Железният светилник

I

За сватбата на Нона къщата на Стоян Глаушев се напълни с люде. Това беше повече заради Лазара, от почит към него. Стоян и Султана нямаха много роднини в Преспа. От село дойдоха само Благуна и една от дъщерите й — само тя, Благуна, не изоставяше брата си, който някога бе напуснал родната къща и се отдели от всичките си роднини. Дошъл бе на сватбата и един от братовчедите на Стояна — също и той прелетял в града преди години. Братовчедът донесе гайдата си, та веселеше цялата сватба. Той не се уморяваше да свири и беше майстор, но дотягаше на гражданите да слушат все бръмченето на гайдата му и често обръщаха на песни. Пееха младите, но пееха и по-старите, какви ли не песни нямаше да се повесели човек, а още повече да потъжи, да излее набрана, стара мъка в сърцето. Пък и нито един сватбен обичай не се извършваше без песни — за всяко нещо, за всеки важен час в живота на човека бяха наредени песни.

Женската сватба започва още в началото на седмицата и повече минава в грижи и приготовления, в невесели прощални обичаи и знаци или в такива, които говорят н показват какво бреме очаква младата девойка, след като се раздели от майчино и бащино крило, след като се откъсне от венеца на дружките си весели и влезе в чужда къща при свекърва, при зълви и девери, при стопани, дето ще преглъща горчиви сълзи — чужда между свои, — Ще се покорява, ще слугува, ще люлее люлки и ще погребе късове от сърцето си. Дано стопанинът и бъде ясно слънце за нея, да бъде и тя достойна стопанка и дано тоспод я благослови с рожби мили и премили. Веселбата започва едва в съботата срещу неделя, продължава до някое време през нощта и малко нещо на другия ден, неделята, докато дойдат сватовете на младоженеца, за да отведат капналата от умора н обляна в сълзи невеста в църквата и оттам в новия й дом. Тъкмо тя най-малко се радва на сватбата си. Ех, женско чедо! Знае ли то какво го чака, щом излезе от бащиния си дом?

Стоян Глаушев сложи голяма трапеза — не можеше да не почете той всичките си приятели и най-вече еснафа си, близките на младоженеца, приятелите на Лазара, на Кочо, дружките на Нона и Катерина, близките на омъжената си щерка Манда и на снаха си Кочовица, съседите си. Срамно и обидно е да пренебрегнеш, макар и неволно, някого, да не го почетеш според както му се пада по роднинство и по име, по приятелство и по дружба. Октомврийските нощи все още не бяха много хладни и трапезата за мъжете сложиха на двора, само жените останаха да вечерят по стаите и на чардака, а младите пък бяха навсякъде. По двора светеха пет-шест фенера с лоени свещи, а негли повече осветяваха трапезата едрите ярки звезди, които бяха слезли от черните дълбини на небето да погледат сватбата. Сетне, като минаха и трите сватбени гозби — четвърта даваха само богатите или които нямаха голяма челяд, — сватбарите се раздвижиха и по трапезите останаха само по-старите, които си дояждаха и си допиваха безкрай. Някой каза, че му било хладно, и не за това, ами за свое удоволствие и от голяма веселба неколцина младежи разтарашуваха плевнята и дърварника на Стояна Глаушев, струпаха сред двора дърва и съчки, запалиха буен огън. Звездите се дръпнаха високо горе в небесните тъмнини, нощта сключи черен свод над Стоя новия двор, високият пламък бясно се дърпаше и мяташе да се откъсне от земята и всичко наоколо затрептя, заигра в лудо безредие от светлини и сенки. По стаите останаха само няколко бабички да си преразказват безкрайни истории, без да се слушат една друга, и на трапезата в двора останаха само някои от по-старите мъже, които надигаха все по-усърдно шарените гърнета с вино разгорещени и улисани, забравили де са и кога са дошли, а всички други сватбари се събраха около огъня или ходеха из двора сити и развеселени.

Изправи се край огъня и гайдарят, пак изписка гайдата, бръмна издебело и вече не спря дългото ручило, пророниха се ситни, плачливи звуци, изсипаха се пак пак, докато се залюляха и оплетоха в игрива хороводна песен. Младите се заоглеждаха, споглеждаха се и едвам. задържаха на устните си бликнал от сърцето смях. Смешна беше надутата гайда, огромна под мишницата на гайдаря, и ручилото й, проточено кой знае докъде зад рамото му, смешен беше гайдарят, разкривил и ръце, и нозе, обхванал гайдата, като да се бореше с нея, въртеше и мяташе глава с изблещени очи и издути бузи, в очите на всички наоколо играеха буйните пламъци на огъня и така смешно се кривяха и чупеха лицата им! Тук и там се клатушкаха и размахваха ръце неколцина пияни мъже, напила се бе кой знае как и една от жените, какви ли не думи се чуваха в общата весела глъчка, всеки бе освободил развеселеното си сърце и още повече бе развързал езика си. Най-весел от всички беше домакинът Стоян Глаушев и той насърчаваше всички да пият още вино, да пеят и да викат, да се радват и лудуват. На едната страна на огъня се завъртя мъжко хоро, на другата тропаха моми и невести с немирни очи и пламнали бузи. Дори Кочо, какъвто беше тих и мълчалив, отиде и донесе цял наръч дърва и ги хвърли в огъня, та се дигна и се блъсна нагоре в тъмнината облак от искри.

Лазар ходеше между гостите, всекиму ще каже по някоя приветлива дума, подхвърляше закачки на младите, наливаше вино в изпразнените гърнета и панички, подвикваше на доброволните прислужници — все негови другари от читалището, препасани с шарени сватбени престилки — да не забравят никого от гостите.

— Ами вие какво там, сами като кукувички — съгледа той скрити в сянка Божана Бенкова и сестра си Катерина.

— Нищо. Стоим си тука. Гледаме хорото. Лазар се спря при двете момичета. Той бе забелязал, че Катерина тая вечер беше не по нрава си тиха, замислена, тъжна. Такава промяна можеше и да не се забележи у другиго, но личеше у Катерина — всякога толкова весела и закачлива, дори невъздържана в лудориите си и сега, когато от едва-две години се момееше. „Това е заради майстор Рафе“ — помисли си Лазар. Всички вкъщи казаха да поканят и него на сватбата, само Султана отсече:

— Не!

— Самотен човек, майко, чужд; да се събере и той с люде, да се повесели. Толкова време живея у нас…

— Не, не, Лазе. Нема работа той в двора ми. И какъв ми е той, та да го каня на сватба!

Султана подозираше, че Катерина е в някаква непозволена връзка с резбаря, че той я примамва, и тя бдеше над щерка си с очи и нокти. Откакто Рафе Клинче излезе от къщата й, тя не даваше на щерка си нито да надзърне сама вън от портата. Всички други вкъщи бяха оставили тя да се грижи за Катерина и приемаха прекалената й строгост спрямо девойчето, което и у тях предизвикваше някакво безпокойство — то беше толкова буйно и непокорно. Ето и сега настроението на Катерина изеднаж се пречупи, тя се втурна, улови се на хорото и го дръпна след себе си.

— Хайде, Кате, пък и на твоята сватба! — подвикна някой.

— Скоро, скоро — побърза да отвърне тя и се изкикоти късо, предизвикателно.

Лазар и Божана останаха сами и гледаха след нея разсеяно — мислите им бяха другаде. Лазар продума:

— Улови се и ти на хорото, Божано…

— Не ми се играй. Уморена съм малко. И защото мислеха един за друг, те не смееха да се погледнат. Не биваше да стоят сами тук, в сянката, из града вече ги одумваха, но не можеха да се разделят. Лазар чувствуваше нежното девойче толкова близу до себе си, само да приподигне ръка и ще се докосне до него, и тих, сладостен трепет изпълваше гърдите му. Винаги така, когато тя биваше близу до него. Вътре в него бликаше и се изливаше извор, а нейният светъл, ласкав поглед проникваше като слънчев лъч дълбоко в избистрената струя; край нея беше спокойно и радостно, тя отстраняваше всички грижи и тревожни мисли, като светилник в тъмна стая, усмиряваше сърцето, което се бллска и мъчи. И нейната обич беше като светлина, която огрява душата и нищо не иска, с нищо не дотяга, за нищо не моли ни с поглед, ни с дума, не чака, не заплашва. Аз съм тук и те обичам — може би си мислеше тя сега, едва привела глава под тежестта на косите си, които сега, в сянката, изглеждаха тъмни и още по-буйни над челото й, което грееше в здрача като гладък драгоценен мрамор.

Лазар пожела да докосне с пламналата си ръка тия гъсти буйни коси и какви ли бяха те меки и прохлади, ала ръката му остана да виси неподвижна, той чувстваше само парещ огън по дланите си. Не поиска да се защити той, — как би дигнал ръка да погали девойката, сестрата на най-близкия си приятел, пред толкова люде, които можеха да го забележат! А тя беше толкова близу в мрака и Лазар чувствуваше дори мислите й: аз съм тук, до тебе, и те обичам.

— Божано…

— Кажи, Лазе.

Да можеше да види тя сега лицето му — беше изеднаж побеляло ведно с устните му. Как се уплаши той от думите, които сами дойдоха на езика му, но не ги изрече! Уплаши се той не от думите си, а от другата, която не беше тук. Другата — Ния…

Катерина се върна пак при тях, пак повехнала и разтъжена.

— Не ми се играй.

— Е, поиграйте, поиграйте, сватба е — промърмори Лазар и се отдалечи, побягна, засрамен от Божана и сам от себе си.

Той пак тръгна между гостите, неколцина пийнали сватове го накараха да изпие пълна паничка вино, трябваше да стои между тия люде, да приказва и да кани, да се усмихва любезно, а усмивката беше като маска на лицето му. Внезапно — едва ли бяха минали двайсетина минути — сред общата врява и дудукането на гайдата се чу остър писък и Лазар позна гласа на Катерина. Той се спусна нататък, момичетата бяха пак там, но Божана лежеше на земята с приподвити колена, както е била отеднаж покосена. Катерина се мъчеше да й помогне, забъркана и уплашена. От устата на Божана бе потекла кръв — малка черна струя, — лицето й се белееше като грудка сняг в мрака, със затворени очи, като мъртво. Лазар се отпусна на едно коляно край нея, не знаеше как да й помогне и само повтаряше името й, да я пробуди от смъртния унес, да върне, да задържи душата й. Струпали се бяха и други люде наоколо. Катерина се изправи и рече, за да защити приятелката си от лошите предположения, които се шушукаха:

— Удари се, като падна. Кръвта е от устата й, удари се.

Притича и Андрея разтреперан и съвсем загуби силил, като видя кръвта по лицето на сестра си.

— Вкъщи, Лазе, вкъщи, вкъщи… — повтаряше той протягаше ръце, сякаш да покаже, че сам нищо не можеше да стори.

Лазар мушна едната си ръка под главата на Божана, а другата под присвитите й колена и я дигна. Колко лека беше тя, като дете! Главата й безпомощно се облегна на гърдите му. Той се запъти бързо към портата и след него долетя тихият сподавен плач на Бенковица:

— Какво стана с детето ми… Боже! Като прекосяваше улицата, той погледна пребледнялото лице на Божана, което бе станало още по-малко, и видя очите й широко отворени и тъмни в нощния мрак.

— Ти ли си, Лазе… — прошепна тя.

— Не се плаши, Божанке, нищо ти нема. Само ти прилоша малко.

— Не се плаша, Лазе… Не се плаша… — Стори му се, че тя се усмихваше.

Сложи я на леглото й. Катерица побърза да донесе светлина. Бенковица избърса с мокра кърпа кръвта по лицето на Божана и под нежната й брадичка. Лазар и Андрея излязоха вън на чардака. На хоризонта отсреща месечината бе дигнала сребърното си ветрило, а все още криеше лице зад планината, която се бе изправила като черна стена далеч оттатък града. Откъм Глаушевия двор се дочуваше глуха врява, гайдата бе млъкнала. Двамата мъже мълчаха. Андрея свиваше цигара, но все не успяваше да я свие и запали. Сетне продума:

— Ти знайш ли от каква болест умре баща ми?

— Немой, Андрея, остави това… Ще й мине. Откъм вратата се дочу гласът на Катерица:

— Вика ви и двамата.

Като се приближиха двамата мъже, Катерица тихо додаде:

— Пак повърна кръв.

Влязоха при болната. Косите й върху възглавницата бяха събрали всичкия блясък на светилника в стаята. Покривката беше придръпната към лицето й, а то като да беше се стопило, с побелели устни, между тежкият златен венец на косите й, и само челото й ярко се белееше влажно и твърдо. Тя обърна очи към Лазара — огромни потъмнели от уплаха и жажда, блясъкът им беше угаснал и бяха се отворили две сини дълбини.

— Ще умра… Лазе — промълви тя едвам чуто, забравила майка си, брата си, и пак повтори името му, по-тихо, само с побелелите си устни: — Лазе…

Лазар пое дъх издълбоко, зачерви се, жилите по слепите му очи набъбнаха на синкави възли.

— Нема да умреш — потрепера гласът му, но сетне стана плътен и звучен: — Като оздравейш… ето тука е майка ти, Андрея… Като оздравейш, ще те поискам да ми станеш невеста.

Никой не отговори на тия думи. Само в очите на Божана просияха издълбоко светлини, но това бяха сълзи.

Малко по-късно, когато Лазар и Катерина се връщаха у дома си, тя придръпна брата си за ръкава:

— Наистина ли, Лазе! Ще се ожениш ли за Божана? Лазар отговори:

— Да.

Сватбарите бяха забравили случката и само неколцина попитаха за Божана. Гайдата бръмчеше на дудука, двете хора край огъня се въртяха. Мина още доста време, а никой не си отиваше. Стоян Глаушев, вече пиян, обхванал шиите на двама от новите си сватове, се развика сред двора:

— Хайде, момчета, къде сте, донесете вино! Сватовете ни изпозаспаха. Вино, деца!

Той се полюшна, излезе напред, улови единия от сватовете за ръката, размаха другата си ръка, поведе хоро:

Люшкаше се, кривеше се цял под такта на песента, гласът му звучеше силен и чист, той все още пееше хубаво. Наловиха се и други на хорото му. Разтичаха се младите прислужници, закипя току-що наточеното вино в каните и паниците, съживи се цялата сватба, Стоян Глаушев извиваше глас:

Момчето ти е заспало на Каракамен планина, на сува рида без вода. Поминале клети айдути, гунчето му го украле…

— Жено, жено, къде си! — прекъсна песента си Стоян, но продължаваше да се люлее и да маха ръка начело на хорото. — Ела, Султано, къде си, ела да се уловиш на хорото ми!

Той не можеше нищо да върши без Султана, дори когато беше пиян от вино и от радост. А може би и се досещаше някак, че бе прекалил с виното, та викаше жена си да замеси и нея в лудориите си, за да не може да му се кара после. Но Султана не се обаждаше.

Влезе пазвантинът и се изправи сред двора с дългата си тояга, а наоколо бързо започна да стихва веселата глъчка. Турчинът рече изтежко:

— Стига веке, чорбаджилар. Нема цела нощ да викате! Стига сватба.

Поканиха го да седне да хапне нещо, но той отказа и си излезе. Пресече се като с нож веселбата и сватбарите започнаха да се разотиват. Пълната месечина, бе се дигнала над покривите, над върховете на дървесата и блестеше като калайдисана тепсия. Черният свод над Глаушевия двор бе изчезнал, бледи и далечни трептяха звездите по ведрото октомврийско небе, жаравата сред двора тихо светлееше, едвам мъждукаха в лунния блясък фенерите по двора. Всичко се преобрази — и людете, които се събираха на групи, за да се сбогуват с гостолюбивите стопани, сега изглеждаха по-други и като преоблечени в други дрехи, с посребрени от луната гайтани по рамената и по всички ръбове. Дворът скоро опустя. Лазар отиде да заключи портата и тъкмо посегна с големия ключ — някой бутна едната й пола и се блъсна в него Катерина, като да хвърли върху него някакъв вихър, задъхана, разчорлена.

— Къде беше? — попита Лазар изненадан и уплашен, но гласът му веднага се пречупи: — Пак ли при Божана?

По лицето на Катерина нямаше нито капчица кръв и още повече сега срещу месечината. Тя гледаше брат си като безумна с тъмните си очи, които блестяха студено и остро, широко отворени. Той попита отново и пак потрепна тревога в гласа му:

— Къде беше?

Катерина отговори тихо, с остър шепот и като че беше готова да се брани със зъби и нокти:

— При майстора бех. При Рафе.

Откъм къщата се чу гласът на Султана:

— Катерино? Де си мори, Катерино:

— Чуя, мамо! Тука съм, с бате Лазе — отговори девойката и не откъсваше очи от брата си. Сетне бързо, машинално пооправи косите, дрехите си и се втурна към къщи.

II

Сватбите бяха най-желаните тържества и веселби, когато тия люде, живели от векове в робство и всякакви насилия, освобождаваха, доколкото можеха, сърцата си да вкусят по-буйни радости и удоволствия. И пак страхът никога не изчезваше напълно от тия робски сърца — страх дори и от голяма радост, колкото чиста и невинна да беше тя. Само понякога, само някои по-силни люде или по-лекомислени утоляваха тая вечна жажда на човешкото сърце да тупти буйно и свободно в смели, парещи като огън желания, в безогледни увлечения. Страхът сковаваше, тежаха и веригите на доброволно приети закони и на узаконени, наследени от векове обичаи и схващания, пък и предразсъдъци за ред, за обноска, за почтеност и житейска мъдрост. Срещу тях и тяхното бреме помагаше силата на копнежа, помагаше и виното. Д по сватбите виното се разливаше в изобилие и в най-бедния дом. Веселяха се людете и по големите празници, особено през зимата, но на сватба всички трябваше да бъдат весели и всеки можеше да полудува, да пийне повечко, да поприказва по-дръзко. Сватбата беше тържество на най-пламенните желания на човешкото сърце и за тия потиснати, поробени люде…

На другата сутрин в двора на Стояна Глаушев беше тихо. Султана се разпореждаше да се поразчистят къщата и дворът от снощната бъркотия. Още рано дойде да помага Стойна Нунева, усърдно шеташе и Кочовица, и Благуна с щерката си, и Катерина, та и разтъжената младоженка. Помагаха и Кочо, и Лазар, само Стоян отиде в църква, малко гузен от снощното си пиянство. Дойдоха люде да честитят едва след отпуск църква и вече всичко беше сложено пак в ред и в къщата, и по двора, домашните бяха успели да облекат празничните си дрехи. На обеда имаха само неколцина гости, обядваха набързо и много съжаляваше за това Стойна, която успя да седне на трапезата до Лазар и само блещеше очи в него, та дори забравяше да се храни, колкото и да беше лакома. Султана потискаше гнева си, като виждаше как се унася рошавата девойка по сина й — сватба беше и не биваше тъкмо сега да се кара на чуждата мома, която не умееше сама да се сдържа. Султана беше по-търпелива и към Стояна, макар все пак да намери случай да му каже насаме:

— Гледай довечера, като отидем у сватовете, да не станеш пак за резил като снощи. Не се наливай толкова с вино, не ти прилича.

Скоро след обеда започнаха отново да идват люде, особено жени — да разгледат рухото на младоженката. Стояновият братовчед седна край чешмата в двора и наду гайдата си. Сега къщата и дворът бързо се изпълниха със сватбари.

Лазар се остави да го повлече общата залисия. Тая нощ не спа повече от час или два, беше уморен, но не искаше да се застоява на едно място и все ходеше между людете — боеше се да остане сам. През цялата безсънна нощ той се бори с мислите си за Катерица и за самия себе. Нощното приключение на най-малката му сестра засегна чувството му за нравственост, за чест, за ред, честолюбието му и братската му ревност, боеше се за Катерина, за майка си, за цялото семейство, не знаеше дали да скрие пак лекомислената постъпка на девойката и докъде бе стигнала тя, как би могъл да я предпази или вече да я спасява. Заключението му беше едно и също:

Катерина би могла да се омъжи за резбаря, ако работата бе стигнала дотам. Тогава той се блъсваше в един и същ въпрос: ами мама? Но зад тая грижа за Катерина повече криеше тревогата си лично за себе си. Той обеща да се ожени за Божана, тя беше вече негова годеница знаеше, че ще бъде щастлив с нея, с това добро, кротко, умно и хубаво девойче. Решението му не дойде изеднаж, случайно или по прищявка. мислил бе често за Божана, обичаше я. Свързан беше и с Андрея, с цялото семейство — старата им дружба, общата им работа — и сега всичко, туй се затвърдяваше, узаконяваше, той ставаше член на това семейство, сред което винаги намираше обич и привързаност. Но дали бе изрекъл обещанието си пред Божана от все сърце, свободно? Не го ли изрече прибързано, — от жал към болната девойка, не беше ли някъде скрито в съзнанието си, убеден, че тя няма да живее още дълго, та; искаше да я утеши, да я зарадва в голямата й скръб и отчаяние? Знаеше колко много го обича тя, но неговата обич към нея стигаше само дотам: да я утеши, да я успокои в мъката й, в страха й, да й помогне и с най-голяма жертва от своя страна. Той вярваше, че тя наистина ще му бъде мила невеста, обичаше я, желаеше я, нежна и хубава, и все пак не беше това обич, която да изпълва сърцето догоре. Имаше едно кътче в неговото сърце. заето от другата, и той не можеше да я прогони оттам. Едно кътче, но то като болка обхващаше, владееше цялото му същество. Не бе я виждал отдавна, а не можеше да я забрави. Той не можеше честно и почтено да се свърже с Божана, щом мислеше толкова много за друга девойка, за Ния, и тъкмо нея ли трябваше да мами, нея — Божана, — това чисто и доверчиво девойче, да я мами той, Лазар! Не, той не я измами снощи — от обич и жал към Божана в оня час бе забравил другата. Вярваше и сега, че ще я забрави, вярваше…

Пред портата спря кола с два коня, в двора нахълтаха шумно млади люде — зетьови пратеници — да вземат чеиза на младоженката. Лазар отиде да помага да изнасят и товарят. Колата пак потегли, претоварена, покрита с нова вълнена черга, та шарките й ярко пламтяха на слънцето. Дворът и къщата се изпълниха с още повече люде, наближаваше време да дойдат кумове и сватове да отведат невестата. Тя стоеше затворена в една от стаите пременена вече, с тежък венец на главата, и плачеше толкова много, че шумната дружина девойчета, които бяха при нея, непрестанно надигаха викове, пееха песни, кикотеха се пресилено, за да я успокояват и развличат. Най-сетне дойдоха да я отведат — младоженецът с всичките си свати и сватове. В двора сега свиреха две гайди, свиреха тъжно, на раздяла.

Имаше един старовремски обичай, шумен и весел, та се насъбраха люде да гледат как ще се изпълни. Дойде да погледа и Лазар заедно с други младежи, които все около него се навъртаха. Деверите и всички другари на младоженеца се струпаха пред стаята, дето беше младоженката с другарките си, а вратата беше здраво затворена. Започнаха да тропат, да блъскат с юмруци, с колена:

— Отворете, отворете! Дошли сме да си вземем невестата. Отворете!

Чуха се дружни момински викове иззад вратата:

— Нема да ви отворим! Не ви даваме невестата! И пак тропот и блъскане — вратата започна да пропуква:

— Отворете!

— Нема да ви отворим!

Най-сетне вратата едва-едва се открехна. Протегнаха се една през друга отворени шепи:

— Дайте откуп!

Зачу се звънтеж на монети, шепите се затвориха и се дръпнаха назад, но пак се показаха още повече отворени, момичетата пак нададоха викове:

— Малко е, малко е! Дайте още! Не се дава лесно такава хубава невеста.

Пак се чу звънтеж на пари, вратата се отвори широко, деверите влязоха да изведат невестата.

Между пъстрата купчина моми и булки, които обграждаха младоженката, Лазар неочаквано видя Ния. Той не се помръдна от мястото си между развеселената тълпа, побутваха го, блъскаха се в него, някой и като че ли му заговори нещо, а той виждаше само нея и чуваше как се блъска сърцето му, кънтеше сякаш цялото му тяло при всеки удар. Тя също го гледаше и очите й говореха с нечут глас. Лицето й беше поувехнало, като да е боледувала наскоро. В погледа й нямаше нито сянка от нейната макар и сдържана надменност, очите й молеха с тъга, но бяха открити, избистрени от непоколебима решителност в молбата и в тъгата й. В тия няколко дълги мигове, докато погледите им бяха се слели един в друг, Лазар я обичаше с цялото си същество, забравил бе всичко руго, виждаше само нея. Сега тя можеше да изтръгне, да вземе от сърцето му всяко обещание, всяка клетва. Не бе я виждал отдавна, от дълги месеци, струваше му се понякога, че я забравя, че бе потиснал и надвил слабостта си към нея, сладостното учудване и възхищение от хубостта й; че бе пречупил замайващата сила, която се излъчваше от нея и държеше като с ръка сърцето му, топла и нежна ръка, но непреодолимо силна. Той бе се лъгал. Едва бе успял да покрие, да потисне всичко това под някаква тънка, крехка покривка, чуплива като тъничък ледец през тревожните предпролетни нощи, който се стопява още под първите слънчеви лъчи, както сега под нейния открит, бистър поглед.

Някой го дръпна за ръката, чуха се гласове, смях:

— Лазаре… И ти ли не даваш да ти отведат сестричката? Как си застанал тука…

С мъка се откъснаха един от друг погледите им. Лазар се сепна. Шумът наоколо нахлу в ушите му, на няколко стъпки пред себе си видя Нона, поела с вдървени ръце двете шарени кърпи, с които я водеха двама от деверите. Тя бавно пристъпваше, отпуснала зачервени клепки, по страните й блестяха сълзи, а големият венец на главата й от късни, есенни цветя я натискаше, сякаш да я превие под своята тежест. Стана му тъжно за Нона, която напущаше бащиния си дом, и той й се усмихна, да я успокои, да я насърчи, ала тя не подигна клепки да го погледне.

Като излезе на двора и вече сватбарите се отправиха към широко разтворената порта, на път за църквата, Лазар се огледа, отговаряше разсеяно на тия, които го заговаряха, и търсеше с очи Ния. Най-сетне я съгледа — и тя също търсеше с поглед из пъстрата тълпа, въртеше очи, бързо, неспокойно. До нея стоеше старата й леля, нещо й говореше тихо, но живо, припряно, като да й се караше, а Ния едва ли я чуваше. Сетне тя тръгна с леля си и Лазар вече не я видя…

На излизане от църквата след венчавката. докато сватбарите още не бяха се подредили да вървят към зетьовата къща — първо мъжете и след тях жените, както ставаше винаги, — Катерица, нетърпелива и обладана от желание да улесни и засили връзката между брата си и Ния, издебна го и го придръпна настрана:

— Виде ли Ния? Нарочно дошла, макар неканена. Избегала от къщи, баща й не я пускал. Той не я пуска у нас. Дошла само да те види. Сватба е, нема да се забележи. Леле, Лазе, да знайш колко много те иска! И каква е хубава като царица между сички моми. Лазе, само да кажеш, че и ти я искаш, тя е готова да побегне по тебе, ако баща и не се съгласи да ти я даде.

— Не ми говори за това — опита се да я отклони Лазар, но после някак против волята си додаде: — Ти така мислиш.

— Не, Лазе — повиши неусетно глас Катерица. — Не не, като пред изповедник, сичко ми каза, колкото и да е мълчалива. Тя…

— Нели знайш аз съм веке сгоден за Божана — прекъсна я Лазар. — Върви сега там, при жените. Сама остана тука…

— Ама, Лазе — улови го тя за ръката и шепнеше в ухото му, приподигайки се на пръсти: — Ти снощи с Божана… от жал и… Божана е толкова болна.

— Аз обещах да се оженя за Божана. Можеш да кажеш на Ния, ако… Но върви, върви, само ти си тука, между мъжете. Върви — побутна я той.

Навел глава, заслушан в себе си, той си мислеше:

„Това е, което мога и требва да отговоря: аз обещах. Ако ще… ако ще, цел казан огън и катран да ври в мене.“ И той пак дигна глава, с твърд поглед, а лицето му беше побледняло, като слана да го бе попарила.

III

Тая година първият сняг падна много по-рано, далеч преди Божик, и опитни люде предсказваха, че зимата ще бъде дълга и люта. Поуплаши се народът, но и нямаше защо да се плаши толкова — годината беше добра откъм родитба и плод, а колко му трябва на човека да преживее: да има залък хляб и малко огнец, а друго и не му трябва толкова, може и без него. То се знае — добре е да има какво да дигнеш поне с върха на дървената лъжица, да залъжеш сухия залък, но като няма — няма или колкото има — толкова. Без хляб и вода човек не може да живее, а без другото може да живее. Пък и греховно е да живееш в излишество и да си угаждаш прекалено, колкото иначе да е стръвно и ненаситно човешкото черво.

Но людете по Арнаутлука се бяха уплашили повече. Там земята е суха и безплодна, планина и камък, та като се случи лошо време, людете се боят да не останат без залък хляб, без троха качамак и дават чисто злато за преспанска или вардарска пшеница — всяко зърно налято, изпечено и тежко като дренка. Като се заприказва, че иде тежка зима и падна първият сняг, Андрея Бенков и всички житари в Преспа получиха вест от битолските търговци да пращат там, колкото имат жито, царевка и каквато имат храна, че оттам, от Битоля, тръгваха керваните за Корча, за Елбасан и по целия Арнаутлук. Цените бяха добри. Андрея и Лазар изпратиха за Битоля последните натоварени коли, слугата и циганите хамали, които товариха дни наред, преметоха изпразнените хамбари — да бъдат готови за догодина. Сетне и сам Андрея замина за Битоля, бави се там няколко дни и се върна развеселен:

— Сладко нещо е търговията, Лазе, като се случи добър късмет. А като се работи с ум и разум, късметът не бега от човека.

— Сека работа е сладка, щом носи плод и сполука. Попитай баща ми — усмихна се Лазар, — той песен ще ти запей за чуковете си.

— В търговията човек требва да има смелост. И здраво око. Ти имаш смелост, Лазе. Аз се плаша повеке и не хващам работата нашироко.

Те седяха сами в преградения ъгъл на широкия дюкян, край мангал с разгорени дървени въглища, от който едвам-едвам полъхваше топлинка. Беше на два дни след Свети Спиридон чудотворец, времето беше кишаво и влагата лепнеше като студена мокра кърпа по ръцете, по лицата и разголените шии. Първият ранен сняг отдавна бе се дигнал, стоеше само по планините разпокъсано, надупчено от върхове и канари бяло покривало, но от няколко дни небето пак се сключи над Преспа, увисна като препълнена цедилка, цяло в един тежък, сивобелез-никав снежен облак между планините. Тая сутрин прехвърчаха снежинки, появяваха се като че ли от въздуха, премятаха се и бързо чезнеха в рядката кал по лъсналия калдъръм. По улиците се мяркаха редки минувачи, всички се бяха прибрали край тлеещите мангали по дюкяните. само откъм чаршията на казанджиите и железарите се дочуваше един общ звук, металически звънък, и през него като едър летен дъжд се чуваха припрените удари на широкочелите чукове откъм папукчийската чаршия, която беше по-близу. В тия чаршии сега, преди Божик, кипеше работа. Двамата приятели мълчаливо грееха някое време ръце на покритата с бяла пепел купчинка жар, от цигарата, между пожълтелите пръсти на Андрея се точеше и къдреше синя лента пушък. Той смукна няколко пъти с проточени устни, сложи цигарата на крайчеца на пръстения мангал и посегна към малкия сандък край стената, дето бяха тефтерите и се събираха парите от всекидневната продажба. От струнената торба извади големия и малкия тефтер, пиринчения дивит. Като си плюнчеше пръстите, той каза:

— Тая година свършихме рано… Не помня толкова рано да е свършвал и татко ми, бог да го прости. Продавали сме чак до ново, а сега зърно не остана. Ето сега, Лазе, да видиш, що сме дали, що сме взели… — И той поднесе, както бе го разтворил, големия тефтер към Лазара. Но Лазар махна с ръка:

— Какво ще гледам. Какво ще гледам тефтерите, добре ги редиш, като баш кятинин.

— Не… само да знайш, да видиш как е вървело… Лазар поклати глава с присвити вежди — досещаше се накъде ще избие работата. Андрея продължи с предпазлива стеснителност:

— Ти знайш какво купихме и как продадохме, тука сичко е записано, кирии, хамали, сичко… Остават ни чиста печалба деветдесет и седем лири и неколко гроша.

Той остави върху сандъчето разтворения тефтер, по бялото му лице се появи бледа руменина. Сетне се разбърза, извади от пазвата си малка платнена кесийка, изсипа върху протърканата черга на миндерчето, дето седяха двамата, купчинка златни монети, някак зад мангала, та да не може да види човек отвън, откъм улицата.

— Тука са сичките. Половината са твои, половината са мои. Преброй си четирийсет и осем лири и половина, Лазе. Останалите неколко гроша…

Лазар се дръпна малко и го гледаше с присвити очи, хитро засмени:

— Ти наистина ортак ме правиш, а?

— Братски работихме, Лазе, братски ще делим. Лазар стоя още една минутка тъй, като да се боеше да не го улови някой за шията, очите му престанаха да се смеят, сетне се наведе, преброи петнайсет лири и ги дръпна към себе си.

— Вземам петнайсет лири. Прибери си другите. Мене и тия ми са много. Да бех при баща си, немаше да изкарам толкова пари и цела година да бех чукал там. Татко ще се зарадва, като му дам сега десет лири от тия… Нели ме храни! Другите пет лири ще задържа за себе си, нели съм търговец, а? Да тропа и моята кесия.

— Лазе…

— Ни дума повеке.

— Прибери си каквото ти се пада. От сърце…

— Ще ти върна и тия! Ще си отида!

— Е, харно. Останалата част от твоя дел ще ти я запиша като твой капитал.

— Премного ми е това, което вземам. Но ще го взема, като те виждам какъв си. Нито аспра повеке нема да взема и нищо нема да записваш, че ще си отида и нема да ме видиш веке в дюкяна си. Ти знайш, и аз знам. И знам по-добре от тебе какво ми се пада. Малко ли е, че ме прибра в дюкяна си и сега делиш печалбата си с мене? Прибери си тия пари, ето и аз ще прибера петнайсет лири и… Нито дума повеке. Догодина, живот и здраве, пак ще поработим.

Същия ден вечерта, както бяха събрани Глаушевци в голямата стая с огнището. Лазар рече на баща си:

— Дай си, татко, шепата.

— Е, що — протегна ръка Стоян, а очите му засвяткаха детински лукаво. Той очакваше някаква закачка и винаги беше склонен, вече и на тая си възраст, да подхване всяка весела игра или шега.

Лазар изсипа в ръката му десет златни лири:

— Потъркай си брадата с них, татко. Това са първите пари, които внасям вкъщи.

Очите на Стояна плувнаха във влага от радост — не за парите, а заради Лазар, който ги бе спечелил. Стоян разтърка брадата си с лирите и от сърце изрече благословията си:

— Да се умножат, сине, колкото са космите на брадата ми! Хаирлия да е сефтето ти! Вземи, жено, прибери ги в ковчега.

Султана седеше на колена пред огнището и бъркаше каша в медна тава. Едва сега се обърна тя през рамо да погледне, макар да чу разговора на мъжете и звъна на лирите. И каза пренебрежително, види се, не се радваше на първата печалба на Лазара:

— Прибери ги негде, докато свърша с вечерята. После, като седнаха да вечерят и хапнаха по няколко залъка, тя попита сина си:

— Е, какви са тия десет лири?

— Това можах да изкарам, майко, тая година.

— Само толкова ли… Нели сте ортаци. Купихте и продадохте много стока, както сам казваше, а само гова ли ви е кярът?

— Кярът е по-голем, но аз взех само това, което ми се пада.

Дойде й да му каже: „Ти, значи, не искаше да останеш калфа на чорбаджи Аврама, а стана калфа на Андрея Бенков.“ Но как би му казала такова нещо, макар да беше това самата истина! Султана сложи нов камък върху сърцето си, както ги нареждаше един върху друг от някое време. Нека тъй да бъде сега-засега. От друга страна, тя беше доволна от отговора му — Лазар още не беше се свързал с Бенковци, не беше станал ортак с Андрея като бъдещ мъж на Божана, казани бяха само думи, а което е казано вчера — утре може съвсем иначе да изглежда, утре може и съвсем да не се споменава. Изеднаж тя усети страх: думата на Лазар не беше като всяка дума. Никога не бе го чувала да лъже, да изрича празни думи, които изгасват и изчезват още във въздуха. Той бе дал дума на Бенковци и ще я изпълни. Как ще попречи тя, как ще попречи… Да беше Божана поне здрава. Кротко девойче, хубаво, от добър сой. И затуй бе омекнала Султана, затуй не попречи. Е, харно, ама харното е дотука — от тука натам иде само лошо. Божана е болна от бащината й болест — то се вижда, колкото и да крият, колкото и да се залъгват. Наистина, тя стана от леглото и се съвзе, но докога? Лицето й — без кръв, говори, като да мяука гладно коте. Ами здравето на човека отвън се познава. Може и да не е така, но като се съберат мъж и жена, събират се век да векуват, за къща, за деца. Лазар — кой го знай що и как… А защо е тя тука, майка му, да види да премисли по-добре! Колкото и да е умен, млад е още той и е мъж. Мъжът, като е за жена, слабо нещо е, лесно се предава и обърква.

— Хубава каша си направила, жено, ама тебе нещо не ти се услажда много — каза Стоян и лакомо, шумно облиза пръстите си.

Султана като да се върна отнякъде, хапна набързо още един-два залъка и стана по някаква работа, а мислите й — подир нея, пък и сама им се предаваше… Не бива да оставя тя работата с Божана Бенкова да стане непоправима. Нали си знаеше какъв е Лазар, щом застане на едно място. Обича тя девойчето, жално й е за него, сиротото, ама тук не е до жал и до обич. Колкото и да е добро, милозливо дете и хубаво, може да влезе като огън в къщата й. Утре то може две къщи да почерни, но като почерни Климе Бенков своята къща, тя няма да остави щерка му да почерни и нейната. Е, може и да не’ е съвсем така, но с огън не се играе. Малко ли такива случки има? Не, тя ще запази своя Лазе, ще застане между него и Божана, докато е още време. Той е упорит и силен, но тя ще го покори, ще надвие силата му и пак с женска сила. Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня. Султана ходеше из къщи, залавяйки се за една или друга работа по навик, а пред очите й — все Лазар и Божана, докато се изправи там, от другата му страна, и Ния, а редом с нея Божана започна да бледнее и да чезне като Зорницата при изгрев на зората. И понеже мислите на Султана сега бяха така насочени, тя не виждаше хубостта на двете момичета, не виждаше и нищо друго да мери и сравнява, а само туй — колко здрава и бодра изглеждаше Ния и колко бледа и крехка изглеждаше Божана, да те е страх да я докоснеш и все да те е страх да не би да й се случи нещо.

На другия ден Султана каза на Катерица, ама никой друг да не чуе:

— Какво, вие с Ния веке не се срещате, не си ходите.

— Ами тя не идва… кой я знай — послъга Катерина, а и двете с майка си знаеха защо не идваше у тях Ния както преди.

— Не съм виждала отдавна и тетка й — рече Султана уж току-така.

Тъмните очи на Катерина светнаха лукаво: майка й никога не бе дружила с лелята на Ния… Ха, да видим какво ще излезе!

— Ами иди да я видиш, мамо. Тя, май, била нещо болна.

Лелята на Ния все си беше болнава и повече от дебелина, боляха я нозете — не можеха да издържат мършата й, тя все охкаше и се оплакваше, но каква болест беше това!

— Ще ида да я видя утре. Стар човек е. Со старите люде сичко може да се случи.

Катерина сега пък клонеше повече към Божана, но се виждаше, че майка й крои нещо за Ния, и тъй, от любопитство и от дяволия, намисли да улесни старата. Тя изтича при Ния и съобщи на дружката си, че майка й се кани да ги посети днес-утре, да види лелята — чула, че била болна. С хитра усмивка на алените си немирни устни Катерина добави и не сваляше очи от дружката си:

— Мама ще дойде за тетка ти, но повеке май тебе иска Да види, с тебе да си поговори.

Ния кимна мълчаливо. През кадифено меката, топла мургавина на лицето й изби руменина и Катерина не се сдържа — притисна жадно устни върху бузата й, вдъхвайки с разширени ноздри сладостното ухание на това младо красиво лице. Ния я гледаше и като че ли не я виждаше. Тъмният й поглед тежеше от мисъл и тъга, но тя не искаше да издаде с дума вълнението си сега, когато майката на Лазара сама я търсеше, и каквато беше Султана Глаушевица, нямаше да дойде за празни думи и разговори.

IV

Султана се поприбра, попристегна се с по-ново, с по-здраво, превърза се с нова бечка шамия с ресни — не беше празник и не беше кой знай колко далеко, но не биваше да се влиза в двора на чорбаджи Аврама как да е. Когато идваше преди по-често, чорбаджийската щерка я виждаше всякак вкъщи — и боса, и с по-вехто, — но сега беше друго, пък можеше да се случи и чорбаджията да я завари в къщата си.

Тоя ден беше доста студено, духаше лют, остър ветрец, замръзналият сняг хруптеше и скърцаше, улицата беше пуста надолу и Султана се зарадва, че никой не я срещна, никой не я видя, когато влезе в портата на чорбаджи Аврама. А тук още от портата се виждаше, че я очакваха. Пътеката през двора, чак до къщата отсреща, беше грижливо пометена от сухия нов снежец, който попръскваше тая сутрин. Преди още да стигне Султана до чешмата — обкована по ръбовете на мраморното корито и чак до пиринчения чучур с прозрачни, сребристосинкави ледени витки и висулки, — горе на чардака се показа Ния. Султана уж разглеждаше чешмата, а Ния се спусна по широката дървена стълба и се показа долу, в трема:

— Повели, стрино Султано.

Ния беше облечена в дълъг надиплен фъстан, още нощ на широки по четири пръста ивици кафяво и медено, а между тях — зелена чертичка, колкото гайтан, в салта, марка от тъмнозелено кадифе с бели, пухкави кожи по краищата, около шията. Султана забеляза, че Ния беше поотслабнала, побледняла или може би снегът по двора озаряваше с белия си студен сяй смуглото й лице, но очите й изглеждаха съвсем черни, бляскави, каквито са. бяха малко примижали, като че ли тя нарочно присвиваше клепки с дългите мигли. Девойката пристъпи, целуна ръка на гостенката и Султана усети в закоравялата си премръзнала длан меката и топла ръчица.

— Дойдох да видя тетка ти, казаха ми била нещо немощна… Ех, стари сме веке ние с нея.

Излезе на чардака да я посрещне и лелята, облечена в два кюрка, по-широка, отколкото висока, и захленчи както винаги:

— Не ме бива, Султано… Тия пусти нозе… Влязоха в добре затоплена стая с огнище, а в средата — лъснат меден мангал с цял куп жар, проблясваща ярко през тънка мрежица бяла пепел. Хубав килим „походи-поседи“ покриваше половината под, а по другата половина, към огнището, бяха наслагали ястъци, постлани с дебели меки ямболии, и край стените — пъстри, тъкани възглавници. Поканиха гостенката да седне там горе. Ния премести по-близу до нея мангала. Докато двете стари жени побъбриха и се пооплакаха, Ния донесе топла подсладена ракия и кафе. После лелята се разшава, запухтя, трябвало да погледне в мутвака гозбата за обед, излезе и като че ли стаята се изпразни. Ния присви нозе върху пухкавата ямболия срещу Султана, с бял вълнен чорап в ръце — да поплете, неприлично беше да седи без работа делничен ден.

— За татко ти ли? — попита Султана.

— За татко. Плета му ги за Божик. Той се бели чорапи носи.

Султана я гледаше и обмисляше как да започне разговора за най-важното, за което бе дошла. Ния чакаше и се виждаше, че бе наредила да останат сами. Очите на Султана се радваха на хубавата и спретната девойка и мисълта й неусетно отиде на друга страна. Тя, хаджи Серафимовата внука, някога бе се виждала в най-смелите си момински мечти ето досъщ такава, като Ния, хубава, млада, горда и свободна. Родила се бе в коприна и злато, да не познае никога ни грижа, ни яд, ни страх, щастливо, галено чедо на стар, богат род, живеяла би като царкиня — та девойката идва на света само за радост, за хубост, за обич. Тя е светлина в къщата, буди нежност в сърцето и чисти мисли, спира на устата грубата дума. За такова щастие бе мечтала Султана — да бъде жива радост между своите, желана и обичана. А какво стана с нея, като осиротя още невръстно дете… Живот човешки! Може би защото изгоря в мъка и неволя младостта й, та и после, когато се родиха децата й, къщата й се изпълни с люде, млади и весели, съживи се тая запустяла къща, влезе в нея благодат, тя и тогава не преживя нито една своя радост с пълно, цяло сърце. Може би сега да влезе това девойче в дома й, като невеста на най-любимия от децата й, ще се зарадва и тя на своята оплакана и непрежалена младост.

— Ния, чедо, отдавна не си идвала у нас, та се поразтъжих за тебе.

Петте куки в бялата прежда заблестяха бързо-бързо между тънките пъргави пръсти на девойката. Гъста червенина се разля по цялото й лице, обагри нежния пух на белите кожи по дрешката й. Едвам задържа отговора си — как можеше да каже тя това, което искаше да каже тъкмо на тая стара жена, Лазевата майка! Нека старата сама да се досети.

— У нас сички те милуват, Нио — опитваше Султана почвата предпазливо, преди да стъпи направо. — Но може би не те тегли много към нас?

— Тегли ме, стрино Султано, драго ми е да дойда, но се боя.

— Боиш се? От кого, сине? — пристъпваше бързо и смело Султана, търсеше отговора, който искаше да получи.

— Като река да дойда, може некой да ми затвори портата ви и да остана на улицата — усмихна се девойката, привела лице над плетивото.

— Кой, сине?

Ния дигна очи към нея:

— Лазар.

Султана не я погледна, за да не я смути и подплаши в смелостта й. Тя каза, топлейки набръчканите си ръце на мангала:

— Аз съм му майка, отгледала съм го, Нио, и най-добре знам какво е в сърцето му. Нема да ти затвори портата ни той, ами повеке заради баща ти. Нещо се противят те двамата в общината и такива са мъжете. Като тръгнат един срещу друг, могат да прегазят и каквото им е най-мило. На жената не прилега да е много горделива, когато я тегли сърце към некого, а тя требва да познава и силата си. Не знам дали нема да ми се присмееш… — поколеба се за последен път Султана, но ясно се виждаше по лицето на момичето как приемаше то думите й, тя се приведе към него решително, докосна с върха на коравите си пръсти присвитите му колена: — Да си говорим като майка и щерка, мила ми си като моите родни щерки, Нио, отвори си сърцето пред мене: искаш ли го ти моя Лазе?

— Да — отпусна плетивото в скута си Ния, гърлото й беше пресъхнало, гласът й прозвуча глухо, макар да дойде от дълбочината на гърдите й. Но тя дигна лице, очите й горяха дълбоко извътре… — Да. Само той и никой друг… — Сетне двете тъмни зеници запламтяха по-меко, станаха сякаш по-големи, заляха се с обилна чиста влага. Девойката додаде с неизразима горест: — А той, а той? … Научих, че се сгодил за Божана. Обещал да я вземе.

Султана сложи длан на коляното й, да я погали:

— Нио, чедо… Сега веке ние с тебе ще се разберем. Ти не се тревожи. И той те иска, знай го от мене, сгодил се, така ли стават тия работи! Аз го познавам най-добре, а нему, милия, сичко му личи по лицето. Нели го виждам и съм говорила с него за тебе. Мъчи се той, ходи из двора, по цели нощи не спи. Не е за народните работи или за друга некаква работа. Там той е силен, там мъжете са силни, като има с кого да се борят и да надвиват. И яденето им е сладко, и сънят им е здрав, колкото и да са се вдали. Такива са те. Моят Лазе се мъчи. Душата му се мъчи. Верно е, обещал да се ожени за Божана. Ами защо не се радва? Никой не го накарал насила. Аз стоя нощем пред вратата му и се е пред очите ми. Казал е на Божана от жал за нея. А сърцето му към тебе го тегли. Ето защо се мъчи. Ти, като си чула за Божана, уплашила си се. Ами ние с Бенковци ни дарове сме разменили, ни нищо. Казал е само Лазе. А ти… бегаш. Не си знайш силата. Да те вижда по-често, нема да те забрави никога. Да знай, ще го чакаш, при тебе ще дойде. Не ще устои мъж на твоята хубост, Нио. Моят Лазе — заради баща ти, заради народните работи, заради людете. А ти си друго нещо. Там нема упоритост, нема сила, сичко от сърцето иде. Излизай по-често пред очите му.

— Той знай — промълви девойчето.

— Знай, но ти нищо не си му показала, с нищо не си го притеглила. Той само знай. Накарай и баща си да се преклони малко. Ти си му едничка. Да не върви се срещу моя Лазе. Баща ти е, кажи му като на мене: само Лазе и никой друг. Дожалело му за Божана — казал една дума и не иска да я върне. смразил се с баща ти — не иска да преклони глава. Народните работи — е, пък те двамата с баща ти да не се пречкат толкова. Ти виждаш какво можеш — опитай се. Не бегай, не се плаши. Наистина сине, нема по-голема сила от женската хубост.

Белият чорап и петте лъскави куки отдавна лежаха в скута на Ния. Очите й сияеха в надежда. Тя каза:

— Ще те послушам. Каквото ми кажеш.

— Идвай по-често у нас. Не си ни чужда, Катерина ти е първа другарка.

— Ще идвам.

— Кажи на баща си да знай за Лазе.

— Ще му кажа.

— После ти сама ще видиш какво ще стане и сама ще знайш какво да правиш по-нататък.

Ния се пресегна, сграбчи с две ръце ръката й, целуна я, притисна я на пламналото си лице в изблик на радост. С другата си ръка Султана погали тъмните й коси — лъскави, възтвърди, като сурова коприна.

Нямаше какво повече да си кажат. Ния изпрати Султана чак до портата.

V

Тоя Божик Стоян Глаушев за пръв път облече дълъг кюрк от тъмносиньо сукно. Радваше се като дете на тая дреха, която носеха само по-заможните люде и чорбаджиите. Като го накара Султана да облече такъв кюрк, й искаше тя да заличи всяка следа от селския му произход, макар Стоян и под кюрка да си остана такъв, какъвто си беше създаден. Иначе той не би се радвал така невъздържано на новата си градска дреха.

На първия ден на Божик църквата пусна, както винаги на тоя ден, рано, още в зори. Стоян и двамата му синове се прибраха вкъщи и докато чакаха да бъде сложен божикният обед, поднесоха им жените печени врабчета крехки месца — да се облажат за пръв път след дългите пости. Скоро жените сложиха и обеда — днес рано се обяд ваше, от нетърпение след дългите божикни пости, а трябваше мъжете да посетят тоя ден всички роднини и по-близки приятели, дори и по-старите калфи от дюкяна, както беше по стар обичай. Весел и шумен, Стоян седна да обядва с новия си кюрк и едвам го накараха да го съблече.

След обеда Стоян Глаушев отново поведе синовете си и влязоха най-напред у Бенкови насреща. Първа излезе да ги посрещне Божана, още на чардака.

— Ха за много години — викна Стоян. — Ама чакай, ти днеска си и именница. Хайде честито име, да ти е вечно! Аз пък на третия ден ще посрещам. Ние, Стояновците, сме последни. Е — пошегува се той с гръмлив глас, със зачервено лице от празнична радост, — то се знай, нели сме повекето селски люде!

Гостите се изуха пред вратата и влязоха вътре по чорапи, а Божана остана вън да подреди чифт по чифт обувките им. Тя задържа за минутка в ръката си новите калеври на Лазара — да им се порадва, — и те, обувките му, й бяха мили. Сетне побърза вътре — да почерпи гостите, че божикните гости не се бавят много. Влезе в гостната и се спря до вратата, докато продължаваха поздравленията и благословиите между гостите и домакините, докато се питаха и разпитваха за времето, за ранния обед — дали им се усладил, такъв тучен и обилен, след дългите пости. Божана не се решаваше да погледне Лазара в присъствието на баща му и брат му, но с цялото си същество чувствуваше неговата близост. Тя бе се съвзела от болестта и развълнувана от тая радостна среща, изглеждаше още по-бодра, лека руменина бе се появила на бледото й личице, сините й очи се смееха и стоеше там, до вратата, с разкошната тежка корона от златисти коси на главата си, цяла в бледосиня коприна, с широк, надиплен до земята малакоф без обръчи, нашарен със сребристобели божури и листа. Стоян се загледа в нея с полуотворена уста, като че ли за първи път я виждаше — красиво видение от небесна синева и слънчеви лъчи, още по-ярко, по-блестящо върху фона на потъмнелите резби и шарки по вратата зад нея. Той изеднаж викна:

— Ама кога ще ни дадете вие нашата снаха да си я заведем у нас? Още ли ще чакаме.

Божана се обърна и тихо излезе вън, след нея остана тъмният гръб на старата врата. Андрея свенливо се усмихваше, а Бенковица, майката, каза:

— Ех, ще ви я дадем кога да е, щом веке е дадена дума.

— Дадена дума — загърмя пак Стоян нетърпеливо, — може те да си дали дума, ама ние, старите, баща, майки, не сме си дали дума, и тъй, да се чуе и разбере от сички. Ами хайде днеска — днеска, да речем, не може, първия ден, но утре или още по-добре вдругиден, на моя имен ден, да направим годеж, та целият град да чуе и да знай.

— Бива, защо не — отвърна Бенковица.

— Бива. Не бива, ами да бъде! Снаха искам аз, една имам, още една искам. Да турим оглавник и на тоя ат — тупна той Лазара по гърба, — че макар да е толкова умен, целият град го знай и познава, ама е се още аджамия, още мисли, че каквото лети, се се яде, а друго е, като се ожени човек и завъди челяд. Хайде, щом бива — да бъде! Стройници нема да ви пращаме, те, младите, сами си направили строя, а ето го моя син, виждате го, знайте го. кажи сега ти, Бенковице, и ти, Андрея, щом го нема баща й, бог да го прости, кажете да ви чуя аз, баща му, пък утре или вдругиден ще вдигнем годеж.

Стоян беше много тържествен, важен, а беше и смешен, като искаше сега да сгодява сина си, като че ли Лазар беше някое недозряло момче, а той, баща му, редеше живота му. Така беше смешен Стоян Глаушев и с новия си чорбаджийски кюрк — весел, несдържан в радостта си, със зачервено младежко лице въпреки прошарените вече мустаки, грубоват, все още селски човек, а бе навлякъл такава тежка дреха, дълга, от лъскаво сукно, с кожи. Но никой не би му се присмял — радостно се усмихваха срещу него Бенковица и Андрея, радостно се усмихваха и синовете му на високия му глас и бащинската му, важна разпоредителност, а и той се усмихваше сам на себе си, най-вече на новия си кюрк. Какво искаше! да чуе той сега от майката и брата на бъдещата снаха? Най-напред думата им, както беше ред, открито и ясно, сетне и сам не знаеше какво искаше да чуе, но нали такъв беше редът — годежът е спогодба, устройва се от двете страни животът на двама млади люде. Беиковица и синът й се спогледаха с бърз поглед и Андрея каза:

— Ти добре го рече, чичко Стояне, твоят Лазар е малко аджамия. Нека ние с тебе да си поговорим, ето й Кочо е тука, и майка ми, а той да мълчи и да слуша. Каквото ние решим, това ще бъде. Даваме ви ние от сърце Божана за снаха. Така влиза Лазе като наш зет в къщата ни, а ние с мама го приемаме като наш син и брат во сичко. Каквото ни е оставил баща ми Климе Бенков, става и негово, а в работата ще бъдем двамата като братя, ще делим поравно, по братски. Ако иска Лазе, може да дойде да живее у нас след сватбата.

— Не — дигна ръка Стоян. — Не го давам аз моя Лазе домазет!

— Харно, харно, чичко Стояне. В дюкяна той ще бъде наравно с мене. Той знай какво имаме сега на ръка. Имаме още и две ниви и едно лозе, те ще бъдат наполовина негови, наполовина мои, а къщата, докато е жива мама, ще си бъде нейна. Така сме си говорили ние с мама.

Бенковица кимна с глава, но Стоян отново дигна ръка:

— Не! Сичко е на майка ти. Тя е стопанката тука. Каквото е оставил Климе Бенков, най-напред е нейно, а после ваше. Вие двамата ще работите, ще печелите.

— Мене нищо не ми требва, свате — продума Бенковица. — Само те, децата ми, да са добре.

— Е, тъй, тъй — съгласи се Стоян, — но те да не делят така, докато ние, старите, сме още живи. Да се знай кой е пръв и кой иде след него. — Изеднаж той се раздвижи, стана прав, понамести феса на голямата си глава: — Така, думата ни дума. Вдругиден, на моето име, ще направим годеж, ще разменим дарове. А хаирлия да е! Ела сега, сватче, да се целунем — протегна ръце Стоян към Андрея Бенков.

Станаха всички да се разцелуват като нови роднини.

— Мамо — чу се отвън гласът на Божана. Бенковица излезе. Вън тя се уплаши от изгледа на щерка си. Божана бе побеляла като вар. Тя махна на майка си — в полумрака на вътрешната стая ръката й просветна като бял пламък — и я отведе в най-отдалечения ъгъл.

— Не, мамо, не! — улови се с две ръце девойчето за майка си и трепереше, люлееше се цяло. — Бех тръгнала с таблата да почерпя и сичко чух зад вратата, нели за мене приказвахте… Не искам годеж, мамо!

— Защо, чедо! Ами ти требва да се радваш! Ти за Лазе, нели го искаш… И той сам ти каза, когато беше болна, сега, какво, ще направим годеж и после — сватба.

— Мамо, мамо… — простена Божана, отпусна глава на майчините си гърди. — Аз не съм здрава, ти знаеш, майчице.

— Как да не си здрава — отвърна Бенковица, но бледото й лице побледня още повече, посивя в здрача, но все пак тя продължи: — Здрава си, чедо. Ходиш си, работиш. С време, кога се омъжиш, ще закрепнеш още повеке. Така става с нас, жените.

Тя не можеше да признае пред детето си своя грозен страх от болестта на Климе Бенков, мъчителния страх за здравето на децата й, който дълбаеше години наред, ден и нощ, сърцето й, мозъка й, при най-лекото им заболяване, като ги виждаше двамата така слабички, нежни. Сетне дойде разболяването на Божана с всички признаци на бащината й болест — о, майчина мъка, да вижда детето си осъдено на смърт, а може би и другото. Божана бързо се съвзе, от близу един месец изглеждаше съвсем здрава, върнаха се и надеждите на Бенковица — да се бори по-лесно с вечния си страх. Ето сега — какъв щастлив случай с Лазе… Радостта крепи и лекува. Бенковица и наистина вярваше, че женитбата, която променя от корен живота на жената, може да промени, да обърне и кръв, и всички сили в тялото на щерка й.

— Майко, нели казваш, че съм умна… Аз не мога тъй за Лазе. Много ми е мил. Ами ако се разболея пак, ами ако умра… Защо да го почерня… Боже — изхлипа Божана без сълзи, — може и да му предам болестта. Мамо, не се плаши, требва да ти кажа всичко. Никога не сме си приказвали за това, а сега требва. Знам от какво умре татко. И аз повръщах кръв. Не се плаши, мамо, не ме притискай така, може би всичко ще мине, аз наистина сега съм добре. Но — отдръпна се тя от майка си и стискаше в малките си студени ръце загрубялата й ръка — да не бързаме. Аз и така съм радостна. Да почакаме още една година. Да си знаем, но без годеж и веселби, да не разгласяваме.

Бенковица стоеше мълчалива. Божана продължи:

— Иди, иди повикай Лазе. Аз ще му кажа.

— Какво ще му кажеш? — продума Бенковица колебливо. — Иди, иди, мамо. Лазар излезе от стаята и се приближи, следван от Бенковица. Божана събра всичките си сили и каза спокойно, но твърдо:

— Лазе, знам какво приказвахте вътре. Благодарна съм на бога за тая моя радост. Годеж… не сега, още не. След една година. Да не се разгласява, за да бъдеш свободен. Не, не ме питай, Лазе! Размисли и ще узнайш, ще разбереш от какво се боя и сичко.

Тя млъкна. Не можеше да владее повече гласа си. Лазар несъзнателно приподигна ръце към нея в мълчалив възторг. Той знаеше от какво се отказваше тя и от какво се боеше — не за себе си, а заради него. „Да — отпусна ръце той, — нека тъй да бъде.“ И гласно каза:

— Нека тъй да бъде. Ще почакаме, Божанке, една година. Ти прекалено се боиш, но да не бързаме, щом така искаш.

Върна се в стаята, при другите мъже, и каза:

— Поприказвахме вън с Божана. Нема да правим годеж сега-засега. Ще почакаме некое време!

— Е, е, е! Какво е това сега пък! — нацупи се като сърдито дете Стоян Глаушев. — Детински работи. Нели си дадохме дума и…

— Думата е дадена, татко. Само веселбата ще отложим за некое време.

— Ех — махна с досада ръка Стоян. — Тъкмо си бех нагласил гърлото за повечко винце и за песни…

Днес, на първия ден на Божик, и тежката порта на чорбаджи Аврам Немтур стоеше отворена. По улицата минаваха върволици люде, още от ранна сутрин, бащи със синовете си и други по-малки дечурлига, братя и зетьове — всички бързаха пременени, накитени, да се отбият за две-три минути във всяка роднинска или приятелска къща, при кумове и сватове, да честитят големия християнски празник, да разменят все същите думи за времето и за вкусния обилен обед. Всички бързаха, че най-късно до пладне трябваше да се обиколят по двайсет, трийсет и повече къщи. Толкова люде минаваха по улицата, а нито един не се отби в широкия двор на чорбаджи Аврама, в неговите сараи. Той нямаше роднини, нямаше и приятели.

Двете жени, старата леля и Ния, шетаха още от тъмна нощ, накладоха огнищата, наготвиха всякакви коледни ястия, постлаха стаите с нови килими и ямболии, както във всяка християнска къща. Чорбаджи Аврам ходи в църква, върна се, облажи се и той с късче печено месце, че и той бе постил. Сетне сложиха божикна трапеза, богата и пребогата, ядоха тримата сами, мълчаливи, без радост. Чорбаджията се оттегли до огнището, пуши с дълъг един аршин чибук, с кехлибарено зърно за устата като круша, поприпече се на огъня, подремна, събуди се и пак пуши. Тихо беше в голямата двукатна къща, пълна и препълна с тежка покъщнина и всякакви богатства. Откъм улицата се дочуваше тропот на нови или подновени емении и калеври, глуха, далечна врява и сякаш спираше до прага на чорбаджийската порта, до високата стена, която обграждаше широкия чорбаджийски двор, а отсам оставаше само тишина и досада, блудкава, тежка преситеност и мрачна скръб. Душата на стопанина живееше и властвуваше в тоя дом. Отвъд тоя праг и тая висока стена бяха другите, другият свят, чужд и враждебен.

Притихнаха и двете жени. Старата леля се прибра в претоплената си стая на долния кат н легна да спи, да си доспи. Ния влезе при баща си, седна мълчаливо на ниско столче до малките прозорци с железни решетки и шарени завеси, четири един след друг, от вратата до другата стена. Оттук се виждаха чардакът, дворът, отворената порта и улицата, оголелите дървеса по дворищата нататък, покриви и кумини и планината далеко отвъд. Ния отвори на колената си някаква гръцка книга, с едро, черно писмо върху яркобяла хартия. Другата й леля, по-стара сестра на покойната й майка, бе й я изпратила от Битоля неотдавна. Ния я прочете два пъти от край, до край — дълга сантиментална история за смелите подвизи и благочестивата любов на някакъв французки рицар, който загива в бой със зли, подли врагове, и за една млада, красива графиня, която от обич и скръб по рицаря, погребва младостта си между стените на далечен манастир. Ния премина с разсеян поглед по няколко вече добре познати редове и спря до първата точка. Едрите ярки букви, по бялата хартия се преплетоха, сляха се в сиво петно, изчезнаха. Тя нищо не виждаше.

Събираше смелост да заговори с баща си, подбираше думи. Да му каже всичко за Лазе Глаушев, да му каже да я омъжи за него. Преди да седне тук, срещу стария, това изглеждаше по-лесно, смелостта й беше по-голяма. Сега челюстите й бяха сковани и само няколко думи, все едни и същи, най-смелите, най-дръзките, се въртяха в главата й: „Тате, ако мислиш да ме омъжиш — само за Лазе Глаушев.“ И пак… „Ако мислиш…“ Как ще изрече, с чия уста ще произнесе тия думи, това име пред баща си, от страх и срам? Рядко бе седяла така срещу него, да заприказва като дъщеря с баща си, рядко бе чувала от него повече от две-три думи — дали е болна или здрава, дали е гладна или сита, дали иска нов фъстан или нови чехли. Такъв баща беше той. Обличаше я в коприна и злато, хранеше я с мед и мляко и каквото и да поиска тя за облекло и храна. Никога не й се караше, никога не бе я ударил. Добър баща, грижлив, но това не стигаше. Ето какъв час дойде за нея — не беше за здраве или болест, за нова руба. Душата я болеше, а не можеше да повери болката на баща си. Той, най-близкият й човек, беше й като чужд. Друг близък, свой човек тя нямаше. Леля й, прибрана по милост в тоя дом, трепереше пред брата си, чорбаджи Аврама. Ния не помнеше майка си. Знаеше, че тя би й помогнала сега, но нямаше дори някакъв спомен от нея, а само неясна скръб в сърцето си. Лазе… Да дойде да я поиска от баща й, да дойде да я отведе, тя би тръгнала след него. А между него и нея стоеше баща й — чужд и страшен с бащинската си власт над нея, с тежкия си поглед, с мълчанието си. Каквото и да му кажеше за Лазе, за своята обич — той би разбрал само едно: искам мъж. Огън пропълзя по бузите й. Устните й оставаха стиснати. Но тя трябваше да проговори, трябваше…

Ния не смееше да дигне поглед към баща си, да не би да издаде мислите си, и не забелязваше, че той, седнал край огнището, не сваляше очи от нея. Той виждаше, че тя не обърна ни една страница от книгата си, а седеше там, на столчето, вече толкова време. Лицето й, позата к издаваха душевната й борба. Какго ставаше с нея, какво мислеше тя, втренчила неподвижен поглед в книгата? Не беше от полза за жените да четат книги, но пък той не искаше дъщеря му да бъде проста и дива като другите преспански девойки. Никога не бе я виждал такава, с такова лице. Винаги си е била сдържана, студена, горделива, но сега… Не е, не е от книгата.

Върху светлината на малкия прозорец се виждаше тънката линия на профила и, с ниско, право чело и матово проблясващите, едри, черни къдри над него, прав нос, леко издутите устни и гежно закръглената брадичка, върху едва-едва изпъкналите й скули меко светлееше топлата мургавина на кожата й. Като тих пламък грееше около тънката й шия, по рамената й, по едва изпъкналите й гърди тъмночервеното кадифе на новата празнична дреха. Ния, детето ми… — пееше или проплакваше сърцето му, но устата му не бе свикнала да произнася думи на обич и нежност. Само една обич и една нежност имаше в неговото вкаменено, отровено сърце: Ния. Там беше и някогашната му буйна, гореща страст към майка й, превърнала се сега в скрита, мрачна скръб. Аврам Немтур никога не бе имал думи за своята любов към жена си, за нестихналата си жалба по нея и после за обичта си към единствената рожба, която тя му остави след ранната си смърт. И неговото сърце беше човешко. И в неговото сърце имаше няколко благородни капки кръв, груб д, загрубял от ненавист към човека, от високомерие, властолюбие и алчност за богатства: неговата покрусена любов към покойната и неизказана нежност към нейната и неговата единствена рожба. Мрачният лъч на погледа му изпод сключените дебели вежди напираше да проникне през гладкото чело на девойката. Може би тя желаеше нещо и не се решаваше да му каже… Но да каже — би изпълнил всяко нейно желание! Да не би пак да я безпокояха двете дръзки турчета? Той ги бе издирил, бе ги прикоткал и сега те се отбиваха в дюкяна му понякога, да пият по едно кафе с чорбаджията, и вече не минаваха пред портата му. Ния, детето ми… Кажи — ала устата му не се отваряше. За да не покаже слабост. За да не издаде болката си по любимата загубена жена, която остави след себе си ярка, жива следа. Ния приличаше доста на покойната си майка, а гласът й понякога прозвучаваше досъщ като гласа на мъртвата и чорбаджи Аврам сякаш чуваше жена си отвъд гроба. Тя го зовеше с гласа на Ния. Той вярваше, че покойната е в рая, и беше набожен по своему — пазеше постите, занимаваше се с църковните работи, даряваше църкви и манастири, ала не толкова от страх пред бога, колкото от страх да не би душата му, когато се представи един ден горе, да намери затворена златната врата на рая. Но това бяха. по-редки минути в живота му, когато се поразхлабваше обръчът на скръбта, ненавистта и високомерието му, в коИто беше сковано неговото себелюбиво сърце.

Ния изви глава и се загледа през прозореца между приподигнатите завеси, набрани като ветрило. Баща й веднага улови движението й, дочу как тя тихо, едва чуто въздъхна. Пред отворената порта минаха неколцина люде, след туй други двама. Като следваше неотстъпно все същата мисъл, тя неочаквано и за себе си, започвайки предпазливо, отдалеч, продума:

— Никой не идва у нас.

— Защо ти са? Да не мислиш, че за добро ще ти влезе чужд човек в къщата! Ще влезе за ядене и пиене, да разгледа и после ще отиде да те приказва.

Девойката се насърчи от неочакваната му приказливост.

— Се тъй сами ли ще живейме, татко… Далеко от другите люде. Ти немаш приятели и роднини. Виж другите…

— Не ми требва никой. По-далеко от мене. Ния продължаваше да гледа през прозореца. Сърцето й биеше по-бързо и по-бързо. Тръгнала бе и вървеше с отчаяна решителност към пропаст, която ще я погълне, страшна и неизбежна, но може би ще намери там, от единия до другия бряг над тъмната дълбина, макар едно тясно, несигурно мостче. И пристъпи още по-смело, дръзко:

— Тате, ти си веке над шейсет години, аз съм на осемнайсет. Ще ме оставиш съвсем сама на тоя свет. И какво ли още не може да се случи с човека.

Дебелите черни вежди на чорбаджи Аврама подскочиха и двете нагоре, подпряха набралите се гъсти дипли на челото му. Не бе чувал такива думи от щерка си. Не, Ния не беше вече дете! Той бързо се приподигна на лакътя си:

— Ще те омъжа. Ще ти оставя богатство.

Сърцето на девойката щеше да изхвръкне от гърдите. Ето, още една стъпка! А как чудно спокоен беше гласът й:

— Богатство… Ти знайш, тате: бог дава, а взема още по-често и по-бързо.

Дебелите вежди на чорбаджията паднаха като капаци върху очите му, набраните бръчки по челото се разнесоха — това беше усмивката му. Усмихна се той на себе си, че се бе досетил: „Тя иска да я омъжа. Жена е веке, жена, погледни!“ Ето пак спомени за Кальопа, майка й… Той отпусна клепки, лицето му се разведри и успокои, като да го упои сладка дрямка. Той се ослуша далеко-далеко. Беше последната им среща, преди да му стане жена, най-късата от всички срещи, които бе имал с нея, все тъй набързо… Ще те взема, Кальопе… Вземи ме, аз тебе съм избрала! … Гласът на мъртвата ли беше тоя далечен глас, или Ния е казала някому същите тия думи?

— Нио — продума той слушай, — дали… дали не си избрала некого?

Тя бързо се обърна, присви колена до него, обхвана шията му, притисна лице на гърдите му. Той нито се помръдна, не знаеше и какво да стори, щерка му никога не бе го прегръщала така, неочаквано дойде тая радост от тежестта на ръцете й около шията му и тая главица на гърдите му, мила, своя, родна.

— Е, е… Кажи, кажи.

Ния се притисна още по-плътно към него и рече:

— Лазе Глаушев.

Чорбаджи Аврам трепна, потрепера, сякаш нож го прободе. Посегна с две ръце, свали от шията си ръцете й, тя се отдръпна, както беше на колена пред него, и остана тъй, с наведена глава, устните й трепереха. Какво ще каже той сега?

— Той ми е враг — каза старият с хриплив глас. — Него ли намери! Не, не. — Тате… Той се раздвижи, потърси чибука си, кесията с тютюн, започна да се гневи:

— Той едно време, когато го каних да дойде в дюкяна ми, отказа. Спомняш си. Не ме почете, отказа. Такова нещо аз не прощавам никому.

Чорбаджи Аврам не допущаше, че някой в Преспа би отказал да се ожени за неговата дъщеря. Повече искаше да я отклони и да я подпита. Не беше много йзненадан от избора й — Лазар Глаушев беше пръв между преспанските младежи, чорбаджията бе дочул и за успехите му в търговията с Андрея Бенков. В гнева му срещу младия вироглавец имаше повече надменност и страх, отколкото омраза. Той сложи цигара на дългия чибук, запали я от жарта в огнището, а в това време обмисляше какво да каже и — чудно, не намери с какво да покуди младия момък.

— Ти остави преспанските бечварковци — казанай-сетне той. — Аз ще ти намеря мъж, да ти е прилика по сичко. Може да не е от тука, но ще ти го доведа вкъщи. Остави на мене.

Ния се изправи и рече:

— Ти ме попита дали не съм избрала некого. Аз ти казах, тате. Никой друг.

В твърдия й глас, в израза на лицето й чорбаджията позна собствената си упоритост. Той нищо не отговори. Ния седна отново на столчето до прозореца, дигна книгата от пода, сложи я пак на колената си, без да я отвори. Сега той ще мълчи може би сто години. Но му каза, каза му всичко. Боеше се повече от него, от стария, а сега виждаше, че по-трудно беше да победи другия. Тя не успя да го види през тая предпразнична седмица, откакто идва у тях Султана. Ще иде и тя у тях, ще отива всеки ден, ще го дири, ще го среща — сега й беше по-лесно, щом се освободи от страха си пред стария. Някой се мярна по двора. Ния погледна.

— Иде ни гост, тате. Хаджи Захари.

— Хм… Не съм го очаквал. — След минутка чорбаджи Аврам додаде: — Като че ли сам господ го праща… Почерпи там каквото требва и ни остави сами.

Девойката излезе да посрещне стария хаджия. Стана и чорбаджи Аврам с чибука си, поизтърси копринения си пояс и дълбоките си сукнени потури от попадалата по тях пепел от цигарата му, изкашля се шумно.

Седнаха и двамата на меките ямболни, между тях — огнището. Хаджи Захари Мирчев не пушеше тютюн, чорбаджи Аврам хвърли и своята цигара в огъня.

— Не съм влизал в твоята къща, Авраме, откакто почина домакинката ти… хе, кога беше то — поглади дългата си бяла брада хаджи Захария. Гласът му звучеше дълбоко, тържествено.

— Не си влизал, хаджи.

— Слушах тая сутрин църковната служба. Христос се роди. Сърцето ми се изпълни с милост. Размислих се. Какви люде сме ние…

Чорбаджи Аврам мълчеше. Хаджи Захари се вълнуваше, трепереше бялата му брада. Той дигна очи, гласът му стана по-плътен, напрегнат:

— Християни сме, верваме в бога Само на думи, имаме нечестив страх. В живота си, в делата си ние лъжем бога… какво — лъжем себе си. Лоши сме, лоши, тежко ни! Това си мислех аз тая сутрин в църква и ми се доплака. За меке самия и за сички. Лъжем се, караме се, мразим се, пакостим си. Скарахме се и за божия дом. Караме се и ние с тебе, стари люде, секи час бог може да ни повика пред себе си, да отговаряме за делата си тука, на земята, и според това ще ни съди той, милостивият. Ти си по-млад от мене, бог да те поживи, но и ти си веке стар човек. Мислих си за тебе. Ще му отида, казах си, на тоя свет празник християнски, с любов и мир. Ще надвия дявола, нема да оставя сатаната да се радва на днешния ден. Ето с такова сърце ти говоря и не ми се сърди, ако ти кажа нещо, което може да те разсърди: защо вървиш против народа, Авраме, брате? Вървиш с чуждия, а против своите. Не искам да те съдя, а да те моля дойдох, сам да помислиш. Ти знайш, ние не сме гърци, пък вървиш срещу това, което знайш. Кажи го, само ти си за гръчката партия в Преспа. Ти крепиш наместника и власите. Върни се при своите, Авраме, моля те по християнски.

Чорбаджи Аврам не надаваше много ухо на благочестивите приказки на стария хаджия. Той му отговори набързо — дошла му бе друга мисъл и бързаше да стигне до нея.

— Не вървя аз срещу народа, дедо хаджи. Искам да го притегля към себе си, че съм разбрал по-добре. Прост и див е нашият народ и не е харно да се делим и да бегаме от тия, които са по-високо от нас. Това е, то. Сега пък ще видиш какъв човек съм аз, кому мисля добро и кому мисля зло. Слушай и сам ще отсъдиш.

Влезе Ния с голям поднос, изслуша благословите на стария хаджия и си излезе. Чорбаджи Аврам бе подхванал отдалеко, но сега изеднаж отсече:

— Виде ли щерка ми?

— Видех я. Жива да ти е и здрава.

— Отиваш ли да те пратя стройник за нея?

— Отивам — зарадва се хаджията. — Не съм го правил друг път, но за твоята щерка отивам. Къде? Аврам Немтур помълча малко, сетне рече:

— У Стояна Глаушев. За сина му Лазар.

Хаджи Захария Мирчев подскочи, хлътналите му очи светнаха през надвесените бели вежди, младежка руменина се показа по восъчното му лице.

— Ето, ето, ето… Авраме, брате! Тая сутрин сам бог отвори сърцето ми. Негов глас беше, милост да му е: иди у Аврама! Та искаш Лазар Глаушев за зет?

— Да. Нели ти казвам.

Хаджи Захари се прекръсти един път, два пъти, три пъти:

— Слава тебе, боже, слава тебе! … Отивам, Авраме, отивам, божия поръка да изпълня.

Той се заозърта, посегна тук-там около себе си, търсеше опора за ръцете си, понадигна се да стане, развълнуван, нетърпелив. Чорбаджи Аврам размаха ръце срещу него:

— Почакай. Аз не искам тъй, целият град да научи отеднаж. Намери Пазара сам, между четири очи. И не бързай, ако не може днеска. Кажи му, че му давам щерка си. Ще дойде да живей тука, щом ги венчаем. Тя ми е едничка. Докато съм жив, аз ще бъда господарят в тая къща. Като умра, сичко ще бъде негово. Дал ми е господ доста. Има да живеят и внуците му, ако пък е кадърен, нека го увеличи и умножи. Не искам, хаджи, кажи и нему, да се разчуе, докато не получа думата му. Ако откаже, пак да мълчи.

— То се знай. Ама как ще откаже! Отказва ли се човек от такава хубост и такова богатство!

— Не знам… Но върви, върви. Това е от моя страна.

Хаджи Захари Мирчев се изправи най-сетне, разтреперан и с нозе, и с ръце, и с глава, колкото от старост, толкова и от вълнение. Преди да излезе, дигна ръка и рече като древен пророк:

— Край на разпрата в Преспа, край! Лазе Глаушев става твой зет, Авраме. И щом вие двамата… Край и добро начало. Отивам, отивам.

Като излезе на улицата, старият хаджия изви ръце отдире, да стегне по-здраво кръста си, по-бързо да върви. Студеният ветрец развяваше полите на дългия му кюрк и бялата му брада до пояс. Лицето му сияеше със снежно-белите вежди, мустаки и брада, с леко накъдрените бели коси около ушите му под черния кадифен калпак, със свежата руменина по бузите му, с оживелия блясък на очите му, забързал със ситни стъпки, чист и спретнат, помладен от радост. Някои от минувачите се заглеждаха в него и се подсмиваха. Мислеха си: старият хаджия е обърнал повечко чашки за Божик.

Не мина повече от час време, хаджи Захари Мирчев се върна по същата улица. Не се връщаше той, а тъмната му сянка, облечена в неговата празнична руба. Той не помнеше как влезе в къщата на Стоян Глаушев, как се отдели с Лазара в друга стая и седнаха сами, как си излезе после от тая къща попарен — ни жив, ни умрял. Каза всичко и моли, и плака-не помнеше вече всичко, що каза и що чу. Но запомни добре, което трябваше да запомни.

Лазар Глаушев отказа. Старецът не се отчая. Тогава Лазар призна, че бил сгоден за друга девойка.

— Само ти да го знайш, дедо хаджи. Още не сме решили да го разгласяваме.

Ама дали беше така наистина? Или неразумният момък искаше само да оправдае отказа си. И старецът започна да се тюхка — колко харно би било и за църковните работи да се одобрят те двамата с чорбаджи Аврама, да се сродят. Лазар рече:

— Каквото и да е, в неговата къща нема да влеза, да е цела от злато и елмази. Всеки ще каже: предаде се за хубава жена и богатство. По такъв път съм тръгнал и ще вървя, нема да се отбия от него каквито и съблазни да ме теглят. Познавам аз чорбаджи Аврама, нема да го привлека и обърна, а той иска да ме привлече и да ме погуби. Е, разбирам: щерката си ми дава, голема чест ми прави, благодаря му. То е друго. Благодаря му за тая чест. Което ми каза, дедо хаджи, за щерката на чорбаджията, аз ще го забравя и от моята уста нема да се чуе. Сега ти виждаш що е и какво е и сам знайш какъв отговор ще занесеш на чорбаджи Аврама. Е, кажи му най-сетне, ако требва, че съм сгоден и ще се женя за друга девойка. Не стана нужда да говори много хаджи Захари, като се върна в стаята на Аврама Немтур. Чорбаджията го посрещна още на вратата и позна:

— Отказа ли?

— Отказа, и Като да изля някой паница мляко по лицето на Аврама. Останаха да се чернеят само веждите му, сключени в страшен възел, и очите му, като две черни дупки. Опита се хаджията да посмири гнева му, побърза да каже, че Лазар бил вече сгоден за друга девойка, но кой знай дали чу и разбра Аврам Немтур. Не беше на себе си той и вече дума не продума. Нямаше повече работа в къщата му хаджи Захари Мирчев. Отиде си унил и тъжен до сълзи. Сърцето го заболя, доброто му старческо сърце.

На третия ден на Божик пред портата на чорбаджи Аврама спря кола с три коня. Качиха се в колата Ния и Аврам Немтур. Заминаха за Битоля — тъй, посред зима. След два дни чорбаджи Аврам се върна сам от Битоля, мрачен и зъл, не дигаше очи човека да погледне.

VI

Зимата наистина излезе люта тая година. Дебелият сняг, който падна през нощта на последния ден на Божик, не се дигна докъм края на Голям Сечко. От Божик се отвориха студени, ясни дни и мразовити нощи, а като се поотпусна времето на два-три пъти — валяха пак нови снегове, падаха и мъгли. През ясните дни въздухът ставаше като стъкло, върху прозрачното твърдо небе планините се изправяха като варосани огради, бяла, студена пустиня беше полето със синкави сенки по междите и ниските хълмища, със сивите, зацапани, разкривени ленти на пътищата. Нощем от едрите звезди пръскаха искри, месечината режеше едва синеещото се кадифе на небето като лъснато острие, студената й светлина се изливаше на потоци по земята. И какви нощи — всяка по година!

Целият Голям Сечко мина в празници — от Божик до Свети Атанас. Зима — всеки се навърта край огнището, всеки гледа под сушина да е, на завет, като горските зверове и живинки по бърлоги и дупки, пътищата са затворени, работата секва. Пък нали затова лятно време се събира и трупа повече! Човешкото сърце е винаги жадно за радост и веселби. Мина Бъдник и Божик, сетне Свети Василий с Новата година, Водици и Свети Йоан, и други още по-малки празници, именни дни, сватби, годевки, еснафски храмове, както ги наричаха прес-панци, гощавки между приятели и роднини. Покорната рая се веселеше на скрито, по къщите — да не предизвиква душманите агалари, още повече дявола, който завижда на всяка човешка радост и праща зло. Нощно време по много къщи се чуваха песни, но светлината по малките прозорчета биваше затуляна с черги и капаци. Колкото и да беше шумна веселбата и колкото вино да се изпиеше, гостите не оставаха много късно през нощта, разотиваха се далеко преди полунощ, бързайки по тъмните улички със запалени фенери в ръка, както беше заповядано от турчина. коИто живееха по-далеко или виното им се е усладило повече — оставаха да нощуват у домакините. Така бяха живели преспанци от векове — да крадат, да крият радостта си, така живееха и сега, в постоянен страх. Но ако някога страхът ги е държал в пълно покорство — от някое време във всяко робско сърце растеше смътна надежда: ще дойде край един ден на робска неволя! Робът още биеше чело пред стъпките на турчина, но бе започнал борба срещу другия си потисник — фанариота — и в нея крепнеше душата му ден след ден, оживяваше, надигаше се потъпканата му гордост, разгаряше се жаждата му за светлина, избистряше се съзнанието му и помрачената му памет. Ден след ден топлината в земните недра разпукваше и топеше дебелите зимни ледове. Тая година гощавките по Преспа продължаваха до по-късно през нощта, виното се лееше по-изобилно, песните се пееха на по-висок глас и някакви нови песни започнаха да се пеят, в които вековната робска скръб звучеше през гневни сълзи.

С настъпването на зимата във всекидневните си грижи преспанци бяха позабравили народните работи. Мина толкова време, нямаше никакъв отговор по спора около новата църква и народът бе оставил всичко на людете от общината и читалището. Това беше най-сетне тяхна работа — да се грижат за църквата и за всички народни дела. А народът — той е тук, на мястото си, и щом стане нужда… То се знае, за такива работи е нужно много време. Наместникът даваше вид, че всичко беше забравил, старците около него спокойно тракаха с броениците си. Дори и младите около Лазара Глаушев бяха затихнали. Къде е Цариград — само да отидеш и да се върнеш, ще мине месец време и повече. А чак от Цариград се очаква да дойде решителният отговор по спора. Времето; минаваше — е, да, то времето минава неусетно. Ще се чака, щом така е дошло…И в читалището, дето се събираха всеки празник младежи и някои по-стари от еснафа да четат книги и вестници, да слушат беседи, все по-рядко се споменаваше за църквата. По-често се говореше там за училището, но като започна така тая година, така и го оставиха да върви до другата година. Само наместникът н Лазар Глаушев не беше оставил всичко на времето. Наместникът отиде на два пъти в Битоля, при владиката и все по църковния спор, без да отвори дума пред общинарите. Лазар пишеше дълги писма до познати люде в Цариград, както ги познаваше от цариградските вестници, народни люде, молеше ги и ги зовеше да помогнат на Преспа, на бедния н неук, христолюбив български народ, плачущ и жаждущ за своя народна църква, наука, който едва сега се пробужда от дълбок сън и радее да се освободи от вековен фанариотски ярем, от заблуди и душевен мрак. Не получи отговор на нито едно от писмата си, но едно от тях излезе почти цяло напечатано в един цариградски вестник. Тоя брой на вестника се получи в преспанското читалище няколко дни след Божик.

При срещите и разговорите на преспанци през тия многобройни празници започна често да се споменава за новата църква и не толкова за църквата, колкото се даваше воля на една напластена и нараснала омраза към фанариотите. Най-напред преспанци бяха недоволни сами от себе си, че бяха нехайни и недостатъчно ревностни към народните работи, сетне обвиниха и за това наместника, докато ги обзе гневно нетърпение:

— Какво ще чакаме още и колко време ще чакаме…

— Наша ли е църквата — наша е! Ами що сме седнали да я делим с наместника и с тия, власите? Защо делим с них църква и училище — за них тояга по задника, па да си вървят, откъдето са дошли.

— Те ни примамиха в тая давия и сега са страна срещу нас. Да беха отишли те да се съдят, защо се уловихме и ние! Подкупили и каймакамина, и мутесарифина в Битоля, и пашите в Стамбул. Нашата давия с них е бутната под миндера, ние чакаме, ще чакаме още сто години, а те — пак да се разпореждат и в община, и в новата църква, и в училище. Народе, нема какво ние да делим с наместника, с Грета, с гърци и власи! Ако им требва Църква, те с Аврама Немтур да си намерят друга църква.

Надигнаха се отново и по-силни, по-многобройни гласове:

— Да ги изгоним! И пак най-напред се разпламтя общото огнище — читалището. Пак първите главни хвърли Лазар Глаушев.

Той отказа на Аврама Немтур да му стане зет и наследник, отказа с леко сърце и с поласкана гордост. А Ния? Много слаб беше срещу нея щитът му — връзката с Божана Бенкова. Той забеляза, че е сънувал Божана само два пъти — болна, разплакана. А Ния беше във всичките му сънища — тук беше безсилен да я спре, да я прогони, да избяга от нея, — тя навлизаше в сънищата му, тя ги строеше такива чудни, хубави, ясни като някакъв друг живот и се събуждаше той не с натежало сърце от жалост, а премалял от наслаждение, разляло се по тялото му, пропило всяка клетка. Тя беше властна и любима господарка на душата му — той го чувствуваше, ала разумът му, съзнателната му воля повеляваха, крещяха в него: ти трябва да я изгониш от душата си, от слабата си грешна душа, толкова склонна към наслади и суетна радост! Ния е дъщеря на Аврама Немтур — народен изменник и враг, по-омразен и от чужденеца владишки наместник. И Лазар отново подкачи борбата срещу народните врагове. Така му беше по-лесно, колкото и да чувствуваше в сърцето си бремето на своята страст към Ния. Борбата срещу баща й беше борба и срещу нейната опасна власт над чувствата му.

Преспанци трябваше да чакат отговор на техните махзари и харзовали, но бяха чакали вече доста дълго. Народната правда беше очевидна за тях и колкото и да им беше позната турската мудност във всяка работа — опасните врагове на тая правда бяха само фанариотите и погърчените като Аврама Немтур. Какво ще чакат още преспанци? Възмущението и нетърпението се надигна и накипя тоя път по-бързо, преспанци се готвеха не на шега да прогонят наместника от църквата. Тогава се зачу и все по-високо, по-настойчиво еднозвучният глас на благоразумието:

— Чакайте! Не бързайте! За малко може сичко да се развали. Ще разгневим турците. Да почакаме още малко.

И тоя глас излезе от недоволния народ. Разнасяха го по-старите, някои от чорбаджиите, които иначе вървяха с народа, по-плахите и неколцина умници, които са по-склонни да умуват, отколкото да действуват, пригласяха му и неколцина, които завиждаха на буйната сила на младите начело с Лазара Глаушев, а нямаха своя сила да бъдат като тях. Най-сетне и това беше народен глас и пръв го долови наместникът, който правеше всичко, за да го засилва. В началото на борбата всички се бяха увлекли в общото недоволство. Трябваше да се събори едно отречено от всички господство и нахално, подло присвоено опекунство над целия народ и се виждаше напред само един враг — фанариотите и най-вече в лицето на наместника, чорбаджи Аврам и други неколцина около тях. също владиката, патриката, но те бяха толкова далеко в Битоля — и още по-далеко — чак в Цариград. От кого ще се боиш? Срещу турците също имаше леснина — парите. Така беше в началото, а сега тъкмо турците бяха между двете партии, трябваше турският съд и закон да разреши спора им като се бореха за своята църква — преспанци трябваше да се дигнат и срещу турската власт. С това именно беше силен и гласът на благоразумието, на примирението и слабодушието на едва-що пробудилите се роби. И се бореха два гласа, като надвиваше ту единият, ту другият:

— Да ги прогоним!

— Чакайте!

Времето минаваше.

Скоро след като се изредиха всички големи и малки празници около Божик и Водици, през първите дни на февруари Божана Бенкова пак легна болна. Тя се държа храбро в общата празнична радост и в своята собствена радост, макар да чувствуваше новия пристъп на болестта си, който се засилваше. Тя посрещаше и изпращаше гости, посрещаше и изпращаше с щастливи очи годеника си, а чувствуваше как отново старата тъпа болка дълбаеше гърдите й. О, може би ще мине! Тя се бореше не за живота си, не със страха от смъртта, тя се бореше за щастието си — дано да го запази, дано да продължи поне още един ден! Майка й скоро забеляза, че тя пак слабееше и бледнееше, а Божана криеше от нея появилите се отново кървави храчки. Така, до последни сили, докато падна в леглото.

Лазар отиваше всеки ден да види годеницата си. Не беше прилично да отива толкова често, но той винаги бе влизал в тая къща, пък и годеницата му беше болна. Той се прилепи още повече към нея от голям страх да не я загуби. Тя му беше здрава опора в борбата му със самия себе, в усилията му да остане верен на себе си и такъв, какъвто искаше да бъде. Но той забеляза, че колкото беше голям страхът му да не загуби Божана, толкова беше голям и страхът му да не би Ния да се върне пак в Преспа, да не би пак да я види. Той знаеше, че Аврам Немтур бе завел щерка си в Битоля или в Солун, за да я отстрани от него. Лазар не отвори уста пред никого за предложението на Немтура и за своя отказ, но се шушукаше из целия град, че Немтур насила отвел щерка си, за да и попречи да побегне при Лазара. По незнайни пътища истината стигна до чужди уши и стана подкваса на дълга история, с която разни люде насищаха любопитството си, в което даваха воля на въображението си, — на собствените си чувства. Предположенията и догадките ставаха несъмнена истина, съчиняваха се разговори, срещи и сцени, сочеха се очевидци. Общата омраза и озлобление към чорбаджи Аврама намери широк отдушник, името му се подмяташе с жесток присмех. Пак по незнайни пътища тая история стигна и до неговите уши и той нямаше вече спокойна минута, обладан от дива ярост, която не знаеше върху кого да излее. Възхищението от Лазар Глаушев порасна, макар скритата завист на някои да изстиска и своята отрова, но това правеше още по-любопитна историята, в която пръв герой беше той. Не можеше да стори нищо Лазар колкото и да се отегчаваше и възмущаваше от людските измислици, стискаше устни да не подхрани клюката нито с една своя дума и очакваше да пукне тя от собствена смърт. Той и не помисли, че сега си бе спечелил един наистина опасен, смъртен враг — чорбаджи Аврама. В гнева на стария чорбаджия беше и презрението му към преспанци, беше и чорбаджийската, му надменност, ала ден след ден яростта надвиваше другите му чувства, докато го накара да прегази гордостта си. Той се скара не много предпазливо с хаджи Захария Мирчев, когото обвини, че не е запазил тайната на стройник. Поутихнала мълвата около Ния, сега отново пламна. Аврам Немтур не повярва на клетвите на старияд хаджия и все пак сега гневът на чорбаджията съвсем се обърна към Лазара Глаушев. Види се, бе дочула нещо Султана и каза на сина си:

— Иди, Лазе, при чорбаджи Аврама.

— Аз не мога, майко, да запуша людските уста. Не съм казал никому нищо.

— Знам. Ти и от мене скри, та требваше да науча от чужди люде. Пиши писмо на чорбаджията, да знай, да не те вини.

— Нема да помогне ни дума, ни писмо, щом той не иска да потърси вината най-напред в себе си. Аз немам никаква вина, нека той сам да се разправя, както иска.

— Да не ти направи нещо, сине… — продума Султана, но и тя сама не вярваше на страховете си. Друга беше сега нейната истинска грижа.

Като се научи Султана, че Божана пак е легнала, тя подигна рамена: тъкмо това предвиждаше, но не искаха да я чуят. И отново оживяха надеждите й за Ния, колкото и да бяха израснали нови пречки между Лазара и щерката на чорбаджи Аврама. Тя не се уплаши и тъкмо започваше да ги разчиства. Лазар не искаше да я послуша — да иде при Немтура или да му пише, но тя намери начин да срещне лелята на Ния и подхвана:

— Сичко лошо за човека иде от зли люде.

— Ами, ами… — промърмори лелята и не се досещаше накъде сочеха тия думи на Султана. Тогава Султана продължи:

— Като влезе човек в людските уста… Ето, какво ли не говорят сега за наш Лазе и за Ния. Но ти кажи на Аврама, да знай: Лазе в нищо не е крив. Не ще отвори той уста да черни и да се подбива с човека. Той и на мене нищо не казва, майка съм му. Ама и чорбаджи Аврам го знай. Ти пак му кажи: Лазе хич не е виновен. Имаш ли хабер от Ния? — не се сдържа да попита Султана. — Прати й много здраве и от мене. Обичам си я много аз нея, те с моя Катерица от малки още живеят, пред очите ми е израсла, обичам си я като своя. Много здраве й прати от мене и от Катерица. Нема ли да се прибере скоро вкъщи?

— Не знам, сестро.

Султана хвърли примамни зрънца в няколко посоки, макар и да не разчиташе на глупавата леля, която нямаше никакъв глас в къщата на чорбаджи Аврама. Лелята не каза нищо на брата си — може би забрави поръките на Глаушевица, пък и не би посмяла: чорбаджията сега беше такъв, че не можеше и да търпи човека пред себе си. От Ния нямаше никаква вест. Добре я скри Аврам Немтур. Знаеше се, че е в Битоля или в Солун, но никой не бе я видял, никой не бе чул нищо за нея.

VII

Майстор Рафе Клинче не се сдружи с никого в Преспа. Живееше като див звяр в бърлогата си и когато се случеше да излезе из града или някъде вън от града — ходеше сам, не подигаше очи дори да погледне някого. Не пущаше никого в жилището си, което му беше и работилница. Хазаите му бяха двама старци, прегърбен един дядо с бабичката си, и Клинче беше много доволен, че бабичката беше глуха, оглушала и към целия свят около нея. Той завъди в жилището си и една котка. И Катерина Глаушева влизаше в стаята му, дебнешком, като крадец, неочаквано, за две-три минути или за два-три часа, винаги по тъмно. Никой освен Клинче не знаеше за тайнствените й посещения в жилището му. Щом двамата старци се приберяха в стаята си, Клинче отиваше да махне желязната кука на портата — еднаж Катерина дойде при него късно след полунощ и си отиде малко преди да се раздени. Сетне цели два месеца не стъпи в стаята му, а през следващите дни дойде два пъти едно след друго. Така те пазеха своята тайна.

Преспанци свикнаха с художника. Подсмиваха му се, но той с никого не се захващаше. Само на два пъти отиде да се кара в общината, когато бяха забравили да му пратят всекидневната дажба вино, както беше уговорено. Тогава стана дума за работата му — толкова време бе минало и нищо още не излизаше налице.

— Аз съм тука и работя — каза Клинче. — Повеке не ви требва да знаете. Ще покажа тогава, когато ще има какво да покажа. Дума съм ви дал, това стига.

Той искаше малки суми в предплата и не искаше често, та общинарите не се тревожеха много. Особен човек беше той, не като всички люде — това се знаеше. Знаеше се и че работи. Не мирясваше, докато не му се набареха нови орехови дъски и трупчета, дори сам ходи еднаж чак по Кичевско да си избере най-добро дърво — добре израсло, сухо и чисто от чворове. Орехово дърво, ама не всяко дърво може да се дялка и дълбае, както той искаше. Сетне потърси дърводелеца, който му бе препоръчан от общината като най-добър майстор, и дърводелецът започна да прави по негови мерки скелето и всички подпори за иконостаса.

— Не съм виждал такъв човек. Не ти дава да мръднеш нито на едно влакно — оплакваше се дърводелецът, но и се боеше от Клинче, чудеше му се.

Нетърпеливи бяха вече преспании, но чакаха търпеливо — кой разбираше от работата на художника, та да му хване мярка? Така подкачи Рафаил Клинче втората година, откакто беше в Преспа. Тогава забелязаха преспанци, че той като да поизостави работата си, и някои бяха го срещнали пиян по улиците. То се знаеше, че Клинче изпива всеки ден по две оки вино — даваха му го от общината, — но не бяха го виждали да влиза в кръчма и да ходи нетрезвен по улиците. Така той, нетрезвен, срещна Лазара Глаушев и се изправи срещу него разгърден, макар времето да беше доста хладно, гологлав, както никой друг не би тръгнал из града:

— Тебе те търся, ето, два дни.

В очите му гореше решителност, но и страх изразяваха разширените му зеници, голяма някаква тревога. Лазар помисли, че това е от виното.

— Тука съм, майсторе. Не се е случило да ме срещнеш. Какво има?

Клинче долови в думите му обидна снизходителност и досада. За миг той се наежи, стисна зъби, погледът му стана свиреп. В следващия миг лицето му се изкриви като на плач. Той каза с разтреперан глас, но думите му бяха и молба, и заплаха:

— Като чуеш, нема да ти е се едно. Гледаш да се откачиш от мене, ама работата е за смърт или живот. Мога да си вървя аз, но по-добре и ти ела с мене.

— Къде?

— Хайде, ела. Сичко ще чуеш. Душата си аз на тепсия пред тебе, а ти, ако щеш, плюй и ритай, ако щеш, помагай и спасявай.

Той поведе Лазара към жилището си. Влязоха в доста широка стая с нисък таван, цяла затрупана и задръстена с довършени и недовършени части от църковния иконостас. Още вън, в тесния трем и до вратата на стаята му бяха натрупани орехови пънчета, правилно изгладени гредички, а вътре стаята беше превърната в дърводелска работилница с малък тезгях и всякакви дърводелски оръдия — едвам можеше да се обърне човек. В единствения свободен ъгъл беше леглото на художника, но и по него бяха нахвърляни дъски и трески, а на изпомачканата, нечиста възглавница беше се проснала шарена котка, сложила там хлътналия си корем, с набъбнали, провлечени цицки, в които се бяха впили и с муцунки, и с крачка три още съвсем малки котенца. Резбарят не се смущаваше от безредието в жилището си. С бързи, ъгловати движения затвори вратата, подаде на госта си единственото столче в стаята, побутна с нога насреща едно пънче, но остана прав. С мъка се дишаше в теснотията, в застоялия въздух, тежък от мирис на орехово дърво, на котки, възкисела миризма на вино, която лъхаше от дрехите и устата на домакина. Лазар седеше примирен и чакаше, а Клинче сякаш го доведе да му покаже котките си:

— Знайш ли колко е умна, никога пакост нема да ти стори, и малките са като нея, Цела нощ се мъчи, докато ги роди, и аз не спах, да й помагам, ама как ще й помагаш, само топех муцунката й в една паница с млеко.

Котката подигна глава — само уши и тревожни очи, яснозелени, с черни, разширени зеници, сетне измрънка тихо, изви грациозно отслабналия си врат и потърка гальовно глава върху възглавницата. Клинче продължи:

— Разбра, че говорим за нея. Гордей се с котенцата си — три! — иска да ти ги покаже, като че ли не ги виждаш. За два дни цела я изсмукаха те…

Лазар мълчеше. На една поличка високо на стената беше сложена пръстена чаша със счупена дръжка и оттам надничаха два стръка ранни пролетни цветя. Погледът му остана там. Отново чу гласа на Клинче:

— Да пием ли по едно вино! Намира се у мене. Ама ти не пиеш… не пиеш.

— Кажи сега да видим — пооглади нетърпеливо му-стаките си Лазар, — че тука, у тебе, не е много за седене. Да беше поотворил вратата… Как живейш ти…

— Не — прекъсна го Клинче, като да се уплаши. — Вратата нека си стои загворена, не искам чуждо ухо да чуе разговора ни. Как живея… — ловеше се той за всяка дума на Лазара с прекалено усърдие, боеше се да заговори за най-важното. — Тебе може да ти е чудно как живея между тия купища дърво, ама аз съм като дървен червей, моята душа с дърво се храни. С дървото си приказвам, то ме слуша. Нема ред, ще кажеш, сичко едно върху друго, мръсно и леглото дори не ти се знай, котката лежи там. Това е тъй, Лазаре, защото аз живея друг живот. Да се грижиш за секо и най-дребно нещо, да го изчистиш, да го туриш в ред, на местото му — много време требва. Дрехите да ти са в ред, чисти, нови или добре закърпени, да се миеш секи ден, като за абдес, да избираш и да гласиш какво ще ядеш — ама човек се за това требва да мисли. Аз не мога. Моята мисъл едругаде. Аз това цвете. виждаш ли го, гледам го цел ден и два дни, и три дни ще го гледам, докато влезе в очите ми, та като взема парче дърво и ножа в ръката си, да мога също такова цвете да изделам, со секо листенце. Какво каза? — изеднаж попита резбарят и се ослуша към Лазара с полуотворена уста.

— Нищо не казах. Слушам те. Ясно ми е що говориш, ама човек има секидневни нужди и требва да има ред в живота, да пази приличие, за да живей като човек между людете. Иначе, щукни из гората и живей, както щеш. Ти пак живей, както щеш, ама не се сърди на людете, ако те съдят или ти се смеят. Така е, майстор Рафе Клинче.

— Така е, аз никому не се сърдя, ама не давам да ми се бъркат в живота. Не мога аз другояче да живея. Ето виж какво ще ти покажа, никой друг не го е виждал, погледни…

Той пристъпи, посегна бързо, ловко с дългата си едра ръка, взе една дебела дъска, дълга колкото един аршин, и я обърна. Това беше една плетеница от дъбови клонки по дължината на дъската и по тях бяха кацнали две малки птички с полуразперени крила, с широки, кръгли опашки, с подути гушки и дълги, полуотворени клюнове. Тънко и гладко бяха изрязани всеки лист, назъбен и с жилките му, клончетата, а и те с пъпките и коленцата си, всяко перце по двете птички, с кръглите им главички и очичките по тях, та дори и кукестите ноктенца по разперените свити пръсти на нозете им, както се бяха уловили за клончетата. Лазар гледаше с възхищение и с радост това изкусно дело на майстора, а той не спираше да говори:

— Дърво е, ще кажеш — чисто, благородно орехово Дърво, — поддава се, послушно е в ръката ти, ножът ти е остър челик, ама това ли е, ако не му дадеш ти душа да оживей! Аз си знам как става това и как ме боли сърцето и какъв свърдел се вие тук, под челото ми, докато се откъсне това дърво от ръката ми като жива рожба. Требва и Да умейш да се радваш, когато виждаш как оживева в Ръката ти, оттам иде голема сила, кара те да работиш, та забравяш да ядеш, да спиш. Такава сила е и виното, затова пия ката ден по две оки и повеке, почна да не ми стига, навиква човек. Може да съм пияница, ама не съм пияница, друго пиянство е това, ама кой ще го разбере. Ти може да се чудиш, не си виждал такива птички, нема ги нигде по света, и такива дъбови клончета не ей виждал събрани така, заплетени като венец надлъж, и пак са като истински, то е човек да търси и да събира хубост, каквато нема нигде н никой не е виждал. Имам и други работи, други път ще ти ги покажа — сложи той дъската на мястото й, — ама като наредя целия иконостас в църквата, тогава ще го видят сички и нема да ми подметат работя ли, що се бавя толкова — кой ще седне да се разправя с тоя, с оня, толкова и разбират. Затова и не дружа с никого, людете се махани намират и човек губи време, а времето мене ми требва. Аз не съм пияница, не лъжа, не съм див човек, но като рече човек да върви по акъла на другите, секи иска да го слушаш, на неговия акъл измет да правиш, за тебе не остава време. Така е, ама и аз събирам. ядове, дочувам какво се говори за мене, мъчно ми е, никому зло не съм направил. Само един човек ме разбира…

Потокът от думи секна изеднаж на устните му. Той покри с голямата си шепа лицето си и обърса бликналата сълза, но пак не се реши да каже изеднаж това, което напираше на езика му. Побутна с нога пънчето, на което още преди това се готвеше да седне, и рече:

— Тъкмо това исках да ти кажа…

Изеднаж седна, опря лакти на колената си, зачупи дългите си пръсти, навел глава каго да очакваше удар и гласът му прозвуча някъде дълбоко в гърдите му:

— Сестра ти Катерина…

В отрупаната стая като че ли всичко се ослуша. Лазар не беше изненадан, макар да усети как се изкачи към лицето му топла вълна. Той си спомни, че завари сестра си почти в стаята на художника преди, когато живееше той у тях, спомни си връщането й вкъщи през нощта на сватбата на Нона и всичко му беше ясно. Връзката между сестра му Катерина, каквато я познаваше — буйна, дръзка, самонадеяна с хубостта, с младостта си, — и резбаря, какъвто го виждаше и сега, не изглеждаше никак чудна и беше по своему естествена. Но докъде бяха стигнали те двамата, щом се срещаха на скрито и може често? … Към лицето на Лазара пак се надигна топла вълна — той се засрами за сестра си. Тя не беше чиста девойка и тъкмо чувството му за чистота беше засегнато болезнено. Неволно я видя редом с Божана и за пръв път сега далеко от годеницата си почувствува вълнуващо възхищение от нейната душевна и телесна чистота, от неотразимата прелест на девството, чието въплъщение беше болната му годеница. Това отклони и притъпи болката от срам, която се надигаше в сърцето му.

Рафаил Клинче отново почна, задъхвайки се, с разбъркани мисли, с натежал език, първата му дума изскочи като запушалка от гърлото:

— Отдавна веке ние с нея… Да можех да я поискам както е ред, но майка ти не може да ме търпи. И аз съм такъв един човек, хвърлям се с главата надолу, в огън съм, немам ред, знам, не съм като другите, от чуждо место съм, кой ще ми даде дъщеря си. Ама ти ще ме разбереш и ти знайш какво е огън да гори в душата. Катерина ми каза, че не спиш по цели нощи, мъчиш се, и аз от неколко дни не мога место да си намеря. Рекох си, само той, Лазар, ще ни оправи, мене за нищо не ме бива, дяволът лесно ме примамва…

Стъпка по стъпка, най-сетне резбарят усети по-здрава почва под нозете си. Виждаше се, че и бе изтрезнял. Той въздъхна и се изправи с ръце в скута си, очите му се къпеха в сълзи:

— Сирак израснах, немаше кой да ме поучи, кой да ми отвори път и така се втурвам ту на една, ту на друга страна, дръпна се, друго пък ме повлече. Сирак без никого и само мъка цел живот, мъка от чужди люде и още повеке сам от себе си. Ама искам да живея по-добре! Златен занаят имам, виждаш. Работя добре и не ме мързи. И пак, ако остана сам, така и ще си загина. Аз не съм пияница и не съм лош човек. Като видех Катерина и видех, че клони към мене — рекох си: тя ще ме оправи. Ще тури ред в живота ми, къща ще ми отвори. Виждам, че това ми липсва — некой да ме държи. Само тя — Друг не може. И мене ми требва един свой човек, а досега се сам. Не беше редно, ще каже некой, разтурен човек си, развратен, ама само да знайш как съм я чакал да дойде и какво ми е, като не идва. Вервай ми, Лазаре… Сега, ако искаш, вземи ей тоя нож там, на тезгяха, и го забий тука, в гърдите ми. Нареди да се ожениме с Катерина, а ще ти кажа — тук гласът му се прекърши, — да ти кажа… иначе и не може веке, ние с нея сме като мъж и жена… тя е трудна от мене.

— Дотам ли сте стигнали! — притисна длан на бузата си Лазар. — Как можахте, тя…

— Казах ти — разпери пръсти резбарят. — Животът ми е в ръцете ти! Сичко ти казах, сега сичко е в твоите ръце.

Лазар цял се вкамени и така остана, загледан в отчаяното лице на резбаря. Да, той всичко му каза, разкри се всичко пред очите му, като грозна развалина, счупило се бе нещо, рухнало, мярна се лицето на майка му, на Катерица, Кочо, сестрите му, сетне… целият град, а долу, пред него, разчупени късове. Да се наведе, да ги събере, да ги сглоби. Щом досега нищо не бе направил, лекомислено затваряше очи и отминаваше, не каза нищо ма майка си, не се скара на безумната си сестра, не я предупреди, не я запази… Късно е вече. Късно е и няма полза да се обръщаш назад, да ровиш, да се тюхкаш над грозните разпилени късове. Ако трябва нещо да се прави, то започва оттук нататък. Да се поправи някак грешката на тия двама безумци, да се скрие срамът от чужди очи. Не само от чужди. „Не бива да узнае и мама, и татко, и никой вкъщи“ — мислеше си Лазар. Никой не ще може да прости греха на вироглавата девойка, нейният позор остава за цялото семейство. Лазар трябваше да спасява Катерина най-напред от родната й майка.

Резбарят седеше срещу него изправен, разгърден, рошав, с длани на коленете си, тъмните му очи бяха широко разтворени и светлееха дълбоки, но празни. Той чакаше. Сетне се уплаши от продължителното мълчание на Лазара, от намръщеното му лице, уплаши се и за Катерина:

— Аз… аз съм виновен най-напред! Нема по-добро девойче от нея. Тя…

— Стяга! — прекъсна го Лазар. — Нема какво да приказваме повеке.

— Искам да ти кажа — разтревожи се още повече резбарят, — да ти кажа… Ето какъв е човек, винаги мисли най-първо за себе си… Помислих, че може да ме удариш, но с мене как да е, а забравих, че сега ти, вие сички вкъщи, майка ти, сички ще се нахвърлите върху Катерина. Ама кълна се в бога и света Богородица, в паметта на майка си и баща си ти се кълна, само аз съм виновен! Тя е същински ангел, чиста… Лазар махна с ръка. Сетне рече:

— Требва да ви оженим час по-скоро. Нема да е много лесно. Дотогава нема геке да се виждате, чу ли? И никой друг освен мене веке да не знай за… за грешката ви.

Той стана. Клинче, както седеше на пънчето, сграбчи ръката му и я целуна:

— Ти си човек, аз знаех. Само ти можеш да ни помогнеш…

— Какво правиш… — дръпна ръката си Лазар. — Сестра ми е — додаде той и продължи, повече разтъжен, отколкото гневен: — Ако искаш да знайш, и аз съм виновен. Може да се каже, знаех какво става с вас и нищо не… Сега… сега ще требва с тия си ръце да бърша мръсотията от лицето ви, дявол да ви вземе! Ти, толкав мъж… И тя… кучка! Ама гответе се да сърбате попарата, що сте си надробилн. Не се знай как ще свърши всичко туй и никой не ще скрие греха си и неговите адски плодове. Не ще заличите и вие греха си без изкупление.

— Ох, господи… — промълви резбарят, но се виждаше, че се чувствуваше облекчен и дори се радваше в душата си, весели искри проблеснаха в очите му.

Лазар дръпна сърдито вратата да си излезе и каза строго:

— Нема да ме търсиш, докато не ти се обадя.

— Добре, Лазаре — пристъпи Клинче да го изпрати, но Лазар дръпна под носа му вратата след себе си.

VIII

В огнището тлееше огън, там наблизу беше сложен и светилникът. Султана разчепкваше вълна — нощно време не можеше да се залови за друга, по-ситна работа, очите й бяха отслабнали. На другата страна на светилника седеше Лазар, опитваше се да чете, а умът му беше другаде. Тъкмо сега беше време да поговори с майка си и обмисляше как да почне.

Те двамата често се заседяваха така в голямата стая, край огнището. Особено есенно и зимно време, когато нощите биваха по-дълги. Другите домашни си лягаха по-рано. Стоян, старият, и Кочо бяха уморени и ставаха рано сутрин. Кочовица беше пак бременна, а Катерица — и тя от някое време беше болнава. Може и да не приказваха много, като седяха често тъй сами майка и син, но те се радваха един на друг, драго им беше да седят тъй, край огнището. Лазар много пъти се допитваше до майка си или споделяше с нея планове, успехи и неуспехи, колебания и съмнения, горчивини и възторзи. Лесно беше да се приказва с нея и за мъжки, и за обществени работи — тя всичко разбираше и даваше умни, полезни съвети. Той мислеше, че да е учила наука, би могла да бъде пръв по ум човек в Преспа. Само за сърдечните си вълнения и болки се въздържаше да говори открито с нея — беше неприлично, пък и тя държеше страната на Ния, съдеше по женски. За нея той беше най-милото й дете и нейна гордост. Тя познаваше и слабостите му — най-вече неговата мекушавост, — но долавяше, че с мекото си милозливо сърце бе спечелил повече обич и почит сред людете. Да бе я слушал във всичко, би му било по-добре, но това беше винаги с него — той винаги вървеше със сърцето си. И пак — още не беше всичко свършено, оставаше още да се строи животът му. Не бе го научила тя да живее повече за себе си, иначе не би се вдал така цял в народните работи. Заради тях той стъпва върху късмета си, заради чорбаджи Аврама бяга от Ния. Затуй пък всички се кръстят в него и затуй има такава сила да привлича всичко около себе си. Хм, може пък той да знае по-добре… Е, е — ще видим, още не е всичко свършено… Такъв си е нейният Лазе.

— Майко — рече отеднаж Лазар, — да омъжим Катерина. Като държа толкова дълго в устата си тия думи, те и сами изхвръкнаха.

— Аз мислех първо ти, Лазе. Но ако й излезе добър късмет, да я омъжим. Не е малка. Султана би могла да каже: и Катерица ми е най-мило дете. Може би защото беше най-малка от децата й, а мила беше тя, проклетницата, колкото и да беше непокорна и кажи го, луда. Тия две деца, Лазе и Катерина, й създаваха най-много грижи. Лазар се мъчеше да подбира думи, не знаеше кое да каже, кое да премълчи. Най-сетне тя е майка, какво зло можеше да дойде за Катерина от нейна страна и как можеше да се уредят заплетените работи на грешниците без нейна помощ? Той продължи и някак против волята си се приближаваше към най-страшното, което искаше да скрие:

— Нейният късмет е веке излезъл, майко.

— Така ли? — едва сега подигна очи Султана към сина си. — Хаирлия да е.

— Какъвто е, такъв. Друг не може да бъде. Тя сама си го избрала.

Погледът на Султана се спря в една точка и заблестя студено, остро. Тя попита:

— Кой е той?

Лазар се раздвижи, да седне по-удобно, скръсти нозе и се приведе към майка си с ръце на колената.

— Рафе Клинче, майко — каза той и не дочака отговора на Султана: — Ти, знам, не го харесваш, но защо пък наистина… Той е човек с дарба, занаятът му е най-добър.

— Не го искам аз, сине — наведе очи Султана над вълната в шепите си; в гласа й се долавяше огорчение, че той, Лазар, заставаше срещу нея заради резбаря. Тя продължи, без да спре работата си: — Дарба… Но какъв човек е той, нели стоя тука, у нас, толкова време и го познавам добре. Сичко можеш да очакваш от такъв човек и повеке зло, отколкото добро. Не е лош, с добро сърце е, но е глупав и нередовен човек. Не знайш още утре какво ще направи, може да захвърли и дарба, и занаят. Тъй, както го повей ветърът, днеска едно — утре съвсем друго. Нередовен човек и малко като завеян. Не си давам аз детето в такива ръце. И е ябанджия. Днеска е тука, утре кой знай накъде ще хване. Ни сой му знам, ни село. Ама защо и ти, Лазе, не говоря ли право? — не можа да скрие тя огорчението си.

— Право говориш, майко — отвърна Лазар зарадван, че, имаше какво да отговори. — Такъв е той, но може и да се поправи сичко това. Ще го накараме да се засели тука, ще го хванем за юздите. Тя, Катерина, ще го хване за юздите, нели си я знайме, тя ще го води, а той е като дете.

— Не, не — поклати глава Султана нетърпеливо.

— Ех, майко, какво да ти кажа… Нема не, нема да. Работата е свършена.

Султана отпусна ръце в скута си.

— Ама какво… Как свършена… Даде ли му дума, щом така говориш?

Лазар изви глава встрани и не можеше повече да крие:

— Днеска говорих с него, заведе ме той у него, там… Те двамата се искат. Той сичко ми каза, плака, ръката ми целуна. Те двамата се искат, Катерина отивала при него скришом, ами да побързаме, да не излезе срамът им наяве.

— Що говориш, Лазе! Катерина, наша Катерина! Лицето на Лазар гореше, той не посмя да погледне майка си, продължи:

— Те са като мъж и жена, макар да не са венчани. Тя е… той ми го каза… тя била трудна от него. Ето, казах ти сичко.

Фитилът на светилника изпращя. Вятър тихо под-свиркваше в кумина.

— Ох, майчице… — сухо, остро въздъхна Султана. Едва сега я погледна Лазар и трепна уплашен: лицето й отеднаж бе се стопило — жълто, тъмно, очите й бяха хлътнали под затворените клепки, като мъртвешка маска беше това лице между тънкия пригладен венец от побелели коси, брадичката й трепереше и тя се мъчеше да я спре, трепереха, люшкаха се и старите, набръчкани ръце в скута й.

Лазар посегна да погали тия мили ръце, но бързо дръпна ръката си. Стори му се за миг, че тя ще дигне ръка да го удари.

— Майко! — продума той, но изглеждаше, че тя не го чува. Млъкна и той, да й поразмине.

Полека-лека тя се съвзе — ръцете и брадичката й престанаха да треперят, не дишаше така тежко, но сега от притворените й очи потекоха една след друга ситни сълзи. Като поплака, тя извади кърпа, обърса сълзите си, изсекна се. Овладя се, не личеше душевната й мъка, само лицето й остана жълто, тъмно и очите й бяха зачервени. Опита се дори да продължи работата си, но тъй, несъзнателно. — Господ и света Богородица да я накажат, от сърце, им се моля — започна тя с хриплив глас, но гласът й скоро се прочисти, закрепна. Тя говореше спокойно, с равен глас, като да беше сама в стаята, и думите й придобиха още по-голяма сила. — Какво ми направи тя, да бех родила камък, а не такава змия. А на оня бесен пес душата му никога да не намери мир и покои ни на тоя, ни на оня свет. Какъв мъж си ти, Лазе, как не извади нож да го прободеш и как си го слушал да ти говори. Болна била, лъже ме, чудя се как да я лекувам, давах й билки да пие, повръща, очите й се откроиха, нещо нечисто е яла, мисля си, или може да е настинала, може да я урочасал мекой, мисля си аз глупавата, и как ще ми дойде на ума, че тя, моята щерка, носи копеле под сърцето си.

— Не си късай сърцето, майко… — помоли я Лазар и сам покъртен от неизразимата мъка и тежкото огорчение, което се чувствуваше в привидно спокойния й глас. — Станало веке, да видим некак да го поправим, доколкото може.

— Станало… Там е работата, че е станало. Нема да го поправиш и да успейш да го скриеш от людските очи. Станало, направила го моята щерка. Как ще го поправи тя за мене и за тебе, които знайме, как ще го поправи пред себе си, ако е останала в нея капка срам и чест, и как ще го поправи тя пред бога. Ти ще скриеш греха си, но веке си го направил. Мене ме обвиниха некога зли люде за същия грех, но аз не се уплаших, бог беше на моя страна, и макар те сички да беха против мене. Те ме обвиняваха, но аз не бех сторила грех и дойде ден, когато сичко се показа, както си беше, злите езици млъкнаха и изсъхнаха. Такава е правдата и честта, човек да ги носи в сърцето си и от нищо да не се бои. Ти нищо ли не знаеше, че те? … — попита тя изеднаж.

Студена пот изби по тялото му. Той каза:

— Знаех… знаех, че се срещат. Видех я два пъти. Не допущах дотам. Виновен съм и аз.

— Защо не ми каза, защо не ми каза! — повиши глас Султана. — Ти и сички вие, като баща ви, и той, недоворите, занесени. Ти, ако си толкова учен. Защо не ми каза! Аз нищо не виждах, тя, змия потайна, не си показва нозете. Боех се само от него, от очите му нечестиви и затова не го исках в къщата си. Ти го доведе в къщата ми, да беше донесъл огън в нея да я запалиш, да беше изгорела по-добре. Ти го доведе в къщата ми.

— Не мислех зло, майко. Ябанджия човек и беше за малко, а остана повеке.

— Ами аз как не послушах ума си! Ти го доведе, аз пък требваше да го изпратя още на другия ден. И помислих, но заслепи ме дяволът, не го направих. Чужд мъж, а вкъщи две моми, и Нона беше, снаха млада. Проклет да е часът, в който влезе в къщата ми!

Тя млъкна. Лицето й сега беше като от сив камък, ръцете й лежаха неподвижни в скута. Тихо и жаловито подсвиркваше нощният вятър в кумина. Тлеещата жар в огнището бе се покрила с дебел пласт бяла, пухкава пепел. Лазар Глаушев чувствуваше дълбоко душевната сила на майка си сега, в това мълчание, пред нейното лице от сив твърд камък. Той заговори и като че ли сам се оправдаваше:

— Каквото и да говорим сега, майко, каквото и да правим, да ги колим, да ги бесим, може само по-лошо да стане. Остава само едно: да ги оженим час по-скоро. До Поклади остават още две недели. После не ще можем чак до Великден. Ето, да ги венчаем набързо още в неделя.

— Людете гъски ли пасат — отвърна Султана бързо, остро. — Последна щерка ще изведем от къщата си и как тъй набързо, като да е вдовица за второ и трето венчило.

— Така е, но не ни остава друго, майко. Со секи ден става по-лошо. Да не губим време.

— А после, като роди не навреме, може на петия или шестия месец след венчавката й, не ще ли излезе сичко на мегдан! Не ти ли каза оня мръсник откога е тя…

Лазар поклати глава, подигна рамена. Млъкна и Султана. Какво знаят те, мъжете, в тия работи! Само жената е прокълната с това, пуста да опустей, само тя носи тежкото бреме. Султана не се досещаше, че в това й огорчение пред женската участ говореше нейното майчино сърце въпреки гнева й към Катерина. Готова да удуши грешната си щерка със собствените си ръце, в същото време тя несъзнателно я съжаляваше.

— Върви да си легнеш — каза тя на сина си, както някога, когато беше дете.

Той стана послушно и каза, изправил се срещу нея:

— Нема друго, майко: да ги оженим и час по-скоро. А ще помислим какво ще кажем пред людете, поне колкото за лице.

Султана веднага му отговори:

— Сега аз ще мисля и редя, аз съм майка. Вие всичките ще стоите настрана. И ти, и сички. Аз съм майка, огън да ме гори.

Тя не спа през тая дълга предпролетна нощ. Не се бори дълго с мисълта си за изход — тя бързо намери единствения изход. Едва след това започна мъката й, борбата-Чувала бе някога в това, което Лазар четеше по някои път гласно пред домашните си: грехът ражда грях! Тя трябваше да убие щерка си и да я погребе заедно с греха й. Коя майка убива рожбата си! Ох, Катерино… — и сълзите сами потичаха по лицето й. После бързо изсъхваха. Следваше по-лекото, но вече неизбежното: ще убие плода на греха със смъртен риск за грешницата. Нека бог я съди, ако вижда отгоре, нека той, строгият и милостивият, й покаже, нека я научи какво друго да стори, не за да измие лицето на щерка си, а само да запази и нея, и целия си дом от позор. Това знае тя, на това я учи нейният ум и дано бог не я съди строго, когато един ден ще й поиска сметка. Но рожбата започва своя живот още от зачатието си в майчината утроба. Тя се готви да погуби една човешка душица. Прости ми, боже и майко божия! А как иначе? В проклетото майчино сърце, което никога не дава да страдат рожбите му, имаше още една малка надежда: може би не е точно тъй, както казва Лазар: тя ще разпита Катерина. Напрягаше паметта си да си спомни откога започна Катерина да… боледува, да повръща. Отдавна е, може да има два месеца, още около Божик, а то не започва веднага — ох, може да са минали три месеца и повече. Не ще може да се скрие. Но ще я разпита, нека сега да поспи, няма полза да я буди толкова рано… И пак всичко почваше отначало — да не сгреши, да не избърза, да не я излъже умът й, сърцето й се бореше. Спомняше си какво й каза Лазар, дума по дума, и по-нататък, стъпка по стъпка — все до същия единствен и неизбежен изход. Ох, Катерино… Като пред мъртвец, тя си спомняше целия живот на най-малката си щерка, на най-малкото от децата си от ония часове на мъка, между живот и смърт, когато се откъсна тя от утробата й. Оттогава, до тая вечер. И пак отначало — да не сгреши, да не я излъже умът й, човешкият й ум. Никога не бе се молила толкова горещо на бога, не бе имала толкова нужда от неговата помощ — тя, която винаги е била толкова силна и сигурна във всичко. Ама ето, по-лесно е било, макар и с толкова мъки, да изградиш дом, да родиш и отгледаш деца. По-лесно е да вървиш по правия път, колкото и да е върл н стръмен…

Дългата нощ мина. Около един час преди да се раздени. Султана отиде и събуди, както всяка сутрин, мъжа си, за да иде на работа. Той не бе и усетил, че жена му не легна до него тая нощ. После тя отиде и повика пред вратата, дето спеше Кочо с жена си и децата си:

— Хайде, Кочо, време е.

Стана и снахата, макар Султана да й бе казала да не става с мъжете, откакто бе напреднала бременността й. Тя и сега я върна да поспи.

Тая сутрин Султана имаше и друга, по-важна причина, за да я върне в леглото.

Щом излязоха двамата мъже, Султана взе светилника и влезе в стаята, дето спяха те със Стояна, а също и Катерина, откакто беше така, болнава. Султана сложи светилника на пода и сви колена до леглото. Катерина изеднаж се събуди, сама — отвори широко очи, дълбоки, дори и сега, в уплахата й, влажни, топли. Ах — едва не изрече гласно Султана, — познавам аз сега тия очи, като на стелна крава. Вижда се… Уплашена още в съня си, Катерица още повече се уплаши от пронизващия поглед на майка си и се приподигна бързо да стане:

— Що има, мамо… Да ставам ли веке?

— Рано е още. Но седни там да поговорим ние с тебе. Лицего на Катерица, по слепите й очи, около устните — набъбнали, топли след съня и винаги готови да се засмеят, — започна бавно да бледнее, да изстива. Тя мислеше в гоя миг за греха си и не можеше да го скрие. Главата й клюмна като отсечена, бялата права пътечка блестеше между бухналите й коси, едната от плитките й се плъзна по рамото и увисна отпред, немного дълга, но дебела, тежка, лъскава. Султана гледаше мълчаливо тая мила, хубава глава, вдъхваше сладостния, свой, роден мирис на топлото младо тяло, сетне отеднаж се надигна в гърдите й болезнена погнуса, като че ли неочаквано напипа някаква нечистотия — не беше вече чисто това тяло, бяха го пипали и мачкали груби, нечисти мъжки, ръце, стояло е разголено пред чужд поглед — кой… Рафе Клинче! — и тя стисна зъби с отвращение н неудържим гняв. Ръката й потрепера, но не се дигна да удари — по-тежка от олово, — бързият силен гневен порив не можа да я дигне. Вълната на гняв, която кипна и я заля чак до петте, събра се цяла в жестоко обиденото й майчино сърце и там замръзна. Гласът на Султана прозвуча чужд, враждебен, вледеняващ:

— Знам сичко. Искам и от тебе да го чуя.

— Да не бех го направила, немаше да ме омъжите за него. После се уплаших, не посмех да ти кажа.

Султана трепна. Не очакваше такъв бърз, безсрамен отговор. Ръката й сега сама се дигна и тъй — наопаки плесна твърдо през лицето грешницата. В същия миг остра болка прониза гърдите на Султана… Не тъй, не тъй! Та и тя, грешницата, сега носеше рожба под сърцето си. Ето, както бе мислила и премислила тая нощ, както бе решила:

— Кой е той… Рафе Клинче, ли?

— Той.

— Кога му се даде, никаквице… Откога си трудна?

— Вечерта на сватбата на Нона отидох. Не го канихте на сватбата и аз отидох при него.

— Той… насила ли…

— Не.

— Откога забеляза, че си несама?

— Не знам… Може да има три месеца…

— Защо ни направи такова чудо… ти… Сички ни очерни. Не помисли ли за братята си, за баща си, за мене… Какъв срам!

Катерина неочаквано изправи глава, придръпна се към стената, сграбчи завивката и я притегли до гърдите си — да скрие босите си нозе, нощната си риза. Лицето и бе жално, падналите коси от двете му страни сега беше червено до кръв, влажно, тъмните й очи искряха трескаво, с мрачен, решителен поглед.

— Убийте ме. Изгонете ме. Ще ида при него — изрече тя бързо, задъхана и продължи пак тъй бързо: — Аз знам какво сърце има той, само аз. Как страдал, сирак, колко се мъчил, сички го мъчили и затова е такъв див. Но е най-добър. И ти го мразиш, и сички се подбиват с него, но той е най-добър от сички. Див, ами кога се събрал с люде! Ти не миряса, докато не го прогони, и един път не го покани да влезе вкъщи. А той иконостас ти направил, за тебе, ама не смей да ти го даде. Такъв е той. Жално ми беше за него. После, като го чух да приказва и сърцето му плаче, плаче… мил ми стана. Четирнайсет години е по-стар от мене, а ми каза: „Ти си ми като майка и нема нищо по-мило от майка, моята майка умре.“ Той е като дете послушен, от сичко ще се откаже, и от виното, ако му кажа, сичко ще направи. Попита ме н аз му казах, че ще се омъжа за него. Такъв е той, аз го знам.

— Защо не дойде да ми кажеш? Нели аз съм ти майка.

— Как да ти кажа за него! Би ме удушила. Тебе и Лазе не смей сичко да ти каже.

— Защо му се даде, защо си побързала, така ли се пази моминска чест!

Катерица изви глава на една страна, на друга страна, търсеше отговор:

— Не знам — промълви тя, наведе очи. — Нещо ме грабна с голема сила… Бех като упоена, нищо не мислех. После си казах: по-добре. Сега мама нема да откаже. Ще ме омъжат. Ама как да отворя уста да ти кажа… Помислих да изпегам при него. Как да се разделя с вас, исках с добро…

Тя притисна длани на лицето си и зарида, рамената й подскачаха високо.

Завесите на трите прозорчета на стаята вече светлееха с всичките си шарки, малкото пламъче на светилника бледнееше в утринния здрач. Султана го духна. Премести светилника. Сетне пак го взе и стана. Катерина продължаваше да плаче, но все по-тихо. Султана рече:

— Ще те омъжим за него. Не може иначе. Но аз нема да те пратя трудна под венчило. Преди да влезеш в църква с невестински венец, безсрамницо, ще подиря цярове да пометнеш.

— Майко…

— Мълчи! Жално ти е за детето… Ето, кучко, ще платиш греха си со живота на първата си рожба.

Тя се обърна и излезе от стаята.

Щом излезе тя, Катерица сплете пръсти, стисна ги, изви ги до болка и в смътно за нея, невинно отчаяние отново проплака:

— Мили боже, колко страшно става! … Ала дълбоко в сърцето й — струваше й се, далеч негде в нея — трептеше скрита радост. Откакто бе усетила детето в себе си — само в мъка, в тая чудна болест, която я хващаше внезапно и също тъй внезапно изчезваше, — тя непрестанно мислеше за него, по всяко време, без някакво определено чувство. Само това знаеше тя всеки миг, че то е в нея, че расте в нея, но сега, като чу от майка си, че то трябва да умре, почувствува жал към него — за пръв път като към нещо живо — и непреодолим страх за него, за себе си. Ала след това нямаше да има вече никаква преграда между нея и Рафе. И тя потрепера в замайващо, ненаситно сладка, могъща тръпка, която мина през цялата й утроба, както винаги, когато я вземаше той в прегръдките си.

Малко по-късно тая сутрин — Катерица още не беше станала от леглото, а Лазар още спеше в стаята си — дойдоха да им съобщят, че току-що умряла Божана Бенкова. Внезапно буйно кръвоизлияние бе я задушило за две-три минути.

Дълго и от сърце плака Лазар за годеницата си. И когато Султана му каза за смъртта й, и по-късно, когато влезе у тях, видя Андрея, видя съкрушената й майка, видя и нея на мъртвешкия одър: мъничка, намаляла още повече от мъки, с чисто, дори прозрачно лице и със същите буйни, меки тъмноруси коси — те като че ли бяха още живи, — все тъй хубава, кротко заспала, едва-едва усмихната във вечния си сън, цяла в ранни, още неразцъфтели пролетни цветя, в бяла и синя коприна. Така я запомни завинаги Лазар. Но дори и сега, със смъртта си, тя не успя да обладае напълно сърцето му. Когато на другия ден след погребението й той остана сам в стаята си и с тиха горест си спомняше за Божана и пак пророни няколко сълзи, почувствува, че с тия последни сълзи сякаш изля до дъно сърцето си и то остана в гърдите му празно, олекнало.

Катерина плака по-неудържимо над мъртвото тяло на другарката си. Тя разтъжи всички там, около мъртвата, и една съседка забеляза сама разхълцана:

— Как плаче това девойче, сърцето да ти разкъса.

— Ами те беха първи другарки, двете — допълни друга съседка, и тя през сълзи.

На гробищата Катерина припадна. Но като плачеше и тъжеше толкова много за Божана, тя плачеше и тъжеше и за себе си, в ужас пред смъртта, която бе дошла, както й се струваше в някакво болезнено предчувствие, толкова близу до нея.

IX

Минаха няколко дни, а Султана не предприемаше нищо за Катерица. Бе я обзел непреодолим страх сега, след смърта на Божана Бенкова. Тя знаеше, че въпреки всичко ще изпълни решението си, но в страха си отлагаше ден след ден. Една вечер — те бяха седнали пак сами в голямата одая — Лазар я попита:

— Мамо, какво мислиш още за Катерина? До Поклади остава само една неделя. После ще стане много късно.

— Казах, никой нема да ми се бърка — отговори тя, без да го погледне.

Той, изглежда, се ядоса:

— Ще доведа един поп и нека ги венчай на бърза ръка. Така ще бъде най-добре. Каквото ни е дошло, ще требва да го понесем.

— Аз ще го наредя по-добре — стисна устни Султана, сетне добави: — Ако ми помогне бог и… дяволът.

Сутринта, като изпращаше мъжа си и Кочо на работа, тя им рече:

— Пратете ми днеска следобед некой от чираците, да ме придружи до турската махала. Една кадъна там плете ни нещо за Катерина, искам да я видя.

Кадъната, при която искаше да отиде, беше прочута врачка за женски болки. Преди години, когато след раждането на Катерица тя заболя, туркинята бе й помогнала. Сега пак дойде ред да я потърси. Сама не можеше да тръгне из турска га махала, макар да беше стара жена. И дано не завари някого у туркинята, че там отиваха много жени. Ох, какви грешни работи трябваше да върши!

Момчето дойде от чаршията навреме. Султана се пребради с две черни кърпи, взе и тояжка, да изглежда още по-стара. Върза в кърпата си една бяла меджидия. Момчето се уплаши, като разбра къде ще го води майсторицата му — турчетата, често и възрастни турци, псуваха, биеха всеки християнин, който минаваше през махалата им, — но тръгна послушно след нея. Те стигнаха благополучно до къщата на туркинята. Султана остави чирачето да я чака разтреперано в предния двор, а сама влезе в харемлъка. В тая турска къща лесно се влизаше.

Туркинята бе доста остаряла през тия години, само очите й бяха останали все тъй млади и живи. остаряла бе Султана, но врачката я позна — припомни й за какво бе идвала преди време. Тя беше сдържана и дори малко тайнствена, но с хубав тих глас, говореше преспански и Султана още повече се успокои, като не завари други жени при нея. Врачката я попита:

— А сега каква нужда те води при мене, къзъм?

— Нужда голема и мъка — въздъхна Султана. — За помятане ти се моля да помогнеш.

— Снаха ли, щерка ли…

— Щерка.

— Като е за хаир, да помогна. Ама да не излезе некоя беля работа. Кажи, кажи какво е, що е.

— Голем хаир ще направиш. Младо, сгрешило, но ако узнае баща й — излъга Султана, — жива нема да я остави. И голем срам е за нас. Колко годишна е?

— Нема още седемнайсет. Наближава.

— За пръв път ли?

— За пръв път.

— От колко време е трудна?

— От три месеца, може и повечко.

— Ее… Ами защо не си дошла по-рано.

— Не знаех. Сега ми каза.

Ханъмата помълча, сетне каза:

— Нема да е лесно: млада, за пръв път и на три-четири месеца трудна. Ама като е за хаир, ще ви помогна, а повеке аллах да помага.

Тя стана и влезе в съседна стая. Останала сама, Султана се озърташе и ослушваше като крадец, да не би да я свари някой тук. Ханъмата не се забави много. Тя седна отново с ПОДБИТИ колена срещу Султана, и в ръцете си държеше шепа сухи корени, треви, някакъв чуждоземен плод, сух и твърд, колкото малък орех, и една малка тенекиена кутийка.

— Дай си кърпата, къзъм. Отвори си сега очите и ушите добре: ето тия коренчета и тия тревички, и това орехче ще вариш в половин ока вода, докато остане до петдесет драма от водата. Дай сега единия ъгъл на кърпата — тя отвори тенекиената кутийка, взе оттам с два пръста някакъв прах и продължи: — Ето тоя прашец, и него ще сипеш, докато водата е още на огъня, и после веднага ще я свалиш. Вържи прашеца добре. Ще прецедиш билката през един тюлбен. Щом изстине, ще я дадеш на момата да я изпие, ама на гладно сърце. Момата ще лежи три-четири дни, за три-четири дни, ишаллах, сичко ще мине. Ако е още слаба, ще полежи още некой ден. Каквото излезе от нея, ти нема да го пущаш по вода, нема да го хвърляш в огън, а ще го закопаеш на скришно место, само ти да знайш, три педи в земята. Е, хайде, дано аллах не ви лиши от мерхамета си.

Султана прибра внимателно билките. Ръцете й трепереха. Тя попита с пресекнал глас:

— Опасно ли е, ханъм? Да не се случи нещо лошо на детето ми…

— Слушай, ти си раждала, знайш. Когато ражда жената, единият й крак е в гроба, а още повеке, кога е насила. Ама ти остави на аллаха. Ако се боиш много и не искаш, дай ми билката. Аз не ти я давам насила, ти дойде да ме молиш за нея.

Султана подаде бялата меджидия на ханъмата:

— Ако свърши сичко добре, голем бакшиш ще имаш от мене, ханъм.

Врачката пусна монетата в джоба на широкото си джубе, без да я погледне, и каза с приятния си глас:

— Аллах най-напред. Но ти не бой се, къзъм. Помогнала съм аз на много жени, и наши, и ваши.

Още по пътя Султана прати чирака да си върви в чаршията, а тя се прибра вкъщи и се залови да приготви билката. Бързо отмери вода, сложи я на огъня да ври заедно с корените, непознатия плод и тревите, сетне сипа и прашеца — всичко досъщ както й каза туркинята. Процеди водата и тя остана в едно бакърено ваганче колкото петдесет драма — гъста, тъмночервена, почти черна. Дотук тя бързаше, да не загуби една минутка напразно, ала като видя в ръцете си тая гъста течност черна като съсирена кръв, сепна се в уплаха и не откъсваше очи от ваганчето: каква незнайна сила имаше тая, черна вода, корените, чуждоземният плод и тайнственият прашец? Лек ли беше това или отрова, която погубва човека? Нямаше ли да погуби тя детето си със собствените си ръце — ето, не знаеше какво ще й даде да пие, лек спасителен или отрова. Нямаше друг път, друг изход. В безумието си Катерина сама бе довела дотук и себе си, и нея, родната й майка. Нямаше друг път, за да се избегне, да се скрие позорът. Не — тя само се плаши повече, отколкото трябва: как би й дала врачката отрова! Дано да помогне, че може и да не помогне — тогава? Сега Султана се уплаши наистина повече — като да се боеше повече от срама на дъщеря си, негли от нейната смърт. Тя тръсна глава. Това беше последното й колебание. Наближаваше време да се върнат мъжете от чаршията и тя пак се разбърза, не мислеше вече за друго освен за това, което вършеше и което трябваше да свърши.

Повика Катерина, която и без това се навърташе около нея и я следеше изпод вежди с любопитни, уплашени очи. Каза й, като се увери, че Раца, снахата, няма да я чуе:

— Тая нощ ще спиш в Лазевата стая. На него ще постелем тука, до огнището. Иди да си приготвиш леглото и гледай нещо по-вехто, сложи отдолу нещо по-вехто. Върви. Събличай се и легай там, нема да ядеш нищо тая вечер. Върви. Ей сега ще дойда и аз.

Малко по-късно Катерина я чакаше вече в леглото си с бледо лице, покорна. И като че ли това беше най-важно, Султана й се скара:

— Защо не се обаждаш, щом си готова! На, изпий това — додаде тя веднага.

Лицето на Катерина побледня още повече. Тя погледна и с разтреперани ръце пое бакърената паничка. Сетне смело я надигна и изпи гъстата течност. Лицето и цяло се изкриви, една черна капка бе потекла от ъгъла на устата й:

— Ох, как горчи! Мамо, отрова ли ми даде да пия…

— Легай сега там и мълчи. Ще пиеш ти много горчиви чаши с тоя си ум.

Катерина легна послушно, придръпна покривката до брадичката си. През гърдите й премина огнена струя и се разля по цялата й утроба. Изеднаж тя каза:

— Майко… ако видиш, че умирам… кажи на Лазе да го доведе, още един път да го видя.

От очите й бликнаха сълзи. Тя не се реши да спомене името на Рафе Клинче, но майка й разбра кого искаше да види тя за последен път.

Султана мълчаливо излезе и дръпна вратата след себе си.

Вечерта, като се събраха всички в голямата стая, Стоян попита за Катерина.

— Болна е — отговори късо Султана. Седнаха да вечерят, Стоян погледна празното място на Катерина на трапезата и пак попита:

— Какво й е? … Тя напоследък често боледува. Поле кувай я нещо, поразпитай.

Той много се страхуваше от болести и не можеше да скрие тревогата си, когато се разболееше някой вкъщи — питаше, разпитваше, отиваше по няколко пъти да види болния, опитваше се да го развесели, да го разсмее и повече себе си да убеди, че болни я г не е толкова болен. Султана му се сърдеше — той непрестанно я караше да търси билки, да топли керемиди, да приготви нещо по-вкусно за ядене. И колкото беше голяма тревогата му — още по-голяма беше радостта му, когато болният ставаше от леглото. Тая вечер и по-голямото детенце на Кочо беше нещо немощливо, сърдеше се, проплакваше, не искаше да яде и не се отделяше от скута на майка си. Но Стоян досаждаше още повече. И Султана му се скара тъй, че скоро след вечеря всички се прибраха по стаите си. Така по-добре — да не й се пречка никой. Останаха сами с Лазара в голямата стая, тя и на него каза:

— Да беше отишъл да легнеш там. при баща си. А-? ще остана тука тая нощ, да бъда по-близу до Катерица.

— Какво става, майко, с Катерина? — погледна я Лазар замислен.

Султана въздъхна, преди да отговори:

— Каквото требва да стане. Ти сега по-добре иди си легни — добави след минутка и влезе при Катерина.

Лазар знаеше, че майка му не търпи никого да се бърка в работата й. И знаеше, че тя свършваше добре всяка работа. Отиде и легна при баща си, който вече бе заспал, уморен от тежкия си труд, но и тъй, както винаги, въпреки страховете и тревогите си.

Мъките на Катерина бяха започнали. Тя се сдържаше да не охка, да не вика, но щом влезе майка й и затвори вратата след себе си, Катерина простена:

— Изгорех, майко… Като огън пълзи и надолу, по нозете ми… Дай ми малко водица.

Гласът й беше отпаднал. Тя бе поизбутала завивката и ръцеге й лежаха отгоре като пречупени. Султана донесе от другата стая големия светилник и като й подаде бардучето с вода, наблюдаваше лицето й. Някой сякаш бе избърсал с кърпа младата руменина по това хубаво лице. Челото и бузите лъщяха влажни, около устата и по нежно закръглената брадичка блестяха ситни капчици пот, косите по слепите очи бяха полепнали и изглеждаха съвсем черни от влагата върху побелялата кожа. Там, под тънката кожа и по разголената моминска гуша, жилите биеха бързо, отсечено, твърдо — Султана ги виждаше. Тя остави настрана големия светилник и духна малкия, който осветяваше досега стаята. Напрегна гласа си, да не би да потрепери:

— Търпи. Ще мине. Изпотила си се. — поглади челото й, студено като грудка лед.

Донесе суха, мека кърпа, обърса лицето й, бялата гуша, посегна под гърба й, сетне към нежния улей на гърдите й. Катерина плахо посегна да спре ръката й, свенливо затвори очи. Султана присви вежди, пред погледа й се изправи за миг образът на омразния мъж, който бе осквернил чистотата на това младо тяло. Катерина я погледна, долови гневната искра в очите на майка си. Какво би могла да й отговори — но нали тъкмо на любимия човек сърцето дава всичко и това, което крие дори от родната си майка. Султана избягна очите на щерка си, за да скрие собствените си очи. Сетне каза с омекнал глас:

— Гледай да заспиш. Добре ще е да поспиш. Катерина въздъхна. Султана премести светилника в ъгъла и сви нозе там, на пода, върху дебела мека постилка — ще седи тук, ще чака, ще бди. Тя преметна на шията си нишката на недовършен чорап, лъскавите игли заиграха между пръстите й, кълбото прежда се търкулна от скута й, но тя не го забеляза. Тихо беше из цялата къща. Болното дете в съседна та стая плака дълго, скимтя и най-сетне утихна. Султана ясно чуваше дишането на Катерица, пресекнало, бързо, сухо. Заспала бе, изглежда — дано да поспи, да събере сили. Най-страшното още не беше дошло. Помагай, господи, помагай, света Богородице, ти, майка…

Не можеше да се отвори сърцето й да се помоли с цяло сърце на бога. Чувствуваше срам пред всемогъщия, не бе му останала вярна докрай, а бе прибягнала до помощта на дязола. Струваше й се, че сега дяволът беше по-близу до нея. Бог не би одобрил да се убие заченат плод в майчина утроба — който е сгрешил, трябва да изкупи греха си, а не да го крие. Бог беше много строг и тя потърси помощта на лукавия, но можеше ли да има вяра в него! Пресвета Богородице, ти си майка, смили се… Как да остави детето си в позор, и всичките си деца, целия си род; никой не би простил на младата грешница, една майка искаше да спаси детето си от людската жестокост. Ето, господи, съди и пресъди… — чорапът бе увиснал в неподвижните й пръсти, ръцете й се отпуснаха в скута — съди ме, господи… Катерина е сгрешила в младежката си глупост, тя не е знаяла що върши, какви последици ще има постъпката й. До края на живота си би носила своя позор, не ще посмее никого да погледне в очите, никой нема да й прости, всеки ще се поругае с нея. А никой не ще накаже мъжа, който е сто пъти по-виновен от нея. Срамът ще падне върху цялата ми челяд — продължаваше да се бори с мислите си Султана. — Не можех да приема и аз съм, която посегнах, накажи мене, господи, ако съм сгрешила, за да спася детето си…

В сърцето й се надигаше против волята й гняв против бога и в страха си пред всемогъщия тя се мъчеше да потисне тоя гняв, да го скрие дори и от себе си. Срещу божията справедливост тя издигаше своята човешка и майчина справедливост и любов, предлагаше най-сетне и себе си за изкупителна жертва, ако трябва някой да бъде наказан, но ето — това беше: тя, майката, бе поискала да спаси неразумното си дете. В нов прилив на страх тя се прекръсти бързо три пъти — тя спореше с бога… Прости, господи, помилуй!

Глух стон се проточи като негде отдалече в тишината на малката стая, в тишината на нощта:

— Ъ-ъ-ъ-х! Ъ-ъ-х…

Султана потрепера. Отметна нишката на чорапа от шията си и скочи. Катерина люшкаше глава върху възглавницата, със затворени очи, още в съня си, види се, чувствуваше пристъпа на голяма болка, или пък беше в безсъзнание и пак не можеше да надвие болката си:

— Ъ-ъ-ъ-ъ… ъ-х…

Внезапно тя отвори огромни безумни очи, тъмни, без блясък, две страшни, черни дупки, и с неочаквана сила се изправи, опря се на ръцете си. Изви се нечовешки писък, разнесе се из цялата къща:

— Майко, умирам! Сега… сега умирам! Сега ще умра!

— Нема да умреш! — застана срещу нея Султана, сякаш да я защити с гърдите си. — Нема да умреш, сине, аз нема да те дам! Ще мине, ей сега ще мине, ще мине…

Катерина клюмна глава, затихна. Султана я прихвана и полека я сложи назад върху възглавницата. Вън тропна врата, чуха се гласове. Султана погледна още еднаж дъщеря си и се спусна вън, дръпна вратата след себе си. Наскачали бяха тримата мъже и Кочовица, гледаха насам слисани, уплашени. Султана махна с ръка:

— Какво, какво! Я се прибирайте сички!

— Какво става с Катерина… — продума Стоян, гласът му трепереше.

— Нищо, нема нищо! Вървете да спите — тя спря поглед върху Раца: съвсем не беше за нея това, което ставаше вкъщи. — Хайде, Кочовице, върви! Хайде, сички.

Раца се дръпна в стаята си. Нито един от тримата мъже не се помръдна. Султана викна:

— Хайде де! Какво ме гледате! Но тя нямаше време за губене и като се обърна отново да се върне при Катерица, изви страшно очи:

— Да не е посмел некой да влиза тука! Влезе в малката стая и притисна вратата с гърба си. Удари я тежък, сладникав мирис на кръв. И страшно тихо беше в тясната стая, пламъчето на светилника светеше неподвижно. Султана се приближи до леглото с бързи, безшумни стъпки, наведе се над болната със затаен дъх. Катерина лежеше неподвижна, дишаше тихо, с полуотворена уста, зъбите й се белееха между засъхналите-напукани устни. Лицето й беше побеляло, очите й бяха затворени и се губеха в широки сенки, между тях носът й се белееше изострен, изтънял. Полека, предпазливо Султана подигна покривката откъм нозете й. Болната беше плувнала в кръв. Султана притегли наблизу съдовете и разни други вещи, които бе приготвила преди това, и се залови за работа. Катерина тихо охкаше и нямаше сили да се помръдне.

— Поолекна ли ти, чедо?

— Да — прошепна едва чуто Катерина. — Леко ми е… спи ми се.

— Аз ще излеза малко, а ти поспи. То мина веке, сине.

Зави с раздърпана вреща една стара, очукана пръстена тенджера, дигна я внимателно под мишницата си, боеше се да не я разплиска. Надзърна в голямата стая, да не има някой там, дигна светилника с другата си ръка и излезе. Светилника остави в голямата стая, близу до външната врата, която остави отворена — да й светлее в тъмнината.

Слезе долу в двора, огледа се. Тъмна, глухо тревожна беше предпролетната нощ. Полъхваше недоловим мирис на близка пролет. Не въздухът, а като че ли тъмнината беше осезаема, влажна. Трептяха и се люлееха звездите по черното, безлунно небе като разпиляна жар. Като свикнаха очите й в тъмнината, Султана съгледа дървесата в градината отсреща, те надничаха с голите си гранки към широката и бледа струя светлина, която идеше невидима откъм отворената външна врата. Султана се поколеба за миг, но тя не се боеше от живи люде — кой би излязъл посред нощ да я следи какво прави? Остави тенджерата до стълбата — да не влиза с нея под тъмните стрехи, дето се спотайват нечисти сили, — отиде и напипа под навеса една мотика и я изправи на оградата до градинската врата. Върна се, взе отново тенджерата, дигна на път и мотиката и навлезе в градината, в най-отдалечен и я ъгъл. Дълго копа и рови с пръсти влажната земя, осветеният четириъгълник на вратата и мъничкото пламъче на светилника се виждаха далеко, като през море от тъмнина. Тя забрави и страх, и живи люде, и тъмни, вражи сили, но меката влажна пръст не се поддаваше на мотиката, на ръцете й — кой знай колко време копа и колко пъти мери с педи, сърцето й все повече натежаваше от умора и от тъпа болка, сякаш копаеше истински гроб. Най-сетне премери три педи, дори и повече, сложи в невидимата яма тенджерата, както беше завита с врещата, и с разтреперана ръка направи отгоре й три пъти кръстен знак. Зарови я бързо, затъпка я добре, доколкото можеше в тъмнината.

Върна се в малката стая със светилника в ръка, надвеси се над болната — тя спеше много тихо — и чак сега почувствува Султана, че нозете едва я държаха, снагата й беше готова да се разпадне от умора. Приготви си набързо легло близо до леглото на Катерица и легна там. Как се е унесла Катерица! — едва мина през ума й и сама веднага потъна в дълбок сън.

Събудиха я някакви гласове, непознати люде се караха и викаха, после чу писък на току-що родено дете, слаб и жален. То било детето на Катерина, гладно било и голо, оставено вън, до стълбата на двора, мокрил го студен дъжд, някакво черно куче се приближило да го разкъса, да го нагълта. Султана едвам подигна глава, повлече ръце и се изправи в твърдото си легло. Не се чуваше никакъв глас, никакъв шум. Пламъкът на светилника подскачаше равномерно върху тънкото въгленче на фитила. Тихо беше навред, Султана не знаеше колко време бе спала и кое време беше, дългата нощ сякаш бе спряла и нямаше край. Тя стана, оправи фитила на светилника, наведе се над Катерина. Очите на болната бяха все тъй затворени и като че ли не дишаше. Побелялото й лице беше нашарено с още повече сенки, очите й бяха се откроили, бузите й — като залепнали под изскочилите скули. Султана докосна ръката й, студена като лед. Катерина отвори очи, но като че ли и това движение на клепките беше уморително за нея — толкова ясно личеше изтощението й.

— Ти ли си, мамо… — прошепна тя. — Скоро ли ще се раздени…

— Скоро, сине! Ти поспа доста, а! Харно, харно. Не си ли гладна?

— Нищо не искам. Не мога да се помръдна. Секо кокалче по мене… стои отделно. Нищо не ме боли. Не съм гладна. И вода не ми се пие. Не знам… дали съм още жива, или…

— То е от слабост. Ще ти донеса млекце. Утре ще ти заколя кокошка; мислех да я пазя за Поклади, но за Поклади ще заколим стария петел. Да ти направя ли попара с млекото, или така ще си го пийнеш. От вчера на обед не си яла. Щом вземеш да ядеш, бързо ще се засилиш.

Султана искаше да насочи своите мисли и мислите на болната в друга посока, искаше да върне и себе си, и болната във всекидневния живот, като нищо да не било.

А болната не знаеше жива ли е или мъртва и пак затвори очи. Като я виждаше така, и Султана не знаеше дали бе останал още живот в това лице и в това неподвижно тяло. Тя каза високо:

— Ще ти донеса млеко да пийнеш.

И неволно почака една минутка — дали Катерина ще отвори пак очите си.

Донесе ваганче с мляко. Подигна болната да пийне, а тя нямаше сили да глътне две глътки и каква тежка беше главата й, отпусната. Не каза нищо, нито изохка. Сърцето на Султана започна да се блъска бързо и твърдо, гърдите й кънтяха, преди още да мине през ума й тая страшна мисъл. Как не се сети да погледне първо там! Остави паничката на пода и подигна завивката откъм нозете на Катерина. Тя пак бе плувнала в кръв — чиста, алена по белите отпуснати бедра. Султана стисна устни, напрегна ръце и цялото си тяло — да не треперят. Разшета се, разбърза се — изчисти болната, подмушна нова чиста постилка. Катерина сякаш нищо не усещаше. Кръвта й изтичаше. Но това може би се е набирало през нощта, след помятането. Ако и сега…

Борбата започваше отново. С кого — с бога, с дявола, със смъртта. Срещу тях беше само волята на една майка. Тя не помисли сега нито да се моли, нито да проклина, нито да строи надежди. Трябваше само да чака, да се държи здраво на нозете си и да чака. Нужни й бяха големи сили. И още повече: да насърчава болното си дете, да го крепи и задържа в живот. Да се разправя и с другите домашни — Стоян, синовете й, снахата, която трябваше да държи най-далеко от Катерина — и тя беше бременна, можеше да се уплаши, — злият дух, който дебне и мъчи родилките, беше тук, вкъщи.

Султана пак се опита да накара болната да пие от млякото и почти насила изля в устата й една-две глътки. Млякото ще я засили, ще помогне, ако има още отрова в тялото й. Да, мляко, повече мляко! Донесе лъжица, отпусна се на колена до леглото на пода и започна търпеливо, упорито, глътка по глътка.

— Остави ме, майко… — простена жално Катерина. Гласът й беше съвсем отпаднал.

— Требва да пиеш млеко, сине. — Отде се взе тая звучност пък в нейния глас? — За тебе то сега е най-добър лек и дава сили. Ха така! Още малко, още тая лъжица. Да се засилиш, това ти требва сега. Отслабна много, а иначе нема веке нищо, чедо. Лошото мина, само да се позасилиш малко.

Тя сложи изпразнената паничка на пода и продължи:

— Не се оставяй да те надвие слабостта. Ще видиш сега как ще ти дойде сила. Поспа си доста, млеко пи. Ако ти се спи още — поспи си. Или ако искаш, да си поприказваме. Кажи ми нещо. Или аз да ти разкажа нещо, да ти разкажа некоя приказка. Когато беше малка, сине, се ме караше да ти разказвам приказки. Спомняш ли си? Искаш ли да ти попея? Ти май не си ме чувала да пея.

Горната устна на Катерина потрепна. Дали искаше да се усмихне или пък от досада! Султана погали челото й, студенината му прониза ръката й. Катерина не отговаряше, не се помръдна, не издаде никакъв звук, очите й бяха пак затворени. Отчайващо беше безразличието й към всичко наоколо, не се интересуваше от нищо, като че ли не беше от тоя свят. Жилите на слепите й очи и по гушата й не се забелязваха дори, Султана ги докосна с върха на пръстите си — едвам биеха. Но може би тя пак заспа — нека спи и това е добре. Султана прибра ръцете си в скута, затихна. Нямаше ли край тая нощ? Да беше се разденило поне… Ето, пак негде плаче малко дете, вън, на двора. До стълбата или в градината. Колко жално плаче, с какъв слаб гласец! Дано не го чува Катерина. Да, това е детето на Катерина… детето на Катерина… детето на Катерина плаче вън… детето на Катерина… Ох! — стресна се Султана, потрепера. Унесла се бе в дрямка.

— Спиш ли, Кате? — пошушна до ухото й Султана.

Чуха се тихи гласове вън, в голямата стая. Стоян и Лазар бяха станали. Султана изнесе вън светилника и през светлината му срещна погледите на двамата мъже. Очите им питаха, но Султана не отговори и каза спокойно:

— Добре, че сте се разбудили сами. Не знаех кое време е. Ами ти — обърна се тя към Лазара — що си се дигнал толкова рано. Да не идеш да чукаш при баща си.

Угриженото лице на Стоян изеднаж се разведри:

— А… Отвикнал е той веке да чука. Търговец… Лазар не сваляше очи от майка си. Най-сетне той гласно попита:

— Как е Катерина?

Тя потисна въздишката си, сложи светилника до огнището, присви колена там да разпали огъня, затрупан дълбоко в пепелта. Сетне каза:

— Пак така.

Върху лицето на Стоян се спусна сянка, пък каза бързо:

— Ами… потърси некакво чаре! Немаме хекимин в града, пусто да остане.

Султана сложи върху няколкото разровени жарчета сухи съчки, наведе се, духна два-три пъти и каза:

— Не требва тука хекимин, не ще помогне. Що знаят те…

— Ами… Ами… — заекна Стоян и не знаеше какво да каже, не знаеше как да разбере думите на жена си.

— Ти сега върви по работата си — сопна му се тя, — пък аз нема да оставя Катето без лекове и без грижи, човече божи!

Стоян подигна рамена и излезе вън. В стаята влезе Кочо. „Той поне нема да ме пита и разпитва“ — помисли си Султана. След него се показа и жена му. Султана й махна с ръка.

— Що си станала толкова рано, невесто. Иди си полежи, чедо, аз ще изпратя мъжете.

— Рекох… Ти май цела нощ не спа.

— Как е малкият?

— Проплакваше до некое време, но сега спи и не ми се вижда да има огън.

— Ще дойда да го видя, а ти върви, върви при него там.

Ободрен от утринния хлад, наплискал се със студена вода на чешмата, Стоян викна още от прага:

— Май сме позакъснели малко. Зорницата отдавна е изгрела, ей такава е, виси като сребърна обица. Жено, дай кърпата да се обърша.

Султана му подаде кърпа.

— Ти се ще измислиш нещо… Обица… Малко по-късцо Султана и Лазар останаха сами в голямата стая.

— Майко, какво става с Катерица? Султана притвори очи, като да се замисли, или за миг се отдаде на умората си.

— Какво й е… Пометна. Кръвта не спира.

— Но, мамо… — викна Лазар с пресекнал глас, — требва да направим нещо! Не може тъй да чакаме. Да вземем една кола, да я заведем в Битоля. Там има добри хекими.

— В Битоля… Ако изтрае днеска… Като се пусне еднаж кръв, мъчно е да се спре. Сама може да спре, а Битоля е далеко. Ако не спре кръвта сама…

Лазар каза, без да погледне майка си:

— Защо направи това, майко? Щом било толкова опасно, да беше останало така най-сетне. Ето, Катерица може да загуби живота си.

— Да — въздъхна Султана, — може… Мислех си, толкова жени пометат. Знаех също, че и много жени затриват живота си. Ако Катерица умре, нека секи ми каже: ти я уби! Направих го, а пък аз й съм майка. Никого нема да боли повеке от мене. Аз си знам колко ме боли и как се страхувам за живота й. Но и сега да требва да почна — пак ще го направя. — Тя дигна към сина си остър, мрачен поглед: — Не искам моята щерка да роди копеле. Кой както иска, така да ме съди.

Тя се наведе над огнището, посбута огъня без нужда. Лазар мълчеше. Той не одобряваше постъпката на майка си, но кой може да съди една майка за това, което върши за децата си, дори и когато прави грешки? Султана пак се обърна към него:

— И пак се страхувам да не се разчуе, та като не можах да я запазя от грех, да не мога и да скрия греха й от людете. Знаем само ние с тебе и оня… Клинче де. От него се боя. Ти не му казвай нищо какво става с Катерица. И ако се случи, не дай боже, най-лошото, пак нищо не му казвай. Да си затваря, кажи му, добре устата, какво имал, какво немал с Катерица. Людете това чакат, дори и нищо да не е имало. Ти веке и сам знайш какво требва с него. Тя каза да й го доведем, ако… — Султана се поизкашля, за да овладее гласа си. — Да го види още един път. Ама аз не искам той да стъпва в къщата ми. Не го искам, пък и ще го видят чужди люде и… отде-накъде. А тя нема и да знай…

Лазар забеляза сълзи в очите на майка си. Сви се на плач и неговото гърло.

Султана стана и отиде да види болното си внуче. Лазар я проследи с поглед и му се стори, че тя бе се сгърбила тая нощ. Кочовица и двете й деца спяха спокойно. Султана тихо излезе оттам и влезе при Катерина. Вече се зазоряваше.

В гъстия още здрач Султана видя лицето на Катерина — синкавобяло петно. Тя тихо сви колена на пода до нея, приведе се по-близу, ослуша се. Болната лежеше, както я остави, в пълна, страшна неподвижност, но тя долови дишането й, едва чуто. И остана да чака, докато се развидели по-добре. Против волята й — нямаше никаква власт над тях да ги спре, да ги прогони — в главата й нахлуваха мисли, които вледеняваха сърцето й, пред очите й нечиста сила разтваряше картини, които я ужасяваха. И все пак тя се ослушваше в тия жестоки мисли, чужди, зли, но пак нейни, заглеждаше се в страшните картини — тя мислеше, макар и не по своя воля, за мъртвата Катерина, виждаше я. И за мъртвата трябваше да се погрижи тя, която й бе дала живот, но защо сатаната бързаше да я мъчи, преди да дойде ангелът да вземе душата на детето й? Ох, проклета майка — никога да не постига децата това, което минава през ума и сърцето на майката, и тъкмо тогава, когато най-много ги обича, най-много ги жали. „Не бързай, сатано! Ако требва, ангелът ще дойде преди тебе. Или ти си дошъл мене да мъчиш, враго нечестиви. Мъчи ме, гори ме с огън и пъкъл, но аз нема да те пусна да стигнеш до нея…“ Султана се стресна. Синя зора изпълваше стаята и сияеше, трептеше във всяка вещ. Тя бързо се изправи на колената си, посегна с разтреперани ръце, подигна завивката откъм нозете на Катерина. И охна без глас. Кръвта продължаваше да се изцежда. Обхвана с две ръце лицето на болната, допря ухо до устните й — дишаше, още беше жива!

Султана опря свити пръсти на пода и бързо се изправи. Да — как не се сети по-рано: тая, която й даде отровата, може да й даде и лек! Туркинята, врачката… Тя се поприбра набързо и от чардака каза на Лазара, който още не беше излязъл в чаршията:

— Навъртай се тука, докато се върна. Гледай да не влезе невестата при Катерина.

Портата изтропа след нея. Улиците бяха още пусти. Из турската махала я срещна стар, ранобуден турчин.

Спря се, изви глава след нея слисан.

— Хай, завалията… Помисли, че е луда.

Портата на врачката беше заключена. Султана почука. Излезе да й отвори мъжът на врачката. Не се изненада — свикнал бе, види се, да посреща посетители на жена си през всяко време. Пусна я да влезе сама в харемлъка. Султана закърши пръсти още от вратата, щом видя врачката:

— Аман, ханъм! Спаси ми детето, кръвта не спира, изтече…

Туркинята я поразпита набързо, сетне започна да върти очи:

— Ех… Аз ти казах… Тежко е, млада, за първи път. Немала късмет твоята щерка. Ще ти дам една трева, помага понекога за кръв. И нея ще свариш в половин ока вода, да дойде до сто драма. Ще я изпие на два пъти, по на един саат време. Стиска тая трева, събира, може да помогне.

Султана зави тревата в кърпата си, забърза да си върви. Туркинята спусна клепки и каза с хубавия си глас:

— Два черека струва, къзъм…

— Ох, боже, ох, как забравих! — затюхка се Султана. — Ами забравила съм да взема пари, ханъм!

— Е, хайде, хайде — каза ханъмата великодушно, — ще ми ги донесеш друг път.

— Нема да забравя, ханъм, вервай… (Тя наистина не забрави — прати й парите няколко дена по-късно.)

Колкото бързо дойде Султана да потърси спасение при врачката, още по-бързо се върна вкъщи, приготви лекарството. Напразно — лековитата трева не помогна.

Към пладне Катерина промърда побелелите си устни и прошепна със сетни сили:

— Доведете го… искам да го видя… Това бяха последните й думи. Унесе се в сън от изтощение и вече не се пробуди. Когато би клепалото за вечерня, Султана видя, че тя бе угаснала — догоряла бе докрай свещицата на живота й. Султана сложи глава до главата на мъртвото си дете и тихо изплака всичките сълзи, които бяха се набрали в нея през това мъчително денонощие. После пак се изправи на нозе като боец за последната битка.

Разшета се да скрие всички следи, та никой да не познае от какво бе умряла Катерина. Сетне повика Кочовица в голямата стая и гласът й беше толкова спокоен, само звучеше някак по-издълбоко:

— Ти не се плаши, сине… Наша Катерина свърши, бог да я прости. — Кочовица мълчаливо плесна ръце, сплете пръсти занемяла. Султана веднага продължи, за да отвлече вниманието й: — Ти не можеш и не бива да гледаш, ами иди, кажи на Бенковица да дойде да ми помогне. Никои друг да не знай. После ти прибери децата в стаята и стой си там, не е това работа за тебе.

— Майко… — задави се в ридания Кочовица — ами тя, милата, вчера си беше здрава… как…

— Сърце, сине, от сърце — сложи върху нея Султана тежък поглед. — Като ахна от вчера, нещо се скъсало в нея, проболо я в сърцето. Кому каквото е писано, щерко. Иди, иди по-скоро.

Бенковица веднага се притече. Двете майки умиха мъртвото тяло, облякоха го в най-хубава руба. Сложиха го в по-голямата стая, върху мека постелка с бял чаршаф с копринени кенари, от чеиза на Катерица, върху кадифена везана възглавница, везала я бе пак тя за сватбата си. Може Бенковица да забеляза нещо около тая неочаквана смърт, но не отвори уста да продума, да попита. Когато сложиха запалена вощеница над главата на покойната и скръстиха на гърдите ръцете й — бели, прозрачни, останали само кокалчета в тънката нежна кожица, — Бенковица каза:

— Изпратихме ние с тебе, Султано, две невести в гроба, без венци, без свирки и песни.

— Две главни сме ние с тебе, Беиковице, изгорели и черни до век.

Едва когато всичко беше готово с покойната, Султана прати да съобщят на мъжете в чаршята и на двете й омъжени щерки.

XI

Настана такава хубава пролет, такава зеленина избуя и такива цветя се разцъфтяха, че и людете бяха радостно възбудени и весели, както никога. Тая година и зимата беше по-дълга и по-люта, към края се позатегна, задухаха дни наред студени, сухи ветрове — няма да има. край! А за една нощ само пролетта пристигна, втурна се като закъснял сватбар. Задуха буен вятър през нощта, затропа лудо по врати, по прозорци, натискаше стените с гръб да ги събори, разклащаше високите кумини, тропаха ръждясали тенекии по покривите. Разместваха се и падаха керемиди, зафучаха голите гранки на тополите.

Людете се разбуждаха слисани, уплашени от бурята. Дебелите зимни покривки и завивки притискаха, като да бяха напоени с гореща вода, тялото не можеше да ги търпи. Топло беше, не можеше да се диша но стаите с ниски тавани, със здраво затворени врати, със закнижени прозорци. Вън кучетата лаеха до скъсване, по оборите мукаха, цвилеха, ревяха крави, коне и магарета — нали ги имаше, кажи го, във всяка къща, — петлите пропяха два или три пъти преди време.

Пролетната буря прогони голямата зимна нощ, издуха тъмнините й, като изгрея утрото, отвори се едно небе, за мила хубост. Синьо, с бели облаци, младото слънце се крие зад тях, показва се ту зад един, ту зад друг пламва, трепти и блести — аха да потече разкалено сребро по новата синя дреха на небето. Заредиха се все такива хубави дни, светли, топли, през ден, през два ще плисне буен пролетен дъжд, отново ще блесне слънцето и цялото небе с него чисто, окъпано. Като бяха чакали толкова време, дървесата и тревите отеднаж покараха — тополите и върбите спуснаха зелени коси, ябълките, сливите и всякакви други плодни дръвчета се разцъфтяха китка до китка, бяла и розова пяна кипна на кълба по градините, гмуркаха се в нея птички и пчели и всякакви други мушички — чуруликаха, жужукаха и звънтяха, — в прозрачния въздух се люлееха пъстри пеперуди, трептяха с крила между щедро, примамливо отворените жълти и червени чашки на лалетата, кацаха жадни и упоени по белите, розови и сини зюмбюли. Появиха се и щъркелите по старите гнезда.

Каквото ставаше по небето и земята, с дървесата и тревите и с всяка жива твар, това ставаше и с людете по Преспа. Разтвориха те врати и прозорци, отвориха очи и души за слънце и въздух, за топлина и сладки, упойващи благоухания. Похапнаха чорбица от коприва — да се поднови кръвта, — пийнаха стара гроздова ракия с млад пелин — да се влее сила в измършавелите им тела. Запретнаха ръкави за работа, като усърдните пчели от цвят на цвяг, като птичките, които подновяваха гнездата си, като мравките, които неуморно щуткат по земята, търсят и събират храницата си. Закипя работа по дюкяни и работилници, тръгнаха дълги върволици по полето. Пролетната хубост и благодат изпълваше сърцата с радост и сила, трудът — с бодрост и добри надежди.

Мина Благовец, Лазарица, Цветница. Все хубави празници, весели, пролетни. По-свободни бяха сега сърцата на людете и животът им беше по-радостен. Дойде и Великден — празник от неделя до неделя. коИто няма по цяло агне на трапезата си, ще има барем четвъртинка, не ще бъдат забравени и вдовиците, и сираците. Гости във всяка къща през цялата неделя и всеки ще влезе да поздрави роднини, приятели, съседи, еснафа си:

— Христос возкресе!

— Воистина возкресе!

Тая година на Великден се яви и нещо ново в Преспа. Младите от читалището, разделени на две дружини, тръгнаха по къщите. Лазар Глаушев водеше едната дружина, а другата — Андрея Бенков. И двамата бяха погребали сестри скоро и не беше прилично да ходят по гости, ама те не бяха тръгнали да ядат, да пият по къщите. Никой не дигна глас да ги укори. Разбра се защо бяха повели дружини от къща на къща. Влизаха у чорбаджиите: „Нека ни видят и чуят и те по-отблизу — каза Лазар Глаушев, — да не мърморят толкова против нас, да не ни наричат протестанти и фармасони и като не идват те при нас, ние ще отидем при тях“. влизаха у първо-майсторите и майсторите от еснафа, във всяка къща, дето имаше по-будни люде, а влизаха и там, дето не бяха мислили да влязат. Мнозина скърбяха, че не бяха почетени, а се случваше да изтича подир младите стопанинът на някоя отмината порта:

— А бре, деца, не съм ли аз християнин? Отбийте се и у мене, дал ми господ да ви почестя, развеселете и моята къща!

Влизаха, поздравяваха, а стопаните сияят от радост, чудят се с какво по-скоро да ги почестят. Гостите си вземат по едно шекерче, баклава, ако има, от агнето, ако е останало, а вино и ракия отказват, тютюн не пият — но така бе наредил Лазар Глаушев. Запеят някоя песен от новите, от народните, сетне стане Лазар или Андрея Бенков и каже слово за народ и вяра, за църква и школо, за народна просвета, за братство и сговор. Очите на стопаните се пълнят със сълзи от умиление и гордост. Тогава става някой друг от дружината, поднася на домовладиката книжка за четене:

— Читалището ти подарява тая книжка, а ти помогни му с каквото можеш. Намислихме да го напълним с книги, да има за секиго, който дойде там жаден за наука и просвета. Ела и ти там и ако не си писмен да прочетеш, ще има какво да чуеш.

Стопанинът поема малката книжка с разтреперани ръце, като че тя е от светите дарове, предава я на стопанката си и изважда от кесията си бяла меджидия или половин лира, а и цяла златна лира за народното читалище.

През цялата великденска седмица навсякъде се говореше за тия нови гости, за книжките им, за песните и словата им, че ни в една къща не дигнали чаша с вино или ракия. На Томина неделя, макар да беше още Великден и в много къщи имаше имен ден, след църковната служба читалището се изпълни с народ, както отдавна не бе се пълнило. Застана да държи сказка Лазар Глаушев. Мнозина се чудеха повече на учените му думи, на дарбата му да говори свободно пред толкова люде и сладко — да ти е драго да го слушаш, — но всички запомниха думите му, като каза:

— Народе! И двете църкви са твои. Старата са ни я оставили нашите дедовци от старо време, а новата я градихме с нашите си ръце, сички помним. Ако некой влезе в двора ти, в къщата и ти рече: и аз съм тука стопанин — какво ще му отговориш ти? А като са твои църквите и ти, след бога, си стопанинът им, ще търпиш ли други, чужди люде да се наричат нихни стопани? Започнахме давия и съд — край нема. Некой иска да върви това така до безкрай. Е, харно — ние не признаваме друг стопанин на новата църква освен бога най-напред и народа в Преспа. Не се бунтуваме против хукюмата, ще чакаме да чуем царската воля и дума и секи, който е християнин, да дойде да се моли, да венчава и да кръщава в църквата ни, в старата или новата, никой нема да го спре, ама ние не искаме повеке да се пей и да се служи в тия църкви на чужд за нас език. Не искаме веке гръчки!

Тия няколко последни думи влязоха в устата на всички и се разнесоха из цяла Преспа:

— Не искаме веке гръчки!

След като чакаха толкова дълго да се разреши спорът около новата църква, Лазар Глаушев, Андрея Бенков и други неколцина от постоянните посетители на читалището наумиха и обмислиха план да се проврат през оградата, която издигаха срещу тях наместникът и елинската партия в Преспа, никои никого не пъди от църквата, но народът не иска в нея да се служи на език, които не разбира. И като привлякоха те отново народа в читалището, хвърлиха сред него тия две думи:

— Не искаме гръчки!

Народното недоволство бе се набирало като заприщена вода и се намериха тъкмо думите, които всеки прие и ги повтаряше като свои. Като заговори с тях целият народ, а и децата дори започнаха да пеят новите народни песни, към тях вече се прибавиха и други, по-силни думи:

— Не искаме гръчкия патрика! Имаме наш владика и наш патрика в Стамбул!

Чорбаджиите и някои по-стари люде съветваха, молеха се, караха се:

— Немейте така, ще ни затворят църквата. Съдим се, да чакаме какво ще ни се отсъди. Младите са полудели, не тръгвайте по ума им, не ги слушайте!

Наместникът писа писмо на владиката и чакаше отговор. Аврам Немтур се мръщеше и ръмжеше, някои по-дръзки от власите се присмиваха на преспанци. А потокът напираше да се отприщи. Така вървя до празника на свети великомученик Георгия, който беше празник и на новата църква в Преспа.

Още предния ден Лазар Глаушев, Андрея Бенков и други неколцина по-свободни младежи от читалището тръгнаха всеки поотделно из чаршията и влизаха във всеки дюкян, дето можеше да мине приказката им, и най-вече между еснафите. Бяха си разпределили кой къде да влезе — да не се случи да се изредят всички в един и същи дюкян. Влезе, поздрави, подхване разговор според людете, дето е влязъл, сетне обърне приказката или направо ще си каже:

— Стрико Науме, какво ще речеш, стига сме търпели да ни се пей на чужд език в църквата.

— Ами стига де, наистина.

— Нема да пъдим никого, нема да се караме с никого, но да се пей в църквите ни на наш език, че народът не разбира какво се пей.

— Така е, и аз така ще кажа.

Другаде пък, дето стопанинът на дюкяна е по-буен, или някой от по-старите калфи ще се обади, та дори и на ръцете си ще плюне:

— Море да вземем по едно дърво некастрено, че ха наместника, ха чорбаджиите, ха сички там папи и патрици!

— То до дърво нема да дойде работата, кой ще посмей да се противи на народната воля, ами да дигне глас народът некой ден: стига веке!

Бяха се сговорили младите да не се забелязва шетането им по чаршията, но как няма да се забележи, щом бяха тръгнали като калесници от дюкян в дюкян. През целия ден все това беше разговорът из чаршията, кой де се срещне, а някой ще подвикне и на съседа си през улицата:

— Е, да поразтърсим брадите на поповете… Не ми се слуша мене повеке кирилейсън, кирилейсън! Преди малко в дюкяна беше Андрея Бенков, не го ли виде! Тъй и тъй, вели, стига веке. Стига, викам, и престига!

Власите и някои по-запънат в елинската партия, повече между чорбаджиите, започнаха да се споглеждат, надаваха ухо, става нещо. Дори и пуснаха едно-две чирачета да подслушват какво се говори по дюкяните. Пратиха вест на наместника: става нещо! Той излезе в чаршията, ходи тук и там, подпитва — е, знаеше се, народът е недоволен, но нищо повече не можеше да се познае. Когато целият народ е на един ум, а ти си против него, оставаш като капка вода върху масло — дели се и тебе, не те приема.

Вечерта срещу празника целият град по християнските махали и чаршията се преобрази, като да светна по улиците и дворищата някаква друга светлина. Жените през целия ден миха и чистиха, търкаха стълбите и подовете с керемиди, извадиха от сандъци и дрехалиици новите килими, веленца и ямболци, постлаха одаи и миндерн, лъснаха бакъра да грее като слънце по рафтове и полици. Привечер излязоха да метат дворовете и улиците, всеки пред своя двор, наплискаха с вода и пометоха чираците и в чаршията. А в това време дружинки деца излизаха по поляните вън от града, копаеха чимове, катереха се по върбите и кършеха цели снопове зелени клонки. Преди да почне да се смрачава, всички порти и врати из махалите и по чаршията бяха накичени със зелени върбови клонки, а пред всяка порта и външна врата бяха наслагани чимове, та да стъпи човек на зелено, като влезе или излезе. Навред грееше млада зеленина и въздухът миришеше на чистота и на горчива върба. Докато шетаха по дворовете, момите и младите невести уговаряха през оградите коя за кого от момите и ергените ще наричат утре в песните си на люлките и де ще връзват люлка, де ще се теглят на кантар, коя колко оки е излязла лани и колко ще излезе тая година. По много къщи блееха агнета, а и по касапниците се трупаха люде да купуват агнешко месо, както беше стар обичай на Гергьовден — с люлки и песни, с тлъсто агне и червено вино, с весело сърце. Не помнеха старите люде народът да е бил толкова весел, както тая година, малко преди — за Великден, и сега — за Гергьовден, пък и всеки божи ден. Това беше може би от хубавата пролет тая година — пече слънце, па плисне благодатен дъжд, умие небето, напои земята, всичко расте, едрее, житата извишиха, кажи го, до пояс, афионите клатят глави като гюллета, по дървесата плод повече от листа, кравите се връщат от паша с вимета като стомни между нозете им. А не беше само това, за да се радва толкова тоя поробен народ, свикнал повече да се крие в тъмна сянка — и друга някаква радост идеше направо от сърцето, с други очи гледаше сега той света.

Стъмни се, мъжете се прибраха от чаршията, но младите люде от читалището сега пък се разшетаха по махалите — влизат по един, по двама в някоя къща, оттам в друга, по-нагоре или на другата улица. Къде ходиха те и какво говориха между народа — видя се на другия ден, на празника.

Никога не бе се събирал толкова народ по църквите, както тая сутрин, на Гергьовден, и не толкова в старата църква, дето отиваха повече жени и служеха само двама от старите свещеници, а най-вече в новата църква. Изпълни се притворът, по стълбите за женското отделение горе и в двора, та се чудеха и се оглеждаха всички. Ако имаше кой да забележи, би видял, че около двата апалоя и край стълбата за амвона бяха се събрали рано още все млади люде, между тях, до единия аналой, от който някой от власите четеше и пригласяше на службата на гръцки, стоеше Лазар Глаушев, а до другия отсреща — Андрей Бенков. Наместникът шареше с очи по голямото множество богомолци и отдалеко се познаваше, че лицето му беше побеляло още повече, власите всички се бяха струпали, колкото бяха, при своя аналой и колкото и да почна службата тържествено, гласовете на свещениците звучаха някак по-глухо. Богомолците, човек до човек, не стояха, както други път, смирено и кротко по местата си, а току подигаха глави, въртяха очи ту на една, ту на друга страна, гледаха, оглеждаха, чакаха нещо да стане, пошушваха си тихо на ухо, рядко ще дигне някой ръка да се прекръсти, сякаш бяха забравили, че са в църква.

Открай време службата се извършваше на славянски и на гръцки, но повече и всичко по-важно се пееше на гръцки, макар напоследък дори и наместникът чупеше тук-там езика си на славянски, но днес, като започнеше някой от свещениците да пее на гръцки, надигаше се глух ропот. Най-напред тихо, в един глас, откъм кратната и ъглите на църквата, сетне по-високо като далечен тътнеж на гръмотевица. Наместникът надаваше ухо да долови някоя отделна дума, виждаше срещу себе си не набожно приведени глави, а смръщени лица и дръзки, враждебни погледи, не знаеше що да стори и само зачести да пее на славянски. Изеднаж — изглежда, не тъй, както е било наредено и уговорено — някъде откъм главната врата, а може би откъм притвора вън, се чу висок глас, трепереше, но беше силен, та се чу из цялата църква:

— Не искаме… не искаме гръчки!

Всички извиха глави към вратата, свещениците — всеки остана, дето беше — и всички надигаха бради нататък, чак и тихата непрестанна врява горе, в женското отделение, пресекна. Наместникът се случи в олтара, сега излезе на царските двери и людете се обърнаха пак всички към него. Той стоеше там с позеленяло лице и макар нищо да не каза, нито се помръдна, стоеше там като живо предизвикателство. Сега откъм левия аналой, дето беше Лазар Глаушев, сетне веднага и откъм десния аналой младите люде започнаха да викат:

— Не искаме гръчки! Не искаме! Стяга веке! Чуха се гласове тук и там из цялата църква:

— Не искаме гръчки!

Една минутка по-късно викаше цялата църква, ехтеше и се блъскаше общият вик от стена в стена, разля се и вън, в притвора, викаха и деца, застанали отвън на отворените прозорци, викаха всички, клатеха глави, размахваха юмруци:

— Не искаме гръчки! Не искамеее! … Долу! Вън! Наместникът се скри в олтара, но никой не поглеждаше де е той, викаха всички и се побутваха да се насърчават. Единствен срещу всички се обади Аврам Немтур, зачервен, посинял, махаше ръка и викаше нещо, но гласът му се губеше в рева на това кипнало море и само потъмнялото му лице се виждаше колко е зло. Неколцината власи до левия аналой стояха занемели, изблещили очи от страх, притиснали се един към друг. Техният псалт продължаваше да стои на аналоя, не се сещаше да се дръпне и неколцина от младежите го избутаха. На мястото му върху ниската подставка се качи Лазар Глаушев и дигна ръка. В кръг около него всички млъкнаха, бързо настана тишина в цялата църква.

— Народе — викна Лазар, — ние никого не гоним от божия дом и никому не ще направим зло, ама щом е наша тая църква, тука ще се служи на наш език! Ти каза, народе: не искаме гръчки. Проклет и триклет да е тоя, който от днес нататък, бил той свещеник или псалт, или владика, и самият патриарх цариградски да дойде, проклет да е, който отвори уста да запей, да служи и да се моли богу на чужд, елински език, а не на наш, славянски език! Проклет да е тука, в тоя наш божи дом и пред лицето божие!

— Проклет да е! — надигна се многогласо ехо, разля се и се повтори: — Проклет да е!

Тогава Лазар се обърна към свещениците пак с висок глас:

— Чухте, отци, народната воля, а сега продължавайте божията служба, както е ред и по божи закон.

И сам той запя с хубавия си глас тропара на свети Георгия от аналоя, от който винаги досега бе се пяло само на гръцки. Смутили се бяха доста свещениците и множеството наоколо не се усмири бързо, но докато Лазар изпя тропара, службата продължи. Само наместникът не се яви вече тоя ден да служи. И власите, един по един, се измъкнаха от църквата. Никой не се опита да ги спре. Най-сетне и чорбаджи Аврам се отдели от постоянния си стол край дясната стена, отправи се към вратата и беше така наежен в дългия си кюрк, с такова лице, че людете се отдръпваха, притискаха се, отваряха му път, колкото и да беше тясно в църквата, докато излезе.

Службата продължи, но не свърши, както беше редно за такъв голям празник, тържествено и с набожна радост. Малко преди края й разнесе се шепот между богомолците:

— Заптии дошли вън, заптии…

Вън, при входа на притвора, бяха застанали седем-осем заптии с пушки и дълги касатури, а пред тях — юзбашията им Юсуф ефенди. Той стоя някое време така, после слезе по стъпалата в притвора, застана пред главната църковна врата и дълго гледа навътре с изпъкналите си турски очи. Не забеляза нищо нередно и затуй, види се, на два пъти подигна рамена. Сетне повика с пръст мълчаливо някого от застаналите там, най-близу до вратата, и се спуснаха послушно към него двама-трима.

— Познавате ли Лазар Истоян Глауш! — попита турчинът.

— Познаваме го, ефенди.

— Идете, кажете му да излезе за малко. Кажете му юзбашията. Юсуф ефенди те вика.

Като каза това, турчинът се върна при заптиите си. Лазар Глаушев излезе от църквата и застана пред него:

— Викал си ме, юзбаш и ефенди.

След него бяха тръгнали и други люде, насъбраха се наоколо и тия от притвора, от двора. Юзбашията огледа с бърз поглед мълчаливия кръг от люде около тях и каза учтиво:

— Да дойдеш малко до конака, Лазар ефенди. Каймакаминът иска да те попита нещо.

Те тръгнаха заедно към хукюмата, следвани от заптиите…

Щом излязоха от църквата власите, всички, както бяха, се втурнаха при каймакамина:

— Бунт, каймакам ефенди! Преспанци дигнаха бунт в църквата…

Скоро след това довтаса и наместникът:

— Да, каймакам ефенди, искаха да ме убият в църквата. Но има един млад човек там, ти го знаеш, каймакам ефенди, той подстрекава народа. Иначе, да затворим тая църква за някое време, докато дойде отговор от Стамбул на харзовалите ни, а народът ще се успокои.

— Кой е тоя размирник, който бунтува раята?

— Лазар Стоянов Глаушев, каймакам ефенди. Ти го знаеш.

Каймакаминът повика юзбашията. Лазар бе откаран направо в затвора. Пак по заповед на каймакамина общинарите затвориха новата църква. Но преспанци не се уплашиха, не се усмириха. Общинарите и сами отиваха през ден, през два при каймакамина да го молят да пусне Лазара от затвора, да им позволи, да отворят църквата. Когато те закъснееха ден, два да отидат, дигаха се люде от еснафите и всички от читалището, караха ги пак да отиват да тропат на конашките порти. Най-сетне каймакаминът освободи Лазара, но не позволи да се служи в църквата.

В същия ден, в който Лазар бе освободен от затвора, чорбаджи Аврам получи от балдъзата си от Битоля следното писмо на гръцки: „Кир Авраме и зете, до тоя час Ния и сички са добре със здравето благодарение на бога. Молим бога и за твоето здраве и благополучие. Ето, аз пак ще ти пиша за твоята мила щерка Ния, както искаш ти по-често да ти пиша и да ти обаждам за нея. Тя е още така замислена, макар да се прави, че нищо не мисли, и повече си мълчи, но въздишката сама иде на устата й. Като взема да я разпитвам и подхващам, Ния само се смее и казва нищо не ми е, за нищо не мисля. А тя само. за Преспа мисли. Но ти не се тревожи, аз пак ще ти кажа — очи, които не се виждат, се забравят. Само да се увлече по друго нещо, и всичко ще забрави. Ето сега има един хубав случай, за него ти пиша и те питам какво ще ми отговориш. Дойде тук, в Битоля, едно момче от Солун, там вече почват горещините. Баща му е голям приятел с моя Коста, много богат човек, с две маази в Солун. Това му е едничко дете. Ако се направи работа за Ния, от нея няма да има по-щастлива, ако ти си съгласен. Виждам и момчето има мерак и ми каза да попитам Ния, аз не съм я питала, преди тебе да попитам. Момчето е малко слабо, но още е младо и ще заякне. Ния с него ще бъде като царица, на ръце ще я държат баща му и майка му, аз ги зная колко милеят за снаха и каквато си е Ния първа хубавица и умна. Ако си съгласен, или ела и ти тук да видиш с очите си, пък аз ще наредя всичко друго и Ния, като отиде в Солун, друг ум ще й дойде а ще забрави Преспа. Очаквам бързия ти отговор и с поздрав от мене и от съпруга ми Кости.“

Аврам Немтур прочете и препречете писмото на балдъзата си и в паметта му останаха само тия думи: „А тя само за Преспа мисли.“ Тъй — само за Преспа, а то е само за Лазара Глаушев! Ния още не го е забравила… Но Трудно беше за чорбаджи Аврама да седне да пише писмо, винаги отлагаше, избягваше — тънкото перо тежеше като оловна тояга между пръстите му. Но сега побърза да отговори на балдъзата си, беше неделя и тъкмо имаше доста време да се мъчи над бялата хартия. И току-що бе научил, че Лазар Глаушев е пуснат от затвора — обзе го тревожно нетърпение. Извади от долапа посребрен дивит, хартия, притегли към прозореца ниска масичка, сви нозе до нея върху меката ямболия. Тъкмо опитваше перото върху нокътя на палеца си и вече сричаше в ума си първите думи на писмото, на чардака вън се показа наместникът. Аврам стана да го посрещне, въведе го в стаята, седнаха един срещу друг.

Тихо беше в голямата празна къща. Наместникът не беше много приказлив, но се виждаше, че не бе дошъл у приятеля си от празнично безделие. Сините му зеници бяха избелели, изглеждаше, че нищо не забелязва наоколо — цял беше обърнат навътре в себе си. Чорбаджи Аврам чакаше, посегна за броеницата си, започна бавно да рони две по две едрите кехлибарени зърна.

— Пуснали са го — продума наместникът на гръцки, загледан някъде през прозорците в светлия летен ден.

Чорбаджи Аврам дигна очи към него, той веднага се досети за кого говори архимандритът, но му се видя някак чуден тихият му глас. Наместникът продължи, без дори да трепне с очи:

— Сега пак ще почнат, днес-утре ще отворят църквата, ние ще гледаме отвън. Качиха ни се на главата. Елинският учител избяга, бои се човекът, ще вземат в свои ръце и училището…

Той пак млъкна. Чорбаджи Аврам, привел глава над броениците си, сякаш бе се заслушал и в мълчанието му. Архимандритът дръпна калимявката си, сложи я рязко настрана, изправи глава с потъмнели, твърди зеници. Гласът му стана плътен, изостри се, като да заговори друг човек в широката тиха стая:

— Той, Лазар Глаушев! Няма ли го него, ще мирясат всички. Те са като говеда и той ги мушка, той ги насърчава. Той стана овчар на стадото и плю в лицето ни, чорбаджи. Как ще се явя аз пред стареца в Битоля! Трябва да превием врата на тоя хаирсъзин, да покажем един добър пример на всички. И каймакаминът не смее да го държи в затвора. Да не е той, Глауш, ще отворим, църквата и всичко ще тръгне както преди. Ако дойде неблагоприятен отговор от Константинопол, ще го потулим, кой ще знае?

Чорбаджи Аврам не се помръдваше. Неясна, тъмна, мисъл бродеше в ума му, дошла като ехо на думите на архимандрита. Чувствувайки силата й, той не се решаваше да я улови, да съсредоточи вниманието си върху нея. Наместникът го наблюдаваше зорко, бързи светлинки проблеснаха в потъмнелите му зеници и той пак заговори тихо, дори завъртя очи по стаята да се огледа:

— Върви си селянинът по пътя, среща го турчин, дига пушката и го убива. Така, за кеф. Какво е за турчина животът на един гяурин? Има турци, за няколко лири, да имаш и три глави, ще ти ги свалят. Християнско тегло и мъки, но…

Той пак млъкна, спотаи се и не сваляше очи от чорбаджията, едва доловима бледност премина по лицето му. Аврам стисна между пръстите си едрите зърна на броениците. В стаята се чуваше дишането на тия двама люде, След една дълга минута архимандритът се опита да се дръпне, но не откъсваше поглед от приведеното лице на чорбаджията, което бе пожълтяло през изтънялата мрежа на постоянната му червенина.

— Какво си приказвам аз… — въздъхна тежко, страдалчески архимандритът.

Аврам опря твърдо лакти на колената си, дигна глава, очите му, изпод дебелите вежди, се насочиха застрашително към архимандрита и нямаше никаква преструвка в тях.

— Кажи го ясно и открито, да знам, че си ми го казал. А после ти ще ме чуеш. Архимандритът отпусна клепки:

— Бог ми е свидетел, Авраме… в името на Христовата вяра и светата Христова църква… — Той отвори сега очи, побелели и влажни, и сякаш духом и телом се предаваше на чорбаджията, додаде с гърлен шепот: — Да го убием. Да намерим някой турчин да го унищожи.

Аврам Немтур не трепна от тия страшни думи и в отговор изрече гласно мислите си, както се пораждаха една от друга в мозъка му, изрече гласно той решението си, дето преди още може би бе назряло. Сега той обърна на преспански и каза:

— Лазар Глаушев… Исках да го направя свой човек, да го въведа в къщата си. Ти си чул: исках да му дам единственото си дете, да го направя по-близък и от роден син. Той се подигра с мене, поруга ме, стъпчи ме в калта, с нозете си. Опустоши къщата ми. Немам аз по-голем душманин от него. Да го убием, велиш, в името на Христовата вера и църква… Аз ще намеря кой да го убие!

Пред погледа му се изправиха двамата млади турци, които някога обикаляха пред портата му заради Ния. Лазар Глаушев бе се карал с тях, пак заради Ния, но той му се отплати за това, предложи му самата нея за жена… Карал се бе Лазар Глаушев с тях и те добре го помнят. Питали са го два или три пъти за него — турчинът не забравя лесно гяурина, който го е обидил. Сега той сам ще им припомни за него. А те са такива, че няма да се колебаят много да убият и десет души гяури. За да ги отклони от дома си, Аврам Немтур завърза нещо като приятелство с тях. Винаги, когато минаваха пред дюкяна му, канеше ги, черпеше ги с кафе, на два пъти бе им давал пари „назаем“. Ето сега те ще свършат работа. Не двамата, той няма да се открие пред двамата, а само по-старият, Али, Другият, Нури, е много млад и е богатски син, не ще го прелъсти той със злато. Али е голтак и нехранимайко, за него бяха искали те на два пъти пари „назаем“. Той ще купи него и ще го прати, и не е опасно да се открие човек между четири очи. Каквото и да стане, каквото и да се каже — всичко може да се отрече. Да, да…

— Да — продължи гласно Аврам Немтур, — аз ще намеря човек за тая работа. Но — сепна се той, — отче архимандрите! Вера и клетва между нас!

— Та нали аз пръв ти заговорих, пръв ти казах….

— И веке нито дума нема да се повтори за това. Архимандритът кимна мълчаливо. И като че ли всичко бе премислил и приготвил още преди това, извади кесията си и наброи върху меката ямболия пред чорбаджи Аврама десет лири. Прибирайки кесията си, каза:

— Ако трябват още, ще дам.

Аврам стана, отвори с дълъг кован ключ един долап в отсрещната стена, порови нещо там и пак затвори долапа. Върна се отново на мястото си и на свой ред наброи върху малката купчина златни монети още десет жълтици:

— Ето и от мене толкова. Вервам да стигнат двайсет. Тихо, топло светлееше между тях върху меката вълнена постилка златната купчинка. Те и двамата бяха се загледали в нея — не се решаваха да се погледнат в очите. Но и златото оживя пред погледите им, започна да гори очите им с жълтия си блясък — то беше цената на един човешки живот. Наместникът стана да си върви. Те нямаше какво повече да си кажат и ставаше някак страшно да седят тъй сами, един срещу друг. Той промърмори нещо и побърза да си излезе, а чорбаджи Аврам не се и досети да стане да го изпрати.

Помисли и той да излезе, да отиде да погледа лозето си в това хубаво време вън. Но веднага се отказа, без да си признае, че се боеше сега да се покаже между людете на улицата, пред чужди очи, сякаш беше писано нещо на челото му. Сети се за писмото и се нахвърли да го пише — сега му беше по-лесно и му беше по-ясно какво да пише на балдъзата си за Ния. Започна бързо, нервно, на гръцки, но все бъркаше и по някоя преспанска дума.

„Получих писмото ти и разбрах всичко добре. Поздрав на Кости, на тебе и на децата ти, а за Ния да знаеш от мене: Ния да стои там, при тебе, и ако има нужда от пари или друго, ти само обади ми, аз пак ще пратя колкото трябва. Само гледай Ния хич да не мисли за Преспа, да се връща тука. Умря тука една нейна приятелка — Божана — и гледай да не се научи Ния, и гледай да не се среща с тукашни люде. Щом Кости и ти одобрявате за това момче от Солун, може и аз да одобря, но първо да видя момчето. Сега след някой ден отивам да събирам афион и щом се върна, ще дойда в Битоля и всичко ще наредим, както е най-добре. Има време за всичко и ти гледай най-много Ния да не мисли хич за Преспа, ти й си като майка, след мене ти си за нея. Щом дойда там, всичко ще решим, както е най-добре. Друго няма що да ти пиша, ти знаеш, това е от мене. Поздрав. Твой зет Аврам.“

На другия ден чорбаджи Аврам се събуди с някакъв страх, като скрита раничка вътре в тялото, едвам наболява, човек не я забравя никога и се бои да я докосне. Той сам даде писмото на познат кираджия, който същия ден тръгваше за Битоля, поръча му да го предаде на баджанака му Кости. Върна се в дюкяна си и заповяда на двамата си слуги да почнат да разтребват и разчистват за предстоящото събиране на афион. Не се заседяваше и сам той, както винаги, на мястото си в дюкяна, а често ставаше да се разпорежда за едно и друго, да помогне. Скритата раничка го глождеше и той търсеше забрава, но не беше човек, който би променил решението си. Час по час поглеждаше към вратата, по улицата — дано да се-покажат отнякъде двамата млади турци и още по-добре-да е Али сам… Да се нареди еднаж работата, и ще му олекне. Денят му се видя безкраен, а вечерта пи доста ракия и скоро заспа. Така минаха два дни.

На третия ден, доста рано още, сам Алията влезе в дюкяна му, като да бе получил вест да дойде. Аврам Немтур едва скриваше вълнението си, каза веднага да поръчат две кафета. Раничката беше там, дълбоко негде в тялото му, но той си мислеше: „Ето, сам неговият турски господ ми го праща. Наместникът ще измоли прошка, ако грешим. Иначе не може, не може. И никой не му е крив, като бунтува народа, а исках аз човек да го направя…“ А раничката беше все там, отворена.

Поприказваха с турчина едно и друго, изпиха кафетата, запалиха нови цигари. Тъкмо Аврам си пое дъх да започне отдалеч, турчинът неочаквано рече:

— Додявал съм ти, чорбаджи, и друг път, но пак имам голям зор за пари. Една лира ще ми трябва, ако имаш, за някое време.

Той говореше с кротък глас, но в погледа му нямаше никаква молба. Лицето на Аврама така засия от несдържана радост, че дори и погледът на турчина се смекчи: „Ето — едва-що не извика чорбаджията, — тук сам бог нарежда сичко!“ Той каза гласно:

— Немай гайле, Али ага. Ние сме вече стари достове с тебе.

После той се поприведе към турчина и продължи. тихо:

— Повече пари ще ти дам, Али ага, но требва да свършиш една работа. Слушай сега, но закълни се във верата си, че от твоята уста нема да излезе.

Турчинът го гледаше с тревожно, жадно любопитство.

И каза:

— Достове сме, чорбаджи. Заклевам се в турската си вяра, от моята уста няма да излезе. — Знам те аз Али ага, юнак човек си и държиш за клетвата си. — Аврам усети ситни, студени тръпки по Гърба си, студенина обля лицето му, но бързо се овладя: — Ти ще си спомниш, и друг път сме говорили, еднаж от моята къща излезе един млад човек и вие с Нури се скарахте с него пред моята порта.

— Ами знам го — проточи устни турчинът. — Те тия дни го срещнах из чаршията.

Чорбаджи Аврам кимна:

— Тоя човек, Али ага, буни раята в Преспа. Ти си чул може би, каймакаминът ни затвори новата църква, ето, заради него. И още какви други пакости върши, да не ти разправям. Себап ще сториш, Али ага.

Турчинът бавно се подръпна, виждаше се, че се досеща. Кимна само с очи. Аврам дръпна опънатата си длан, като да отсече нещо:

— Един пищов да му теглиш, ама на место. Турчинът облиза устните си, преглътна. Аврам продължи:

— Пет лири ще получиш още сега. Щом свършиш работа, още три пъти по пет лири ще получиш. Алията попита, но повече за да поразмисли:

— Не ти ли е нещо твой човек, в твоя двор го видяхме за пръв път…

— Мой… Кучета главата да му ядат!

— Бива бе, чорбаджи — рече отеднаж турчинът. — Ще му видя аз есапа нему. Хе…

— Никой да не знае, и Нури да не знае.

— Остави. Не съм аз дете. И да знаеш, у мене илле няма! Казах, ще свърша.

— Знаеш ли де е нашата община, там, до старата църква.

— Знам.

— Там, под общината, на долния кат, е читалището. Там се събират те и други като него. Всека вечер, кажи го, е там. Излиза често и по тъмно. Къщата му е малко по-нагоре от моята, на същия сокак. Две-три вечери да го попричакаш, сам ще влезе в ръцете ти.

Колкото и да се сдържаше Аврам Немтур, ръката му трепереше, когато наброи на турчина пет лири.

XIII

Две седмици по-късно Алията надзърна в дюкяна на чорбаджи Аврама и попита слугите:

— Де е чорбаджията бре, кьополар?

— Замина, ага, още преди десетина дни. Замина да събира афион.

Турчинът се усмихна лукаво. Дошъл бе да се похвали. Проследил бе Лазара и бе решил да го убие още тая вечер. Смрачаваше се — наближаваше време. Той се отби в една кръчма, поседя там, изпи сто драма ракия. Когато излезе от кръчмата, чаршията беше затворена, прибираха се по домовете си последните дюкянджии. Алията опипа оръжието си в широкия си пояс — два пищова и една дълга кама — и се отправи с бавни стъпки към християнските махали.

По това време Лазар Глаушев, както почти всяка вечер, беше в читалището. Беше към края на седмицата и нямаше много люде там освен неколцина от постоянните посетители. Не се бави дълго и Лазар. Вън беше тъмно, тесните криви улички едвам се осветяваха от бледия зрак на младия месец, който се бе надвесил на залез, вирнал остри рогове като лъснат ятаган над тая поробена земя. Тук-там светлееха малки прозорчета или тесни пролуки по разхлопаните дървени капаци. Минувачите ставаха все по-редки. Щом излезе Лазар от чаршията и се запъти към дома си, от тъмната сянка под стряхата на старата църковна порта излезе Алията и тръгна след него. Той искаше да го убие, щом го настигне, но тук все още се мяркаше по някой закъснял минувач. Когато Лазар сви по тяхната улица, турчинът ускори стъпки — тихи, дебнещи. Тук беше пусто и турчинът избърза, извади единия си пищов и гръмна от три-четири стъпки в гърба на Лазара. Гърмежът светна и екна оглушително в тишината. Лазар се спря, залитна, но се задържа и се обърна към нападателя, който не бързаше да избяга.

— Кой си ти, убиецо! — викна Лазар с пресекнал глас, но Алията премести изпразнения си пищов в лявата си ръка и посегна за втория си пищов.

В тоя миг две силни ръце го обхванаха отдире като железен пояс. Горещ дъх облъхна голия му врат, прониза го прегракнал женски писък:

— Помощ! Убиха го! Помощ!

Турчинът се видя за миг скован, не можеше да помръдне ръцете си, но в следващия миг той напрегна сили и отхвърли далеч от себе си сковаващия го товар. Повече време той нямаше и хукна надолу по улицата, изгуби се в тъмнината. Нощта сякаш се спотаи още повече: отникъде не се чу друг глас или вик. Две осветени прозорчета отсреща в миг потъмняха. Вън гинеше човешка душа, кой от робите смееше да се покаже, да се притече на помощ в тъмната нощ?

Само Стойна Нунева. Нападението се случи точно пред тяхната порта. Откакто бе умряла Божана Бенкова, тя всяка вечер се спотайваше зад притворената порта и чакаше Лазара, да го види как се прибира вкъщи. Причакваше своя любим, който и не подозираше как тя, с полуотворена уста, задъхана от вълнение, още отдалеч познаваше стъпките му и с пламнал поглед го проследяваше, докато си влезе вкъщи, малко по-нагоре. Сега тя изскочи от скривалището си още в момента, когато Али-ята извади пищова си и го насочи към Лазар, но изстрелът я изпревари.

Докато продължи късата неравна борба между де войката и турчина, Лазар се примъкна до стената и опря гръб там, да не падне. Стойна се спусна към него, проплака с дебелия си глас:

— Лазе… удари ли те?

— Удари ме… Ето сега ме забоде… Не мога да се държа.

Тя го обхвана през кръста, преметна едната му ръка около шията си и колкото да беше силна — цяла трепереше. Трепереше девойката не само от уплаха — сърцето й се мяташе и гърчеше в сладостни тръпки. Но сега тя искаше само да помогне на любимия си, да го отдалечи от това място, да го спаси.

— Хайде, Лазе… Полека. Облегни се, облегни се на мене. Турчин беше, Лазе, той, видех го, ръката му да изсъхне! Полека, още малко.

— Да, турчин, Стойне. Ти ме спаси, сестро. Те бавно пристъпваха нагоре по тъмната улица. Да беше по-иначе, Стойна би вървяла тъй до края на света, цял живот. Лазар все повече се отпущаше в ръцете й. Щом наближиха Глаушевата порта, оттам се втурна Султана. И тя бе чула изстрела и бе скочила в страшно, майчинско предчувствие.

— Лазе…

Не каза Султана нищо повече, само прихвана сина си от другата му страна.

Тракнаха железни резета, предпазливо се отвориха няколко порти по улицата, притекоха се неколцина мъже, дотича отсреща и Андрея Бенков. Въведоха ранения вкъщи и щом го сложиха в леглото, той припадна от изтощение. Докато го събличаха, за да прегледат раната и да го превържат, той се съвзе, а малко по-късно пак изгуби съзнание. Дишаше трудно и при някои движения чувствуваше силни болки. Оловното зърно бе пробило дясната му плешка и бе излязло през гърдите му отпред.

Близу до дясната му цица бе отворило широка дупка.

Изстрелът бе чут из целия град в тоя ранен час на тихата юнска нощ. И още преди да се раздени, всички знаеха, че е ударен Лазар Глаушев. Името му прелетя през стени и плетища, през вратички и прозорци от двор на двор, от къща на къща… Разтревожи се цяла Преспа. Още в зори започнаха да идват люде да питат за ранения. Султана поръча на Кочо да стои в двора и там да спира людете — да не влизат да безпокоят Лазара. Всеки питаше и разпитваше, проклинаше незнайния убиец и даваше съвети как да се върже и с какво да се върже раната. Кочо пусна вътре само Андрея Бенков и неколцина от по-близките другари на Лазара от читалището. Дойде рано-рано и Стойна Нунева — чорлава, отворила ей такива очи, уплашени и предани, дългите й едри ръце бяха готови да помогнат, да свършат някаква работа. А имаше какво да се върши днес в тая къща. — Султана седеше все до ранения, Кочовица беше бременна в предпослед ния месец, та и за нея се тревожеха да не би, поради уплахата й тая нощ, да привика всеки час.

Лазар преспа само два-три часа тая нощ — болеше го раната, изгаряше от жажда. Кръвта пропи през дебелите превръзки и не се знаеше дали бе спряла да тече. Султана му даваше да пие само по една глътка вода, но като се развидели добре, той каза:

— Дай, майко, да се напия водица, да не умра поне жаден.

Там бяха и Андрея, и други двама-трима от другарите им, но никой не помисли да се противи на тая молба, макар да знаеха, че не се дава вода на ранен човек. Лазар може би наистина умираше, но Султана и тоя път не отстъпи — пак му даде само една глътка. А той вече гореше в треска. Устните му бяха изпръхнали, на бузите му, под очите, пламтяха две огнени петна, дишането му ставаше сухо и все по-бързо. Андрея Бенков не сваляше очи от него, вълна на гняв прекосяваше и засилваше болката му по любимия другар.

— Лазе, позна ли турчина! — попита той.

— Познах го. Не му знам името. Но той, какво! Пратили са го.

— Кои са го пратили, Лазе…

— Що ме питаш! Не знайш ли? Кой друг може да бъде. Аз немам други врагове. Но знай ли човек най-сетне? Да не товаря душата си с грех сега…

— Наместникът ли, Лазе?

— Да ми прости господ… но аз за него си мисля. Може други некои — премълча той името на Аврама Немтур. Нали пред неговата порта бе видял за пръв път убиеца си, сетне и всичко друго, което бе дошло подир това, и враждата им по народните работи. Но той премълча името му.

— Той е, Лазе, наместникът, той е пратил турчина — стисна зъби Андрея, в него се пробуждаше кръвта на баща му Климе Бенков. Той се обърна към другарите си, размаха юмрук, дори и Лазар, в треската си, го погледна учуден: — Днеска ще изгоним ние от Преспа тоя фанариотин! От него ни идат всички злини, а ето какво ни направи най-после. Убива, праща убийци! Да отидем да се вайкаме по хюкюмати и конаци — каква полза, щом турчин извадил оръжие срещу един гяурин? Стрелял, но избегал, скрил се. Иди да се оплачеш, тебе ще обвинят. За пръв път ли стават такива неща! Ама ние ще накажем истинския убиец. Той е — наместникът! Ако не можем да му сторим друго, ще го изгоним най-сетне от Преспа. Ставайте!

Около час или два по-късно една тълпа от двеста-триста души, повечето млади люде от еснафите, се струпа пред жилището на владишкия наместник, задръсти улицата. Водеха я Андрея Бенков и всички младежи от читалището. Стопанинът на къщата, макар да беше влах, сам отвори двете поли на портата си и тълпата нахлу в двора, изкачиха се най-разярените по стълбата и спряха пред вратата на стаята, в която живееше наместникът и бе се заключил сега там. На улицата изтрополи и спря пред отворената порта, сред викове и крясъци, една открита бричка с два коня. Ведно с колата се изсипа нова тълпа. Край стената отсреща започнаха да се набират една до друга и жени със запретнати ръкави и престилки, както бяха изоставили работата си вкъщи. А деца щуткаха по всички посоки.

Заблъскаха вратата на заключената стая. Смълчаха се всички по стълбата и двора — чакаха да чуят как ще се обади наместникът. Той не се обаждаше.

— Излез! Ще строшим вратата! Де ще се скриеш!

Излез!

— Да излезе! Де се крие! — обадиха се като ехо един през друг тия по двора.

Някой задумка с юмрук по вратата и каза вразумително:

— Излез, отче. Нищо нема да ти сторим. Ще се качиш на колата и ще си вървиш в Битоля. Събирай си багажа и тръгвай. Колата те чака вън. Иначе, по-лошо, отче.

— Да си върви, откъдето е дошъл! — отвърна многогласото ехо.

Най-сетне изтрака ключ, вратата се открехна, тия отвън я натиснаха и архимандритът отстъпи против волята си. Той беше цял побелял, ведно с очите си, които лъщяха безцветни, почти като стъкло. Щом видя пред себе си Андрея Бенков, той се поуспокои, зениците му се обагриха със синкава влага — доплака му се от страх, от унижението му, от безсилен гняв. Но езикът му изрече не тъкмо онова, което би желал да каже в тоя миг. Гласът му прозвуча тихо, смирено:

— Сто искате от мене?

— Искаме да си вървиш — отвърна Андрея. — Ето, виж: народът не те иска повеке. Върви си, да не стане по-лошо. Колата те чака. Ха, момчета — обърна се той, — помогнете му да си събере нещата.

Наместникът се заозърта безпомощен. Втурнаха се в стаята му неколцина, нахълтаха и други, изблъскаха го встрани, започнаха да събират вещите му, бързо, усърдно, струпаха ги на купчини, завързаха ги в бохчи, издърпаха един сандък, сетне всичко туй тръгна от ръка на ръка по стълбата, през двора, към колата. За няколко минути стаята се отвори празна и оголяла. Архимандритът се огледа — да не би да е забравено нещо, — поколеба се още минутка и тръгна покорно. Вън, пред вратата, пак се спря — като че ли едва сега видя всички тия люде, които пълнеха двора и нататък цялата улица.

— Убиец! — чу се вик отдалеко.

— Убиец! Убиец! Казвай кой уби Глауша! — надигаха се викове от всички страни.

Архимандритът погледна умолително Андрея, а той излезе пред него и го поведе по стълбата надолу:

— Върви след мене.

Архимандритът наведе очи и тръгна.

— Ууу! УУУУУУ’ — заля го страшен вой и го понесе.

Той очакваше да го ударят, да го пребият с камъни. Не усети как се намери в колата между отрупаните там вещи.

— УУУУ! — ревеше тълпата и бричката бавно тръгна, заплува като лодка сред това разлюляло се множество, което се повлече ведно с нея. — Ууу! Да не се връщаш веке! Убиец!

Тълпата се насочи към битолския път, помъкнала сякаш и колата ведно с архимандрита и двата й коня. Виковете не преставаха, чуваше се и смях. псувни, проклятия, закани. Свит в колата, архимандритът смешно се друсаше и подскачаше над главите на всички тия люде. Най-сетне шествието стигна края на града и още по нататък. Множеството взе да се разкъсва, да се поспира, докато спряха всички, а само колата продължи нататък, измъкна се сама по пътя, сподирена от орляк деца.

— Ууу! Да те нема веке тука! Убиец! Уу! — нададоха за последен път викове преспанци.

Коларят се качи на капрата и шибна конете. Няколко камъни запрашиха по пътя, зачаткаха по колата, която бързо се отдалечаваше…

Андрея Бенков се върна направо у Глаушеви. Влезе в стаята на Лазара и го зарадва:

— Изгонихме фанариотина позорно.

Лазар не го чу, унесен в треска. Очите му бяха полуотворени и блестяха неподвижно изпод натежалите клепки, през аления пламък на хлътналите му страни.

XIV

Дванайсет дни се бори Лазар Глаушев със смъртта. Треската го заливаше ту с леденостудени, ту с горещи вълни, ден след ден пиеше и пресушаваше силите му. През първите дни след раняването му често губеше съзнание и само тогава не страдаше, в тоя мъртвешки сън без сънища. Когато беше в съзнание, и дишането за него беше мъка, не можеше поради раната да си поеме дъх издълбоко, с пълни гърди, това беше продължително, безкрайно задушаване, гърдите му жадно се напрягаха за повече въздух, а болката сковаваше пронизания му дроб. Започна да го боли и всяка частица на тялото му поради непрекъснатото лежане, понякога и само като отвореше очи, изпитваше болки, очите му сякаш набъбваха да излязат от гнездата си, да се пръснат. Сетне дойдоха други, още по-големи мъки — мъките на душата, която не искаше да се отдели от пронизаното тяло, — дойде страхът от смъртта, разгори се жаждата за живот, която се засилваше и от най-малкото докосване с живота наоколо, от всичко, що долавяха погледът и слухът.

Султана прекара два дни и две нощи непрекъснато до леглото му, до главата му. За втори път, и много скоро едно след друго, тя преживяваше една и съща мъка — премила, отгледана рожба да се бори пред очите й със смъртта. Болката й беше все тъй люта, до самото дъно на сърцето й, в една и съща рана, която не бе и престанала да гори, да се облива в кръв, но сега Султана беше по-бодра, по-смела. След смъртта на Катерина тя се стопи, стана, както казваше Стоян, една шепа кости, стопи се, на лицето й бяха останали само очите й, откроени в гнездата си. И все пак сега тя се чувствуваше по-силна, ръката й беше по-сигурна, когато трябваше да облекчи някак страданията на сина си, мисълта й беше по-ясна. Може би защото с нищо не бе допринесла за страданията му, както за смъртта на Катерина, може би тоя път надеждата й за добър край беше по-голяма, но имаше и друго едно чувство в същото туй измъчено майчино сърце, доволство някакво, което можеше да се нарече и гордост. В любовта си към Лазара тя винаги бе изпитвала, още от най-ранната му възраст, това топло, бодро, изпълващо сърцето й чувство на доволство, радост и гордост от всяка негова дума, от всяка негова постъпка, винаги мъдра, винаги на място. Дошли бяха да видят ранения неколцина по-стари от еснафите, прочути майстори в работата си и почтени домакини. Един от тях рече на Лазара:

— Бог ще ти помогне. Ти страдаш за народ и вера. В топлината, която се разля по тялото й, Султана позна същото това чувство на доволство и горда, майчинска радост. Тя бе родила тоя млад, достоен мъж, когото всички почитаха. Тя не беше принудена, както преди с Катерина, да крие болестта на сина си, да се срамува от нея, да се чувствува така унизена и безпомощна пред силата и близостта на дявола, та дори да протегне ръка за неговата нечиста, пъклена, коварна помощ. Не много отдавна тя седя на същото туй място, до същото туй легло, до главата на другото свое умиращо дете, но тогава, в цялата си неизразима мъка, тя изгаряше от срам.

Още на втората нощ след раняването на Лазара дойде Кочо да я отмени при леглото на брата си: той ще стои при него цяла нощ, тя да си почине. Султана му отказа:

— Не съм уморена. Ти днеска цел ден си работил. Но тя се учуди на по-стария си син. За пръв път го виждаше така загрижен, развълнуван, разнежен дори. Той винаги си е бил затворен човек, никога не ще каже излишна дума, не ще се засмее високо, не ще заплаче, с нищо няма да блесне, да изпъкне между другите. С нищо не бе й създавал големи грижи, дори тя го забравяше понякога между другите си деца. Прекара всички детски болести, но леко, незабелязано. Проходи навреме, навреме му поникнаха зъби, навреме проговори. Другарчетата му от махалата не бягаха от него, но и не го търсеха в игрите си. Той не направи пакост или лудория, която да се запомни. В училището при даскал Божина се научи горе-долу да чете, но не се научи да пише. Научи се по-късно, когато стана нужда да водят тефтер в дюкяна. Навреме тръгна на работа с баща си и беше добър работник, стана добър майстор, трудолюбив, усърден, точен, съвестен в работата си и към людете. Навреме се ожени и сега му се раждаха деца едно след друго. Невестата му беше по-жива, по-весела, обичаше да се облече хубаво, да се срещне с люде, но той я възпираше с мълчаливостта си, със своята разумна сдържаност и умереност във всичко. Султана бе казвала няколко пъти за него:

— Той си е редовен човек.

Когато й каза Кочо и на третата вечер да иде да си почине и че той ще остане при Лазара, тя го послуша. В гласа му, в погледа му имаше искрена загриженост за нея, желание да поседи и той до главата на ранения си брат. Пък и Лазар се обади, и той я помоли да иде да си почине.

Султана видя мъжа си в голямата стая и пак пред иконостаса. Отпуснал се бе на колена, притиснал ръце на гърдите, превит, с глава чак до пода, неподвижен. Така едва ли не по цели часове, сутрин, още повече по това време, преди да си легне. Сетне ще изправи лице към иконата, ще започне да се кръсти, размахвайки широко ръка на гърдите си, да се кланя и да шепне църковни думи и свои някакви молитви. Когато умря Катерина, той плака неудържимо, плака дни наред, когато се споменеше нещо за умрялата или той си спомнеше нещо за нея. После утихна и се вдаде в голяма набожност. Той пак ще каже някоя детинщина, пак ще се засмее или ще поиграе весело с по-голямото си внуче, но за малко и повече гледа като унесен, като натъжено дете. Стана редовен църковник, не пропускаше случай да отиде в църквата, но още повече се молеше и кръстеше тук, пред иконостаса, всеки ден. Когато жените забравяха да запалят кандилото, запалваше го той, следеше да е в ред, да има достатъчно и най-чисто дървено масло, фитилът да не е прегорял. Седи дълго свит на колена, кръсти се, кланя се, а понякога късно през нощта, всички са си легнали, той се разпалва още повече в молитвите си, блъска юмрук в гърдите си, блъска чело в пода и тихо, глухо ридае, изрича набожни, покайнически думи, като окаян грешник. Султана ставаше и го отвеждаше в леглото, разплакан, отпуснат. Тя го оставяше да се моли, доколкото беше редно, и повече, беше й жално за него — нека облекчава душата си, щом може по тоя начин, нека поне той е по-усърден към бога, — но когато се вдаваше прекалено, тя се гневеше и му се караше.

Малкият светилник беше сложен до огнището, но тя не посегна да го вземе и влезе да си легне на тъмно. Нека свети на Стояна, докато свърши молитвата си и се прибере да спи. Не искаше да го прекъсва тя сега — нека се моли, сега трябва повече от всеки друг път. Тя не можеше да се моли като него — бог вижда делата й, чете мислите й, познава сърцето и, нека я съди със своята справедливост. Би ли могла да промени волята му? Ще се прекръсти, ще се помоли, ще запали кандилото и в църква ще отиде, когато е ред и когато може, не се отделя тя от бога в мислите си, живее по неговия ред и нека той я съди к пресъжда и никога да не наказва децата й заради нейните прегрешения. Тя не може да се моли като Стояна — по-добре е човек да мисли за бога, никога да не го забравя, отколкото да му говори и да го моли за всеки свой грях. Лягайки си, премаляла от умора, тя си мислеше: „Не дай боже, ако се случи нещо с Лазара, той, Стоян, съвсем ще обезумей…“

— Ех, мъжо — прошепна тя в тъмнината и въздъхна. — Влезе ли ти зло в къщата, отваряй широко врати, то не иде само, готви се да посрещаш… Катерина, сега Лазе… Дано бог се смили над нас. Моли се, моли се…

Струваше й се, че ще заспи веднага, щом сложи глава на възглавницата. И очите й лепнеха. Но все някой свърдел ще дълбае в мозъка й. Понякога и за най-дребно нещо — ще върти, ще върти! А сега — Лазе. Тя не знаеше какво става с него и дали ще преболее раната си. Превързана беше добре, казаха да не я развързват скоро.

Ако е силна кръвта му — ще надвие. Днес тя попипа превръзката, стори й се, че кръвта бе престанала да тече и гласът му беше чист, няма да хрипти, да клокочи вътре. Само тоя огън, тая треска, но може ли такава рана без треска! Ох, чедо мило…

Стоян влезе в стаята с малкия светилник в ръка. Султана го погледна. По страните му проблясваше влага — той пак е плакал. По небръснатата от няколко дни брада блестяха сребърни влакънца. Старееш, Стояне, старееш вече! Мъката разяжда човека… Той се спря, светилникът се полюляваше в ръката му, светлини и сенки се местеха по лицето му, по широкото чело. Светнаха очите му, като да се запалиха отвътре, втренчени в отсрещния ъгъл, дето някога, не много отдавна, беше леглото на Катето. Нямаше го сега там хубавото, весело девойче, нямаше го и леглото, празен беше тъмният ъгъл там. Две капки се откъснаха от светлината в очите му, търкулнаха се по косматите бузи. Той тихо подсмъркна. Султана му се скара:

— Хайде де! Докога ще стоиш буден… Стоян обърна светналите си очи към нея. Сепна се.

— А ти? И ти ли още не спиш? — Той остави светилника на пода край стената, започна да се съблича за лягане, въздъхна: — Не можеш да заспиш, майко, не можеш.

Духна малкото пламъче на светилника и легна по гръб до Султана. Вече над трийсет години бяха делили двамата това легло, слагали бяха всяка нощ глави на една и съща възглавница. Двама различни люде в един и същ ярем, но вървяха те дружно, праведно и както беше човешкият ред от памтивека. Дълъг път извървяха и добре, бяха вървели те двамата. Така ще бъде докрай.

Султана чувствуваше в тъмнината, че и Стоян не спи — не можеше и той сега да заспива веднага, още щом сложи глава на възглавницата. Той лежеше неподвижен, дори спотайваше дъха си, за да не безпокои нея, но не можеше да заспи, не можеше да събере душата си, която блуждаеше и търсеше бога — плач и говор на душата му бяха всичките му молитви. Стоян и сега движеше устни в тъмнината и се забрави, изглежда, забрави Султана до себе си, та шепотът му се чуваше все по-ясно:

— …ако аз продавам в дюкяна си една тепсия или един гюм с два гроша по-скъпо, отколкото ми струва, това не е ли грех? Готов съм, търся да продам днеска и двайсет тепсии, двайсет гюмове, сахаии, тенджери, казани и се нови правя, за да ги продавам, да събирам се повеке грошове, меджидии, лири, а не ми са нужни толкова пари, за да живеят децата ми. Искам да имам повеке пари, да имам богатство, вземам повеке, отколкото ми требва, това не е ли грех? Тропаме се, работим, лакоми за богатство. Колко требва на човека да се нахрани, да се облече, а ние искаме много и много повеке. Защо казвам аз на купувача, че това и това ми струва десет гроша, а знам, че ми струва само седем гроша? От лакомия за богатство… това не е ли грех? Като върша грехове аз, вършат ги и други, може и още по-големи от моите, и ето бог ни наказва. Не живейме праведно и бог ни наказва. Не живейме християнски, сърдим бога и той ни изоставя… Помилуй, боже, смили се! Накажи мене за сичките ми грехове, смили се над децата ми. Ако вършат те нещо неправедно, аз съм ги научил, от мене са видели. Накажи мене, господи. Спаси, научи на добро сички християнски души, които падат в грех.

Грешни сме, но сме слаби, не ни изоставяй, подкрепи ни. Прибери децата си около себе си, господи, да не те забравят…

Шепотът му постепенно утихна, изчезна в равномерното му дишане. Стоян заспа. Едва сега заспа и Султана. Шепотът на Стояна отвлече вниманието й, спря свърдела в мозъка й, успокои сърцето й.

Тя спа докъм полунощ, само няколко часа, и стана бързо, сякаш бе прекалила с почивката си. Мина през тъмнината в голямата стая и влезе пак при Лазара. Какво бе станало с него, докато е спала? Нищо не бе станало — той лежеше все тъй неподвижен, дишаше бързо, пресекнало, по сухите му устни се белееха напукани кожички. Щом влезе, срещнаха я очите му — не, тя не биваше да се отдалечава от леглото му. Тук беше нейното място, до главата му. Лазар посочи с очи брат си, дори се опита да се усмихне:

— Не ми дава ни капка водица… Не позволява, вели, майка…

Кочо подигна рамена виновно и се отстрани на две стъпки от леглото. Султана взе калайдисаната медна паничка, отиде и донесе прясна вода. Ето, никой не може да я замести тук. Какъв сън и почивка за нея, когато детето й гори и изгаря в огън! В гроба ще спиш ти, проклетнице, ще почиваш…

— Хайде, сине — обърна се тя към Кочо, — върви сега да поспиш. И не бързай да ставаш, баща ти и сам може да отвори дюкяна тая сутрин.

— Не! — тръсна глава Кочо. — Как тъй сам, защо? Ами ти защо идваш — додаде той, — аз бех наумил да стоя тук цела нощ.

— Мене ми стига, сине. Ха върви.

Кочо излезе, и повече от покорство пред майка си. Тя сви колена на пода, подигна на едната си ръка главата на Лазара — как гори тилът му! — и поднесе ваганчето към жадните, нетърпеливи устни. Той притвори очи над водата на дъното на паничката и тя като че ли с ръката си усети как се разля по тялото му прохлада и сладост. Остави го да изпие две глътки и дръпна паничката.

— Ох… водица! — простена той. — Нема нищо по-сладко… Да мога да се напия хубаво… цела стомна… Пък после, ако ще, да умра.

Тя намокри ръката си и погали челото му, цялото лице. Дланта й усети всяка част от това мило лице, поникналите остри косъмчета по твърдите челюсти. Стопи се той, стопи се Лазе…

Най-мъчителна беше четвъртата нощ и за него, и за нея. Мъките му се засилиха още преди да се стъмни. Но и целият тоя ден беше най-опак. Сутринта, рано още, дойдоха една след друга сестрите на Лазара. Нона два дни не бе идвала да види брата си — боеше се от свекървата си, — а сега бяха дошли и двете с Манда. Нона беше по-милозлива, но много се боеше от злата си свекърва. Манда донесе две ранозрейки ябълки, петровки, меки, жълти, с червени жилки, напълниха стаята със сладката си миризма. Лазар се зарадва като дете на тия две ранни слънчеви рожби. Държа ги дълго в ръцете си, разглеждаше ги, вдъхваше с наслада благоуханието им. Манда го подкани:

— Хапни си, Лазе, хубави са. Виж само да не са червиви.

— Само две си донесла — забеляза Султана с неприкрит укор.

— Те беха само четири узрели. Двете оставих на децата — побърза да се извини Манда и се изчерви. Султана не каза нищо повече.

Две едри капки живот бяха ябълките в ръцете му и Лазар лакомо ги изяде една след друга. Сестрите му поседяха, поприказваха, поплакаха — жалеха го от сърце, — но като мина малко време, започнаха да се оглеждат: Манда пак спомена децата си. Нона — злата си свекърва. После Манда каза, че оставила тенджера да ври на огъня. Султана и сега не се сдържа:

— Е, хайде, вървете си. Виждам, умът ви не е тука.

— Майко, нели знайш, къща… — пак се опита да се извини Манда, по-голямата сестра.

А Нона вече и стана да си върви — никак не можеше да надвие уплахата си от свекървата. Когато си отидоха двете сестри. Султана се ядоса още повече:

— Чужди кучки са те веке, чужди! Рано следобед дойде едно момченце от махалата и влезе направо в малката стая, при ранения.

— Стрино Султано — каза то, — поръча ми майстор Рафе да те питам дали може да дойде да види бате Лазара. Ей го там, стои на улицата. Каза да те питам.

— Майстор Рафе ли? — сопна се на момчето Султана. — Не може. Така му кажи: не може.

Детето я погледна учудено и припна навън.

— Майко, защо… — обади се Лазар с предпазливо недоволство. — Нека дойде. Било каквото било. Той не е лош човек. Поискал да ме види.

— А, не е лош човек ли! Душата ми изгори тоя душманин, а ти…

След смъртта на Катерина, веднага щом чу, че е умряла, Рафе Клинче изчезна някъде и близу един месец време никой не го видя в Преспа. Като се върна отново, нахвърли се на работата си и скоро започна да пренася в новата църква готови части от иконостаса и ги криеше в олтара, не даваше дори на свещениците да ги разглеждат. Щом узнаха, че се е върнал в града, общинарите, както беше уговорено, пратиха му всекидневните две оки вино, ала резбарят върна виното и каза:

— Не ща веке вино. Друг огън гори сега тука, в гърдите ми. Не ща вино, не ми требва.

Още не беше разминал ядът на Султана поради дързостта на Рафе Клинче, насреща й се изправи, каквато си беше, Стойна Нунева, зяпнала към малката стая, с опулени, жадни и тъжни очи. Тя идваше всеки ден и по няколко пъти на ден след раняването на Лазара и все пулеше очи в ранения, но Султана намираше начин да я отпрати. Сега тя направо й се скара:

— Стойне, хайде върви си сега, тука немаш работа. Майка ти се сърди, мома си, тръгнала си по чуждите къщи, секи ден.

— Дойдох — избуботи Стойна, — дойдох, стрино Султано, да ти помогна нещо.

— Ха върви си ти сега, ако стане нужда, ще пратя да те повикат.

Стойна изви очи към Лазара, дано той да я задържи, но той нищо не каза, само червенината по бузите му стана по-гъста. Стойна подсмъркна и си отиде, тупайки с дебелите си нозе.

— Тя ми спаси живота, майко — не се сдържа най-сетне Лазар.

— Право е, сине, спаси те. За това аз нея се в ново ще я облека от глава до пети. Не разбираш ли, тя сега идва само за тебе и… снаха иска да ми става. Глупава я виждаш, но се сеща за това. Направи ни големо добро, ама защо да я залъгваме повеке.

Лазар вече нищо не каза и малко по-късно заспа. Мина може би час време, после отеднаж отвори тревожно очи и простена:

— Мамо, отвори прозорците… Задушавам се.

— Ами те са отворени, чедо. И двата.

— Ох… Много ми е горещо. Пак става нещо тука, вътре — посегна той към гърдите си. — Гори…

Султана виждаше, че пак настъпват тежки часове, излезе вън, поръча на Кочовица да посрещне мъжете, като се върнат от работа, какво да им сготви за вечеря, наля прясна вода и отново зае мястото си до главата на Лазара. Тя се проклинаше, че днес го ядоса на няколко пъти — такава си е тя, проклета, нищо не може да търпи, — и какъв опак ден! Дишането на Лазар ставаше по-бързо, дъхът му отскачаше от гърлото и беше горещ като пламък. Тя мокреше челото, лицето му със студена вода и колко беше то — но той притихваше за минутка-две. Нямаше какво да си говорят сега те двамата, не беше време за разговор, те се бореха сега срещу смъртта — младото тяло и сърцето на майката.

Горещите вълни на треската мятаха Лазара ту на една, ту на друга страна, блъсваха го отпред, заливаха го, той се давеше, потъваше, едвам успяваше да поеме въздух и те пак го повличаха. Лицето на майка му ту се появяваше близу до него — същото мило, загрижено, строго лице, — ту се разтопяваше, изчезваше в червеникава мъгла, задушлива като влажна, гореща пара…

Не беше ли това Долна земя, като в приказката? Той потъна в горещия кладенец и ето срещу него се спусна някъде отгоре Божана. Тя беше лека, сякаш от въздух, като глухарче, като малко облаче, и пак беше същата. „Ами ти си жива, Божано, жива си“ — се опита да й каже той, но челюстите му бяха сковани. Тя не чу гласа му, но разбра какво й каза той, полетя пак, завъртя се и застана близу зад него. Не я виждаше, но тя беше там, до рамото му. И Лазар тръгна по дълбокото песъчливо корито на пресъхнала река. Бреговете от двете страни бяха разровени, блестяха яркожълти и очите го заболяваха, като ги гледаше. А пясъкът в нозете му — сух, напечен от слънцето, дълбок, нозете му затъваха до глезените. Горещо е, всичко блести до болка, а слънцето не се вижда. Той трябва да върви дълго, цял ден, чак до извора на реката, там ще узнае най-важното, но времето минава, а той едвам се движи из дълбокия пясък, нозете му са като пречупени, огъват се напред-назад в колената. Божана е до рамото му, върви или лети след него, иска да му помогне, но тя е като въздух. Той знае, че и другата е тук — Ния. Не може да я види в тия ослепителни блясъци. Тя е някъде напред, не може да я настигне. По брега върви баща й, Аврам, и ги гледа, но Лазар не го вижда — знае, че върви там, по брега, и ги гледа не с очите си, а с веждите, черни, провиснали на тежки парцали. Там негде е и наместникът — Лазар чува шепота му, — шепне, съска нещо на елински. Ния върви напред, извръща се и гледа насам. Лазар не я вижда, но знае, че е там, и бърза да я настигне с пречупени нозе, които затъват в пясъка. Всичко потъва във влажен, червен облак, изчезва — Лазар чува гласа на майка си, вижда съвсем близу лицето й.

— Да ти поразхлабя малко превръзката, Лазе… Той пак затваря очи, потъва и пак е там, в безводната река, в сухия горещ пясък.

Стъмнило се е вече, пламъчето на светилника се полюлява от нощния ветрец, който полъхва час по час през отворените прозорци на малката стая. Стоян и Кочо се прибраха от чаршията, миха се, вечеряха сами. Сетне Кочо дойде да помоли майка си да я отмени.

— Не, сине. Оставете ме. Не съм и гладна, сърце да ме изеде. Оставете ме. — Дойдоха на ума й и други, жестоки думи, но тя не ги изрече: „Това е може би последната нощ…“

Сега младите бяха се прибрали в стаята си, а Стоян седеше на колена пред иконостаса, тя чуваше тихия му, провлечен шепот, сподавения му плач и пак блъскаше юмруци в гърдите си, глава в пода. Нека се моли, с какво друго би могъл да помогне той!

— Смили се, господи, помилуй ни… Вземи мене, боже, давам ти се и ти се предавам. Вземи ме, спаси детето ми! Накажи мене за греховете ми и за сички грехове на моите люде, на сички люде. Спаси детето ми от тия мъки, дай му живот и здраве! Аз го родих, аз нося сичките му грехове, накажи мене! Господи, господи…

Като виждаше как се мъчи Лазар, стене и се задушава, Султана се опита да поразхлаби превръзката му.

Сетне я обхвана мисъл да развърже раната, да види тая жестока рана, да види какво става там, под превръзката. Уплаши се, не се реши да посегне. Какво ли ще види там, в черните кървави дупки! Казаха да не се развързва раната, докато трае треската. Да иде утре при кадъната — о, тая змия, черна усойница! — тя може би разбира от такива рани. Човек н за змията се лови. Но до утре… И пак, нека види тя сама най-напред какво става там, под превръзката. Две черни кървави дупки. Тя стисна очи да прогони страшната гледка. От какво се боиш ти, проклетнице! Може би ще му олекне, може би ще изтече нещо оттам — това, което го мъчи толкова. И тя се изправи. Преди това още бе обмислила как да го направи. Излезе в голямата стая, в огнището имаше гюм с топла вода, взе и легена. От сандъка извади няколко късчета меко, прано платно. Пред иконостаса лежеше Стоян превит, неподвижен като пън. Помисли за миг да го повика, да й помогне. Хм — де ще издържи той такова нещо! Тя сама — най-добре. Пресегна се над него, взе кандилото от иконостаса, както беше запалено, внимателно отля в една кафена чашка от топлото дървено масло — лековито е то, прегоряло в кандилото. Стоян не се и помръдна — нека стои тук, ще го повика, ако стане нужда от него. Върна се пак в малката стая и сега вече нямаше да се откаже от това, което бе решила да направи.

При всяко мушване на ръката й под гърба на Лазара той тихо простенваше, но Султана бавно, упорито размотаваше и отлепваше от засъхналата кръв дългата превръзка. Най-сетне превръзката се запъна на разголените гърди, върху самата рана. Султана предпазливо обърса с намокрено в топлата вода късче платно кървавите петна по сухата, гореща кожа. Сетне с друго късче, натопено в дървеното масло, взе полека да мокри и да придърпва залепналата превръзка. Отвън пак се дочу тихият, сподавен плач на Стояна и сякаш в сърцето й отекнаха думите му:

— Помилуй ни, боже…

Лазар започна да стене продължително — болеше го раната. Тогава Султана бързо-бързо намокри с масло превръзката и отеднаж я дръпна, втренчила остър поглед в раната — кърваво, смъртоносно цвете. Тя не дочу как изохка Лазар и как въздъхна облекчигелно след бързата тръпка на болката, а веднага премести поглед върху превръзката: между пръстен от засъхнала, почерняла кръв проблясваше при светлината на светилника чисто, алено петно. Сърцето й, цялото й тяло потръпна от радост: нямаше гной, нямаше черна, зинала дупка на младите гърди. Раната едва се бе зачервила наоколо. Султана не се реши да обърне Лазара, да види раната на гърба му. Тя беше по-малка и… дано, господи, дано да мине, да заздрави! Султана пошепна с нежност, макар Лазар да не я чуваше:

— Нема да те мъча повеке, сине, чедо мило…

Тя го превърза отново. Остави превръзката по-хлабава. А Лазар беше все там — в горещия пясък, в дълбоката пресъхнала река. Изворът й беше все тъй далеко и Ния беше там, извръщаше към него глава, но той не можеше да я настигне.

Като пяха втори, а може би и трети петли — Султана ги чу, звънеше и ехтеше целият град от песните им, — Лазар се поуспокои, сега той наистина бе заспал. Спеше и цялата къща, прилегна там на пода до него и Султана.

На час-два преди да се раздени, в стаичката тихо влезе Кочовица, с огромни, уплашени очи, коремът й бе увиснал негли до колената. Опита се да се наведе над свекърва си, но не можеше и току се отпусна на колена до нея. Побутна я с разтреперана ръка, подвикна едва чуто:

— Мамо… мамо!

Султана се изправи, сякаш не бе и спала. Погледна лицето на снаха си, позна.

— Дойде ли веке време, дъще? Отдавна ли е почнало?

— Къде полунощ ли беше… Рекох да потърпя, докато се раздени, но не мога повеке. Страх ме е да не стане нещо. Какво ще правя сега, мамо…

— Не бой се — погали я Султана с грапавата си длан. — Не ти е за пръв път. Ти лесно раждаш. Иди сега, събуди Коча, нека пренесе децата в нашата стая, при дедо им, а ти приготви се както требва. Ей сега ще стана да сложа вода, да се топли. Кажи на Коча да приготви фенера. Ще вървим да викаме баба Керана. Сам не ще го пусна посред нощ.

Тихо шушнеха двете жени. Кочовица каза:

— Боя се, рано иде, майко. Другата седмица ще влеза в деветия месец, след три-чети р и дни.

— Човек никога не знай кога ще дойде часът, щерко. Може да си подранила малко, поизплаши се и ти, но не можеш да знайш точно. Хайде сега, върви и надей се на бога.

Кочовица излезе. Султана се загледа в лицето на сина си, пооправи без нужда завивката му. Той спеше и, струваше й се, по-спокойно. Да беше му казала, да не би да я потърси, но няма да го буди. Излезе в голямата стая, запали огън в огнището, сложи там големия котел с вода.

Кочо вече я чакаше със запален фенер. Поприбра се и тя набързо, надзърна Лазара от вратата и тръгнаха с Коча.

Не се бавиха много, но се върнаха без бабата. Болна била, на легло. Имаше и друга баба, в горните махали, но Султана не я познаваше и кой ще ходи из града цяла нощ! Ако стане нужда, ще вика Бенковица. Родилката надаваше вече първите, тихи стонове. Султана запретна ръкави, изми ръцете си до лактите със сапун. Помагай, боже!

Докато се раздени добре и слънцето изгря, тя беше все на крак. Ту при родилката, ту при Лазара. Намери време да изпрати и двамата мъже в чаршията, не остави и тая сутрин Стояна без кафе и пак, както винаги, две чашки му наля. Като се събуди Лазар, тя му каза, че снаха му ражда. Той се зарадва — и сам чуваше писъците й. После премина сянка по изпитото му лице. Султана разбра какво помисли той. Един умира, друг се ражда. И тя бе помислила същото — и се прокле за тая зла мисъл. Лицето на Лазара беше мъртвешки бледо и още повече брадясало, изчезнали бяха червените петна по бузите му И погледът му беше някак угаснал.

— Нищо не ми е сега — пошушна той, — нищо не ме боли. Премина огънят, но… И душата… тука… в гърлото ми е дошла.

Султана сега се уплаши повече — стори й се, че Лазар вече се предаваше, приличаше на прекършена гранка. Оттатък се чу нов писък на родилката. Султана изтича, колкото можеше, на вдървените си нозе.

Бенковица дойде и сама — да види Лазара. Донесе му тя две бели медени пити, напоени и прелели от мед като сълза. Лазар едва ги погледна, без охота. Султана я изпрати при децата на Кочовица — бяха се събудили в другата стая и плачеха за майка си.

— Пак ти ще ми се намериш, сестро. Не знам къде по-скоро. — После, като излязоха двете в голямата стая, Султана рече със сподавен глас: — Нели го виждаш, сестрице… Сега ме плаши повете отколкото като го видех о кървавен.

Детето се роди скоро след изгрев слънце. Беше пак мъжко — трети поред син на Кочо Глаушев. Когато всичко свърши. Султана влезе при Лазара да му каже.

— Хайде, чедо, пък и от тебе да дочакам синове. Лазар кимна леко, а лицето му остана все същото. Сетне изви очи към майка си:

— Ще го кръстим Кирил, майко.

— То кумът, Лазе, той знай…

— Не, майко. Ти ще му кажеш. Да прощава. Кажи му да го кръсти Кирил. Това и за спомен на малкия от мене. Да знай, аз съм му избрал името. Най-хубавото име.

На другия ден дойде да види Лазара старият хаджи Захари. Той е бил някога ловец, разбираше от оръжие и от рани. Султана му каза, че бе развързала раната и какво бе видяла.

— Добре си сторила. Да се поосвободят гърдите. Може да са били много стегнати. И с раната добре, щом е била такава, чиста.

Но той си тръгна някак замислен и Султана излезе да го изпрати чак в двора. Старецът каза:

— Сичко е в ръцете на бога, сестро. То добре, както си видела раната отвън, ама още не се знай какво става вътре. Много е отпаднал Лазе. Не се плаши, ще помогне бог. А щом му се прище да хапне нещо, тъй, сам да поиска, ти веке от нищо да не се боиш.

Още цяла неделя лежа Лазар ни жив, ни умрял. На дванайсетия ден от раняването му той каза на майка си, а гласът му едва се точеше — слаб и тънък като паяжинка:

— Майко, тетка Бенковица донесе мед, а? Иска ми се тъй, направо от питата…

XV

Аврам Немтур това лято се забави повече по Прилепско, Велешко и Тиквешията. Афионът и тая година беше добре изпечен и мазен. Чорбаджи Аврам затвори всичките си пари в стока — предвиждаше той добри печалби. За около месец време изпрати няколко кервана с афионов катран и семе, а той не бързаше да се върне. Чу той за Лазара Глаушев, чу и за наместника. За Лазара му казаха, че всеки ден го чакат да умре. Бавеше се и чакаше Аврам, та като се върне, всичко да е минало-заминало. Но мина доста време, стоката, която изпрати в Преспа, беше в чужди ръце, за Лазара чу, че се оправял вече, та си тръгна и той най-сетне за дома с последния керван.

Като нищо да не е било, той се зае със стоката си, да я подрежда и реди, да пише сметки, да крои планове и не искаше да знае за кривите погледи, които му отправяха преспанци. Научи се, че когато отишли общинарите с хаджи Захария да се оплачат при каймакамина за нападението върху Лазара Глаушев, каймакам ефенди попитал:

— Кой, оня ли лудият Глауш е ранен? Оня ли, дето буни раята? Е, чорбаджилар, не се чудете, той сигурно има много душмани.

Общинарите се опитали да го насочат по следите на нападателя, намекнали кого подозирали преспанци, но никой не се решавал да посочи, да обвини направо Алията. Не беше лесно да обвиниш турчин, който е успял еднаж да се измъкне. Каймакаминът казал:

— Посочете ми убиеца, който и да е той, аз ще го обеся.

Аврам Немтур и преди знаеше, че никой не ще преследва и наказва Алията заради един гяурин, но сега и съвсем се успокои. Ала на третия или четвъртия ден след завръщането му в дюкяна му влезе един стар турчин и Аврам позна бащата на Алията. Той отпрати някъде слугите си, покани турчина да седне. Старецът каза:

— Много ти здраве, чорбаджи, от моя Али.

— Къде е той сега?

Турчинът се приведе към него:

— Каймакам ефенди каза да не излиза някое време. А той, чорбаджи, мой Али реши да замине за Стамбул. Ама пари му трябват.

Чорбаджи Аврам се позамисли, сетне извади кесията си и наброи на турчина пет лири.

— Ето, ага, за Али тия пари. Половин работа свърши, половин хак получава. Пък и толкова пари ми остави тоя, който поиска от него да вади пищов. За такава работа мои пари аз не давам.

Старият турчин си отиде.

През нощта Аврам Немтур бе изкарал вече първия си сън, когато чу няколко изстрела. Той скочи в леглото си и нямаше защо да пита какви бяха тия изстрели: прозорците на стаята му трептяха в червеникава, далечна светлина — някъде имаше голям пожар. Излезе бързо на чардака — виждаше се, пожарът беше някъде в чаршията. Минарето на чаршийската джамия блестеше като огнен стълб в нощното небе. Чу се някъде по улицата и гласът на пазвантина:

— Ставайте бре, ставайте, чаршията ви гори! Право беше — цялата чаршия беше християнска. По улиците вече тичаха люде. Аврам бързо облече един кюрк върху долните си дрехи, грабна ключовете от дюкяна и се спусна, колкото сили имаше. Като наближи, видя, че гори тъкмо тая част на чаршията, дето беше неговият дюкян. Някой викна в лицето му:

— От твоя дюкян излезе огънят! Пазвантите видели. Половината чаршия гори!

Отиде още малко по-нататък Аврам и вече не можеше да продължи. Тук всички се спираха безпомощни срещу огнената стихия. Гъст, задушлив пушък пълзеше по тесните улички, а над тоя тъмен облак нататък се премятаха огромни огнени кълба, избухваха високо в сгъстилия се нощен мрак снопове искри. Преспанската чаршия гореше за втори път. Почти всички дюкяни бяха стари, дървени. Някои тук отваряха дюкяните си, измъкваха стоката си вън — да спасяват каквото могат, пожарът можеше да обхване цялата чаршия. Не можеше да се спре с няколко ведра и котли вода, а нямаше никакво друго средство. Чорбаджи Аврам понечи да навлезе сякаш в самите пламъци. Спряха го. А там, в огъня, чезнеше цялото му богатство. Изеднаж той викна, всички там го чуха:

— Алията! Той…

И падна. Пренесоха го вкъщи като мъртъв труп. Още същата нощ получи и втори удар. Схвана се цялата дясна половина на тялото му и дясната половина на лицето се изкриви, езикът му надебеля.

Ния се върна от Битоля на третия ден след пожара. Тя се зарадва, че се завръщаше в Преспа, та и скръбта не я порази тежко, като видя баща си полужив, онемял, с грозно изкривено лице. Знаеше какво я чака сега — тежки грижи за болния баща, кой знай докога, до края на живота му. И все пак тя не знаеше още всичко. Няколко дни по-късно старият се посъвзе, искаше да стане, опитваше се да говори, едното му око се блещеше от безсилен гняв. Сега Ния трябваше да учи новия му език, да отгатва мислите му. Той мучеше и къкреше, махаше със здравата си ръка и с голяма мъка ще изрече по някоя дума, която се търкаляше и мачкаше в устата му, докато се чуе:

— Ъ-ъ-ъ… сичко! Сичко! Сичко… горе? — пулеше се грозно и питаше едното му око: другата половина на лицето му едва потрепваше, като да беше на чуждо някакво лице, сковано в безразличие. Ния разбра.

— Да, татко. Сичко изгорело. Повеке от половината чаршия. Твоят дюкян не се и познавал де е бил. Казват, некакъв турчин запалил чаршията. На другия ден още забегнал некъде, уплашил се.

Окото на чорбаджи Аврам се разшири още повече — сякаш да изскочи навън.

Сетне той започна пак да пита нещо, да търси с пръстите на лявата си ръка. Ния му показваше ту едно, ту друго и едва най-сетне улучи какво искаше той: кесията и ключа на долапа в стената насреща, дето криеше парите си, разни книжа. Накара я да преброи съдържанието на кесията, да прегледа долапа. Той пак започна сякаш да дъвчи езика си и се чуваше само:

— …Си… си…

Да, тя разбра: те бяха вече сиромаси. Имаха около двайсетина лири пари, един наниз от стари пари и два пръстена, останали от майка й. Оставаше им тая къща и малкото лозе, което бе купил някога чорбаджията. Аврам Немтур бе сложил всичко на един зар и всичко бе загубил за една нощ. Загуби и здравето си — нямаше сили че да стане, да работи, да печели.

— Нищо, татко, нищо — погали Ния неспокойната му ръка, в която сега бе се събрала всичката му сила и волята му, упорита и властна допреди няколко дни.

Ния наистина беше спокойна. С това, което имаха, те можеха да живеят две и три години. А после? После — нищо: ще живеят, ще се трудят, тя ще се труди и за него, както всички сиромаси. Две-три години… Имаше време за всичко.

Едва сега, като се върна в Преспа, научи Ния от леля си за смъртта на Божана Бенкова, за раняването на Лазара.

— Как е той сега, Лазар? — попита тя с притаен дъх.

— Лежи още вкъщи, но скоро ще се съвземе — отговори старата жена.

Ния забеляза, че в градината бе се разтворила една закъсняла трендафилова пъпка. Откъсна я още неразцъфнала добре, зави я в тънка кърпа, везана на гергеф, и я подаде на леля си:

— Занеси, тетко, това цвете на Лазара. Поздрав от мене. Ако го задържи, ще знам, че приема поздрава ми. Ако не го задържи, ще знам, че не го приема.

Отиде старата жена у Глаушевци и се върна без цветето.

Към края на лятото-Аврам Немтур получи трети и последен удар. Ако имаше двайсет или трийсет души, които го изпратиха до гроба му, то повечето бяха дошли заради Ния. Тя бе останала сега сама и людете я съжаляваха.

Султана и Лазар и сега често оставаха сами вечер в голямата стая с огнището, когато другите вкъщи си лягаха. През една такава вечер Султана каза на сина си:

— Ния, и тя като мене некога. Остана сама на тоя свет. Ех, живот човешки…

Лазар нищо не отговори. Лека, розова мъглица забули лицето му.

Измина една година от смъртта на Аврама Немтур, а Султана Глаушевица като че ли тъкмо това бе чакала. Каза на сина си, пак насаме:

— Време е веке, Лазе, да си вземем Ния за тебе, Ния? Лазар веднага отговори:

— Да, майко.

— И най-добре ще бъде — продължи Султана — пак хаджи Захария да бъде стройникът.

— Да, майко. Но аз пак нема да отида да живея в сарая на чорбаджи Аврама. Тя тука ще дойде да живей, в нашата къща. И нема да се венчаем, докато не се отвори новата църква.

За трети път дядо хаджи Захари мина като строиник между къщата на Аврама Немтур и къщата на Стоя на Глаушев. Но тоя път тръгна от Глаушевата къща. Като се върна, цял засмян в бялата си брада, не каза нищо, ами посегна да скъса черната кърпа на Султана, както беше стар обичай. Стоян Глаушев се разплака и пак отиде, та тупна с колена пред иконостаса, да благодари на бога за радостта си. Старият хаджия каза:

— От сърце ти се радвам, Лазаре. Вземаш девойче — колкото хубаво, още по-разумно. Като стана дума за бащината й къща, за новата църква, Ния каза: ще бъде тъй, както иска Лазар. Покорно девойче, драго ти е да го погледнеш.

Не след много време дойде вест от Цариград и за новата църква: да се отвори, но преспанци да платят на власите в Преспа двайсет и пет хиляди гроша и да им помогнат да си направят друга църква. Общината плати двайсет и пет хиляди гроша, но преспанци не отидоха да помагат на власите, а те сами бяха малцина и не можаха да дигнат своя църква. Започнаха да се връщат един по един в наново отворената църква. И парите върнаха на общината. Заживяха в мир с преспанци.

Докато дойде известието за църквата, започнаха божикните пости. Глаушевци решиха да дигнат сватба след Божик. А Рафе Клинче срещна един ден Лазара и му рече:

— Да знам без ръце ще остана, ама за твоята сватба новият иконостас ще бъде готов!

Той успя да го направи още за Божик и преспанлии много се радваха.

XVI

Сватбата на Лазара Глаушев и чорбаджи Аврамовата щерка събра много люде в църквата — мъже и жени, канени и неканени. Любопитно беше да се погледат тия младоженци — познаваше ги целият град. Чест и гордост беше за някои да бъдат сватове на тая сватба. Жените шушнеха и мърмореха, макар да бяха в църква. Какво ли нямаше да се разкаже и преразкаже за Лазара, за Ния, за чорбаджи Аврама, за неочакваната смърт на Катерица, за Божана, която умря като годеница, за старата Глаушевица. За хубостта на младоженката не се говореше — хубостта й се виждаше, но по венчалното й облекло ахкаха всички жени: все в коприна, сърма и скъпи кожи. Които бяха видели, разказваха за многобройните и редки, скъпи вещи от чеиза, който бе изпратила чорбаджи Аврамовата щерка в дома на младоженеца. И едно истинско чудо имало между тия вещи: стъклена ламба — първата газена ламба в Преспа. В глухата врява на жените звучаха тържествено и провлечено църковните сватбени песнопения:

— Исаие, ликуй…

Стоян Глаушев ликуваше, застанал на първо място, в дългия си кюрк. Нямаше друг човек между толкова люде, близки и далечни, който да се радва като него на това хубаво тържество, нямаше друго сърце да трепти като неговото в такава чиста радост, без гордост, без себелюбиви помисли и желания, без пресилено възхищение, без завист. Сивите му очи тихо блестяха в радостна влага, засмени, хубави и чисти. Колко време бе минало от оная тъмна нощ, когато избяга от родния си дом на село като подплашена птица? Сякаш беше вчера. И все пак… Той обгърна със светлия си поглед домочадието си, както бяха наредени един до друг около него: Султана, Кочо, Кочовица, Манда, Нона, двамата му зетьове, внучетата му — цяла купчина. Ето и Лазе с тая хубава девойка, новата му снаха… И те ще му народят внучета. Само Катерина не беше тука — ох, чедо! Спомни си той и за трите мънички дечица, които му бяха умрели преди толкова години — никога не бе ги забравил; спомни си и за най-голямото Кочово детенце, което бе умряло по-миналото лято. Спомни си и за Благуна — милата, вярна сестрица… Умряла бе и тя преди някое време там, на село.

— Свекърът плаче — пошушна някой.

— От радост. — Стоян нищо не чуваше. Султана го побутна:

— Върви. Върви да целунем венците на младите. Поведе Лазар Глаушев младата си жена, залюля се, потече след тях през сводестата църковна врата пъстрото множество. Вън писнаха две гайди. Надигнаха се стройно и плавно млади мъжки гласове и запяха нова една песен:

Това, що желаех, това, що мечтаех от далечно време — сполучих сега! … Не растат самички в поле цветенцата, нито птички пеят сами в гората, сами в гората…

Бавно заглъхна сватбената песен под високия покрив, в тъмните ъгли на църквата. Клисарят шеташе из празната църква, да угаси свещите, да прибере и почисти, стъпките му ехтяха по белите плочи на пода, в зейналата празнина наоколо. Показа се като изпод земята Рафе Клинче. Клисарят не се изненада — свикнал бе да го вижда по всяко време в църквата.

— Не си ли на сватба, майсторе? … Е-е — повториха високите църковни стени.

— Не съм.

Отговаряйки, резбарят се ослуша. Сетне пристъпи бързо към един от дебелите странични стълбове и се показа оттам, повел за ръка Стойна Нунева. Тихо бе плакала и подсмърчала тя досега, скрита зад стълба, а сега се разрида и не криеше заплакалото си лице, с подути устни:

— А-а-ху-а-ху!

— Ела — подръпна я Клинче кротко за ръката. — Ела да видиш новия иконостас.

Тя утихна и тръгна след него. И тя бе се облякла празнично, потрепваше с нови кондури по плочите. Спряха се двамата пред иконостаса — цяла стена срещу тях.

— Ето, погледни — започна Рафе Клинче. — Виждаш ли там…

Шест полукръгли колони разделяха царските двери и другите две врати на олтара, други две такива колони опираха до стените от двете страни на иконостаса. Осем по-малки колонки между тях преграждаха кръжилата на десет икони, високи по два аршина. Всяка от тия колони, по-големите, както и по-малките, беше обвита на спирала с преплетени дъбови и лозови клонки и по тях назъбени листа, желъди, извити лозови мустачки и гроздове, тънко изрязани, издълбани — струва ти се, ако подухне ветрец, ще затрептят и зашумят листа и клонки. Тук и там по клонките накацали птички, готови да подскочат на съседното клонче, или сгушени там, чудни някакви птички с дълги, разперени опашки, виждат се и оченцата им. На всяка колона, в елипси, по два образа на светци. На горния край на всяка колона венци и китки, цветя и листа, над трите врати над всяка от десетте големи икони проточени плитки от цветя и листа, горният пояс на иконостаса също преграден с две такива плитки по цялата му дължина, а между тях редица от по-малки икони. Долу под всяка от големите икони, също такъв венец — кръжило за по-малка икона. Всички тия цветя, листа и клонки, венци и китки по целия иконостас лежат върху тънка, ситно издълбана тантела от най-чудни плетеници.

— Сички тия птичета — обади се клисарят, дигнал един голям пиринчен свещник — сека сутрин ми пеят, а като узрей гроздето…

Стойна, както бе зяпнала цяла, се обърна към него с учудени, доверчиви очи.

— Хе-хе-хе! — засмя се тихо клисарят.

— Невинна душица си ти… Ела да ти покажа друго нещо — подръпна я резбарят, взе една запалена свещ и я поведе към левия край на иконостаса.

И на крайната колона до стената тук се виждаха между клонките и листата две елипси една под друга и в тях бяха издълбани два образа. Рафе Клинче бавно приближи запалената свещ към по-горния образ и тъй, бавно се показа в светлината на свещта, като че ли се роди от самата светлина образът на Катерица Глаушева. Стойна веднага я позна и пак заплака:

— Ъ-ъ-ъ-ху!

— Тихо! — пошушна й Клинче и тя млъкна. — Не искам никой да знай. Само като доближиш запалена свещ, ей така, само тогава се познава, че е тя. Тихо. — Свещта трепереше в ръката му, той бързо я дръпна към другия образ, по-долу: — А виж тука!

Там пък се показа неговият образ; виждаше се как е дигнал чук да удари длетото в другата му ръка, забито в късче дърво. А отдолу подпис „Преспа град. месец декември лето господне 1864.“ Името си не бе издълбал. Той дръпна пак свещта, погледна Стойна с изкривено лице в горчива усмивка и рече тихо:

— Какво… за мене не ще заплачеш! Никой не е плакал за мене досега, дори и родната ми майка, умрела, преди да ме види. Никой — затрепера тихият му глас, той дигна пак свещта към образа на Катерина и въздъхна: — Само тя…

Без да дочака отговор, Клинче пристъпи нататък и пак се спря срещу иконостаса. Стойна го последва като сянка на пръсти по плочите, боеше се да почукне с новите си кондури. Резбарят продължи все тъй тихо, загледан в иконостаса:

— Птичките пеят, зреят гроздовете… Душата ми е в това дърво. Като мине време, като потъмней, ще стане още по-хубаво. — Той дигна жилестата си ръка: — Виждаш ли, погледни! По това ще ни познават людете некога, ще ни знаят…

Клисарят се приближи зад тях, почука една в друга венчалните корони от лъскава, жълта тенекия. Лукаво се усмихна:

— Требват ли ви… Хайде аз ще ви… Рафе Клинче се дръпна и го погледна мрачно. Обърна се и мълчаливо се отправи към вратата на църквата. Вън го пресрещна синя януарска вечер, обхвана с ледени длани лицето му. Резбарят се спря за миг. Чакаше ли някого? По плочите на притвора се чуха стъпки.