваха. Имаше всякакви слухове, че съм бил побойник и други такива, но това беше минало. Вече не бях такъв и Моника го знаеше. Може би никой друг не го разбираше, но тя знаеше. Спомням си как в нощта, след като се разделихме, седях навън, пушех цигарка и си мислех, че до пролетта ще бъда чист. Щях да започна нормален живот. Щях да имам нова къща, да съм престанал с наркотиците и пиенето. Почти го бях постигнал. Само трябваше да преживея зимата.

Гласът му се промени, стана по-тих, почти мелодичен.

— Само да преживея зимата.

Стигнахме до едно кръстовище и Доран ми даде знак да завия надясно, към винарната. Подухна по-силно и от дърветата закапа.

— Сигурно си знаел, че някой иска да те натопи. Защо прие споразумението?

— Защото някой вече ме беше натопил, Пери. Бяха го направили майсторски. Едно е да оспорваш обвинения, когато си сигурен във фактите, но аз не бях. Не знаех какво още ще намерят, а онзи адвокат, онзи продажен мръсник, всеки ден ми пееше, че е по-добре да приема споразумението. Твърдеше, че винаги ще мога да обжалвам, че могат да ме пуснат предсрочно, но работата ми била спукана, ако ме съдят в този окръг. Доказателствата били твърде силни, репутацията ми била твърде лоша, нямал съм никакъв шанс. Той не можел да уреди гледане в друг окръг, затова да съм приемел споразумението, пък после да мисля за обжалване. Така било най-сигурно.

— Имаше ли представа защо са те натопили? Ченгетата ли мислеше, че са виновни?

— Имах милион предположения, но никое от тях дори не се доближаваше до истината. Мислех, че ченгетата са замесени, но кой беше истинския убиец? Първо си помислих за баща ѝ. Той никога не ме е харесвал. Не ми изглеждаше обаче и толкова откачен. Така че защо мен? Кой бе решил да избере точно Анди Доран за изкупителна жертва? Мислил съм за това по цели дни и нощи, но съм бил много далеч от истината. Знаеш ли, дори подозирах военните. Можеш ли да повярваш каква глупост? Бяха ме изритали и си рекох: „Мамка му, тия момчета може би приемат нещата прекалено лично“. Представи си докъде съм стигнал.

— Не познаваше ли Пол Брукс?

— Дори не го бях виждал. Още не съм. Но това скоро ще се промени.

— Ще ти дам пари, Доран. Ще намеря отнякъде. Ще ти дам хубава сума и ще се махнеш. Отиди където искаш, просто изчезни. Забрави за Брукс. С Джо ще се погрижим да си получи заслуженото. Ще го видиш по телевизията, ще прочетеш във вестниците, докато си седиш някъде на спокойствие, далеч оттук.

Доран гледаше навън, взираше се в мрака.

— Бил си ченге. Влизал си в затвор.

— Да. Няколко пъти.

Той кимна:

— Значи знаеш как се чувстват.

Спомних си глухото затръшване на вратата и изщракването на ключалката зад мен, когато ме арестуваха в Индиана — чувството за обреченост, сякаш влизах в подводница.

— Да. Имам представа.

— Сигурно знаеш какво се случва там, след като вратата се затвори.

Не отговорих.

Доран се обърна и ме погледна:

— Аз бях пет години там, Пери. Как мислиш? Това не се забравя, не се прощава, не можеш да се отърсиш от него. То заразява кръвта ти.

43.

Брукс беше вкъщи. Разбрахме веднага щом минахме между боровете и видяхме светлината от прозорците на голямата дървена къща. На алеята отпред нямаше коли. Спрях пред гаража, огледах сградата и се запитах дали Брукс е усетил идването ни, или изобщо не подозира за нашето присъствие, седи и гледа телевизия, потънал в един друг свят, съвсем забравил греха си.

— Слизай — нареди Доран и отвори вратата си.

Слязох и застанах до микробуса. Доран отвори задната врата. Огледа алеята и отново се обърна към мен.

— Смъкни го. И него ще вземем.

Пъхнах се в микробуса и докато Доран държеше револвера насочен към гърба ми, подхванах Галиончи под мишниците и го вдигнах. Той свали краката си и се изправи сам, задъхваше се. Втренчи се в Доран.

— Сега можехме да броим парите — заговори. — Вместо това…

Доран допря дулото на револвера до устните му и той млъкна.

Тръгнахме към къщата, Доран вървеше на половин крачка зад мен, в едната си ръка държеше револвера, а с другата стискаше Галиончи за косата и го блъскаше напред. Когато стигнахме пред главния вход, той ми нареди да почукам. Блъснах медното клепало в дебелата дървена врата и зачакахме. Отвътре се чуха стъпки. Вратата се отвори и Пол Брукс се показа по халат. Огледа ни изненадано, позна Галиончи и не видя кръвта по гърдите му.

— Какво означава това?

Брукс вдигна ръце и се отдръпна от вратата. Доран пристъпи напред и насочи револвера към него.

— Той ли е?

Кимнах:

— Да.

Брукс ме погледна и се намръщи. Лицето му, с гладка кожа и изящно очертана брадичка, бе като на манекен в реклама за афтършейв.

— Мога ли да попитам какво означава това?

— Млъквай — сряза го Доран.

Влезе, блъсна Галиончи пред себе си и затръшна с ритник вратата. Брукс заотстъпва назад и Доран го последва.

— Позна ли ме, задник такъв? Знаеш ли кой съм?

Брукс се поколеба, но не защото не се досети кой е Доран, а защото се чудеше дали да каже истината.

— Ти си Анди Доран. Убиецът.

Доран пусна Галиончи и удари Брукс в лицето с револвера си. Чу се силен, болезнен звук, Брукс залитна и се хвана за парапета на стълбището, за да не падне. Направих крачка към тях, но Доран се обърна и допря револвера в челото ми.

— Кротувай, Пери. Както казах, ти си тук само да гледаш. Зрител, ясно ли е?

Стояхме в дългото антре, тъмният вход на кухнята зееше зад нас, стълбите бяха отляво. Точно над главите ни горният етаж завършваше с вътрешно балконче, стъкленият таван отразяваше светлината от откритото помещение долу. Брукс увисна на парапета и погледна Доран, от носа му върху лъскавите дъски закапа кръв. Когато Доран го пусна, Галиончи бе паднал и сега лежеше на пода. Доран се завъртя и насочи револвера към него.

— Това е шефът ти, нали? Онзи, който ти плати.

Галиончи кимна.

— Кажи ми — тук, пред него ми кажи — защо те накара да убиеш Джеферсън?

Галиончи затрака с белезниците, опитвайки се да седне.

— Защото той е убил момичето. Онова, заради което са те пратили в затвора.

Докато Галиончи говореше, Доран отново фрасна Брукс, който сега се извъртя навреме и посрещна удара странично, а не с лицето си. Отстъпи назад, като се опита да се скрие зад парапета. Доран стоеше пред мен и аз направих малка крачка назад. Исках да изляза от полезрението му, за да мога да действам при удобен случай.

— Вярно ли е? — попита Доран. — Ти ли я уби?

— Не.

— Грешен отговор.

Този път Брукс се опита да избегне удара съвсем, препъна се в стъпалото отзад, но Доран го сграбчи, смъкна го долу, удари го два пъти в тила и го блъсна на земята. По дулото на револвера му бяха полепнали косми, а в основата на главата на Брукс се появи кръв.

— Пери е съгласен с твоя човек. И той мисли, че си я убил.

Брукс премести погледа си към мен; опита се да си придаде изненадан вид, но в очите му пролича само гняв.

— Луди ли сте?

Дори проснат на пода и оцапан с кръв, съвършеното му като за реклама лице излъчваше надменност.

— По-добре кажете истината — посъветвах го.

— Нямам представа…

Доран отново замахна и Брукс се отдръпна удивително бързо, избягна удара и отскочи настрана. Изправи се и заотстъпва към кухнята, протегнал напред ръце, сякаш да се пази от Доран.

— Признай! — изкрещя Доран. — Кажи, че ти си го направил. Признай!

От устата му пръскаше слюнка, кокалчетата му бяха побелели от стискане на револвера, цялото му тяло трепереше от гняв.

— Не съм…

Доран стреля. Големият револвер подскочи в ръката му и куршумът се заби в стената точно зад Брукс, който изкрещя от уплаха и приклекна.

— Признай — повтори Доран, вече спокойно, сякаш револверът бе изкрещял вместо него.

Брукс стоеше присвит, беше се притиснал до стената и още държеше ръцете си протегнати напред, сякаш можеше да се предпази, ако Доран отново стреля.

— Аз го направих — прошепна толкова слабо, че отначало не бях сигурен дали наистина го е казал, макар че видях устните му да се движат.

— Какво каза?

— Аз го направих — повтори този път по-силно Брукс. — Аз убих момичето. Моника Хийт.

Настъпи тишина. След близо минута Доран отново заговори, изрече една-единствена дума:

— Защо?

Брукс вдигна глава. Черната коса падна върху челото му.

— Не беше умишлено. Искам да кажа… не съм искал. Тя започна да се съпротивлява. Отначало малко се закачахме. Бяхме на терасата. Бръкнах под полата ѝ и дръпнах бельото ѝ, а тя започна да се дърпа. После вдигна шум. Почти закрещя. Пък в къщата имаше толкова много хора, баща ми и всякакви…

Доран държеше револвера насочен към Брукс, но като че ли бе спрял да диша. Напомни за статуя на войник, застинал миг преди да се нахвърли върху врага.

Брукс наруши тишината:

— Не исках да я убивам. Исках само да я накарам да млъкне. Тя се опита да избяга и тогава грабнах кърпата, приближих се отзад и се опитах да ѝ запуша устата. Не съм искал да я убия…

Отново замълча.

— Ти ме изпрати в затвора — заговори Доран. — Пет години лежах зад решетките заради теб. Пет години, защото не си искал да бъдеш злепоставен от момиче, което не е искало да се чука с теб.

Брукс мълчеше.

— Защо мен? — попита Доран.

— Не знам. Не съм те избирал.

— Защо мен?

Брукс стоеше с отворена уста. След няколко секунди каза:

— Защото ти беше там. Не е имало нищо лично. Ти просто беше най-удобен.

— Аз съм бил там — повтори Доран. — Не било лично. Хубаво. Това много ме успокои. Пет години лежах в затвора, а нямало нищо лично.

— Пари ли искате? За всичките? Добре. Кажете цената. Колкото пожелаете. Само кажете сумата и ще ги имате.

Пристъпих към Доран. Бях сигурен, че ще стреля. Бях убеден, че няма да издържи при този жалък опит на Брукс да го умилостиви по начина, по, който бе потулил убийството на Моника Хийт — с пари. Доран обаче не стреля. Усмихна се.

— Пари. — Изрече думата бавно, сякаш се наслаждаваше на звученето ѝ. — Да, няма да се откажа от парите ти.

Брукс кимна. Носът му още кървеше, червени капки пръскаха по синия му халат.

— Мога да ти дам повече пари, отколкото си си представял. Повече пари, отколкото можеш да си представиш.

Доран погледна Галиончи на пода, после мен. Очите му бяха безизразни. Не изглеждаха фокусирани върху мен или нещо друго в стаята.

— Колко пари можеш да ми дадеш сега?

Брукс се намръщи:

— В брой ли?

Доран наклони главата си на една страна и се вгледа в Брукс, все с това разсеяно изражение. Той поклати глава:

— Чек. Предпочитам чек.

Брукс го погледна изпитателно. После кимна:

— Добре. Чек. Добре. Да, мога да напиша чек. Като капаро, нали? После ще ти дам още. По-късно мога да ти осигуря още пари.

— Да — повтори Доран. — Капаро.

За момент Брукс не помръдна, стоеше и кимаше, после посочи по коридора от дясната му страна.

— В кабинета. Чековата книжка е в кабинета ми.

— Ами, тогава да отидем там.

Гласът на Доран звучеше коренно променен. Говореше спокойно, дори весело, сякаш следеше някаква друга нишка на разговора, която ми убягваше. Този глас ме разтревожи.

Брукс тръгна по коридора. Доран ми махна с револвера:

— Хайде, Пери.

— Тръгвай си.

— Какво?

— Махай се оттук, Доран. Вземи микробуса и бягай.

Той се усмихна. Кръвта на устните му беше изсъхнала.

— Нямам намерение.

Тръгнах по коридора след Брукс и Доран ме последва. Никой не удостои с внимание Галиончи. Оставихме го с белезниците, проснат на луксозния дървен под. Брукс не запали лампата и в коридора беше тъмно. Покрай стената имаше екстравагантна бяла подставка за вино с петдесетина бутилки; белите вина отразяваха светлината от хола, а червените се сливаха със сенките. Брукс вървеше бързо, като държеше ръцете си далеч от тялото. Влезе в първата стая отдясно и запали лампата. Влязохме в кабинета, скъпо обзаведено помещение, с прозорци, гледащи към терасата, дърветата и езерото. Сега, през нощта, в тъмното стъкло се виждаше само отражението на стаята.

Доран мина покрай мен и застана пред бюрото; Брукс седна на стола от другата страна. Без да отмества очи от Доран, взе черна чекова книжка и я постави пред себе си. Отвори я на празен чек, после опипа предното си джобче за химикалка. Това ме накара да застана нащрек. Жестовете му изглеждаха тромави и престорени, но не можех да си обясня защо.

— Трябва само да взема химикалка — каза той и отвори чекмеджето от другата страна на бюрото.

— Не — извика Доран, но Брукс вече бе пъхнал ръката си в чекмеджето, затова той стреля.

Куршумът разби ключицата на Брукс, излезе през гърба му и облегалката на стола, но той вече бе хванал оръжието в чекмеджето и дръпна спусъка. Сред дъжд от трески в бюрото се появи дупка и в корема на Доран се отвори алено червена рана.

Доран стреля още веднъж и този път улучи Брукс в гърлото, куршумът разкъса плътта му и заби главата му в облегалката. От раната заизвира кръв, задавяща го в последния му опит да си поеме въздух.

Пристъпих към Доран, който още стоеше прав, но той се обърна, олюлявайки се, и насочи револвера към мен. Спрях и разперих ръце. За миг той остана втренчен в очите ми. На лицето му се четеше голяма тревога. От корема му течеше кръв и попиваше във фланелката му. Той изпусна оръжието, седна на пода и за първи път погледна раната.

— Исках да го убия над чековата книжка. Исках да го застрелям, докато пише чека.

Това бяха последните му думи.

44.

Отново валеше, капките барабаняха по големия прозорец зад Брукс и само техният шум ми правеше компания в стаята с двамата мъртви мъже. Стоях и гледах Доран дълго след като се бях убедил, че е мъртъв. Единственият шум бе от дъжда и капките кръв, падащи на пода от стола на Брукс, но след малко започнах да чувам и други звуци от къщата. Трябваше ми известно време, за да си спомня за Галиончи. По-добре беше да не го оставям без надзор.

Изправих се, излязох от кабинета в мрачния коридор, завих зад ъгъла и заварих входната врата отворена. Галиончи го нямаше, кървава диря водеше навън, в мократа нощ.

Да тръгна след него или да се обадя в полицията? Би трябвало лесно да преценя, но съзнанието ми беше замъглено, не можех да се съсредоточа, сякаш вече нищо нямаше значение. Така се чувства човек, когато прекара достатъчно дълго време в една стая с два трупа.

Излязох на верандата, загледах се в дъждовните капки, пълнещи локвите по алеята и разплискващи се върху покрива на ръждясалия микробус на Доран. Чух шум от пътя, обърнах се и видях бавно приближаващ се силует. Спомних си оръжията на Доран и Брукс в кабинета и се замислих дали да не изтичам за някое от тях, но после видях, че е Тор.

Влачеше изпадналия в безсъзнание Галиончи по мократа алея. Качи го на верандата и го пусна в краката ми.

— Реших, че ще си го искаш обратно.

— Да. Добре си се сетил.

Тор се загледа през входната врата, видя кръвта върху лъснатия под, вслуша се в тишината.

— Свърши.

Това прозвуча средно между въпрос и установяване на фактите. Той предполагаше, че е така, но очакваше потвърждение.

— Мъртви са — казах му.

Той не коментира. Дадох си сметка, че точно това е имал предвид.

— Не ги убих аз. Застреляха се взаимно.

Той мълчеше. Осъзнах, че му е все едно.

— Къде са Ейми и Джо? — поинтересувах се.

— Отидоха да повикат помощ. В полицията. Реших, че е по-добре да тръгна след вас. Явно не е било необходимо. Партньорът ти ми каза как да намеря мястото.

— Трябва да се обадя в полицията. Може би не искаш да те заварят тук.

— Не.

— Ще се опитам да не те замесвам, Тор. Ще направя всичко възможно.

Той не каза нищо.

— Ти ми помогна да я спася. Нямаше да успея сам. Благодаря ти.

Той леко се поклони, като артист, приемащ аплодисментите на публиката; стори ми се съвсем уместно.

— Имаш ли нужда от лекарска помощ? — поинтересувах се, като погледнах едната страна на гърдите му, където кръвта още не беше засъхнала.

— Познавам един човек, при когото мога да отида.

— Сигурен съм.

— Тръгвам. Можеш да се обадиш.

— Как ще се върнеш в града?

— Не е проблем.

Тор се обърна, слезе от верандата и изчезна в гората.

Изчаках пет минути, преди да се обадя в полицията. Галиончи отново дойде в съзнание. Телефонирах направо на Таргънт. Той вдигна на първото иззвъняване, беше познал номера ми.

— Пери, кучи сине, закъсня с около дванайсет часа с това обаждане и най-добре да се предадеш доброволно.

— Искаш ли да приключиш това разследване?

— Съмнявам се, че го казваш, защото си решил да направиш самопризнания.

— Позна.

— Какво си ми приготвил?

— Два трупа в една къща в Джинива. Има и една жена, която бе отвлечена днес, сега е в безопасност и е готова да ти разкаже някои неща. Освен това убиецът на Алекс Джеферсън и Дони Уорд е при мен с белезници на ръцете.

— Кажи къде си.

45.

Задържаха ме три дни. Когато полицията дойде на местопрестъплението, заповедта за арестуването ми за убийството на Дони Уорд бе още в сила и никой не се впечатли от обясненията ми толкова, че да реши да я скъса и да ме освободи. Томи Галиончи също не смяташе да прави самопризнания. Арестуваха ме в петък през нощта, което даде на полицията — а може би и на мен — време за размисъл, защото така повдигането на обвинения се отлагаше за понеделник сутринта. През тези четирийсет и осем часа можеха да сравнят внимателно показанията ми с тези на Ейми и Джо. В понеделник сутринта адвокатът ми съобщи, че няма да повдигат обвинения.

Твърденията ми вече бяха подкрепени с някои факти, а също от разказа на Ейми как Галиончи я отвлякъл, като нахлул в апартамента ѝ и притиснал на устата ѝ мокър парцал със сладникава миризма. Криминалистите установиха, че следите, които са намерили в калта около дома на Дони Уорд, са от обувките на Галиончи.

Малко след пладне в понеделник най-накрая ме изритаха. Таргънт лично дойде да ме вземе от ареста. Джо чакаше да ме закара у нас, но Таргънт отвори вратата на една стаичка за разпити и помоли да му отделя няколко минутки. Влязох и седнах до масата; бях вече без белезници и се радвах на свободата.

— Слушай — заговори полицаят. — Може би очакваш да ти се извиня.

— Очаквам само да се прибера вкъщи.

— Може би наистина заслужаваш извинение — продължи той, сякаш не бях казал нищо. — Снощи много мислих за това. Още не сме изяснили всички подробности, но ако истината е каквато изглежда сега… Може би си мислиш, че нарочно съм се опитал да ти лепна вината. Това не е така. Подозренията ми бяха породени от фактите, не плод на въображението ми, Пери. Ако не се бях опитал да ги обясня, нямаше да си свърша работата, нали така? Само това исках да направя. Опитвах се да обясня…

— Разбирам, Таргънт. Разбирам. Подозренията ти не бяха плод на въображението ти. Можеше да не вярваш толкова безрезервно на онова, което виждаш, или по-скоро можеше поне малко да ми повярваш, но знам, че това ти е работата, и разбирам, че се стараеше да си я вършиш.

— В такова разследване, когато някой усилено се опитва да натопи някого… Нещата не са никак ясни. Трудно е да повярваш в истината дори когато я виждаш.

— Колкото и да беше заблуден, твоята грешка не беше по-тежка от моята.

Той наклони глава и ме погледна изненадано.

— Така ли?

През трите дни, прекарани в затвора, имах достатъчно време да премисля всичко. С всеки изминал ден все по-малко харесвах начина, по който бях действал.

— Ти видя улики срещу мен и предпочете да не обръщаш внимание на нищо друго. Защото искаше да ме изкараш виновен. Не ме харесваше. Искаше да ме окошариш. Ами аз? Постъпих по същия начин с Алекс Джеферсън. Нарочих го за виновен заедно със сина му. Реших че са престъпници само защото не ги харесвах. Не се стараех да открия истината, а да докажа вината им. Ядосвах ти се заради поведението ти към мен, а постъпвах по същия начин към Алекс Джеферсън и сина му. Ти поне имаше достойнството да нарочиш някого, който още е жив.

Докато Таргънт говореше, погледът му шареше из цялата стая, но сега той ме гледаше право в очите. За известно време никой не каза нищо. След малко той се изправи.

— Прибирай се вкъщи, Пери. Прибирай се.

Ейми и Джо ме посрещнаха пред затвора. Когато ме видя, тя слезе от колата. Изтича при мен, прегърнахме се и за първи път почувствах, че всичко е свършило. Най-лошото бе отминало. Тя беше тук, жива и здрава, и аз бях с нея. По дяволите да вървят Томи Галиончи, Пол Брукс и всички други. Не бяха успели да ми навредят толкова, колкото можеха.

Ейми се отдръпна, очите ѝ блестяха от сълзи.

— Крайно време беше.

— Да. Беше дълъг уикенд, а тук условията са далеч от комфорта в Индиана.

— Можеш да напишеш пътеводител — намеси се Джо. — „Петдесетте най-луксозни затвора в Средния запад“.

Стисна ръката ми и ми отвори вратата на колата, сякаш бях известна личност.

— Няма ли червен килим?

— Реших, че ченгетата ще се разсърдят. Нали осъзнаха грешката си.

Джо се качи и запали двигателя.

Все още застанал на тротоара, погледнах Ейми:

— Добре ли си? Нещо…

— Добре съм. Поне доколкото е възможно. Добре съм.

— Когато те видях във фургона… когато видях, че си жива…

Замълчах и тя отмести очи. Досетих се, че и двамата си мислим за едно и също — за Анди Доран и изстрела, с който бе спрял Галиончи, с който му беше попречил да влезе и да убие Ейми.

— Няма ли да тръгваме? — обади се Джо. — Както си застанал, Линкълн, някой може да си помисли, че си избягал от затвора, и пак да те приберат.

Качихме се в колата. Докато Джо караше, двамата с Ейми ми разказаха подробности, които не бях узнал от полицията.

— Не чух нищо за Тор — отбелязах.

Джо погледна Ейми в огледалото и отговори:

— Дано да не чуеш. Решихме да не споменаваме нищо за него. Явно и ти си постъпил така.

— Да, но Галиончи и Рийд?

— Галиончи мълчи. Поне засега. Ще видим какво ще стане с него. Колкото до Рийд, ченгетата са го разпитвали може би десет пъти досега и не е споменал нито дума за Тор. Каза, че с теб сме били сами, че ние сме го заплашвали.

— Хубаво.

— Рийд се опитва да хвърли цялата вина върху Галиончи. Твърди, че се съгласил да му помага, защото той го заплашвал, че ще го убие.

— Не се учудвам. Рийд е от хората, които стават много словоохотливи, когато се стигне до съд.

— Все пак ще бъде и в твоя полза. Той съвсем ще закопае Галиончи, срещу когото, нека да добавя, тази сутрин бяха повдигнати обвинения за отвличане и две за убийство. Разровиха се и в миналото на Пол Брукс. Оказва се, че като студент в източните щати е бил арестуван за сексуално насилие. Жертвата е оттеглила обвинението и затова не се е стигнало до съд. Малко след това момичето се сдобило с чисто нов лексус, а Брукс се прибрал в Кливланд.

— Отново пръстът на Фентън.

— Позна. Още преди убийството на Моника Хийт лекарите са открили, че има рак. Знаел е, че умира.

— Доста далеч е стигнал, за да спаси единствения си наследник.

— Чудя се колко ли пъти синът на Джеферсън е размишлявал какво щеше да стане, ако не се беше обадил на баща си, а в полицията — отбеляза Ейми. — Ако беше казал истината.

— Сигурен съм, че си го е помислил в нощта, когато отидох при него. Прочел е бележката ми на вратата и е решил, че Галиончи и Доран са дошли да довършат работата. Да, тогава сигурно му е минало през ума.

На следващата сутрин се събудих в апартамента на Ейми; меката ѝ коса галеше рамото ми. Дълго я гледах, следейки лекото повдигане и спускане на гърдите ѝ, зарадвах се, че не е загубила здравия си сън. Бяхме стояли будни до късно през нощта и тя ми сподели неща, които не беше казала на полицията — как се е чувствала и от какво се е страхувала, когато дошла на себе си в микробуса, какво си е помислила, когато Доран се промъкнал във фургона, а навън проехтели гърмежи. Разказа ми, че Галиончи си тананикал, когато чистел оръжието си, чакайки Доран да се върне, че миришел на одеколон и ѝ се усмихвал зловещо, че не се надявала на спасение дори когато съм влязъл във фургона, защото Доран още беше там, но когато видяла, че Тор прибира пистолета си, разбрала, че всичко е свършило.

Аз също ѝ разказах много неща и по някое време заспахме. Часът беше почти девет. С неохота станах от леглото. Ейми не се събуди от движението. Пуснах си душ, после сварих кафе.

Минаха трийсет минути, а Ейми още спеше. Надявах се да се събуди, да дойде да поговорим, да ми даде повод да отложа срещата, която ми предстоеше. Това обаче не стана. Ейми се нуждаеше от сън, а аз трябваше да проведа разговора, за който преди бях копнял, а сега отчаяно исках да избегна.

След дъжда въздухът беше свеж и прозрачен, слънчевите лъчи с мъка проникваха през облаците и между голите клони на дърветата около къщата на Алекс Джеферсън. Когато се показах, Карън излезе на алеята. Когато слязох от пикапа, тя се приближи, постави ръце на раменете ми и ме погледна в очите.

— Съжалявам.

— Няма нужда от извинения, Карън.

— Говорих с полицията. Научих най-важното, но съм сигурна, че има хиляди подробности, които не знам и не разбирам. Все пак знам, че всичко свърши, и то благодарение на теб. Ужасно съжалявам, Линкълн. Никога не съм вярвала в онова, което ми говореха за теб, но всеки ден изникваше нещо ново и просто…

— Ти просто реагира, както очакваха да реагираш. Те си играеха с чувствата ти. И Таргънт, и Галиончи. Искаха да те настроят срещу мен и почти успяха. Няма защо да ми се извиняваш. В най-важния момент, когато онзи полицай се появи, ти ми се довери. Позволи ми да се измъкна. Ако не го беше направила…

— Казаха ми за приятелката ти. Ейми Амброуз. Много се радвам, че е в безопасност.

— Тя е добре. Благодарение на теб.

— Добре.

Тя свали ръцете си от раменете ми и се отдръпна. Един порив на вятъра духна косата ѝ върху лицето, временно скривайки страха, умората, мъката. В този момент ми стана жал за нея, спомних си я в деня, когато взехме под наем яхта на Басовите острови, усмивката, на която бе способна тогава. Усмивката, която никога повече нямаше да се появи на лицето ѝ.

— Когато започна всичко това, когато убиха Алекс и полицията не можеше да ми обясни защо, аз се обадих на теб.

— Да.

— Обадих ти се, защото това семейство имаше прекалено много тайни. Или поне така ми се струваше. Скарването между Алекс и сина му… винаги съм искала да узная причината. Когато убиха Алекс, това се промени. Тогава трябваше да я узная.

Вече не можех да я погледна в очите. В тях имаше такова безпокойство, сякаш се подготвяше за ново разочарование.

— Сега знам, че ти можеш да ми помогнеш. Да ми помогнеш да разбера. Но изведнъж не съм сигурна, че го искам. Вече нищо не искам да знам.

Карън се изсмя през сълзи и поклати глава:

— Но трябва да знам. Чух една част от полицията, но искам да разбера останалото.

Разговаряхме отвън. Седяхме един до друг на стълбите пред къщата.

— Ако това, което ми казаха от полицията, е вярно, значи Алекс винаги е знаел, че Анди Доран е невинен.

Вгледах се в очите ѝ, после сведох поглед.

— Ето какво мога да ти кажа, Карън. Пол Брукс е убил Моника Хийт. Призна го пред мен. Анди Доран е мислил, че синът на съпруга ти я е убил. За известно време и аз смятах така. И двамата сме грешали.

— Да, но те са знаели. Алекс и Матю са знаели какво е станало.

— Да — отговорих и когато видях изражението ѝ, сърцето ми се изпълни с тъга.

— Алекс е помогнал — продължи тя. — Помогнал е да вкарат Доран в затвора, въпреки че е знаел кой е истинският убиец.

— Направил го е на цената на голяма жертва, Карън. Така е изгубил сина си. Спасил е сина на клиента си, а е изгубил своя.

— Изгубил е сина си… — повтори тя. — Да, така е. А когато синът му се е самоубил… когато се е застрелял в главата, защото се е страхувал, че някой ще му причини много по-големи страдания, той е обвинявал Алекс за това, нали? Мислел е, че Алекс е причината за това, което се случва.

— Мисля, че обвиняваше и себе си. Той не е бил дете, Карън. Накарали са го да посочи Доран, но решението е било негово.

Тя замълча за момент. След малко отново заговори:

— Мислиш, че Алекс е бил лош човек, нали? Как няма да го мислиш? Той е изпратил един невинен човек в затвора, извлякъл е изгода от това. Ти мислиш, че е бил лош човек.

Поклатих глава:

— Не, Карън. Не мисля така. Мисля, че през онази нощ се е поблазнил от парите и властта. И е попаднал в тяхната клопка. Съмнявам се, че си е давал сметка какво ще стане по-нататък, а когато лавината го е повлякла, вече не е знаел как да се измъкне. Затова плати скъпо. Повече, отколкото заслужаваше. Повече, отколкото който и да било би трябвало да страда.

Тя седеше със сведена глава, мълчеше.

— Казаха ли ти защо го убиха?

— Пол Брукс се е страхувал от него. Страхувал се е, че ще разкрие истината.

— Той е щял да го направи, Карън. Казал е на Галиончи, че е готов да признае всичко пред полицията, и го е посъветвал да направи същото. Искал е да го изпрати при Доран да му даде парите и да го увери, че ще бъде оправдан. Предполагам, че е имал нужда от няколко дни, за да се подготви. Да каже и на теб. Сигурно щяха да го осъдят. Вероятно щеше да лежи в затвора. Дори при най-доброто стечение на обстоятелствата това щеше да сложи край на кариерата му, щеше да се опозори по невъобразим начин. Но той е бил готов да го’ направи, за да възвърне отново честта си, Карън. Да предпази сина си и да поправи онова, което е сгрешил.

Тя заплака.

— Мисля, че ти много си му помогнала — продължи аз. — За него ти си била като убежище. Млада и добра, толкова далеч от неговия свят. Сигурен съм, че е изпитвал нужда да бъде близо до такъв човек.

Отново си я представих на яхтата, усмивката, която никога нямаше да забравя, огромната енергия и радост, която струеше от нея. Представих си как се е почувствал Алекс Джеферсън при срещата с нея, след като е бил извършил най-големия си грях, и разбрах какво е означавала за него. Дадох си много ясна сметка.

Тя избърса очи с връхчетата пръстите си. Потърках я по гърба, стиснах раменете ѝ и изчаках да си поплаче. Когато престана, погалих врата ѝ и я накарах да ме погледне.

— Ти ми каза, че Алекс твърдял, че си го излекувала. Че когато ти го е казал, си почувствала, че има нужда от теб по начин, който не си могла да си обясниш.

Тя кимна.

— Това вероятно е най-вярното твърдение, което някога си чувала, Карън. И би трябвало много да се гордееш с това.

Поседяхме още известно време. Накрая се изправих, прегърнахме се и когато почувствах, че сме останали така прекалено дълго, а няма голяма полза, отидох при пикапа, качих се и я оставих сама със скръбта ѝ. Понякога човек няма какво друго да направи.

46.

През следващите няколко седмици не съм разговарял с нея, но редовно я виждах. Не пусках телевизора, за да не гледам снимките ѝ и да не слушам как коментаторите разказват за действията на съпруга ѝ и тъжната история на Анди Доран.

Скоро от вестниците научих, че напуснала града, преместила се при близки. Две седмици след смъртта на Анди Доран и Пол Брукс хамали изнасяха мебелите от дома ѝ. Къщата бе дадена на агенция за недвижими имоти, но според слуховете смятали да изчакат няколко месеца, преди да я обявят за продажба. Трудно е да продадеш имот, в чийто двор гъмжи от телевизионни оператори и репортери.

Имаше дни, в които се изкушавах да ѝ се обадя. Първо, в деня, когато арестуваха Коул Хамилтън по обвинения в съучастие. После, когато намериха следи от кръвта на Алекс Джеферсън в микробуса на Томи Галиончи. Убиецът бе измил колата с белина, но кръвта има едно особено свойство — винаги намира къде да се завре, скрива се в някоя цепнатина и точно когато си мислиш, че си се отървал от уликите, пак се появява.

Все пак не ѝ се обадих. Не знаех какво да ѝ кажа, а когато думите не достигат, телефонът е безполезен. Можеше да ѝ се обадя за Коледа. Можеше да ѝ изпратя картичка. Може би тя щеше да ми се обади. Може би нямахме повече какво да си кажем.

Репортерите не спираха да ми досаждат. Наложи се да сменя телефонния си номер, въпреки че го нямаше в указателя, после смених и номера на мобилния си телефон. По-настойчивите репортери ме дебнеха на паркинга зад апартамента ми, но и те не получиха интервю. Никой не получи. Ролята ми в цялата история бе повод за безброй въпроси в медиите, едно от сутрешните телевизионни предавания дори отдели петнайсет минути на връзката ми с Карън, често се споменаваше, че е имало заповед за арестуването ми, въпреки че срещу мен не е имало обвинения. Адвокатът ми предложи да съдя полицията и Таргънт за необосновано арестуване. Казах му да не ме занимава повече с това. Ако имах нужда от него, щях да му се обадя.

Понеже не вдигах телефона, репортерите започнаха да ми изпращат писма с молби за интервю. Един ден, когато преглеждах една купчина, видях картичка от Индиана. Отпред имаше снимка на есенен пейзаж с покрит мост и обагрени в червено дървета. Текстът отзад бе кратък:

Обърнах картичката и закрих с ръка моста, за да виждам само дърветата. Представих си, че съм застанал над езерото и беседката в ябълковата градина. Листата сигурно вече бяха опадали, над студената вода стърчаха само голи клони.

Отидох в Индиана за пари. Поне така бях казал на Джо и Ейми. Ако не за парите, то поне защото исках да помогна. Въпрос на чест. Искаше ми се да забравя най-непочтените си мисли, да ги оставя там, но вече не можех. Не и след като Карън си беше отишла, а Мат Джеферсън и Анди Доран бяха мъртви.

Онова, което ме заведе в Индиана, бе семейната тайна на Джеферсън. Исках да я науча преди Карън. Исках да разбера защо Мат Джеферсън се е скарал с баща си, какво зло е видял в него. При първото си идване бях очаквал да ми каже, за да мога да разкажа на Карън. Исках да ѝ обясня какъв негодник е бил съпругът ѝ. За потвърждение, каква хубава дума… Но всъщност исках отмъщение.

Исках Мат Джеферсън да ми каже какво толкова лошо е направил баща му. Сега, след като и двамата бяха мъртви, исках да имам поне десет секунди, за да му кажа, че баща му е смятал да поправи грешката си.

Взех магнит и закачих пощенската картичка на хладилника. Нали така човек прави с нещата, които иска да си спомня.

Агенцията остана затворена три седмици, докато се криех от медиите при Ейми. Като член на тази досадна пасмина тя знаеше всякакви хитрини как да избягаш от тях. Докато ме нямаше, клиентите попадаха на съобщение на телефонния секретар, което ги информираше, че ще отсъствам за неопределено време. В понеделник на третата седмица, след като затворих офиса, Джо дойде да ми каже, че трябва отново да отворя фирмата.

— Ако останеш затворен още една седмица, Линкълн Пери, има опасност да загубиш бизнеса. Когато клиентът се свърже с друга агенция, той най-често продължава да използва нейните услуги.

— Прав си, Джо, но преживях тежък период. Не можех да работя. Знаеш го.

— Да, знам. А сега ти казвам, че е време да започнеш отново.

Бяхме в хола на апартамента ми и Джо бърникаше абажура на една лампа, който бе решил, че стои накриво. Не ме поглеждаше.

— Време е отново да започна. Това важи ли и за теб, Джо?

Той спря да си играе с абажура.

— Не, Линкълн Пери. Боя се, че не.

Погледнах го. Изглеждаше тъжен, но решението му бе окончателно. Отдалечи се от лампата и закрачи из стаята.

— Тази зима ще почивам. Ще се махна от града, ще отида някъде на топло. Няма да издържа още една зима в този град. Поне засега. Знаеш ли, че никога не съм прекарвал зимата на друго място? Можеш ли да повярваш? Всички екскурзии, на които съм ходил с Рут, са били през лятото или есента. Може да е имало и някоя през пролетта. Зимата обаче винаги съм прекарвал в Кливланд и по дяволите, имам нужда от почивка. Мисля си за Флорида, може би Тексас, някъде покрай Залива.

За около минута бях като онемял. Когато възвърнах способността си да говоря, изрекох само една дума:

— Добре.

Той най-после спря да крачи и седна на стола срещу мен, поглади брадичката си и се загледа в килима.

— Трябва да си почина, Линкълн. Нямам представа колко ще продължи, но знам, че ще ми трябва известно време. Ще се справиш и без мен.

— Да — отговорих, — но няма да е толкова забавно.

Той изсумтя:

— По дяволите, почти както когато имаш истинска професия. Знаеш ли, много хора не са имали късмета да работят с мен. Сега трябва да оцениш какъв щастливец си бил.

Усмихнах се, макар и с мъка:

— Добре, Джо. Но да не изчезнеш някъде. Когато дойде пролетта и започна да се затопля, искам да си вдигнеш багажа и да се върнеш на север.

— Дадено.

Тръгна през първата неделя на декември. Състоянието на ръката му се подобряваше, но въпреки това имаше нужда от помощ, когато товареше багажа си в колата. Отидох да му помогна и той постоянно ръмжеше недоволно зад гърба ми. Когато най-сетне затворих багажника и се отдръпнах от колата, Джо ми даде ключовете от къщата.

— Не забравяй да поливаш цветята. И нали се разбрахме — без купони!

— Дадено.

Ейми излезе от къщата и дойде, при нас.

— Това ли е? Наистина ли ще ни оставиш така?

— Тръгвам, драга. Знам, че ще ви липсвам.

Тя го прегърна и го целуна по бузата. Духаше студен вятър и сивите облаци в небето обещаваха сняг. Според прогнозата се очакваха обилни снеговалежи. Джо закопча якето си и се усмихна.

— След няколко часа ще седя по фланелка край някой басейн.

— Няма нужда да ни дразниш.

Замълчах за минутка, после добавих:

— Обаждай се, Джо.

— Непременно.

Стиснахме си ръцете и той се качи в колата. Докато стигне Тенеси, показателят на километража на проклетия „Таурус“ сигурно щеше да се удвои. Запали двигателя. Ударих с ръка по багажника, после се отдръпнах и му помахах. Той излезе от алеята и зави по „Чатфийлд“ към изхода на магистралата на Западна 150-та улица. Изпратих го с поглед и в главата ми пак прозвучаха думите на Анди Доран: „Трябваше само да преживея зимата. Само да преживея зимата.“

Ейми се приближи и обгърна с ръка кръста ми.

— Ще ми липсва.

— И на мен.

Тя се притисна до мен, после се отдръпна.

— Недей да тъгуваш за него. Имам планове за нас двамата.

— „Браунс“ ли играят? Добре. Можем да ги гледаме.

— Да украсим апартамента ми за Коледа. Играчките не се закачват сами.

Погледнах я ужасено, после — към булеварда.

— Ако бягам бързо, още мога да го настигна.

Заключихме къщата на Джо, качихме се в пикапа и потеглихме. Започнаха да прехвърчат снежинки, задържаха се за момент върху предното стъкло, преди да се стопят. По радиото говорителят обещаваше до свечеряване да натрупа петнайсет сантиметра. Джо щеше да изпревари бурята на юг и аз се радвах за него. С Ейми оставахме тук, но това също беше хубаво. Снегът щеше да се стопи. Както винаги.