Жената в стаята

6

ще й се наложи да се надпреварва с времето — обяснява лекарят. Той е широкоплещест гигант с рижава брада, висок близо два метра. Тактично е извел мъжа от стаята, когато болната се унася в дрямка. Сетне продължава монолога си:

— Разбирате, че при подобна операция е много вероятно да бъдат засегнати двигателните нерви. Сега майка ви помръдва лявата си ръка. Очакваме подобрение в състоянието на дясната в период от две до четири седмици.

— Ще може ли да ходи?

С вид на мъченик, лекарят вперва поглед в тавана на коридора. Брадата му стига чак до яката на карираната му риза. Ни в клин, ни в ръкав пред очите на Джони изплува образът на Суинбърн, въпреки че лекарят е негова пълна противоположност.

— Боя се, че не.

— Следователно ще бъде прикована на легло до края на живота си?

— Бих казал, че съществува твърде голяма вероятност.

Мъжът започва да се възхищава от този човек, когото мислеше, че ще намрази от пръв поглед.

— Колко време може да живее така?

— Трудно е да се каже. („Е, поне веднъж си откровен“.) В момента туморът е обхванал единия й бъбрек, ала другият функционира нормално. Когато и неговата дейност се наруши, майка ви ще заспи.

— Уремична кома?

— Да — малко по-предпазливо отвръща докторът.

„Уремия“ е термин, употребяван предимно от лекарите и от преподавателите по медицина. Но Джони го знае, защото баба му почина от това, въпреки че нямаше рак. Просто бъбреците й се запушиха и тя умря, пълна с урина чак до под гръдния кош. Една вечер умря в леглото си.

Джони пръв заподозря, че този път действително е мъртва, а не заспала дълбоко с отворена уста, както спят повечето стари хора. От очите й бяха потекли две сълзички. Хлътналата й беззъба уста му напомни домат, издълбан за да го напълнят със салата, а след това забравен върху кухненската полица. Той подържа козметично огледалце пред устата й; когато повърхността на огледалцето не се замъгли и продължи да отразява хлътналата уста на старицата, Джони повика майка си. Тогава смъртта не го плашеше като сега.

— Твърди, че все още изпитва болки. Освен това усеща сърбеж.

Лекарят тържествено почука с пръст главата си, подобно на Виктор Дегроот в анимационните филмчета за психиатри.

— Майка ви си въобразява, че има болки. За нея те са реални. Ето защо факторът време е толкова важен. Тя трябва да свикне да измерва времето не в минути, секунди и часове, а в дни, седмици и месеци.

Мъжът осъзнава смисъла на думите, изречени от този широкоплещест брадат човек, и изтръпва от страх. Усеща, че не издържа повече да разговаря с него. Лекарят е толкова бездушен: дискутира фактора време, сякаш умее да го контролира. Нищо чудно.

— Можете ли да направите нещо повече за нея?

— Едва ли — преспокойно отговаря брадатият. Очевидно съвестта му е чиста — не подхранва напразни надежди в сина на пациентката.

— Възможно ли е да я сполети нещо по-страшно от кома?

— Разбира се. При подобни случаи е невъзможно да се предскаже развитието на болестта. Все едно, че в тялото ви има гладна акула. Опасявам се, че пациентката може да се издуе.

— Какво?

— Възможно е коремът и да се подуе, да спадне, сетне отново да се подуе. Но защо да обсъждаме това сега? Със сигурност мога да кажа