Жена от класа

Първа глава

Даяна Верити погледна отражението си и се усмихна.

Огледалото в спалнята на майка й бе старо и леко замъглено покрай старинната рамка, но нищо не би могло да накърни ослепителния образ пред очите й. Даяна беше красиво момиче, но никога не е изглеждала по-добре. Чудесно е да си младоженка, но е прекрасно да си млада и красива булка, облечена в рокля, която струва повече, отколкото мнозина изкарват за цяла година, украсена с миниатюрни копринени розички и пришити на ръка кристали, с букет, лично направен от прочут лондонски дизайнер. Косата й блестеше като златна коприна; салонът на Джон Фрида бе отворил специално заради нея в безбожно ранен час и самият Джоел лично се погрижи за филирания й бретон, спускащ се под блестящата диадема с камъни „Сваровски“, черен кехлибар и обработени перли, която придържаше късия й воал. Даяна се изкушаваше да поръча дълъг до земята шлейф, но нищо не биваше да скрива роклята й от очите на гостите, както и от фотографите на Татлър и Хелоу, които се тълпяха пред църквата.

По-добре изобщо да не се омъжва, ако няма кой да види колко прелестно изглежда. Може би снимките щяха да умилостивят баща й за огромната дупка, която Даяна направи в портфейла му. Тоалетите на Бася Зарийска не бяха никак евтини.

— Изглеждаш зашеметяващо, скъпа.

Виктория Верити присви тънките си, безукорно начервени устни и огледа по-голямата си дъщеря с критично око. Даяна бе великолепна, егоистична и разглезена, красива като пеперуда, но днес всеки забелязваше само красотата. На Ърни, годеника й, му струваше скъпо да й осигурява отлично поддържания външен вид, с който тя бе свикнала, но Виктория не се съмняваше, че като види годеницата си, сам ще се съгласи, че си е струвало всяко похарчено пени. Вики си припомни, че сватбеният ден е най-важният в живота на всяко момиче, и май бе точно така. Но имаше и определена категория мъже, за които сватбата беше също толкова важна. Мислеше за бъдещия си зет със сдържано презрение.

Ърнест Фокстън бе лошото момче на издателския бизнес във Великобритания. След като най-безскрупулно окастри една от най-старите издателски къщи в страната, след масови уволнения на персонала и безмилостно орязване на непечелившите имена от списъка с автори, сега заминаваше за Америка. Ърни имаше двойно гражданство, заради майка си, и това се оказа много полезно. Бяха го наели да ръководи „Блейклис“, стара издателска къща в Ню Йорк, чиито акционери смятаха, че има нужда от основно преструктуриране и модернизация. Ърнест беше безскрупулно ловък бизнесмен, мислеше си Виктория, и оценяваше високо предимството да има красива и изискана английска съпруга до себе си, докато се среща с различни хора по благотворителните балове и премиери, от които се състоеше светският живот в Манхатън. Изобщо не се изненада, когато купи пръстен за дъщеря й и побърза да организира сватбата.

Даяна отговори достойно на предизвикателството. Тя не използваше острия си ум — майка й бе сигурна, че има такъв, стига Ди да се порови достатъчно дълбоко в себе си — за друго, освен да си осигури достъп до най-бляскавото ревю на Алекзандър Маккуин или да се сдобие с последната жълта чантичка от телешка кожа на „Прада“, разбира се, от специална лимитирана серия. Беше напуснала колежа и бе започнала работа във Вог като моден асистент. Задоволяваше се с мизерното заплащане и приемаше щедрата издръжка на Ърни. Виктория знаеше, че Даяна организира легендарни партита и е прочута в определени кръгове. Звездният й час настъпи, когато успя да впримчи Ърни и сега се очакваше животът й да е безкрайно бляскаво парти в американски вариант. Само за четири месеца Даяна успя да състави изключителен списък от важни гости, които изобщо не я интересуваха, прелестен прием в „Браун“, великолепна цветна украса, струнен квартет и ръчно изработена сватбена рокля, ушита специално за нея. Ърни щеше да се гордее.

— Не е зле, нали?

Даяна леко се завъртя наляво и надясно, за да се наслади отново на деликатните малки ръкави на раменете и чак неприлично изрязания корсаж, на дълбоко спускащия се гръб, покрит с нежна коприна в стила на древногръцките богини, както и на белите сатенени пантофки, избродирани с нежни златни нишки.

— Направо е прекалено хубава.

Сузи Амбърсън, главната шаферка на Даяна и нейна по-малка братовчедка, се усмихна завистливо. Не е честно тя да изглежда толкова прелестна, кестенявата й коса беше копринено мека и лъскава, стройната й фигура блестеше в бяло: самата Пепеляшка. Какво, за бога, видя в нея Ърни? Момичетата шушукаха, че миналата седмица Даяна е летяла до Манхатън „само за да оформят веждите й“ в салона на Джон Барет в „Блумингдейлс“. Цял Лондон вече говореше за сватбата.

Софи Райс-Джоунс предпочете по-семпла рокля. Според мен прояви изключително добър вкус.

— Скъпа… — Даяна я погледна с блестящите си сини очи, които беше подчертала със синя спирала и въпреки това имаха съвсем естествен вид. — Ужасно бъркаш. Минимализмът изобщо не е модерен. Отживелица от деветдесетте години. Днес всички се стремят към модерната класика.

— Модерна класика — повтори Сузи с лек сарказъм, само толкова смееше да си позволи. В крайна сметка не можеше да се държи грубо с булката, макар да е главната й шаферка. Даяна избра тоалетите на шаферките и всички бяха много стилни — наситенозелени рокли от кадифе с висока талия, малки букетчета от розови пъпки, заобиколени от пухкави облачета от дребни бели цветчета, и по една напълно разцъфнала бяла роза, забодена в косите им.

Сузи се намръщи. Бе й отказано дори дребното удоволствие да се оплаква, че Даяна я е издокарала като лелка.

— Точно така. — Даяна се напръска с розова вода — днес не би използвала нещо толкова натрапчиво като парфюм.

— Сватба, на която гостите са облечени официално. С дълги рокли, шлейфове, воали и диадеми. Класически валс, вместо безвкусно диско от осемдесетте години. Знаете ли, че съм поръчала на вратата да стои един от шаферите и да раздава карамфили на всеки от гостите, който се появи без цвете в бутониерата?

Колко предвидливо.

Даяна й отправи бляскава усмивка и Сузи изпита неприятното усещане, че тя се забавлява от хапливите й забележки. Щеше й се поне леко да й вгорчи деня, но всъщност й достави удоволствие. Което бе съвсем типично за Даяна Верити — никога не се е трудила за каквото и да било, просто се носеше по течението. Направо отвратително.

— Обичам да помагам на хората, когато нямат представа как е редно да се държат — отвърна Даяна.

Сузи се изчерви и грабна букета си. Кучка. Мразеше я, от върховете на сатенените й пантофки до елегантните, идеално оформени вежди.

— Побързай, скъпа. — Виктория надникна иззад паравана, където си обличаше розовия костюм на „Шанел“. — Не бива да караме каретата да ни чака.

Ърни Фокстън седеше в кабинета в дома си и тракаше по клавиатурата на компютъра. Беше прекрасно слънчево утро в Челси и кумът му, великолепен в дневния си костюм, забавляваше шаферите с неприлични вицове. Но Ърни не забелязваше нищо. Бе спуснал щорите и безупречните ръбове на панталоните му се виждаха на приглушената светлина от монитора. Проверяваше акциите си в интернет. Този сутрешен ритуал никога не се променяше. Не виждаше причина да го прави сега само защото щеше да се жени.

Ей Оу Ел отново се бяха вдигнали. Супер. Спечели над четиристотин процента само от това „бебче“, но нямаше никакво намерение да си прибира парите засега. Какво още? Американските му акции бяха спаднали малко, както и индексът „Дау Джоунс“, но това не го обезпокои. Ърни познаваше добре финансовия свят и знаеше, че „Дау Джоунс“ върви само в една посока — нагоре. В случай че си готов да изчакаш няколко месеца, за да може неизбежните „корекции“ да се уравновесят. Само слабохарактерните, глупаците, в чиито вени тече кръв, а не ледена вода, продават, когато нещата загрубеят леко. Купуваш и стискаш здраво и накрая винаги печелиш.

Набра няколко букви на клавиатурата. БЛКИ, акронимът на новата му издателска компания. Добре, рейтингът се бе вдигнал с пункт и една осма само заради новината, че Грант Валънтайн е уволнен и той е заел мястото му. Това е достатъчно важно, за да впечатли новите му шефове още преди да слезе от самолета „Конкорд“ или да им е представил прелестната си млада съпруга. О, да! Съпруга. По-добре да не я кара да го чака. Набързо продаде няколко фючърсни акции от памука, за които не беше сигурен как ще вървят, и купи още малко от тези на „Блейклис“. Тържествуваше.

Всичко се нарежда чудесно и ще продължи така.

Ърни изключи компютъра и дръпна завесите, за да позволи на дневната светлина да нахлуе в мрачния кабинет, обзаведен в бургундскочервено и махагон. На бюрото му приятно съскаха мехурчетата в чашата с шампанско „Крут“. Взе я и отпи замислено. Леко отпускане преди церемонията. Истинска досада, но трябваше да се изтърпи. Освен това Даяна го увери, че събитието ще се отрази подобаващо в пресата. Родителите му, и двамата покойници, бяха различни. Баща му беше безскрупулен търговец от Ийст Енд, а майка му — готвачка във футболния клуб „Челси“. Усърдната работа и усетът за финансови операции на баща му осигуриха парите за учението на сина в „Итън“, където Ърни не усвои много от академичната материя, но попи достатъчно от снобизма на съучениците си, за да се срамува ужасно от родителите си. Работеше къртовски, интересуваше го само печалбата и в крайна сметка спечели достатъчно пари, за да заличи срамното петно на произхода си. На сватбата му днес щяха да присъстват най-различни особи от лондонското светско общество с достатъчно титли дори и за „Аскът“, а и булката беше от висшето общество, макар и без пари. Ърни нямаше нужда от средства, а от онова, което Даяна можеше да му донесе. В Ню Йорк тя щеше да е отлична препоръка. Подходящият детайл, който да допълни образа му. Беше убеден, че е взел вярното решение.

Изключи компютъра си и слезе по спираловидната стълба от бронирано стъкло до първия етаж, където Джералд, кумът му, го чакаше заедно с шаферите.

— Готов ли си, старче? — попита го Джералд. — Все още имаш време да избягаш.

Останалите се засмяха.

— Ще стане голяма каша. — Ърни се ухили. — А и ще изтървем напиването след това.

— Вярно. По-добре да докарам колата. — Джералд нагласи цветето в бутониерата си и отиде да извика шофьора.

— Знаеш ли, че Сузи е ужасно разстроена — обади се Хари, братовчедът на Джералд. — Все се надяваше, че ще си неин.

— Ще има много разплакани девойки, не е само Сузи, много благодаря. Все пак само ще се женя, няма да умирам — намигна му Ърни. — Ще имам нужда и от малко време за лудории.

Засмяха се и тръгнаха към очакващата ги кола.

Даяна се облегна в каретата и помаха с ръка като кралицата. Хората по улиците спираха да я погледат, радваха й се — булка в каляска, теглена от конски впряг, сияеща от цялото внимание наоколо. Някои от мъжете се зазяпваха в бялата й гръд, преливаща над стегнатия корсаж на роклята, и подсвиркваха и дори подвикваха одобрително. Това май й харесваше най-много. Японски туристи и някой заблуден американец се спираха и я снимаха, а тя отмяташе воала и ги озаряваше с ослепителната си усмивка — специално избелена с помощта на козметичната стоматология само преди седмица.

Това бе нейният ден да е екстравагантна. Баща й не биваше да се оплаква от разходите. Откакто започна да се среща с Ърни, той престана да й натяква да уреди живота си и да си намери подходяща работа, слава богу. Имаше си работа. Вярно, не беше такава, с която може да си плаща сметките, но сега Ърни щеше да го прави вместо нея. Даяна погледна надясно и забеляза млада жена с куфарче да крачи към „Пикадили“. Беше с хубав костюм — силно втален и лимоненожълт, което чудесно подхождаше на кестенявата й коса. Даяна се опита да определи дизайнера. Напомняше на Ричард Тайлър, но човек не срещаше много от тоалетите му в Лондон. Територията му е Лос Анджелис. Но можеше и да е негово творение. Все едно, каква глупачка само. Да работи всеки божи ден за мизерна заплата. Даяна забеляза, че момичето е красиво. Може би не като нея, но пък кой ли е? Прехапа долната си устна, за да не се ухили широко, което щеше да е неприлично за истинска дама. Това момиче би трябвало да си намери стабилен богат съпруг и да действа по традиционния начин. Може и да е началото на новото хилядолетие, но традицията никога не излиза от мода.

Майка й стискаше ръката й, докато й помагаше да се качи в каретата, и повдигаше внимателно полите на роклята й, за които Даяна бе сигурна, че Сузи се надява да види окаляни на церемонията.

— Сигурна ли си, че постъпваш правилно, скъпа? Имам предвид дали го обичаш наистина?

— Стига, мамо. — Даяна я целуна по бузата съвсем леко, за да не се размаже червилото й. — Разбира се, че го обичам. Лудо влюбена съм в него и винаги ще го обичам.

Беше страшно доволна от дипломатичния си отговор. Тъкмо това искаше да чуе майка й, а и не бе чак толкова голяма лъжа. Разбира се, че обича Ърни. Той е красив, облича се елегантно, а и се отнася прекрасно с нея. Никога не й отказваше, каквото и да поиска, и двамата си прекарваха страхотно. Какво повече да иска човек? Каква беше онази стара поговорка? „Еднакво лесно е да се влюбиш в богат и в беден мъж.“ Даяна просто се постара да се влюби в първия вид.

Семейството й бе доста заможно. Баща й е адвокат с много добра кантора на „Линкълнс ин“. Притежаваше красива извънградска къща в Кент и изпрати трите си дъщери в частни училища. Но Даяна копнееше за друг живот; нуждаеше се от нещо повече от ски ваканциите и уроците по езда. Искаше да се облича в дизайнерски тоалети, да си купува диамантени обеци, да лети в първа класа, да си почива на Сейшелските острови или още по-хубаво — на някой частен остров. Не намираше за нужно да се бъхти като роб, за да има всичко това. Добрият Господ я бе дарил с красота и вроден стил, а красотата и стилът са изключително ценни.

Даяна си каза, че е направила точния избор, продължи да се усмихва и да маха на минувачите. Колите спряха, за да сторят път на каретата й да завие на площад „Сейнт Джеймс“. Пред нея се изправи църквата — красив и величествен англикански храм от XVIII век, изграден от камъни с цвета на мед, пред който за нейна радост имаше цял рояк папараци. Даяна изпъна изящните си рамене и нагласи внимателно няколко от гънките на шифона и старинната дантела, за да е в идеална форма за първите снимки. И светлината бе отлична. Всичко щеше да е прекрасно.

Започна да си тананика.

„Тръгвам към църквата и ще се омъжа…“