1

От юни 68 г. пр.Хр. до март 66 г. пр.Хр.






— Бруте, не ми харесва как си се зачервил. Ако обичаш, ела да те видя на светло.

Петнайсетгодишният юноша остана надвесен над свитъка фанийска хартия. В ръката си държеше писец от тръстика и беше застинал неподвижен, сякаш не знаеше какво точно да напише.

— Ела при мен, Бруте. Веднага! — нареди майка му.

Той я познаваше добре, затова остави писеца; не смееше да я предизвиква. Ако го повика веднъж, можеше да се престори, че не я е чул, но втория път беше длъжен да се подчини. Дори той. Брут се изправи и прекоси стаята. Сервилия стоеше пред прозореца, широко отворен заради необичайно ранната гореща вълна, обхванала Рим.

Тя беше ниска, а Брут напоследък доста се бе поизточил. Майка му посегна, хвана го за брадичката и огледа пъпчиците, които се бяха появили около устата му. Пусна го и отмести черните къдрици от челото му.

— Как ми се иска да се подстригваш късо! — Сервилия дръпна кичура коса, който все падаше в очите му — дръпна достатъчно силно, за да бликнат сълзи в очите му.

— Мамо, късата коса не е достатъчно интелектуална — възрази Брут.

— Късата коса е практична. Не дразни кожата на лицето ти. О, Бруте, в какво мъчение се превръщаш!

— Ако толкова си държала да имаш син с лице на легионер, мамо, да беше родила момче на Силан, вместо тези момичета.

— Човек може да си позволи един син. Двама се нуждаят от твърде големи разходи. Освен това, ако бях родила син на Силан, ти нямаше да бъдеш и негов наследник. Щеше да се наложи да се задоволиш с наследството на баща си. — Сервилия се запъти към писалището, на което той работеше, и пренебрежително размести множеството свитъци. — Каква бъркотия! Нищо чудно, че стоиш изгърбен. Ще излизаш по-често на Марсово поле с Касий и другите момчета от училище. Стига си се занимавал с тоя Тукидид.

— В Рим никой не пише резюмета като мен — предизвикателно й напомни синът.

Сервилия го изгледа с насмешка.

— Тукидид е написал няколко книги, за да разкаже за войната между Атина и Спарта. Не бива да загрозяваш изящния му гръцки с просташки латински, само и само неграмотните ти съграждани да заучат по някоя и друга фраза и да се надуват, че знаели всичко за Пелопонеската война?

— Литературното наследство — настоя синът — е твърде голямо, за да може човек да го обхване без помощта на съкратени преразкази.

— Кожата ти се мъчи — върна се тя на въпроса, който всъщност я интересуваше.

— Типично за момчета на моята възраст.

— Но не отговаря на моите очаквания за теб.

— Боговете да са на помощ на всичко, което не отговаря на твоите очаквания за мен! — избухна Брут.

— Обличай се, излизаме — подкани го тя и му обърна гръб.

Брут излезе в уютния атрий на Силановия дом облечен в детската си тога с пурпурен ръб. Все още не се обличаше като мъж, защото през декември, след Ювенталските игри, щеше да стане пълнолетен. Майка му вече беше готова и го наблюдаваше с все същия критичен поглед.

Да, раменете му определено бяха приведени и той ходеше изгърбен. А колко беше сладък като малък! Дори последната зима радваше окото — тогава, когато беше поръчала на самия Антенор, най-добрия портретист в цяла Италия, да изработи бюста му. Но пубертетът си казваше своето, момчешката му хубост изтляваше дори за влюбения й майчински поглед. Очите му бяха големи, тъмни замечтани, тежките му клепачи придаваха загадъчност на погледа, но носът му си оставаше все така къс и топчест като нейния. А кожата му, навремето гладка и с цвят на зехтин, я изпълваше с ужасни предчувствия: нима и той щеше да бъде един от многото злощастни младежи, обезобразени за цял живот! Младежки пъпки на петнайсет години — беше твърде рано! Инфекцията щеше да го преследва с години. Пъпки! Колко гнусно и колко банално. Още утре щеше да обиколи лекари и знахари да разпита за лек. А колкото до самия Брут, дали му харесва или не, щеше да тича всеки ден на Марсово поле да се упражнява и да се учи на бойни умения: след две години навършваше седемнайсет и щеше да влезе в легионите. Разбира се, не като редови войник, а като младши офицер: щяха да го прикрепят като кадет към щаба на някой военачалник, склонен да го вземе само заради името му. Брут имаше добро потекло.

Икономът ги изведе на тясната улица на Палатина; Сервилия свърна по посока на Форума и закрачи бързо и неспокойно. Синът й се затича, за да я настигне.

— Къде отиваме? — попита той недоволно.

— У Аврелия.

Да не се занимаваше точно в този миг с мисълта как от няколко страници текст да състави едно-единствено изречение, пък и да не беше толкова горещо, Брут би подскочил от радост. Но вместо това въздъхна отегчено:

— О, хайде точно днес да не ходим при гаменарията!

— Напротив.

— Много е далеч, а и живеят на такова неприятно място!

— Може и на неприятно място да живеят, синко, но госпожата има големи връзки. Всички ще бъдат у тях. — Тя го изгледа и повтори: — Всички, Бруте, всички.

Той не отговори.

Двама роби тичаха пред тях да им проправят път и Сервилия гордо пое надолу по Златарските стълби, водещи към пренаселения Форум. Жителите на града обичаха да се шляят по площада, да се срещат с познати, да клюкарстват, или просто да видят някой големец. Точно този ден нито сенатът, нито народните събрания имаха заседания, но големци все пак се забелязваха: издаваха ги червените снопчета пръчки, които ликторите им носеха на рамо в знак на притежавания от големците империум.

— Тук е стръмно, мамо! Не можеш ли по-бавно? — задъхваше се Брут, докато Сервилия се изкачваше по Клив Орбий. Беше станал вир-вода.

— Ако се упражняваше по-често, нямаше да се умориш — отвърна хладно майка му.

Брут вече долавяше задушливата воня на човешки изпражнения и развалена храна, която се носеше от бедняшките жилища из Субура. Улицата тънеше в сянка заради високите сгради, които я опасваха. Олющените стени бяха изпъстрени с влажни зеленикави петна, от улуците се процеждаха лепкави водни езичета като шушулки, безбройните дюкянчета тънеха в мрак като животински бърлоги.

Най-накрая се озоваха пред тежка и внушителна врата от стар дъб, с елегантен контур и лъскаво бронзово чукче във формата на лъв със зейнала паст. Един от робите на Сервилия силно удари с чукчето и вратата мигновено се отвори. На входа застана възрастен и доста пълен грък, който ниско им се поклони и ги покани вътре.

Разбира се, ставаше дума за женско общество: ако Брут беше по-голям и вече носеше бяла тога като истински мъж, нямаше да му позволяват да придружава майка си. Самата мисъл го изпълваше с паника: майка му трябваше да успее, иначе след декември не би могъл да вижда повече своята любима! Брут се спотаи в тихия ъгъл на голямата стая далеч от жените.

— Аве, Бруте — поздрави го тих и леко дрезгав глас.

Той се обърна, сведе очи и сърцето му подскочи в гърдите.

— Аве, Юлия.

— Ела, седни при мен — властно го подкани внучката на домакинята. За нея бяха подготвени специално два по-ниски стола в другия ъгъл. Докато Брут се наместваше с мъка на своя, тя седна до него с грацията на лебед, прибиращ се в гнездото.

„Юлия е само на осем години, а е толкова красива.“ — мислеше си Брут, който познаваше момичето добре: майка му беше близка приятелка с нейната баба. Имаше бяла като сняг кожа, предизвикателна брадичка, добре очертани скули, бледорозови устни, които примамваха със свежестта на ягоди, и сини очи, които жадно поглъщаха света; ако Брут се беше потопил в поезията на любовта, беше единствено заради нея — момичето, което обичаше от… от години! Макар че съвсем наскоро си беше дал сметка за това — когато Юлия му се бе усмихнала.

Още същата вечер бе отишъл при майка си, за да й съобщи, че иска да се ожени за Юлия, щом тя порасне.

Сервилия беше зяпнала от изненада:

— Скъпи Бруте, тя е още невръстно дете! Ще трябва да чакаш още девет-десет години, за да я имаш!

— Ще бъде сгодена много преди да навърши години за сватба — отговори й той, без да скрива тревогата си. — Моля те, мамо, щом баща й се прибере в Рим, веднага поискай ръката й!

— Но ти може да промениш намерението си дотогава.

— Никога!

— Зестрата й е незначителна.

— Но потеклото й е достатъчно знатно, за да задоволи дори твоите очаквания.

— Така е. — Черните й очи, които понякога се изпълваха с лед, сега го наблюдаваха с известно съчувствие; Сервилия не можеше да не приеме подобен аргумент. Замисли се и накрая кимна. — Много добре, Бруте, щом баща й се върне, ще попитам. На теб не ти е нужна богата съпруга, важното е да бъде от знатно семейство като твоето. А една Юлия е идеална в това отношение. Особено тази Юлия: тя е патрицианка и по баща, и по майка.

И така двамата изчакваха деня, в който бащата на Юлия ще се върне от службата си като квестор в Далечна Испания. Квесторството беше най-скромната от висшите магистратури в Рим. Но Сервилия знаеше, че бащата на Юлия се справя чудесно. Тъй като кръгът на аристократите се беше стеснил, й се струваше странно, че още не го беше срещала. Тя принадлежеше към тях, както и той. Но ако се вярваше на женските клюки, той стоял някак настрана от себеподобните си и не си губел времето в светски забавления, както правеха хората с неговия ранг при престоя си в Рим. Ако вече се познаваха, щеше да й е много по-лесно да поиска ръката на дъщеря му от името на Брут. Но Сервилия не се съмняваше в неговия отговор. Брут беше достоен зет дори в очите на един Юлий.

Приемната в дома на Аврелия не можеше да се сравнява с атрия, на която и да е къща на Палатина и все пак побираше дузината гостенки, които бяха дошли този следобед. През отворените прозорци се разкриваше приятната гледка на вътрешната градина, поддържана от съседа отсреща — Гай Маций. Той беше намерил подходящи рози, които да цъфтят на сянка, беше подрязвал и навързвал лозите, докато се издигнат до дванайсетия етаж на голямата сграда, беше подстригвал храстите, та да приличат на кълба, най-накрая пак той беше измислил подземното съоръжение, което позволяваше да се издига водна струя през зловещата уста на големия делфин в средата на мраморния басейн.

Стените на помещението бяха боядисани в червено и добре поддържани, подът на малката тераса беше лакиран в розовочервеникав оттенък, на тавана беше изписано синьо небе с бели облаци. Това не беше жилище за човек от върховете, но отговаряше на положението на един млад сенатор, така поне разсъждаваше Брут, докато наблюдаваше Юлия. Самата тя наблюдаваше възрастните, затова и той отмести поглед нататък.

Майка му се беше разположила на кушетката до Аврелия, така че да покаже в най-добра светлина блясъка си. Домакинята обаче, вече петдесет и пет годишна, все още беше една от най-красивите дами в Рим. Аврелия беше слаба и стройна, но предпочиташе да се изляга неподвижно, за да не издава възрастта си със скованата си походка. В тъмнокестенявите й коси не се забелязваше и един бял косъм, кожата й бе все така гладка. Именно Аврелия беше препоръчала на Сервилия в кое училище да запише сина си, защото се ползваше с пълното й доверие.

Мислите на Брут неусетно се насочиха към училището. Майка му не искаше да го прати на училище, защото държеше той да стои настрана от по-долните класи, а и се страхуваше, че другите деца ще му се подиграват заради ученолюбието му. Смяташе, че е най-добре Брут да се обучава с частен педагог в дома си. Но тогава се бе намесил вторият й съпруг, който настояваше момчето да свикне с атмосферата на съревнование и съперничество в училище, „физическите действия са полезни за здравето, а и е редно да се сдружи с обикновени момчета“ — това бяха думите на Силан. Пастрокът му не беше толкова засегнат от прекомерната майчина любов на Сервилия, колкото се тревожеше, че Брут няма да е в състояние да завързва контакти. Естествено, училището, което Аврелия беше препоръчала, бе отворено само за знатни деца, и все пак римските педагози се бяха сдобили с голяма свобода и си позволяваха да допускат в класовете си способни момчета от далеч по-скромен произход в сравнение с Марк Юний Брут, да не говорим, че в училището имаше и две-три момичета.

Като се има предвид коя беше майка му, Брут изпитваше естествена ненавист към училището, нищо че Гай Касий Лонгин, съученикът, когото Сервилия одобряваше, беше от фамилия почти толкова знатна колкото Юниите. Брут търпеше Касий единствено заради майка си. Какво общо можеше да има той с това шумно и буйно момче, което мечтаеше само за войни, насилие и велики подвизи? Това, което му помогна да се примири с ученическите страдания, беше фактът, че скоро се превърна в любимец на учителя. Така можеше да изтрае и досадници като Касий.

За нещастие човекът, когото Брут най-горещо желаеше да бъде негов приятел, беше вуйчо му Катон: но майка му не даваше дори да си помисли, че може да се сближи с нейния презрян природен брат. Вуйчо Катон произхождал, Сервилия така и не се уморяваше да го натяква на сина си, от тускулански селянин и робиня — варварка, докато у Брут се съединявали два еднакво стари и знатни римски рода: по бащина линия той бил наследник на Луций Юний Брут, основателя на републиката (който бил свалил от власт последния римски цар Тарквиний Горди), а по майчина — на Гай Сервилий Ахала (който убил Мелий, когато Мелий се опитал да провъзгласи себе си за цар няколко десетилетия след установяването на републиката). Ето защо един Юний Брут, който бил патриций, не можел да има вземане-даване с парвенюта като вуйчо си Катон.

— Но майка ти се е омъжила за бащата на вуйчо Катон и е имала две деца от него — леля Порция и вуйчо Катон! — беше се осмелил Брут да й възрази.

— И така се опозори веднъж завинаги! — разгневи се тогава Сервилия. — Аз още не съм признала тази връзка, нито съм признала нейния плод. Това следва да важи и за теб, момчето ми.

Край на спора. Край на всякакви надежди, че ще може някой ден да общува с вуйчо си Катон извън кратките срещи, които семейните задължения все пак повеляваха. А какъв невероятен човек беше вуйчо му! Истински стоик, влюбен в най-строгите римски традиции, враг на всякаква показност и блясък, откровен критик на претенциите за власт и могъщество у хора като Помпей. Помпей Велики. Още едно парвеню, което не може да се похвали с предците си. Помпей беше убил бащата на Брут, беше превърнал майка му във вдовица и беше помогнал на някакъв скромен човечец като Силан да се пъхне в леглото й и да й направи две момиченца с глави като круши, които Брут с нежелание наричаше сестри…

— За какво мислиш, Бруте? — усмихна му се Юлия.

— О, за нищо интересно — отвърна й разсеяно той.

— Това е начин да избягаш от въпроса. Искам истината!

— Мислех си колко е страхотен вуйчо ми Катон.

Челцето й се сбърчи в недоумение.

— Вуйчо ти Катон?

— Няма как да го знаеш. Още не е на възраст да влезе в сената. В интерес на истината е точно по средата между мен и майка ми.

— Да не е онзи същият, който не позволи на народните трибуни да съборят колоната, дето се пречкала в Базилика Порция?

— Именно. Това е вуйчо ми Катон! — похвали се Брут.

Юлия вдигна рамене.

— Баща ми каза, че било много глупаво от негова страна. Ако колоната била съборена, народните трибуни щели да се чувстват по-удобно на работа.

— Вуйчо Катон беше в правото си. Катон Цензор е издигнал колоната, когато е строил първата римска базилика, следователно традицията изисква колоната да си стои на мястото. Катон Цензор е позволил на народните трибуни да използват неговата сграда, защото си е дал сметка колко е деликатно положението им: тъй като те са избрани единствено от плебса, трибуните не представляват целия народ, следователно не могат да се настанят в някой от римските храмове. Но не им е дал цялата сграда, а само част от нея. Тогава са му благодарили за това. А сега се опитаха да променят това, което той е построил със собствените си пари. Вуйчо Катон не допусна обезличаването на една сграда, която е останала като спомен за прадядо му.

Юлия не обичаше споровете и винаги се опитваше да помирява хората, затова само се усмихна и положи ръка върху неговата. Брут беше много разглезено дете — ограничено, затова пък с огромно самочувствие, и все пак тя го познаваше и без да знае сама защо изпитваше съчувствие към него. Може би защото майка му толкова много приличаше на змия.

— Е, това се случи още преди леля Юлия и мама да умрат, затова предполагам, че никой повече не би посегнал на колоната.

— Баща ти скоро ще се върне — подхвърли Брут, който най-много се вълнуваше от мисълта за сватбата.

— Всеки момент — отвърна тя. — Много ми липсва!

— Говорят, че създавал размирици в Галия, оттатък реката Пад — изрече Брут, без да осъзнава, че само препредава това, което ушите му долавяха: жените край Аврелия и Сервилия тъкмо обсъждаха проблема.

— Защо ще го прави? — питаше Аврелия. Черните й вежди се бяха свъсили в недоумение. Незабравимите й виолетови очи гневно блестяха. — Има моменти, когато Рим и римската аристокрация ме вбесяват! Защо са си наумили, че точно моят син трябва да стои в центъра на всяка клюка?

— Защото е твърде висок, твърде красив, ползва се с твърде голям успех сред жените и е твърде арогантен — обясни й Теренция, жената на Цицерон, която не само че мразеше целия свят, но и не знаеше да си държи езика зад зъбите. — Освен това — допълни съпругата на известния оратор — и говоримата реч, и писаното слово му идат отръки.

— Тези качества са вродени, никое от тях не заслужава мръсотията, сипеща се от устата на хора, които бих могла да назова по име! — гневеше се Аврелия.

— Имаш предвид Лукул? — попита Муция Терция, съпругата на Помпей.

— Не, той поне не може да има пръст в това — възрази Теренция. — Предполагам, че точно в този момент цар Тигран и Армения до такава степен го занимават, че нищо в Рим не го интересува. Е, като изключим конниците, които не могат да натрупат достатъчно големи пари от провинциалните данъци.

— Става дума за Бибул, той вече се е върнал в Рим — обади се една властна жена, седнала на най-представителния стол. Сред пъстрото множество тя единствена беше облечена от главата до петите в бяло. Под толкова много катове плат всички нейни женски прелести — ако изобщо й бяха останали — се губеха. На главата й стоеше венец от седем дебели наденички, изплетени от непредена вълна; тънкото було, което се спускаше от тях, леко се раздвижи, докато жената под него се извръщаше към двете дами на кушетката. Перпения, главната весталка, насмешливо изсумтя. — Бедният Бибул! Никога няма да се научи да крие омразата си.

— Което ме връща към думите ми отпреди малко, Аврелия — настоя на своето Теренция. — Ако твоят висок, красив син си създава врагове от джуджета като Бибул, никой не му е крив за клеветите по негова адрес. Връх на лудостта е да наречеш публично един нисък човек Въшката, и то пред хора от неговото съсловие. Бибул ще му стане враг за цял живот.

— Каква глупост! Та това се е случило преди десет години — тогава и двамата бяха още момчета — напомни й Аврелия.

— Хайде, хайде, много добре знаеш колко чувствителни са младежите, когато се подиграват с ръста им — рече Теренция. — Ти си расла сред политици, Аврелия. Политиката се върти около публичния облик на човека. Твоят син публично обиди Бибул. И до ден-днешен му викат Въшката. Няма как да му го прости.

— Да не говорим — допълни с нескрито удоволствие Сервилия, — че Бибул се радва на слушатели, жадни за неговите доноси и клевети. Жалки създания като Катон…

— И какво по-точно разправя Бибул? — попита напрегнато Аврелия.

— Че вместо да се прибере от Испания направо в Рим, синът ти е предпочел да бунтува жителите на Италийска Галия, които не се ползват с гражданство — обясни Теренция.

— Това — заяви Сервилия — е чиста глупост!

— И защо да е глупост, госпожо? — чу се зад гърба й плътен мъжки глас.

Всички застинаха по местата си, с изключение на малката Юлия, която подскочи от стола си и хукна към вратата:

— Татко! О, татко!

Цезар я грабна в прегръдките си и я целуна по устните и бузите, притисна я към себе си и погали русите й косици.

— Как е моето момиче? — попита той и й се усмихна, сякаш другите не присъстваха.

Но Юлия не можа да каже нищо повече от „О, татко!“ и само облегна глава на рамото му.

— Какво е глупост, госпожо? — повтори Цезар въпроса си. В погледа му се четеше пренебрежение.

— Цезаре, това е Сервилия, съпругата на Децим Юний Силан — представи гостенката Аврелия, без да се засяга от това, че синът й дори не я е поздравил.

— Защо, Сервилия? — попита той за трети път.

Тя му отговори със спокоен и премерен глас, сякаш претегляше думите си подобно на златар бижутата си.

— Няма логика в подобен слух. Защо ще караш хората в Галия да се бунтуват? Ако наистина си бил сред онези, които още не са се сдобили с гражданство, и си им обещал да работиш в тяхна полза, това би било напълно в рамките на политическия морал: всеки римски благородник, който се цели в консулската длъжност, би постъпил така. За теб това е просто набиране на клиенти, което не само не е осъдимо, но е дори похвално за човек с политически амбиции. Аз бях омъжена за човек, който наистина подклаждаше въстание в Италийска Галия, затова знам колко отчаян е всеки подобен опит. Лепид и моят съпруг Брут смятаха за непоносимо да живеят в Рим при Сула. Двамата бяха претърпели крушение като политици, кариерата им беше достигнала своя край, докато ти тепърва започваш да се издигаш. Следователно какво би могъл да спечелиш от един бунт, където и да е?

— Истина е — съгласи се той и в погледа му заиграха искрици, сякаш му беше забавно да я слуша. Сервилия си каза, че студенината, която е срещнала преди малко, се изпарява.

— Естествено, че е истина — отговори тя. — Твоята кариера до този момент — поне доколкото аз знам — ми подсказва, че ако наистина си обикалял Галия и си общувал с хора без гражданство, то е било, за да набираш клиенти.

Цезар се засмя. Напомняше на някое божество, слязло на земята — и според Сервилия добре го съзнаваше. Този човек не би направил нищо, преди да прецени какво въздействие ще окаже на събеседниците си. Знаеше, че и при него всичко се определя от инстинкта: той не преценяваше, а усещаше.

— Вярно е, че набирах клиенти.

— Ето, виждаш ли? — усмихна се Сервилия. — Никой не може да ти държи сметка за това, Цезаре. — След което благоволи да допълни: — Не се притеснявай, аз ще се погрижа хората да научат как стоят нещата в действителност.

Но това беше прекалено. Цезар нямаше да се остави на някаква си Сервилия да го покровителства. Патрицианка или не, тя не стоеше по-високо от него. В очите му проблесна презрение и от всички присъстващи жени погледът му се спря на Муция Терция, която слушаше като замаяна разговора им. Цезар остави Юлия на земята и се приближи до Муция, за да стисне двете й ръце.

— Как си ти, жено Помпеева?

Тя смутено избъбри нещо в отговор. Цезар се обърна този път към Корнелия Сула, дъщеря на диктатора Сула и негова първа братовчедка. Една по една поздрави всички гостенки. Нямаше други непознати, с изключение на Сервилия. След като преглътна обидата от презрителното му отношение, Сервилия следваше всеки негов жест с възхищение. Дори Перпения се подаваше на чара му, а Теренция, тази жена — символ на студенината, се разтапяше от удоволствие! Най-накрая остана само майка му, която Цезар приближи последна.

— Майко, изглеждаш добре.

— Добре съм — отговори му тя. — А ти ми изглеждаш възстановен.

Забележка, която някак го жегна, помисли си с изненада Сервилия. А-ха! Значи и в този дом има студени течения…

— Напълно възстановен — отговори той възможно най-спокойно и седна на съседната кушетка, само че от страната на Сервилия. — Някакъв повод ли честваме?

— Просто се събираме на всеки осем дни в дома на някоя от нас.

При което Цезар се изправи и се извини с това, че трябва да се измие и преоблече, нищо че Сервилия за пръв път виждаше толкова чист и спретнат пътник. Преди да е излязъл от стаята обаче, Юлия го хвана за ръката и го заведе при Брут.

— Татко, това е моят приятел Марк Юний Брут.

Цезар широко се усмихна; Брут беше видимо смаян от подобно запознанство (е, оставаше и да не се смае, ядосваше се Сервилия).

— Твой син ли е? — попита Цезар през рамото на Брут.

— Да.

— А имаш ли и от Силан? — заинтересува се той.

— Не, само две дъщери.

Цезар вдигна вежда, лукаво се усмихна и излезе от стаята.

Малко след това гостенките си тръгнаха. Сервилия умишлено остана последна.

— Бих искала да обсъдя един въпрос с Цезар — рече тя на Аврелия на вратата, докато Брут я следваше заедно с Юлия. — Няма да е подходящо да го навестя сутринта заедно с клиентите му, затова се чудя дали не можеш да ми уредиш да го видя като частно лице.

— Разбира се — увери я Аврелия. — Ще ти пратя вест.

Нито я запита нещо, нито дори намекна, че въпросът я интересува. Тя си беше наложила веднъж завинаги да се интересува само от своите задачи, а това беше от голямо облекчение за майката на Брут.

Беше ли добре, че се е прибрал? Повече от петнайсет месеца не се беше връщал в Рим. Тъй като управителят Антистий Вет не беше взел със себе си в Испания легати, Цезар се беше оказал вторият по значимост римлянин в провинцията — всичко зависеше от него: правораздаване, финанси, администрация. Непрекъснато обикаляше из провинцията; не му остана време дори да се сприятели с други римляни. Може би беше типично за него, че единственият човек, с когото се сближи, не беше изобщо римлянин; може би беше типично и това, че управителят Антистий Вет не се бе сприятелил със своя помощник и заместник, нищо че се разбираха и от време на време, когато се случеха в един и същи град, вечеряха заедно, но разговаряха предимно по служебни въпроси. Да си роден Юлий Цезар имаше един голям недостатък: всеки началник си даваше сметка колко знатен произход има техният подчинен и се държаха настрана от него. Освен това Цезар винаги напомняше на своите началници за Сула. Същото потекло, същите забележителни способности, същата запомняща се външност, същият леден поглед…

И така, беше ли сторил добре, че се върна в Рим? Цезар оглеждаше подредения си кабинет, избърсаните от праха мебели, подредените по рафтовете свитъци, растителните мотиви по писалището, нарушени само на две места от мастилницата от еленов рог и от глинената чашка за писците.

Ако не друго, то поне завръщането му не се беше оказало толкова непоносимо, колкото очакваше. Когато Евтих отвори вратата и той завари в къщата си толкова много жени, първата му реакция беше да избяга; но веднага си даде сметка, че така е по-добре: не се налагаше да споменава отсъствието на скъпата Цинила. Рано или късно Юлия щеше да му напомни за изгубената съпруга, но не и в първите мигове, не и преди да е свикнал да гледа дома си без Цинила. Трудно му беше да си спомни този дом без нейното присъствие — беше живяла тук от дете, когато не можеше да бъде негова съпруга и той я приемаше за своя сестра, част едновременно от неговото детство и младост. Тя беше една прекрасна и жизнерадостна девойка, а сега беше затворена в мрачна и студена гробница.

Влезе майка му: сдържана и студена както обикновено.

— Кой е разпространявал слухове за пътуването ми до Галия? — попита Цезар, като й придърпа стол близо до своя.

— Бибул.

— Разбирам — въздъхна тежко Цезар. — Е, това можеше да се очаква, нали? Човек не може да обижда въшки като Бибул и да не ги превърне в смъртни врагове. Не можех да го търпя…

— И той не може да те търпи и до ден-днешен.

— Избират се двайсет квестори и аз имах голям късмет. Жребият ме прати далеч от Бибул. Но той е две години по-голям от мен, което означава, че винаги ще се явяваме заедно на избори — до самия връх на политическата стълбица.

— Значи смяташ да се възползваш от разпоредбите на Сула за патрициите. Искаш да се кандидатираш за куриатна магистратура две години по-рано от плебеи като Бибул — отбеляза Аврелия.

— Ще съм глупак, ако не го сторя, майко. А аз не съм глупак — отговори синът й. — Дори да се кандидатирам за претор на трийсет и шест, пак ще съм прекарал в сената вече шестнайсет години, без да броя времето, когато бях фламен Диалис. Доста дълго за един мъж да чака.

— Но дотогава остават шест години. Какво ще правиш междувременно?

Цезар нервно се размърда.

— О, само преди часове минах през римските порти и вече усещам как стените на града ме притискат. Ще замина отново.

— Очакват се доста съдебни дела. Ти си известен адвокат, можеш да се мериш с Цицерон и Хортензий. Ще ти предложат интересни случаи.

— Да, но вътре в пределите на Рим. Испания — Цезар се наведе напред — беше за мен истинско откритие. Антистий Вет беше обхванат от летаргия и с удоволствие ми даваше колкото работа аз самият пожелаех да свърша, нищо че бях само квестор. Затова бях съдия на всички процеси в провинцията, а едновременно с това управлявах финансите.

— Виж, второто сигурно ти е тежало доста — предположи майка му. — Парите не те интересуват.

— Колкото и странно да изглежда, става ли дума за парите на Рим, интересуват ме, и то много. Взех няколко урока по счетоводство от най-забележителния човек, когото познавам — един гадески банкер от картагенски произход на име Луций Корнелий Балб Старши. Има племенник, Балб Младши, почти на неговата възраст, двамата са съдружници. Свършили са много работа за Помпей, докато е бил в Испания, и в днешно време притежават по-голямата част от Гадес. Това, какво не знае Балб Старши за банковото дело и за разни други фискални въпроси, просто не е от значение. Не ще и дума, че хазната беше в окаяно състояние. Но благодарение на Балб успях всичко да изчистя. Много ми хареса този човек, майко. — Цезар вдигна рамене. — Всъщност той е единственият истински приятел, когото спечелих в Испания.

— Приятелството — напомни му Аврелия — означава близост. Ти познаваш лично цялата римска аристокрация, но не позволяваш на римляните от твоето съсловие да те доближават. Затова малкото ти искрени приятели са или чужденци, или римляни от долните класи.

Цезар се усмихна.

— Глупости! Оправям се по-добре с чужденците, защото отраснах в твоя дом, заобиколен от евреи, сирийци, гали, гърци и кой знае какви още.

— Значи аз съм виновна — тросна му се Аврелия.

Той предпочете да не отговаря.

— Марк Крас е мой приятел, а той трудно ще мине за нещо по-различно от римски благородник.

Но Аврелия направо го запита:

— Направи ли някакви пари в Испания?

— Малко оттук-оттам, най-вече благодарение на Балб. За нещастие точно сега провинцията е доста спокойна, затова нямаше кога да се поспречкаме по границата с лузитаните. А дори да се беше стигнало до война, предполагам, че Антистий Вет щеше да поеме нещата в свои ръце. Но бъди спокойна, майко. Спестяванията от пиратите стоят непокътнати. Достатъчно съм заделил, за да щурмувам висшите магистратури.

— Включително и длъжността на куриатен едил? — Аврелия не изглеждаше убедена.

— При условие, че съм патриций и не мога да си спечеля репутация като народен трибун, не виждам какъв друг избор имам. — Цезар избягваше да поглежда към майка си. Странно! Беше забравил как може да го извади от равновесие.

— Дори да пазиш дела си от пиратската операция, Цезаре, едилската длъжност ще те разори. Познавам те добре! Няма да се задоволиш с посредствени игри. Ще сториш всичко по силите си да организираш най-забележителните игри в римската история.

— Най-вероятно. Но ще му мисля, когато дойде времето — след три или четири години — отговори й спокойно той. — Междувременно ще се кандидатирам на изборите другия месец за куратор на Апиевия път. Никой от Клавдиите не иска да се заеме.

— Още едно начинание, което само ще погълне разходи! Хазната ще ти даде по една сестерция на двеста километра, а ти ще похарчиш по сто денария на всеки два километра.

Този разговор започна да дотяга на Цезар. Дори няколко думи да си разменят, майка му неизбежно захващаше темата за парите и как той се отнасял пренебрежително към въпроса.

— Знаеш ли — рече Цезар, — нищо не се променя. Бях го забравил. Докато бях далеч оттук, бях свикнал да мисля за теб такава, каквато всеки нормален човек иска майка му да бъде. А ето ме пак пред неизбежната действителност. Старите приказки колко съм екстравагантен. Я се откажи отсега, майко! Това, което има значение за теб, за мен няма.

Тя прехапа устни. Надигна се от стола и му каза на излизане:

— Сервилия иска да говори с теб по някакъв личен въпрос. Възможно най-скоро.

— И за какво, ако не е тайна?

— Предполагам, че ще ти каже, щом я видиш.

— А ти не знаеш ли?

— Аз никога никого не питам за нищо, Цезаре, освен теб. Така съм сигурна, че няма да ме излъжат.

— Значи аз не те лъжа, така ли?

— Естествено.

Цезар беше понечил да стане, но отново се отпусна на стола.

— Тази жена ми се струва интересна. — Наклони глава и изгледа изпитателно майка си. — Оценката й за приказките на Бибул бяха удивително точни.

— Ако си спомняш, преди няколко години ти споменах, че има най-точен поглед за политиката от всички римски жени. Но тогава не ти направи достатъчно впечатление, та да пожелаеш да се запознаеш с нея.

— Е, вече се запознах. И ми направи голямо впечатление… Като изключим наглостта й. Тя си въобрази, че може да ме покровителства, мен.

Нещо в тона му накара Аврелия да се спре пред вратата. Извъртя се към Цезар и изпитателно го изгледа.

— Силан не е наш враг — тросна му се тя.

На което той се изсмя.

— Случва се да пожелая и жени, които не са омъжени за мои врагове, майко! И мисля, че тя поне малко ми харесва. Със сигурност трябва да разбера какво иска от мен. Кой знае? Може би мен самия.

— Човек никога не знае със Сервилия. Тя е потайна.

— Съвсем мъничко ми напомни на Цинила.

— Настроил си се романтично, но не се оставяй да бъдеш подведен. Между Сервилия и твоята покойна съпруга, Цезаре, не може да има нищо общо. Цинила беше най-милото момиче на света. Сервилия е трийсет и шест годишна, не е момиче и далеч не е мила. Напротив, тя е студена и твърда като мраморна плоча.

— Защо, не ти ли харесва?

— Харесва ми, и то много. Но това не означава да я идеализирам. — Аврелия отвори вратата. — Вечерята скоро ще е готова. Тук ли ще се храниш?

Цезар видимо омекна.

— Не мога да разочаровам Юлия. Да вечерям на друго място в деня на завръщането си? — Но се сети за нещо друго. — Това момче, Брут, ми се стори особено. На пръв поглед е кротък и любезен, но подозирам, че в него е заложено голямо упорство. Юлия се държеше доста господарски с него. Не мога да си представя, че точно той ще й хареса.

— Съмнявам се, че го харесва. Но двамата са приятели. — Аврелия се разчувства. — Дъщеря ти е много мила. Прилича на майка си.



Сервилия не можеше да върви бавно. Брут едва я следваше, но не се оплакваше: със залязването на слънцето жегата беше отминала, а и той вече беше насочил мислите си върху Тукидид. Юлия беше забравена. Както и вуйчо Катон.

Сервилия имаше навика да го подпитва разни неща, но този път дори не го забелязваше. Мислеше за Гай Юлий Цезар. Когато спря погледа си върху него, се беше сковала и тръпки преминаха по цялото й тяло. Как така не се бяха срещали? Сервилия принадлежеше към тесен аристократичен кръг и би трябвало да познава всички. Но досега дори не го беше виждала! Е, беше чувала много за него — имаше ли римска дама, която да не е? Всички жени искаха да се запознаят с Цезар. Сервилия обаче беше решила, че той е поредният Мемий или Катилина, мъж, който печели женските сърца с една усмивка и знае как да се възползва от това. Един поглед днес я убеди, че Цезар не е нито Мемий, нито Катилина. О, и той пленяваше сърцата и знаеше как да се възползва от това! Но у него имаше нещо много повече. Това беше мъж недостъпен, непроницаем, недостижим. Беше лесно да се разбере как така всяка жена преживяваше с него кратка авантюра, след което горко плачеше от мъка. За жените Цезар отделяше това, което нямаше стойност в очите му, но никога не отдаваше самия себе си.

Сервилия се питаше какво въздействие е оказала върху Цезар. Защо се интересуваше от него точно сега, когато вече е трийсет и шест годишна майка и съпруга? Досега не беше търсила у мъжа нищо повече от сигурност и социално положение. Е, вярно е, че харесваше светлокоси.

С Брут се запозна в деня на сватбата си, тъй като не го бе избирала сама. Черните му коси се оказаха голямо разочарование за нея. Силан беше светлокос, доста приятен на вид, затова и сама го беше избрала. За съжаление беше сгрешила. Той често боледуваше и се оказа със слаб характер. Нищо чудно, че не успяха да се сдобият със син! Сервилия беше дълбоко убедена, че полът на нейните деца ще зависи единствено от нейното собствено желание. Още след първата брачна нощ със Силан тя се бе зарекла Брут да остане единственият й син. По този начин натрупаното от баща му състояние щеше да се уголеми с имуществото на Силан.

Жалко, че не беше по силите й да подсигури Брут с още едно, много по-голямо наследство! Щом се замисли за сина си, Сервилия бързо забрави за Цезар и започна да прехвърля наум петнайсетте хиляди таланта злато, които трийсет и седем години по-рано Цепион Консул бе успял да обере от римския конвой в Нарбонска Галия. Повече злато, отколкото някога се е съхранявало в римската хазна. Сервилий Цепион беше сложил ръка върху богатства, които нямаха равни на себе си. Вярно, че вече не ставаше дума за златни кюлчета, а за имоти: занаятчийски градове в Галия, огромни ниви в Сицилия и Африка, жилищни сгради от единия до другия край на Италия, тайни дялове в многобройни търговски дружества, в каквито римските сенатори нямаха право да участват. Когато Цепион Консул умря, всичко отиде за бащата на Сервилия, а когато той загина през Съюзническата война, наследството се прехвърли на брат й — третия поред Квинт Сервилий Цепион. Да, всичко беше прехвърлено на Цепион! Вуйчо им Друз се беше постарал наследството да остане за него, нищо че сам добре знаеше истината около брат й. А каква беше тази истина? Че Цепион и Сервилия са брат и сестра само по майчина линия. В действителност Цепион беше първото дете, което майка й беше заченала от онова ужасно парвеню Катон Салониан. По онова време тя беше все още омъжена за бащата на Сервилия и снесе чуждото яйце в семейното гнездо: едро, червенокосо момченце с огромен, крив нос, който да убеди и слепите в Рим кой е истинският баща. Днес Цепион вече бе навършил трийсет и в града всички го знаеха чий е и какъв е. Шега, достойна за боговете! Както и величайшо възмездие. Златото от Толоза в крайна сметка се беше прехвърлило у едно копеле, наследник на галска робиня.

Брут изведнъж се сепна и изтръпна: както си вървеше, майка му внезапно изскърца със зъби: зловещ звук, от кой всички в дома й се разбягваха. Но той не можеше да избяга. Оставаше му да се надява, че не той е причината за яда й. Надяваха се и робите пред тях, които ужасено се споглеждаха и незабележимо бършеха потта от челата си.

Сервилия дори не забелязваше реакцията на хората край себе си, ами все така властно се носеше напред, подобно на някое митично същество, заканило се да съсипе света. Проклет да бъде Цепион! Е, вече беше твърде късно Брут да стане негов наследник. Цепион се беше оженил за дъщерята на адвоката Хортензий, наследник на една от най-старите и най-знатни плебейски фамилии в Рим, а Хортензия вече бе забременяла и всеки момент щеше да роди. Можеше да се появят и други деца: Цепион беше толкова богат, че спокойно можеше да отгледа дванайсет сина. Колкото до самия него, той беше здрав като бик, както за нещастие бяха всички наследници на Катон Цензор от смехотворния и позорен втори негов брак, който беше сключил наближавайки осемдесетте с дъщерята на роба си Салоний. Това се беше случило преди век и римляните от онова време се бяха присмивали жестоко на стареца; но после му бяха простили и децата на робинята бяха възприети като част от знатните фамилии. Разбира се, Цепион можеше да загине при нещастен случай, както се беше случило с биологичния му баща Катон Салониан. Сервилия отново скръцна със зъби: нямаше голяма надежда! Цепион беше преживял няколко войни, без косъм да падне от главата му, нищо че беше смел войник. Не, трябваше да се сбогува с всякакви мечти за Златото от Толоза. Брут никога нямаше да наследи имотите, които дядо му беше купил. А това не беше честно! По майчина линия той беше кръвен наследник на Цепионите! Ех, ако можеше да се добере до дядовото си наследство, щеше да бъде по-богат от Помпей Велики и Марк Крас, взети заедно!

Няколко метра преди дома на Силан двамата роби изведнъж се завтекоха към вратата, отвориха я широко и в следващия миг се изгубиха във вътрешността на къщата. Докато господарката и синът й влязат в атрия, той беше напълно опразнен, а прислугата вече знаеше, че се е скърцало със зъби. Затова и никой не съобщи на Сервилия за гостенина, който чакаше в дневната. Самата тя го забеляза едва след като се втурна през вратата, обзета от мисли за лошия късмет на Брут. Пред нея стоеше другият й полубрат, Марк Порций Катон, любимият вуйчо на синчето й.

Катон беше обзет от нова мания: да ходи без туника, защото в зората на републиката никой не бил обличал туника под тогата. Ако Сервилия не беше изпълнена с такава омраза към него, навярно би признала, че подобна необичайна привичка му подхожда, пък дори и никой друг в Рим да не последва примера му. Катон беше на двайсет и пет, радваше се на превъзходно здраве и водеше скромен живот, подобно на римски легионер по време на поход: никаква скъпа храна и нищо друго, освен вода. Имаше къса и рошава червеникава коса, големи сиви очи, но кожата му беше приятно мургава, затова с гордост показваше фигурата си — от рамото, та чак до кръста. Катон беше добре сложен, нямаше никакви косми по тялото. Черепът му беше правилен, устата му — привлекателна. С други думи, ако не беше огромният му нос, би могъл да се мери по красота с Цезар, Мемий или Катилина. Но носът, му беше толкова тънък, остър и изкривен, че човек не забелязваше нищо друго, освен него. Това беше нос, който водеше самостоятелен живот, така поне разправяха хората, готови едва ли не да го обожествят.

— Тъкмо щях да си тръгвам — обяви с гръмовния си глас той.

— Жалко, че те изпреварих — процеди Сервилия през зъби (искаше й се отново да скръцне, но се въздържа).

— Къде е Марк Юний? Казаха ми, че бил излязъл с теб.

— Брут! Защо не го наричаш Брут?

— Не одобрявам промяната, която последното десетилетие внесе сред имената ни — възрази брат й. — Човек може да носи едно, две, ако ще и три прозвища, но традицията изисква да се обръщаме към него единствено по лично и фамилно име.

— Е, мен ако ме питаш, Катоне, много се радвам на тази промяна! Колкото до Брут, за теб той отсъства.

— Мислиш, че ще се откажа — продължи Катон, — но аз няма да се откажа. Докато съм жив, няма да се откажа от нищо. Твоят син е мой племенник и се нуждае от мъжко присъствие. Дали ти харесва или не, аз ще изпълня своя дълг пред него.

— Глава на семейството е пастрокът му, не ти.

Катон се изсмя, сиреч изцвили като кон.

— Децим Юний е едно голямо дете. По-добре някоя умряла кокошка да се грижи за сина ти, отколкото той!

Катон се преструваше на неуязвим, но Сервилия знаеше слабите му места. Едно от тях беше например Емилия Лепида. Колко я беше обичал Катон навремето, когато беше едва на осемнайсет! Беше се увлякъл по нея подобно на грък, харесал си някое малко момченце. А Емилия само го беше използвала, за да дразни Метел Сципион.

Сервилия уж случайно подметна:

— Днес у Аврелия видях Емилия Лепида. Не можеш да си представиш колко добре изглежда! Чудесна майка и съпруга е. Твърди, че била още по-силно влюбена в Метел Сципион.

Стрелата явно попадна в целта. Катон пребледня.

— Само ме използва като примамка да си го върне — отбеляза той с горчивина. — Типично за всяка жена — коварна, лъжлива и безпринципна.

— Така ли мислиш и за съпругата си? — усмихна се Сервилия, а в очите й заиграха пламъчета.

— Атилия е моя съпруга. Ако Емилия Лепида беше устояла на думата си и се бе омъжила за мен, скоро щеше да се убеди, че не търпя женски хитрости. Атилия прави каквото й се каже и води живот, достоен за подражание.

— Горката Атилия! Може би ще наредиш да я убият, ако усетиш да ти лъха на вино? Дванайсетте таблици ти го позволяват, нали знаеш? Ти си такъв горещ защитник на древните закони…

— Аз съм горещ защитник на древните традиции, на обичаите, Които Рим е наследил от вековете — тросна се Катон и шумно изсумтя. — Синът ми, дъщеря ми, жена ми и аз се храним само с това, което тя сама ни е сготвила, както и носим дрехите, които тя сама е изпрела, изплела и ушила.

— Затова ли ходиш гол като червей? Представям си какви мъки преживява Атилия.

— Атилия води образцов живот — повтори Катон. — Не мога да се съглася с това децата ни да бъдат отглеждани от слуги и бавачки. Жена ми може сама да се справи с тригодишната ни дъщеря и едногодишния ни син. Така има и с какво да се занимава.

— Както вече казах, мъчи се. Можеш да си позволиш цяла свита от слуги, Катоне, и тя добре го знае. Ти си я превърнал в прислужница и тя няма да ти бъде благодарна за това. — Сервилия вдигна вежди и иронично го изгледа. — Един ден, Катоне, можеш да се върнеш по-рано вкъщи и да откриеш, че жена ти е потърсила нечия скромна утеха. Кой би могъл да я съди? Пък и на теб самия ще ти отиват рога!

Но този път думите й не го засегнаха. Катон навири надменно нос.

— Няма страшно. Дори при тази инфлация пак си купувам робите на цените, които прадядо ми е установил навремето. И все пак знам как да подбирам хора, които да се страхуват от мен. Аз съм стриктен и справедлив — никой мой слуга не може да се оплаче от мен, стига да си върши добре работата. Но всички знаят, че принадлежат на мен и само на мен.

— Каква домашна идилия! — иронично отбеляза сестра му. — Да не забравя да разкажа на Емилия Лепида какво е изпуснала. — Сервилия вече беше отегчена. — Хайде, Катоне, върви си! Ще се докопаш до Брут само през трупа ми. Може и да нямаме общ баща — милостиви са били боговете за това, — но не съм по-малко упорита. И което е по-важно, Катоне, аз съм много по-интелигентна от теб. — От гърлото й се разнесе заканително мъркане като на котка, свила се пред скок. — По-интелигентна съм и от другия си полубрат.

Тази трета стрела удари право в целта. Катон изведнъж се наежи и сви заплашително пестници.

— Не ме е грижа за злобата ти, когато е насочена срещу мен. Но няма да търпя да се отнасяш така и с Цепион! Това е клевета! Цепион е син на твоя баща, не на моя! Съжалявам, че не сме от едни родители с него, него обичам повече от всички други на този свят! Няма да позволя да говориш така за него!

— Погледни се по-добре в огледалото, Катоне. Цял Рим знае истината.

— Майка ни е била по майчина линия Рутилия — Цепион е наследил червените коси от баба си.

— Глупости! Баба му беше руса, дребна и с далеч по-малък нос от вашите — присмя му се тя. — Приличате си като две капки вода. А и откакто си се родил, Цепион те пое под своето братско крило. Родени сте един за друг и така ще си останете. Нищо никога не ви е разделяло. С Цепион сте синове на един баща. И този баща не е моят!

Катон се надигна от мястото си.

— Ти си зла жена, Сервилия.

— Загуби битката, Катоне, хайде, довиждане, и дано не се видим скоро.

Преди да излезе, той й се закани:

— Но ще спечеля войната. Аз винаги печеля!

— Ще спечелиш само през трупа ми! А и съм сигурна, че ще те надживея.

След което отиде да се види със съпруга си: Децим Юний Силан. Катон беше прав, че той е едно голямо дете. Мъчеше го странна болест и често повръщаше, освен това по характер беше плах, нерешителен и примирен. Каквото можеше да предложи, мислеше си Сервилия, докато го наблюдаваше как се храни, всичко се виждаше от пръв поглед. Хубаво лице и нищо друго. А колко по-различен беше Юлий Цезар, нищо че и той имаше хубаво лице. „Цезар… Започва да ме обсебва. За секунда реших, че и аз съм способна да го омая, но се изпуснах и го обидих. Как така забравих, че той е Юлий? Дори и ние, Сервилиите, не можем да се месим в делата на Юлиите…“

Двете момиченца, които беше родила на Силан, както обикновено досаждаха на Брут (намираха Брут за глупак). Юния беше малко по-малка от Цезаровата Юлия — на седем, а Юнила скоро щеше да навърши шест. Двете имаха кестеняви коси и бяха еднакво привлекателни; със сигурност щяха да се понравят на бъдещите си съпрузи! Хубавата мома и тлъстата зестра са неустоима примамка за всеки. Но и двете вече бяха официално сгодени за наследниците на видни римски фамилии. Само Брут оставаше с неясно бъдеще, нищо че вече беше направил своя избор. Малката Юлия. Колко странно, да се влюбиш в едно дете! Сервилия рядко си позволяваше подобни мисли, но тази вечер беше настроена да гледа истината в очите: Брут беше твърде загадъчен за нея. Така например защо толкова държеше на интелектуалните си занимания? Ако не се отърсеше навреме от подобни приумици, щеше да съсипе политическата си кариера; интелектуалците бяха прицел на подигравки, освен ако не докажеха своята храброст на бойното поле като Цезар или поне не изградяха кариера като Цицерон. Но Брут не можеше да се мери по бързина на мисълта с Цицерон, още по-малко — по мъжественост и чар с Цезар. Навярно би било добре да стане зет на Цезар. Нищо чудно да попие нещо от неговата магическа енергия. Да, все нещо щеше да попие от Цезар…



На другия ден Цезар й прати вест, че ще се радва да разговаря на четири очи с нея в помещенията, които наемаше на Вик патриции, на третия етаж в сградата между работилницата за бои и Субуранската баня. В четири часа след изгрев-слънце някой си Луций Декумий щял да я чака на приземния етаж, за да я отведе горе.

Антистий Вет оставаше за още един мандат управител на Далечна Испания, но Цезар не беше поемал за свое задължение да служи докрай при него; той дори не си беше правил труда да търси нечие благоволение, напротив, от самото начало беше поверил съдбата си на жребия. Беше му се паднало да служи в Испания, където би останал с удоволствие, но квесторската длъжност беше твърде скромна, за да си изгради политическа кариера. Той си даваше сметка, че следващите няколко години от живота си е добре да прекара в Рим, за да бъде запомнен от хората на Форума: римляните трябваше да го познават по лице и да свикнат да се вслушват в гласа му.

Още на двайсет години Цезар беше спечелил гражданския венец за изключителна храброст, затова беше приет в сената десет години по-рано от приетото. Освен това имаше право да се изказва на заседание, при условие че сенаторите получаваха тази привилегия едва след избора им за някоя висша управленска длъжност. Но той не злоупотребяваше с това право: Цезар беше умен човек и знаеше, че нищо не би спечелил, ако досажда на колегите си с излишни речи. Не му беше нужно да се изявява като оратор, достатъчно му беше да присъства в сената, за да напомня за изключителните си заслуги. Според законите на Сула, където и да се появи по служебна работа, Цезар беше длъжен да носи на главата си венеца от дъбови листа, който си беше спечелил на бойното поле. А пък всички в негово присъствие бяха длъжни да стават на крака и да го поздравяват, дори бившите консули и цензори. Това го държеше настрани от останалите, както и над тях, а Цезар държеше и на двете. Другите сенатори можеха да се опитват да сформират около себе си партийки и течения, но той предпочиташе да бъде винаги сам. Е, човек трябваше да събира около себе си клиенти, за да печели влияние. Но Цезар не желаеше да се изкачи до върха — а върхът със сигурност беше негова цел — с помощта на приятели и интриги. Не кликата служеше на фаворита, а той — на кликата си.

Ето например така наречените „бони“, добрите люде. От всички политически групи в сената те се ползваха с най-голямо влияние. Често налагаха своите избраници при изборите, попълваха със свои хора състава на съдилищата, прокарваха своите законопроекти през народните събрания. И все пак добрите люде не се бореха за нищо! За тях не можеше да се каже друго, освен че всички са в еднаква степен противници на всякаква промяна. Докато Цезар държеше на промените. Твърде много неща в римското общество се налагаше да претърпят промени, дори да бъдат премахнати! Ако службата му в Испания го беше убедила в нещо, то бе, че промените трябва да се състоят в най-скоро време. Корупцията в администрацията и алчността на провинциалните управители щяха да задушат империята, освен ако не им се сложеше край навреме; а това беше само една от промените, които искаше да види. И възнамеряваше да наложи. Всеки аспект от римския обществен живот се нуждаеше от нов поглед, нова уредба. Но добрите люде все така упорито се съпротивляваха на промените. Това не бяха хората, с които Цезар би се съюзил. Нито пък бяха хората, на които Цезар би се понравил; чувствителните им сетива отдавна бяха надушили у него реформатора.

Имаше само един сигурен път до целта, която Цезар преследваше: военната кариера. Но преди да получи правото да командва римска армия, трябваше да се издигне най-малкото до поста на претор. Осемте претори ръководеха правораздаването в Рим и провинциите, затова всеки, който се надява да бъде избран на високата служба, трябваше да е прекарал години в съда. Цезар нямаше друг избор, освен да остане шест години в града. Щеше да си създава връзки, да си търси поддръжници сред избирателите, да се мъчи да овладее хаотичната политическа игра. За целта трябваше да бъде винаги на показ, да разширява личното си влияние, да привлича клиенти, да се сдружава с богаташите от конническото съсловие, да си създава поклонници. И то само от свое име, а не като поредния от „добрите люде“ или от която и да е друга политическа фракция, която държи членовете й да мислят еднакво… или по възможност изобщо да не мислят.

Амбициите на Цезар бяха по-големи от това да оглави някоя фракция; той държеше сам да въплъти една от негласните институции в града: да стане Пръв сред римляните. Primus inter pares, пръв сред равни, това означаваше да превъзхожда във всяко отношение всички останали, да се радва на най-голям политически авторитет и на най-добро име. Да бъдеш Пръв сред римляните означаваше сам да се превърнеш в институция. Думата на Първия се слушаше от всички, а в същото време никой не можеше да го свали от власт, защото на теория не я упражняваше: Първият сред римляните не е нито цар, нито диктатор; цялата му политическа значимост се определя от личния му авторитет, той не заема конкретна служба и не разполага с послушна армия, която да го поддържа. Гай Марий се беше издигнал до подобно положение благодарение на победите си над германите, иначе потеклото му не предполагаше подобен успех. Сула на свой ред се издигна до първенството, и то далеч не само защото беше признат за диктатор. Той беше великият Сула, старият аристократ, самодържецът, венценосецът, непобедимият римски пълководец. Легенда от бойното поле, която се е наложила и в политиката, това беше нужно, за да станеш Пръв сред римляните.

Ето защо човекът, който се целеше толкова високо, не можеше да бъде част от която и да е политическа фракция. Той не можеше да се изказва на Форума от чуждо име, не можеше да пада толкова ниско, че да защитава чужди каузи. Той самият трябваше да бъде фракция и всички трябваше да търсят у него достоен съюзник. След управлението на Сула до върховете на властта се издигаха по-лесно патрициите, но Цезар беше патриций. Далечните му предшественици са били членове на сената още по времето, когато в него са заседавали стотина души, и то прости съветници на римските царе. Преди дори Рим да е бил създаден, предците на Цезар са били царе на Алба Лонга. Освен това Цезаровият род стигаше до самата богиня Венера, неговата трийсет и девет пъти прабаба. Именно тя беше родила Еней, царя на Дардания, който след опожаряването на Троя доплавал до бреговете на Лациум и създал царство — на същото място, на което впоследствие щял да се съгради Рим. Подобен божествен произход беше достатъчно основание човек да се превърне във водач на политическа групировка; римляните държаха на хора с потекло, колкото по-знатни бяха предците, толкова по-лесно наследниците се обкръжаваха със съмишленици.

Това възнамеряваше да стори Цезар със следващите девет години от живота си: щеше да предразположи хората да гледат на него като на достоен за първенството. Което не означаваше, че трябва да търси на всяка цена благоразположението на висшето общество; напротив, трябваше да наложи волята си над другите обществени класи. Римските аристократи щяха да се страхуват от него, щяха да го ненавиждат, както ненавиждаха всички други, сдобили се със славата на Първи сред римляните. Хората от неговите среди щяха да се борят със зъби и нокти да му попречат, щяха да използват всички възможни средства да спрат възхода му, преди той да е в състояние да разгроми тях. Именно затова римският елит не можеше да търпи Помпей Велики, който си въобразяваше, че е римски първенец. Е, той нямаше да се радва дълго на първенството си. Подобно звание прилягаше единствено на Цезар и никоя сила, човешка и природна, не можеше да му попречи да си го присвои. Беше сигурен в това, защото добре се познаваше.

На сутринта след завръщането си у дома Цезар с облекчение завари малка група свои клиенти, дошли да го поздравят по случай пристигането; приемната на дома му беше пълна е народ и старият прислужник Евтих не можеше да скрие щастливата си усмивка. Радваше се и старият Луций Декумий, заприличал на огромен скакалец: мършав и прегърбен, но все така жизнен, неспособен да си намери място от вълнение.

За изненада на мнозина от присъстващите Цезар посрещна Декумий с целувка по устата.

— След Юлия ти най-много ми липсваше, татенце — притисна го към себе си Цезар.

— Рим не е същият без тебе, Паво! — отговори му старецът. Паво, т.е. Паунче, беше старият прякор, който Декумий бе измислил на Цезар, когато знатният му съсед бе още невръстно дете.

— Като те гледам, татенце, упорито отказваш да остарееш.

Това беше самата истина. Никой не знаеше на колко години е Луций Декумий. Може би наближаваше седемдесетте, но навярно щеше да живее вечно. Принадлежеше към четвъртата имуществена класа, членуваше в градската триба Субурана, но така или иначе гражданският му статут не позволяваше да участва реално в изборите или в политическия живот. Затова пък Декумий се ползваше с голямо влияние сред известни обществени кръгове. Изпълняваше ролята на пазител на колегията от кръстопътя, която колегия се помещаваше в съседство с жилищната сграда на Аврелия, и всеки човек от квартала, независимо от положението си, беше длъжен поне от време на време да го навестява. Колегията заемаше едноетажна къщичка на кръстовището между две големи улици и играеше ролята едновременно на примитивен храм и обикновена градска пивница. В качеството си на пазител на кръстопътя Луций Декумий се ползваше с истинска власт; в същото време беше натрупал голямо богатство чрез престъпни афери и беше склонен да дава заеми срещу разумни лихви на хора, които един ден биха могли да послужат на неговите цели или на тези на патрона му Цезар. Цезар, когото Декумий обичаше повече от двамата си родни синове, Цезар, който беше участвал като момче в някои от незаконните му деяния…

— Жилището ти е готово да те посрещне — усмихна му се многозначително Декумий. — Купихме ново легло. Много е удобно.

В студените сини очи на Цезар нещо проблесна. Той се ухили и съзаклятнически намигна на стария си приятел.

— Нека най-напред го пробвам, пък после ще отсъдя, татенце. Което ми напомня… Би ли занесъл едно съобщение до жената на Децим Юний Силан?

Луций Декумий свъси вежди.

— На Сервилия?

— Изглежда дамата е известна.

— Няма как да не я знаем. Тя е жестока с робите.

— Откъде знаеш? Навярно робите си имат своя собствена колегия на Палатина?

— Тези неща се разчуват, много бързо се разчуват! Не би се спряла да разпъне някой роб на кръст, ако реши, че им е нужен урок. Прави го насред градината, всички да видят. Е, което е истина, първо ги бият с камшик, та да не се мъчат дълго на кръста.

— Колко мило от нейна страна — подхвърли Цезар и започна да обяснява какво да й се съобщи. Луций Декумий едва ли му намекваше да не се сближава със Сервилия; още по-малко би си позволил да осъжда вкуса му. Не, той просто си вършеше работата, като му съобщаваше каквото знае.

Храната не означаваше нищо за Цезар: не беше нито лакомник, нито последовател на епикурейската философия. Докато обикаляше клиентите си, той си хапваше прясно изпечения геврек, донесен му от хлебарницата, собственост на Аврелия, и отпиваше студена вода. Икономът добре познаваше навиците му, затова беше донесъл още няколко табли с гевреци, та да закусят и посетителите. За тези, които предпочитаха, имаше кани с вино, също и малки гърненца със зехтин или мед. Правеше впечатление как клиентелата на Цезар нараства.

Някои бяха дошли без определена цел, просто да му напомнят, че са на негово разположение. Други обаче искаха препоръка за служба, надяваха се на протекции за току-що излезлия от училище син или пък се чудеха какво мисли Цезар за дъщерята на еди-кой си или за този или онзи имот? Неколцина бяха дошли да търсят пари и той ги посрещаше с разтворени обятия, сякаш кесията му беше бездънна като тази на Марк Крас. В действителност имуществото му беше твърде скромно.

Повечето от клиентите си тръгваха скоро след като Цезар приемеше поздравленията им и разменеше по някоя дума с тях. Онези, които се задържаха повече, се нуждаеха от написването или подписването на документи, затова търпеливо чакаха. В крайна сметка изминаха повече от четири часа, преди да си тръгне последният клиент. Останалите часове от деня принадлежаха изцяло на Цезар. Разбира се, посетителите не се бяха разотишли по домовете си: в мига, в който той прегледа кореспонденцията си и излезе пред входа на дома си, около него веднага се събра тълпа, която щеше да го следва през целия ден, където и да отидеше. Всеки патрон трябваше да покаже пред обществото своите клиенти!

За съжаление по времето, когато Цезар и свитата му се появиха на Форум Романум, там не завариха никого с по-високо положение. Озоваха се в долния край на Аргилет, заобиколиха Базилика Емилия и стълбата пред Курия Хостилия, за да се озоват в самия център на римския свят: сърцето на Форума, равно пространство, осеяно с много постройки и паметници, останали от различни исторически епохи. За последен път Цезар бе минал оттук преди петнайсет месеца. Но нищо не се беше променило. Нямаше и да се промени.

Кладенецът на Комициите зееше насреща му: миниатюрен амфитеатър, чиито трибуни се снишаваха далеч под нивото на площада. Това беше мястото за срещи едновременно на плебейското събрание и трибутните комиции. Мястото побираше около три хиляди души. От отсрещния край, някак странично спрямо входа на Курията, се падаше рострата — трибуната, от която ораторите се обръщаха към тълпата, скупчена в Кладенеца. Самата Курия Хостилия представляваше антична постройка, място за заседания на сената още от деня, когато цар Тулий Хостилий я беше издигнал преди повече от шестстотин години. Курията беше тясна да побере всички сенатори едновременно — особено след поредното разширяване на сенатския състав, наложено от диктатора Сула. Отвън сградата изглеждаше доста невзрачна, но пък се славеше с изящните си стенописи вътре. Изворът на Курций, свещените дървета, колоната със статуята на Сципион Африкански, носовете на пленените картагенски кораби, качени по съседните стълбове, статуите на известни римляни като страховития Апий Клавдий Цек или лукавия Скавър Принцепс Сенатус, издигнати върху масивни пиедестали, това представляваше пейзажът наоколо. Каменните плочи по Вия Сакра (Свещения път) бяха по-изтъркани от бордюрите край тях. Сула беше подновил бордюрите, но традицията забраняваше да се посяга на самия път. В отсрещния край на празното пространство, между две-три временни дървени конструкции, представляващи съдебните трибунали, се изправяха старомодните постройки на Базилика Опимия и Базилика Семпрония, а вляво от тях се намираше величественият храм на Кастор и Полукс. Беше истинска загадка как народните събрания и съдилищата можеха да действат на толкова тясна площ и многобройните препятствия. Но те се справяха.

На север от площада се издигаше могъщата снага на Капитолия и на неговия хълм — близнак — Аркс. По двете съседни възвишения бяха накацали множество светилища с боядисани в ярки цветове стълбове, тераси, позлатени статуи и покриви от ръждиви керемиди. Новият дом на Юпитер Оптимус Максимус (старият беше изгорял преди няколко години) все още не беше довършен, отбеляза недоволен Цезар. Катул очевидно не отдаваше дължимата почит на великото божество. Затова пък Табуларият, започнат от Сула, вече беше готов. Сградата заемаше цялата южна страна на хълма и представляваше низ от аркади и галерии, в които щяха да се помещават архивите, съдебните протоколи и книжата на хазната. В подножието на Капитолия се намираха някои други държавни служби: храмът на Конкорд и в негово съседство старият Сенакулум, мястото за посрещане на чужди делегации от сената.


Цезар се беше насочил към отсрещния край на Форума, до Сенакулума — там, където Клив Капитолин се отделяше от Вик Югарий. На самия ъгъл се намираше храмът на Сатурн, внушителна стара постройка в строг дорийски стил. Изключение правеха пъстрите бои по дървените стени и колони. Зад тях се криеше древната статуя на божеството, която трябваше периодично да се пълни със зехтин и да се загръща в плат, за да не се разпадне. Но което беше по-важно, в храма на Сатурн се помещаваше римската хазна.

Самият храм се издигаше върху шест метра висок постамент — куха каменна структура, чиято вътрешност представляваше лабиринт от коридори. Някои от помещенията бяха хранилища за римските закони, т.е. на каменните и бронзовите плочки, на които биваха гравирани след приемането им от народното събрание. Неписаната конституция на Рим изискваше всеки действащ закон да бъде пазен в храма на Сатурн. Но претрупаните лавици вече подсказваха нуждата от нов закон: приетите текстове трябваше да преминават тържествено през лабиринта и да бъдат отнасяни на друго, по-просторно място.

Голяма част от приземния етаж на храма принадлежеше на хазната. Дебели тухлени стени и тежки железни врати пазеха материалното въплъщение на римското богатство: хиляди таланти злато и сребро, отлети на кюлчета. В тесните и мрачни стаички, на светлината на маслени лампи или на тесните прозорчета работеха държавните чиновници, отговорни за римските финансови отчети. Най-висшестоящите носеха титлата трибуни ерарии и бяха избирани от народа, докато останалите бяха скромни писари и още по-скромни държавни роби — чистачи. Последните се занимаваха най-вече с пода и сякаш не забелязваха гъстите паяжини по ъглите и стените.

Увеличаването на земите на Римската република, както и доходите от провинциите отдавна бяха затрупали храма на Сатурн с книжа, които той не можеше да побере. И все пак римляните имаха упорития навик да не се отказват от дадена административна практика, щом тя им е вършела работа в миналото. Затова и до ден-днешен Сатурн си оставаше единствен подходящ дом за хазната. Големи количества кюлчета и монети бяха преразпределени из подземията на други светилища, архивите от предишни години бяха прехвърлени в построения за целта Табуларий, откъдето и беше нараснал броят на служителите, обслужващи хазната. Държавните служители представляваха друг сериозен недостатък в римската управленска система, но хазната си искаше своето: обществените пари трябваше да бъдат подлагани на ежедневни грижи подобно на цветни лехи или зелени ливади. Дори за целта да се наемаше цяла армия от чиновници.

Спътниците на Цезар благоговейно се отдръпнаха назад, докато той самият се изкачи до тежката резбована врата на храма. Беше облечен в бяла тога с широка пурпурна ивица по края на туниката под нея. Това беше официалното облекло за всеки римски сенатор. Към него Цезар прибавяше и венеца от дъбови листа, както повеляваше законът: при всяка своя публична изява, а настоящата беше такава, римските венценосци трябваше да напомнят на съгражданите си за своите бойни подвизи. Друг на негово място щеше да изчака някой от придружителите му да потропа на вратата, но той го стори сам. След което търпеливо изчака вратата да се открехне.

— Гай Юлий Цезар, квестор на провинция Далечна Испания под командването на управителя Гай Антистий Вет — представи се Цезар. — Дошъл съм да предам финансов отчет за изтеклата година, както изискват законите и традицията.

Човекът на вратата го пропусна и затвори след него. Клиентите на Цезар останаха навън.

— Доколкото знам, прибрал си се вчера? — посрещна посетителя началникът на хазната, Марк Вибий, в сумрачната си канцелария.

— Точно така.

— Няма защо да се бърза с тези дела, нали знаеш?

— Що се отнася до мен, имам си причина. Не мога да се освободя от квесторската длъжност до мига, в който предоставя отчетите.

Вибий примигна в недоумение.

— Тогава ги представи.

Цезар бръкна в синуса — гънката на тогата, която служеше като джоб — и извади седем свитъка. Всеки от тях беше подпечатан на два пъти: веднъж с пръстена на Цезар и веднъж с този на Антистий Вет. Но когато Вибий понечи да разчупи печатите на първия свитък, той го възпря.

— Какво има, Гай Юлий?

— Няма свидетели.

Вибий пак примигна.

— О, така ли. Нямаме навика да се тревожим от подобни дреболии — заяви той и отново посегна към свитъка.

Но Цезар протегна ръка и го сграбчи за китката.

— Предлагам ви да започнете да се тревожите от подобни дреболии. Това са официалните отчети за целия период, в който съм бил квестор на Далечна Испания, затова държа да присъстват свидетели при тяхното представяне. Ако времето не е подходящо подобни свидетели да се явят, нека си уговорим ден и час и ще дойда пак.

В стаичката сякаш стана по-хладно.

— Разбира се, Гай Юлий.

Но първите четирима свидетели, които се появиха, не бяха по вкуса му. Едва след като му бяха предложени общо дванайсет, той даде съгласие четирима от тях да останат. Прегледът на отчетите мина толкова бързо и в същото време беше толкова обстоен, че Марк Вибий зяпна от удивление. За пръв път се сблъскваше с квестор, който разбира от счетоводство, освен това Цезар притежаваше феноменална памет, позволяваща му да изброява своите данни, без да прави справки в документите пред себе си. Докато свърши с представянето, Вибий беше плувнал в пот.

— Трябва да призная, че никога не ми се е случвало да изслушам толкова добър отчет от страна на римски квестор. — Той избърса потта от челото си. — Всичко е както трябва, Гай Юлий. Нещо повече, Испания ти дължи само благодарности, задето си й спестил толкова усложнения и злоупотреби. — Последното беше придружено с добронамерена усмивка. Вибий си беше дал сметка, че надменният му събеседник се е насочил към консулската длъжност, затова си струваше да го поласкае.

— Ако всичко е наред, ще се радвам да получа официален документ от твоя страна. Подписан пред свидетели.

— Нямаше защо да ми напомняш.

— Много добре тогава!

— А кога ще пристигнат парите? — попита Вибий, докато изпращаше необичайния си посетител.

Цезар вдигна рамене.

— Не е от моята компетенция да знам. Предполагам, че управителят ще изчака края и на втория си мандат, за да донесе данъците от двете години заедно.

Вибий разочаровано възкликна:

— Вече ни омръзна? Това, което Рим би трябвало да получи още тази година, ще остане у Антистий Вет, и то достатъчно дълго време, за да го вложи от свое име и да натрупа печалба за себе си.

— Това не противоречи на закона, освен това не ми е работа да критикувам своя доскорошен началник — заяви Цезар и излезе навън.

— Аве, Гай Юлий! — отсече Вибий и затвори вратата.

Срещата беше продължила цял час и междувременно Форумът се беше понапълнил. Гражданите бързаха по делата си, преди да е настанало време за вечеря. Сред новодошлите Цезар разпозна Марк Калпурний Бибул, когото преди много години беше качил на един висок долап пред очите на шестимата им колеги — военни трибуни в армията на Лукул. И го нарече „Въшката“. Бяха се намразили от пръв поглед. Можеше да се случи с всеки. Бибул умишлено го беше обидил по начин, който изискваше физическа саморазправа. И все пак дребният му ръст не позволяваше на високия и здрав Цезар да го удари — нямаше да е почтено. Бибул му беше намекнал, че е успял да уреди за римската армия великолепната флотилия на витинския цар Никомед, предлагайки самия себе си на възрастния монарх. При други обстоятелства Цезар би се сдържал, но той го беше предизвикал буквално дни след като не друг, а военачалникът Лукул беше предположил същото. Да чуе подобна клевета за втори път му дойде твърде много; за наказание Бибул беше качен на тежкия долап, откъдето дори не беше в състояние да слезе сам. Това се случи в самото начало на цяла година съвместна служба в щаба на Лукул — по времето на обсадата на Митилена. Между двамата младши офицери се беше издигнала стена. Бибул щеше да му остане враг завинаги.

През последните десет години старият му неприятел изобщо не се беше променил, мислеше си Цезар. Начело ма неколцината знатни римляни стоеше самият Бибул. Плебейската фамилия на Калпурниите имаше два клона: Пизон и Бибул. Пизоните бяха сред най-високите римляни изобщо, докато Бибулите (името означаваше „подобен на гъба“, гъба — сюнгер, каквито се киснеха във вино през лятото) бяха точно обратното. Всеки представител на римската аристокрация би могъл отдалеч да познае към кое от двете разклонение на фамилията принадлежи Бибул. Той не само беше нисък на ръст, ами беше с тесни рамене и дребно личице. Кожата му беше толкова светла и създаваше впечатление, че е прозрачна. Косите му бяха светлоруси, почти бели, веждите му дори не се забелязваха, а сребристите му очи изглеждаха отдалеч като очи на слепец. Бибул не беше грозен, но много напомняше на привидение.

Бибул беше придружен от неколцина спътници, сред тях негови клиенти. До него вървеше един човек, когото никой не можеше да сгреши. Само младият Катон можеше да ходи гол под туниката и да притежава подобен нос. Е, нищо чудно, че двамата бяха приятели. Жената на Бибул беше Домиция, първа братовчедка на Катоновия зет Луций Домиций Ахенобарб. Неприятните типове винаги се събираха, дори се обвързваха в роднинство. При условие, че Бибул беше един от „добрите люде“, следваше, че и Катон се е присъединил към тях.



— Да не би да ти е нужна по-голяма сянка, Бибуле? — попита иронично Цезар, щом се срещнаха. Погледът му недвусмислено се спря първо на дребничкия Бибул, сетне на високия Катон. Като се имаше предвид разположението на слънцето, Катон наистина правеше сянка на приятеля си.

— Катон ще ни скрие и двама ни в сянката си, когато му дойде времето — отговори хладно Бибул.

— Е, носът ще му помогне доста — съгласи се Цезар.

Катон нежно потупа внушителния си хобот. Шегата не го засегна, но пък и не го разсмя: той нямаше чувство за хумор.

— Никой не би могъл да сбърка статуята ми с нечия друга.

— Истина е. — Цезар отново погледна Бибул. — Смяташ ли да се кандидатираш за служба?

— Не и аз!

— А ти, Марк Катоне?

— Ще се явя за военен трибун.

— И ще успееш без проблем. Чувам, че си спечелил забележителна колекция от награди във войната срещу Спартак.

— Точно така! — изпревари приятеля си Бибул. — Не всеки в армията на Попликола беше страхливец!

Цезар вдигна вежди.

— Нищо не съм намеквал.

— Не ти и трябва да намекваш. Ти сам избра да служиш в армията на Крас.

— Никой не ме е питал, още по-малко ще питат Марк Катон къде иска да служи като трибун. Ние сме прости военни магистрати, сражаваме се там, където Ромул ни прати.

При тези думи тримата се умълчаха. Нямаха какво повече да си кажат. Навярно биха се разделили, ако точно в този момент не се появиха двамина други събеседници: далеч по-приказливи. Апий Клавдий Пулхер и Марк Тулий Цицерон.

— О, Катоне, за какво си се замислил? — усмихнато го попита Цицерон.

Но на Бибул му идваше твърде много и той поведе приятеля си нататък.

— Не разбирам — рече Цезар, докато проследяваше с поглед Катон. — Защо ходи без туника?

— Твърди, че така повелявала традицията — обясни Апий Клавдий. — Опитва се да убеди всички ни да се съобразяваме със старите обичаи. — Клавдий беше типичен представител на фамилията — среден на ръст, тъмнокос, мургав, общо взето, доста приятен на вид. — На него може да му отива, Цицероне, както и на Цезар, но се съмнявам дали ти ще направиш добро впечатление в съда гол?

— Детинска приумица — отвърна Цицерон. — Ще му мине. — Интелигентните му тъмни очи се спряха върху Цезар и засвяткаха лукаво. — Спомням си, че и ти навремето ядоса добрите люде, Цезаре. Беше единственият човек в сената с дълги ръкави, че и пурпур по ръкавите.

Цезар се засмя.

— Скучно ми беше и си рекох, че така ще ядосам Катул.

— Наистина го ядоса! Като водач на добрите люде Катул се изживява за пазител на римските традиции.

— Като споменахме Катул, чудя се кога смята да довърши храма на Юпитер? Не виждам някаква промяна от миналия път.

— О, храмът беше осветен още преди година — рече Цицерон. — Виж, кога ще влезе в употреба, кой да ти каже? Сула беше докарал нашия човек едва ли не до просешка тояга. Знаеш, че големия дял от парите Катул трябва да ги отдели от собствената си кесия.

— Той може да си го позволи. Докато Сула беше в изгнание, Катул си трупаше парички при Цина и Карбон. Строежът на храма беше начин да му отмъсти.

— Е, да, отмъщенията на Сула бяха толкова необичайни, че и десет години след смъртта му все още си спомняме за тях.

— Няма как иначе, той беше пръв сред римляните.

— А сега Помпей се преструва на такъв — презрително изрече Апий Клавдий.

Цезар не успя да му отговори, защото Цицерон го изпревари:

— Радвам се, че се прибра в Рим, Цезаре. Хортензий доста остаря. Откакто го победих при делото с Гай Верес, вече не е същият. Ще ми се да имам сериозен съперник в съда.

— Доста остарял ли? Та той е само на четирийсет и седем! — учуди се Цезар.

— Не се преуморява — обясни Клавдий.

— В техните среди никой не се преуморява.

— Е, не бих казал същото за Лукул.

— Така е, ти ще знаеш най-добре, нали служи при него на изток? — съгласи се Цезар и кимна на придружителите си в знак, че ще си тръгва.

— Радвам се, че всичко приключи — поклати глава Апий Клавдий. — Но виж, пратих му достоен заместник! — изсумтя той злорадо.

— Какъв заместник?

— Малкия ми брат, Публий Клодий.

— О, това ще се хареса на Лукул, няма как! — засмя се на свой ред Цезар.



И така Цезар напусна Форума някак успокоен. През следващите няколко години в Рим имаше какво да се случи. Борбата нямаше да е лесна, а това му харесваше. Катул, Бибул и другите „добри люде“ щяха да се опитат да му попречат. Но се намираха и приятели: Апий Клавдий не беше обвързан с никоя политическа фракция, освен това беше патриций и би бил склонен да подкрепя събратята си.

Ами Цицерон? Откакто след онова брилянтно спечелено дело беше изпратил Гай Верес в доживотно изгнание, всички в Рим го познаваха. Цицерон се издигаше въпреки един голям свой недостатък: нямаше нито един славен предшественик, който да заслужава внимание. Той беше хомо новус, нов човек, т.е. парвеню. Беше наследник на почтена селска фамилия, но пръв неин представител с място в сената. Беше родом от същата област, където се беше родил Гай Марий, двамата бяха далечни роднини. Цицерон обаче се срамуваше от това и дори не забелязваше, че извън сената повечето римляни боготворят Марий. Цицерон криеше, че се е родил в Арпин, и се опитваше да залъгва всички край себе си, че е роден римлянин. Дори пазеше в дома си восъчните маски на семейните предци, нищо че това бяха роднините на съпругата му Теренция. Подобно на Гай Марий и той се беше оженил за представителка на висшето общество и разчиташе на връзките й, за да се добере до консулската длъжност.

Той беше кариерист — нещо, в което никой не може да обвини Гай Марий. Марий се беше оженил навремето за по-голямата сестра на Цезаровия баща — любимата леля Юлия. По подобни съображения Цицерон бе взел грозната Теренция. И все пак Марий гледаше на консулския пост просто като на трамплин към върховното командване в римската армия. Цицерон държеше на всяка цена да стане консул. Марий искаше да бъде пръв сред римляните. Цицерон искаше да докаже, че принадлежи към най-висшите обществени кръгове. О, той рано или късно щеше да успее. Никой не можеше да му съперничи в съда, което означаваше, че е събрал край себе си цяла армия от престъпници и мошеници с произход, които можеха да прокарват влиянието му в сената. Да не говорим, че си оставаше най-големият оратор в Рим, което беше причина други хора с влияние да прибягват до услугите му.

Цезар не страдаше от снобизъм, затова можеше спокойно да отдаде дължимото на Цицерон. Надяваше се да го привлече към себе си. Проблемът бе, че Цицерон никога не можеше да се задържи дълго време на нечия страна. Голямото му въображение и интелектът му подсказваха твърде много възможности, но той, вместо да ги използва, отстъпваше пред вродената си свенливост и се оставяше на течението. За човек като Цезар свенливостта беше най-големият недостатък. Ако Цицерон бъдеше на негова страна, той много по-лесно би изградил политическа кариера. Но дали Цицерон щеше да види предимствата, които един евентуален съюз помежду им би му донесъл? Това зависеше изцяло от волята на боговете.

Освен това Цицерон беше беден, а Цезар не разполагаше с пари да го купи. Като се изключат поземлените владения в Арпин, Цицерон разчиташе на жена си: Теренция беше изключително богата. Но за съжаление тя сама управляваше богатствата си и отказваше да предоставя средства на Цицерон за купуване на произведения на изкуството и провинциални вили, към които той имаше слабост. Ех, тези пари! Бяха способни да премахнат толкова много препятствия, особено за човек, който си е наумил да бъде пръв. Пример беше Помпей Велики, собственик на неизброими богатства. Той просто си купуваше съмишленици. Докато Цезар, въпреки благородния си произход, нямаше възможност да купува нито съюзници, нито гласове. В това отношение двамата с Цицерон си бяха лика-прилика. Ако нещо можеше да го възпре, разсъждаваше Цезар, това беше липсата на достатъчно пари.



На другата сутрин Цезар пусна всички свои клиенти да си вървят веднага след сутрешната среща с тях и отиде сам до жилището, което наемаше в една висока сграда на Вик Патриции — между бояджийската работилница на Фабриций и Субуранската баня. Това беше неговото убежище, което ползваше още от края на войната със Спартак. Майка му, жена му и дъщеря му налагаха едно твърде женско присъствие в родния му дом, на което той често трудно издържаше. Хората в Рим бяха свикнали с шума, дори богаташите на Палатина или в Карина се примиряваха с виковете, песните и смеха на робите, с детската глъч, с бебешкия плач, с непрестанните брътвежи на жените дори когато стояха далеч от съпрузите и бащите си и не им досаждаха с капризи. Това беше нормалното състояние на нещата и малцина мъже биха го възприели като неприятно. Но Цезар беше различен. Той обичаше самотата. Но понеже беше истински римлянин, дори не се опита да наложи своите вкусове на семейството си. Други биха забранили на домашните да вдигат шум или да го безпокоят без причина, но той предпочете да си наеме още едно жилище.

Цезар обичаше изящните вещи, затова трите стаи, които наемаше в този невзрачен многоетажен дом, никак не отговаряха на нивото на квартала. Единственият му истински приятел, Марк Лициний Крас, който страдаше от ненаситна алчност и страст към недвижимата собственост, веднъж си бе позволил да прояви неочаквана щедрост: продаде му изключително изгодно подова мозайка. Когато навремето купи дома на Марк Ливий Друз, Крас не беше харесал старомодната мозайка на къщата; но Цезар имаше чудесен вкус и знаеше, че подобно изящество е непознато за последните петдесет години. Крас реши да използва новото жилище на Цезар за работна площадка на част от робите си. Той имаше навика да купува цели дружини от роби, да ги обучава на различни занаяти, като измазване и боядисване на стени, позлатяване на колони, ваяне на гипс, рисуване на фрески и т.н., след което ги продаваше на многократно по-висока цена.

Когато Цезар влезе в тайното си жилище, въздъхна с облекчение. Трите помещения, в които четеше, посрещаше хора за работа и любовниците си, бяха чудесно подредени. Прекрасно! Луций Декумий беше изпълнил препоръките му и беше подредил всичко точно според желанието на Цезар. Новите мебели Цезар беше намерил в Испания и ги беше пратил в Рим по море много преди края на мандата си: лъскава маса с чекмеджета, изваяна от червен мрамор и с крака във формата на лъвски лапи; позлатена кушетка за хранене, тапицирана в тирски пурпур, както и два изящни стола. Към тях се прибавяше и новото легло, за което Луций Декумий беше споменал — широко, от позлатен абанос, застлано с пурпур. Кой би могъл да предположи, че човек като Луций Декумий ще има същия вкус като Цезар?

Собственикът на сградата дори не си правеше труда да види как се използва третото помещение. То всъщност представляваше част от балкона, обърнат към вътрешния двор. От двете страни беше заграден със стена от съседите, затова се беше превърнал в самостоятелна стая. Цезар използваше мястото за баня. Беше вкарал голяма бронзова вана, резервоар за вода и нощно гърне. В жилището нямаше кухня, пък и Цезар не държеше отделен слуга, който да живее постоянно тук. За къщата се грижеха слугите на Аврелия, които икономът Евтих редовно пращаше, за да изливат водата от ваната, да пълнят резервоара, да подмиват гърнето, да изпират бельото, да мият подовете и да бършат праха.

Луций Декумий вече го чакаше. Беше седнал на ръба на кушетката и понеже беше нисичък, краката му висяха над тритона, изобразен на пода. В ръцете си държеше разпънат свитък.

— Навярно проверяваш дали сметките на Колегията са точни, преди да си ги предал на градския претор? — предположи Цезар.

— Нещо подобно! — съгласи се той.

Цезар отиде до водния часовник да се увери, че не е закъснял.

— Според това малко животинче е време да слезеш долу, татенце. Може и да не дойде навреме, още повече ако Силан не поглежда часовниците вкъщи. И все пак госпожата не създава впечатление да е безразлична към времето.

— Няма да ти трябвам, Паво, затова просто ще я въведа вътре и си отивам — сбогува се с него Луций Декумий и бързо се изнесе.

Цезар седна зад писалището и се зае с писмото до Орадалтида, царицата на Витиния. Едва беше нагласил листа пред себе си, когато вратата се отвори и влезе Сервилия. Цезар се оказа прав: гостенката ценеше точността.

Той се изправи и мина пред писалището, за да я посрещне. Стори му се любопитно, че тя му протяга ръка като мъж. Беше придърпал другия стол пред масата, нищо че не беше сигурен къде ще разговарят. Може би нямаше да е добре да поставя помежду им такова голямо писалище: при определени обстоятелства повече интимност би била от полза. Но майка му се оказваше права: човек трудно можеше да разбере жена като Сервилия. За да не сбърка, Цезар я настани на стола и се върна на мястото си зад писалището.

Сервилия беше доста запазена за своите трийсет и шест години. Беше облечена в елегантна, яркочервена роба — макар да се доближаваше до цвета на проститутските одежди, някак запазваше добрия тон и дори внушаваше чувството за целомъдрие. Да, Сервилия беше хитра! Лъскавият плат отразяваше така светлината, че изглеждаше по-скоро син. Косата й беше сресана на път, така че скриваше ушите й, и прибрана на кок. Доста необичайна прическа, но отново в рамките на благоприличието. Имаше малка уста, светла и гладка кожа, черни очи с тежки клепачи и дълги, извити мигли. Цезар подозираше, че усърдно скубе веждите си, но което беше най-любопитно: дясната й страна сякаш бе отпусната. Беше го забелязал и у сина й Брут.

Сервилия не бързаше да говори, затова той наруши мълчанието.

— С какво мога да ти помогна, домина? — попита я сухо.

— Глава на нашето семейство, Гай Юлий, е Децим Силан — отвърна му Сервилия, — но има някои проблеми, които засягат по-скоро покойния ми първи съпруг, Марк Юний Брут. Затова предпочитам аз да се заема с тях. Сегашният ми съпруг не е добре със здравето и аз гледам да не го товаря с излишни грижи. Искам да съм сигурна, че няма да изтълкуваш погрешно моите мотиви, нищо че на пръв поглед си присвоявам права, които по традиция принадлежат на мъжа в семейството.

Цезар продължи все така да я гледа с едва прикрито безразличие.

— Няма да изтълкувам нищо погрешно — увери я и се облегна назад.

Не беше лесно да определи дали думите му са я успокоили; Сервилия изглеждаше спокойна и уверена жена. И все пак в гласа й сякаш се усетиха нотки, които съдържаха някакво послание.

— Ти се запозна със сина ми Марк Юний Брут.

— Приятно момче.

— И аз така мисля.

— И все пак още е дете.

— Още няколко месеца. Посещението ми е свързано с него. Той сам настоява да не отлагам. — Лека усмивка заигра на устните й. — Младежта е нетърпелива.

— На мен пък не ми направи впечатление на нетърпелив — отбеляза Цезар.

— В повечето отношения не е.

— Значи това, за което разчиташ на моето съдействие, всъщност е някакво желание на младия Марк Юний?

— Именно.

— Ами след като спазихме протокола — Цезар тежко изпусна въздуха от гърдите си, — най-добре е да ми кажеш какво иска той.

— Да се ожени за дъщеря ти Юлия.

Сервилия се възхити на самообладанието му. Той дори не трепна.

— Тя е само на осем — отговори Цезар.

— И той още не е навършил възрастта да се жени, но силно го желае.

— Може да промени намеренията си.

— И аз така му казах. Но той ме уверява, че няма. Най-сетне успя да ме убеди, че е искрен.

— Не съм сигурен дали искам да сгодявам Юлия толкова отрано.

— Защо не? Двете ми дъщеря вече имат годеници, а те дори са по-малки от нея.

— Зестрата на Юлия е доста скромна.

— Това не ме изненадва, Гай Юлий. За сметка на това наследството на сина ми е голямо. На него не му е нужна богата съпруга. Покойният му баща му остави завидно състояние, а някой ден ще наследи и Силан.

— Не е изключено да родиш втори син.

— Не е съвсем изключено.

— Но е малко вероятно, така ли?

— Силан е способен само на момичета.

Цезар се приведе. Изглеждаше все така спокоен и непринуден.

— Кажи ми защо трябва да се съглася на подобна връзка, Сервилия.

Тя повдигна вежди.

— Не е ли очевидно? Къде по-високо в обществото би могла Юлия да открие съпруг? По моя линия Брут е патриций, наследник на Сервилиите. По бащина линия родът му води началото си до самия Луций Юний Брут, основателя на републиката. Брут е богат, политическата му кариера със сигурност ще го изведе до консулския пост, нищо чудно да стане дори цензор, ако някой ден възстановим цензорската институция. Ние с теб се падаме роднини1. Освен това са налице и приятелски отношения между предците на децата ни. Дядото на Брут беше предан на твоя чичо Гай Марий. Давам си сметка, че ти си близък роднина и на Сула, но нито моето семейство, нито съпругът ми са влизали в конфликт със Сула. Ти самият си в много по-голяма степен обвързан и с Марий, и със Сула.

— О, ама ти спориш като истински адвокат! — усмихна се Цезар.

— Ще го приема като комплимент.

— Това беше комплимент.

Той се изправи, заобиколи масата и й подаде ръка да стане.

— Няма ли да получа отговор, Гай Юлий?

— Ще получиш, но не днес.

— Кога тогава? — попита Сервилия, преди да стигне вратата.

Докато се разминаваха, Цезар долови лекия й парфюм. Тъкмо се канеше да й отговори, че ще изчака задаващите се избори, когато изведнъж с удивление забеляза една подробност: и тази подробност му подсказа, че на всяка цена трябва да я види повторно. Сервилия беше облечена според всички изисквания на благоприличието и все пак робата й се беше свлякла откъм гърба й. За миг погледът на Цезар попадна върху бялата кожа, която се показваше между врата и лопатките й. По гръбначния стълб на Сервилия се спускаше ивица черен мъх, който напомняше на животинска следа — космите започваха от тила й се губеха незнайно къде под дрехата. Мъхестата ивица изглеждаше лъскава и гладка, косъмчетата стояха плътно прилепнали към кожата й. Цезар си каза, че някой трябва да обръща по-често внимание на този необичаен гръб…

— Ела отново утре, ако ти е удобно — предложи той и отново я изпревари, за да отвори вратата.

На тясната площадка не чакаше никой, затова домакинът изпрати гостенката си до приземния етаж. Но преди да е излязъл с нея на улицата, тя го спря:

— Благодаря, Гай Юлий, няма нужда повече да ме изпращаш.

— Сигурна ли си? Кварталът не е безопасен.

— Имам си придружители. Значи се разбираме за утре.

Когато Цезар се върна в кабинета си, му се стори, че стаята е необичайно пуста. Сервилия… Душата й се криеше дълбоко: за да стигне до нея, трябваше да пробие през пластове желязо, мрамор и базалт. Не беше никак мила. Та тя дори не беше женствена, въпреки големите си и добре оформени гърди. Човек не биваше нито за миг да й обръща гръб, защото подобно на Янус, тя навярно имаше две лица: с едното да гледа пред себе си, с другото да внимава не я ли следят. Истинско чудовище. Нищо чудно, че от ден на ден Силан изглеждаше все по-зле. Никой друг вместо нея не би могъл да се меси в делата на сина й; навярно дори не беше съобщила на съпруга си какво възнамерява да прави. Очевидно Сервилия се справяше с всичко сама, нищо че законът повеляваше другояче. Дали тя беше измислила евентуалния годеж с Юлия, или наистина Брут го е пожелал? Аврелия би трябвало да знае. Затова трябваше да се прибере и да я попита.

Цезар се запъти веднага към дома си, все така замислен за Сервилия. Чудеше се какво ли е усещането, докато докосваш тънката ивица черен мъх по гърба й.

— Майко — нахлу той в стаята на Аврелия, — трябва спешно да поговоря с теб. Ела в кабинета ми!

Аврелия остави писеца си на масата; в погледа й се четеше недоумение.

— Днес е денят за събиране на наема.

Но докато изричаше това, Цезар вече бе излязъл от стаята. Аврелия остави всичко и хукна след него. За пръв път го виждаше в подобно настроение. Какво го беше прихванало?

— Какво има? — попита тя, щом влезе в таблиния. Цезар стоеше прав, с ръце зад гърба и се поклащаше. Тогата се беше изхлузила от гърба му и той я беше оставил на пода. Аврелия се наведе да я вдигне, сетне я изхвърли през вратата в трапезарията и затвори.

За секунда Цезар сякаш не бе разбрал, че е влязла. В следващия миг се сепна и я стрелна с поглед, в който се четеше едновременно веселие и… може би известно опиянение. Най-накрая й даде знак да седне на стола.

— Скъпи ми Цезаре, няма ли да е по-добре да седнеш? Приличаш ми на разгонена котка.

Това му се стори изключително забавно и Цезар се засмя.

— А може би наистина се чувствам като разгонена котка.

Аврелия си даде сметка с кого се е срещал синът й.

— А-ха! Сервилия значи!

— Сервилия — съгласи се Цезар и седна на стола си. Сякаш се беше успокоил.

— Да не сме влюбени? — погледна го майка му със съчувствие.

Той се позамисли, но накрая поклати глава.

— Съмнявам се. По-скоро съм увлечен, но дори и в това не съм сигурен. Мисля, че не я харесвам.

— Обещаващо начало. Просто ти е скучно.

— Така е. Омръзнало ми е от всички онези овчи душички, които ме гледат в захлас.

— Тя няма да те гледа в захлас.

— Знам, знам.

— Защо искаше да те види? Да не би сама да ти е направила предложение?

— О, още не сме стигнали чак дотам, майко. Всъщност дори не знам дали и тя изпитва същото желание като мен. Нищо чудно да е обратното. Тъкмо я оцених, когато тя ми обърна гръб и си тръгна.

— Става все по-любопитно. Какво е искала тогава?

— Познай — ухили се Цезар.

— Не си играй с мен!

— Няма ли да познаеш?

— Не само че няма да отгатвам, но ако не престанеш да се държиш като дете, ще си тръгна.

— Не, не, стой тук, майко, ще се държа както трябва. Просто ми е приятно, че пред мен се показва ново предизвикателство, все едно съм попаднал на тера инкогнита.

— Да, това го разбирам — усмихна се Аврелия. — Хайде, кажи ми.

— Дойде от името на малкия Брут. Питаше дали ще се съглася на годеж между Брут и Юлия.

Това очевидно беше изненада; Аврелия примигна на няколко пъти.

— Колко странно!

— Въпросът е чия е идеята? Нейна или на самия Брут?

Аврелия се замисли. Най-накрая кимна и рече:

— Бих казала, че е на Брут. Когато любимата ти внучка е още дете, склонен си да не вярваш в тези неща. Но като се замислям сега, май има доста признаци. В нейно присъствие Брут се превръща в загубена овца.

— Ти си цял извор на сравнения с животни, майко! Първо котки, сега овце…

— Престани! Бъдещето на Юлия е твърде важно, за да се шегуваме.

Цезар веднага се усмири.

— Да, разбира се. От материална гледна точка това е изключително предложение дори за една Юлия.

— Съгласна съм особено сега, когато още си в началото на политическата си кариера. Един годеж с Юний Брут, при това със сина на Сервилия Цепионида, ще ти осигури подкрепата на добрите люде. Всички Юнии, както и Сервилиите, Хортензиите, някои от Домициите и Цецилии Метелите ще се обвържат с теб. Дори Катул ще трябва да замълчи.

— Доста радостна перспектива.

— Радостна, ако момчето е сериозно.

— Майка му ме уверява, че е.

— И аз така мисля. Освен това не ми се струва, че лесно си променя мнението. Трезвомислещо и предпазливо момче е Брут.

— Юлия дали ще се зарадва? — навъси се Цезар.

Аврелия надигна вежди.

— Странно, че задаваш подобен въпрос. Ти си й баща, от теб зависи за кого ще се омъжи. Досега дори не си намеквал, че би я оставил да се омъжи по любов. Тя е твърде важна за теб, все пак Юлия е единственото ти дете. Освен това ще ти се подчини. Научила съм я, че някои неща, например бракът, не зависят от нея.

— Все пак ще бъда щастлив, ако предложението й допадне.

— Ти рядко се отдаваш на чувства, Цезаре. Да не би момчето да не ти харесва?

Той въздъхна.

— Не мога да кажа, че не ми е харесал. Във всеки случай е по-симпатичен от майка си. Но ми изглежда като куче, изгубило стопанина си.

— Ето, че и ти започна със сравненията!

Цезар отново се засмя.

— Тя е толкова мила и жизнерадостна. С майка й бяхме толкова щастливи навремето, иска ми се и тя да изживее щастлив брак.

— Загубените кучета се превръщат в загрижени съпрузи — рече Аврелия.

— Значи одобряваш годежа?

— Одобрявам го. Ако изпуснем случая, нищо чудно да чакаме напразно друга подобна партия за Юлия. Сестрите на Брут вече са обещани на младия Лепид и на големия син на Вация Исаврик. Излиза, че подходящите годеници са с двама по-малко. Да не би да искаш да я дадеш на някой Клавдий Пулхер или Цецилий Метел? А може би на сина на Помпей?

Цезар потръпна от погнуса.

— Абсолютно си права, майко. По-добре едно загубено куче, отколкото някой хищен звяр или подла твар! Аз самият повече разчитах на някой от синовете на Крас.

Аврелия презрително изсумтя:

— Крас може да е твой добър приятел, Цезаре, но знаеш, че няма да остави синовете си да вземат за жени девойки без зестра.

— И за това си права, майко. — Цезар плесна с ръце по коленете си — знак, че е взел решение. — Нека бъде Марк Юний Брут! Кой знае? Може пък да се окаже голям красавец. Парис също не е бил приятна гледка, преди да му изчезнат младежките пъпки.

— Надявах се да се отърсиш от склонността си да се самозаблуждаваш! — Аврелия се надигна с намерение да се върне при книжата си. — Тя само ще ти пречи на изявите на Форума. Виж Цицерон. Горкото момче никога няма да се превърне в красавец. Още по-малко ще се сдобие с чар.

— Ако е така, толкова по-добре за него — поклати глава Цезар. — Никой не вярва на красивите мъже.

— Ако жените можеха да гласуват — подхвърли лукаво Аврелия, — положението лесно щеше да се измени. Всеки Мемий би могъл да се короняса за цар.

— Което значи и всеки Цезар, нали? Благодаря, майко, но на мен сегашното положение повече ми харесва.



Когато се прибра у дома, Сервилия дори не спомена пред Силан и Брут за срещата си с Цезар. Не се обади и на другия ден, когато пак се запъти към Субура. В повечето римски домове новината щеше да се разпространи от прислугата, но не и там, където командваше Сервилия. Двамата гърци, които използваше за ескорт при всяка разходка, отдавна й служеха и знаеха, че е опасно да се клюкарства дори сред сънародниците им. Всички знаеха за бавачката, която беше бита с камшик и разпната на кръст, задето изпуснала малкия Брут. Никой не се самозалъгваше, че Силан би проявил характер, за да спре жена си от подобно отмъщение. От онзи паметен случай втори роб не е бивал екзекутиран, но до камшика се прибягваше достатъчно често, за да знае прислугата, че трябва да слуша, а не да говори. Освен това в дома на Сервилия робите никога не получаваха свобода, никога не им се закачаше шапката на свободата и никога не се записваха като независими граждани в преторските списъци. Щом веднъж са те продали на Сервилия, оставаш роб за цял живот.

Затова на другия ден, щом двамата гърци я придружиха до началото на Вик Патриции, дори не се опитаха да разберат що за къща е това, още по-малко би им хрумнало да се качат на етажа, за да подслушват през вратата. Робите нямаха и причина да подозират господарката си в любовна връзка: Сервилия беше символ на непорочността. Беше твърде горделива, затова всички бяха убедени, че дори Юпитер ще й се стори недостоен партньор.

Навярно Сервилия така и би реагирала, ако великият бог някой ден се беше явил пред очите й, но една възможна връзка с Гай Юлий Цезар й изглеждаше напълно оправдана и естествена. Докато се качваше по стълбата, й мина през ума, че отсъствието на онзи отвратителен човечец, който я бе посрещнал предишния ден, може и да не е случайно. Докато Цезар я изпращаше предишния ден, Сервилия изпита чувството, че от тази среща може да излезе нещо повече от годежа на сина й. От мига, в който застанаха един до друг пред вратата му, тя долови някаква промяна — достатъчно сериозна, за да си позволи да мечтае… не, не да мечтае, да очаква. Разбира се, Сервилия знаеше всичко, което се разправяше из Рим: как Цезар не позволявал на любовниците си и най-малко отклонение от изискванията му. И как тези изисквания включваха най-вече личната хигиена. Затова се беше изкъпала, преди да излезе, и се беше задоволила със съвсем лек парфюм: за щастие Сервилия не се потеше и никога не носеше една и съща роба два дни подред. Предишния ден беше облечена в червено, днес беше предпочела дреха с цвят на кехлибар, сложи си кехлибарени обици и кехлибарено колие. „Поканили са ме, за да ме прелъстят“ — помисли си Сервилия и почука.

Цезар сам й отвори, настани я на стола и седна зад писалището, както беше постъпил и предишния ден. Но в погледа му се четеше друго: онази студенина и незаинтересованост липсваха, напротив, в очите му забеляза интимност и фамилиарност, които за нейно учудване изобщо не я дразнеха или засягаха. Сервилия дори смяташе, че подобна фамилиарност я ласкае, отделя я от всички жени в нейното положение?

— Какво реши, Гай Юлий? — попита тя.

— Да приема предложението на Брут.

Това я зарадва. За пръв път, откакто се срещаха, Сервилия се усмихна. Цезар вече със сигурност се увери, че дясната страна на лицето й е силно обездвижена.

— Чудесно! — Сервилия въздъхна.

— Твоят син означава много за теб.

— Означава всичко за мен — призна си тя.

На писалището стоеше лист хартия.

— Съставих подходящо споразумение за годежа между сина ти и дъщеря ми. Но ако предпочиташ, можем да отложим официалната част от уговорката за по-късно. Да речем за деня, когато Брут се сдобие с положение на самостоятелен мъж. Той може и да промени решението си дотогава.

— Няма, а и аз няма — отговори Сервилия. — Нека свършим с цялата работа още сега.

— Както желаеш. Но те предупреждавам, че щом подпишем годежния договор, в случай на разтуряне страните и техните гаранти ще бъдат изцяло отговорни пред закона и ще се изисква компенсация в размера на зестрата.

— Каква е зестрата на Юлия? — заинтересува се Сервилия.

— Отредил съм тя да бъде сто таланта.

Сервилия ахна от изненада.

— Но ти не притежаваш тези сто таланта, Цезаре!

— Не и в момента. Но Юлия ще стане за женене едва след като отслужа мандата си като консул. Нямам намерение да я давам за жена, преди да навърши осемнайсет. Дотогава ще разполагам с въпросните сто таланта.

— Не се и съмнявам — съгласи се тя. — Но това ще означава, че ако синът ми промени своето намерение, той ще обеднее със сто таланта.

— Да не би изведнъж да се усъмни в намеренията му?

— Не, ни най-малко. Да подписваме.

— А ти дали си законно упълномощена да подпишеш договора от името на Брут, Сервилия? Снощи не ми убягна, че нарече Силан патерфамилиас, глава на семейството.

Сервилия прокара език по устните си.

— Аз съм законният настойник на сина си, Цезаре, не Силан. Ако вчера съм казала нещо друго, било е само за да не си помислиш лошо за мен, да не си кажеш, че е поредно да говориш със съпруга ми. Ние живеем в дома на Силан, чийто господар естествено е той. Но изпълнител на завещанието на първия ми съпруг е вуйчо ми Мамерк. Той е гарант и на моята зестра. Преди да се омъжа за Силан, двамата с вуйчо ми изчистихме всички възможни недоразумения и се разпоредихме колективно относно моето имущество. Силан с радост прие аз да остана пълен господар на това, което ми принадлежи, както и да бъда пълноправен настойник на сина си. Досега споразумението ни не е поставяно под съмнение. Силан никога не се е месил в делата ми.

— Никога? — учуди се Цезар.

— Е, само веднъж — призна Сервилия. — Настояваше да пратя Брут на училище, вместо да се обучава у дома с частни учители. Признах силата на аргументите му и се съгласих да опитаме. За мое голямо учудване училището се оказа от голяма полза за Брут. Той има наклонност към това, което сам нарича „интелектуализъм“. Ако разполагаше със свой педагог вкъщи, той само би подсилил тази наклонност.

— Да, когато човек се учи при собствен учител, това е много вероятно — потвърди Цезар. — Той все още посещава училището, нали?

— До края на годината. Догодина ще започне да посещава Форума и да взема уроци при граматик. За това ще се погрижи вуйчо Мамерк.

— Правилен избор за едно чудесно бъдеще. Мамерк се пада и мой роднина2. Дали мога да разчитам, че ще бъда допуснат до курсовете на Брут по риторика? В крайна сметка очаква се да стана негов тъст? — предложи Цезар и се надигна от стола.

— Това само би ме зарадвало — съгласи се Сервилия, но в същото време беше обхваната от силно разочарование. Нищо нямаше да се случи! Беше се заблудила.

Цезар застана зад стола й и тя си каза, че ще й помогне да стане, но по една или друга причина краката й отказаха да се подчиняват; беше като закована за стола и освен разочарование вече я изпълваше и срам.

— Знаеш ли — проговори Цезар, — че притежаваш най-забележителния мъх по гърба, какъвто съм виждал? Но никой не се грижи за него, косъмчетата ти са разрошени. Срамота, така си казах и вчера още като го забелязах.

Той я докосна по врата и в първия миг Сервилия си помисли, че я гали с пръст. Но главата му се намираше точно зад нейната, а двете му ръце изведнъж я обгърнаха, за да я хванат за гърдите. От топлия му дъх Сервилия усети, че кожата й е влажна. Чак сега разбра какво прави Цезар: облизваше същите онези косми, които тя толкова ненавиждаше и заради които майка й й се беше подигравала до смъртта си. Сервилия не можеше да стори друго, освен да стои и да се отдава на усещания, каквито никога не би предполагала, че съществуват.

Минали бяха осемнайсет години, откакто встъпи в брак. Беше живяла с двама съвършено различни мъже, но никога не беше изпитвала подобни огнени и пронизващи усещания, каквито сега я завладяваха. В един миг Сервилия най-сетне успя да се откъсне от стола: не за да му помогне да развърже робата й, не и за да остави дрехата да се свлече по раменете й — Цезар го стори и без нейна помощ, — а за да му позволи да стигне с езика си до кръста й и по-надолу. „Да извади нож и да го забоде в сърцето ми — мислеше си Сервилия, — не бих могла да помръдна, за да го спра. Дори не бих пожелала да го спра.“ Вече нищо нямаше значение, освен неочакваната благодат да усети, че и тя притежава нещо, за което никога не е подозирала, че е нейно.

Той остана облечен до мига, в който езикът му достигна крайната спирка на малкото пътешествие. Тогава Цезар се отдръпна назад, но Сервилия нямаше сили да се обърне. Ако за миг оставеше облегалката на стола, щеше да се свлече на земята.

— О, така е по-добре — рече Цезар. — Така и трябва винаги да бъде. Съвършена красота.

Отново я доближи, обърна я към себе си, придърпа двете й ръце около кръста си и тя най-сетне усети кожата му, най-сетне можа да вдигне глава за целувка. Но вместо това той я вдигна и я отнесе в спалнята. Сервилия легна със затворени очи, усещаше, че той се е надвесил над нея, но го погледна едва когато усети дъха му върху пъпа си.

— Сладка си — изрече Цезар и се насочи към венериния хълм. — Пухкава, сладка и сочна — засмя се той.

Как можеше да се смее? В следващия миг Сервилия ококори очи при вида на еректиралия му член, а Цезар най-после я целуна по устата. Не както го правеше Брут, завирайки езика си толкова навътре, че й се повдигаше; не и като Силан, който я докосваше съвсем плахо. Тази целувка беше съвършена, нещо, за което си струва да мечтаеш, да будуваш цели нощи, да копнееш. Едната му ръка галеше гърба й, а пръстите на другата нежно я опипваха, разтваряха я и с бавното си проникване я караха да тръпне от сладост. О, каква забрава! Какъв величествен момент е този, в който най-сетне не мисли какво точно върши и как я възприемат отстрани; когато не я интересуваше какво мисли за нея… Удоволствието беше само нейно. Затова се изправи и го възседна, стискайки и отпускайки двете си бедра. Накрая изкрещя от удоволствие и застина неподвижна, подобно на горски звяр, набучен на копието на ловеца. Отпусна се на гърдите му и свърши с мощен спазъм, като предсмъртното дихание на агонизиращо животинче.

Но Цезар още не беше свършил. Продължиха да се любят с часове, така поне й се струваше, нищо че не знаеше кога той на свой ред е свършил и дали е достигнал веднъж или многократно до оргазъм. През цялото това време той не издаде нито звук, а членът му стоеше все така корав и изправен.

— Наистина е много голям — заключи Сервилия.

— Наистина започна да лепне — отвърна Цезар, сетне пъргаво се откъсна от прегръдката й и изчезна от стаята.

Когато се върна, Сервилия забеляза, че по тялото му не се вижда нито косъм. Истинска статуя на божество, при това като че ли изваяна от самия Праксител.

— Толкова си красив!

— Мисли го, но не го изричай на глас!

— Как можеш да харесваш мен, когато ти нямаш нито косъм по тялото си?

— Харесвам те, защото си сладка, пухкава и сочна, освен това този мъх ме подлудява. — Седна на ръба на леглото и от усмивката му сърцето й се разтуптя. — Освен това изпитваш удоволствие от себе си. А това е поне половината от насладата, която изпитвам.

— Време ли е да тръгвам? — попита Сервилия, след като Цезар не понечи да легне отново.

— Да, време е. — Той се засмя. — Чудя се дали това не може да се определи като кръвосмешение? Децата ни вече са годеници.

Сервилия се намръщи:

— Разбира се, че не е!

— Шегувам се, Сервилия, просто се шегувам. — Той стана. — Надявам се да не ти се е изцапала робата, защото още е на пода в другата стая.

Докато тя се обличаше, Цезар напълни ваната с вода. За целта трябваше да използва кожен мях. Но дори когато Сервилия застана на вратата, Цезар не престана да излива вода във ваната.

— Кога ще можем да се видим? — попита тя.

— Нека не се виждаме често, защото бързо може да си омръзнем — отговори й той и продължи да прелива водата.

Сервилия нямаше как да знае, че това е своего рода тест: ако любовницата избухнеше в сълзи или започнеше да го увещава, за да докаже колко много го обича, той веднага изгубваше интерес към нея.

— Съгласна съм.

Коженият мех застина във въздуха. Цезар я погледна удивен.

— Наистина ли?

— Наистина. Имаш ли си други любовници?

— Не и в момента. Но това може да се промени.

Това беше втори тест, още по-жесток от първия.

— Да, ти си човек с репутация. Трябва да я поддържаш. Разбирам.

— Наистина ли?

— Естествено. — Сервилия си позволи да се усмихне. — Как да ти кажа, вече разбрах какво са имали предвид другите за теб. Няколко дни няма да мога да седна като хората.

— Тогава нека се срещнем в деня след изборите в народното събрание. Аз ще се кандидатирам за куратор на Вия Апия.

— А брат ми Цепион ще бъде избран за квестор. Разбира се, Силан още преди това ще се яви за претор в центуриатните комиции.

— А другият ти брат, Катон, най-вероятно ще бъде избран за военен трибун.

Лицето й се сви от отвращение.

— Катон ми е брат наполовина.

— Говорят същото и за Цепион. Двамата са си лика-прилика.

Сервилия ахна от смущение, но успя да му отговори:

— Знам много добре какво се говори, а и вярвам, че е истина. И все пак Цепион носи родовото име, затова съм принудена да го признавам за свой брат.

— И това е много мъдро от твоя страна — съгласи се Цезар и продължи да излива вода във ваната.

Сервилия се увери, че видът й няма да я издаде, и си тръгна.

Цезар се потопи във ваната и потъна в размисли. Необикновена жена. Не беше сигурен, че откакто е легнал с нея, е започнал повече да я харесва, но знаеше, че не би я отпратил току-така. Сред висшето общество се срещаха толкова жени, склонни да се отпуснат като нея, колкото и страхливци биха служили при Крас3. Дори неговата прескъпа Цинила не бе надмогнала природната си стеснителност и неудобство. Е, така ги възпитаваха горките. А тъй като Цезар беше честен пред себе си, трябваше да признае, че никога не би възпитавал другояче Юлия. Е, сред висшите кръгове се намираха и жени, известни с чудесата, на които са способни, неотстъпващи по нищо на легендарни проститутки като великата Колубра или застаряващата Преция. Но когато Цезар си търсеше жена, способна на всичко в любовта, той предпочиташе някое скромно и почтено момиче от Субура. Или поне така правеше до днес, когато най-после опозна Сервилия. Кой би могъл да го предположи?

— Докъде бях стигнал — попита той на глас — в разказа си пред майка си? Странно! Тя е толкова безразлична към тези въпроси, че никога не съм се стеснявал да говоря пред нея за жени. Но мисля, че няма да отворя дума за Сервилия, преди да съм надянал цензорската тога.



Изборите се проведоха навреме тази година. Най-напред центуриатните комиции определяха консулите и преторите, след това патриции и плебеи избираха заедно останалите магистрати в трибутните комиции и най-накрая трибите гласуваха в плебейското събрание за плебейските едили и народните трибуни. До последната процедура не се допускаха хора с патрициански произход.

Според календара беше месец квинктил и в Рим не би трябвало да се диша от жега, но сезоните изоставаха, понеже Метел Пий Понтифекс Максимус не беше склонен да прибавя двайсетте дни, които беше прието да се добавят след края на всеки втори февруари. Вече няколко години не го беше правил. Като се имаше предвид хладното време, нищо чудно, че самият Гней Помпей Велики напусна своето усамотение и благоволи лично да присъства на политическата борба в Рим.

Макар да твърдеше, че е Пръв сред римляните, Помпей ненавиждаше града и предпочиташе да живее сред безкрайните си поземлени владения в Северен Пицен. Там той се чувстваше като цар, докато в Рим оставаше с неприятното усещане, че повечето сенатори го ненавиждат много повече, отколкото той — града им. Беше изключително популярен сред конническото съсловие, което държеше в ръцете си икономическата мощ на Рим. Имаше огромен брой последователи сред търговската класа, но това не му пречеше да види с колко лоша репутация се ползва сред определени кръгове в сената, особено сред добрите люде и останалите аристократични клики. Те дори не криеха, че го смятат за самонадеяно парвеню, чието място изобщо не е в римския елит.

Помпей имаше сравнително скромно потекло, но никой не можеше да го обвини, че е тръгнал от нищото. Още дядо му беше станал член на сената, беше се оженил за девойка от знатната фамилия на Луцилиите, а баща му, известният Помпей Страбон, беше римски консул, победител в Съюзническата война, закрилник на римските консерватори, когато реформаторите, Марий и Цина заплашваха самите устои на Рим. Марий и Цина тогава бяха победили, а Страбон умря от тиф в лагера си под стените на града. Помпей Страбон беше обвинен за разрасналата се епидемия, която опустоши обсадения град и жителите на кварталите Квиринал и Виминал бяха влачили по улиците голия му труп, вързан за опашката на магаре. Тогава Помпей беше още юноша и никога нямаше да забрави унижението.

Неговият късмет се появи със завръщането на Сула от изгнание. Армията на Сула нахлу в Италия от Гърция и двайсет и две годишният Помпей набра лично три легиона войници, все някогашни легионери на баща му. Начело на своите ветерани Помпей се съедини с армията на Сула в Кампания. Ловкият Сула не остана сляп пред наглостта на младежа, който буквално го изнуди да сподели командването с него. Затова докато се издигаше към диктаторската власт, той го използваше за по-мръсните си и лишени от блясък начинания. Все пак диктаторът му се отблагодари. Малко преди да се оттегли от властта, Сула прокара специален закон, който позволяваше римската армия да се командва и от човек, който не членува в сената. Защото още тогава Помпей беше възроптал срещу сенаторите и упорито отказваше да стане един от тях. Последваха шест години, през които Помпей се опитваше да сломи бунтовника Квинт Серторий в Испания, шест години, през които самонадеяният пълководец сериозно трябваше да преосмисли способностите си. Беше заминал за Испания с очакването, че с една бърза победа ще надвие Серторий за няколко месеца, но се изправи пред един от най-добрите тактици, които римската армия някога е имала. В крайна сметка Помпей победи, но след дълга и изтощителна война. При завръщането си в Италия той вече беше друг човек: беше станал по-хитър, по-безскрупулен и още по-озлобен спрямо сената (който упорито не му пращаше необходимите пари и подкрепления), заканвайки се да се разправи с него.

Помпей сериозно се бе заел с тази задача, подпомаган от други двама амбициозни мъже — Марк Крас, победителят на Спартак, и Цезар. Цезар им подсказа идеята и Помпей и Крас използваха армиите си, за да принудят сената към отстъпки. В крайна сметка и двамата бяха избрани за консули, а Помпей беше първият човек в римската история, който се издигаше на най-високата държавна длъжност, без да е бил член на сената. Необикновеният пиценец постигна своята цел с пряко погазване на конституцията, нищо че шест години по-младият от него Цезар му беше подсказал пътя.

За да се увеличат страданията на сената, съвместното управление на Помпей Велики и Марк Крас беше триумфално. Цяла година римляните ядоха, пиха и се веселиха. Когато мандатът им привърши, и двамата консули отказаха да поемат управлението на някоя римска провинция; вместо това се върнаха към частните си дела. Единственият значим закон, който прокараха, беше да възстановят някогашните пълномощия на народните трибуни, жестоко орязани от Сула.

Сега Помпей идваше в града, за да наблюдава избора на новите народни трибуни. Цезар не устоя на изкушението и лично посрещна знатния пиценец с многобройната му клиентела на ъгъла на Вия Сакра и Клив Орбий в единия край на Форума.

— Не очаквах да те видя в Рим — започна Цезар, щом се поздравиха. Изгледа Помпей и се ухили. — Изглеждаш добре, не си надебелял. Гледам, добре се поддържаш за човек на средна възраст.

— На средна възраст ли? — възмути се той. — Това, че вече съм бил консул, не означава, че съм остарял! В края на септември ще навърша трийсет и осем!

— Докато аз — подразни го Цезар — наскоро навърших трийсет и две — на която възраст, Помпей Велики, дори ти не беше още консул.

— О, ласкател — успокои се Помпей. — Ти си същият като Цицерон. Някой ден шегите ще те пратят на погребалната клада.

— Ще ми се да съм духовит като него, но не съм. А ти не ми отговори на по-сериозния въпрос, Велики. Защо си дошъл в Рим? Едва ли толкова си се загрижил кой ще стане трибун? Пък и не мисля, че в тези времена ти е нужен изобщо народен трибун.

— Човек винаги има нужда от един-двама свои хора сред трибуните.

— Какво си намислил, Велики?

Яркосините очи на Помпей широко се разтвориха в израз на дълбоко недоумение.

— Нищо не съм намислил.

— Я, виж! — посочи Цезар в небето. — Видя ли го, Велики?

— Какво да видя? — вдигна очи към облаците Помпей.

— Розовото прасе, което прелетя като орел над нас?

— Не ми вярваш значи.

— Така е, не ти вярвам. Защо не изплюеш камъчето? Аз не съм твой враг, добре го знаеш. Дори ти бях доста полезен. Не виждам причина да не ти помагам и за в бъдеще. Аз не съм лош оратор, трябва да ми го признаеш.

— Ами… — понечи да отговори Помпей, но замълча.

— Ами какво?

Помпей се спря и погледна към тълпата клиенти, които ги следваха на почтително разстояние. Поклати глава и се отби встрани от улицата, за да се облегне на една от хубавите мраморни колони, подпиращи аркадата на Базилика Емилия. Цезар си каза, че събеседникът му иска да се скрие от подслушвачи, затова се приближи до него. Придружителите им застанаха на разстояние.

— Ами ако някой може да чете по движението на устните? — предположи Цезар.

— Пак се шегуваш!

— Не бих казал. Но винаги можем да им обърне гръб и да се престорим, че пикаем в галерията на базиликата.

Това вече беше прекалено: Помпей избухна в смях. Но когато се успокои, все пак се извърна настрана, така че клиентите му да го гледат в профил.

— В интерес на истината — обясни Помпей — имам свой човек сред тазгодишните кандидати.

— Авъл Габиний?

— Как позна?

— Ами той е родом от Пицен, освен това служеше в личния ти щаб в Испания. Ние с него сме добри приятели. Служихме заедно като младши военни трибуни при обсадата на Митилена. — Цезар направи кисела гримаса. — И Габиний не харесваше Бибул. Годините не са намалили неприязънта му към добрите люде.

— Габиний е чудесен човек — каза Помпей.

— И е изключително способен.

— Точно така.

— И какъв закон ще прокара от твое име? Ще лиши Лукул от командването и ще го предаде на тебе?

— Не. Много е рано за това! Трябва ми най-напред една малка война.

— Значи пиратите — веднага предположи Цезар.

— Този път позна! Пиратите.

Цезар опря стъпало на колоната. Искаше да изглежда, все едно бойни другари си разказват спомени от добрите стари времена.

— Възхищавам ти се, Велики. Това не само, че е умен план, но е и необходим.

— Май не си възхитен от подвизите на Метел Капрарий в Крит?

— И той е глупав като останалите. Освен това е корумпиран. Не е случайно, че тъкмо той даде сестра си за жена на Верес. Разполага с три добри легиона и всичко, което стори, бе да спечели сухопътно сражение срещу двайсет и четири хиляди критяни, събирани откъде ли не, да не говорим, че са ги командвали не войници, а моряци.

— Ужас — поклати глава Помпей. — Питам те, Цезаре, какъв е смисълът да спечелиш сражение срещу пирати на сушата, когато те действат по море?

— Да — съгласи се Цезар, — това е грешката на всички, които са опитвали досега, като се започне от двамата Антонии и стигнем до Вация Исаврик. Какво правят? Горят села, плячкосват градове. Подобна задача изисква човек с истински способности на организатор.

— Именно! — възкликна събеседникът му. — И аз съм този човек, можеш да ми вярваш! След като си наложих няколко години почивка, ако не друго, то поне имах достатъчно време за размисъл. В Испания просто наведох глава и хукнах с рогата напред. А трябваше да си подготвя план за водене на цялата война, и то още преди да напусна Италия. Трябваше да проуча всичко предварително, а не да се задоволявам с новия път през Алпите. Щях да знам точно колко легиона са ми необходими, колко конница, колко пари за заплати… И щях да знам как по-добре да предугаждам ходовете на противника. Квинт Серторий беше блестящ тактик. Но да знаеш, Цезаре, война не се печели с тактика. Важна е стратегията!

— Значи си писал домашно за пиратите, така ли да разбирам?

— Точно това съм правил. По цял ден. Всичко съм премислил, до последната подробност. Разполагам с карти, имам собствени шпиони, собствени кораби, разполагам с нужните пари и нужните хора. Знам как да изпълня задачата. — Помпей беше човек със самочувствие, но сега определено се различаваше от онова надменно хлапе, което наричаха навремето Малкия Касапин. Касапинът лежеше погребан в Испания, днешният Помпей беше друг човек.

И така, Цезар проследи избора на десетте народни трибуни с голям интерес. Авъл Габиний беше с най-сигурни шансове, затова и спечели най-много гласове. Така щеше да председателства новата колегия на народните трибуни, която встъпваше в длъжност на десетия ден от идния декември.

Понеже народните трибуни прокарваха повечето закони и по традиция бяха единствените управници, желаещи да налагат промени, всяка от водещите фракции в сената се нуждаеше да има поне по един „свой“ трибун. Даже и добрите люде, които използваха своите протежета, за да спират всякакви реформи. Най-силното оръжие, с което разполагаше един народен трибун, беше правото на вето. Той можеше да налага вето на всички свои колеги, както и на актовете на всеки римски магистрат или институция, включително сената. Това означаваше, че народните трибуни, купени от добрите люде, нямаше да одобрят нито един реформен акт, ами щяха да наложат своето вето на всичко. Разбира се, те успяха да наложат не един, а трима свои хора: Глобул, Требелий и Отон. Никой от тримата не блестеше, но не беше и нужно; единственото, което се очакваше от тях, бе да изричат ясно думата „вето“.

Помпей имаше двама изключителни съратници в колегията. Авъл Габиний беше човек без знатни предци, пък и не беше богат, но имаше бъдеще; Цезар го познаваше още от времето, когато заедно воюваха при Митилена. Естествено и другото протеже на Помпей беше от Пицен — Гай Корнелий, който нито беше патриций, нито принадлежеше към старата фамилия на Корнелиите. Навярно не беше толкова обвързан с Помпей като Габиний, но със сигурност нямаше да наложи вето на никой плебисцит, т.е. законопроект, който Габиний предложи на плебейското събрание.

И макар всичко това да се струваше интересно на Цезар, най-много го тревожеше един трибун, който не беше обвързан нито с добрите люде, нито с Помпей. Казваше се Гай Папирий Карбон и беше известен като радикално мислещ политик със собствени разбирания. От доста време се говореше из Форума, че възнамерявал да съди Цезаровия вуйчо Марк Аврелий Кота за неправомерно присвояване на военната плячка от Хераклея — още от времето, когато Марк Кота воюваше на витинска земя срещу стария противник на Рим Митридат Понтийски. Марк Кота се беше завърнал като триумфатор в края на знаменитото съвместно управление на Помпей и Крас и никой не се съмняваше в неговата почтеност. Но след като народните трибуни се радваха на някогашната си власт, Карбон имаше пълното право да съди Марк Кота пред специално издигнат от плебейското събрание трибунал. Цезар обичаше вуйчо си Марк и много му се възхищаваше. Затова сега се тревожеше.

Като отчетоха и последната тухла в избирателните кошници, десетте победители излязоха на рострата, за да приемат овациите; Цезар им обърна гръб и се запъти към къщи. Беше уморен; твърде малко беше спал заради срещата си със Сервилия. Не се бяха виждали допреди шест дни, след изборите в трибутните комиции, когато, както Цезар беше предвидил, и двамата имаха какво да отпразнуват: той беше избран за куратор на Апиевия път („Ти си луд да се захващаш с тази работа! — беше възкликнал удивен Апий Клавдий Пулхер. — Този път е строен от моя прадядо, но аз не съм толкова глупав, та да се разорявам заради него! Догодина ще си доведен до просешка тояга.“), а братът на Сервилия, Цепион, беше сред двайсетте квестори. Жребият му беше отредил да работи в Рим като градски квестор и не му се налагаше да пътува до провинцията.

Когато се видяха, и двамата бяха в приповдигнато настроение. Денят, прекаран в леглото, им достави такава наслада, че вече не мислеха да отлагат следващата среща. Всеки ден се виждаха и всеки ден откриваха нещо ново. И така до този ден, когато новите избори не им позволяваха да бъдат пак заедно. Навярно нямаше да се видят чак до септемврийските календи, защото Силан отвеждаше Сервилия, Брут и двете им момичета в морския курорт Кума, където имаше вила. И той излизаше победител от тазгодишните избори: предстоеше му да бъде градски претор. Подобна висша длъжност щеше да повдигне цената и на Сервилия. Тя се надяваше домът й да бъде избран за женските ритуали в чест на Добрата Богиня — обичай, който най-видните римски матрони извършваха, за да приспят богинята за през зимата.

Време беше Цезар да съобщи на Юлия за кого смята да я омъжи. Официалната церемония по годежа щеше да се състои през декември, след като Брут надене така наречената тога вирилис — мъжката тога на римски гражданин. Но договорът вече беше подписан, съдбата на Юлия беше решена. Защо досега беше отлагал, след като винаги се бе стремял всичко да свършва възможно най-бързо? Сам не можеше да си обясни. Беше помолил Аврелия да й съобщи, но тя държеше на домашния протокол и му отказа. Той беше главата на семейството, нека той да й каже. Жени, жени… Защо трябваше все жени да го обграждат през целия му живот, защо очакваше от бъдещето да го срещне с още повече? Да не говорим за всички трудности, които те създаваха.

Юлия си беше играла с Мация, дъщерята на приятеля му от детинство Гай Маций — съседът, който живееше в приземния апартамент от другата страна на вътрешния двор. Беше се прибрала обаче доста по-рано от часа за вечеря, затова Цезар нямаше оправдание повече да отлага. Дъщеря му танцуваше из градината подобно на нимфа, сините воали на дрехата й се носеха край детския й силует като утринна мъгла. Аврелия винаги я обличаше в бледосиньо или бледозелено. Колко красива щеше да бъде Юлия, щом порасне, мислеше си Цезар. Може би нямаше да смайва със същите изящни черти като баба си Аврелия, но затова пък притежаваше сърдечността на типична Юлия, каквато прагматичната и трезвомислеща Аврелия никога не бе показвала. За Юлиите открай време се приказваше, че правели щастливи своите съпрузи, Цезар се убеждаваше в това всеки път, щом зърнеше дъщеря си. В рода имаше и изключения; едната му леля (първата жена на Сула) се беше самоубила след дълги години, прекарани в страст към алкохола, братовчедка му Юлия Антония едва понасяше втория си ужасен съпруг и все по-често потъваше в депресия или изпадаше в истерия. И все пак в Рим легендата за Юлиите продължаваше да се носи и нямаше точно Цезар да я развенчава; всеки римски благородник с достатъчно състояние, за да не търси голяма зестра, помисляше най-напред за някоя Юлия.

Когато малката Юлия забеляза баща си облакътен на перваза, лицето й грейна от радост. Тя хукна към него и успя да се покатери до прозореца, за да се сгуши в прегръдките му.

— Как е моето момиче? — попита я той и я отнесе на една от трите кушетки, където седнаха един до друг.

— Денят беше прекрасен, татко. Успяха ли да изберат правилните хора за трибуни?

Цезар се усмихна и покрай очите му се появиха бръчици. Кожата му беше доста светла, но след годините, прекарани на открито по площади, съдилища и бойни полета, беше почернял и само тези тънки бръчици още пазеха някогашната му белота. Тази особеност открай време правеше дълбоко впечатление на Юлия, която най-много го харесваше безмълвен и сериозен — така не се забелязваха белите ивици, напомнящи на бойната маска на някой варварски воин. Затова се изправи, целуна го най-напред по едната, а сетне и по другата страна.

— Знаеш много добре — рече той, след като ритуалът приключи, — че правилните хора никога не успяват да заемат всички места на изборите. Новата Колегия е както обикновено смесица от добри, лоши, посредствени, отвратителни и интересни личности. Но мисля, че тази година всички като цяло ще бъдат по-активни. Около Нова година на Форума ще кипи от живот.

Разбира се, Юлия беше добре запозната с политическите въпроси. Все пак и баща й, и баба й принадлежаха към политическия елит, нищо че съседите им в Субура (дори Мация) рядко се вълнуваха от политически интриги и нехаеха за решенията на сената и народните събрания. Именно за тази цел, още щом Юлия навърши шест години, Аврелия я прати да се учи при Марк Антоний Гнифон. Навремето той беше частен учител на Цезар, но когато при възмъжаването си Цезар надяна жреческите одежди на фламен Диалис, Гнифон беше създал собствено училище, където преподаваше на знатни деца. Юлия се бе оказала способна и любознателна ученичка и споделяше бащината си любов към литературата. С математиката и географията не се справяше така добре. Не притежаваше забележителната памет на баща си. Толкова по-добре, бяха отсъдили всички, които й мислеха доброто. Природно интелигентните момичета бяха радост за всеки дом, но интелектуалките се превръщаха в нещастие, най-вече за самите себе си.

— Защо стоим в трапезарията, татко? — попита озадачена Юлия.

— Имам новини за теб и искам да ти ги съобщя насаме. — Цезар вече беше решил да й каже всичко.

— Новините добри ли са?

— Не знам, Юлия. Надявам се да са добри, но само ти ще кажеш дали са такива наистина. Може би няма да те зарадват особено, но мисля, че с времето ще свикнеш.

Юлия веднага се досети за какво става дума.

— Намерил си ми съпруг.

— Точно така. Това радва ли те?

— Много. Откакто Юния се сгоди, непрекъснато ни дразни. И кой е той?

— Братът на Юния. Марк Юний Брут.

Цезар я гледаше право в очите и веднага забеляза удивлението й. Юлия обърна глава настрани. Видя я как тежко преглъща.

— Не ти ли харесва? — попита Цезар със свито сърце.

— Просто ме изненада, това е — отговори му внучката на Аврелия, учена още от люлката, че трябва да приеме всичко, което съдбата й отреди — от съпруга до рисковете около раждането. Юлия отново се обърна към него и този път големите й сини очи греха радостно. — Много съм щастлива. Брут е мило момче.

— Сигурна ли си?

— О, татко, разбира се, че съм сигурна! — отговори му толкова бързо тя, че веднага разсея съмненията му. — Наистина, татко, това е добра новина. Брут ще ме обича и ще се грижи за мен, сигурна съм.

Камък падна от сърцето на Цезар. Той въздъхна, усмихна се и целуна малката й ръчица, преди да я притисне и прегръдката си. Не му хрумна да я попита дали тя ще се научи да обича Брут. Любовта не беше сред чувствата, които радваха Цезар, дори когато ставаше дума за любовта му към покойната Цинила и към прекрасното им момиченце. Любовта го правеше уязвим, а той не желаеше да е уязвим.

В следващия миг Юлия скочи от кушетката и изчезна; изтича по коридора и още отдалеч започна да вика Аврелия:

— Бабо, бабо, ще се омъжа за моя приятел Брут! Не е ли чудесно? Не е ли това добра новина?

Последва продължителен стон, който предвещаваше сълзи. Цезар слушаше как дъщеря му плаче и не знаеше дали това е от мъка или от радост. Излезе от стаята точно в мига, в който Аврелия прибираше внучката си в спалнята й. Юлия беше скрила лице в дрехата й.

Майка му беше както винаги невъзмутима.

— Иска ми се — обърна се тя към Цезар — жените да се смеят, когато са щастливи! А те обикновено плачат.



Фортуна все още закриляше Гней Помпей Велики, или поне така мислеше Цезар и вътрешно се подсмихваше. Беше началото на декември и великият му съгражданин беше дал знак, че възнамерява да унищожи пиратството. Съдбата благородно съдейства на неговия план, когато няколко дни по-късно зърнената реколта от Сицилия пристигна в Остия — римското пристанище на устието на река Тибър. Морските кораби не можеха да продължат нагоре по течението на реката и затова прехвърляха скъпоценния си товар на баржи, които отнасяха житото до складовете край римското пристанище. Едва там житото можеше да се смята на сигурно място.

В Остия за кратко време пристигнаха неколкостотин кораба, но не бяха посрещнати от нито една баржа. Квесторът на Остия до такава степен се беше объркал с времето, че лично беше разрешил на баржите да отплават на допълнителен курс до Тудер и Окрикулум нагоре по течението, където също имаше зърно за пренасяне. И докато капитаните на корабите и търговците на зърно ругаеха безпомощния квестор, сенатът нареди на единствения действащ консул, Квинт Марций Рекс, да се оправя с положението.

Годината не беше добра за Марций Рекс, чийто колега в управлението умря още в началото на мандата им. Сенатът веднага му назначи заместник, но и той умря, при това толкова бързо, че дори не седна на куриатния стол. Сенаторите се консултираха набързо със свещените книги, според които повече нищо не можело да се направи. Налагаше се Марций Рекс да управлява сам. Това провали плановете му да замине за провинцията, която му се беше паднало да управлява: Киликия. Голямо разочарование, след като цели тълпи от алчни конници бяха успели да му издействат управлението за сметка на Лукул.

И тъкмо когато Марций Рекс най-сетне се надяваше да замине за Киликия, се случи зърнената афера в Остия, консулът се разбесня и веднага отвлече двама претори от римските съдилища, за да ги изпрати в Остия. Луций Белиен и Марк Секстилий, всеки от тях придружен от шестимата си ликтори, облечени в червено, се завтекоха към пристанищния град. Но точно в същия момент пиратска флотилия от над сто маневрени бойни галери нахлу в Остия откъм морето.

Преторите завариха града в пламъци. Пиратите тъкмо принуждаваха екипажите да натиснат греблата и да ги последват в морето. Дързостта на подобно нападение — кой би помислил, че пирати ще нападнат римски град на няколко часа път от самия Рим — беше изненадала всички. Най-близките армейски части се намираха чак в Капуа, а градските доброволци гасяха пожарите и дори не помисляха за отвлечената флотилия. В града бяха обзети от такава паника, че не се сетиха даже да изпратят зов за помощ до Рим.

И двамата претори бяха неспособни на бързи решения, затова замръзнаха като вкаменени сред хаоса по градските докове. Най-накрая бяха разкрити от банда пирати, които ги плениха заедно с ликторите и ги качиха на една галера. Пленяването на двама претори — единият, от които беше вуйчо на знатния Катилина — заедно с ликторите и техните фасции щяха да донесат поне двеста таланта откуп!

Лесно е да се предположи каква е била реакцията в Рим: цените на зърното скочиха мигновено, тълпи от разгневени търговци, мелничари, хлебари и купувачи слязоха на Форума, за да протестират срещу некадърните управници, сенатът затвори вратите на Курията и проведе закрито заседание, та да не се разбере какво объркване цари сред политическия елит. Паниката и объркването бяха такива, че дори не се намираше кой да открие дебатите.

Квинт Марций Рекс на няколко пъти призова сенаторите да се изкажат, но те така и не пожелаха. Най-накрая от мястото си се надигна новоизбраният народен трибун Авъл Габиний. На Цезар му се струваше, че в сумрака на залата Габиний още повече прилича на гал. Това беше голямото нещастие на всички пиценци, включително на самия Помпей: те в много по-голяма степен приличаха на гали, отколкото на римляни. Не само защото бяха червенокоси или златисторуси, или пък заради сините и зелените им очи — мнозина стари римски аристократи бяха светлокоси, като например самия Цезар. Не, това, което ги правеше различни, бе самата структура на черепа им: пиценци имаха широки, кръгли лица, издадени брадички, къси носове (Помпей дори беше с чип нос) и тънки устни. Така изглеждаха галите. Външният вид на пиценци винаги щеше да им създава неприятности; колкото и да обясняваха пред света, че предците им са били сабиняни, преселили се на север, за обикновения римлянин те си оставаха наследници на галските нашественици, заселили се в областта няколко века по-рано.

Щом Габиний Гала се изправи, реакцията сред повечето сенатори беше една и съща: неудоволствие, неприязън, дори погнуса. При нормални обстоятелства Габиний би чакал с часове, докато му се даде думата. Точно в този миг по-високо от него в йерархията стояха четиринайсетте действащи магистрати, четиринайсетте новоизбрани техни заместници, както и още двайсетина сенатори — бивши консули. Разбира се, при условие, че всички присъстваха на заседанието, което никога не се случваше. Така или иначе не помнеха дискусията в сената да е откривана от народен трибун.

— Тази година не беше никак добра, нали? — обърна се Авъл Габиний към сената, след като изпълни протокола, поздравявайки всички свои колеги. — През последните шест години ограничавахме своите действия единствено срещу пиратите на остров Крит, нищо че те се оказаха способни да оплячкосат самата Остия и да пленят всички кораби със зърно. Едва ли точно тези пирати са доплавали чак от Крит, не мислите ли? Не, те кръстосват водите на нашето море от бази в Сицилия, Лигурия, Сардиния и Корсика. И навярно начело на пиратите стоят същите онези Мегадат и Фарнацес, които навремето се радваха на чудесни отношения с различни провинциални управители на Сицилия. Нашите собствени управници ги оставяха да ползват, което сицилийско пристанище пожелаеха. Предполагам, че нашите стари познайници са се споразумели отдавна със събратята си от други краища на римския свят и са преследвали корабите със зърно още от отплаването им от Лилибей. Нищо чудно да са възнамерявали в началото да нападнат корабите сред открито море. Но тогава се е намерил техен платен агент, който им е съобщил, че в Остия не се намира нито една баржа, че няма и да има в идните осем-девет дни. Защо да се задоволяват само с част от житната реколта при едно прибързано нападение в морето? По-добре да изчакат, докато корабите хвърлят котви в пристанището на Остия и нямат къде да избягат. Цял свят знае, че Рим не държи военни части в Лациум. Кой би могъл да ги спре в Остия? Кой изобщо се опита да ги спре? Отговорът е прост: никой!

Габиний буквално изкрещя последната дума. Всички присъстващи подскочиха, но никой не отговори. Габиний огледа залата и си каза колко е жалко, че Помпей не може да го види в този момент. Наистина жалко. И все пак Помпей щеше да се зарадва и на писмото, което Габиний ще му прати още същата вечер…

— Нещо трябва да се направи — продължи той, — и нямам предвид някоя показна акция, която само да прикрие поражението ни: Метел Капрарий старши вече направи достатъчно в тази насока. С последни сили успя да се наложи в сухопътно сражение над някаква си критска сган, след което обсади и превзе Кидония, но остави прословутия пиратски адмирал Панарес да си замине. Капрарий превзема още няколко града, накрая обсажда и Кносос, зад чиито дебели стени се е скрил другият пиратски главатар Ластен. Когато става ясно, че Кносос ще падне, Ластен унищожава всички онези богатства, които не може да отнесе със себе си, и отплава. Изключително успешна обсада, не мислите ли? Но кое натъжава най-много нашия Капрарий старши? Това, че е изпуснал Ластен, или това, че Ластен е завлякъл съкровищата? Разбира се, че загубата на съкровищата! Ластен е обикновен пират, а пиратите нямат навика да плащат откуп един за друг. От тях се очаква след залавянето им да бъдат разпънати на кръст, както се полага на избягалите роби!

Габиний, пиценският гал, млъкна и зловещо се усмихна — съвсем по варварски. Пое си дълбоко дъх и заключи:

— Нещо трябва да се направи!

След което седна.

Никой не отговори. Никой не помръдна.

Квинт Марций Рекс въздъхна:

— Никой ли няма какво повече да каже?

Погледът му се плъзна по редиците насядали хора първо от едната му страна, сетне и от другата. Изведнъж Марций забеляза Цезар и неговото насмешливо изражение. Защо Цезар ще го гледа така?

— Гай Юлий, ти навремето беше заловен от пирати и успя да ги победиш. Нищо ли няма да предложиш?

Цезар се надигна от мястото си на втория ред.

— Само едно ще кажа, Квинт Марций. Нещо трябва да се направи.

И на свой ред седна.

Консулът вдигна ръце в знак на безсилие и разпусна заседанието.

— Кога смяташ да нанесеш своя удар? — попита Цезар приятеля си Габиний, докато излизаха от Курия Хостилия.

— Има време. — Той беше доста доволен. — Трябва най-напред да свърша някои други работи. Гай Корнелий също си има своите задачи. Знам, че обичаите изискват народните трибуни да започват най-напред с по-важните дела, но аз съм убеден, че това е погрешна тактика. Нека нашите уважавани консули Гай Пизон и Маний Ацилий Глабрион се поизпотят. Нека си помислят, че с Корнелий сме изиграли целия си репертоар, пък тогава пак ще отморим старата рана.

— Значи през януари или февруари?

— Най-рано през януари — съгласи се Габиний.

— Да разбирам ли, че Великия е решил на всяка цена да воюва срещу пиратите?

— Решен е на всичко. Имаш думата ми, Цезаре. Рим ще види дела, каквито никога не е виждал.

— Тогава да изчакаме януари. — Цезар се спря и изгледа с любопитство събеседника си. — Великия никога не би могъл да привлече Пизон на своя страна — той е силно обвързан с Катул и добрите люде. Но Глабрион е по-обещаващ в това отношение. Пък и няма да забрави как постъпи Сула с него.

— Имаш предвид, когато го принуди да се разведе с Емилия Скавра?

— Именно. Догодина той ще е втори консул.

Габиний се изсмя.

— Помпей вече е намислил какво да даде на Глабрион.

— Много добре. Ако успеете да внесете раздор между двамата консули, ще стигнете много далеч.



Цезар възобнови връзката си със Сервилия след завръщането й от Кума в края на октомври. Двамата бяха все така обсебени един от друг, както и преди. От време на време Аврелия го подпитваше, но Цезар й съобщаваше възможно най-малко неща; не искаше майка му да знае докъде са стигнали любовните им взаимоотношения със Сервилия, нито какво точно означава връзката за него. Той все още изпитваше отрицателно отношение към Сервилия, но това не можеше да попречи на връзката им: никой от двама им не очакваше да бъде харесван от другия.

— Ту харесваш ли ме? — попита я Цезар в деня преди новите народни трибуни да встъпят в длъжност.

Тя му подаваше гърдите си и замълча до мига, в който топлината облада цялото й тяло.

— Аз никого не харесвам — заяви Сервилия и се настани отгоре му. — Или обичам, или мразя.

— Така удобно ли ти е?

Но Сервилия нямаше чувство за хумор и не направи връзка с физическото разположение на телата им в този момент.

— Много по-удобно, отколкото да харесвам каквото и да е. Забелязала съм, че когато хората се харесват един друг, стават неспособни да постъпват правилно. Например премълчават някои истини, сякаш истината е способна да нарани. Докато любовта и омразата позволяват да си казваме всичко, винаги и навсякъде.

— Това означава ли, че искаш да ти споделя някоя истина? — усмихна се Цезар, без да помръдва; по този начин най-лесно я връщаше на земята: колкото и възбудена да беше, Сервилия се нуждаеше от помощта му, за да го поеме.

— Защо просто не млъкнеш и не си свършим работата, Цезаре?

— Защото искам да ти кажа една истина.

— Добре, давай, кажи я! — тросна се тя и след като той така и не пожела, сама погали гърдите си. — Как обичаш да измъчваш хората!

— Обичаш да стоиш отгоре.

— Така е. Сега доволен ли си? Можем ли да продължаваме?

— Не още. Защо предпочиташ да стоиш отгоре?

— Защото така съм по-високо, много ясно…

— Аха! — заключи Цезар и с рязко движение я събори под себе си. — Е, сега аз съм отгоре.

— На мен по ми харесва иначе.

— Бих сторил всичко да ти угодя, Сервилия, но не и когато става дума да насърчавам стремежа ти за власт.

— Как другояче да запазя властта над себе си? Така не само ми натежаваш, но и още по-трудно влизаш.

— Права си по въпроса за удобството — притисна я Цезар още по-силно към леглото. — Ако не харесваш някого, не се чувстваш задължен да отстъпваш.

— Много си жесток — опита се Сервилия да го изпепели с поглед.

— Любовта и омразата са жестоки. Виж, ако хората просто се харесват, тогава са по-мили.

Но Сервилия, която никого не харесваше, намери начин да си отмъсти: заби грижливо поддържаните нокти на дясната си ръка в задника му и прокара пет кървави, успоредни линии чак до рамото му.

В следващия миг вече съжаляваше: Цезар сграбчи китките й и костите й болезнено изпукаха; Сервилия лежеше прикована на леглото, Цезар я пронизваше все по-силно и все по-надълбоко. Най-накрая тя неистово се разкрещя, без да знае дали е от болка или от екстаз; сигурна беше в едно поне за миг любовта й се беше превърнала в омраза.

Най-неприятните последици от срещата им се проявиха впоследствие. Петте драскотини го боляха, а щом свали вкъщи туниката си, Цезар установи, че още кърви. Бяха го ранявали на война, затова от опит знаеше, че се нуждае от нечия помощ, за да промие раните си. Ако Бургунд беше в Рим, би му помогнал, но той живееше с жена си Кардикса и осемте си деца в Бовила, където гледаше конете и овцете на господаря си. Луций Декумий беше твърде нечистоплътен, за да пипа раните, а пък Евтих щеше да сподели цялата история с любовника си, който пък щеше да я разпространи сред другите си любовници, както и в колегията на кръстопътя. Налагаше се да повика майка си.

Аврелия го погледна и ужасена възкликна:

— О, безсмъртни богове!

— Ще ми се и аз да бях безсмъртен бог, така нямаше да ме боли.

Тя отиде да донесе две гърнета: едното наполовина пълно с вода, другото наполовина пълно с кисело вино. Беше взела и няколко ленени кърпи.

— По-добре лен от вълна, защото вълната може да остави влакна в раната — обясни тя и започна да мие с виното. В очите на Цезар се появиха сълзи. Ако раните все пак се инфектираха след тази промивка, значи му е било съдено да умре.

— Сервилия ли ти го направи? — попита майка му.

— Сервилия.

— Що за връзка е това? — чудеше се Аврелия.

— Не много топла, както си личи — засмя се Цезар.

— Виждам. Някой ден ще те убие.

— Мисля, че съм достатъчно предпазлив, за да предотвратя това.

— Със сигурност не скучаеш с нея.

— Да, майко, с нея не изпитвам скука.

— Не мисля, че подобна връзка е полезна — отсъди Аврелия, след като избърса тялото му с кърпите. — Може би ще е най-мъдро да я прекратиш. Синът й е сгоден за твоята дъщеря, което означава, че двамата ще трябва да поддържате някакви формални отношения. Моля те, Цезаре, скъсай с нея.

— Ще скъсам, когато му дойде времето.

— Не, не се изправяй! — спря го Аврелия. — Чакай първо да изсъхне, а след това облечи чиста дреха. — Остави го на леглото и се разрови из раклата с дрехите. — Личи си, че Кардикса я няма. Момичето, което те пере, изобщо не си върши работата както трябва. Ще трябва да си поговоря с нея утре сутринта. — Върна си при леглото и хвърли дрехата до легналия Цезар. — Нищо добро няма да излезе от подобна връзка, да знаеш, изобщо не биваше да я започваш.

Цезар не отговори. Когато се изправи, за да облече туниката, майка му си беше отишла. Толкова по-добре.



На десетия ден от декември новите народни трибуни влязоха в длъжност, но не беше Авъл Габиний лицето, което направи най-голямо впечатление. Привилегията този път се падна на Луций Росций Отон, един от агентите на добрите люде. Той се обърна с отделна реч към представителите на конническото съсловие и сред бурни аплодисменти обяви, че е крайно време римските богаташи да си възстановят правото да гледат театър, отделени от простолюдието. Преди управлението на Сула само римските конници имаха правото да седят между третия и шестнайсетия ред в театъра, като първите два бяха определени за сенаторите. Но Сула, който ненавиждаше конническото съсловие, освен че заповяда екзекуцията на шестстотин души — конници, конфискува собствеността им и лиши от наследство децата им, стигна дотам да отнеме правото на останалите да се разпореждат с местата в театъра. Предложението на Отон беше възприето много добре и незабавно бе узаконено. За Цезар, който следеше заседанието на плебейското събрание от стъпалата пред сената, това си беше в реда на нещата. Добрите люде се бяха научили как да се споразумяват с конниците; на това се дължеше и успехът им през последните години.

Следващото заседание на плебейското събрание беше далеч по-интригуващо за наблюдатели като Цезар: на него щеше да се чуе тежката дума на Помпеевите клиенти, Габиний и Гай Корнелий. Първата задача беше да се намали броят на действащите в Рим консули от двама на един. Габиний беше намерил хитро решение. Той просто поиска от събранието да връчи на новоизбрания втори консул, Маний Глабрион, управлението на новосъздадената източна провинция Витиния-Понт, след което настоя управителят да замине за провинцията в деня след встъпването си в длъжност. Така Гай Калпурний Пизон оставаше сам да се оправя с Рим и цяла Италия. Всеобщата омраза сред римските конници към Луций Лукул ги предразположи да подкрепят законопроекта. Според него върховното командване в Мала Азия се отнемаше от стария пълководец, а заедно с него — и четирите му последни легиона. Интересно, че Лукул продължаваше да е упълномощен да продължи войната срещу царете Митридат Понтийски и Тигран Арменски, но на практика оставаше без армия.

Цезар не знаеше как да оцени това. Изпитваше неприязън към Лукул, който до такава степен държеше на военната дисциплина, че съзнателно се обкръжаваше с бездарни, но стриктни спрямо устава офицери. В същото време само Лукул бе намерил сили да се противопостави на ламтежите сред римската търговска върхушка и така и не позволи на конническото съсловие да разграби новопридобитите римски територии. Заради което конниците толкова силно го мразеха и бяха готови да гласуват всеки закон, щом е в негова вреда. Цезар знаеше, че само задържането на Лукул на власт на изток можеше да гарантира човешки условия за живот за новите римски поданици в региона. От друга страна, собствената му чест изискваше да желае злото на Лукул, който си беше позволил лично да го обвини, че си е продал задника на цар Никомед.

За разлика от Авъл Габиний Гай Корнелий не беше до такава степен обвързан с Помпей; той беше един от онези рядко срещащи се народни трибуни, които искрено вярваха, че е техен граждански дълг да се борят срещу беззаконията и несправедливостите. Затова Цезар го харесваше. Искаше му се Корнелий да не се предаде само защото първата му дребна реформа е отхвърлена. Това, което трибунът беше поискал от римския плебс, беше да забрани на чуждите общности да заемат пари от римски лихвари. Мотивите му бяха разумни и дълбоко патриотични. Лихварите не бяха официални римски служители, но те често използваха римските държавници, за да събират вместо тях просрочените плащания. Вследствие на което чужденците смятаха, че самата държава стои в дъното на лихварския занаят. От това страдаше името на Рим. Но, разбира се, в колкото по-тежки финансови затруднения изпаднеха чуждите народи и градове, толкова по-добре за римските конници; нищо чудно, че Корнелий се провали.

Втората му инициатива за малко да последва първата, но пък за разлика от повечето си пиценски събратя Корнелий се оказа способен на компромиси. Трибунът имаше амбицията да отнеме от сената привилегията да решава кой римски гражданин има право да не се съобразява с един или друг закон. Естествено само най-богатите или знатни римляни се ползваха с правото да вземат подобни решения, като обикновено се произнасяха на специални заседания, когато присъстваха малцина и една силна и единна фракция можеше да наложи лесно своята воля. Сенатът естествено не се съгласяваше с подобно орязване на правата и Корнелий навярно щеше да отстъпи. Но той промени законопроекта си, оставяйки в крайна сметка на сената правото да освобождава граждани от задължения към закона; задоволи се с условието, че подобно решение може да бъде взето само при кворум от поне двеста присъстващи сенатори. Законопроектът бе приет.

Цезар изпитваше все по-голямо любопитство какво ли ще предприеме Гай Корнелий. Народният трибун насочи този път вниманието си към преторите. От времето на Сула прерогативите на претора бяха силно ограничени и той изпълняваше изключително правораздавателни функции. Според действащите закони всеки претор, щом влезе в длъжност, трябва да обнародва своите „едикти“, сиреч областите, в които ще раздава справедливост, и правилата, на които ще се опира. Проблемът беше, че законът не изискваше преторът на всяка цена да се съобразява със собствените си едикти, затова в мига, в който някой приятел имаше нужда от определена услуга или пък предложеше определени пари, преторът веднага забравяше какво е обещавал. Корнелий се обърна към плебса с надеждата да оправи това недоглеждане в законите и да принуди преторите да спазват стриктно своите едикти. Този път плебеите признаха логиката на подобна мярка и я превърнаха в закон.

За съжаление Цезар можеше единствено да наблюдава народните трибуни, не и да им съдейства. Патрициите нямаха право да участват в заседанията на плебейското събрание. Цезар нямаше право да стои в Кладенеца на комициите, нито можеше да гласува, да се изказва или да бъде страна при съдебен процес, провеждан пред събранието. Не можеше и да се кандидатира за народен трибун. Оставаше му заедно със събратята си патриции да следи заседанията от разстояние и да се задоволява с подслушване изказванията на плебеите.

Законодателната дейност на Корнелий разкриваше покровителя му Помпей в различна светлина. Цезар не беше подозирал, че властният пиценец има амбицията да се бори с несправедливостта. Но пък човек никога не знае: упоритостта, с която Гай Корнелий преследваше своите цели, навярно беше част от плановете на Помпей. По-вероятно беше обаче Помпей да се примирява с исканията на Корнелий, колкото да хвърля прах в очите на Катул или Хортензий, водачите на добрите люде. Защото добрите люде открай време бяха противници на идеята военното командване да се връчва на частни лица, а Помпей беше частно лице.

Че зад Корнелий стоеше Великия, пролича най-добре при следващия предложен законопроект. Гай Пизон, който беше оставен да управлява сам след заминаването на Глабрион на изток, беше злобно, посредствено и отмъстително човече, изцяло предано на Катул и добрите люде. Той никога не би позволил сенатът да връчи на Помпей специално поръчение, щеше да се съпротивлява с такава злост, че нищо чудно да събори стените на Курията с гласа си. Зад него твърдо стояха Катул, Хортензий, Бибул и останалите от глутницата. Като се изключи знатният му произход и популярното му име, Калпурний Пизон нямаше на какво да разчита при избора си за консул, освен на подкупи. Но Корнелий гласеше нов законопроект за купуването на гласове; Пизон и хората край него усетиха да се задава буреносен облак, особено след като плебсът даде да се разбере, че законопроектът ще мине. Разбира се, някой от народните трибуни на заплата при добрите люде би могъл да наложи вето, но нито Отон, нито Требелий, нито Глобул бяха достатъчно уверени, за да противоречат на мнозинството. Затова добрите люде предпочетоха да въздействат направо на гласоподавателите, а и на Корнелий, в смисъл че консулът лично ще предложи законопроект за купуването на гласове. Подобен закон, мислеше си Цезар, нямаше да застраши ничие положение, най-малкото това на Гай Пизон. Гай Корнелий се беше оставил да го излъжат.

Когато най-сетне инициативата пое Авъл Габиний, той дълго време дори не споменаваше за пиратите или за специално поръчение за Гней Помпей. Понеже беше доста по-хитър и съобразителен от Корнелий, предпочиташе да се занимава с второстепенни въпроси. Габиний не страдаше от алтруизъм. Скромният плебисцит, който успя да прокара през събранието, забраняваше на чуждестранни пратеници да заемат пари от римски граждани, доста умерен вариант на Корнелиевия проект. Но какво ли имаше предвид Габиний, когато прокара втори закон, според който сенатът няма право да се занимава с друго, освен с чужди делегации, през целия месец февруари? Цезар се досети и се засмя. Хитрец бе този Помпей! Колко се различаваше от времето, когато влезе в сената с наръчника на Варон за добро поведение под ръка, да не би да направи някой непростим гаф! Въпросният Габиниев закон подсказваше на Цезар, че Помпей е решил да стане за втори път консул. Никой не би могъл да спечели повече гласове от него, следователно той щеше да е първи консул и щеше да държи фасциите — символа на реалната власт — през януари, февруари би управлявал неговият колега, за да се върне върховната власт при него през март. Април отново се полагаше на втория консул, но ако през февруари сенатът се занимаваше единствено с чуждите делегации, Помпеевият съуправител можеше да направи нещо знаменателно едва през април. Гениално!

След всички тези по-скоро забавни вълнения на Форума изведнъж се намеси четвърти народен трибун, който имаше с какво да усложни живота на Цезар. Този човек се казваше Гай Папирий Карбон и щеше да поиска от плебейското събрание призоваването на съд на Цезаровия вуйчо Марк Аврелий Кота по обвинение в присвояване плячката от малоазийския град Хераклея след отнемането му от Митридат. За нещастие на Марк Кота тогава консул беше и Лукул, а двамата бяха добри приятели. Ненавистта на римските конници към Лукул щеше да се пренесе върху всеки негов съюзник или приятел, затова плебсът даде свобода на Карбон да действа. Любимият вуйчо на Цезар щеше да се защитава по обвинение в злоупотреби, но за негово съжаление не пред специалния съд, който навремето Сула създаде. Вместо от комисия от съдебни заседатели съдбата на Марк Кота щеше да се реши от самото плебейско събрание, сиреч от няколко хиляди римляни, решени на всяка цена да съборят Лукул.

— Нямаше какво да се краде! — обясняваше Кота на Цезар. — Митридат беше използвал в продължение на месеци Хераклея за своя база, след това градът беше обсаждан няколко месеца и когато влязох вътре, Цезаре, дори и плъхове нямаше! И това всички много добре знаят! Какво мислиш, че ще остане в един град, след като триста хиляди понтийски войници са презимували в него?

— Няма защо да се оправдаваш пред мен, вуйчо — отвърна му мрачно Цезар. — Аз не мога дори да те защитавам, защото делото ще се гледа в плебейското събрание, а аз съм патриций.

— Това се подразбира. Но Цицерон ще го направи вместо теб.

— Няма, вуйчо, не си ли чул?

— Какво да чуя?

— Цицерон е сломен от мъка. Най-напред умря първият му братовчед Луций, а преди няколко дни се спомина и баща му. На това отгоре Теренция страдала от ревматизъм и климатът в Рим по това време на годината не й понасял. Нали знаеш, в тяхното гнездо тя командва! Цицерон е заминал за Арпин.

— Тогава ще разчитам на Хортензий, брат си Луций и Марк Крас — заключи Кота.

— Няма да са толкова убедителни, вуйчо, но все ще свършат работа.

— Съмнявам се, много се съмнявам. Плебсът ми се е заканил жестоко.

— Какво да се прави, всеки, който е известен като приятел на горкия Лукул, се превръща в неприятел на конниците.

Марк Кота го изгледа иронично.

Горкият Лукул, така ли? Доколкото знам, той не е твой приятел!

— Така е, вуйчо Марк — съгласи се Цезар. — Но одобрявам финансовите реформи, които внесе на изток. Сула показа правилния път, но именно Лукул успя да го прокара. Вместо да оставя на римските публикани да източат всички богатства от източните провинции, Лукул осигури на Рим постоянни и значителни приходи, без да предизвиква местното население. Както стояха нещата навремето, публиканите бяха свободни да грабят, колкото пожелаят, да трупат печалби в полза на конниците, но и да настройват цели области срещу Рим. Не мога да скрия личната си неприязън към Лукул. Той не само че ме обиди жестоко, но и ме лиши от напълно заслужени военни почести. Като администратор обаче е много добър и съжалявам за него.

— Аз пък мога само да съжалявам, че двамата не се разбирате, Цезаре. В много отношения си приличате.

Цезар сепнато изгледа вуйчо си. Никога не беше забелязвал особена прилика между Аврелия и тримата й братя. Тази реплика обаче беше напълно в стила на майка му! Ето че именно Аврелия го гледаше с големите сивкавовиолетови очи на Марк Кота. Щом вуйчо му започва да прилича на майка му, значи е време да си върви. Освен това имаше среща със Сервилия.

Но и тя се оказа доста тъжна.

Ако Сервилия дойдеше преди него, винаги се събличаше и го чакаше гола в леглото. Но не и този ден. Цезар я завари да седи облечена на стола.

— Трябва да поговорим — каза тя.

— Някакъв проблем? — попита Цезар и седна срещу нея.

— От най-банално естество и като си помисля, неизбежен. Аз съм бременна.

— Разбирам — рече той и я изгледа изпитателно. — И как го приемаш?

— Със смесени чувства. — Сервилия прокара език по устните си — израз на необичайно безпокойство. — Ти как го приемаш?

Той вдигна рамене.

— Ти си омъжената, Сервилия. Проблемът е следователно твой.

— Да. Ами ако е момче? Ти все още нямаш син.

— А ти сигурна ли си, че е от мен?

— В това не може да има съмнение — заяви Сервилия. — Повече от две години спим в различни легла със Силан.

— Което означава, че проблемът е наистина сериозен. Остава ми да се надявам, че не е момче, защото мога да го призная за свой син само ако се разведеш със Силан и се омъжиш за мен, преди да родиш. Родиш ли го в дома на Силан, става автоматично негов син.

— Не си ли струва да опитаме? — с известна надежда попита Сервилия.

Цезар поклати глава.

— Не, късметът ми ще пожелае да бъде момиче.

— Нямам представа какво е. Изобщо не очаквах да се случи, затова не се концентрирах какво да бъде — момче или момиче. Само късметът ще определи.

Цезар с учудване откриваше, че Сервилия знае как да се владее. Нищо не можеше да я изненада.

— Тогава най-доброто решение ще е да привикаш спешно Силан под завивките. Надявам се вече си го сторила?

Тя бавно поклати глава, сякаш това е просто немислимо.

— Страхувам се, че това изобщо не е решение. Силан е болен човек. Ако не спим вече заедно, това изобщо не е заради мен. Той има проблеми с ерекцията и това го потиска още повече.

Цезар този път не се сдържа и тихо подсвирна.

— Значи скоро целият град ще научи нашата тайна.

Сервилия не се засегна от реакцията му, нито го обвини в егоизъм и безразличие към нещастието й. В много отношения двамата си приличаха, което навярно бе причина Цезар да не се обвърже с по-топли чувства към нея: и двамата бяха хора, у които разумът винаги надделяваше над емоциите.

— Не е задължително — усмихна се тя. — Ще говоря със Силан още днес, след като се прибере от Форума. Нищо чудно да го убедя да запази тайна.

— Да, така ще е най-добре, особено след като сгодихме децата си. Нямам нищо против да понеса отговорност за деянията си, но не ме радва ни най-малко да разстроя Юлия и Брут, като ги превърна в обект на клюки и подигравки. — Цезар се наведе, хвана я за ръката, целуна я и й се усмихна. — Това не е каква да е клюка, нали?

— Не — съгласи се Сервилия. — Всичко друго, но не и обикновена клюка. Още съм в първия месец, така че можем да продължим до май или юни. Ако ти желаеш.

— О, да — зарадва се Цезар, — желая го.

— След това, страхувам се, няма да можем да се виждаме най-малко седем-осем месеца.

— Ще ми липсва. И ти ще ми липсваш.

Този път тя посегна към ръката му и я стисна.

— Би ли ми направил една услуга, Цезаре? Докато сме разделени през тези седем-осем месеца?

— Каква услуга?

— Искам да прелъстиш Атилия, жената на Катон.

Цезар прихна.

— С други думи, да се занимавам с жена, която няма шансове да те измести? Хитро!

— Така си е, аз съм хитра жена. Бъди така добър! Моля те! Прелъсти Атилия!

Той не отговори веднага. Искаше да осмисли предложението й.

— Катон не си струва, Сервилия. Та той е само на двайсет и шест. Съгласен съм, че за в бъдеще може да се окаже пречка, но ми се ще да изчакам първо да порасне.

— Заради мен, Цезаре, заради мен! Моля те! Моля те!

— Толкова ли го мразиш?

— Мразя го достатъчно, за да искам пълното му унищожение — процеди през зъби Сервилия. — Катон не заслужава политическа кариера.

— Дали ще прелъстя Атилия или не, това няма да му попречи. Много добре го знаеш. Но пък щом толкова държиш, така да бъде.

— О, чудесно! Благодаря! — Сервилия тържествуваше. — А защо никога не си опитал с Домиция, жената на Бибул? Той вече си е заслужил честта да бъде рогоносец, превърнал се е в сериозен противник. Освен това Домиция е братовчедка на мъжа на сестра ми Порция. Това също ще засегне Катон.

— Сигурно е проговорил хищникът у мен. Чувствам се като сокол, който кръжи над жертвата си, спокоен, че винаги ще може да я улови. Колкото повече отлагам, толкова по-сладък ще е мигът на успеха.

— Катон е по-важен за мен.

„Сокол, как ли пък не“ — мислеше си Сервилия, докато се прибираше на Палатина. Цезар очевидно се изживяваше за царствена птица, но в поведението си спрямо Домиция се държеше като домашна котка.

Бременността и раждането бяха част от живота на всяка жена и като се изключи появата на Брут, Сервилия изпитваше по-скоро безразличие към подобни подробности. С Брут беше различно: него тя сама беше кърмила и хранила, сама беше подмивала и преобличала, сама го къпеше, сама си играеше с него и се опитваше да го забавлява. Но отношението й към двете момичета не беше същото. Сервилия ги остави на дойки и, общо взето, не се интересуваше от тях, докато не дойде време да се заеме с възпитанието им. Но и това вършеше по-скоро от чувство за дълг, отколкото от обич. Щом навършеха шест години, ги пращаше при Марк Антоний Гнифон, понеже според Аврелия училището било подходящо и за момичета. Нямаше причина да не й вярва.

Седем години след раждането на по-малката й дъщеря Сервилия беше заченала наново, този път от любовник. Детето щеше да е плод на единствената й плътска страст през живота. Чувствата, които изпитваше към Гай Юлий Цезар, не противоречаха на природата й, защото макар да бе способна жестоко да мрази, Сервилия беше родена и горещо да обича. Ако нещо във връзката им я потискаше, то беше самият Цезар и отношението му към нея. Сервилия отдавна се беше уверила, че той е мъж, който не желае да се подчини на чувствата и да се обвързва. Понеже го беше усетила още в началото, си спести участта на множеството други негови любовници, които или подлагаха чувствата му на проверка, или изискваха от него вярност, или се интересуваха от въпроси, които не се отнасяха до това, което се случваше в любовната му квартира.

Когато този следобед се беше запътила към дома на Цезар, Сервилия предварително се настройваше, че новината нито ще го направи щастлив, нито ще го привърже по-силно към нея. Оказа се напълно права. Цезар не се зарадва, нито се ядоса; както сам беше казал, проблемът беше неин и него не го засягаше. Дали Сервилия се бе надявала дълбоко в душата си, че Цезар ще пожелае да признае детето? Съмняваше се, затова и сега беше спокойна, далеч от всякакви мрачни или отчаяни мисли. След като Цезар беше вдовец, налагаше се само един развод — нейният със Силан. Но тя добре си спомняше как цял Рим беше осъдил Сула заради необоснования му развод с Елия. Не че Сула се беше обезпокоил от това: важното бе, че младата съпруга на покойния Скавър вече беше свободна. Цезар също не би се разтревожил. Разликата беше, че той имаше чувство за чест, напълно непознато на Сула; е, това чувство за чест не представляваше задължително добродетел, то беше по-скоро честолюбие и Цезар сам определяше кое е почтено и кое не. Той сам си беше наложил принципи на поведение, които ръководеха живота му. Така например никога нямаше да подкупи съдия, нямаше да граби провинцията, която управлява, нямаше да се превърне в поредния политически лицемер. А това доказваше, че Цезар предпочита трудния път към постигането на всяка цел; никога не би използвал прийоми, които биха улеснили политическото му издигане. Помагаха му невероятното самочувствие и увереност в собствените сили; Цезар нито за миг не се съмняваше, че притежава нужните способности, за да постигне целите. Но това не беше достатъчно той да поиска от Сервилия да се разведе със Силан. Цезар ни най-малко не държеше да се ожени за своята любовница, нищо че така би могъл да признае за свой наследник детето й. Защо ли? Сервилия много добре знаеше. Една подобна постъпка би била изтълкувана на Форума по един-единствен начин: самоувереният Цезар се оказваше поставен под чехъл от някаква жена.

Разбира се, Сервилия гореше от желание да се омъжи за Цезар. И то далеч не само за да признае той детето й. Искаше да се омъжи за него, защото го обичаше с цялото си сърце, защото разпознаваше у него един от онези велики римляни, които бяха достойни за жена като нея и никога не биха я разочаровали в очакванията й за политическа и военна кариера. Освен това Цезар се радваше на име и потекло, които по нищо не отстъпваха на нейните. Той беше равен по достойнство на Сципион Африкански и Сервилий Ахала, на Фабий Максим Кунктатор и Емилий Павел. Беше истински римски аристократ, притежаваше интелект, безгранична енергия, сила и решителност. Идеален съпруг за всяка една Сервилия Цепионида. Идеален баща за нейния любим Брут.

Когато се прибра вкъщи, вече наближаваше време за вечеря и Децим Юний, както я осведоми икономът, беше в кабинета си. „Какво ли му има на него?“ — попита се за сетен път Сервилия, щом влезе. Силан тъкмо пишеше някакво писмо. Беше на четирийсет години, но вече изглеждаше на петдесет, на лицето му се бяха врязали дълбоки бръчки — израз на постоянните му физически страдания. Рано посивялата му коса се сливаше с посивялата му кожа. Силан се стараеше да се справи възможно най-добре със задълженията си на градски претор, но това му костваше усилия, които съвсем подкопаваха здравето му. Болестта, която го мъчеше, беше толкова загадъчна, че в цял Рим не се намери лекар да определи диагнозата. Във всеки случай напредваше толкова бавно, че според лекарите Силан не е бил засегнат от някакво конкретно увреждане. Едва ли имаше тумор, черният му дроб беше наред. След две години би могъл да се кандидатира за консул, но Сервилия беше убедена, че му липсва енергията за успешна предизборна кампания.

— Как се чувстваш днес? — попита тя, докато сядаше на стола пред писалището.

Силан вдигна поглед от листа, щом тя влезе, и й се усмихна. Остави писеца по-скоро с удовлетворение. Колкото по-дълго време живееха заедно, толкова повече я обичаше, но неспособността му да бъде истински съпруг го измъчваше по-жестоко от болестта. Даваше си ясна сметка за собствените недостатъци, затова след като скоро след раждането на Юнила болестта го връхлетя, се страхуваше, че Сервилия ще го подложи на укори и нападки. Тя обаче никога не изрече дума срещу него, дори след като болките в стомаха му го принудиха да спи в отделна стая. След като всеки опит да се любят завършваше с провал, Силан си рече, че ще е по-почтено да се отдели изобщо от жена си. Щеше да се радва двамата да се прегръщат и целуват, но Сервилия не беше от гальовните жени.

— Както обикновено — отговори й откровено Силан.

— Искам да говоря с теб, съпруже.

— Разбира се, Сервилия, слушам те.

— Бременна съм и имаш достатъчно основание да знаеш, че детето не е от теб.

Той пребледня. Сервилия скочи на крака и отиде до масата при стената, където стояха две гарафи и няколко сребърни чаши. Наля в едната вино и му помогна да го изпие. Силан понечи да повърне, но се сдържа.

— О, Сервилия! — възкликна той, след като се посъвзе. Жена му беше седнала отново на мястото си.

— Ако това може да ти послужи за утеха — продължи тя, — този факт няма нищо общо с твоята болест и непълноценност. Да беше надарен като самия Приап, пак щях да легна с този мъж.

От очите му бликнаха сълзи.

— Избърши се, Силане! — тросна се Сервилия.

Той послушно извади кърпата си.

— Кой е той? — попита.

— Ще ти кажа после. Най-напред искам да решиш как да постъпиш. Бащата на детето не желае да се ожени за мен. Това би накърнило обществения му блясък, а на него той държи повече, отколкото на всичко друго. Освен това не мога и да го съдя за това, сам разбираш.

— Как можеш да разсъждаваш толкова трезво? — учуди се Силан.

— Не виждам каква полза да се държа другояче! Да не очакваш да крещя и да се дера от мъка. Та всички да разберат какво се е случило?

— Предполагам, че така е по-добре — рече той примирено и въздъхна. Прибра кърпата и продължи: — Разбира се, че е по-добре така. Но пък иначе би дала някакво доказателство, че си човешко същество. Ако нещо у теб винаги ме е притеснявало, Сервилия, то е, че у теб няма никаква човещина, ти си неспособна да възприемеш човешките слабости. Цял живот си се придържала към нормите с ловкост, на която би завидял и най-талантливият кариерист.

— Доста странно твърдение — възрази Сервилия.

— Е, това е качеството, което открай време съм надушвал у теб… И за което винаги съм ти завиждал, защото сам никога не съм го притежавал. Възхищавам ти се. Но подобно качество не предизвиква съчувствие.

— Не си хаби съчувствието за мен, Силане. По-скоро ми отговори на въпроса. Какво смяташ да правиш с мен?

Той се изправи и се хвана с две ръце за облегалката на стола, преди да се увери, че краката го държат. Направи няколко крачки, без да я поглежда. Беше толкова спокойна, толкова невъзмутима, сякаш нещастието изобщо не я засягаше!

— След като нямаш намерение да се омъжиш за бащата, най-добре е за известно време да се прибера в общата ни спалня, колкото да изглежда, че детето е мое — предложи накрая съпругът й и седна отново.

Тя дори не се постара да изглежда радостна и доволна. Не, не и Сервилия!

— Това е разумно решение, Силане — съгласи се Сервилия. — Аз така бих постъпила на твое място, но човек никога не знае един мъж от кое точно ще се засегне най-много.

— Аз съм дълбоко засегнат, Сервилия, но няма защо да показвам, че съм засегнат, не и пред външни хора. Надявам се, че никой не знае?

— Той знае, но няма да каже на никого.

— Отдавна ли си бременна?

— Не. Ако двамата отново легнем заедно, съмнявам се, че някой ще заподозре, че детето не е било от теб.

— Е, била си доста потайна, след като дори не подозирах. В един провален брак винаги ще се намери кой да раздухва клюките.

— Клюки няма да има.

— Кой е той? — отново попита Силан.

— Гай Юлий Цезар, разбира се. Не бих си рискувала репутацията за друг.

— Не, разбира се, че не би го сторила. Цезар се слави с потекло, достойно за мъжките му атрибути, ако се вярва на мълвата — изрече с горчивина Силан. — Влюбена ли си?

— О, да.

— Разбирам те, макар че на мене ми е противен. Жените открай време са ставали на глупачки заради него.

— Аз не съм станала на глупачка — хладно отвърна Сервилия.

— Така е. Възнамеряваш ли и занапред да се срещаш с него?

— Да, възнамерявам да го виждам цял живот.

— Все някой ден ще се разчуе, Сервилия.

— Нищо чудно, но никой от двама ни няма интерес връзката ни да стане публично достояние. Затова ще се постарая да не се случи.

— За което би трябвало да ти благодаря, предполагам. С малко повече късмет, вече ще съм покойник, щом клюката се разнесе.

— Аз не желая смъртта ти, съпруже.

Силан се засмя невесело.

— Навярно и затова трябва да съм ти благодарен! Не бих се учудил, ако решиш да ме премахнеш, за да постигнеш целите си.

— Нямам такива намерения.

— Разбирам. — Изведнъж лицето му се промени. — Но богове, Сервилия, какво сте направили! Та вашите деца са сгодени! Как можеш да се надяваш никой да не разбере?

— Не виждам защо точно Брут и Юлия биха заплашили нашата връзка. Ние не се срещаме на място, което те да посещават.

— Или което, който и да е друг да посещава. Освен това робите се страхуват от теб.

— Именно.

Силан подпря глава на ръцете си.

— Искам да остана сам, Сервилия.

Тя веднага стана от стола.

— Вечерята ще е готова всеки момент.

— Няма да вечерям.

— Трябва да хапнеш нещо — заръча му тя, преди да излезе. — Забелязала съм, че болките се успокояват поне за няколко часа след хранене, особено ако се нахраниш добре.

— Не и днес! Хайде, Сервилия, върви си!

Тя излезе. С изненада установи, че изпитва нежни чувства към мъжа си.



Плебейското събрание призна Марк Аврелий Кота за виновен в злоупотреби с властта, наложи му глоба по-голяма от цялото му състояние и му забрани да живее на разстояние по-малко от четиристотин мили от Рим.

— Което означава, че дори в Атина не мога да се заселя — оплака се осъденият пред по-малкия си брат Луций и племенника си Цезар. — Масилия пък ме отвращава. Мисля, че ще замина за Смирна при чичо ни Публий Рутилий.

— По-добре при него, отколкото при Гай Верес — утеши го Луций Кота, който беше изненадан от присъдата.

— Чувам, че плебсът щял да възнагради Карбон с правото да се ползва с почести на консул — подхвърли презрително Цезар.

— Сиреч да го придружават ликтори?

— Е, което си е истина, след като Глабрион замина за новата си провинция, можем да си позволим подобен лукс. Не ще и дума, вуйчо, досега плебсът можеше да определя кой да влезе в сената, можеше да налага консули и претори, но за пръв път чувам, че плебейското събрание има правото да връчва империум! — Цезар не беше на себе си от гняв. — И това всичкото заради алчността на публиканите.

— Да живеят, Цезаре — махна с ръка Марк Кота. — Времената се менят, това е. Приеми, че това е окончателният реванш, който конническото съсловие си взема от Сула. Колко предвидливо от моя страна, че навреме прехвърлих имотите си на Луций.

— Всичко твое ще те последва в Смирна — увери го Луций Кота. — Вярно е, че те осъдиха конниците, но сред твоите зложелатели имаше и доста сенатори. Склонен съм да простя на Катул, Гай Пизон и останалите заради бездействието им, но Публий Сула, онова негово протеже Автроний и всички други от техните среди буквално помогнаха на Карбон по време на процеса. Както и Катилина. Това, виж, никога няма да им простя.

— Нито пък аз — добави Цезар, като се опита да се усмихне. — Аз много те обичам, вуйчо Марк, добре го знаеш. Но дори заради теб не бих се прежалил с жената на Публий Сула, онази вещица, сестрата на Помпей.

Тримата се засмяха и навярно донякъде се утешиха с мисълта, че злодеят Публий Сула е длъжен да прекарва всяка нощ със сестрата на Помпей, която не само не можеше да се похвали с младост и хубост, но и си прекарваше времето най-вече с каната с вино.

Авъл Габиний нанесе своя голям удар в края на февруари. Само той си знаеше колко му е струвало да стои през цялото това време със скръстени ръце и да залъгва римляните, че точно той, председателят на колегията на народните трибуни, е най-неамбициозният от всички. Макар да му се носеше лоша слава като на всеки римлянин от Пицен (което пък значеше, че е човек на Помпей), Габиний не беше съвсем парвеню. И баща му, и чичо му бяха членували в сената, а в жилите им течеше знатна римска кръв. Габиний имаше амбицията да отхвърли покровителството на Помпей и да заработи за самия себе си, нищо че очевидно не беше в състояние да създаде своя фракция в сената. Работата беше там, че Помпей далеч не беше толкова велик, колкото му се искаше да бъде. Габиний си търсеше по-силни съюзници, по възможност кореняци римляни; много неща у събратята му пиценци го отблъскваха, най-вече отношението им към Рим. Помпей живееше с чувството, че струва повече от Рим, а Габиний не беше съгласен. Е, всичко си имаше обяснение! В своята затънтена провинция Помпей се държеше като цар, докато в Рим нямаше голямо влияние. Повечето римляни родом от Пицен се гордееха с това, че служат на своя знатен земляк, който вече беше наложил своето превъзходство над далеч по-привилегировани съперници.

Ако Авъл Габиний, расовият гал, недоволстваше от подчинението си на Помпей, то затова си имаше причина, и тази причина беше Гай Юлий Цезар. Двамата бяха почти връстници, бяха се запознали по време на обсадата на Митилена и оттогава ги свързваше близка дружба. Габиний беше във възторг от по-младия Цезар, който показваше и способности, и сила на характера, подсказващи, че един ден всеки би имал полза от приятелство с него. Габиний познаваше мнозина римляни, красиви като Цезар, атлети или чаровници като него, да не говорим за множеството наследствени аристократи; но у Цезар имаше много повече. Да бъдеш едновременно интелектуалец и да водиш войската насред най-големи опасности само по себе си представляваше забележително съчетание, тъй като повечето интелектуалци съзнаваха твърде добре рисковете от храбростта. Цезар сякаш беше способен да забрави за всичко, което би попречило на успеха му. С каквото и да се заемеше, намираше начин да използва само онези свои качества, които биха му спомогнали в най-голяма степен. Освен това притежаваше воля, каквато Помпей не познаваше, сила, която напираше от гърдите му и която му помагаше да премахне всяко препятствие. Цезар не мислеше каква цена ще заплати за успеха и нямаше нещо, което да го уплаши.

И макар през годините след обсадата на Митилена да се бяха виждали рядко, Габиний продължаваше да мисли за Цезар. Най-накрая Авъл Габиний си обеща, че един ден, когато Цезар създаде свое крило в сената, той ще стане един от най-верните му привърженици. Как точно щеше да се освободи от клиентската си зависимост към Помпей, Габиний още не знаеше. Помпей беше негов патрон, следователно трябваше да работи за него подобно на всички останали клиенти. Но така или иначе Габиний искаше да се изяви на Форума не толкова заради своя покровител Гней Помпей Велики, Първия сред римляните, колкото за да се докаже пред младия и все още относително неизвестен Юлий Цезар.

Дори не си направи труда най-напред да се изкаже в сената; откакто народните трибуни си бяха възвърнали всички предишни правомощия, това не беше необходимо. По-добре да нанесе своя удар на сената възможно най-неочаквано; нека плебсът пръв научи за предложението му, при това на заседание, за което никой не е предполагал, че ще се случи нещо необичайно.

Когато Габиний се качи на рострата, за да се изкаже, в Кладенеца на комициите присъстваха не повече от петстотин души. Това бяха професионални гласоподаватели, ядрото на плебейското събрание, което не изпускаше заседание и беше способно да изрецитира дума по дума всяка по-знаменита реч, произнесена от трибуната. Това бяха и хората, които единствено си спомняха в подробности текстовете на плебисцитите, приемани през последните десетилетия.

Стълбите пред сената също бяха полупразни: присъстваха само Цезар, неколцина от сенаторите — клиенти на Помпей, включително Луций Афраний и Марк Петрей, както и Марк Тулий Цицерон.

— Ако ни трябва конкретен повод да си спомним колко сериозна е пиратската опасност за Рим — обърна се Габиний към плебса и малцината сенатори пред Курията, — то нападението в Остия и пленяването на сицилийското зърно би следвало да послужат като сериозен стимул за управленска активност! Но какво сторихме, за да прочистим Нашето море от тази напаст? Какво направихме, за да гарантираме житната реколта, да бъдем сигурни, че римските граждани няма да гладуват, че ще имат достатъчно пари, за да плащат своя хляб? Какво постигнахме в желанието си да защитим нашите търговци и техните кораби? Какво свършихме, за да не позволим дъщерите ни да бъдат отвличани в робство, да спасим дори преторите си от плен? Много малко, драги представители на плебса. Твърде, твърде малко!

Цицерон се настани до Цезар и го бутна по ръката.

— Става интересно, но защо ли не се изненадвам? Имаш ли представа накъде бие, Цезаре?

— Имам.

Габиний продължи да говори. Личеше си, че е в добро настроение.

— Онова твърде малко, което направихме през последните четирийсет години, откакто Антоний Оратор за последен път се бе опитал да ни спаси от пиратите, бе започнато едва след края на управлението на нашия диктатор — тогава, когато неговият верен съюзник и колега Публий Сервилий Вация замина да управлява Киликия с изричната заповед да разгроми пиратите. За целта му беше връчен пълен проконсулски империум и той имаше право да набира флотилия от всички градове, засегнати от пиратите, включително Кипър и Родос. Проконсулът започна с Ликия и се справи със Зеникет. Бяха му нужни три години, за да надвие един-единствен пират! При това този пират действаше в Ликия, далеч от скалистите и недостъпни брегове на Памфилия и Киликия, където се крият най-опасните морски разбойници. Останалата част от своя дълъг мандат в резиденцията в Тарс Вация отдели на една лесна и безсмислена война срещу племето на исаврите, памфилски земеделци, които живееха дълбоко навътре в сушата! Когато ги победи, сиреч превзе двете им градчета, нашият сенат му предложи да си прикачи ново прозвище към името си — „Исаврик“. Представяте ли си?! Е, не е много вдъхновяващо да се казваш Вация — Патравия? Друго си е, след като си бил просто Публий Патравия от плебейската фамилия Сервилии, изведнъж да станеш Публий Сервилий Патравия Победителя на исаврите! Трябва да признаем, че това допълнение „Исаврик“ придаде известен блясък на едно недотам лицеприятно име!

За да подчертае думите си, Габиний вдигна тогата си на височината на мускулестите си бедра и започна да крачи напред-назад по рострата, прилепил плътно коленете си едно до друго: слушателите му избухнаха в шумен смях.

— Следващото действие от нашата вълнуваща история — продължи Габиний — се разигра на и около остров Крит. Без никаква причина, освен това че баща му, Антоний Оратор — доста по-способен от сина си, но въпреки това неуспял да доведе начинанието докрай, — вече е бил командирован от римския сенат и народ да се сражава с пиратите, преди седем години Марк Антоний-син се сдоби с подобно назначение, този път само от страна на сената, както повеляваха законите на нашия диктатор. През първата година от своето командване Антоний не правеше друго, освен да пикае неразредено вино из всички кътчета в западната половина на Нашето море. Присвои си славата от едно-две спечелени сражения, но така и не представи убедителни доказателства за това, като например носовете на поне няколко пленени пиратски кораба. След като измина тази година, Антоний изду платна и отплава за Гърция. Там в продължение на две години гонеше пиратските главатари от остров Крит, настигайки ги колкото да го направят за смях. Ластен и Панарес буквално го разбиха! И най-накрая съсипаният от мъка Тебеширен човек — защото това е, което името му Кретик в действителност означава! — предпочете да отнеме живота си, за да не се излага пред римския сенат, своя работодател.

Най-накрая се появи поредният наш виден съгражданин с чудесно име — онзи Квинт Цецилий Метел, който е внук на Метел Македоник и син на Козлето — Метел Капрарий Козлето. По всичко личи, че Метел Козлето е решил да се превърне във втория Кретик! Но дали Кретик ще означава Победител на критяните или Тебеширен човек? Как мислите, събратя плебеи?

— Тебеширен човек! Тебеширен човек! — възкликна множеството.

Габиний продължи:

— А с това, скъпи приятели, свършваме с историческия преглед и се озоваваме отново в настоящето. Имаме пред себе си катастрофата в Остия, пълният застой в Крит, сигурният и необезпокояван от никого живот на пиратите из техните бази — от Гадес в Испания до Газа в Палестина! Нищо не беше направено срещу тях! Нищо!

— Какво ни предлагаш тогава, Габиний? — подвикна Цицерон от стълбите пред сената.

— О, но това е Марк Цицерон! Привет, привет! — зарадва се Габиний. — А до него Цезар! Двамата най-видни оратори в Рим са седнали да слушат скромните думи на един пиценец. За мен това е чест, още повече че освен вас двамата почти не виждам друг сенатор да присъства. Няма го Катул, няма го Пизон, няма го Хортензий, няма го и върховният понтифекс Метел Пий!

— Не го увъртай, човече, давай нататък — подкани го Цицерон, видимо поласкан.

— Благодаря за вниманието, точно това смятах да направя. И така, питам аз, какво да правим? Отговорът е прост, членове на плебса. Намираме си подходящ човек. Един ще ни стигне. Човек, който вече е бил консул, за да бъдем сигурни в неговото конституционно положение. Човек, който е изграждал военна кариера на бойното поле, а не на първата редица в сената. Ние намираме този човек и под „нас“ разбирам нашето достопочтено събрание, а не сената! Сенатът вече опита всичко — от патравите крака до тебеширените кози рога — без никакъв успех. Бих казал, че сенатът сам трябва да се откаже от правата си да взема решение по този въпрос, който все пак засяга всички ни еднакво. Повтарям значи, намираме си човек, който да е бил вече консул и да притежава завидни тактически способности. След това ние му възлагаме поръчение да изчисти Нашето море от пирати — като се тръгне от Херкулесовите стълбове и се стигне до устието на Нил и Евксинския понт. Ние му даваме срок от три години и до края на тези три години трябва да е свършил цялата работа. Ако не е успял, членове на плебса, пак ние ще го осъдим и ще го накажем с вечно изгнание от Рим!

Изведнъж на площада се показаха неколцина от партията на добрите люде, извикани по спешност от клиентите си, които имаха за задача да наглеждат събитията на Форума дори когато не се очаква нищо специално. Вече цял Рим бе научил, че Авъл Габиний говори за борбата с пиратите и по-специално за върховното командване. Добрите люде добре знаеха, че Габиний има една-единствена цел: да поиска от плебса да връчи командването на Помпей. А това не биваше да се допуска. Помпей не биваше да получава второ специално поръчение! Никога и за нищо на света! Това му даваше повод да се мисли за по-велик от всички останали.

За разлика от Габиний Цезар можеше да наблюдава целия площад, затова пръв забеляза Бибул да слиза по трибуните на Кладенеца, а след него дойдоха Катон, Ахенобарб и младият Брут. Сервилия нямаше да се зарадва, ако научеше, че синът й е в компанията на Катон. Брут навярно си даваше сметка за това, защото непрекъснато се оглеждаше. Навярно заради това дори не слушаше какво точно говори Габиний, докато Бибул, Катон и Ахенобарб бяха почервенели от яд.

Габиний отново поде:

— Този човек трябва да се ползва с пълна свобода на действие. Щом се захване с работа, не бива да му пречат никакви ограничения, наложени от сената или народното събрание. Това, разбира се, означава, да му връчим неограничен империум, но далеч не само за бойните действия, водени по море! Властта му трябва да се простира на петдесет мили навътре в сушата навсякъде по бреговете на Нашето море. По бреговата ивица неговата власт трябва да стои над тази, на който и да е провинциален управител. Трябва да разполага с поне петнайсет легати с пропреторски статут и да е в положение сам да избира как и кога да ги използва, без някой да му се меси в избора. Ако се окаже необходимо, може да му се предаде цялото съдържание на държавната хазна, освен това да му се разреши да налага еднократни данъци за строеж на кораби или набиране на доброволци навсякъде, където се ползва с империум. Този човек трябва да разполага с колкото кораби, флотилии и флоти иска, както и с колкото римски легионери ще му бъдат нужни.

В този момент Габиний най-сетне забеляза новодошлите и изведнъж се сепна, сякаш е срещнал привидения. Погледна Бибул в очите и широко се усмихна. Катул и Хортензий не го бяха удостоили с внимание, но Бибул, един от техните политически наследници, беше напълно достатъчен.

— Ако предадем това специално поръчение за борба с пиратството на един човек, членове на плебса — възкликна Габиний, — поне трябва да сме сигурни, че той наистина ще изкорени пиратството! Ако позволим на определени членове на сената да ни изплашат или попречат, то само ние и никоя друга институция ще носим цялата отговорност за евентуален провал — последствие от нашата слабост. Нека се спасим веднъж завинаги от пиратството! Време е да свършим с полумерките, с компромисите, с угодничеството и подаването на лъжицата от шурей на баджанак, нека престанем да търпим себичността на знатните фамилии, които смятат, че защитата на Рим им принадлежи по право! Време е да престанем с бездействието и да си свършим работата както трябва!

— Няма ли най-сетне да го назовеш, Габиний? — извика Бибул от дъното на Кладенеца.

Габиний го погледна неразбиращо.

— Кое да назова, Бибуле?

— Името, името!

— Аз няма предвид ничие име, Бибуле, просто предлагам решение.

— Глупости! — обади се с властния си и груб тон Катон. — Това са пълни глупости, Габиний! Имаше предвид съвсем конкретно име! Името на твоя господар, на онова пиценско парвеню, чиято най-голяма радост е да съсипва традициите и обичаите на Рим! Не си седнал да ни говориш, воден от патриотизъм! Застанал си тук, за да защитиш интересите на господаря си Гней Помпей Велики!

— А, ето едно име! Катон ни предложи човек! — възкликна Габиний. — Марк Порций Катон ни предложи конкретен човек! — Той се облегна на дървената преграда, приведе се напред и дори леко клекна, за да доближи глава до застаналия под него Катон. — Теб не те ли избраха за военен трибун, Катоне? Доколкото си спомня, жребият те изпрати да служиш при Марк Рубрий в Македония? Пак, доколкото знам, Марк Рубрий вече е заминал за провинцията си? Не мислиш ли, че е крайно време да отидеш да пречиш на Рубрий в Македония, вместо да пречиш на нас, в Рим? И все пак благодаря за предложението! Ако не беше споменал Гней Помпей, така и нямаше да се сетя кого да посоча.

С което завърши речта си и набързо разпусна заседанието, преди някой от народните трибуни, купени от добрите люде, да е дошъл.

Бибул рязко се извърна към тримата си придружители. Леденият му поглед беше способен да убива. Щом се изкачиха до нивото на площада, протегна се и сграбчи Брут за ръката.

— Можеш да ми направиш една услуга, момче — рече, — след което се прибирай у дома. Намери Квинт Лутаций Катул, Квинт Хортензий и консула Гай Пизон. Кажи им веднага да дойдат у нас да говорим.

Скоро след това тримата водачи на добрите люде вече седяха в кабинета на Бибул. Катон също им правеше компания, но Ахенобарб си беше отишъл.

— Всичко беше толкова спокойно, дори Помпей Велики си мълчеше — отбеляза Катул, слаб, светлокос и светлокож мъж, у когото повече личеше, че е наследник на Цезарите, отколкото на Домициите, към които принадлежеше майка му.

Катуловият баща беше далеч по-силна фигура от сина си, но пък и се бореше с далеч по-силен съперник — великия Гай Марий. Катул Цезар загина по време на клането, което полуделият Марий устрои на своите противници в началото на злокобния си седми консулски мандат. По-късно младият Катул се компрометира в очите на консервативните среди, след като през всичките години, докато Сула беше в изгнание в Гърция и Мала Азия, остана в Рим. Катул просто не вярваше, че Сула ще успее да надвие Цина и Карбон. Естествено, когато Сула стана диктатор, Катул се озова в твърде деликатно положение и му бяха нужни усилия да увери новия римски господар в своята лоялност. В крайна сметка именно Сула го назначи за консул — заедно с Лепид, който се разбунтува… И свърши трагично. И макар тъкмо Катул да беше разгромил бунтовника Лепид, командването в Испания, където метежникът Квинт Серторий се беше отцепил в отделна държава, беше предадено на Помпей. Катул цял живот беше преследван от подобна съдба: никога не му се удаваше случай истински да блесне, да докаже, че е достоен наследник на забележителния си баща.

Вече бе прехвърлил петдесетте и в душата си таеше завист и злоба. Докато слушаше сега Бибул, си даваше сметка, че не знае как точно да попречат на Габиний. Нищо друго не му идваше наум, освен пак да обедини целия сенат срещу възлагането на повторно специално поръчение.

Бибул беше доста по-млад от него, освен това изпитваше още по-голяма омраза към надменните красавци, решили, че светът е създаден, за да го управляват. Той знаеше, че в сената се намират твърде много хора, склонни да одобрят Помпеевото назначение, щом се отнасяше до толкова сериозен проблем като пиратството.

— Няма да стане! — отговори той откровено на Катул.

— Трябва да стане! Не можем да позволим на този пиценски селянин да управлява Рим, все едно е пиценска колония! Та по какво се различава Пицен от останалите области в Италия? По това, че там живеят някакви самозвани римляни, които в действителност са наследници на чисти гали! Погледнете го само на какво прилича този Помпей! Същински варварин! Погледнете и Габиний! И какво, ние, истинските римляни, трябва да се принизим дотам да слушаме заповедите на някой си Помпей? Да го издигнем повторно до положение, до което никой почтен римлянин не може да се изкачи? Велики! Как можа един римски аристократ като Сула да позволи на Помпей да си прикачи подобно прозвище?

— Съгласен съм с теб! — подкрепи го Гай Пизон. — Това е напълно неприемливо!

Хортензий въздъхна.

— Сула имаше нужда от него. Сула бе готов на всичко, за да сложи край на изгнанието си — допълни той и вдигна рамене.

— Няма защо да се заяждаме със Сула — възрази Бибул. — Трябва да запазим спокойствие, иначе ще изгубим. Ситуацията е в полза на Габиний. Истината, Квинт Лутаций, е, че сенатът наистина не успя да се справи с пиратите, а аз не вярвам нашият мил Метел да се представи по-добре в Крит. Нападенията на Остия беше просто повод за Габиний да предложи своето решение.

— Да не искаш да кажеш — учуди се Катон, — че не сме в положение да попречим на Помпей да получи властта, която Габиний предлага?

— Точно това искам да кажа.

— Помпей няма да се справи с пиратството — горчиво се усмихна Пизон.

— Точно така — потвърди Бибул. — Може би ще е най-добре да гледаме отстрани как плебейското събрание връчва командването на Помпей. След което ще си стоим със скръстени ръце и ще чакаме той сам да се провали. Така ще приключим веднъж завинаги с него.

— Не — възрази Хортензий. — Има начин Помпей да бъде отстранен още сега. Можем да предложим на плебса и друго име, което избирателите да предпочетат.

Настъпи кратко мълчание, нарушавано единствено от скърцането на Бибуловия писец по хартията.

— Марк Лициний Крас! — възкликна той. — Блестящо, Хортензий, блестящо! Той е почти толкова добър пълководец като Помпей, освен това се ползва с широка подкрепа сред конниците. Те се грижат само за едно — да не изгубят пари. Заради пиратите нашите богаташи губят милиони сестерции годишно. Никой в Рим няма да забрави как Крас смаза въстанието на Спартак. Този човек е гениален организатор. Освен това е безкомпромисен като Митридат.

— На мен лично Крас никак не ми се нрави като човек, но поне е човек с потекло — зарадва се Пизон. — Пък и шансовете му не отстъпват на Помпеевите.

— Много добре. Ще поискаме от Крас да се кандидатира за специалното поръчение срещу пиратите — рече Хортензий. — Кой ще му го съобщи?

— Аз — отговори Катул и погледна строго Пизон. — Междувременно, консуле, предлагам твоите служители да свикат сенаторите на заседание утре призори. Габиний не отвори дума за ново заседание на плебса, затова ще повдигнем въпроса пред сената и ще си подсигурим сенатконсулт, предлагащ на плебса да назначи Крас.



Но както Катул щеше да установи при посещението си у Крас, някой вече ги беше изпреварил.

След разпускането на плебейското събрание Цезар бързо напусна Форума и се запъти към деловата квартира на Крас, който прекарваше деня си в една многоетажна сграда зад Мацелум Купеденис, пазара за цветя и подправки, който държавата бе принудена да отдаде на търг още преди години; това беше начин да се финансира походът на Сула срещу Митридат. По онова време Крас беше още млад и не разполагаше с пари да купи пазара; но по време на суланските проскрибции се организира повторен търг и този път той беше добре подготвен. В момента притежаваше голяма първокласна пазарна площ недалеч от източния край на Форума. Към пазара се добавяха и дузината складове, в които търговците съхраняваха стоката си от пипер, нард, тамян, канела, мехлеми, парфюми и екзотични аромати.

Крас беше внушителен мъж: заради широките си рамене създаваше впечатление, че е много висок. Но макар, че бе едър, нямаше и грам тлъстина по себе си. Вратът, раменете и торсът му се сливаха в единно цяло, което — заедно с привидно благото му изражение — го оприличаваше в очите на всички, които го познаваха, на вол… На вол, който знае да мушка с рога. Крас се беше оженил за вдовицата на двамата си покойни братя, една знатна сабинянка на име Аксия, която бе придобила прозвището Тертула, задето се бе омъжила за трима братя последователно. Крас имаше двама сина, от които по-големият, Публий, всъщност беше от неговия брат Публий. На него му оставаха десет години, докато влезе в сената, докато наследникът на Крас, Марк, беше с няколко години по-малък. Никой не можеше да упрекне Крас в бягство от семейните задължения. Цял Рим знаеше, че е бил и ще си остане предан на жена си. Но не изпитваше голяма страст към нея. Марк Лициний Крас имаше слабост към едно-единствено нещо на света — парите. Някои го смятаха за най-богатия човек в Рим, но Цезар, който сега изкачваше стълбите до петия етаж на сградата, знаеше, че не е така. Състоянието на Цепионите беше многократно по-голямо, също както и имуществото на човека, за когото му предстоеше да разговаря с Крас — Помпей Велики.

Това, че Крас бе предпочел да заеме петия етаж, вместо да се настани в удобните помещения на първия, беше типично за него. Той добре знаеше как вървят цените на наемите. Колкото по-високо се намира наемателят, толкова по-малко плаща. Защо да харчи няколко хиляди сестерции в повече, за да използва сам приземния етаж, вместо да го даде под наем? Освен това стълбите служеха за здравословни физически упражнения. Пък и Крас не се интересуваше какво впечатление ще остави у другите. Седеше си зад писалището в общата кантора и наблюдаваше целодневно висшите си служители.

— Време е за разходка на чист въздух! — подкани го от вратата Цезар, без дори да влезе в стаята.

Крас веднага стана от мястото си и го последва. Долу ги посрещна отново шум и глъчка.

Цезар и Крас бяха добри приятели — още откакто Цезар служеше в щаба му по време на войната срещу Спартак. Мнозина се чудеха на подобна близост между двамата, защото различията в характерите им пречеха да забележат многото общи черти. Колкото и противоположни да бяха, Крас и Цезар се стремяха към властта и взаимно се оценяваха за това.

На тяхно място повечето римски мъже биха отишли в някоя гостилница да похапнат лютива свинска кайма с хлебче от трици и сланина. Обаче Цезар обикновено не беше гладен, а за Крас да се храни вън от дома бе ненужно харчене на пари. Двамата се облегнаха на една стена, отделяща някакво училище на открито и сергия за пипер.

— Добре, тук няма кой да ни чуе — почеса се по голото теме Крас; скалпът му беше лъснал скоро след знаменитото му съвместно управление с Помпей. Крас непрекъснато се оплакваше, че косата му е окапала заради преживените тревоги откъде да си възвърне хилядата таланта злато, които похарчи, за да се докаже над колегата си в очите на народа. Че плешивината най-вероятно беше следствие от напредналата му възраст, дори не му хрумваше. Тази година той навършваше петдесет, но за него това не беше обяснение. Марк Крас за всичко обвиняваше тревогите си около трупането на пари.

— Очаквам още тази вечер да бъдеш навестен — започна да обяснява Цезар, без да сваля поглед от едно възхитително чернокосо момиченце, което слушаше урока си в съседство, — и то не от друг, а от нашия скъп Квинт Лутаций Катул.

— О, така ли? — учуди се Крас, без да сваля поглед от астрономическата цена, която продавачът на пипер без изписал с тебешир на дървената табелка пред глинената делва. — Какво си надушил, Цезаре?

— Вместо да висиш по цял ден над сметките си, по-добре да се беше разходил до Форума.

— Интересно ли беше на плебейското събрание?

— Много интересно, истинско представление. Но не беше неочаквано, не и за мен. Аз още миналата година си поговорих с Великия, затова нищо не ме учуди. Но се съмнявам, че някой друг е знаел, като изключим Афраний и Петрей, които ми правиха компания пред Курията. Предполагам, че нарочно не се присъединиха към събранието, да не би да се издадат предварително. И Цицерон беше с мен, но той просто си е любопитен. Има нюх кога ще се случи нещо интересно на Форума.

Крас беше наясно с политическия живот в града, затова най-сетне отмести поглед от цената на пипера и изгледа Цезар.

— Охо! И какво е намислил нашият Велик приятел?

— Габиний предложи на плебса да приеме закон, с който на един човек да се връчи неограничен империум и неограничени пълномощия. Целта на това е да се сложи край на пиратството — усмихна се Цезар, когато възхитителното момиченце удари момчето до себе си с дървената си табла.

— Идеална задача за Великия — съгласи се Крас.

— Разбира се. Междувременно се осведомих, че през последните две години подробно е разработил стратегията си. И все пак подозирам, че сенатът няма лесно да се съгласи със специално поръчение, връчено от плебса, нали?

— Най-малкото Катул и неговите момчета ще протестират.

— Предполагам, че и повечето останали сенатори ще са против. Няма да простят на Великия, че ги принуди насила да узаконят избора му за консул.

— То и аз няма да му го простя — рече мрачно Крас. След което си пое дъх и попита: — И очакваш, че Катул ще ми предложи да се явя като опозиция на Помпей?

— Сигурен съм.

— Звучи примамливо — отвърна Крас и най-сетне на свой ред погледна към училището: удареното момченце ревеше с пълно гърло.

— Да не се подлъжеш, Марк — възрази му любезно Цезар.

— Защо не?

— Защото няма да стане. Повярвай ми, няма да стане. Ако Великият наистина е готов, а аз мисля, че е, то остави го да си троши главата с пиратите. Ти самият страдаш не по-малко от останалите от пиратските набези. Ако си мъдър човек, ще останеш в Рим и ще чакаш мига, в който да получиш печалбата от изкореняването на пиратството. Познаваш Великия. Той ще се справи. Но другите само ще стоят и ще гледат. В това време ти можеш да използваш няколкото месеца, за да се подготвиш за добрите времена.

Това, Цезар добре го знаеше, беше най-убедителният аргумент за Марк Крас.

Приятелят му кимна.

— Убеди ме — призна той и погледна слънцето. — Време е да свърша още малко работа, преди да се прибера за скъпия си гостенин.

Двамата минаха през училището. Цезар се усмихна съучастнически на момиченцето, което беше станало причина за безпорядъка, и му подхвърли:

— Довиждане, Сервилия.

Крас, който тъкмо се канеше да тръгне в другата посока, се сепна.

— Познаваш ли я? Наистина ли е Сервилия?

— Не, не я познавам — призна си Цезар, без да се спира. — Но твърде силно ми напомня за бъдещата свекърва на Юлия!



Събитията така се развиха, че когато на другата сутрин консулът Пизон откри заседанието на сената, политическата група, към която принадлежеше, не разполагаше с кандидатура, която да противопостави на Помпей; разговорът на Катул с Крас не бе довел до резултат.

Новината за това, какво се готвеше, вече беше обиколила всички редове. За удовлетворение на добрите люде сенаторите не бяха съгласни с предстоящото назначение. Сула беше умрял твърде скоро, за да са забравили начина, по който се гавреше със сената, пък макар и да предоставяше на самите сенатори привилегии. А Помпей беше креатура на Сула, човекът, който вършеше черната му работа. Помпей беше избил не един и двама сенатори, подкрепяли Цина или Папирий Карбон, беше убил Марк Юний Брут, беше принудил със сила сената да се примири с избора му за консул, нищо че принадлежеше на конническото съсловие. Това беше и най-сериозното му престъпление, поне и според мнозинството сенатори. Цензорите Лентул Клодиан и Попликола, които Помпей беше купил, все още се ползваха с влияние, но най-важните му поддръжници, Марций Филип и Корнелий Цетег, вече ги нямаше. Единият се беше оттеглил в страната на любовта и удоволствията, другият — във вечните сънища.

Нищо чудно тогава, че и Лентул Клодиан, и Попликола, макар все така облечени в цензорските си тоги, се разколебаха да говорят в полза на Помпей. Напрегнатите лица на колегите им ги убеждаваха, че не е сега моментът. Щеше да си замълчи и Гай Скрибоний Курион, още един сенатор на Помпеева издръжка. Колкото до Афраний и стария Петрей, техните ораторски способности бяха толкова скромни, че Помпей изрично им забраняваше да се изказват. Крас от своя страна не присъстваше.

— Помпей няма ли да дойде лично в Рим? — попита Цезар Габиний, когато си даде сметка, че най-важният човек отсъства.

— Пътува — обясни Габиний. — Няма да се появи, преди името му да бъде обсъдено в плебейското събрание. Знаеш, че ненавижда сената.

След като авгурите проведоха гаданията, а върховният понтифекс Метел Пий изрече необходимите молитви, Пизон (който държеше фасциите и за февруари след заминаването на Глабрион за Азия) даде ход на заседанието.

— Давам си сметка — рече той от стола си, поставен на подиума в единия край на залата, — че днешното заседание не се вмества изцяло във февруарските задължения на сената, не и според закона на народния трибун Авъл Габиний, който наскоро беше приет. Но това само изглежда така! Защото проблемът, който ще трябва да обсъдим, е върховното командване в операция, която се отнася до външната политика. Но това няма значение. Нищо в лекс Габиния не забранява на тази институция да провежда заседания през февруари и да обсъжда всички по-важни дела!

Консулът се изправи. Като типичен Калпурний Пизон беше доста висок, мургав и плашеше с гъстите си вежди.

— Този същият народен трибун, Авъл Габиний от Пицен — Пизон посочи Габиний, който седеше с гръб към него, от лявата му страна, заедно с останалите трибуни на пейката пред подиума, — вчера, без дори да предупреди тук присъстващите, свикал плебейското събрание и обяснил пред представителите на плебса — пред малцината, които присъствали, ако трябва да съм точен — как да се отървем от пиратите. Без да се консултира с нас, без да се консултира с когото и да било! Без да споменава конкретни имена, но кое ли име на римски пълководец може да роди една пиценска глава? Въпросният Авъл Габиний заедно с колегата си трибун от Пицен, Гай Корнелий, който въпреки името си не принадлежи на никаква достойна за споменаване фамилия, от самото си встъпване в длъжност ни създадоха достатъчно тревоги на нас, които наследихме управлението на Рим като неотменим дълг. Аз например бях принуден да прокарам закон, разрешаващ подкупите при изборите в центуриатните комиции. Пак аз бях ловко лишен от съдействието на своя колега и ще трябва сам да стоя начело на държавата цяла година. Пак аз бях обвиняван в какви ли не престъпления, свързани с подкупване на избиратели.

Всички си давате сметка за сериозността на тепърва предлагания лекс Габиния, давате си сметка в каква голяма степен той накърнява нашите държавни и обществени традиции. Но не е мое задължение да започвам дебата, целта ми беше просто да ви насоча. И тъй като по това време на годината няма новоизбрани магистрати, които да не са встъпили в длъжност, ще поискам сенатът да определи свой говорител и за тази цел се обръщам най-напред към действащите претори.

Тъй като редът за изказване вече беше приет, никой претор не предложи услугите си, нито пък някой от четиримата едили. Гай Пизон обиколи редицата на консуларните сенатори, което беше знак, че пръв ще се изкаже един от стълбовете на римското ораторско изкуство: Квинт Хортензий.

— Уважаеми консуле, магистрати, бивши консули, сенатори — започна той речта си, — време е да се изкажем окончателно по въпроса за тези така наречени специални поръчения! Всички добре знаем защо диктаторът Сула включи въпросната клауза в промените на конституцията — за да заплати услугите на човек, който никога не е принадлежал към нашата достопочтена и уважаема институция, един пиценски конник, който си присвои правото да набира легиони от свое име и да стои начело на отделна армия във войската на Сула, макар и едва навършил двайсет години. Този човек, след като веднъж вкуси от сладостта на противоконституционните действия, се пристрасти към тях. Когато Лепид въстана, Помпей управляваше Италийска Галия и имаше дързостта да заповяда екзекуцията на наследника на една от най-старите и заслужили римски фамилии — Марк Юний Брут, чиято измяна, ако изобщо става дума за измяна, сенатът изрично определи, включвайки Брут в указа, обявяващ Лепид извън закона. Но този указ не даваше право на Помпей да заповяда обезглавяването на Брут, и то на пазара в Регий Лепид! А после да кремира тялото и главата и да ги прати в кутия до Рим, придружени с нещо като обяснителна бележка!

След което Помпей задържа своите безценни пиценски легиони в Мутина, за да принуди сената от позиция на силата да връчи на него, който не е бил нито сенатор, нито какъвто и да е магистрат, специалното поръчение за войната срещу изменника Квинт Серторий в Испания и да му гарантира проконсулски империум. През цялото това време, назначени отци, в Далечна Испания ние разполагахме с известен пълководец от известна фамилия, човек, който притежаваше всяко право да получи подобни привилегии, нашия дълбоко уважаван върховен понтифекс Квинт Цецилий Метел Пий. Държа да отбележа, че именно Квинт Цецилий стори най-същественото в борбата срещу Серторий, във всеки случай много повече от извънредния и противоконституционен главнокомандващ Помпей! Но накрая пак Помпей си присвои лавровите венци!

Хортензий беше представителен мъж с приятна външност и постоянно се местеше, за да създаде впечатлението, че гледа всекиго поотделно в очите: стар трик, който с успех беше използвал повече от двайсет години в съда.

— И какво прави този незаслужаващ никакво внимание пиценски селянин, щом се връща в нашата любима родина? Прехвърля войската си през река Рубикон и навлиза в Италия, настанява се на лагер и отново започва да ни изнудва, този път, с цел да му разрешим да се кандидатира за консул! Нямахме избор. Помпей стана консул. Дори днес, назначени отци, изпитвам погнуса при мисълта за потресаващо наглото прозвище, което Помпей сам си измисли! Великия! Той не е велик! Той е жестоко недоразумение, напаст, рана, измъчваща остарялата кожа на Рим!

Как смее Помпей да се надява отново да изнудва нашата свята институция? Как смее да използва своя Габиний с тази долна цел? Иска неограничен империум, неограничена армия, че и неограничени финанси, представяте ли си? Когато през същото това време, в което говорим, на Крит действа един прекрасен пълководец, който си върши работата чудесно! Повтарям, върши си работата чудесно! Прекрасно! Възхитително!

Хортензий прилагаше своя класически ораторски стил, възприет от малоазийските школи. Сенаторите мълчаха (сякаш попиваха и се съгласяваха с всяка негова дума) в плен на един от най-големите си оратори за всички времена.

— Истина ви казвам, членове на сената, аз никога, ама никога и при никакви обстоятелства няма да се съглася с гласуването на подобни правомощия, пък в полза на когото ще. Все едно през цялата си история Рим не е срещал подобна опасност, та чак сега да се наложи да връчваме някому неограничен империум! Това е против конституцията, против съвестта ни и против всеки здрав разум! Ние ще прочистим Нашето море от пиратите, но ще го сторим по римския начин, а не както го е намислил някакъв си пиценец!

В този момент Бибул не се сдържа и започна да вика и да тропа с крака. Всички се присъединиха към него. Хортензий се изчерви от задоволство и си седна на мястото.

Авъл Габиний го беше изслушал с безразличие и накрая просто вдигна рамене в израз на дълбоко пренебрежение.

— „Римският начин“ — извика той и вдигна ръце — до такава степен се е провалил, че най-добре да го наричаме „пизидийския начин“! Защото пизидийците са известни като хора, страдащи от колективни илюзии. Ако задачата се нуждае от изпълнители — пиценци, нека бъдат пиценци. Защото какво е Пицен, ако не част от Рим? Ти знаеш само географски граници да чертаеш, Квинт Хортензий, но такива не съществуват!

— Млъквай! — изкрещя му Пизон и скочи от стола си. — Как смееш да говориш за Рим! Как смееш точно ти, жалък гал, рожба на варварска Галия! Смееш да твърдиш, че един гал може да бъде истински римлянин? Внимавай, гале Габиний, да не те постигне участта на Ромул и някой ден да не изчезнеш по време на ловния си поход!

— Той ме заплашва! — на свой ред скочи Габиний. — Чухте ли го, назначени отци? Той ме заплашва с убийство, защото точно това се е случило на Ромул! Бил е убит от ловци, които не са били от неговата дружина и са дебнели по същото време из Козите блата на Марсово поле!

Настъпи пълна суматоха, но Пизон и Катул успяха да успокоят страстите. Не им се искаше членовете на сената да се разотидат, преди да са свършили работа. Габиний се върна на мястото си в края на пейката и с грейнали очи следеше консула и водача на добрите люде да обикалят залата, за да успокояват духовете и да убеждават сенаторите да си стоят по местата!

И точно в този момент, когато донякъде се беше установило спокойствие и Пизон се канеше да поиска мнението на Катул, се изправи Гай Юлий Цезар. Както обикновено той носеше своя венец от дъбови листа, затова според правилника се ползваше с предимство пред консуларните сенатори. Пизон не го обичаше и с доста гневен поглед го подкани да си седне. Въпреки това Цезар остана прав.

— Остави го да говори, Пизоне! — подхвърли Габиний. — Има пълно право!

Цезар съвсем рядко се изказваше в сената, но вече се ползваше с авторитета на единствен Цицеронов съперник; малоазийският стил на Хортензий вече се смяташе за старомоден, откакто Цицерон наложи атинските традиции. Цезар също се придържаше към тях. Ако имаше нещо общо сред всички сенатори, това беше вкусът им към изящното ораторско изкуство. И макар да очакваха с интерес какво ще каже Катул, веднага насочиха вниманието си към Цезар.

— Тъй като нито Луций Белиен, нито Марк Секстилий са се върнали отново сред нас, мисля, че аз съм единственият римски сенатор, който е бил в пиратски плен. — В такива случаи Цезар извисяваше необичайно гласа си, така че слушателите да не пропуснат нито една дума. — Би могло да се каже, че аз съм експерт по проблема, ако за това е достатъчен личният опит. Във всеки случай изживяването не беше нито приятно, нито повод за гордост. Моето отрицателно отношение към това, което ми се случи, се породи още в мига, в който забелязах двете бързоподвижни бойни галери, издебнали търговския съд, на който пътувах. Защото, назначени отци, от капитана научих, че евентуална въоръжена отбрана не само би ни обрекла на сигурна смърт, но и нищо не би успяла да постигне. И аз, Гай Юлий Цезар, трябваше да се предам в плен на някаква вулгарна особа наречена Полигон, който бил преследвал търговските флотилии из водите на Лидия, Кария и Ликия в продължение на две десетилетия. По време на четиридесетдневния си престой при Полигон научих доста неща. Научих, че е установен ценоразпис за откупите, които трябва да се искат от всички пленници, твърде ценни сами по себе си, за да бъдат пращани на пазарите за роби или да бъдат използвани като прислуга от самите пирати. Последното очаква всеки един обикновен римски гражданин. Един обикновен римски гражданин не струва дори две хиляди сестерции, което е най-ниската цена, възприета на пазарите за роби. За римски центурион или за цивилно лице от средите на публиканите откупът е половин талант. За знатен римски конник или за знатен публикан откупът е един талант. За римски благородник от знатно семейство, който не е член на сената, откупът е десет таланта. За римски сенатор със статут на младши магистрат — квестор, едил или народен трибун — откупът е двайсет таланта. За консуларен или преториален сенатор откупът е петдесет таланта. Ако е пленен заедно с ликторите и техните фасции, както се случи с нашите двама претори преди три месеца, цената се повишава на сто таланта за човек. Това заедно го научихме преди няколко дни. Цензори и известни консули също носят по сто таланта, макар да не съм сигурен каква цена биха определили пиратите на нашия настоящ консул Гай Пизон — може би един талант? Мен ако ме питате, не бих се бръкнал за повече. Така или иначе не съм пират, докато вижте Гай Пизон понякога ме кара да се съмнявам дали той не е в комбина с тях!

По време на неговото пленничество от заложника се очаква да трепери от страх и периодично да се хвърля в краката на пиратския главатар, за да моли милост. Е, Юлианските ми колене не са свикнали да бършат праха, пък и не ми се наложи да го правят. За разлика от другите аз използвах времето в плен, за да огледам свърталището, да преценя възможностите на пиратите за защита, да науча кое, как и къде се крие. Освен това убеждавах всички присъстващи, че щом се съберат парите за откупа ми — петдесет таланта, — ще се върна, ще завладея пиратската база, ще разпродам жените и децата по пазарите и ще разпъна мъжете на кръст. За тях това беше просто една шега. Никога съм нямало да ги намеря, така ми повтаряха. Но аз ги намерих, назначени отци, и наистина завладях селището им, разпродадох жените и децата по пазарите и наказах всички мъже с мъчителна смърт. Можех да донеса със себе си в Рим носовете на пленените кораби, но тъй като за своята експедиция използвах корабите на родосци, пиратските трофеи сега стърчат от една колона в Родос, в съседство с храма на Афродита, който построих със своя дял от плячката.

Полигон беше един от стотиците пирати, които действат само в онзи край на Нашето море. Дори не беше високостоящ пират, ако можем да ги подредим в някаква йерархия. Забележете, той си докарваше такава завидна печалба с четирите кораба, които притежаваше, че дори не му беше необходимо да се присъединява към други като него. Но иначе съществуват и истински пиратски армади, командвани от способни адмирали като Ластен или Панарес, или пък Фарнацес и Мегадат, които са ни по-познати. Полигон смяташе за достатъчно да плаща по петстотин денарии на своите шпиони в Милет и Приена и да научава своевременно за корабите, които си заслужаваха да бъдат пленени. Шпионите му бяха доста съвестни и прилежни! Нито една по-важна персона не убягваше от вниманието им. Сред трофеите на Полигон се намираха скъпоценности от Египет, което ме навежда на мисълта, че действа и между Пелузия и Пафос. Изглежда, разполага с огромна мрежа от информатори. Разбира се, те получават пари само когато му съобщят нещо съществено, никой не е на постоянна заплата. Така си знаят мястото, не се рискува излишно, а и работата се върши по-качествено.

Но колкото и досадни да са, пирати от ранга на Полигон са нищо в сравнение с пиратските флотилии на големите адмирали. На тях не им трябва да изчакват самотни кораби или невъоръжени конвои. Способни са да нападнат цели флотилии със зърно, охранявани от тежковъоръжени галери. След което продават на обикновения римлянин това, което поначало е принадлежало на Рим. Нищо чудно, че римските складове са празни, едно защото зърното по принцип не достига, второ, защото колкото зърно се намира, продават го три-четири пъти по-скъпо, отколкото би трябвало, дори според ценоразписа на едилите.

Цезар млъкна за секунда, но никой не използва случая да се обади — дори Пизон, почервенял като рак от обидата, която бе подхвърлил сякаш между другото.

— Има един въпрос, който изобщо не ми се иска да засягам, защото просто не си струва. Именно проблемът с провинциалните управители, които са били назначавани от нашата среда и които активно са съдействали на пиратите, позволявали са им да ползват наши пристанища, да товарят храна от наши складове, дори да наемат лозя по бреговете, където на книга всеки пират е трябвало да бъде пленяван или убиван. Всичко това стана пределно ясно по време на процеса срещу Гай Верес, а онези сред вас, които или пряко са участвали в тази дейност, или просто са прикривали събратята си, много добре се знаят кои са. Ако съдбата на вуйчо ми Марк Аврелий Кота заслужава специално внимание, то нека ви напомня как времето не е достатъчна гаранция, че някой ден няма да ви обвинят с късна в дата престъпления.

Има още един въпрос, който не изисква особено внимание, защото отговорът е очевиден. Този въпрос е много стар и изтъркан. А именно, че Рим — а под Рим разбирам римския сенат и народ, — досега дори не се е захванал с пиратския проблем, камо ли да се е опитал да го разреши. Просто няма начин един-единствен човек да тръгне от едно-единствено място, независимо дали това място е Крит, Балеарските острови или Ликия, и да се надява, че ще сложи край на пиратската дейност. Ще ударим на едно място и единственият резултат ще бъде, че пиратите ще си съберат нещата и ще отидат да грабят другаде. Успя ли Метел да отсече поне една пиратска глава в Крит? Ластен и Панарес са само две от главите на пиратската хидра, но и техните две глави си стоят спокойно на раменете, а пиратските им флотилии цепят водите край Крит.

Това, което задачата изисква — повиши тон Цезар, — е не само воля, желание и амбиция за успех! Това, което се изисква, са огромни усилия, приложени по всички възможни точки в един и същи момент, операция, която трябва да бъде ръководена от един план и от един човек. И този човек трябва да е доказал до такава степен своята способност на организатор, че и ние, в сената, и римският народ, да сме сигурни, че можем да му поверим подобна отговорност със съзнанието, че парите, ресурсите и живата сила, която операцията изисква, няма да отидат напусто!

Цезар си пое дълбоко въздух.

— Авъл Габиний стигна само дотам да предложи какъв да бъде този човек. Човек, който да е бивш консул и чиято кариера да подсказва, че може да се справи както трябва със задачата. Но аз ще стигна по-далеч от Авъл Габиний и ще кажа кой е този човек! Предлагам на сената да връчи върховното командване във войната срещу пиратите, придружено с неограничен империум, на Гней Помпей Велики!

— Три път „ура“ за Цезар! — провикна се Габиний и скочи. — И аз така казвам! Предайте командването във войната срещу пиратите на нашия най-велик пълководец, Гней Помпей Велики!

Възмутените погледи се преместиха от Цезар на Габиний. Пизон на свой ред реагира, като повторно скочи от стола си, сграбчи Габиний за раменете и го събори на пода. Но консулът за миг залитна на една страна и скрит зад тялото му, Габиний за втори път през последните два дни, надигна тогата си над коленете и хукна към вратата, подгонен като звяр от сенаторите.

Цезар си проправи път между прекатурените столове и се приближи до Цицерон. Големият адвокат стоеше замислен. Цезар оправи стола пред него и седна.

— Много добре изпълнено — рече Цицерон.

— Много мило и мъдро от страна на Габиний да привлече всеобщия гняв върху себе си, спасявайки мен — съгласи се другият, въздъхна и протегна краката си напред.

— Теб ще е по-трудно да линчуват. В съзнанието им съществува преграда, която не могат да прескочат, и тази преграда е патрицианският ти произход. Колкото до Габиний, за тях той си остава плебей. Него могат да го бият, колкото си искат. Освен това седеше по-близо до Пизон, а и не е печелил никога ей това — Цицерон посочи венеца около главата на Цезар. — Мисля, че ще има не един и два повода половин Рим да иска твоята кожа, Цезаре, но ако някои наистина успеят, няма да са случайни хора. Във всеки случай няма да се оставят на Пизон да ги води.

Пред вратата на сената се разнесоха викове и удари; в следващия миг в залата влетя Пизон, преследван от неколцина от постоянно присъстващите на Форума. Катул, който вървеше след консула, се скри зад една от отворените врати, а Хортензий се плъзна зад другата. Пизон обаче беше повален на земята и с окървавена глава беше издърпан отново навън.

— Май са взели задачата насериозно — отбеляза Цицерон. — Пизон наистина може да го линчуват.

— Не би било зле — рече Цезар.

Цицерон се изкиска.

— Е, ако ти нямаш намерение да го защитиш, не виждам защо аз да си правя този труд.

— О, Габиний ще успокои духовете. Така ще си спечели всеобщите симпатии. Освен това така стана по-спокойно вътре в залата.

— Нали затова дойдох на заседанието?

— Доколкото разбирам — погледна го Цезар, — и ти си за това Великият да получи своите свръхпривилегии?

— Определено. Той е добър човек, без да има нещо общо с добрите люде. Никой друг няма шансове. Да успее, имам предвид.

— А, има един, знаеш ли… Но така или иначе не биха връчили подобна задача на мен. А и аз мисля, че Великия ще се справи.

— Какво самочувствие! — подсвирна смаяният Цицерон.

— Има разлика между самочувствието и трезвия поглед върху нещата.

— Има, но ти дали я правиш?

— Разбира се.

Двамата се умълчаха за кратко и след като суматохата пред сената премина, станаха от местата си, слязоха от страничната редица и се запътиха към портала.

Личеше си, че победата е била за помпеанците; Пизон седеше окървавен на стълбите и Катул се опитваше да му помогне, а Квинт Хортензий беше избягал.

— Ах, ти! — закани се Катул на Цезар, щом младият им колега се изравни с тях. — Какъв предател си ти, Цезаре! Много добре си спомням как ти го казах още преди години, когато искаше да служиш при мен срещу Лепид! Не си се променил. Никога няма да се промениш! Цял живот ще си останеш на страната на тези увредени демагози, които нямат друга цел, освен да премахнат превъзходството на сената!

— Надявах се, че възрастта ще ти помогне, Катуле, най-сетне да видиш, че точно вие, ултраконсервативните, работите най-упорито в тази насока — подхвърли му с пренебрежение Цезар. — Аз вярвам в Рим, вярвам и в сената. Но нищо няма да спечелите, ако се противите на мерки, които вашата некомпетентност изисква.

— До последен дъх ще защитавам Рим и сената от хора като Помпей!

— Е, като те гледам, може би не ти остава много време.

Цицерон, който се бе отдалечил, за да разбере какво говори Габиний от рострата, се върна при тях.

— Вдругиден ще има ново заседание на плебейското събрание! — съобщи им той и им махна за довиждане.

— Още един, който си е наумил да ни унищожи — процеди презрително Катул. — Новият човек, тръгнал от нищото, с голямата уста и още по-голямата глава…



Когато плебсът се събра наново, на рострата до народния трибун Габиний стоеше самият Помпей. Габиний предлагаше на плебейското събрание своя лекс Габиния де пиратис персеквендис, който да включва изрично името на Гней Помпей Велики. Той беше колективният избор, ако можеше да се съди по възгласите. Помпей беше посредствен оратор, но у него имаше нещо много по-важно от добрата реч — цялото му същество, от сините му очи до широката му усмивка, излъчваха свежест и сила, честност и откровеност. „А ето това качество — преценяваше Цезар от мястото си на наблюдател пред сената — аз не притежавам. Не че ми е необходимо. То подхожда на неговия стил, не на моя. В крайна сметка аз не се справям по-лошо с хората.“

Съпротивата срещу законопроекта на Габиний се очакваше да бъде по-издържана юридически, което не означаваше задължително, че би минало без насилие. И тримата трибуни, служители на добрите люде, бяха застанали на видно място на рострата. Отпред стоеше Требелий, на крачка зад него Росций, Отон и Глобул: нека всички знаят кой е лидерът.

Преди Габиний да започне с подробностите от своя законопроект, даде думата на Помпей и никой от сенаторската клика, нито Требелий, нито Катул или Пизон, не се опита да го спре; множеството беше на негова страна. Помпей започна да обяснява как от малко момче все се сражавал за родината, че вече изнемогвал от толкова много специални поръчения, които му налагал дългът пред Рим. За всеки случай изброи всички военни кампании, в които беше участвал (излязоха повече от годините му), сетне напомни колко много завист и омраза среща след всеки свой успех, след всяка саможертва. Не искал да предизвиква завист, още по-малко — омраза! Нека го оставят такъв, какъвто най-много му се иска да бъде — един обикновен баща и съпруг, човек, който се грижи най-вече за частните си дела и земите си в провинцията. „Намерете друг“ — подкани Помпей едновременно Габиний и тълпата и театрално протегна ръце в умолителен жест.

Разбира се, никой не взе думите му насериозно, нищо че скромността му се възприе като проява на добра воля. Луций Требелий поиска от Габиний, председателя на колегията, думата, но му беше отказано. Когато все пак понечи да се обърне към народа, присъстващите го посрещнаха с дюдюкания и освирквания. Затова щом Габиний се опита на свой ред да продължи, Требелий прибягна до единственото си сериозно оръжие.

— Налагам своето вето на лекс Габиния де пиратис персеквендис! — изкрещя с пълно гърло Луций Требелий.

Настъпи гробно мълчание.

— Изтегли ветото си, Требелий — подкани го Габиний.

— Няма да го изтегля. Налагам вето на закона на твоя господар!

— Не ме принуждавай да предприемам мерки, Требелий.

— Какви мерки можеш да предприемеш, Габиний, освен да наредиш да ме хвърлят от Тарпейската скала? Но и това не може да отмени моето вето. Аз ще умра, но законът ти няма да мине — закани се Требелий.

Извиване на ръце според модата на времето. Вече бяха отминали годините, когато споровете на Форума завършваха с масови побоища и дори кланета, а този, който е свикал събранието, можеше да се прибере у дома необезпокояван от закона. Бяха отминали годините, когато плебсът можеше със сила да принуди народния трибун да оттегли ветото си, а виновникът за спора да стои и да гледа безучастно отстрани. Габиний знаеше, че ако по време на събранието, което сам е свикал, избухнат безредици, той ще трябва да отговаря пред закона. Затова реши проблема по единствения начин, който конституцията му позволяваше.

— Мога да поискам от събранието да те свали от заеманата служба, Требелий — заплаши го той. — Оттегли ветото си!

— Отказвам да оттегля ветото си, Авъл Габиний.

Римските граждани се деляха на трийсет и пет триби.

В плебейското събрание, както и в трибутните комиции, се гласуваше по триби, което означаваше, че най-напред членовете на една триба гласуваха помежду си, а сетне от името на цялото многохилядно множество се преброяваха трийсет и пет гласа. На избори трибите гласуваха едновременно, но когато се приемаха закони, даваха своя вот последователно. Габиний трябваше да прокара закон, отнемащ трибунската служба от Луций Требелий. Затова призова трибуните да гласуват една подир друга, което те и сториха. За мнозинство бяха нужни осемнайсет гласа. Габиний толкова и желаеше. При пълна тишина и завидна дисциплина трибите една след друга се изказваха в полза свалянето на Требелий: Субурана, Сергия, Палатина, Квирина, Хорация, Аниенсис, Менения, Оуфентина, Меция, Помптина, Стелатина, Клистумина, Троментина, Волтиния, Папирия, Фабия… Седемнайсета поред в гласуването беше триба Корнелия, а желанието на всички си оставаше едно и също: Требелий да напусне трибунската колегия.

— Е, Луций Требелий? — обърна се с широка усмивка към своя колега Габиний. — Седемнайсет триби една след друга гласуваха против теб. Дали да призова и триба Камилия да се изкаже, та да стане мнозинство? Или ти ще оттеглиш своето вето?

Требелий прокара език по пресъхналите си устни и погледна за помощ Катул, Хортензий и Пизон. Най-накрая очите му се спряха върху мълчаливия и вечно самотен върховен понтифекс Метел Пий. Очакваше се Пий да бъде сред лидерите на добрите люде, но откакто се бе завърнал от Испания, понтифексът се държеше особено. И все пак Требелий отправи своя зов за помощ именно към него.

— Върховни понтифексе, как трябва да постъпя?

— Плебсът даде глас на своята воля, Луций Требелий — отвърна му ясно и високо Пий, без да заекне. — Оттегли ветото си. Плебсът ти даде да разбереш, че иска да оттеглиш ветото си.

— Оттеглям ветото — обяви пред всички Требелий, обърна гръб на събранието и се прибра в задния край на рострата.

Но след като представи в най-общи линии своя законопроект, Габиний не бързаше да го подложи на гласуване. Вместо това покани Катул и Хортензий да се изкажат.

— Хитрец е този човек! — похвали го Цицерон, макар да се засегна, че Габиний не пожела и той да се изкаже. — Я го слушайте Хортензий какви ги говори! Само онзи ден в сената се заричаше, че специалното поръчение и неограниченият империум ще бъдат гласувани само през трупа му… А днес, макар да говори отново срещу специалното поръчение и неограничения империум, е съгласен, че ако все пак Рим поиска така да бъде, то само Помпей и никой друг заслужавал подобно доверие. Ясно е накъде духа вятърът на Форума.

Не щеше и съмнение. Помпей сложи край на заседанието, като си поплака от трибуната и обяви, че щом римляните толкова настоявали, нямало как да откаже това ново тегло въпреки смъртната умора от предишните изпитания. След което Габиний разпусна събранието, без да дава ход на гласуването. Ала последната дума в крайна сметка остана за народния трибун Росций Отон. Бесен, отчаян, изпълнен с желание да избие целия плебс, той застана в предния край на рострата и протегна високо юмрук, сетне бавно изпъна средния си пръст и заканително го размаха на множеството.

— Значи държиш да оставиш на плебса ден за размисъл? — попита Цицерон Габиний, след като народните трибуни слязоха от трибуната.

— Всичко ще бъде по правилата.

— Колко закона ще искаш да се гласуват?

— Един общ, след това още един, определящ за върховен военачалник Гней Помпей, и накрая трети — определящ условията, при които ще командва войската.

Цицерон хвана Габиний под ръка и двамата продължиха заедно.

— Много ми хареса краят на Катуловата реч. Нали се сещаш: когато Катул попита плебса какво ще стане, ако убият Великия, кой щял да го замести тогава?

Габиний прихна да се смее.

— И всички му отвърнаха в един глас: „Ти, Катуле, ти и никой друг!“

— Горкият Катул! Ветеран от едно-единствено сражение, провело се в подножието на Квиринала…

— Мисля, схвана намека — рече Габиний.



В крайна сметка Помпей получи повече, отколкото Габиний беше поискал от негово име. Най-напред му връчиха империум с по-голяма тежест от всеки друг — както за всякакви действия по вода, така и на седемдесет километра навътре в сушата. Властта му стоеше над тази на всеки провинциален управител, дори над всички други римски военачалници със специални поръчения като Метел Капрарий в Крит или Луций Лукул в своята нескончаема война срещу източните царе. Никой дума не можеше да му каже до мига, в който от плебейското събрание не решаха да му отнемат командването. Трябваше да му се осигурят петстотин кораба за сметка на римската хазна, без да се смятат неограниченият брой съдове, които беше в правото си да изисква от всички градове и държави по бреговете на Вътрешното море. Полагаха му се сто и двайсет хиляди римски войници и колкото още иска за сметка на провинциите; освен това имаше право на пет хиляди души конница. Войските му щяха да командват двайсет и четирима легати с пропреторски статут, всички посочени лично от него, както и двама квестори. Държавната хазна му осигуряваше сто четирийсет и четири милиона сестерции, а занапред щеше да отговаря на всяко негово искане. Накратко плебейското събрание връчи на своя любимец власт, каквато никой римски държавник не бе притежавал в миналото.

Помпей не загуби нито минутка в излишно протакане, като например да дразни враговете си Катул и Пизон; не за друго, а защото сам изгаряше от желание възможно най-скоро да реализира на практика това, което беше замислил през последните две години. Ако ли пък му бяха нужни още доказателства за вярата на народа в способностите му да унищожи пиратите, можеше да ги открие в незабавното падане цените на житото в деня, в който законът на Габиний влезе в сила.

Мнозина се учудиха на този му ход, но Помпей не включи в списъка на легатите си своите стари сътрудници в Испания — Афраний и Петрей. Вместо това се постара да успокои страховете на политическата опозиция, като нае безупречни аристократи като Луций Корнелий Сизена или Марк Теренций Варон, освен тях — Луций и Авъл Манлий Торкват, Лентул Марцелин и Метел Непот, по-младият от двамата братя по майка на Помпеевата съпруга Муция Терция. И все пак, за да е сигурен, връчи най-важните постове на своите хора Попликола и Лентул Клодиан. Първият щеше да пази Тосканско море, вторият — Адриатическо. Между двамата Италия беше в пълна безопасност.


Помпей раздели Средиземно море на тринайсет сектора, като начело на всеки постави върховен командващ и негов заместник. Всеки сектор се ползваше с определен брой кораби, войници и определена сума пари. Този път нямаше да се позволи неподчинение, нито пък проява на самоинициатива от страна на легатите.

— Няма да има второ Араузио — закани се Помпей в главната си квартира, където беше събрал своите легати преди започването на великото начинание. Навремето цялата римска войска беше изклана от германите при Араузио заради разногласията между военачалниците Квинт Сервилий Цепион и Гней Малий Максим. — Ако някой от вас само е мръднал в посока, в която аз лично не съм наредил да мръдне, ще му откъсна топките и ще го пратя на пазарите за евнуси в Александрия. Разполагам с неограничена власт. Това означава, че ще правите само каквото аз поискам. Всеки от вас ще получи писмени заповеди, достатъчно обстойни и подробни, за да не се чудите дори какво ще вечеряте. Правите каквото ви се каже. Ако някой от вас се окаже неподготвен да изпълнява моите заповеди, нека го заяви тук и сега. Иначе отива да пее сопрано в двора на Птолемей. Ясен ли съм?

— Може и да не се изразява добре — сподели по-късно Варон пред събрата си по перо Сизена, — но умее да убеждава хората в правотата си.

— Представи си само — отвърна му Сизена — как би изглеждал един префърцунен римски аристократ като Лентул Марцелин, изпъващ гласни струни за удоволствие на Птолемей флейтиста…

Което беше забавна шега.

Но войната срещу пиратите не беше нито забавна, нито на шега. Действията следваха едно друго с бързина и прецизност, точно както Помпей беше предвидил в своята отдавна разработвана стратегия. Никой от легатите му дори не помисляше да измени заповедите му. Ако навремето африканският му поход беше учудил всички със своите светкавични успехи, то това, което се случваше в момента, беше стократно по-зашеметяващо.

Помпей подхвана пиратите от западния край на морето и превърна своите флотилии и легиони в същинска метла, с която изхвърляше всичко непотребно от морската повърхност. Измиташе една след друга безпомощните пиратски шайки, които напразно се мъчеха да се скрият. Щом пиратски кораб хвърлеше котва в някой африкански или галски, испански или лигурийски залив, веднага го посрещаха войските на римски офицер. Консулът Пизон, който се очакваше на следващата година да управлява и двете Галии, изрично бе заповядал на местната администрация в провинциите да не оказва абсолютно никаква помощ на Помпей. Вследствие на това легатът Марк Помпоний срещна големи затруднения, но в крайна сметка и Пизон отстъпи, след като Габиний заплаши, че ще му отнеме провинциите, ако не се откаже от лошите си навици. Пизон трупаше дълг след дълг, та отчаяно разчиташе на данъците, които щеше да смъкне от гърба на галските поданици, и трябваше да се подчини.

Самият Помпей продължи да размахва метлата си в източна посока. Беше планирал да се отбие пътьом в Рим, за да съгласува с Габиний общи действия срещу Пизон. Когато двамата се срещнаха, Помпей публично размаха пръст на Габиний да не се държи толкова грубо с противниците си.

— Какъв позьор! — описваше го Цезар.

Аврелия обаче никак не се интересуваше от събитията на Форума.

— Трябва да говоря с теб, Цезаре — прекъсна го тя.

Цезар едва сподави въздишката си.

— За какво?

— За Сервилия.

— Не виждам какво имаме да си говорим за нея, майко!

— Случайно да си споменавал за Сервилия пред Крас? — сряза го Аврелия.

Цезар свъси вежди.

— Пред Крас? Разбира се, че не.

— Тогава защо ще идва при мен Тертула? Вчера се отби. — Аврелия презрително се изсмя. — Не е от най-добрите ловджийки нашата Тертула! Предполагам, че й е заложено по рождение. Сабиняните не са известни като големи клюкари, бива ги в лова, но само на диви животни.

— Кълна се, че нищо не съм споменавал, майко.

— Е, Крас си е внушил нещо, освен това го е подхвърлил пред жена си. Надявам се не си решил да разгласиш връзката ви? Сигурно смятате да я възобновите, след като роди?

— Това е моето намерение поне.

— Тогава ти предлагам най-добре да хвърлиш прах в очите на Крас. Нямам нищо против човека, още по-малко срещу жена му, но слуховете все отнякъде тръгват, а те вече имат с какво да те издадат.

Цезар я гледаше намръщен.

— Такива клюки няма да ме зарадват! Бих казал, майко, че въпросът не ме засяга лично, но горкият Силан нищо не ми е сторил, пък и ще е по-добре децата ни да не знаят за нас. Никой не би трябвало да поставя под съмнение бащинството на Силан. И двамата сме руси, Сервилия пък е с черни коси. Както и да се роди детето, ще прилича не по-малко на него, отколкото на мен… Но най-добре ще е да прилича на майка си.

— Така е, съгласна съм с теб. Но пак ми се ще, Цезаре, да се беше захванал с друга, не със Сервилия.

— Е, това и правя в момента. Все пак тя е недостъпна.

— Имаш предвид жената на Катон?

Цезар изпъшка.

— Жената на Катон. Жива скука.

— Няма как, иначе би умряла в неговия дом.

Цезар се облегна на писалището.

— Така да бъде, майко, имаш ли някакви предложения?

— Мисля, че трябва пак да се ожениш.

— Не искам да се женя втори път.

— Знам, но това е най-добрият начин да хвърлиш прах в очите на хората. Ако искаш да изпревариш клюката, трябва да я заместиш с друга.

— Добре, добре, ще се оженя.

— Има ли някоя определена жена, която би желал?

— Не се сещам за никоя, майко. Прави каквото сметнеш за добре.

Това й достави огромно удоволствие и тя рече победоносно:

— Чудесно!

— Хайде, казвай.

— Помпея Сула.

— О, богове, не! — възкликна Цезар ужасен. — Само не и тя!

— Глупости, Помпея Сула е идеална.

— Главата на Помпея Сула е по-празна от чаша за игра на зарове — процеди през зъби той. — Да не говорим, че само знае да харчи пари, мързелива е и глупава.

— С други думи, идеална съпруга — заключи Аврелия. — Твоите забежки дори няма да я разтревожат, защото не й стига ум да събере две и две, освен това си има достатъчно голяма зестра сама да покрива разходите си. Пък и сте братовчеди, майка й Корнелия Сула е твоя първа братовчедка, а пък дядо й е не кой да е, а Сула. По бащина линия принадлежи на Руфите, които са доста по-аристократичен пиценски род, отколкото този на Помпей Велики. Освен това не е в първа младост, все пак не бих те свързал с някоя девица.

— Пък и аз не бих се захванал — отсече мрачно Цезар. — Има ли деца?

— Не, нищо че бракът й с Гай Сервилий Вация продължи три години. Аз самата не мисля, че Гай Вация беше особено здрав мъж. Баща му, големият брат на Вация Исаврик, умря още преди да навърши възраст за сенатор, а самият той успя да се издигне до заместник на покойния консул Метел Капрарий и умря, преди да влезе в длъжност. Типично за цялата му кариера. Така или иначе Помпея Сула е вдовица, затова по-добре да вземеш нея, отколкото някоя разведена жена.

Цезар възприемаше идеята, така поне преценяваше майка му. Беше й достатъчно, че не е отхвърлил предложението от самото начало.

— И на колко е години? — заинтересува се той.

— Двайсет и две, доколкото знам.

— Мамерк и Корнелия Сула дали ще се съгласят? Да не говорим за братята й.

— Мамерк и Корнелия първи ме попитаха дали няма да се заинтересуваш от дъщеря им, дотогава не бях мислила — обясни Аврелия. — Колкото до братята, малкият още не е на възраст да го питат, а големият само се страхува да не би Мамерк да я изгони от дома си и да му я прехвърли на него.

Цезар кисело се изсмя.

— Доколкото разбирам, цялото семейство се надява да ги отърва от голямата тежест… И все пак, майко — продължи той с по-спокоен тон, — не виждам как една богата дама, свикнала всичко да й се носи на тепсия, ще приеме да живее в някакъв си сумрачен апартамент в сърцето на Субура. Да не говорим, че ще се превърне в огромно изпитание за теб самата. Цинила беше не само твоя снаха, тя беше отгледана от теб и никога не би посмяла да ти оспорва властта в гнездото, което по право ти принадлежи. Докато дъщерята на Корнелия Сула може да има съвсем различни разбирания.

— Ти за мен не се тревожи, Цезаре. — Аврелия стана видимо доволна от стола си; синът й се съгласяваше. — Помпея Сула ще прави точно каквото й кажа и ще се научи да търпи както жилището си, така и неговата стопанка.



И така Гай Юлий Цезар се сдоби с втора жена, която беше внучка на Сула. Сватбата мина тихо, в домашна обстановка, в богаташката къща на Мамерк Лепид на Палатина. Роднините се радваха на събитието, а най-много от всички големият брат на младоженката, който се спасяваше от ужасната перспектива да я търпи при себе си.

Помпея беше красива жена, както всички в Рим разправяха, и Цезар (който не чакаше с голямо нетърпение първата брачна нощ) се съгласи. Жена му имаше тъмночервени коси и яркозелени очи — доста характерно съчетание на червеникаворусите къдрици на дядо й Сула с морковените перчеми на Руфите. Лицето й беше обло, но приятно, чертите й бяха съвсем правилни, фигурата й будеше възхищение, освен това беше доста висока. Но лицето й беше застинало в доста тъповат израз. Главата й навярно чакаше някой наемател да се настани в нея, разсъждаваше Цезар, докато я носеше стоически на ръце от Палатина чак до майчиния си дом в Субура, сред бурните възгласи на сватбарите. Обичаите не изискваха младоженецът да носи съпругата си през целия път, очакваше се да я пренесе единствено през прага на новия й дом, но той искаше винаги да докаже, че струва повече от другите, а това включваше и доказателства за физическата му сила и издръжливост.

Със сигурност носенето направи голямо впечатление на Помпея, която през цялото време пищеше от радост и сипеше с пълни шепи розови цветчета в краката на съпруга си. Колкото до първата им брачна нощ, тя се оказа далеч по-скромно физическо изпитание от шествието по улиците. Помпея принадлежеше към жените, които смятаха, че от тях се очаква просто да се излегнат и да разтворят краката. Е, налетите й гърди, както и червеникавото окосмяване на венериния й хълм — Цезар за пръв път виждаше такова нещо, — доставяха известно удоволствие, но Помпея просто не беше свежа. А дори не беше благодарна за това, което й се предоставяше в леглото — черта, на която Цезар особено държеше. Дори бедната, плоска и грозновата Атилия, която беше предшествала Помпея в прегръдките му, го радваше повече заради незадоволената си след пет години живот у Катон жажда за ласки.

— Искаш ли да ти донеса една ряпа? — попита Цезар жена си и се надигна на лакът.

Тя примигна с предизвикателно дългите си мигли.

— Ряпа ли?

— Да си я хрускаш, докато аз се трудя — обясни той. — Хем ще си имаш занимание, хем аз ще те слушам и ще ми бъде приятно.

Помпея се изкикоти, защото навремето някакво влюбено в нея хлапе й беше казало, че това е най-сладостният звук на земята — все едно вода ромоляла по камъните сред потока.

— Ама че си глупав!

Цезар се излегна по гръб далеч от нея.

— Права си, наистина съм глупав.

На сутринта съобщи на майка си:

— Не очаквай да ме виждаш често тук.

— О, мили богове — въздъхна Аврелия. — Значи така?

— По-скоро бих мастурбирал! — ядосано изрече и преди майка му да е реагирала, вече беше излязъл.



Цезар трябваше да установи, че поддържането на Апиевия път изисква по-големи средства дори от тези, които майка му очакваше да похарчи. Важният път, свързващ Рим с Брундизий, изискваше постоянни грижи, и така и никога не ги получаваше. По изтърканите плочки бяха преминали милиони войнишки сандали, десетки хиляди волски коли, но никой не си мръдваше пръста да го ремонтира, не за друго, а защото всички бяха свикнали с мисълта за неговото съществуване и никой не можеше да си представи пътят да изчезне. Но от Капуа нататък настилката наистина беше в жалко състояние.

Тазгодишните квестори на хазната се оказаха обаче разбрани хора. Имаха желание да помогнат. Не попречи дори това, че сред тях се намираше и младият Цепион. Фактът, че Цепион е роден брат на Катон, предполагаше, че ще е на страната на добрите люде и ще се опитва да пречи на Цезар. Но колкото и пари да идваха от държавата, средствата никога не достигаха. Когато се оказа, че държавните субсидии ще са недостатъчни за възстановяването на един мост, Цезар бе принуден да бръкне в собствената си кесия. Нищо необичайно: Рим открай време разчиташе на частни дарения от страна на управниците си.

Самата дейност обаче му доставяше голямо удоволствие, затова той лично наглеждаше работата навсякъде по трасето. Откакто се ожени за Помпея, почти не стъпваше в Рим. Естествено не изпускаше от поглед действията на Помпей в титаничната борба с пиратите и трябваше да признае, че не би могъл да стори повече. Накрая, когато Помпей прехвърли бойните действия по бреговете на Киликия, Цезар му се възхити: вместо да екзекутира хилядите пленници, той ги заселваше из различни опустели градове навътре в сушата. Общо взето, се беше справил, както подобава: не само не позволи никой от легатите му да похарчи повече пари, отколкото се налагаше, но накрая дори се погрижи старият му приятел Варон да се сдобие с морски венец. Крепостта на Корацезий беше превзета чрез подкупване на вътрешен човек; в крайна сметка, когато пристанището падна, малцината оцелели живи пирати трябваше да се примирят с мисълта, че римляните с право наричат морето „Нашето море“. Кампанията се пренесе и на акваторията на Евксинския понт, като и този път Помпей помете всичко пред себе си. Мегадат и старият му приятел Фарнацес най-накрая бяха заловени и екзекутирани; занапред житото щеше да бъде доставяно в Рим по график и без никакъв риск.

Само на остров Крит Помпей се провали, и то заради Метел Капрарий, който твърдо отказваше да се подчини на върховния му империум. Метел не само че изгони легата Луций Октавий, дошъл да изглади разногласията, но и беше смятан за истинската причина горкият Лузий Корнелий Сизена да почине от сърдечен удар. Помпей беше в пълното си право да отнеме всякакво командване от Метел, но това щеше да доведе до открита война, както самият Метел даде да се разбере. В крайна сметка Помпей постъпи мъдро: остави Крит на Метел и се примири с факта, че и внукът на Метел Македоник ще си присвои част от лаврите. За Помпей кампанията срещу пиратите си оставаше, както беше споделил пред Цезар, просто разгрявка. Неговите цели бяха по-големи.

В крайна сметка Помпей не бързаше да се прибере в Рим; прекара цяла зима в Азия, където започна да се разпорежда като провинциален управител и да помирява местното население с новото поколение бирници — кожодери, които решенията на сената пратиха на мястото на предишните. Разбира се, на Помпей не му беше и нужно да се връща в Рим, дори предпочиташе да стои надалеч; беше се сдобил не с един, а с двама способни трибуни, които да заместят Авъл Габиний. Единият, Гай Мемий, беше син на Помпеевата сестра и онзи Гай Мемий, който навремето загина в Испания, докато воюваше заедно с Помпей срещу Серторий. Другият беше Гай Манилий, по-способният от двамата, комуто беше възложена най-трудната задача: да осигури в полза на Помпей върховното командване във войната срещу цар Митридат и цар Тигран.

Цезар бе решил да се прибере в Рим през декември и януари, за да се увери, че Манилий среща далеч по-малко трудности от Габиний навремето — не за друго, а заради шамара, който Помпей беше зашлевил на сенаторите, смазвайки пиратите за едно-единствено лято, при многократно по-малки разходи, отколкото се предполагаше и достатъчно светкавично, за да не се налага настаняването на ветераните в колонии, раздаването на привилегии за градовете и държавите — съюзници или на компенсации за пристанищата, осигурили корабите. В края на тази успешна за Помпей година Рим беше склонен да му даде каквото пожелае.

В същото време Луций Лициний Лукул беше сполетян от нещастия: военни поражения, бунтове, жестоки загуби в жива сила. Нито той, нито хората му в Рим можеха да оспорят исканията на Манилий Витиния, Понт и Киликия да бъдат незабавно предоставени на Помпей, а Лукул да бъде лишен от всякакво командване и привикан обратно в Рим. Глабрион също губеше управлението на Витиния и Понт, но това не беше причина за особени угризения на съвестта сред добрите люде: алчният Глабрион твърде бързо беше заминал за Азия, изоставяйки колегата си Пизон сам да се бори срещу Помпей и Габиний… Следователно не заслужаваше сенатска закрила. Квинт Марций Рекс, който управляваше Киликия, също не беше сторил каквото и да е за каузата. Изтокът принадлежеше на Помпей Велики.

Катул и Хортензий направиха отчаяни усилия да попречат на това. Двамата водеха обречена съпротива с множеството си речи пред сената и народното събрание, все така настървени срещу извънредните пълномощия, които Манилий изискваше от името на Помпей. Големият пълководец отново трябваше да стои над всеки друг магистрат, освен това народният трибун настояваше Помпей да е в правото си да сключва мирни договори, без да се допитва със сената и народа. Тази година обаче Цезар далеч не беше единствен поддръжник на Помпеевите искания. Цицерон, който беше избран за претор и щеше да се бори срещу злоупотребите с власт, смело защитаваше своя някогашен другар пред сената и народа, също както цензорите Попликола и Лентул Клодиан, Гай Скрибоний Курион и някогашните консули Гай Касий Лонгин и Публий Сервилий Вация Исаврик. Последните двама бяха истински защитници на Помпеевата кауза. Как би могъл сенатът да откаже на тях? Помпей получи каквото искаше и отново отрони няколко сълзи, този път в далечна Киликия. Ох, как му тежаха тези безчетни специални поръчения! Ох, как искаше да се прибере на мир и спокойствие у дома си! Ох, каква безкрайна умора!



В началото на септември Сервилия роди трето момиченце, дребничко и светлокосо, с очички, които навярно щяха да се окажат сини. Юния и Юнила бяха доста по-големи от сестра си, освен това вече бяха свикнали с имената си, та поредната Юния щеше да се нарича Терция, сиреч Третата. Бременността се оказа безкрайно изпитание за майката, след като Цезар отказа да се вижда с нея още в средата на май. Сервилия остана да се мъчи сам-самичка в разгара на летните горещини, а Силан умишлено не заведе семейството на морето, за да не настъпи усложнение: жена му вече не беше в първа младост. Сервилия все така се радваше на грижите и вниманието на съпруга си. Страничен човек не би усетил промяната в отношенията им. Само тя си даваше сметка, че Силан я наблюдава някак различно, че е колкото оскърбен, толкова и натъжен, но след като беше неспособна да съчувства на когото и да било, свикна да гледа на тази промяна като на най-обикновена житейска подробност.

Сервилия знаеше, че вестта за раждането бързо ще се разпространи, така че не бе необходимо да съобщава на Цезар. Така или иначе, откакто любовникът й се ожени повторно, не беше лесно да се свърже с него. За Сервилия бракът на Цезар дойде като гръм от ясно небе. Все едно боговете я наказваха, искаха с един удар да я унищожат, да я превърнат на пепел, разнесена от вятър. Цяла нощ Сервилия не можа да мигне, разяждана от нетърпима ревност. Добре познаваше новата съпруга на Цезар. Тя не притежаваше интелект, но с червените си коси и зелените си очи беше една от големите римски красавици. Освен това Сула й беше дядо, а тя имаше тлъста зестра. На Цезар му трябваха роднински връзки с видни сенатори. Колко хитро от негова страна: хем задоволяваше сексуалните си потребности със стока най-високо качество, хем си повдигаше политическия авторитет! Тъй като не знаеше за отношението на Цезар към жена му, Сервилия реши, че любимият й се е оженил по любов. Е, проклет да бъде! Как щеше тя да живее без него? Как щеше да живее с мисълта, че друга жена означава за него повече? Как щеше изобщо да живее?

Разбира се, Брут често се срещаше с Юлия. Вече беше на шестнайсет и се ползваше с правата на пълнолетен римски гражданин. Беше отвратен от късната бременност на майка си. Той, който всеки момент щеше да се прочуе като адвокат и офицер, имаше майка, която все още… Богове, какъв срам, какво унижение!

Но Юлия беше на различно мнение.

— Какъв късмет за майка ти и Силан — усмихваше се деветгодишното момиче. — Не трябва да й се сърдиш, Бруте, представи си, че и ние след двайсет години съвместен живот се сдобием с дете? Няма ли да ти е неприятно, ако синът ти реагира така?

Младежките пъпки мъчеха Брут. Изпълваше се с омраза към самия себе си, нарастваше и неприязънта към майка му и нежеланата сестра. Думите на Юлия не можеха да успокоят наранената му душа.

— Ще разбера гнева му — възрази Брут троснато на годеницата си, — ще го разбера, защото знам какво е усещането. Но все пак разбирам какво имаш предвид.

— Това е добре като за начало — отвърна мъдро тя. — Сервилия не е вече момиче, както каза баба, затова ще се нуждае от помощ и разбиране.

— Ще се постарая — отстъпи той, — но само заради теб, Юлия.

И се запъти към дома си, за да опита.



Но всички тези събития изгубиха всякакво значение, след като половин месец по-късно Сервилия беше посетена от брат си Цепион. Имаше да научи наистина любопитни новини.

Цепион беше градски квестор, но от известно време беше посочен като един от помощниците на Помпей в борбата срещу пиратите — задача, която така и не изискваше да напуска града.

— Но ето, че най-после ме повикаха, Сервилия! — възкликна радостно Цепион. — Гней Помпей очаква голяма сума пари и държи лично да му предам сметките в Пергам, затова се налага да пътувам. Не е ли прекрасно? Така ще мога да мина пътьом през Македония и да се срещна с брат си Катон. Домъчняло ми е за него!

— Колко мило от твоя страна — отвърна му безучастно Сервилия. Най-малко от всичко на света я интересуваха братските чувства на Цепион към Катон. Вече от двайсет и седем години се налагаше да ги търпи.

— Помпей ме очаква чак през декември, затова ако замина веднага, ще мога да прекарам известно време при Катон — продължаваше да обяснява Цепион. — Времето ще се задържи сравнително топло, докато съм в Македония, след това ще продължа по суша. — Той потръпна. — Ненавиждам морето!

— Да не те е страх от пирати? Вече не се срещали.

— Благодаря, предпочитам да стъпвам на твърда почва.

Цепион използва срещата, за да види малката Терция, и искрено й се радваше. Нямаше как да не сравни бебето на Сервилия със своята собствена дъщеричка.

— Какво прекрасно създание — заключи той, преди да си тръгне. — Изключително благородни черти. Чудя се откъде ги е наследила.

„Охо — помисли си Сервилия, — май съм се лъгала. Не само аз откривам прилики с Цезар!“ Но макар да беше по рождение един долен Порций Катон, Цепион не притежаваше злобата на брат си, затова и едва ли намекваше нещо.

Посещението на брат й накара Сервилия за кой ли път да си помисли колко недостоен е Цепион за Златото от Толоза, какво незаслужено наказание за нея, че тъкмо той, а не синът й Брут е наследил парите. Цепион, кукувичето яйце в гнездото, братът на отвратителния Катон.

На Сервилия й трябваха месеци, за да преодолее обидата от подлостта на Цезар, който беше взел онази празноглава красавица за жена, и да се сети отново за Златото от Толоза. Точно в този момент погледна през прозореца и видя под колоните край вътрешната градина роба Синон. Сервилия много обичаше въпросния си роб, макар и не в плътски смисъл. Навремето Синон принадлежеше на съпруга й, но скоро след сватбата им тя помоли Силан да й го предаде и робът стана нейна собственост. Когато новата господарка привика Синон, за да му извести промяната в статута му, тя очакваше от него, ако не друго, то поне ужас. Но той, вместо да се уплаши, се беше зарадвал и така я беше спечелил завинаги.

— Двамата сме си лика-прилика — беше подхвърлил най-безочливо робът.

— И така да е, Синоне. Не забравяй, че аз стоя по-горе от теб и ти си ми в ръцете.

— Разбирам — отговори той. — Но така е по-добре. Докато Децим Юний беше мой господар, все се изкушавах да направя някоя наистина голяма беля. Така рано или късно щях да се проваля. Но с господарки като теб, винаги ще си знам мястото. Чудесно, чудесно! Надявам се, винаги ще си спомняш, господарке, че съм изцяло на твоите услуги!

От време на време Сервилия прибягваше до услугите на Синон. От детството си спомняше, че нищо на света не може да изплаши безстрашния Катон, освен големите и космати паяци, пред които брат й се вкаменяваше от ужас. Затова Синон често биваше пращан извън Рим, за да търси големи, космати паяци, след което получаваше прилични награди, за да ги внесе незабелязано в къщата на Катон. Паяците винаги се озоваваха в леглото или в някое от чекмеджетата на писалището. Порция пък, сестрата на Катон, омъжена за Луций Домиций Ахенобарб, се гнусеше от тлъсти бръмбари. Синон ловеше и тлъсти бръмбари, след което ги разпръскваше из дома на Ахенобарб. Понякога Сервилия му нареждаше да пусне в домовете на брат й или сестра й червеи, хлебарки, дървеници, мухи или скакалци, след което им пращаше анонимни писма с клетви на червеи или хлебарки. До деня, в който в живота на Сервилия влезе Цезар, това беше най-голямото й забавление. Но откакто той се появи, Сервилия изгуби интерес към старите си хобита и Синон скучаеше. Понеже открай време си беше любимец на господарката, никой не смееше нищо да му нареди.

— Синоне! — извика го тя през прозореца.

Той се спря, обърна се и забърза към нея. Синон имаше приятна външност и любезността му внушаваше у околните симпатия, която би изчезнала, ако го опознаеха отблизо. Силан например все още имаше високо мнение за него, както и Брут. Синон беше слаб, източен и притежаваше доста необичайно съчетание на кожа и коса: мургав, но светлокестеняв и със светли очи. Ушите му бяха щръкнали, брадичката му стърчеше, а пръстите му бяха по женски издължени. Нищо чудно, че мнозина от робите правеха магически знаци всеки път, щом го видеха, да не би да ги споходи злото. Синон твърде много приличаше на сатир, за да е истински човек…

— Господарке? — попита той и прескочи перваза на прозореца.

— Затвори вратата, Синоне, дръпни и капаците на прозорците.

— О, значи ще има работа! — отбеляза той.

— Седни.

Той седна и впери в нея поглед. Какво щеше да е този път? Паяци, хлебарки? Може би щеше да го повиши до чин змияр?

— Какво ще кажеш да станеш свободен човек, Синоне? Свободен човек, при това с една кесия жълтици в пазвата?

Това беше неочаквано. За секунда сатирът у Синон отстъпи и на негово място се показа някакво друго, почти човешко същество, което твърде силно напомняше на людоедите от приказките. Но сетне и людоедът избяга и Синон си възвърна предишното изражение.

— Много бих се радвал, господарке.

— Имаш ли представа какво ще поискам от теб в замяна на подобна награда?

— Най-малкото убийство — отговори робът без колебание.

— Точно така — потвърди Сервилия. — Идеята привлича ли те?

Той вдигна рамене.

— Че кого не би привлякла на мое място?

— Убийството изисква смелост.

— Това го знам. Но на мен смелост не ми липсва.

— Ти си грък, а гърците нямате никакво чувство за чест. Имам предвид, че невинаги държат на обещанията, дори пред тези, които са ги купили.

— Аз ще държа на обещанието си, господарке, ако от мен се иска наистина само едно убийство, а след това да успея да избягам с кесията злато.

Сервилия лежеше на една страна на кушетката си и нито за миг не издаде чувствата си. Но след като получи подобен отговор, тялото й някак застина неподвижно, а в погледа й заблестя хладна решителност.

— Не мога да ти имам доверие, защото нямам доверие на никого. И все пак убийството няма да бъде извършено в Рим, нито в Италия. Ще трябва да бъде извършено някъде по пътя между Солун и Хелеспонта, идеално място за всеки убиец да прикрие следите си. Но ще се добера до теб, Синоне, в това не бива да се съмняваш. Ще получиш част от възнаграждението си сега, останалото ще те чака в Римска Азия.

— Ах, господарке, но как да знам дали ще спазиш обещанието си? — попита предпазливо Синон.

Сервилия възмутено го изгледа.

— Аз съм патрицианка, наследница на Цепионите.

— Винаги съм го оценявал.

— Това е единствената гаранция, от която се нуждаеш. Трябва да си сигурен, че ще изпълня своето обещание.

— Какво искаш да сторя?

— Най-напред ще се сдобиеш с най-добрата отрова. Имам предвид отрова, която едновременно ще доведе до сигурна смърт и няма да остави и най-малко подозрение, че мъртвият е отровен.

— Това мога да го направя.

— Брат ми Квинт Сервилий Цепион заминава след ден-два на изток — продължи да обяснява тя. — Ще поискам от него ти да го придружиш, тъй като имам някакво поръчение за теб в Римска Азия. Той ще се съгласи, разбира се. Няма причина да откаже. Ще носи със себе си само документи и отчети за Гней Помпей Велики в Пергам, няма да има пари, които да те изкушат. Абсолютно наложително е, Синоне, да изпълниш своята задача, без да предизвикаш и най-малкото подозрение. Неговият брат Катон е в момента в Македония в качеството на военен трибун. Въпросният Катон е доста различен по характер. Той е подозрителен и суров. Ако се почувства засегнат, не знае милост. Абсолютно сигурно е, че след смъртта на брат ми Цепион Катон ще се заеме с погребалната церемония. Когато пристигне, Синоне, не бива да заподозре абсолютно нищо. За Квинт Сервилий Цепион трябва да се знае, че е умрял от болест.

— Разбирам — рече Синон.

— Всичко ли разбираш?

— Да, господарке.

— Разполагаш само с един ден, за да си набавиш отровата. Възможно ли е?

— Възможно е.

— Добре. Тогава можеш да се отбиеш още сега в дома на брат ми Цепион и да го помолиш да ме навести още днес. Кажи му, че е спешно.

Синон си тръгна, а Сервилия се излегна по гръб, затвори очи и замечтано се усмихна.

Така я завари и Цепион, който се появи съвсем скоро; домовете им бяха близо един до друг.

— Какво има, Сервилия? — попита я загрижено. — Робът изглеждаше доста разтревожен.

— Надявам се само да не те е изплашил! — ядоса се Сервилия.

— Не, не, не ме е изплашил.

— Нали няма да се отнасяш зле с него?

Цепион я погледна учуден.

— Защо да се отнасям зле?

— Не знам, просто питам — отговори тя и му даде знак да седне на кушетката до нея. — Седни, братко. Искам да те помоля за една услуга. Пък и да те попитам дали си свършил една работа.

— Каква услуга?

— Синон е моят най-доверен роб. Искам да го пратя в Пергам да свърши една работа от мое име. Трябваше да се сетя още докато беше тук, но забравих. Съжалявам, че те разкарах обратно. Имаш ли нещо против Синон да пътува с твоята прислуга?

— Разбира се, че не! — увери я Цепион.

— О, прекрасно — зарадва се Сервилия.

— А какво искаше да ме питаш?

— Дали си написал завещание.

Брат й се засмя.

— Това ли било? Че кой разумен римлянин не е оставил завещанието си при весталките? Правим го още щом наденем мъжка тога.

— Но твоето дали е актуално? Ти имаш жена, имаш дъщеря, ала си нямаш мъжки наследник.

Цепион въздъхна.

— Следващия път, Сервилия, следващия път. Хортензия беше доста разочарована, че роди момиченце, но пък и малката е толкова сладка. Хортензия не се страхува да ражда. Ще дойде и син.

— Значи си оставил всичко на Катон — предположи Сервилия.

На лицето му се изписа ужас.

— На Катон? — смая се Цепион. — Не мога да оставя богатствата на Сервилий Цепионите на един Порций Катон, пък бил той и любимият ми брат! Не, не, Сервилия! Завещал съм всичко на Брут, защото той няма да има нищо против да бъде осиновен от мен и да носи името Сервилий Цепион. Но Катон? — Пак се засмя. — Представяш ли си как точно брат ти Катон ще се съгласи да се прекръсти на Цепион.

— Не, не си представям — съгласи се Сервилия и също се засмя. Но очите й изведнъж се изпълниха със сълзи и устата й потрепери. — Какъв зловещ разговор! И все пак рано или късно трябваше да го проведем, човек никога не знае…

— И все пак Катон е изпълнител на завещанието — напомни й Цепион, докато се канеше да си тръгне. — Той ще направи всичко необходимо Хортензия и малката Сервилия Цепионида да наследят колкото им се полага според лекс Вокония. Катон ще се погрижи и Брут да получи всичко, което трябва.

— Каква тема започнах! — ядосваше се Сервилия, докато изпращаше брат си до вратата. За негова голяма изненада дори го целуна. — Благодаря ти, че ще вземеш Синон със себе си, още повече ти благодаря, че успокои страховете ми. Е, страхове, силно казано, скоро ще се върнеш!

Затвори вратата след него и за миг се облегна на нея, защото коленете й се подкосиха от вълнение. Беше се оказала напълно права! Наследник на Цепион щеше да е Брут. Катон никога не би допуснал да го осиновят в патрицианска фамилия като тази на Цепионите! Какъв прекрасен ден! Дори обидата, нанесена от Цезар, вече не й причиняваше толкова голяма болка.



Марк Порций Катон да бъде член на щаба ти, пък дори компетенцията му да се свежда до командването на един-единствен легион, беше изпитание, което управителят на Македония никога не би могъл да предположи, че ще му се случи. Ако младежът беше лично назначен от управителя, отдавна да си е тръгнал обратно за Рим, пък ако ще самият Юпитер да ходатайстваше за него. Но след като Катон беше избран от народното събрание, пропреторът Марк Рубрий нямаше какво друго да стори, освен да го търпи.

Но как можеше да се търпи толкова безочлив и досаден тип, който постоянно се бъркаше, където не му е работа, задаваше въпроси, любопитстваше за щяло и нещяло, държеше сметка защо записаните цени в отчетите са по-високи, отколкото на пазара, защо точно този ще получи данъчни облекчения за сметка на онзи? Катон така и не се уморяваше да пита, а дори да му напомнеха най-тактично, че задълженията му се отнасят единствено до легионите и другото не е от негова компетенция, той отговаряше, че всичко в Македония принадлежи на Рим и че тъкмо Рим го е пратил да наглежда провинцията от негово име. Оттам следвало, че всичко, случващо се в Македония, било от неговата законна или просто морална компетенция на съвестен гражданин.

Управителят Марк Рубрий не беше единственият, който се оплакваше. Легатите и военните трибуни (някои назначени, други избрани от народа), писарите, пазачите, градските наместници, откупвачите на данъци, любовниците им, че дори и робите ненавиждаха нетърпимия Марк Порций Катон. На всичкото отгоре Катон беше способен и дори да го пратеха с някакво специално поръчение по границата, той все се завръщаше до два-три дни с изпълнена задача.

Катон имаше една-единствена тема за разговор, ако крясъците му изобщо можеха да се нарекат разговор — колко велик бил прадядо му Катон Цензор. Скромният живот и строгите нрави на прадядото бяха свят модел за подражание от страна на досадния правник и той копираше предшественика си във всичко, освен в едно. Подобно на Цензора, който никога не беше яздил кон, и правнукът ходеше пеш, едва слагаше хапка в устата си, пиеше бистра вода, живееше като редови легионер и държеше само един роб да го обслужва.

Кое тогава беше изключението, което младият Катон си позволяваше? Навремето Катон Цензор се бе славил като враг на всичко гръцко, като човек, който ненавижда и гърците, и културата им, и законите им. Докато младият Катон боготвореше гръцката цивилизация и не го криеше. Това го превръщаше в обект на всеобщи подигравки, особено тук, в центъра на гръцка Македония, още повече че неприятният му характер предизвикваше околните непременно да намерят някое негово слабо място. Но колкото и да му се присмиваха, Катон нехаеше. Дори някой да му напомнеше, че гръкоманията му противоречи на всичко най-свято, защитавано от прадядо му, Катон се правеше, че не чува. За голямо нещастие това, което предизвикваше в най-голяма степен интереса на Катон, беше способно да доведе всички негови началници до лудост. Изразът, който сам използваше, беше „ленив живот“ и Катон никога не се уморяваше да натяква на околните, били те офицери или прости войници, че водят ленив живот. При условие, че си беше наел двустайна кирпичена къщурка в покрайнините на Солун, и на това отгоре я споделяше с приятеля си Тит Мунаций Руф, негов колега военен трибун, очевидно самият той не водеше ленив живот.

Беше пристигнал в Солун в средата на март и до края на май управителят вече се бе уверил, че ако не се отърве по някакъв начин от присъствието на Катон, някой друг би прибягнал до убийство. Жалбите се трупаха една след друга на писалището му, при това пращани от най-различни люде: откупвачи на данъци, търговци на зърно, счетоводители, центуриони, легионери, легати, дори жени, които Катон беше обвинявал в липса на целомъдрие.

— Той имаше безочието да заяви, че сам е пазил целомъдрие до брака си! — беснееше някаква дама пред Рубрий; двамата бяха любовници. — Марк, този човек ме изправи на агората пред няколко хиляди гърци и започна да ми нарежда какво трябвало да бъде поведението на една римска дама далеч от столицата! Или ще ни отървеш от него, или имаш думата ми, че ще платя на някой наемен убиец!

За късмет на Катон още същия ден той подхвърли пред Марк Рубрий за пристигането на Атенодор Кордилион в Пергам.

— Колко ми се иска да го чуя с ушите си! — мечтаеше Катон. — Обикновено живее в Антиохия или Александрия, тази му обиколка из Мала Азия представлява истинско събитие.

— Ами тогава — отговори му Рубрий, който изведнъж надуши изключителния си шанс, — защо не си вземеш да речем два месеца отпуск и не отидеш до Пергам да го чуеш наистина?

— Не бих могъл! — смая се на предложението Катон. — Дългът не ми позволява да напусна.

Всеки военен трибун има право на отпуск, скъпи Марк Катоне, а никой друг не го заслужава толкова, колкото ти. Хайде, върви, настоявам! А най-добре вземи и Мунаций Руф със себе си.

И така Катон замина, придружен от приятеля си Мунаций Руф. Римското население на Солун буквално подлудя от радост, защото Мунаций Руф се беше превърнал в идолопоклонник на Катон и му подражаваше във всичко. Точно два месеца след заминаването си обаче Катон отново се намираше в Солун. Рубрий за пръв път се сблъскваше с римлянин, който под „два месеца“ разбираше точно два месеца. На това отгоре Катон и Мунаций не се връщаха сами, ами придружени от самия Атенодор Кордилион, сравнително известен философ — стоик, готов да играе пред Катон същата роля, която покойният Панеций бе играл навремето в обкръжението на Сципион Емилиан. Но понеже беше стоик, дори не очакваше от новия си покровител разкошния живот на Панеций в дома на богаташа Сципион. Толкова по-добре. Единствената разлика, която настъпи у Катон, бе, че тримата с Мунаций и Атенодор си наеха тристайна кирпичена къщичка вместо двустайната и вече се обслужваха от трима роби, вместо от двама. А кое беше подтикнало този виден философ да последва Катон? Предусещането, че един ден той ще бъде човек с огромна тежест в обществото и че ако сега стане част от неговото семейство, това би гарантирало славата му. Кой щеше да си спомня Панеций, ако не беше човек на Сципион Емилиан?

Римското присъствие в Солун изстрада жестоко завръщането на Катон от Пергам; Рубрий открито даде да се разбере, че не се радва на своя трибун, след като още на другия ден замина по някакви много важни дела в Атина. Това обаче нямаше да стопли сърцата на оставащите в Солун! Но изведнъж в града пристигна Квинт Сервилий Цепион на път за Пергам, където го чакаше Помпей, и щастливият Катон забрави за всякакви бирници и римляни, водещи ленив живот.

Любовта между двамата братя се зароди съвсем скоро след раждането на Катон, по времето когато Цепион беше само на три. Страдащата им от тежката бременност майка (която така и не се възстанови и два месеца по-късно умря) лично предаде последната си рожба в ръцете на малкия Цепион. Оттогава само служебният дълг можеше да ги отдели един от друг, нищо че обикновено съумяваха и съвместно да служат на родината. При други хора подобна близост и привързаност биха намалели с възрастта, но тях ги обединяваше още нещо — грозното убийство на вуйчо им Марк Ливий Друз, намушкан в общия им дом. Цепион беше тогава на шест, а Катон — само на три години. Преживяният ужас беше сближил двете момчета и нищо не можеше да издигне преграда помежду им. Детството си бяха прекарали сами, без майчина ласка и бащини грижи, заобиколени от врагове. Бяха останали без близки роднини, като се изключат мрачните им попечителки и двете големи сестри, Сервилия и Сервилила, които ненавиждаха Катон и сестра му Порция. Разбира се, разликата във възрастта не означаваше задължително, че големите сестри ще надделеят! Катон беше най-малкото от шестте деца в семейството4, но беше най-шумният и най-безстрашният.

Ако някой някога попиташе малкия Катон кого обича, отговорът винаги беше един и същ: „Обичам брат си.“ Ако го попитаха повторно кого другиго обича на този свят, той пак отговаряше: „Обичам брат си.“

Което си беше истината. През целия си живот Катон не бе изпитвал топли чувства към никого другиго, ако не се смята неприятното му изживяване с Емилия Лепида, дъщерята на вуйчо му Мамерк. Ако не друго, то от злощастната си любов към Емилия Катон поне се бе научил да мрази жените и да не им се доверява — логична последица от дългите години, прекарани в съжителство със Сервилия.

Обичта, която Катон изпитваше към Цепион, беше безгранична, освен това беше взаимна, искрена, скрепена с бащината кръв, която течеше в жилите и на двама им. Нищо че дори пред себе си Катон не искаше да приеме очевидната истина: Цепион беше син на неговия баща, а не на първия съпруг на майка им. Слепи са тези, които не искат да видят, а още по-сляп би бил Катон, когато сам желае да бъде слепец.

Двамата прекараха няколкото месеца заедно в обиколки из страната, като Катон служеше за водач на брат си. Ако онзи скромен наскоро освободен роб Синон се беше усъмнил в предупрежденията на Сервилия, един-единствен поглед на Катон му бе достатъчен да знае, че братът на жертвата е наистина опасен свидетел. Но Синон успя да избегне всякакви подозрения; представителите на висшето общество не падаха дотам, че да се запознават с прислугата. Синон си мълчеше и се движеше с групата на робите и подчинените на Цепион; с нищо не биваше да привлече вниманието на Катон.

Всичко хубаво на този свят си има край, затова в началото на декември двамата братя се разделиха и Цепион, придружен от многобройната си свита, продължи своето пътуване по Вия Егнация. Катон дори не криеше сълзите си. Както и Цепион, още повече че брат му го изпращаше в продължение на цели километри, махаше им отдалеч, подсмърчаше, постоянно му повтаряше да внимава, да внимава, да внимава…



Може би Катон имаше някакво предчувствие, затова не го изненада следното писмо, пристигнало само месец по-късно:

Прескъпи братко, сполетя ме тежка болест в Енос и се страхувам, че няма да се надигна никога. Какво ми има никой от местните лекари не може да отгатне, но истината е, че от ден на ден се чувствам все по-зле.

Моля те, скъпи Катоне, умолявам те да дойдеш в Енос и да бъдеш с мен в последните ми часове. Тук съм толкова самотен, а и никой не би могъл да ме утеши, както ти ще ме утешиш. Иска ми се да държа твоята ръка, когато си отивам. Ела веднага, умолявам те. Ще се опитам да издържа, докато пристигнеш.

Оставил съм завещанието си при весталките. Както вече сме говорили, мой наследник ще бъде младият Брут. Ти си изпълнител на завещанието и както сам пожела, няма да получиш повече от десет таланта. Идвай по-скоро.

Щом разбра, че Катон трябва спешно да замине, управителят Марк Рубрий на драго сърце го освободи. Единствено си позволи да го посъветва да пътува по суша, защото през есента водите на Тракийско море са бурни, а вече имало съобщения за няколко корабокрушения. Но Катон не го послуша: по суша пътуването би отнело най-малко десет дни, докато буйните северозападни ветрове щяха да издуят платната и да го отведат в Енос за три, най-много за пет дни. Най-накрая си намери капитан, достатъчно смел, за да се заеме с плаването и полуделият от притеснение Катон се качи на борда. Придружиха го Атенодор Корфилион и Мунаций Руф, заедно с тримата роби.

Пътуването се превърна в същински кошмар. Мощните вълни натрошиха мачтите, изпокъсаха платната и заплашваха да погълнат кораба. Капитанът обаче беше предвидлив, издигна в движение нови мачти. Катон толкова беше зает с мисли за брат си, че дори забрави за присъствието на двамата си другари. Когато на четвъртия ден акостираха в Енос, той скочи на кея още в движение и хукна въпреки пороя. Спря се само веднъж, колкото да попита някакъв амбулантен търговец, къде е домът на градския етнарх — там беше намерил подслон Цепион.

Втурна се в непознатия дом и се озова в стаята на брат си. Беше закъснял с един час, за да стисне ръката на Цепион, преди болният да напусне този свят завинаги.

Измокрен до кости от дъжда, Катон се вкамени като статуя над леглото на мъртвеца. Пред него лежеше единствената опора и утеха в живота му. Очите на Цепион бяха затворени, покрити с две монети, между разтворените му устни се подаваше сребърник: някой вече беше заплатил на Харон да пренесе мъртвеца през реката Стикс.

Катон отвори уста и от гърдите му се откъсна мъчителен вой, от който косите на всички присъстващи настръхнаха. Не беше вълчи вой, не беше лъвски рев, не беше женски писък, а грозен и смразяващ кръвта звук. Хората наоколо се отдръпнаха назад и потръпнаха в уплаха, когато той се хвърли върху мъртвия Цепион и зацелува лицето му. Ръцете му галеха безжизненото тяло, от очите му се ронеха сълзи. Като ранен звяр Катон надаваше рев и продължаваше все така да целува покойника. Скърбеше за единственото човешко същество, което означаваше нещо за него, което значеше всичко за него: утеха в нерадостното детство, опора в годините на съзряване и възмъжаване. Цепион беше издърпал тригодишния Катон далеч от окървавения вуйчо Друз, който крещеше и виеше от болка, Цепион го беше прегърнал, за да скрие грозната гледка от очите му и да понесе на крехките си рамене цялата трагедия; Цепион беше прекарвал безкрайни часове с брат си да го слуша как се учи да говори, да се измъчва заедно с него в ранните му години; Цепион го беше утешавал и вразумявал през тежките месеци след измяната на Емилия Лепида, той му беше вдъхнал сили и желание за живот; Цепион го беше взел за пръв път на война, беше го научил да се бие като истински воин, безстрашен и безпощаден, за да се радва повече от него на първите му воински почести, спечелени в най-страхливата армия в римската история — армията на Клодиан и Попликола, която Спартак на три пъти обърна в бягство… Навсякъде и винаги до Катон стоеше брат му Цепион.

Но Цепион вече го нямаше. Беше умрял самотен и изоставен, без близък човек да държи ръката му в последните мигове. Чувството за вина задушаваше Катон и не му позволяваше да се откъсне от смъртното легло на брат си. Когато най-сетне другите се опитаха да го отместят, той започна да се бори, когато се опитаха да го убедят с думи, той им отвърна с рев и стенания. Близо два дни не помръдна от мястото си и най-страшното беше, че дори тогава никой, никой на света, не беше в състояние да проумее мъката му, никой нямаше да разбере какво означава тази загуба за него. Цепион го беше напуснал, а това означаваше, че го напускат обичта, сигурността и вярата в живота.

Най-накрая Атенодор Кордилион успя да привлече вниманието на покровителя си с приказки за поведението, което един убеден като Катон, трябва да показва в подобни случаи. Катон най-сетне се надигна и отиде да се погрижи за погребението му. Беше облечен в груба туника и мръсно наметало. Десетте таланта, които Цепион му оставяше в завещанието си, щяха да бъдат похарчени за погребението. Но колкото и да призоваваше към активност местните гробари и търговци на подправки и парфюми, всичко, което бяха способни да му предоставят, възлизаше на един златен талант. Още един талант Катон похарчи за златна урна, инкрустирана с диаманти, в която да се съхранява пепелта на покойника, останалите осем щяха да покрият разходите по издигането на статуя на Цепион насред агората в Енос.

— Но да не вземете да го оцветите, както е изглеждал приживе — обясняваше или по-скоро се караше на скулпторите и художниците Катон. — Искам на статуята да стои мъртвият Цепион, такъв какъвто го отнесе огънят на кладата. Ще използвате сив тасоски мрамор и ще го полирате така, че ликът на брат ми да блести. Той вече е сянка, затова искам на статуята си да изглежда като сянка.

Погребението беше най-пищната церемония, която малкото гръцко градче на десния бряг на Хеброс някога беше виждало. Колкото жени имаше в селището, всички бяха наети за оплаквачки, каквито количества тамян и други аромати се намериха, всички бяха запалени заедно с останките на Цепион. Щом тялото изгоря напълно, Катон лично събра с шепи пепелта на брат си в скъпоценната кутия, която никога не го напусна през цялата следваща година — до деня, в който Катон се завърна в Рим и предаде тленните останки на брат си на неговата вдовица.

Още от Македония той писа на вуйчо си Мамерк в Рим какво да свърши по изпълнението на завещанието — общо взето, всичко, което не изискваше неговото лично присъствие. За своя голяма изненада установи, че дори не се налага да пише на Рубрий в Солун: етнархът незабавно беше уведомил пропретора за смъртта на Цепион, така че Рубрий беше използвал неочаквания си късмет. Успоредно с писмените си съболезнования управителят изпрати на Катон и Мунаций вещите им. „Така и така наближава краят на мандата ви, пишеше управителят, не държа да се връщате в това студено и неприятно време, когато дори бесите са се прибрали далеч на север за зимата. Използвайте времето да попътувате из Изтока. Приемете моите искрени благопожелания.“

— Така и ще направя — съгласи се Катон, без да пуска златната урна. — Ще заминем на изток.

Но както с тъга забелязаха Атенодор и Тит Мунаций Руф, Катон коренно се беше променил. Дотогава беше за тях неизчерпаем извор на светлина и енергия. Светлината беше изчезнала, енергията се беше стопила. Лицето му си беше все така младо и жизнено, мускулестата му фигура — все така изправена, но в гръмовния му глас се усещаха непознати нотки, а и нищо вече не можеше да го въодушеви или да го заинтересува. Той дори не се гневеше и ядосваше, от нищо не се вълнуваше.

Само Катон знаеше какви сили са му нужни, за да продължи да живее. Катон беше решил никога повече да не се излага на подобни страдания, на подобни терзания и угризения. Да обичаш някого, означаваше да го изгубиш завинаги. Следователно любовта трябваше да бъде отречена. Той никога повече нямаше да обича. Никого.



И докато тримата мъдреци с тримата роби продължиха пеш по Егнациевия път към бреговете на Хелеспонта, някой си освободен роб на име Синон се качи на борда на малко корабче, което с помощта на силните зимни ветрове прекоси като стрела Егейско море в посока Атина. От там Синон щеше да се прехвърли на кораб за Пергам, където го чакаше кесията със злато. В последното не се съмняваше. Господарката Сервилия беше твърде предвидлива, за да забрави да му плати, пък и нали се гордееше, че е патрицианка. Синон се изкуши дали да не я изнуди за още, но накрая се засмя, махна с ръка и за всеки случай хвърли една драхма във водата — скромно дарение за великия Посейдон. „Бди над моя кораб, господарю на дълбините! Не само че вече съм свободен, ами съм богат. Лъвицата в Рим е задрямала, не съм толкова луд, че да я разбуждам. Колкото имам, ще ги удвоя и утроя, но по законен път.“



Лъвицата в Рим научи за смъртта на брат си от устата на вуйчо Мамерк, който я навести веднага след пристигането на Катоновото писмо. Разплака се, но не прекали със сълзите — вуйчо й Мамерк по-добре от всички знаеше какви чувства изпитва към малките си братя. Сервилия отдавна беше пратила инструкции на банкерите си в Пергам. Рискуваше Синон да я измами, но пък иначе имаше опасност да събуди подозрения. Мъдро от нейна страна. Никой в Пергам не биваше да се чуди защо й е на Сервилия да плаща торби със злато на някакъв си бивш роб, особено след смъртта на Цепион.

По-късно същия ден се появи синът й.

— Трябва да сменя името си, представяш ли си?

— Да не би някой да те е посочил за свой наследник? — престори се на изненадана Сервилия. Даваше си сметка, че не е прието зрели мъже да бъдат осиновявани, още по-малко — посмъртно.

— Вуйчо Цепион е починал в Енос, а аз се оказвам негов наследник. — В тъжните очи на момчето проблеснаха сълзи. — Той беше мил човек, аз много го обичах. Навярно защото вуйчо Катон го обожаваше. Горкият вуйчо Катон закъснял с един час да го види на смъртното легло. Сега пише, че нямало да се прибере скоро. Ще ми липсва.

— Вече ти липсва, като гледам — усмихна му се Сервилия и го стисна за ръката.

Брут на свой ред се усмихна. Майка му нямаше защо да се притеснява от отношенията му с годеницата; двамата се срещаха на достатъчно публични места, та да не се притесняват почтените им баби. Дори Аврелия се беше отказала да ги наглежда скоро след подписването на годежния договор. Брут бе достоен наследник на почтени родители.

Юлия наскоро бе навършила десет години (рожденият й ден беше през януари), затова много се радваше, че Брут се държи като почтен благородник. Когато Цезар й съобщи какво я чака, тя се беше ужасила. Макар да изпитваше известно съчувствие към Брут, даваше си сметка, че нито годините, нито времето, прекарано с него, биха създали у нея отношение, което е необходимо за всеки щастлив брак. Единственото хубаво, което можеше да каже за него, бе, че е мил. Най-лошото, което би казала при други обстоятелства, е, че е ужасно скучен. На нейната възраст още не я преследваха романтични сънища, но подобно на повечето момичета Юлия се интересуваше какво й готви животът, затова знаеше много тайни за брака. Беше й коствало голямо усилие на волята да отиде на училище и да съобщи за годежа си, нищо че само допреди часове горещо желаеше да се похвали с нещо подобно. Нали трябваше да докаже, че не отстъпва на Юния и Юнила, единствените й съученички с уредени годежи. Но Вация Исаврик беше изключително забавно момче, а годеникът на Юнила — Лепид — беше красавец. Можеше ли същото да се каже за Брут? Дори сестрите му едва го понасяха. Подобно на Юлия и те го смятаха за досаден самохвалко. А ето, че тя трябваше да се омъжи за него! Как само щяха да й се подиграват съученичките! И как щяха да я съжаляват.

— Горката Юлия! — засмя се Юния, щом научи.

Но пък и нямаше защо чак да се оплаква. Щеше да се омъжи за Брут и толкова.

— Чу ли новината, татко? — попита Юлия баща си, когато той се прибра у дома скоро след вечеря.

Откакто Помпея живееше при тях, положението беше нетърпимо. Цезар изобщо не се връщаше да спи вкъщи, много рядко се хранеше с тях и, общо взето, само минаваше от време на време. Затова беше истински шанс, че можеше да му съобщи някоя и друга клюка, та да го задържи по-дълго при себе си.

— Каква новина? — попита разсеяно той.

— Познай кой дойде да ме види? — попита Юлия лукаво.

Баща й я погледна с любопитство.

— Брут.

— Познай пак!

— Юпитер!

— Глупчо, Юпитер никога не идва лично.

— Кой тогава? — личеше си, че няма настроение за игрички. Помпея си беше вкъщи и в момента стоеше в таблиния, собствения му кабинет, който си беше присвоила, след като тъй и тъй съпругът й не го ползваше.

— О, татко, моля те, остани за малко при мен!

В големите сини очи на дъщеря му се четеше мъка; Цезар усети как нещо го присвива и го обзеха угризения. Бедното момиченце, излизаше, че то най-много си беше изпатило от Помпея, защото заради нея не можеше да види баща си.

Цезар въздъхна, вдигна я на ръце, приближи се до един стол, седна и я сложи на коляното си.

— Колко си пораснала!

— Надявам се още да порасна — отвърна Юлия и се залови да го целува по лицето.

— И така кой е дошъл да те види? — попита Цезар, опитвайки се да прикрие нетърпението си.

— Квинт Сервилий Цепион.

Баща й изведнъж се сепна.

Кой?

— Квинт Сервилий Цепион.

— Но той е при Гней Помпей!

— Не, не е.

— Юлия, единственият жив член на това семейство в момента не е в Рим.

— Страхувам се — обясни му деликатно Юлия, — че човекът, когото имаш предвид, вече не е между живите. Умрял е през януари, в Енос. Но има нов Квинт Сервилий Цепион, понеже завещанието изрично го посочва и се очаква всеки момент да бъде официално осиновен.

Цезар ахна от изненада.

— Брут?

— Да, Брут. Каза, че предпочита да го наричат Квинт Сервилий Цепион Брут, вместо Цепион (по-важната част от името му).

— Богове!

— Татко, ти си доста изненадан. Защо?

Той се почеса по главата.

— Е, не искаш да знаеш. — И се засмя. — Юлия, ти ще се омъжиш за най-богатия мъж в Рим! Ако Брут е наследник на Цепион, значи ще наследи още едно състояние, а това състояние струва стократно повече от наследствата на баща му и на Силан. Ти ще бъдеш по-богата от някоя източна царица.

— Брут нищо подобно не каза.

— Защото най-вероятно още не го знае. Годеникът ти не е любопитен.

— Мисля, че обича парите.

— Че кой не ги обича? — отбеляза с известна горчивина Цезар. Стана и настани Юлия на стола. — Ей сега се връщам — рече той и излезе.

В следващия миг Помпея излетя в коридора.

— Какво има? — попита Юлия мащеха си, с която се разбираше. Така се упражняваше да свиква със скучни хора, нищо че Брут нямаше нищо общо с безграничната глупост на Помпея.

— Той просто ме изхвърли! — оплака се мащехата й.

— Само за секунда, сигурна съм.

Наистина беше само за секунда. Цезар седна зад писалището и бързо написа бележка за Сервилия, с която не се бяха виждали от месец май предишната година. Разбира се, отдавна смяташе да я посети (вече беше март), но времето летеше неусетно, а той си имаше и други грижи. Колко странно! Младият Брут се оказваше наследник на Златото от Толоза.

Със сигурност не беше време да се показва непочтителен към майка му. Годеж като този не биваше да се проваля за нищо на света.

Загрузка...