Жената в стаята

3

никога нямаше да дойде, ако знаеше, че гледката ще е толкова ужасяваща. Първото, което му минава през ума бе: „Но майка ми не е портокал“, сетне си помисля, че тя гасне много бързо, сякаш иска да хване влак, очакващ я на онзи свят. Майка му е неподвижна, но веднага се вижда, че тялото й е вътрешно напрегнато. Шията й е намазана с оранжев крем, а под лявото ухо има залепен с лейкопласт тампон; на това място някакъв подсвиркващ си лекар е вкарал иглата и заедно с болевите пътища е прекъснал шейсет процента от двигателните й нерви. Очите й го следят като очите на изрисуван Христос.

— Предпочитам веднага да си тръгнеш, Джони. Не ми е добре. Може би до утре ще се оправя.

— Какво ти е?

— Цялото тяло ме сърби. Събрани ли са ми краката?

Мъжът вижда, че краката й са разкрачени под завивката. В стаята е много горещо. Второто легло е празно. Той си казва: „Другите болни идват и си отиват, а майка ми никога няма да излезе жива оттук. Господи!“

— Събрани са, мамо.

— Моля те, спусни ги надолу, Джони, а след това си върви. Никога не съм загазвала така. Напълно съм парализирана. Носът ме сърби. Не съм ли за ожалване — носът ме сърби, а аз не мога да се почеша.

Той я почесва, сетне хваща глезените й през завивките и издърпва краката й. Спокойно може да обхване глезените й с една ръка, въпреки че дланите му са малки. Майка му изпъшква. Лицето й е обляно в сълзи, които се стичат към ушите й.

— Мамо?

— Защо не дръпнеш краката ми?

— Току-що го направих.

— Добре. Господи, нима плача? Нямам намерение да цивря пред теб. Бих дала мило и драго да не съм тук.

— Искаш ли цигара?

— Първо ми налей вода, Джони. Чувствам се като разсъхнато буре.

— Ей сега.

Той взема чашата й и тръгва към чешмата до асансьора. Някакъв шишко с превързан крак куцука по коридора. Не носи раиран халат и придържа цепнатата си на гърба нощница.

Мъжът напълва чашата с вода и се връща в стая 312. Майка му е престанала да плаче. Той слага пречупваща се сламка в чашата; устните на болната я обгръщат — гледката му напомня камилите, които е виждал в пътеводителите. Лицето й е измършавяло. Най-яркият му спомен от съвместния живот с нея, датира от времето, когато бе дванайсетгодишен. С брат му Кевин и с тази жена се бяха преселили в Мейн, за да се грижат за родителите й. Баба му беше стара и прикована към леглото. Бе склеротичка, а отгоре на всичко — сляпа. Честит осемдесет и шести рожден ден! Желаем ти дълъг живот!

Бабата по цял ден бе просната в леглото, сляпа и изкуфяла, облечена в гумирани гащи с напъхани в тях пелени. Не беше в състояние да си спомни какво е закусвала, но можеше да изброи всички президенти преди Айзенхауер. Хора от три поколения бяха живели заедно в къщата, където онзи ден беше намерил таблетките, а сега баба му и дядо му бяха покойници.

И тъй, един ден дванайсетгодишният Джони говореше някакви мръсотии по време на закуска. Майка му переше мръсните пелени на бабата, сетне ги прекарваше през изстисквачката на старомодната пералня. Тя се извърна и го шляпна с мократа, тежка пелена; купичката му с каша се преобърна, завъртя се и се понесе по масата като голям син пумпал. Вторият удар се стовари върху гърба му; не го заболя, но го отучи да говори неприлични думи.

Изнемощялата жена, която сега лежи в тази стая, го бе удряла неуморно, повтаряйки: „Затваряй си мръсната уста. Не се смятай за голяма работа, защото в момента само устата ти е голяма. Ще си я затваряш, докато пораснеш колкото нея!“ Всяка своя дума придружаваше с удар с мократа пелена на бабата — ПЛЯС! — което набързо охлади желанието му да използва нецензурни думи. След този случай Джони откри, че никой не оценява умните хора. Едва ли има по-подходящо средство от мократа пелена, за да се сложи на мястото му едно дванайсетгодишно момче. На Джони му бяха необходими цели четири години, за да нахитрее отново.