Железният светилник

I

Катерина Глаушева събираше като матица девойчетата от махалата, които вече се момееха. Те идваха при нея да поработят заедно, да се посмеят, да попеят, да споделят невинните си тайни. В грубата домашна работа Катерина бързо се уморяваше и отчайваше, макар да беше голяма чистница, но умееше с голямо изкуство да плете кенета, да везе на гергеф, пееше хубаво, беше сладкодумна и дръзка в приказките и шегите си. И беше хубава — дребничка като майка си, но стройна, гъвкава като фиданка. Катерина беше хубава, но още по хубава от нея беше Ния, дъщерята на Аврама Немтур-Евгения Аврамова, с две-три години по-възрастна от Катерина, беше прочута хубавица. Имаше смесена кръв — майка й беше влахкиня или гъркиня и Аврам Немтур навремето я доведе от Лерин. Деветнайсет години тя не му роди дете, сетне роди Евгения и два дни след раждането умря. Аврам не се ожени повторно, макар да беше още млад тогава. Не можеше да забрави жена си и прибра овдовялата си самотна сестра да гледа детето му. Евгения растеше при много нежни грижи, макар без майка, и израсна такава, че еднаж Катерина каза на другите девойчета, техни общи дружки, освободена от завист и ревност:

— Толкова е хубава Ния, че като я гледам понекогаж, хваща ме страх!

Девойчетата притиснаха глава до глава срещу нея, завикаха, зашушукаха с ококорени очи:

— Ами, ами… Ти го каза. И мене ми става същото. Каквото каже, като те погледне, нищо не можеш да й откажеш. Баща и ще я омъжи в Битоля или в Солун, за нея нема мъж в Преспа.

— Е, то не се знай… — отвърна Катето със загадъчна усмивка.

Между Катерина и Ния, край тях двете и в цялата китка от съседски девойки, които дружаха, Божана, щерката на Климент Бенков, беше като невенче, като паричка или теменужка, а пък Стойна Нунева, като магарешки трън, разцъфтял се, корав и бодлив — едра, кокалеста, с твърди коси, с дебел, момчешки глас.

Стоян Глаушев бе докарал в двора си чешма, която шуртеше непрестанно в мраморно корито, и момите седяха най-често край чешмата през дългите летни следобеди под сянката на една круша и на една млада Лозница, която се разлистваше буйно по високото си скеле. Тоя следобед Катерина, Ния и Божана седяха сами край чешмата, на рогозка, постлана с шарено веленце. Беше още рано; бялата стена отсреща блестеше ослепително под яркото слънце, дървесата в градината дремеха неподвижни, сънна тишина лежеше над цялата махала, а и тук, под сянката край водата, полъхваше влажна топлина, водата шуртеше от лъскавия чучур меко, приспивно. Момичетата бяха протегнали боси нозе по шарената черга, сложен беше там, на чергата, калайдисан сахан и в него — току-що измити, зеленикавожълти кисели джанки.

— Вземете си — подкани Катерина и сама посегна с два пръста към сливите. — Киселички — намръщи се тя весело, с пълна уста със слюнка. — Имаме и по-хубави, нели ги знайте, ама още не са узрели и са горчиви като отрова. Ами вашите, Ния, тия, дето са едри и жълти като лимони?

Ния плетеше широка тантела с една кука, с проточен показалец, преметна и подхвана с куката няколко бримки и чак след това отговори с гръден глас, като гугутка:

— И те зреят по-късно.

Край рогозката в тревата, която растеше между калдъръма, бяха оставени два чифта налъми и чифт сини платнени чехли е остри муцунки, извезани със сребриста сърма на ситни цветчета и листенца. Вниманието на Катерина бързо се прехвърли от сливите върху малките и кокетни чехли.

— Какви хубави чехли имаш, Ния! Мене никога нема да ми купят такива чехли. Мама ще каже: такива чехли носят кадъните. Наш Лазе би ми купил, но той пък никога нема пари. Се от татко иска, когато му требват.

Ния едва-едва погледна чехлите си:

— Татко ми ги донесе от Битоля.

— Като се омъжа, ще накарам мъжа си да ми купи такива чехли. И ей с такива високи токове — завъртя тъмните си очи Катерина, — та да го бия с них по главата.

Божана се изкикоти звънливо, от сърце, и по бялото й нежно лице, чак до корена на тъмнорусите й коси, се разля прозрачна като леко, алено було руменина, сините н очи се окъпаха в чиста проблясваща влага. Едва след това се изкикоти и Катерина, ситно-ситно, сподавено надувайки разголената си, нежно закръглена гушка. Ния се усмихна само с устните си — алени, меки — и между тях се показаха за минутка седефенобели равни зъби. Катерина се загледа в лицето й, като че ли да погълне с поглед и последния трепет на усмивката й по алените, въздебели и едва-едва издути устни, и тихо рече:

— Като те гледам, прищева ми се воденска калинка — едра, зрела, разпукана…

Внезапно тя протегна шия и целуна Ния по сляпото око — кадифено меко в недоловимата сянка на гъстите й бухнали коси.

— Кате, какво правиш… — присви вежди Ния с лека досада.

— Не ми се сърди…

Катерина се приведе към нея и продължи със сподавен глас:

— Ния, ония двамата пак ли минават пред вашата порта?

— Кои, турчетата ли? Не знам. Не съм ги виждала тия дни.

— Господ да ги убие. Ами ако те грабнат некой ден, Ния… Турци са, може и вкъщи да ти влезат с пищови и ножове. Пази се, Ния!

— Има кой да ме пази. Татко! Той ще ги гръмне с пищов. Затова и леля ме доведе дотука и после ще дойде Да ме вземе. Аз не се плаша — как тъй ще ме грабнат!

Едва сега подигна тя очи от тантелата си — малко мижави очи, почти черни в синкавата сянка на дълги лъскави мигли, под доста дебели, леко извити вежди. Катерина и Божана вярваха, че тя не се плаши от двамата млади турци, които почти всеки ден минаваха пред бащината й порта и я търсеха с жадни очи. Ния от нищо не се плашеше — някаква спокойна, дори студена светлина се преливаше в дълбочината на зениците й. Това е — мислеше си Катерина, — Ния от нищо не се бои, не се смущава, не се тревожи, така гледа тя, така говори, така държи главата си, така движи малките си ръце с дълги, заострени пръсти, с розови ноктенца. И пак не беше само това в нейното възмургаво лице — почти бледо и върху него жива и топла сянка на черните й лъскави коси, — в челото й, право и гладко, в правия нос с доста широчки ноздри. Все ти се ще да я погалиш, да докоснеш кадифената й прохладна кожа, да се притиснеш към нея, но ти се боиш от нея, а тя не ти се бои. Катерина би я целувала по сто пъти всеки ден — Ния я примамваше, но и не я допущаше съвсем близу до себе си. Катерина обичаше Божана повече от Ния, но Божана винаги беше готова плячка — кротка, свенлива, покорна, през сините й очи гледаше душата й, светла като цялата й външност, вярна и предана. Катерина понякога я измъчваше, а когато след това почувствуваше угризение и винаги онова умиление, което предизвикваха сините очи на Божана, тя я галеше с думи и винаги едни и същи:

— Слънцето ми, звездицата ми1 Ти си ми като Зорницата сутрин…

А Ния беше като зряла калинка и ти се иска да я сдъвчеш ведно с корите й, та в горчивината им да усетиш още по-силно сладостта на обилния розов сок. Но тая калинка висеше високо горе, на златен клон, като златната ябълка в приказката.

— Що правите, девойчета? — чу се откъм портата дебелият глас на Стойна Нунева. Тя затропоти с налъмите си по калдъръма, спря се до чешмата, сложи на, коритото едната си нога, разголена до коляното, и взе да я мие, като шляпаше във водата с две ръце. — Започнаха горещините, изгорех днеска… Мама легна да поспи, чакай, рекох, да се поразхладя у Глаушевци. — И тя сложи на коритото другата си нога. — Ей, Кате — задудука тя шепнешком, уплашена, — да не има некой от мъжете вкъщи!

— Нема, нема, Стойно. Не бой се, никой нема да види дебелите ти нозе.

Стойна седна на единия край на чергата и проточи мокрите си нозе далече навън. Край нея сега трите девойчета изглеждаха много по-дребнички и крехки. Тя посегна към сливите с мократа си червена шепа и сахана изеднаж се изпразни наполовина.

— Що не си донесе работа, Стойно?

— Днеска цел ден съм прала. Сега ще почивам. Работа ли е вашето… плетете си под сенка чорапи, кенетг… Ние сме осем души вкъщи, по две премени… Докато изтъркаш една мъжка риза — мътната вода ще ти излезе. Търкаш, търкаш, търкаш! Ти, Ния, прала ли си некога?

— Не.

— Кой ще ти пере мъжа, като се омъжиш?

— Сам да се пере.

— Ки-ки-ки-ки! — изкикотиха се сладко Катерина и Божана.

Откъм вътрешността на къщата се чу детски плач, зачуха се и женски гласове.

— У вас, Кате — каза Стойна и лапна две джанки наеднаж, — две сватби за една година. А кога се ожени Кочо и сега дете плаче вкъщи! Сгодихте ли Нона. Сега ти ли си наред или Лазе? Както е тръгнало…

— Ти искаш да е Лазе, а? — изкриви присмехулно вежди Катерина.

— Не. Първо ти. Ти ще излезеш от тая къща, аз ще влеза — отвърна Стойна някак замислена и по нищо не се виждаше, че се шегува.

— Ще требва да поразширим вратите, да дигнем по-високо горните им прагове.

Стойна мълчаливо въздъхна и едва след тая шумна, дълбока въздишка се разкикотиха пак Божана и Катерина, а също и Ния се усмихна, като че ли чак след тая въздишка стана смешна шегата на Катерина.

Неочаквано на портата се показаха Кочо, Лазар и един от калфите в дюкяна. Лазар бе обвил ръце около папите на другите двама и лицето му се белееше като хартия между техните зачервени лица. Придържан от брата си и калфата, той прескочи с едната си нога високия праг на портата, а другата му нога, лявата, се поклащаше гротегната във въздуха. Едновременно с него и те двамата влязоха в двора. Какво се бе случило?

— Мамо, мамо! — писна Катерина.

Ния веднага се изправи, прибрала в ръце тантелата си! куката, кълбото конци; възмургавото и лице сякаш още повече потъмня, ноздрите й потрепваха, в очите й се завали дълбоко извътре синкава светлина и тя гледаше Лазара, без да мигне. Божана се отпусна, клюмна на мястого си с отпуснати клепки — страхуваше се да погледне — и колкото беше бяло лицето й, сега побеля още повече ведно с устните, сякаш някой го поля с бяла боя. И Стойна седеше до нея с разкрачени боси нозе, отпуснала големите си ръце в скута, с полуотворена уста и очи, които нищо не виждаха. Катерина се спусна към братята си, сетне към къщи и пак се върна към тримата мъже:

— Мамо, излез по-скоро, мамо! Лазе, Кочо, Лазе… Като видя момичетата, Лазар се усмихна през мъртвешката бледност на лицето си и се опита да се освободи от ръцете на Кочо и на калфата:

— Нищо, нищо… Кате! Не викай така… На чардака се показаха Раца, Кочовата невеста, с бебето си на гърди, и Нона — смутени, уплашени от Д виковете на Катерина, — показа се и Султана и бързо ги изпревари, слезе долу:

— Какво… Ти си се ударил, Лазе… Как си се ударил?

Тогава всички чуха гласа на Кочо:

— Поле си ногата с разтопен бакър.

— Не се плаши, мамо — продума Лазар с отпаднал глас, — не е много… Аз веднага изух обувката, но чорапът остана, не можах…

Султана погледна за миг изгорялата нога на сина си, лицето й се намръщи още повече, тя се извърна и разпореди строго:

— Кате, скоро извикай баба Керана… Кажи й за изгорело. Тръгвай, тръгвай веднага!

Докато се съвзе Катерина и разбра думите на майка си, Стойна Нунева изеднаж скочи на дългите си нозе и се спусна към портата, забравила налъмите си.

— Кате, скоро — повтори Султана и се обърна към тримата мъже: — Влизайте, влизайте вътре…

— Мамо, нема нищо… — продума пак Лазар, лицето му изразяваше непоносима болка.

Влязоха всички вкъщи, а Катерина превърза набързо главата си, надяна оставените край чергата налъми и изтича на улицата. В двора останаха сами Ния и Божана. Те трябваше да си вървят сега, но и двете чакаха. Божана тихо, едва чуто въздъхна. Ния не откъсваше поглед от разтворената врата на къщата отсреща. Тогава и двете чуха ясно гласа на Султана:

— Синко, не е за тебе тоя занаят, не е за тебе. — В двора влезе най-напред Стойна, разбързала, задъхана — тя бе тичала до бабината Керанина къща, — след нея влезе бабата с вързопче в ръце — там тя носеше мехлемите си, — после и Катерина. Стойна избърза до стъпалата на чардака и пак се върна — нетърпелива, развълнувана, сякаш да подкара престарялата баба, която едвам пристъпваше с вързопчето си и се бавеше. Те влязоха и трите вкъщи. Двете момичета стояха вън и чакаха. Скоро излезе Катерина:

— Страшно… Ей такава рана! Не мога да гледам.

— Де е раната? — попита Ния и тъй, с втренчен поглед, без да мигне.

— Тука… отгоре на стъпалото… и пръстите отгоре… Като дръпнаха чорапа… Божанке, тебе ти е лошо. Пийни малко вода.

— Не, не…

Ния попита тихо, нерешително и чакаше отговора със същия втренчен поглед:

— Много ли го боли?

— Как да не го боли, Ния! Но той стиска зъби и мълчи, а от лицето му така тече вода. Баба Керана казва, че ще му мине. Тя имала най-хубав мехлем за изгорело.

— Аз си отивам — каза Ния.

— Сама ли? Нема ли да почакаш леля си? И ти ли, Божанке, ставаш? Що бързате толкова…

Ния надяна сините си чехли и бързо се запъти към портата. Божана също бе станала, но дълго прибираше плетивото си, завиваше го в кърпа, а криеше лицето си.

— Божанке, ти плачеш! … И мене ми се плаче за бате Лазе, но ето, не мога да заплача.

II

През тия две-три години Лазар Глаушев заякна и възмъжа, разхубави се. Остана си тъничък, но поизрасна, рамената му се поразшириха, изправи се и здраво въртеше чуковете в бащината си работилница. Зави Дълги, тънки мустачки, широкото му чело блестеше под тъмни коси. винаги сресани на път, между веждите се появиха вдълбали две бръчки, а това беше от книгите, които четеше. Той не отклоняваше от нищо и пред никого погледа си, който понякога изглеждаше остър и дори тежък, може би поради двете бръчки, що сключваха тъмните му вежди. Четеше и препрочиташе много книги — нови и по-стари, славянски, по християнската вяра, и гръцки, и руски, а най-често прелистваше Библията. Като знаеше толкова много и за всяко нещо можеше да каже по някоя дума, стана по-смел, по-разговорлив. И може би тъкмо това беше светлината, която сияеше в очите му, по цялото му лице — тая сила, която напираше в младото му тяло, и голямото му знание за вярата, за реда в църквата, за природата и живота, за небето и земята, за разни чужди земи и народи, за цялото отоманско царство, за славяните и гърците, за минало и преминало, голямото му знание, смелостта му за всичко и душевната му бодрост. Кой ли не желаеше да поприказва с него, да го послуша, но имаше си той една дружинка от млади люде, които го следваха и го слушаха във всичко, искаха да знаят като него, да бъдат смели като него, та дори си пуснаха коси и ги вчесваха като него, окачиха на фесовете си дълги пискюли като неговия, захвърлиха дългите влашки антерии и старовремските бечви и облякоха френски дрехи. Такава млада и силна дружина бяха те с Лазара Глаушев, че от някое време не се знаеше кого слуша повече народът — дали тях или общината, дето се събираха старите чорбаджии и владишкият наместник.

Те не воюваха с общината, не се бъркаха в църковните й работи. Новата църква се изгради и общината беше залисана да я реди и украсява. Младите нямаха много работа там — да се разправят за икони, кръстове, шандани и кадилници. Те се обърнаха към еснафите, а там беше целият народ. Като се посъживи народът около градежа на новата църква, та дойде време да се надвиват общи спънки и пречки, да се създава общо дело, преживяха се общи скърби и радости — излязоха наяве тогава много грешки и слабости, видя се, че народът е голяма сила, когато е задружен и сговорен. Народът в Преспа — това, бяха еснафите, а сред преспанските еснафи, както се бяха създали от дълги години, нямаше добър ред и добър закон. Първомайстори и майстори, калфи и чираци — всички работеха премного, ала ползата от труда им не беше пълна и не беше справедливо разпределена за всички. Първомайсторите се дебнеха помежду си, изпреварваха се, пакостяха си, а всеки от тях натискаше калфите и чираците си. Всички виждаха това и го приказваха, но бяха свикнали всеки да дърпа на своя страна, не бяха сговорни, бояха се един от друг и не съзнаваха, че общата полза е полза за всекиго поотделно.

Като остана Лазар Глаушев година и две в работилницата на баща си, той виждаше как всички са недоволни, как всички се оплакват, макар да кипеше работа от тъмно до тъмно по цялата чаршия. Колеба се и се двоуми някое време — той ли трябваше да мисли и премисля за всички? — преседя два пъти до късни полунощи и написа на един голям лист хартия десет наредби за еснафите в Преспа: всеки еснаф да се сдружи в отделна дружина, за да може с общи сили да се защищават интересите на всички и на всекиго поотделно, да се наредят отделни продавачници, за да може всеки стопанин на работилница да получава най-добра цена за стоката си и да не губи излишно време, кой празник ще се празнува и кой няма да се празнува, за да има повече работни дни и всеки да знае кои му са дните за пълна почивка; как да се държи майсторът към калфите и чираците си, а и те как да се държат към него, как да им плаща, за да получи всеки според труда си, как да се съдят и наказват непокорните, грубите, несговорните. Лазар даде на по-грамотните от младите си другари да препишат тия наредби на други листове, които се разнесоха из цялата чаршия. После се предаде покана до всички първомайстори, майстори и по-стари калфи да се съберат в първия неделен ден, след църковната служба, на общо съвещание в елинското училище, дето беше по-широко. Събраха се всички и ако гмаше по-вироглави, които не дойдоха, бяха двама или трима. Това беше началото, а за няколко дни всички еснафи се устроиха според наредбите, които написа Лазар Глаушев. Направи се много нещо, а още по-голяма бе общата радост. Като видяха преспанци общата голза от новия задружен живот, заговори се за всичко, което беше общо:

— Народът, еснафите, требва да влезат в общината. Г а само чорбаджиите ли ще решават и нареждат общите народни и църковни работи?

— Ние не сме гърци, а в Преспа гръцкото училище е първо по уредба. Да се отвори общо, народно училище — и общината да се грижи за уредбата му, а който иска да учи елински — да има и един учител по елински, за по-будните деца.

— И какво е туй — в църквата се пей повеке на елински, а в общината владишкият наместник е грък!

Старците от общината, пък и другите чорбаджии следяха изпод око младите около Лазара Глаушев и взеха да мърморят, да ръмжат някои, когато се раздвижиха еснафите, но нали и повечето от тях бяха излезли от еснафската среда — те не бяха толкова против новите наредби, колкото се бояха заради чорбаджийството си. Само владишкият наместник беше нащрек. Той събра около себе си неколцина от чорбаджиите и всички власи, започна и по-често да посещава войводата в хукюмата, да отиза по-често при владиката в Битоля. Мърмореха чорбаджиите, бледнееше от спотайвана ярост наместникът, а младите около Лазар Глаушев все по-често чукаха на вратата на общинската стая:

— Ваше високопреподобие и вие, почтени чорбаджии и общинари, ние сме млади люде, обичаме през свободното си време да четем книги, да се учим, да водим полезни беседи, но нема де да се събираме, че ставаме все повеке. Тук долу под вашата канцелария има една изоставена стая, заключена и стои празна, та само мишки се гонят в нея. Дайте ни благословията си и ключа от тая никому непотребна стая, за да използуваме свободното си време в полезни занимания.

Сладкодумен беше Лазар Глаушев, а и някои от синовете и внуците на общинарите бяха в дружината му. Дадоха старите ключа, а младите отвориха стаята, изчистиха я, проветриха я, варосаха стените й, сложиха в средата голяма маса със зелено сукно покрита, наслагаха наоколо столове и пейки, окачиха на стената някаква географска карта, в ъгъла сложиха шкаф с книги. Стаята беше доста широчка, побираше до тридесет-четиридесет души. И един ден, когато наместникът се качваше за общинската стая, видя на вратата на долната стая окачена в рамка бяла хартия и на нея беше написано с големи красиви букви: Народно читалище „Просвета“. Наместникът отдавна бе проговорил на преспански, а и в църквата понякога пееше на славянски, прочете надписа и още еднаж го прочете със стиснати зъби.

Читалището се пълнеше все повече с млади люде, започнаха да идват и някои по-стари от еснафлиите, а когато в неделни дни, след църковната служба, Лазар Глаушев или друг някой от по-грамотните младежи държеше беседа — струпваха се в читалищната стая човек до човек, чак и вън, пред вратата, задръстваха стълбата и за общинската стая горе. И някои от старите чорбаджии влизаха понякога да послушат и клатеха глави недоверчиво, макар да чувствуваха в сърцата си бодрата сила на младите.

— Те ще ни се качат на главата — казваха горе старците.

— Е, па стари сме, ние ще си отидем, те ще дойдат да ни заместят — ще рече някой примирително.

— Как ще оставим общината в ръцете на вчерашни деца! — викаше Аврам Немтур, който държеше за наместника и колкото повече старееше, ставаше по-упорит и гневлив.

Повикаха еднаж Лазара Глаушев горе в общината да прочете някакво писмо с елински букви, а на славянски и никой не можеше да го прочете, дори и писарят. Всички се учудиха, като го прочете Лазар бързо и лесно. Като седяха често пъти по цели дни в общината, в разговорите си старците понякога влизаха в спорове по някой текст от светото писание или по църковния ред, та пак повикаха два или три пъти Лазара Глаушев и той все тъй бързо и лесно развързваше споровете им. Викаха го на някои по-важни заседания и смятаха, че с това правят великодушна отстъпка на младите, та повече да не искат. А Лазар Глаушев каза долу на другарите си:

— Те ми отварят вратата, пък аз ще я отворя и на други.

По това време Лазар изгори ногата си с разтопен бакър.

Той прележа вкъщи близу две седмици в болки и мъки въпреки благите мехлеми на баба Керана. После раната започна да се събира и Лазар излизаше на чардака с тояжка. Всеки ден привечер и в неделните дни читалище „Просвета“ се пренасяше в дома на Стояна Глаушев. Младежите идеха на групи, седяха при Лазара, той им четеше, поучаваше ги и ги разсмиваше, а те го слушаха и не можеха да се наситят на приказката му. Андрея Бенков, синът на Климента, идваше по два пъти на ден да види ранения си приятел. Катерина невъздържано се гордееше с по-младия си брат и на два пъти събра в двора девойчетата от махалата да му пеят, а Лазар ги слушаше ог стаята и се радваше на песните им, на буйния им смях. Стойна Нунева идваше през ден, през два, с големите си налъми, и все търсеше сол назаем, а гледаше да провре чорлавата си глава поне за миг в стаята на Лазара. Дойде да го види и Божана.

Тя влезе в стаята му пребледняла от смущение, макар да бяха съседи и се знаеха още като деца. Лазар й се зарадва, като я видя — бяла, синеока, по нея всичко трептеше от чистота, сякаш бе слязла от някоя икона, дето бяха изписани ангели. Той я накара да седне и тя го попита с потреперващ глас — да скрие смущението си, да оправдае идването си при него:

— Много ли те боли, Лазе?

— Сега по-малко и само като раздвижа ногата. Знайш ли, Божанке, в мъката на телото душата става по-свободна, дори ще река, че докато телото се мъчи, душата се радва.

— Не знам — усмихна се виновно Божана. — Когато се убода или порежа, и ме боли, и ми става тъжно.

— Ас мене иначе: никога не съм обичал толкова много близките си, приятелите си, никога не съм се радвал толкова много на сека техна грижа към мене; само да дойдат да ме погледнат, и аз им се радвам от сърце. Ето, и ти влезе и като че ли не съм те виждал от години, а ти и Андрея сте ми най-близки, като свои.

Бледото лице на Божана бързо порозовя — разхубави се още повече, разтвори се като цвете под слънчев лъч. Втурна се Катерина и викна от вратата:

— Цело пиле ти е донесла Божанка, пържено! И каквато си е тя майсторка да сготви, така, с очи да го изядеш.

Божана Бенкова стана да си върви и от вратата обърна още еднаж очи към Лазара. Катерина излезе след нея да я изпрати. Лазар остана сам в стаята си и чувствуваше как все още го милваше синият поглед на Божана.

Същия ден — двете девойчета, като да бяха се наговорили — лелята на Ния донесе голямо пиято, пълно със зрели, едри плодове. градината на Аврам Немтур беше прочута с дръвчетата си. Ния бе избрала за Лазара най-хубавите плодове от градината на баща си. Няколко дни по-късно дойде и тя — Ния. Беше неделя, тя бе облякла розов копринен малакоф, затъкнала бе в черните си коси ален трендафил и се показа в двора като розово облаче сутрин, преди изгрев слънце, по светналото небе.

Не се бави много, не влезе вкъщи и не попита нищо за Лазар, а само прошари с черните си очи прозорците на Стояновия дом. След като я изпрати, Катерина влезе при брата си, засвятка лукаво с очи:

— Кое ще си избереш: синьото или червеното… Лазар нищо не отговори. Но Катерина чакаше отговор и продължи предизвикателно:

— И Ния, и Божанчето могат да бъдат хубави попадии ки.

Лазар пак не отговори и гледаше през прозореца към двора, може би подир изчезналото розово облаче.

— Тогава вземи си Стойна. Тя цел живот ще тича като кон, ще ти носи торбите с просфорите по задушница.

— Торбите, а? — намръщи се Лазар и продължи с въздишка: — Поп аз нема да стана, Кате.

— Защо? Мама казва, че ще станеш поп. А преди това требва да се ожениш.

— Поп нема да стана. Не съм достатъчно смирен. Ни поп, ни калугер… Много мисля аз за тукашния живот, а достойният духовник мисли повеке за другия свет, за небето.

Катерина събра пъргавите си устни, подигна рамена. Отговорът му не й беше много ясен. Още при първата си среща с Ния и Божана тя им каза:

— Наш Лазар поп нема да става. Кой го знай що мисли…

III

Новата църква беше за чудо и за приказ. С розов бягорлив камък беше градежа и с препечени тухли — ред камъни, два реда тънки, червени тухли — нашарена, нагиздена като в най-стари времена, с вити прозорци и сводове, с три врати. Едва на края на третата година се сложи на високия й покрив големият железен кръст. Три години я градиха преспанци, с много мъки и пламенна вяра, колко пъти прекъсваха по принуда и отново захващаха — и всеки камък, всяко дърво се пренасяше и слагаше на мястото му с ръце, с любов и с воля да стои здраво там за вечни времена. Сетне преспанци месеци наред идваха да гледат новата църква и не можеха да й се нагледат, да й се нарадват, че беше толкова хубава и беше тяхно дело, постигнато с труд и мъка. Сега те се трудеха да я украсяват, носеха какви ли не дарове — злато, сребро и коприна, и най-бедният донесе чифт чорапи или риза, или дървено масло и восък, а което не беше нужно за църквата, превръщаше се в пари. Донасяха се икони, свещници, кандила, пангари, всеки еснаф подари по една икона на своя светец-покровител за големия иконостас и всеки по-богат дом гледаше да се отсрами достойно, та зограф Томе и синовете му работеха без почивка, и златарите в града също правеха все сребърни кръстове, ръце и нозе и венци за иконите. Няколкото влашки родове, преселници в града — все богати търговци — докараха чак от Беч два билюрени полилеи. Църквата засия в още по-голяма хубост. За освещаването й дойде сам владиката от Битоля — за пръв път идваше той в Преспа, откакто беше Пелагонийски владика. Освети я с името на светаго великомученика Георгия. Той похвали църквата и набожното усърдие на преспанци, каза, че Преспа става негов любим град, и заповяда на наместника си да преведе тия думи на преспанци, които не разбираха езика му. По-късно тая преголяма любов на гръцкия владика донесе много злини на Преспа.

Още много време все за църквата се приказваше и тъкмо тогава някой подсети:

— В Скопие има един чуден иконостас, такъв нема никоя друга църква и ето такъв иконостас требва за нашата църква.

Това беше искра и се запали буен огън от нея. Говори се дълго и предълго, питаше се и се разпитваше, пращаха се наръки и поръки, писаха се и се пратиха писма по близки и далечни места. Н ай-сетне пристигна в Преспа прочут майстор, на име и презиме Рафаил Клинче, а преди него още долетя и славата му: дървото било като восък в ръцете му. Събраха се общинарите с наместника и епитропите, дойдоха и други от чорбаджиите и някои от еснафите, повикаха и Лазара Глаушев — да има барем един и от младите. Дойде и майсторът в общината и го гледаха с почуда всички събрани там. Особен човек беше той — висок и мършав, с бяло, сухо лице и румени бузи, а още по-румени бяха устните му под дълги, провиснали мустаци. челото му беше изпъкнало, възлесто, а главата му отзад беше сплесната, очите му бяха много хубави, големи, тъмни, с дебели, чупнати в ъгъл черни вежди. Беше малко приведен напред, с многодълги, силни ръце, не можеше да се заседи спокойно на едно място и току мотаеше по всички посоки дългите си ръце. Не беше стар човек, нямаше повече от тридесет години, но беше предивременно позастарял и като да тежеше постоянно на рамената му някаква голяма грижа. За обща и още по-голяма почуда пръв заговори не наместникът или някой от чорбаджиите, а той — майсторът:

— Писахте писмо, че искате иконостас. Ами владишки стол и амвон ще искате ли пак аз да ви направя? Тия неща вървят заедно.

Всички помълчаха и сетне наместникът каза:

— Цакай бре, цовек… Цакай първо да се видим, да се упознаем.

Майсторът втренчи зли очи в него, като да се изненада от изкривения му език, и отсече заядливо:

— Нема що да започваме от Адама и Ева. Кажете какво искате от мене, пък аз ще ви кажа що мога и що не мога.

Той изглеждаше сърдит, неспокоен, беше дързък в погледа и в приказката си, та наместникът се опита да го постресне:

— Ами ти, майсторе, ходи ли да видиш църквата? Да не говорим така, на ветъра.

— Бех, видех и премерих каквото ми требва.

Макар някак насила, но той поведе разговора и му даде тон. Всички неусетно заговориха и отговаряха като него, само чорбаджи Аврам Немтур все гледаше да го причака натясно и да го бодне с острия си език.

— Като знайш толкова, майсторе — каза му той и очите му лукаво играеха, — кажи: колко иконостаси си направил досега?

— Два големи и десетина по-малки и много други работи от дърво съм направил. Иначе не бих се наричал майстор.

— То от майстор до майстор има разлика голема — наведе очи с престорено смирение чорбаджи Аврам.

Тогава майстор Рафаил припряно, с треперещи пръсти (пръстите му все потреперваха) затърси в широкия си тъмночервен пояс и извади оттам неголям продълговат вързоп. Бързо, похватно развърза мека копринена кърпа и дигна в ръката си немного по-голям от една педя Дървен кръст, който засия над главите на всички събрани тук.

— Погледни — рече майсторът на чорбаджи Аврама. — Аз го изделах.

Протегнаха се много ръце към кръста, но майстор Рафаил го дигна още по-високо:

— Не е за ръце, ще се изцапа. Не е за ръце, а за очи, който има очи…

Кръстът беше от бледожълто, зеленикаво дърво, тънка и сложна плетеница от всякакви църковни знаци, писмена и фигури и сякаш беше изплетен не от дърво, а от тънки копринени или златни нишки — така прозрачен, лек и сияещ изглеждаше той в ръката на майстора. Сетне майстор Рафаил грижливо го прибра пак в пояса си. Аврам Немтур вече не се обади.

Уговориха майстор Рафаил да направи иконостас заедно с царските двери, владишки трон и амвон за новата църква.

— Кази сега да цуем ти какво искас — рече наместникът.

— Сичко ще бъде от орехово дърво — започна майстор Рафаил Клинче. — Ще ми посочите един добър дърводелец за по-грубата работа. Никой с нищо нема да ме безпокои, докато не свърша сичко докрай. За колко време ще свърша, за две, за три, за пет ли години — не знам. Ако не ми харесате работата, ще струпам сичко накуп и ще го запаля, огън да го гори. Но аз нищо нема да ви покажа, докато сам не го харесам. То се познава кое е за пред люде и кое не е.

— Колко искас за тая работа, майсторе? — попита наместникът.

— Петдесет хиляди гроша.

— О, о1 Що е това! — зачуха се гласове.

— Не продавам кон или вол. Не съм джамбазин! — каза сърдито майстор Рафаил Клинче и стана.

Виждаше се, че няма да отстъпи. Наместникът се огледа вляво, огледа се вдясно и приподигна рамена:

— Църквата нема толкова пари. л! На свой ред подигна рамена майстор Рафе и пак седна. Чу се шепот, тих говор, сетне се чу ясно гласът на Коли Грета — пръв и най-богат между власите в града:

— От мене и от сички тукашни власи давам десет хиляди гроша.

— Стом е тъй — каза наместникът, — работата става Друга. Да благодарим сицки на Коли Грета и на неговите люде за тая голема помощ. Ето сега, майсторе, нека е хаирлия работата, която запоцваме.

— Хайде, майсторе, целувай ръка — обади се някой.

— Ръка ли? — отвори още по-широко големите си очи майстор Рафе Клинче и продължи: — Не съм слуга никому. Ще се потрудя и ще получа каквото ми се пада. Има и нещо друго — додаде той след късо мълчание.

— И друго ли? — надебели глас наместникът.

— Чужд съм тука и не желая да живея по ханищата. Намерете ми некоя къща, само една стая ми требва и да ми готвят по малко храна. Общината пък — изви поглед нагоре майсторът — ще ми праща секи ден, ама секи ден, по две оки хубаво, силно вино.

Надигна се весела врява. Майстор Рафаил Клинче пак отвори широко големите си очи и негли беше готов да се скара.

— Не мога без вино! — рече той и току въздъхна. — Това ми е проклетията.

Лазар Глаушев, който през цялото време мълчеше и наблюдаваше майстора, сега стана и се обърна към наместника:

— Ако почтеното събрание ми позволи, аз каня негова милост да дойде да живей засега у нас. Има место у дома и ако му е приятно, ще ни бъде гост, докато се настани негде по-добре.

Когато малко по-късно Лазар Глаушев въведе госта в бащиния си двор, първа ги посрещна Катерина. Майстор Клинче много се смути, като видя хубавата девойка.

IV

Лазар още понакуцваше, но от няколко дни отиваше редовно на работа в дюкяна на баща си. Стоян го приемаше без охота — беше му син и трябваше да работи нещо, неприлично беше такъв мъж да стои със скръстени ръце, да ходи из града като безделник. Лазар ставаше рано сутрин, заедно с баща си и Кочо, напрягаше сили да бъде добър казанджия и не беше от телесна слабост — заякна и той, възмъжа, — но работата му в дюкяна не вървеше, както у другите. Все ще забрави нещо, ще прескочи нещо, все той ще се удари, ще се нарани, а ето че си поля и ногата с разтопен бакър и за малко не осакатя. Не му беше дадено да бъде казанджия дори колкото на най-малкото чираче в работилницата, колкото и да беше усърден. Сега Стоян и съвсем не знаеше каква работа да му дава и го пазеше от голямото огнище, като да беше Лазар малко дете. И Кочо се измъчваше като баща си покрай Лазара — помагаше му, въвеждаше го в работата и винаги със страх да не би Лазар да се почувствува излишен, ненужен, да не би да стане смешен пред чуждите люде в работилницата. Не му се присмиваше никой, но се виждаше, че по-младият син на майстора не беше човек за работилницата му. С Кочо, по-стария, беше по-иначе. И от баща си по майстор ще излезе. Ето, братя от една майка, от един баща, но… И пръстите на ръката не са еднакви. А кой беше по-учен и по-умен от Лазара Глаушев в цялата чаршия! Това е — бакърът и чуковете са едно, а книгите и църквата, и школото са друго нещо. Всякакви люде идеха при Лазара да им пише писма, да се допитват и съветват с него за какво ли не, да им тълкува светото писание, та дори и сънищата им, а за бакъра и чуковете ръцете му бяха като вдървени.

Катерина каза на майка си, че Лазар не иска да става свещеник. Султана не обърна внимание на думите на бъбривото девойче — какво друго можеше да стане Лазар: казанджия ли, роб на бакъра като баща си? Но и тя от някое време не беше много сигурна в плановете си за своя по-млад син, за своята най-голяма гордост, и дочака сгодна минута, да му заговори:

— Не е ли време, Лазе, да си избереш невеста… Ето моми, от хубави по-хубави, домакинки, от сой, с богатство… и Ния, и Божана, та коя ли мома в Преспа не би се омъжила за ергенин като тебе!

— Аз още не мога да храня жена, деца, майко — усмихна се като на шега Лазар. — Нели виждаш какъв работник съм аз, едва ли заслужавам и хлеба на баща си.

— Що думаш, Лазе! … Що не идеш да поприказваш с наместника, пък иди и при владиката в Битоля. Да те запопят, сине.

— Не съм аз за свещеник, майко. Как да ти кажа по-ясно… човек не сичко може да каже с дума… Не мога да бъда като некои свещеници, то не е занаят, да вади човек хлеба си, да завъди челяд и да я храни с чужди комати, а уж служи на бога. Не мога да бъда и такъв свещеник, божи служител, както аз си мисля. Мене друго ме тегли. Искам да направя добро на народа, големо добро и големи добрини. Да го изведа нашироко и да го науча как да живей. И аз самият искам да излеза некъде нашироко и да живея хубав живот. Да науча и другите, и сички. Ето майстор Рафаил… свободен човек, силен.

— Не ми харесва мене тоя човек, Лазе. Защо го доведе у нас? Кажи му да си намери другаде место. Цела седмица е веке у нас. Пияница. Потаен, гледа като вълк. Мълчи и като не му харесва яденето, оставя ти го така. И много се заглежда в Катето. Ти му кажи да си върви.

— Поканих го и сега не мога да го изпъдя. Ще почакаме, докато си намери друго место. Не го харесваш, защото живей за себе си и както си знай, не държи за никого. Това е хубавото в него, че е свободен и от нищо не се бои. Аз не искам да живея като него, но искам да бъда свободен като него. Да науча и другите да бъдат свободни. Да бъда свещеник, но да бъда свободен. А как ще бъда свободен, когато наместникът ще бъде над мене, владиката ще бъде над мене и ще требва да протегам ръка, за да се храня. Как да ида при наместника, при владиката, когато мисля да дигна целия народ срещу них, Да ги прогоним, те ни са чужди и не ни мислят доброто. Нихната благословия и свещеническият венец, който те ще ми дадат, за мене ще бъде проклятие и синджир на носа. Не мога да ида при них и сам да се вържа.

— Не те разбирам, синко, не ми е ясна приказката ти.

— И на мене не ми е сичко ясно. Човек требва да се учи много и много, докато му стане ясна сека мисъл и да може да я каже с ясна дума. Аз още не съм толкова учен. Само тука нещо трепти — сложи той длан на гърдите си, — нещо трепти в душата ми, напъва. Още повеке трепти, гори, когато виждам как ме слушат другарите ми, когато отворихме читалището, когато се събират около мене секакви люде и ме слушат. Да можех да събера около себе си целия народ и да мога да му кажа какво трепти в мене, да го поведа некъде нашироко. Едно знам сигурно, майко, и ми е съвсем ясно: да прогоним фанариотите от училището и народът да се учи в свое училище, на свой език. Фанариотите ни учат по своему, те изкриввяват, осакатяват и ума, и езика ни. Те не ни учат на здрава наука, а ни учат как да станем гърци. Те не искат да отворят очите ни, а да ги затворят. И децата се измъчват в училището, като учат на чужд език. Старите училища са по-добри за нас, но в них науката е малко. Колко научих аз при даскал Божина… Друго, ново училище ни е нужно, като елинското, и още по-хубаво, но да бъде наше.

— Ами стани ти даскал, сине. Щом не искаш да се затопиш, стани даскал и учи децата по наше. Кой е поучен от тебе в Преспа!

— Нели виждаш, майко, аз искам да стана учител на целия народ, а не да събера около себе си двайсетина мърсулковци и да идват бащите им да ми се карат или да отида при чорбаджиите от общината и да ме главят като ратай. За друго мисля аз, мамо: да прогоним и тоя лукав фанариот, наместника. Помниш ли го Климента Бенков? Бог да го прости! Той каза една дума — за гръцките попове и владици ние сме стадо овци, те ни стрижат и мълзят — и това е самата истина. Като дигнахме новата църква, владишкият данък стана още по-голем. Затова ни изпрати владиката сегашния си наместник — да стриже и мълзе по-добре, да ни държи в мрак, да ни заблуждава и да ни прави елини. Ние требва да си имаме наши владици. Ето кое знам аз сигурно, кое ми е ясно. Това е дълъг, дълъг път и не знам докъде води, но като се изкачим на първата височина — ще го видим по-нататък, като се изкачим още по-високо — ще го видим още по-нататък. Знам аз, че това е нашият път, и ще вървя по него, а да мога сички да поведа след себе си. Това искам аз, майко.

Султана седеше срещу него със загрижено лице. Някога тя направи човек от Стояна Глаушев. Но Стоян Глаушев беше прост селянин и беше лесно с него да го подбутваш и да върви. Сега Лазар й наговори толкова много, като да чете от книга, и какво можеше да му отговори тя, неуката жена? Учен човек, а и той можеше да греши — ето и сам казва: едно ми е ясно, друго не ми е ясно.

— Е, е, майко — усмихна се пак Лазар, — ти не се грижи толкова. Сега аз ще чукам при татко, да не ям незаслужено хлеба му, пък ще видим, ще помислим.

Тя стана, но застарялото й вече лице остана загрижено, не се отрази по него усмивката на любимия син.

— Харно, сине.

Султана тръгна по работата си из къщи. Да, ще видим, ще помислим… Кочовата невеста с Нона и Катери на бяха в градината — събираха сливи и ги цепеха да съхнат за през зимата. Излезе и Лазар. Малкото спеше в люлката си — тихо беше из цялата къща. Султана сви нозе пред огнището, посбута огъня, дигна капака на тенджерата, дето се вареше гозба за вечеря, и пак го сложи. Ослуша се в тихото къкрене на гозбата… Той може да е прав, Лазе, във всичките си тия приказки… Но и тя, неговата майка, знае нещо сигурно и ясно. Той нека се ожени за Божана и ще седне наравно с Андрея в дюкяна на Климе Бенков. Те с Андрея са най-първи другари, ще бъдат и добри ортаци в работата. Нека се ожени — и още по-добре — за Ния и като пукне старият, Лазе ще остане там стопанин. Аврам Немтур няма друга челяд. Какво има тук да се мисли и премисля? … Пък ако иска сетне Лазе, нека гони наместника.

Още същия ден Султана намери сгода да каже на Катерина:

— Те, твоите посестрими, Ния и Божана, като мислят толкова за бачо ти, що не пратят стройници? Така е редно. Та наш Лазе само них ли ще чака! Още колко други моми, от харни по-харни, има в Преспа, само уста да отворя — прага ми ще протъркат!

Катерина начупи тънките си вежди с престорена сериозност, завъртя очи, сякаш в дълбока размисъл, и гопита с гласец на послушно, наивно девойче:

— И двете ли да пратят стройници, мамо? Ами да кажа ли на Стойна чорлавата да прати и тя стройници? Харем ли ще прави наш Лазе, мила майчице?

— Ти, дявол! — огледа се да я цапне с нещо Султана. — Немаш ли ум, проклетнице! Со сичко се шегуваш. Как ще пратят и двете… Ти кажи първо на Ния.

— Тебе, значи, Ния ти харесва повеке за снаха. Ами Лазар дали не си харесва повеке Божана? Е, харно, харно, мамо. Не се сърди. Ще кажа първо на Ния.

Но Катерина не каза нищо нито на Ния, нито на Божана. Старите да не се бъркат много в работата на младите. Старите забравят, че са били млади. Майка ми не харесва майстор Рафаила, не може да го търпи, а той е един чуден човек и такъв огън има в очите му, господ да го убие!

Младите сами нареждаха работите си, пък и работите, им, от друга страна, сами се нареждаха. Когато доведоха Лазара Глаушев с ранена нога вкъщи, майка му каза:

— Не е за тебе тоя занаят, синко.

Ния и Божана бяха в двора и чуха тия думи на Султана. Те разтъжиха още повече Божана — горкият Лазе, как се измъчваше с тоя тежък занаят, ето и ногата си изгорил с разтопен бакър! Това беше всичко и плахата, кротка душица нито помисли да помогне някак на любимия човек, а само страдаше мълчаливо, с голяма обич и може би повече, отколкото Лазар със своята рана. Иначе ги чу, иначе прие в сърцето си Ния тия майчини, думи.

Аврам Немтур беше груб, суров човек, не можеше да претърпи нито една дума, която не би била по негова воля, но за Ния сърцето му беше прекалено меко. С груба, сурова ревност пазеше той чорбаджийското си достойнство, правата си, презрително горделив към всички, но за единствената си щерка беше винаги готов на отстъпки. За него нямаше по-хубава и по-умна девойка от Ния. А тя, любимата, единствена щерка, единственото дете, познаваше вече силата си пред баща си, макар все още да се боеше от него.

Още същия ден, когато се изгори Лазар, като се върна привечер баща й от чаршията и седнаха да се хранят.

Ния каза:

— Днеска ходих с леля у Катето Глаушева и докат поседехме малко в двора, доведоха брат й Лазар с такава рана на ногата. Изгорил се с бакър.

— Чух — отговори чорбаджи Аврам. — Разчу се из чаршията.

— Брей! — учуди се Ния. — Из целата ли чаршия се разчу? Ами какъв е той, та целата чаршия говори за него?

— Хе, такъв един — умник. Учен човек бил. Слова държи, ходи между еснафите да ги буни, сички млади него зяпат.

— Брей… Ами като е такъв учен и умен — и сестра му как го хвали! — що не го вземете в общината?

— Викаме го понекога. Зелен е още.

Тук Ния се спря — не биваше да се прекалява, колкото и да беше далеко старият й баща от нейните истински планове и намерения. Няколко дни по-късно, като се позабрави тоя разговор, тя намери случай да каже:

— Требва да е много тежък казанджийският занаят, татко.

— Тежък е.

— Затуй стрина Глаушевица, като доведоха сина й, чувам я да вика вкъщи: „Не е за тебе, сине, тоя занаят!“ Пък що не си намери той некаква друга работа — щом е такъв учен, отворен човек, може да стане и търговец, и всичко.

И пак спря Ния дотук. Тя не пропущаше случай да не спомене Лазара Глаушев в разговорите си със стария чорбаджия и сама, неусетно за него, предизвикваше такива случаи. Дълбок кладенец копаеше тя в ронлива пръст — предпазливо, упорито. Не беше много лесно да се приспива хитростта на Аврама Немтур. Но Ния неочаквано стигна до вода.

— Да беше се родила момче, Ния — каза еднаж чорбаджи Аврам.

— Защо, татко?

— Почнах да се уморявам, а нема кой да ме отмени малко поне в работата. Време е да те омъжа, ама не ща кой да е. Не ми се ходи веке, не ми се скита. Но ще обиколя още тая година Прилепско и Тиквешията, пък догодина ще видим. Тая година стана добър афион, не ми се изпуща добрата печалба. Да има тука некой да посреща стоката, да я прибира, та да не става нужда да се връщам по неколко пъти.

— Наистина, тате, стар си веке за такава работа, уморен си. Ами намери некой човек да ти помага.

— Кого да прибереш в пазвата си, а? Каквито са людете днеска… Чуждо — ще те окраде, ще те ограби.

А това е стока алтън. Два калъпа да ти скрие — стига му.

Помълчаха те и двамата и Ния като че ли отеднаж се сети:

— Знаеш ли, тате: вземи Лазара Глаушев. Аз не го познавам, виждала съм го един или два пъти, но сестра му как го хвали, как го хвали! Пък нели и ти сам казваш, че бил умен, учен.

— Хм… — понечи да каже нещо чорбаджи Аврам, но млъкна и се замисли.

Два дни по-късно — на третия ден пак беше неделя — лелята на Ния отиде при Султана: — Нашият, Аврам де, каза ваш Лазар да дойде утре след отпуск у нас. Имал да му говори нещо.

— Ще дойде, как нема да дойде — зарадва се премного Султана, макар да прикри радостта си. И веднага помисли да накара сина си да облече най-хубавите си дрехи за утре, да му извади нова риза от сандъка, та чорбаджи Аврам да го хареса. Кой знай защо го вика…

Може да е за Ния. Дай боже, дай боже!

Лазар помисли, че старият чорбаджия го вика по общински работи. Или да му напише някое писмо. Не бе влизал никога в двора на Аврама Немтур и се огледа с любопитство: тук, значи, живееше Ния. Целият двор; беше обрасъл с дървеса и храсталаци, по средата минава широка пътека, постлана с калдъръм, и по краищата й от двете страни се точеха тесни лехи с цветя. Не минаваха много люде по пътеката — калдъръмът беше обрасъл с трева. В дъното през дървесата се виждаше къщата — на два ката, с чардаци. Тихо беше в тоя широк двор, отдалеч се чуваше шуртенето на мраморната чешма, на едно дръвче цвърчаха врабчета оглушително. От една врата, на долния кат излезе лелята със запретнати ръкави:

— Повели… (тя, изглежда, не можеше да си спомни името му. Горе е… Чака. Лазар се изкачи по дървената стълба, постлана с тясна купешка пътека, която беше закачена на всяко стъпало с дълга желязна пръчка. Защо не излизаше Ния да го посрещне — те се познаваха добре! Една врата насреща беше отворена, чу се оттам кашлицата на чорбаджи Аврама. Защо се крие Ния? Лазар се спря пред отворената врата и колкото вън беше светло, зелено, слънчево — навътре в стаята беше съвсем тъмно.

— Влез, момче, влез — чу Лазар гласа на стария чорбаджия и едва сега го видя, седнал на широк миндер. — Тука е по-хладно, в тая соба.

Той не покани госта да седне на миндера до него, а му посочи едно столче насреща. Погледна го изпитателно.

— Пушиш ли тютюн?

— Не пуша.

Тогава Аврам Немтур отеднаж заговори на гръцки:

— Нужен ми е един верен човек. Скоро ще замина да събирам афион по Прилепско, Велешко. Ще пращам оттам стоката, а той да седи в дюкяна ми тука, ще прибира каквото му пращам, ще записва. Ще се случи и да продаде нещо от дюкяна. Може да дойде и някой от моите люде в Битоля, в Солун. Да умее да посрещне, да изпрати. И най-вече да е верен човек. Ще му оставя в ръцете дюкяна си, стоката си. За три месеца ще му платя шестстотин гроша, а после ще видим. може да го задържа и за по-нататък. — Той помълча малко и рече: — Помислих за тебе. Какво ще кажеш?

Лазар почака търпеливо, докато свърши Аврам Немтур приказката си, и сетне попита на преспански:

— Стрико Авраме, защо ми говориш на гръчки?

— Как защо ти говоря на гръцки! — проточи устни чорбаджията и мустаките му щръкнаха до носа: — Ти нели си учен? Люде като нас по-добре се разбират на елински.

— Ние си имаме наш език, защо да говорим на чужд?

— Наш, дебелашки език… Елинският е друго нещо — обърна и чорбаджията на преспански.

Лазар едвам се въздържа да не му каже, че той, чорбаджията, приказваше на гръцки наистина дебелашки, грубо, с много грешки.

— Секи требва да тачи майчиния си език, стрико Авраме, какъвто и да е той, а нашият език не е дебелашки и си е хубав за нас.

Старият чорбаджия погледна госта си изкосо. Я го гледай ти него! И кой знай какво се тъкмеше да му рече, но се чуха наблизу бързи леки стъпки, шумолене на фъстан и в стаята влезе Ния с широк поднос в ръцете си, цяла облечена в жълта коприна, гологлава, а в косата й беше затъкнато жълто цвете. В широката мрачна стая лумна жълт пламък, затрептя пред очите на Лазара, заслепи ги и той не усети, не видя как си взе сладко от подноса Iи пи вода от шарена стъклена чаша. Смути го и чернилото поз пръстите му от работилницата — не се измиваше лесно тази чернилка, но не знаеше де да скрие ръцете си. Гъст мирис на розово масло го задушаваше. Сега пак стана тъмно в стаята и насреща седеше чорбаджи Аврам Немтур. Да, Ния бе тук, но тя пак се скри някъде. Лазар въздъхна — да си поеме въздух, да освободи гърлото си, сухо и стиснато до болка. Той искаше да отговори на стария чорбаджия дръзко, предизвикателно. Заради езика му, лошият му гръцки език. — Слуга нема да стана никому, стрико Авраме. Аз чукам в дюкяна на баща си редом с последния му калфа, но той ми е баща. Ти си помислил, че и при тебе мога да се главя, но имаш грешка.

Аврам Немтур го гледаше мълчаливо, с омекнал, малко учуден поглед. Сетне погледът му се отклони накъм вратата, дето изчезна Ния, и остана тъй старият чорбаджия някое време замислен.

— Грешка ли, казваш? — продума той като на себе си. — Може би…

Лазар стана. Аврам Немтур не го спря.

Младият човек мина край мраморната чешма в двора, по широката тревиста пътека и вече наближи отворената насреща порта, когато изеднаж от шубрака изскочи Ния, посегна, улови го за ръката и го придръпна встрани — да не ги виждат от къщата в дъното.

— Защо отказа! … Не разбираш ли, не разбираш ли? …

Очите й бяха огромни — тъмни бездни, да го погълнат, — жълтото цвете в косите й блестеше ослепително, ръката й гореше върху ръката му. Той потъваше в тъмнина и блясъци, бореше се да се задържи и глухо отговори:

— Остави ме. Нищо не мога да ти кажа сега… нищо…

Ния пусна ръката му и той пристъпи към отворената порта. Насреща, сред улицата, се бяха спрели двама млади турци, на негова възраст, контешки облечени в сърма и гайтани, в силяхлъците им стърчаха посребрени дръжки на пищови и ножове. Те сякаш и не забелязваха Лазара, а махаха ръце, въртяха очи към Ния — викаха я да излезе при тях. Лазар застана на високия праг, пребледнял от внезапно избликнал гняв:

— Вървете си по пътя, агалари!

Ния изтича зад него и го прихвана, задъхана от уплаха:

— Върни се! Остави ги! Върни се, ела.

Ще те убият!

— Твой жена ли е бре? — намигна безсрамно единият от турците. — Хубава жена имаш, твойта мама!

— Върви си по пътя, турчине! — викна Лазар с презипнал глас. През присвитите клепачи очите му блестяха като върховете на два ножа.

— Остави, Али — промърмори на турски другият турчин и придръпна другаря си за ръката. — Да си вървим. Беля ще стане.

Лазар слезе от високия праг вън, на улицата. Двамата турци отминаха. Той се обърна едва и каза на Ния със сподавен гняв.

— Затвори си портата, ако не искаш да ти влезат. Тя нищо не отговори. Той дигна очи към нея и веднага ги наведе засрамен.

— Какво става там? — чу се откъм другия край на пътеката гласът на Аврама, Немтур. Лазар се отдалечи мълчаливо. Ния го проследи с насълзен, бърз поглед, отдръпна се и блъсна тежката порта, залости я. — Нио! — чу се по-близу гласът на чорбаджи Аврама.

Ния се спусна към него, но изеднаж се спря, влагата в очите й веднага изсъхна:

— Пак ония беха, татко… турчетата. Той ме спаси, Лазар. Искаха да влезат.

Имаше беседа в читалището и тая неделна утрин и Лазар Глаушев побърза нататък. Бързаше, а би желал да иде някъде да се скрие или да скита из полето, далеко някъде сам. Какво стана с него тая сутрин? Влезе в двора на Аврам Немтур с леко сърце и с радост, че там ще го посрещне Ния, хубава, пременена и както винаги, когато я гледа, ще се напълни сърцето му със сладост и ще прелива, прелива, цялата му душа ще трепери, а тя — като хубав, буен огън, и привлича, и пари, изгаря. Преди беше по-лесно — ще я срещне с Катето и с другите девойки или ще я погледа от прозореца, ще я види насън и ще се събуди, бързо, винаги толкова бързо. А сега — сега тя бе влязла в него, тя беше в него, тая им среща няма да се свърши никога, няма да мине, той няма да се събуди никога от тоя сън. И защо не се радва сърцето му? Та, тя влезе в него ведно с мрачна, черна сянка — не сама и не такава, каквато я виждаше преди и каквато я сънуваше. Турците ли? Не, не! Когато я подозря само за миг, тя го погледна с такава скръб, с такъв укор! Не. Сянката и — това беше Аврам Немтур, баща й. Никога няма да седне с него, никога вече няма да влезе в двора му! Чорбаджи Аврам… точно такъв, какъвто го знаеше, и го видя още по-грозен, още по-отвратителен.

Лазар бързаше. Беседата днес ще държи един от най-младите му другари, за пръв път. Той го насърчи, помогна му, не бива да го оставя сега сам срещу толкова люде. След беседата ще го забъркат — какво ли не питат. В читалището започнаха да идват и по-възрастни, и дори някои от чорбаджиите — питат, разпитват, да видят колко ли знаят младите, щом се силят толкова много. И всички въртят очи към него, най-вече когато е най-трудно да се отговори. Нека питат — той ще трябва да им разкаже приказката за калугера и шиника, скоро бе я прочел някъде по цариградските вестници, да я чуят всички, но да дойде да я чуе и Аврам Немтур, да дойде и наместникът…

В читалището бе се струпал много народ и пред вратата отвън, и по стълбата за горния кат, тихо беше, всички слушаха беседата. Направиха път на Лазара да влезе, но той се спря до вратата, да не смущава цялото събрание. Младият момък четеше беседата си с глух, изтънял глас, с бледо лице от вълнение и страх. Прошумоля нов лист, той дигна напрегнат, търсещ поглед — сигурно при обръщането на всеки нов лист — и щом съгледа Лазара, който му кимна насърчително, зарадва се и продължи да чете с наякнал глас. Лазар следеше беседата повече заради младия си другар, как ще я прочете докрай, чуваше и свои думи, както бе му помагал, а мисълта му, като чужда, раздвояваше се във вниманието му, отклоняваше се. повличаше го в друга посока.

— … Лукавият гръцки патрика — звучеше все по-твърдо гласът на младия оратор — тогава се нарече отец; на сички християни и покри с черно платно нашия народ, за да го скрие от очите на победителя. Нема друг народ в новото ти царство, каза той на османския поробител, сички християни са мои духовни чада, едни и същи гърци по вера и народност. Като завоюва султанът Цариград и сички земи наоколо, имаше други, по-големи грижи да реди новата си голема държава и се остави да бъде измамен от фанариотските измамници. За него бе по-лесно да управлява и държи в покорство един народ вместо повеке народи, щом те беха от една вера. И нареч той, както му подсказа лукаво и измамно гръцкият патрика, сички християни руммилети — гръцки народ — и земята им нарече Румелия. Името на нашия народ бе заличено и изчезна. Така продължи стотици и стотици години. Но как може да се заличи и изчезне цел народ? Тогава цариградският гръцки патрика, който скри от господаря нашия народ, реши да го унищожи, за да не остане и помен от него. Той впи в него ехидни нокти и безжалостно пиеше кръвта му, късаше снагата му и се готвеше да го погълне. Със зверска ярост се нахвърлиха гръцките духовници-диви вълци в овчи кожи — да преследват и унищожават поробения наш народ — и книгата му, и езика му, и секи спомен за него. И пак фанариотиннът си служеше с измамата и лъжата, с отрова и с огън и с меча на завоевателя. В тъмен мрак и в пълно невежество потъна дълбоко нашият народ…

Никой не се помръдваше от струпалите се тук люде, едва някой ще подигне несъзнателно ръка да обърше потеклата по лицето му пот, всички бяха втренчили очи в младия човек, да не пропуснат нито една дума. В стаята беше горещо, задушно и се чуваше тежкото дишане на стотина развълнувани гърди.

— Най-лошото, най-гибелното беше, че се намираха между нашия окаян и злочест народ негови люде, които сами влизаха в устата на звера и беха най-паче между първенците. Вместо да бъдат първенци на народа си, те се отказваха от своето и възлюбваха чуждото, срамуваха се от своето и се гордееха с чуждото. Като беха от първенците и гражданите, повличаха те и простия народ, та немаше по-голем грех от техния грех. Те беха Юди…

— Като Аврам Немтур — сякаш някой гласно изрече това име и Лазар Глаушев продължи в ума си, забравил де се намира:

„Юда! Опита се да ме накара и аз да му говоря на гръчки! Дебелашки бил езикът ни… Той е готов да предаде на наместника целия народ. Такива са били всички наши Юди. Нема, нема веке, чорбаджи Авраме, нема да успейте вие с наместника и с владиката…“

— Те не успеха да погубят совсем нашия народ — чу Лазар отново гласа на младия си другар, — макар да го държат още в мрак, той веке се пробужда и с голем глас иска своето право. Навред се надига отреченият народ ц само нашият край тука е най-надире, само ние в Преспа продължаваме да дремем во фанариотския мъртвешки сън и се оставяме да ни приспиват…

А, Ния! — мина през мозъка, през гърдите на Лазар тънка, бърза игла. — Гъркиня ли е тя? Майка й била гъркиня или влахкиня… Баща й ще я научи. Не съм я чул досега да говори гръчки… Ох, да бъде, каквато си е. Той се раздвижи нервно, притисна с гръб стената зад себе си нетърпеливо. Младият оратор привършваще словото си:

— Като знаем как е било, ние ще видим ясно как е сега и как ще бъде утре. Това ви разказахме в нашата беседа, за да си отворите очите и да видите своя враг и грабител, който иска да погуби и телото, и душата ни. Братя, стига търпение! Събудете се сички от вековен сън, упоени и отровени от гръчките фанариоти! В братско единение и с общи сили да си вземем своето и да прогоним от своя дом чуждия враг и изкусител. Стига ни е грабил, стига ни е мамил, стига ни е приспивал со смертна отрова, да излезем сички срещу него с братска любов и сговор. Господ бог, който не позволи на врага да ни погуби, ще благослови и нашето общо, народно дело. Амин!

Ораторът прибра с треперещи пръсти листата, на които беше написана беседата му. Людете наоколо мълчаливо се споглеждаха, започнаха да поклащат одобрително глави, да шушукат. Лазар побутна съседа си, тоя се обърна и веднага му стори път и той се провря нататък, към масата, покрита със зелено сукно. Щом го видяха там, изправен до масата и не както други път да се усмихва, преди да почне словото си, а със строго лице и като че ли бе станал по-тънък и по-висок, в стаята и отвън, пред вратата, настана пълна тишина.

— Братя — започна Лазар, но още след първата думаг гласът му се пречупи нагоре и звучеше много силно в тая, ниска и препълнена с люде стая, — нашият по-млад другар Глигор ни каза хубаво слово и ние му благодарим за труда, който е положил. Ясно е за сички, които имат очи да гледат и уши да слушат, защо сме ние народ окаян и нещастен, народ прост, неук и беден, макар некога да сме били народ славен и могущ, и просветен, Ние требва добре да познаем нашия враг, та да не го оставяме веке да ни граби и мами, защото е много изкусен! той в лъжата. Научих една сказна и ще ви я разкажа, тя ще отвори още по-добре очите ви и ще видите още по-ясно кои сме ние и кой е нашият враг и мъчител.

„На едно пазарище в некой си град гледат людете седи на шиник един калугер. Минава един човек и пита калугера:

— Що има под шиника?

— Нищо — отговаря калугерът и върти очи, а брадата му като на козел.

Минава друг човек, пита и той:

— Що има под шиника?

— Нищо нема — отговаря калугерът.

Минават и други люде, питат и те, а калугерът седи, не става и с две ръце натиска шиника. Вижда се, той крие нещо. Както са се спрели там неколцина по-смели мъже, споглеждат се, разбират се, хвърлят се върху калугера, бутват го на земята, подигат шиника. И какво виждат: лежи там, под шиника, целият наш народ ни жив, ни умрел, едвам диша.“

Лазар млъкна. Стотина чифта очи го гледаха, без да трепнат.

— Кажете ми сега вие — дигна отново глас Лазар Глаушев, — кой е калугерът с шиника?

— Наместникът! — викна някой отсреща, преди още да е чул въпроса докрай. Завикаха от всички страни, размахаха ръце, някои от седналите наскачаха от местата си. — Патриката, патриката, фанариотът, сички фанариоти!

Размърдаха се всички, дигна се шум и врява.

— Днеска нема да ви говоря повеке — извика Лазар. — Ще кажа пак, който е слеп, нема да види, който е глух, нема да чуе.

Като се спираше тук и там да отговори на някой въпрос, да изслуша някого, Лазар се запъти към вратата. Н ай-сетне мина през шумната, възбудена навалица, която му препречваше пътя на всяка стъпка, и излезе вън. Беше много уморен, а бе говорил само десетина минути. Въздъхна дълбоко, сякаш да отхвърли от рамената си смазващо бреме, и повлече по улицата натежалите си нозе. Не беше отминал нито десетина стъпки, и чу отдире си гласа на Андрея Бенков:

— Лазе, почакай. Към къщи ли?

— Да.

Тръгнаха заедно. Мълчаха и двамата. Едва като свиха по друга улица, Андрея попита:

— Да не ти се е случило нещо? — Той не получи никакъв отговор и продължи: — Никога не съм те виждал такъв… като болен или си нещо много угрижен.

Лазар сви устни с горчива досада: не питай. Като гзиха малко по-нататък, по тяхната улица, Андрея каза:

— Да се отбием у нас, искаш ли?

В двора ги посрещна Бенковица. Рано овдовяла, тя беше още бодра жена, стамна, приветлива. Тя не беше забравила мъжа си, Климента Бенков, но тук бяха двете и деца, имаше за кого да живее и само чистата, прозрачна бледност на повехналото й лице, рано побелелите коси под черната шамия бяха постоянният белег на вдовишката й скръб, вече уталожена, заключена в сърцето. Имаше сини, кротки очи, които бе дала и на децата си, клепачите й бяха зачервени — види се, скришом си поплакваше.

Наближаваше пладне, горещо беше вече и в градината, цяла напечена от слънцето, та двамата млади люде седнаха на чардака, дето беше по-хладно. Излезе да ги поздрави и Божана. Лазар срещна преданите й очи в които иззеднаж бе бликнала радост, а минута преди това, когато дори бе влязъл в дома й, той не се сещаше за нея. Тя се наведе над ухото на брата си, пошушна му нещо. Лазар спря за миг поглед върху бялата й тънка шия, върху дебелите, тежки плитки, дребното й лице беше порозовяло в радостна усмивка.

— Харно, харно — усмихна се и Андрея. Те двамата, братът и сестрата, си приличаха като близнаци — същите очи, същите коси, същата бледа, нежна кожа на дребните им лица: но той беше мъж, тя беше жена, в нея всичко беше много нежно, много женствено, докато същата тая външност у Андрея носеше всички белези на мъжественост. И той беше кротък, свенлив като нея и още повече като майка си, но и в погледа, и в гласа му, в кокалестите, доста едри ръце се виждаше мъжка твърдост.

Божана донесе ракия и кафе — Лазар никога не бе я виждал толкова весела и пъргава, гледаше я малко учуден и чувствуваше как нейната веселост го облъхваше като освежителна струя. И там, вътре в тая винаги тиха къща, младата девойка внасяше необикновено оживление, гласът й се чуваше непрекъснато. Като останаха сами, Андрея каза на приятеля си:

— Мама и Божана са решили да останеш да обедваш с нас. Приготвили са хубав обед.

Лазар веднага се съгласи — добре му беше тук, при тия люде, — но додаде:

— Ще ме чакат вкъщи.

— Ще прескоча да им обадя.

— Почакай, има време. Да ти кажа какво ми се случи днеска — започна отеднаж Лазар, нетърпеливо, по-скоро да отмахне, да се освободи от идната мъка, която го угнетяваше след срещата му с чорбаджи Аврама. — Ходих тая сутрин у Аврама Немтур. Той ме повика. И знайш ли: говори ми на гръчки. Послушах го, послушах го и му казвам: защо да не си говорим на нашенски? Е, казва, ние, по-такивато люде, требва да си говорим на гръчки: нашият език е дебелашки.

— Той открай време държи гръчка страна. Наместникът пък съвсем го повлече.

— Лукавият го влече него. И после, опита се да ме глави калфа.

— Калфа ли?

— Калфа или, да речем, писар. Да седя в дюкяна му, да приемам стоката, която ще праща от Тиквеш, да я записвам и прочее. Имал доверие в мене. Станах и си отидох, разбира се.

В сините замислени очи на Андрея се отразяваше обляната в слънчев блясък зеленина на градината отсреща. След малко той каза:

— Нему наистина му требва човек в дюкяна. Но той е имал и друга некаква цел. Не знам каква, той е много скрит, потаен човек. Може би, за да те привлече на нихна страна. Те с наместника се боят от тебе.

— Предател. Такива като него са по-опасни и от фанариотите.

— Не толкова, Лазе. Наместникът е най-опасен за нас. Той е изпратен тук, за да крепи гърцизма, за да ни погърчи сички. Спомням си, баща ми, бог да го прости, разправяше, че още когато е дошъл наместникът в Преспа, преструвал се, че не разбира нашенски, за да макара и другите да говорят гръчки! И се така, стъпка по стъпка. Той се опита и тебе да привлече тогава. И се успя да направи нещо, откакто е в Преспа. Преди него вървело как да е. Сега е друго. Сега в Преспа имаме гръчка партия, която работи. Наместникът, Аврам Немтур, още двама-трима там от чорбаджиите и сички власи. В елинското училище имаме трима учители, които си знаят работата добре, и в църквата редът некак се промени. Аслъ тая църква привлече най-напред вниманието на битолския фанариот. Миналата неделя едни наши роднини кръстили детето си Зоя. Къде преди такива люде да кръщават децата си с такива гръчки имена! И къде по-рано дори и Аврам Немтур ще ти заговори на гръчки!

— Да, да.

— Хубава беше днеска приказката за калугера и шиника. Ще падне на место.

— Нели? Така си мисля аз, Андрея: най-напред народът да влезе в общината, народът, еснафите. Сетне ще изгоним фанариотите от църквата. Ще се откажем от патриката, както по много други места. Ще ги изгоним от църквата. Ще ги изгоним и от училището.

Седнаха да обядват на чардака.

— Отдавна не си идвал на гости, Лазаре — каза Бенковица. — Още преди да се нараниш.

— Както виждате, не се отказвам — засмя се той. — И когато ме каните, и когато не ме каните.

— Ами как, Лазе… ти си като наш. Божана сияеше, цяла трепереше от радост, едва сложи два-три залъка в устата си. Лазар седеше срещу нея, толкова близу, и струваше й се, че нямаше вече да си отиде, да се отдалечи, така ласкаво я поглеждаше отсреща. Неговият поглед никога не лъжеше. Наистина не лъже неговият поглед. Лазар беше доволен, беше щастлив сред тия добри, кротки люде, които го обичаха. близо до това прекрасно, чисто и нежно девойче, което копнееше за него с цялото си сърце. Той се ослушваше в себе си по-смело и вече по-рядко — да, онова, другото, беше още там, вътре, но приспано и дано не се събуди никога. Добре е така, наоколо всичко е хубаво и тия мили, хубави лица, и топлият блясък на летния ден, задрямалата градина — неговите очи не лъжеха. На трапезата сложиха едри зрели плодове, току-що измити със студена вода. Лазар посегна свободно — тук нямаше, от кого да крие начернените си пръсти, както се опита да ги скрие от Ния.

Свежият благоуханен сок на плода се разля сладостно по цялото му тяло.

Лазар и Андрея останаха пак сами на чардака.

— Слушай, Лазе — започна Андрея и се чувствуваше как тежи, както винаги, всяка негова дума, обмислена, честна, — ти ми си като брат. Още откакто се нарани, мисля за това, говорил съм и с мама, а сега ще ти кажа и тебе: бащиният ти занаят не е за твоите ръце, ти нема да станеш казанджия. И мене много не ми върви, Лазе. Татко, бог да го прости, ми остави добра работа, само да я подкара човек, но аз немам смелост. Не да лъжа, не да крада, но ти знайш какъв беше баща ми — ще преброди три каази, нема да спи, нема да яде и ще намери добра стока на добра цена. Аз съм друг човек. Залавям се за сичко, колебая се, боя се. Крадат ме и ме лъжат, не мога да държа за своето, както требва. Отдавна мисля, сичко съм премислил и ще ти кажа: ела да работим заедно. Двамата ще вършим по-добра работа. Ти си по-куражлия от мене и по-работлив си от мене. Като братя сме живели досега, като братя и ще работим заедно. Каквото спечелим, ще го делим пак като братя. Чакай, чакай, после ще ми отговориш. Ти нищо нема да ми вземеш, моето си остава мое, но каква полза от капитал, с който не се работи. Ще работим заедно и не се знай кой кому ще помага повеке. Кажи сега ти, да те чуя.

— Да поговоря с нашите… — продума колебливо Лазар. — Да ми дадат, ако могат, некоя пара, та да влеза като ортак според това, което ще внеса в общата работа.

— Лазе, сега немаме нужда от повеке капитал. Аз имам около осемдесет хиляди гроша и никога не ги разработвам сичките тия пари. Не успевам. Ако сега разработим заедно тия пари, това ни стига. По-нататък, живот и здраве, ще видим какво още можем да сторим. А нашата работа е добра, Лазе. Арнаутлукът нататък е вечно гладен, стига да имаш стока за продаване, а и Солун сичко гълта.

— Но как така, наготово да дойда…

— Не е наготово, Лазе. Ще работим и двамата. Нели виждаш какво е, аз сичко ти казах. С тебе крила ще ми израснат.

— Добре — каза отеднаж Лазар. — Има само едно, и аз няма да отстъпя от него: ако даде бог да спечелим, ти ще вземеш три дела, аз ще взема един дел.

— Хм… Защо?

— Вие сте трима, аз съм сам. Ще работим с ваши пари. Не, не! От това нема да отстъпя. И без това, така и ме прибираш, от братство.

Погледнаха се и двамата мълчаливо, със засмени очи и едно и също име тежеше на устните им: Божана.

„Тя ще се омъжи за тебе и ти ще ми станеш истински брат“ — казваха очите на Андрея Бенков.

„Тя ще стане моя жена и ние ще бъдем истински братя.“ — казваха очите на Лазар Глаушев.

VII

Лазар Глаушев излезе от двора на Бенкови скоро следобед. По стихналата улица не се виждаше жива душа. Лазар бързо я прекоси и влезе в техния двор. Тихо беше и тук, и над целия град в ранните часове на горещото лятно следпладне. Дори птичка не се обаждаше откъм градината в сънната тишина, която поглъщаше и монотонното шуртене на чешмата в двора. Вкъщи сигурно всички спяха по стаите си, отдали се на следобедната неделна почивка. Той се приближи към стъпалата на чардака и се спря — да не тропоти, нека почиват. Откъм вътрешността на къщата се чуваше тиха приспивна песен — снаха му Кочовица приспиваше детето си и себе си: ту подхващаше, ту прекъсваше песента, повтаряше я сънливо:

Лазар сви по дължината на къщата — на горния край, откъм градината, баща му още преди време построи отделна стая, служеше им за лятна кухня, а сега бяха И понаредили и там временно живееше майстор Рафаил Клинче. Лазар пристъпваше бавно край къщата, колебаеше се дали да отиде при майстора. Едно далечно неясно смущение, неясно преди малко, сега все по-властно обхващаше душата му. Той пак се спря близу до стаята на майстора, но не се виждаше нито вратата й, обърнат та към градината, нито единственият й прозорец. Лазар излезе от гостолюбивия дом на приятеля си възрадван, облекчен, сит душевно и телесно, а сега отново се пробуждаше приспаната горчива, тревожна мъка. Бързо се заличиха в паметта му, пред погледа му топлите майчински думи на Бенковица, светлият, прекрасен образ на Божана, заглъхна и бодрият, пропит с обич глас на Андрея. Те седяха и четиримата около трапезата, беше му леко и радостно, и четиримата бяха доволни, щастливи — едва преди няколко минути, а сега изглеждаше кой знай кога е било. Най-напред се надигна, като кипнала отрова, горчилката от обидата на чорбаджи Аврама Немтур, а след нея растеше, напъваше да пръсне гърдите му другото, по-важното. И наеднаж се разтвори с остра болка цялата рана, от край до край, кървава, огнена и сладка с болката си: Ния. Образът й изпълни погледа му, ярък, близу пред него — да я докосне с ръка, очите й, възмургавото й лице, косите й, тънката, разголена шия и цялата в жълти пламъци — жълтата копринена дреха и цветето в косите й като блеснала звезда през черен облак. Лазар машинално избърса с две ръце потеклата по лицето му пот и сякаш да заличи от погледа си това ослепително видение, той прошепна като изплашено дете:

— Спаси ме, господи, помилуй ме… Наблизу, сякаш в ухото му, той чу познат глас — глух, почти шепот, но дълбок, страстен и напиращ с голяма сила да преодолее нещо, да прониже:

— Вервай… Вервай! Сичко ще дам, не се боя от нищо…

Лазар се стресна в уплаха — да не би някой да открие, да види какво ставаше с него. Това беше гласът на майстор Рафаил, при него имаше и други люде — и Лазар понечи да се върне, но в същия миг неочаквано иззад ъгъла изскочи сестра му Катерица. Изненадана, изплатена до ужас, тя се вкамени на мястото си. Сякаш бягайкиот някого, смутена, зачервена, с разчорлени коси, а лицето й като да се обля в алена кръв. В ръцете си държеше два сахана и тънка кърпа — всеки миг да ги изпусне. Но веднага се овладя, погледът й се съсредоточи. Тя бе помислила, че брат й подслушваше, но видя, че той беше разсеян и твърде зает с някакви свои грижи, инищо не бе чул, нищо не подозираше.

— Дойдох да прибера съдовете от обеда на майстора. Требва да ги измия.

И отмина — дори и това и обяснение беше излишно.

Майстор Рафаил живееше в тая отстранена стая и му носеха там да се храни. Лазар не знаеше, че Султана не даваше да влизат в стаята на майстора ни снаха й Кочовица, ни Нона и още по-малко Катерина. И не забеляза нищо нередно в това внезапно появяване на по-малката си сестра, която всеки ден миеше съдовете.

Майстор Рафаил го посрещна със зъл, недоверчив, поглед и за миг-два като че ли очакваше нещо от него, самият готов да се нахвърли, ако бъде нападнат.

— Влез, влез — каза той по-спокойно, ала със същия враждебен поглед.

Лазар влезе при художника и започна разговор някак машинално, с раздвоено внимание. В ъглите на стаята и на една ниска масичка, дори на рогозката, дето майсторът постилаше леглото си, бяха наслагани в безредие резбарски сечива, издялани и изгладени дъски и дървета от различни големини, разни довършени и недовършени дървени фигури, кръстове: това бяха части на иконостаса, който някой ден ще бъде сглобен. Лазар огледа стаята с разсеян поглед, но майстор Рафаил отеднаж се спусна и бързо покри с една черга наредените дървета в единия ъгъл — до тях, види се, не биваше да се докосва чужд поглед. Сетне се върна към ниската масичка, седна на едно столче и подхвана прекъснатата работа. Той като че ли забрави Лазара. Между сечивата, стърготините и разните дървени късове по масата се виждаше доста голяма, поочукана пръстена кана. Резбарят остави в скута си дъсчицата, която току-що започна да дълбае, посегна нервно, нетърпеливо с разголените си ръце и надигна каната, в която се проплакна течност, глътна жадно няколко глътки и сложи каната на мястото й. Разнесе се остър, възкисел мирис на вино. Лазар се усмихна повече на тоя мирис, който долови, като че ли откри някаква дяволия на резбаря, и ето че се връщаше към действителността, откъсваше се от мъчителния смут в душата си. Не, той няма да си отиде, макар че художникът никак не се зарадва на посещението му. няма да си отиде, като че ли вън, в тишината на заглъхналия двор, го очакваше някаква опасност.

— Общинарите и днес не са те забравили. Пратили са ти винце.

Рафаил Клинче изръмжа, без да бърза и без да дига глава от работата си:

— Това сам си го купих. Фарисеи! В празник не ми пращат.

Друг път Лазар не би седнал тук да приказва с тоя сприхав и навъсен човек, а сега стои и бъбри, със страх да не би разговорът да се прекъсне:

— Не бива да работиш в празник. Пък и работата ти е църковна.

Майсторът се съживи. Сложи на масата голата си ръка, потреперваща, с изпъкнали сини жили:

— Това не са твоите сахани и тенджери, момче! Станеш сутрин — чукаш. Стъмни се — отиваш да спиш. Сутринта пак. Спираш и започваш, откъдето си спрял. Во вашата работа само ръцете работят. Се същото и не мислиш какво работиш. Това е друго: работя, когато ми дойде отвътре, та празник ли е, делник ли е — не искам да знам. Аз и нощно време ставам, когато ми дойде и вземе съня от очите ми.

— И в нашия занаят има майстори. И те като тебе дълбаят, режат, извиват изкусно бакъра. Баща ми…

— Има — прекъсна го Рафе Клинче, — има во секи занаят, то се знай. Но колко са те… майсторите не раста Е под плет и над плет. И от занаят до занаят има разлика.

Лазар помълча малко и сетне каза:

— Ами виното, не разбирам, то пък защо ти е секи ден… Замайва главата и не ти ли пречи?

Резбарят скочи — докосна го на болно място. Готов да се защитава, в тъмните му очи се появи същият зъл пламък.

— Какво ще ме съдиш ти за виното! Знам и аз… А ти и никой друг не знай, което аз повеке знам. Виното е масло в светилника и човек вижда по-ясно. Господ го създал наравно с хлеба, който храни телото, а виното е огън в сърцето и дава крила на ума. То е като севдата… ти имаш ли севда към некое девойче? Ако немаш, нема и да ме разбереш. От виното човек гори и става силен, безстрашен. Без огън нищо не става и самото божие слънце е огън.

Резбарят почака една минутка отговор, сетне като напук някому надигна с две ръце каната. Пи жадно, сложи каната пак на масата, обърса с ръка мустаките си.

— Аз не съм се напивал никога — каза Лазар.

— Ще живейш сто години — разтегли устни презрително майстор Рафаил.

— Ще живея, колкото бог ми е отредил, но с виното, с ракията човек се убива. Който пие, обезумява, виното влиза като бяс в човека. Имаме двама-трима пияници в Преспа, ти може би не си ги виждал, живеят като скотове. И лудият бяга от пияния.

— Е-е-е! — сбърчи цялото си лице с досада майстор Рафе. — Като че ли чувам баба си. Тя едно време така ми баеше. Аз пия, за да работя. Погледът ми се избистря, ръката ми става по-яка, а тука — блъсна той юмрук в гърдите си — гори и те кара, не те оставя да задремеш. Какво, като убива? Може и да убива! Не ми требва животът, да треперя над него. Да ти кажа: лежи по цел ден на гръб, а нощем се обръщай ничком и само това, и ще живейш сто години.

Резбарят се нахвърли върху работата си, негли да излее гнева си за нещо. Така някое време, сетне се поуспокои и най-напред се успокоиха ръцете му.

— Знайш ли какво правя сега? — попита той, без да дигне глава, и не дочака отговор: — Един малък иконостас за майка ти. Ще го направя хубав, за да я умилостивя, че ме пъди от тука!

Той говореше тихо, кротко, но се ослушваше — какъв отговор ще получи.

— Тежи им работата — рече Лазар. — Се требва и за тебе да се грижат, нели…

— Ами те са четири жени вкъщи — отвърна все тъй кротко резбарят.

— Аз ти казах тогава, когато дойде: тука ще си временно, докато си намериш друго место.

— Е харно де! — кипна отеднаж резбарят и Лазар се учуди защо се гневи толкова. — Ще си отида, скоро ще си отида!

— Така и казахме, като дойде. Защо се лютиш?

Майстор Рафе удари с двата си юмрука по масата, та подскочи дори и каната:

— Аз си знам, аз си знам! Да не би да искаш да ти кажа защо!

„Луд човек, наистина луд.“ — И Лазар се обърна да си върви, но се спря до вратата и рече:

— Гледай да си намериш друго место, мина доста време, нема защо да се лютиш. Майка ми не може да ти слугува повеке.

— Е, така, така — опули очи резбарят, — не съм й нито син, нито… зет. Луд човек съм аз, нели, луд и пияница. — Гласът му затрепера, задави се, очите му плувнаха във влага и той хвърли напред разголените си ръце с отчаяние и ярост: — Луд! А тия ръце са златни, златни! Ех…

Лазар го погледна учуден: „И той си има некаква мъка…“ Опита се да го успокои:

— Немой така, майстор Рафе. Ние не те пъдим, но мама се стеснява и ние не сме свикнали с чужд човек в къщи.

Художникът подсмъркна, преглътна сълзите си, за миг като че искаше да каже още нещо, но тръсна глава и се наведе мълчаливо над работата си.

Лазар отиде и седна на камъка до чешмата, дето жените слагаха прането. Той искаше да задържи мисълта си около художника, със страх да не би да дойдат другите му мисли, за самия него. А те се надигаха вече като бързи стоглави змии с огнени езици из дълбините на съзнанието му. Той се бранеше в нарастваща тревога и викаше в паметта си срещу тях. Дръзките думи на майстор Рафаила, изправяше срещу тях образа му с неговите потни разчорлени коси и безумни, зли и тъжни очи. Тогава изеднаж му дойде на ум, че имаше някаква връзка между гневните словесни изблици на майстора, отчаянието му, сълзите му накрая и Катерина. Едва сега видя той по-ясно сестра си с двата сахана и кърпата в ръце, смущението, уплахата й. С майстора се занимаваше майка му, а Катерина не се залавяше за работа с особена охота и сега сама… била да вземе саханите, да ги умие, сега, когато всички в къщи са се изпокрили по стаите от горещината. Трябваше най-сетне, да се вземат мерки. Но трябва да се вземат, ако всички искат. Ако Ния не беше дъщеря на Аврама Немтур, ако беше на мястото на Божанка. Не, не! С какво е по-лоша Божана…

Чу се шум от боси нозе. Лазар скочи. На чардака, който сега беше цял в сянка, бе излязла майка му. Той бързо прекоси двора и седнаха двамата на миндера край стената.

— Аз те чаках, ти…

— Задържаха ме у Бенковци, не можех да им откажа.

— Знам — продума през зъби Султана със скрито недоволство. — Ти кажи за Немтура.

— Какво да ти кажа, мамо. Иска да ме глави калфа в дюкяна си. Аз му отказах.

— Само това ли? Ти кажи ми сичко, сичко. Как тъй за калфа!

— Ами тъй, да седя в дюкяна му, докато събира афион. Ще праща стоката, аз ще я прибирам и това…

— Не е това, сине — стисна устни и поклати глава Султана, — не е това. Такъв човек като тебе не му требва за калфа. Не се ли сещаш? Чорбаджи Аврам иска да те вземе при себе си с други мисли. Той иска да те направи зет, да ти даде Ния, ако му харесаш. Ти защо му отказа, синко?

— Това са други работи, мамо. Зет аз нема да му стана и да ме иска. Ние сме един срещу друг.

— Ти си такъв умен, а бегаш от късмета си. Немой, Лазе, Чорбаджи Аврам е, може да се каже, най-богатият човек в Преспа и Ния му е единствено дете. Той е стар и един ден ти ще вземеш сичко в ръцете си. Малко ли е това, какво повеке може да иска човек? А Ния каква е — първа хубавица в Преспа — и те иска девойчето, аз знам.

Султана увещаваше сина си, в гласа и прозвучаваше дори молба, но очите й го гледаха строго. Да беше Стоян на негово място или Лазар да беше по-друг човек, или да беше мъничък, както някога, тя би говорила по-иначе с него или, както някога, би запретнала ризичката му. Господ му изпращаше най-голямо щастие — най-хубавата мома и пашовско богатство, — а той го отритваше, та чак и бога да разгневи. О, тя няма да го остави тъй, няма да позволи да рухнат най-хубавите й планове тъкмо за него, за най-любимото й дете!

— Пък кой знай — подхвърли тя и гледаше сина си, без да мигне, — може би Ния да не ти харесва, колкото и да е хубава.

Лазар изви глава, да скрие червенината по лицето си.

Султана дебнеше зорко всяко негово движение, всяка промяна по лицето му, в погледа му. В очите й проблесна радост, като да беше ловец, който вижда в мрежата си богат лов. И каза с великодушен, съчувствен тон, а всъщност — да затегне още повече своята примка:

— Може, може да не ти харесва девойчето… И цветята, дето са цветя, от хубави по-хубави, едно ти харесва повеке, друго по-малко. Но ти ще свикнеш с нея, сине.

Лазар се раздвижи нервно, за да се освободи от стеснението, което го потискаше. Султана беше нащрек, тя предчувствуваше отговора му и побърза да го изпревари, да го отклони, като смяташе, че той упорствува в грешката си от мъжко честолюбие:

— Ти само кажи, сине, аз сичко ще наредя, макар че си отказал на чорбаджи Аврама. Аз с Ния — приведе се и му прошепна тя лукаво, — знам как те иска тя, а той, старият, колкото и да си го ядосал днеска, на нея нищо не може да й откаже.

Лазар скочи и в избухването си издаде цялата си мъка:

— Въртиш ме като на ръжен, майко!

— Ау, сине, що говориш! …

— Каквото и да е, аз нема да стана зет на Аврама Немтур. Той е народен предател и изедник, а аз държа за народа и сто пъти повеке, отколкото за себе си. Какво ще кажат другарите ми, като ги уча секи ден едно, а ще отида да се поклоня и да целуна ръка на Аврама Немтур! Нема да се опозоря аз пред цела Преспа, ако ще чорбаджи Аврам да ме качи на златна кочия! Не искам и никак не мисля за богатството му. Ти не разбираш, майко, не знайш кое е истинското и най-големо богатство за човека. Другарите ми ме слушат, целият народ, сички ме слушат, като говоря, но и сички гледат какво правя. И пак не е само това — кой какво ще рече, — ами аз искам да бъда добър, чист човек — Султана беше много горда с Лазара, който излизаше все по-напред между всичките мъже в Преспа, и както чуваше и по своему разбираше, делеше мегдан с най-силните между тях. Тя почти се бе примирила с мисълта, че той няма да стане свещеник или учител, и какво, щом ще застане един ден пръв в целия град. И ето, ако се ожени за Ния… С поласкано майчинско честолюбие тя реши да спре засега дотук. Но само засега. Той, милият, гледа само на една страна и не вижда как тя, неговата майка ще му помогне с един скок да излезе пред всички Други. Колкото и да е умен — дете е още той, нейният Лазе. Нека мисли той повече за народа, тя пък мисли повече за него самия и само за неговото добро. Чорбаджи Аврамовата щерка го иска, а ь той я глека, вижда се.

Другото е лесно. Тя млъкна, но няма да остави да загасне огънят, който утре или вдругиден пак ще раздуха; тя знаеше благотворната сила и на горчивите лекове и защо ще жали детето си, което трябваше да оздравее съвсем от младежката си незрелост! Ставайки от миндера, Султана каза негли повече на себе си:

— Сирота Ния… Тя ще се погуби по тебе, Лазе! Тя погледна сина си: ударът й бе сполучил. И каквато беше вече леко приведена от годините и от непрестанна работа из къщи, тя пристъпи към него, протегна ръка и го погали по лицето, каквото беше сега — измъчено, разтъжено тъкмо от нейния удар.

— Ех, майко… — дръпна се Лазар, пак да скрие лицето си, не му стигаше и въздух, а тя помисли, че иска да избегне милувката й.

— Огън да ни гори нас, майките, сине… Едно знание имаме ние, едно мислим: децата друго.

Сега изеднаж я бодна другата й грижа — Катерица.

— Каза ли на оня вещер, майстора, да си търси друго мес го?

— Казах му. Обеща да си отиде.

Лазар премълча, че бе видял Катерица да излиза от стаята на майстор Рафе. Би предизвикал цяла буря над главата на неразумната си сестра, а не знаеше как да я съди за връзките й с художника и кое беше по-добре за нея — да се омъжи ли за него, или да я принудят да не го среща повече. Струваше му се, че имаше нещо общо в съдбата им сега, и не му даваше сърце да предизвика майка си да излее върху нея своя опасен гняв.

— Султано, Султано… — чу се откъм къщи гласът на Стояна Глаушев.

— Ида, ида! Кафе ще иска, наспал се е. И ще те кара сега да му четеш Софронието — запъти се нататък Султана.

Това ставаше всеки празничен следобед, когато Лазар беше вкъщи. Като си поспиваше доста продължително: след сития празничен обед, Стоян Глаушев искаше да му направят кафе — придобил бе чорбаджийски навици — и викаше Лазара да му чете от Софронието. Чете му и тоя път Лазар — вън, на чардака. Дойде, приседна там да послуша и Султана. Горещината прегаряше, сенките се удължаваха, подухваше ветрец, от към градината едва-едва полъхваше прохлада и мирис на зрели плодове. При всяка пауза през време на четенето, когато Лазар поспираше да си поеме дъх или да обърне нова страница, Стоян повтаряше:

— Ай, господи, ай, господи…

Бяха забелязали домашните му, че колкото старееше, ставаше по-набожен — не пропущаше празнична служба в църквата, повтаряше лошо запомнени молитви, кланяше се и се кръстеше по всяко време пред иконостаса и понякога унесен, като да губеше себе си. От някое време споменаваше за Божигроб, да отидат със Султана на хаджилък:

— Като сме внуци се на хаджии, да станем и ние с тебе хаджии, жено…

— Да не е много лесно, а? — отвръщаше Султана меко, и тя самата блазнена от такова желание. — Ще ни са нужни до десет хиляди гроша да отидем на Божигроб. Нели знам…

— Е, много пари, много. Ама ще видим по-нататък, да наредим децата. Може и да съберем ние с тебе десет хиляди гроша по-нататък — казваше той, блажено замечтан.

Щом свърши четенето, Лазар затвори книгата. Стоян се прекръсти, а лицето му, придобило цвета на бакъра от огъня на голямото огнище в работилницата, почти недокоснато от годините, беше озарено от тих, набожен възторг:

— Сладки божи думи! Ай, господи…

Те бяха сами, тримата, на чардака и Лазар изеднаж каза:

— Татко, можеш ли да ми дадеш до пет-шест хиляди гроша?

Стоян подигна вежди:

— Немам, сине. Защо ти са толкова пари?

Лазар помълча малко. Загледа се в него изненадана н Султана. Сетне той каза:

— Днес говорихме с Андрея Бенков да станем ортаци в неговата работа. Той не търси пари от моя страна, само да работим заедно, с неговия капитал, но аз не искам да влеза без нищо…

— Ами харно, много харно, Лазе! — развика се — Стоян и отеднаж като че ли проплака: — Но ето, немам толкова пари… Охарчихме се за сватбата на Манда, веднага, след некой месец, ще правим и друга сватба, за Нона, а колко имаме там, жено, в сандъка — обърна се той към Султана, като сви вежди в напрежение да си спомни, — не са повеке от три хиляди гроша?

— Толкова — отговори Султана глухо.

— Ами, Лазе — съживи се отново Стоян, — щом те вика Андрея и без нищо от твоя страна, ти пък що? По-харно — здраве? Казанджия ти нема да станеш, синко. И двамата с Андрея сте млади, ще работите, ще има й за него, и за тебе. За тебе по-малко, да речем.

Султана мълчеше, загледана пред себе си, а те и двамата чакаха какво ще каже тя. Неочаквано за нея се появи нова опасност за плановете й, но тя и преди си бе мислила за Лазара: ако не може за Ния, тогава — за Божана. То се знае, тя предпочиташе Ния и се опита да отклони, да сложи настрана другата възможност, поне временно:

— Знай си работата Бенковица.

— Бенковица нищо не ми е казвала, мамо. Ние с Андрея сме като братя, ти знайш.

— Хм. Тя го е получила. Искат те за Божана, това е.

— Хе! — викна Стоян. — Много харно! Божана — девойче като капка. На ръце ще те носи тя, старо! Чудо девойче е тя.

— Ех — стисна устни и се полюшна Султана, — добро девойче е, хубаво. Ама може да има още по-добро, още по-хубаво.

Замълчаха и тримата.

VIII

Приказката на Лазар Глаушев за калугера и шиника се разнесе из целия град. Людете разбираха по-лесно такава ясна дума. Приказката попадна в съзнанието на повечето преспанци като ярък лъч. Проясниха се и отдавна затъмнени спомени, припомняха се по-нови случки, които бяха отминали и биха били скоро забравени, г всички виждаха с прояснени очи какво беше днес: на една страна те, народът, които носеха едни и същи имена, говореха на един и същ език, еднакво мислеха, еднакво знаеха, еднакво живееха във всичко, и срещу тях — чуждият наместник, владиката и далечният патрика, пришълците власи и неколцина като Аврама Немтур.

Пък, те всички под шиника, и калугерът седнал на него. Повече нямаше да бъде така. Шиникът беше дигнат.

Но в живота на тоя град, на тия люде нищо не идваше, не ставаше бързо и буйно. Всяко нещо преживяваше своето време. Повече от четири века тия люде бяха се учили на търпение, на тих, прост живот, с хляб и вода хранеха тялото си, имаха само една здрава опора — земята, над която се трудеха. Те живееха с всички вечни болки на сърцето, не беше заглъхнал в тях и вечният човешки копнеж за щастие и радост, но тъй — ничком на земята потъмнели като нея, безименни, покорни роби. Векове бяха минали и нищо велико не бе се случило в живота на тия люде, на целия този народ. Раждаха се и умираха заравяха умрелите в земята и не оставаше никакъв спомен от тях. Векове бяха минали без следа. Едва-едва някой от тия бедни, прости люде ще надигне глава да погледне, да се покаже над хилядите покорно сведени глави през петдесет, през сто или повече години. Те мереха и помнеха времето през цели векове според бедствията и епидемиите, които ги сполетяваха и в които гинеха като нищожните твари, що пълзят по земята. Сега наставаше ново време. Робите се ослушваха и чуваха все по-ясно наближаващи, съдбоносни стъпки. Идеше ново време, ала малцина бяха, които ставаха да го посрещнат, отваряха очи да го видят, надигаха глас да го приветствуват. Иде, иде — шепнеха хилядите долу, ослушваха се, чакаха и робският страх беше по-силен от радостта на душите, които предчувствуваха своето освобождение. Така бяха живели те от векове, но вече се пробуждаха, борбата вече започваше, макар все още в робски страх. Идеше ново време за всички…

С настъпването на лятото читалището в Преспа започна да пустее, а щом започна жътва и полската работа влезе в разгара си, никой не влизаше в ниската задушна стая освен Лазар Глаушев, който бе вградил сянката си там. Още като започнаха да се режат афионите, пустееше и чаршията, и дворищата, и улиците, та дори и Двете църкви, дето сега влизаха само свещениците, някои престарели люде или пък някои набързо да кръстят новородено, да опеят покойник. Целият град се обърна към полето през това работно време. Почти всеки дом имаше по някое късче земя — нива, лозе, ливада. някои имаха и повече, а неколцина от чорбаджиите имаха и цели чифлици по околните села. Които пък нямаха свое, отиваха аргати по чуждото. Събираше се хлябът за през цялата година. Още по тъмно се точеха върволици по криволичещите пътища към полето, стихваха дворовете и улиците, много от дюкяните в чаршията оставаха затворени. И в общината старците не се събираха толкова често. Ще мине някой, ще се отбие по навик или от пре-голяма ревност, но скоро няма да дойде пак, да слуша оплакванията на наместника от самотията му, от горещините и досадата му. Наместникът седеше там — нямаше къде да иде и какво да върши в това работно време, — седеше сам в прохладната общинска стая, че дори и писарят, и общинският слуга бяха отишли да жънат, да връзват снопи. Понякога той дочуваше стъпки долу, в читалището, и знаеше, че това е Лазар Глаушев. Наместникът се боеше от младия човек, макар досега те никога да не бяха си разменяли думи на открита вражда. Заслушан понякога в стъпките му в тишината на запустялата общинска сграда, архимандритът намисли да го обезоръжи някак, да покори тоя опасен младеж, да го обърне към себе си и сега беше най-сгодно време, докато можеха да се срещат сами, между четири очи. Един ден той слезе долу, като че ли от любопитство — никога не беше влизал в читалището. Поздрави с кротост, с подчертана почтителност. И се учуди, когато Лазар отговори на гръцки на поздравите му, покани го да седне.

Лазар бе дигнал зелената покривка от голямата маса и бе струпал там всички читалищни книги, около двеста триста тома, да ги поизчисти и подреди. Много от тях бяха на руски език. Пращаха ги от Русия за читалищата народни люде, които живееха или бяха отишли да се учат в Одеса, Москва и в други руски градове. Сложена бе на масата и една голяма купчина вестници — български гръцки, турски. Наместникът и на това се учуди, като видя и гръцки вестници в това вражеско свърталище. Стори му се, че това, което бе намислил, може би няма да бъде толкова трудно да се постигне.

— Вие често идвате тук, кир Лазаре.

— Да. Когато нямам друга работа. Сега ние в чаршията нямаме много нещо да вършим. Людете са на полето. Дори и аз ходих няколко дни на жътва — усмихна се младият човек.

Наместникът се радваше, че Лазар Глаушев говори доста добре гръцки. И би помислил човек, че гъркът продължи разговора с искрено доброжелателство:

— Защо не се качвате някога горе, при мене… сам съм по цял ден.

— Идвам за малко тук и все има какво да се свърши или да прочете нещо човек. Намислил съм да варосам стените, полека-лека, за няколко дни. Сега е удобно, като никой не идва. Ще светне тук, а нали е читалище!

— О, браво! Такива люде са нужни на тоя поизостанал народ. Има какво да си поприказваме ние с вас, кир Лазаре.

— Има, ваше високопреподобие.

— Нали еднакво мислим доброто на тоя народ и му служим.

— Д, не, преподобни отче — отговори учтиво, но твърдо Лазар. — Ние не мислим еднакво с вас и не служим на едно и също нещо.

— Как — подигна и вежди, и рамена наместникът, — нали сме християни и нали тоя народ е християнски? Какво друго може да ни дели? Всички ние сме чада на един и същ баща — това, което може да ни дели, не е толкова важно. Ние му отдаваме по-голямо значение, отколкото заслужава. Заради него забравяме най-важното-единството ни, братството ни в общата християнска вяра и църква. И вършим непростим грях и отегчаваме още по вече бремето, с което ни е наказал справедливият наш небесен баща за минали наши грехове, като ни е оставил под иго на неверници.

Лазар избърса с кърпа ръцете си и седна срещу него, на другата страна на масата. Дигна срещу него лице и погледна открито, смело:

— Да, ваше високопреподобие, прави думи, свети Думи. Но понякога човек взема думите на истината, за Да покрие с тях една неистина. Вие вземате думите на една истина, за да си послужите с тях като с оръжие във ваша полза. Вие и ние: гърци и българи. Говоря за вас — гръцките духовници по нашите места. Вие сте християни, но сте и гърци. А от нас искате да бъдем само Добри християни, верни чада на църквата, която е ваша, но не и наша. Да бъдем християни заедно с вас като вас, ь в вашата църква, във вашето училище, да говорим на гръцки език, защото всичко е в ръцете ви. Да бъдем християни, а да бъдем и славяни, българи, както вие сте гърци, това-според вас не е важно, да го изоставим, да го забравим. Ето истината, преподобни отче, ето и лъжата, която искате да прикриете и вие, и всички като вас, да я прикриете с една истина. Светата християнска истина с лъжата, с която искате да ни погубите. Аз ви говоря направо, няма какво да крия, но бихте ли могли и вие да кажете, че нищо не криете от мене?

— Няма да скрия нищо и аз, кир Лазаре — каза с дълбок глас наместникът и се облегна с лакти на масата, да се приближи повече към младия човек. — Вярно е, че ние, гръцките духовници, искаме да ви привлечем към нас, да станете и вие като нас гърци. Вие сте прост, груб народ, овчари, орачи, занаятчии, а на наша страна са всички предимства. Вие трябва да дойдете при нас, а не ние при вас. Ние запазихме всичко наше от миналото. А вие всичко загубихте, пък и нямаше какво много да губите. Погледнете де сме ние с нашето минало, с нашата слава, с нашия език и сега още с нашата патриаршия, която е вселенска, с богатствата ни, с науката ни, та имаме и наша държава отново и от нея ще израсне величието на някогашна Византия. А вие? Запазили сте само грубия си език. Нищо друго. Затова вие ще дойдете при нас и ще станем многоброен народ. Това е за ваше добро и затова ви призоваваме в името на Христовата вяра и църква. Вие нищо няма да загубите, а ще се издигнете до величието на стара Елада. Остава ви само една стъпка, щом сме вече едно по вяра и чада на една и съща църква. Ето и аз ви казах всичко, кир Лазаре — дръпна се назад наместникът с чувство, че събеседникът му няма какво да възрази.

А Лазар едвам го дочака да довърши:

— Късно е вече, отец, но не за нас, а за вас. Тая ваша проповед би заблудила мнозина, но преди повече от двайсет — трийсет години. Нашият народ е вече буден с нищо не ще успеете да го примамите. Вие загубихте всички ваши предимства, а преди това бяхте загубил всички свои християнски достойнства. Вие дойдохте като вълци при нас, а едва ли сте по-добри и към собствения си народ. Опитахте се да хвърлите черно було върху нашето минало, унищожихте книгите ни, отричахте народного ни име. Прости сме, груби, бедни, защото паднахме в тежка беда, а вие дойдохте да я увеличите повече. Ние не ви вярваме и ви мразим. Вие и сами виждате, че всичко сте загубили, и сега идвате към нас в името на Христа. Ще ви намразим още повече заради вашето лицемерие. Науката не е само ваша и ние ще я придобием и за себе си. Няма да дойдем при вас, а ще се върнем към себе си. И ние сме създадени от бога и имаме право да живеем. Ще вървим към Христа по свой път и нашият път е по-прав, по-хубав от вашия. Ще изградим своя народна църква, за да говорим с бога на наш език и да възкръсне с нея и нашето народно име. Погледнете тия книги! Те ще стават все повече. Между тях има и наши, и руски, и сръбски — ние, славяните, сме много милиони. Вие сте като просено зърно спрямо това, което сме ние и което ще станем утре. Не можете да ни съблазните с нищо ваше, ние ще се наситим и ще растем със собствената си кръв. Ние сме по-справедливи от вас: почитаме всичко гръцко, с което наистина може да се гордеете, ще се поучим и ние от него. Научих езика ви и ви говоря сега на него, чета ваши книги. Но говоря на вашия език и чета по своя воля и никога няма да го нарека свой, както искате вие. Будни сме вече и крадецът не ще успее да ни ограби. Виждаме се голи и боси — ще се облечем. Виждаме се в тъмно — ще запалим светилници да ни светят. С вашия народ можем да се разберем добре, но вие ни пречите. Вие, гръцките духовници. Вие искате да ни погълнете, да ни унищожите. Кой изпрати в цариградските тъмници двамата Миладиновци? Те умряха там и двамата. Но — въздъхна издълбоко Лазар — ние ще се браним. Ние вече точим оръжието си, преподобни отче.

— Ние ще ви го отнемем.

— Не. Късно е вече.

— Ах, как се заблуждавате, кир Лазаре! И аз живея сред тоя народ. Колцина са такива като вас сред това безсловесно стадо? Вие оставете него на овчарите му, а помислете за себе си, още не е късно. Едно време, когато бяхте по-малък, бях наумил хубави работи за вас, но Климент Бенков ви грабна от ръцете ми, за ваше нещастие. Можехте да станете голям човек, а сега сте казанджия. О и сега не е късно, само не отблъсквайте ръката, която може да ви се подаде. Затова и дойдох при вас, кир Лазаре. Пътят към Атина, а това ще рече, към най-хубаво бъдеще, е още отворен за вас и не се отклонявайте по криви пътища, дето ви очакват само изпитания и нещастия. Не се убивайте сам, млади човече. — Ще ви отговоря с божията мъдрост, и то на славянски: „Не о хлъбе единомъ живъ будетъ человъкъ.“ Нали знаете как е това на гръцки? Аз не се плаша, ако ми е отредено да живея в бедност и мъка. Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси. С това, което върша сега, аз храня душата си. Наместникът бавно се изправи. Сините му очи бяха потъмнели и мрачно проблясваха. Стана и Лазар. Наместникът каза:

— Дойдох, за да станем приятели.

— Люде като вас ни стават приятели не когато идват, а когато си отиват. Напуснете нашия дом, идете си във вашия. Тогава можем да станем приятели.

— Тук е наша земя и няма да си отидем. Преди тук, е била Византия, сега е Румелия, което значи гръцка земя. Само такива като вас, момко, бунтуват и тревожат, мирния народ, но ние ще намерим начин да ви обуздаем.

— Преди малко се опитахме да бъдем искрени като, християни, сега вие сте още повече искрен като враг. Ала не можете да ме заблудите, зная всичките ви грехове, преподобни отче.

— Искате да ме прогоните оттук?

— Да. Ще ви прогоним. Не сте дошли за добро деяние ду нас. Тук сте чужд, идете си във вашата земя. Това искаме ние: да си вървите. И вие, и вашият владика, всички като вас.

Наместникът се загледа в него мълчаливо, като обмисляше какво да му каже, и сетне тихо продума, с доброжелателен тон, а очите му гледаха остро:

— Млади момко, не дърпайте дявола за опашката.

Той се обърна и без да бърза, си излезе. Лазар го проследи с поглед и видя как изчезна подрасникът м зад вратата. Сега те двамата бяха съвсем наясно.

Радостно, бодро вълнение и прояснение почувствува в себе си Лазар Глаушев след тая неочаквана среща. През време на разговора му с архимандрита на няколко пъти се преплетоха в мисълта му имената на чорбаджи Аврам и Ния. Сякаш и те бяха тук заедно с наместника И както беше чудно появяването на фанариотина в тая стая, така изглеждаше чудно и тяхното присъствие между тия стени, дето кънтяха бунтовни слова, близу до тия книги, които криеха в себе си друг, чужд за тях свят. Те бяха чужди тук, както и тоя чужденец. Той си излезе като враг, както и бе дошъл, излязоха си и те заедно с него. Лазар остана, скоро ще се върнат тук другарите му и всички, които се събираха около него с жадни души. Врагът остана вън от тоя праг, коварството му беше изобличено, борбата срещу него започваше открито. Врагът — наместникът, Аврам Немтур.

— Ние сме срещу вас, ние сички!

А де беше хубавата щерка на чорбаджи Аврама, де беше Ния?

„Тя нищо не ми е направила…“ — защитяваше я Лазар, защитяваше я от себе си. И гласно промълви в празната читалищна стая:

— Не искам да мисля повеке за нея, не искам… Тя е дъщеря на Аврам Немтур!

Струваше му се, че тя бе останала там, зад вратата, стоеше там и го чакаше.

В борческото му въодушевление имаше една сянка — жива сянка, която постоянно менеше цвета си и по-грудна беше борбата с нея.

Летните дни и седмици бавно се претъркулваха като колелата на тежка кола — претоварената кола на лятото. Вечер преспанци се връщаха от полето капнали от умора, напечени от слънцето, прашни, с изподраскани боси нозе, а с тях нахлуваше в града тежкият дъх на зрялото лято. Но всички тия усърдни работници бяха доволни в умората си — годината беше добра, обилна. Докато жънеха и вършееха, царевиците растяха все по-високо, пущаха кафяви копринени пискюли, бостаните сочно се зеленееха, по лозите увисваха и едрееха синкавозеленикави гроздове. И за афионите тая година беше добра, случиха се сухи дни, когато ги режеха в началото на лятото, не рукна внезапен дъжд да умие драгоценния катран.

Не се сдържа и тая година Аврам Немтур, макар да казваше, че е стар вече, като дойде време, обърна приказката си:

— Още тоя път. Афионът и тая година е много добър изпечен, не ми се иска да го изпусна. Тоя път ще пращам стоката оттам, нема да се връщам, докато не свърша да не се трепам по пътищата.

Ходи той, както всяка година, по Прилепско, Тиквешко и Велешко, започнаха преди него да пристигат товари — пълни сандъци с гъст, лепкав афионен катран, стиснати на калъпи и на тежки питки, облепени с афионови листа, — доведе и той самият цял керван от натоварени коне, магарета и катъри, а след него пристигнаха още много товари. Сега не можеше да се мине край дюкяна му от тежкия, сладникав и упойващ мирис на отрупания афион. Едва след като се върна в Преспа, започна да купува и от тукашния афион и казваше, за да подбива цената му:

— Събрах веке много и къде по-хубав; нашият е постен. Но, хайде, ще взема и твоя, щом си го донесъл. Казвай колко ще му искаш, но не отивай много нагоре, че го вземам за хатър.

Така той говореше всяка година, знаеха преспанци, но му даваха афиона си на по-ниска цена — пуст да остане, дано да го отрови! Така беше и тая година, нищо не се промени.

Султана Глаушева попита чорбаджи Аврамовата сестра:

— Намери ли си чорбаджията човек за дюкяна?

— Има си той люде, сестро Стоянице. И кой смей да вземе от него и едно нокте каквото и да е! Сичко мери и тегли, сичко знай той до влакно.

Султана преглътна горчивата си слюнка и нищо повече не попита. Нямаше и защо да пита — явно беше, чорбаджи Аврам бе викал нейния Лазар не да му пази той стоката.

Лазар стоя още някое време в работилницата на баща си, а като започнаха людете да разчистват и изравняват харманите за нова вършитба, дойде Андрея Бенков и пак му заговори за тяхното сдружение. Лазар махна с ръка, сякаш отстраняваше някаква последна пречка, и се съгласи без повече думи. Той бе имал доста време да премисли всичко по това сдружение, което беше малко чуден и необикновен израз на приятелство и преданост. Та Андрея Бенков му предлагаше да дели с него богатството си! Всички подозираха, че той искаше да обвърже Лазара като свой бъдещ зет, по внушение може би на майка си и сестра си, но Лазар вярваше и знаеше, че Андрея го кани за свой съдружник само от преголяма привързаност към него. Той прие тоя дар, защото можеше да отговори със същата обич и привързаност. И бе решил да не се възползува докрай от добрината на приятеля си. Той ще вложи всичките си сили в общата работа и каквито и да са печалбите им, ще вземе най-малка част. Андрея не можеше да бъде стройник и сводник на сестра си. Той знаеше чувствата й към Лазара и как би се радвал да се оженят те двамата, но с нищо не се намесваше в отношенията им. Той наистина имаше нужда от другар в работата си и кого другиго би избрал освен Лазара Глаушев, комуто би се доверил и с когото би делил братски и добро, и зло? Но най-вече неговото нежно и обичливо сърце, което не винаги имаше достатъчно вяра в себе си и беше изпълнено с възхищение от Лазара, се нуждаеше от дружбата му, както беше от най-ранната им възраст. Не, Лазар не се смущаваше от тоя голям дар и му се радваше безкористно. Той не беше никак загрижен за бъдещето си — можеше до края на живота си да чука в бащиния си дюкян като обикновен калфа. Ако искаше да тури по-добър и по-сигурен ред в живота си, то беше повече заради другите — свои и чужди, — най-вече заради майка си, която не можеше да се примири със сегашното му положение. Тя не искаше да остане той на бащиния си занаят, дори и да не беше по-лош майстор от баща си и от Кочо, който пък тъкмо за това беше благословен — да наследи стария в занаята и да го надмине.

И все пак Лазар се боеше малко от тая нова връзка с приятеля си и дома му. Той не можеше да влезе сега отново в тоя дом със свободно сърце. Подхвърляха му други люде, казваха му го открито, а и сам виждаше, че така се подготвяше женитбата му с Божана Бенкова. Можеше да дойде ден, когато би се видял принуден и сам да заговори за тая женитба и да я реши. Той се боеше от тоя ден. Впрочем това не беше страх или нежелание, или наложена обвързаност — това беше една чужда власт в сърцето му. През последните един-два месеца той не бе виждал Ния. Отклоняваше всеки опит на майка си и на Катерина да му заговорят за нея. Те, изглежда, бяха получили еднаж снаха му Кочовица, която иначе беше сдържана жена, но се изпусна и каза тъкмо на трапеза, когато бяха събрани всички домашни:

— Ния казала, че в Преспа имало само един ергенин, за когото би се омъжила. Питали я кой е той, а тя — нищо. Пък нели сички знаят…

По пламналото лице на Лазара се изписа такава мъка от смущение и от гняв към снахата, към която винаги бе се отнасял с обич и почит, че всички на трапезата наведоха очи, а Раца Кочовица, като видя грешката си, се разплака.

Тая нова случка подлюти наново раната му след толкова време, но Лазар пак скоро се поуспокои. Името и споменът за Ния, всички спомени от нея покрай дружбата й с Катерина пробуждаха в него само гняв и мъка и понякога скръбно примирение за нещо, което е загубено и трябвало да бъде загубено. С тоя гняв Лазар я прогонваше от мислите си и успяваше да я прогони, успокояваше се за известно време, докато неочаквано почувствуваше някой път, че тя оставаше там, в сърцето му. Най-често Лазар се залъгваше, че гневът му е истинското и единствено негово чувство към чорбаджи Аврамовата щерка, но то беше само една болезнена кора по младото му, пламенно и жадно сърце.

Не се залъгваше той с нищо, когато виждаше Божана, беше близу до нея, чуваше гласа й, радваше се на нейната чиста, смирена хубост. Близу до нея Лазар се чувствуваше наистина щастлив и свободен. Но като болно тяло, щом излезе от дълбочината на целебни води, отново, се превива под бремето на недъзите си — така и той, щом излезеше от чистия, светъл кръг на погледа й, виждаше се пак сам с тая дълбаеща тежест в сърцето. Божана нямаше никаква власт над него или дотолкова беше силата на нейния чар, че щом изчезнеше отпред очите му, той почти я забравяше. Когато забеляза това, Лазар започна сам да я търси по-често, доколкото му позволяваше приличието и като най-близък приятел на нейния брат. Така той и даде съгласието си за обща работа с Андрея и сякаш не толкова за своя полза, колкото заради успокоителния, целебния поглед на Божана, заради добрината на брата и още повече за да се възпротиви, за да се изтръгне от опасната власт на чорбаджи Аврамовата щерка. Домашните му се радваха — така той попадаше на по-подходящо за себе си поприще — и брат му Кочо само тъй, от братска обич и за да го насърчи, му рече:

— Пък ти, Лазе, когато поискаш, ще се върнеш пак в нашия дюкян.

Не се радваше само Султана, майка му; тя с нищо не му попречи, нито с една дума — в края на краищата Лазе отиваше към по-добро, ставаше търговец, житар, — но повече за това, че по тия дни тя беше позагубила надежда да вземе за снаха чорбаджи Аврамовата дъщеря. Ния не стъпваше в двора й, не търсеше, както преди, Катерина и никаква вест не идваше откъм двора на Аврама Немтур. „Така е — каза си Султана, — щом човек сам бега от късмета си. Но ще видим, ще видим — нека сега така да върви. Най-сетне и Божана Бенкова не е коя да е и ако не може за Ния — на първо место след нея иде Божана и по род, и по богатство, и по хубост. Да не се възгордева толкова чорбаджи Аврамовата… Сега може и да се поуплаши. Ще видим, ще видим…“ Султана няма да спи, ще си отваря очите. По същото време се случи и друго нещо, което я поразвесели и я освободи от ядовете й за Катерина: майстор Рафаил дигна вещите си и отиде да живее в друга къща. Пак на същата улица, няколко порти по-надолу.

— Не отиде много далеко проклетникът — рече Султана, — но нели нема да влиза повеке в двора ми…

Майстор Рафе не успя да довърши иконостаса, който бе наумил да й подари. Като прибираше вещите си, разтъжен до сълзи, прибра и недовършения иконостас, та него намери да се поутеши:

— Той е пак за нея, за старата вещица. Ще й го дам аз един ден, а може и тъща да ми стане дотогава.

IX

Лазар Глаушев се отдаде на новата си работа с голямо усърдие. Най-напред те тръгнаха с Андрея да закупуват заедно храни — новият търговец да свикне и да улови изкуството на новия си занаят. Те ходеха по чифлиците из околията, които бяха почти всички турски, а тайно купуваха от селяните крепостници, което те бяха успели да скрият от господарите си. Някои от селяните имаха и те някое късче своя земя, но те криеха от очите на господарите и това, което раждаха собствените им нивици. През два, през три дни ту Андрея, ту Лазар водеха към града кервани от натоварени коли и хамбарите на Андрея бързо се пълнеха. После Лазар, като се научи да бръква дълбоко във врещите и по тежестта на шепата си или още на око да познава качеството на пшеницата, ръжта или ечемика, да се пазари с алчните агалари и кехаи, да се мушка скришом в селските дворища — тръгна и сам по селата, та двамата с Андрея да обиколят по-бързо околията, да изпреварят другите житари. Той дори навлезе в една съседна околия и докара керван от дванайсет коли с пшеница, като бе ударил цената с три пари по-долу. Андрея се радваше на усърдието му и на успехите му:

— Нели ти казах, Лазе, добре ще върви… Не бяха още привършили — какво ли нямаше за привършване и около закупената храна, и по сметките, — Лазар почна един ден, а се виждаше, че се бори със себе си:

— Андрея, аз… мене и сега се там ме тегли… Чувам ония в общината пак готвят нещо около елинското училище.

— Върви, не оставяй народните работи. Ти си като баща ми, Лазе…

Време беше да отворят училището за новата учебна година и някои от общинарите бяха се похвалили из града: наместникът получи известие, че ще дойдат трима нови учители и били от Мора, чисти гърци, много учени люде сам владиката наредил работата с тях. Лазар отиде да намери хаджи Захария Мирчев, а той беше от ония чорбаджии в общината, които клоняха към младите. Разпита го Лазар и научи всичко за новите кроежи на наместника. Старият хаджия каза накрая:

— Подписахме писмо, ще им плащаме по шест хиляди гроша за една година. Ама то е добро, че идват такива учени люде в Преспа.

— Те не идват тук за наука, дедо хаджи. Чак от Мора тръгнали, и тия големи грижи на наместника, на владиката… Но най-лошото е, че и такива умни люде като тебе не се сещат що ни крои наместникът. Гърци иска да ни прави той, дедо хаджи, а вие му помагате, харчите народните пари и свои давате, та с наши камъни по нашите глави.

— Е, харно, ама какво да правим, ами вие, младите, какво правите?

— Слушай, дедо хаджи: ти кажи сега, в неделя, в общината да повикат и некои от нас, и некои от еснафа. Кажи: много пари ще се харчат, да видим и те що мислят, да е съгласен целият народ. Ти побързай и да си пратиш при нас слугата или писаря. И гледай така да стане, та да не става нужда да чупим вратата, за да влезем. Не е ли право, дедо хаджи, като е за народни работи, да се пита и народът? Каквото кажат наместникът и Аврам Немтур, това и става. Вие сте добри люде, слушате ги и така ви лъжат, че не се сещате накъде ни водят. Ти направи това в неделя и ще направиш големо народно добро.

Лазар Глаушев сам ходи из чаршията, едва ли не от дюкян на дюкян, и нареди за следващата неделя голямо събрание. Покани да дойдат всички първомайстори и всеки друг, който милее за народ, за школо и църква. И никога преди не се е събирал толкова народ в преспанското читалище, както тая неделя. Започна да приижда още преди да свърши църковната служба. По своя и не по своя воля тоя ден Лазар Глаушев започна открито борбата на преспанци срещу фанариотската партия в Преспа.

Да беше започнал по-смирено, всичко би се свършило по-иначе, а той като се изправи до масата и като видя срещу себе си толкова народ — един до друг в стаята, струпали се бяха и вън, в ходника и по стълбите, дочуваха се гласове чак от улицата, — като видя толкова очи, вперени в него, дойдоха на устата му думи, които паднаха сред народа като пламтящи главни, та се запали целият народ. Види се, в него и във всекиго от тия люде бе се набрало доста гориво и пламна отеднаж.

— Народе! — викна Лазар с такъв глас, като че ли искаше да го чуят тъкмо ония, които стояха чак на улицата и като не знаеха, че започваше, дигаха врява. Премина шепот из цялата стая, разля се вън, веднага настана пълна тишина, а Лазар Глаушев викна още по-високо: — Народе! Не сме се събрали тук днес за беседи и разговори, за ука и поука. Днес искаме ние своето право! Стига са ни наричали стадо и овци безумни, наричат ни, а и ние сме си досущ като стадо. Ключът на църквата ни е в ръцете на един чужденец. Чакаме той да ни отвори и ние влизаме Общинската кесия е пак в негови ръце, той бърка в нея и пребърква. Ами откъде дойде той, кой го покани, кой ни го изпрати и стои тука години, а ние вървим след него като стадо от безумни овци. Е, стига де! Дай ти, човече, ключа на нашата народна църква да си бъде в наши ръце, дай да погледнем в кесията народна що влиза и що излиза!

Някой гласно проговори:

— Калугерът…

— Шиникът, шиникът! — викна друг някъде откъм вратата. Неколцина тук и там из навалицата високо се изсмяха, а Лазар, спрял за минутка, подхвана:

— Не смех, а сълзи за тоя вековен мученик под шиника, сълзи и горки ридания, братя мои! И ние тука, в Преспа, седим и се свиваме под шиник, а на главата ни седи чужд човек…

— Калугер…

— Наместникът! Наместникът! — чуха се много гласове и насмешливи, и още повече гневни.

Лазар пак спря, позамисли се за минутка и сетне заговори по-спокойно:

— Имаме църковна община, там седят десетмина почтени стари люде и решават за църква, за училище, за сички народни работи. Но има там и друг един, чужд човек, който реди сичко по своему и другите го слушат покорно. Така стават грешки след грешки, защото чуждият тегли само на своя страна. Ако взема сега да ви заговоря на гръчки език, никой от вас нищо нема да разбере. А в църквата ни се пей повеке на гръчки и никой нищо не разбира. Имаме едно старо училище на наш език, но за него никой не се грижи. Имаме друго училище на елински език и сички грижи и попечения са за него. То е народно, защото за него само се харчат народни пари. Народно е по парите, а не и по науката в него. Както се научаваме, сега се чакат да дойдат нови учители за елинското училище и за секи един от них ще се плаща по шест хиляди гроша годишно. Ами защо се дават толкова народни пари, щом това училище не е народно? Там не се учи на наш език, а на елински и децата нищо не разбират. Не се учи наша наука, а елинска и децата нищо не могат да научат. В църквата да се пей на наш език, в училището народно да се учи на наш език. Пращат ни се учители от Мора, а ние искаме наши учители. Има от добри по-до-бри, ще поканим двама ли, трима ли и те ще дойдат. Те са наши, а тия от Мора не са наши. Ние не сме елини. Ако горе, в общината — посочи Лазар тавана, — седеха други люде, които да милеят повеке за своето, а по-малко за чуждото, грешките щеха да бъдат по-малко, а народополезните дела щеха да бъдат повеке. Горе требва да седнат но-народни люде.

— Горе седят чорбаджии и фанариоти! — чу се дрезгав глас. — Народни изедници!

Лазар направи знак за тишина и продължи:

— Събрахме се да видим каква е народната воля. Горе са десетмина люде, тука е целият народ. Който не е дошъл тука днес, пратил е вас. А който не е дошъл, защото не милей за народните работи, него нема и да питаме. Народе, братя! Тука, в Преспа, нема друга християнска народност освен неколцина власи. Така ли е?

— Така е! — глухо избухна хор от много гласове в ниската стая. — Така е! — чуха се като ехо други гласове откъм ходника и стълбата.

— Тука, в Преспа… — едва-що започна пак Лазар и млъкна. Людете по стълбата бяха се размърдали шумно, чуваха се сърдити подвиквания и сетне гласът на общинския слуга:

— Дайте път бре! Пуснете ме да мина. Пращат ме общинарите. Викат го да дойде горе Лазара Глаушев. Дръпни се бре! — Слугата се отчая, види се, да си пробива път през навалицата и щом стигна докъм средата на стълбата, наведе се да погледне през вратата насреща и Лазар го видя как му прави знаци с глава, с ръце: — Лазаре, Лазе… Викат те горе, общинарите те викат. Ама веднага…

— Сега ще дойда — отговори Глаушев. Като настана пак тишина, той каза със силен, пронизващ глас, какъвто ставаше гласът му, когато се вълнуваше и гневеше: — Викат ме горе и ще отида. Ще отида от ваше име. И ще кажа горе: чест и почит към вас, старци, но гука требва да влезат и народни люде, еснафи и по-бедни, пък н некои по-млади. Общината е народна, а не само на старите и чорбаджиите. Ще кажа още: народът иска в църквите да се пей само на негов език, народът иска в училището да се учи на негов език, учителите да бъдат негови, а не чужди. И ще кажа още: ако вие не сте съгласни с народа, и народът нема да е съгласен с вас и ще ви остави и нема да ви слуша. Кажете сега вие, братя, да отида ли горе, или желаете да не отивам. Каквото кажете вие, това ще направя.

Навалицата се раздвижи, зашумя, завика:

— Иди… иди! Кажи им, Лазе… Иди! Да знаят… Народът…

— Е, харно — преряза с острия си глас Лазар, — ще ида, но сам нема да ида, за да знаят горе, че не съм сам. Да дойдат с мене десетина души от еснафите, по-познати люде, ето, като майстор Алекса Кочов, майстор Петре Момев…Кажете де, кажете още кои?

— Андрея Бенков, Андрея…

— Йоне Чакал!

— Не, не… Оставете… аз не съм за такава работа. — Върви, върви! Ето майстор Борис Мутафчия!

— Димо Пърлев!

— Мирче Гребена?!

— Майстор Марко Чукчук!

Като чу десетина имена, Лазар се запъти срещу навалицата, която се натискаше към двете стени, едва-едва се разцепи и се отвори тясна пътека накъм вратата. Той се изкачи по стълбата, следван от десетмината избрани граждани, а от всички страни им подвикваха:

— Вървете… Кажете им… Не ги искаме! Народът…

На горния кат глъчката на множеството долу се чуваше като подземно бучение. Лазар отвори вратата на общинската канцелария, влезе вътре, поздрави почтително. Като се обърна да стори път на десетмината си другари, видя, че след тях вървяха на широка, провлечена по стълбите опашка и други люде и всички събрани долу. Лазар не затвори вратата и остана там, а народът се струпа и се изправи на отворената врата като стена. Застанал там, за да го чуват и в стаята, и вън, той посочи другарите си и се усмихна:

— По стар нашенски обичай, когато некой поканен доведе и други гости, сметат се и те за поканени и драги гости.

Архимандритът, седнал в ъгъла срещу вратата, беше толкова побледнял, че бялото му чело сега изглеждаше зеленикаво, а бледността на бузите му проличаваше през космите на брадата му. От лявата му страна седеше чорбаджи Аврам Немтур и бе се навъсил страшно, та се виждаха не очи, а само дебелите му вежди. Други общинари седяха неподвижно по миндерите наоколо, наредени като купчинки край стените с празничните си кюркове и фесове, с броениците и чибуците си, а между тях бяха като чужди двамата стари свещеници, също общинари, в черните си раса и високи, полски шапки. Само хаджи Захария Мирчев се въртеше неспокойно на мястото си — види се, той бе казал да повикат Лазара Глаушев, а бе излязло сега друго, което и той не е очаквал.

— Ние казахме да дойдеш сам — чу се гласът на чорбаджи Аврама, а той нито се помръдна и гледаше Лазара с веждите си.

Лазар стоеше срещу него височък, строен и хубав, свалил си бе, както беше по новому, феса и широкото му чело се белееше твърдо и упорито, а в ъглите на устата му, под тънките мустаки, се криеше малко присмехулна усмивка. Той каза:

— Ако ме викате, както и други път сте ме викали, да прочета некое писмо или да напиша нещо, смятайте, че съм дошъл сам, а тия люде тука са дошли по свои причини. Но ако ме викате по некоя по-важна народна работа, тогава ще ви кажа, че аз сам не съм нищо и ето народът иска да чуе какво се говори и мисли тука за неговите работи. Сторете место, почтени чорбаджии и старци, и на тия десетмина мъже да седнат между вас. Те са се честни люде от еснафите, майстори и първомайстори, и са люде избрани, защото народът ги праща при вас. Ще ви кажа и друго: повикахте ме да дойда сам, а пък аз доведох и тия люде. Но ако не бехте ме повикали, ние и сами щехме да дойдем тука. Така реши и ни възложи целият тоя народ, дето е събран вън и долу чак по улицата.

Лазар се обърна към десетмината си другари и посочи с ръка миндерите наоколо:

— Идете, седнете. Тука сме сички наши, преспанци, освен негово високопреподобие…

Десетмината граждани бяха доста смутени, но неколцина от по-старите отидоха и насядаха по миндерите, отидоха и другите, а до вратата останаха прави само Лазар и Андрея Бенков. Така и желаеше Лазар — да е по-близу до отворената врата и като говореше, колкото се обръщаше към общинарите в стаята, повече се обръщаше към струпалия се вън народ. А вън се събираше все повече народ — види се, бе се разчуло из града, че в общината стават важни работи.

Настана мълчание. Само отвън и някак издълбоко се чуваше глухо, проточено ръмжене:

Лазар Глаушев, когото бяха повикали, чакаше. Чакаха и тия, които го повикаха, пък редно беше те да почнат. Най-сетне почна пак чорбаджи Аврам Немтур и пак тъй гледаше с дебелите си вежди.

— За сколията те повикахме — каза той и не спомена името на Лазара, но се знаеше, че говореше на него. — Време е да я отворим и тая година и мислихме, премислихме и наредихме тая година да бъде по-добре от миналата и от сека друга година досега. Повикахме те да те попитаме дали си съгласен да станеш даскал в тая сколия, общинската. Ти ще учиш децата на славянски. Ние и плата ти секохме, пет хиляди гроша за година. Ти чу нас, сега да чуем ние ти какво ще кажеш.

Лазар бе се загледал в отсрещната стена и като че ли не го чуваше. „Так-так-так“ — почукваха броениците на старците наоколо. Вън всички бяха спотаили дъх и чакаха с опулени очи в Лазара. „Уууу“ — навлизаше на струи и се разливаше в тишината глухата врява откъм улицата. Най-напред Лазар поклати глава, без да откъсне поглед от стената, но веднага се съживи и обърна лице не към чорбаджи Аврама, а към наместника.

— Не — рече той и повтори: — Не. Учител нема да стана. Чудно ми е защо сега ме каните, а не ме поканихте по-рано за учител. Чудно ми е, но и не ми е много чудно. Прощавайте, ама ще ви кажа: вие сте наумили да ми сложите оглавник на врата.

— Не думай така, Лазе! — изправи се отсреща хаджи Захари Мирчев. — Като чух да говорят за тебе тука, душата ми се възрадва. Ето и наместникът те похвали и всички. Учен човек си и си наш, тукашен, ще учиш децата на наш език. И платата ти е добра — пет хиляди гроша за една година. По-харно — здраве, ами целувай ръка и кажи хаирлия да е.

— Дедо хаджи — отвърна Лазар, — благодарен съм за добрите думи и похвали. Но като сте наумили да правите учител и сте ми секли такава голема плата от грижи за училището ли е, или е от грижа за мене? Не ще е ни едното, ни другото. На новак доктор пари не се дават. Но щом сте решили тая година училището да е по-добро, нема да търсите и учители като мене аз не съм бил досега учител. Има нещо друго…

— Чакай — прекъсна го чорбаджи Аврам, — не бързай. Ще дойдат тука и други, по-добри даскали, пък ти ще се учиш от них, каквото не знайш. Те са трима и ти един — четирима.

— А кои са те? Какви са? Кой ви ги препоручи?

— Наместникът — пак се обади хаджи Захария. — И владиката!

— Каква плата им секохте на них?

— Ами по шест хиляди гроша. Те нели идват тука на чуждо место… Чак от Мора ще дойдат.

— Аха, от Мора — дигна вежди Лазар Глаушев. — Е, чух защо сте ме викали и съм ви благодарен, но сега пък вие чуйте защо сме дошли ние при вас. Като се прави нещо по народните работи, било за църква, било за училище и каквото и да е, отсега нататък вие ще го пишете черно на бело, а отдолу секи еснаф ще сложи печата си. Каквото и да е, може и со златно перо да е написано, щом не е закрепено с еснафските печати — нема никаква сила. Ами така е, почтени старци и чорбаджии — не ми се сърдете. За нова сграда на елинското училище — народни пари; за нови учители, трима по шест хиляди гроша — пак народни пари. Народът ги дава, пангарите в църквата секи празник се пълнят с пари, но вие, честни и умни люде, требва да знаете дали той е съгласен да ги харчите и как да ги харчите тия пари. Не се ли боите — некой може да ви каже, че харчите народните пари на своя глава. Има и нещо друго: за да не стават грешки и да има съгласие, тука требва да влезат и добри, честни люде като тия майстори и първомайстори, а не само чорбаджии. Народът в Преспа иска да си избере нова община, пък вие най-добре знаете, казано е: глас народен, глас божи. А който се отдели от народа, ще остане сам и никой нема да го слуша.

— Ами тебе кой те слуша бре — започна чорбаджи Аврам бавно, издълбоко и като повишаваше гласа си, бавно се изправи, — кой те слуша тебе бре, мърсолко! Какво си застанал там, редиш и разпореждаш, де се намираш ти… Вън! Излизай вън! — кресна изеднаж Немтур и целият се наду с лице, с врат, пламна, зачерви се, та дори посиня.

Той продължи да вика, размахваше късите си дебели Ръце, пискюлът на феса му отскачаше право нагоре, ала гласът му се удави, изчезна в буйна гръмка вълна от Многогласи викове и тропот. Навалицата отвън викаше, ревеше и напираше да влезе в стаята:

— Не ви искаме. Изедници! Чорбаджии! Народът. Излизайте, вие излизайте вън!

Лазар се обърна с разперени ръце към навалицата да я спре, да я успокои. Викаше и той с изплашено лице, но и неговият глас не се чуваше. Наскачаха и старците, и новите им гости, някои отидоха да успокояват, да молят! чорбаджи Аврама, други двама-трима не смееха и да се помръднат от местата си. Само наместникът продължаваше да седи в ъгъла и да не беше бледнината на лицето му, би помислил човек, че нищо не чува, нищо не вижда. Най-сетне утихна страшният рев, отдръпна се, изля се надолу по стълбата вън на улицата. Лазар Глауша се обърна пак към старците, а по бледото му чело и по лицето му бе рукнала пот на едри капки. Както се бяха раздвижили общинарите из стаята, спряха се да го чуят:

— Ето, сами виждате какво е. Какво повеке да ви кажа? Днес е неделя. Ще се разгласи и до другата неделя ще се избере нова община. Така иска целият народ и никой не може да го спре. Хайде, ние да си вървим — обърна се той към десетмината си другари и те го последваха, тропайки по дъските с подкованите си кондури.

Скоро навън всичко утихна. Тихо беше в общинската стая. И както се бе спрял там, сред стаята, с наведена глава, умислен, хаджи Захари Мирчев продума:

— Щом не ни искат… Никой не му отговори.

В новата община влязоха Андрея Бенков и четири други от еснафите, останаха също хаджи Захари Мирчев и друг един от старите чорбаджии, двама от свещениците и наместникът. Избраха се трима от по-младите да се грижат за училището — тук влезе и Лазар Глаушев, избраха се и трима епитропи за църквите и кой знай как стана — за епитроп се избра и влахът Грета. Успокои се Преспа и народът се радваше, но за късо време.

Най-напред се почна пак с елинското училище. Новите общинари накараха наместникът да пише писмо тримата елински учители, които се очакваха, да не идват в Преспа, а в същото време Лазар Глаушев, от името на училищното настоятелство, написа писма и ги разпрати по всички градове, дето имаше уредени български училиша, до неколцина прочути учител и и просветители и молеше трогателно да изпратят двама или трима добре подготвени учители за училището в Преспа. Наместникът се позабави да изпрати писмо и новите елински учители в това време пристигнаха. Те дойдоха само двама — третият се отказал. Като видяха и те, двамата, че народът не ги желае, разколебаха се, уплашиха се, но наместникът сполучи да задържи единия, а другият си отиде. Лазар нямаше отговор на писмата си, а не се и знаеше какъв отговор ще получи, та се реши в общината да остане временно елинският учител, за да не стои училището затворено. Лазар Глаушев каза, а и всички от общината и настоятелството одобриха думите му:

— За истинската наука нема разлика българска ли е или елинска. Ние не даваме нашето училище да бъде елинско, както досега, но в него може да се учи за некое време и елински, само да не стои затворено.

Назначиха за учител и Тодора Божинов, който бе заместил баща си, стария даскал Божин, и събираше като него у дома си трийсетина деца, а сега ставаше учител в общинското училище: той да учи по-малките ученици на български и славянски, а елинският да учи по-големите и на елински.

Не мина всичко туй без разправии и смущения, но най-сетне се нареди така, понеже не можеше да се нареди по-добре.

Дойде ред и за църквите, най-вече за новата църква. Наместникът понамали да се пее на гръцки, а сами свещениците още повече намалиха, но евангелието и най-важните песнопения в църковната служба се пееха пак на гръцки. Омразата срещу фанариотите беше много нараснала и народът не можеше да търпи повече, но наместникът заплашваше:

— Как можете вие така! Владиката ще ви анатемоса, патриката ще ви прокълне!

Страхът в сърцето на народа още не беше изчезнал и людете не се решаваха да дадат пълна воля на чувствата си, колкото и да им беше омразен владишкият наместник и гласът му в църквата. А един ден неочаквано пристигна в Преспа и самият владика. Той извърши тържествена служба в новата църква, ходи при каймакамина, сетне събра в общината всички по-първи люде. Говореше кротко и смирено, за да позамае недоволния народ, но и заплаши непокорните, като каза все тъй кротко и смирено:

— Нашият баща, султанът, признава само една християнска църква и който се дели от нея и се бунтува срещу нея, бунтува се и срещу него, срещу нашия господар и баща.

Настана голямо смущение сред всички събрани там и най-вече от тия последни думи на владиката. Тогава стана Лазар Глаушев и отговори:

— Ние не се бунтуваме срещу султана, бог да умножи годините му, а искаме своето право. Ние не сме гърци и наше право е в църквата ни да се пее и служи на наш език, църквата ни и всичките ни народни работи да се редят от наши люде. Ако не можем, владико свети, да се разберем като християни, по християнски с тия, които ни пречат и се месят в народните ни работи, тогава ще дигнем глас и молба покорна към нашия милостив баща — султана. Той е справедлив и ще чуе народния глас и молбата народна.

Владиката му отговори само с поглед, после каза, че бил много уморен, и помоли да го оставят сам, но още докато излизаха другите, той задържа при себе си наместника, чорбаджи Аврама и влаха Грета. Тия люде стояха сами, затворени в общинската канцелария, може би два часа време. Какво си бяха говорили, стана ясно още на другия ден, след като си замина владиката. Тоя път събра общинарите, епитропите и училищните настоятели наместникът и той пръв заговори:

— Някои тука взеха да делят църквата — наша била, ваша била. Тя пък е божи дом и дом на всички християни. Ние вършим грях, като влизаме в такива разпри и дяволът се радва. Ето сега и тукашните власи дигат глас и дано да се вразумим, като видим, че разпрата нараства и че от нея няма за никого полза. Кажи сега кир Грета, какво имаш да ни кажеш.

Стана влахът Грета и заговори засмян, като че ли с най-добра воля:

— Щом става дума чия е новата църква в Преспа ние, власите, ще кажем, че тя е и наша. Ние до сега мълчахме, понеже не искахме да засилваме кавгата, но си помислихме и си рекохме, че ако се намесим ние, може по-бързо да й се тури край. За тая църква в Преспа и ние сме дали цела капа алтъни, сички знаят и е записано на книга Ние сме малко в Преспа, но сме дали повеке. И сега щом едни казват, че тая църква била нихна, и ние ще кажем, че е наша. Те казват в църквата да се пей на славянски, ние казваме, да се пей на гръчки, че гръчки разбираме по-добре. Затова ние, власите, казваме: църквата е и ваша, и наша, тя е божия. В нея досега се пей и на славянски, и на гръчки. За да не се караме, нека и отсега нататък да се пей и на славянски, и на гръчки. Така е най-хубаво и нема да има никаква кавга между нас.

Наместникът, който беше повече мълчалив човек и не приказваше много, сега побърза пак той да се обади пръв и както винаги, на гръцки:

— С устата на кир Грета говори ангел, когото ни праща сам господ, за да ни вразуми и усмири. Право е и власите да казват, че новата църква е тяхна. Те дадоха много пари за тая църква. По-старите знаят, че ако не бяха власите навремето да помогнат, църквата и досега нямаше да бъде изградена. Това е записано в книгите на общината, записано е и колко пари дадоха те. Викаме наша е, ваша е и да вземем да я делим, ще трябва да я разделим на две и три части. Срамота е и грехота е да сърдим бога. Църквата е първо божия и после на всички християни. И няма защо да разтуряме досегашния ред в нея. Няма и защо да се разправяме повече, да радваме дявола и да сърдим бога.

Виждаше се, че Лазар Глаушев едвам се задържаше на мястото си, докато слушаше наместника и кир Грета. Сега той изеднаж скочи, но държеше здраво юздите на гнева си:

— Че има дявол в тая наша разпра, а не ангел божи, сега се виде съвсем ясно. Дошъл е дявол да ни изкушава и подмамва, но е облекъл ангелски одежди, лицето си е преправил и гласът му е сладък, кротък, а рогата му се виждат ей такива големи. Какво говориш ти, кир Грета? Кои сте и колцина сте вие, власите, в Преспа? Дойдохте тв града, бехте в голема неволя и ние ви приехме като християни и братя. Добре се спогаждахме досега и вие не можехте да се оплачете от нас. Като се правеше новата църква, и вие помогнахте, дадохте каквото можахте при вашето богатство, което спечелихте тука, в нашия град. Дадохте за църквата, в която кръщавате и опевате. Но за това ли дадохте тогава, за да я делите сега с нас? Ние сме тука и живейме в тоя град от памтивека, от деди и прадеди на своето место сме си, а вие дойдохте като гости, гости си останахте и колко люде сте вие, кир Грета? Пуснахме ви до прага, а вие на къта се настанявате и нашата бащина и дедова къща искате да делите с нас. Не, кир Грета, не слушайте вие какво ви шепоти дяволът и какво ви учи. Не излизайте против цел народ, който ви прие в къщата си като братя свои. И ще ти кажа, че вие, неколцината власи в Преспа, нема и никак да ни уплашите, а можете да ни станете омразни. Вземи си думите назад, кир Грета!

Така говориха още дълго, най-вече Лазар Глаушев и Грета, повтаряха едно и също, но гласът на единия надвишаваше гласа на другия, докато започнаха да викат с все сила и не подбираха много думите си.

— Прибрали сме змия в пазвата си! — викна Лазар с отвращение.

Другият се държеше като по-силен, но гласът му остро писукаше и дотолкова се вдаде той в разправията, че в поваления си преспански език бъркаше и влашки думи:

— Ние не сме змия, ти си змия! Къде си ни прибрал ти, не в бащината си къща! И тук е турско царство, а ние сме поданици на падишаха. Вие сте рая! Да мълчиш ти, че тука не е ваше царство. Ще се оплачем на каймакам ефенди…

Като започна да обръща натам приказката си влахът, някои от людете там се поуплашиха, а той още повече се засили и кресна:

— Ние ще дигнеме давия срещу вас!

Наскачаха всички и викаха един през друг. Наместникът сега пак мълчеше със спокойно лице и само по очите му можеше да се познае, че беше доволен. А дори и старият хаджи Захария Мирчев се изправи срещу влаха:

— Срещу кого ще дигаш ти давия, Грета, срещу целия народ ли? Стар човек си, мисли какво говориш помисли на какъв край може да излезе такава разпра Не мога и аз да търпя повеке приказките ти. Ако посегнете на църквата ни, ще се дигнем сички против вас.

Грета се видя нападнат от всички страни и за да скрие уплахата си, стана и напусна сърдит общинската стая.

Тая случка в общината не смути много преспанци те дори се присмиваха на власите, като ги виждаха да се събират и да си шушукат възбудени и загрижени. Изглеждаше, че те не всички бяха на ума на Грета, но и това се знаеше, че те не се деляха и винаги излизаха съгласни помежду си. Повече като на шега вървя няколко дни и целият град се смая, когато дойдоха двама заптии, взеха Лазара Глаушев и го отведоха в затвора. След общото смайване дойде обща уплаха. Лазар стоя затворен два дни и като дочу каймакаминът, че народът се съвзема и се готви да защити невинния затворник, повика наместника и всички общинари, доведоха при него и затворника.

— А бре, чорбаджилар — започна каймакаминът, — какво е това от вас, какви са тия кавги и гюрюлтии… Аз нали ви казах още навремето, не ви трябва нова църква… Предаде ми се харзовал от влашкия милет в Преспа, оплаква се и самия дига. Защо не се молите заедно в църквата, нали всички сте християни? Де да видя сега какво ще кажете. Владишкият милет иска дял от църквата, кажете сега кой му дава и кой не му дава. Кажи ти, папаз ефенди — обърна се той към наместника, — тебе да чуем най-напред.

Гласът на владишкия наместник прозвуча кротко, дори и тъжно в голямата, пълна с люде стая. Говореше и той на турски, а гласът му говореше някак отделно:

— Не одобрявам аз, каймакам ефенди, постъпката на влашкия народ в Преспа. Не одобрявам и поведението на другата страна. Грехота е да се дели църква, тя е божи дом и принадлежи на всички християни. Щом сме дошли при тебе, каймакам ефенди, помогни ти със своята мъдрост и със своята власт да се тури по-скоро край на тая кавга. Да си остане всичко, както е било досега, да не се разваля досегашният ред в църквата, да си остане тя само дом божи и общ дом на всички християни. Повече аз няма какво да кажа.

Щом млъкна наместникът, започна Грета:

— Каймакам ефенди, което каза наместникът, това ще кажем и ние, власите. Не искаме да делим църквата, а да не се разтуря досегашният ред в нея. Но като казват едни, че църквата била тяхна, че я градили със свои пари, Ще кажем и ние, че е наша, че и ние давахме пари за нея. Това е, каймакам ефенди, и каквото кажеш ти, това ще бъде.

Лазар Глаушев стоеше до вратата, дето го остави заптието, което го доведе от затвора, и само той стоеше прав. Всички видяха, че той се готвеше да говори — очите му и цялото му лице вече говореше, — но като млъкна Грета и Лазар понечи да отвори уста, каймакаминът дигна ръка към него и каза строго:

— Ти ще мълчиш. Тука има по-стари люде от тебе, те ще говорят. Ти ще разпалиш повече огъня, а не да го угасиш. Такова оплакване има против тебе.

— Няма янгън в нашата църква, каймакам ефенди — отговори Лазар. — Има крадци, влезли са да я ограбят. Ние те молим…

— Мълчи! Сус с!

— …да ни помогнеш, да ги прогоним.

— Ще те пратя веднага назад в хапсаната! — викна турчинът. — А-а, виждам аз какъв човек си ти!

Лазар подигна рамена. Тогава побърза да се обади хаджи Захария, който също говореше добре на турски:

— Каймакам ефенди, не знам какво са писали в харзовала си тия люде — колко са те, няма и стотина души в цяла Преспа, — но ще разкажа една малка приказка и ясно ще видиш каква е тая наша кавга с тях.

Каймакаминът се обърна към стария хаджия и лицето му се проясни от несдържано любопитство. Хаджи Захария Мирчев приличаше на библейски човек, с дълга бяла брада и бели вежди, като заснежени стрехи над очите му, дълги бели коси се спущаха изпод плиткия му калпак, а лицето му беше безкръвно и прозрачно. Той улови с цяла шепа брадата си, а и пръстите му сякаш бяха безплътни, и продължи бавно, спокойно:

— Някъде по Анадола имало малък град и правоверните там решили да дигнат нова джамия. Запретнали се те всички и камък по камък изградили хубава джамия Докато я градили, помагали и неколцина цигани, разпънали там край града катуните си. Нали и те вярват в пророка, оставили ги да помагат. Като чул валията от вилаетския град за новата джамия, отишъл да я види Така се случило — людете били по работата си, — когато валията спрял кочията си пред новата джамия, наоколо нямало никого и само един от циганите се навъртал та надничал по дворовете. Щом видял валията, дрипавият циганин се приближил и попитал кочияша, но дага, че да го чуе и валията:

— Харесва ли ти нашата джамия!

— Ваша джамия ли? — учудил се кочияшът, а валията слуша разговора им си мълчи, да чуе докъде ще стигне циганията на циганина.

— Наша ами! — продължил циганинът да се хвали. — Тук ние градихме всички цигани и циганките, а циганчетата носиха вар.

Валията бил мъдър човек и казал на гавазина си:

— Вземи камшика и нашибай добре тоя безсрамник, та да посинеят още повече циганските му меса…

Горе-долу, каймакам ефенди, такава е нашата работа — завърши приказката си хаджи Захария Мирчев.

— Ние не сме цигани! — размаха ръце Грета. — А вие всички сте бунтовници!

— Виждам аз — поглади брадата си турчинът, а в тъмните му очи блестяха весели искри, — виждам, не ще се разберете вие лесно. Нека подаде и другата страна харзовал, пък ще видим после.

Той стана. Станаха всички. В шума, като се раздвижиха всички тия люде, пак се чу гласът на Лазар Глаушев:

— Каймакам ефенди, ние нема какво да делим с тия люде. Ще им върнем каквото са дали, а те нека си направят своя, влашка църква.

— Слушайте всички и запомнете — каза турчинът, без да го погледне, и само го посочи с ръка: — Забранявам на тоя човек да се меси в църковните ви работи. Сега го пускам, но ако го затворя още еднаж в хапсаната — проточи той глас, сетне бързо отсече, — няма да излезе лесно.

Най-напред излезе наместникът, като направи учтиво темане на каймакамина, след него излязоха и всички останали. Каймакаминът пристъпи да ги погледне през прозореца и не скри сега радостната си усмивка: гяурите се караха и техните кавги пълнеха с грошове джобовете му. Пък и падишахът можеше да спи така по-рахат.