Жените на Цезар

3

От януари 65 г. пр.Хр. до квинктил 63 г. пр.Хр.

Марк Лициний Крас вече беше толкова богат, че се беше сдобил с втори когномен: Дивес, което ще рече „баснословно богат“. Заедно с Квинт Лутаций Катул беше избран за цензор, затова в успешната му кариера не липсваше нищо, освен някоя забележителна военна операция. Е, навремето беше разгромил Спартак, затова му бяха отредили и овация, но шест месеца на бойното поле, при това срещу гладиатор, в чиято армия се сражават избягали роби, не придаваха кой знае какъв блясък на победата. Това, за което Крас копнееше, беше успех, съпоставим с подвизите на Помпей Велики — такъв велик успех, че да го нарекат спасител на родината. Не можеше да се примири, че някакво парвеню го е засенчило!

Освен това Катул се оказа доста недружелюбен колега. Крас така и не можеше да разбере защо. Нито един Лициний Крас не е бивал обвинявал в демагогия или политически радикализъм, за какво толкова му се сърдеше Катул?

— Заради парите ти — обясни Цезар. — Катул стои начело на добрите люде, затова не може да се примири с търговската дейност, разгръщана от сенатори. Щеше му се сега да бъде с друг цензор и двамата заедно да те подхванат. Но след като точно ти му се падна колега, не може да те разследва, нали?

— Само би си изгубил времето, дори да можеше! — възмути се Крас. — Аз не правя нищо, което половината сенатори да не вършат! Доходите ми са от недвижима собственост, което е в правата на всеки сенатор! Признавам, че имам дялове в търговски дружества, но никъде не участвам в управителните тела, затова нямам глас при определяне дейността на дружеството. Аз съм чисто и просто източник на капитал. Никой в нищо не може да ме упрекне!

— Аз го разбирам — отвърна Цезар. — Разбира го и твоят любим Катул. Нека повторя: мрази те заради парите ти. Старият Катул цял живот се труди да построи храма на Юпитер, и колкото и пари да спечели, всяка излишна сестерция отива задължително за строежа. Докато ти трупаш пари и никой не те закача. Катул ти завижда.

— Нека завижда на хора, които наистина го заслужават! — тросна се Крас.

Откакто бе слязъл от консулската власт, споделяна преди години с Помпей, той се беше заловил с нов тип дейност. Това беше производството на оръжия и снаряжения за римските легиони, съсредоточено в множество занаятчийски центрове на север от река Пад, в Италийска Галия. Крас беше насочен към тази дейност от стария си приятел Луций Калпурний Пизон, който по време на Съюзническата война се беше грижил за въоръжаването на римската войска. Луций Пизон беше оценил възможностите на тази нова производствена дейност, зае се с нея и успя да натрупа големи пари. Така или иначе личните му връзки го теглеха към Италийска Галия, защото майка му Калвенция беше родом оттам. Когато Луций Пизон умря, инвестициите бяха продължени от сина му, Луций Пизон Младши, който продължи и приятелските отношения с Марк Крас. Крас най-сетне се увери в ползата от това да притежаваш цели селища, посветили се на производството на ризници, мечове, копия, шлемове, ножове.

В качеството си на цензор Крас имаше възможност да подпомогне приятеля си Луций Калпурний Пизон, както и младия Квинт Сервилий Цепион Брут, наследник на занаятчийските градчета Фелтрия, Кардиан и Белун. Италийска Галия, включително земите на север от Пад, бяха римско владение от толкова години, че повечето от така наречените гали отдавна се бяха смесили с римляни и италийци, но не се бяха освободили от неприязънта си към Рим. Три години по-рано в района имаше размирици, потушени след изненадващото посещение на Цезар в провинцията. Откакто беше станал цензор, Крас си даваше сметка, че дължи нещо на тези хора. Трябваше да впише и техните имена в списъците с римските граждани; така щеше да помогне на Луций Пизон и Цепион Брут, а най-вече на себе си, защото щеше да си спечели огромна клиентела оттатък Пад. Всички на юг от Пад се ползваха с римско гражданство, не беше честно да се отказва подобна привилегия на хора само защото са се оказали от другата страна на реката.

Но когато съобщи своето желание да даде гражданство на всички жители на Транспаданска Галия, Крас срещна съпротивата на колегата си Катул. „Не, не и не! Никога! За нищо на света! Римското гражданство е само за римляните, а галите не са римляни! И така си имаме достатъчно на брой гали, които се пишат римляни“ — говореше той, имайки предвид Помпей и неговите пиценски последователи.

— Старият и изтъркан аргумент — ядосваше се Цезар. — Римското гражданство трябвало да бъде само за римляни. Защо тези идиоти, нарекли се добри люде, не се съгласят, че вече навсякъде из Италия живеят само римляни? Рим е Италия.

— Аз съм съгласен с теб — кимна Крас, — но Катул не е на това мнение.

Крас предложи и друго нещо, но и то не бе прието.

Искаше Рим да анексира Египет, дори ако за целта се стигне до война — разбира се, предполагаше се, че той ще стои начело на войската. По египетските въпроси се беше превърнал в такъв авторитет, че можеха да го попитат за всичко. И колкото повече факти за страната научаваше, толкова по̀ нарастваше убеждението му, че Египет с най-богатата държава на света.

— Представи си само! — обясняваше той на Цезар и както много рядко се случваше, лицето му издаваше вълнение. — Фараонът е собственик на всичко. В Египет няма такова нещо като свободна частна собственост — земята се дава под аренда от фараона, който си прибира всички ренти. Всички стоки в Египет му принадлежат по право, от житото до златото, скъпоценните камъни, подправките и слоновата кост! Изключение прави само лененият плат. Той принадлежи на местните жреци, но дори и от тях фараонът изисква една трета за себе си. Личните му доходи са поне шест хиляди таланта годишно, а доходите от данъци — още шест хиляди таланта. Да не говорим за приходите от Кипър.

— Чувал съм — подхвърли уж случайно Цезар, за да провери реакцията на приятеля си, — че Птолемеите били толкова глупави и неспособни, че изхарчили и последната драхма в Египет.

— Глупости! Пълни глупости! И най-големият глупак на мястото на Птолемеите не би могъл да изхарчи и една десета от това, което печели. Доходите от данъци са достатъчни да заплатят всичко, което трябва да се поддържа с пари: армията от чиновници, войската, моряците, пазителите на реда, жречеството, дори дворците. Египтяните не са воювали от години, като се изключат династичните им конфликти, когато парите сменят крайния си притежател, но все пак остават в Египет. Доходите от пряката си собственост фараонът слага настрана, както и всички богатства — злато, сребро, рубини, сапфири, слонова кост, тюркоази, червен халцедон, лапис лазули. Толкова е богат, че дори не му трябва да превръща всичко това в пари само го прибира за себе си. Разбира се, като се изключи онова, което предоставя на златарите и дърводелците да превърнат в мебели или накити.

— Ами какво ще кажеш за кражбата на златния саркофаг на Александър Велики? — подразни го Цезар. — Птолемей Александър е бил толкова беден, че лично си присвоил саркофага, претопил го на златни монети и го заместил с днешния саркофаг от скални кристали.

— Ето на, виждаш ли! — отвърна с презрение Крас. — Що за жалки истории! Въпросният Птолемей е прекарал всичко на всичко пет дни на престола в Александрия. След това трябваше да бяга. Да не кажеш, че пет дни са достатъчни да се премести златен саркофаг с тегло най-малко четири хиляди таланта, да бъде насечен на малки парчета, които да влязат в златарската пещ, след което течното злато да бъде отливано милиони пъти в калъпите за монетите? Цяла година не би стигнала за подобно нещо! Не само това, ами какво говорят простите сметки, Цезаре? Един прозрачен саркофаг от планински кристал не само трудно би побрал човешко тяло — да, да, знам, че Александър е бил дребен, — но би струвал десет пъти повече от златния саркофаг. А дори някой да намери подобен кристал, ще са нужни години материалът да бъде обработен и шлифован. Логиката подсказва, че някой наистина се е натъкнал на подобно чудо на природата и е заместил златния саркофаг. По някакво съвпадение прехвърлянето на тялото е съвпаднало с царуването на Птолемей Александър. И всичко това, защото жреците от Сама са искали хората да видят с очите си Александър Велики.

— Ъ! — Цезар изрази известен скептицизъм.

— Няма „ъ“. Тялото е чудесно запазено. Вярвам, че и днес Александър е също толкова красив, колкото е бил като жив — отбеляза Крас.

— Като оставим настрана въпроса колко добре се е съхранил мъртвият Александър, признай, Марк, че крушката си има опашка. Вече векове се разказват приказки за този или онзи Птолемей, как трябвало да ходи гол, защото нямал пукната пара да си купи дреха. Просто няма как да съществуват всички тези богатства, за които разправяш.

— А-ха! — извика победоносно приятелят му. — Но тези разкази се основават на погрешни заключения. Това, което хората не са способни да разберат, е, че богатствата на Птолемеите не се съхраняват в Александрия. Александрия е един изкуствен клон, присаден насила върху египетското дърво. Пазители на египетските съкровища са жреците в Мемфис, богатствата се намират там. А когато поредният Птолемей или поредната Клеопатра са принудени да бягат от страната, пътят им минава не през Мемфис, който е в горния край на делтата, а през пристанището Кибот при Александрия, към Кипър, Сирия или остров Кос. Затова никой не може да сложи ръка на истинските богатства — само на това, което се намира в Александрия.

— Скъпи Красе, ти ме убеди.

Едва тогава Крас се успокои и забеляза ироничния поглед на Цезар.

— Само да ме дразниш, нали? Проклетник!

— Съгласен съм с теб за Египет — рече Цезар. — Проблемът е, че никога не ще склониш Катул да подкрепи подобно начинание.

Самият Цезар също не можа да убеди Катул в правотата на Крас, докато Катул убеждаваше сената в обратното. В резултат от всичко това, преди да са изминали три месеца от влизането им в длъжност, и много преди да са проверили списъците на конническото съсловие, да не говорим за преброяване на населението, Катул и Крас сложиха край на своето цензорство. Крас публично се отказа от длъжност, като наговори много неща по адрес на Катул. Двойният мандат свърши толкова бързо, че сенатът реши да не го зачита и да назначи нови избори за цензори на следващата година.

Цезар доказа, че е добър приятел, като се изказа пред сената в полза и на двете предложения на Крас; и за даряване на жителите на Транспаданска Галия с гражданство, и за анексирането на Египет. Но точно тази година личните му интереси бяха други: Цезар беше избран за куриатен едил, което му позволяваше на заседанията в Курията да седи на стол от слонова кост. Освен това по улиците го предшестваха двама ликтори с фасции на рамо. Изборът му се беше състоял, „когато му се полагаше“, знак, че се е изкачил точно докъдето трябва по стълбицата на политическата кариера. За нещастие негов колега (нищо че беше избран с доста по-малък брой гласове) беше Марк Калпурний Бибул.

Двамата имаха крайно различни виждания какво представляват отговорностите на куриатния едил. Заедно с двамата плебейски едили Цезар и Бибул отговаряха за поддръжката на град Рим: улиците, площадите, градините, пазарищата, уличното движение, обществените сгради, редът и законността, водоснабдяването, включително фонтаните и чешмите, нотариалните регистри, новите строежи, канализацията, статуите на обществени места и храмовете, всичко им беше поверено. Отговорностите се поделяха или от четиримата едили заедно, или те по приятелски си поделяха определени сектори.

Под надзора на куриатните едили бяха и мерките и теглилките, затова и службата им се помещаваше в храма на Кастор и Полукс, сграда с доста централно положение — на една редица с дома на весталките в долния край на Форума. Комплектът стандартни мерки и теглилки се съхраняваше в подземието на храма, който всички наричаха само по името на Кастор. Полукс по традиция биваше пренебрегван. Плебейските едили работеха на друго, и то сравнително далечно място, в красивия храм на Церера в подножието на Авентинския хълм, и може би по тази причина се създаваше впечатление, че двамата обръщат по-малко внимание на онези задължения, отнасящи се до обществения и политическия живот.

Едно от задълженията, които четиримата едили неизменно си поделяха, беше и най-разорителното за всеки от тях: снабдяването със зърно. От мига, в който товарите зърно биват свалени от саловете по Тибър, до онзи, в който се изгубят в торбата на отделния гражданин, зърното бе изцяло под грижата на едилите. Те бяха задължени също така да купуват зърно, да го плащат, да го усвояват при пристигането му и сами да си събират парите след това. Едилите пазеха при себе си списъка на всички граждани, имащи право на евтино държавно жито, с други думи, копие на списъка на римските граждани. Едилите се разпореждаха с житото от общата маса в Портик Метели на Марсово поле, но самото зърно се складираше из огромните силози покрай скалите на Авентинския хълм в съседство с римското пристанище.

Точно тази година двамата плебейски едили не можеха да си съперничат с куриатните си колеги. По-знатният от двамата беше малкият брат на Цицерон — Квинт.

— Което означава, че на тях се падат по-скромни и незапомнящи се игри — въздъхна Цезар пред Бибул. — Изглежда, че двамата няма да направят кой знае какво за града.

Бибул изгледа колегата си е неодобрение.

— И ти отсега можеш да се откажеш от всякакви претенции, Цезаре. Аз ще дам, каквото трябва, да организираме едни качествени игри, но нищо грандиозно. Няма да бръкна в кесията си нито за една сестерция повече от теб. Нито смятам да инспектирам канализацията, да проверявам тръбите и разклоненията, да пребоядисвам храма на Кастор или да обикалям пазарите, за да проверявам всеки кантар.

— И какво смяташ да правиш тогава? — надменно отвърна Цезар.

— Само това, което е необходимо, и нищо повече.

— Значи мислиш, че проверката на кантарите не е необходима?

— Точно така.

— Е, тогава излиза, че добре са ни настанили при Кастор. Ако ти искаш да бъдеш Полукс, давай. Но не забравяй каква е съдбата му: вечно го забравят и никога не го споменават.

Това не беше добро начало. Цезар обаче винаги имаше какво да върши и не се притесняваше от нежеланието за съдействие от страна на колегите. Затова си изпълняваше съвестно всички задължения, все едно в Рим само той беше едил. За тази цел се ползваше от изключително прецизната си мрежа за събиране на информация. Сред информаторите беше самият Луций Декумий, както и цялото братство, което той ръководеше. Скоро бяха извадени на показ мнозина търговци, които теглеха или мереха повече, строители, които незаконно увеличаваха петната си или използваха неподходящи материали, стопани, които лъжеха водоснабдяването, монтирайки по домовете си по-широки тръби от разрешените от закона. Цезар налагаше глоби за всичко, при това жестоки глоби. Никой не можеше да се скрие, дори приятелят му Марк Крас.

— Започваш да ми досаждаш — сърдеше се Крас в началото на февруари. — Вече цяло състояние похарчих заради теб! Тук циментът бил недостатъчен, там гредите били малко на брой… А по въпроса за онази инсула на Виминала, тя не е отнела и един пръст от държавната земя. Не ме интересува ти какво мислиш по въпроса! Петдесет хиляди сестерции глоба само защото съм си монтирал лична тоалетна в новите си апартаменти в Карина? Та това са два таланта!

— Щом нарушаваш закона, ще те преследвам — заяви Цезар. — Колкото повече сестерции събера в касичката си, толкова по-добре. Не виждам защо приятелите ми да не допринесат за това.

— Ако продължаваш така, ще останеш без приятели.

— Това, което намекваш, Марк, е, че ти не си от приятелите, които в нужда се познават — тросна му се Цезар.

— Не, не е така! Но ако си решил с моите пари да финансираш някакви сензационни игри, тогава ги вземи назаем като хората. Няма защо да очакваш от римските търговци да заплащат твоите прищевки! — продължаваше Крас. — Аз ще ти дам пари на заем, при това няма да ти искам лихва.

— Не, благодаря. Ако го направя, ще се окаже, че те използвам. Ако ми се наложи да търся заем, ще се обърна към лихвар.

— Не можеш, нали си сенатор?

— Мога, пък дори да съм сенатор. Ако ме изгонят от сената, задето ползвам услугите на лихвари, Красе, скоро в Курията ще останат най-много петдесетина души. — Изведнъж очите на Цезар заблестяха. — Всъщност има нещо, което можеш да направиш за мен.

— Какво?

— Да ме свържеш с някой дискретен търговец на бисери, който ще се заинтересува от най-красивите перли на земята. Ще може да ги продаде двойно по-скъпо.

— Охо! Не си спомням да си декларирал бисери, докато изброяваше плячката, взета от пиратите!

— Не ги декларирах, нито съм декларирал петстотинте таланта, които задържах за себе си. Което означава, че отсега нататък съдбата ми е в твоите ръце, Марк. Достатъчно е да подхвърлиш името ми пред съда и с мен е свършено.

— Няма да го направя, Цезаре, ако ти спреш да ми налагаш глоби — ловко се измъкна Крас.

— Тогава най-добре отивай още сега при градския претор — засмя се Цезар. — Защото няма да ме купиш толкова лесно!

— Това ли е всичко, което си заделил за себе си: петстотин таланта и някакви си перли?

— Това е всичко.

— Не мога да те разбера и това е!

— Не се тревожи, не си единственият — успокои го Цезар и стана да си ходи. — Но бъди добър човек и ми намери купувач. Бих се оправил сам… ако изобщо знаех откъде да започна. Можеш да получиш един бисер вместо комисионна.

— О, задръж си перлите!

Цезар задържа само една перла — най-голямата, с форма и цвят на ягода. Не беше сигурен защо го направи. Навярно само с нея щеше да удвои сумата от петстотин таланта, които получи за останалите. Действаше по инстинкт, дори след като търговецът я видя и настояваше да я вземе.

— Ще изкарам шест-седем милиона за нея — въздишаше човекът.

— Не — отказа Цезар. — Мисля, че ще я задържа, Фортуна така повелява.

Колкото и лесно да харчеше пари, Цезар знаеше да води сметки и когато пресметна всичките си разходи до края на февруари, сърцето му спря. Касата с глобите навярно щеше да му донесе петстотин таланта; Бибул му беше дал да разбере, че ще допринесе със сто таланта при организирането на първите игри, априлските Мегалезии, а за римските игри през септември ще набави още двеста таланта. Цезар разполагаше и с близо хиляда таланта свои пари — всичко, което притежаваше, с изключение на безценните си поземлени владения. С тях вече не можеше да се раздели, те му гарантираха мястото в сената.

Според собствените му изчисления мегаленските игри щяха да струват седемстотин таланта, а римските — хиляда. Общо хиляда и седемстотин, точно колкото имаше. Работата беше там, че Цезар имаше и други намерения, не само да заплати провеждането на двата празника. Това всеки едил го правеше, разликата беше само във великолепието, което предлагаше един или друг. Той обаче имаше и други цели, като например да организира на Форума траурни игри в памет на баща си. Очакваше се и те да струват около петстотин таланта. Налагаше се да вземе пари на заем, а след това да обиди онези, които са му дали заема, като продължи да им налага глоби. Не беше много разумно! Това, че Марк Крас все още му прощаваше, беше само защото въпреки стиснатостта си и убеждението си, че приятелството винаги стои над държавния интерес, Крас го обичаше.

— Можеш да вземеш с каквото аз разполагам, Паунчето ми — предложи услугите си Луций Декумий, който помагаше на приятеля си със сметките.

Цезар беше доста изморен, а донякъде и отчаян, но все пак намери сили да се усмихне. Старецът — особняк до него беше неразделна част от живота му.

— Давай, татенце! Това, което имаш, няма да стигне да наема и двойка гладиатори.

— Ами аз имам почти двеста таланта.

Цезар чак подсвирна.

— Май съм се захванал с неправилен занаят! И всичко това си го измъкнал от бедните жители на Вия Сакра и Вик Фабриции, за да им гарантираш спокойствието?

— Капка по капка… — скромно изрече Луций Декумий.

— Пази парите за себе си, татенце. Не си ги давай.

— Тогава как ще се сдобиеш с останалите?

— Ще взема заем. Ще заложа приходите си от бъдещия си пропреторски мандат в някоя провинция. Вече съм писал на Балб в Гадес, той се съгласи да ми даде препоръчителни писма.

— Не можеш ли да вземеш от него.

— Не, той е приятел. Не мога да вземам пари от приятели, татенце.

— Странен човек! — поклати глава Декумий. — Че нали точно за това са приятелите!

— Не и според мене, татенце. Ако нещо се случи и не мога да върна парите, по-добре да ги дължа на непознат. Няма да понеса мисълта, че моят провал е донесъл загуби на приятелите ми.

— Ако наистина не можеш да изплатиш дълговете си, Паво, значи свършено е с Рим.

Цезар въздъхна.

— Така е, татенце. Ще си върна всички дългове, не се тревожи. Така че защо да се тревожа? Ще заема толкова, колкото е необходимо да ме запомнят като най-великия римски едил за всички времена.

Оттам нататък Цезар се занимаваше само с това, нищо че в края на годината дълговете му нараснаха на хиляда таланта — двойно повече, отколкото бе очаквал. Крас му помогна, като подшушна на когото трябва колко обещаващ длъжник е Цезар, затова не бивало да го товарят с непосилни лихви; Балб пък го свърза с хора, които не само знаеха да си мълчат, но и не прекаляваха с алчността. Десет процента проста лихва, това беше обичайната цена. Единственият проблем бе, че Цезар трябваше да изплати всичко в рамките на година, иначе лихвата се капитализираше: десетте процента вече щяха да са върху олихвената сума.

Така наречените Мегалезии бяха първите игри през годината и от религиозна гледна точка бяха най-внушителни. Може би защото с тях се ознаменуваше идването на пролетта (когато календарът отговаряше на годишните времена), но по-вероятно, защото празникът се беше появил в края на унищожителната Втора пуническа война с Картаген, когато Ханибал се беше разхождал из целия ботуш. Тогава именно в Рим беше въведен култът към Кибела, Великата богиня, азиатската богиня на земята, и беше построен храмът й на Палатинския хълм, обърнат към Мурциевия дол с Големия цирк. В много отношения култът към богинята беше крайно неподходящ за консервативните римски нрави: римляните изпитваха погнуса от евнуси, самобичуване и всички останали ритуали, които издаваха варварщината на своите създатели. Но делото беше извършено, пък и нямаше как иначе, след като весталката Клавдия с чудотворна сила беше изтласкала лодката с каменния пъп на богинята нагоре по Тибър; оттогава насетне всеки четвърти април римляните трябваше да търпят писъците и крясъците на кастрираните жреци с кървящи рани от бич по гърбовете си; така се отдаваше почит на статуята на Великата майка и се искаше благоволението й за зрителите на игрите в нейна чест.

Колкото до самите игри, те повече отговаряха на римските разбирания и продължаваха шест дни — от четвърти до девети април. На първия ден се провеждаше шествие, след това церемония в храма на Великата майка и най-накрая няколко зрелища на Големия цирк. Следващите четири дни се посвещаваха на театрални представления, играни на специално сглобени дървени конструкции, докато на последния ден се провеждаше шествието на боговете от Капитолия до Цирка, следвани от надбягвания с колесници.

В качеството си на пръв куриатен едил Цезар стоеше начело на събитията от първия ден и лично предаде на великата богиня неочаквано безкръвна жертва, като се има предвид що за кръвопийца беше Кибела: тава с билки.

Някои наричаха априлските игри патрициански, защото на първата вечер от празненствата патрицианските семейства се канеха едни други и се черпеха. В списъците с гостите не можеше да се вмъкне плебей; затова патрицианското съсловие гледаше като на добро знамение, ако жертвоприношението се извърши от патриций, какъвто беше Цезар. Бибул, който естествено беше плебей, се чувстваше забравен в този ден на откриване. Цезар беше поканил на широките стъпала пред храма на Кибела все патриции. Като особена чест се полагаше на Клавдии Пулхерите, лично обвързани с поканването на Великата майка в града.

На първия ден от игрите едилите и техните официални гости не слизаха лично в Големия цирк, ами наблюдаваха събитията на арената от местата си пред храма на Великата майка. Цезар беше решил този път, вместо да забавлява публиката с боксови срещи или надбягвания, да им покаже нещо необичайно. Времето беше малко и не позволяваше провеждането на надбягвания с колесници, затова беше измислил друго: беше построил канал до Тибъра и беше наводнил цялата арена на Големия цирк. Преградата в средата на полето, така наречената „спина“ се издигаше над повърхността и изобразяваше остров Тибър, заобиколен от буйни води. Цезар организира представление, пресъздаващо подвизите на весталката Клавдия. Тя здраво натискаше веслото на голямата баржа и се зададе от страната на Форум Боариум — там, където щяха да се наредят колесниците в последния ден от празненствата. С мъжки усилия весталката преплава цялото разстояние, подмина спината и спря да си почине в другия край на цирка — при Капенската порта. Плоскодънната лодка блестеше със златните си обкови и бродираните пурпурни платна; на палубата се бяха струпали всички евнуси — жреци, а между тях се виждаше голяма каменна топка, изобразяваща каменния пъп на богинята. Статуята на Великата майка стърчеше на кърмата, качена на колесница, теглена от лъвове — имитацията беше доста добра. Цезар до такава степен се придържаше към истината, че дори не беше преоблякъл в дрехите на Клавдия някой мускулест роб; беше подбрал стройна и слаба римска красавица, която да отговаря горе-долу на физическия тип на Клавдиите, а кухият, обилно позлатен корпус на лодката криеше нагазилите до кръста хамали, които бутаха отдолу.

След тричасовото представление хората се разотидоха доволни по домовете си, а Цезар остана в компанията на очарованите патриции и приемаше поздравленията им. Бибул разбра намека и след като никой не му обърна внимание, се прибра у дома.

От Марсово поле до Капенската порта бяха издигнати най-малко десет отделни дървени амфитеатъра. Най-големият побираше десет хиляди зрители, най-малкият — петстотин. Цезар дори не искаше да си личи, че конструкциите са временни, ами настояваше да бъдат боядисани, украсени и позлатени. По-големите театри приютиха мимове и изпълнения на фарсове; по-малките представяха римските драматурзи Теренций, Плавт и Ений, докато на най-малките, построени по гръцки образец сцени се играеха Софокъл и Есхил. По този начин имаше по нещо за всеки почитател на театъра. В продължение на четири дни от рано сутринта почти до здрач в десетте театъра се даваха без почивка представления. Пиршество за духа, но и за тялото, защото Цезар беше осигурил закуски за зрителите по време на почивките между актовете.

В последния ден тържественото шествие се събра на Капитолия, откъдето пое по традиционния път през Римския Форум и Триумфалния път към Големия цирк. На различни платформи стояха позлатените статуи на божества като Марс и Аполон… Или Кастор и Полукс. След като Цезар беше платил за статуите, нищо чудно, че Полукс беше доста по-малък на ръст от близнака си Кастор. Забавно!

На теория се очакваше игрите да бъдат финансирани от хазната, особено надбягванията с колесници, които бяха любимо зрелище за гражданите, но в действителност никога не се намираха държавни средства за забавленията. Това не беше възпряло Цезар, който беше заплатил за повече надбягвания, отколкото някога са се провеждали по време на Мегалезиите. Беше негово задължение в качеството му на първи куриатен едил лично да даде старт на надбягването, в което участваха по четири колесници: червена, синя, зелена и бяла. Най-напред се надбягваха колесници, теглени от четири коня, вързани на една дължина. Нататък следваха или колесници с два коня, или с три, или с четири, но строени в две редици. Цезар дори се бе погрижил за надбягвания без колесници: само с ездачи без седла.

При всяка гонка общата дистанция беше от пет римски мили, или около шест километра и половина. За целта се осъществяваха седем обиколки на спината — тясна и висока преграда от пръст, окичена с различни статуи. На една от тях се виждаха седем златни делфина, на друга — седем златни яйца, пъхнати в големи чаши, и т.н. При всяка обиколка единият делфин размахваше опашката си нависоко, както и едно яйце падаше от чашата. В деня на равноденствието, когато денонощието се поделяше на двайсет и четири еднакво дълги часове, едно надбягване би отнело около четвърт час, което означаваше, че конете бягат в галоп. Понякога при острите завои колесниците се засичаха, като целта беше всеки от водачите, омотан няколко пъти около кръста с юздите, за да не му избяга, и въоръжен с остър нож, за да среже каишите, ако се изхлузи от колесницата, да изпревари съперника и да се вмъкне от вътрешната страна на дъгата.

Публиката щеше да запомни този ден, защото между различните надбягвания почти нямаше почивки. Хората, събиращи залози, едва насмогваха да обиколят тичешком трибуните, за да съберат парите на въодушевените зрители. Нямаше нито едно празно място, за да се съберат всички. Много жени седяха в скутовете на съпрузите си. На подобни зрелища не се допускаха деца, роби и дори освободени роби, но жените седяха редом с мъжете. По време на Цезаровите надбягвания на трибуните се смениха поне двеста хиляди римски граждани, докато десетки хиляди други се бяха скупчили на Палатинския или Авентинския хълм, за да гледат отдалеч.

— Това са най-забележителните игри, които Рим някога е виждал — похвали Крас Цезар в края на шестия ден. — Що за техника си приложил да наводниш целия цирк с водите на Тибър, а след това да го подсушиш и приготвиш за надбягванията?

— О, тези игри са нищо — усмихна му се Цезар. — Пък и не беше чак толкова трудно да се използва Тибър: тъкмо беше придошъл от дъждовете. Почакай да видиш римските игри през септември. Лукул ще получи удар, ако направи грешката да прекоси Померия.

Но през месеците между Мегалезиите и римските игри Цезар извърши нещо толкова знаменателно, че в Рим щеше да се говори в продължение на години. Към края на лятото, когато в напечения от слънцето град имаше много гости от провинцията, подранили за септемврийските зрелища, Цезар организира траурни игри в памет на баща си и за целта зае целия Форум. Разбира се, денят беше горещ и слънчев, затова над площада беше опънато огромно пурпурно платнище. За опора беше използвал високите сгради, а ако нямаше сгради — беше издигнал величествени стълбове. Цялата тази конструкция беше проектирана лично от Цезар и издигната под неговия поглед.

Но още докато опъваха платнището, из града плъзна слух, че той има намерение да покаже хиляда гладиаторски схватки. Катул дори свика сената на извънредно заседание.

— Какви са истинските ти намерения, Цезаре? — питаше Катул пред препълнената зала. — Винаги съм знаел, че искаш да подкопаеш основите на републиката, но чак пък да поканиш две хиляди гладиатори при условие, че край града няма никаква войска! Това дори не е подкопаване, ами нападение с боен таран!

— Ами-и — изправи се бавно Цезар, — вярно е, че притежавам доста мощен таран, вярно е и че тайно съм подкопал не един и два тунела… Но винаги там, където е бил тунелът, е отивал и таранът. — Цезар демонстративно дръпна горния ръб на туниката си. Наведе глава и извика: — Истина ли казвам, таране? — Пусна плата, намести си дрехите и отправи най-чаровната си усмивка. — И според него казвам истината.

Крас му отговори с някакъв необичаен звук, наподобяващ едновременно кучешки лай и котешко мяукане, но преди да се е отпуснал съвсем, Цицерон огласи залата с игривия си смях. Сенаторите се разпръснаха да не се види, че всички се смеят, и Катул остана сам, моравочервен като въпросния таран.

В крайна сметка Цезар извади на Форума триста и двайсет двойки гладиатори.

Но преди да започнат самите игри, Катул и събратята му бяха стреснати от нова, още по-сензационна новина. Когато се зазори и вместо обичайния пуст площад слънчевите лъчи огряха едно малко пурпурно море, най-ранобудните зяпачи, дошли да заемат навреме хубавите места, установиха, че платнището далеч не е единственото нововъведение. През нощта по нареждане на Цезар из града бяха върнати по местата им всички статуи и портрети на Гай Марий, свалени навремето от Сула. Също и бойните трофеи на армията на Марий бяха прибрани на мястото си в храма на Честта и Добродетелта, който лично Марий беше издигнал на Капитолия. Какво можеха да сторят ултраконсервативните сенатори? Нищо. Рим не само че не беше забравил, но и не бе престанал да обича великия Гай Марий. От всичко, което Цезар стори през легендарния си мандат на римски едил, възвръщането на култа към Марий беше най-знаменателното му дело.

Естествено Цезар не пропусна възможността да напомни на гласоподавателите що за човек е той самият; на всяка от малките арени, на които се сражаваше някоя от триста и двестате двойки гладиатори — в дъното на Кладенеца на комициите, в свободното пространство между дървените трибунали, в съседство с храма на Веста, пред Портик Маргаритария, на Велия, навсякъде публично се изброяваха славните предци на покойния му баща, като се стигне чак до Ромул и Венера.

Два дни по-късно Цезар (заедно с Бибул) даде начало на римските игри, които по негово време продължаваха вече дванайсет дни. Парадът от Капитолия през Римския Форум до Големия цирк отне три часа. Водеха го висшите римски магистрати и останалите сенатори, а след тях яздеха на коне множество красиви младежи. Нататък се изреждаха колесниците, които щяха да се надбягват в цирка, както и различните атлети, които щяха да се съревновават в различните спортове. В шествието участваха стотици танцьори, мимове и музиканти, джуджета, предрешени като сатири или фавни, проститутки, облечени в оранжево-червени тоги, роби, нарамили стотици златни и сребърни урни и вази, псевдовойници, облечени в червени туники с бронзови колани, нахлупили изваяни шлемове с гиздави и пъстри пера и размахали фалшиви копия и мечове. Към края на шествието се движеха жертвените животни, а зад тях — на последно и най-почетно място — дванайсетте велики римски богове, както и по-незначителните божества и митичните герои, разположили се царски на носилки от злато и пурпур, гримирани така, както ги знаеше народът от статуите им, и облечени в красиви одежди.

Цезар беше декорирал целия цирк и беше надминал всички свои предшественици, като за целта бе наредил поставянето по трибуните на свежи цветя. Римляните обожаваха цветята, затова публиката беше трогната и мнозина като че ли се омаяха от тежкия аромат на рози и теменужки. Цезар предлагаше на всички безплатни закуски, дори беше измислил нови атракции, като въжеиграчи, огнегълтачи и полуголи танцьорки.

Всеки ден игрите предлагаха нещо ново и непознато, а надбягванията с колесници бяха на високо ниво.

Най-накрая Бибул рече на всички, които имаха желание да го чуят:

— Каза ми, че аз ще бъда неговият Полукс. Колко прав се оказа! Можех да си спестя скъпоценните триста таланта, те само послужиха двеста хиляди римски гърла да се нагълтат с повече храна и напитки, а за всичко останало той единствен ще обере лаврите.

Цицерон рече на Цезар:

— Аз ненавиждам игрите, но трябва да призная, че твоите бяха забележителни. Това да покажеш най-голямо прахосничество е само по себе си похвално дело, но това, което на мен най-много ми се понрави, бе, че никъде не забелязах вулгарности.

Конникът плутократ Тит Помпоний Атик рече на сенатора плутократ Марк Лициний Крас:

— Това беше блестящ ход. Успял е да подбутне занаята на всеки. Каква година за градинарите и продавачите на едро! Оттук нататък всички ще гласуват само за него. Да не говорим за хлебарите, пекарите, мелничарите… Много, много умел ход!

А младият Цепион Брут рече на Юлия:

— Вуйчо Катон е направо отвратен. Вярно, че е близък приятел с Бибул, но защо баща ти толкова държи да се показва?

Катон ненавиждаше Цезар.

Когато най-сетне се прибра в Рим, а Цезар вече беше станал едил, той се залови веднага с изпълнение завещанието на брат си Цепион. Това предполагаше поне едно посещение у Сервилия и Брут, който вече наближаваше осемнайсет години и беше започнал кариера на Форума, нищо че не смееше сам да поема дела.

— Аз самият не съм очарован, задето вече си патриций, Квинт Сервилий — рече Катон, като съзнателно използва новото име на племенника си, — но след като аз самият отказах да нося друго име, освен родното си, не мога да възразявам. — Катон се наведе към Брут. — Ти защо си губиш времето на Форума? Точно в този момент би трябвало да си на бойното поле, в щаба на някой пълководец. Ето, вземи пример от приятеля си Гай Касий.

— Брут — прекъсна го Сервилия — беше освободен.

— Никой не бива да бъде освобождаван, освен ако не е сакат.

— Гърдите му са болни — обясни майката.

— Гърдите му много бързо ще се оправят, ако напусне дома си и изпълни дълга си пред закона. А дългът повелява да служи в легионите. Така и кожата му ще се оправи.

— Брут ще отиде войник, когато аз реша, че е достатъчно добре.

— Той да не е онемял? — подхвърли брат й, но не с онази злоба, която му беше присъща преди заминаването на изток. Във всеки случай околните трудно правеха разлика. — Не може ли сам да говори? Ти глезиш това момче, Сервилия, а един римлянин не бива да бъде глезен.

Брут мълчаливо слушаше спора им. Чудеше се на чия страна да застане. От една страна, му се искаше да види как майка му най-сетне отстъпва, но, от друга, се страхуваше от военната служба. Касий се беше записал на драго сърце в легионите, но Брут започна да се мъчи от жестока кашлица. Не му беше никак приятно, че вуйчо му има лошо мнение за него, но пък вуйчо Катон по принцип не приемаше човешките слабости. Освен това той беше спечелил толкова воински отличия, че трудно би разбрал как така един младеж изобщо не иска да се докосва до меча. За да разреши своята дилема, Брут шумно се закашля. Кашлицата беше много мъчителна и накрая Брут погледна отчаяно майка си и вуйчо си, сякаш недоумяваше какво му се случва, извини им се и се махна от стаята.

— Виждаш ли какво направи? — рече на брат си Сервилия.

— Нужни са му повече физически упражнения и живот на открито. Освен това смятам, че си го водила на знахар. Кожата му изглежда още по-зле отпреди. Направо ме плаши.

— Брут не е твоя грижа.

— Според клаузите в завещанието на Цепион със сигурност е моя грижа.

— Вуйчо Мамерк вече изпълни всичко, както си му е редът. Ти не ни трябваш. В интерес на истината, Катоне, никой няма нужда от теб. Защо просто не отидеш да се удавиш в Тибър?

— Всички имат нужда от мен, това не подлежи на спор. Когато тръгвах на изток, момчето ти тъкмо започваше да посещава Марсово поле, вече си казвах, че все пак ще успее да израсне като истински мъж. Но сега го заварвам седнал като кученце в скута на майка си! И което е още по-лошо, позволила си му да се сгоди за момиче без никаква зестра, при това проклета патрицианка! Представи си що за болнави деца ще им се народят!

— Аз пък се надявам — отвърна с леден глас Сервилия — да имат синове като бащата на Юлия и дъщери като мен. Каквото ще да разправяш за патрициите и старата аристокрация, Катоне, у бащата на Юлия аз виждам всичко, което един римлянин трябва да притежава: великолепен войник, оратор и политик. Брут пожела годежа, идеята наистина не беше моя, но ми се ще аз да се бях сетила първа. Потекло като неговото струва много повече от всякаква зестра! И все пак за твое сведение бащата е гарантирал зестра от сто таланта. Пък и на Брут не му трябва младоженка с пари, нали е наследник на Цепион?

— Ако е готов да чака с години годеницата му да порасне, можеше да почака още малко и да вземе моята Порция — каза Катон. — Виж, това ще бъде една връзка, която бих подкрепил! Парите на моя скъп брат щяха да се разпределят между всички роднини.

— Аха, разбирам! — присмя му се Сервилия. — Истината ще бъде разбрана от всички, а, Катоне? Не искаше да си промениш името, но вече си измислил как най-добре да сложиш ръка на наследството! Моят син обаче няма да се ожени за правнучката на някаква си робиня! Само през трупа ми!

— Още не се знае — отвърна й той.

— Ако някой ден се случи, ще храня дъщеря ти с живи въглени! — закани се Сервилия. Даваше си сметка, че напоследък по-трудно се справя с брат си: Катон беше станал някак по-спокоен и по-неуязвим. Затова беше ред да извади най-страховитото си оръжие. — Като оставим настрана фактът, че ти, наследникът на една робиня, си баща на Порция, нека не забравяме и майката. Мога да те уверя, че няма да допусна синът ми да стане зет на една женичка, която не намира търпение да изчака мъжа си да се върне у дома!

Навремето Катон щеше да проглуши ушите й с крясъци и обиди, но днес той просто застина неподвижен и дълго време нищо не отвърна.

— Мисля, че подобно твърдение трябва да се докаже — рече той най-накрая.

— С радост ще го сторя заради теб. Атилия беше доста непослушна, докато теб те нямаше.

— Ох, Сервилия, ти си най-сериозното основание защо в Рим трябва да се приемат закони как да се държи езикът зад зъбите!

Тя лукаво му се усмихна.

— Ако не ми вярваш, попитай приятелите си. Попитай, Бибул, попитай Фавоний или Ахенобарб. Те бяха тук и са станали свидетели на това-онова. За никого не е тайна.

Катон прехапа устни.

— Кой е той?

— Ами кой друг, ако не най-големият римлянин от всички римляни… Разбира се, че Цезар. И не питай кой Цезар, от всичките Цезари само един има репутация в това отношение. Бъдещият тъст на моя любим Брут.

Катон се изправи, без да продума.

Веднага се прибра в скромния си дом на една скромна уличка в затворения от всички страни център на Палатина. Там беше настанил и приятеля си Атенодор Кордилион, почетния гост, по-важен дори от семейството му.

Като се замислеше, излизаше, че Сервилия има право. Атилия се беше променила. Най-малкото, защото си позволяваше от време на време да се усмихва и дори да взема думата, без той да я е попитал каквото и да е; нещо повече, гърдите й се бяха налели, а това по неизвестни причини го отблъскваше. Бяха минали три дни от завръщането му в Рим, но така и не я беше посетил в леглото (Катон по принцип предпочиташе да спи сам в най-голямата спалня в къщата), за да удовлетвори онези чувства, които дори достопочтеният му прадядо Катон Цензор беше смятал за естествена физическа склонност. Цензорът не само разрешаваше подобни отношения между мъж и жена (господар и робиня), но дори ги насърчаваше като достойни за възхищение.

Кое ли добронамерено божество го беше предпазило от погрешната стъпка? Да се вмъкне в своята законна собственост, без да знае, че тя е вече нечия друга. Катон потръпна от погнуса и с мъка преглътна. Цезар. Гай Юлий Цезар, най-отвратителният представител на едно пропаднало племе. Какво толкова беше харесал у Атилия, която самият Катон беше избрал именно защото бе пълната противоположност на закръглената, мургава и възхитителна Емилия Лепида? Не му беше трудно да отгатне мотивите на Цезар. Макар да се беше родил патриций, този човек си беше наумил да се превърне в новия демагог, още един Гай Марий. Колко ли бяха съпругите на закоравелите традиционалисти, които вече беше прелъстил? Ето, че сред рогоносците се нареждаше и той, Марк Порций Катон, все още твърде млад, за да влезе в сената, но очевидно един сериозен бъдещ противник. Това все пак беше добре! Излизаше, че Марк Порций Катон притежава силата и волята да се превърне във фигура на Форума и в сената. Цезар беше стигнал дотам да сложи рога и на него. Нито за миг не му мина през ума, че причина за позора му е Сервилия, защото нито за миг не би предположил, че между нея и Цезар могат да съществуват интимни връзки.

Е, Атилия може и да е допуснала Цезар до леглото си, но откакто го е сторила, Катон така и не беше лягал на заетото място. Това, което смъртта на Цепион само започваше, измяната на Атилия завършваше. Катон вече нямаше да се тревожи за нищо и за никого. Да се грижиш за другите, само причинява страдания.

Така и не разпита Атилия. Извика иконома си и му нареди да събере нещата й и да я изхвърли от дома. Нека я върне обратно при брат й. Няколко думи, надраскани на лист хартия, и всичко беше готово. Катон вече се беше развел с Атилия и нямаше да върне нито сестерция от зестрата на прегрешилата съпруга. Оставаше му само да стои в кабинета си и да слуша гласа й в далечината: как плаче, как пищи, как вика децата си, но как всеки път икономът я надвиква, а робите неумолимо бързат да изпълнят заповедите на господаря си. Най-накрая входната врата се отвори и затвори, а икономът почука на вратата на кабинета.

— Господарката Атилия си замина, господарю.

— Прати децата при мен.

Те дойдоха почти веднага. Бяха дочули суматохата, но нямаха представа какво се е случило. Че и двете бяха от него, Катон не можеше да отрече, нищо че вече имаше съмнения. Порция беше шестгодишна, висока, слаба и кокалеста, с гъсти, къдрави кестеняви коси, но беше наследила от баща си сивите, леко раздалечени очи, дългия врат и големия нос. Катон Младши беше две години по-малък от сестра си. Беше мършаво момченце, което неизменно напомняше на баща си за собственото му детство, когато онова парвеню, марсът Квинт Попедий Силон, го беше провесил през прозореца и заплашваше да го хвърли на скалите. С тази разлика, че Катон Младши беше по-скоро срамежлив и много лесно се разплакваше. Уви, отсега се виждаше, че Порция е умницата, че тя е наследила дарбата да философства и да държи речи. Излишни способности за едно момиче.

— Деца, току-що се разведох с майка ви заради изневяра — обясни им накратко Катон с възможно най-непринуден глас. — Те не е опазила семейната чест и с това е доказала, че е недостойна да бъде съпруга и майка. Забранил съм й да стъпва в тази къща и ви забранявам да я виждате.

Момчето едва ли разбираше и част от това, което баща му говореше, знаеше само, че нещо ужасно се е случило и че мама стои в основата му. Големите сиви очи се изпълниха със сълзи, устните му потрепериха. Не заплака само защото сестра му го сграбчи за ръката — знак, че трябва да се сдържа. А Порция, малката стоичка, която по-скоро би умряла, отколкото да разочарова баща си, стоеше неподвижна като статуя, без сълза да пророни.

— Мама е осъдена на изгнание — заключи дъщерята.

— Може и така да се каже.

— Още ли е римска гражданка? — заинтересува се Порция. И тя като баща си беше надарена с гръмовен и неприятен за ухото глас.

— Не мога да я лиша от него, Порция, а и нямам желание. Това, от което я лиших, беше участие в нашия живот, не за друго, а защото не заслужава. Майка ти е лоша жена. Лека жена, курва, пачавра. Забавлявала се е с един мъж на име Гай Юлий Цезар, типичен представител на патрицианското съсловие: подъл, развратен и старомоден.

— Наистина ли никога повече не ще видим мама?

— Не и докато живеете под моя покрив.

Тонът, с който бяха изговорени тези сложни думи на възрастен човек, беше достатъчно красноречив. Четиригодишният Катон Младши не издържа повече и избухна в ридания.

— Искам мама! Искам мама! Искам мама!

— Сълзите не са правилният начин на поведение — смъмри го баща му, — особено когато нищо не си заслужава. Ще се държиш като истински стоик и веднага ще престанеш с това циврене. Не подхожда на един мъж. Няма да видиш майка си и толкова. Порция, отведи го в стаята му. Следващия път, когато се яви пред мен, искам да видя мъж, а не бебе.

— Ще му обясня — обеща дъщеря му. В погледа й се четеше истинска възхита. — Докато сме с теб, татко, всичко е наред. Ние обичаме най-много теб, не мама.

Катон се вцепени.

— Не използвай думата „обичам“! — извика той. — Никога, никога не обичайте! Един стоик не обича! Един стоик не иска да бъде обичан!

— Не знаех, че Зенон забранява да обичаме. Чувала съм, че забранява грешните дела — възрази момичето. — Но нима е грешно да обичаме всичко, което е добро? Ти си добър, татко. Аз трябва да те обичам. Зенон казва, че това е добро дело.

Какво да отговори на това?

— Тогава не позволявай да те ръководи любовта. Нищо не бива да принизява нашия разум.

Децата си отидоха и Катон също не се задържа в кабинета си. В перистила, под колоните го чакаха Атенодор Кордилион, делва с вино, няколко хубави книги и сладки приказки. Отсега нататък виното, книгите и сладките приказки щяха да запълнят живота му.

И все пак не му беше лесно да гледа преуспяващия куриатен едил, който се справяше толкова добре със задълженията си и показваше такъв политически нюх!

— Държи се, сякаш е римски цар — казваше Катон пред Бибул.

— Мисля, че се смята за римски цар. Нали е постигнал най-важното: раздава хляб и зрелища. Всичко у него напомня за царско величие: от непринуденото му държание пред простолюдието до арогантното му поведение в сената.

— Той е мой отявлен враг.

— Той е враг на всеки, който иска да защити римските традиции и не държи да се издига над събратята си — отсъди Бибул. — Ще се боря с него, докато умра!

— Все едно Гай Марий се е върнал отново — отбеляза Катон.

Но приятелят му го изгледа с лека насмешка.

— Гай Марий? Не, Катоне! Гай Марий си знаеше мястото, помнеше, че е обикновен селяк от Арпин и че никога не би могъл да стане цар. Също като братовчед му Цицерон. Цезар не е никакъв Марий, слушай ме какво ти казвам. Цезар е един нов Сула, а това е много, много по-лошо.

През юли същата година Марк Порций Катон беше избран за квестор и жребият го посочи за най-старши сред тримата градски квестори; колеги му бяха големият аристократ Марк Клавдий Марцел и Лолий, представител на същата онази пиценска фамилия, която Помпей Велики подтикваше да заеме място сред римляните в сената и на Форума.

Тъй като му оставаха няколко месеца, преди да започне да изпълнява задълженията си, а и след като още не можеше да заседава в сената, Катон използваше времето, за да се учи на търговия и да запаметява търговския закон. За целта си нае услугите на един бивш служител в хазната, който му обясняваше как така наречените трибуни ерарии, управляващи въпросната институция, водят сметките си. С цената на големи усилия Катон стана не по-лош познавач на държавните финанси от Цезар. Само дето нямаше как да знае, че това, което е отнело на него месеци, Цезар е постигнал за броени часове.

Квесторите по традиция се отнасяха с пренебрежение към задачите си и никога не правеха усилия да наглеждат какво всъщност влиза и излиза от хазната. За всеки градски претор изборът за квесторска длъжност имаше само един смисъл: свързваше го със сената, където се решаваше къде и какви държавни пари да бъдат похарчени. Беше прието квесторите да хвърлят по едно око на счетоводните книги, които служителите на хазната им предложеха, както и да се съгласяват с всички изчисления на хазната, щом от сената се заинтересуваха за финансовото положение на страната. Квесторите също така услужваха на свои роднини и приятели, ако те дължаха пари на държавата, а квесторите се правеха, че не забелязват, докато подкупените чиновници изтриват имената им от списъците. Накратко, квесторите в града оставяха на постоянните служители на хазната да си вършат работата и не им се месеха. Със сигурност никой от постоянните служители, още по-малко градските квестори Марцел и Лолий не очакваше, че нещата коренно ще се променят.

Катон възнамеряваше да се справи с хазната така, както и Помпей не е успял да се справи с пиратите в морето. Още призори на петия ден от декември, когато започваше мандатът му, той вече тропаше на вратата встрани от входа на Сатурновия храм и с огромно неудоволствие установяваше, че в хазната нямат навика да стават преди изгрев-слънце.

— Работното време започва призори — заяви Катон на началника на хазната Марк Вибий, когато служителят дотича запъхтян от дома си.

— Няма установен правилник по въпроса — измъкна се Вибий. — Работим по график, който сами определяме според нуждите.

— Глупости! — ядоса се Катон. — Аз съм избран за пазител на тази институция и искам да се уверя, че нито една сестерция, платена данък от римския сенат и народ не е похарчена напразно. И ти, и всички, работещи тук, живеете от данъците, не го забравяй!

Това не беше добро начало. Оттам нататък над главата на Марк Вибий се струпаха какви ли не облаци. Беше попаднал в ръцете на маниак. Дори в миналото да се е случвало да отнася ругатните на някой по-стриктен квестор, Вибий го поставяше на мястото му, като го смайваше с професионалните си познания и му доказваше, че е пълен профан; понеже квесторите изобщо нямаха понятие какво ги чака в хазната, оставяха го да се разпорежда както намери за добре. За щастие подобна тактика не можеше да спре Катон, който се оказа, че познава дейността на хазната не по-зле от самия Марк Вибий. А може би дори по-добре.

Катон беше довел със себе си неколцина роби, за които се беше погрижил да научат някоя и друга хитринка от занаята на счетоводителя. Оттам нататък всяка сутрин, рано по изгрев на слънце, Катон и малката му свита се явяваха в хазната, за да побъркат Вибий и подопечните му чиновници. Какво е това? Какво е онова? Къде е това-онова? Кога се е случило това-онова? Как изобщо се е случило? И така нататък, и така нататък. Катон беше обидно настоятелен е въпросите си и не позволяваше да му се отговаря вяло и недостатъчно подробно. Освен това не обръщаше внимание на прикритата ирония, саркастичните забележки, откровените обиди, ласкателствата, извиненията и престорените припадъци.

— Имам усещането — казваше Марк Вибий два месеца по-късно, когато най-сетне се осмели да потърси утеха и подкрепа у патрона си Катул, — че всички фурии са ме подгонили, както навремето са гонили Орест! Не ме интересува какво трябва да сториш, за да затвориш устата на Катон! Просто искам да ми се махне от главата! Бил съм твой лоялен клиент в продължение на повече от двайсет години, освен това съм човек с положение — трибун ерарий от първата класа. Никой няма право да заплашва общественото ми положение, още по-малко разсъдъка ми. Спаси ме от този Катон!

Първият опит в тази насока завърши с жалък провал. Катул предложи на сенаторите да връчат някаква специална задача на Катон, да речем да проверява финансите в армията; личало си, че го бива в тази дейност. Но Катон лесно се измъкна, като предложи имената на четирима души, които биха могли да бъдат назначени на длъжност, която изборът на квестор по принцип не предвижда. Много благодаря за доверието, но смятам да си остана в хазната.

Катул се сети за други, по-изтънчени ходове, но никой не проработи. А в това време метлата на Катон бясно шеташе из всички кътчета на хазната и не оставяше скрито-покрито. През март захвърчаха първите глави. Един, двама, после трима, четирима, дори петима служители в хазната установиха, че Катон е прекратил дейността им и е опразнил писалищата им в храма на Сатурн. През април секирата се стовари върху главата на самия Марк Вибий: Катон не само че го уволняваше, ами го унижаваше със съдебен процес по обвинения в злоупотреби.

Катул беше патрон на обвиняемия и се налагаше лично да защитава Вибий в съда. Само на първия ден обвинението извади такива смразяващи доказателства, че той се оказа с вързани ръце. Време беше да се настоява пред Катон, да му се напомни каква голяма стойност имат отношенията между патрона и клиента.

— Скъпи Катоне — увещаваше го Катул след края на съдебното заседание, — трябва да спреш. Разбирам, че бедният Вибий не е бил стриктен, колкото навярно се е изисквало от него, но той е един от нас. Можеш да уволниш всички счетоводители и архивари, но, моля те, остави бедния Вибий! Давам ти тържествено думата си на бивш консул и бивш цензор, че отсега нататък Вибий няма да направи и най-малката грешка. Просто оттегли този ужасен иск! Дай му шанс на човека!

Катул говореше тихо, за да не чуят другите, но Катон така се разкрещя, че всички на площада се заковаха на място и наостриха уши.

— Квинт Лутаций, трябва да се срамуваш от себе си! — викаше той. — Как можеш да бъдеш толкова сляп за собственото си положение, как можеш да имаш наглостта да ми напомняш, че си бил консул и цензор, когато се опитваш да ме отклониш от законния ми дълг? Е, нека аз ти кажа, че аз няма да се срамувам, ако се наложи да накарам приставите да те изхвърлят от съда. А те ще трябва да те изхвърлят, защото ти се опитваш да попречиш на римското правораздаване!

С тези думи му обърна гръб и си тръгна с гордо вдигната глава, докато смаяният Катул не смееше дума да продума. От срам дори не се появи на заседанието на следващия ден. Но все пак реши да изпълни задълженията си на патрон, като убеди самите заседатели да оправдаят обвиняемия. Ако ще Катон да извади повече доказателства, отколкото навремето Цицерон срещу Верес, Вибий трябваше да бъде оправдан. Катул нямаше намерение да раздава подкупи; устните увещания излизаха безплатни, а и изглеждаха по-етични. Един от заседателите беше Марк Лолий, квесторът — колега на Катон. Той се съгласи да гласува в полза на оправдателна присъда. Обаче беше тежко болен и се наложи Катул да му осигури носилка. Когато съдът се произнесе, решението беше „АБСОЛВО“, оправдан. Благодарение на Лолий гласовете се изравниха, което автоматически освобождаваше обвиняемия.

Но дали това беше достатъчно Катон да се признае за победен? Не, ни най-малко. Когато Вибий се яви на работното си място, той просто му прегради пътя. Вибий беше уволнен, а Катон нямаше намерение да го назначава повторно. В крайна сметка дори Катул, който се наложи да присъства на грозната сцена край храма на Сатурн, трябваше да отстъпи. Клиентът му беше изгубил мястото си. Катон дори отказа да му се изплати дължимата заплата.

— Длъжен си! — крещеше Катул.

— Не съм длъжен! Той е излъгал държавата и дължи на хазната много повече пари, отколкото му е заплатата. Така поне ще компенсираме загубите.

— Ама защо? — питаше Катул. — Съдът призна Вибий за невинен!

— Да, ама аз не съм го признал! — отвърна му Катон. — Няма да взема под внимание гласа на един болен човек! Той имаше висока температура и изобщо не е знаел какво гласува.

Наложи се нещата да останат както си бяха. Убедени, че Катон ще изгуби словесния двубой, малцината оцелели чиновници в хазната бяха готови да празнуват. Но след като Катул отведе плачещия Вибий, като по чудо всички сметки и дела се изгладиха; длъжниците трябваше да пренасрочват падежите, кредиторите си получиха обратно пари, за които вече не смееха да се надяват. Марцел, Лолий, Катул и изобщо целият сенат също разбра намека. Голямата война за хазната беше свършила и само един от участниците в нея стоеше още на краката си: Марк Порции Катон. Рим сипеше хвалебствия по негов адрес, удивен от самия факт, че в римската управляваща класа има неподкупен човек. Катон стана известен.

— Това, което не мога да разбера — споделяше съсипаният Катул пред Хортензий, — е какво смята да прави Катон със себе си! Той наистина ли разчита, че като е неподкупен, ще събере много гласове на изборите? Номерът може и да мине в трибутните комиции, но ако продължава в този дух, никога няма да спечели сърцата на центуриатните комиции. В цялата първа класа няма да се намери човек, който да го подкрепи.

Хортензий имаше други виждания по въпроса.

— Разбирам, че Катон те постави в доста неловко положение, Квинт, но все пак трябва да кажа, че му се възхищавам. Защото си прав. Той никога няма да бъде избран за консул от центуриатните комиции. Представи си що за страст бушува в гърдите му, за да може да си позволи подобна честност!

— А ти — ядоса се Катул — си просто един дилетант с много пари и желание да бъде оригинален!

След като спечели голямата война за хазната, Марк Порций Катон се зае да си търси нови полета за подвизи. Откри ги, докато разлистваше финансовите отчети от времето на Сула, съхранявани в специално построения от диктатора Табуларий. Отчетите бяха доста стари, но пък един от най-изрядните му подсказа следващата война, която трябва да поведе. Ставаше дума за списъка на всички хора, които са получили по време на суланската диктатура сумата от два таланта, изплащана при залавянето на всеки обвинен в държавна измяна и проскрибиран римски гражданин. Катон се захвана да разследва всяко име в списъка с изплатените суми (срещу много имена бяха отбелязани няколко пъти по два таланта) със скритата мисъл да даде на съд всички онези, които лично са извършили насилие, за да се сдобият с парите. По онова време беше напълно законно да се убиват хората от списъка с проскрибциите, но Сула отдавна беше мъртъв, а Катон не очакваше, че закоравели убийци и гнусни предатели ще спечелят симпатиите на съда дори ако действащите съдилища бяха създадени от Сула.

За голямо съжаление сред благородните съображения на Катон имаше и едно не чак толкова възвишено — в своето начинание той виждаше случай да създаде неприятности на Гай Юлий Цезар. Цезар вече беше приключил мандата си на едил и му беше връчена нова служба: назначиха го за съдия в съда за убийствата.

На Катон дори не му хрумваше, че Цезар сам би пожелал да сътрудничи на човек от средата на добрите люде. Очакваше, че и той както всички председатели на съдилища ще използва тактиката на създаване постоянни пречки, само и само да спаси от съд хора, за които смята, че не бива да бъдат съдени. Но за огромно свое неудовлетворение Катон установи, че Цезар не само желае да му помогне, но дори сам се е подготвил за целта.

— Ти само ми ги прати, пък аз ще ги осъдя — увери го той.

Макар че цял Рим шумеше около развода на Катон с Атилия и нейното позорно връщане у дома заради евентуална любовна връзка с Цезар, самият Цезар не се чувстваше неловко в присъствието на Катон. Пък и не беше той човекът, който ще започне да съжалява Атилия; да му е мислила, винаги е могла да му откаже. Затова и председателят на съда по убийствата се сработи доста добре с неподкупния квестор.

С времето Катон се насити на дребната риба: все роби, освобожденци и центуриони, използвали клеветничество то, за да получат пари. Искаше му се да съди самия Катилина, задето беше убил Марк Марий Гратидиан. Това се беше случило скоро след победата на Сула при Колинската порта, а по онова време Марий Гратидиан беше шурей на Катилина. Впоследствие Катилина наследи цялото му имущество.

— Катилина е зъл човек и аз ще го науча най-сетне — заканваше се Катон пред Цезар. — Ако не успея, догодина ще стане консул.

— И какво толкова те плаши, ако стане консул? Съгласен съм, че е зъл човек, но…

— Ако някой ден стане консул, ще се превърне във втори Сула.

— Ще стане диктатор? Няма как.

Напоследък в очите на Катон се четеше най-вече болка и страдание, но този път той изгледа събеседника си с хладно спокойствие.

— Той е Сергий, наследник на най-старата фамилия и Рим, по-стара дори от твоята, Цезаре. Ако Сула нямаше потекло, нямаше да успее. Тъкмо затова нямам доверие във вас, старите аристократи. Вие сте наследници на царе и искате отново да станете такива.

— Не си прав, Катоне, не и за мен. Колкото до Катилина, е, никой не отрича, че е извършил големи злодеяния при Сула, така че защо да не опитаме? Но просто се съмнявам, че ще успееш.

— О, ще успея и още как! — закани се Катон. — Разполагам с десетки свидетели, които са видели с очите си как отсича главата на Гратидиан.

— Най-добре да отложиш делото за пред самите избори — посъветва го Цезар. — Моят съд взема бързо решения, аз не съм склонен да си губя времето. Ако го обвиниш сега, процесът ще е приключил много преди да изтече срокът за издигане на кандидатури за изборите. И ако го оправдаят, Катилина ще може пак да се яви за консул. Докато ако оставиш за последния момент, братовчед ми Луций Цезар просто няма да позволи в изборите да участва човек, обвиняван в убийство.

— Това — заинати се Катон — само ще отложи голямото зло. Аз искам Катилина да бъде прогонен от Рим и да изостави всякакви мечти да стане консул.

— Както кажеш, но ти си носиш отговорността! — отвърна Цезар.

Истината бе, че след последните си успехи в обществения живот Катон се бе главозамаял. Хазната си прибираше една по една платените навремето награди от два таланта, защото Катон най-сетне приложи на дело закона на някогашния консул и цензор Лентул Клодиан всички подобни суми да бъдат върнати на държавата, дори техните получатели да не са извършвали убийства. Катон просто не виждаше спънки в осъждането на Луций Сергий Катилина. Тъй като беше само квестор, не можеше лично да обвинява, но беше предал делото на сериозен човек, Луций Лукцей, близък приятел на Помпей и известен оратор. Катон знаеше, че това е ловък ход, защото даваше да се разбере, че процесът срещу Катилина не е просто прищявка на добрите люде, а дело, което засяга всеки римлянин; все пак в процеса вземаха участие близък приятел на Помпей и самият Цезар!

Когато Катилина научи какво му се готви, стисна зъби. Вече две години подред не му се позволяваше да се кандидатира за консул заради различни обвинения; сега пак го викаха на съд. Време беше да се сложи край на тези смешни обвинения, с които разни нещастници е робско потекло като Катон се стремяха да уязвят патрицианското съсловие. В продължение на векове Сергиите стояха далеч от висшите управленски длъжности в Рим поради липса на пари — нещо, което важеше и за Цезарите, преди Гай Марий да ги подпомогне. Е, най-после Сула помогна на Сергиите и Луций Катилина щеше да върне фамилията на консулския стол! Освен това Катилина имаше много красива и амбициозна жена — Аврелия Орестила; беше лудо влюбен в нея и искаше да я зарадва. Това означаваше, че трябва да стане консул.

Едва когато разбра, че делото е насрочено далеч преди изборите, реши как точно да действа: този път щяха да го оправдаят навреме… при условие, че го оправдаят. Затова отиде при Марк Крас и сключи сделка с влиятелния и богат сенатор. В замяна на подкрепата му по време на процеса Катилина обещаваше, че щом стане консул, ще даде тласък и в сената, и в народното събрание, на двете големи начинания на Крас: даване римско гражданство на жителите на Транспаданска Галия и официално присъединяване на Египет към Римската империя, при това в качеството на лично владение на Крас.

Макар името му да не се споменаваше сред големите римски адвокати и макар да не беше добър оратор или блестящ интелектуалец, Марк Крас си беше създал репутация в съда най-вече заради своята упоритост и заради огромното си желание да защитава самоотвержено и най-скромните си клиенти. Освен това той беше на голяма почит сред конниците, защото личните му капитали подпомагаха не едно и две делови начинания. През последните години съставът на съдебните заседатели се делеше на три части: една трета сенатори, една трета конници от първите осемнайсет центурии и една трета конници от останалите центурии в първата имуществена класа, така наречените трибуни ерарии. Крас се ползваше с огромно влияние сред две трети от съдебните заседатели, а дори и сред онези сенатори, които му дължаха пари. Всичко това означава, че дори не му се налагаше да подкупва заседателите; те сами бяха склонни да повярват, че каквато присъда иска Крас, тя ще е най-справедливата.

Защитата на Катилина беше лесна. Да, той наистина беше отрязал главата на шурея си Марк Марий Гратидиан; не отричаше стореното, защото не би могъл да го отрече. Но по онова време той бил просто легат на Сула и действал по негова заповед. Сула искал главата на Гратидиан да бъде изстреляна с катапулт вътре в пределите на Пренесте, за да се убеди младият Марий, че няма полза от съпротива.

Заради своя председател Цезар съдебният състав внимателно изслуша доводите на обвинителя Луций Лукцей и неговите помощници, но в крайна сметка Цезар се увери, че нищо няма да излезе. Съдът просто нямаше желание да осъжда Катилина. С голямо мнозинство злодеят беше оправдан и дори Катон трудно щеше да намери доказателства, че Крас е раздавал подкупи.

— Казах ти — напомни му Цезар след процеса.

— Още не сме свършили! — закани се Катон и се запъти към дома си.

Когато привърши записването на кандидатите, за консулските постове се бореха общо седем души. След като беше оправдан от съда, Катилина най-после можеше да участва в изборите, освен това се смяташе за почти сигурен победител. Както Катон се беше изразил, Катилина беше човек с потекло, освен това беше чаровен и убедителен. Затова Катилина се радваше на множество последователи. Това, че сред поддръжниците му имаше хора, които бяха разорени, не намаляваше политическата му мощ. А и всички вече знаеха, че Марк Крас стои зад кандидатурата му, което му осигуряваше гласовете от цялата първа класа.

Друг кандидат беше Силан, съпругът на Сервилия. Ако не боледуваше, Силан лесно щеше да събере необходимите гласове, но лошият късмет на Квинт Марций Рекс, който бе принуден да изкара целия си мандат в Рим, защото колегата му беше умрял, навеждаше хората на мрачни размисли. Силан едва ли щеше да доживее края на мандата си, а никой не би желал да види Катилина да държи юздите на римската държава без партньор, който да го контролира. На Крас не можеше да се разчита.

Възможен беше успехът на злодея Гай Антоний Хибрида, когото навремето Цезар напразно се бе опитал да осъди заради изтезанията, осакатяванията и мъчителните убийства, които беше извършил над множество гръцки граждани в провинция Македония. Хибрида се беше спасил от правосъдието, но общественото мнение в Рим го беше принудило доброволно да се оттегли в изгнание. Той се беше установил на остров Кефалония, където беше разровил антични гробници и беше натрупал огромно богатство. Когато се прибра в Рим, Хибрида се оказа изгонен от сената, но много скоро се завърна отново. Най-напред стана народен трибун, а на другата година с подкупи си гарантира и избора за претор. Най-усилено го подпомагаше новият човек Цицерон, който имаше защо да му е благодарен. Горкият Цицерон имаше сериозни финансови затруднения заради страстта си да колекционира гръцки статуи и да ги нарежда из множеството си провинциални вили. В крайна сметка Хибрида му зае достатъчно пари, за да избегне банкрута. Оттогава Цицерон се беше превърнал в негов говорител и изпълняваше задълженията си с такова усърдие, че чак глухите разбраха намеренията им да се кандидатират заедно за консулските места. Цицерон гарантираше известна човечност и представителност на екипа, докато Хибрида влагаше парите си.

Без съмнение от всички претенденти най-сериозна съпротива на Катилина можеше да окаже Марк Тулий Цицерон. Проблемът беше, че Цицерон нямаше знатни предци. Той беше хомо новус, нов човек, парвеню. Притежаваше забележителни юридически познания, беше гениален оратор, затова бе успял да се издигне високо в политическото поприще. Но мнозинството от избирателите в първата имуществена класа продължаваха да гледат на него като на самонадеян селяк, а такова беше и мнението на добрите люде. Консули трябваше да бъдат все хора с доказан римски произход и по възможност от знатни фамилии. Макар всички да познаваха Цицерон като почтен и много способен човек (а за сметка на това Катилина имаше доста мрачна репутация), обществените настроения в града бяха в полза на това аристократът Катилина да бъде предпочетен пред него.

След като Катилина беше оправдан в съда, Катон проведе задълбочен разговор с Бибул и Ахенобарб, който беше служил като квестор две години преди него; и тримата вече членуваха в сената, което означаваше, че принадлежат на крайните консерватори, добрите люде.

— Не можем да допуснем Катилина да стане консул! — обясняваше разгорещено Катон. — Освен всичко друго е подмамил и алчния за пари Марк Крас да го подкрепи.

— Съгласен съм — кимна Бибул. — Двамата ще унищожат каквото е останало от старите традиции. Сенатът ще се изпълни с гали, а Рим ще трябва да се грижи за още една провинция.

— Какво да правим тогава? — попита Ахенобарб, млад мъж с буен нрав.

— Ще поискаме среща с Катул и Хортензий — рече Бибул. И ще се опитаме да разубедим първата класа от гласуване в полза на Катилина. — Той многозначително се покашля. — И все пак мисля да определим Катон за водач на нашата делегация.

— Напротив, на теб ти се полага — отказа Катон.

— Добрите люде са против това хората да се смятат за по-висшестоящи от събратята си. А аз съм един от добрите люде, Марк. Нека бъде говорител този, който е най-подходящ. Днес ти си човекът.

— Това, което не разбирам — възрази Ахенобарб, — е защо ние трябва да искаме разговор. Катул е нашият лидер, той трябва да се сети да ни повика.

— Той вече не е същият — обясни Цезар. — Откакто Цезар го унижи в сената, загуби влиянието си. — Леденият поглед на Бибул се спря върху Катон. — А и ти не беше особено тактичен, Марк. Да го унижиш публично по време на процеса срещу Вибий… За Цезар се знае, че не обича Катул, но човек губи най-силно авторитета си, когато собствените му съмишленици го злепоставят.

— Да не ми е говорил ония неща!

Бибул въздъхна.

— Знаеш ли, Катоне, понякога повече пречиш на делото!

Писмото, с което искаха среща с Катул, беше подпечатано с пръстена на Катон. Той го беше и написал. Катул веднага повика Хортензий (Катул беше женен за Хортензия, сестрата на Хортензий, който пък беше съпруг на Лутация, сестрата на Катул). Чувстваше се победител. Това, че Катон сам идваше да търси помощта му, донякъде успокояваше старата рана.

— Съгласен съм, че Катилина не бива да бъде избран — сухо рече Катул. — Сделката му с Марк Крас вече е публично достояние. Катилина е твърде самовлюбен и обича да се хвали, още повече, когато смята победата си в кърпа вързана. Доста съм разсъждавал над проблема и стигнах до заключението, че трябва да се възползваме от хвалбите на Катилина за връзките му с Марк Крас. В Рим има твърде много конници, които почитат Крас, но само защото властта му е ограничена. Убеден съм, че мнозинството от римските богаташи няма да се зарадват, ако Крас увеличи своето влияние, записвайки хиляди клиенти оттатък Пад и слагайки ръка на египетските богатства. Ако очакваха египетската плячка да бъде поделена, нещата биха стояли различно, но Крас няма намерение да дели нищо с никого. Макар формално Египет да се превърне в римско владение, на практика Марк Крас ще стане един малък цар и ще граби на воля.

— Работата е там — взе думата Квинт Хортензий, — че останалите кандидатури са ужасяващи. Силан, добре… ако беше здрав, а той очевидно не е. Освен това той навремето отказа да поеме управлението на някоя провинция. А това отблъсква избирателите. Някои от другите кандидати — Минуций Терм например — са безнадеждни.

— Остава Антоний Хибрида — напомни му Ахенобарб.

Бибул сви устни.

— Ако изберем Хибрида — лош човек, но толкова инертен, че няма да стори зло на държавата, — ще трябва да се съгласим и с Цицерон.

Настъпи гробно мълчание, нарушено най-сетне от Катул:

— Излиза, че истинската дилема е кой от тези двама неприятни типове е по-добрата алтернатива? Какво предпочитат добрите люде: Катилина и Крас да дърпат конците в сянка или да търпим провинциалиста Цицерон?

— По-добре Цицерон — отговори му Хортензий.

— Цицерон — съгласи се Бибул.

— Цицерон — съгласи се и Ахенобарб.

Най-накрая Катон отстъпи:

— Цицерон.

— Много добре — заключи Катул. — Нека бъде Цицерон. Един човек, тръгнал от никъде, да стане римски консул! Пфу!

Те се разделиха и всеки се залови за работа. В продължение на месец не си дадоха миг почивка. За съжаление на Катул личеше си, че не той, а Катон, макар да бе едва на трийсет години, се ползва с най-голям авторитет. Голямата война за хазната, както и прибирането в хазната на всички възнаграждения от времето на проскрибциите, бяха създали изключително впечатление сред богаташите от първата класа, изстрадали най-много при Сула. Катон беше героят на конническото съсловие и ако Катон би гласувал за Цицерон и Хибрида, значи и всеки конник извън първите осемнайсет центурии ще стори същото!

В резултат на всичко това за първи консул беше избран Марк Тулий Цицерон, а за втори — Гай Антоний Хибрида. Цицерон не можеше да си намери място от радост, без да разбере, че победата му се дължи на обстоятелства, нямащи никаква връзка с неговите способности, заслуги и популярност. Ако сред кандидатите не беше Катилина, той никога нямаше да стане консул. Но тъй като не се намираше кой да му го каже, новият първенец се пъчеше като петел на Форума. Ех, каква славна година! Първи консул, при това от първи път, освен това му се беше родило момче, а четиринайсетгодишната Тулия беше официално сгодена за богатия благородник Гай Калпурний Пизон Фруги. Дори Теренция се държеше любезно с него!

Когато Луций Декумий разбра за намеренията на действащите консули Луций Цезар и Марций Фигул да забранят със закон колегиите по кръстопътищата, той изпадна едновременно в паника и бяс и незабавно отиде да говори с патрона си Цезар.

— Това — задъхваше се от злоба той — не е честно! Кога сме правили нещо лошо? Всеки да си гледа работата!

Изказване, което поставяше Цезар пред дилема, защото той много добре знаеше обстоятелствата, довели до предлагането на подобен закон.

Събитията водеха началото си от управлението на консула Гай Пизон три години по-рано. Тогава един от народните трибуни беше Гай Манилий, човек на Помпей. Преди него Авъл Габиний трябваше да уреди за Помпей върховното командване в борбата срещу пиратите; на Гай Манилий обаче се падаше тежката задача да осигури командването във войната срещу източните царе. От известна гледна точка това беше по-лесна задача заради блестящите успехи на Помпей срещу пиратите, но, от друга страна, нещата се усложняваха именно от тези успехи: всички онези, които по принцип не се примиряваха със специалните поръчения, разбираха, че Помпей е човек с изключителни способности, който може да използва поредното специално поръчение, за да се обяви за диктатор след завръщането си от изток. И понеже Гай Пизон беше единственият консул в града, Манилий можеше да е сигурен в упоритата съпротива на управляващите в сената.

На пръв поглед законопроектът на Манилий изглеждаше безобиден, пък и нямаше никаква пряка връзка с амбициите на Помпей. Манилий просто искаше от плебейското събрание да разпредели освободените роби в Рим по равно из всичките трийсет и пет градски и селски триби, вместо да пълнят единствено две от тях — Есквилина и Субурана. Но никой не му повярва. Предложението на Манилий пряко засягаше интересите на сенаторите и богатите конници, тъй като те едновременно бяха хората с най-много роби и с най-много клиенти освободени роби.

Човек, който не познава политическия живот в Рим, може да реши, че ограниченият брой на гражданите освободени роби не би могъл да повлияе съществено върху състава на трибите. Ако тревогата беше, че освободените роби представляват голяма обществена група, то тя изглеждаше безпочвена: в римското общество за бедняк се смяташе човек, който не притежава нито един роб, а огромното мнозинство от римляните съзнателно бягаха от обвинението в беднотия и си подсигуряваха поне по един. Оттам би следвало, че разпределението на освободените роби, които така или иначе не бяха много на брой, из трийсет и петте триби няма да наклони везните в ущърб на висшите слоеве. Но случаят далеч не беше такъв.

Мнозинството от робовладелците в Рим притежаваха само един или двама роби. Но това не бяха роби — мъже, а жени, и то по две причини: или за да може господарят да се възползва от сексуалните услуги на робинята си, или да бъде спокоен, че жена му няма да се изкуши на свой ред с роба и няма да постави под съмнение бащинството на децата. Пък и в крайна сметка за какво му е на един беден човек роб — мъж? В бедните семейства робите вършеха единствено домакинска работа: миеха, носеха вода, готвеха, гледаха децата, изпразваха нощните гърнета, а тази работа се вършеше по-добре от жени. Човек не можеше да промени навиците си дори съдбата да му е отнела правото да се нарича свободен; мъжете си вършеха мъжките дела и черната работа си оставаше за жените.

На теория всеки роб получаваше някаква заплата, която се събираше на едно място; подобни спестявания един ден биха му позволили да откупи свободата си. Но на практика само заможните господари можеха да си позволят лукса да освободят робите си, не на последно място, защото трябваше да платят и данък пет процента от стойността на откупването. Като следствие от това огромната част от жените — робини не биваха освобождавани до момента, в който вече не вършеха работа (а те, понеже се страхуваха повече от глад, отколкото от робия, си намираха начин да бъдат полезни дори след като остареят). Робите не можеха да си платят членство в някоя погребална колегия, която да им осигури почтена погребална церемония след смъртта. Завършваха земния си път в ямите с вар, без да изпишат имената им.

Само римляните с относително високи доходи и повече от едно жилище можеха да си позволят повече роби. Колкото по-високо е социалното и икономическото положение на един римлянин, толкова повече роби следваше да притежава — и съответно толкова по-голяма бе вероятността сред тях да се намират и мъже. Сред висшите съсловия даряването на свободата на робите беше обичайна практика, затова най-обикновено робът слугуваше на господаря си от десет до петнайсет години, след което го освобождаваха и той се прикрепваше към клиентелата на доскорошния си собственик. Слагаха му шапката на свободата, даваха му римско гражданство, а ако имаше и пълнолетни деца, те също автоматично ставаха граждани.

Гласът на освободения роб обаче беше без всякаква стойност, освен ако — в редки случаи — той не натрупаше по-голямо състояние и не си купеше място в някоя от трийсет и едната селски триби; освен това високите доходи автоматично го прикрепваха към някоя от по-горните имуществени класи, които решаваха нещата в центуриатните комиции. Но огромният брой от освободените роби оставаха в списъците на трибите Субурана и Есквилина, които макар да наброяваха стотици хиляди членове, имаха общо два гласа в трибутните комиции и плебейското събрание. Това означаваше, че гласът на един освободен роб няма абсолютно никакво значение за изхода от едно или друго гласуване.

Оттам и огромното значение на законопроекта на Гай Манилий. Ако всички освободени римски роби бъдеха записани в различните трийсет и пет триби, те биха могли да влияят върху изборите в трибутните комиции, както и върху приемането на законите в плебейското събрание. Това, че не представляваха мнозинство сред римските граждани, нямаше значение. Опасността се състоеше в това, че освободените роби живееха в самия град; ако принадлежаха към селските триби, те лесно биха надвишили по брой останалите членове на съответната селска триба, понеже малцина от римляните, жители на провинцията, биха присъствали по време на гласуването. Това нямаше да е проблем за изборите, понеже те се състояха през лятото и много хора от провинцията се явяваха по това време в Рим. Но за приемането на законите опасността беше голяма. Новите закони се подлагаха на гласуване най-често през декември, януари и февруари — месеците, когато новите народни трибуни доказваха себе си като законодатели и когато по традиция жителите на селата си стояха по селата.

Законопроектът на Манилий претърпя пълен провал. Освободените роби и занапред щяха да си останат в двете градски триби. Но ако впоследствие хора като Луций Декумий щяха да пострадат, то беше заради помощта, която Манилий беше потърсил сред освобожденците. А къде се събираха освободените роби? Из колегиите на кръстопътищата, понеже това бяха оживени заведения с клиентела сред римските роби, освободени роби и бедни граждани. Манилий лично беше обикалял колегиите, беше убеждавал тамошните клиенти в ползата, която ще извлекат от неговата реформа, внушаваше им лично да се явят на Форума и да го подкрепят. Много освободени роби се почувстваха поласкани и се явиха на Форума, нищо че гласът им не беше от значение. Но когато сенторите и конниците от първите осемнайсет центурии видяха огромната тълпа от бивши роби да завладява Форума, те нямаше как да не се почувстват в опасност. Затова трябваше да се обявят извън закона всички онези места, където римските бедняци имаха навика да се събират. Колегиите на кръстопътищата трябваше да бъдат заличени.

Според римските разбирания кръстопътят е място на духовна дейност, затова трябва да се закриля срещу злите сили. Кръстопътят беше мястото, където се събираха ларите, а ларите бяха всички онези десетки хиляди невидими духове, които изпълваха Подземния свят и съсредоточаваха своята сила върху кръстопътищата. Затова на всеки кръстопът се издигаше олтар на ларите и всяка година около началото на януари се провеждаше празник, наречен Компиталии, на който ларите се умилостивяваха. През нощта преди Компиталиите всеки свободен гражданин на местността около някой кръстопът трябваше да закачи на олтара на ларите вълнена кукла, а всеки роб — вълнена топка; в Рим живееха много хора и олтарите се претрупваха от кукли и топки, затова колегията на кръстопътя трябваше да плете въжета. Куклите имаха глави, защото свободният гражданин притежава глава, преброявана периодически от цензорите; топките нямаха глави, защото никой не броеше робите. И все пак робите представляваха важна част от празненствата. Както на Сатурналиите, така и на Компиталиите те участваха наравно с римските мъже и жени и именно роби (освободени от знаците, сочещи безправното им положение) извършваха жертвоприношението на угоено прасе за ларите. А всичко това се уреждаше от колегиите на кръстопътищата под върховния надзор на градския претор.

И така, една колегия на кръстопътя представляваше религиозно братство. Всяка колегия си имаше свой пазител, наречен вилик, който се грижеше за това всички жители на района да се събират редовно в специално заведение, неподлежащо на наеми и данъци, в близост до кръстопътя и олтара на ларите. Хората от колегията поддържаха кръстопътя чист и непривлекателен за злите сили. Повечето от кръстовищата в Рим нямаха колегии, такива се полагаха само на големите пресечки.

Една подобна колегия се помещаваше на приземния етаж на къщата на Аврелия и неин пазител и управител беше Луций Декумий. Преди Аврелия да се нанесе в многоетажната къща и да му сложи юздите, Декумий разгръщаше изключително доходоносна дейност, като осигуряваше закрила на всички продавачи и занаятчии в района; когато Аврелия доказа силата на своя характер и го убеди, че не е добре да й се противи, той просто прехвърли дейността си в района от другата страна на Вия Сакра и Вик Фабриции, където тамошната колегия не се беше заела е подобен бизнес. Макар според римския ценз Луций Декумий да принадлежеше едва към четвъртата имуществена класа и да беше част от триба Субурана, той не беше човек, на когото да не обърнеш внимание.

В сътрудничество с пазителите на другите подобни колегии на територията на Рим Декумий успешно се бе противопоставил на опита на Гай Пизон да сложи край на дейността им заради политическите услуги, които били оказали на Манилий. Затова Гай Пизон и добрите люде бяха принудени да си търсят другаде изкупителна жертва, най-вече в лицето на самия Манилий. Той успя най-напред да се спаси от обвинение в незаконно присвояване на имущество, но впоследствие го осъдиха на вечно изгнание заради държавна измяна и конфискуваха цялото му имущество до последната сестерция.

За нещастие заплахите за колегиите не изчезнаха след края на мандата на Гай Пизон. Сенатът и конниците от осемнайсетте центурии си бяха втълпили, че съществуването на колегиите на кръстопътищата предлагат места, където политическите им врагове могат спокойно да се събират и да съзаклятничат под предлог, че извършват религиозна дейност. И ето, че Луций Цезар и Марций Фигул се готвеха да забранят колегиите.

Луций Декумий отиде да търси обяснение от своя любим съсед и приятел Юлий Цезар.

— Не е честно! — повтори той.

— Знам, татенце — въздъхна Цезар.

— Тогава какво ще направиш, за да ги спреш? — попита настойчиво старецът.

— Естествено, че ще опитам да направя нещо, татенце, но се съмнявам, че имам много възможности. Знаех си, че ще дойдеш да ме видиш, затова вече разговарях с братовчеда Луций. Двамата с Марций Фигул са твърдо решени. С малки изключения смятат да забранят всички колегии, общини и сдружения в Рим.

— И кои са тези изключения? — искаше да знае Луций Декумий.

— Религиозни общини като евреите. Законните погребални сдружения. Колегиите на държавните служители. Търговските гилдии. Това е всичко.

— Но ние сме религиозно братство!

— Не и достатъчно религиозно според братовчеда Луций Цезар. Евреите не пият и не клюкарстват в синагогите си, а братята Салии, Луперции и Арвали много рядко се събират. Колегиите на кръстопътищата разполагат със собствени помещения, в които всеки мъж е добре дошъл, дори да е роб или освобожденец. Това ги превръща в потенциална заплаха, така обясняват консулите.

— И тогава кой ще се грижи за ларите и олтарите им?

— Градският претор и едилите.

— Те и така си имат достатъчно задължения!

— Съгласен съм, татенце. Опитах се да го кажа на братовчед си, но той не ще и да чуе.

— Не можеш ли ти да ни помогнеш, Цезаре? Кажи честно!

— Ще гласувам против проекта и ще се опитам да убеди възможно най-много хора да сторят като мен. Колкото и странно да изглежда, сред добрите люде има мнозина, които са против закона — колегиите на кръстопътя са стара традиция, затова тяхното събаряне нарушава римските нрави. Катон вече се е разкрещял в този смисъл, но с него или без него законът ще мине.

— Тогава ще трябва да затворим врати.

— Е, не е необходимо — усмихна се Цезар.

— Знаех си аз, че няма да ме изоставиш! Какво ще правим?

— Със сигурност ти ще изгубиш официалното си положение, но това само ще ти наложи някои финансови разходи и ограничения. Предлагам да си отвориш кръчма и да станеш неин съдържател.

— Не мога, Цезаре. Старият Росций ще се оплаче на градския претор — купували сме си вино от него още от както бях момче.

— Тогава ще предложиш на Росций кръчмата на концесия. Ако вие затворите, татенце, и той ще изгуби огромни пари.

— Дали всички колегии ще могат да сторят същото?

— Имаш предвид другите колегии в Рим?

— Да.

— Не виждам защо да не могат. И все пак благодарение на определени дейности, които няма да назовавам, вие представлявате богата колегия. Консулите са убедени, че ако колегиите бъдат принудени да плащат наеми, ще затворят врати. И ти ще трябва да плащаш на майка ми, татенце. Тя е делова жена, няма да те остави. Може би на теб ще ти направим отстъпка, но какво ще правят другите? — Цезар вдигна рамене. — Съмнявам се, че изконсумираното вино ще компенсира разходите.

Луций Декумий сбърчи вежди и дълбоко се замисли.

— Консулите знаят ли от какво живеем, а, Цезаре?

— Ако аз не съм им казал, а аз не съм, не виждам кой друг би могъл.

— Тогава няма проблем! — успокои се Луций Декумий. — Ние сме в охранителния занаят — потри той доволно ръце. — А пък никой не може да ни забрани да се грижим за кръстовището. Няма да оставим ларите да се разбунтуват, ами… Ще свикам събрание на пазителите — ще се справим, паунчето ми!

— Това е целта, татенце!

Луций Декумий си излезе ухилен до уши.

През есента над Апенините се изляха много дъждове и Тибър излезе от бреговете си по протежение на триста километра. От векове в Рим не си спомняха подобно бедствие. Само седемте хълма се виждаха над водата: Форум Романум, Велабрум, Големият цирк, Форумите Боарий и Холиторий, цялата Вия Сакра до Сервиевите стени и манифактурите на Вик Фабриции се изгубиха в реката. Канализацията изхвърли цялото си съдържание по улиците, сградите с по-неустойчиви основи се срутиха, рядко населените височини на Квиринала, Виминала и Авентина се превърнаха в бежански лагери; възникнаха епидемии от заразни болести. За голямо удивление оцеля античният Дървен мост, може би защото беше най-надолу по течението, докато Фабрициевият мост между Фламиниевия цирк и остров Тибър беше отнесен. И понеже тази година изборите вече бяха минали, най-сериозният представител на фамилията Луций Фабриций тържествено обеща, че на другата година ще се кандидатира за народен трибун. Грижата за мостовете и важните пътища в Рим се полагаше на народните трибуни, а Фабриций нямаше да позволи на друг да построи наново това, което той смяташе за семейна собственост! Мостът се казваше Фабрициев и такъв щеше да остане.

А съвсем скоро след това Цезар получи писмо от Гней Помпей Велики, завоевателя на Изтока.

Цезар остави това необичайно дълго писмо на писалището си и се замисли. Макар да му се струваше наивна, голата проза на Помпей го забавляваше; освен това Помпей му пишеше в доста непринуден стил, все едно в стаята беше влязъл самият той, докато изгладените политически обръщения, които Варон пишеше за пред сената, далеч нямаха подобно въздействие.

Когато за пръв път срещна Помпей — онзи паметен ден, когато Великият беше дошъл у леля му Юлия, за да иска за жена Муция Терция, — Цезар го възненавидя. По много причини вероятно никога нямаше да изпитва топли чувства към този човек. И все пак времето и контактите им донякъде бяха загладили първоначалното отношение и напоследък Цезар имаше по-скоро високо мнение за знатния си съгражданин. Е, Помпей още дразнеше със селските си маниери и надменността си, а най-вече — с навика си да пренебрегва законите. И все пак той беше надарен човек и всичко му идеше отръки. Много рядко правеше погрешни стъпки, а колкото повече остаряваше, толкова по-стабилно следваше правилната посока. Разбира се, Крас го мразеше от дъното на душата си, което създаваше известни трудности. Налагаше се Цезар внимателно да балансира между двамата.

Тит Лабиен? Жесток и кръвожаден варварин. Висок, як, с къдрави коси, крив нос и черни очи, режещи като с нож. Все едно се беше родил на кон. Мнозина римляни, че дори и Цезар, се бяха питали какви са истинските корени на Лабиен. А самият Помпей навремето се беше чудил дали кърмачката — робиня Мормолика не е откраднала новороденото дете на стария Тит Лабиен от люлката, за да постави собствената си рожба на негово място. Интересно как самият Лабиен е говорил пред Помпей колко добре са се разбирали с Цезар навремето. Това беше донякъде вярно. Двамата бяха превъзходни ездачи и бяха прекарвали много време в галопиране из равнината край Тарс, обсъждайки най-добрата тактика за използване на конницата в бой. И все пак Цезар никога не е чувствал Лабиен близък, нищо че той беше умен и способен човек. Лабиен можеше да се използва, но не биваше да му се има доверие.

Цезар донякъде разбираше защо Помпей се тревожи за съдбата на Лабиен като народен трибун, та чак се обръща към един патрицианец да му помага. Новата колегия беше съставена от доста разнородни хора, но което беше по-важно — независими люде, които щяха да подкарат каруцата в десет различни посоки едновременно. Със сигурност щяха да се надпреварват да си налагат вето един на друг. Но пък в едно отношение Помпей грешеше: ако Цезар беше подреждал вместо него в каква последователност хората му да бъдат избирани за трибуни, щеше да запази Лабиен за по-късно: за времето, когато Помпей ще отвори въпрос за оземляването на войниците си. Цезар знаеше, че Метел Непот е като всички Цецилии: нямаше да намери необходимата злоба, за да успее. Подобни задачи трябваше да се връчват на пиценски провинциалисти без знатни предци, те най-добре знаеха как да се оправят сами срещу всички.

Муция Терция. Вдовицата на Гай Марий Младши, понастоящем съпруга на Помпей Велики. Майка на Помпеевите деца: две момчета, момиче. Защо Цезар никога не я беше приближавал? Може би защото изпитваше към нея горе-долу същите чувства, както и към съпругата на Бибул — Домиция; самата мисъл да сложи рога на Помпей му се струваше толкова сладка и изкусителна, че вечно я отлагаше за по-късно. Вярно, че Домиция (братовчедка на Катоновия зет Ахенобарб) вече беше свършен факт, нищо че Бибул още не знаеше. Но щеше да научи, когато му дойде времето! Колко забавно! Но дали Цезар искаше да ядоса Помпей по начин, който със сигурност нямаше да му се понрави? Може би някой ден щеше да има нужда от Помпей, както и Помпей се случваше да има нужда от него. Колко жалко. От всички жени в списъка си Цезар най-много копнееше по Муция. Освен това от години знаеше, че и тя го желае. Но… дали си струваше? Навярно не. Цезар изпитваше горчиво съжаление, но най-накрая изтри името на Муция Терция от списъка си.

Което се оказа правилно. Годината привършваше, когато Лабиен се вдигна от имението си в Пицен и се премести в скромната къща, която наскоро си беше купил на Палатинския хълм — в по-скромния и не чак толкова представителен квартал, наречен Паладий. Още на другия ден се разходи из града и навести Цезар в дома на Аврелия — достатъчно късно, за да не си помислят, че Цезар му е патрон.

— Но нека не говорим тук, Тит Лабиен — посрещна го Цезар и го избута назад към вратата. — Имам си една друга квартира надолу по улицата.

— Тук е много уютно — отбеляза Лабиен, след като седна на удобния стол до масата с разреденото вино.

— Във всеки случай много по-тихо от къщата ми — обясни Цезар. Нарочно не седна зад писалището: не искаше да създава впечатлението, че двамата са се събрали само по работа. — Много ми е любопитно — рече той — защо Помпей не те запази за по-следващата година.

— Защото не очакваше да се задържи толкова дълго на изток — отговори гостът. — Не знаеше, че се налага да остане в Сирия да урежда еврейските проблеми, затова се надяваше да се прибере идната пролет. Мислех, че го е споменал в писмото си?

Значи Лабиен е бил предупреден за писмото. Цезар широко се усмихна.

— Познаваш го не по-зле от мен, Лабиене. Поиска да ти съдействам, разправи ми и за проблемите с евреите. Това, което обаче е забравил да спомене, е, че е имал намерение да се прибере доста по-скоро, отколкото е възможно.

В черните очи на пиценеца нещо проблесна.

— Е, това е, друга причина няма. Вместо да се изявя като най-великия народен трибун от години, ще трябва да се боря за това Великият да присъства с триумфални одежди на игрите.

— С или без червен грим на лицето?

Лабиен се засмя.

— Знаеш що за човек е Великият, Цезаре! Той няма да си сложи грим дори по време на самото шествие.

Цезар започваше по-добре да разбира положението.

— Ти клиент ли си на Великия?

— О, да. Има ли човек в Пицен, който да не е?

— И все пак не замина с него на изток.

— Той дори не искаше да използва Афраний и Петрей, когато воюваше с пиратите, нищо че успя да ги включи в дългия списък на легатите си за войната срещу царете заедно с Лолий Паликан и Авъл Габиний. Как да ти обясня, аз нямам сенаторски ценз, затова не можех да се кандидатирам за квестор. Единственият начин бедняк като мен да влезе в сената е да стане народен трибун, а след това да събере достатъчно пари, че при следващото преброяване цензорите да не го изхвърлят.

— Винаги съм си мислил, че Великият е щедър. Не ти ли е предложил помощ?

— Той пази щедростта си само за онези, които ще сторят велики подвизи за него. Може да се каже, че според първоначалния план можех да се надявам на подобна чест.

— А това да му гласуваш триумфалните одежди не представлява висока чест?

— Именно.

Цезар въздъхна и протегна крака.

— Доколкото разбирам — заключи той, — искаш да оставиш името си в аналите.

— Да.

— Доста време мина, откакто служихме като младши трибуни при Вация Исаврик. Съжалявам, че годините не те пожалиха. За нещастие моето финансово положение не ми позволява да ти дам заем, а и разбирам, че не бих могъл да ти бъда патрон. И все пак, Тит Лабиен, след четири години ще бъда консул, което означава, че след пет години ще управлявам някоя провинция. Нямам намерение да бъда миролюбивият управител на мирна провинция. Където и да отида, ще се води война, затова ще ми трябват способни хора за легати. Особено ще се нуждая от висш легат с пропреторски статут, който ще е способен да ръководи военни операции вместо мен. Спомням си, че имаш интерес към военното изкуство. Затова още сега съм склонен да сключим сделка. Най-напред, че ще намеря с какво да се запомни службата ти като народен трибун. И второ, когато отида да управлявам някоя провинция в качеството си на проконсул, ти ще дойдеш с мен като главен легат с пропреторски статут.

Лабиен се развълнува.

— Каквото си спомням за теб, Цезаре, все е свързано с войната. Колко странно! Муция винаги е казвала, че не бива да те изпускаме от очи. Говореше за теб, доколкото си спомням, с повече уважение, отколкото някога е говорила за Великия.

— Кой, Муция?

В черните очи на Лабиен не се четеше нищо.

— Именно.

— Бре, бре! И кой, освен теб го знае? — попита Цезар.

— Никой, надявам се.

— Той не я ли заключва в крепостта, докато отсъства? Така правеше навремето.

— Тя вече не е дете… Ако изобщо някога е била. И тя е като мен, имала е труден живот. Човек много научава от трудностите в живота. Все ще се оправим.

— Следващия път, когато я видиш, кажи й, че няма да издам тайната й — усмихна се Цезар. — Ако Великият разбере, няма да можеш да разчиташ на помощ от него. Още ли те интересува предложението ми?

— Разбира се.

Лабиен си тръгна, а Цезар остана още дълго време на стола. Муция Терция си имаше любовник, при това не й се беше наложило да го търси вън от Пицен. Какъв необикновен избор! Цезар трудно си представяше мъже, по-различни по характер от младия Марий, Помпей и Тит Лабиен. Жената търсеше разнообразие. Дали Лабиен й се нравеше повече от другите двама, или беше просто временно увлечение?

Във всеки случай беше сигурно, че Помпей ще разбере. Любовниците можеха да се заблуждават, че никой не знае за тях, но ако продължаваха своята любовна история в сърцето на Пицен, все щеше да се разчуе. Ако се съдеше по писмото на Помпей, още не знаеше, но това нямаше да продължи дълго. И тогава Тит Лабиен щеше да изгуби всичко, което Помпей някога му е дал, нищо че така и така не очакваше много от него. Може пък да е станал любовник на Муция именно, за да си отмъсти за провалените надежди? Нищо чудно.

Но това едва ли имаше някакво значение. Цезар трябваше да мисли за друго — как да превърне за Лабиен предстоящата година в пътека на славата. Не беше невъзможно, но щеше да се окаже трудно. Градът сякаш тънеше в политическа леност, а куриатните магистрати не вдъхваха никакви надежди. Ако нещо можеше да подпали искри, това щеше да е някой ужасяващо радикален поземлен закон, който да предложи и последното парче от държавната земя на Рим да бъде раздадена на бедните… А такъв закон нямаше да зарадва Помпей. Той имаше нужда от държавна земя, за да я раздаде на войниците си.

Щом новите народни трибуни влязоха в длъжност — на десетия ден от декември, станаха очевидни различията помежду им. Цецилий Руф има наглостта да поиска от плебейското събрание да разреши на изпадналите в немилост Публий Сула и Публий Автроний да се явят отново на консулските избори; нищо чудно, че и деветте колеги на Цецилий гласуваха против. Нищо чудно, че събранието се съгласи с искането на Лабиен Помпей цял живот да се явява на градските игри с триумфални одежди.

Голямата изненада дойде от страна на Публий Сервилий Рул, който пожела всяко парче държавна земя на територията на Италия и провинциите да бъде раздадено на бедните. Сякаш изведнъж духът на Гракхите възкръсваше! С един замах Рул разпали полуизгасналите въглени.

— Ако Рул успее, докато се върне Великият, няма да остане държавна земя за легионите му — тревожеше се Лабиен.

— Да, но Рул забрави да спомене този факт — отговори му Цезар. — След като сам предпочете да представи законопроекта си най-напред в сената, допусна голяма грешка, че не спомена войниците на Великия.

— Защо да ги споменава, след като всеки знае?

— Истина е. Но ако има нещо, което всеки човек с положение мрази, това са поземлените реформи. Държавната земя е свещена. Твърде много сенаторски фамилии с твърде голямо влияние наемат държавните земи и правят големи пари от тях. Да се предложи част от държавната земя на войската е само по себе си зло, но да поискаш цялата да бъде разпределена между бедните, това е проклятие към боговете! Ако Рул просто беше споменал, че това, което вече не принадлежи на Рим, не може да бъде дадено тепърва на войската, току-виж получил подкрепа от най-неочаквани места. Но така както представи нещата, законопроектът няма шанс.

— Ти ще гласуваш ли против? — попита Лабиен.

— Не, не и аз! Ще застана изцяло зад него — ухили се Цезар. — Ако аз подкрепя законопроекта, мнозина от колебаещите се ще се наредят на противната страна. Цицерон е най-типичният пример в това отношение. Как беше кръстил той хората като Рул? „Популари“, защото са склонни повече да мислят за народа, отколкото за сената. Името ми харесва, ще се опитам да си спечеля име на „популар“.

— Да, но ще разсърдиш Великия, ако говориш в полза на закона.

— Не и ако прочете писмото, което ще му пратя заедно с копие от речта си. Великият не е вчерашен.

Лабиен обаче не беше доволен.

— Всичко това ще отнеме време, Цезаре, а аз нямам никакво участие в цялата история. Какво ще правя аз?

— Вече уреди на Великия триумфалните одежди за цял живот, не ти остава друго, освен да чакаш суматохата около Рул да се успокои. А това скоро ще стане. Запомни, че който се смее последен, най-добре се смее.

— Ти имаш нещо наум.

— Нямам — призна си Цезар.

— Е, хайде де!

Цезар се усмихна.

— Бъди спокоен, Лабиене, все нещо ще ми хрумне. Винаги ми е хрумвало.

Когато се прибра у дома си, Цезар потърси най-напред майка си. Тя си беше направила малък личен кабинет в една от стаите, където Помпея никога не я безпокоеше; свекърва й може би не я плашеше чак толкова, но любовта на Аврелия към сметките и числата държеше снахата достатъчно далеч. Освен това беше по-мъдро големият кабинет да бъде оставен на Помпея (Цезар така или иначе използваше другото си жилище за работа). Доволна от просторните си покои, Помпея по-рядко безпокоеше Аврелия. Сега, докато минаваше покрай таблиния, Цезар чу смях и женски гласове.

— Кой е с нея? — попита той и седна на стола срещу писалището на майка си.

Стаичката беше толкова малка, че по-едър мъж от Цезар не би могъл да се пъхне в малката ниша, оставена за стола. Аврелия обаче знаеше как да подреди и толкова ограничено пространство; рафтовете със свитъците стояха на известно разстояние от главата й, така че да не се удари при сядане и ставане, а в далечните ъгли на писалищната маса имаше няколко етажерки за документи.

— Кой е с нея? — настоя Цезар, след като Аврелия не отговори веднага.

Тя остави писеца, вдигна поглед и въздъхна.

— Няколко глупачки.

— За това не ще и питане. Глупост глупост привлича. Но кои са сега?

— Двете Клодии и Фулвия.

— Охо! Помпея вероятно се среща с чужди мъже, майко?

— Със сигурност не. Не й позволявам да приема мъже у дома, а когато излиза, винаги пращам с нея Поликсена. Поликсена е моя робиня, не могат да я подкупят или сплашат. Разбира се, Помпея взима със себе си глупавата си дъщеря, но и двете заедно не могат да излязат наглава с Поликсена.

Цезар изглеждаше доста уморен, преценяваше майка му. Беше прекарал цяла година като председател на съда по убийствата и през ръцете му бяха минали много дела. Той обаче се справяше и вече дори му се носеше славата на перфектен правист. Другите съдии имаха навика да отлагат делата и да си правят безкрайни почивки, но не и Цезар. Естествено Аврелия знаеше, че синът й дължи пари, знаеше и каква е общата сума; но с времето се беше научила, че разговори за пари винаги създават напрежение между двамата. Затова, макар да изгаряше от любопитство, стоеше прехапала устни и мълчеше. Цезар изглеждаше твърде безразличен към съдбата си, при условие че не можеше да спази сроковете и лихвите растяха. Нещо му подсказваше, че рано или късно пари ще се намерят, но Аврелия от опит знаеше, че ако се лепне на човек, призракът на парите може да изсмуче силите и на най-жизнеспособните. А че призракът вече се беше залепил за Цезар, в това Аврелия беше убедена.

Освен това синът й беше все така обвързан със Сервилия. Изглежда, нищо не беше в състояние да ги раздели. За съжаление Юлия, която наближаваше тринайсетия си рожден ден и вече имаше мензис, проявяваше все по-очевидна нетърпимост към Брут. Е, нищо не можеше да предизвика момичето да се държи грубо или нетактично с него, но вместо да се влюби по-силно в годеника си — сега, когато у нея проговаряше жената, — Юлия ставаше все по-хладна и детската й загриженост се изместваше от скука. Това беше пагубно за всеки брак.

Това бяха проблемите, които измъчваха Аврелия, но с тях грижите не свършваха. Така например даваше си сметка, че апартаментът й е твърде скромен за човек в положението на Цезар. Клиентите му вече не можеха да се поберат едновременно в атрия, а и адресът не беше подходящ за човек, който възнамерява след пет години да бъде консул. Тя не се съмняваше в избора на сина си за най-висшата длъжност. С неговото име, потекло, обществено поведение, външен вид, чар и интелектуални способности, за каквото и да се кандидатираше Цезар, винаги щеше да събере най-много гласове от всички. Той имаше безброй врагове, но никой не можеше да разруши здравата основа, на която беше стъпил сред представителите на първата и втората класа. А за изборите за консул именно първите две класи решаваха всичко. Да не говорим, че в очите на останалите обществени съсловия Цезар се ползваше с авторитет, какъвто нямаше никой от неговите събратя. Той се чувстваше еднакво сигурен сред най-богатите и сред най-бедните римляни. И все пак Аврелия нямаше как да заговори за нов дом, без да засегне неприятния проблем с парите. Да бъде или да не бъде? Да отвори ли дума или нищо да не каже?

Аврелия си пое тежко дъх и положи ръцете си на масата.

— Цезаре — започна тя, — догодина ще се кандидатираш за претор. А аз предвиждам един доста сериозен проблем.

— Адресът ми — сети се той.

Тя кисело му се усмихна.

— Поне си досетлив.

— Това да не е прелюдия към някоя разправия за пари?

— Не, не е. Или май е по-правилно да кажа: надявам се, че не е. През годините успях да поспестя нещо, а бих могла да заложа инсулата за някой сериозен заем. Като съберем спестяванията и заема, мога да ти дам, колкото да си купиш къща на Палатина или в Карина.

Цезар прехапа устни.

— Много щедро от твоя страна, майко, но както не мога да приема пари от приятелите си, така няма да ги приема и от теб. Нали ме разбираш?

Изглеждаше невероятно, че Аврелия е на шейсет и една. По лицето й не забелязваше нито една бръчица, може би защото леко беше напълняла.

— Знаех, че така ще отговориш — невъзмутимо отвърна Аврелия. След което подхвърли уж между другото: — Чувам, че върховният понтифекс Метел Пий е заболял.

Това като че ли го изненада.

— Кой ти каза?

— Най-напред Клодия. Според съпруга й Целер цялото семейство било отчаяно. Емилия Лепида го потвърди. Метел Сципион бил много потиснат от състоянието на баща си. Откакто жена му почина, не се чувствал добре.

— Вярно е, че старият не се е появявал отдавна в сената — съгласи се Цезар.

— Няма и да се появи. Като ти казвам, че е заболял, имам предвид, че умира.

— И?

— Когато умре, колегията на понтифексите ще трябва да привлече нов върховен понтифекс. — Големите очи на Аврелия блестяха от вълнение. — Ако те назначат за върховен понтифекс, Цезаре, ще можеш с един удар да разрешиш няколко проблема наведнъж. Най-вече ще докажеш пред кредиторите си, че консулството няма да ти се изплъзне. А това ще означава, че кредиторите ти ще се съгласят да отложат падежите за след края на преторския ти мандат. Имам предвид, че ако случайно ти се падне да управляваш Сардиния или Африка, няма да успееш да възстановиш загубите си. А ако наистина стане така, кредиторите ще се изнервят.

— Много добре си пресметнала нещата, майко.

Аврелия продължи:

— На второ място службата на върховен понтифекс ще ти осигури превъзходно жилище за сметка на държавата. Освен това ще станеш понтифекс цял живот, затова и държавният дом ще си остане твой. Той се намира на самия Форум, голям е, удобен… Та затова — допълни майка му — вече започнах да подготвям съпругите на колегите ти понтифекси.

Цезар въздъхна.

— Планът е великолепен, майко, но не можем да го изпълним. При условие, че в колегията членуват хора като Катул и Вация Исаврик — да не говорим за останалите, — шансовете ми се нищожни. Най-малкото, защото е прието човек да стане върховен понтифекс, след като вече е бил консул, а не обратното. И второ, защото в колегията са най-заклетите консерватори в сената. Те не ме обичат.

— Нищо не ми струва да опитам — настоя Аврелия.

В този момент обаче Цезар се сети какво може да се направи. Той отметна глава назад и гръмко се засмя.

— Да, майко, точно така! Залавяй се за работа! Знам как ще стане. Ох, каква буря се задава!

— И какво точно знаеш?

— Всъщност дойдох да поговорим за Тит Лабиен, който е, сигурен съм, че знаеш, тазгодишният човек на Помпей в колегията на трибуните. Трябваше да помисля на глас пред някого. А ти си толкова умна, че като подхвърля някоя мисъл, тя много добре отскача от теб.

Аврелия вдигна вежди.

— Е, благодаря все пак! Дали идеите не отскачат по-добре от Сервилия?

Цезар отново се засмя. Аврелия рядко прибягваше до намеци, но понякога беше находчива като Цицерон.

— Ако трябва да бъда сериозен… — обясни Цезар. — Знам какво мислиш за тази връзка, но не ме смятай за глупак. Сервилия много разбира от политика. Освен това е влюбена в мен. И все пак тя не е член на моето семейство, а и не мога да й имам пълно доверие. Когато я използвам за стена, винаги гледам да не изтърва някоя топка по невнимание.

— Това много ме успокоява — не се въздържа да отбележи Аврелия. — И какво толкова гениално ти хрумна?

— Когато Сула премахна закона на Домиций Ахенобарб за свещенослужителите, той отиде дори една крачка по-далеч, отколкото повеляваше традицията навремето. Защото отне правото на народното събрание да избира своя върховен понтифекс. Преди Сула върховният понтифекс винаги се е избирал от народа, никога не се е назначавал от колегите си. Ще накарам Лабиен да възвърне правото на избор на понтифексите и авгурите на трибутните комиции. Ще върне и избора на върховния понтифекс. На народа идеята ще се хареса.

— На народа се харесва всичко, което е против законите на Сула.

— Именно. Тогава ми остава единствено — изправи се Цезар от стола — да се кандидатирам за върховен понтифекс.

— Тогава нека Тит Лабиен действа още сега, Цезаре. Не отлагай за по-късно! Никой не знае колко време му остава на Метел Пий. Той е толкова самотен без своята Лициния.

Цезар пое ръката на майка си и я поднесе до устните си.

— Майко, много ти благодаря. Въпросът ще намери своето решение съвсем скоро. Това е закон, който Помпей ще подкрепи. Той има голямо желание да стане понтифекс или авгур, но знае, че никога няма да бъде приет доброволно от колегиите. Докато при евентуални избори ще спечели.

От триклиния се разнасяха все по-силни смехове, отбеляза Цезар, щом се озова в приемната. Имаше намерение веднага да си тръгне, но все пак размисли, че е редно да навести и жена си.

„Страшна сбирка, няма що“ — мислеше си той, докато наблюдаваше гостите от вратата. Помпея беше преустроила цялото помещение, като го беше претрупала с кушетки, безброй много пурпурни възглавници и завивки, банални, пък дори и скъпи вещи, фрески и статуи. Доколкото се виждаше, спалнята й също беше безвкусно подредена.

Помпея се беше излегнала на кушетката в десния край на стаята, при това не беше сама; Аврелия й забраняваше да приема чужди мъже, но не можеше да затвори вратата на дома за големия брат на снаха си — Квинт Помпей Руф. Младежът наскоро беше прехвърлил двайсетте и си създаваше лоша репутация. Без съмнение, че сестра му се е сближила с Клавдиевци покрай него, защото за Помпей Руф се знаеше, че е пръв приятел е Публий Клодий, три години по-възрастен от него, но още по-неукротим.

Аврелия не допускаше в дома си самия Клодий, но двете му по-малки сестри — Клодия и Клодила — бяха чести гостенки. Можеше да се каже, че Клодия, омъжена за Метел Целер (по-големия брат на Муция Терция), е по-привлекателна от сестра си Клодила, която наскоро се беше развела с Лукул след шумен скандал. Подобно на всички Клавдии Пулхери двете бяха с широки и влажни очи, дълги и леко извити мигли, гъсти тъмни коси и мургава кожа с цвят на зехтин. Не бяха високи, но и двете имаха чудесни фигури, знаеха как да се обличат и имаха грациозна походка. Бяха и доста начетени, особено Клодия, която имаше влечение към възвишената поезия. Двете седяха на кушетката срещу тази на Помпея и брат й, робите им се спускаха някак твърде свободно надолу по раменете и очертаваха приятно налетите им гърди.

Фулвия, която седеше до тях, не беше кой знае колко по-различна, нищо че кожата й беше по-бледа, а косите й донякъде напомняха на Цезар за тези на майка му. Освен това имаше същите тъмновиолетови очи и изящни мигли. Изобщо младата жена внушаваше приятни усещания, допълнени от глуповатите й твърдения, вдъхновени от собствените й наивни представи за двамата й прословути предци: дядо й Гай Гракх и неговия брат Тиберий. Доколкото знаеше Цезар, бракът на Фулвия с Публий Клодий не беше гледан с добро око от родителите й, но тя винаги получаваше каквото пожелае. Откакто се омъжи, се беше сприятелила с двете си зълви.

Но ако Цезар се притесняваше от компанията в дома му, не беше заради трите млади дами. Повече го плашеха две по-възрастни гостенки на третата кушетка: Семпрония Тудитан, съпруга на един Децим Юний Брут, и майка на друг (доста странен избор на приятели от страна на Фулвия — Тудитаните бяха заклети врагове на двамата Гракхи, също както и семейството на Децим Юний Брут Калаик, дядо на мъжа на Семпрония), и Пала, която в миналото беше съпруга най-напред на цензора Филип, а сетне на цензора Попликола, като им беше родила по един син на двамата. И Семпрония, и Пала трябваше да са прехвърлили петдесетте, нищо че използваха всички познати чудеса на козметиката, за да скрият възрастта си. Пък и не се бяха наситили още на плътските удоволствия, които предлага животът; и двете си въобразяваха, че кожата им е на млада девица, и ходеха облечени в широко разпуснати роби. Упоритата борба с възрастта, усмихваше се вътрешно Цезар, беше колкото безплодна, толкова и жалка. Майка му, преценяваше той с безмилостния си поглед, беше много по-привлекателна, нищо че беше с десет години по-възрастна от тях. Аврелия обаче не копнееше за мъжки прегръдки, докато Семпрония и Пала бяха известни курви, които не оставаха дълго време сами.

Присъствието на двете стари дами предполагаше, че около Помпея кръжат и младите Децим Брут и Попликола. За Децим Брут нямаше какво толкова да се каже, освен че е млад, животът му се струва скучен, притежава изобретателност и е готов да върши обикновени безобразия, като да се налива с вино, да ляга с различни жени и да харчи пари на комар. Но за младия Попликола се знаеше, че е прелъстил мащеха си и че се е опитал да убие баща си, цензора, заради което беше съден и обречен на бедност и липса на политическо бъдеще. Никога нямаше да бъде допуснат до сената, но откакто Публий Клодий се ожени за Фулвия и съответно се докопа до бездънната каца с мед, младият Попликола започна отново да се появява сред богаташките среди.

Най-накрая Цезар беше забелязан от Клодия. Тя надигна глава, изпъчи гърди и многозначително му се усмихна.

— Цезаре, какво божествено удоволствие да те видим! — възкликна.

— Усещането е същото, естествено — отвърна той.

— Няма ли да влезеш? — подкани го Клодия и потупа кушетката до себе си.

— Много бих се радвал, но за жалост се канех да излизам.

„Явно — размишляваше Цезар, докато се измъкваше от дома си — ще имам доста проблеми.“

Лабиен беше повикан веднага, но преди това Цезар трябваше да се срещне със Сервилия, която навярно вече го чакаше в апартамента му.

Сервилия наистина го чакаше, но беше разумна жена и никога не би му държала сметка защо закъснява. Освен това знаеше, че той няма да се извини.

Известно време двамата нищо не си казаха. Започнаха да се целуват, след това с въздишки се излегнаха на кревата, освобождавайки се от дрехите и грижите едновременно. Сервилия беше толкова възхитителна, толкова умна и изобретателна. А той беше съвършен, гостоприемен, непогрешим и властен дори когато проявяваше внимание. Напълно доволни един от друг, Цезар и Сервилия бяха изгубили представа за времето и ако се съдеше по водния часовник, възвърнаха си го доста късно.

Цезар не желаеше да споменава за Лабиен; но Помпея беше интересна тема и той я подхвана още докато се прегръщаха.

— Жена ми си е намерила доста странни приятелки.

Сервилия не бе забравила влудяващите месеци на безпомощна ревност, затова се радваше всеки път, когато Цезар кажеше нещо лошо за жена си. Вярно, че още при първата им среща след раждането Сервилия разбра колко нещастен е бракът му; и все пак съперницата беше пищна красавица, а и имаше шанса да живее заедно с Цезар; никоя жена на възрастта на Сервилия не можеше да бъде спокойна, ако врагът е с близо двайсет години по-млад.

— Какви странни приятелки? — попита Сервилия.

— Клодиите и Фулвия.

— Това можеше да се очаква. Да не забравяме в какви среди се движи брат й Помпей.

— Да, но днес в клетката с животните влязоха още два екземпляра.

— Кои?

— Семпрония Тудитан и Пала.

— А така! — Сервилия се надигна и Цезар сякаш усети да го обливат със студена вода. Тя свъси вежди, замисли се и накрая добави: — И това не би трябвало толкова да ме учудва.

— Не и мен, като знам що за приятели има Публий Клодий.

— Не, нямах предвид общите познати. Знаеш, предполагам, че сестра ми Сервилила се разведе с Друз Нерон заради изневяра.

— Чух нещо такова.

— Това, което не знаеш, е, че смята да се жени за Лукул.

Този път и Цезар се надигна.

— От трън, та на глог! Този човек провежда върху себе си всякакви експерименти с вещества, въздействащи върху възприятията. Правил го е от години. Доколкото знам, един от освободените му роби има задължение единствено да му осигурява сънотворни или възбуждащи вещества — цветчета, гъби, отвари от листа, плодове, корени, всичко.

— Сервилила твърди, че Лукул най-много обичал виното, но страдал от мъчителен махмурлук. Изглежда, въпросните вещества му понасят по-добре след изтрезняването. Както и да е, сестра ми не се оплаква. Мисли, че ще е достатъчно хем да е богата, хем съпругът й да не е много бдителен.

— Той все пак се разведе с Клодила заради изневяра… И кръвосмешение.

— За това е виновен единствено Клодий.

— Е, пожелавам късмет на сестра ти — заключи Цезар. — Лукул все още е на Марсово поле и си чака триумфа, но сенатът все така му отказва, затова няма скоро да го видим в града.

— Той скоро ще си получи триумфа — възрази Сервилия. — Мои хора ми издадоха, че Помпей не искал в никакъв случай да дели Марсово поле със стария си враг, още по-малко, когато се завърне от Азия покрит със слава. — Тя презрително изсумтя. — Какъв позьор! Всеки разумен човек разбира, че основната работа я свърши Лукул! Великият отиде да обере плодовете на упорития му труд.

— Съгласен съм, нищо че Лукул ми е най-малката грижа. — Цезар я погали по едната гърда. — Ти нямаш навика да се отплесваш със странични теми, мила. Какво общо има това с Помпея и приятелките й?

— Наричат го Клодиевия кръг — изтегна се Сервилия. — Всичко знам от Сервилила. Начело на въпросното общество стои, разбира се, самият Публий Клодий. Главната, а по-точно е да се каже, единствената цел на въпросния Клодиев кръг е да скандализират. Така се забавляват членовете му. Те са все хора скучаещи, мързеливи, нежелаещи да се захванат с нищо полезно, но затова пък богати. Пиенето, мърсуването и комарът не им се струват достатъчни. Единствената цел на Клодиевци е да създават скандали и да предизвикват. Ето защо се свързват с курви като Семпрония Тудитан и Пала, създават кръвосмесителни връзки или ласкаят мръсници като Попликола. Мъжката част от кръга включва неколцина младежи, от които би трябвало да се очаква повече — включително младия Курион и братовчед ти Марк Антоний. Разбирам, че тяхното любимо забавление е да се правят на любовна двойка.

Този път Цезар шумно изсумтя.

— Всичко мога да повярвам за Марк Антоний, но не и това! На колко години е той? Деветнайсет или двайсет? А вече е направил повече копелета, отколкото всеки друг, при това са се народили из всички обществени класи.

— Това е така. Но да изпълниш римските къщи с деца не е достатъчно скандално. Една хомосексуална връзка, при това между синовете на толкова консервативни фамилии, би шокирала повече хората.

— Та значи жена ми принадлежи към тази свята институция! — въздъхна Цезар с тъга. — Чудя се как да я измъкна навреме.

Думите му не зарадваха Сервилия и тя бързо скочи от леглото.

— И аз не виждам как, Цезаре, освен с цената на скандал, който само ще зарадва Клодиевия кръг. Или ще се разведеш с нея, което означава да нарушиш принципите си.

Цезар поклати глава.

— Не, не мога да го сторя без причина. А приятелството с порочни люде само по себе си не е причина. Помпея и да иска, нищо повече не може да постигне, защото майка ми не я изпуска от очи. Жал ми е за нея. Тя дори не може да излъже свекърва си.

Беше време да се изкъпят (Цезар беше отстъпил пред любовницата си и се беше сдобил с малък мангал, на който да се топли вода); Сервилия реши, че не си струва повече да одумва Помпея.

Тит Лабиен трябваше да почака до следващия ден, чак тогава Цезар го прие в самостоятелното си жилище.

— Имам две задачи за теб — каза Цезар.

Лабиен го наблюдаваше с интерес.

— Първата би трябвало да се възприеме добре от конническото съсловие и със сигурност ще допадне на Великия.

— И каква е тя?

— Да прокараш закон за възвръщането правото на народното събрание да избира авгури и понтифекси.

— Включително — подхвърли хитрият Лабиен — и върховния понтифекс.

— Бре, колко бързо схващаш!

— Чух, че всеки момент се готви държавно погребение за Метел Пий.

— Има нещо такова. Вярно е също така, че искам да стана върховен понтифекс. И все пак не очаквам колегите ми понтифекси да пожелаят аз да ги оглавя. За сметка на това избирателите навярно няма да са съгласни с тях. Тогава защо да не дадем на народа правото да посочи кой е най-достоен за върховен понтифекс?

— Защо не, наистина? — Лабиен внимателно го изгледа. Много неща у Цезар му харесваха и все пак склонността му да говори по всички въпроси с ирония и пренебрежение му се струваше недостатък. Човек не можеше да разбере доколко сериозно говори Цезар. О, амбициите му бяха безгранични, но подобно на Цицерон и той често даваше знак, че понякога предпочита просто да се забавлява. В този момент все пак изглеждаше напълно сериозен, а и Лабиен знаеше добре за огромните му дългове. Ако спечелеше изборите за върховен понтифекс, Цезар щеше да укрепи доверието на кредиторите си.

— Искаш законът да се гласува възможно най-скоро?

— Именно. Ако се случи Метел Пий да умре, преди законът да е влязъл в сила, народът може и да се откаже от реформата. Ще трябва да действаме бързо.

— Ампий ще се радва да ми помогне. Предполагам, че и останалите народни трибуни ще проявят разбиране. Това е закон, който с нищо не нарушава римските обичаи — едно голямо предимство. — Но в тъмните очи на Лабиен се четеше очакване. — И какво е другото, което си намислил?

Цезар се намръщи.

— Нищо особено. Ако Великият се върне по-рано, би било много лесно. Единственото нещо, за което съм сигурен, че ще създаде голяма суматоха в сената, е да предложиш законопроект, възстановяващ правата на децата и внуците на проскрибираните от Сула. Няма да успееш да прокараш подобен текст, но поне дебатите ще вдигнат шум и ще се съберат слушатели.

Идеята очевидно се понрави на Лабиен. Той широко се усмихна и стана.

— На мен ми харесва. Здраво ще издърпам опашката на Цицерон!

— У Цицерон не опашката е най-важното — подхвърли Цезар. — Ако някой негов израстък се нуждае от ампутация, това е езикът. Но ако предложиш двата законопроекта едновременно, ще раздвоиш вниманието и хората няма да знаят на кой проект държиш повече. А ако се подготвиш достатъчно добре, нищо чудно да използваш Цицероновия език в своя полза.

Прасчо беше мъртъв. Квинт Цецилий Метел Пий Понтифекс Максимус, преданият син на Метел Прасето и предан другар на диктатора Сула, умря в съня си. Признатият за най-добрия сред римските медици, някогашният лекар на Сула Луций Тукций, поиска от осиновения син на Пий да извърши аутопсия.

Но осиновеният Метел не беше нито толкова умен, нито толкова съобразителен като баща си. Метел Сципион по рождение беше син на Корнелий Сципион Назика и на по-голямата от двете Лицинии, дъщери на Крас Оратор (по-младата Лициния беше омъжена за Метел Пий и съответно беше негова осиновителка), и беше известен най-вече с високомерието си и аристократичните си предразсъдъци.

— Никой няма да се докосва до тялото на баща ми! — нареди той през сълзи и инстинктивно сграбчи жена си за ръката. — Ще отиде сред пламъците непокътнат!

Погребението, разбира се, беше проведено за сметка на държавата и церемонията отговаряше на високото положение на починалия. Погребалното слово на Форума беше прочетено от Квинт Хортензий, след като Мамерк Лепид, тъст на Метел Сципион, отказа честта. Присъстваха всички важни особи, от Катул до Цезар, от Цепион Брут до Катон.

В деня след изгарянето на тялото на Прасчо Метел Сципион проведе разговор с Катул, Хортензий, Вация Исаврик, Катон, Цепион Брут и първия консул Цицерон.

— Носят се слухове — рече осиротелият младеж, чиито зачервени очи подсказваха колко сълзи е пролял за баща си, — че Цезар възнамерява да се кандидатира за върховен понтифекс.

— Е, това не може да ни изненада — отговори Цицерон. — Всички знаем кой дърпа юздите на Лабиен в отсъствието на Великия, нищо че точно в този момент се съмнявам дали Великият изобщо се интересува от делата на Лабиен. Това народът да избира кой да бъде понтифекс или авгур не е от значение за Великия, но със сигурност е от голяма полза за Цезар. Така той има шансове да спечели, докато ако решението зависеше единствено от колегията, не би могъл да разчита на това.

— Колегията никога не е избирала сама върховния понтифекс — обясни Катон на Метел Сципион. — Единственият върховен понтифекс, който не е бил избран от народа, е баща ти, а и него го посочи Сула, не колегите му.

Катул обаче имаше друго възражение срещу Цицерон.

— Колко сляп си ти за намеренията на нашия приятел Помпей Велики! Казваш, че няма да спечели? Хайде сега! Великият само чака случай да стане понтифекс или авгур. И това може да стане само след решение на народното събрание, никоя колегия няма да го приеме по свое желание в състава си.

— Катул е напълно прав, Цицероне — подкрепи го Хортензий. — Законът на Лабиен ще послужи идеално на Помпей.

— По дяволите, законът на Лабиен! — избухна Метел Сципион.

— Успокой се, Сципионе — сгълча го Катон. — Тук сме се събрали да решим как да попречим на Цезар да се кандидатира.

През цялото време Брут седеше на стола си и следеше с поглед гневните изражения на присъстващите. Чудеше се защо изобщо са го поканили на събрание на толкова важни особи. Предполагаше, че това е част от доживотната война, която вуйчо му Катон водеше със Сервилия кой да го наставлява в живота — война, която хем го плашеше, хем му се струваше интересна, още повече че вече беше пораснал и много неща му ставаха ясни. Разбира се, хрумна му дали не са го поканили в качеството му на бъдещ зет на Цезар — може би смятаха да го поразпитат; но колкото повече спореха околните, толкова по-изолиран се чувстваше и след като никой за нищо не го питаше, реши, че в крайна сметка всичко е, за да се ядоса Сервилия.

— Можем да ти осигурим избора за редови член на колегията много лесно — обясняваше Катул на Метел Сципион, — като просто разубедим всеки друг, изкушил се да заеме освободеното място.

— Е, това поне е нещо — отвърна Сципион.

— Кой обаче смята да се конкурира с Цезар? — попита Цицерон, още един от присъстващите, който не знаеше със сигурност защо са го поканили. Предполагаше, че е по искане на Хортензий и че от него се очаква да открие как Цезар да бъде отстранен. Работата беше там, че Цицерон беше сигурен в успеха на Цезар. Очевидно законът на Лабиен не беше изготвен от самия Лабиен. В самия текст си личеше стилът на Цезар.

— Аз ще се кандидатирам — зарече се Катул.

— Аз също — обади се Вация Исаврик, който досега беше мълчал.

— Тогава, след като само седемнайсет от трийсет и петте триби участват в избора на духовници — разсъждаваше Цицерон, — трябва да манипулираме жребия така, че да се паднат трибите и на двама ви, а тази на Цезар да остане отвън. Така се увеличават шансовете ви.

— Аз по принцип съм против използването на подкупи — обади се Катон, — но мисля, че точно в този случай ще трябва да се бръкнем за пари. — Той погледна племенника си. — Квинт Сервилий, ти си най-богатият сред нас. Ще бъдеш ли така добър да пожертваш известна сума за нашата справедлива кауза?

Студена пот обля Брут. Ето защо бил тук! Той прокара език по пресъхналите си устни и ги изгледа някак притеснено.

— Вуйчо, с радост бих ви помогнал — рече с треперещ глас, — но не смея! Парите ми се контролират от майка ми.

— На двайсетгодишна възраст оставяш майка си да ти държи парите? — възмути се Катон.

Всички го гледаха смаяни.

— Вуйчо, опитай се да разбереш! — рече Брут.

— О, много добре разбирам — подхвърли с презрение Катон и демонстративно му обърна гръб. — Явно — рече, — ще трябва да разчитаме на личните си средства. — Вдигна рамене. — Както знаете, кесията ми е плитка. И все пак ще дам двайсет таланта.

— Аз нищо не мога да си позволя — погледна ги нещастно Катул, — защото храмът на Юпитер ми отнема всяка спестена сестерция. Но все някак ще намеря петдесет таланта.

— Петдесет и от мен — рече Вация.

— Петдесети от мен — обеща Метел Сципион.

— Петдесет и от мен — съгласи се Хортензий.

Едва сега Цицерон си даде сметка защо присъства на този заговор и с най-медения си глас оповести:

— Жалкото състояние на финансите ми е твърде добре известно, за да очаквате от мен нещо повече от сърцераздирателни речи пред избирателите. Услуга, която ще бъда изключително щастлив да ви предоставя.

— Тогава остава само едно — рече Хортензий. — Да решим кой от вас двамата в крайна сметка ще се изправи срещу Цезар.

Но точно тук планът срещна неочаквана пречка: нито Катул, нито Вация Исаврик бяха съгласни да отстъпят в полза на другия. Всеки от тях беше убеден, че именно той трябва да бъде новият върховен понтифекс.

— Пълна глупост! — беснееше Катон. — Най-накрая ще разделите гласовете и шансовете на Цезар ще станат най-големи. Ако само един от вас участва в изборите, борбата ще е равностойна. При трима кандидати кой знае какво ще стане.

— Аз ще се кандидатирам — настояваше Катул.

— И аз също — рече Вация Исаврик, който придобиваше все по-агресивно изражение.

Събранието се разпусна. Унижен и съсипан, Брут напусна богаташкия дом на Метел Сципион и се запъти право към скромното жилище на годеницата си в Субура. Нямаше къде другаде да отиде, след като вуйчо му не му беше казал дори „довиждане“, а мисълта да се прибере вкъщи при майка си и бедния Силан с нищо не го привличаше. Сервилия щеше да се опита да научи къде е бил, какво е чул и какво е замислил вуйчо Катон; а вторият му баща щеше да си седи и да мълчи.

С годините любовта на Брут към Юлия се засилваше.

Докато той разправяше надълго и нашироко за срещата в дома на Метел Сципион, Юлия, най-милото и сладко девойче на земята, го слушаше със сълзи в очите.

— Дори на Метел Сципион му се е налагало да се съобразява с родителите си — заключи тя най-накрая, — а другите вече са твърде стари, за да си спомнят какво е да живееш под един покрив е главата на семейството.

— Със Силан проблеми нямам — обясняваше Брут, като едва се сдържаше да не заплаче, — но толкова се страхувам от майка си! Работата е там, че вуйчо Катон не се страхува от нищо.

Никой от двамата не подозираше за отношенията, които съществуваха между бащата на Юлия и майката на Брут. Затова Юлия не виждаше причина да крие мнението си за Сервилия.

— Разбирам те, Бруте, мили. — Тя беше пребледняла от притеснение. — Майка ти не знае що е съчувствие, дори не си дава сметка колко властна и самолюбива се. Толкова е неуязвима.

— Напълно съм съгласен — въздъхна Брут.

Време беше да го разведри по някакъв начин, да му вдъхне повече самочувствие. Юлия се усмихна и посегна да оправи дългите му черни къдрици.

— Мисля, че се държиш правилно, Бруте. Стоиш настрана и не я предизвикваш. Ако вуйчо ти Катон живееше с нея, сигурно щеше да разбере положението ти.

— Вуйчо Катон е живял навремето с нея — напомни й той.

— Да, ама тя тогава е била малка — галеше го момичето.

Брут искаше да я целуне, но се въздържа. Задоволи се с това да я погали на свой ред по ръката. Юлия наскоро беше навършила тринайсет и макар че вече се превръщаше в жена, Брут знаеше, че още не й е време да се целува. Освен това го възпираше чувството за чест, което му бяха внушили множеството консервативни автори, които четеше, да речем Катон Цензор. А с доверието не биваше да се злоупотребява.

Разбира се, щеше да е по-добре и за двамата Брут да се беше престрашил, защото тогава Юлия не би могла да прикрие нарастващата си неприязън към него, а колкото по-рано двамата сложеха край на противоестествения си годеж, толкова по-добре за всички. Но понеже Брут никога не я докосваше, тя не виждаше разумна причина да се оплаче пред баща си и да го моли да я спаси от един навярно ужасен брак. Колкото и добра съпруга да бъде тя, нищо добро няма да се получи и за двама им.

Проблемът беше, че Брут беше изключително богат! Това си беше беда още когато ги сгодяваха, но откакто Брут наследи и богатствата на дядо си по майчина линия, нещата станаха ужасяващо сложни. Подобно на всички в града Юлия знаеше историята за Златото от Толоза и за всичко, което Цепионите са си купили с него. Парите на Брут щяха да са от огромна полза за баща й, в това не биваше дори да се съмнява. Баба й винаги й обясняваше, че неин дълг като единствена рожба на баща си е да повдигне престижа му на Форума. И имало само един начин едно момиче да го стори: като се омъжи за съпруг с възможно най-много пари и обществен авторитет. Брут можел и да не е момичешкият идеал за съпруг, но като пари и име нямал равен. Затова Юлия щеше да изпълни своя дълг и да се омъжи за човек, с когото за нищо на света не би легнала. Баща й беше по-важен.

Затова когато Цезар мина да я навести, Юлия се държеше, все едно Брут е годеникът на мечтите й.

— Пораснала си — отбеляза той.

— Само пет години ми остават — отвърна му тържествено Юлия.

— Това ли е всичко?

— Да — въздъхна Юлия, — това е всичко.

Той я прегърна и я целуна. Нямаше как да знае, че дъщеря му е точно от онези момичета, които искат съпругът им да прилича на баща им: да бъде зрял мъж, известен, хубав и да ръководи събитията.

— Нещо ново? — попита Цезар.

— Брут идва.

Той се засмя.

— Това не е новина, Юлия!

— Може би този път е — отговори тя многозначително, след което му разправи всичко, което бе научила за разговора в дома на Метел Сципион.

— Какъв нахалник е този Катон! — възкликна Цезар. — Да иска пари, и то много, от едно двайсетгодишно момче!

— Парите са си останали на мястото заради майка му.

— Ти не харесваш много Сервилия, нали?

— И аз се чувствам като Брут, татко, тя ме ужасява.

— И защо по-точно?

Юлия не можа да му обясни.

— Просто някакво усещане. Колкото пъти я видя, все се сещам за някоя зла черна змия.

— А ти някога виждала ли си зла черна змия?

— Не, но съм виждал на картинки. Напомня ми и на Медуза. — Юлия затвори очи и опря чело в рамото му. — А ти харесваш ли я, татко?

На това Цезар можеше да отговори, без да си криви душата:

— Не.

— Ето виждаш ли!

— Права си — съгласи се той.

Естествено, когато Цезар преразказа цялата случка няколко минути по-късно, Аврелия беше смаяна.

— Не е ли приятно да знаеш, че дори общата им омраза към теб не е могла да ограничи амбициите на Катул или Вация? — Аврелия дори си позволи да се усмихне.

— Катон е прав, ако и двамата се явят на изборите, ще разделят гласовете. А ако не друго, то поне знам, че ще манипулират жребия. На изборите няма да гласува триба Фабия!

— Но техните триби ще гласуват.

— Това няма да е пречка, ако и двамата участват в изборите. Някои от техните естествени поддръжници може би ще се вслушат в моите аргументи и в крайна сметка ще подкрепят мен, като откажат да гласуват за тях.

— Това е мъдро!

— Печеленето на избори — разсъждаваше на глас Цезар — не става само с подкупи. Но никой от тези глупаци, решени да ме преследват, не го разбира. Подкупът не е инструмент, който аз бих използвал, дори да имах желанието или парите да го сторя. Ако аз съм кандидат при едни или други избори, ще се намерят поне петдесет хрътки — сенатори, които ще обикалят и душат наоколо. Няма да остане неразследван и един-единствен глас. Но подкупът далеч не е единственото средство.

— Жалко, че въпросните седемнайсет триби ще се изтеглят в последния момент — рече Аврелия. — Ако жребият се проведе няколко дни по-рано, ти би могъл да извикаш избиратели от провинцията. Името Юлий Цезар значи много повече на село, отколкото имената Лутаций Катул или Сервилий Вация.

— И все пак, майко, нищо не може да се направи по въпроса. Със сигурност в избора ще гласува поне една градска триба — Луций Декумий ще е от огромна полза там. Крас също ще мобилизира своята триба, ако се падне да гласува, същото ще стори и Помпей. А моето влияние не се ограничава само в рамките на триба Фабия.

Настъпи кратко мълчание. Цезар беше обзет от мрачни мисли. Дори да искаше да каже нещо, Аврелия се стърпя. Изражението му подсказваше, че синът й води спор със самия себе си, навярно се чудеше дали да подхване друга, по-деликатна тема. Ако Аврелия си мълчеше, имаше по-голям шанс той сам да се разприказва. А каква по-деликатна тема от парите? Затова тя просто изчака.

— Крас дойде да ме види тази сутрин — най-после изрече Цезар.

Аврелия нищо не отговори.

— Кредиторите ми започват да се притесняват.

Мълчание.

— Още получавам неплатени сметки от времето, когато бях едил. Това означава, че не съм изплатил и една сестерция от заемите.

Аврелия сведе очи към масата.

— Това включва и лихвата върху лихвата. Вече се говорело да ме наклеветят пред цензорите. Това, че единият цензор ми е вуйчо, няма да ми помогне. Цензорите са длъжни да спазват закона. Ще изгубя мястото си в сената, всичко, което притежавам, ще бъде разпродадено. Включително и земите ми.

— Крас има ли някакво предложение? — осмели се да попита Аврелия.

— Да бъда избран за върховен понтифекс.

— Той самият няма ли да ти заеме пари?

— Това е последната сламка, поне що се отнася до мен. Крас е голям приятел, но неслучайно го сравняват с бик със слама около рогата. Вярно е, че не чака лихва, затова пък е свикнал, когато си поиска обратно парите, да ги получава веднага. Помпей ще се прибере, преди да стана консул, затова трябва да го имам на своя страна. Крас обаче ненавижда Помпей, не може да го понася още от времето на съвместното им управление. Трябва да лавирам между двамата. Което означава, че не бива да дължа пари на никого от тях.

— Разбирам. Ако те изберат, тогава какво ще стане?

— Тогава нещата ще се пооправят, особено ако победя сериозни съперници като Катул и Вация. Победата ще подскаже на кредиторите ми, че скоро ще стана претор, че със сигурност ще бъда първи консул. И че каквото и да стане, веднъж да поема управлението на някоя консулска провинция, ще съумея да възстановя загубите си. Рано или късно всеки ще си получи дължимото. Натрупващата се лихва е нещо чудовищно и трябва да се забрани със закон и все пак си има предимствата: кредиторите знаят, че колкото по-късно си получат парите, толкова повече ще получат.

— Значи е най-добре да станеш върховен понтифекс.

— И аз така мисля.

Изборите за нов върховен понтифекс, както и за ново попълнение в колегията на понтифексите, бяха насрочени за след двайсет и четири дни. Кой ще бъде новото попълнение, не беше загадка за никого: чисто и просто единственият кандидат беше Метел Сципион. Докато Катул и Вация Исаврик обявиха кандидатурите си за върховен понтифекс.

Цезар се хвърли в предизборната кампания с желание и енергия. Подобно на Катилина и той разчиташе на знатния си произход, нищо че двамата му съперници далеч не бяха нови хора; не само това, ами бяха водещи фигури сред добрите люде. По принцип длъжността на върховния понтифекс се предоставяше на човек, който вече е бил римски консул, но макар това да беше предимство за Катул и Вация, напредналата им възраст им пречеше. Катул беше на шейсет и една, Вация — на шейсет и осем. В Рим се смяташе, че човек е на върха на своите способности и творческа активност на четирийсет и две години: затова беше прието човек да стане консул на тази възраст. Оттам нататък можеше да стане цензор, принцепс сенатус, десетина години по-късно дори можеше да бъде отново консул, но веднъж навършил шейсет, вече не го вземаха насериозно. Цезар още не беше избиран дори за претор, но беше прекарал повече от двайсет години в сената, бяха го запомнили с делата му като едил, носеше венец от дъбови листа на всяка публична проява, а римските избиратели го знаеха не само като един от големите аристократи в града, но и като човек с големи способности и огромен потенциал. Дейността му на съдия и адвокат не беше минала незабелязана, още по-малко коректното му отношение към клиентите му. Накратко Цезар беше бъдещето, докато Катул и Вация Исаврик принадлежаха на миналото. На това отгоре и двамата носеха върху себе си едно малко позорно петънце, а именно че са се ползвали с благоволението на Сула. Повечето от избирателите щяха да са конници, а Сула навремето жестоко беше преследвал конническото съсловие. За да омаловажи факта, че Цезар е племенник на омразния Сула, Луций Декумий се беше заел да припомни конфликта, който младият Цезар бе имал навремето с диктатора: как отказал да се разведе с дъщерята на Цина и как за малко да заплати с живота си, когато по време на бягството си бил покосен от жестока болест.

Три дни преди изборите Катон повика в дома си Катул, Вация и Хортензий. Този път нямаше нужда от парвенюта като Цицерон или недорасли момчета като Цепион Брут. Дори Метел Сципион беше по-добре да стои настрана.

— Казах ви — говореше с присъщата си прямота Катон, — че е грешка и двамата да се кандидатирате. Затова настоявам сега един от вас да се откаже.

— Не — отказа Катул.

— Не — отказа и Вация.

— Толкова ли не разбирате, че разделяте гласовете? — удари Катон с юмрук по грозната маса, която ползваше за писалище. Изглеждаше доста зле, защото предната вечер беше прекарал пред каната с вино. Откакто Цепион беше умрял, често се утешаваше с вино, ако изобщо може да се говори за утеха. Сънят го беше напуснал, призракът на брат му го преследваше, а робинята, която от време на време ползваше, за да утолява плътските си желания, го отвращаваше. Дори приказките с Атенодор Кордилион, Мунаций Руф и Марк Фавоний не го вълнуваха. Катон все четеше и четеше, но колкото повече се запознаваше с Платон, Аристотел или дори с прадядо си Катон Цензор, толкова повече го преследваше мисълта за самотата и мъката. Оттам каната с вино, а заради нея и нервните изблици пред двамата застаряващи, но упорити римски аристократи, които отказваха да видят каква грешка допускат.

— Катон е прав — мусеше се Хортензий. И той вече не беше млад човек, но в качеството си на авгур не можеше да се кандидатира за върховен понтифекс. Липсата на големи амбиции му помагаше да запази свежа мисълта си, но животът, който водеше напоследък, му пречеше. — Един от вас може и да победи Цезар, но двамата заедно ще си поделите гласовете и онзи току-виж спечелил.

— Тогава е дошло времето да подкупваме — отговори Катул.

— Да подкупваме? — Катон силно удари по масата. — При тези обстоятелства дори няма смисъл да подкупваме! Двеста и двайсет таланта няма да ви спечелят достатъчно гласове да изпреварите Цезар!

— Тогава — предложи Катул — защо да не подкупим самия Цезар?

Другите го зяпнаха.

— Цезар има близо две хиляди таланта дългове, които нарастват всеки месец, защото не може да върне и една сестерция — обясни той.

— Тогава аз предлагам — взе думата Катон, — да доложим за случая пред цензорите и да изискваме незабавното отстраняване на Цезар от сената. Така ще се отървем от него веднъж завинаги!

— Скъпи Катоне, не можем да сторим това! — възрази Хортензий. — Той може да е напаст, но все пак е един от нас!

— Не, не е! Не е един от нас! Ако не го спрем навреме, ще унищожи всички ни, в това можете да сте сигурни! — изрева Катон и отново заблъска по масата. — Предайте го! Предайте го на цензорите!

— В никакъв случай — заяви Катул.

— В никакъв случай — повтори Вация Исаврик.

— В никакъв случай — отказа и Хортензий.

— Тогава — Катон изведнъж намери друго решение — намерете човек извън сената, който да го стори. Да речем някой от кредиторите му.

Хортензий затвори очи. Катон беше най-непоклатимият стълб на каузата им, но имаше случаи, когато у него проговаряха и тускуланският селянин, и робът — варварин. Цезар беше роднина на всеки от присъстващите, дори на Катон, нищо че връзката беше доста далечна… А като се замисли човек, с Катул бяха втори братовчеди.

— Забрави за това, Катоне. — Хортензий отвори очи и уморено го изгледа. — Това е против римските обичаи. Повече няма защо да спорим.

— Ще се справим с Цезар според римските разбирания — обеща Катул, — ако сте съгласни парите, които бяхме събрали, за да подкупим избирателите, да бъдат използвани за самия Цезар. Аз самият съм готов да го навестя и да му ги предложа. Двеста и двайсет таланта ще бъдат прекрасна първа вноска за кредиторите му. Сигурен съм, че и Метел Сципион ще се съгласи.

— О, и аз съм сигурен! — процеди през зъби Катон. — Но мен не ме бройте, безгръбначни глупаци! На Цезар дори фалшиви пари не бих му дал!

И така Квинт Лутаций Катул пожела да се срещне с Гай Юлий Цезар в самостоятелното му жилище на Вик Патриции, точно между субуранската баня и работилницата за боядисване на платове. Двамата се видяха в самия ден преди изборите, доста рано сутринта. Подреденото с вкус малко жилище доста изненада Катул; не знаеше, че братовчедите му изпитват слабост към изящната мебел, още по-малко беше очаквал това от самия Цезар. Дали изобщо имаше страна от живота, в която Цезар да не проявява дарба, питаше се той, седнал на кушетката, преди да го поканят на стола за клиентите. Тук несправедливо обвиняваше домакина си: Цезар никога не би третирал като свой клиент човек с обществения ранг на Катул.

— Е, утре ще бъде един велик ден — усмихваше се Цезар, докато му подаваше кристална чаша с разредено вино.

— Тъкмо във връзка с това идвам да те видя — обясни Катул и отпи от виното, което се оказваше превъзходно. — Виното е добро, но не ми е познато — призна си той.

— Ами защото е домашно производство — рече Цезар.

— Къде го правиш? При Бовила?

— Не, имам лозе в Кампания.

— Това обяснява всичко.

— За какво искаш да говорим, братовчеде? — попита Цезар.

Катул не отговори веднага.

— До мен достигна, Цезаре, че финансовото ти положение е доста сложно. Дошъл съм да те помоля да не участваш в изборите за върховен понтифекс. Ако бъдеш така добър да ми направиш тази услуга, аз ще се погрижа да получиш двеста таланта сребро.

Катул бръкна в гънката на тогата си, извади малък свитък хартия и му го подаде.

Цезар не го погледна. Само тъжно въздъхна.

— По-добре да бяхте използвали парите да подкупите избирателите. Двеста таланта щяха да свършат голяма работа.

— Решихме, че така ще сме по-ефективни.

— Но сте сбъркали, братовчеде, защото аз не искам парите ви.

— Не можеш да си позволиш да откажеш.

— Това е така и все пак отказвам.

Малкият свитък остана в протегнатата ръка на Катул.

— Моля те да преосмислиш предложението.

— Задръж си парите, Квинт Лутаций. Утре заранта ще бъда на Форума в своята жреческа тога и ще поискам народът да ме посочи за върховен понтифекс. И нищо няма да ме спре.

— Умолявам те, Гай Юлий, още веднъж: вземи парите!

— Умолявам те, Квинт Лутаций, още веднъж: откажи се!

При което Катул захвърли кристалната чаша на пода и излезе.

Цезар остана за миг загледан в розовата локва, която се беше образувала на пода. Най-накрая стана, отиде до килера, извади парцал и избърса виното. Щом докосна с пръст чашата, кристалът се пръсна на стотици парченца, затова Цезар внимателно забърса стъкълцата с парцала, нави го и го изхвърли. Намери си друг парцал и довърши чистенето.

— Добре, че хвърли чашата на земята — сподели Цезар пред майка си на другия ден, след като мина през дома си, за да поиска благословията й.

— Цезаре, как можеш да се радваш? Много добре знам за коя чаша става дума… Знам и колко пари си дал за нея.

— Продадоха ми я за чаша от планински кристал, но се оказа, че кристалът е имал пукнатина.

— Ами иди си поискай парите.

Цезар направи кисела гримаса.

— Майко, майко, кога най-после ще се научиш? Въпросът няма нищо общо с парите, които съм дал. Просто чашата е била дефектна, а аз не искам нищо дефектно в дома си.

Аврелия наистина не го разбираше, затова смени темата.

— Пожелавам ти успех, скъпи сине — целуна го тя по челото. — Няма да ходя на Форума, ще те чакам тук.

— Ако изгубя, майко — закани се той с усмивка на уста, — ще има доста дълго да чакаш! Ако изгубя, изобщо няма да мога да се върна.

С тези слова той напусна къщата, облечен в жреческата си тога на алени и моравочервени райета. Подире му вървяха стотината му клиенти заедно с цяла тълпа жители на Субура. По целия Вик Патриции нямаше прозорец, от който да не се покаже някоя женска глава да му пожелае късмет.

Аврелия го чу отдалеч как се провиква към почитателките си:

— Някой ден късметът на Цезар ще стане пословичен!

Аврелия седна зад масата си и се захвана със своите безкрайни изчисления на сметалото от слонова кост. Но така и нищо не записа на хартията пред себе си, дори не можеше да си обясни какво изобщо е пресмятала цяла сутрин.

В интерес на истината Цезар не се забави чак толкова; по-късно Аврелия щеше да научи, че е отсъствал шест часа. Когато победоносният му глас се дочу откъм атрия, краката й се подкосиха и тя не можа да стане.

— Пред тебе е новият върховен понтифекс! — похвали се той.

— О, Цезаре! — възкликна Аврелия и се разплака.

Нищо друго не би го изненадало повече, защото през целия си живот нито веднъж не я беше виждал да плаче. Усмивката му угасна, той затръшна вратата зад себе си, помогна на майка си да се изправи, прегърна я и на свой ред се разрида.

— Не си плакала дори заради Цинила — изрече най-накрая.

— За нея плаках, но никога пред теб.

Цезар извади кърпа, за да избърше лицето си, след което изтри и нейните сълзи.

— Ние успяхме, майко, успяхме! Аз съм все още на арената с меч в ръка.

Аврелия успя да се усмихне.

— Колко души чакат в приемната?

— Нямам представа, във всеки случай много.

— Убедително ли спечели.

— Всички седемнайсет триби гласуваха за мен.

— Дори тези на Катул и Вация?

— В техните триби спечелих повече гласове, отколкото се събраха за двамата, взети заедно. Можеш ли да си представиш?

— Това се казва сладка победа — промълви Аврелия. — Но защо?

— Един от тях трябваше да се откаже. Двамата поделиха гласовете помежду си — обясни Цезар. Беше се успокоил и можеше да посрещне хората в приемната. — Освен това като млад съм бил жрец на самия Юпитер, а Сула ме лиши от длъжността. Върховният понтифекс също принадлежи на Великия бог. Моите клиенти държаха доста обстойни речи пред събранието още преди изборите и не млъкнаха, докато не гласува и последната триба. — Цезар отново се ухили. — Казвах ти, майко, изборите са нещо повече от подкупи. Навярно сред всички, които гласуваха, не се намира и един, който да ме е смятал за лош избор: аз винаги съм принадлежал на Юпитер.

— Точно това най-лесно би могло да се обърне срещу теб. Можеха да решат, че щом някой е бил фламен Диалис, а вече не е, ще донесе по-скоро нещастие на града.

— Не! Хората винаги чакат някой да им обяснява как да се държат спрямо боговете. Аз просто се сетих да го сторя преди другите. Всъщност те изобщо не се бяха сетили.

Метел Сципион беше напуснал държавния дом, където живееше върховният понтифекс, още след като се ожени за Емилия Лепида, а бездетната Лициния, съпруга на покойния Метел Пий беше умряла преди него. Жилището на върховния понтифекс беше празна.

Естествено никой от присъстващите на погребението на Прасчо не беше достатъчно нетактичен, та да напомни необичайните обстоятелства около неговия избор: Пий беше посочен навремето за върховен жрец от самия Сула, и то заради жестокото му заекване — една от грозните шеги на Сула, които продължаваха десетилетия след смъртта му. Заради заекването на понтифекса всяка религиозна церемония минаваше при голямо напрежение, защото всички се притесняваха ще успее ли Пий да изговори правилно всяка молитва до края на ритуала. Ако една-единствена дума беше произнесена неправилно, всичко трябваше да започне отначало.

Новият върховен понтифекс не притесняваше и не заекваше. Освен това той дори не пиеше вино. Още една от малките хитринки на Цезар, които умело бе използвал преди изборите. Няколко случайни забележки за възрастните Вация и Катул караха човек да се замисли. След като двайсет години си бяха късали нервите заради един пелтек, римляните държаха да видят на негово място свещенослужител, който няма да допусне и най-малък пропуск.

Цели тълпи от клиенти или просто поддръжници се явиха пред жилището на Цезар, за да му помогнат да се пренесе в Държавния дом на Форум Романум. Самите жители на Субура бяха обаче нещастни, задето най-знатният им съсед си отиваше. А от всички най-нещастен беше Луций Декумий, който беше сторил всичко по силите си Цезар да успее, нищо че собственият му живот нямаше да е същият след заминаването на Цезар.

— Ти си винаги добре дошъл, Луций Декумий — напомни му Аврелия.

— Няма да е същото — отвърна мрачно старецът. — Винаги съм знаел, че сте зад съседната врата, че сте добре. Но там, на Форума, сред храмовете и весталките! Хм…

— Хайде, стари приятелю, горе главата — окуражи го шейсетгодишната дама, в която Декумий се беше влюбил още когато тя бе само на деветнайсет. — Той нито ще дава под наем апартамента, нито ще се отказва от малкото жилище на Вик Патриции. Твърди, че подобни местенца са му все още от полза.

Това беше най-радостната новина, която Луций Декумий беше чувал от много време насам! Веднага изтича при събратята си от колегията да им съобщи, че Цезар ще си остане и занапред част от Субура, че макар и тайно от околните, пак ще е с тях.

Цезар не се вълнуваше, че стои по закон начело на институция, повечето от членовете на която го ненавиждат. Щом свърши церемонията по посвещаването му в храма на Юпитер на Капитолия, той свика всички понтифекси. Заседанието протече толкова бързо и гладко, че някои от жреците, като например Секст Сулпиций Галба или Публий Муций Сцевола, вече се чудеха дали държавната религия няма само да спечели от избора на новия върховен понтифекс, пък бил той и човек с неприемливи политически възгледи. Мамерк Лепид, остарял и болнав, само се усмихваше; той най-добре от всички знаеше колко ефективен е Цезар, щом реши, че някоя работа трябва да се свърши.

На всяка втора година към календара трябваше да се добавят двайсет дни, за да не се изостава спрямо сезоните, но вече няколко върховни понтифекси като Ахенобарб и Метел Пий бяха пренебрегвали тези си задължения. За в бъдеще двайсетте дни щяха да се добавят всеки път, когато е нужно, обяви Цезар. Нямало да приема никакви извинения или религиозни уловки. След това дори съобщи на колегите си, че възнамерява да прокара през трибутните комиции закон, с който еднократно да бъдат добавени сто дни и календарът най-после да съвпадне с годишните времена. В момента едва започвало лятото, докато според календара вече било късна есен. Разбира се, подобен план предизвика доста мърморене сред понтифексите, но никой не възрази на глас; всички присъстващи (включително Цезар) знаеха, че за да има шанс подобен законопроект, вносителят му най-напред трябва да стане консул.

Докато наставляваше своите колеги, Цезар навъсен огледа вътрешността на храма на Юпитер Оптимус Максимум. Катул още се мъчеше с възстановяването му, но откакто бяха издигнати стените и покривът сякаш си даваше почивка. Храмът вече можеше да се ползва, но атмосферата в него беше тягостна, а блясъкът на предишната сграда липсваше. Повечето стени вече бяха измазани и боядисани, но ги нямаше фреските и гипсовите отливки, а очевидно Катул не беше достатъчно предприемчив, а може би достатъчно съобразителен, да изнуди чуждестранните владетели да докажат своята почит към Рим, като подарят на Юпитер някоя и друга лъскава вещ. В светилището нямаше златни статуи, нямаше величествени Виктории, които се носят на колесници с по четири коня, нямаше стенописи от Зевксис, нямаше дори изображение на самия Юпитер, което да замести унищожената скулптура от теракота, изваяна от легендарния Вулка по времето, когато Рим е бил малко детенце, едва-едва пропълзяло на световната сцена. На първо време Цезар реши да си замълчи. Все пак длъжността на върховен понтифекс беше пожизнена, а той нямаше още трийсет и седем години.

Сложи край на заседанието, обявявайки, че тържественият пир по повод посвещаването му ще се проведе след осем дни в Държавния дом, и пое пеша надолу по хълма към новата си къща. Отдавна беше свикнал с многобройната тълпа от клиенти, които го придружаваха навсякъде, затова не им обръщаше внимание и вървеше на няколко крачки пред тях, унесен в собствените си мисли. Беше очевидно, че се беше обрекъл на Великия бог, затова и беше спечелил изборите с Юпитеровата благословия. Да, налагаше се да се впрегне вместо Катул с обзавеждането и украсата на храма. Юпитер заслужаваше красота и богатства, пък дори и във времена, когато римляните бяха свикнали да трупат разкош в собствените си домове и градини, вместо да се грижат за храмовете, и когато всеки способен художник или занаятчия би получил многократно повече пари, ако работи за частни лица, отколкото за обществените сгради, за които държавата никога не харчеше големи суми.

Най-важния разговор за деня Цезар беше оставил за накрая. Най-добре първо да установи контрол върху колегията на понтифексите, а чак след това да се запознае с весталките. Всички жречески колегии бяха в една или друга степен зависими от него, тъй като все пак представляваше най-висшата фигура в религиозния живот на града; ала имаше една колегия, която беше изцяло подчинена на върховния понтифекс и това бяха весталките. Той играеше ролята на техен патер фамилиас, т.е. глава на семейството, и освен това споделяше един и същи покрив с тях.

Държавният дом беше много стар и никога не е бил опожаряван, та да го възстановят наново. Поколения върховни понтифекси с пълни кесии го бяха подобрявали и украсявали, дори да знаеха, че каквато и вещ да оставят в сградата, от масичките от слонова кост до египетските кушетки, нищо не би могло да бъде изнесено след смъртта им в полза на наследниците им.

Подобно на всички сгради на Форума от епохата на ранната република и Държавният дом стоеше под ъгъл спрямо основната ос на Форума. Това беше, защото по времето, когато сградата се е строяла, традицията е изисквала всички култови и обществени сгради да бъдат ориентирани по направлението север-юг. Форумът обаче следваше естествените дадености на терена и се проточваше от североизток на югозапад. По-късно сградите наоколо се подреждаха спрямо контура на площада, така че общата картина ставаше по-приятна за окото. Но Държавният дом, който беше една от най-внушителните сгради на Форума, не само се набиваше в очи, но беше доста грозен. Общият силует се криеше донякъде от така наречената Регия, където се намираха служебните помещения на върховния понтифекс. Високите стени на приземния етаж бяха издигнати от каменни блокове и имаха правоъгълни прозорци, докато горният етаж, построен от капризния Гней Домиций Ахенобарб, беше тухлен. Доста неподходяща комбинация, която би могла да се подобри — поне откъм Вия Сакра, — ако се издигнеха широк портал и подходящ стъпаловиден постамент пред него. Цезар вече бе решил, че точно това ще бъде неговият личен принос към Държавния дом. Сградата беше осветена за храм, следователно нямаше причина да не напомня на храм.

Къщата беше квадратна, макар че от двете й страни имаше пристройки, които я превръщаха в многоъгълник. Зад гърба й се изправяше десетметрова скала, оформяща ръба на хълма Палатин. От горната страна на скалата минаваше Вия Нова, оживена улица с кръчми, магазина и многоетажни жилищни сгради. Точно зад държавния дом минаваше тясна алея, която обслужваше долните етажи на сградите, обърнати към Вия Нова. И понеже въпросните сгради стърчаха доста над нивото над скалата, от тях се разкриваше чудесна гледка към вътрешните дворове в Държавния дом. Освен това не позволяваха на върховния понтифекс и весталките да се радват на следобедното слънце. Като се вземеше предвид разположението на сградата и влагата, Цезар можеше да очаква доста студени зими. В съседство, малко нагоре по хълма, но обърнат с дългата си страна към Форума, се намираше Портик Маргаритария — закритият бижутерски пазар, — който всъщност отцепваше съществена част от площада.

И все пак никой римлянин, пък дори и прагматикът Цезар, не виждаше нещо необичайно в това обществените сгради да имат странна форма.

Ескортът от клиенти застана на почтително разстояние на площада и с благоговение проследи с поглед Цезар, докато той се изкачваше към двукрилата бронзова порта с изваяни барелефи, проследяващи живота на Клелия. При нормални обстоятелства никой не минаваше през тази порта, тъй като и двете крила на голямата къща си имаха входове. Но днешният ден не бе обикновен. Новият върховен понтифекс влизаше във владение на своето имение, а това беше тържествен акт. Цезар удари три пъти с отворена длан по дясното крило на вратата и тя веднага се отвори. Главната весталка ниско му се поклони и го въведе вътре, след което затвори вратата. Трогнатата до сълзи публика тежко въздъхна и се приготви за едно продължително чакане.

Перпения и Фонтея се бяха оттеглили преди няколко години; жената, която изпълняваше ролята на главна весталка, беше Лициния, близка братовчедка на Луций Мурена и далечна братовчедка на Марк Крас.

— Аз — рече тя, докато водеше Цезар по рампата, служеща за вестибюл, към следващата бронзова порта — имам намерение да се оттегля възможно най-скоро. Братовчед ми Мурена се кандидатира за консул тази година и ме помоли да остана главна весталка, колкото да му помогна при изборите.

Лициния не беше красива, но беше приятна жена. Дали обаче си изпълняваше както трябва задълженията, Цезар имаше причина да се съмнява. В качеството си на понтифекс от дълги години имаше вземане-даване с весталките и горко беше оплаквал съдбата им от деня, в който покровител им стана Метел Пий. Най-напред Метел Пий прекара десет години в Испания, където се сражаваше срещу Квинт Серторий, след което се прибра у дома състарен и напълно безразличен към жени, които се очакваше да храни, наглежда, наставлява и подпомага. Пък и злобната му жена не беше от голяма полза в това отношение. Както можеше да се очаква, и трите жени, застанали последователно начело на колегията, се нуждаеха от по-здрава ръка да ги води. Като следствие от всичко това колегията на весталките беше в упадък. Е, свещеният огън беше поддържан, различните празненства и церемонии се провеждаха според правилата. Но скандалът около процеса, който навремето Публий Клодий беше започнал, още не беше заглъхнал: римляните си имаха едно наум за целомъдрието на шестте жени, които трябваше да олицетворяват късмета на града, особено за онези, които бяха весталки по време на самия процес.

Лициния удари три пъти по дясното крило на вътрешната порта и тя се отвори, този път от Фабия, която отново ниско се поклони на Цезар. Зад този свещен портал се бяха събрали шестте весталки, за да поздравят своя нов духовен баща на единствената площ в Държавния дом, която споделяха.

И какво направи духовният баща? Най-напред им се усмихна по начин, който ни най-малко не отговаряше на религиозните разбирания, след което се насочи право към третата бронзова порта в дъното на оскъдно осветения атрий.

— Хайде вън, момичета! — подкани ги Цезар.

Озоваха се в хладната вътрешна градина, така наречения перистил. Той забеляза едно закътано местенце с три каменни пейки. Без видимо усилие върховният понтифекс повдигна едната пейка и я обърна с лице към другите две. След това се разположи на нея, облечен в пищната си червена тога (каквато носеха всички понтифекси) и не по-малко пищната си червена туника (каквато носеше само върховният понтифекс), и потупа с ръка до себе си в знак весталките да седнат при него. Настъпи тягостно мълчание, през което Цезар внимателно огледа всичките си нови жени.

Фабия, която навремето беше прицел едновременно на Катилина и Клодий, се славеше като най-хубавата весталка от десетилетия. Беше втора по старшинство и скоро щеше да наследи Лициния. Не беше кой знае каква перспектива за главна весталка; ако по времето, когато са я предложили на колегията, е имала повече съпернички, никога не биха я допуснали. Но Сцевола, който е бил върховен понтифекс по онова време, е нямал избор. Колкото и да му се е искало да му предложат някое грозно момиченце, трябвало е да приеме тази изящна наследничка на най-старата римска фамилия (нищо че през последните шейсет-седемдесет години Фабиите бяха все осиновени деца). Странното беше, че Фабия и Теренция, жената на Цицерон, имаха обща майка. И все пак у Теренция не се забелязваше абсолютно нищо от красотата и милия характер на Фабия, нищо че беше далеч по-интелигентна от сестра си. В този момент Фабия беше на двайсет и осем, което означаваше, че й оставаха осем до десет години в колегията.

Следваха две момичета — връстнички: Попилия и Арунция. И двете навремето бяха обвинени в прелюбодеяния от Клодий, като се предполагаше, че са имали връзка с Катилина. С божието благоволение бяха доста по-непривлекателни от Фабия! Когато бяха застанали пред съда, макар и само на седемнайсет, на заседателите не им беше трудно да повярват в невинността им. Но все пак Цезар имаше да се тревожи за бъдещето, Фабия, Попилия и Арунция щяха да се оттеглят в разстояние от две години, което оставяше на новия върховен понтифекс тежката задача да им намери заместнички. Но все пак дотогава оставаха десет години. Попилия се падаше при това близка братовчедка на Цезар, но Арунция, наследница на не чак толкова знатна фамилия, почти нямаше общо с неговия род. Нито една от двете не се беше измила съвсем от позорните петна, нанесени им от Клодий, което ги принуждаваше да водят доста отшелнически живот.

Заместничките на Перпения и Фонтея бяха все още деца на по единайсет години.

Едната беше Юния, сестра на Децим Брут и дъщеря на Семпрония Тудитан. За никого не беше тайна защо родителите й я предложиха на колегията още шестгодишна. Семпрония Тудитан виждаше в дъщеря си бъдеща съперница, а Децим Брут Младши пилееше парите с такава лекота, че за сестра му нищо нямаше да остане. Последното не представляваше чак такава беда, защото държавата винаги осигуряваше прилична зестра за весталките си, ако родителите им се окажеха бедни. А и Юния щеше да израсне доста хубава, щом преминеше през мъките на пубертета — как са могли тези бедни създания да живеят в този затворен и лишен от майчина ласка свят?

Другото дете беше патрицианка от стара, но отдавна залязла фамилия, казваше се Квинктилия и беше дебела. И тя си нямаше зестра. Знак, мрачно разсъждаваше Цезар, за лошата репутация на колегията: никой баща, който може да подсигури добра зестра на дъщеря си, колкото да й намери съпруг, не би дал детето си на весталките. Това не само струваше пари на държавата, но и носеше лош късмет. Разбира се, за весталки бяха предлагани и една Помпея, една Лукцея, дори Афрания, Лолия или Петрея; Помпей Велики правеше всичко възможно да окопае себе си и пиценските си поддръжници сред най-уважаваните римски институции. Но болен и стар, Пий нямаше да се остави да му пробутат подобна стока! По-добре държавата да плаща зестри на деца с подходящи предци… Или в най-лошия случай с баща, носител на венеца от трева, като родителя на Фонтея.

Възрастните весталки познаваха Цезар не по-зле, отколкото той тях. Нямаше как иначе след многобройните вечери, на които бяха канени, както и след религиозните церемонии, които изискваха присъствието на различните римски жреци. В Рим имаше много случаи, когато една вечеря може да прерасне в наливане с вино и твърде близки лични контакти, но не и религиозните празненства. Непринуденото поведение на Цезар беше нарушило душевното равновесие на весталките. Той съзнателно се бе държал по този начин, не искаше те да изолират, да се крият от него, а последният път, когато в Държавния дом е живял по-млад понтифекс — прословутият Ахенобарб, — никоя от присъстващите не е била още родена. За Цезар беше изключително важно да им внуши, че отсега нататък върховният понтифекс ще бъде истински патер фамилиас за тях, човек, на когото могат да се опрат за всичко. Нито щеше да ги гледа сластно, нито щеше да ги докосва, нито щеше да им прави намеци. Но Цезар нямаше да си позволи да бъде хладен и безучастен към момичетата, да се интересува от тях само колкото го принуждаваха законите.

Лициния нервно се покашля, прехапа устни и се осмели да каже нещо:

— Кога ще се нанасяш, господарю?

Цезар наистина беше техен господар, вече беше решил, че ще е най-добре за всички да се отнасят към него като към такъв. Той можеше да ги смята за свои момичета, но те не биваше да го третират като техния човек.

— Навярно вдругиден — усмихна се Цезар, протегна крака и въздъхна.

— Сигурно желаеш да те разведем из цялата сграда.

— Да, освен това ще ви помоля за същото и утре, когато доведа майка си.

Весталките не бяха забравили, че Цезар има високоуважавана майка. Изобщо знаеха всичко за семейството му — от годежа на дъщеря му с Цепион Брут до съмнителните познанства на празноглавата му съпруга. Отговорът му беше повече от красноречив: за новия върховен понтифекс майката стоеше над съпругата. Това беше голямо облекчение за всички!

— А съпругата ти? — попита Фабия, която тайно от другите смяташе Помпея за много красива и приятна жена.

— Съпругата ми — отвърна хладно той, — не е важна. Съмнявам се дали изобщо някога ще я видите, тя води социален живот. Докато майка ми има слабостта да се интересува от всичко. — Последното беше изречено с една от най-чаровните му усмивки. Цезар се замисли за секунда и добави: — Майка ми е безценен бисер. Не се страхувайте от нея, не се страхувайте и да говорите с нея. Макар аз да съм ваш настойник, със сигурност в живота ви ще има въпроси, които ще искате да обсъдите с жена. Досега за целта е трябвало да търсите хора отвън или да се задоволявате с това, което сами знаете. Майка ми е жена с опит и трезв поглед върху нещата. Ще се ползвате от опита й и ще се интересувате от мнението й. При това никога не клюкарства, дори пред мен.

— Чакаме с нетърпение нейното пристигане — отвърна сухо Лициния.

— Колкото до вас двете — обърна се Цезар към децата, — дъщеря ми е малко по-голяма от вас, а и тя е безценен бисер. Ще имате с кого да си играете.

При което момиченцата плахо се усмихнаха, но не посмяха да проговорят. Цезар и семейството му, забелязваше той и въздишаше, трябваше да извървят дълъг път, преди да убедят безпомощните жертви на римските традиции, че е настъпил нов ред.

Най-накрая той се изправи.

— Добре, момичета, достатъчно за днес. Лициния, бъди така добра да ме разведеш из Държавния дом.

Обиколката започна из лишения от слънчеви лъчи перистил.

— Това, разбира се, е обществено достъпно място — обясни Лициния. — Знаеш, защото често си идвал тук.

— Но никога не съм имал случай да остана сам и да поразгледам — отвърна Цезар. — Сега обаче, когато нещо вече ти принадлежи, го гледаш с други очи.

От средата на главния перистил най-добре се отчиташе височината на къщата: четирите стени създаваха впечатление за голям комин. Градината беше опасана с редица от наситеночервени колони в дорийски стил, затворените с капаци прозорци на горния етаж сякаш изникваха от боядисаните в червено стени, на които стояха изписани образите на някои по-известни весталки и подвизите, с които времето ги беше запомнило. Портретите бяха правдоподобни, защото главните весталки имаха правото да си направят восъчни маски, които заедно с подходящата перука възстановяваха образа им за поколенията.

— Мраморните статуи са дело на Левцип, а бронзовите — на Стрингилион — похвали се Лициния. — Били са дарени от един мой предшественик: Крас Понтифекс Максимус.

— А басейнът? Много е хубав.

— Дарен от Сцевола Понтифекс Максимус, господарю!

Очевидно някой се грижеше за цветята, но Цезар знаеше кой ще е новият градинар — приятелят му от детинство Гай Маций. В този момент той се обърна към стената в дъното на градината, над която се виждаха стотици прозорци на сградите по Вия Нова. На первазите се бяха подпрели любопитни; всеки знаеше, че този ден върховният понтифекс бива посветен в длъжност и вероятно ще посети весталките.

— Никаква уединеност, забелязвам — посочи Цезар съседите.

— Никаква, господарю, но само в общия перистил. Ахенобарб Понтифекс Максимус ни е построил отделен перистил само за нас, и вдигна толкова високи стени, че никой не може да ни наблюдава. — Лициния въздъхна. — Уви, така и слънцето не прониква.

Двамата влязоха в единственото достъпно за външни лица помещение: така наречената цела. Намираше се между двете крила на Държавния дом и представляваше самия храм. Вътре нямаше статуи, но стените бяха изписани с фрески и щедро позлатени. За нещастие светлината беше твърде оскъдна, за да може човек да оцени качествата на произведенията. Покрай двете странични стени стояха подредени на отделни поставки цяла редица от миниатюрни светилища. Това бяха кутиите, в които се съхраняваха восъчните маски на главните весталки. Бяха подредени хронологически от най-стари времена, когато са управлявали царете, до настоящата епоха. Но нямаше смисъл Цезар да любопитства как точно е изглеждала еди-коя си Клавдия и какъв цвят са били косите й: в целата нищо не се виждаше.

— Ще трябва да видя какво може да се направи — обеща Цезар и се насочи обратно към вестибюла, през който беше дошъл.

Там най-добре си личеше колко древна е постройката. Дори Лициния не можеше да обясни кое за какво служи и въз основа на каква логика е подредено. От външната порта до входа към храма подът се издигаше на цели три метра посредством три успоредни рампи. Всяка от рампите беше облицована с възхитителна мозайка от стъкло или гледжосана глина във вълнообразни, абстрактни форми. Между рампите се простираха два овални басейна, наречени амигдали, покрити с почернели от времето каменни плочи. В средата на всяка от амигдалите се издигаше пиедестал от полиран черен камък, като на двата пиедестала стояха двете половини на куха, сферична скала, обсипана отвътре с червени кристали, лъщящи като капки кръв. От двете страни на външната врата имаше още два малки, триъгълни басейна, с дъговидна вътрешна страна. Стените и таванът явно бяха измазани наскоро и се криеха зад внушителни гипсови отливки на цветя и листа, боядисани в различни оттенъци на зелено и изписани със златни контури.

— Свещената кола, с която изнасяме своите мъртъвци, лесно минава по страничните рампи. Весталките използват едната, върховният понтифекс — другата. Но никой не знае кой е използвал централната рампа и с каква цел. Може би оттук е минавала траурната кола на върховния господар, но не съм сигурна. Това си остава загадка — обясняваше Лициния.

— Все някъде трябва да има запазен отговор — отвърна Цезар. Наблюдаваше весталката с искрено удивление. — А сега накъде?

— Която част сам избереш, господарю.

— Нека тогава видим вашата половина.

Крилото, което подслоняваше весталките, изпълняваше и други функции, както си пролича от пръв поглед. Цезар се озова в Г-образна стая, около петнайсет метра в дългата си част. В обичайния римски дом това помещение щеше да играе ролята на атрий или приемна стая, но тук беше работното място на весталките, които бяха пазителки на всички римски завещания. Стаята беше подредена възможно най-практично, като стените се губеха зад стигащите до високия таван рафтове за свитъци, а пред тях бяха наредени маси, ниски и високи столове, стълби, както и множество стативи, от които висяха големи листа пергамент, грижливо съшити от по-малки парчета.

— Тук приемаме за съхранение завещанията — посочи главната весталка външната врата на стаята, през която влизаха всички онези, решили да оставят завещанието си в атрия на весталките. — Както виждаш, най-външната част е отделена със стена. Искаш ли да погледнеш зад нея, господарю?

— Благодаря, познавам добре мястото — рече Цезар, който беше изпълнител на не едно завещание.

— Днес, разбира се, е празник и вратите са заключени. Но утре ще имаме много работа.

— А в тази част от стаята се пазят самите завещания.

— Ами, не! Това са само каталозите, господарю.

— Каталози?

— Да, освен че пазим всяко завещание, пазим и неговия пълен опис: име на автора на завещанието, триба, адрес, възраст при оставяне на завещанието и така нататък. Когато завещанието бъде изпълнено, то ни напуска, но описът си остава. Тях не изхвърляме никога.

— Значи всички тези свитъци представляват само описи?

— Да.

— Ами онези там? — Цезар се разходи до един от стативите с провесените листа.

— Това са нашите планове, наръчник с инструкции как да намерим каквото ни трябва. Има записано всичко: кое име към коя триба принадлежи или пък списък на всички градове по света, или пък карти на складовете… На някои от пергаментите стои пълен списък на римските граждани.

На въпросния статив имаше шест пергаментови листа, широки шейсет сантиметра и дълги метър и половина. Всеки лист беше изписан от двете страни с ясен и четлив почерк върху дебело очертани редове. Цезар не се сещаше да е виждал по-добре изписан документ дори при гръцките писари. Огледа стаята и преброи общо трийсет статива.

— Има доста повече списъци, отколкото ти изброи.

— Да, господарю. Водим всякакви архиви, това е в наш интерес. Първата Емилия, която е станала весталка, била достатъчно мъдра да разбере, че всекидневните ни задължения, като това да поддържаме вечния огън или да си носим вода от кладенеца — тогава сме я носили от извора на Егерия, доста по-далеч от Ютурна — не са достатъчни, за да пазят мислите ни заети от непочтени намерения, а обетите ни — чисти и неопетнени. Били сме пазителки на завещанията още от времето, когато всички весталки са били царски дъщери, но откакто Емилия е влязла в този дом, сме разпрострели дейността си и сме се превърнали в архив.

— Значи имам пред себе си истинско съкровище от сведения за миналото?

— Да, господарю.

— Колко завещания имате на съхранение?

— Около милион.

— И всички са описани тук — Цезар посочи натъпканите с рафтове стени.

— И да, и не. Действащите завещания стоят по гнездата; по-лесно ни е да се консултираме със свитък, отколкото да се борим всеки път с кожените калъфи. Затова поддържаме помещенията чисти. В калъфите пазим само описите на завещанията, които вече са били изпълнени.

— И откога водят началото си вашите описи, Лициния?

— От времето на двете по-малки дъщери на цар Анк Марций. Но чак при Емилия сме започнали да записваме всичко подробно.

— Започвам да разбирам защо онзи необикновен човек Ахенобарб ви е монтирал водопровод и е ограничил носенето на вода от кладенеца на Югурна до една кофа на ден. Имате си далеч по-важна работа. Разбира се, когато Ахенобарб внесъл промяната, това предизвикало шумни протести.

— Ние никога няма да забравим какво дължим на Ахенобарб Понтифекс Максимус — съгласи се Лициния и го поведе към стълбите. — Той построи втория етаж не само за да ни позволи по-здравословен и удобен живот, но и за да ни предостави място за завещанията. Навремето ги пазехме единствено в мазето, нямаше къде другаде. Но дори и сега мястото не достига. Навремето сме приемали само завещания на римски граждани, и то само на жители на града. Напоследък приемаме същия брой завещания от хора без гражданство, както и от граждани, живеещи из цял свят. — Щом стигнаха горния етаж, Лициния се закашля и подсмръкна. Отвори вратата и двамата се озоваха пред просторна зала, осветена от прозорци само на едната страна — онази, която гледаше към дома на Веста.

Цезар разбра защо весталката се закашля; из въздуха се носеха гъсти облаци прах и парченца хартия.

— Тук пазим завещанията на римските граждани, навярно седемстотин и петдесет хиляди на брой — отбеляза Лициния. — Там е Рим, а тук — Италия. Различните римски провинции: там, там и там. Други страни, ето тук. Има и нова секция — за Италийска Галия, ето я. Наложило се е да я отделяме от другите след Съюзническата война, когато всички градове на юг от Пад получили гражданство. Трябвало да разширим и мястото за Италия.

Завещанията бяха пъхнати из гнездата в безбройните дървени кутийки. На всяка кутийка имаше етикетчета, по около петдесет на кутия. Цезар бръкна и извади едно завещание от Галия, след това друго, трето. Всички бяха изписани на различни листове, по-дебели по-тънки, по-фина или по-груба хартия, някои големи, други съвсем малки. Но всички имаха печати и носеха нечий подпис. Някои свитъци натежаваха в ръката, авторите им бяха богати хора; други бяха леки като перце — навярно човекът притежаваше селска къща и едно прасе.

— А къде са завещанията на хората без гражданство? — попита Цезар, докато слизаха обратно по стълбите.

— В мазето, господарю, заедно с описите на войнишките завещания и на смъртните случаи по време на военна служба. Разбира се, не пазим завещанията на войниците — те са грижа на писарите в легионите и когато службата на човек изтече, унищожават завещанието. Тогава той пише ново и го оставя при нас. — Лициния тежко въздъхна. — Долу все още има място, но се страхувам, че съвсем скоро ще се наложи да преместим завещанието на някой гражданин от провинцията в мазето, в което държим и голяма част от свещената утвар, която използвам заедно с теб по време на церемониите. Къде ще отидем ние — попита тя с плачевен глас, — когато мазето се напълни отново, както си е било преди Ахенобарб?

— За твое щастие, Лициния, няма да е твоя грижа — успокои я Цезар, — нищо че аз няма да успея да избягам от нея. Колко странно, че именно прагматичното чувство на римлянката и нейният усет за детайлите е създал хранилище, каквото няма никъде по света! Всеки иска завещанието му да стои далеч от любопитни погледи и предателски писалки. Къде другаде ще е на сигурно място, ако не в атрия на весталките?

Лициния сякаш не схвана смисъла на това изказване. Беше се сетила за свой пропуск и се чудеше какво да прави.

— Господарю, забравих да ти покажа отдела с женските завещания!

— Да, жените наистина пишат завещания — кимна Цезар с най-сериозно изражение. — За мен е голямо успокоение да знам, че правите разлика между двата пола дори в смъртта. Удивително е как толкова много хора оставят завещанията си тук, в Рим, нищо че понякога живеят на места, отдалечени на месеци път от града. Докато завещанието бъде изпълнено, парите и движимото имущество на умрелия вече ще са изчезнали вдън земя.

— Не знам, господарю, защото не се интересуваме от изпълнението на завещанието. Но ако хората все пак държат да идват при нас, значи са сигурни — обясни тя, — че всеки се страхува от Рим и от римското възмездие. Помисли за завещанието на цар Птолемей Александър! Днешният египетски цар си умира от страх, защото знае, че според завещанието Египет наистина принадлежи на Рим.

— Така е — съгласи се Цезар.

От работните помещения (където, както отбеляза Цезар, две весталки пак си бяха намерили занимание, нищо че беше празник) върховният понтифекс беше отведен в жилищната част. Условията бяха достатъчно добри, за да компенсират необичайния начин на живот на девойките. Изненада се от трапезарията, където имаше голяма маса със столове край нея — като на село.

— Не приемате ли мъже на вечеря? — заинтересува се Цезар.

Лициния го изгледа изплашено.

— Не и в нашия дом, господарю! Ти си единственият мъж, който има право да влиза тук.

— Ами ако ви дотрябва лекар или дърводелец?

— Има добри лекарки — жени, а и всякакви занаятчии от женски пол. Римляните не страдат от предразсъдъци, дали жените могат да упражняват занаяти.

— Толкова неща не знам, хем съм бил понтифекс вече десет години — поклати глава Цезар.

— Е, ти не беше в Рим, когато ни съдиха — отбеляза Лициния. — Тогава целият град научи как живеем и какво можем да си позволим. Но при нормални обстоятелства само върховният понтифекс се грижи за нас. Разбира се, роднини и приятели също.

— Така е. Последната Юлия в колегията беше Юлия Страбон, а тя умря доста отдавна. Много ли са весталките, които умират млади, Лициния?

— Напоследък се случва рядко, но мисля, че преди да ни прокарат вода, смъртните случаи са били чести. Искаш ли да погледнеш баните и клозетите? Ахенобарб беше на мнение, че всеки трябва да води хигиеничен живот, затова осигури вода и за слугите.

— Забележителен човек — възхищаваше се Цезар. — Колко го ненавиждаха, че е променил законите. И задето стана върховен понтифекс след всенародни избори! Гай Марий ми е разказвал за десетките вицове за мраморни клозети, които се появили след преустройването на Държавния дом от Ахенобарб.

Цезар не настояваше, но Лициния все пак го заведе да види спалните помещения.

— Метел Пий Понтифекс Максимус даде идеята, след като се завърна от Испания. Виждаш ли? — попита тя, докато двамата прекосяваха собствената й спалня и продължиха по коридора към останалите стаички. — Може да се мине само през моята стая. Навремето всички стаи имаха врати към коридора, но Метел Пий Понтифекс Максимус зазида останалите. Твърдеше, че трябва да се пазим от злите езици.

Цезар прехапа устни и нищо не каза; двамата се върнаха обратно в работната част. Цезар отново се върна на въпроса със завещанията, който изключително силно го развълнува.

— Цифрите направо ме смаяха — призна си той, — но сега си давам сметка, че не е трябвало. Цял живот съм прекарал в Субура и сега се сещам колко често съм ставал свидетел на подобна гледка: римски пролетарий, който притежава само един роб, отива тържествено да остави завещанието си в атрия на весталките. Няма какво да завещае, освен някоя брошка, два-три стола, маса, някоя безценна печка и самия роб. Но се е натъкмил с тога и си е закачил пшеничен филиз да се знае, че е римски гражданин, горд като самия Тарквиний. Не може да гласува в центуриатните комиции, гласът му няма никакво значение в трибутните, но има право да служи в легионите и да има завещание.

— Пропусна да споменеш, господарю, колко пъти подобни хора идват, придружени от теб, техния патрон — похвали го Лициния. — Не ни е убягнало кои римски патрони намират време за това и кои пращат някой освободен роб да придружи клиента им.

— И кои идват лично?

— Ти и Марк Крас идвате винаги. Катон също, както и Ахенобарбите. От останалите почти никой.

— Не се изненадвам!

Време беше да смени темата. Цезар нарочно заговори високо, та да го чуят и останалите облечени в бяло девойки, които сега се занимаваха със свитъците.

— Вие работите много усърдно. Аз съм оставял при вас множество завещания, също толкова и съм изисквал обратно. Трябваше и сам да се досетя, но ето че чак днес разбрах каква непосилна задача е грижата за завещанията на римляните. Вие ще бъдете похвалени.

Главната весталка много се зарадва на обещанието, изведе го отново в преддверието с рампите и му подаде ключовете към неговата част от къщата.

Великолепно!

Атрият отново имаше формата на буквата „Г“ и беше точно копие на този при весталките — петнайсет метра в дългата си част. Предишните обитатели на дома не бяха пестили пари за разкош — като се почне от величествените фрески, мине се през позлатените мебели и се стигне до предметите на изкуството. Подът беше с мозайка, по гипсовия таван се редуваха стилизирани рози и медени питки, колони, вградени в стените, бяха от оцветен мрамор, единствената подпорна колона също беше облицована в цветен мрамор.

На върховния понтифекс се полагаше кабинет и спалня, както и две по-малки стаи за жена му. Триклиният, т.е. трапезарията, беше обзаведен е шест кушетки. Имаше отделна вътрешна градина, перистил, в единия край се опираше до Портик Маргаритария и от прозорците на къщите по Вия Нова се виждаше всичко. Кухнята беше достатъчно голяма да нагости трийсет души едновременно; макар да се намираше в централната част на сградата, външната стена липсваше и огнищата бяха на двора. На двора беше огромният воден резервоар, в който се переше и който служеше за гасене на евентуален пожар.

— Ахенобарб Понтифекс Максимус ни е свързал с централната канализация, което го направил особено популярен и сред живеещите на Вия Нова. — Всеки път, щом споменеше своя идол, Лициния несъзнателно се усмихваше. — Когато монтирал отвеждащата тръба под задната алея, жилищните сгради също се прикачили към нея, а също и Портик Маргаритария.

— А вода откъде черпите? — попита Цезар.

— От тази страна на Форум Романум има множество извори, господарю. Единият пълни резервоара в двора ти, друг — този в нашия двор.

На двата етажа имаше помещения за прислугата, включително отделен сектор, който добре щеше да послужи на Бургунд, Кардикса и незадомените им деца. А колко ли щастлив щеше да бъде Евтих най-после да се порадва на известна самостоятелност!

И все пак Цезар беше много доволен, когато видя предната част на горния етаж. Централното стълбище отделяше атрия от таблиния — кабинета му — и на практика разделяше самото жилище на две. Всички стаи в горния край на стълбището щяха да принадлежат на Помпея, така нямаше изобщо да се занимават с нея! Юлия можеше да ползва стаите на горния етаж до стълбището, а дори и така оставаха стаи за гости, до които се стигаше от задните стълби.

Кого тогава смяташе Цезар да настани в стаите за съпругата на господаря? Майка си, естествено.

— Какво мислиш? — попита Цезар майка си, докато се разхождаха по Клив Орбий след повторното разглеждане, този път заедно, на Държавния дом на другия ден.

— Къщата е чудесна, Цезаре. — Аврелия свъси вежди. — Но има едно нещо, което ме тревожи: Помпея. Много е лесно външни хора да се качат на горния етаж! Къщата е голяма, никой няма да може да следи кой влиза и излиза.

— О, майко, не ме осъждай на вечно съжителство с нея на долния етаж!

— Не, синко, няма да е необходимо. Но трябва да намерим начин да надзираваме гостите на Помпея. В апартамента ни беше лесно да пращаме Поликсена подир нея всеки път, щом се доближи до вратата. Но тук? Никога няма да знаем кога смята да излезе. В апартамента не можеше да приема скришом мъже, докато тук? Как да разберем?

— Е — въздъхна Цезар, — в качеството ми на висш държавен служител ми се полагат и голям брой държавни роби. Като цяло те са мързеливи и безотговорни, най-вече защото никой не ги командва, а и никой никога няма да ги похвали за добре свършена работа. Но това със сигурност ще се промени. Евтих вече е стар човек, но все още си изпълнява чудесно задълженията. Бургунд и Кардикса ще се приберат от Бовила заедно е четирите си по-малки деца. Големите четири ще пазят вилата в Бовила. Твоя задача е да организираш новата армия от роби, както и да промениш начина им на мислене: на тези, които водим със себе си, и на тези, които заварваме. Аз няма да имам време, затова оставям грижата на теб.

— Разбирам — увери го Аврелия, — но това не разрешава нашия проблем с Помпея.

— Това, което е необходимо, майко, е постоянен надзор. И двамата знаем, че не можеш просто да сложиш един роб на вратата или някъде другаде из къщата да наблюдава. Робът ще заспи или от умора, или от скука. Затова ще сложим двама души на постоянен пост в долния край на стълбите. Ден и нощ. Ще им намерим някаква работа за пред хората: ще сгъват чаршафи, ще лъскат лъжици и ножове, ще мият чинии, ще кърпят дрехи — ти знаеш по-добре от мен. Всеки ще трябва да свърши определена работа по време на смяната си. За щастие между последното стъпало и отсрещната стена има широка площадка. Ще сложа голяма, скърцаща врата, която да крие стълбите от приемната, което означава, че преди да стигне стълбите, човекът ще се издаде. Когато Помпея се появи на долния етаж, готова да излезе, един от пазачите веднага ще съобщи на Поликсена. Добре, че Помпея още не се е сетила да избяга, преди Поликсена да се появи! Ако приятелката й Клодия се опита да я накара, случката няма да се повтори. Защото отсега ще обясня на Помпея, че подобно поведение ще бъде достатъчен повод за развод. Освен това ще дам инструкции на Евтих да слага на пост роби, които няма да се споразумеят помежду си и няма да приемат подкупи.

— О, Цезаре, това не ми харесва! — плесна с ръце Аврелия. — Да не сме легионери, пазещи лагера?

— Напротив, майко, мисля, че сме точно такива. Грешката си е изцяло нейна. Тя е тази, която си е намерила лоша компания.

— Вследствие на което се налага да я заключим като в затвор.

— Не е точно така. Бъди справедлива! Не съм й забранил да се вижда с приятелки, нито тук, нито където и да било: Може да излиза с тях и да ходи, където пожелае, дори с хубостници като Семпрония Тудитан и Пала. Дори с ужасяващия си брат Помпей Руф. Но Помпея е вече съпруга на върховния понтифекс, издигнала се е твърде високо в обществото. Дори за една внучка на Сула. Не мога да й имам доверие. Всички знаем историята за Метела Далматика и за това, как успяла въпреки всички мерки на Скавър да отрови живота на Сула, и то точно когато е искал да стане претор. Сула тогава я отпъдил — ако не друго, доказателство за инстинкта му за самосъхранение. Но Клодий, Децим Брут или младият Попликола няма да реагират като Сула.

— Тогава най-добре — предложи му Аврелия, — когато говориш с Помпея за новите правила, които трябва да спазва, нека присъства и майка й. Корнелия Сула е прекрасен човек, освен това знае какво представлява дъщеря й. Ще подкрепиш собствения си авторитет с този на майка й. Няма смисъл и аз да присъствам. Помпея ме мрази, задето пращам Поликсена след нея.

Пренасянето в Държавния дом стана още на другия ден, но преди да са видели прекрасното си ново жилище на горния етаж, Помпея и нейните слуги вече бяха известени за новите правила. Тя, разбира се, плака и се кълнеше, че няма никакви порочни помисли, но това не промени нещата. Корнелия Сула беше дори по-строга от Цезар и твърдо заяви, че ако дъщеря й се опозори и бъде изгонена заради изневяра, няма да бъде добре дошла в дома на втория си баща Мамерк. За щастие Помпея не беше злопаметна жена и докато дойде време за самото пренасяне, вече бе изцяло погълната от мисълта как да натовари безвкусните си, но все пак доста скъпи вещи. Освен това й се предоставяше чудесната възможност да пазарува на воля, за да запълни празните пространства в обширния си нов дом.

Цезар се чудеше как Аврелия ще възприеме промяната в положението си. До вчера тя беше преди всичко една съвестна хазяйка, собственичка на многоетажна жилищна сграда, а сега ставаше домакиня на дворец. Дали нямаше и занапред да се занимава със сметките си? Щеше ли да скъса приятелските връзки, които беше създала за четирийсет години в Субура? Но докато дойде денят на официалното пиршество, Цезар вече се беше успокоил. Нямаше причина да се съмнява в изключителната си майка. Тя и занапред щяла лично да оглежда инсулата си, но иначе сметките щели да се водят от човек, който лично Луций Декумий й бил препоръчал. Оказа се, че повечето от работата, която вършела Аврелия, далеч не се отнасяла само до инсулата; за да запълни времето си, тя станала агент на много наемодатели. Как ли щеше да се ужаси съпругът й, ако беше доживял да го види! Цезар тихо се подсмихваше.

Цезар си даде сметка, че издигането му до върховния понтификат беше дал стимул на Аврелия. Тя скоро, без никакво усилие наложи волята си над Лициния, спечели си симпатиите на шестте весталки и съвсем скоро се очакваше, вътрешно се забавляваше Цезар, да подобри не само живота на държавния дом, но и архивисткия занаят.

— Цезаре, ние трябва да искаме пари за услугата — реши един ден Аврелия. — Толкова усилия полагат момичетата! Римляните трябва да се бръкнат в кесиите си.

Но това не подлежеше дори на спор.

— Съгласен съм, че евентуални такси ще увеличат доходите на хазната, майко, но в същото време ще лишат бедните от едно от най-големите им удоволствия. Не. Като цяло Рим няма проблеми със своите бедни. Нека стоят сити, нека се забавляват на игрите, и всичко е наред. Ако започнем да ги таксуваме за неща, които са тяхно право, просто защото са граждани, ще превърнем пролетариата в чудовище, което ще ни унищожи.

Както Крас беше предрекъл, избирането на Цезар за върховен понтифекс подейства като с вълшебна пръчка върху кредиторите му. Освен всичко друго жреческият пост му осигуряваше солидна рента от държавата, което важеше и за другите трима висши свещенослужителите: фламен Диалис, фламен Марциалис и фламен Квириналис. Техните държавни резиденции се намираха от отсрещната страна Вия Сакра, макар че по това време нямаше фламен Диалис. Откакто Сула бе позволил на Цезар да свали шлема от кост и кръглото наметало, Рим беше останал без личен жрец за Юпитер. И нямаше да има до деня, в който Цезар не напуснеше този свят. Резиденцията на фламен Диалис беше запусната и порутена. Вече двайсет и пет години в нея не живееше никой — от смъртта на Луций Корнелий Мерула. Понеже върховният понтифекс отговаряше и за държавните сгради, Цезар трябваше да я огледа, да реши какво да се направи и да използва за ремонта заплатата, която щеше да получава, ако се беше съгласил да живее вътре. След това щеше да я даде под наем на някой славолюбив конник, който мечтае да живее на римския Форум. Държавата само щеше да спечели от това.

Но най-напред беше редно да посети Регията и служебните помещения на върховния понтифекс.

Регията вероятно беше най-старата сграда на Форума, защото се твърдеше, че служела за дворец на Нума Помпилий, втория римски цар. В нея не се допускаха други жреци, освен върховния понтифекс и рекс сакрорум, нищо че весталките помагаха на върховния понтифекс, когато принасяше жертва на Опс, а в деня, когато рекс сакрорум жертваше своя овен, при почистването го обслужваха постоянните му помощници.

Когато Цезар влезе в античната постройка, от вълнение настръхна. В годините на републиката Регията беше построявана поне два пъти наново — заради земетресения. Но винаги се следваха старите основи и винаги за градежа се използваха едни и същи каменни блокове. Не, мислеше Цезар, Регията никога не е била дворец. Беше твърде малка, а и нямаше нито един прозорец, формата й със сигурност не беше случайна — беше толкова необичайна, че по всяка вероятност е изпълнявала някакви ритуални изисквания. Представляваше четириъгълник — подобен на онези, които гърците наричаха трапец, но дори без две успоредни стени. Какъв ли смисъл е изпълвало това ъгловато помещение в очите на хората, живели тук преди векове? Регията не гледаше в нито една посока на света, най-малкото, защото трудно можеше да се определи основната фасада. Може би това беше скритата цел. Ако светилището не гледа в нито една посока, няма опасност да обиди този или онзи бог. Да, това е било храм, Цезар не се и съмняваше. Тук цар Нума Помпилий е извършвал ритуалите около детинството на Рим.

Пред най-късата стена стоеше олтар: олтарът на Опс, божество без лице, без ясно присъствие и без пол (в интерес на граматиката все пак се приемаше, че е от женски род), което направляваше силите, от които зависеше дали римската хазна и римските стомаси ще са пълни. На покрива, в отсрещния край, имаше дупка, под дупката се оформяше нещо като миниатюрно дворче и там растяха две лаврови дръвчета, тънки и лишени в долната си част от клони: едва в горния си край, където слънчевите лъчи ги огряваха, двете дръвчета се разклоняваха и разлистваха. Дворчето не беше напълно затворено откъм сградата — строителят се бе задоволил да издигне каменна ограда до височината на кръста. Между каменната ограда и отсрещната стена стояха наредени в четири редици двайсет и четири марсови щита, а в ъгъла, обърнат към Вия Сакра, имаше двайсет и четири марсови копия.

Беше съвсем уместно Цезар да стопанисва това място. Все пак той беше Юлий, наследник на Марс. Цезар прочете кратка молива към бога на войната и внимателно разтвори мекото кожено покривало, което криеше първия ред щитове. Дъхът му секна. Двайсет и три от щитовете бяха просто копия. Но един представляваше истинският щит, който навремето паднал от небето, след като Нума Помпилий помолил Юпитер да го закриля от враговете. Копията обаче били направени още тогава и никой, освен самия Нума Помпилий не могъл да знае кой точно щит е пратен от боговете. Царят нарочно постъпил така, разправя легендата, за да обърка възможни крадци; защото само истинският щит носел със себе си истинска магия. Други подобни щитове вече не съществували, можели да се видят само по стенописите в Крит или Пелопонес. Щитовете бяха високи почти колкото човешки бой и имаха формата на две огромни сълзи, слели се наполовина. Бяха изработени от изящно изваяни дървени дъски, върху които бяха опънати кравешки кожи на черни и бели петна. Щитовете все още бяха в добро състояние, навярно защото ги изваждаха на чист въздух по два пъти всяка година — през март и през октомври, когато патрицианските жреци, наречени салии, изпълняваха своя боен танц по градските улици, за да ознаменуват началото и края на сезона за водене на война. Ето, че днес това бяха неговите щитове и неговите копия. Досега Цезар не бе имал случай да ги види отблизо, защото когато беше на възраст да стане един от салиите, изпълняваше длъжността на фламен Диалис.

Помещението беше доста мръсно и занемарено. Цезар трябваше да попита Луций Клавдий Рекс Сакрорум защо помощниците му не си вършат работата. Въпреки дупката в покрива из Регията вонеше на засъхнала кръв, а подът беше застлан с миши изпражнения. Това, че свещените щитове не бяха пострадали, беше чудо. Би трябвало плъховете да са изяли кожените им обвивки още преди векове. Колекцията от кожени свитъци, подредени край най-дългата стена, не се радваше на такъв късмет, но няколкото дузини каменни плочки, подредени встрани, щяха да изтъпят и най-острите зъби. Е, сега му беше времето Цезар да поправи унищоженото от времето и гризачите!

— Предполагам — рече той на Аврелия, — че не мога да пусна в Регията някое кученце или двойка котки с котенца. Това сигурно ще е против религиозните закони. Как да се отърва тогава от плъховете?

— Бих казала, че тяхното присъствие в Регията противоречи на религиозните закони не по-малко от присъствието на някое куче или котка — отговори Аврелия. — И все пак разбирам какво имаш предвид. Няма да е трудно, Цезаре. Двете стари жени, които поддържат обществената тоалетна при стария ни дом в Субура, ще ми кажат кой им прави капаните за мишки. Човекът е доста изобретателен. Прави малка продълговата кутийка с вратичка в единия край. Вратичката е закачена за везна, а везната е вързана с връв с парченце сирене, забодено на кука в дъното на кутийката. Когато плъхът се опита да издърпа сиренето, вратичката се откача от везната и се затваря зад него. Работата е там, че човекът, който ще изпразва капаните на сутринта, не бива да се страхува от плъхове. Ако се страхува, те просто ще избягат.

— Майко, ти от всичко разбираш! Мога ли да оставя на теб да ми купиш няколко капана?

— Разбира се — обеща тя.

— В твоята инсула никога не е имало плъхове.

— Знаеш много добре, че добрият Луций Декумий никога не се движеше без куче.

— Зная също така, че всяко куче се казва Фидо.

— И че всеки Фидо е бил изключителен ловец на плъхове.

— Забелязвам, че весталките предпочитат котки.

— Защото са много ловки животни, стига да са женски. — Аврелия го изгледа леко иронично. — Човек може да разбере защо девойките не пазят котараци, но пък и добрите ловци са женските. За разлика от кучетата. Котките правят големи поразии, оплака се Лициния, но тя е изключително строга, нищо че децата протестират. Малките котенца задължително се давят.

— А Юния и Квинктилия реват та се късат.

— Ние всички трябва да свикнем с мисълта за смъртта — настоя Аврелия. — А също така да знаем, че не можем да получим всичко, което искаме.

Цезар смени темата:

— Успях да спася около двайсет свитъка заедно с калъфите. И тях малко са ги нагризали, но като цяло са в добро състояние. Изглежда, че предшествениците ми са подменяли старите калъфи с нови, щом плъховете ги унищожат. Според мен щеше да е по-разумно просто да се прогонят плъховете. На първо време ще прехвърля документите тук, в кабинета си. Искам да ги разчета и опиша.

— Това някакви архиви ли са, Цезаре?

— Да, но не от републикански времена. Водят началото си от най-ранните царе.

— Аха! Разбирам защо толкова те интересуват. Винаги си имал влечение към старите закони и архивите. Но можеш ли да ги разчетеш? Сигурно са неразбираеми.

— Не, написани са на правилен латински, подобен на онзи отпреди триста години. Освен това са записани на пергамент. Предполагам, че някой от тогавашните върховни понтифекси е разшифровал оригиналите и им е направил копия. Намерих и няколко каменни плочки, изписани в същия стил като стелата в кладенеца на Лапис Нигер. Езикът е толкова архаичен, че дори не прилича на латински. Предполагам, че е някакъв предшественик на латинския, нещо като езика, на който салиите пеят своята песен. Но ще разчета и тях, не се бой!

Аврелия го изгледа мило, но донякъде и строго.

— Надявам се, Цезаре, че между две религиозни и исторически проучвания ще се сетиш, че тази година ще се кандидатираш за претор. Вярно е, че трябва да изпълняваш задълженията си на върховен понтифекс, но не можеш да пренебрегваш кариерата си на Форума.

Нищо нямаше да забрави, пък и предизборната му кампания не можеше да пострада. Цезар отделяше на ръкописите своите нощи и скоро успя да намери ключ към текстовете, които нарече „коментари на царете“. Цезар благодареше на всички богове, че се е намерил върховен понтифекс преди него да разчете всичко и да го запише на пергамент! Къде бяха оригиналите и какво представляваха, той не знаеше. Със сигурност не се намираха в Регията, нито приличаха на каменните плочки, които беше намерил. След предварителните си проучвания реши, че става дума за някакви анали, които водят началото си от най-ранните царе, може би дори от Нума Помпилий. А защо не Ромул? При самата мисъл изтръпваше. Но никой от текстовете сам по себе си не представляваше исторически разказ. Това бяха все закони, наредби, религиозни ритуали, наставления, задължения на различните служители. Цезар щеше да се постарае съвсем скоро да ги публикува; Рим имаше право да знае какво се крие в Регията. Варон със сигурност щеше да се зарадва, Цицерон щеше да прояви голям интерес. Цезар дори вече се замисляше за тържествена вечеря в чест на ръкописите.

Сякаш за да сложи край на една година, едновременно щастлива и нещастна за Цезар, когато рано през квинктил дойде ред на изборите в центуриатните комиции, той спечели най-много гласове за претор. Нито една центурия не пропусна да го спомене сред избраниците си, което означаваше, че той беше спокоен за мястото си много преди да бъде посочен и последният от осемте. Негов колега щеше да бъде и Филип, другарят му от Митилена, а също и гневливият по-млад брат на Цицерон — Квинт Цицерон. За голямо съжаление претор щеше да е и Бибул.

Когато се хвърли жребият за разпределение на длъжностите, Цезар постигна пълна победа. Името му беше на първата извадена топка; той щеше да е градски претор, най-висшестоящият сред осемте. Това означаваше, че Бибул не можеше да му създава неприятности (на Бибул бяха възложени делата за насилие върху личността), докато той лесно можеше да го дразни!

Време беше да разбие сърцето на Домиция, като я отпъди. Тя се бе научила да пази тайна, затова дори Бибул нямаше представа за връзката им. Но лесно щеше да научи, щом жена му се затръшка от мъка. Всички го правеха. С изключение на Сервилия. Навярно заради това тя единствена запазваше мястото си при него.